Цезар

3

Рим

Януари — април 52 г.пр.н.е.

На Нова година Рим осъмна без магистрати; остана под управлението на сената и деветте народни трибуни. Катон изпълни заканата си и не разреши избори, докато племенникът на Помпей, Гай Мемий, не оттегли кандидатурата си за консул. Това обаче стана едва към края на квинктил и Гней Домиций Калвин и Месала Руф гадателят бяха възстановени на консулските постове за петте месеца, оставащи до края на годината. Щом поеха тези длъжности, те отложиха изборите, като използваха за предлог разгарящата се война между Публий Клодий и Тит Аний Милон. Единият, Милон, искаше да бъде консул, а другият, Клодий — претор. Никой от двамата обаче не можеше да приеме врага си като колега висш държавен чиновник. И Клодий, и Милон вдигнаха бандите си и в Рим цареше постоянно насилие. Това обаче в никакъв случай не означаваше, че нормалният живот в по-голямата част на града страдаше много — побоищата се ограничаваха във форум Романум и близките улици. Насилието достигна такива размери, че сенатът се принуди да се събира в залата си за извънредни ситуации, Курия Хостилия, а народното и плебейското събрания изобщо не заседаваха.

Това положение на нещата бе сериозна спънка за един от най-близките приятели на Клодий, Марк Антоний. Той беше навършил трийсет и му идваше ред да бъде назначен за квестор, което водеше направо към избиране в сената и всички произтичащи от това предимства и възможности за един предприемчив човек да напълни кесията си. Ако го назначаха за квестор на някоя провинция, той щеше да управлява финансите на управителя; можеше да фалшифицира сметките, да взима такси за откупване от данъци, да сключва договори. Ако пък останеше като един от тримата квестори, управляващи държавната хазна в Рим, можеше (срещу определена сума) да фалшифицира счетоводните книги и да заличи нечий дълг или да преведе на някого пари, които иначе не би трябвало да получи. Затова вечно затъналият в дългове Марк Антоний с нетърпение очакваше квесторството си.

Досега никой от управителите на провинции не го беше поискал за квестор и това доста го тревожеше. Цезар, най-щедрият от тях, му бе и братовчед и трябваше да го назове. Беше назначил синовете на Марк Крас, макар че единственото, което го свързваше с тях, бе голямото му приятелство с баща им. Тази година той покани сина на Сервилия, Брут, лично! Трудът му обаче отиде напразно, факт, който чичото на Брут, Катон, не пропусна да разтръби из цял Рим. А през това време онова чудовище майката на Брут, Сервилия, дразнеше доведения си брат, като пускаше по някоя и друга пикантна подробност около продажбата на жената на Катон на онзи стар глупак Хортензий!

Чичото на Антоний, Луций Цезар (поканен в Галия тази година като един от старшите Цезарови легати), отказа да ходатайства за него пред Пълководеца, затова майката на Антоний (единствена сестра на Луций Цезар) му писа. Отговорът на Цезар бе хладен и кратък: „За Марк Антоний ще е най-полезно, ако си изпита късмета, така че, Юлия Антония, няма да поискам скъпоценния ти син за квестор.“

— Все пак — обсъждаше недоволно Антоний пред Клодий — аз се справих много добре в Сирия с Габиний! Водих конницата му. Габиний не смееше и една крачка да направи без мен.

— Заради този Лабиен е — усмихна се Клодий.

Хората на Клодий продължаваха да се събират въпреки отстъпничеството на Марк Целий Руф и онези две известни куртизанки Семпрония Тудитани и Пала. Съдебният процес и оправдателната присъда на Целий по делото за опит за отравяне на любимата сестра на Клодий, Клодия, толкова бяха състарили тези две отблъскващи сексуални акробатки, че те предпочитаха да си стоят вкъщи и избягваха да се поглеждат в огледало.

През това време Клодиевият клуб процъфтяваше. Както винаги членовете му се събираха в дома на Клодий на Палатина, в новата къща, закупена от Скавър за четиринайсет и половина милиона сестерции. Прекрасно жилище, просторно и обзаведено с вкус. Столовата, където всички се излежаваха в момента върху тирийски пурпурни кушетки, бе украсена с удивителна триизмерна ламперия от черни и бели кубове и успокояващи окото аркадийски пейзажи. Тъй като сезонът беше ранна есен, вратите към колонадата на перистила бяха широко отворени, което позволяваше на приятелите на Клодий да се наслаждават на фигурите на делфини и тритони около дългия мраморен басейн и на фонтана в средата му с изумителна скулптура на водния дух Амфитрион върху колесница от мидена черупка, теглена от коне с рибешки опашки, толкова изкусно боядисани, че приличаха на живи.

Тук бяха Курион Младши; Помпей Руф, брат на безнадеждно глупавата бивша жена на Цезар Помпея Сула; Децим Брут, син на Семпрония Тудитани; и най-новият член, Планк Бурса. Плюс още три жени, разбира се. И трите бяха на Публий Клодий: сестрите му Клодия и Клодила, и жена му Фулвия, към която Клодий бе толкова привързан, че никъде не отиваше без нея.

— Е, Цезар ме помоли да се върна при него в Галия и предложението му много ме изкуши — говореше Децим Брут, посипвайки със сол раните на Антоний.

Антоний го погледна презрително. Нямаше какво толкова да се види, освен самонадеяното изражение на човек, уверен в способностите си — Брут бе хилав и толкова бледорус, че си беше спечелил прякора Албиноса. И въпреки това Цезар го обожаваше и толкова го уважаваше, че му беше давал служби и сред висшите си легати. Защо Цезар не обичаше братовчед си Марк Антоний, защо?

Центърът, около който се въртяха всички тези хора Публий Клодий, бе слаб мъж, среден на ръст, но толкова мургав, колкото бял беше Децим Брут. Имаше лукаво и леко неспокойно изражение и животът му бе изпълнен с необикновено много премеждия, което вероятно не беше възможно да се случи с никого другиго, освен с представител на изключително разкрепостения род на Клавдиите Пулхери. Между всичко друго той бе успял да предизвика арабите в Сирия да го обрежат, Цицерон — да го осмива безжалостно на всеослушание, Цезар — да му позволи да се сближи с плебеите, Помпей — да плати на Милон, за да основе съперническата си улична банда, и беше убедил всички благородни римляни, че се наслаждава на кръвосмесителски удоволствия със сестрите си Клодия и Клодила.

Най-големият му недостатък бе жаждата му за мъст. Обидеше ли някой, той поставяше името му в списъка си за отмъщения и изчакваше идеалната възможност за пълно разчистване на сметките си с него. Сред тези лица бяха Цицерон, чиято адвокатска практика беше успял да прекъсне за известно време; Птолемей Кипъреца, когото бе подтикнал към самоубийство, като анексира Кипър; Лукул, покойният му девер, чиято кариера като един от най-големите римски пълководци бе съсипал чрез подбуждане на бунтове; и майката на Цезар, Аврелия, която бе осмял на зимното тържество във възхвала на Бона Дея, добрата покровителка на жените. Последното все пак го тревожеше, защото беше извършил отвратително светотатство срещу богинята. На делото за това престъпление Клодий бе оправдан, тъй като съпругата му и няколко други жени подкупиха съдебните заседатели — Фулвия, защото го обичаше, а другите, защото искаха да оставят Бона Дея сама да му отмъсти. Това възмездие щеше да дойде, щеше да дойде… и точно това не даваше мира на Клодий.

Последното му отмъщение бе извършено заради една много стара вражда. Преди повече от двайсет години беше обвинил красивата весталка Фабия в нарушение на непорочността, престъпление, което се наказваше със смърт. Той загуби делото. Името на Фабия незабавно попадна в списъка му за отмъщения; годините минаваха, но Клодий чакаше търпеливо някои други от замесените, като Катилина, да умрат. Най-сетне, вече на трийсет и седем, но все още красива, Фабия (която на всичкото отгоре беше и доведена сестра на съпругата на Цицерон, Теренция) се оттегли от службата си като жрица на Веста. Бе изслужила трийсетте си години, затова напусна Държавния дом и се засели в уютна малка къща в Горен Квиринал, където смяташе да прекара остатъка от живота си като уважавана бивша главна весталка. Баща й беше патрицият Фабий Максимус (с Теренция имаха една майка) и я бе дарил богато при постъпването й сред жриците на Веста като седемгодишна. Тъй като Теренция, изключително стисната, щом станеше дума за пари, се беше грижила за наследството й със същата ревност, с която пазеше и собственото си несметно богатство (тя никога не позволяваше на Цицерон да докосне дори една сестерция от него), Фабия се оказа доста заможна жена.

Точно този факт използва Клодий, за да осъществи плана си. Колкото повече чакаше, толкова по-сладко щеше да е отмъщението. И след цели двайсет години той изведнъж видя как може да унищожи Фабия. Макар че бе напълно в реда на нещата една бивша весталка да се омъжи, малко от тях го правеха; смяташе се, че предизвиква лош късмет. От друга страна пък, малко бивши весталки бяха толкова привлекателни като нея. И толкова богати. Клодий започна да търси някого, който да е хем привлекателен и с добро потекло, хем неимоверно стиснат, и в крайна сметка се спря на Публий Корнелий Долабела. Той в много отношения бе като онзи другия дебелокож, Марк Антоний: едър, недодялан, груб, злонравен.

Когато Клодий му предложи да поиска ръката на Фабия, Долабела веднага възприе идеята. Макар че имаше безупречно благородно потекло, щом загледаше някое момиче, баща му моментално го скриваше от очите му и отказваше дори да чуе за женитба. Както един друг Корнелий, Сула, Долабела нямаше друг избор, освен да използва хитрост. Бившите весталки бяха суи юрис, т.е. не бяха подчинени на никой мъж, можеха сами да взимат решения в живота си. Колко удобно! Жена с потекло, безупречно като неговото, все още достатъчно млада, за да има деца, много богата… и без баща, който да я надзирава.

Това, по което Долабела се отличаваше от другия дебелокож, Антоний, бяха личните му качества. Марк Антоний в никакъв случай не беше глупав, но му липсваше чар; достойнствата му не бяха във външния вид. Долабела — напротив, държеше се свободно и умееше да общува. Антониевият начин на ухажване бе: „Харесваш ми, разтваряй крака!“, докато Долабела омайваше с думи като: „Красивото ти лице ме опиянява до безумие!“

В крайна сметка стигна до сватба. Привлекателният Долабела не само че омая Фабия, ами и всички жени от дома на Цицерон. Това, че дъщерята на известния адвокат, Тулия (нещастно задомена за Фурий Красип), го обожаваше, може би не беше чак толкова изненадващо, но обожанието от страна на злонравната и грозна Теренция даде материал на римските клюкари. И така Долабела се ожени за Фабия с горещата благословия на сестра й… и за най-голямо съжаление на Тулия.

Клодий още се наслаждаваше на отмъщението си, защото този брак бе истинско бедствие от самото му начало. Застаряващата девственица, прекарала трийсет години само сред жени, се нуждаеше от въвеждане в половия живот, което Долабела не беше в състояние (или не желаеше) да й предложи. Макар че разкъсването на Фабиевата химена не можеше да се определи като изнасилване, то в никакъв случай не я доведе и до оргазъм. Ядосан и отегчен, след като се беше докопал до парите на бившата весталка, Долабела се върна към жени, които знаеха какво да правят и поне се преструваха, че изпитват удоволствие — Фабия седеше вкъщи и ронеше горчиви сълзи, а Теренция постоянно я гълчеше, че била глупачка, която не знаела как да задържи един мъж. Тулия, от друга страна, злорадстваше и дори започна да обмисля да се разведе с Фурий Красип.

Ала радостта на Клодий от последното успешно отмъщение вече започваше да намалява — политиката винаги бе представлявала най-важното нещо за него.

Той беше решен да стане първият човек в Рим, но нямаше намерение да постига тази цел по обичайния начин — най-високият държавен пост изискваше едва ли не легендарни военни подвизи. А силата на Клодий бе във всичко друго, но не и във военното дело. Той владееше отлично демагогията: смяташе да управлява чрез плебейското събрание, включващо представители главно от римското конническо съсловие. Други вече бяха минали по този път, но не и по начина, по който смяташе да го направи Клодий.

Клодий се различаваше от тях по философията на стратегията си. Той не се опитваше да подкупва плутократите от конническото съсловие. Той ги сплашваше. И за тази цел използваше онази част от римското общество, която всички останали пренебрегваха като напълно безполезна — пролетариите, най-нисшата прослойка от римското гражданство. Без пари, без изборна тежест, без влияние, без друго оправдание за съществуването си, освен това, че увеличаваха населението на Рим и се записваха в легионите му. Дори последното бе сравнително отскоро, защото преди Гай Марий да отвори войската и за безимотните, само онези, притежаващи собственост, бяха допускани в редиците й. Най-бедното съсловие нямаше политически интереси. Стига коремите им да са пълни и да им бъдат осигурени редовни безплатни забавления, те не се бъркаха в политическите интриги.

А и Клодий нямаше намерение да събуди интереса им към политиката. Нуждаеше се от тях само заради броя им. Не смяташе да им вдъхва някакви идеи или да привлича вниманието им върху властта, която можеха да си спечелят с многочислеността си. Много просто, те бяха негови клиенти. И като такива дължаха лоялност на покровителя си, който им осигуряваше огромни придобивки: безплатен хляб веднъж месечно, пълна свобода да се сдружават в улични братства и малки парични премии веднъж годишно. С помощта на Децим Брут и още неколцина той организираше хиляди безимотни. Щом решеше на форума и по околните улици да се появи някоя банда, той имаше нужда просто от около хиляда човека. Благодарение на Децим Брут той водеше списък с дежурства и документация, позволяващи му да разпределя петстотинте сестерции за една демонстрация на всички участници в нея — трябваше да минат месеци, преди някой скитник да бъде извикан повторно на форума за някоя акция за сплашване на влиятелните плебеи. По този начин участниците в бандите му оставаха анонимни.

Когато Помпей Велики плати на Милон да основе съпернически банди, съставени от бивши гладиатори и побойници, играта загрубя. Сега Клодий не само че трябваше да продължава да държи плебеите в постоянен страх, ами и да се разправя с Милон и професионалните му биячи. Сетне, след като Цезар сключи споразумението си с Помпей и Марк Крас в Лука, Клодий бе принуден да се усмири. В замяна на това бе изпратен на едногодишна мисия като посланик в Анатолия с поемане на всички разноски, което му даде възможност да събере доста пари. Дори и след като се върна в Рим, той продължи да кротува. Това продължи до избирането на Калвин и Месала Руф за консули миналия квинктил. Тогава войната между Клодий и Милон се разгоря с нова сила.

Курион гледаше Фулвия, но той го правеше от толкова много години, че на никого не му правеше впечатление. А имаше какво да се гледа: блестящата й кестенява коса, черните й вежди и мигли, огромните й наситеносини очи. Няколкото й деца само я бяха направили по-привлекателна, а също и добрият й вкус към дрехите. Внучка на великия демагог аристократ Гай Гракх, тя имаше запазено място в елита на обществото и се чувстваше свободна да посещава заседанията на форума и да се застъпва по най-неподходящия за една дама начин за Клодий, когото обожаваше.

— Дочух — рече Курион, след като с мъка отмести очи от съпругата на най-добрия си приятел, — че щом те изберат за претор, възнамеряваш да разпределиш освободените роби на Рим между трийсет и петте триби. Вярно ли е, Клодий?

— Да, вярно е — отвърна самонадеяно той.

Курион се намръщи, изражение, което никак не отиваше на лицето му. На трийсет и две години наследникът на старата и благородна плебейска фамилия Скрибонии все още имаше лице на пакостливо хлапе. Кафявите му очи блестяха дяволито, кожата му бе изпъстрена с лунички, а яркочервената му коса стърчеше във всички посоки. Приликата му с таралеж се засилваше, когато се усмихнеше, тъй като един от предните му зъби липсваше. Външният му вид доста лъжеше за характера му — Курион бе самоуверен, зрял, понякога скандално самонадеян и умът му режеше като бръснач. Когато с Антоний бяха с десет години по-млади, бяха измъчвали невероятно консервативния баща на Курион, като се представяха за любовници, а иначе, както твърдяха злите езици, имаха повече незаконни деца от който и да било друг мъж в историята.

Сега обаче Курион се мръщеше, дупката между зъбите му не се виждаше и подигравателното пламъче в очите му липсваше.

— Клодий, ако разпределиш освободените роби сред трийсет и петте триби, ще сринеш цялата трибална избирателна система — изрече бавно той. — Избраният с техните гласове (това си ти, ако успееш) няма да може да бъде спрян. За да осигури избирането на своите хора, ще трябва само да отложи вота за време, когато в града няма избиратели от провинцията. В момента освободените роби могат да гласуват само в две селски триби. В Рим обаче живеят половин милион! Ако бъдат разпределени по равно във всичките трийсет и пет триби, ще те имат достатъчно мнозинство, за да надделеят с вота си над постоянните жители на града, гласуващи в трийсет и едната селски триби: сенаторите и конниците от първата класа. Истинските римски безимотни са ограничени в четирите градски триби, те не гласуват във всичките трийсет и пет! Ти ще постигнеш контрол над римските трибални избори благодарение на тълпа неримляни! Гърци, гали, сирийци, бивши пирати, отрепките на света, прекарали по-голямата част от живота си като роби! Не оспорвам свободата им, нито гражданските им права. Ала не съм съгласен да контролират конгреса на истинските римляни! — Той поклати глава. — Клодий, Клодий! Това никога няма да мине! Аз няма да го позволя!

— Никой няма да ме спре — заяви самоуверено Клодий.

Мрачният и мълчалив мъж, избран наскоро за народен трибун, Планк Бурса, заговори по характерния си безстрастен начин:

— Това е игра с огъня, Клодий.

— Цялата първа класа ще се вдигне срещу теб — заяви важно друг наскоро избран трибун, Помпей Руф.

— Ала ти въпреки всичко смяташ да го направиш — намеси се и Децим Брут.

— Да, възнамерявам да го направя. Глупак ще съм, ако не опитам.

— А малкото ми братле не е глупак — промърмори Клодия, облиза пръсти и погледна предизвикателно Антоний.

Антоний се почеса между краката, поглади невероятните си атрибути и със същата ръка й изпрати въздушна целувка; бяха стари партньори в леглото.

— Ако успееш, Клодий, всеки освободен роб в Рим ще е твой — заяви замислено той. — Ще гласуват, за когото кажеш. Само че контролът върху трибалните избори няма да ти осигури предимство на центуриатните избори за консули.

— Консули ли? На кого са му нужни консули? — попита високомерно Клодий. — Трябват ми само десет народни трибуни. С десет народни трибуни на мое подчинение консулите не струват и колкото бобено зърно. Преторите пък просто ще си съдят в съда, те нямат законодателна власт. Сенатът и първата класа си въобразяват, че управляват Рим. Истината е, че всеки може да управлява Рим, ако намери правилния начин. Сула управляваше Рим. Аз също ще го постигна, Антоний. Чрез освободените роби, разпределени в трийсет и петте триби, и десетте послушни народни трибуни аз ще успея. Защото никога няма да разреша избори, докато селяните са в Рим за игрите. Защо, мислиш, че Сула насрочи изборите през квинктил, когато са игрите? Той искаше селските триби, тоест първата класа, да контролират плебейското събрание. По този начин всеки с малко влияние може да държи един-двама трибуни. По моя начин, аз ще притежавам и десетте.

Курион погледна Клодий, сякаш го виждаше за пръв път:

— Винаги съм знаел, че не си много добре с главата, Клодий, но това е пълна лудост! Изобщо не опитвай!

Жените, които уважаваха много мнението на Курион, се свиха върху кушетката, на която седяха; мургавата Фулвия за момент пребледня. След това си пое въздух, опита се да се изсмее и войнствено вдигна глава.

— Клодий винаги знае какво прави! — изкрещя. — Всичко е предвидил.

Курион вдигна рамене:

— Прави каквото искаш тогава, Клодий. Все още смятам, че си луд. И те предупреждавам, че ще ти се противопоставя.

Клодий се прояви като разглезено дете — погледна го презрително, изсумтя, смъкна се от кушетката, върху която се излежаваше заедно с Децим Брут, и демонстративно напусна стаята, Фулвия го последва.

— Дори си забравиха обувките — отбеляза Помпей Руф, който не отстъпваше по ум на сестра си.

— Ще поговоря с него — заяви Планк Бурса и също излезе.

— Вземи си обувките, Бурса! — извика подире му Руф. Това се видя изключително смешно на Курион, Антоний и Децим Брут — те избухнаха в луд смях.

— Не трябваше да ядосваш Публий — рече Клодила на Курион. — Ще се муси с дни.

— Бих предпочел да помисли малко! — изръмжа Децим Брут.

Клодия (вече не толкова млада, но все пак доста привлекателна) погледна тримата мъже с широко отворени очи:

— Знам, че всички много го обичате, което означава, че много се боите за него. А трябва ли? Той цял живот се е хвърлял от един безумен план към друг и някак си те винаги са работили в негова полза.

— Не и този път — въздъхна Курион!

— Той е полудял — съгласи се Децим Брут. На Антоний обаче му беше дошло до гуша:

— Не ме е грижа дали ще го жигосат със знака на лудите. Искам да бъда избран за квестор! Стискам всяка сестерция, но въпреки това обеднявам все повече и повече.

— Да не би парите на Фадия да са свършили, Марк? — подкачи го Клодила.

— Фадия е мъртва от четири години! — възмути се той.

— Глупости, Марк — възрази Клодия и облиза пръсти. — Рим е пълен с грозни момичета с бащи плутократи, изкачващи се по стълбицата на властта. Намери си нова Фадия.

— За момента вероятно ще се спра на първата си братовчедка Антония Хибрида.

Всички, включително и Помпей Руф, го изгледаха удивено.

— Това са много пари — отбеляза Курион.

— Затова вероятно ще се оженя за нея. Чичо Хибрида не може да ме понася, но ще предпочете да омъжи Антония за мен, отколкото за някое парвеню. — Той се замисли. — Говори се, че обичала да изтезава робите си, но скоро ще я отуча от това.

— Какъвто бащата, такава дъщерята — ухили се Децим Брут.

— Корнелия Метела е вдовица — предложи Клодила. — Много стар род. Много хиляди таланта.

— Ала дали няма да е като скъпия си стар татко Метел Сципион? — намигна й Антоний. — Не е трудно човек да се справи с някого, който изтезава робите си, но сексуалните изпълнения…

Избухна нов смях, макар и невесел. Как щяха да защитят Публий Клодий от самия него?

Макар че любимата му Юлия бе мъртва вече от шестнайсет месеца и скръбта му беше отминала дотолкова, че вече можеше да произнася името й, без веднага да избухва в сълзи, Гней Помпей Велики още не мислеше за нов брак. Всъщност вече нямаше какво да спре преместването му в Близка и Отвъдна Испания, които трябваше да управлява още три години. Въпреки това той още живееше във вилата си на Марсово поле, а провинциите му оставаха в ръцете на легатите му Афраний и Петрей. Той, разбира се, беше и куратор на римските запаси от зърно, задължение, което можеше да използва като извинение да остане близо до Рим; въпреки помощите на Клодий за безимотните и наскоро отминалата суша обаче той пак бе успял да напълни житницата на града и вече нямаше какво повече да се иска от него. Както при всички обществени постове тук се изискваше да имаш малко организационни способности и умение да пришпорваш онези безобразни ленивци, държавните чиновници.

Истината бе, че положението в Рим му беше изключително удобно и той не можеше да си тръгне, преди да е уредил собствените си интереси. Питаше се дали трябва да се съгласи. След заминаването на Цезар за Галия политическата ситуация на Римския форум бе доста пообъркана. Но какво общо имаше това с Цезар, Помпей наистина не можеше да разбере. Със сигурност хаосът не се предизвикваше от Цезар. Понякога обаче той се питаше дали щеше да стане така, ако Пълководеца беше още в Рим. И тази мисъл го тревожеше.

Когато се женеше за дъщерята на Цезар, той не се беше замислял много за баща й. Смяташе го просто за хитър политик, който знае как да постига своето. В обществото имаше много видни мъже с добър произход, опитни, амбициозни, способни. Как точно Цезар успяваше да блесне над тях, той изобщо не можеше да разбере. Този човек беше като магьосник — в един момент е пред теб, в следващия се е скрил зад дебела каменна стена. Помпей така и не разбираше как го прави, толкова бързо ставаше. Нито как успяваше да се възроди като феникс от пепелта всеки път, когато враговете му си помислеха, че вече са го изгорили завинаги.

Да вземем например Лука, онова смешно малко дърварско селище на брега на река Авзер на самата граница на Италийска Галия, където преди три години тримата с Цезар и Марк Крас бяха делили света. Защо беше отишъл? Защо трябваше да отиде? О, по онова време причините му се струваха безброй! Сега обаче те му се виждаха незначителни. Онова, което той, Помпей Велики, бе спечелил от конференцията, можеше да постигне и сам. Бедният Марк Крас беше мъртъв, разложен, непогребан, докато Цезар ставаше все по-силен и по-силен. Как го беше постигнал? През времето на тяхното сътрудничество, започнало още преди акцията на Помпей срещу пиратите, той винаги бе гледал на Цезар като на свой слуга. Никой, дори Цицерон, не умееше да произнася такива речи като него, а неведнъж единственият му поддръжник се беше оказвал Цезар. Той обаче никога не си беше представял, че Пълководеца може да му стане съперник. Все пак Цезар бе правил всяко нещо както трябва и с времето си. Не беше повел легионите си на двайсет и две годишна възраст, за да принуди първия мъж в Рим да сключи съюз с него! Не беше принудил сената да му даде консулския пост, преди да е навършил достатъчно години, за да стане член на тази свещена институция! Не беше прочистил Нашето море от пирати за едно-единствено лято! Не беше завзел Изтока и не беше удвоил римските трибуни!

Така че, защо сега Помпей усещаше, че го побиват тръпки? Защо му се струваше, че усеща дъха на Цезар във врата си? Как бе успял Цезар да накара Рим да го обожава? Навремето точно той му беше обърнал внимание, че на пазара се продават малки бюстове на Помпей Велики. Сега на същите сергии се предлагаха бюстове на Цезар. Цезар откриваше нови земи за Рим, докато Помпей бе прокарал прясна бразда през старото, добре познато поле, Изтока. Разбира се, забележителните послания на Цезар до сената му бяха помогнали — защо не можеше и Помпей да пише в неговия кратък, приковаващ вниманието стил, да отразява събитията без излишно многословие? Без намек, че съжалява за нещо. Послания, пълни с хроники за делата на други хора — центуриони, младши легати. Цезар бе минал през сената като внезапно разразила се буря. Те му благодаряха! Разказваха се легенди за този човек. За скоростта, с която се движеше, за способността му да диктува на трима писари едновременно, за лекотата, с която прокарвал мостове над реки и измъквал злочести легати от челюстите на смъртта. И всичко това само за един човек!

Е, Помпей нямаше намерение да воюва само за да постави Цезар на мястото му. Трябваше да го направи от Рим, и то преди края на втория петгодишен период на управление на Пълководеца в Галия и Илирикум. Той, Помпей Велики, бе първият мъж в Рим. И щеше да остане такъв до края на живота си с или без Цезар.

От месеци го молеха да се съгласи да стане диктатор. Никой друг не би могъл да се справи в насилието, безвластието, пълната липса на ред. О, и в основата на всичко това стоеше противният Публий Клодий! По-зле от паразит по кожата. Представи си само! Диктатор на Рим. Над всички закони, без каквато и да било отговорност за действията си като диктатор, след като вече престане да бъде такъв.

Помпей не се съмняваше, че ще успее да излекува този болен Рим — беше просто въпрос на добра организация, на разумни мерки, на умение да управляваш. Не, диктаторските задължения изобщо не го плашеха. Плашеше се от това, което щеше да пише в аналите на историята за диктатора, за съдбата на славата му като народен герой. Сула беше диктатор. И още го мразеха! Не че имаше някакво значение за него. Като Цезар (пак това име) той произлизаше от толкова благороден род, че нямаше за какво да се грижи. Един патриций от Корнелиите можеше да прави каквото си поиска, без да намали славата си в историческите книги на бъдещето. Дали ще го представят като чудовище или като герой, за Сула нямаше никакво значение. Имаше значение само онова, което бе сторил за Рим.

Помпей от Пиценум обаче, приличащ повече на гал, отколкото на истински римлянин, трябваше да е много, много внимателен. Не можеше да почива върху славата на патрициански предшественици. Само името му не беше достатъчно, за да бъде избран в сената. Всичко, което притежаваше, Помпей бе постигнал сам, и то в сянката на баща със значително влияние в Рим, но в същото време хулен от целия град. Не напълно „ново лице“, но все пак нито от Корнелиите, нито от Юлиите. Помпей все пак се чувстваше възнаграден. Всичките му съпруги бяха от най-добрите: Емилия Скавра — патрицианка; Муция Сцевола — от стар плебейски род и Юлия Цезарис — от най-изтъкнатите патрициански семейства. Антистия не влизаше в сметките — беше се оженил за нея само защото баща й бе съдия по дело, което Помпей не искаше да се разглежда.

Как обаче щеше да погледне на него Рим, ако склони да стане диктатор? Диктаторството бе старо решение на административните проблеми, измислено отначало, за да бъдат освободени действащите консули във време на военна криза, и всички мъже, заемали този пост в миналото, бяха главно патриции. Законната продължителност на службата бе шест месеца (периода на една военна кампания в миналото), макар че Сула беше останал две години и половина и не беше дошъл, за да замести консулите. Бе принудил сената да го назначи, след това проведе избори за подчинени на него консули.

Пък и нямаше практика сенатът да определя диктатор заради обществени кризи; затова беше измислен сенатус консултум де република дефенденда, когато Гай Гракх бе опитал да узурпира държавната власт във форума вместо на бойното поле. Цицерон му беше дал по-лесно име, сенатус консултум ултимум. Тази мярка бе за предпочитане от избирането на диктатор, защото така властта не се даваше в ръцете на един-единствен човек. Защото проблемът с диктаторите беше, че поради абсолютната ненаказуемост заради действия по време на управлението си те не носеха никаква отговорност за някои мерки, предприети срещу неудобни колеги сенатори.

О, защо народът му пусна тази муха за диктатурата? Тази идея се лансираше от години и макар че преди Калвин и Месала Руф най-после да бъдат избрани за консули миналия квинктил, я беше отхвърлял категорично, той не забравяше, че предложението е направено. А сега бе подновено и мисълта за неограничената власт не преставаше да го блазни. Беше измъкнал толкова вкусни хапки от зъбите на ожесточената ултраконсервативна сенатска опозиция, защо да не вземе и тази? Най-голямата. Той обаче бе Помпей от Пиценум и приличаше повече на гал, отколкото на римлянин.

Непримиримите привърженици на мос майорум бяха твърдо против такава идея — Катон, Бибул, Луций Ахенобарб, Метел Сципион, старият Курион, Месала Нигер, всичките Клавдии Марцелии, всички Лентули. Невероятно. Толкова влиятелни, макар че никой от тях не можеше да претендира да стане първи мъж в Рим, какъвто беше Помпей от Пиценум.

Да приеме ли? Можеше ли да приеме? Щеше ли да бъде това съдбовна грешка или лавровият венец, който да увенчае една забележителна кариера?

За тези неща той размишляваше в залата, твърде обширна, за да бъде наречена спалня. Тук бе огромното, безупречно полирано сребърно огледало, което си беше купил след смъртта на Юлия с надеждата да зърне лицето й върху блестящата му повърхност. Така и не успя. Сега, докато крачеше напред-назад, той мерна собственото си отражение, видя образа си. Спря, втренчи се в него, поплака. Заради Юлия той се беше постарал да остане Помпей на мечтите й — строен, гъвкав. И може би дори не се беше поглеждал до този момент.

Помпей на Юлия вече го нямаше. На негово място стоеше мъж, прехвърлил петдесетте, затлъстял и с двойна брадичка, с провиснал корем, с тлъстини на кръста. Знаменитите му живи очи бяха изчезнали сред плътта на лицето, а носът му, счупен при падане от коня преди няколко месеца, беше изкривен. Само косата му оставаше гъста и блестяща, но вече не беше златиста, а посребрена.

Слугата му се изкашля от прага.

— Да? — попита Помпей и избърса очите си.

— Имаш гост, Гней Помпей. Тит Минаций Планк Бурса.

— Тогата ми, бързо!

Планк Бурса го чакаше в кабинета.

— Добър вечер, добър вечер! — извика Помпей, като се втурна в стаята.

Настани се зад бюрото си и събра ръце, след това се взря в Бурса с онзи хладен, очакващ поглед, в чиято полезност се беше убеждавал постоянно през трийсетгодишната си кариера.

— Закъсня. Как мина? — попита той госта.

Планк Бурса се изкашля силно; не беше много добър разказвач.

— Ами, встъпителното заседание на сената не беше повод за празнуване, така да се рече. При липса на консули на никого не му е до пирове. Затова отидох на вечеря у Клодий.

— Да, да, разкажи обаче преди това за сената, Бурса! Как мина, човече?

— Лолий предложи да бъдеш определен за диктатор, но тъкмо започнаха одобрителните слова, когато Бибул изказа твърдо против. Хубава реч. Последва го Лентул Спинтер, после Луций Ахенобарб. Само през труповете им можело да станеш диктатор, знаеш как се изразяват. Цицерон се изказа в твоя полза, също блестяща реч. Преди обаче друг да вземе думата в подкрепа на Цицерон, Катон започна да грачи. Месала Руф председателстваше и сложи край на заседанието.

— Кога е следващото?

— Утре сутринта. Месала Руф има намерение тогава да изберем първия заместник-консул.

— Аха. А Клодий? Какво научи от него по време на вечерята?

— Че още с избирането си за претор има намерение да разпредели освободените роби във всичките трийсет и пет триби.

— И така да постигне контрол над Рим чрез народния трибунат.

— Да.

— Кой беше на тази вечеря? Как реагираха?

— Курион се изказа твърдо против. Марк Антоний говори много малко. Също Децим Брут и Помпей Руф.

— Искаш да кажеш, че всички, освен Курион са били за?

— О, не. Всички са против. Само че Курион се изказа толкова обстоятелствено, че останалите можахме да допълним само, че Клодий е полудял.

— Клодий подозира ли, че работиш за мен, Бурса?

— Никой от тях няма ни най-малка представа, Велики. Имат ми пълно доверие.

Помпей прехапа устни:

— Хм… Значи, трябва да измислим как да направим така, че да останеш извън подозрение и след утрешното сенатско заседание. Ще се постараем да вгорчим живота на този Клодий.

Бурса никога не даваше израз на любопитството си, не го показа и сега.

— Какво искаш да направя, Велики?

— Когато Месала Руф обяви начало на избора за заместник-консул, искам да наложиш вето на гласуването.

— Да наложа вето на избора за заместник-консул? — попита безстрастно Бурса.

— Точно така.

— Мога ли да запитам защо?

Помпей се ухили:

— Разбира се! Само че аз няма да ти кажа.

— Клодий ще побеснее. Желае избори на всяка цена.

— Въпреки че Милон се кандидатира за консул?

— Да, защото е убеден, че Милон няма да успее, Велики. Знае, че подкрепяш Плавт и колко пари са отишли за подкупи в негова полза. А и Метел Сципион, който можеше да подкрепи Милон с известни средства заради връзките с Бибул и Катон, също се кандидатира. Използва парите за собствения си избор. Клодий е убеден, че Плавт ще е вторият консул. Първият би трябвало да е Метел Сципион.

— В такъв случай след края на заседанието ще кажеш на Клодий, че си наложил вето, тъй като знаеш, че подкрепям Милон, а не Плавт.

— О, колко умно! — възкликна Бурса; замисли се и кимна: — Клодий ще се хване.

— Чудесно! — усмихна се Помпей и се изправи. Планк Бурса също стана. В това време слугата потропа на вратата.

— Гней Помпей, спешно писмо — съобщи той с поклон. Помпей взе посланието, като се постара Бурса да не забележи печата. След това кимна разсеяно на послушния си народен трибун и пак седна зад бюрото. Бурса прочисти гърлото си.

— Да? — попита Помпей и вдигна поглед.

— Един малък финансов проблем, Велики…

— След утрешното заседание.

Доволен, Планк Бурса се оттегли придружен от слугата, а Помпей счупи печата.

Помпей си легна доволен.

На следващата сутрин се разбра, че Планк Бурса е сторил точно както му беше наредено и е използвал правото си на вето като народен трибун. Когато Месала Руф опитал да постави на гласуване кой от патрицианските префекти на десетте декурии от по десет сенатори да стане заместник-консул, Бурса прекратил процедурата. Всички сенатори надали вой, Клодий и Милон — най-силен, но Бурса отказал да оттегли ветото си.

Почервенял от гняв, Катон закрещял:

— Трябва да има избори! Ако по Нова година няма консул, сенатът избира един сенатор от патрициите като заместник-консул за пет дена. И когато този период на първия заместник свърши, за още пет дена се избира втори патриций. Негово задължение е да организира избора на магистрати. Накъде върви Рим, ако всеки идиот, наричащ себе си народен трибун, започне да слага спънки пред такива жизненоважни конституционни процедури? Аз няма да позволя да бъде назначен диктатор, но това не означава, че ще търпя някой да блокира традиционната уредба на държавата!

— Чуй, чуй! — закрещял Бибул сред гръмките ръкопляскания.

Нищо обаче не можело да убеди Планк Бурса. Той отказал да оттегли ветото си.

— Защо? — попитал Клодий след края на заседанието. След като се огледал, за да се увери, че никой не ги подслушва, Бурса съзаклятнически прошепнал:

— Току-що научих, че Помпей Велики все пак ще подкрепи кандидатурата на Милон.

Това успокоило Клодий, но нямало никакъв ефект върху Милон, който много добре знаел, че Помпей няма да го подкрепи. Милон отиде до Марсово поле, за да зададе Клодиевия въпрос на Помпей:

— Защо!

— Защо какво? — попита невинно Помпей.

— Велики, мен не можеш да заблудиш! Знам много добре за кого работи тази мижитурка Бурса, за теб! Той не си е измислил сам ветото, действа по поръчка, по твоя поръчка! Защо?

— Скъпи ми Милоне, уверявам те, че Бурса не е действал по моя заповед. По-добре задай своето „защо“ на друг, на когото Бурса е приближен.

— Клодий ли имаш предвид? — попита тревожно Милон.

— Може и Клодий да имам предвид.

Едър, мургав мъж с лице на бивш гладиатор (макар че никога не е бил такъв), Милон се наежи и видът му стана още по-свиреп. Тази заплашителна поза бе съвсем безполезна пред Помпей и той го знаеше, но го правеше повече по навик.

— Глупости! — изсумтя той. — Клодий си мисли, че няма да успея да събера гласове, за да стана консул, така че ще се стреми да изтегли курулните избори колкото се може по-скоро.

— Аз смятам, че няма да се добереш до консулството, Милоне. Ала може би Клодий не споделя моето мнение. Ти успя да спечелиш доста от хората на Бибул и Катон. Дочух също, че и Метел Сципион те предпочитал за колега. Чух също, че смятал да огласи този факт пред многобройните си поддръжници, между които са някои толкова знатни конници като Атик и Опий.

— Значи, все пак Клодий стои зад Бурса, така ли?

— Възможно е — отвърна предпазливо Помпей. — Бурса със сигурност не работи за мен, за това можеш да си сигурен. Какво мога да спечеля с това?

Милон се подсмихна.

— Диктаторството? — предположи.

— Аз вече се отказах от диктаторството, Милоне. Не мисля, че Рим ще ме хареса като диктатор. Ти напоследък си близък с Бибул и Катон, така че кажи ми, ако греша.

Милон, твърде едър за стаята, изпълнена със скъпоценни реликви от военните походи на Помпей (златни венци, златен грозд със златни зърна, златни урни, изящно изрисувани порфирни чаши), закрачи из кабинета. Спря и погледна седналия спокойно зад бюрото си от злато и слонова кост Помпей.

— Говори се, че Клодий имал намерение да разпредели освободените роби между трийсет и петте триби — рече гостът.

— Чух този слух, да.

— Той ще постигне контрол върху Рим.

— Така е.

— Какво ли ще стане, ако не успее да участва в изборите за претор?

— Така определено ще е по-добре за Рим.

— Чума за Рим! По-добре ли ще е за мен!

Помпей се усмихна любезно и се изправи.

— Със сигурност ще е по-добре за теб, Милоне — рече и се приближи до вратата.

Посетителят разбра намека и също се оттегли към изхода.

— Мога ли да го смятам за обещание, Велики? — попита.

— За теб е разрешено да си помислиш такова нещо, Милоне — отвърна Помпей и плесна с ръце, за да повика прислужника.

Едва си беше тръгнал Милон, когато слугата обяви пристигането на нов гости.

— Виж ти, виж ти, много съм бил популярен! — възкликна Помпей, разтърси силно ръката на Метел Сципион и му предложи най-удобното си кресло.

Този път не се оттегли зад бюрото; никой не би се отнесъл така с Квинт Цецилий Метел Пий Сципион Назика! Вместо това изтегли напред второто кресло и преди да седне, наля на госта вино от остров Хиос, толкова уханно, че Хортензий плака от яд, когато Помпей го изкупи преди него.

За жалост мъжът с най-гръмкото име в Рим нямаше интелект, отговарящ на името му, макар че изглеждаше подобаващо за общественото си положение — представител на фамилията Корнелий Сципион, осиновен в могъщия плебейски род Цецилий Метел. Осиновителят му Метел Пий Понтифекс Максимус нямаше синове; по нещастна случайност Метел Сципион също нямаше. Единственото му дете бе дъщеря, която преди три години беше омъжил за единия син на Крас, Публий. Макар че истинското й име беше Цецилия Метела, тя бе известна и като Корнелия Метела и Помпей си я спомняше много добре, тъй като с Юлия бяха присъствали на приема след сватбата й. Най-отвратителното женско същество, което е виждал, бе казал той на Юлия, а тя се изсмя и сподели, че Корнелия Метела винаги й напомняла на камила и че трябвало да се омъжи за Брут, тъй като била също толкова педантична и претенциозна.

Проблемът беше, че Помпей никога не знаеше какво точно иска да чуе човек като Метел Сципион — дали да се държи с него любезно, сдържано или сърдито? Е, беше започнал любезно, така че реши да продължава в същия дух.

— Не е лошо виното, а? — попита той и премлясна.

Метел Сципион се усмихна и потвърди:

— Много добро.

— Какво те води чак тук?

— Публий Клодий.

Помпей кимна:

— Лоша работа, ако е вярно.

— О, вярно е. Младият Курион го чул лично от устата Клодий и веднага докладвал на баща си.

— Доколкото разбрах, старият Курион не е добре.

— Рак — отвърна кратко Метел Сципион.

— О! — възкликна Помпей и зачака. Метел Сципион също чакаше.

— Защо дойде при мен? — попита накрая домакинът.

— Другите не ме пускаха.

— Кои други?

— Бибул, Катон, Ахенобарб.

— Защото сигурно не знаят кой е първият мъж в Рим.

Гостът надменно отвърна:

— Нито пък аз, Помпей.

Помпей присви очи. О, да можеше само един от тях да прибави след името му едно „Магнус“, когато се обръща към него! Толкова беше хубаво равностойните му коледа го наричат „Велики“! Цезар го наричаше Магнус, а правеха ли го Катон, Бибул, Ахенобарб или този безполезен мухльо? Не! Обръщаха се към него само с просо „Помпей“.

— Да говорим по същество, Метеле — рече той.

— Хрумна ми една идея.

— О, прекрасно нещо са те, Метеле — използва отново плебейското му име Помпей.

Метел Сципион го изгледа подозрително, но той седеше спокойно в креслото си и отпиваше от кристалната чаша.

— Аз съм много богат човек — заговори гостът, — а също и ти, Помпей. Хрумна ми, че ние двамата можем да платим на Клодий да се откаже.

Помпей кимна:

— Да, на мен ми хрумна същото, но за съжаление Клодий не е закъсал за пари. Съпругата му е една от най-богатите жени в Рим, а щом майка й умре, богатството й ще се увеличи още. Освен това той спечели много пари от посланичеството си в Галатия. В момента строи най-скъпата вила, която светът някога е виждал, и строежът напредва бързо. Близо до малкото ми имение на Албийските хълмове, доколкото ми е известно. На портика е издигнал колони, високи по сто стъпки, върху също толкова висока скала. Има най-величествената гледка към езерото Неми и Латинската равнина, та чак до морето. Купи земята почти на безценица, защото всички мислеха, че върху нея не може да се построи нищо, след това нае Кир и сега сградата е почти готова. — Помпей поклати енергично глава. — Не, Сципионе, така няма да стане.

— Какво можем да сторим тогава? — попита унило Метел Сципион.

— Да принесем дарове на всички богове, които съществуват — бе съветът на Помпей. Той се усмихна. — Всъщност вече изпратих анонимно дарение от половин милион на весталките на Бона Дея. Това е единствената жена, която не обича Клодий.

Метел Сципион го изгледа възмутено:

— Помпей, Бона Дея не е богиня на мъжете! Един мъж не може да й изпраща дарове!

— И не ги е изпратил мъж. Направих дарението от името на бившата си тъща Аврелия.

Метел Сципион пресуши кристалната си чаша и се изправи:

— Може би си прав. Ще направя дарение от името на бедната ми дъщеря.

Помпей веднага побърза да изрази съболезнованията си:

— Как е тя? Ужасно е, Сципионе, просто ужасно! Да овдовее толкова млада!

— Сравнително добре е — отвърна Метел Сципион, спря пред вратата и го изчака да му я отвори. — И ти наскоро овдовя, Помпей. — Той излезе и се запъти към изхода придружен от домакина. — Може би трябва някой ден да дойдеш на вечеря у нас. Само ние тримата.

Лицето на Помпей грейна. Покана за вечеря у Метел Сципион! О, той бе вечерял официално в онази ужасна и доста тясна къща неведнъж, но никога със семейството!

— С удоволствие, Сципионе — отговори и му отвори входната врата.

Метел Сципион обаче не се върна в дома си. Отиде в малката и безлична къща на Марк Порции Катон, враг на всяка показност. Бибул правеше компания на домакина.

— Готово — заяви Метел Сципион и се отпусна тежко в едно кресло.

Другите двама се спогледаха.

— Повярва ли ти, че си отишъл да обсъждаш проблема с Клодий? — попита Бибул.

— Да.

— Хвана ли се на въдицата?

— Мисля, че да.

Бибул въздъхна, погледа Метел Сципион известно време, след това го потупа по рамото:

— Ти си добър човек, Сципионе.

— Това е правилна постъпка — добави Катон и пресуши едноцветната си глинена чаша. Тъй като държеше пълна гарафа на бюрото си, доливането бе лесна задача. — Макар че никой от нас не обича много, много Помпей, трябва да се съюзим с него.

— Налага ли се да е чрез дъщеря ми? — попита Метел Сципион.

— Е, няма да се съгласи да вземе моята — засмя се Катон. — Помпей обожава патрициите, те го карат да се чувства изключително важен. Виж Цезар.

— Няма да й хареса — оплака се Метел Сципион. — Публий Крас беше от най-благородно потекло. Тя много харесваше Публий Крас, макар че не успя да го опознае добре. Първо при Цезар, след това веднага с баща си в Сирия. — Той потрепери. — Дори не знам как да й съобщя, че искам да се омъжи за Помпей от Пиценум. За сина на Страбон!

— Бъди искрен, кажи й истината — посъветва го Бибул. — Имаме нужда от нея за каузата.

— Наистина не виждам причината, Бибуле.

— Да ти я кажа пак, Сципионе. Трябва да примамим Помпей на наша страна. Това ти е ясно, нали?

— Предполагам.

— Добре, продължавам с обясненията. Да се върнем на срещата на Цезар, Помпей и Марк Крас в Лука преди почти четири години. Тъй като дъщерята на Цезар въртеше Помпей на малкия си пръст, Цезар успя да го убеди да му помогне за удължаване на управлението му в Галия с още пет години. Ако Помпей не го беше направил, Цезар сега щеше да е в постоянно изгнание, лишен от всичките си придобивки. И ти щеше да си понтифекс максимус, Сципионе. Не го забравяй. Той убеди също така Помпей (и Крас, но това не е чак толкова трудно) да изготви закон, който забранява на сената да обсъжда второто петгодишно управление на Цезар преди март на втората година, камо ли да му отнеме империума! Цезар подкупи Помпей и Крас с второто им консулство, но нямаше да се справи, ако не му беше помогнала Юлия. Какво все пак лиши Помпей от второто консулство?

— Юлия е мъртва — възрази Метел Сципион.

— Да, но Цезар все още държи Помпей! И докато е така, той винаги може да продължава срока на пребиваването си в Галия. Докато не поеме за втори път консулството. На което ще има право след по-малко от четири години.

— Защо непрекъснато се опитваш да пречиш на Цезар? — осведоми се Метел Сципион. — Не е ли Клодий най-голямата опасност в момента?

Катон стовари шумно празната си чаша върху масата, толкова неочаквано, че Метел Сципион подскочи.

— Клодий! — изсъска презрително Катон. — Не Клодий ще е онзи, който ще унищожи републиката, въпреки всичките му хитри планове! Някой ще спре Клодий. Само ние обаче, добрите люде, можем да спрем най-големия враг на аристокрацията, Цезар.

Бибул отново се намеси:

— Сципионе, ако Цезар успее да стигне неосъден до второто си консулство, той никога няма да може да бъде свален! Ще вкара закони чрез народните събрания, които ще направят невъзможно изправянето му, на какъвто и да е съд! Защото сега Цезар е герой! Когато стана консул за първи път, той имаше само името и почти нищо друго. Десет години по-късно ще може да си прави каквото поиска, защото целият Рим е пълен с негови слуги и тук го смятат за най-великия римлянин на всички времена. Той ще остане чист въпреки всичките си деяния, дори боговете ще го чуят как ни се присмива!

— Да, това го виждам, Бибуле, само че също така си спомням колко труд положихме в опитите си да го възпрем от първото консулство — продължаваше да упорства Метел Сципион. — Скроихме заговор, който както винаги ни струваше безбожно много пари, и както винаги ти твърдеше, че това ще е краят на Цезар. Само че това не беше краят му!

— Така е, защото — продължи да обяснява търпеливо Бибул — нямахме достатъчно влияние. Защо? Защото презирахме Помпей прекалено много, за да го привлечем като съюзник. Цезар обаче не допусна тази грешка. Не твърдя, че той не презира Помпей (кой с Цезаровото потекло няма да го презира), ала той го използва. А Помпей има огромно влияние. Той дори се нарича „първи мъж на Рим“, моля ви се! Пфу! Цезар му предложи дъщеря си, момиче, което още не е било с мъж, момиче с изключително високо потекло. Събрала в себе си кръвта на Корнелиите и на Юлиите едновременно. Беше сгодена за Брут, най-богатия и най-влиятелен млад римски благородник. Цезар развали този годеж. Разгневи Сервилия. Ужаси всички влиятелни мъже. Беше ли го грижа? Не! Той хвана Помпей в мрежите си и стана непобедим. Е, ако сега хванем Помпей в мрежите си, ние ще станем непобедими! Затова ще му предложиш Корнелия Метела.

Катон слушаше втренчен в лицето на Бибул. Най-добрият и най-търпеливият му приятел. Много хилав мъж с толкова светла коса, вежди и мигли, че изглеждаше полуплешив. И със светли очи. С остри черти и остър ум. Макар че тази острота на ума си дължеше изцяло на Цезар.

— Добре — склони с въздишка Метел Сципион. — Ще говоря с Корнелия Метела. Не обещавам, но ако тя е съгласна, че предложа ръката й на Помпей.

— Това е положението — рече Бибул, след като Катон изпрати Метел Сципион и се върна в стаята.

Катон вдигна керамичната си чаша и жадно отпи. Приятелят му го изгледа загрижено:

— Катоне, трябва ли да пиеш толкова? Едно време си мислех, че виното никога не размътва главата ти, но сега това вече не е така. Твърде много пиеш. Това ще те убие.

Наистина Катон не изглеждаше много добре, макар че беше един от малкото мъже, върху чиято фигура годините не бяха оставили отпечатъка си — бе висок, строен и привлекателен. Лицето му обаче, толкова лъчезарно, толкова невинно преди, сега беше посивяло и прорязано от фини бръчици, въпреки че той бе едва на четирийсет и една години. Носът му, толкова голям, че беше знаменит в града на дългоносите, засенчваше всичко останало върху лицето му. В миналото това правеха очите му, големи и блестящи. А и късата му леко чуплива коса вече не беше златиста, а сиво-кафява.

Той все пиеше. Особено след като даде Марция на Хортензий. Бибул знаеше защо, макар че Катон никога не го беше обсъждал. Любовта бе чувство, което той не можеше да търпи, особено любов, толкова пламенна и страстна като тази, която още изпитваше към Марция. Тя го измъчваше, ядеше го отвътре. Всеки ден той се тревожеше за нея, всеки ден се питаше как ще живее, ако се помине като брат му Цепион. И така изкуфелият Хортензий му предостави възможност да се отърве. Даде му възможност отново да бъде силен, отново да принадлежи на себе си! Да махне Марция от очите си. Да се избави от нея.

Само че това не помогна. Той се затваряше с придворните си философи Атенодор Кордилион и Статил и тримата пиянстваха по цели нощи. Плачеха над превзетите умотворения на Катон Цензора, сякаш четяха трудовете на Омир. Изпадаха в безпаметен сън, когато другите хора се събуждаха. Самият Бибул не беше романтик и нямаше представа за дълбочината на Катоновата болка. Той обаче обожаваше Катон главно заради непоколебимата му воля пред предизвикателствата, от Цезар до Марция. Катон никога не се предаваше, никога не отстъпваше.

— Порция скоро ще навърши осемнайсет — прекъсна мислите му Катон.

— Знам.

— Не съм й намерил още съпруг.

— Е, нали се надяваше братовчедът й Брут…

— Той се връща от Киликия в края на месеца.

— Възнамеряваш ли отново да му предложиш? Той няма нужда от Апий Клавдий, така че може да се разведе с Клавдия.

Катон се изсмя:

— Не и аз, Бибуле! Вече предоставих възможност на Брут. Той предпочете Клавдия. Да си я гледа.

— Какво ще кажеш за сина на Ахенобарб?

Катон вдигна гарафата и искрящото вино потече в чашата му. Той погледна с кървясалите си очи Бибул:

— А ти какво ще кажеш, стари приятелю?

— Аз ли? — заекна Бибул.

— Да, ти. Домиция вече я няма, така че защо да не се ожениш?

— Аз… аз… аз никога не съм помислял… о, богове, Катоне! Аз?

— Не я ли искаш, Бибуле? Признавам, че Порция няма зестра от сто таланта, но не е и бедна. Има благороден произход и е добре образована. И мога да ти гарантирам, че ще ти е вярна. — Катон разплиска малко вино. — Жалко всъщност, че не е на мястото на сина ми. Струва колкото хиляда като него.

С насълзени очи Бибул протегна ръка през бюрото:

— Марк, разбира се, че я искам! Много съм поласкан.

Катон обаче се направи, че не забелязва ръката му.

— Добре — рече и пресуши чашата на един дъх.

На седемнайсетия ден на януари Публий Клодий се облече в дрехи за езда, препаса се с меч и отиде да види жена си в стаята й. Фулвия лежеше с разпуснати коси върху една кушетка; тялото й прозираше през ефирната наситеножълта рокля.

— Клодий, какво има?

Той се намръщи, седна до нея и я целуна по челото.

— Скъпа моя, Кир умира.

— О, не! — Клодия зарови лице в ленената риза на съпруга си, почти толкова груба като военна ризница. Сетне вдигна глава и го погледна удивено. — Ала ти излизаш от Рим, щом си с това облекло! Защо? Кир не е ли тук?

— Тук е — отвърна Клодий, искрено разстроен от наближаващата смърт на Кир, а не защото щеше да се лиши от услугите на най-добрия римски архитект. — Затова отивам на строежа. Кир е обмислил всичко и е открил, че е допуснал грешка. Не се доверява на друг да провери нещата. Утре се връщам.

— Клодий, не ме оставяй сама!

— Налага се. Не си добре, а аз бързам. Лекарите казват, че Кир няма да издържи повече от два-три дни, а аз трябва да успокоя душата на нещастника.

Той я целуна силно по устата и се изправи.

— Пази се! — извика тя. Клодий се усмихна:

— Винаги внимавам, както знаеш. Тръгвам със Скола, Помпоний и освободения ми роб Гай Клодий. И имам трийсет въоръжени роби за стража.

Конете, всичките великолепни животни, бяха докарани извън Сервиевата стена при Валис Камеранум и събраха тълпа любопитни в тясната уличка пред вратата на Клодиевата къща — толкова много ездитни животни в Рим бе нещо необичайно. В тези размирни времена съвсем нормално беше влиятелните мъже да ходят навсякъде с тежковъоръжена стража от роби и наемници и Клодий не правеше изключение. Това обаче бе спешно пътуване и той очакваше да се върне, преди отсъствието му да бъде забелязано. Пък и всичките трийсет роби бяха млади и добре обучени да си служат с меча, въпреки че не носеха ризници и шлемове.

— Накъде си тръгнал, приятелю на войника? — провикна се един мъж от тълпата и се усмихна широко.

Клодий спря.

— Тиграноцерта? Лукул? — попита.

— Низибис, Лукул — отвърна непознатият.

— Ех, какво време, а?

— Оттогава минаха почти двайсет години, приятелю на войника! Ала никой от нас не е забравил Публий Клодий.

— Той вече е остарял и е станал по-кротък, войнико.

— Накъде си се запътил? — попита отново непознатият. Клодий се метна на седлото и намигна на Скола, който вече се беше качил на коня си.

— На Албийските хълмове — отвърна, — но само за една нощ. Утре отново съм в Рим.

Той обърна коня си и потегли по тясната улица към Палатина, тримата му другари и малката войска от роби го последваха.

— На Албийските хълмове, но само за една нощ, значи — рече замислено Тит Аний Милон.

Той хвърли малка кесия със сребърни денарии през масата на човека, който бе извикал на Клодий от тълпата.

— Много съм ти благодарен — измърмори той и се изправи.

— Фауста — извика след малко Милон, влизайки с трясък в стаята на жена си. — Знам, че няма да искаш, но утре сутрин ще ме придружиш до Ланувиум, така че се приготвяй. Това е заповед.

За Милон придобиването на Фауста бе голяма победа над Публий Клодий. Тя беше дъщеря на Сула и братът й близнак Фауст Сула бе един от приближените на Клодий, както и скандалният му братовчед Публий Сула. Макар че Фауста не беше сред обкръжението на Клодий, всичките й връзки бяха в тази насока: бе женена за племенника на Помпей, Мемий, докато той не я беше заловил в твърде компрометиращо положение с един много млад и много мускулест любовник без никакво обществено положение, Фауста обичаше мускулести мъже, но Мемий, макар и изключително красив, бе доста слаб и хилав и привързан до безумие към майка си, сестрата на Помпей, сега съпруга на Публий Сула.

Благодарение на мускулите си, макар че не беше от най-младите, каквито харесваше Фауста, Милон не срещна трудности да я съблазни и да я убеди да се омъжи за него. Клодий побесня дори повече от Публий и Фауст Сула! Наистина Фауста не се излекува от влечението си към много младите и много мускулести мижитурки — преди няколко месеца Милон се беше принудил да бичува някой си Гай Салустий Крисп. Това, което не разгласяваше, бе, че редовно биеше и Фауста. Много лесно я заставяше да му се подчинява.

За жалост Фауста не се беше метнала на Сула, много красив мъж в младостта си. Не, тя бе наследила чертите на прачичо си, знаменития Метел Нумидик: грозна, глупава, опърничава. Все пак на тъмно всички жени са еднакви и Милон се забавляваше с нея не по-малко отколкото, с която и да е друга.

Фауста още не беше забравила камшика и предпочете да не спори. Хвърли на Милон тревожен поглед, след това плесна с ръце, за да повика прислужниците си.

Милон излезе и извика освободения си роб Марк Фустен, който не носеше името Тит Аний, тъй като Милон го беше взел след освобождаването му от една гладиаторска школа, Фустен си беше неговото лично име. Бе римлянин, осъден да се бие на арената за убийство.

— Плановете ми малко се промениха, Фустене — обяви господарят. — Пак отиваме в Ланувиум; о, какъв късмет! Поводът ми да мина утре по Апиевия път е неоспорим: мога да докажа, че отивам в родния си град, за да поздравя новоизбрания жрец. Никой няма да може да оспори правото ми да мина по Виа Апия. Никой!

Фустен кимна мълчаливо.

— Фауста реши да ме придружи, така че ще наема много голяма кола — продължи Милон.

Фустен кимна.

— Наеми достатъчно транспортни средства за прислугата и багажа. Ще останем известно време. — Милон извади една запечатана бележка. — Изпрати незабавно това на Квинт Фуфий Кален. Тъй като ще се возя в колата на Фауста, искам да имам добра компания за пътуването. Кален е подходящ.

Фустен кимна.

— Искам пълна охрана, тъй като ще пътуваме с много ценни неща. — Милон се усмихна кисело. — Без съмнение Фауста ще пожелае да вземе всичките си скъпоценности, да не споменавам любимите й масички от скъпо кипарисово дърво. Сто и петдесет човека, Фустене, с ризници, шлемове, тежко въоръжение.

Фустен кимна.

— И веднага ми изпрати Бирия и Евдам.

Фустен кимна и излезе.

Вече беше късен следобед, но Милон продължи да изпраща прислужници да обикалят насам-натам, докато не се спусна мрак. Едва тогава се излегна спокойно и се зае с толкова дълго отлаганата вечеря. Всичко беше уредено. Квинт Фуфий Кален прие с радост да го придружи до Ланувиум, Марк Фустен приготви коне за сто и петдесет членната стража, каруци и двуколки за багажа и прислугата и много удобен голям фургон за центъра на този внушителен антураж.

На зазоряване Кален дойде в къщата и заедно с Милон и Фауста отидоха пеша до Капенската порта, където ги чакаха фургонът и другите участници в пътуването.

— Прекрасно! — Фауста се отпусна върху меката седалка с гръб към мулетата; предпочете да не заема мястото с лице по посоката на движение.

Милон и Кален се настаниха срещу нея и с радост забелязаха масичката, поставена пред тях. Можеха да играят на зарове или да ядат и да пият. Четвъртото място, до Фауста, бе заето от двамата прислужници, наблъскани един до друг — една жена, която да се грижи за Фауста, и мъж, изпълняващ прищевките на Милон и Кален.

Апиевият път между Рим и Капуа се поддържаше много добре. Повърхността му бе гладка, тъй като всяко лято върху камъните му се насипваше пресен слой цимент и се заливаше с вода. Затова неудобството от пътуването се свеждаше само до леко треперене на колата. Естествено слугите в другите возила не се ширеха толкова комфортно, но всички се радваха, че отиват някъде. Керванът от около триста души потегли по главното шосе, което се раздвояваше на километър от Капенската порта, за да даде началото на Апиевия и Латинския път. Фауста беше взела камериерките си, фризьорките си, жените за баня, козметичките и перачките си, както и музиканти и десетина момчета танцьори. Кален водеше пажа си, един писар и десетина други слуги, а Милон — камериера си, виночерпеца си, пажа си, десетина слуги, неколцина готвачи и трима хлебопекари. Всички по-доверени прислужници водеха и своите лични роби. Настроението беше весело, скоростта беше разумна и щяха да пристигнат в Ланувиум за малко повече от седем часа.

Апиевият беше един от най-старите римски пътища. Принадлежеше на Клавдиите Пулхери, рода на Клодий, тъй като беше строен от предшественика му Апий Клавдий Слепия и поддръжката на участъка между Рим и Капуа все още бе в задълженията на фамилията. Тъй като беше на Клавдиите, те все още погребваха мъртвите край него. Цели поколения мъртви Клавдии лежаха от двете страни на шосето, макар че сред тях имаше и представители на други фамилии. Понякога се случваше човек да пътува километри между надгробни паметници.

Публий Клодий се беше уверил, че умиращият Кир се е лъгал — изчисленията му бяха безупречни и нямаше никаква опасност проектираната от стария грък сграда да се срути в пропастта, над която бе издигната, под действието на каквито и да било сили. О, какво място за вила! Гледката щеше да накара Цицерон да се задави от завист. Така мръсникът щеше да си го получи, задето издигна новата си къща в Рим така, че да закрие изгледа на Клодий към форум Романум. Тъй като бе страстен любител на красиви провинциални вили, Цицерон скоро щеше да пристигне в Бовиле, за да види какво е направил Клодий. А като го зърне, щеше да стане по-зелен от Латинската равнина, простираща се наоколо.

Всъщност проверката на изчисленията на Кир отне толкова малко време, че Клодий можеше да се върне в Рим още същата нощ. Тъй като нямаше луна обаче, пътуването щеше да е опасно. По-разумно беше да отиде в другата си вила край Ланувиум, да дремне няколко часа и да тръгне обратно към Рим малко след разсъмване. Той не носеше багаж, но във вилата имаше постоянна прислуга, която можеше да осигури храна за него, Скола, Помпоний и Гай Клодий, освободения роб. Трийсетината роби от охраната ядоха каквото си носеха.

По изгрев-слънце вече пътуваше по Апиевия път към Рим. Клодий наложи доста бързо темпо на конвоя — всъщност рядко пътуваше без Фулвия и в нейно отсъствие ставаше раздразнителен. Тревожеше се също, защото не беше добре. Като го познаваха, хората му си размениха отегчени погледи — Клодий без Фулвия бе труден за понасяне.

В началото на третия час от развиделяване Клодий премина през Бовиле в лек галоп, принуждавайки малцината граждани, тръгнали по работа, да се разпръснат, без да се интересува особено за здравето им или за съдбата на овцете, конете, мулетата, прасетата и кокошките, които караха (в Бовиле беше пазарен ден). Само на два километра извън градчето всяка следа от човешка дейност изчезна, макар че до Сервиевата стена на Рим оставаха едва петдесетина километра. Земята от двете страни на пътя принадлежеше на младия конник Тит Серций Гал, който печелеше достатъчно, за да откаже многобройните предложения за закупуване на тучните му пасбища. Полето бе изпълнено с красивите коне, отглеждани от него, но луксозната му вила се намираше толкова далеч от шосето, че не можеше да се види. Единствената постройка покрай пътя беше една малка гостилница.

— Идва голям керван — отбеляза Скола; двамата с Клодий бяха приятели от толкова дълго време, че вече не помнеха как са се запознали.

— Хм. — Клодий вдигна ръка, за да даде знак на всички да се отдръпнат встрани от пътя.

Целият конвой излезе на тревата отстрани, както беше обичаят, щом два кервана се срещнат и единият съдържа коли, а другият — не. Приближаващата група определено караше возила.

— Това сигурно е Сампзицерам с харема си — предположи Гай Клодий.

— Не, не е — възрази Помпоний, когато насрещният керван приближи. — О, богове, това е една малка армия! Вижте ризниците!

В този момент Клодий разпозна най-предния ездач: Марк Фустен.

— Проклятие! — възкликна. — Това е Милон!

Скола, Помпоний и освободеният роб Гай Клодий потръпнаха, пребледняха, но Клодий срита коня си и го накара да ускори ход.

— Хайде, давайте колкото се може по-бързо — подкани той спътниците си.

Фургонът с Фауста, Милон и Фуфий Кален се движеше точно по средата на процесията. Клодий изкара коня си на пътя и се взря с присвити очи в колата, след това я подмина. Няколко крачки по-натам спря и се обърна — Милон бе показал глава от фургона и го гледаше злобно.

Процесията беше дълга, но Клодий почти успя да се промъкне покрай нея. Неприятностите започнаха, когато се изравни със стотината тежковъоръжени мъже на опашката на Милоновия керван. Той самият нямаше проблем да мине, но когато трийсетината му роби се изравниха със стражата на Милон, въоръжените конници се изместиха и им препречиха пътя. Неколцина от хората на Милон носеха копия и започнаха да бодат жестоко конете на Клодиевите спътници. След броени минути едни от робите бяха на земята, а другите размахваха мечовете си и сипеха ругатни. Клодий и Милон се мразеха, но не толкова, колкото се мразеха хората им.

— Продължавай! — изкрещя Скола, когато Клодий дръпна юздите. — Клодий, не се меси! Ние минахме, продължавай напред!

— Не мога да оставя хората си!

Той спря коня си и го обърна.

Двамата най-задни ездачи от свитата на Милон бяха най-верните му слуги, бившите гладиатори Бирия и Евдам. В момента, в който Клодий се обърна и понечи да се върне при хората си, Бирия вдигна копието си, прицели се и го хвърли.

Плоското острие се заби високо в рамото на Клодий и от инерцията той отхвърча от седлото и се стовари на колене на пътя. Просна се по гръб, присви очи от болка и хвана копието с две ръце. Тримата му другари скочиха от конете и му се притекоха на помощ.

С голямо самообладание Скола откъсна голямо квадратно парче от плаща си и го сгъна на превръзка. Кимна на Помпоний, който дръпна копието, и в същия момент затисна кървящата рана с парчето плат.

Странноприемницата се намираше на около двеста крачки. Докато Скола притискаше раната, Помпоний и Гай Клодий вдигнаха ранения, подхванаха го под мишниците и го поведоха по пътя.

Хората на Милон бяха спрели, а самият той стоеше с изваден меч до фургона и гледаше към странноприемницата. Стражите му се бяха разправили набързо с робите на Клодий: единайсет от тях лежаха мъртви, неколцина тежко ранени се влачеха по корем, а онези, които можеха, тичаха из полето, Фустен се приближи бързо от предния край на кервана.

— Занесоха го в странноприемницата — рече Милон.

Зад него от фургона се чуваха смразяващи кръвта писъци, приглушени вопли, крясъци, стонове. Милон пъхна главата си през прозореца, за да види какво става — Кален и прислужникът му се бореха с Фауста и камериерката й. Добре. Кален си вършеше работата да обуздае Фауста; тя нямаше да се покаже скоро от фургона.

— Останете тук — нареди Милон на Кален, който бе толкова зает с борбата, че не успя да вдигне поглед. — Всичко е заради Клодий. Има сражение. Той започна пръв, сега, струва ми се, ние ще трябва да го завършим. — Той подаде главата си навън и кимна на Фустен, Бирия и Евдам. — Хайде.

В момента, в който започна стълкновението на пътя, собственикът на странноприемничката накара жена си, децата си и тримата си роби да избягат през задната врата на полето. Затова, когато Помпоний и Гай Клодий довлякоха Клодий, мъжът бе сам и ги наблюдаваше с ужас.

— Бързо, легло! — нареди Скола.

Ханджията посочи с трепереща ръка към една от страничните стаи и тримата мъже положиха ранения върху сламеника на леглото. Превръзката бе станала тъмночервена и от нея капеше кръв. Скола я погледна, сетне се обърна към ханджията.

— Донеси парцали! — нареди и отново се зае да разкъсва плаща си.

Клодий лежеше с отворени очи, дишаше тежко.

— Размина ми се — прошепна, опитвайки да се засмее. — Ще оцелея, Скола, но шансовете са по-добри, ако се върнете в Бовиле за помощ. Аз ще се оправя сам тук.

— Клодий, не смея! — прошепна Скола. — Милон спря. Ще те убият!

— Няма да посмеят! Хайде! Тръгвайте!

— Оставам с теб. Двама стигат.

— И тримата! — изсъска Клодий. — Сериозно говоря, Скола! Тръгвайте!

— Ханджийо — нареди Скола, — притискай това върху раната. Скоро се връщаме.

Той отстъпи мястото си на вцепенения от страх човек и след миг отвън се чу тропот на копита.

На Клодий му се виеше свят. Той затвори очи и опита да не мисли за болката и за кръвта.

— Как се казваш, човече? — попита той, без да отваря очи.

— Азиций.

— Е, Азиций, просто натискай силно раната и прави компания на Публий Клодий.

— Публий Клодий! — заекна ханджията.

— Същият. — Клодий въздъхна, отвори очи и се усмихна. — Каква разнообразна компания! Скоро ще се срещнеш и с Милон.

На прага се появи тъмна сянка.

— Да, ще срещнеш и Милон — рече новодошлият и влезе, следван от Бирия, Евдам и Фустен.

Клодий го изгледа презрително:

— Ако ме убиеш, Милоне, ще бъдеш прокуден до края на дните си.

— Не мисля така, Клодий. Може да се каже, че имам гаранции от Помпей. — Той изблъска ханджията и се наведе да погледне раната, която вече не кървеше толкова силно. — Е, това няма да те убие — отбеляза той и се извърна рязко към Фустен. — Изнесете го.

— Ами него? — попита Фустен и посочи треперещия от страх Азиций.

— Убийте го.

Един бърз удар с меч по главата на ханджията и задачата бе изпълнена. Бирия и Евдам вдигнаха Клодий, извлякоха го навън и го проснаха насред Апиевия път.

— Съблечете го — нареди с презрителна усмивка Милон. — Искам да видя дали слуховете са верни.

С острия си меч Фустен разряза туниката и бедрената превръзка на ранения.

— Видяхте ли това? — избухна в смях Милон. — Ама той наистина бил обрязан! — Той докосна члена на Клодий с меча си, пускайки му капка кръв. — Изправете го.

Бирия и Евдам се подчиниха, вдигнаха Клодий под мишниците така, че краката му едва докосваха земята, главата му увисна немощно. Той обаче не виждаше Милон, не виждаше Бирия и Евдам, нито Фустен — цялото му внимание бе приковано към невзрачното, малко светилище, стоящо край пътя срещу странноприемницата. Пирамидка от красиви камъни с един по-голям червен камък на върха, издялан като отворените устни на женска вагина. Бона Дея… Край Апиевия път, на петдесет злополучни километра от Рим, имаше светилище на добрата богиня. Земята наоколо бе покрита с букети, купички с мляко и няколко яйца.

— Бона Дея! — изхриптя Клодий. — Бона Дея, Бона Дея!

Свещената й змия показа зловещата си глава от процепа в камъка, спря студените си черни очи върху Публий Клодий, който бе осквернил тайнството на Бона Дея. Фустен заби меча си в корема на Публий Клодий и натисна, докато острието не се показа от гърба му, ала Клодий не видя нищо, не усети нищо. Нито когато Бирия го прободе с друго копие, нито когато Евдам остави червата му да се влачат по напоения с кръв път. Докато животът не напусна тялото му, Клодий и змията на Бона Дея се гледаха, без да мигат, сякаш се взираха в дълбините на душите си.

— Дай ми коня си, Бирия — рече Милон и се метна на седлото.

Керванът вече бе изминал известно разстояние по посока на Бовиле. Евдам и Бирия се закрепиха нестабилно върху един кон и четиримата побързаха да догонят останалите.

Доволна, свещената змия прибра главата си и се сви спокойно в утробата на Бона Дея.

Когато семейството и робите на Азиций се върнаха, го намериха мъртъв, погледнаха навън голото тяло на Публий Клодий и побягнаха отново.

Много, много пътници минаха по Апиевия път в този осемнайсети ден на януари. Единайсет от робите на Клодий бяха мъртви, други единайсет умряха бавно в стенания и мъчителна агония, но никой не спря да им помогне. Когато Скола, Помпоний и Гай Клодий се върнаха с неколцина жители на Бовиле и една каруца, те се наведоха над Клодий и заплакаха.

— Ние също сме мъртви — рече Скола, след като откриха трупа на ханджията. — Милон няма да се усмири, докато не се отърве от всички свидетели.

— В такъв случай ние нямаме какво да правим тук! — възкликна собственикът на каруцата, обърна возилото си и бързо се отдалечи.

След миг всички се разбягаха. Клодий остана да лежи на пътя, втренчил безжизнените си очи в светилището на Бона Дея, сред локва съсирена кръв и разпилените си вътрешности.

До ранния следобед минаващите само хвърляха ужасени погледи на труповете и бързаха да отминат. Накрая обаче се зададе една носилка със стария римски сенатор Секст Теидий. Раздразнен от спирането и тревожното шушукане на носачите, той надникна между завесите и срещна безжизнения поглед на Публий Клодий. Той бързо се измъкна навън, стиснал патерицата си; защото Секст Теидий имаше само един крак — другия бе загубил под командването на Сула при войната с цар Митридат.

— Приберете нещастника в носилката и тичайте към дома му в Рим колкото ви държат краката — нареди той на носачите; след това кимна на прислужника си: — Ксенофоне, помогни ми да се добера до Бовиле. Те трябва да знаят! Сега разбирам защо всички, които отминахме, се държаха толкова странно.

И така, около час преди здрачаване задъханите носачи на Секст Теидий вкараха носилката през Капенската порта и я понесоха нагоре към Палатина, където се издигаше къщата на Клодий с гледка от Мурцийската долина и големия цирк, та чак до Тибър и храма на Янус отвъд.

Фулвия притича с развети коси, бе твърде ужасена, за да пищи или да плаче. Дръпна завесите на носилката и погледна втрещено останките на Публий Клодий, набързо нахвърляните в дупката на корема му вътрешности, бялата му като парийски мрамор кожа, изложения му на показ член.

— Клодий! Клодий! — занарежда тя.

Оставиха го върху импровизирана погребална носилка в градината на перистила, без да покрият срамотиите му, докато се съберат всичките членове на обкръжението му: Курион, Антоний, Планк Бурса, Помпей Руф, Децим Брут, Попликола и Секст Клелий.

— Милон — изръмжа Марк Антоний.

— Не можем да сме сигурни — възрази Курион, застанал с една ръка върху рамото на вцепенената Фулвия.

— Сигурно е! — чу се друг глас.

Тит Помпоний Атик отиде направо при Фулвия и се отпусна на скамейката до нея.

— Бедно мое момиче — рече нежно той. — Изпратих за майка ти; скоро ще е тук.

— А ти откъде знаеш? — попита тревожно Планк Бурса.

— От братовчед си Помпоний, който днес е бил с Клодий — отвърна Атик. — Трийсет и четиримата срещнали на Апиевия път Милон с личната му стража, която ги надвишавала пет пъти по брой. — Той посочи трупа на Клодий. — Това е резултатът, макар че братовчед ми не е станал очевидец. Видял само как Бирия хвърля копието си. Това е раната в рамото, която обаче не е била смъртоносна. Клодий накарал Помпоний, Скола и Гай Клодий да го оставят и да тичат в Бовиле за помощ, тогава лежал на сигурно място в една странноприемница. Когато се върнали (бовилци се държали много странно, не искали да имат нищо общо с това), вече било късно. Клодий бил убит на пътя, ханджията — в странноприемницата. Уплашили се. Това е непростимо, но така станало. Не знам къде са другите двама, но братовчед ми Помпоний стигнал до Ариция, след това се върнал, за да ми съобщи — Опасяват се, че Милон ще убие и тях.

— Не е ли видял поне някой как е станало? — попита Антоний, бършейки очите си. — О, аз самият по десет пъти на месец съм имал възможност да убия Клодий, но не съм го направил, защото го обичах!

— Изглежда, никой не е видял какво е станало — продължи Атик. — Случило се е в безлюдния участък на пътя покрай пасбищата на Серций Гал. — Той вдигна безчувствената ръка на Фулвия и започна да я гали нежно. — Мило момиче, тук е толкова студено. Ела вътре и чакай майка си.

— Трябва да остана с Клодий — прошепна тя. — Той е мъртъв, Атик! Как е възможно? — Фулвия затрепери. — Мъртъв е! Как е възможно? Как ще съобщя на децата му?

Благите тъмни очи на Атик срещнаха погледа на Курион над главата й.

— Остави майка ти да се погрижи за всичко, Фулвия. Прибирай се вътре.

Курион я побутна и тя тръгна послушно, Фулвия, която се втурваше като луда към всичко, което желаеше, която крещеше насред форума като мъж, която се бореше със зъби и нокти за всичко, в което вярваше! Фулвия, която никой никога не беше виждал да се подчинява на когото и да било! На прага тя се олюля; Атик се спусна да помогне на Курион и двамата я внесоха в къщата.

Секст Клелий, който в тези дни управляваше уличните банди на Клодий, след като бе минал усилено обучение при Децим Брут, не беше благородник. Макар че останалите го познаваха, той нямаше навик да посещава събранията им. Сега, може би защото другите бяха прекалено потресени, за да реагират адекватно, той взе нещата в свои ръце.

— Предлагам да занесем тялото на Клодий в този му вид на форума и да го положим на рострите — предложи рязко той. — Целият Рим трябва да види какво е сторил Милон на човека, който го засенчваше както слънцето луната.

— Вече е тъмно! — отбеляза глуповато Попликола.

— Не и на форума. Слухът вече се е разпространил, факлите са запалени, хората на Клодий се събират. И аз смятам, че имат право да видят какво стори Милон на водача им!

— Прав си — намеси се внезапно Антоний и хвърли тогата си. — Хайде, двама да хванат носилката отдолу, аз ще я крепя откъм главата.

Децим Брут хлипаше неутешимо, затова Попликола и Помпей Руф оставиха тогите си и последваха примера на Антоний.

— Какво ти става, Бурса? — попита Антоний, когато носилката се наклони опасно. — Не виждаш ли, че Попликола е твърде нисък, за да върви в крак с Руф? Заеми мястото му, човече!

Планк Бурса прочисти гърлото си:

— Ами, аз всъщност смятам да се прибирам. Жена ми е много зле.

Антоний се намръщи, след това оголи зъби:

— Какво значение има жена ти, когато Клодий е мъртъв? Да не си мъж под чехъл, Бурса? Заеми мястото на Попликола, или ще те приведа в състоянието на Клодий!

Бурса се подчини.

Слухът наистина се разпространяваше; на улицата вече се събираха въоръжени мъже с пламтящи факли. Когато едрият Антоний се появи хванал двете дръжки на носилката, през множеството премина стон.

— Виждате ли го? — изкрещя Клелий. — Виждате ли какво стори Милон?

Тълпата зарева по-силно. Тримата поддръжници на Клодий носеха товара си към Хълма на победата и спряха за почивка на края на Весталското стълбище. Якият Антоний просто се обърна, вдигна своя край на носилката високо над главата си и заслиза назад по стълбите. Отдолу, под форума, имаше море от запалени факли, мъже и жени плачеха; Антоний, озарен от пламъците, с развети рижи къдрици, продължи до основата на стълбите, вдигнал нависоко Клодий.

Минаха през долната част на форума до Комициите и рострите, издигнати от едната им страна. Антоний, Бурса и Помпей Руф положиха погребалната носилка върху трибуната.

Клелий бе спрял пред тълпата; възкачи се на трибуната прегърнал през рамото един много стар и грохнал мъж, който плачеше отчаяно.

— Всички знаете кой е този, нали? — изкрещя Клелий. — Всички познавате Луций Декумий! Той е най-близкият съратник на Публий Клодий, дългогодишен негов приятел, помощник, пътепоказател за всеки зрящ, добър гражданин! — Клелий подхвана набразденото от бръчки лице на стареца и го повдигна, така че реките от сълзи заблестяха като сребро на светлината на факлите. — Виждате ли как скърби Луций Декумий?

Той се обърна и посочи към масивната Курия Хостилия, сградата на сената, на чиито стъпала се беше събрала малка група сенатори: Цицерон — ухилен триумфално; Катон, Бибул и Ахенобарб — сериозни, но не особено натъжени; Манлий Торкват, Луций Цезар и парализираният от удар Луций Кота — разтревожени.

— Виждате ли ги? — изкрещя Клелий. — Виждате ли предателите на Рим и на вашите права? Гледайте как великият Марк Тулий Цицерон се усмихва! Е, всички знаем, че той няма какво да губи от извършеното от Милон убийство! — Отмести погледа си за малко от сената и когато се обърна отново, Цицерон беше изчезнал. — О, може би се опасява, че той ще е следващият, а? Никой не заслужава повече смъртта от великия Цицерон, който екзекутираше римски граждани без съд и беше прогонен заради това от този беден, обезобразен мъж, когото ви показвам тази нощ! Сенатът се противопоставяше на всичко, което правеше или се опитваше да направи Публий Клодий! За какви се мислят тези хора, обитаващи тази гнила институция? За по-добри от нас, за такива се смятат! За по-добри от мен! За по-добри от Луций Декумий! За по-добри от Публий Клодий, който беше един от тях!

Тълпата се разлюля, зашумя по-силно и Клелий се възползва от скръбта на хората, от ужасното им чувство за загуба.

— Той ви даваше безплатно жито! — продължи да крещи той. — Върна ви правото да се сдружавате, правото, което онзи човек… — посочи Луций Цезар — … ви отне! Той ви даде приятелство, работа, вълнуващи зрелища! — Клелий се взря в морето от лица. — Тук виждам много освободени роби, а какъв приятел ви беше той! Той ви даде безплатни места на игрите, когато всички останали искаха да ви го забранят! Смяташе да ви даде истинско римско гражданство, право да принадлежите към някоя от провинциалните трийсет и една триби!

Клелий замълча, пое си шумно въздух, избърса чело.

— Ала те — изкрещя и посочи към стъпалата на Курия Хостилия — не му позволиха това! Знаеха, че това означава край на дните им на триумф! И направиха заговор за убийството на обичания ви Публий Клодий! А той беше толкова безстрашен, толкова решителен, че само смъртта можеше да го спре! И те го знаеха. Взеха го предвид. И се наговориха да го убият. Не само онзи бивш гладиатор Милон; всичките са замесени! Всички те убиха Публий Клодий! Милон беше само маша в ръцете им! Покажете им какво мислим! Има само един начин да се разправим с тях! Покажете им какво можем! Нека разберат, че ще ги избием всички, преди да се успокоим! — Той погледна към стълбите на сената и отстъпи назад с престорен ужас. — Видяхте ли това? Видяхте ли? Избягаха! Нито един от тях няма смелост да ви погледне в очите! Ще ни спре ли обаче това? Ще ни спре ли?

Вълните от хора се разлюляха по-силно, факлите се завъртяха бясно. И тълпата изкрещя в един глас:

— НЕ!

Попликола стоеше до Клелий, но Антоний, Помпей Руф и Децим Брут се бяха отдръпнали плахо назад: последните двама бяха народни трибуни, наскоро приети в сената, а първият все още не беше сенатор. Думите на Клелий ги засягаха толкова, колкото и групичката, която избяга от стъпалата на Курия Хостилия, но сега никой не можеше да запуши устата на оратора, нито имаха възможност да избягат.

— Нека им покажем какво смятаме да правим с тях! — продължи да се дере Клелий. — Да внесем Публий Клодий в сградата на сената и да видим дали ще имат смелостта да го махнат!

Първите редове от тълпата бяха изтласкани върху трибуната; носилката на Публий Клодий се понесе по морето от ръце нагоре по стълбите към сградата на сената и до масивните й, непоклатими бронзови порти. В следващия момент те бяха изтръгнати от огромните им панти; трупът на Публий Клодий изчезна вътре.

Бурса някак си бе успял да се измъкне; Антоний, Децим Брут и Помпей Руф стояха и наблюдаваха ужасени как Клелий си пробива път към портика на сената.

В един момент Антоний съгледа дребния стар Луций Декумий, все още скърбящ върху трибуната. Познаваше го, разбира се, от дните на Цезар в Субура и макар че не беше мекушав човек, той винаги бе изпитвал съчувствие към хората, които харесваше. Никой друг не обръщаше внимание на Луций Декумий, затова той се приближи до стареца и го прегърна.

— Къде са синовете ти, Декумий? — попита Антоний.

— Не знам и не ме е грижа.

— По това време старците като теб вече трябва да са в леглото.

— Не искам да си лягам. — Налетите със сълзи очи се вдигнаха към Антоний и старецът го позна. — О, Марк Антоний, всички си отидоха! Тя разби сърцата им, разби моето, всички си отидоха!

— Коя е разбила сърцето ти, Декумий?

— Малката Юлия. Познавам я от пеленаче. Познавам Цезар от пеленаче. Познавам Аврелия от осемнайсетгодишна. Не искам повече скръб, Марк Антоний!

— Цезар още е сред нас, Декумий.

— Никога повече няма да го видим. Цезар ми каза: „Грижи се за Клодий.“ Каза: „Внимавай, докато ме няма, на Клодий да не се случи нищо лошо.“ Ала аз не успях да го сторя. Никой не можеше да предпази Клодий.

Тълпата нададе рев. Антоний погледна към Курия Хостилия и застина. Сградата беше толкова стара, че нямаше прозорци, високо от едната й страна имаше висока стена с фрески и решетки, през които се проветряваше. Сега през тях се виждаха танцуващи червени светлини и излизаше дим.

— В името на Юпитер! — изкрещя Антоний на Децим Брут и Помпей Руф. — Запалиха сената!

Луций Декумий се изви като змия и се втурна напред. Антоний потресен загледа как старецът си пробива път през отстъпващата от горящата сграда тълпа. От вратата излизаха пламъци, но той не спря. Силуетът му се очерта като черна сянка на фона на огъня и в следващия момент изчезна вътре.

Доволна и изтощена, тълпата се разотиде. Антоний и Децим Брут се изкачиха заедно по Весталското стълбище и загледаха как огънят в Курия Хостилия поглъща трупа на Публий Клодий. Отзад, на Аргилетума, се намираха сенатските канцеларии, където се съхраняваха скъпоценните протоколи от заседанията, постановленията на Сената, списъците на всички магистрати. Още по-назад, на Кливус Аргентариус (Хълма на банкерите) се издигаше Порциевата базилика, където се помещаваха главната квартира на народните трибуни и канторите на банкери и сарафи; тя също съдържаше незаменими документи. Катон Цензора я беше построил. Това беше първата такава сграда на форума и макар че бе малка, невзрачна и отдавна вече засенчена от по-красиви здания, тя оставаше част от паметта на поколенията. Срещу Курия Хостилия, на другия ъгъл на Аргилетум, се издигаше изящната Емилиева базилика, все още в процес на реставрация от Луций Емилий Паул.

Всичко обаче избухна в пламъци пред очите на Антоний и Децим Брут.

— Обичах Клодий, но той не беше полезен за Рим — рече потиснато Марк Антоний.

— И аз! За известно време си мислех, че Клодий може да направи това място по-добро. Ала той не знаеше кога да спре. Планът му за освободените роби го уби.

— Предполагам — отбеляза Антоний, — че нещата вече ще се поуталожат и най-после могат да ме изберат за квестор.

— А аз отивам при Цезар в Галия. Ще се видим там.

— Ами! — изсумтя Антоний. — Мен вероятно ще ме изпратят в Сардиния или Корсика.

— О, не — усмихна се Децим Брут. — Галия е за нас. Цезар е поискал да му станеш квестор, Антоний. Писа ми.

Така Антоний се прибра доволен вкъщи.

През тази ужасна нощ се случиха и други неща. Част от тълпата, събрана от Планк Бурса, отиде в храма на Венера Либитина зад Сервиевите стени на Есквилинското поле и взеха фасциите от местата им за съхранение, тъй като никой не ги пазеше. След това извървяха целия път през южната част на града до Марсово поле и спряха пред вилата на Помпей с желанието да приеме фасциите и да стане диктатор. Къщата обаче беше тъмна и никой не им отвори — Помпей се беше оттеглил във вилата си в Етрурия. Изнурени от дългото ходене, те се качиха пред домовете на Плавт и Метел Сципион на Палатина, за да ги помолят да вземат фасциите. Вратите бяха залостени, никой не отвори. Бурса ги беше изоставил след безполезното разкарване до вилата на Помпей. Прибра се вкъщи, обхванат от тревога. На разсъмване уморената, лишена от водач групичка отново остави сноповете от пръчки в храма на Венера.

Никой не искаше да управлява Рим — до това заключение стигнаха мъжете и жените, отишли на следващия ден на форума, за да видят пепелта от безценната история. Гробарите на Фулвия бяха там и ровеха сред все още тлеещите въглени в търсене на някое парче от Публий Клодий. Не откриха много, само колкото да има нещо да трака в скъпата, украсена с драгоценни камъни урна. Клодий трябваше да бъде погребан, макар и не на държавни разноски, и съсипаната от скръб Фулвия се беше подчинила на нареждането на майка си траурното шествие да не минава през форума.

Катон и Бибул наблюдаваха втрещени гледката.

— О, Бибуле, базиликата на Катон Цензора е изгоряла и нямаме пари да я възстановим! — скърбеше Катон пред рухналите обгорени стени.

Колоната, създавала толкова неудобства на народните трибуни, стърчеше през овъглените греди на сриналия се покрив.

— Можем да започнем със зестрата на Порция — предложи Бибул. — Аз ще мина без нея, също и Порция. Освен това Брут трябва да се върне всеки момент. Ще получим голямо дарение и от него.

— Загубихме всички документи на сената! — продължи да се вайка Катон. — Дори записките с повелите на Катон Цензора са изгорели.

— Това е истинско бедствие, Катоне, но сега поне няма да се тревожим за освободените роби.

А това беше главната болка на римските сенатори.

Луций Домиций Ахенобарб, който бе женен за сестрата на Катон и беше дал две от своите сестри за съпруги на Бибул, се приближи неспокойно. Нисък, набит и плешив, Ахенобарб не притежаваше нито принципността на Катон, нито острия ум на Бибул, но беше инатлив като магаре и предан на добрите люде — най-консервативната фракция на сената.

— Току-що чух най-удивителния слух! — възкликна задъхано той.

— Какъв? — попита равнодушно Катон.

— Че Милон се е промъкнал в Рим след пожара!

Другите двама го изгледаха удивено.

— Не може да е толкова нагъл — възрази Бибул.

— Е, осведомителят ми се кълне, че го видял да гледа пожара от Капитола и макар че вратите на дома му са залостени, вътре определено има някой. Нямам предвид прислугата.

— Кой го е подтикнал към това? — недоумяваше Катон. Ахенобарб примигна:

— Нужно ли е някой да го подтиква? Двамата с Клодий рано или късно щяха да се спречкат.

— О, аз мисля, че някой го е подучил — намеси се Бибул, — и ми се струва, че знам кой.

— Кой? — пожела да научи Ахенобарб.

— Помпей, разбира се. Подкрепен от Цезар.

— Но това е заговор за убийство! — затаи дъх Ахенобарб. — Всички знаем, че Помпей е варварин, но той е предпазлив варварин. Цезар не може да бъде хванат, защото е в Италийска Галия. Помпей обаче е тук. Никога няма да рискува да попадне в такава ситуация.

— Ако никой не може да докаже вината му, какво го е грижа? — попита презрително Катон. — Той отритна Милон преди повече от година.

— Виж ти, виж ти! — усмихна се Бибул. — Става все по-наложително да привлечем пиценския варварин към нашата кауза, нали? Ако все още се чувства задължен на Цезар и върти опашка пред него, представете си какво би направил за нас! Къде е Метел Сципион?

— Сврял се е в миша дупка, откакто го помолиха да вземе фасциите.

— Хайде тогава да минем оттам и да го накараме да ни пусне — предложи Катон.

След продължително четирийсетгодишно приятелство Цицерон и Атик се спречкаха. Докато Цицерон смяташе, че смъртта на Публий Клодий е най-хубавото събитие, което може да се случи в Рим, Атик искрено скърбеше.

— Не те разбирам, Тите! — възкликна Цицерон. — Ти си един от най-важните конници на Рим! Имаш интереси буквално във всяка област на търговията и поради това си сред главните мишени на Клодий! И въпреки това лееш сълзи за гибелта му! Е, аз няма да лея сълзи! Аз ще празнувам!

— Никой не бива да се радва на ненавременната кончина на един Клодий Пулхер — възрази сериозно Атик. — Той беше изтъкнат мъж и брат на един от най-скъпите ми приятели, Апий Клавдий. Имаше остър ум. Компанията му ми доставяше голямо удоволствие. Ще ми липсва. Жал ми е също и за бедната му жена, която го обичаше страстно. — Скулестото лице на Атик придоби горестен вид. — Страстната любов е рядка, Марк. Не заслужава да бъде прекъсната по такъв начин.

— Фулвия ли? — избухна Цицерон. — Тази вулгарна уличница, която имаше наглостта да се изправя в подкрепа на Клодий сред форума, когато беше непразна и заемаше място за двама? О, Тите, моля ти се! Може да е щерка на дъщерята на Марк Гракх, но тя е срам за рода Семпонии! И за името Фулвий!

Атик стисна устни и рязко се изправи:

— Цицероне, понякога си като опърничава скандалджийка! Внимавай, зад арпинските ти уши все още има сламки! Ти си като злонравна селянка от покрайнините на Лациум, не забравяй, че когато Гай Гракх управляваше във форума, никой Тулий не смееше да се установи да живее в Рим.

Той изхвърча от гостната на Цицерон, оставяйки домакина с отворена уста.

— Какво ти става? И къде отиде Атик? — излая Теренция, която тъкмо влизаше.

— Отиде да държи ръката на Фулвия.

— Е, той я харесва, винаги я е харесвал. Тя и Клодиите винаги са се отнасяли с голямо разбиране към привързаността му към момчета.

— Теренция! Атик е женен мъж с дете!

— Това с какво променя нещата? Наистина, Цицероне, ти си като изкуфяла бабичка!

Цицерон присви очи, потрепери, но не отговори.

— Искам да говоря с теб.

Той посочи вратата на кабинета си:

— Вътре става ли? Освен ако нямаш нищо против някой да ни подслуша.

— За мен няма значение.

— Значи, и тук може, скъпа моя, така ли?

Теренция го погледна подозрително, но реши да не му обръща внимание, и съобщи:

— Тулия иска да се разведе с Красип.

— О, какво има пък сега? — възкликна раздразнено Цицерон.

Невероятно грозното лице на Теренция стана още по-отблъскващо.

— Бедното момиче не е на себе си, ето какво! Красип се отнася с нея като с кучешка фъшкия върху подметката на обувката си! И къде са обещаните качества, които ти бе толкова сигурен, че ще покаже? Той е мързелив и глупак!

Цицерон вдигна ръце и погледна удивено жена си:

— Известно ми е, че той не отговаря на очакванията ни, Теренция, но не ти ще събираш нова зестра на Тулия, а аз! Ако се разведе с Красип, той ще задържи стотиците хиляди сестерции, които получи с нея, и ще се наложи да намеря още толкова! Тя не може да остане неомъжена като Клодиите! Всяка разведена жена се превръща в мишена за злите езици в Рим.

— Не съм казала, че има намерение да остане неомъжена — заяви Теренция.

Цицерон не схвана смисъла на думите й и продължи да се вайка за зестрата:

— Знам, че е прекрасно момиче, за щастие още е привлекателна. Ала кой ще поиска да я вземе? Ако се разведе с Красип, на двайсет и пет годишна възраст ще има вече два неуспешни брака зад гърба си. Без никакви деца.

— Нищо му няма на момичето. Пизон Фруги беше толкова немощен, че нямаше никаква възможност, преди да умре, а Красип не проявява никакъв интерес. Тулия има нужда от истински мъж. — Теренция изсумтя. — Дано извади по-голям късмет от мен.

Това изявление моментално накара Цицерон да си спомни едно име — Тиберий Клавдий Нерон! Чистокръвен патриций, богат човек… и истински мъж.

Цицерон грейна, забрави Атик и Фулвия.

— Знам кого има предвид — рече весело. — И е твърде богат, за да иска преголяма зестра! Тиберий Клавдий Нерон!

Теренция зина:

— Нерон ли?

— Нерон. Млад, но устремен към консулството.

— Гррр! — изръмжа Теренция и напусна стаята. Цицерон я изпрати с удивен поглед. Какво ставаше със златния му език напоследък? Не можеше да омае никого. И за всичко беше виновен Публий Клодий.

— Всичко е заради Клодий! — заяви той пред Марк Целий Руф, когато той влезе в стаята.

— О, това е ясно — усмихна се Целий, прегърна през раменете Цицерон и го поведе към кабинета. — Какво правиш тук? Да не държиш вече виното навън?

— Не, там е, където е било винаги, в кабинета — въздъхна облекчено той. Наля за двамата разредено вино и седна. — Какво те води насам? Клодий ли?

— В известен смисъл — намръщи се гостът.

Той беше според Теренция истински мъж. Достатъчно висок, красив и мъжествен, за да привлече Клодия и да я задържи няколко години. След това я изостави, за което тя никога не му прости. В резултат на това се получи сензационно дело, при което в защитното си слово Цицерон така предизвика Клодия да покаже ужасния си характер, че съдебните заседатели с удоволствие оправдаха Целий по обвиненията в опит да я убие. Имаше и още обвинения, но Целий се измъкна невредим и Публий Клодий никога не му прости.

Тази година той бе народен трибун в една много интересна компания, обявяваща се твърдо за Клодий и против Милон. Целий обаче беше привърженик на Милон.

— Видях се с Милон — рече той на Цицерон.

— Вярно ли е, че се е върнал в града?

— О, да. Тук е. Спотайва се, докато види накъде ще задуха вятърът на форума. И е доста недоволен от изчезването на Помпей.

— Всеки, с когото говорих, е на страната на Клодий.

— Аз не съм, това мога да те уверя! — тросна се Целий.

— Слава на боговете, че има и такива! — Цицерон разклати питието си, погледна го и стисна устни. — Какво смята да прави Милон?

— Да започне да пробва почвата за консулството. Говорихме много и решихме, че е най-добре да се държи, сякаш нищо не се е случило. Клодий го срещнал на Апиевия път и го нападнал. Бил е жив, когато Милон и хората му се оттеглили. Това е истината.

— Самата истина.

— Щом миризмата на дим се разнесе от форума, ще свикам заседание на плебейското събрание — обяви Целий и вдигна чашата си за още разредено вино. — Решихме, че е най-добре в сената да се чуе първо версията на Милон.

— Чудесно!

Настъпи кратко мълчания, нарушено след малко от Цицерон:

— Предполагам, че Милон е освободил всички роби, които са били с него.

— О, да — усмихна се Целий. — Не виждаш ли, че всички псета на Клодий искат робите на Милон да бъдат изтезавани? Ала кой ще повярва на каквото и да било, казано при изтезания? Затова: никакви роби.

— Надявам се да не се стигне до съд. Не бива. Самозащитата изключва всякаква съдебна отговорност.

— Дело няма да има — увери го Целий. — Докато се изберат претори, за да изслушат обвинението, тази случка вече ще е забравена. Хубавото на сегашното безвластие е, че ако някой народен трибун, който има зъб на Милон, Салустий Крисп например, реши да възбуди дело в плебейското събрание, аз ще наложа вето. И ще обясня на Салустий какво мисля за хората, които използват един нещастен случай, за да си отмъстят на човек, който е бичувал друг мъж за посегателство върху честта на жена му.

Двамата се усмихнаха.

— Бих искал да знаех къде се крие Великия — сподели раздразнено Цицерон. — Станал е толкова потаен с възрастта, че вече не можеш да разбереш какво мисли.

— Помпей Велики страда от тежка форма на преувеличено самовъзхищение. Никога не съм смятал, че Юлия е упражнявала благотворно влияние върху него, но сега, след като тя се спомина, си промених мнението. Тя го пазеше да не върши поразии.

— Склонен съм да подкрепя предложението той да стане диктатор.

Целий вдигна рамене:

— Аз не съм решил още. Според мен Великия трябва да подкрепи Милон; ако го стори, ще спечели поддръжката ми. — Той се намръщи. — Проблемът е, че не знам дали смята да подкрепи Милон. Ще изчака да види накъде духа вятърът.

— В такъв случай подготви велика реч в подкрепа на Милон.

Целий наистина подготви велика реч в подкрепа на Милон, който се появи в ослепително бяла тога на кандидат за консул и изслуша изказванията с интерес и смиреност. Да нанесе първия удар, бе добра тактика, а Целий беше изключително добър оратор. След речта си даде думата на Милон да разкаже своята версия на спречкването на Апиевия път и той веднага хвърли цялата вина върху Клодий. Беше подготвил много внимателно изказването си, звучеше блестящо. Напомни на народните трибуни, че Клодий е извършвал насилие много преди да бъдат създадени каквито и да било съпернически улични банди и че е бил враг както на първата, така и на втората класа.

От форума Милон отиде на Марсово поле; Помпей вече си беше у дома.

— Много съжалявам, Тит Аний — рече слугата, — но Гней Помпей е неразположен.

От вътрешността на къщата се чу гръмък смях и гласът на Помпей проехтя по коридора:

— О, Сципионе, каква случка!

Милон настръхна. Сципион ли? Какво правеше Метел Сципион с Великия? Милон се върна в Рим, изпълнен с опасения.

Помпей се държеше толкова тайнствено. Беше ли обещал? „На теб ти е простено да си помислиш такова нещо“ — така бе казал. Тогава беше прозвучало съвсем ясно: — „Отърви ме от Клодий и аз ще те възнаградя.“ Ала дали това бе искал да каже? Милон облиза устни и преглътна тежко, усети, че сърцето му бие твърде бързо за леката разходка, която си бе направил през Рим.

— Юпитере! — промърмори той. — Той ме е натопил! Подмазва се на добрите люде; аз съм само една маша. Да, добрите люде ме харесват. Ала ще продължават ли да ме харесват, ако започнат да харесват повече Помпей?

И като си помисли само какво беше дошъл да съобщи на Помпей — че смята да не се кандидатира за консул! Е, не сега. Не!

Планк Бурса, Помпей Руф и Салустий Крисп свикаха друго заседание на Плебейското събрание в отговор на Целий и Милон. То се радваше на не по-малка посещаемост и от същите хора. Най-добрият оратор от тримата беше Салустий, който излезе на трибуната след Бурса и Руф с още по-добра реч и от техните.

— Пълни глупости! — изкрещя той. — Кажете ми една разумна причина, човек, придружаван от трийсет роби, въоръжени само с мечове, да напада мъж, пазен от сто и петдесет души с ризници, шлемове и набедреници! Въоръжени с мечове, кинжали и копия! Глупости! Публий Клодий не беше глупак! Би ли дръзнал дори Цезар да нападне, ако се случи в такова положение? Не! Цезар постига невероятни победи с много малко войска, благородни граждани, но само ако прецени, че има шанс за победа! Какво бойно поле може да бъде Апиевият път за един цивилен с шепа роби? Местността е равна като тепсия, няма къде да се скриеш и на участъка, където се е случило, няма кой да ти се притече на помощ! И защо, ако е станало както Милон и глашатаят му Целий ни го представят, е бил убит и един беззащитен, скромен ханджия? Искат да повярваме, че сам Клодий го е убил! Защо? Тъкмо Милон има изгода от убийството на бедния човек, не Клодий! Милон, който освободи робите си толкова великодушно, че са се разпръснали по всички посоки на света, така че не може да се разбере откъде са минали, камо ли да се открият! Ала колко хитро е било да вземе истеричната си жена на това престъпно пътуване! Защото единственият мъж, който би могъл да ни опише вярно какво точно е станало, Квинт Фуфий Кален, е трябвало да я обуздава в каруцата, така че сега може да каже само (и аз му вярвам, защото много добре познавам тази дама!)…

От залата се чу кикот.

— … може да каже само, че не е видял нищо! Единственото свидетелство за обстоятелствата, при които е загинал Публий Клодий, ни е представено от Милон и слугите му, всичките убийци!

Салустий замълча, ухили се самодоволно. Много сполучливо бе използвал намека за аферата на Целий с Фауста, за да омаловажи думите му. Той си пое дълбоко дъх и продължи:

— Целият Рим знае, че Публий Клодий имаше рушително влияние, и много от нас не одобряваха стратегията и тактиката му. Същото обаче може да се каже и за Милон, чиито методи са в далеч по-голям разрез с конституцията от тези на Клодий. Защо да убиваш човека, който застрашава политическата ти кариера? Има други начини да се справиш с такива хора! Убийството не е в стила на Рим! Убийството е показател за други, още по-гнусни намерения! Убийството, благородни граждани, е начало на подривна дейност срещу държавата! За завземане на властта! Ако един мъж застане на пътя ти и откаже да се помести, ще го убиеш ли, като можеш просто да го отместиш (не особено трудна задача за Милон). Това е първото убийство на Милон, но ще бъде ли то последно? Този е истинският въпрос, който трябва да си зададем! Кой от нас може да се справи със стража като тази на Милон, със сто и петдесет членната свита, с която беше излязъл на Апиевия път? С ризници, шлемове, набедреници! С мечове, копия, кинжали! Публий Клодий също имаше охрана, но не толкова професионална като на Милон! Аз твърдя, че Милон възнамерява да узурпира властта! Точно той създаде сегашната анархия! Точно той прибягна към убийство! Кой ще е следващият? Плавт, друг кандидат за консул? Метел Сципион? Помпей Велики, най-голямата заплаха за него? Граждани, моля ви, обуздайте това бясно псе! Нека това убийство да му е последно!

Вече нямаше сенатски стълби, за да стои някой на тях, но повечето сенатори се бяха събрали в центъра на Комициите, за да слушат. Когато Салустий свърши, Гай Клавдий Марцел Големия издигна глас отдолу:

— Свиквам незабавно сената! В храма на Белона на Марсово поле!

— Я виж какви работи стават — обърна се Бибул към Катон. — Ще заседаваме на място, където може да присъства и Помпей Велики.

— Ще предложат да бъде обявен за диктатор. Дори не искам да чуя за такова нещо, Бибуле!

— Нито пък аз. Само че не мисля, че ще се стигне дотам.

— Какво тогава?

— Сенатус консултум ултимум. Имаме нужда от военно положение, а кой може да го установи по-успешно от Помпей? Само че не като диктатор.

Бибул имаше право. Дори Помпей да очакваше пак да му предложат да стане диктатор, когато сенатът се събра в храма на Белона след около час, той не го показа.

Седеше, облечен с обшитата си в пурпур тога претекста на предния ред сред бившите консули, и слушаше с жив интерес.

Когато Месала Руф предложи сенатът да обяви сенатус консултум ултимум и да упълномощи Помпей да свика войски, за да защитава държавата (но не като диктатор), Помпей го прие спокойно, без разочарование или гняв.

Месала Руф му отстъпи мястото си — като първи консул от предишната година той председателстваше заседанието, но освен да организира избирането на временни консули, нямаше какво друго да направи. А и там се беше провалил.

Помпей не се посрами. Веднага бяха донесени специалните гърнета с вода за жребия и дървените топчета, върху които бяха написани имената на всички патриции, ръководещи сенатските декурии. Събраха се в едно гърне. Капакът му бе закрепен здраво. Завъртяха бързо гърнето и от дупката малко под капака изскочи едно топче. Човекът, чието име бе на него, Марк Емилий Лепид, щеше да е първият временен консул. Тегленето обаче продължи, докато и последното топче не изхвърча от гърнето (не че някой желаеше цялата безкрайна върволица от временни консули да встъпят в длъжност, както се беше случило предишната година). Просто трябваше да се спази процедурата. Всички очакваха, че вторият временен консул, Месала Нигер, ще проведе успешно изборите.

— Предлагам — заговори Помпей — колегията на жреците да включи още двайсет и два дена в тазгодишния календар след февруари. Този допълнителен месец ще осигури на консулите почти пълен мандат. Възможно ли е това, Нигер? — обърна се той към втория временен консул, в същото време и жрец.

— Ще бъде сторено — усмихна се Нигер.

— Също смятам да издам заповед никой римски гражданин в Италия и Италийска Галия между седемнайсет и четирийсет години да не може да се освобождава от военна служба.

Това бе посрещнато с одобрителни възгласи.

Доволен, Помпей даде край на заседанието и се върна в дома си, където скоро го посети Планк Бурса. Помпей му беше дал знак да го последва.

— Има няколко неща — рече домакинът и се протегна блажено.

— Каквото кажеш, Велики.

— В никакъв случай не искам да има избори, Бурса. Познаваш Секст Клелий, разбира се.

— Доста добре. Добре се справи с тълпата, когато изгориха Клодий. Не е благородник, но може да е много полезен.

— Добре. Както разбирам, след кончината на Клодий уличната тълпа остава без водач. Клелий обаче ги водеше от името на Клодий, а сега може да ги управлява от мое.

— И?

— Не желая избори — повтори Помпей. — Друго не искам от Клелий. Милон все още е силен претендент за консулството и ако го спечели, влиянието му в Рим ще достигне нежелани размери. Не можем да позволим един Клавдий да бъде убит безнаказано, Бурса.

Планк Бурса прочисти шумно гърлото си:

— Мога ли да предложа, Велики, да се оградиш с добре въоръжена и силна стража? И може би да пуснеш слух, че Милон те е заплашвал. Че се страхуваш да не станеш следващата му жертва.

— О, добра идея, Бурса! — възкликна доволно Помпей.

— Рано или късно Милон трябва да бъде съден.

— Определено. Ала още е рано. Нека първо видим какво ще стане, когато временните консули не успеят да организират избори.

В края на януари вторият временен консул слезе от длъжност и отстъпи мястото си на третия. Насилието достигна такива размери, че никой собственик на магазин или занаятчийница около форум Романум не смееше да отвори кепенците си, което доведе до съкращаване на работници, а то — до ново насилие, разпространяващо се още повече към периферията на града. И Помпей, притежаващ властта да се грижи за държавата заедно с народните трибуни, разпери ръце, отвори широко пленителните си сини очи и заяви, че това е истинско въстание и че задължението за спирането му било на временните консули.

— Иска да бъде провъзгласен за диктатор — рече Метел Сципион на Бибул и Катон. — Не го казва, ала го иска.

— И дума да не става — тросна се Катон.

— Никога няма да стане — заяви спокойно Бибул. — Ще измислим как да задоволим Помпей, ще го обуздаем и ще се заемем с истинския ни враг, Цезар.

Последният тъкмо се беше намесил в уютния свят на Помпей по крайно оскърбителен за него начин. На последния ден на януари първият мъж на Рим получи писмо от Пълководеца от Равена:

Помпей остави писмото с разтреперани ръце, сетне закри лице. Как смееше! За кого се мислеше Цезар, та предлагаше на мъжа, имал трите най-знатни жени на Рим, една никаквица, по-долна и от Антистия? О, Велики, аз нямам втора дъщеря и Филип… о, богове, Филип! — не иска да се разведе с племенничката ми заради теб, но кучето ми веднъж припика двора ти, така че защо не се ожениш за онази никаквица Октавия? Все пак тя ходи в същия нужник като дъщерите на Юлиите!

Той заскърца със зъби; започна да стиска и да разпуска юмруци. След миг ужасените слуги чуха нещо, на което не бяха ставали свидетели по времето на Юлия. Избухването на Помпей. Щеше да има изкривени метални предмети, разбити съдове, оскубани косми, капки кръв и разкъсани платове за почистване. О, небеса! Какво толкова пишеше в това писмо Цезар?

След като си изля яда обаче, Помпей се почувства много по-добре. Седна зад изцапаното си с мастило бюро, намери писалка и здрав папирусов лист и надраска набързо отговора си до Цезар.

От една драскотина на челото му потече капка кръв и му напомни каква бъркотия е направил в кабинета си. Той плесна с ръце, за да повика камериера си.

— Би ли почистил тук? — нареди както винаги, без да се обръща към Дорикс по име. — Изпрати ми писаря. Трябва да препише едно писмо.

Когато Брут се върна в Рим от Киликия в самото начало на февруари, той, разбира се, се видя първо с жена си Клавдия и майка си Сервилия. Всъщност предпочиташе компанията на бащата на Клавдия много повече от тази на самата Клавдия, но лихварските сделки със Скапций в Киликия бяха потръгнали толкова добре, че се наложи твърдо да откаже предложението на Апий Клавдий да остане при него като квестор. Заради закона на оня злобен гадник Авъл Габиний, който правеше даването на пари на заем от римляни на жители от провинциите без римски граждански права изключително трудно, идването му в Рим бе крайно наложително. Тъй като сега беше сенатор и бе в превъзходни отношения с половината си колеги, той можеше да издейства издаването на препоръка за изключване на фирмата „Мациний и Скапций“ от Габиниевия закон. „Мациний и Скапций“ бяха добра стара компания от лихвари и финансисти, но никъде в книжата й не пишеше, че истинското й име би трябвало да е „Брут и Брут“. Сенаторите нямаха право да участват в никакви сделки, несвързани с притежаването на недвижима собственост, забрана, която поне половината от тях заобикаляха. Смяташе се, че най-тежкият нарушител в това отношение е покойният Марк Лициний Крас, но ако беше жив, той лесно щеше да разсее тази илюзия. Защото много по-голям нарушител бе младият Марк Юний Брут, който благодарение на осиновяването си по завещанието на Квинт Сервилий Цепион беше и наследник на златото на Толоза. Не че имаше някакво истинско злато. Злато нямаше от петдесет и повече години. Всичкото беше отишло за изграждането на търговската империя на единствения истински брат на Сервилия, починал преди петнайсет години, без да остави мъжки наследник. Което автоматично правеше Брут и негов наследник.

Брут не обичаше парите заради самите пари (това бе порокът на злощастния Крас), а заради онова, което те водеха след себе си. Власт. Това може би бе разбираемо за човек, чието знатно име само по себе си не извикваше почит и възхищение. Защото Брут не беше нито висок, нито красив, нито духовит, нито интелигентен според представите на Рим. Пък и външният му вид нямаше особено значение, защото отвратителните младежки пъпки, причинявали му толкова унижения на млади години, не бяха изчезнали и с навлизането му в по-зряла възраст. Подпухналото му лице не търпеше бръснач… и то в общество, където всички мъже ходеха гладко избръснати. Той полагаше усилия да подрязва гъстата си черна брада, но големите му, скрити под тежки клепачи очи, продължаваха да гледат света сред кичури от косми. Той съзнаваше и мразеше това положение и затова бе предпочел да се отдели от средата, в която беше най-вероятно да стане обект за насмешка и съжаление. Така той (по-скоро благодарение на майка си) се откупи от принудителната военна служба и прекара кратко време на форума, където изучи законите и процедурите на общественото управление. Това последното не можеше да не доведе докрай; в никакъв случай. Защото бе проследил корените си до Луций Юний Брут, основателя на републиката, и по линия на майка си — до Гай Сервилий Ахала, убил Мелий, когато се опитал да реставрира монархията.

Първите трийсет години от живота си прекара в чакане да бъде допуснат до единствената среда, за която копнееше: сената и консулството. Знаеше, че влезе ли в сената, външният му вид вече няма да е от значение. Сенаторите, равностойните му колеги, твърде много уважаваха произхода и парите. Властта щеше да му донесе онова, което не можеха нито лицето и тялото му, нито ограниченият му интелект. Брут обаче в никакъв случай не беше глупак, макар че точно това означаваше името му. Основателят на републиката бе оцелял в терора на последния римски цар, давайки вид на глупак. Много голяма разлика. Никой друг не оценяваше този факт толкова, колкото самият Брут.

Той не изпитваше нищо към жена си, дори отвращение. Клавдия бе мила, много кротка и скромна. Тя някак си беше успяла да си намери едно кътче в къщата на свекърва си, която Сервилия управляваше както Лукул бе командвал войската си — хладнокръвно, с твърда ръка, жестоко. За щастие домът бе достатъчно голям, та съпругата на Брут да си позволи собствена всекидневна и там тя се усамотяваше със стана и хурката си, с картините и скъпата си колекция от кукли. Тъй като предеше добре и тъчеше като професионална тъкачка, тя често чуваше добра дума от свекърва си и дори й беше позволено да тъче платовете за роклите на Сервилия. Клавдия рисуваше цветя и чаши, птици и пеперуди върху чинии, след това ги изпращаше на Велабрума, за да ги гланцират. От тях ставаха много хубави подаръци — сериозна задача за една Клавдия Пулхера, която имаше толкова лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, че никога нямаше да смогне, ако трябваше сама да им купува дарове.

За нещастие тя бе не по-малко стеснителна от Брут. Затова, след като той се върна от Киликия (почти като чужд човек, тъй като се бяха оженили броени седмици преди да замине), тя по никакъв начин не успя да отклони вниманието му от майка му. Засега той още не беше стъпил в спалнята й и всяка сутрин възглавницата й беше мокра от сълзи, а на вечеря (когато той присъстваше) Сервилия не й даваше възможност да каже и една думичка (доколкото Клавдия имаше какво да каже).

Затова, влезеше ли в къщата (която всъщност беше негова, макар че той никога не я бе приемал за такава), времето и мислите на Брут бяха заети изцяло от Сервилия.

Сега тя бе на петдесет и две. Годините почти не я бяха променили, фигурата й беше пищна, но пропорционална, с талия също толкова тънка, колкото преди раждането на четирите й деца, а дългата й коса бе все така гъста и черна. Две бръчки прорязваха лицето й от двете страни на носа и продължаваха до малката й уста, но челото й оставаше безупречно гладко, а кожата под брадичката й — толкова стегната, че събуждаше завист. Цезар дори не би намерил разлика. И тя щеше да се постарае да го посрещне подобаващо, щом се върне в Рим.

Той все още управляваше живота й, въпреки че тя не го признаваше дори пред себе си. Понякога копнееше за него, друг път го проклинаше, обикновено когато му пишеше някое от редките си писма или когато чуеше името му на някоя вечеря. А напоследък това се случваше все по-често. Цезар беше знаменит. Цезар беше герой. Цезар беше мъж, свободен да прави каквото си поиска, без спънките на обществото, което Сервилия също както Клодия и Клодила намираше отблъскващо, но чиито норми, за разлика от тях не нарушаваше всекидневно. Затова, докато Клодия седеше с престорена скромност на брега на Тибър срещу Тригария, където се къпеха младите мъже, и изпращаше лодката си от другата страна с предложение за някой красив гол момък, Сервилия се ровеше из мухлясалите си счетоводни книги и специално изпратените й протоколи от сената и плетеше интриги, създаваше планове, фучеше и копнееше за някаква дейност.

Защо обаче винаги свързваше тази дейност със завръщането на единствения й син? О, той бе невъзможен! Не беше станал нито по-хубав, нито по-висок, нито по-малко привързан към омразния й полубрат, Катон. Беше станало дори по-зле. На трийсет той проявяваше известна дребнавост, която напомняше на Сервилия за Марк Тулий Цицерон. Поне не се поклащаше, като ходеше, но и не крачеше гордо, а да крачиш с изпъчени гърди, бе типично за човек, свикнал да носи тога. Брут правеше бързи малки крачки. Беше педант. Дребнав. И ако някой път си представеше Гай Юлий Цезар — толкова висок, рус и красив, излъчващ сила, тя се нахвърляше с обиди върху сина си и го прокуждаше да търси утешение при оня отвратителен потомък на роб, Катон.

Не особено приятно обкръжение. В което три-четири дни след пристигането си Брут започваше да прекарва все по-малко и по-малко време.

Сърцето го болеше, когато плащаше за стражата, но след една разходка из форума и един разговор с Бибул реши да прежали парите. Дори чичо му Катон, толкова безстрашен, че неведнъж му бяха чупили ръката на форума, сега ходеше с охрана.

— Времената са добри за бившите гладиатори — оплакваше се Катон. — Имат избор. Ако е способен, човек може да изкара по петстотин сестерции на нундина и после да се пазари за дълга почивка. Аз слугувам на дузина безмозъчни войници от утайката на обществото, които живеят на мой гръб и на всичкото отгоре ми казват кога мога да отида на форума.

— Не разбирам — намръщи се Брут. — Ако сме в извънредно положение и Помпей командва, защо насилието още не е овладяно? Какво правят властите?

— Засега нищо, племеннико.

— Защо?

— Защото Помпей иска да го обявят за диктатор.

— Това не ме изненадва. Той се стреми към абсолютната власт още откакто екзекутира баща ми в Италийска Галия. И бедния Карбон, на когото дори не осигури малко дискретност, за да облекчи червата си, преди да го обезглави. Помпей е варварин.

Сломеният вид на Катон натъжаваше Брут, който бе само единайсет години по-млад от него. Затова никога не беше приемал Катон като чичо, по-скоро като по-голям брат, умен и смел, и с толкова невероятно силен дух. Разбира се, Брут не познаваше много добре Катон от детството и младостта си. Сервилия не позволяваше чичо и племенник да се сближат. Всичко се промени, когато Цезар дойде с всички атрибути на понтифекс максимус, за да обяви, че разтрогва годежа на Брут с Юлия, за да я омъжи за човека, убил бащата на Брут. Защото Цезар се нуждаеше от Помпей.

Сърцето на Брут бе разбито в този ден и раната никога не заздравя. О, той обичаше Юлия! Беше я изчакал да порасне. За да я изпрати на човек, който не беше достоен дори да пълзи в краката й. Тя обаче щеше да го осъзнае с времето, затова Брут се оттегли и зачака, без да престава да я обича. До смъртта й. Не беше я виждал с месеци, а тя неочаквано почина. Искаше му се само да вярва, че някъде, по някое друго време, те отново ще се срещнат и че тя ще го заобича толкова страстно, колкото той нея. И така, след смъртта й гой се отдаде на Платон, на този най-прочувствен и нежен от всички философи, чиито мисли така и не можеше да разбере, преди Юлия да напусне света на живите.

И сега, докато наблюдаваше Катон, Брут разбра какво изпитва той, нещо, което никой друг от обкръжението на чичо му не можеше да осъзнае: защото той гледаше един мъж, чиято любов бе загубена, мъж, който се беше научил да не обича. Тъга обхвана Брут и го накара да сведе глава. „О, чичо Катоне — искаше му се да извика, — аз те разбирам! Ние с теб сме близнаци в пустошта на душата и не можем да намерим пътя към градината на покоя. Чудя се, чичо Катоне, дали в мига на смъртта си пак ще мислим за тях: ти за Марция, аз за Юлия. Ще изчезнат ли някога болката, спомените, необятността на загубата ни?“

Той обаче не изрече нищо подобно, просто остана със сведени очи. Сетне преглътна и прошепна едва чуто:

— Какво ще става занапред?

— Едно няма да стане, Бруте. Помпей никога няма да бъде обявен за диктатор. Ще спра сърцето си със собствения си меч насред форума, преди да го видя. В тази република няма място за Помпей… нито за Цезар. Те искат да бъдат по-добри от всички други хора, искат да ни накарат да изглеждаме като джуджета пред тях? Искат, да бъдат като… като… като Юпитер. И ние, свободните римляни, да ги почитаме като богове. Но не и този свободен римлянин! Преди това ще умра, заклевам се.

Брут отново преглътна:

— Вярвам ти, чичо. Но ако не можем да излекуваме тези рани, можем ли поне да разберем какво ги е причинило? Такива бели! Струва ми се, че така е било през целия ми живот и става още по-зле.

— Аз започнах с братята Гракхи, по-специално с Гай Гракх. Минах през Марий, Цина, Карбон, до Сула, а сега Помпей. Ала не от Помпей се страхувам, Бруте. Той никога не ме е плашил. Страхувам се от Цезар.

— Не познавам Сула, но се говори, че Цезар бил като него.

— Точно така. Сула. Винаги опираме до безупречното потекло. Точно затова никой не се боеше от Марий и никой не се бои от Помпей сега. Да си патриций, значи да си по-добър от останалите. Това можем да променим само както моят прапрадядо Цензора се е разправил със Сципион Африкански и Сципион Азиатски. Смъкнал ги е!

— Ала аз чух от Бибул, че добрите люде се опитват да прикоткат Помпей.

— О, да. И аз го одобрявам. Ако искаш да хванеш царя на крадците, Бруте, заложи клопка с принца на крадците. Ще използваме Помпей, за да съборим Цезар.

— Чух също, че Порция щяла да се омъжи за Бибул.

— Да.

— Може ли да я видя?

Катон кимна равнодушно; посегна към гарафата с вино.

— В стаята си е.

Брут стана и излезе от кабинета през вратата към малкия скромен перистил — колоните му бяха в най-строгия дорийски стил, нямаше басейн или фонтан, а стените му бяха украсени с фрески и картини. От едната страна на дворчето бяха стаите на Катон, Атенодор Кордилий и Статия; от другата — тези на Порция и малкия й брат Марк Младши. Зад тях се намираха банята и тоалетната, а още по-нататък кухнята и помещенията за прислугата.

За последен път Брут бе виждал братовчедка си Порция, преди да замине за Кипър с баща й преди шест години — Катон не й позволяваше да се показва пред гостите му. Слабо, кокалесто момиче, помнеше я той. Ала защо да си прави труда да си я представя? Нали след миг щеше да я види.

Стаята й беше мъничка и удивително разбъркана. Свитъци и книги имаше буквално навсякъде. Тя седеше наведена над някаква книга и мърдаше беззвучно устни.

— Порция?

Тя вдигна очи, изправи се бързо; десетина листа се разпиляха по пода, мастилницата се обърна, четири свитъка изчезнаха в процепа в задната част на масата. Това бе обиталището на истински стоик — зловещо пусто, смразяващо хладно, крайно неженствено. Без стан или гиздила!

Порция обаче също беше безлична и не особено женствена, макар че никой не можеше да я упрекне в студенина. И колко беше висока! Почти колкото Цезар, предположи Брут. Имаше гъста, яркочервена, чуплива коса, бледа кожа, но без лунички, бляскави сиви очи и нос, съперничещ по размери с този на баща й.

— Бруте! Скъпи, скъпи Бруте! — възкликна тя и го прегърна толкова силно, че му изкара дъха и почти го вдигна от пода. — О, татко казва, че е хубаво да обичаш добрите хора и членовете на рода, така че аз мога да те обичам! Бруте, колко се радвам да те видя! Влизай, влизай!

Тя отново позволи на братовчед си да стъпи на твърда земя и започна да се суети — махна куп свитъци и няколко кофи от едно старо кресло, след това затършува за четка, с която да го почисти така, че да не остави много сиви петна върху тогата на госта. На устните му заигра усмивка — толкова бе непохватна, като слоница! Макар че не беше дебела, нито дори закръглена. Плоски гърди, широки рамене, малък ханш.

И все пак, реши той, когато и двамата най-после седнаха, Порция изобщо не беше безлична и въпреки момчешката си физика, не излъчваше нищо мъжко. Тя кипеше от жизненост, която, предположи той, щеше да привлече повечето мъже, ако я опознаят. Косата й беше фантастична, също и очите. И устата й бе красива, направо приканваща да я целунеш.

Тя въздъхна тежко, плесна се по коленете, лицето й грейна в усмивка.

— О, Бруте. Изобщо не си се променил!

Той изглеждаше отвратително, но това не смущаваше Порция; за нея той беше такъв, какъвто е — и в никакъв случай някой изрод. Отгледана по много странен начин, загубила майка си на шест години и израсла след това без влиянието на каквато и да било жена (освен две години при Марция, която изобщо не й обръщаше внимание), тя нямаше изградени представи за красиво, за грозно или за каквито и да било други абстрактни качества. Брут бе обичаният й първи братовчед, следователно беше красив. Който не вярва, да пита някой гръцки философ.

— Пораснала си — рече той, после си представи как ли й звучи.

„О, Бруте, помисли! Тя също е изрод като теб!“

Тя обаче очевидно го разбра съвсем буквално. Избухна в същия пронизителен смях, характерен за Катон, и показа същите леко стърчащи предни зъби; гласът й бе съвсем като неговия: рязък, висок и немелодичен.

— Още малко и ще пробия тавана, така казва татко! Малко го надминавам, макар че той е висок мъж. Трябва да кажа, че много се радвам от този си ръст. Така изглеждам по-авторитетна. Странно, че хората се впечатляват от тези прищевки на природата, нали? Ала все пак е така.

В ума на Брут изникна изключително странен и неканен, но в същото време неустоим образ: как дребосъкът Бибул се опитва да покрие тази пламтяща огнена колона. Дали си даваше сметка колко неподходяща двойка бяха?

— Баща ти ми каза, че ще се омъжиш за Бибул.

— О, да, не е ли прекрасно?

— Радваш ли се?

Красивите й сиви очи се свиха, по-скоро от недоумение, отколкото от гняв.

— Защо да не се радвам?

— Ами, доста е по-стар от теб.

— С трийсет и две години.

— Не е ли доста голяма разлика?

— Това няма значение.

— И ти… ти нямаш нищо против, че е с повече от педя по-нисък от теб?

— Това също няма значение.

— Обичаш ли го?

Очевидно това бе от най-голямо значение, макар че тя не го призна.

— Аз обичам добрите хора, а Бибул е добър. С нетърпение чакам деня. Представи си само, Бруте! Ще имам по-голяма стая!

„О — помисли си той, — тя е още дете! Няма никаква представа какво е бракът.“

— Нямаш ли нищо против това, че Бибул има вече трима синове? — попита той.

Тя отново избухна в смях:

— Радвам се само, че няма дъщери! Не се разбирам с момичетата. Толкова са тъпи. Двамата големи, Марк и Гней, са добри момчета, но малкият, Луций… о, страшно ми харесва! Чудесно си прекарваме заедно. Има страхотни играчки!

Брут се прибра вкъщи загрижен за Порция, но когато се опита да го сподели със Сервилия, тя го сряза:

— Това момиче е малоумно! Ама какво друго може да се очаква? Отгледано е от пияница и неколцина побъркани гърци! Научили са го да не обръща внимание на дрехите, на маниерите, на добрата храна и добрата компания. Ходи облечено в чувал, с поглед, забоден в Аристотел. Направо ми е жал за Бибул.

— Не си хаби съчувствията напразно, мамо — рече Брут, който много добре знаеше как да подразни майка си. — Бибул е много доволен от Порция. Получава безценен дар: напълно чисто и непокварено момиче.

— Пфу! — изсъска Сервилия.

Бунтовете в Рим продължиха безнаказано, февруари се изтърколи и започна мерцедон, месецът, вмъкнат от колегията на жреците по заръка на Помпей. На всеки три дена в длъжност встъпваше нов временен консул и се опитваше да организира избори, но без успех. Всички се оплакваха; намираха си извинения. От време на време Помпей демонстрираше, че когато иска нещо да бъде свършено, то се върши, както със закона на десетте народни трибуни. Около средата на този бурен февруари той даде на Цезар разрешение да се кандидатира за идния четиригодишен консулски мандат ин абсенция — задочно. Цезар беше осигурен. Нямаше да се наложи да се лиши от империума си, като премине свещената граница на Рим, за да регистрира лично кандидатурата си, и така да се изложи на ударите на закона.

Милон продължаваше да събира подкрепа за кандидатурата си, но натискът да бъде изправен пред съда растеше. Двама млади Апий Клавдии ежедневно агитираха в сената за мъртвия си чичо. Главният им довод бе, че Милон освободил всичките си роби и те изчезнали сякаш вдън земя. За нещастие Милон вече не получаваше подкрепата от Целий, на която се бе радвал веднага след убийството — Цицерон беше отишъл послушно в Равена, след което бе успял да затвори устата на Целий. Това допълнително тревожеше Милон.

Помпей също се тревожеше; опозицията в сената срещу обявяването му за диктатор бе силна колкото и преди.

— Ти си един от най-изтъкнатите добри люде — рече той на Метел Сципион — и знам, че нямаш нищо против да бъда обявен за диктатор. Забележи, аз не желая този пост! Не това искам да кажа. Просто не разбирам защо Катон или Бибул не желаят да го поемат. Или Луций Ахенобарб. Или някой от другите. Не е ли по-добре да постигнем стабилност на всяка цена?

— На почти всяка цена — промърмори предпазливо Метел Сципион — той изпълняваше мисия и репетирането на ролята пред Катон и Бибул му бе отнело часове. А и намеренията му изобщо не бяха толкова ясни, колкото ги смятаха Катон и Бибул. Метел Сципион също се тревожеше.

— Какво означава „почти“ — намръщи се Помпей.

— Ето, аз съм изпратен, за да ти предам отговора, Велики.

О, чудо! Метел Сципион бе нарекъл Помпей „Велики“! О, радост! О, сладка победа! Помпей грейна.

— Предай ми го тогава, Сципионе — подкани го той; вече не го наричаше с простото „Метеле“.

— Какво ще кажеш сенатът да се съгласи да станеш консул без колега?

— Имаш предвид сам консул? Без друг?

— Да. — Метел Сципион се намръщи, за да си спомни какво го бяха инструктирали да каже. — Това, срещу което всеки се обявява, е ненаказуемостта на диктатора, Велики. Той не може да бъде подвеждан под отговорност за нито едно свое действие по време на диктатурата си. И след Сула никой вече не се доверява на тази институция. И не само добрите люде се противопоставят. Конниците от осемнайсетте висши центурии също са против, повярвай ми. Точно те пострадаха от проскрипциите на Сула: хиляда и шестстотин от тях бяха обявени извън закона и се простиха с живота по негова воля.

— Аз нямам причини да убивам!

— Съгласен съм! Съгласен съм! За съжаление обаче много хора не мислят като мен.

— Защо? Аз не съм Сула!

— Да, знам. Само че някои смятат, че не човекът прави длъжността, а длъжността човека. Ако ме разбираш.

— О, да. Че всеки, обявен за диктатор, ще се самозабрави, щом се добере до властта.

Метел Сципион се облегна назад:

— Точно така.

— Аз не съм такъв човек, Сципионе.

— Знам, знам! Не обвинявай мен, Велики! Конниците от центуриите няма да позволят издигането на друг диктатор, както и Катон и Бибул. Само да споменеш „проскрипция“ и хората позеленяват.

— За разлика от диктатора обаче — замисли се Помпей — единственият консул все още е подчинен на системата. След това може да бъде изправен на съд и принуден да отговаря.

Метел Сципион бе инструктиран да изпусне следващата реплика като нещо, което се разбира от само себе си. Той отбеляза, сякаш това бе най-маловажното на света:

— Това няма да е трудно за теб, Велики. Ти няма да имаш за какво да отговаряш пред съда.

— Така е — усмихна се Помпей.

— Освен това самата възможност да има консул без колега не е прецедент. Има случаи на консули, управлявали само в продължение на няколко месеца след смъртта на колегите им и поради забраната да бъде назначаван повече от един резервен консул. В годината на Квинт Марций Рекс например.

— И в годината на консулството на Юлий и Цезар! — допълни със смях Помпей.

Тъй като колегата на Цезар беше Бибул и той бе отказал да управлява с него, този коментар засегна Метел Сципион. Той обаче продължи по темата:

— Може да се каже, че да си консул без колега е най-странното предложение, което някога си получавал.

— Наистина ли смяташ така?

— О, да. Няма съмнение.

— Тогава защо не? — Помпей протегна ръка. — Съгласен съм, Сципионе, съгласен!

Двамата мъже си стиснаха ръце и Метел Сципион бързо се изправи. Изпитваше облекчение, че е изпълнил с успех заръката на Бибул, и бе решен да се измъкне час по-скоро от дома на Помпей, преди той да му е задал някой въпрос, за който не беше подготвен.

— Доста неспокоен изглеждаш, Сципионе — отбеляза домакинът, докато го изпращаше към външната врата.

Сега как да отговори на този въпрос? Дали беше клопка? След усилено мислене Метел Сципион реши да бъде искрен:

— Наистина съм неспокоен.

— Защо?

— Планк Бурса обяви публично, че възнамерява да ме съди за рушвети в кандидатската кампания.

— Наистина ли?

— Страхувам се, че да.

— О, небеса! — възкликна загрижено Помпей. — Не можем да го позволим! Е, ако бъда избран за консул без колега, Сципионе, това ще е първото, което ще уредя.

— Наистина ли?

— Без никакъв проблем, уверявам те! Имам някои уличаващи сведения за нашия приятел Планк Бурса. Е, не ми е точно приятел, но ти разбираш какво искам да кажа.

Огромен товар падна от плещите на Метел Сципион.

— Велики, ще съм твой приятел до гроб!

— Добре — съгласи се доволно Помпей; отвори външната врата на госта. — Между другото, Сципионе, какво ще кажеш да дойдеш на вечеря утре?

— С удоволствие.

— Мислиш ли, че малката Корнелия Метела ще склони да те придружи?

— Мисля, че ще дойде на драго сърце.

Помпей затвори вратата след госта и се върна в кабинета си. Колко полезно бе да има подчинен народен трибун, когото никой да не подозира, че работи за него! Планк Бурса си беше заслужил всяка сестерция, която получаваше. Чудесен човек. Чудесен!

Той си представи Корнелия Метела, но побърза да прогони образа й. Не можеше да замени Юлия. И наистина приличаше на камила. Не защото беше грозна, а поради неизлечимата си надутост! Не умееше да говори, макар че дърдореше непрестанно. Ако не бяха Зенон или Епикур (тя отричаше и двете философски учения), щяха да са Платон и Тукидит. Мразеше мимовете, фарсовете, дори комедиите на Аристофан. Е… щеше да свърши работа. Не че възнамеряваше да поиска ръката й. Метел Сципион трябваше да му я предложи сам. Което беше добро за Юлий Цезар, със сигурност бе добро и за Метел Сципион.

Цезар. Който нямаше нито втора дъщеря, нито втора племенница. О, този човек сам си търсеше белята! И консулът без колега щеше да бъде камъчето, прекатурило колата му. Цезар бе получил закона си, но това нямаше да направи живота му по-лесен. Законите можеха да се отменят. Или да се обезсилват от други, по-късно приети закони. Ала дотогава нека Цезар си мисли, че е подсигурен.

На осемнайсетия ден на вмъкнатия мерцедон Бибул се изправи пред сената, който вече се събираше на Марсово поле, и предложи Гней Помпей Велики да бъде избран за консул, но без колега. Временният консул в момента, изтъкнатият юрист Сервий Сулпиций Руф, изслуша внимателно реакцията на сенаторите.

— Това е напълно противоконституционно! — провикна се Целий от скамейката на народните трибуни, без да си дава труд да става. — Такова нещо като консул без колега не съществува! Защо не обявим Помпей за диктатор и да приключим с това?

— Всяко управление в разумни законови граници е за предпочитане пред безвластието, стига управляващите да отговарят за постъпките си пред закона — изказа се Катон. — Подкрепям предложението.

— Предлагам сенатът да се раздели — намеси се Сервий Руф. — Всички, които са за предлагането на Гней Помпей Велики на избор за консул без колега, моля да застанат от дясната ми страна. Онези, които са против — отляво.

Между неколцината, които застанаха отляво на Сервий Руф, беше Брут, присъстващ за пръв път на заседание на сената.

— Не мога да гласувам за човека, който уби баща ми — заяви той с гордо вдигната глава.

— Много добре — рече Сервий Руф, след като огледа групата от дясната си страна. — Ще събера центуриите за избор.

— Защо ще си правиш труда? — изкрещя Милон, застанал също отляво. — Ние, останалите кандидати, имаме ли право да участваме в избора? За същия пост, на консул без колега?

Сервий Руф вдигна вежди:

— Разбира се, Тите Аний.

— Защо не спестим пари, време и разкарването до септата2 — промърмори Милон. — Всички знаем какъв ще е резултатът.

— Няма да приема поста от сената — заяви Помпей с достойнство. — Ще се явя на избори.

— Трябва също така да предложим закон, обезсилващ закона за забранения период! — провикна се Целий. — Не е законно един човек да се кандидатира за консул преди изтичане на десет години от последното му заемане на тази длъжност. Помпей беше консул за втори път само преди две години.

— Точно така — рече Сервий Руф. — Колеги, ще издам препоръка за народното събрание да приеме закон, позволяващ на Гней Помпей Велики да се кандидатира за консул.

Това запуши окончателно устата на Целий.

В началото на март Помпей Велики встъпи в длъжност като консул без колега и нещата потръгнаха. В Капуа чакаше легион, предназначен за Сирия; Помпей го повика в Рим и потуши уличните бунтове. Не че имаше нужда да си дава толкова труд: в момента, в който центуриатното събрание избра консула, Секст Клелий изтегли подчинените си и се яви пред Помпей, за да получи тлъстото си възнаграждение.

Бяха проведени избори за останалите магистрати, в резултат на което Марк Антоний бе назначен официално за квестор на Цезар и бяха определени претори, които веднага започнаха да разглеждат натрупаните в съдилищата дела. Поради насилието през петте месеца в края на мандата на предишните претори от по-миналата година не беше разгледана нито една тъжба. В резултат на това мъже като Авъл Габиний, бивш управител на Сирия, който беше оправдан по обвиненията за държавна измяна, но трябваше да отговаря и за корупция, най-после бяха съдени.

Габиний бе приел да възстанови Птолемей Авлет на египетския престол, след като александрийците го бяха свалили — не го правеше по поръка на сената, а просто се възползваше от възможността. На цена от десет хиляди сребърни таланта, както се носеха слухове. Може би на тази сума се бяха споразумели, но Габиний така и не беше получил толкова. Това обаче не впечатли съда. Не особено убедително защитаван от Цицерон, Габиний бе осъден да плати глоба от десет хиляди таланта. Тъй като не беше в състояние да набави тази баснословна сума, наложи се да избяга в изгнание.

Цицерон обаче се прояви по-добре в защитата на Гай Рабирий Постум, дребния банкер, поставил в ред финансите на Египет след връщането на царя. Първоначалната му задача била да събере дълговете, които Птолемей Авлет дължал за услуги на различни римски сенатори (между които и Габиний) и на някои римски лихвари, оказали му значителна подкрепа по време на изгнанието му. След като се върнал без нито една сестерция в Рим, Постум приел заем от Цезар и започнал на чисто. Благодарение на защитата на Цицерон, не по-малко блестяща от тази на делото срещу Гай Вер преди няколко години, Рабирий Постум вече спокойно можеше да посвети труда си на Цезар.

Сдърпването между Цицерон и Атик не трая дълго, разбира се. Те отново се сдобриха, пишеха си всеки път, когато Атик отсъстваше по работа, или се събираха винаги щом се случеха и двамата в Рим или в някой друг град.

— В законодателството цари хаос — отбеляза намръщено Атик, който не беше сред най-горещите привърженици на Помпей.

— Това на никого не се харесва — съгласи се Цицерон. — Дори бедният стар Хортензий негодува. Бибул и Катон също, нищо чудно. Чудното е, че именно те предложиха Помпей да бъде избран за консул без колега.

— Може би — рече замислено Атик — са се опасявали, че Помпей ще узурпира властта по незаконен път. Точно както Сула.

— Така или иначе, с Целий смятаме, че някои от главните виновници трябва да си получат заслуженото. В момента, в който Планк Бурса и Помпей Руф завършат мандатите си като народни трибуни, смятаме да ги съдим за подстрекаване към насилие. Новият закон на Помпей срещу безредиците ще ни улесни.

— Знам един човек, който изобщо не е доволен от новия ни консул без колега — отбеляза Атик.

— Цезар ли имаш предвид? — Цицерон се ухили доволно. — О, това беше блестящ ход! Целувам и ръцете, и краката на Великия за това!

Атик обаче, който преценяваше доста по-трезво възможностите на Цезар, поклати глава:

— Изобщо не беше блестящ ход и някой ден той може да страда заради това. Ако Помпей възнамеряваше да предотврати кандидатирането на Цезар за консул, защо накара десетте народни трибуни да му разрешат да се кандидатира ин абсенция? Сега пък измисли нов закон, забраняващ задочното кандидатиране на когото и да било, включително и на Цезар.

— О! Марионетките на Цезар доста реваха.

Тъй като Атик бе от ревалите, той за малко да изрече някоя забележка, но прехапа език. Какъв смисъл имаше? Никой не можеше да убеди Цицерон да погледне на нещата през очите на Цезар. Не и след Катилина. И както повечето горделиви провинциални благородници, разсърди ли се на някого, Цицерон му имаше зъб за цял живот.

— Какво лошо има в това? — попита Атик. — Защо да не викат? Всеки си има застъпници. Да кажеш обаче „Ох! Забравих!“ и да вмъкнеш в закона си член, изключващ Цезар, а после да го отмениш не е достойно. Това е подло, нечестно. Повече щях да го уважавам, ако беше рекъл: „Толкова по-зле за Цезар, ще се наложи да се съобрази!“ Помпей е твърдоглав и притежава голяма власт. Власт, която не използва разумно. Защото той никога не е използвал властта си разумно, още откакто мина по Фламиниевия път с три легиона (като неопитен младеж на двайсет и две!), за да помогне на Сула да яхне Рим. Помпей не се е променил оттогава. Просто е станал по-стар, по-дебел и по-коварен.

— Коварството е полезно — възрази Цицерон; той винаги бе подкрепял Помпей.

— Стига да е насочено срещу хора, които ще му се подлъжат. Цицероне, не мисля, че Цезар е подходяща мишена. Той е много по-хитър от Помпей, да не говорим за ума му. Проблемът с Цезар обаче е, че той е най-прямият човек, когото познавам. В случая с него коварството не е постоянно качество, а необходимост. Помпей има навика да се оплита в мрежа от лъжи. Да, той умело дърпа нишките, но все пак се оплита. Цезар тъче цял килим. Още не съм видял какви са шарките, но се страхувам от него. Не по причините, по които се боиш ти. Ала все пак се страхувам!

— Глупости! — възкликна Цицерон. Атик затвори очи и въздъхна:

— Изглежда, Милон ще се изправи пред съда. Как ще изпълниш задълженията си тогава?

— Това да не е начин да намекнеш, че Помпей не иска да му се размине?

— Той наистина не иска на Милон да му се размине.

— Не мисля, че го е грижа.

— Цицероне, порасни най-после! Разбира се, че го е грижа! Той забърка Милон в това, разбери!

— Не разбирам.

— Мисли каквото щеш тогава. Ще поемеш ли защитата на Милон?

— Дори партите и арменците, събрани заедно, не могат да ме спрат! — заяви Цицерон.

Делото срещу Милон започна в края на зимата, който (дори след прибавянето на допълнителния месец от двайсет и два дена) дойде на четвъртия ден на април. Председателят на съда беше бивш консул, Луций Домиций Ахенобарб, а обвинителите — двамата млади Апий Клавдии, подпомагани от двама патриции от рода на Валериите, Неп и Леон, и старият Херений Балб. Екипът на защитата беше само от отбрани: Хортензий, Марк Клавдий Марцел (от плебейската фамилия Клавдии, не от тази на Клодий), Марк Калидий, Катон, Цицерон и Фауст Сула, девер на Милон. Гай Луцилий Хир се суетеше постоянно около Милон, но тъй като бе близък братовчед на Помпей, не можеше да прави друго. Брут също предложи услугите си като вещо лице.

Помпей много добре беше обмислил как да проведе това съдбовно събитие, протичащо според издадените от него закони против насилието (обвиненията не бяха за убийство, тъй като нямаше свидетели). Имаше някои нови моменти; сред тях правилото, че съдебните заседатели трябва да се изберат едва в последния ден на процеса. Помпей лично изтегли имената на осемдесет и един човека, само петдесет и един, от които щяха да участват в издаването на присъдата. Когато бъдат избрани пак чрез теглене, вече щеше да е твърде късно за рушвети. Свидетелите щяха да се изслушват в продължение на три последователни дни, след което на четвъртия щяха да се изнасят пледоариите. Всички свидетели щяха да бъдат подложени на кръстосан разпит. В края на четвъртия ден пред целия съд имената на осемдесет и единия потенциални съдебни заседатели трябваше да бъдат написани върху дървени топчета, които след това да бъдат запечатани в хранилищата под храма на Сатурн. Имената щяха да се теглят на сутринта на петия ден, като обвинението и защитата имаха право да отхвърлят по петнайсет съдебни заседатели.

От робите свидетели имаше твърде малко и нито един от Милоновите. През първия ден свидетели на обвинението бяха братовчедът на Атик, Помпоний, и Гай Кавсиний Скола — приятелите на Клодий, придружавали го в деня на убийството. Марк Марцел провеждаше разпита от страна на защитата и се справи блестящо. Когато пристъпи към изслушването на Скола, някои от членовете на бандите на Клелий започнаха да вдигат шум, което попречи на съда да чуе отговорите му. Помпей отсъстваше — беше в другия край на форума и решаваше финансови спорове на портала на държавната хазна. Ахенобарб му изпрати нота с оплакване, че така не можело да се води дело, и прекрати заседанието.

— Отвратително! — рече Цицерон на Теренция, щом се прибра. — Искрено се надявам Великия да направи нещо по този въпрос.

— Сигурна съм, че ще се погрижи — отвърна разсеяно тя; други неща занимаваха ума й. — Тулия е решена, Марк. Ще се разведе с Красип незабавно.

— О, защо всички злини ми се струпват наведнъж? За преговори с Нерон и дума не може да става, докато не завърши делото! А задължително трябва да говоря с него, защото чух, че имал намерение да се ожени за една от Клавдиите Пулхери.

— Всяко нещо с времето си — съгласи се Теренция подозрително лесно. — Не вярвам Тулия да се съгласи на друг брак след този. Пък и не мисля, че Нерон й допада.

Цицерон я изгледа на кръв:

— Ще прави каквото й кажа!

— Ще направи каквото иска тя! — заяви Теренция, вече не толкова доброжелателно. — Тя вече не е на осемнайсет, Цицероне. На двайсет и пет е. Не можеш повече да я хвърляш в измислени бракове без любов, предназначени само да задоволят амбициите ти!

— Сега — заяви Цицерон, преди да се оттегли в кабинета си, без да вечеря — отивам да пиша речта си в защита на Милон!

Всъщност ерудираният професионален адвокат рядко отделяше толкова време на някоя защитна реч, колкото на тази за Милон. Дори черновата му се доближаваше до най-големите му шедьоври. Налагаше се, тъй като всички останали членове на защитата бяха решили да отстъпят своето време за изказване на него. Следователно върху него падаше отговорността да убеди съдебните заседатели да гласуват с „абсолво“ — невинен. Той се труди няколко часа в доста приятна обстановка, взимайки си от чинията с маслини, яйца и пълнени краставици, след това, доволен от работата си, си легна.

А на следващия ден, когато отиде на форума, откри, че Помпей се е справил ефикасно (макар и лоста радикално) с проблема. Мястото в долната част на форума, където заседаваше съдът на Ахенобарб, бе оградено с кордон от войници, а зад тях други постоянно патрулираха. Нямаше и следа от уличен хулиган. „Прекрасно!“ — помисли си с облекчение Цицерон. Делото можеше да продължи в пълен мир и спокойствие. Да видим сега как Марк Марцел ще разпъне Скола!

Ако Марк Марцел не разпъна Скола, той определено изкриви показанията му в полза на защитата. В продължение на три дни свидетелите бяха подложени на свиреп кръстосан разпит; на четвъртия дадоха клетва за истинността на показанията си, сетне съдът стана свидетел на надписването на имената на осемдесет и единия сенатори, конници и трибуни аерарии. Включително това на Марк Порции Катон, който работеше за защитата, но също потенциален съдебен заседател.

Речта на Цицерон беше безупречна — малко бяха по-сполучливите му пледоарии. Защото рядко колегите му адвокати отстъпваха толкова щедро времето си за изказване. На следващия ден обвинението щеше да разполага с два часа, защитата — с три. Цели три часа само за него! О, какво ли не може да направи човек за толкова време! Цицерон очакваше с огромно нетърпение часа на ораторския си триумф.

Връщането у дома на един бивш консул като Цицерон винаги се превръщаше в малък парад. Клиентите му се събираха на тълпа; двама-трима души, колекциониращи мъдрите му мисли, стояха с готови восъчни плочки, ако случайно изкаже някоя сентенция; обожателите се тълпяха, разговаряха, споделяха предположения за онова, което щеше да каже на другата сутрин. Той се подсмихваше, проправи си път сред множеството, опита се да измисли някое остроумие, което да накара двамата или трима писарушки да започнат трескаво да драскат по восъчните си плочки. Не особено подходящ момент за предаване на лично послание. И въпреки това, когато Цицерон тръгна (малко запъхтян) по Весталските стълби, някой пъхна листче в ръката му. Колко странно! Макар че защо не вдигна бележката и не я прочете веднага, самият той не можа да си обясни. Имаше някакво предчувствие.

Отвори го едва след като се усамоти в кабинета си, погледна го и се намръщи. Беше от Помпей и представляваше направо нареждане да се яви тази вечер във вилата му на Марсово поле. Сам, ако можело. Камериерът му го уведоми, че вечерята била готова — той се хранеше сам, компанията на Теренция изобщо не му липсваше. Какво можеше да иска този Помпей? И защо бе тази тайнственост?

След като привърши вечерята си, той се насочи към дома на Помпей по най-краткия път, който не изискваше да минава близо до форума. Той слезе по Каковите стълби на месното тържище и така излезе при Фламиниевия цирк, зад който се намираше Помпеевият театър — колонада от сто стълба, сенатска заседателна зала и вила. Която вила, спомни си Цицерон с усмивка, той бе оприличил на ладия зад яхта. Е, точно така си беше. Не малка, просто обезличена от съседната огромна сграда.

Помпей беше сам, той поздрави Цицерон и му предложи превъзходно бяло вино, смесено със специална изворна вода.

— Готов ли си за утре? — запита великият мъж и се обърна така, че да вижда Цицерон в другия край на кушетката.

— Никога не съм бил по-готов, Велики. Прекрасна реч!

— Оправдаването на Милон е в кърпа вързано, а?

— Ще се поизпотим, но може да се каже.

— Разбирам.

Помпей дълго мълча, загледан над рамото на Цицерон към златния грозд, подарен му от Аристобул, евреина. Сетне спря погледа си отново върху госта.

— Не искам тази реч да бъде произнесена — рече. Цицерон зина глуповато:

— Какво?

— Не искам тази реч да бъде произнесена.

— Ама… ама… аз трябва да я произнеса! Колегите ми преотстъпиха всички часове за изказвания на защитата!

Помпей се изправи и отиде при голямата затворена двойна врата, свързваща кабинета му с перистила — крилата й бяха от кован бронз и имаха прекрасни барелефи, представящи сцени от битка между лапити и кентаври. Бяха копия от Партенона, разбира де, само дето тамошните бяха от мрамор.

Помпей заговори към лявото крило на вратата:

— Не искам тази реч да бъде произнесена, Марк.

— Защо?

— За да не бъде оправдан Милон — обясни домакинът Помпей на един кентавър.

Цялото лице на Цицерон го сърбеше, по врата му потекоха струйки пот, ръцете му затрепериха. Той облиза устни.

— Бих се радвал да получа някакво обяснение, Велики — заяви, придавайки си, доколкото можеше, някакво достойнство и стисна ръце, за да спре треперенето им.

— Човек би помислил — рече Помпей, гледайки пищния, нашарен с изпъкнали вени задник на един кентавър, — че това е очевидно. Ако Милон се измъкне, той ще бъде герой поне за половината Рим. Това означава, че следващата година ще бъде избран за консул. А Милон вече не ме харесва. Ще възбуди съдебно преследване срещу мен още в деня, в който се лиша от империума си, след три години. Като уважаван бивш консул той ще има голямо влияние. Не искам да прекарам остатъка от живота си както Цезар ще прекара своя — в безкрайни дела по всевъзможни обвинения, от държавна измяна до незаконно присвояване. От друга страна, ако Милон бъде признат за виновен, той ще бъде прогонен завинаги от Рим. Аз ще съм в безопасност. Това е причината.

— Ама… ама… Велики, аз не мога! — заекна Цицерон.

— Можеш, Цицероне. И нещо повече, ти ще го направиш.

Сърцето на Цицерон започна да се държи странно, пред очите му се спусна сива пелена. Той седна и си пое няколко пъти дълбоко въздух. Макар и кротък човек, не беше страхливец. Веднъж почувстваше ли, че нещо е несправедливо, ставаше удивително непоколебим. И точно такова чувство го обхвана, когато отвори очи, за да види широкия гръб на Помпей, покрит с тънка туника. Атмосферата се нагорещи.

— Помпей, ти ме караш да предам клиента си. Наистина аз разбирам защо. Ала не мога да приема такава фалшификация като на платено състезание с колесници на арената! Милон ми е приятел и аз ще сторя най-доброто за него, независимо от последствията.

Помпей премести погледа си към друг кентавър, в човешките гърди, на който бе забито копието на един лапит.

— Обичаш ли живота, Цицероне? — подхвърли небрежно. Цицерон затрепери още по-силно; наложи се да избърше чело с тогата си.

— Да, обичам живота — прошепна.

— Така си и мислех. Все пак още не е дошло време за второто ти консулство. А можеш да бъдеш и цензор. — Раненият кентавър явно беше изключително интересен; Помпей се наведе и се взря в раната от копието. — От теб зависи, Цицероне. Ако говориш достатъчно добре, за да измъкнеш Милон утре, всичко ще свърши. Следващият ти сън ще е вечен.

Помпей натисна дръжката, отвори едното крило на вратата и излезе. Цицерон остана разтреперан върху кушетката, стисна силно зъби, коленете му играеха. Мина доста време — даже нямаше представа колко. Най-сетне събра сили да се опре с две ръце на дивана и се изправи. Тръгна бавно към вратата.

Едва в подножието на Палатина разбра истинското значение на току-що проведения разговор. Какво всъщност му беше казал Помпей. Че Публий Клодий е бил убит по негова воля; че Милон е бил негово оръдие; че оръдието вече се е изтъпило и че ако той, Марк Тулий Цицерон, не стори каквото му се казва, той ще сподели съдбата на Публий Клодий. Кое щеше да е следващото оръдие на Помпей? Секст Клелий? О, светът беше пълен с подходящи сечива! Ала какво искаше всъщност този Помпей от Пиценум? И къде във всичко това се намесваше Цезар? А той със сигурност участваше! На Клодий не можеше да бъде позволено да стане претор. Те се бяха споразумели.

В мрака на спалнята си той заплака. Теренция се размърда, промърмори нещо, извъртя се на другата страна. Цицерон, увит в тънко одеяло, се оттегли в студения перистил и там продължи да плаче колкото за себе си, толкова и за Помпей. Енергичният, способен, необичайно самоуверен седемнайсетгодишен юноша, когото бе срещнал по време на войната на Помпей Страбон срещу италийците в Пиценум, отдавна не съществуваше. Знаел ли беше тогава, че един ден ще използва окаяния млад Цицерон като маша? Затова ли се беше държал толкова милосърдно? Затова ли бе спасил живота на злощастния млад Цицерон? За да може един ден да го заплаши, че ще му отнеме онова, което беше запазил?

Всяка сутрин Рим се будеше със суматоха и шум, макар че цяла нощ тежки волски каруци трополяха по тесните улици, доставяйки стоки за витрините на магазините или за някой цех или работилница. Рим се будеше готов да започне поредния ден, посветен на неуморното натрупване на пари.

На утрото на петия ден от процеса срещу Милон в специалния съд на Луций Ахенобарб обаче Рим внезапно утихна. Помпей буквално бе затворил града. Между Сервиевите стени не течеше никаква дейност: нито една улична закусвалня не предлагаше бърза храна, нито един гостилничар не вдигна кепенците, нито един пекар не подгря пещите, нито една сергия не бе разпъната на пазара, нито един учител не събра учениците си в някой тих ъгъл, нито един банкер или лихвар не завъртя сметалата си, нито един търговец на книги или скъпоценности не отвори вратата си, нито един роб или наемник не отиде на работа, членовете на нито едно улично братство или друго сдружение не се събраха.

Тишината бе изумителна. Всички улици към форума бяха преградени от намръщени, неразговорливи войници, а на самия форум дълги копия блестяха над развяващите се пера на сирийски шлемове. Две хиляди души охраняваха само форума, още три хиляди пазеха града в този студен девети ден на април. Като сомнамбули стотината мъже и жени, принудени да присъстват на процеса, се събраха на площада, разтреперани от студа и с тревожни погледи.

Помпей беше установил съдилището си пред входа на съкровищницата под храма на Сатурн и там раздаваше правосъдие по финансови искове. Ахенобарб накара ликторите си да вземат дървените топчета от хранилището и да донесат гърне за теглене на жребий. Марк Антоний щеше да отхвърля съдебни заседатели от името на обвинението, Марк Марцел — за защитата, но когато името на Катон бе изтеглено, и двамата кимнаха.

За избора на петдесет и единия съдебни заседатели бяха нужни два часа. След това дойде времето за изказванията от страна на обвинението. По-младият от двамата Апий Клавдии и Марк Антоний (останал в Рим специално, за да участва в делото) говориха по половин час, а Публий Валерий — още един. Добри речи, но не като тези на Цицерон.

Когато Цицерон излезе със свитък в ръка (свитъкът беше само за ефект, тъй като юристът никога не го поглеждаше), съдебните заседатели се наведоха напред в очакване. Когато говореше, Цицерон създаваше впечатление, че измисля речта си в момента, плавно, изразително, завладяващо. Кой можеше да забрави речта му срещу Гай Вер, защитите му на Целий, на Клуент, на Роск от Америя? Убийци, мошеници, чудовища, всичките бяха мливо за неподбиращата воденица на Цицерон. Той дори бе успял да представи злосторника Антоний Хибрида като невинно дете.

— Луций Ахенобарбе, уважаеми съдебни заседатели, аз излизам пред вас, за да представя великия и добър Тит Аний Милон.

Цицерон направи пауза, погледна седящия в блажено очакване Милон, преглътна тежко.

— Колко странно, че зрителите ни са само войници! Как ми липсва ежедневната суетня по улиците… — Той се запъна и преглътна. — Ала колко мъдро постъпва Гней Помпей Велики, като се грижи нищо нередно да не се случва… случи… — Той отново се запъна и преглътна. — Ние сме защитени. Няма от какво да се боим, поне любимият ми приятел Милон няма от какво да се страхува… — Цицерон спря, размаха безцелно свитъка, преглътна. — Публий Клодий беше луд; той гореше и грабеше. Гореше. Вижте местата, където бяха любимите ни Курия Хостилия, Порциевата базилика… — Той се запъна, намръщи се, разтърка очи. — Порциевата базилика… Базиликата на Порций…

Тишината бе такава, че потъркването на някое копие в ножницата на притежателя му звучеше като рухването на цяла сграда. Милон го гледаше с широко отворена уста; онази долна гнида Марк Антоний се хилеше самодоволно; голото теме на Луций Ахенобарб блестеше ослепително под изгряващото слънце… „О, какво ми става; защо забелязвам тези подробности?“

Той отново заговори:

— Ще продължим ли да страдаме? Не! Живеем спокойно от деня, в който изгоря Публий Клодий! В деня на смъртта на Публий Клодий ние получихме безценен дар! Патриотът, когото виждаме тук, просто се е защитавал, бранил е живота си. Той е истински патриот, гневът му винаги е бил насочен срещу подмолните действия на демагозите… — Той се запъна, преглътна. — Публий Клодий е искал да отнеме живота на Милон. В това не може да има съмнение, никакво съмнение… никакво съмнение… никакво… никакво… съмнение…

Разтревожен, Целий се приближи до оратора.

— Цицероне, не си добре. Пийни малко вино.

Великият юрист го погледна с премрежен поглед; Целий се запита дали изобщо го вижда.

— Благодаря, добре съм — рече и отново се опита да събере мислите си: — Милон не отрича, че на Апиевия път е започнало сражение, отрича обаче той да го е предизвикал. Той не отрича, че Клодий е загинал, ала отрича той да го е убил. Всичко това обаче е несъществено. Убийството при самозащита не е престъпление. Никога не е било. Престъплението е нещо предумишлено. Така е постъпил Клодий. Предварително е планирал нападението си. Публий Клодий. Той. Не Милон. Не, не Милон…

Целий отново се приближи до него:

— Цицероне, моля те, пийни вино.

— Не, добре съм. Наистина, добре съм. Благодаря… Вижте свитата на Милон. Един фургон. Една жена. Уважаваният Квинт Фуфий Кален. Багаж. Много слуги. Така ли постъпва някой, който планира убийство? Клодий не е водил жена със себе си. Това само по себе си не е ли подозрително? Клодий никога не се е движил без жена си. Клодий не е носил багаж. Клодий необременителен… необременен… необреме… необременен…

Помпей седеше на трибуната си, изслушваше финансови искове и се правеше, че съдът на Ахенобарб не го засяга. „Никога не съм познавал този човек. О, Юпитере, той ще ме убие! Ще ме убие!“

— Милон е разумен мъж. Ако е станало така както го представя обвинението, в такъв случай пред нас би трябвало да седи луд. Ала Милон не е луд. Клодий беше лудият! Всички знаят, че Клодий бе луд! Всички!

Той замълча, избърса потта от челото си. Очите му спряха върху Фулвия, седнала до майка си Семпрония. Кой бе този с тях? О, Курион. Те се хилеха, докато Цицерон умираше.

— Умря. Умря. Клодий умря. Никой не го отрича. Всички ще умрем. Само че никой не иска да умре. Клодий умря. Клодий сам си го търсеше. Милон не го е убил. Милон е… Милон е…

В продължение на един мъчителен половин час Цицерон заекваше, запъваше се, повтаряше се, бръщолевеше несвързано, затрудняваше се от прости думи. Докато не видя как Гней Помпей Велики разпуска съдилището си по финансови жалби пред храма на Сатурн. Тогава замълча. И не можа да продължи.

Никой от страната на Милон не беше ядосан, дори самият Милон. Бяха потресени. Явно Цицерон не беше добре. Може би страдаше от някой от онези ужасни пристъпи на мигрена. Не беше сърцето му — щеше да пребледнее. Нито стомахът. Какво му ставаше? Да не би да получаваше удар?

Марк Клавдий Марцел излезе напред:

— Луций Ахенобарбе, ясно е, че Марк Тулий не може да продължи. Това е истинска трагедия, защото всички се съгласихме да му отстъпим времето си за изказвания. Никой от нас не е подготвил реч. Може ли смирено да помоля уважавания съд и съдебните заседатели да си спомнят какви речи е произнасял Марк Тулий? Днес той е болен; ще се направим, че не сме го чули. Ала можем да си спомним. И можете да приемете със сърцата си, уважаеми съдебни заседатели, една неизказана реч, която щеше да ви покаже без сянка на съмнение къде е вината за това нещастие. Защитата свърши с изказванията си.

Ахенобарб се размърда неловко в креслото си и нареди:

— Уважаеми съдебни заседатели, гласувайте.

Съдебните заседатели се заеха да драскат по малки восъчни плочки. Пишеха само по една буква: „А“ за „абсолво“ — невинен и „К“ за „кондемно“ — виновен. Ликторите на Ахенобарб събраха плочките и той ги преброи; свидетелите надничаха над рамото му.

— Кондемно с трийсет и осем гласа — обяви той с монотонен глас. — Тит Аний Милон, налага се да изчисля глобата ти по оценката на щетите, ала според Помпеевия закон за насилието за такова нарушение се предвижда прогонване от Рим. Мое задължение е да те предупредя, че ти се забранява да приближаваш на по-малко от деветстотин километра до Рим по суша и вода. Не забравяй, че срещу теб има възбудени още три обвинения. Ще бъдеш съден под председателството на Авъл Манлий Торкват за рушвети по време на изборната кампания. При Марк Фавоний за незаконно свързване с членове на уличните братства, забранено от закона на Юлий Марций. И под председателството на Луций Фабий по обвинения в подклаждане на размирици според Плавтовия закон за насилието. Край на заседанието.

Целий изведе почти изпадналия в безсъзнание Цицерон. Катон, който бе гласувал с „абсолво“, се приближи до Милон. Много странно. Дори кавгаджийката Фулвия не закрещя победоносно. Присъстващите мълчаливо се разотидоха.

— Съжалявам, Милоне — рече Катон.

— Аз съжалявам още повече, повярвай.

— Опасявам се, че ще бъдеш осъден и по другите обвинения.

— Разбира се. Макар че няма да присъствам лично. Още днес заминавам за Масилия.

За пръв път Катон не крещеше; почти шепнеше:

— Няма да навреди, ако си подготвен за последиците. Надявам се забеляза, че Луций Ахенобарб не издаде заповед за запечатване на дома ти или за запор над средствата ти.

— Благодарен съм му за това. И ще съм подготвен.

— Цицерон ме удиви.

Милон се усмихна, поклати глава:

— Бедният Цицерон! Мисля, че съвсем наскоро е открил някоя от тайните на Помпей. Моля те, Катоне, пази се от Помпей! Знам, че добрите люде възнамеряват да го привлекат на своя страна. Разбирам защо. Ала по-добре да се съюзите с Цезар. Той поне е римлянин.

Катон обаче подскочи гневно.

— Цезар ли? По-добре да умра! — изкрещя и бързо се отдалечи.

В края на април се състоя една сватба. Гней Помпей Велики се ожени за вдовицата Корнелия Метела, двайсетгодишната дъщеря на Метел Сципион. Планк Бурса така и не повдигна обвинения срещу баща й.

— Не се тревожи, Сципионе — рече весело младоженецът на скромната сватбена вечеря. — Възнамерявам да проведа изборите навреме през квинктил и обещавам да те посоча за втори консул до края на мандата ми. Шест месеца са дълъг период за управление без колега.

Метел Сципион не знаеше да го удари ли, или да го разцелува.

Макар че остана затворен в дома си няколко дена, Цицерон се съвзе. Постара се да си внуши, че това никога не се е случвало. Че Помпей си е Помпей, какъвто винаги го беше познавал. Да, бе получил пристъп на мигрена, от онези гнусни кризи, които размътват ума и оплитат езика. Така го беше обяснил на Целий. Официално заяви, че присъствието на войниците го било разконцентрирало — как можеше човек да се съсредоточи в такава тишина, при такъв израз на военна мощ? И дори някои да си спомняха, че бе преживявал и по-лоши удари, те не проговаряха. Цицерон просто остаряваше.

Милон се установи в Масилия, макар че Фауста се върна при брат си в Рим.

Един куриер му занесе копие от речта, която бе приготвил Цицерон, допълнена с оправдания заради войниците и цветущи изрази по адрес на консула без колега.

„Много благодаря — писа Милон на адвоката. — Ако беше имал и куража да я произнесеш, сега нямаше да се гощавам с брадатите масилски барбуни.“