Цезар

4

Италийска Галия, Римска Галска провинция, Галия Комата

Януари — декември 52 г.пр.н.е.

Няколко години по-рано, след като завършиха второто си съвместно консулство, Гней Помпей Велики и Марк Лициний Крас с нетърпение очакваха едно много добро управление като проконсули. Цезаровият легат Гай Требоний бе народен трибун по време на мандата им и беше прокарал закон, осигуряващ им две много привлекателни провинции за следващите пет години. И тъй като Цезар вече доказваше ефективността на този петгодишен период в Галия, Помпей взе Сирия, а Крас — двете испански провинции.

Сетне здравето на Юлия, което така и не се беше възстановило напълно след аборта й, се влоши още повече. Помпей не можеше да я вземе в Сирия — обичаите и традицията не го позволяваха. Тъй като обичаше младата си съпруга, той промени плановете си. Помпей все още изпълняваше длъжността на уредник на житните резерви на Рим и това му даде идеален повод да остане близо до Вечния град. Сирия не беше стабилна провинция. Като най-нова териториална придобивка на Рим тя граничеше с Партското царство, могъща империя под управлението на цар Ород, който се безпокоеше от римското присъствие в Сирия. Особено когато тя бе под управлението на Помпей Велики, известен като голям завоевател. Носеха се слухове, че идеята, Партското царство да бъде присъединено към републиката, не била чужда на Рим. Цар Ород все повече се безпокоеше. Освен това той бе и много предпазлив човек.

Заради Юлия Помпей помоли Крас да си разменят провинциите: той да вземе двете в Испания, а Крас — Сирия. Крас прие на драго сърце. И така, смяната бе уредена. Помпей остана близо до Рим с Юлия, тъй като можеше да изпрати легатите си Афраний и Петрей да управляват Близка и Далечна Испания, а Крас замина за Сирия, решен да подчини партите.

Новините за поражението и смъртта му разбуниха духовете в Рим и не на последно място, защото бяха донесени от единствения оцелял благородник, квестора на Крас, един забележителен младеж на име Гай Касий Лонгин.

Макар че изпрати официален доклад до сената, Касий написа и доста по-подробен отчет за събитията на Сервилия, негова близка приятелка и вероятна тъща. Тъй като знаеше, че този отчет ще причини голяма мъка на Цезар, Сервилия с удоволствие му го препрати в Галия. „Ха! Измъчвай се, Цезаре! Като мен.“

„О, Марк! Този край се очакваше. Не виждаше ли накъде вървиш? Атей Капитон те прокле. Евреите те проклеха. Твоите войници повярваха в тези проклятия, а ти не правеше нищо, за да се освободиш от тях. Петнайсет хиляди добри римски воини са мъртви, други десет хиляди са осъдени да скитат до края на дните си покрай една чужда граница, хедуиските ми конници ги няма вече, повечето галатийци също, а Сирия е в ръцете на един предприемчив, невероятно надменен и самонадеян младеж, чиито думи на презрение те осъждат навеки. Партите убиха тялото ти, а Гай Касий унищожи името ти. Знам кое от двете бих предпочел.“

„Твоят прекрасен голям син е мъртъв. Той също стана пир за лешоядите. В пустинята няма нужда да изгаряш или да погребваш труповете. Старият цар Митридат завърза Мании Аквилий върху едно магаре с лице към задницата му и наля разтопено злато в гърлото му, за да го излекува от алчността му. Това ли бяха замислили Ород и Артавазд да сторят и с теб? Ти обаче ги изигра — умря бързо, преди да успеят да го направят. Бедният, беззащитен центурион Пациан вероятно е посрещнал тази мъчителна участ вместо теб. А твоите безжизнени очи продължават да гледат невиждащо неизбродимите, заснежени планини към ледения безкрай на Кавказ.“

Цезар остана дълго време седнал, потънал в спомени. Колко доволен бе останал Крас, че върховният жрец е поставил една камбана, за която той беше твърде стиснат да плати. Колко умело и търпеливо бе издебнал Спартак в сезона на снеговете. Колко трудно беше да убедят него и Помпей да се прегърнат пред народа върху рострите след края на първото им съвместно консулство. Колко лесно се беше съгласил да издаде разпореждането, което спаси Цезар от ръцете на лихварите и от постоянно изгнание. Колко много, много приятни моменти бяха преживели между въстанието на Спартак и Галската война. Колко страстно бе мечтал Крас за една голяма военна кампания и за последващия си триумф.

О, това голямо, мило, безстрастно лице в Лука.

Вече го нямаше. Изкълван от лешоядите. Не изгорен, не погребан. Цезар застина. Беше ли се замислил някой за това? Той издърпа един папирус, натопи писалката си в мастилницата и написа на приятеля си Месала Руф в Рим да плати откуп за онези, които бяха загубили главите си, за да могат да платят за прекарването си през реката към света на мъртвите.

„Превърнах се — помисли си, потърквайки очи — в откупник на отрязаните глави.“

За щастие Луций Корнелий Балб Големия се случи при Цезар, когато той получи отказа на Помпей за двете сватби и за разрешението да се кандидатира за консул задочно.

— Толкова съм самотен — рече Цезар на Балб, но без съжаление. Вдигна рамене. — Е, това е нормално, когато човек започне да остарява.

— Докато — добави тихо Балб — се оттеглиш, за да се наслаждаваш на плодовете на труда си и намериш време да се събереш с приятелите си.

В очите на Цезар заиграха пламъчета.

— Каква ужасна перспектива! Не искам да се оттеглям, Балбе.

— Не смяташ ли, че ще дойде време, когато няма да е останало нищо повече за вършене?

— Не и за римлянин като мен. Когато галската ми кампания и второто ми консулство изтекат, трябва да отмъстя за Марк Крас. Още не съм се съвзел, а получавам това…

Той потупа писмото на Помпей.

— А смъртта на Публий Клодий?

Пламъчетата изчезнаха.

— Смъртта на Публий Клодий бе неизбежна. Не можеше да се позволи повече да се подиграва с мос майорум. Младият Курион го описа най-добре в писмото си до мен — учудващо е колко различни хора успя да събере Клодий. Както го описа, Клодий смятал да предаде римската власт в ръцете на тълпа неримляни.

Балб, римски гражданин от неримски произход, запази самообладание:

— Говори се, че младият Курион бил изключително затруднен финансово.

— Нима? Имаме ли нужда от него?

— За момента не. Но положението може да се промени.

— Какво мислиш за Помпей, като имаш предвид отговора му?

— А ти какво мислиш, Цезаре?

— Не съм сигурен, но съзнавам, че допуснах грешка с опита си да го примамя с нова женитба. Той е станал твърде претенциозен към съпругите си, това е сигурно. Дъщерята на един Октавий и една Анхария не е достатъчно добра за него, така поне мога да прочета между редовете. Може би трябваше веднага да му кажа какво съм замислил, без увъртания: веднага щом по-младата Октавия порасне достатъчно, за да може да се омъжи, да му измъкна първата и да я заменя с втората. Макар че и първата много щеше да му допадне. Не е Юлия, но е отгледана от Юлия. Това оказва влияние, Балбе.

— Съмнявам се аристократичното възпитание да има толкова голямо значение за Помпей, колкото аристократичния произход.

— Чудя се коя ли има предвид.

— Точно затова съм в Равена, Цезаре. Една птичка ми кацна на рамото и ми изчурулика, че добрите люде му предлагат вдовицата на Публий Крас.

Цезар подскочи:

— Проклятие! — Той се отпусна и поклати глава. — Метел Сципион никога няма да се съгласи, Балбе. Освен това аз познавам младата жена. Тя не е Юлия. Съмнявам се да позволи на такъв като Помпей да докосне дори крайчеца на робата й, камо ли да я повдигне.

— Един от проблемите на издигането ти в римската йерархия, въпреки всички опити на добрите люде да го предотвратят е, че те толкова се отчаяха, че вече обмислят възможността да използват Помпей по същия начин, по който го използва и ти. А как да го привържат към себе си, освен с брак, толкова престижен, че той да не смее да им се противопостави? Да го свържат с Корнелия Метела, означава направо да го приемат в редиците си. Помпей гледа на Корнелия Метела като на доказателство, че добрите люде го признават за първия мъж в Рим.

— Значи, мислиш, че е възможно.

— О, да. Младата жена е разсъдлива, Цезаре. Ако види, че този брак е абсолютно наложителен, тя ще се жертва със същата готовност, с която Ифигения се омъжи за Авлис.

— Макар и по далеч не същите причини.

— И да, и не. Съмнявам се, че Корнелия Метела ще бъде задоволена от кой да е друг мъж, освен от собствения си баща. А Метел Сципион има някаква прилика с Агамемнон. Корнелия Метела е влюбена в аристократичния си произход до такава степен, че дори Помпей от Пиценум не може да я изкара от тази самовлюбеност.

— Тогава — рече решително Цезар — тази година няма да бързам да се местя от другата страна на Алпите. Трябва да наблюдавам внимателно събитията в Рим. — Той стисна зъби. — О, къде отиде пословичният ми късмет? В род, известен с това, че винаги е давал повече момичета, отколкото момчета, аз не мога да намеря една жена, когато ми е най-необходимо.

— Тук късметът няма нищо общо, Цезаре. Ти ще оцелееш.

— Дочух, че Цицерон идвал в Равена.

— Скоро.

— Добре. Младият Целий има талант, който не бива да хаби за такива като Милон.

— А на него няма да му позволят да стане консул.

— Той принадлежи на Катон и Бибул.

Когато Балб се оттегли обаче, мислите на Цезар не се задържаха върху събитията в Рим. Върнаха се към Сирия и седемте сребърни орела, които в момента без съмнение бяха изложени на показ в главните зали на партския царски дворец в Екбатана. Трябваше да бъдат отнети от Ород, а това означаваше война с партите. Вероятно и с Артавазд арменеца. Откакто прочете писмото на Гай Касий, Цезар започна да обмисля стратегия за разгромяване на една огромна империя и на две големи войски. В Тиграноцерта Лукул бе доказал, че е възможно. След това беше провалил всичко. Или по-скоро бе разрешил на Публий Клодий да го провали. Това поне беше една добра новина. Клодий бе мъртъв. „И в моята армия никога няма да има такъв като Клодий! Ще имам нужда от Децим Брут, Гай Требоний, Гай Фабий и Тит Секстий. Всичките са чудесни мъже. Знаят как разсъждавам, ще могат да командват и да се подчиняват. Ала не Тит Лабиен. Не го искам за партската си кампания. Може да изкара службата си в Галия, но след това той няма място при мен.“

Създаването на система за управление в Галия на дългокосите се оказа изключително трудна задача, макар че Цезар знаеше как да го постигне. Едно от основните неща бе създаването на добри връзки с достатъчно галски големци и осигуряването на две неща: първо, галите да се убедят, че в бъдеще ще имат думата; и второ, избраните галски управници да са напълно верни на Рим. Не като Акон или Версенжеторикс, а като Комий и Вертикон — убедени, че запазването на галските обичаи и традиции може да се постигне само зад римския щит. О, Комий искаше да бъде провъзгласен за цар на всички белги, да, но това беше допустимо. Това желание се коренеше в идеята всички белги да се обединят в една нация, да не се делят на много племена. Рим се справяше добре с царете — клиенти; имаше десетина такива.

Тит Лабиен обаче не мислеше далновидно и нямаше дарба на политик. Той мразеше Комий само защото белгът предпочиташе да не го използва за посредник, а да общува пряко с Цезар.

Тъй като знаеше това, Цезар винаги държеше Лабиен и царя на атребатите на разстояние. Макар че, докато Хирций не беше пристигнал от Отвъдна Галия предния ден, той не си бе давал сметка за причината Лабиен да поиска Гай Волузен Квадрат, военен трибун на необходимата възраст, за да управлява префектура, да му бъде назначен за първи заместник през зимата.

— Още един, който мрази Комий — обяви Хирций, който изглеждаше изтощен от пътуването. — Кроят заговор.

— Волузен мрази Комий? Защо? — намръщи се Цезар.

— Случило се е по време на втория поход в Британия, доколкото разбирам. Обикновена вражда. И двамата харесвали една и съща жена.

— И тя предпочела Комий.

— Точно така. Е, напълно разбираемо. Беше бритка и вече под опеката на Комий. Помня я. Хубаво момиче.

— Понякога — въздъхна Цезар — ми се иска да можехме да се размножаваме чрез издънки. Жените са такова затруднение, което никой мъж не е заслужил.

— Подозирам — усмихна се Хирций, — че понякога и те мислят същото за нас.

— Този философски спор няма да ни помогне да разберем истината за Волузен и Лабиен. Какъв заговор замислят?

— Лабиен ми докладва, че Комий подклаждал размирици.

— Само това ли? Не дава ли подробности?

— Съобщава само, че Комий обикалял менапиите, нервните и ебуроните и подготвял ново въстание.

— Сред тези племена, изтребени почти до крак?

— И че бил близък с Амбиорикс.

— Удобно име. Само че Комий по-скоро ще гледа на Амбиорикс като на заплаха за жадуваното му царуване над цяла Белгика, отколкото като на желан съюзник.

— Съгласен съм. Точно затова се усъмних. Един дългогодишен познат на Комий ми подшушна кого смята той за най-добър трамплин към трона — теб.

— Какво друго?

— Ако Лабиен се беше задоволил с това, вероятно нямаше да се вдигам да идвам тук чак от Самаробрива. Последното от характерните му кратки писма ме накара да потърся повече сведения за този тъй наречен заговор от самия Лабиен.

— Какво каза той?

— Че нямало от какво да се тревожа. Той щял да се справи с Комий.

— А! — Цезар се наведе напред и събра ръце между коленете си. — Значи си отишъл лично при Лабиен?

— Твърде късно, Цезаре. Делото е извършено. Лабиен извикал Комий на среща. Вместо да отиде лично, изпратил Волузен със стража от внимателно избрани центуриони сред верните на Лабиен. Комий (който не заподозрял нищо нередно) отишъл с неколцина приятели без войска. Предполагам, че не е останал особено доволен да завари Волузен, макар че какво точно е станало, нямам представа. Знам само каквото ми разказа Лабиен със смесени чувства на гордост, че е измислил толкова гениален план, и съжаление, че се е провалил.

— Да не искаш да кажеш, че Лабиен е имал намерение да убие Комий? — не повярва на ушите си Цезар.

— О, да. Дори не опита да го скрие. Според него ти си пълен глупак да се доверяваш на Комий. Лабиен бил сигурен, че кроял заговор.

— Без доказателства?

— Не можа да представи никакви, когато настоях. Просто твърдеше, че той бил прав, а ти си грешал. Добре го познаваш, Цезаре. Той е твърдоглав!

— Какво станало после?

— Волузен наредил на единия от центурионите да извърши убийството, докато другите трябвало да пазят никой от атребатите да не се измъкне. Сигналът за убийството трябвало да бъде, когато Волузен протегне ръка да се здрависа с Комий.

— Юпитере! Какви сме станали, наследници на Митридат? Такава постановка е присъща за източните царе! О… Продължавай.

— Волузен протегнал ръка, Комий подал своята. Центурионът извадил меча и замахнал. Или не е преценил добре, или не е одобрявал задачата. Улучил Комий във веждата, ударил го доста леко, та не успял да му счупи черепа, дори не го зашеметил. Волузен измъкнал меча си, но Комий избягал. Атребатите заобиколили царя си и се изтеглили без жертви.

— Ако не бях го чул от теб, Хирций, никога нямаше да повярвам — изрече бавно Цезар.

— Вярно е, Цезаре, вярно е!

— Значи, Рим загуби един много ценен съюзник.

— Опасявам се, че да. — Хирций извади един малък свитък. — Получих това от Комий. Чакаше ме в Самаробрива. Не съм го разпечатал, защото е предназначено за теб. Вместо да ти го препращам, реших да го донеса лично.

Цезар взе свитъка, счупи печата и го разгъна.

— Светът в този момент ми се струва безкраен лабиринт от посечени глави — изсъска през зъби Цезар. — Ала, казвам ти, Авле Хирций, ще изпитам огромно удоволствие да отделя главата на Лабиен от раменете му! Бавно. А преди това ще нашибам с камшик.

— Какво по-точно смяташ да направиш?

— Абсолютно нищо.

Хирций го изгледа удивен:

— Нищо ли?

— Нищо.

— Ама… ама… трябва поне да докладваш за случилото се пред сената! Може да не е наказанието, което предпочиташ за Лабиен, но така поне ще го лишиш от всякаква надежда за по-нататъшна кариера.

Цезар го погледна с гняв и насмешка:

— Не мога да го сторя, Хирций! Виж какви главоболия ми създаде Катон заради така наречения германски посланик! Дори една дума да стигне до сената или до Катон, моето име ще се разнася по целия свят, та чак до небесата. Не това на Лабиен. Тези сенатски псета няма да лаят по Лабиен. Ще са твърде заети да хапят мен.

— Прав си, разбира се — въздъхна Хирций. — Което означава, че на Лабиен пак ще му се размине.

— Засега — успокои го Цезар. И неговото време ще дойде, Хирций. Когато се видим следващия път, той ще разбере точно какво е отношението ми към него и какво ще се случи с кариерата му, ако зависи от мен. Веднага щом престане да ми е нужен в Галия, ще се разведа с него също така безцеремонно, както Сула с бедната си умираща жена.

— А Комий? Ако се постарая, Цезаре, може би ще успея да го убедя да се срещне с теб. Няма да му е трудно да разбере твоето отношение по въпроса.

Цезар поклати глава:

— Не, Хирций. Няма да стане. Отношенията ми с Комий бяха изградени на основата на пълно взаимно доверие, а то вече не съществува. Защото отсега нататък всеки от нас ще гледа другия с подозрение. Той се е зарекъл никога вече да не се среща с римлянин доброволно. Галите приемат тези клетви също толкова насериозно, колкото и ние. Комий е изгубен за мен.

Животът в Равена не беше голямо изпитание. Цезар имаше вила там, защото държеше и школа за гладиатори. Климатът се смяташе за най-добър в цяла Италия и нямаше малария, което правеше града най-подходящ за физически тренировки.

Обучението на гладиатори бе доходно занимание и на Цезар му доставяше толкова голямо удоволствие, че държеше няколко хиляди, макар че повечето бяха в школата му в Капуа. Равена бе запазена за най-добрите, онези, за които Цезар имаше други планове, след като завършат кариерата си на арената.

Агентите му купуваха или взимаха от военните съдилища само най-обещаващите мъже и петте или шестте години, които те прекарваха по цирковете, минаваха добре за тях, ако Цезар бе собственикът им. Бяха главно дезертьори (даваше им се право на избор между лишаване от граждански права и гладиаторството), макар че имаше и осъдени за убийства или дори доброволци. От последните Цезар никога не взимаше; смяташе, че всеки свободен римлянин с желание да се бие трябва да се запише в легионите.

Настаняваха ги удобно, хранеха ги добре и не ги преуморяваха от работа, както в повечето гладиаторски школи, които не бяха затвори. Гладиаторите идваха и си отиваха, когато решаха, освен ако не бяха ангажирани с двубой. В такъв случай трябваше да стоят в школата, да останат трезви и да тренират усилено — никой собственик на гладиатори не обичаше да гледа питомците си да биват убивани или осакатявани на арената.

Гладиаторските битки бяха изключително популярно зрелище, макар че не се провеждаха в големите циркове; състояха се на по-малки арени, като площада на някое градче например. По традиция някой богаташ, загубил близък човек, почиташе паметта му, като организираше погребални игри, а те включваха гладиаторски битки. Наемаше гладиатори от някоя школа, обикновено между четири и четирийсет двойки, за които плащаше щедро. Те отиваха в градчето биеха се и се връщаха в школата. След шест години или трийсет двубоя те биваха освобождавани, присъдата им се смяташе за изтърпяна. Така запазваха гражданските си права, спестяваха малко пари и имената им ставаха известни из цяла Италия.

Една от причините за интереса на Цезар към тези хора бе съдбата им след завършване на гладиаторската кариера. Той смяташе, че ако влязат отново в римското общество, тези хора напразно ще пропилеят придобитите ценни умения, като се хващат като телохранители. Той предпочиташе да ги привлече в легионите си, но не като обикновени войници. От добрите гладиатори, стига да не са получили твърде много удари по главата, ставаха отлични военни инструктори, а някои ставаха блестящи центуриони. Той също така се забавляваше да връща дезертьорите отново в легионите, но вече като командири.

Така се стигна до основаването на школата в Равена. В школата в Капуа, разбира се, не беше стъпвал, откакто управляваше Галия, защото един управител на провинция нямаше право да стъпва в Италия, особено когато командваше войска.

Имаше и друга причина Равена да вижда Цезар по-често от който и да било друг град в Илирикум или Италийска Галия. Намираше се близо до реката Рубикон, границата между Италийска Галия и Италия, и пътищата между нея и Рим, отдалечен на триста и двайсет километра, бяха превъзходни. Това означаваше, че куриерите, които постоянно сновяха между двата града, стигаха бързо, а и многото хора, пожелали да дойдат от Вечния град, за да видят Цезар лично (тъй като той не можеше да отиде при тях), пътуваха комфортно.

След смъртта на Клодий той следеше събитията в Рим с известна тревога; беше съвсем сигурен, че Помпей се стреми към диктаторството. По тази причина му бе писал с предложенията за женитба, макар че по-късно съжали за това — не приемаше много леко отказа. Помпей бе придобил такова влияние, че не смяташе за нужно да се подмазва на когото и да било, дори на Цезар. А той може би напоследък ставаше малко по-популярен от необходимото за доброто спокойствие на първия мъж в Рим. Въпреки това след издаването на закона, позволяващ му да се кандидатира за консулския пост ин абсенция, той се замисли дали преценката му за Помпей не е плод на изкривените сведения от втора ръка, които бе принуден да получава. О, какво не би дал, за да прекара един месец в Рим! Но беше невъзможно. Като управител на провинция с единайсет легиона под свое командване на него му бе абсолютно забранено да преминава Рубикон.

Щеше ли Помпей да успее и да бъде провъзгласен за диктатор? Рим и сенатът в лицето на хора като Катон и Бибул се противопоставяха ожесточено, ала от Равена, далеч от насилието, което разтърсваше Рим всеки ден, не беше трудно да се види кой стои зад тези безредици. Това беше Помпей. Той мечтаеше да стане диктатор и се опитваше да принуди сената да го обяви за такъв.

Когато дойде вестта за избирането на Помпей за консул без колега, Цезар избухна в смях. Толкова хитро, колкото и незаконно! Добрите люде бяха вързали ръцете на Помпей, макар че поставяха властта в тях. И той бе достатъчно наивен, за да се хване. Просто един неконституционен пост с неограничена власт! И той дори не си даваше сметка, че като го приема, показва на цял Рим (и на Цезар), че не е достатъчно решителен, за да се бори, докато не получи напълно конституционните права на диктатор.

„Ти винаги ще си останеш селско момче, Помпей Велики! Никога няма да навлезеш във всички градски хитрини. Те те изиграха, а ти дори не забелязваш. Седиш си на Марсово поле и се мислиш за победител. Ала не си. Те ти поставиха клопка и ти се хвана. Как само щеше да ти се присмива Сула!“

Главната крепост на сеноните беше Агединкум на брега на река Икауна и там Цезар разквартирува шест от легионите си за зимата — все още не беше убеден в лоялността на това могъщо племе, особено след екзекуцията на Акон.

Гай Требоний живееше в самия Агединкум и командваше войската, докато Пълководеца бе в Италийска Галия. Това обаче не означаваше, че му беше разрешено да води война, факт, известен на всички галски племена. И те точно на това разчитаха.

През януари Требоний бе зает с най-трудната задача за един командир — да осигури достатъчно зърно и други продукти за изхранването на трийсет и шестте си хиляди войници. Реколтата тази година беше толкова добра, че ако имаше по-малко легиони, Требоний нямаше да търси жито извън земите около крепостта. Сега обаче трябваше да се обърне и към други източници.

По принцип закупуването на зърно бе задължение на един цивилен римлянин, конника Гай Фуфий Цита. Той отдавна пребиваваше в Галия, говореше местните езици и имаше добри отношения с племената в централните райони. Обикаляше с цяла каруца пари и силно въоръжена охрана от три кохорти и проверяваше дали галските големци са склонни да продадат поне част от реколтата си. Караше и високи фургони, теглени от по десет вола, впрегнати два по два. Щом някое от возилата се напълнеше с жито, то се отделяше от кервана и се връщаше в Агединкум, където го разтоварваха и отново го изпращаха на Фуфий Цита.

След като изчерпа всички ресурси на териториите на север от Икауна и Секвана, той и спътниците, му се прехвърлиха в земите на мандубиите, лингоните и сеноните. Отначало фургоните му продължиха да се пълнят с доста задоволителна скорост, ала след като навлязоха във владенията на сеноните, количеството на постъпващото зърно рязко спадна. Екзекуцията на Акон имаше ефект, Фуфий реши, че с опитите да закупи жито от сеноните няма да постигне много, и се премести на запад, в земите на карнутите. Продажбите веднага скочиха.

Доволен, Фуфий Цита и старшите му съдружници се установиха в Ценабум, столицата на карнутите. Тук беше безопасно за каруцата с пари (пък и тя вече не беше пълна колкото преди) и нямаше нужда да го придружават цели три кохорти. Той ги върна в Агединкум. Ценабум бе почти като втори дом за Фуфий Цита. Той щеше да остане там сред римските си приятели и да довърши спокойно изкупуването.

Ценабум всъщност беше главен град в Галия. Тук имаше условия някои богати хора, главно римляни, но и немалко гърци, да живеят в крепостта. Извън крепостните стени имаше възможност за развитие на металургията. Само Аварикум бе по-голям и макар че Фуфий Цита понякога си спомняше с носталгия за него, той бе доволен, че е тук.

Споразумението между Версенжеторикс, Луктерий, Литавик, Кот, Гутруат и Седулий, макар и сключено в много емоционална обстановка непосредствено след екзекуцията на Акон, не загуби силата си. Всеки от шестимата мъже се върна при племето си и заговори на хората си и макар че не споменаваха нищо за обединението на всички гали под единно командване, те не спираха да обсъждат коварството и надменността на римляните, несправедливото убийство на Акон, накърняването на свободата им. Много плодоносно поле за работа — галите копнееха да отхвърлят римското иго.

Гутруат от карнутите не се нуждаеше от допълнително убеждаване, за да се присъедини към Версенжеторикс. Той много добре знаеше, че Цезар го смята за изменник. Следващият гръб, който щеше да изпита бича, и следващата глава, която щеше да се търколи, бяха неговите. Той го знаеше. Не че имаше някакво значение, ако преди това вгорчи живота на Цезар. Затова, когато се върна в земите си, той веднага изпълни обещанието си към Версенжеторикс — отиде направо в Карнутум, където живееха друидите, и издири Катбад.

— Прав си — рече върховният друид, след като изслуша разказа за Акон. Замълча, сетне добави: — Версенжеторикс също е прав, Гутруате. Трябва да се обединим, за да прогоним римляните. Иначе няма да се справим. Ще събера друидския съвет.

— А аз — обяви ентусиазирано Гутруат — ще обиколя по земите на карнутите и ще разтръбя бойния зов!

— Боен зов ли? Какъв боен зов?

— Думите, които Думнорикс и Акон изкрещяха, преди да бъдат убити. „Свободен човек в свободна страна!“

— Прекрасно! Само че трябва малко да го промениш. „Свободни хора в свободна страна!“ Това е началото на обединението, Гутруате. Когато човек започне да мисли за всички, преди да помисли за себе си.

Карнутите започнаха да се събират на групички, винаги далеч от римски уши. А ковачниците извън Ценабум започнаха да правят единствено метални ризници, промяна на дейността, която нито Фуфий Цита, нито другите чужденци забелязаха.

До средата на февруари цялата реколта бе събрана. Всеки хамбар и житница в страната бяха пълни. Шунката беше опушена; свинското и еленското — осолени; яйцата, цвеклото и ябълките — складирани в подземия; кокошките, патките и гъските бяха угоени; говедата и овцете — преместени встрани от пътя на войските.

— Време е да започваме — рече Гутруат на големците си — и ние карнутите ще сме първи. Като водачи на галската мисъл на нас се пада честта да ударим най-напред. И трябва да го сторим, докато Цезар е отвъд Алпите. Идва тежка зима, а Версенжеторикс твърди, че е наложително да му попречим да се върне при легионите си. Те няма да посмеят да напуснат лагерите си без него, особено през зимата. До пролетта вече ще сме се обединили.

— Какво смяташ да правиш? — попита Катбад.

— Утре призори ще нападнем Ценабум и ще избием всеки римлянин и грък, които се крият там.

— Това е недвусмислено обявяване на война.

— За останалите гали, не за Рим. Не смятам вестите от Ценабум да стигнат до Требоний. Ако научи, той веднага ще изпрати послание до Цезар. Нека Цезар си стои отвъд Алпите, докато цяла Галия се вдигне на оръжие.

— Добра стратегия, ако проработи. Надявам се да имаш повече успех от нервните.

— Ние сме келти, не белги, Катбаде. Освен това нервните държаха Квинт Цицерон в изолация от Цезар в продължение на цял месец. Това е достатъчно. Още един месец и ще дойде началото на зимата.

И така Гай Фуфий Цита и останалите чужденци в Ценабум получиха потвърждение на старата римска поговорка, че всяко въстание в провинциите започва с избиването на цивилни римски граждани. Под командването на Гутруат една група карнути нахлуха в столицата си и избиха всички чужденци, Фуфий Цита сподели съдбата на Акон — бе публично бичуван и обезглавен. Макар че умря още под бича. След като сами го бяха насърчавали да удря по-силно, карнутите нямаше за какво да упрекнат палача. Главата на Фуфий Цита бе занесена тържествено в свещената гора на Ез и там бе принесена в жертва от Катбад.

В Галия новините се разпространяваха много бързо, макар че начинът на предаването им означаваше, че колкото по-далеч стигнат от източника, толкова повече се изкривяваха. Галите просто си крещяха през полето.

Това, което отначало гласеше: „Римляните в Ценабум са избити!“ след двеста и трийсет километра се превърна в „Карнутите са се вдигнали на въстание и са избили всички римляни в земите си!“ Толкова измина вестта от утрото на убийствата до вечерта, когато новината вече се крещеше из главния град на арверните, Герговия, и достигна ушите на Версенжеторикс.

Най-после! Най-после! Въстание в сърцето на Галия вместо сред белгите или келтите на западното крайбрежие! Това вече бяха надеждни хора; хора, които бе сигурен, че ще се подчинят на него и военачалниците му, когато Великата армия на всички гали се събере; хора, достатъчно разсъдливи, за да разберат значението на металната ризница и шлема, да разберат начина на водене на война на римляните. Ако карнутите се бяха вдигнали, не след дълго щяха да ги последват и сеноните, паризиите, свесионите, битуригите и всички други племена в Централна Галия. И той, Версенжеторикс, щеше да ги спои във войската на обединена Галия!

Разбира се, той също работеше за това, но не с такъв успех като Гутруат. Проблемът бе, че арверните още не бяха забравили опустошителната война, която бяха водили преди седемдесет и пет години срещу тогавашния Ахенобарб. Бяха разбити толкова жестоко, че световният пазар на роби видя само арвернски жени и деца — мъжете бяха избити до крак.

— Версенжеторикс, на арверните им бяха нужни седемдесет и пет години, за да се вдигнат отново — заговори Гобаницион пред съвета, опитвайки се да запази спокойствие. — Навремето ние сме били най-великият народ на Галия. Сетне, заслепени от гордостта си, се опълчихме срещу Рим. Победиха ни. Отстъпихме водещото си място на хедуите, сеноните, карнутите. Тези племена още ни надвишават по численост, но ние бързо ги настигаме. Затова, не, не бива отново да воюваме с Рим.

— Чичо, чичо, времената се менят! — възкликна младежът. — Да, ние бяхме победени! Да, бяхме смазани, унижени, продадени в робство! Ала ние сме само едно от многото племена! Ти продължаваш да говориш за сеноните и хедуите! За арвернска мощ, сравнена с хедуиската и карнутската! Това вече не може да бъде така! Онова, което се случва сега, е различно! Ние ще се съюзим и ще се превърнем в един народ под един девиз: свободни хора в свободна страна! Ние вече не сме арверните или хедуите, или карнутите! Ние сме галите! Ние сме съюз! Това е разликата! Обединени, ние ще разгромим Рим толкова решително, че той никога повече няма да изпрати войски в страната ни. И един ден галите ще влязат в Италия и Галия ще управлява света!

— Това са мечти, Версенжеторикс, глупави мечти. Сред народите на Галия никога няма да има съгласие.

Резултатът от този и много други спорове в арвернския съвет на старейшините бе забраната за Версенжеторикс да пристъпя през портите на Герговия. Не че това го накара да се оттегли. Той остана в дома си в околностите на крепостта и насочи усилията си към убеждаване на младите арверни в правотата си. И тук пожъна доста по-голям успех. С помощта на братовчедите си Критогнат и Веркасивелаун той заработи трескаво, за да накара младежите да видят единствения начин за спасението си — обединението.

Той не мечтаеше. Той планираше. Твърдо убеден, че най-трудно ще му бъде да убеди вождовете на другите галски народи, че той, Версенжеторикс, е онзи, който може да поведе войската на обединена Галия.

И така, когато вестта за събитията в Ценабум достигна Герговия, той я прие като знака, който толкова дълго очакваше. Свика войските, след това влезе в Герговия, узурпира властта от съвета на старейшините и уби Гобаницион.

— Аз съм вашият цар — заяви той в претъпканата със старейшини зала — и скоро ще стана цар на обединена Галия! Сега отивам в Карнутум, за да разговарям с водачите на другите племена, и по пътя си ще вдигна всички народи на въстание.

Другите племена се вдигнаха. В разгара на зимата мъжете започнаха да вадят ризниците си, да точат мечовете си, да се готвят за дълго отсъствие от дома. Цяла Централна Галия се тресеше от вълнение и то се пренесе и на североизток към белгите, на запад, към армориките, келтските племена, населяващи атлантическото крайбрежие, и на югозапад в Аквитания. Галия щеше да се обедини. Обединените гали щяха да прогонят римляните от земите си.

Най-трудната битка на Версенжеторикс обаче бе в дъбовите гори на Карнутум. Там се наложи да мобилизира всичките си сили и убедителност, за да накара останалите да го изберат за водач. Прекалено рано бе да настоява за титлата цар — това щеше да дойде едва след като покаже качества, с които да я заслужи.

— Катбад е прав — заяви той пред събралите се вождове; гледаше да използва повече името на върховния друид, отколкото това на Гутруат. — Трябва да държим Цезар далеч от легионите му, докато цяла Галия не се вдигне на оръжие.

На събранието бяха дошли много владетели, които не беше очаквал. Между тях — Комий от атребатите. И петимата мъже, с които бе сключил първоначалното споразумение, бяха тук. Луктерий още се колебаеше. Този, който обърна нещата в полза на Версенжеторикс обаче, бе Комий.

— Аз вярвах на римляните — заговори гневно царят на атребатите. — Не защото се чувствах предател на народа си, а по същата причина, поради която Версенжеторикс ни е събрал сега тук. Галия трябва да има един народ, не много племена. И аз мислех, че единственият начин това да се постигне, е като използваме Рим. Да оставим Рим, толкова централизиран, толкова организиран, толкова ефективно действащ, да направи това, което смятах, че галите никога не могат да постигнат. Да ни обедини. Да ни накара да мислим като един народ. Ала в този арверн, Версенжеторикс, аз виждам човека, притежаващ нужната сила, за да го постигне! Аз не съм келт, аз съм белг. Ала съм гал като всички вас! И казвам ви, приятели мои, аз ще последвам Версенжеторикс! Ще му се подчиня. Ще вдигна атребатите си и ще им кажа, че този човек е техен предводител, че аз съм само един негов военачалник!

Катбад проведе гласуването — върховният друид, който можеше да обяви Версенжеторикс за избран от всички водач на всеобщото движение за изгонване на римляните от родината на галите.

И Версенжеторикс, слаб, развълнуван, пламенен, продължи, за да покаже на останалите гали, че освен всичко умее и да размишлява.

— Цената на тази война ще е огромна — рече той — и всичките ни народи трябва да я споделят. Колкото по-равностойно участваме в поемането на цената, толкова по-единни ще сме. Всеки боец трябва да излезе на бойното поле с подходящо въоръжение и облекло. Не искам смели глупци, които да се събличат голи, за да покажат куража си, искам всички до последния човек да носят метални ризници и шлемове, всеки да носи голям щит, всеки да разполага с достатъчно копия, стрели, каквото си избере. И всяко племе трябва да изчисли от колко храна ще имат нужда воините му, да се погрижи да не се наложи да се върнат у дома, тъй като няма какво да ядат. Плячката няма да е голяма, не можем да очакваме да заграбим достатъчно, за да покрием загубите си. Няма да искаме помощ и от германите. Това би означавало да отворим задната си врата за вълка, докато прогонваме глигана през предната. Не можем да взимаме насила и от нашите, освен ако те не решат да подкрепят Рим. Защото, предупреждавам ви, всеки, който не се присъедини към нас, ще бъде смятан за предател на обединена Галия! Ремите и лингоните не са изпратили представители, затова нека ремите и лингоните да внимават! — Той се изсмя хладно. — С ремските коне ние ще бъдем по-добри конници и от германите!

— Битуригите също ги няма — обади се Седулий от лемовиките. — Дочух слухове, че предпочитали Рим.

— Забелязах отсъствието им. Някой има ли по-убедителни доказателства от този слух?

Отсъствието на битуригите бе сериозен проблем. В техните земи се намираха железните мини, от които можеше да се добие метал за много, много хиляди ризници, шлемове, мечове, върхове на стрели.

— Ще отида лично до Аварикум, за да проверя защо ги няма — намеси се Катбад.

— Ами хедуите? — попита Литавик, който бе дошъл с един от миналогодишните вергобрети, Кот. — Ние сме с теб, Версенжеторикс.

— Хедуите имат най-важното задължение, Литавик. Те трябва да се преструват на приятели и съюзници на Рим.

— О! — възкликна с усмивка Литавик.

— Защо да издаваме цялата си сила наведнъж? — попита Версенжеторикс. — Смятам, че докато Цезар си мисли, че хедуите са на негова страна, той ще е убеден в победата си. По навик ще нареди на хедуите да му дадат допълнително конници, допълнително зърно, допълнително месо, допълнително от всичко, от което има нужда. И хедуите трябва да се съгласят. Да се втурнат да помагат. Само че онова, което са обещали на Цезар, никога няма да стигне до него.

— Винаги с най-искрените ни извинения — добави Кот.

— О, да, задължително.

— Римската провинция е много голяма опасност, която не бива да подценяваме — обади се Луктерий от кардурките. — Галите от Провинцията са много добре обучени от римляните, могат да се бият в римски стил, имат складове, пълни с оръжие и сбруи, разполагат с конница. Страхувам се, че никога няма да успеем да ги обърнем срещу Рим.

— Рано е за такива пораженчески изявления! Все пак наистина трябва да се погрижим галите от Провинцията да не са в състояние да подкрепят Цезар. Това е твоя работа, Луктерий, тъй като идваш от граничните райони с Провинцията. След два месеца ще се съберем на оръжие тук, в равнината пред Карнутум. И тогава — война! Седулий поде бойния му вик:

— Война! Война! Война!

В Агединкум Требоний усещаше, че става нещо странно, макар че нямаше представа какво. Нямаше вести от Фуфий Цита от Ценабум, но не беше научил и за участта му. В околността не беше оцелял нито един римлянин или грък, за да му разкаже, а галите мълчаха. Житниците в Агединкум бяха почти пълни, но от повече от две нундини, когато Литавик от хедуите се беше отбил да го навести на път към Бибракт, не пристигаха фургони.

Литавик винаги се беше удивлявал колко миролюбиви изглеждат всички римляни. Гай Требоний бе красноречив пример. Доста дребен, посивял мъж, с адамова ябълка, винаги подскачаща нагоре-надолу, когато преглъщаше, и големи, тъжни сиви очи. И въпреки това той бе много умен, много способен пълководец, ползващ се с голямото доверие на Цезар, и никога не беше разочаровал военачалника си. Винаги правеше онова, което му наредяха. Римски сенатор, който навремето бе блестящ народен трибун. Верен на Цезар до гроб.

— Чул ли си нещо необичайно? — попита Требоний, който изглеждаше по-тъжен от всякога.

— Абсолютно нищо.

— Да си минавал край Ценабум?

— Всъщност не — отвърна Литавик, който не забравяше, че трябва да се преструва на приятел и съюзник на римляните. Нямаше смисъл да изказва лъжи, които можеха да бъдат проверени. — Ходих на сватбата на братовчед ми Мециосед, така че не съм минавал на юг от Секвана. Все пак всичко е спокойно. Не съм чул ни един слух, който да заслужава внимание.

— Фургоните с жито престанаха да пристигат.

— Да, това наистина е странно. Известно е, че сеноните и карнутите са много недоволни от екзекуцията на Акон. Може би отказват да продават зърно. Изпитваш ли недостиг вече?

— Не, имаме достатъчно. Просто очаквах да пристигне още.

— Съмнявам се да получиш скоро. Зимата ще настъпи всеки момент.

— Иска ми се всички гали да знаеха латински! — въздъхна Требоний.

— Е, хедуите са съюзници на Рим от дълго време. Аз съм учил там две години. Имаш ли някакви вести от Цезар?

— Да, в Равена е.

— Равена… Къде точно е това? Опресни познанията ми.

— На Адриатическо море, недалеч от Ариминум, ако това ще ти помогне.

— О, помага ми — отвърна Литавик и се изправи. — Е, трябва вече да тръгвам.

— Няма ли да останеш да хапнеш поне?

— По-скоро не. Не съм си взел зимния шал и топли панталони.

— Ти и твоите панталони! Не си ли научил нещо в Рим?

— Когато италийският въздух проникне под туниката ти, Требоний, той затопля всичко, що е под нея. Въздухът в Галия може да замрази и топки за балиста.

В началото на март над сто хиляди гали от много племена се събраха в Карнутум. Версенжеторикс бързо ги организира.

— Не искам провизиите ни да свършат, преди още да сме започнали — рече той пред съвета, събран в топлата къща на Катбад. — Цезар още е в Равена и изглежда, повече се интересува от събитията в Рим, отколкото от обстановката в Галия. Планинските проходи вече са блокирани от снега и той няма да успее да пристигне наскоро, независимо колко е бърз. Пък и ние ще разбием него и легионите му, независимо по кое време ще пристигне.

Катбад, с изморен и леко несигурен вид, седеше отдясно на Версенжеторикс с купчина свитъци пред себе си. Докато всички погледи бяха съсредоточени върху Версенжеторикс, той не преставаше да следи с очи жената, която шеташе тихо отзад, разнасяйки бира и вино. Защо се чувстваше толкова унил, толкова безсилен? Като повечето професионални свещенослужители по света той не беше надарен със способност да предвижда бъдещето. Тези умения бяха за отритнатите, за вечните странници, обречени като Касандра никой да не им вярва.

„Аз размишлявам от висотата на натрупаните си с труд знания, а жертвоприношенията показаха благоприятно стечение на събитията. Може би това, което чувствам сега, е просто една временна тревога — мислеше си той, — един стремеж към обективност, към безпристрастност. Версенжеторикс има някои общи качества с Цезар, чувствам приликата. Ала единият е изключително опитен римлянин, наближаващ петдесетте, а другият е трийсетгодишен гал, който никога не е предвождал войска.“

— Катбад — прекъсна размишленията му Версенжеторикс, — доколкото разбирам, битуригите са срещу нас.

— Думата, която използваха, бе „глупаци“ — отвърна той.

— Друидите им се опитаха да ги привлекат на наша страна, но племето е единодушно и не в наша полза. Ще ни продадат с удоволствие желязо, дори са готови да го закалят, но няма да воюват.

— Тогава ние ще излезем срещу тях — заяви без колебание Версенжеторикс. — Те имат желязо, но ние можем и сами да си го закаляваме и да го ковем. — Той се усмихна, очите му заблестяха. — Всъщност така става по-добре. Щом не искат да се присъединят към нас, няма нужда да плащаме за желязото им. Ще си го вземем. Не съм чул някое племе от тук събраните да изпитва недостиг на този метал, но в бъдеще ще ни е нужно още много. Утре тръгваме срещу битуригите.

— Толкова скоро? — потръпна Гутруат.

— Зимата ще става още по-сурова, Гутруате, трябва да я използваме, за да подчиним враждебните галски племена. До лятото Галия трябва да е обединена срещу Рим, не разделена между нас. През лятото ще се сражаваме срещу Цезар, макар че ако нещата потръгнат както възнамерявам, той няма да успее да използва легионите си.

— Бих искал да науча повече подробности, преди да тръгнем — намръщи се Седулий от лемовиките.

— Затова сме се събрали, Седулий! — засмя се Версенжеторикс. — Искам да направя проверка на присъстващите племена и да разбера кого още очакваме. Някои ще изпратя отново по домовете им да чакат пролетта, ще обявя военен данък, ще организирам сеченето на първите ни монети. Искам да се уверя, че воините, които ще тръгнат срещу битуригите, са добре въоръжени и екипирани. Ще обявя всеобщ сбор за пролетта, ще изпратя войски за Провинцията с Луктерий… И това са само малко от нещата, които трябва да обсъдим, преди да си легнем!

Той видимо се беше променил, решителен, възбуден, но в същото време търпелив. Ако някой попита двайсетте мъже в къщата на Катбад как трябва да изглежда бъдещият галски цар, те до един биха описали някой великан с голи гърди и яки мускули, с шарен шал, носещ цветовете на всички племена, с развята дълга коса, с мустаци до раменете, един Дагда, слязъл на земята. Ала въпреки това хилавият пламенен младеж, върху когото бе насочено сега вниманието им, не беше разочарование за тях — великите владетели на келтска Галия започваха да разбират, че по-важен е не външният вид, а това, което се крие вътре в човека.

— Своя войска ли ще имам? — удиви се Луктерий.

— Ти каза, че трябва да се справим с Провинцията, и кой ще изпълни по-добре тази задача от теб, Луктерий? Имаш нужда от петдесет хиляди човека и по-добре да избереш сред племената, които познаваш: твоите кардурки, сатените, пиктоните, андите. — Галът разрови купчината свитъци и погледна върховния друид. — Рутените записани ли са тук, Катбад?

— Не — отвърна друидът, без да си прави труда да проверява. — Те са с римляните.

— Тогава първата ти задача е да подчиниш рутените, Луктерий. Убеди ги, че правото и силата са на наша страна, не на римска. От рутените до водките има една крачка. По-късно ще обсъдим по-пълно стратегията ти, но рано или късно ще се наложи да разделиш силите си и да тръгнеш в две различни посоки, към Нарбон и Толоза и към хелвиите и Роданус. Аквитаните само чакат повод да се вдигнат, така че не след дълго доброволците ще са толкова, че ще се наложи да ги отпращаш.

— Утре ли да тръгна?

— Да, утре. Когато противникът е Цезар, всяко забавяне може да е фатално. Литавик, ти си иди вкъщи. Битуригите ще потърсят помощ от хедуите.

— А ние няма да бързаме да им я даваме — усмихна се Литавик.

— Не, постъпи по-хитро в този случай! Обърни се към легатите на Цезар за съвет, дори изкарай войската си! Сигурен съм, че ще измислиш основателна причина подкрепленията да не стигнат навреме. — Новият цар на галите, който още не бе поискал да го обявят за такъв, погледна изпитателно Литавик. — За едно трябва да се разберем отсега. Не искам никакви бъдещи обвинения за евентуални грабителски набези.

— Боите — досети се веднага той.

— Точно така. Когато Цезар върна хелветите в техните земи преди шест години, той позволи на хелветската издънка, боите, да останат в Галия под покровителството на хедуите, които ги използваха като буфер между своите земи и тези на арверните. Те се настаниха на земи, които ние, арверните, смятаме за наши, макар че вие твърдяхте, че са ваши. Ала, казвам ти, Литавик, боите трябва да се махнат и тези територии да ни се върнат. Хедуите и арверните вече се сражават на една страна, няма нужда от буфер. Искам вергобретите ви да вземат решение за изселването на боите и за връщането на тези земи на арверните. Съгласен ли си?

— Съгласен — отвърна Литавик и въздъхна с голямо облекчение. — Тези земи са второ качество. След войната хедуите ще вземат териториите на ремите като компенсация. Арверните могат да се настанят на земите на другите предатели, лингоните. Ти съгласен ли си с това?

— Съгласен — усмихна се Версенжеторикс.

Той насочи вниманието си отново към Катбад, който вече не изглеждаше особено доволен.

— Защо го няма цар Комий? — попита.

— Ще дойде чак през лятото. Надява се дотогава да обедини останалите живи белги — отвърна друидът.

— Цезар ни направи услуга, като го предаде.

— Не е бил Цезар — изсумтя презрително Катбад. — Говори се, че работата била изцяло дело на Лабиен.

— Нима долавям нотка на съчувствие към Цезар?

— В никакъв случай, Версенжеторикс. Ала слепотата не е добродетел! Ако искаш да победиш Цезар, трябва да го разбереш. Той може да съди един гал и да го екзекутира, както стори с Акон, ала не би прибягнал към коварство като това срещу Комий.

— Съдът срещу Акон беше един фарс! — възкликна гневно Версенжеторикс.

— Да, разбира се. Ала законен фарс! Трябва да разбереш това за римляните! Те искат всичките им действия да изглеждат законни. И за никой римлянин това не важи повече, отколкото за Цезар.

За пръв път Гай Требоний научи за похода срещу битуригите от Литавик, който пристигна уплашен в Агединкум в галоп от Бибракт.

— Има война между племената! — съобщи той.

— А срещу нас? — осведоми се Требоний.

— Не. Между арверните и битуригите.

— И?

— Битуригите молят хедуите за помощ. Имаме стари договори за приятелство още от дните, когато воювахме непрестанно с арверните. Земите на битуригите са от другата им страна, което означава, че с този договор арверните са пред труден избор.

— Какво смятат хедуите сега?

— Че трябва да изпратим подкрепления на битуригите.

— Защо идваш при мен?

Литавик отвори широко големите си сини очи.

— Много добре знаеш, Гай Требоний! Хедуите са приятели и съюзници на Рим! Ако чуеш, че хедуите се готвят за поход, какво би си помислил? Конвиктолав и Кот ме изпращат, за да те осведомя за събитията и да те помоля за съвет.

— Благодарен съм им за доверието. — Требоний го погледна напрегнато и прехапа устни. — Е, ако е само междуплеменен конфликт и няма нищо общо с Рим, тогава спази стария договор, Литавик. Изпрати помощ на битуригите.

— Изглеждаш разтревожен.

— По-скоро изненадан. Какво им става на арверните? Мислех, че Гобаницион и старейшините не одобряват войната срещу когото и да било.

Литавик допусна първата си грешка. Отговори твърде спокойно, твърде уверено:

— О, Гобаницион е мъртъв! Версенжеторикс царува в Герговия.

— Царува ли?

— Е, може би думата е твърде силна. Той е вергобрет без колега.

Това накара Требоний да избухне в смях. И все още ухилен, той изпрати Литавик от покоите си. В момента, в който хедуят изчезна в галоп, той събра Квинт Цицерон, Гай Фабий и Тит Секстий.

Квинт Цицерон и Секстий командваха легиони от шестте, които бяха разквартирувани около Агединкум, а Фабий — двата легиона, настанени при лингоните, на осемдесет километра от границата с хедуите. Посещението на Фабий в Агединкум бе неочаквано — беше дошъл, както сам се изрази, за да разсее скуката.

— Смятай я за разсеяна — рече Требоний с типичното си мрачно изражение. — Нещо става и никой не ни казва какво.

— Ама нали воюват помежду си? — отбеляза Квинт Цицерон.

— През зимата? — Требоний закрачи напред-назад. — Тези новини за Версенжеторикс ме потресоха, Квинте. Сред арверните вече управлява не мъдростта на годините, а огънят на младостта и аз не знам до какво ще доведе това. Всички помните Версенжеторикс. Би ли тръгнал той на война срещу съседно галско племе?

— Очевидно го е направил — отвърна Секстий.

— Във всеки случай твърде неочаквано и ти си прав, Требоний. Защо през зимата? — почуди се Фабий.

— Да сте получавали наскоро някакви новини?

Тримата легати поклатиха глави.

— Това само по себе си е странно, ако се замисли човек — продължи Требоний. — Обикновено все някой ни досажда, най-често с жалби и клевети. За колко мними заговора срещу Рим е обичайно да чуем за една зима?

— Десетки — отвърна с усмивка Фабий.

— А тази година не сме чули за нито един. Те са замислили нещо, кълна се. Де да беше тук Рианон! Или Хирций.

— Мисля — предложи Квинт Цицерон, — че трябва да осведомим Цезар. — Той се усмихна. — Тайно. Е, не чак с бележка в дръжката на някое копие, но в никакъв случай открито.

— И не през земите на хедуите — взе изведнъж решение Требоний. — Нещо в поведението на Литавик ме съмнява.

— Как да го изпратим тогава? — поинтересува се Фабий.

— От север. През територията на секваните до Везонцион, после през Генава, сетне до Виена. Най-лошото е, че проходът на Домициевия път е затворен. Ще се наложи да се мине по крайбрежието.

— Хиляда и двеста километра — отбеляза мрачно Квинт Цицерон.

— Тогава ще осигурим на пратениците всички възможни пропуски и най-добрите коне. Само двама души и в никакъв случай гали. Никой друг няма да знае, освен нас и двамата избраници. Двама яки млади легионери, които могат да яздят добре. — Требоний огледа въпросително събеседниците си. — Някакви предложения?

— Защо не двама центуриони? — предложи Квинт Цицерон. Другите го изгледаха ужасени.

— Квинте, той ще ни убие! Да оставим хората му без центуриони? Сигурно за толкова служба трябва да си разбрал, че той по-скоро ще жертва нас, отколкото един младши центурион.

— О, да, разбира се! — сепна се Квинт Цицерон, след като си спомни сблъсъка си със сугамбрите.

— Оставете на мен — каза решително Фабий. — Напиши посланието, Требоний, аз ще избера момчетата от моите легиони. Няма толкова да бие на очи. А и без това трябва да се връщам.

— Добре е да опитаме да се доберем до колкото се може повече информация — намеси се Секстий. — Пиши на Цезар, че в Никея на крайбрежния път ще го чакат още сведения, Требоний.

Цезар беше в Плаценция, така че писмото стигна до него за шест дни. Щом Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха в Равена, нещата потръгнаха. Положението в Рим като че се беше стабилизирало и Цезар не виждаше причина да остане в Равена само за да види каква ще е съдбата на Милон, след като бъде изправен на съд. Ако нещо в настоящата ситуация го дразнеше, то бе поведението на новия му квестор, Марк Антоний, който му изпрати съобщение, че оставал в Рим до края на делото на Милон, тъй като щял да работи за обвинението. Каква наглост!

— Е, Цезаре, ти се смили и го повика — рече веднъж чичото на Антоний, Луций Цезар. — Аз никога не бих го взел.

— Нямаше да се смиля над него, ако не бях получил писмо от Авъл Габиний, при когото, както сам знаеш, Антоний е служил в Сирия. Той твърди, че си заслужавало да взема младежа. Пиел и ходел по проститутки твърде много, бил изключително мързелив и спял на военните съвети. Въпреки това, твърди Габиний, неудобството си струвало. Веднъж излязъл на бойното поле, той бил като лъв, ала лъв, способен да мисли разумно. Така че ще видим. Ако сметна, че ми пречи, ще го пратя на Лабиен. Това със сигурност ще е интересна комбинация! Лъв и пес.

Луций Цезар присви очи и не продума повече. Баща му и този на Цезар бяха първи братовчеди, първото поколение в този много древен род, получило консулството след дълъг застой — благодарение на съюза, скрепен с брака между лелята на Цезар, Юлия, и невероятно богатия парвеню от Арпинум, Гай Марий. Той обаче се оказа най-великият пълководец в римската история. Този брак доведе до пресен поток от пари в кесиите на Юлиите Цезари, а парите никога не им стигаха. С пет години по-възрастният Луций Цезар за щастие не беше завистлив човек. Гай, от по-младия клон на рода, се стремеше с всички сили да надмине по военни подвизи Гай Марий. Всъщност Луций Цезар бе пожелал да стане легат на Пълководеца само от любопитство. Толкова се гордееше от втория си братовчед, че изведнъж докладите до сената му се сториха недостатъчни. Изтъкнат бивш консул, уважаван съдия, дългогодишен член на колегията на гадателите, петдесет и две годишният Луций Цезар реши да се върне към военната кариера под командването на братовчед си Гай.

Пътуването от Равена до Плаценция не беше много тежко, защото Цезар спираше, за да разглежда дела във всеки град по Емилиевия път: Бонония, Мутина, Региум Лепидум, Парма, Фиденция. Това обаче, с което един обикновен управител би се занимавал цяла нундина, Цезар разглеждаше за един ден. Сетне идваше ред на следващото градче. Повечето жалби бяха от финансов характер и рядко се налагаше да се избират съдебни заседатели. Цезар изслушваше страните търпеливо, правеше изчисления наум, потъркваше с жезъла, символизиращ империума му, по масата и отсъждаше.

Следващия случай, моля… хайде, хайде! Никой не оспорваше решенията му. Вероятно, мислеше си развеселен Луций Цезар, заради деловата атмосфера, не толкова заради справедливостта на решенията. Едно решение е справедливо само за печелещия, не и за губещия.

В Плаценция поне щяха да спрат за повече време, защото там Цезар бе оставил Петнайсети легион на обучение по време на престоя си в Илирикум и Италийска Галия и сега искаше да види какво са научили войниците му. Заповедите му бяха недвусмислени: да се упражняват. Беше повикал петдесет обучаващи центуриони от Капуа, посивели ветерани, които приеха с радост задачата да направят живота на седемнайсетгодишните хлапаци ад, и им заръча да се занимаят с центурионите на Петнайсети във времето, отредено им за почивка. Сега беше моментът да види какво е постигнато през тримесечното обучение в Плаценция. Цезар обяви, че ще прегледа легионите на парадния площад на следващата сутрин.

— Ако се Представят добре, Дециме, можеш веднага да потеглиш с тях към Отвъдна Галия по крайбрежния път — рече той по време на вечерята.

Децим Брут кимна спокойно.

— Чух, че са станали отлични войници — рече и топна пръсти в една купичка с вода.

— Кой ти подшушна това? — поинтересува се Цезар.

— Един доставчик на храна за войската.

— Доставчик на провизии да разбира от такива неща?

— Че кой ще разбира повече? Войниците от Петнайсети са се упражнявали толкова усилено, че са изяли всичко що кряка, кудкудяка, блее и квичи в Плаценция, а местните пекари работят вече на две смени. Скъпи ми Цезаре, Плаценция те обожава.

— Точно попадение, Дециме! — засмя се Цезар.

— Доколкото съм разбрал, Мамура и Вентидий трябва да дойдат тук — отбеляза Луций Цезар, човек с доста по-добър апетит от братовчед си и любител на северната кухня, използваща по-малко подправки от лудите по лютото римляни.

— Идват вдругиден от Кремона.

Хирций, твърде зает, за да се храни заедно с тях, влезе и обяви:

— Цезаре, спешно писмо от Гай Требоний.

Той скочи и веднага свали крака от кушетката, на която се беше излегнал заедно с братовчед си, протегна ръка за свитъка. Счупи печата, разви листа и го прочете набързо.

— Плановете се променят — обяви с равен глас. — Как пристигна, Хирций? От колко време пътува?

— Само шест дни, Цезаре, минало е по крайбрежния път. Фабий е изпратил двама легионери, които са яздили по-бързо от вятъра, затрупал ги е с пари и официални пропуски. Справили са се добре.

— Така е.

Цезар внезапно се промени, промяна, която Децим Брут и Хирций познаваха добре, а Луций Цезар — никак. Спокойният управител на провинция се беше сменил с един решителен, енергичен, разсъдлив мъж като Гай Марий.

— Ще се наложи да оставя послания за Мамура и Вентидий. Дециме, издай заповед Петнайсети да е готов за поход на разсъмване. Хирций, погрижи се за кервана с провизиите. Никакви волове, всички каруци да се теглят от мулета. В Лигурия няма да намерим нищо за ядене, така че ще се наложи да носим храна за десет дни, макар че до Никея ще стигнем за много по-малко. Десет дни са до Акве Секстие. По-малко, ако Петнайсети е добър поне наполовина колкото Десети. — Той се обърна към братовчед си. — Луций, заминавам спешно на поход. Можеш да продължиш сам, ако искаш, иначе — утре да си готов.

— Утре тръгвам с теб — отвърна той и се обу. — Нямам намерение да пропусна това зрелище, Гай.

Гай обаче вече беше изчезнал. Луций Цезар вдигна вежди и погледна Хирций и Децим Брут:

— Никога ли не обяснява какво става?

— Ще обясни — успокои го Децим Брут и излезе.

— Казва ни само онова, което трябва да знаем — обясни Хирций; хвана Луций Цезар под ръка и го поведе спокойно към вратата. — Никога не губи време. Днес трябва да се погрижи всичко след него да остане в пълен ред, защото, струва ми се, скоро няма да се върнем в Италийска Галия. Утре вечер в лагера ще ни обясни какво става.

— Как ще успеят ликторите му да ни догонят? Забелязах, че той ги изтощи по Емилиевия път, а там на два дни им даваше почивка.

— Понякога си мисля, че трябва да обучаваме ликторите си в тренировъчния лагер редом с войската. Когато Цезар бърза, ликторите му остават назад, независимо дали е законно или не. Ще ни последват и той ще им оставя съобщение за мястото на главния му щаб. Там ще го чакат.

— Как успяваш да намериш мулета за толкова кратко време?

Хирций се усмихна:

— Повечето са „Мариеви мулета“. — Имаше предвид обичая на Марий да товари легионерите с багаж и така да ги превръща в мулета. — Това е друга особеност на Цезаровата войска, която ще ти направи впечатление, Луций. Всички мулета на Петнайсети ще чакат утре заедно с легионерите напълно готови за поход. Цезар изисква от легионите си да са винаги подготвени за незабавно тръгване.

На разсъмване на следващата утрин, когато Цезар, Луций Цезар, Авъл Хирций и Децим Брут влязоха в лагера, Петнайсети легион бе строен. Каквото и сътресение да бяха преживели бойците от вестта, че веднага тръгват на поход, и от бързата подготовка, не го показваха. Първата кохорта зае плавно мястото си зад Пълководеца и тримата му легати; Десетата, на опашката, се придвижи с не по-малка бързина.

Легионерите крачеха в редици по осем. Слънцето заблестя в излъсканите им за така и несъстоялия се парад ризници. Вървяха гологлави, препасани с мечовете и кинжалите си, хванали копията в десниците си. Всеки войник носеше личните си вещи на чаталеста пръчка върху лявото си рамо, на нея отстрани се заканваше щитът, на края й блестеше шлемът. Багажът на легионера съдържаше храна за пет дни: жито, нахут или някакво друго вариво и пушено месо; манерка със зехтин, чиния и чаша — всичките от бронз; принадлежности за бръснене; резервни туники; шалчета и бельо; оцветен гребен от конски косми за шлема; кръгъл сагум (покривало) с дупка за главата по средата, изработен от водонепропусклива, мазна лигурийска вълна; чорапи и животински кожи за войнишките му обувки при студено време; вълнени панталони; одеяло; плитка плетена кошница за изнасяне на пръст и всичко друго, без което не можеше да живее, например талисман за късмет или кичур коса от любимата му. Някои предмети се разпределяха между спящите в една палатка: един носеше огнивото; друг — солта за себе си и другите си седем другари; трети — скъпоценната мая за хляба им; торбичка с билки; лампа и шишенце с масло за нея; снопче клони за подпалки. Някакъв инструмент за копаене, като долабра или лопатка, и два кола за оградата на походния лагер се закрепяха за пръчката на багажа, така че да направят цялата конструкция лесна за носене.

На осем войници имаше по едно муле, натоварено с мелничка за брашно, малка пещ за хляб, бронзови тенджери и котли, резервни копия, мехове за вода и добре сгъната палатка с рейки и колчета. Десетте мулета на центурията вървяха зад самата центурия, за всяко от тях се грижеха двамата цивилни помощници на осемте бойци, сред чиито задължение по време за поход бе поддържането на запасите от вода. Тъй като при този спешен поход нямаше официален керван за багаж, след всяка центурия се движеше по една каруца, теглена от по шест мулета, съдържаща инструменти, пирони, известно количество личен багаж, буре вода, една по-голяма мелница, резервна храна и палатката и вещите на центуриона — той бе единственият в центурията, който се движеше без никакъв товар.

Четири хиляди и осемстотин войници, шейсет центуриона, триста артилеристи, стотина специалисти по инженерните съоръжения и оръжейници и хиляда и шестстотин цивилни прислужници съставляваха легиона в пълната му бойна мощ. С тях, теглени от мулета, се движеха трийсетте метателни съоръжения: десет хвърлящи камъни балисти и двайсет изстрелващи стрели катапулти с различни размери, заедно с коли, натоварени с резервни амуниции. Артилеристите се движеха редом със скъпоценните си машини, смазваха осите им, суетяха се около тях, галеха ги. Бяха много способни в стрелбата, която не представляваше просто мятане — те умееха да изчисляват траектории и с една стрела от катапулта можеха да улучат със забележителна точност отделен вражески войник, обслужващ таран или обсадна кула. Стрелите бяха за живи цели, камъните — за поразяване на машините на противника и за всяване на паника сред хората.

„Добре изглеждат“ — мислеше със задоволство Цезар, докато сновеше между шейсетте центурии, за да върши своята работа: да повдига бойния им дух, да им обяснява къде отиват и какво се очаква от тях. От първата до десетата кохорта колоната, в чиято среда се движеше артилерията, се проточваше на километри. Едва след като завърши задачата си, Цезар слезе от коня и тръгна пеш.

— Ако минавате по шейсет километра на ден, ще имате два дни почивка в Никея! — провикваше се той с широка усмивка. — Ако се влачите с по петдесет, до края на тази война ще ви давам само най-противните задачи! От Плаценция до Никея са триста и двайсет километра и аз трябва да стигна там за пет дни! За толкова имате храна и повече няма да получите! Момчетата от другата страна на Алпите имат нужда от нас и ние ще сме там, преди онези негодници галите да са се усетили! Така че крачете по-бодро, момчета, и покажете на Цезар колко струвате!

Те показаха колко струват и то беше много повече, отколкото когато сугамбрите ги бяха изненадали. Пътят, построен от Марк Емилий Скавър между Дертона и Генуа на Тосканско море, бе шедьовър на инженерната мисъл и почти нямаше наклон, когато пресичаше планински проходи по виадукти или се виеше по склоновете около могъщи върхове. И макар че този между Генуа и Никея не се доближаваше дори малко по качество до него, той беше значително по-добър, отколкото по времето, когато Гай Марий бе повел трийсетте си хиляди бойци към Галия. Щом легионерите свикнаха с темпото и дългите преходи, започнаха да изминават шейсет километра въпреки късите зимни дни. След продължителните тренировки войниците вървяха леко и даже се шегуваха, че споделяли съдбата на Мариевите мулета. Те много добре съзнаваха колко лошо бе представянето им до този момент и бяха твърдо решени да се реваншират.

В Никея войската получи обещаната двудневна почивка, докато Цезар и легатите му си блъскаха главата над поредното писмо от Гай Требоний, което ги чакаше там:

Когато Цезар спря да чете на глас, никой не се обади. Някои неща им бяха известни още от първото писмо на Требоний, ала в това определено имаше много повече информация.

— Първо ще се занимаем с Провинцията — заговори Цезар. — Петнайсети ще получи двата си дни почивка, но след това тръгваме без почивка за Нарбон. Аз ще яздя напред, това ще всее паника и никой няма да рискува да започне размирици. От Никея до Нарбон са петстотин километра, но искам Петнайсети да стигне за осем дни, Дециме. Ти командваш. Хирций, ти ще дойдеш с мен. Погрижи се да имаме достатъчно куриери, искам през цялото време да съм във връзка с Мамура и Вентидий.

— Искаш ли Фаберий да се присъедини към нас?

— Да, и Трог. Процелий може да тръгне към Агединкум с послание за Требоний. Ще мине покрай Роданус, след това през Генава и Везонцион, както ни съветват. Като минава през Араузион, може да се отбие при Рианон и да я уведоми, че тази година няма да напуска дома си.

Децим Брут потръпна:

— Мислиш ли, че това ще ни отнеме цяла година, Цезаре?

— Ако Галия се е обединила, да.

— А аз какво да правя? — попита Луций Цезар.

— Ще останеш с Децим и Петнайсети, Луций. Назначавам те легат, управляващ Провинцията, така че твое задължение е да я отбраняваш. Ще установиш щаба си в Нарои. Поддържай постоянно връзка с Афраний и Петрей в Испания и наблюдавай аквитаните. Племената около Толоза няма да ти създават неприятности, ала онези по на запад, около Бурдигала, не са толкова кротки. — Той се обърна с най-топлата си и приятелска усмивка към Луций Цезар. — Давам ти Провинцията, защото имаш нужния опит, бивш консул си и ще се справиш с управлението в мое отсъствие, братовчеде. Напусна ли Нарбон, не искам повече да се занимавам с Провинцията. Ще се чувствам най-сигурен, ако ти я управляваш.

„Ето така — помисли си Хирций — върши нещата той, Луций Цезаре. Кара те да си помислиш, че си единственият човек, способен да се справи със задачата. В резултат на това ти даваш всичко от себе си, за да оправдаеш доверието му и нещата ще се наредят точно както е казал — няма дори да си помисли за теб, напусне ли веднъж поверената ти територия.“

— Дециме — продължи Цезар, — събери центурионите на Петнайсети на събрание утре сутринта и се погрижи войниците да имат пълна зимна екипировка. Ако липсва нещо, изпрати ми куриер със списък в Нарбон, за да го набавя.

Съмнявам се да им липсва нещо — рече Децим Брут с облекчение. — Едно нещо е сигурно, Мамура е превъзходен доставчик. Сметките, които представя, са твърде преувеличени, но той никога не жертва качеството за сметка на количеството или обратното.

— Това ми напомня да му пиша за още метателни съоръжения. Смятам, че всеки легион трябва да разполага поне с по петдесет машини. Имам някои идеи за по-активното им включване по време на открита битка. Не всяваме достатъчно паника у врага, преди да го нападнем.

Луций Цезар примигна изненадано:

— Артилерията е средство за обсада!

— Без съмнение. Но защо да не я използваме и в откритите битки?

На следващата сутрин той потегли, препускайки в обичайната си колесница, теглена от четири мулета. Клетият Фаберий му правеше компания, а Хирций и Гней Помпей Трог, главният преводач, пътуваха във втора кола.

Спираше във всеки град, за да се срещне с ентарха, ако беше гръцки, или с двамата дуумвири, ако беше римски. Запознаваше ги накратко с положението в Галия, нареждаше им да започнат да събират местната градска стража и им даваше разрешение да отворят оръжейните си складове. До заминаването му местното население вече трескаво изпълняваше нарежданията и се подготвяше да посрещне Луций Цезар.

Домициевият път до Испания се поддържаше винаги в отлично състояние, така че нищо не забави двете колесници. Между Арелате и Немаузус те прекосиха големите тресавища и мочурливите поля около делтата на Роданус по насипа, издигнат от Гай Марий. След Немаузус спирките на Цезар станаха по-чести и по-продължителни, защото това бяха владенията на волките арекомики, които вече чуваха слухове за война между кардурките и рутените, северните им съседи. Във верността им към Рим нямаше никакво съмнение и те с готовност изпълняваха нарежданията на Цезар.

На пътя за Нарбон край Амбрусум чакаха група хелвии от западния бряг на Роданус с надеждата да срещнат някой достатъчно висш римски управник, за да ги посъветва какво да правят. Водеха ги двамата им дуумвири, баща и син, получили римско гражданство от Гай Валерий — и двамата носеха неговото име, но галските им имена бяха Кабур (на бащата) и Донотавър (на сина).

— Вече получихме послание от Версенжеторикс — рече тревожно Донотавър. — Очаква да се присъединим към този странен нов съюз. След като отказахме обаче, посланикът заплаши, че рано или късно ще го молим да ни приеме.

— След това чухме, че Луктерий е нападнал рутените, а самият Версенжеторикс тръгнал срещу битуригите — добави Кабур. — Изведнъж си дадохме сметка, че ако не се присъединим към него, ще пострадаме.

— Да, ще пострадате — потвърди Цезар. — Няма смисъл да ви убеждавам в противното. Ще промените ли становището си, ако ви нападнат?

— Не — отвърнаха в един глас баща и син.

— В такъв случай, връщайте се у дома и се въоръжавайте. Уверявам ви, че ще ви изпратя помощ веднага щом мога. Възможно е обаче цялата ми войска да е заета в по-голяма битка някъде другаде. Подкрепленията може да се забавят доста, но накрая със сигурност ще дойдат, затова се дръжте. Преди много години аз въоръжих гражданите на провинция Азия срещу Митридат и ги помолих да се отбраняват без подкрепата на Рим. Нямах никаква войска. Азиатците обаче разбиха легатите на стария Митридат без чужда помощ. По същия начин вие можете да победите дългокосите гали.

— Ще се държим — увери го мрачно Кабур. Цезар се усмихна.

— Вие няма да се биете съвсем сами! Служили сте в римските легиони. Знаете как се сражават римляните. Ще получите необходимото оръжие и екипировка. Моят братовчед Луций Цезар идва скоро след мен. Определете какво ви трябва и го поискайте от него от мое име. Укрепете градовете си и се подгответе да приютите и селяните си в тях. Погрижете се да не изгубите нито един човек, ако можете.

— Чухме също, че Версенжеторикс преговарял с алоброгите — съобщи Донотавър.

— А! Това е единственото племе в Провинцията, което може да се изкуши. Неотдавна те се сражаваха ожесточено срещу нас.

— Мисля — рече Кабур, — че алоброгите ще изслушат пратениците му внимателно, след това ще се оттеглят и ще се направят, че обмислят предложението му много дълго време. Колкото повече ги притискат, толкова по-неотстъпчиви ще стават. Имай ни доверие, те няма да се присъединят към него.

— Защо?

— Заради теб, Цезаре — отвърна Донотавър, изненадан от въпроса. — След като върна хелветите по земите им, алоброгите живеят много по-спокойно. Те получиха една безспорна придобивка, земите около Генава. Знаят кой ще излезе победител.

Цезар завари Нарбон в паника, но той бързо я разсея, като впрегна хората на работа. Събра местната градска стража, изпрати пълномощници при водките тектосаги около Толоза, за да направят същото и накара дуумвирите, управляващи града, да подсилят укрепленията си. Повечето оръжие и военна екипировка за западните райони на Провинцията се пазеха в мрачната крепост Каркасон и след като започнаха да се въоръжават, хората се почувстваха по-уверени.

Цезар вече бе изпратил известия до легатите на Помпей: Луций Афраний в Таракон в Близка Испания и Марк Петрей в Кордуба в Далечна Испания. Отговори от двамата управители го чакаха в Нарбон — те събираха допълнително войски и възнамеряваха да се преместят към границата, за да се притекат на помощ на Нарбон и Толоза, ако се наложи. Никой не разбираше по-добре от тези професионални войници, че Рим (и Помпей) в никакъв случай не желае създаването на една независима галска държава от другата страна на Пиренеите.

Луций Цезар и Децим Брут пристигнаха заедно с Петнайсети легион в деня, в който се очакваше. Цезар изказа благодарност на войниците си и веднага постави задачи на братовчед си.

— Нарбонците се успокоиха чувствително, след като им съобщих, че оставям бивш консул за управител на провинцията. Просто се погрижи волките тектосаги, водките арекомики и хелвиите да имат достатъчно оръжие и екипировка. Афраний и Петрей чакат от другата страна на границата, в случай че се наложи да се намесят, така че не съм особено загрижен за Нарбон. Това, от което се опасявам, са нападения от съседни племена. — Цезар се обърна към Децим Брут: — Дециме, Петнайсети готов ли е за зимна кампания?

— Да.

— Как са с краката?

— Накарахме всеки войник да покаже принадлежностите си, за да се уверим, че са подготвени. Центурионите ще докладват утре заран.

— Миналата година не се проявиха като много способни командири. Можеш ли да се довериш на преценката им? Не трябва ли да провериш лично?

— Мисля, че това би било грешка — отвърна спокойно Децим Брут; той не се боеше от Цезар и беше винаги прям. — Доверявам им се, защото ако не мога да го направя, Петнайсети и без това няма да се справи. Те знаят какво да гледат.

— Прав си. Аз събрах колкото можах заешки, невестулкови и порови кожи, защото чорапите няма да топлят достатъчно краката на хората ми там, откъдето смятам да ги преведа. Също така накарах всяка жена в Нарбон и околностите да започне да плете шалове и ръкавици.

— О, богове! — възкликна Луций Цезар. — Къде смяташ да ги водиш? При хиперборейците?

— По-късно ще ви кажа — отвърна Цезар и излезе.

— Знам — въздъхна братовчед му. — Ще науча, когато му дойде времето.

— Шпиони — изрече кратко Хирций и последва Цезар.

— Шпиони? В Нарбон?

Децим Брут се усмихна:

— Вероятно не, но защо да рискуваме? Винаги ще се намери някой местен, който да ни мрази.

— Колко ще остане той тук?

— Ще потегли в началото на април.

— След шест дни.

— Единственото, което може да го задържи, са шаловете и ръкавиците, но се съмнявам. Предполагам, че никак не преувеличава, като твърди, че е накарал всяка жена да плете.

— Ще каже ли на войниците къде ги води?

— Не. Той просто очаква да го последват. Никой начин за предаване на новини не е по-бърз от викането и галите много добре го знаят. Ако обяви намеренията си пред цялата войска, Нарбон ще ги научи. И съвсем скоро вестта ще стигне до Луктерий.

Цезар обяви намеренията си пред легатите едва на вечеря в последния ден на март, и то след като отпрати слугите и в коридорите бяха поставени стражи.

— Обикновено не работя в такава голяма тайнственост — заговори той, — но в едно отношение Версенжеторикс е прав. Галия Комата има достатъчно войска, за да ни прогони. Но само ако той успее да събере всичките си хора в момента. Засега разполага някъде с около осемдесет-сто хиляди души. Ако свика всеобща мобилизация през секстил обаче, това число може да се вдигне на четвърт милион, а може би и повече. Затова трябва да го разгромим преди секстил.

Луций Цезар си пое шумно въздух, но не каза нищо.

— Той не предвижда никаква римска военна дейност до секстил в разгара на пролетта и затова не е събрал повече войници. До пролетта смята просто да подчини непокорните племена. Мисли си, че седя в неведение отвъд Алпите и е сигурен, че може да ми попречи да се присъединя към войските си. Сигурен е, че ще успее да се върне в Карнутум, за да поеме армията си. Затова трябва да отклоним вниманието му, да му попречим да събере войските си по-рано. Трябва да се присъединя към легионите си за шестнайсет дни. Ако тръгнем обаче нагоре по течението на Роданус, той ще научи за идването ни още преди да сме изминали и половината път до Валенция. Ще ни пресрещне при Виена или Лугдунум. Аз съм само един човек с един легион. Няма да успея.

— Ама това е единственият възможен път! — отбеляза Хирций.

— Има и друг. Утре сутрин тръгваме на север от Нарбон. Разузнавачите ми съобщават, че войската на Луктерий се намира на запад, обсадила е рутенската крепост Карантомагус. Изправени пред война от такъв мащаб, габалите са решили (доста разумно, като се има предвид близостта им с арверните) да се присъединят към Версенжеторикс. Те са много заети с въоръжаване и обучение за предстоящата им мисия — подчиняването на хелвиите.

Цезар направи пауза, за да придаде повече тежест на следващите си думи:

— Смятам да мина на изток от Луктерий и крепостите на габалите и да навляза в Цебенския масив.

Дори Децим Брут остана потресен:

— През зимата?

— Именно. Това е напълно възможно. Когато бързах от Рим за Генава, за да спра хелветите, аз прекосих Алпите на височина над десет хиляди стъпки от морето. Никой не вярваше, че ще успея да премина през високопланинските проходи, но аз го направих. Стигнах по кози пътеки до Октодурум. Цебена обаче не е толкова сурова, Дециме. Проходите са на височина не повече от триста-четиристотин стъпки и през тях минават истински пътища. Галите пътуват редовно през масива, защо да не мога и аз?

— Не се сещам за някаква причина — промърмори глухо Децим Брут.

— Снегът ще е дълбок, но можем да си разчистваме пътя.

— Значи възнамеряваш да навлезеш в Цебена при изворите на Олтис и да слезеш на западния бряг на Роданус някъде около Алба Хелвиорум, така ли? — осведоми се Луций Цезар, който от получаването на командването на Провинцията не пропускаше възможност да разговаря с галите, за да научи повече за положението.

— Не, мисля да остана в Цебена малко по-дълго време — отвърна Цезар. — Най-добре ще е да успеем, да слезем от планините колкото се може по-близо до Виена. Колкото по-дълго останем далеч от погледа на Версенжеторикс, толкова по-малко време ще му оставим. Искам да влезе в битка с мен, преди да е събрал цялата си войска. През Виена трябва да се отбия, защото искам да взема оттам една пробна войска от четиристотин германски конници. Ако Арминий от убите си е удържал думата, те би трябвало вече да са пристигнали за новите си коне.

— Значи, си определил шестнайсет дни, за да прекосиш Цебена през зимата и да стигнеш Агединкум. Това са повече от шестстотин километра, в по-голямата част през дълбоки снегове.

— Да. Предвиждам средно по четирийсет километра на ден. Между Нарбон и Олтис ще изминаваме по много повече, както и след като слезем при Виена. Дори да се забавим през Цебена, пак ще стигнем навреме в Агединкум. — Цезар погледна братовчед си много сериозно. — Не искам Версенжеторикс да следи движението ми, Луций. Това означава, че трябва да се придвижвам по-бързо, отколкото той очаква. Искам да го държа в пълно неведение. Къде е Цезар? Някой чул ли е къде е Цезар? И всеки път, когато му съобщят местоположението ми, той ще открива, че съм минал оттам преди четири-пет дни, така че няма да знае къде съм в момента.

— Той е неопитен — отбеляза замислено Децим Брут.

— Точно така. Големи амбиции, малко опит. Не твърдя, че му липсват кураж или военни умения. Всичко обаче работи в моя полза, нали? Аз имам опита… и много по-силна амбиция от неговата. Ала ако искам да го победя, трябва да го принудя да взима все грешни решения.

— Надявам се, не си забравил да си вземеш зимния плащ — усмихна се Луций.

— Не бих се разделил с дебелото си покривало за нищо на света! Все пак съм служил при Гай Марий. Когато Бургунд дойде при мен, той носеше и плаща си. На деветдесет години е, смрадта му стига до небесата, независимо колко благовонни треви слагам в него и проклинам всеки ден, в който трябва да го нося. Ала, казвам ти, такъв зимен плащ не можеш да намериш вече никъде, дори в Лигурия. Дъждът просто се стича по него, вятърът не може да проникне през плата му, а пурпурният му цвят е толкова ярък, сякаш току-що са го свалили от стана.

Петнайсети легион тръгна от Нарбон без никакви каруци. Палатките на центурионите бяха натоварени на мулета, също и резервните копия и инструментите. Всичко друго, включително и скъпоценната артилерия на Цезар потегли нагоре по течението на Роданус, никой не можеше да предвиди кога ще пристигне. Всеки легионер носеше храна за пет дни, запасите за останалите единайсет бяха натоварени на по едно допълнително муле за всеки осем войника, както и по-тежките им вещи. Бойците крачеха с желание.

И легендарният Цезаров късмет отново ги съпътстваше. Защото гъстите мъгли на север позволиха на колоната му да мине незабелязано покрай Луктерий и габалите. Навлязоха в Цебена при лек снеговалеж и веднага започнаха изкачването. Цезар възнамеряваше да прекоси главното било на изток при първа възможност, след това да продължи по него, докато теренът позволява.

Снежната покривка бързо достигна шест стъпки, но валежът спря. Центуриите се сменяха във водачеството пред колоната, за да участват в прочистването на пътя. От съображение за безопасност легионерите се движеха в редици по четири вместо по осем, а мулетата вървяха в колона по едно от най-стабилната страна на пътя. От време на време имаше и нещастни случаи, когато склонът се срутваше повличайки някой и друг войник, но загубите бяха малко и пострадалите най-често оцеляваха. Дълбокият сняг омекотяваше паданията.

Цезар вървеше пеша през цялото време и участваше наравно с легионерите в разриването на снега, най-вече за да ободрява хората си и да им обяснява къде отиват и какво ги очаква там. Присъствието му винаги ги успокояваше — повечето бяха навършили осемнайсет, но това не ги правеше зрели мъже телом и духом и много от тях още страдаха за дома си. Не приемаха Цезар като баща, защото никой, дори и в най-смелите си мечти, не можеше да си представи да има такъв баща, ала той излъчваше огромна самоувереност, която ги караше да се чувстват в безопасност с него.

— Ставате доста добър легион — говореше той с широка усмивка. — Съмнявам се дори Десети да постигне много по-голяма скорост, макар че те воюват вече девет години. Вие сте още „бебета“. Има хляб във вас, момчета.

Късметът продължаваше да е с него. Не се разрази нито една снежна буря, нямаше опасност да срещнат враждебни гали и леката мъгла постоянно ги скриваше от неприятелски погледи. Отначало Цезар се тревожеше от арверните, чиито земи се простираха на запад от главното било, но понеже не се появяваше нито един представител от това племе, дори случайно заблуден и той ставаше все по-уверен, че ще стигне до Виена, без Версенжеторикс да получи дори едно известие за идването му.

Благодарни на боговете, легионерите от Петнайсети слязоха от Цебена и се установиха на лагер край Виена. Трима бяха загинали, неколцина други бяха със счупени крайници, четири мулета се бяха подплашили и бяха скочили в една пропаст, но никой не беше получил измръзване и всички бяха в добра форма, за да продължат към Агединкум.

Четиристотинте убий бяха там, пристигнали преди четири месеца. Толкова се радваха на ремските си коне, че както каза предводителят им на развален латински, били готови да последват Цезар навсякъде.

— Дециме, води Петнайсети към Агединкум без мен — заръча Цезар; бе облечен за конен поход, наметнат с миризливия плащ на Гай Марий. — Отивам с германите към Икауна. Ще взема Фабий и двата му легиона и ще се присъединя към вас в Агединкум.

От Карнутум към земите на битуригите тръгнаха деветдесет хиляди гали. Не бързаха особено, тъй като водачът съзнаваше, че няма необходимия опит в обсадните действия, за да превземе крепост като Аварикум, основната твърдина на битуригите. Затова се стремеше да всее паника сред племето, като изгаряше селата и опустошаваше земите им. Успя да постигне желания ефект, но едва след като хедуиската войска се върна у дома си, без да прекоси водите на Лигер. Няколко дни бяха нужни на битуригите, за да осъзнаят, че няма да получат очакваната помощ и че римляните ще продължат да седят безгрижно зад непревземаемите си укрепления. В средата на април те изпратиха посланици при Версенжеторикс и се покориха.

— С теб сме и в смъртта — увери го Битургон, царят. — Ще направим каквото кажеш. Римляните не спазиха обещанията си. Не ни защитиха. Затова сме с теб.

Много добре! Версенжеторикс подмина Аварикум и се насочи към Горгобина, стара арвернска крепост, принадлежаща сега на сродниците на хелветите, боите.

Литавик го настигна преди Горгобина и спря коня си на върха на един хълм, за да се наслади на гледката. Толкова много воини! Как бе възможно римляните да победят? Човек никога не можеше да прецени размера на римската войска, защото тя се движеше в колона, простираща се на километри с товарния керван и артилерията по средата. Беше някак си по-малко внушителна и със сигурност по-малко заплашителна от гледката, простираща се пред удивените очи на Литавик. Сто хиляди облечени в метални ризници и въоръжени до зъби галски воини настъпваха на фронт с ширина осем километра и сто човека в дълбочина с керван с багаж отзад. Може би двайсет хиляди от тях бяха на коне, по десет хиляди от двете страни на фронта. Най-отпред яздеха военачалниците, Версенжеторикс — сам пред другите; зад него останалите: Драпес и Каварий от сеноните, Гутруат от карнутите, Дадеракс от мандубиите. И Катбад, лесен за разпознаване със снежнобялата си роба и снежнобелия си кон. Значи, войната беше и религиозна. Друидите се обявяваха за обединена Галия.

Версенжеторикс яздеше красив сивкавокафяв жребец и носеше покривало с каретата на арверните, тънки панталони, завързани с тъмнозелена препаска, и шал, увит върху металната му ризница. Макар че настояваше всичките му воини да носят шлемове, той се движеше гологлав и накичен с многобройни златни украшения; с целия блясък на един цар.

Битургон не беше сред привилегированите зад военачалника, но яздеше начело на хората си не много назад. Когато Литавик се приближи, той извади меча си и се нахвърли върху него.

— Предател! — закрещя. — Римски слуга!

Версенжеторикс и Драпес се изправиха между него и Литавик.

— Прибери меча си, Битургоне — нареди Версенжеторикс.

— Той е хедуй! Предател! Хедуите ни предадоха!

— Не хедуите ви предадоха, Битургоне. Римляните ви измениха. Защо, мислиш, се прибраха хедуите? Не защото са го искали. Било е заповед от Требоний.

Драпес убеди Битургон да прибере меча си и го придружи назад към редиците на хората му. Литавик изравни коня си с този на Версенжеторикс, Катбад се присъедини.

— Има новини — обяви Литавик.

— Казвай.

— Цезар се е озовал ненадейно във Виена с Петнайсети легион и се насочил веднага на север.

Сивкавокафявият жребец се препъна; галът се обърна удивен към Литавик:

— Във Виена? И вече потеглил? Защо никой не ми е казал, че идва? Ти твърдеше, че имаш шпиони от Араузион до Матискон!

— Наистина — заекна Литавик. — Той не е минал оттам, Версенжеторикс, кълна ти се!

— Няма друг път.

— Във Виена се говори, че Петнайсети слязъл от Цебена. Цезар се качил през Олтис, прекосил билото и слязъл чак при Виена.

— През зимата — изрече бавно Катбад.

— Възнамерява да се присъедини към Требоний и легионите му — добави Литавик.

— Къде е сега?

— Нямам представа, наистина. Петнайсети върви направо към Агединкум под командването на Децим Брут, ала Цезар не е с тях. Затова дойдох. Искаш ли хедуите да нападнат Петнайсети? Можем да го направим, преди да напусне земите ни.

Версенжеторикс като че леко се беше смалил — първата му стратегическа хитрост щеше да се провали, знаеше го. Той отново се изправи и си пое дълбоко въздух.

— Не, Литавик. Трябва да убедиш Цезар, че си на негова страна. — Той погледна сивото зимно небе. — Къде е тръгнал? Къде е сега?

— Трябва да продължим към Агединкум — предложи Катбад.

— При положение, че сме на един хвърлей от Горгобина? Агединкум е на повече от сто и шейсет километра на север оттук, Катбад, и имаме твърде много хора, за да преодолеем това разстояние за по-малко от осем до десет дни. Цезар се движи по-бързо, защото войската му е свикнала. Хората му се упражняват на учебните полета много преди да видят лицето на врага. Нашето предимство е в броя ни, не в бързината. Не, ще отидем в Горгобина, както бяхме решили. Ще накараме Цезар да дойде. — Версенжеторикс си пое дълбоко въздух. — Кълна се в Дагда, ще го победя! Ала не на територия, избрана от него. Няма да му позволим да намери свой Акве Секстие.

— Значи, Конвиктолав и Кот да продължават да се преструват на негови съюзници — намеси се Литавик.

— Непременно. Просто се погрижете да не получи подкрепления.

Литавик се обърна и препусна назад. Версенжеторикс пришпори красивия си сивкавокафяв жребец и се отдалечи от Катбад, който се върна при останалите, за да им съобщи с тъжно лице новината, донесена от Литавик. Версенжеторикс обаче не забеляза загриженото му изражение беше твърде зает с мислите си.

Къде беше сега Цезар? Какво смяташе да предприеме? Литавик му беше загубил дирите на хедуиска територия! Той си представи лицето на римлянина, но не можеше да отгатне какво се крие зад тези хладни, обезпокоителни очи. Толкова красив човек почти според галските разбирания; само носът и устата му ми бяха чужди. Излъскан. Издокаран. В много добра форма. Потомък на царски род, по-древен от цялата галска история. Човек, мислещ като цар, колкото и категорично да го отричаше. Когато издадеше заповед, той не очакваше да бъде изпълнена — той знаеше, че ще бъде изпълнена. Той никога нямаше да се предаде. Бе готов на всичко. Само друг цар можеше да го спре. „О, Ез, дай ми сила и мъдрост, за да го победя! Знанията, които не притежавам. Аз съм твърде млад, твърде неопитен. Ала водя велик народ и ако последните шест години са ни научили на нещо, то е да мразим.“

Цезар пристигна в Агединкум с Фабий и двата му легиона преди Децим Брут и Петнайсети.

— Слава на всички богове! — извика Требоний и размаха ръце. — Вече не се надявах да те видя преди пролетта.

— Къде е Версенжеторикс?

— На път към Горгобина.

— Добре! Ще го оставим да се занимава.

— Докато ние…

Цезар се усмихна:

— Имаме две възможности. Ако останем в Агединкум, можем да си живеем добре и да не загубим нито един човек. Ако излезем от Агединкум през зимата, няма да се храним добре и ще загубим хора. Версенжеторикс обаче досега прави все каквото си е наумил, така че е време да го научим, че да воюваш срещу Рим, не е като да нападаш местните племена. Изразходвах много сили и нерви, за да стигна дотук, сега галът ще разбере, че съм дошъл. Това, че още не се е отправил насам, е свидетелство за военни умения. Той иска да тръгнем след него и да ни срещне на избрано от него бойно поле.

— И ти възнамеряваш да му предоставиш тази възможност — отгатна Требоний, който много добре знаеше, че Цезар няма да стои спокойно в Агединкум.

— Не веднага, не. Петнайсети и Четиринайсети могат да останат да охраняват крепостта. Другите идват с мен във Велаунодунум. Ще му отрежем краката, като отидем на запад и разрушим основните му бази сред сеноните, карнутите и битуригите. Първо Велаунодунум. След това Ценабум. Сетне в земите на битуригите до техния Новиодунум. Накрая Аварикум.

— През цялото време ще се приближаваме към Версенжеторикс.

— Ала ще го отклоняваме все на изток, като по този начин ще го отдалечим от подкрепленията от запад и няма да му дадем възможност да свика общ сбор в Карнутум.

— Колко голям е товарният керван? — попита Квинт Цицерон.

— Малък е. Ще използвам хедуите. Те могат да ни доставят зърно. Ще вземем боб, нахут, зехтин и пушено месо от Агединкум. — Цезар погледна Требоний. — Освен ако не смяташ, че хедуите ще застанат на страната на бунтовника.

— Не, Цезаре — отвърна Фабий. — Следя внимателно движението им и не съм видял признаци да преминат на другата страна или да помагат, по какъвто и да е начин на Версенжеторикс.

— Ще рискуваме тогава.

От Агединкум до Велаунодунум имаше по-малко от един ден; крепостта падна три дни след това. Сеноните, на които принадлежеше, бяха заставени да осигурят товарни животни, да дадат всичките си провизии и да оставят заложници. Цезар се насочи веднага към Ценабум, който падна още през нощта след пристигането му. Тъй като тук бяха избити всички римски граждани и търговци, градът бе сполетян от неизбежна участ — разорен и изпепелен, плячката беше раздаден на войската. След това дойде редът на Новиодунум, главната крепост на битуригите.

— Идеално място за конницата — възкликна Версенжеторикс. — Гутруате, остани тук, край Горгобина, с пехотата. Твърде студено е за мащабно нападение, но аз мога да ударя Цезар с конницата си. Той води пехота.

Новиодунум на битуригите тъкмо падаше, когато Версенжеторикс се появи и промени решението си тъкмо когато ставаше предаването на заложниците. Някои центуриони и войници бяха обкръжени в крепостта, но успяха да се измъкнат. В разгара на битката Цезар изпрати хилядата си ремски конници начело с четиристотинте убий. Внезапното нападение свари противника му неподготвен. Конниците на галите още се престрояваха от походен в боен строй, когато с бойни викове, нечувани по тези земи от поколения, германите се врязаха в редиците им. Ожесточеното, почти самоубийствено нападение изненада галите и ремите, окуражени от убите, ги последваха. Версенжеторикс прекрати настъплението и се оттегли, оставяйки неколкостотин конници мъртви на бойното поле.

— Той води германи със себе си — извика. — Германи! Ала те яздят ремски коне. Мислех, че е зает с града; не мога да разбера как изведнъж изкара всички на бойното поле. Но той го направи. Германи!

Беше свикал военен съвет, още го болеше от поражението.

— За осем дни изгубихме три града — изръмжа Драпес от сеноните. — Велаунодунум, Ценабум, сега Новиодунум.

— В началото на април беше в Нарбон. В края на април настъпва към Аварикум — обади се Дадеракс от мандубиите. — Деветстотин и шейсет километра за един-единствен месец! Как ще се справим с него? Все така ли ще продължава? Какво ще правим?

— Ще променим тактиката — заяви Версенжеторикс, който се чувстваше по-неуверен след поражението. — Трябва да се учим от него и да го принудим да ни уважава. Той настъпва през земите ни, но това няма да продължи така. Ще го принудим да се върне в Агединкум и ще го затворим там.

— Как? — попита скептично Драпес.

— Ще са нужни много жертви, Драпес. Ще прекъснем източниците му на провизии. През това време на годината е невъзможно да се намери храна, където и да било по полетата и така ще бъде още шест месеца. Всичко е по хамбари и складове. Затова трябва да ги изгорим. Ще изгорим собствените си градове. Всичко по пътя на Цезар трябва да бъде унищожено. И никога няма да влизаме в битка. Ще го изтощим от глад.

— Ако той гладува, ще гладуваме и ние — отбеляза Гутруат.

— Ще гладуваме, но все ще намерим храна. Ще си я набавяме от местностите далеч от пътя на Цезар. Луктерий ще ни достави провизии от юг. Ще поискаме от армориките от запад. Също ще накараме хедуите да не дават на римляните нищо. Нищо!

— Ами Аварикум? — попита Битургон. — Това е най-големият галски град, толкова претъпкан с храна, че заплашва да потъне в тресавищата. Цезар дори в момента настъпва към него.

— Ще го последваме на достатъчно разстояние, така че да не може да ни въвлече в битка. Колкото до Аварикум… — Версенжеторикс се намръщи. — Да го защитаваме ли, или да го изгорим? — Слабото му лице придоби сурово изражение. — Ще го изгорим. Това е правилното решение.

Битургон потръпна:

— Не! Не! Отказвам да се съглася с това! Ти направи невъзможно за нас, битуригите, да останем настрана. И аз те уверявам, че ще се подчиня на всичките ти заповеди, ще запаля села, хамбари, дори мините си, но няма да ти позволя да изпепелиш Аварикум!

— Цезар ще го превземе и ще се запаси с храна — упорстваше Версенжеторикс. — Трябва да го изгорим, Битургоне. Трябва.

— И битуригите ще измрат от глад. Той не може да го превземе! Никой не може да превземе Аварикум! Защо се е превърнал в най-мощния град по цялата ни широка земя? Има толкова добри природни укрепления и населението му го брани толкова ожесточено, че ще остане вовеки веков. Никой не може да го превземе, казвам ти! Ако го изгориш обаче, Цезар ще се премести към някой друг град, към Герговия например, или… — Битургон погледна Дадеакс от мандубиите — … може ли Цезар да завземе Алезия?

— Никога — заяви категорично Дадеракс.

— Е, аз мога да кажа същото за Аварикум. — Битургон премести погледа си към Версенжеторикс. — Моля те, умолявам те! Прави каквото щеш с останалите села и градове, ала остави Аварикум! Не пипай Аварикум! Версенжеторикс, умолявам те! Не прави невъзможно за нас да те следваме с душите си! Подмами Цезар към Аварикум! Остави го да се опита да го превземе! Когато настъпи лятото, той още ще опитва! Но няма да успее! Не може! Никой не може!

— Катбад? — обърна се Версенжеторикс към друида. Върховният свещенослужител се замисли, сетне кимна:

— Битургон е прав. Аварикум не може да бъде превзет. Нека Цезар си въобрази, че ще успее, и да седи там до лятото. Ако той остане там, ние можем да отидем другаде. Напролет ще обявим всеобщ сбор, ще съберем всички галски воини. Да оставим римляните да си губят времето с безсмислена обсада е добра идея. Ако завари Аварикум изгорен, Цезар ще продължи да настъпва и пак ще му изгубим следите. Все едно да опитваш да загребеш живак с нож. Използвай Аварикум като примамка.

— Добре тогава. Ще използваме Аварикум като примамка. Ала искам всичко в радиус от осемдесет километра наоколо да бъде изпепелено.

Римляните смятаха Аварикум за единствената хубава крепост в цяла Галия. Като Ценабум, само че много по-голяма. Изпълняваше функцията на нормален град, не само на място за складиране на храна и за провеждане на заседанията на племенните съвети. Издигаше се върху леко възвишение, единствената твърда земя сред обширна мочурлива, но въпреки това предлагаща добра паша територия. Намираше се на разширения край на продълговат скалист хълм, обрасъл с гора, само триста и трийсет стъпки широк пред градските порти. Аварикум дължеше непревземаемостта си на много високите си стени и на околните блата. Пътят към града се изкачваше по стеснената част на скалистото възвишение, но точно пред вратите се образуваше дълбок естествен ров, който правеше единственото уязвимо място на крепостта недостъпно. Навсякъде стените се издигаха от блата, твърде дълбоки и коварни, за да издържат тежестта на обсадните и метателните съоръжения.

Цезар установи лагера за седемте си легиона в началото на скалистия хълм, точно преди стеснението, на половин километър от рязкото понижение и стръмния склон нагоре към вратите. Градската стена бе от типа мурус галикум, комбинация от камъни и дебели греди, четирийсет стъпки на дължина. Камъните даваха защита от огън, а гредите осигуряваха необходимата якост срещу вражеската артилерия. „Ще е възможно ли — мислеше си Цезар, докато около него кипеше дейността по построяването на лагера, — дори да конструирам таран, изкривен под такъв ъгъл? Дори да измисля начин да предпазя хората, които ще го бутат?“

— Това ще е трудна работа — отбеляза Тит Секстий.

— Трябва да построим рампа през рова, да я изравним с вратите и тогава да ги разбием — размишляваше Фабий.

— Не, не точно рампа. Твърде опасно е. Дължината на стената пред стеснението е триста и трийсет стъпки. Това означава, че битуригите могат да включат в сражение само толкова бойци, колкото да отбраняват тези триста стъпки. Не, трябва да построим по-скоро нещо като платформа — обясни Цезар; гласът му издаваше, че вече е измислил точно какво трябва да построят. — Ще я започнем на мястото, на което съм сега, което е точно на височината на стените на Аварикум, и ще напредваме постепенно. Платформата няма нужда да е широка триста и трийсет стъпки, но ние ще я направим такава. От двете страни на платформата ще изградим обсадни стени, стигащи от тук до стените на Аварикум, на нивото на върха им. Просто няма да обръщаме внимание на рова между двете стени, ще ги продължим, докато почти се допрат до тези на Аварикум. След това ще построим трета стена между тях, така че да ги свържем. Ще напредваме постепенно и така ще владеем постоянно положението. Ще минем три четвърти от разстоянието, преди отбранителните да са в състояние да предприемат нещо.

— Греди! — възкликна Квинт Цицерон с блеснали очи. — Хиляди трупи! Време е за сеч, Цезаре.

— Да, Квинте. Време е за сеч. Ти си отговорник за сеченето. Опитът ти срещу нервните ще ти помогне, защото искам тези хиляди трупи спешно. Не можем да остане тук повече от месец. За толкова трябва да свършим. — Цезар се обърна към Гай Секстий: — Секстий, намери колкото можеш повече камъни. И пръст. Докато се строи платформата, хората ни могат да насипват пръст в рова. — Дойде ред на Фабий. — Фабий, ти ще се грижиш за хранителните запаси на лагера. Хедуите още не са донесли житото. Искам да знам защо. Боите също не са изпратили нищо.

— От хедуите нямаме никаква вест — отвърна с тревожно изражение Фабий. — Боите твърдят, че нямат излишно зърно заради Горгобина, и аз им вярвам. Те не са многочислен народ и земята им не ражда много.

— За разлика от хедуите, които имат най-плодородната земя в цяла Галия — отбеляза мрачно Цезар. — Мисля, че е крайно време да пиша на Кот и Конвиктолав.

Разузнавачите му доложиха, че Версенжеторикс и огромната му войска се установили на двайсет и четири километра от лагера им, така че Цезар не можеше да си тръгне, без да попадне на тях. Причината беше, че битуригските блата не бяха само около Аварикум и твърдата почва бе малко. Нещо по-лошо, всички хамбари наоколо бяха изпепелени. Цезар освободи Девети и Десети легион от строителните работи и ги остави като охрана на лагера. Издигането на обсадната платформа започна.

За да запази артилерията си през ранните етапи на стража, той скри всичките си съоръжения зад защитна ограда, но пазеше камъните си за по-късно. Настоящото положение беше много подходящо за използването на скорпиони, които изстрелваха грубо одялани дървени стрели по три стъпки на дължина; предният им край бе заострен, задният — отрязан под формата на крила като стабилизатори. От отсечените от хората на Квинт Цицерон дървета се режеха подходящи клони и се струпваха на купчина. Група майстори от цивилните не се занимаваха с нищо друго, освен да дялат стрели за скорпионите, сравняваха ги с готови мостри, за да се уверят, че стабилизаторите са правилно оформени.

От двете страни на рова постепенно се издигнаха две успоредни стени, дупката по средата им бе само частично запълнена, за да осигури на работещите защита от стрелците от Аварикум. Дългите предпазни бараки, наречени мантели, растяха със същата скорост, с която и платформата. Откъм римската страна на стените бяха издигнати две обсадни кули, които щяха да бъдат избутани към укрепленията чак след завършването на цялото съоръжение. Двайсет и пет хиляди мъже работеха от изгрев до мрак всеки ден, сечаха, дялаха, режеха, рендосваха, закрепваха готовите греди на място със скорост по неколкостотин греди дневно.

На десетия ден платформата бе достигнала половината разстояние до стените на Аварикум, ала в лагера не беше останала никаква храна, освен остатъци от пушено месо и малко зехтин. Хедуите не преставаха да изпращат пратеници с искрени извинения: имало епидемия; внезапна буря унищожила каруците с доставката; напаст от плъхове изяли житото в хамбарите; чакали зърно чак от Кабилонум, на сто и деветдесет километра…

Цезар, който се беше преместил да живее върху самата платформа, започна да обикаля войската си.

— От вас зависи, момчета — говореше на всяка групичка легионери. — Ако искате, ще вдигна обсадата и ще се върнем в разполагащия с добри запаси Агединкум. Няма да е фатално. Можем да победим галите и без да превземаме Аварикум. Вие избирате.

Отговорът беше един и същ: проклети да са всички гали, проклет да е Аварикум и най-вече, проклети да са хедуите.

— С теб сме вече седем години — рече Марк Петроний, главният центурион на Единайсети легион. — Ти винаги си бил добър към нас и ние никога не сме те разочаровали. Да се откажем сега, ще е истински провал. Не, Пълководецо, ще затегнем коланите и ще продължим да воюваме. Тук сме, за да отмъстим за невинните граждани, които загинаха в Ценабум, и превземането на Аварикум си струва всички усилия.

— Ще се наложи да попълним запасите, Фабий — обърна се Цезар към заместника си. — Опасявам се, че трябва да бъде месо. Те не са оставили нито един хамбар. Намерете овце, говеда, каквото има. Никой не обича говеждо, но това е по-добре от нищо. И къде са нашите така наречени „съюзници“ хедуите?

— Все още изпращат послания с извинения. — Фабий погледна Пълководеца с много сериозно изражение. — Не мислиш ли, че трябва да опитам да стигна до Агединкум с Девети и Десети?

— Не и покрай Версенжеторикс. Мисля, че той точно това чака. Освен това, ако хедуите продължават да отказват помощ, след като превземем Аварикум, ще имаме нужда от всичките му запаси. — Цезар се усмихна. — Доста глупаво от страна на този гал да ме принуждава да завзема Аварикум. Подозирам, че това е единственото място в тези прокълнати земи, където ще намерим храна. Затова Аварикум трябва да падне.

На петнайсетия ден, когато обсадната тераса стигна на две трети от разстоянието до крепостта, Версенжеторикс премести лагера си по-близо до Аварикум и заложи клопка на Десети. Излезе с конницата си, за да го нападне, но планът му бе осуетен, когато Цезар вдигна Девети посред нощ и заплаши лагера му. И двете страни се оттеглиха без битка, неприятен факт за Цезар, чиито войници жадуваха за сражение.

За Версенжеторикс имаше лоши последици, тъй като бе обвинен в измяна не от друг, а от Гутруат. Гутруат започваше да се съмнява в способностите на пълководеца си и се чудеше дали царската корона няма да приляга по-добре на него. Версенжеторикс все пак успя да спечели военния съвет на своя страна, но не постигна голям напредък в полза на обявяването си за цар на всички гали. Защото войската, след като научи, че се наложило да отстъпи, доста го подиграваше. Военният съвет завърши по странен за галите начин — с удари на мечове по щитовете. Сетне от войската излязоха десет хиляди доброволци за увеличаване охраната на Аварикум. Това бе лесно, тъй като почвата в тресавищата лесно издържаше тежестта на един човек — бойците се прехвърлиха през стените от обратната страна на тази, на която се строеше обсадната платформа на Цезар.

На двайсетия ден работата клонеше към завършек, платформата бе достигнала толкова близо до крепостните стени, че за десетте хиляди допълнителни отбранители се отвори доста работа. До самата крепостна стена от частично пълнения ров започна да се издига дървена стена, перпендикулярна на двете странични. Цезар възнамеряваше да нападне укреплението на колкото се можеше по-широк фронт. Отбранителите постоянно се опитваха да палят защитните бараки, но се проваляха, защото Цезар бе намерил метални плоскости в Новиодунум и ги използваше за покриви на мантелите в най-близката им до Аварикум част. Тогава защитниците на крепостта насочиха вниманието си към издигащата се под укрепленията им дървена стена, опитваха се да я разрушават с куки и макари и постоянно изсипваха горяща смола и катран и запалени съчки върху главите на всеки показал се на открито римлянин.

Защитниците на Аварикум изградиха допълнителни бруствери и кули по стената, а под земята кипеше друг вид дейност. Под крепостните стени се копаеха тунели, излизащи под обсадната платформа на Цезар. Галите излизаха под съоръжението, обливаха гредите му със смола и катран и ги запалваха. Гредите обаче бяха от сурово дърво, а отдолу въздухът бе малко; големи кълба дим издадоха този план. Като видяха това, защитниците решиха да пробият дупки в своите стени, за да достигнат римските и да увеличат ефективността на огъня. Започнаха отделни схватки, Девети и Десети легион излязоха от лагера, за да се включат. Страничните мантели избухнаха в пламъци, също и лявата обсадна кула, която бе избутана по-близо до крепостните стени. Сраженията започнаха през нощта и на сутринта още продължаваха.

Някои войници започнаха да пробиват платформата с брадви, за да издълбаят канал за прокарване на вода, други отклоняваха потока, минаващ през лагера, за да потушат пожара под съоръжението.

Това бе идеална възможност за Версенжеторикс да спечели войната, ако беше нападнал в този момент с войската си. Гутруат обаче навреди на галската кауза, като го обяви, че изоставил армията си и избягал с конницата. Още необявеният цар на галите не посмя да се възползва от прекрасната възможност. Преди да бъде обявен за цар на галите, той нямаше право да предприема такова нападение, без да свика военен съвет, а това бе твърде продължително и изпълнено с кавги мероприятие. Докато се стигне до решение, битката около стените на Аварикум щеше да стихне.

На разсъмване Цезар включи в употреба артилерията си. Един от защитниците се беше оказал твърде точен в обливането на обсадните съоръжения със смола и разтопена мазнина. Една стрела от скорпион, смъртоносна и неочаквана, го смъкна от стената. Когато друг гал зае мястото му, втора стрела от същия скорпион уби и него. Щом поредният гал започнеше да излива смола върху огньовете, все същото съоръжение го поразяваше. И така продължи, докато огънят беше потушен и галите се оттеглиха. Всъщност точно артилерията спечели битката.

— Много съм доволен — сподели Цезар пред Квинт Цицерон, Фабий и Тит Секстий. — Очевидно не използваме артилерията си достатъчно ефективно. — Той потрепери, загърна се по-плътно с пурпурната си мантия. — Наближават дъждове и това поне ще прекрати пожарите. Всички да се заемат с поправянето.

На двайсет и петия ден работата беше свършена. Обсадната платформа бе осемдесет стъпки висока, триста и трийсет дълга от едната кула до другата и двеста и петдесет стъпки широка от стените на Аварикум до другата страна на рова. Дясната кула бе избутана, докато се изравни с лявата. През цялото време се лееше смразяващ проливен дъжд. Сега бе най-подходящият момент за нападение, тъй като защитниците на крепостта се криеха от природната стихия, сигурни, че никой няма да атакува при такова време. Докато стоящите на открито римски легионери, присвити под дъжда, изпълняваха привидно спокойно ежедневните си задължения, мантелите и обсадните кули се напълниха с войници. Двете кули бяха избутани по релсите си до крепостната стена и нападателите се изсипаха върху платформата със стълби и въжета с куки.

Изненадата беше пълна. Галите бяха изблъскани от позициите им толкова бързо, че почти не оказаха съпротива. Оттеглиха се към главния пазарен площад и откритите пространства на града, решени, преди да умрат, да вземат живота на колкото се може повече римляни.

Дъждът продължаваше да се лее; студът стана непоносим. Нито един римски войник не слезе от крепостната стена в града. Вместо това те се наредиха по укрепленията, наблюдавайки жителите на крепостта. Настъпи истинска паника. Галите се втурнаха отчаяно към страничните врати, към стените, към всяко възможно прикритие. И пътят им бе пресечен. От четирийсетте хиляди мъже, жени и деца в Аварикум само осемстотин достигнаха лагера на Версенжеторикс. Останалите загинаха. След двайсет дни оскъдни дажби и дребни неприятности легионерите на Цезар не бяха в милостиво настроение.

— Е, момчета — провикна се Цезар пред войските си насред главния площад на Аварикум, — сега ще ядем хляб! Бобена чорба с месо! Грах! Ако погледна пак жилавото месо на някоя стара крава, по-добре да изям обувките си! Благодаря ви и ви поздравявам! Не бих се лишил дори от един от вас!

Отначало на Версенжеторикс му се струваше, че пристигането на осемстотинте оцелели от клането в Аварикум е по-лош удар, отколкото оспорването на водачеството му от Гутруат. Какво щяха да си помислят войниците? Затова той постъпи хитро — раздели бежанците на малки групички и тайно ги изпрати във вътрешността на страната, далеч от войската. На следващия ден свика военния съвет и съобщи вестта напълно спокойно.

— Трябваше да послушам инстинкта си — заяви той, без да сваля поглед от Битургон. — Напразно отбранявахме Аварикум. Оказа се, че не е непревземаем. Тъй като не го изгорихме, сега Цезар ще има предостатъчно провизии, въпреки че хедуите не му изпратиха нищо. Четирийсет хиляди души загубиха живота си, някои от тях — воини на идното поколение. И майките им. И бабите и дядовците им. Аварикум падна не поради липса на кураж у защитниците му. Причината е големият опит на римляните. Те явно още с пристигането си измислят как да превземат една крепост, дори ние да я смятаме за непристъпна. Не защото крепостите ни са слаби. А защото те притежават неподозирани сили и умения. Изгубихме четири от най-важните си твърдини, три от тях в рамките само на осем дни, четвъртата за двайсет и пет, след такъв усилен труд от страна на римляните, че сърцето ми замира само като си помисля за това. Ние нямаме традиции във физическата работа, които да се мерят с техните. Те се придвижват пеша по-бързо, отколкото ние на конете си. Строят огромни съоръжения като това при Аварикум, като унищожават дъбравите. Могат да поразяват човек след човек със стрелите си. Те са истински военни гении. И имат Цезар.

— Ние имаме теб, Версенжеторикс — обади се тихо Катбад. — Освен това численото превъзходство е на наша страна.

Той се обърна към притихналите вождове и внезапно хвърли булото на нерешителността и скромността. Изведнъж се превърна във върховния друид, извор на мъдрост, велик певец, връзка между галите и боговете им, главатар на най-могъщото свещеническо сдружение в света.

— Когато един човек се изправя като предводител на едно голямо начинание — заговори той, — той става човекът, върху чиято глава се сипят мълниите, човекът, който поема отговорността, човекът, от чийто кураж зависят всички решения. В старите времена царят се изправяше сам пред боговете, готов доброволно да жертва името си в полза на народа си, приемайки присърце всички нужди, тежнения и копнежи на всеки мъж и жена под щита му. Ала вие, вождове на Галия, не давате на Версенжеторикс цялата власт. Вие му оспорихте царската титла. Представихте си как вие ставате царе след провала му и бяхте сигурни, че ще се провали, защото със сърцата си не вярвате в обединена Галия. Търсите върховенство за себе си и за собствените си народи.

Никой не посмяваше да го прекъсне; Гутруат се оттегли в сенките, Битургон затвори очи, Драпес задърпа нервно мустаците си.

— Може наистина да ви се струва, че Версенжеторикс се е провалил — продължи с глас, нетърпящ възражения, Катбад. — Ала още е рано да се каже. Той и ние все още се учим. Вие трябва да осъзнаете, че боговете го издигнаха от нищото. Кой знаеше за него преди Самаробрива? — Той повиши още глас. — Вождове на галия, имаме само един шанс да се избавим от владичеството на Рим! От Цезар. Този шанс ни се предоставя сега. Сега му е времето. Ако изгубим, нека не е, защото не сме постигнали съгласие, защото не сме способни да признаем един-единствен човек за цар. Може в бъдеще да нямаме нужда от цар. Ала сега имаме. Версенжеторикс е избран от боговете, не от смъртните. Нито дори от друидите. Ако се боите от боговете, ако ги обичате и уважавате, подвийте коляно пред мъжа, избран от тях. Застанете на колене пред Версенжеторикс и го признайте открито за цар на Галия.

Един по един великите вождове се изправиха и се отпуснаха на лявото си коляно. Версенжеторикс стана, вдигна дясната си ръка и издаде напред десния си крак. Златните накити и скъпоценните камъни по ръцете и врата му заблестяха, светлата му коса стоеше като ореол около бледото му гладко избръснато, слабо лице.

Това продължи само миг, но в този миг всичко се промени. Той вече бе цар Версенжеторикс. Царят на обединена Галия.

— Време е — заговори той — да свикаме хората си в Карнутум. Ще се съберат през месеца, наречен от римляните секстил, когато пролетта преваля и лятото обещава добро време за война. Ще избера внимателно пратеници, които да обикалят сред народа и да го убедят, че това е единствената ни възможност да прогоним римляните. И кой знае? Може би успехът ни се измерва със силата на противника ни. Ако това, което искаме, е велико, боговете ще изпратят велик враг. Затова, ако бъдем победени, не бива да се срамим. Ще можем да кажем, че нашият противник е бил най-великият противник, който може да съществува.

— Той обаче е само един смъртен — добави Катбад. — И се моли на други богове. Нашите богове са най-могъщите. По-велики са от римските. Нашата е справедливата кауза, не тяхната. Ние ще победим! И ще се наречем гали!

В началото на юни Гай Требоний и Тит Лабиен пристигнаха в Аварикум, където Цезар тъкмо вдигаше лагера си и се готвеше да потегли. Сред тресавищата пасяха много мулета и хранителните запаси на Аварикум трябваше да бъдат откарани с войската.

— Версенжеторикс е възприел тактика на изчакване, няма да бърза да се бие — рече Цезар. — Затова се налага ние да го принудим. Смятам да го постигна, като тръгнем към Герговия. Това е неговият град, трябва да го защити. Ако Герговия падне, арверните може да размислят дали да продължават да му се подчиняват.

— Има една трудност — отбеляза мрачно Требоний.

— Трудност ли?

— Научих от Литавик, че сред хедуите са настъпили противоречия. Кот е изместил Конвиктолав като първи вергобрет и иска хедуите да се присъединят към Версенжеторикс.

— О, проклети да са! — възкликна Цезар и стисна юмруци. — Само бунт в собствения ми лагер ми трябваше! Не мога да допусна да ме забавят. Ааах! Требоний, вземи Петнайсети и закарай всички провизии от Аварикум в Новиодунум Невирнум. Какво им става на тези хедуи? Не им ли подарих Новиодунум Невирнум и всичките прилежащи земи, когато го отнех от сеноните като наказание? — Цезар се обърна към Авъл Хирций: — Хирций, незабавно свикай целия хедуиски народ на събрание в Децеция. Трябва да разбера какво става и да ги умиря, преди да предприема каквото и да било. И ще го направя лично. Иначе хедуите ще се вдигнат.

Сега дойде редът на Лабиен, но не беше време да се повдига въпросът за Комий. Това трябваше да почака. Лабиен, природната стихия, отново щеше да действа на своя глава и затова трябваше да остане спокоен и предвидим.

— Тите Лабиен, смятам да разделя войската. Ти вземи Седми, Девети, Дванайсети и Четиринайсети легиони. Също половината конница, но не хедуиската. Използвай ремите. Искам да запалиш огъня на войната в земите на сеноните, свесионите, мелдите, паризиите и авлерките. Създай работа на племената покрай Секвана, та да не могат дори да помислят да се присъединяват към Версенжеторикс. От теб зависи как ще подходиш. Използвай Агединкум като главен щаб. — Цезар кимна на Требоний, който се приближи с тъжно изражение. Постави ръка на рамото му и се засмя. — Гай Требоний, стига си се мусил! Обещавам, че ще ти намеря предостатъчно работа до края на годината. За момента обаче искам да останеш и да охраняваш Агединкум. След Новиодунум Невирнум заведи Петнайсети там.

— Ще тръгна утре заран — обяви с доволство Лабиен. Хвърли на Цезар тревожен, объркан поглед. — Не каза какво мислиш за инцидента с Комий.

— Жалко, че го изпусна. Той се оказа трън в крака ни. Надявам се да намерим някого, който да го извади.

Положението в Децеция се оказа толкова сложно, че Цезар не можеше да определи кой говори истината и кой лъже. Единствената полза бе, че се срещна с всички хедуи лично. Може би точно от това най-много се нуждаеха те: да видят и чуят Цезар. Кот бе свален, Конвиктолав — отново възкачен на поста си. Младият и енергичен Епоредорикс беше избран за втори вергобрет. Друидите се засуетиха наоколо и се заклеха във вечна вярност на Конвиктолав, Епоредорикс, Валециак, Виридомар, Каварил и онзи стълб на справедливостта, Литавик.

— Искам десет хиляди пехотинци и всички конници, които можете да осигурите — нареди Цезар. — Ще дойдат с мен в Герговия. И да носят жито, ясно ли е?

— Аз ще ги доведа — отвърна с усмивка Литавик. — Бъди спокоен, Цезаре. Хедуите ще дойдат в Герговия.

В средата на юни Цезар се приготви да тръгне към река Елавер и Герговия. Пролетта напредваше, реките бяха така придошли от топящите се снегове и дъждовете, че за преминаването им бяха нужни мостове, бродовете бяха неизползваеми.

Версенжеторикс прекоси Елавер на запад и веднага разруши моста. Това принуди Цезар да продължи по източния бряг, докато галската войска го следваше неотлъчно по западния, разрушавайки по пътя си всички мостове. Тъй като не бяха добри каменоделци, галите предпочитаха да строят дървени мостове. Реката бе буйна, но Цезар откри онова, което търсеше — дървен мост, издигнат върху каменни подпори. Макар че дървената конструкция бе разрушена, колоните стояха. Това му стигаше. Докато четири от легионите продължаваха на юг, давайки вид, че са цялата войска, Цезар скри останалите два в околните гори и изчака Версенжеторикс да отмине. Двата легиона прокараха нов дървен мост над Елавер, преминаха реката и скоро останалите четири се присъединиха към тях.

Версенжеторикс продължи към Герговия, но не влезе в голямата арвернска крепост, а се установи върху едно малко плато със стръмни скалисти склонове — едно разклонение на Цебена, предлагащо на Герговия закрила от големия планински масив. Стоте хиляди воини на царя на Галия се настаниха сред пресечената местност около крепостта и зачакаха Цезар.

Гледката бе наистина ужасяваща. Сякаш върху всеки камък стоеше галски боец, а един поглед върху Герговия бе достатъчен на Цезар да разбере, че градът не може да бъде превзет лесно. Решението бе обсада, а тя щеше да му отнеме ценно време. И още по-важно, щеше да доведе до изчерпване на така необходимите хранителни запаси. Храна нямаше да дойде, докато не пристигнат обещаните подкрепления от хедуите. Междувременно обаче можеше да се направят някои други неща — и по-точно да се превземе едно малко възвишение непосредствено пред платото на Герговия.

— Завземем ли това хълмче, ще прекъснем почти единствения им водоизточник — рече той. — Така ще спрем и доставките им на храна.

Речено — сторено. Под прикритието на нощта Цезар завзе хълмчето между полунощ и разсъмване, остави Гай Фабий и два легиона в силно укрепения лагер и удължи защитните му съоръжения, за да го свърже с главния си лагер чрез голям двоен ров.

Всъщност полунощ се оказа наистина ключов час при превземането на Герговия. След две нощи, пак в полунощ, Епоредорикс от хедуите пристигна в лагера на римляните заедно с Виридомар, представител от нисшата класа, издигнал се до хедуиския сенат благодарение на влиянието на Цезар.

— Литавик се присъедини към Версенжеторикс — съобщи с треперещ глас Епоредорикс. — И което е по-лошо, цялата войска е с него. Идват към Герговия, уж да се присъединят към теб, но изпратиха куриер и при Версенжеторикс. Влязат ли в лагера, смятат да го завземат отвътре, докато галът напада отвън.

— В такъв случай няма време да намаляваме територията на лагера — изсъска през зъби Цезар. — Фабий, ще трябва да отбраняваш и малкия, и големия лагер с два легиона, не мога да ти оставя повече. Ще се върна след ден, дотогава трябва да се справиш без мен.

— Ще се справя — отвърна той.

Четири легиона и цялата конница напуснаха двойния лагер и пресрещнаха приближаващата хедуиска войска след двайсет и пет мили по течението на Елавер малко след разсъмване. Цезар изправи четиристотинте германи да всеят смут сред хедуите, сетне атакува. Хедуите се разбягаха, но тук късметът на Цезар му изневери. Литавик успя да се добере до Герговия с по-голямата част от армията си и (което беше още по-лошо) с всичките провизии. Герговия щеше да получи храна. Цезар не.

Двама войници пристигнаха със съобщение, че двата лагера били подложени на ожесточено нападение, но Фабий се държал.

— Добре, момчета, тръгваме! — извика Пълководеца на онези, които можеха да го чуят, и тръгна напред.

Пристигнаха изтощени, но Фабий още се държеше.

— Стрелите взеха повечето жертви — обясни Фабий, бършейки кръвта от ухото си. — Явно Версенжеторикс е решил да използва стрелците си при всеки сгоден случай, а те не са за подценяване. Сега започвам да разбирам какво му е било на бедния Марк Крас.

— Мисля, че нямаме друг избор, освен да се оттеглим — заяви мрачно Цезар. — Въпросът е как да го направим. Не можем просто да си тръгнем, те ще ни нападнат като вълци. Не, ще се наложи първо да се сражаваме, да изплашим Версенжеторикс достатъчно, та да не посмее да атакува при оттеглянето ни.

Това решение надали бе нужно, след като Версенжеторикс научи, че и хедуите са се присъединили към него.

— Изгонили трибуна Марк Аристий от Кабилонум, след това го пленили и му отнели всичко. Събрали всички римски граждани и ги затворили в малка крепост. Държали ги там, докато някои не склонили да преминат на тяхна страна и започнали да молят за милост. Ала много римски граждани са мъртви, Цезаре, и храна няма да пристигне.

— Късметът ми изневерява — тюхкаше се той, докато обикаляше малкия лагер на Фабий. Сви рамене, погледна към голямата крепост и застина: — А-а!

Фабий застана веднага нащрек. Много добре познаваше това „А-а!“.

— Мисля, че измислих как ще започнем сражението.

Фабий проследи погледа на Цезар и се намръщи. Един горист хълм, който наскоро бе пълен с гали, сега изглеждаше безлюден.

— О, рисковано е!

— Ще ги измамим.

Конниците бяха твърде ценни, за да се хабят, и винаги имаше опасност повечето от тях, тъй като бяха хедуи, да решат, че рискът е твърде голям. Доста неприятно. Той обаче разполагаше и с четиристотин германи, които не знаеха що е страх и сами търсеха опасностите. За да увеличи броя им, той облече цивилните им слуги в бойни доспехи и им даде от товарните мулета, след това ги изпрати с нареждане да разузнаят, да слухтят и да вдигат колкото се може повече шум.

Двата римски лагера се виждаха от Герговия, но не твърде ясно заради голямото разстояние. Наблюдателите гали забелязаха усилена дейност при противника, постоянно движение на конници и легионери в пълно бойно снаряжение. Всички се местеха от големия в малкия лагер.

Успехът на начинанието обаче, чиято крайна цел бе нападението на самата крепост, както винаги зависеше от бойните сигнали. За всеки вид маневри имаше специфична мелодия и войниците бяха обучени да им се подчиняват незабавно. Още една трудност по отношение на хедуите, който предпочитаха да напуснат редиците на Литавик и Версенжеторикс и да се присъединят към римската войска нямаше друго решение, освен да се разпределят сред хедуиската конница, тръгнала с Цезар от самото начало. Трябваше да се строят за нападението. Повечето от тях обаче носеха типичните за галите ризници вместо хедуиски, при които едното рамо оставаше голо. Облечени за битка и без отличителните си шалове на сини и червени райета, те бяха неотличими от хората на Версенжеторикс.

Отначало всичко тръгна добре, Осми легион потегли пръв. Начело на Десети, Цезар подаваше командите със сигнална тръба. Три от лагерите на Версенжеторикс бяха завзети, а цар Тевтомар от нициобригите се принуди да избяга гол на гърба на ранен кон.

— Достатъчно — рече Цезар на Квинт Цицерон. — Свири отбой.

Десети легион чу сигнала достатъчно ясно и се оттегли в добър ред. Ала никой, в това число и Цезар, не беше взел под внимание неравния скалист терен. Сигналът от месинговата тръба прозвуча над рева на битката, но звукът се отрази от околните скалисти откоси и премина в едно непрекъснато ехо. Легионите по-далеч от Десети нямаха представа какъв сигнал се свири. В резултат на това нито Осми, нито останалите пристъпиха към изтегляне. И галите от противоположната страна на Герговия се нахвърлиха с хиляди върху авангарда на Осми.

Положението се усложни от това, че хедуите, съставляващи дясното крило на конницата, бяха взети за врагове заради ризниците им. Легати, трибуни и самият Цезар се втурнаха с викове да разтървават войниците си, накараха ги насила да се оттеглят. Тит Секстий, останал в малкия лагер, изкара Тринайсети легион и в редиците на войската отново се въдвори ред. Легионите се изтеглиха в лагера и оставиха бойното поле в ръцете на галите.

Четирийсет и пет центуриони, повечето от Осми легион, бяха мъртви, също и близо седемстотин редови войници. Загуба, която докара Цезар до сълзи, особено след като научи, че сред загиналите центуриони са Луций Фабий и Марк Петроний от Осми. И двамата бяха дали живота си, докато се опитваха да запазят войниците си.

— Добре е, но не достатъчно — рече Цезар пред легионите си. — Теренът е неблагоприятен и всички го знаехте. Това е войската на Цезар, което означава, че храброст и решителност не са единствените качества, които се изискват от вас. О, чудесно е човек да не се стъписва пред високите крепостни стени, пред силно укрепения лагер, пред тежкия терен. Ала аз не ви изпращам в битка, за да загубите живота си! Аз нямам навика да жертвам скъпоценните си войници и още по-скъпоценните си центуриони само за да се говори, че водя войска от герои! От мъртви герои полза няма. Мъртвите герои ги изгарят с почести, сетни ги забравят. Смелостта и силата са достойни за уважение, но те не са единствените качества на войника. Най-малко в армията на Цезар. Дисциплинираността и самоконтролът се уважават от Цезар не по-малко от другите качества. Моите войници трябва да умеят да разсъждават. Моите войници трябва да пазят самообладание, независимо каква силна страст ги ръководи. Защото самообладанието и разсъдителността печелят повече битки от храбростта. Не ме карайте да скърбя! Не давайте на Цезар причина да плаче!

Войниците стояха мълчаливо; Цезар плачеше.

Той избърса очи и поклати глава:

— Не е ваша грешката, момчета, и аз не ви се сърдя. Просто скърбя. Обичам да виждам все същите познати лица, когато обикалям редиците ви, не искам никое от тях да липсва. Вие сте мои момчета, не мога да понеса загубата на нито един от вас. По-добре да загубиш войната, отколкото хората си. Вчера обаче ние не загубихме и няма да загубим тази война. Вчера ние спечелихме една малка победа. И Версенжеторикс спечели една малка победа. Ние разбихме лагерите му. Той ни отблъсна от стените на Герговия. Ала не голямата галска храброст ни накара да се оттеглим, а неравният терен и ехото. Аз имах своите съмнения за изхода от тази битка и не останах изненадан. Това не променя нищо, освен че някои лица липсват в редовете ми. Така че, ако размишлявате за вчера, винете ехото. А когато мислите за утре, помнете вчерашния урок.

След речта на Цезар легионите излязоха от лагера в боен строй, но Версенжеторикс отказа да приеме сражението. Бойните крясъци на германите смразяваха кръвта на всеки галски воин, обръщаха конницата в панически бяг.

— Той не възнамерява да встъпи в решително сражение дори тук, в собствените си владения — отбеляза Цезар — Ще го предизвикаме на битка и утре, макар че той пак няма да я приеме. След това напускаме околностите на Герговия. И за да сме сигурни, че няма да ни се случи нищо, хедуите ще вървят последни.

Новиодунум Невирнум се разполагаше на северните брегове на Лигер, много близо до вливането на Елавер. Четири дни след като остави Герговия зад гърба си, Цезар пристигна там, за да завари мостовете над Лигер разрушени, а хедуите — въстанали. Бяха изпепелили Новиодунум Невирнум, за да лишат Цезар от храна и тъй като огньовете се разгаряха бавно, бяха изсипали съдържанието на хамбарите и складовете в реката. Римските граждани, обитаващи хедуиските земи, бяха избити. Симпатизантите на римляните сред племето — също.

Епоредорикс и Виридомар се присъединиха към Цезар и го информираха за положението.

— Литавик командва, Кот отново е на власт, Конвиктолав прави каквото му наредят — обясни мрачно Епоредорикс. — Ние с Виридомар бяхме лишени от всичко и прокудени. А Версенжеторикс скоро ще организира всеобщо галско събрание в Бибракт. След това ще свика общ военен сбор в Карнутум.

Цезар ги изслуша със загрижено изражение.

— Прокудени или не, очаквам да се върнете при народа си — заговори той след края на разказа им. — Искам да им напомните кой съм, какъв съм и къде възнамерявам да стигна. Ако хедуите смятат да се изпречат на пътя ми, Епоредориксе, ще ги смачкам, както вол смачква бръмбар. Хедуите имат официален договор с Рим и привилегии на приятели и съюзници. Ако продължат обаче с тази лудост, ще загубят всичко. Връщай се сега и им предай думите ми.

— Не разбирам! — вайкаше се Квинт Цицерон. — Хедуите са наши съюзници почти от сто години. С радост помогнаха на Ахенобарб да подчини арверните. Толкова са романизирани, че говорят само латински! Защо тази промяна?

— Заради Версенжеторикс — обясни Цезар. — Да не забравяме и друидите. И да не подценяваме амбициозния Литавик.

— Да не забравяме и река Лигер — намеси се Фабий. Хедуите не са оставили ни един здрав мост. Изпратих разузнавачи в продължение на километри по брега. Всички ме уверяват, че реката не може да се прекоси. — Той се усмихна. — Открихме обаче едно местенце, където може да се мине.

— Добра работа!

Последното, което Цезар поиска от хедуиските си конници, бе да навлязат с конете си в реката и да застанат срещу течението й. Всичките хиляда ездачи се наредиха, за да намалят силата на течението и така да улеснят легионите, които преминаха малко под тях без особени затруднения.

— Освен че — оплака се, треперейки, Мутил, центурион от Тринайсети легион, когато стигнаха на северния бряг — не ни остана ни една ментула3. Всички окапаха от ледената вода.

— Глупости, Мутиле! — ухили се Цезар. — Всички сте ментули! Не е ли така, момчета? — обърна се той към войниците от центурията на Мутил, всичките посинели от студ.

— Така е, Пълководецо!

— М-м! — изсумтя Цезар и пришпори коня си. Секстий излезе насреща му:

— Имаме късмет. Хедуите може да са изпепелили Новиодунум Невирнум, но са оставили своите хамбари. Наоколо храна има в изобилие. През следващите няколко дни ще се храним добре.

— Добре, организирай отряди за запасяване. Ако срещнете хедуи, Тите, убивайте наред.

— Пред конницата ли? — попита безстрастно Секстий.

— О, не. Дотегна ми вече от хедуи и това важи и за хедуиската конница. Ако останеш, ще видиш как ги освобождавам.

— Ама ти не можеш без конница.

— По-добре ще се справям без конница, която може всеки момент да насочи копията си към гърбовете на войниците ми! Ала не се тревожи. Изпратих послание до Дорикс от ремите, също до Арминий на убите. Отсега нататък не смятам да използвам галски конници. Ще мина на германи.

Същата нощ в лагера се състоя военен съвет.

— След вдигането на хедуите Версенжеторикс ще е напълно уверен, че ще победи. В такъв случай, Фабий, какво според теб ще си помисли, че ще предприема?

— Ще предположи, че ще се оттеглиш от Галия Комата в Провинцията — отвърна, без да се замисля легатът.

— Да, съгласен съм. — Цезар вдигна рамене. — В крайна сметка това е една разумна възможност. Ние отстъпваме… или поне той така си мисли. Наложи се да се оттеглим, без да превземем Герговия. На хедуите не можем да имаме вяра. Как ще оцелеем в една напълно враждебна страна? Всички са против нас. И постоянно изпитваме недостиг на храна, което е най-важното. Без провизиите на хедуите ние не можем да оцелеем. Следователно — към Провинцията.

— В която — чу се нов глас — царят размирици.

Фабий, Квинт Цицерон и Секстий вдигнаха изумени погледи към входа на шатрата, където стоеше мъж, толкова едър, че главата му изглеждаше твърде малка.

— Виж ти, виж ти — възкликна весело Цезар. — Марк Антоний, най-после! Кога свърши делото срещу Милон? В началото на април? Кой месец сме сега? Средата на квинктил? Как дойде, Антоний? През Сирия ли?

Антоний дръпна платнището на входа и хвърли зимния си плащ, без да се впечатли особено от саркастичното посрещане. Усмихна се широко и белите му зъби блеснаха. Той прокара пръсти през къдравата си руса коса и погледна нахално втория си братовчед.

— Не, не минах през Сирия — отвърна и започна да се оглежда. — Знам, че вечерята отдавна е минала, ала няма ли някаква възможност да получа храна?

— Защо ще те храня, Антоний?

— Защото нося новини.

— Можеш да получиш хляб, маслини и сирене.

— Предпочитам един печен вол, но ще се задоволя и с това. — Антоний се настани на един свободен стол. — Здравейте, Фабий, Секстий! Как е? И самият Квинт Цицерон! Странна компания, Цезаре.

Квинт Цицерон се наежи, но обидата бе придружена от чаровна усмивка и другите двама легати също се засмяха. Донесоха храна и Антоний се зае да я унищожава. Отпи от чашата, която му напълни един прислужник, примигва и я остави обидено.

— Това е вода! — оплака се той. — Искам вино!

— Не се съмнявам, ала в моя военен лагер няма да намериш, Антоний. На сух режим сме. А щом старшите ми легати са доволни на вода, простият ми квестор също трябва да мълчи. Освен това, като започнеш, ти не знаеш кога да спреш. Това е сигурен признак за нездравословна пристрастеност към тази силно отровна течност. Воюването с мен ще ти се отрази добре. Ще останеш толкова трезвен, та може да откриеш, че глава, която не страда от постоянен махмурлук, е способна и на мисловна дейност.

Антоний понечи да възрази, но Цезар побърза да каже:

— И не ми натяквай за Габиний! Той не можеше да те обуздае. Аз обаче ще успея.

Антоний затвори уста, примигна, нацупи се като Етна, преди да изригне, после избухна в смях:

— О, не си се променил още от деня, в който ме изрита толкова силно отзад, че после цяла седмица не можех да седна! Този човек — обърна се към останалите — е напаст за целия ни род. Истинско бедствие. Ала заговори ли, дори собствената ми малоумна майка спира да се вайка и да крещи.

— Ако ще си толкова многословен, Антоний, предпочитам да чуя нещо смислено — сряза го Цезар. — Какво става на юг?

— Ами, бях в Нарбон при чичо ми Луций (не на своя глава, в Арелате намерих писмо, с което ме викаше) и той ти изпраща послание, дълго няколко педи. — Той извади дебел свитък и го подаде на Цезар. — Мога да ти го преразкажа по-накратко, ако искаш.

— Ще ми е интересно да чуя разказа ти, Антоний. Давай.

— Всичко започнало с настъпването на пролетта. Луктерий изпратил габалите и някои от южните арверни от източната страна на Цебена, за да нападнат хелвиите. Това е най-лошото. Хелвиите били разбити. Решили, че имат числено превъзходство над габалите, но не взели предвид арверните. Претърпели жестоко поражение. Донотавър е убит. Кабур и по-младите му синове обаче са живи и сега нещата вървят добре. Хелвиите са на безопасно място в градовете си.

— Жалко за Кабур, да изгуби сина си. Имаш ли представа какво смятат да правят алоброгите?

— Във всеки случай няма да се присъединят към Версенжеторикс! Минах през земите им, там кипи усилена дейност. Навсякъде издигат укрепления, няма едно селище без охрана. Готови са да отблъснат всякакво нападение.

— А водките арекомики?

— Рутените, кардурките и някои от петрокориите нападнали граничните земи между Вардон и Тарнис, но чичо Луций въоръжил и организирал водките много добре, така че те се справят изненадващо успешно. Разбира се, някои от по-отдалечените им селища са пострадали.

— А Аквитания?

— Засега там има много малко неприятности. Нициобригите се обявиха за Версенжеторикс. Царят им, Тевтомар, успя да наеме конници от аквитаните. Само че той се смята за твърде високопоставен, за да се подчини на един обикновен смъртен като Луктерий, затова потеглил с войската си да се присъедини към Версенжеторикс. Ако не броим това, на юг от Гарумна всичко е спокойно. — Антоний направи пауза, сетне добави: — Това всичкото ти го пише чичо Луций.

— На чичо ти Луций ще му хареса краят на одисеята на надутия цар Тевтомар. Наложи се да избяга от Герговия гол и върху ранен кон. Иначе щеше да участва в триумфалното ми шествие, когато се състои някой ден.

Изведнъж Цезар наклони глава към Антоний, странен жест, на който тримата му легати досега не бяха ставали свидетели. Изведнъж той им се стори най-великият сред царете, а Антоний — един прост, нищожен червей. Колко необичайно!

— Благодаря, Антоний.

Той се обърна към Фабий, Секстий и Квинт Цицерон. „Той е единственият цар от този род — рече си Квинт Цицерон. — Нищо чудно, че с брат ми Цицерон не се погаждат. Той също е царят на фамилията.“

— Добре, положението в Провинцията е стабилно, макар и опасно. Нищо чудно Версенжеторикс да е също толкова добре запознат със ситуацията, колкото мен. Да, той ще очаква да се оттегля към Провинцията. Затова мисля да оправдая очакванията му.

— Цезаре! — скочи Фабий. — Не можеш!

— Разбира се, преди това трябва да отида до Агединкум. Все пак не мога да оставя Требоний и багажа, да не говорим за верния ми и неуморим Петнайсети. Пък и как ще тръгна без добрия Тит Лабиен и четирите легиона с него?

— Как се справя той? — поинтересува се Антоний.

— Както винаги много добре. След като не успял да превземе Лутеция, продължил нагоре по течението към другия голям остров на Секвана, Мециоседум. Крепостта паднала веднага: не си били изгорили лодките. Сетне той се върнал при Лутеция. В момента на появяването му паризиите подпалили града си и побягнали на север. — Цезар се намръщи, размърда се нервно в курулното си кресло от слонова кост. — Явно из цяла Галия се носи слухът, че съм претърпял поражение край Герговия и че хедуите са въстанали.

— А? — погледна го с недоумение Антоний.

— Според писмото, което получих този следобед от Лабиен, той предпочел да не се впуска в кампания на север от Секвана. Удивително как отгатва мислите ми! Предчувствал е, че ще поискам да събера цялата си армия. — В гласа на Цезар прозвуча тъжна нотка. — Преди да си тръгне, решил, че не е зле да даде урок на паризиите (водени от един авлерк, стария Камулоген) и новите им съюзници. Не е хубаво да дразниш Тит Лабиен. Новите съюзници са атребатите на Комий и някои от беловаките. Лабиен им устроил клопка. Това никога не е било трудно. Повечето са мъртви, включително Камулоген и атребатите. В момента Лабиен се придвижва към Агединкум. — Цезар се изправи. — Ще си лягам вече. Утре тръгваме рано, но не за Провинцията, а към Агединкум.

— Цезар наистина ли е претърпял поражение край Герговия? — обърна се Антоний към Фабий, когато Пълководеца излезе от шатрата.

— Той? Поражение? Не, разбира се, че не. Просто се изтеглихме.

— Щяхме да излезем победители — намеси се Квинт Цицерон, — ако хедуите не го бяха принудили да се върне на север от Лигер. Галите са труден противник, Антоний.

— Не ми изглеждаше особено доволен от Лабиен, въпреки всичките му хвалби.

Тримата старши легати се спогледаха.

— Е, Лабиен наистина е проблем за Цезар. Не е човек на честта. Ала на бойното поле е блестящ. На Цезар никак не му харесва да зависи от него, така мислим — отвърна Квинт Цицерон.

— За повече питай Авъл Хирций — завърши Секстий.

— Аз къде ще спя тази вечер?

— В моята палатка — отговори Фабий. — Имаш ли много багаж? Всички вие, сирийските властелини, имате този навик. Танцьорки, свирачи, колесници, теглени от лъвове.

— Всъщност — усмихна се Антоний, — винаги съм мечтал да се возя в колесница, теглена от лъвове. Само че някак си реших, че братовчедът Гай няма да го одобри. Затова оставих танцьорките и свирачите в Рим.

— А лъвовете?

— Все още мързелуват в Африка.

— Не виждам причина хедуите да признават един арверн за цар и главнокомандващ! — заяви Литавик пред вождовете, събрани в Бибракт.

— Ако хедуите искат да принадлежат към новата независима нация на Галия, ще се наложи да се подчинят на мнозинството — отвърна Катбад от подиума, върху който стоеше редом с Версенжеторикс.

Това възбуди хедуиското недоволство. Когато хедуиските благородници влязоха в заседателната си зала, те откриха, че новата държава се управлява само от двама души и никой от тях не е хедуй. Да стоят сред тълпата в залата и да гледат от ниско един арверн, бе непоносимо! Твърде голяма обида, за да го преживеят!

— И кое така наречено „мнозинство“ иска Версенжеторикс? — запита Литавик. — Имало ли е избори? Ако е имало, хедуите не са присъствали! Знаем само, че Катбад накарал една малка група вождове (никой, от които не е бил хедуй!) Да превият коляно пред Версенжеторикс като пред цар! Ние не сме участвали! И няма да го сторим!

— Литавик, Литавик! — възкликна Катбад и се изправи. — Ако искаме да победим, ако ще се бием като една единна нация, някой трябва да бъде цар, докато войната, осигуряваща независимостта ни, приключи! Тогава ще можем спокойно да съберем съвет на всички племена и да определим какво ще е устройството на държавата. Боговете избраха Версенжеторикс да обедини народите ни дотогава.

— О, разбирам! Значи, е станало в Карнутум, а? — изсумтя Кот и се изправи. — Друидски заговор за издигане на един от традиционните ни врагове на трона!

— Няма никакъв заговор. Всички присъстващи тук хедуи трябва да си спомнят, че не хедуй предложи да обедини всички галски народи. И не хедуй даде начало на съпротивата, която толкова вгорчи живота на Цезар. И не хедуй обикаляше галските племена, за да печели подкрепата им. Направи го един арверн. Версенжеторикс!

— Без хедуите обединената ви Галия не струва нищо — намеси се Конвиктолав и се изправи до Литавик и Кот. — Без хедуите нямаше да победите при Герговия.

— И без хедуите — заяви гордо Литавик — така наречената ви обединена Галия е куха като бостанско плашило! Без хедуите не можете да успеете! Стига ни само да се извиним на Цезар и отново да заработим за Рим. Да им осигурим храна, конница, информация. Особено информация!

Версенжеторикс се изправи и отиде до ръба на подиума, върху който до този ден се бяха възкачвали само хедуй. И (което хедуите никога нямаше да забравят) Цезар!

— Никой не отрича значението на хедуите — зазвуча напевният му глас. — Никой не подценява хедуите, най-малкото аз. Само че аз съм цар на Галия! Това няма как да се промени, нито пък народите на Галия могат да ме заменят с някого от вас. Ти имаш големи амбиции, Литавик. Доказа, че си изключително важен за каузата ни. И аз съм последният, който би го отрекъл. Ала не ти си олицетворение на Галската корона. Защото аз ще нося корона с бели ленти като царете на Изтока!

Катбад излезе до него:

— Отговорът е прост. Всички галски народи са представени днес тук, освен ремите, лингоните и треверите. Треверите изпращат извиненията и добрите си пожелания. Не могат да напуснат земите си, защото германите постоянно ги нападат заради конете им. Колкото до ремите и линготите те са слуги на Рим. Те ще получат каквото им се полага. Сега ще гласуваме. Не за да избираме цар! Има само един кандидат, Версенжеторикс. Гласуването ще е с просто да или не. Дали той да бъде цар на Галия, или не?

Гласуването беше почти единодушно. Само хедуите бяха против.

След гласуването Катбад извади един предмет изпод бял воал, украсен с клонки от бял имел — златен шлем със скъпоценни камъни и по едно златно крило от двете страни. Версенжеторикс коленичи и Катбад го короняса. Когато всички вождове се отпуснаха на лявото си коляно, хедуите се предадоха и последваха примера им.

— Можем да изчакаме — прошепна Литавик на Кот. — Нека той да е изкупителната жертва! Щом той може да ни използва, и ние можем да използваме него.

Версенжеторикс много добре си даваше сметка за тези тайни разговори, но реши да не им обръща внимание. Успее ли Галия да прогони римляните и Цезар, той щеше да отстоява правото си върху короната.

— Всяко племе ще изпрати по десет заложници с най-знатен произход в Герговия — обяви царят на Галия.

С Катбад го бяха обсъдили предварително. Израз на недоверие, бе казал друидът. Израз на предпазливост, твърдеше Версенжеторикс.

— Нямам намерение да увеличавам числеността на пехотата си преди общия сбор в Карнутум, защото нямам намерение да влизам в открит бой с Цезар. Ала искам още петнайсет хиляди конници да ми бъдат изпратени веднага. Такава е заповедта ми като ваш цар. С тези конници и онези, които вече се бият за нас, смятам да попреча на Цезар да попълва запасите си от храна.

Той понижи глас:

— Сетне ще поискам една жертва. Нареждам всички племена по пътя на Цезар да унищожат селата, хамбарите, складовете си. Онези, които участват от самото начало, вече го сториха. Сега обаче искам същото от хедуите, мандубиите, амбарите, секваните и сегусиавите. Всичките мои останали народи…

— Чухте ли? „Нареждам!“ „Моите народи!“ — изръмжа Литавик.

— … ще хранят и подслоняват онези, които се лишават, за да лишат римляните. Това е единственият начин. Храбростта на бойното поле не е достатъчна. Ние не се сражаваме със страхливци, не се сражаваме с митични скандски юначаги, не се бием срещу глупаци. Нашият враг е велик, храбър, хитър. Затова трябва да се бием с всяко оръжие, което имаме. Трябва да бъдем по-велики, по-храбри, по-хитри. Ще изпепелим земята си, ще разкопаем нивята си, ще унищожим всичко, което може да нахрани войската на Цезар. Струва си цената, приятели гали. Това е цената на свободата, на истинската независимост, на нашата собствена нация! Свободни хора в свободна страна!

— Свободни хора в свободна страна! — закрещяха вождовете и затропаха по дървения под, докато той загърмя; сетне краката им влязоха в такт и тропането отекна като гърма на хиляди бойни барабани.

— Литавик, заповядвам ти да изпратиш десет хиляди хедуиски пехотинци и осемстотин конници в земите на алоброгите. Притисни ги, докато се присъединят към нас.

— Лично ли да ги поведа?

Версенжеторикс се усмихна:

— Скъпи ми Литавик, ти си ми твърде ценен, за да те хабя за алоброгите. Един от братята ти ще свърши работа.

Царят на Галия повиши глас:

— Научих, че римляните започнали изтегляне от земите ни към Провинцията! Отливът, който започна при Герговия, продължава с пълна сила!

Войската на Цезар отново се събра, макар че Петнайсети легион вече го нямаше. Войниците от него, вече обиграни, бяха разпределени сред останалите и най-вече в намаления с една десета Осми. Начело с Лабиен, Требоний, Квинт Цицерон, Фабий, Секстий, Хирций, Децим Брут, Марк Антоний и неколцина други легати армията понесе целия си багаж и се насочи на изток от Агединкум към земите на винаги верните лингони.

— Каква хубава, тлъста примамка изглеждаме — сподели доволно Цезар пред Требоний. — Десет легиона, шест хиляди конници, всичкият багаж.

— А от тези конници две хиляди са германи — отбеляза с усмивка Требоний и се обърна към Лабиен. — Ти какво мислиш за новата ни германска кавалерия, Тите?

— Заслужават всяка сестерция, която харчим по тях — изръмжа доволно той и оголи конските си зъби. — Макар че Цезаре, съмнявам се името ти да се споменава с много обич между сериозно обидените ни военни трибуни!

Цезар се засмя, вдигна вежди. Хиляда и шестстотин германи бяха чакали пред Агединкум и Требоний положи огромни усилия да смени дребните им кранти с ремски жребци. Не че ремите не даваха животните си. Те взимаха толкова скъпо, че бяха готови да продадат конете си до последния, освен необходимите за размножаване. Просто нямаха достатъчно. Цезар реши проблема, като накара всичките си военни трибуни да сменят високите си италийски жребци с германски понита. Виковете на недоволство можеха да се чуят на километри, но Цезар не отстъпи.

— Същата работа ще вършите и от гърба на понита, и между крилете на пегаси — отвърна той. — По-важното е с предимство, така че, мълчете, негодници!

Римската колона, двайсет и четири километра дълга, с блестящи като люспи брони, се изви на изток, двете хиляди германски конници и четирите хиляди реми се движеха отстрани.

— Защо правят колоните си толкова дълги? — недоумяваше цар Тевтомар, докато с цар Версенжеторикс наблюдаваха безкрайния на пръв поглед керван от едно възвишение. — Защо не се движат с по-широк фронт? Пак ще могат да запазят скъпоценния си строй, просто могат да наредят четири, пет или шест колони една до друга.

— Защото — обясни търпеливо цар Версенжеторикс — никоя войска не е достатъчно голяма, за да нападне една дълга и тънка колона. Дори да имам три или четиристотин хиляди души, колкото се надявам да събера в Карнутум, няма да ми стигнат да го направя. Макар че с толкова войска със сигурност ще опитам. Римската колона е много хитро измислена. Без значение в кой от краищата й се извършва нападението, останалата й част може да действа като крила, да се обърне и да обкръжи нападателя. И са толкова добре обучени, че могат да се строят под формата на един или няколко квадрата по всяко време, преди още да сме успели да ги нападнем. Това е една от причините да искам толкова хиляди стрелци. Научих, че само преди година партите нападнали една римска колона при поход и я разбили благодарение на стрелците си и това, че цялата им войска била конна.

— Значи, ще ги оставиш да си тръгнат, така ли?

— Не и необезпокоени, не. Имам трийсет хиляди конници срещу техните шест хиляди. Добро разпределение. Никакви битки с пехота, Тевтомаре. Ще проведем обаче едно конно сражение. О, не мога да дочакам деня, когато ще използвам стрелците си!

Той нападна с конницата си, разделена на три групи, когато Цезар преминаваше недалеч от северния бряг на река Икауна. Стратегията на галите зависеше от това, дали Цезар ще разреши на конницата си да се отдалечи от пехотата. Версенжеторикс бе убеден, че ще им заповяда да останат около колоната и ще се задоволи само да отблъсне нападението.

Толкова самоуверени бяха галските конници, че дадоха клетва пред царя си, че ако някой не мине поне два пъти с коня си през римската колона, няма да се върне вече в уюта на дома си, при жена си и децата си.

По една от трите деветхилядни групи нападна двата фланга на колоната, докато третата се хвърли върху началото й. Проблемът обаче бе там, че теренът за такава масирана конна атака трябваше да е много равен и проходим. Това беше удобно и за римската пехота, тя лесно се прегрупира в квадрат с всичкия багаж и артилерия по средата. Пък и Цезар не постъпи според очакванията на противника си. Вместо да нареди на конницата да остане и да защитава пехотата, той я раздели на групи по две хиляди. След това я изпрати начело с Лабиен да се бие с галите в открито сражение.

Германите от десния фланг предопределиха успеха: те изкачиха на върха на едно възвишение, объркаха галите, които се бояха от тях, и препуснаха срещу им с бойни викове. Галите побягнаха на юг и се оставиха да бъдат притиснати към реката, където Версенжеторикс изкара пехотата си в опит да установи някакъв ред. Нищо обаче не можеше да спре германската атака, особено при тези великолепни коне. Жадните за кръв убийски воини, със сложно сплетени на топка опашки върху обръснатите си глави, застигаха всеки. Не толкова склонните към излишни рискове реми сметнаха честта си за застрашена и направиха всичко, за да не бъдат посрамени от германите.

За късмет нощта беше безлунна, конницата на Цезар се оттегли и позволи на царя на Галия да събере хората си.

— Толкова много германи! — промълви с треперещ глас Гутруат.

— И върху ремски коне — отбеляза горчиво Версенжеторикс. — О, ще си изпатят тези реми!

— Точно това е главният ни проблем — установи Седулий. — Твърдим, че сме единни, но някои не го приемат присърце. — Той погледна Литавик. — Като хедуите!

— Хедуите доказаха куража си днес — процеди през зъби той. — Кот, Каварил и Епоредорикс не се завърнаха. Мъртви са.

— Не, видях Каварил пленен — възрази Драпес, — а другите забелязах да се оттеглят. Не всички са тук. Някои минаха отстрани, вероятно за да заобиколят Цезар и да продължат на запад.

— Какво ще стане сега? — попита Тевтомар.

— Мисля — изрече бавно Версенжеторикс, — че трябва вече да чакаме общия сбор. Само няколко дни остават. Надявах се да мога сам да ида в Карнутум, но при това положение трябва да остана с войската си. Гутруате, ти ще отидеш на сбора. Вземи Седулий и неговите лемовики, Драпес със сеноните, Тевтомар с нициобригите и Литавик с хедуите. Аз ще задържа остатъка от конницата и осемдесетте ни хиляди пехотинци: мандубии, битуриги и всичките си арверни. На какво разстояние е Алезия, Дадераксе?

Вождът на мандубиите отговори, без да се замисля:

— На около деветдесет километра на изток.

— Тогава ще се установим в Алезия за няколко дни. Само за няколко. Не възнамерявам да допусна втори Аварикум.

— Алезия не е Аварикум — възрази Дадеракс. — Твърде голяма е, твърде нависоко и твърде добре укрепена, за да бъде превзета при внезапно нападение. Дори римляните да опитат да я обсадят като Аварикум, няма да могат да ни обкръжат вътре. Ще сме в състояние да се оттеглим, когато решим.

— Критогнате, колко храна имаме? — обърна се Версенжеторикс към братовчед си.

— Ще стигне за десет дни, ако Гутруат ни остави по-голямата част.

— Колко запаси има в Алезия, Дадераксе, като имаш предвид, че ще закараме осемдесетхилядна пехота и десет хиляди конници?

— Достатъчно за десет дни, но ще можем да докараме и още. Римляните не могат да завардят цялата околност. — Мандубият се подсмихна. — Местността надали може да се нарече равна.

— Тогава утре ще се разделим, както казах. Гутруат тръгва за Карнутум с по-голямата част от конницата и малко пехота. Аз отивам в Алезия с по-голямата част от пехотата и десет хиляди конници.

Земята на мандубиите се разполагаше на височина около осемстотин стъпки над морското равнище с каменисти хълмове, издигащи се на още шестстотин и петдесет стъпки. Алезия, главната им крепост се намираше върху платовидно възвишение с ромбовидна форма, оградено от хълмове приблизително със същата височина. От двете дълги страни на платото, ориентирани на север и юг, тези хълмове отстояха на известно разстояние, докато източният почти се свързваше с него. В долините от двете дълги страни течаха две реки. За завършек на тази природна защитено възвишението на Алезия бе по-стръмно от запад и там пред него се простираше равнина с дължина малко повече от пет километра, през която двете реки продължаваха почти успоредно една на друга.

Укрепена с яка галска стена, цитаделата заемаше по-стръмния западен край на платото. Източният се спускаме плавно и не беше ограден. В града се криеха няколко хиляди мандубии — жени, деца, старци.

— Да, правилно си я спомням — отбеляза Цезар, когато войската му пристигна на малката равнина с двете реки от запад на възвишението. — Требоний, какво докладват разузнавачите?

— Че Версенжеторикс е решил да се укрепи вътре, Цезаре. Заедно с осемдесет хиляди пехотинци и десет хиляди конници. Цялата кавалерия, изглежда, лагерува извън стените от източната страна на платото. Достатъчно безопасно е да идеш да видиш сам.

— Да не намекваш, че нямаше да отида, ако не беше безопасно?

Требоний примигна смутено:

— След всички тези години? Надявам се, че не! Грешка на езика.

Цезар дръпна нервно юздите на обикновената си германска кранта.

— Защо е толкова раздразнителен? — прошепна Децим Брут.

— Защото се надяваше положението да не е толкова тежко, каквото си го спомняше — отвърна Фабий.

— Защо трябва да се муси цял ден заради това? Този град е непревземаем — намеси се Антоний.

Лабиен избухна в смях:

— Само ти си мислиш така, Антоний! Все пак аз се радвам, че си сред нас. С тези плещи чудесно ще се справиш с копането.

— Да копая ли?

— Да копаеш, копаеш и пак да копаеш.

— Не и легатите!

— Зависи колко ще се наложи да се изкопае. Ако той вземе лопатата, няма къде да бягаме.

— О, богове, началникът ми е луд!

„Де да бях поне наполовина толкова луд, колкото него!“ — Въздъхна със съжаление Квинт Цицерон. Легатите подкараха конете си в колона по един след Цезар покрай реката от южния край на Алезия. Антоний успя да прецени размерите на платото — повече от два километра между западния и източния край. Стръмен склон, под скалисти откоси от двете страни. Можеше да се изкачи лесно, но не и при военно нападение. Преди да стигнат до върха, легионерите щяха доста да се запъхтят. Пък и щяха да станат лесна мишена за стрелците. Дори неограденото пространство от един километър от изток бе трудно за нападение, а и нямаше достатъчно пространство за маневриране.

— Стигнали са преди нас — отбеляза Цезар и посочи върха на източния склон, където започваше криволичещият път към крепостта.

Галите бяха издигнали стени от по шест стъпки на бреговете на двете реки, след това бяха прокопали ровове пред тях и ги бяха напълнили с вода. На склоновете от северната и южната страна на известно разстояние от предните ограждения бяха изградени по-ниски стени.

Галските конници, които пазеха тези укрепления, посрещнаха римляните с обидни възгласи. Цезар им отвърна с усмивка и им помаха. Легатите му обаче не виждаха нищо весело в поведението му.

Отзад, на малката равнина, легионите устройваха бързо лагера.

— Само походен лагер, Фабий — нареди Цезар. — Добре укрепен, но нищо повече. Ако смятаме да решим изхода от войната тук, няма смисъл да хабим сили за нещо, което ще разрушим след броени дни.

Легатите му се събраха мълчаливо около него.

— Квинте, ти си специалистът по сеченето. Започвай. И не хвърляй хубавите клони, имаме нужда от заострени колове. Нарежи фиданки за брустверите, стените и защитните прегради на кулите. Секстий, взимай Шести и отивай за провизии. Имаме нужда от въглища, така че се погрижи да доставиш. Не ми трябват за заякчаване на коловете, това ще се прави на обикновени огньове. Въглищата ни трябват за обработка на желязото. Антистий, желязото е твоя работа. Нека ковачите сглобят пещите и да си приготвят калъпите. Сулпиций, ти ръководиш изкопните работи. Фабий, ти ще строиш брустверите, стените и кулите. Като началник на снабдяването, Антоний, твоя задача е да осигуряваш всичко необходимо за войската. Ако не се представиш добре, ще те лиша от гражданството ти, ще те продам в робство, а след това ще те разпъна на кръст. Лабиен, ти си по отбраната. Ако можеш, ограничи се с конницата, пехотата ми трябва за работа. Требоний, ти си ми първият заместник, ще ме следваш навсякъде. Децим и Хирций, вие също. Имам нужда от всичко по много и искам хранителни запаси най-малко за трийсет дни, ясно ли е?

Никой не посмя да попита, затова Антоний се обади:

— Какъв е планът?

Цезар погледна първия си заместник:

— Какъв е планът, Требоний?

— Ще обкръжаваме.

Антоний затаи дъх:

— Да обкръжаваме?

— Думата е дълга, Антоний, прав си — съгласи се Цезар. — Об-кръ-жа-вам. Означава, че ще издигнем обсадни стени около цялата Алезия, докато прекъснем достъпа им навън. Версенжеторикс не вярва, че мога да го затворя на върха на този хълм. Ала аз мога. И ще го направя.

— Това са няколко километра! — възкликна Антоний. — Наоколо почти няма равно място!

— Ще издигнем стените по склона, Антоний. Ако не можем да я обкръжим по равно, ще го направим през възвишенията. Главното ограждение ще обхване целия периметър около крепостта. Ще прокопаем два рова, външният — петнайсет стъпки широк и осем дълбок, със стръмни брегове, равно дъно и пълен с вода. Точно зад него вторият също ще е петнайсет стъпки на широчина, но със скосено дъно, без място, където да се стъпи. Стената ни ще се издига на самия бряг на този ров, дванайсет стъпки пръст, изкопана от рововете. Това какво ти говори за стената Антоний?

— Че от нашата страна ще бъде дванайсет стъпки висока, а от другата ще е двайсет, защото ще се издига направо от рова, дълбок осем стъпки.

— Слава на боговете, че избра него за ролята на дежурния глупак! — прошепна Децим Брут.

— Нали са роднини — отбеляза Квинт Цицерон, специалистът по роднинските връзки.

— Чудесно, Антоний! — похвали го Цезар. — Отбранителната платформа от нашата страна на стената ще е десет стъпки широка. Пред нея ще са разположени брустверите за защита от стрели. Разбра ли сега, Антоний? Добре! През осемдесет стъпки по дължината на стената ще се издигнат кули на три етажа, броено от платформата. Някакви въпроси Антоний?

— Да, пълководецо. Каза, че това ще е главното укрепление. Какво друго имаш предвид?

— Там, където теренът е равен и позволява масирана атака, ще прокопаем траншеи с отвесни брегове, по дванайсет стъпки широки и петнайсет дълбоки, на четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, Антоний!) от главните ровове. Ясно ли е това?

— Да, пълководецо. Какво смяташ да правиш на тези четиристотин крачки (това са две хиляди стъпки, пълководецо!) между траншеите и пълните с вода ровове?

— Мисля да посадя градина. Требоний, Хирций, Децим, да пояздим. Искам да измеря дължината на стената.

— На колко я преценяваш? — попита с усмивка Антоний.

— Между шестнайсет и осемнайсет километра.

— Той е луд — заяви убедено Антоний пред Фабий.

— Да, ала това е толкова хубава лудост!

Когато наблюдателите от крепостта видяха как римляните се захващат за работа, как началниците обикалят хълма, как рововете започват да се прокопават и стените да се издигат, те разбраха какво е намислил Цезар. Първата реакция на Версенжеторикс бе да изпрати конницата си, но галите още не можеха да преодолеят паническия си страх от германите и претърпяха тежко поражение. Най-кървавото клане стана в източния край на възвишението, докато галите се изтегляха. Вратите на укрепленията бяха твърде тесни, за да позволят на уплашените конници да влязат наведнъж и германите се възползваха от възможността да посекат колкото можеха повече гали и да вземат конете им, защото всеки германски воин се стремеше да си набави поне две добри ездитни животни.

През следващата нощ оцелелите галски войници препуснаха на изток по хребета, което подсказа на Цезар, че Версенжеторикс е осъзнал какво го чака. Той и осемдесетте хиляди пехотинци бяха блокирани в Алезия.

Пълният с вода ров, скосеният ров, земният насип, брустверите, стените и кулите се изграждаха със скорост, която Антоний, смятащ себе си за напълно запознат с тънкостите на военното дело, намираше за невероятна. За тринайсет дни легионите на Цезар завършиха всички тези съоръжения на дължина от осемнайсет километра и прокопаха траншеите на равните участъци.

Също така посадиха „градината“ на Цезар на онези четири хиляди стъпки между пълния с вода ров и траншеите. Дълбоките изкопи с отвесни стени можеха да бъдат преминати с временни мостове. Бойни отреди от Алезия излизаха и нападаха войниците, работещи по укрепленията, и то със завиден успех. След изграждането на лагера Цезар накара ковачите да изработят малки метални шипове. И така хиляди от тях бяха излети, докато всеки къс желязо, пленен от битуригите, беше изразходван.

В тази така наречена Цезарова „градина“ имаше три различни вида „цветя“. Най-близо до траншеите войниците заровиха една стъпка дълги колове, на чиито върхове бяха закрепени металните остриета. Шиповете стърчаха малко над земята и римляните ги покриваха с тръстики и сухи листа. По-нататък следваха групички от ями, по три стъпки на дълбочина и с леко наклонени стени. На дъното им бяха забити силно заострени колове с дебелината на човешко бедро и две трети дупките бяха запълнени. Покриваха ги с тръстикови рогозки така, че само върховете на коловете да стърчат. Отгоре бяха замаскирани с листа. Имаше осем групи от тези съоръжения, наречени от войската „лилии“, разположени в серии по пет под формата на квадрат. Най-близо до пълния с вода ров бяха прокопани тесни канавки, по пет стъпки на дълбочина, в които се закрепваха заякчени на огън заострени клони под такъв наклон, че да са насочени на височината на човешко лице или на гърдите на конете. Тях войниците наричаха шеговито „надгробни камъни“.

Бойните отреди престанаха да нападат.

— Добре — рече със задоволство Цезар, когато укрепленията бяха завършени. — Сега трябва да направим същото от външната страна. На двайсет и три километра дължина около първите ограждения. Ще се наложи да ги изградим по върховете на повечето хълмове, което, разбира се, увеличава разстоянието. Разбираш ли, Антоний?

— Да, Цезаре.

Очите на Антоний заиграха весело. Доставяше му удоволствие да играе ролята на глупака, на когото всичко трябва да му се обяснява. Той зададе въпроса, който се очакваше от него:

— Защо?

— Защото, Антоний, в момента галите се събират в Карнутум. Не след дълго ще пристигнат край Алезия, за да избавят Версенжеторикс. Затова трябва да изградим едни укрепления, за да му попречим да избяга, и втори, за да се отбраняваме от галската войска. Ще останем между тях.

— О! — възкликна Антоний и поглади чело с огромната си длан. — Като стадиона за надбягвания с колесници на Марсово поле! Ние ще сме на самата писта, а укрепленията ще са перилата, които я ограничават. Алезия е в средата, а галските подкрепления, ще са отвън.

— Много добре, Антоний! Чудесно сравнение.

— Колко време имаме, докато дойде галската войска?

— Разузнавачите ми го изчисляват най-малко на тринайсет дни, може би повече, но външното укрепление трябва да бъде завършено до изтичането на този период. Това е заповед.

— Тази стена ще е с пет километра по-дълга!

— Войската — намеси се Требоний — вече има достатъчно опит, за да строи с пет километра по-бързо, Антоний.

И строиха по-бързо, въпреки че теренът беше по-неравен. Двайсет и шест дни след пристигането на Цезар пред Алезия крепостта бе оградена с две еднакви, но насочени в противоположни посоки защитни съоръжения. В същото време в границите на ограждението бяха изградени двайсет и три форта, по една висока наблюдателна кула на всеки хиляда стъпки покрай външната стена и няколко укрепени лагера за пехотата (върху възвишенията) и конницата (в равнината, където имаше достатъчно вода за конете).

— Не съм измислил нещо ново — обясни Цезар, докато оглеждаше завършената работа. — Този подход е използван от Ханибал при Капуа. Сципион Африкански е прибягвал до него два пъти: при Нуманция и при Картаген. Идеята е да се задържат обсадените вътре и да им се отнеме всяка възможност да получат подкрепления и провизии. Макар че при никоя от предишните такива обсади не е имало допълнителна войска от четвърт милион. В Капуа защитниците са били повече отколкото в Алезия, също и в Картаген. Ала ние определено ще държим първенството, когато пристигнат подкрепленията на галите.

— Струва си труда — измърмори мрачно Требоний.

— Да. Само че не можем да си позволим лукса на Акве Секстие. Галите са се поучили от грешките си. Освен това нямам намерение да губя войници напразно. — Лицето на Цезар изведнъж се озари. — Не са ли чудесни момчета? — В гласа му се долавяше истинска любов. — Такива чудесни момчета!

Обърна се към легатите си с по-сурово изражение:

— Наше задължение е да сторим всичко възможно, за да запазим живота им, и по възможност, здравето им. Няма да позволя толкова труд и желание да отидат на вятъра. Доколкото съм осведомен, трябва да очакваме четвъртмилионна галска армия. Всичко тук направих, с цел да защитим колкото се може по-добре живота на хората си. И да си подсигурим победата. Независимо от изхода, войната за Галия ще приключи тук. — Цезар се усмихна. — Във всеки случай аз не предвиждам да се проваля.

Вътрешните укрепления преминаваха през долините около Алезия, освен в източния край, където пресичаха рида, долепен до платото. Външните прекосяваха малката равнина на запад, изкачваха се по хълма на юг от Алезия, слизаха отново през долината на южната река, пресичаха източния хребет, спускаха се отново към северната река и пак се изкачваха по възвишенията на север от крепостта. Два от четирите пехотни лагера се разполагаха върху южния хълм, един — върху северния.

И там, където се спускаха склоновете на северното възвишение, се намираше единствената слаба точка на укрепленията. Хълмът на северозапад се беше оказал твърде висок, за да прекарат стените през върха му. Близкият лагер на конницата бе свързан с външната стена чрез много яко допълнително укрепление, но четвъртият пехотен лагер се намираше на твърде труден терен, за да бъде укрепен по същия начин. Точно по тази причина беше изграден там — за да защитава пробива между стените, спускащи се по склона на северозападния хълм и тези по протежение на дългата страна на лагера, които на всичкото отгоре бяха издигнати върху стръмен каменист терен.

— Ако имат добри разузнавачи, ще открият слабостта ни — установи Лабиен; орловият му профил се очерта на фона на небето, кожената му ризница изскърца. Той единствен сред легатите яздеше високия си италийски жребец. — Лошо.

— Да — съгласи се Цезар, — но по-лошо щеше да бъде, ако сами не го бяхме забелязали. Пехотата ще го отбранява. — Той прехвърли единия си крак през седлото (характерен негов навик) и се обърна на югозапад. — Там ще бъде наблюдателницата ми, на южния хълм. Те ще се съсредоточат върху западния край на укрепленията, имат твърде много конници, за да атакуват от север или от юг. Версенжеторикс ще излезе от западния край на Алезия, за да нападне вътрешните ни стени на същото място.

— Сега — въздъхна Децим Брут — не ни остава друго, освен да чакаме.

Може би понеже в последно време не беше слагал и капка вино в устата си, Марк Антоний се чувстваше възбуден, толкова изпълнен с енергия и любопитство, че попиваше всяка дума, изречена от легатите или Цезар, всяка промяна на изражението му. Да бъде там в такъв момент! Крепост като Алезия никога не бе превземана досега, независимо какво говореше Пълководеца за Сципион Африкански. По-малко от шейсет хиляди души отбраняваха пространството около стените с обиколка от деветнайсет километра и щяха да бъдат притиснати между осемдесетте хиляди защитници на крепостта и четвъртмилионна галска войска отвън…

„Аз съм тук! Аз съм участник в това събитие! О, Антоний, ти също си късметлия! Аз съм участник в това! Точно затова се трудят за него, точно затова го обичат толкова, колкото ги обича и той. Той ги води към вечна слава, защото споделя триумфа си с тях. Без тях той е нищо. Но го осъзнава. А Габиний не си даваше сметка за това. Нито някой друг от онези, при които съм служил. Той говори на техния език. Когато се движи сред тях, сякаш се разхожда сред знатни дами на прием в Рим. Той има чар. Ала аз също го притежавам. Един ден те ще ме обичат, както сега обичат него. Затова трябва да науча тайните му и когато той стане твърде стар за такъв живот, аз ще заема мястото му. Един ден хората на Цезар ще станат хора на Антоний. Още десет години и той няма да е в състояние да води такъв живот. Още десет години и аз сам ще определям съдбата си. И ще се превърна в нещо повече от Гай Юлий Цезар. Той няма да може да ме засенчи.“

Версенжеторикс и вождовете стояха на върха на западната стена на Алезия, където платото се стесняваше и се издаваше на запад като кристал, израсъл от върха на диамант.

— Както изглежда, току-що завършиха обиколката на укрепленията си — предположи Битургон. — Кой е онзи с хубавия кон?

— Лабиен — отвърна Версенжеторикс. — Предполагам, че останалите са дали животните си на германските гадове.

— Много дълго се задържаха на това място — отбеляза Дадеракс.

— Оглеждат слабото място на укреплението си. Как обаче да известя за него подкрепленията ни, когато пристигнат? Вижда се само оттук. — Версенжеторикс се извъртя. — Да се прибираме. Време е да обсъдим нещата.

Бяха четирима: той, братовчед му Критогнат, Битургон и Дадеракс.

— Храна — произнесе царят; съсухреният му вид допълнително усилваше значението на тази дума. — Дадеракс, колко още ни остава?

— Зърното свърши, но още имаме говеда и овце. И малко яйца, ако е останала жива кокошка. От четири дни сме на половин дажби. Ако ги намалим още наполовина, може да ни стигне за четири-пет дни. След това ще се наложи да си ядем обувките.

Битургон удари с юмрук по масата толкова силно, че другите трима подскочиха.

— О Версенжеторикс, не се преструвай! Подкрепленията трябваше да са пристигнали още преди четири дни, всички го знаем! А има и още нещо, което премълчаваш, макар че трябва да го признаеш открито. Че изобщо не очакваш никакви подкрепления.

Настъпи неловко мълчание. Версенжеторикс, седнал на челното място, постави ръце върху масата, обърна се и се загледа през големия прозорец с отворени капаци, през които проникваше свеж пролетен въздух. Откакто бяха осъзнали, че ще бъдат затворени в Алезия, той си бе пуснал мустаци и брада и сега добре се виждаше защо се е бръснел толкова старателно — космите му бяха редки и сребристобели. Вече не носеше и короната си.

— Ако са тръгнали, досега трябваше да са тук — призна той с въздишка. — Вече не се надявам, няма да дойдат. Затова храната е главната ни грижа.

— Хедуите! — изръмжа Дадеракс. — Хедуите са ни предали!

— Да не предлагаш да се предадем? — попита Битургон.

— Не. Но ако някой от вас иска да изведе хората си и да се предаде на Цезар, ще го разбера.

— Не можем да се предадем — възрази Дадеракс. — Ако го сторим, ще посрамим Галия.

— Значи единственият ни изход е внезапно нападение. Ако ще мрем, поне да е с бой.

Критогнат бе по-възрастен от Версенжеторикс и изобщо не приличаше на него; беше едър, червенокос, със сини очи и тънки устни — истински гал. Той скочи, сякаш столът му бе твърде тесен, и закрачи из стаята.

— Не го вярвам — рече и удари десния си юмрук в лявата длан. — Хедуите изгориха мостовете си за отстъпление. Не могат да ни предадат, защото няма да посмеят. Литавик няма да се предаде доброволно, за да участва в триумфалното шествие на Цезар. Той управлява хедуите, не друг! Не, не го вярвам. Литавик иска да победим, защото се стреми да стане цар на Галия, не да живурка като послушна марионетка на римляните. Той ще впрегне всичките си сили, за да ти помогне да победиш, Версенжеторикс. Едва тогава ще опита да те предаде! Тогава ще направи своя ход. — Критогнат се върна при масата, погледна умолително братовчед си. — Не осъзнаваш ли колко съм прав? Подкрепленията ще дойдат! Сигурен съм, че ще дойдат! Защо закъсняват, нямам представа. Кога ще дойдат, също не знам. Ала те ще дойдат!

Версенжеторикс се усмихна, вдигна ръка:

— Да, Критогнате, ще дойдат. Аз също го вярвам.

— Преди малко твърдеше обратното — изсумтя Битургон.

— Преди малко мислех обратното. Ала Критогнат е прав. Хедуите ще загубят твърде много, ако ни предадат. Не, по-вероятно събирането на войската да се е забавило, защото на хората им е било нужно повече време да стигнат. Все се питам колко щеше да ми отнеме на мен, ако трябваше да го организирам. Гутруат е последователен човек, докато не го обхване прекомерен ентусиазъм, а в организирането на военен сбор няма място за излишни чувства.

Той говореше все по-възбудено, жизнеността му се възвърна, загриженото му изражение изчезна.

— Значи, отново да намалим дажбите наполовина — въздъхна Дадеракс.

— Има и друг начин да си набавим храна — отбеляза Критогнат.

— Какъв? — попита скептично Битургон.

— Войниците трябва да оцелеят, Битургоне. Трябва да сме готови за бой, щом дойдат подкрепленията. Представи си само да дойдат, да победят Цезар и да ни намерят мъртви от глад. Какво ще стане с Галия тогава? Царят е мъртъв, Битургон — мъртъв, Дадеракс — мъртъв, Критогнат — мъртъв, и всички мъже, всички мандубийски жени и деца? Защото не е имало какво да ядем. Умрели сме от глад.

Критогнат се отдалечи малко и застана така, че другите да могат да го видят в цял ръст.

— Предлагам да сторим както когато ни нападнаха кимврите и тевтоните! — продължи той. — Предлагам да направим, както направиха хората ни тогава: затваряха се в крепостите и когато им свършваше храната, изяждаха безполезните. Онези, които бяха неспособни да се бият. Зловещо меню, но необходимо. Точно така оцеляваха галите. А кои бяха враговете ни тогава? Германите! Омръзнахме им и се оттеглиха към други земи, оставяйки ни такива, както бяхме и преди да дойдат — свободни, съхранили традициите обичаите и правата си. Кои са враговете ни сега? Римляните! Те няма да се оттеглят сами. Те ще вземат земите ни, жените ни, правата ни, плодовете на труда ни. За да си построят вили с отоплителни пещи, бани и цветни градини! Да ни смачкат и да издигнат робите ни на наше място! Да превземат крепостите ни и да ги превърнат в градове с всички злини, които върлуват там! Ние, благородниците, ще станем роби! И казвам ви, по-скоро ще ям човешко месо, отколкото да стана римски роб!

Версенжеторикс затаи дъх, пребледня.

— Отвратително! — възкликна.

— Мисля, че трябва да го съобщим на войниците — предложи Битургон.

Дадеракс се беше привел над масата, хванал главата си с ръце.

— Моят народ, моят народ — занарежда. — Моите старци, моите жени, техните деца. Моите невинни съплеменници.

Версенжеторикс си пое въздух.

— Не мога — промълви.

— Аз мога — заяви Битургон. — Нека да видим обаче какво ще кажат войниците.

— Ако войниците ще командват, защо ни е цар? — възрази Критогнат.

Царят се изправи.

— О, не, Критогнате, царят няма да вземе такова решение! Царете имат съветници; дори най-великите. А щом става дума за нещо, което ще ни принизи до най-долни скотове, целият народ трябва да реши. Дадераксе, събери всички в източния край на крепостта.

— Колко мъдро! — прошепна Дадеракс и се изправи. — Ти знаеш какво ще е решението, Версенжеторикс! Ала така се избавяш от отговорността. Те ще решат да изядат невинните ми съплеменници. Изгладнели са като вълци, а месото си е месо. Ала аз имам друга идея. Нека направим каквото правят всички с онези, които не могат да изхранят. Да оставим съдбата на невинните в ръцете на боговете. Да ги изкараме от крепостта като отритнати деца. Да постъпим като родители, които не могат да хранят излишни гърла, но се надяват някой друг да се смили над децата им. Така ги оставяме на милостта на боговете. Може би римляните ще се смилят и ще ги пуснат през редиците си. Може би римляните имат твърде много храна и ще им отстъпят огризките от трапезата си. Може би подкрепленията всеки момент ще дойдат. Може да умрат пред стените на крепостта, отритнати от всички, включително от боговете. Това мога да го приема. Ала наистина ли очакваш да се съглася да ям собствените си невинни съплеменници? Никога! Никога! По-скоро да ги изгоня навън като подарък за боговете. Ако го сторим, ще храним няколко хиляди гърла по-малко. Така запасите ще ни стигнат за много повече време. — Очите му бяха потъмнели, налети със сълзи. — А ако подкрепленията не дойдат, когато свърши храната, можете да изядете първо мен.

Последните животни, пасящи на източния, неограден край на платото, бяха вкарани в крепостта; жените, старците и децата бяха изкарани навън. Сред тях и жената на Дадеракс, баща му и старата му леля.

До падането на нощта те стояха на групички пред стените, плачеха и молеха войниците да ги пуснат вътре. Сетне се свиха по земята и заспаха неспокоен, гладен сън. Сутринта отново започнаха да плачат и да се молят. Никой не откликна на молбите им. Никой не им отвори. На обяд те започнаха бавно да слизат към подножието на хълма, където спряха на брега на големия ров с протегнати ръце към укрепленията на римляните. Тук отново никой не откликна на молбите им. Никой не ги покани. Никой не излезе да прехвърли мост през рова, за да ги пусне. Никой не им хвърли храна. Римляните просто ги наблюдаваха, докато не им омръзна, след това им обърнаха гръб и се заеха със задачите си.

В късния следобед цивилните мандубии се добраха отново до върха на хълма, събраха се под стените и пак започнаха да плачат, да молят и да викат по име онези, които познаваха и обичаха вътре. Никой обаче не им отговори. Никой не се показа. Портите останаха затворени.

— О, Дан, майко на света, спаси народа ми! — мълвеше Дадеракс в мрака на стаята си. — Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спаси народа ми! Нека подкрепленията дойдат утре! Идете при Ез и се застъпете за нас, моля ви! О, Дан, майко на света, спаси народа ми! Сулис, Нуаду, Бодб, Мача, спасете народа ми…

И така безспир.

Молбите на Дадеракс бяха чути. На заранта подкрепленията пристигнаха. Появиха се от югозапад и се настаниха на хълмовете от тази страна, не особено внушителна гледка, защото възвишенията бяха гористи и войниците оставаха частично скрити. Към обяд на следващия ден обаче равнината между двете реки се изпълни с конници, зрелище, което никой съгледвач от римските наблюдателни кули нямаше да забрави. Истинско море от конници, толкова многобройни, че не можеха да бъдат преброени.

— Толкова са много, че няма да могат да маневрират — размишляваше Цезар, застанал на наблюдателницата си в западната част на южния хълм малко под върха. — Защо не могат да разберат, че голямото количество невинаги води до най-доброто качество? Ако бяха изкарали една осма от тази конница, можеха да ни победят. Пак щяха да имат достатъчен числен превес, а щяха да разполагат с пространство, за да се разгърнат. Сега от огромния им брой няма абсолютно никаква полза.

— Те нямат истински главнокомандващ — отбеляза Лабиен. — Имат неколцина предводители, които със сигурност няма да успеят да се сработят.

Любимият боен кон на Цезар с копита, набраздени така, сякаш бяха с отделни пръсти, пасеше кротко наблизо, краката му почти не се виждаха от тревата. Военният съвет се събра; онези от легатите, които като Требоний нямаха поверено подразделение, и трийсетте трибуни върху ниски германски кончета бяха готови веднага да препуснат към някой участък от бойното поле, за да поемат командването.

— Ти действаш, Лабиен — рече Цезар. — Прави каквото сметнеш за добре, няма да ти давам заповеди. Сам си си командир.

— Ще използвам четири хиляди от трите лагера откъм равнината — заговори възбудено Лабиен. — Лагерът от Север ще стои в резерва. Ще се сражаваме по дължината на равнината, четири хиляди са достатъчно. Ако предните редици на противника започнат да отстъпват, ще сгазят онези отзад.

Четирите лагера на конницата бяха построени извън външната стена. Бяха силно укрепени, но пред тях нямаше заложени железни шипове, „лилии“ и „надгробни камъни“.

Пред очите на Цезар и висшите му легати вратите на трите лагера откъм равнината се отвориха и римската конница се изсипа навън.

— Ето го Версенжеторикс — отбеляза Требоний. Цезар се обърна — западните врати от южния край на крепостта бяха отворени. Галите тичаха като стадо надолу по стръмния западен склон, въоръжени с дъски, стълби, въжета, пръти и куки.

— Поне знаем, че са гладни — намеси се Квинт Цицерон.

— И че знаят какво ги очаква отдолу — добави Требоний. — Ала нямат достатъчно приспособления, за да обезвредят капаните ни; ще им са необходими часове, преди да преминат през шиповете и лилиите и да се изправят пред надгробните камъни и истинските укрепления. Битката с конницата ще е свършила много преди да ни достигнат.

Цезар изсвири на коня си и той веднага се приближи. Пълководеца се метна на седлото без чужда помощ и нагласи аления си плащ върху гърба на животното.

— Всички на конете! — нареди той. — Трибуни, слушайте внимателно. Не възнамерявам да повтарям и искам заповедта ми да стигне до ушите на войниците такава, каквато съм я издал.

Макар че Цезар бе разставил легионерите си по местата им и всеки легионер знаеше какво трябва да прави, той не очакваше нападение от противниковата пехота още първия ден. Командващият на вражеската войска очевидно очакваше огромната конница да спечели бързо битката и да поразреди римските редици за следващия ден. Този неизвестен галски пълководец обаче се беше оказал достатъчно съобразителен, за да постави стрелци и копиеносци сред конниците и когато двете армии се срещнаха, точно тези войници спечелиха предимство за галите.

От обяд почти до залез битката течеше с променлив успех, макар че галите си мислеха, че ще победят. Накрая четиристотинте германски конници, които се биеха, без да разкъсват редиците си, успяха да направят пробив и настъпиха напред. Галите се огънаха, бяха изблъскани към огромния брой неангажирани в битката конници зад тях и оставиха стрелците и копиеносците незащитени. Лесна плячка за германите, които ги изтребиха до крак. Насоката на битката се промени и германите и ремите пристъпиха към атака, галите започнаха да отстъпват. Римската конница ги последва към лагера им, но Лабиен издаде заповед да се върнат, преди прекалената смелост да помрачи радостта от успеха.

Версенжеторикс и войската му, точно както бе предвидил Требоний, още прекосяваше полето с шиповете и лилиите, когато шумът отвъд римските укрепления им подсказа, че победата все още е далеч. Те събраха нещата си, с които с толкова труд бяха преминали клопките, и се върнаха в затвора си на върха на хълма. По пътя си обаче не срещнаха цивилните граждани от мандубиите, които още се свиваха пред източните стени, прекалено уплашени от шума на битката, за да се приближат.

На следващия ден също не се случи нищо интересно.

— Ще ни нападнат през нощта — рече Цезар пред съвета. — И този път ще използват пехота. Требоний, поеми командването на външното укрепление между северната река и средния от трите лагера на Лабиен. Антоний, ето ти една възможност да се проявиш. Ти ще командваш външното укрепление между средния лагер на Лабиен и моята наблюдателница на склона на южния хълм. Фабий, ти ще поемеш вътрешното укрепление между двете реки, в случай, че Версенжеторикс успее да премина през шиповете, лилиите и надгробните камъни, преди да отблъснем нападението отвън. Те нямат представа какво ги чака, но са снабдени с дъски и плоскости за рововете, така че някои може и да преминат. Искам навсякъде в ограждението да се запалят факли, но войниците да ги държат, да не са прикрепени на едно място. Всеки, който изпусне факлата си и запали нещо, ще бъде наказан с бичуване. Всички скорпиони и катапулти да се качат по кулите, балистите да останат на земята, така че да могат да изстрелват камъни зад вътрешния ров. Стрелците с балистите могат да нагласят прицела си още по светло, но онези със скорпионите и катапултите трябва да го направят на светлината на факлите. Не искам да целят отделни хора като пред Аварикум, но очаквам да положат всички усилия, за да добавят допълнително объркване в редиците на галите. Фабий, ако Версенжеторикс достигне по-далеч, отколкото очаквам, веднага повикай подкрепления. Антистий и Ребил, дръжте двата си легиона в лагера и следете дали галите няма да открият слабото място на укреплението.

Нападението отвън започна в полунощ с оглушителен рев от хиляди гърла — знак за Версенжеторикс и защитниците на крепостта. От Алезия им отговори доста по-слабият звук на военна тръба. Царят щеше да излезе и също да нападне.

Невъзможно бе по-малко от шейсет хиляди души да отбраняват двойно укрепление с дължина около четирийсет километра. Цезар разчиташе, че галите ще нападнат само на определени места, а мракът правеше възможна само атаката през равнината. Тъй като никога не подценяваше врага обаче, той не остави укрепленията незащитени, ала основното задължение на постовете бе да предупредят, ако вражеските войски се насочат към някой друг участък. Две неща бяха решаващи в тези няколко дни на яростни сражения — бързината и гъвкавостта.

Галите отвън бяха докарали известно количество обсадни съоръжения, някои още от Сабин и Кота, но повечето — изработени по модел на пленените машини. И умееха да ги използват. Докато едни прескачаха външния ров, други обстрелваха с камъни укрепленията, добре видими на светлината на факлите. Успяваха да нанесат известни щети, но камъните на римските катапулти причиняваха повече, тъй като артилеристите бяха нагласили точно прицела си, нещо, което галите не бяха усвоили много добре. След като ровът бе запълнен и през него бяха прехвърлени мостове, галите започнаха да се изливат с хиляди върху римските укрепления на фронта от двеста хиляди стъпки по равния терен.

Някои се разпаряха на шиповете, други се набучваха лилиите, трети се натъкваха на надгробните камъни и колкото повече се приближаваха, толкова повече загинаха от изстреляните от скорпионите заострени колове. Артилеристите сега имаха по-добра видимост, а вражеските орди бяха толкова гъсти, че трудно можеха да не уцелят. В тъмнината беше невъзможно да се определи какви клопки са поставили римляните и в какъв ред са ги заложили. Затова галите започнаха да използват телата на загиналите, за да запълват траповете, и в крайна сметка достигнаха двата рова. Бяха донесли стълби и дъски, но светлината от факлите тук бе толкова силна и точно между земния насип и брустверите имаше толкова заострени колове, че никой гал не можеше да намери път между тях и да постави стълбата си. Римските стрелци със стрели, прашки, копия и метателни машини ги поваляха със стотици.

Требоний и Антоний постоянно изпращаха подкрепления. Много от защитниците бяха ранени, но леко и бойният дух бе добър.

На разсъмване галите от външната страна на укрепленията се изтеглиха, оставяйки хиляди пронизани тела по шиповете, лилиите и надгробните камъни. И Версенжеторикс от вътрешната страна, който все още опитваше да премине пълния с вода ров, чу звука от отстъплението им. Усилията на цялата римска войска щяха да се насочат към него, затова той събра хората и екипировката си и се върна по западния склон в крепостта, далеч от прокудените мандубийски жени, деца и старци.

От пленници Цезар разбра разположението на галската войска. Както бе предположил Лабиен, командването беше разделено между атребата Комий, хедуите Кот, Епоредорикс и Виридомар и Веркасивелаун.

— Комий го очаквах — размишляваше Цезар, — но къде е Литавик? Чудно. Кот е твърде стар за военен съвет, съставен от толкова млади хора. Епоредорикс и Виридомар не са повод за тревога. Само Веркасивелаун може да ни причини неприятности.

— А Комий? — попита Квинт Цицерон.

— Той е белг, нямало е как да не го включат във висшето командване. Белгите са разбити, Квинте. Не вярвам белгите във войската да са повече от една десета. Това е келтско въстание и Версенжеторикс е главният пълководец, макар че на хедуите може да не им харесва много. Веркасивелаун е най-опасният.

— Колко още ще продължават? — запита Антоний, доволен от себе си (смяташе, че се е представил не по-зле от Требоний).

— Мисля, че следващото нападение ще е най-ожесточеното и последното — отвърна Цезар; погледна кисело братовчед си, сякаш се досещаше какви мисли минават през главата му. — Няма да можем да прочистим равнината, така че ще използват труповете като мостове. Много е важно дали ще разберат къде е слабото ни място. Антистий, Ребиле, няма нужда да напомням, че трябва да сте готови да отбранявате лагера си. Требоний, Фабий, Секстий, Квинте, Дециме, бъдете готови да реагирате мълниеносно. Лабиен, ти ще обикаляш целия район, премести германската конница в северния лагер. Няма нужда да ти казвам какво да правиш, но ме дръж постоянно в течение.

Веркасивелаун, Комий, Кот, Епоредорикс и Виридомар се бяха събрали на съвет; Гутруат, Седулий и Драпес също присъстваха, както и един разузнавач, някой си Оловикон.

— Римските укрепления на северозападния хълм изглеждат отлични откъм равнината — говореше Оловикон, който принадлежеше към андите, но беше станал най-добрият галски разузнавач. — По време на битката миналата нощ обаче аз огледах отблизо. В подножието на северозападния хълм близо до северната река има лагер на пехотата, а зад него, в тясната долина на един приток — лагер на конницата. Укрепленията между този лагер и основната стена са много здрави, там вероятността да бъдат превзети е минимална. Стените обаче не са свързани навсякъде. Има незаграден участък на брега на северната река от другата страна на лагера на пехотата. Оттук и от равнината не може да се види. Използвали са максимално релефа: укрепленията им преминават нагоре по склона на северозападното възвишение и наистина изглеждат, сякаш стигат до върха му. Само че всъщност не е така. Това е илюзия. Както вече казах, има незаграден участък, през който може да се слезе до реката. Оттам обаче не може да се проникне в укрепленията на римляните. От този участък можем да нападнем римските стени при лагера на пехотата надолу по склона. Укрепленията са издигнати косо на склона, не се качват до върха и не го превалят. А и пред двойния ров пред лагера няма заложени клопки. Почвата не е подходяща. Оттам е много по-лесно да се проникне вътре. Превземете този лагер и ще прекъснете обсадния пръстен на римляните.

— А! — възкликна Веркасивелаун с усмивка.

— Много добре — измърмори Кот.

— Имаме нужда от Версенжеторикс, за да ни каже как е най-добре да го направим — отбеляза Драпес, подръпвайки мустаци.

— Веркасивелаун ще се справи — намеси се Седулий. — Арверните са планинци, могат да се оправят на такъв терен.

— Искам шейсет хиляди от най-способните ни воини — рече Веркасивелаун. — Да се изберат сред племената, известни като най-смели и безразсъдни.

— Да започнем тогава от беловаките — предложи веднага Комий.

— Искам пехотинци, Комий, не конници. Ще взема обаче петте хиляди нервии, петте хиляди морини и петте хиляди менапии. Седулий, взимам теб и твоите десет хиляди лемовики. Драпес, ти и десет хиляди от твоите сенони. Гутруате, теб и десет хиляди от карнутите ти. Заради Битургон взимам и пет хиляди битуриги, а заради царя — десет хиляди арверни. Съгласни ли сте с това?

— Напълно — одобри се Седулий.

Останалите кимнаха, макар че тримата хедуиски командващи, Кот, Епоредорикс и Виридомар, изглеждаха недоволни. Литавик им беше прехвърлил командването съвсем неочаквано в Карнутум. По неизвестни причини той изведнъж възседна коня си и изостави хедуите заедно със сродника си Сур. До един момент Литавик бе единствен предводител, в следващия вече го нямаше! Изчезна на изток заедно със Сур!

И така командването на трийсет и пет хиляди хедуиски войници бе разделено между стария и уморен Кот и двама души, които още не бяха съвсем сигурни, че искат да се освободят от римското владичество. Освен това поканата им да участват в този военен съвет, подозираха те, бе само проява на любезност.

— Комий, ти ще командваш конницата и ще се насочиш през равнината към северозападния хълм. Епоредорикс и Виридомар ще вземат останалата пехота и ще тръгнат към южния край на равнината, сякаш се канят да нападнат. Опитайте се да се прехвърлите през римските укрепления, ще създадем работа на Цезар. Кот ще остане в лагера. Ясно ли е, хедуи? — попита Веркасивелаун със самоуверен, заповеден тон.

Тримата хедуи отвърнаха, че са разбрали.

— Ще нападнем, когато слънцето се издигне най-високо в небето. Така римляните няма да могат да се възползват от него. Щом започне да залязва, ще блести в очите им, не в нашите. Ще тръгна с шейсетте хиляди воини днес в полунощ, Оловикон ще ни води. Ще се качим на северозападното възвишение и ще слезем на половината път през неоградения участък преди съмване, сетне ще се скрием в гората и ще чакаме бойния вик. Комий, това е твое задължение.

— Разбрано — отвърна Комий, чието лице бе загрозено от голям белег през челото, дело на Гай Волузен.

Той гореше от желание за мъст. Всичките му мечти да стане цар на белгите се бяха изпарили, племето му, атребатите, бе така изтребено от Лабиен само преди месец, че за военния сбор в Карнутум беше успял да събере само четири хиляди бойци, главно застаряващи мъже и юноши. Беше се надявал на южните си съседи беловаките, но от десетте хиляди, които бяха поискали от тях Гутруат и Катбад, бяха дошли само две хиляди, и то само защото Комий бе отправил лична молба към царя им, Корей, негов приятел и роднина.

— Вземи две хиляди, ако така ще си по-доволен, но не вече — беше рекъл той. — Беловаките предпочитат да се бият срещу Цезар и Рим, когато и както самите те решат. Версенжеторикс е келт, а келтите не разбират абсолютно нищо от войни. Иди Комий, но не забравяй, че когато се върнеш победен, беловаките ще търсят съюзници сред белгите. Пази своите и моите хора. Не давай живота си заради келтите.

Корей имаше право, мислеше си Комий и вече започваше да си представя тъмна сянка, надвиснала над Алезия — сянката на римски орел. И келтите наистина нямаха никаква представа от водене на война и от унищожителните последствия след нея. Белгите обаче разбираха! Корей имаше право. Защо да мре заради келтите?

Още преди обяд съгледвачите от крепостта вече знаеха, че войската отвън се готви за нова атака. Версенжеторикс се усмихваше доволно, защото бе забелязал проблясъците на ризници и шлемове сред дърветата по склона на северозападния хълм над най-уязвимия лагер на пехотата. Римляните, дори наблюдателният пост на южния хълм, не би трябвало да са ги видели, тъй като слънцето бе зад Алезия. За момент той се разтревожи, че съгледвачите от северните кули може да са забелязали издайническите проблясъци, но конете, завързани около наблюдателниците, продължаваха да дремят необезпокоявано. Слънцето се вдигаше над Алезия точно срещу тях; да, крепостта бе единственото място, от което се виждаха отблясъците.

— Този път ще сме напълно подготвени — рече той на тримата си военачалници. — Ще нападнат по обяд, струва ми се. Така че и ние тръгваме тогава. И ще се насочим предимно към района около този лагер на пехотата. Ако съумеем да прекъснем обръча на обсадата от вътрешната страна, римляните няма да успеят да удържат укрепленията.

— Доста трудно ще ни бъде — отбеляза Битургон. — Ние сме от горната страна.

— Това притеснява ли те, Битургоне?

— Не, просто изказах едно наблюдение.

— В лагера на римляните има голямо раздвижване — Намеси се Дадеракс. — Цезар знае, че му предстоят неприятности.

— Никога не съм го смятал за глупак, Дадераксе. Той обаче не знае, че нашите са в неоградения участък над лагера на пехотата.

На обяд галите нападнаха: конницата от север, пехотата от юг; нададоха силен рев и се втурнаха през полето със смъртоносни капани. Версенжеторикс забеляза това съвсем бегло — той и хората му вече бяха изминали половината разстояние към подножието на хълма и се насочиха към вътрешната страна на лагера, командван от Антистий и Ребил. Този път караха пред себе си мантели с груби колела за защита срещу стрелите от скорпионите и камъните, сипещи се отгоре им от кулите на римляните, — а онези, за които нямаше място под подвижните защитни бараки, държаха щитовете си над главите като костенурки. Покрай шиповете, лилиите и надгробните камъни вече имаше добре отъпкани пътеки и смъртоносните клопки бяха покрити с трупове и пръст. Версенжеторикс достигна пълния с вода ров от вътрешната страна на обсадното укрепление още докато шейсетте хиляди на Веркасивелаун запълваха траншеите от своята страна с пръст, което им се удаваше доста по-лесно отколкото на него, тъй като се намираха нагоре по склона.

Царят на галите можеше да следи победите на войската си и на другите фронтове, защото лагерът на пехотата се намираше доста по-високо от другите части на укреплението и от него се разкриваше добра гледка към целия обсаден обръч. От няколко римски кули се вдигаха облаци дим, галската пехота бе достигнала стените и бързо ги разрушаваше. Той обаче не можеше да е сигурен, че победата му е неминуема, защото постоянно виждаше мъжа с кървавочервения плащ и той се появяваше ту на едно, ту на друго място, навсякъде, където резервните кохорти се втурваха към местата, на които се издигаше дим.

Сетне проехтя силен победоносен рев — Веркасивелаун и шейсетте му хиляди души бяха прехвърлили стената на лагера, вече се биеха върху римската отбранителна платформа, а подредените в правилни редици римски легионери се опитваха да ги отблъснат с копията си. В същото време досегашните затворници на Алезия успяха да се прехвърлят през двата рова, започнаха да хвърлят куки, навсякъде се изправиха стълби. Сега щеше да се получи! Римляните трябваше да се отбраняват на два фронта. Отнякъде обаче се изля огромно римско подкрепление и там, на склона на северния хълм, се появи пъстрият сивкав кон на Лабиен начело на две хиляди германи от конния лагер от другата страна на възвишението. Щяха да нападнат шейсетте хиляди на Веркасивелаун в гръб.

Версенжеторикс изкрещя, за да ги предупреди, но викът му бе заглушен от друг шум — в момента, в който двете кули от двете му страни се сриваха и хората му продължаваха да се прехвърлят през римските укрепления, някъде отстрани проехтя оглушителен рев. Той избърса потта от челото си и се обърна, за да погледне обсадните укрепления от другата страна на равнината. И там, препускайки стремглаво, с развят кървавочервен плащ се носеше Цезар начело на пълководците и трибуните си и хиляди пехотинци. Навсякъде по отбранителната платформа римляните ликуваха. Не заради победата — тази колосална битка още бе в разгара си. Те посрещаха с ликуване него. Цезар. Толкова гордо изправен, сякаш бе част от коня, който яздеше — конят с копита, набраздени така, че изглеждаха, сякаш имат отделни пръсти. Конят, който му носеше късмет. Наистина ли копитата му изглеждаха, сякаш имат пръсти?

Обсадените римски войници, защитаващи външните стени на лагера, чуха ликуването, въпреки че не можеха да видят кървавочервения плащ на Цезар; хвърлиха копията си към врага, извадиха мечовете и се впуснаха в атака. Така сториха и онези, които защитаваха вътрешните стени. Галите започнаха да отстъпват, оставиха се постепенно да бъдат изблъскани от стените. Ушите на Версенжеторикс забучаха от цвиленето на коне и от рева на галите. Лабиен нападаше в гръб, а предвожданите от Цезар легионери се прехвърлиха през външната стена и така притиснаха шейсетте хиляди бойни между два фронта.

Много от арверните, мандубиите и битуригите останаха да се бият до смърт, но царят им не желаеше това. Той успя да събере онези, които се биеха край него, накара Битургон и Дадеракс (о, къде беше Критогнат?) да сторят същото и се оттегли в Алезия.

Щом се прибраха в крепостта, Версенжеторикс не продума на никого. Прекара останалата част от деня, наблюдавайки как ликуващите римляни (как бяха успели да победят?) постепенно утихват. Че бяха изтощени, бе ясно, защото не направиха никакъв опит да преследват оттеглящите се гали, а Лабиен поведе голямата си конница през югозападното възвишение към лагера на галската войска малко преди мръкване. Той смяташе да пресече пътя на отстъпващите, да посече колкото може повече противници.

Версенжеторикс постоянно следеше с поглед Цезар, който не спираше да обикаля укрепленията си. Какъв велик военачалник! Макар победата да беше негова, той беше наредил укрепленията да бъдат поправени в случай на друга атака. Войниците му го бяха приветствали. Сякаш наистина вярваха, че докато той язди коня, който му носи късмет, и докато носи аления си плащ, те не могат да загубят. Дали го смятаха за бог? Е, защо не? Дори галските богове го обичаха. Ако не беше така, Галия щеше да победи. Чужденец — любимец на боговете на келтите. Ала в края на краищата всички богове обичат великите мъже.

В стаята си Версенжеторикс извади короната си изпод бялото й покривало, все още закичена с клонка бял имел. Постави я на масата и седна срещу нея, но остана така, без да я докосва, докато през прозореца му нахлуваха различни звуци и миризми. Силни викове и смях от римския лагер. Слаби вопли, показващи, че Дадеракс е пуснал беззащитните си съплеменници в крепостта и ги храни с остатъците от последните глави добитък. Бедният Дадеракс! От миризмата на варено говеждо му се повдигаше. Също от вонята на започващите да се разлагат трупове, набучени на смъртоносните клопки. И над всичко — неизказаното проклятие на боговете и наближаващата зора, носеща края. Края на Галия и неговия.

На сутринта той събра всички оцелели, Дадеракс и Битургон се изправиха до него. За Критогнат нямаше вест; или беше пленен, или лежеше мъртъв, или умираше на бойното поле.

— Всичко свърши — заговори той със спокоен глас. — Обединена Галия няма да има. Няма да бъдем независими. Римляните ще бъдат наши господари, макар че се съмнявам във великодушен противник като Цезар да ни пороби. Предполагам, че той иска да живее в мир с нас, не да унищожи оцелелите. Богата и мирна Галия е по-полезна на римляните от някоя безлюдна пустош. — Лицето му не изразяваше никакви чувства, той продължи все така безстрастно:

— Боговете се възхищават от загиналите на бойното поле, няма по-достойно нещо. Да отнемеш сам живота си обаче не е в нашата друидска традиция. В други страни, както съм научил, жителите на паднали крепости като Алезия предпочитат да се самоубият, вместо да попаднат в плен. Киликийците са го правили при нашествието на Александър Велики. Гърците в Азия са го правили. Също италийците. Ние обаче не го правим. Този живот е едно изпитание и ние трябва да го изтърпим до естествения му край, независимо как ще дойде той. Затова ще помоля вас и онези, които не са тук, да насочите ума и силите си към създаването на една велика Галия, която римляните няма да презират. Вие трябва да се множите и отново да натрупате богатства. Защото един ден Галия отново ще се вдигне! Това не е празна мечта! Галия ще се вдигне отново! Галия трябва да оцелее, защото Галия е велика! Нека всички поколения, които ще живеят в робство, да пазят тази идея, да съхранят тази мечта, да я запазят във вечността на Галия! Аз ще умра, но нека името ми винаги се помни! Един ден Галия, моята Галия, ще съществува! Един ден Галия ще е свободна!

Слушателите му стояха безмълвно. Версенжеторикс се извъртя и се прибра, Дадеракс и Битургон го последваха. Галските воини бавно се разпръснаха, за да запомнят думите на царя си и да ги предадат на децата си.

— Останалото е само за вашите уши — рече царят в пустата, ехтяща съвещателна зала.

— Седни — подкани го тихо Битургон.

— Не. Не. Може би Цезар ще те вземе за заложник, Битургоне, като цар на многочислено племе. Ала мисля, че теб, Дадераксе, ще остави на свобода. Искам да отидеш при Катбад и да му предадеш това, което казах тази сутрин пред народа. Кажи му също, че не съм започнал тази война, за да се прославя. Сторих го, за да освободя страната си от чуждо владичество. Винаги съм действал за общото благо, не за собствена изгода.

— Ще му предам.

— А сега двамата трябва да решавате. Ако желаете смъртта ми, аз съм готов да бъда екзекутиран тук, в Алезия, пред очите на народа. Иначе ще изпратя послание на Цезар, че се предавам.

— Изпрати послание на Цезар — каза Битургон.

— Кажете на Версенжеторикс — нареди Цезар, — че всички войници в Алезия трябва да предадат оръжието и ризниците си. Това да стане утре след съмване, преди той да ми се предаде. Да минат преди него и всеки меч, копие, лък, стрела, брадва, нож и боздуган да бъдат хвърлени в рова ни, след това да съблекат ризниците си и да ги натрупат върху оръжията. Едва тогава могат да излязат цар Версенжеторикс и двамата му пълководци Битургон и Дадеракс. Аз ще ги чакам там. — Посочи едно място под крепостта, непосредствено до външната стена на обсадното укрепление. — На разсъмване.

Той накара да издигнат малка платформа, две стъпки над земята, и отгоре да сложат курулното му кресло. Щеше да приеме поражението на противника от името на Рим, затова проконсулът не можеше да носи военни доспехи. Щеше да сложи обшитата си с пурпур тога, кафявите обувки с токите на бивш консул и венеца си от дъбови листа, своята корона цивика, присъждана за смелост, проявена на бойното поле — единственото отличие, което Помпей Велики не притежаваше. Жезъла от слонова кост, символизиращ империума му, щеше да държи за единия край, другия — опрян в сгъвката на лакътя. Само Хирций щеше да стои редом с него на платформата.

Той седна в класическата поза — с десен крак напред, левия назад, напълно изправен, с изпънати рамене и вдигната брадичка. Пълководците му се наредиха отдясно на платформата. Лабиен носеше позлатена сребърна броня и парадния си ален колан, вързан по специален начин. Требоний, Фабий, Секстий, Квинт Цицерон, Сулпиций, Антистий и Ребил се бяха пременили в най-хубавите си доспехи и държаха атинските си шлемове между лявата ръка и тялото. По-младшите легати — Децим Брут, Марк Антоний, Минуций Базил, Мунаций Планк, Вулкаций Тул и Семпроний Руцил — стояха отляво.

Всяко свободно място по стените и кулите бе заето от легионери, конниците се бяха наредили в права линия покрай рова от двете страни на платформата; шиповете и лилиите бяха махнати.

Остатъкът от осемдесетте хиляди души на Версенжеторикс, които бяха живели в Алезия повече от месец, се появиха първи, точно според нарежданията. Един по един започнаха да хвърлят оръжията и ризниците си в рова, след това бяха отведени под охраната на няколко ескадрона конници до специално определено за тях място.

Версенжеторикс се появи от крепостта, Битургон и Дадеракс заслизаха след него. Царят на Галия яздеше сиво-бежовия си кон, безупречно сресан, с блестяща сбруя и горда походка. Всяко украшение от злато и сапфири, което притежаваше царят, бе върху него — по ръцете, врата, гърдите, шала му. Презраменният ремък на меча и коланът му блестяха. На главата си носеше златната корона с крилца.

Мина с коня си покрай римските конници и спря малко преди платформата на Цезар. Слезе от седлото, свали презраменния ремък с меча си, извади ножа си от колана, приближи се до платформата и ги остави в единия й край. Отстъпи леко и седна със скръстени крака на земята. Свали короната и наведе глава в знак на покорство.

Битургон и Дадеракс, свалили вече оръжията си, последваха примера на царя. Сетне от една от кулите някой нададе радостен вик и ликуването започна.

Цезар седеше със сериозно и напрегнато лице, без да сваля очи от Версенжеторикс. Когато ликуването затихна, той кимна на Авъл Хирций, който също носеше тога. Хирций, със свитък в ръка, слезе от платформата. Един писар, скрит зад пълководците, излезе и побърза да се приближи с писалка, мастилница и ниска масичка в ръце. От това Версенжеторикс предположи, че ако не беше седнал на земята, римляните щяха да го накарат да коленичи пред масичката, за да подпише акта на капитулацията си. Сега той просто протегна ръка, натопи писеца в мастилницата, избърса излишните капки в ръба й, за да покаже, че е добре образован, и подписа на посоченото от Хирций място. Писарят посипа малко пясък по свитъка, изтръска го, след това го сви и го подаде на Хирций, който се върна на платформата.

Едва тогава Цезар се изправи. Скочи с лекота от ниската платформа и се приближи до Версенжеторикс с протегната дясна ръка, за да му помогне да се изправи. Той я пое и стана. Дадеракс и Битургон се изправиха без чужда помощ.

— Благородна борба, завършила с достойна битка — заговори Цезар и поведе царя на Галия към един проход, изрязан в стените на римското укрепление.

— Братовчед ми Критогнат пленен ли е? — попита Версенжеторикс.

— Не, мъртъв е. Намерихме го на бойното поле.

— Кой още?

— Седулий от лемовиките.

— Кои са взети в плен?

— Братовчед ти Веркасивелаун. Епоредорикс и Кот от хедуите. По-голямата част от войската се измъкна, войниците ми бяха твърде уморени, за да ги преследват. Гутруат, Виридомар, Драпес, Тевтомар и всички останали.

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Тит Лабиен ме уведоми, че всички племена са побягнали към родните си земи. Войската се разпаднала на групи от отделните племена веднага след като напуснала бойното поле. Не възнамерявам да наказвам никой народ, който се прибере в земите си мирно и тихо. Разбира се, Гутруат трябва да отговаря за Ценабум, а Драпес за сеноните. Ще задържа и Битургон.

Цезар спря и се обърна към другите двама гали:

— Дадераксе, можеш да вземеш воините мандубии и да се върнеш в крепостта. Преди да си тръгна, ще бъде изготвен договор и ще ти го представят за подписване. Ако се придържаш към условията в него, за теб и племето ти няма да има никакви последствия. Можеш да вземеш някои от хората си и да потърсиш храна в лагера на галските подкрепления, за да нахраниш поданиците си. Арверните и битуригите могат да тръгват към земите си. Битургоне, ти ставаш мой пленник.

Дадеракс пристъпи напред и коленичи пред Версенжеторикс, прегърна Битургон и го целуна по галски маниер по устните, сетне се обърна и се върна при хората си, събрани до рова.

— Какво ще стане с Битургон и мен? — попита Версенжеторикс.

— Утре потегляте към Италия. Ще чакате там до триумфа ми.

— Когато всички ще умрем.

— Не, не ни е такъв обичаят. Само ти ще умреш, Версенжеторикс. Битургон не. Нито Веркасивелаун, нито Епоредорикс. Кот може би. Гутруат със сигурност, двамата са избивали невинни римски граждани. Литавик също със сигурност ще умре.

— Ако заловиш Гутруат и Литавик.

— Да. Всички ще участвате в шествието на триумфа ми, но само царете и убийците ще умрат. Останалите ще бъдат върнати у дома.

Версенжеторикс се усмихна, тъмносините му очи изглеждаха много тъжни.

— Надявам се триумфът ти да е скоро. Тъмницата няма да се отрази много добре на костите ми.

— Тъмница ли? — Цезар спря и се обърна към него. — В Рим няма тъмници. Имаме един стар затвор в една изоставена кариера, Лаутумиите, където слагаме задържаните за ден-два, ала свободното им движение не е ограничено по никакъв начин, освен ако не ги оковем, което става много рядко. — Той се намръщи. — Последният, когото оковаха, бе убит през нощта.

— Ветий шпионинът, по време на консулството ти — издекламира веднага плененият цар.

— Много добре! Не, ще бъдете настанени при изключително добри условия в някой укрепен град като Корфиниум, Аскулум, Пицентум, Пренесте, Норба. Има много такива. Няма да бъдете заедно в един и същи град. Няма да знаете също така и къде са останалите. Ще имате право на хубав дом, дори да яздите, макар и под стража.

— Значи, ще се отнасяте с нас като с почетни гости, а след това ще ни удушите.

— Идеята на триумфалното шествие е да се покаже на римския народ колко могъща е войската му и колко велики са пълководците му. Ще е ужасно да показваме полумъртъв от глад, насинен, мръсен и безличен затворник, който едва се влачи с веригите си! Това отрича самата цел на триумфа. Ти ще минеш пременен в най-блестящото си облекло, с всички атрибути на цар на велик народ, който едва не ни е победил. Твоето здраве и охолство са от огромно значение за мен, Версенжеторикс. Съкровищницата ще опише накитите ти (включително короната) и ще ти ги вземе, но преди да участваш в триумфа ми, те отново ще ти бъдат върнати. В подножието на Римския форум ти ще бъдеш отделен и заведен в единствената истинска тъмница на Рим, Тулианума. Това е малка постройка, предназначена само за екзекуции, не за държане на затворници. Ще изпратя хора в Герговия да ти донесат всички дрехи и вещи, които би искал да вземеш.

— Включително и жена?

— Разбира се, ако искаш. Там ще има достатъчно жени, но ако искаш своята, можеш да я вземеш.

— Искам да взема жена си. И най-малкото си дете.

— Разбира се. Момче или момиче?

— Момче. Целтил.

— Той ще бъде образован в Италия, даваш ли си сметка?

— Да. — Царят облиза устни. — Утре ли тръгвам? Не е ли твърде рано?

— Рано е, но така е по-разумно. Никой няма да има време да организира бягството ти. Стигнеш ли Италия, за измъкване и дума не може да става. Не е нужно да те затварям в тъмница, Версенжеторикс. Твоят външен вид на чужденец и трудностите ти с езика ще те пазят.

— Мога да науча латински и да избягам дегизиран.

Цезар се изсмя:

— Може, но не разчитай на това. Ние ще запоим една изящна златна гривна около врата ти. Не затворнически нашийник, каквито използват на изток, но така ще се набиваш на очи много повече, отколкото ако беше с нашийник.

Требоний, Децим Брут и Марк Антоний вървяха на няколко крачки зад тях; военната служба ги беше сближила, Антоний и Децим Брут се познаваха от компанията на Клодий, но Требоний бе малко по-възрастен и с много по-малко благороден произход. За него те бяха като глътка свеж въздух, защото воюваше с Цезар от толкова години, че по-старите легати му се струваха като грохнали старци. Антоний и Децим Брут приличаха на много жизнени, пакостливи момченца.

— Какъв ден за Цезар — отбеляза Децим Брут.

— Зрелищен — съгласи се хладно Требоний. — В буквалния смисъл. Той е решил да използва тази битка като гвоздей в програмата на триумфа си.

— О, но той няма равен! — засмя се Антоний. — Виждали ли сте някой с толкова царствен вид? Заложено е в кръвта му, предполагам. Пред Юлиите Цезари египетските Птолемеи изглеждат като селски благородници.

— Иска ми се някой ден и аз да празнувам такъв ден — сподели замислено Децим Брут. — Никой от нас няма да преживее подобно нещо.

— Не виждам защо не — тросна се Антоний. Той мразеше, когато някой се опитваше да отнеме мечтите му за световна слава.

— Антоний, ти си чуден човек, от години те наблюдавам! Ти си гладиатор, не октомврийският кон. Помисли, човече, помисли! Няма друг като него. Никога не е имало и никога няма да има.

— Искаш да кажеш, че Марий и Сула са безлични нещастници.

— Марий е новоиздигнало се величие, той нямаше знатен произход. Сула имаше произход, но не беше нормален. В никое отношение. Пиеше, харесваше малки момченца, с мъка изучи военното изкуство, защото нямаше наследствена склонност към него. За разлика от тях Цезар няма недостатъци. Нито едно слабо място, в което да можеш да мушнеш дори най-тънък кинжал, за да го нараниш. Не пие вино, така че никога не губи контрол над езика си. Когато каже нещо шокиращо, винаги е нарочно, знаеш, че в неговия случай това не е невъзможно. Ти каза, че няма равен, Антоний, и беше прав. Не се отказвай от думите си, защото мечтаеш да го надминеш. Това не е реално. Никой от нас не може да го надмине, затова защо да си губим времето? Дори да отречеш гениалния му ум, пак остава едно явление, което така и не мога да си обясня. Любовта между него и войниците му. Това никога няма да го постигнем. Не, дори и ти, Антоний затвори си устата. Ти притежаваш нещо от това, но то е неизмеримо по-малко. Той е най-велик и днешният ден го доказва.

— В Рим нещата няма да потръгнат добре — намеси се Требоний. — Той току-що засенчи Помпей Велики. Сигурен съм, че на нашия консул без колега това никак няма да му хареса.

— Да засенчи Помпей ли? — възкликна Антоний. — Днес? Не виждам как, Требоний. Галия е сериозна работа, но Помпей покори Изтока. Сред клиентите му има царе.

— Вярно е, но помисли, Антоний, помисли! Поне половината Рим смята, че Лукул е свършил цялата мръсна работа на изток, че Помпей просто се е появил, когато всичко е било подготвено и е обрал лаврите. Никой не може да твърди такова нещо за Цезар в Галия. И на кое ще повярват повече в Рим? Че Тигран се е проснал в краката на Помпей, или че Версенжеторикс е коленичил в прахта пред Цезар? Квинт Цицерон сигурно вече описва това зрелище за големия си брат. Помпей се уповава на доста по-несигурни свидетелства. Кой вървя в триумфалното шествие на Помпей? Със сигурност не някой като Версенжеторикс!

— Прав си, Требоний — подкрепи го Децим Брут. — Благодарение на днешния ден Цезар ще бъде първият мъж в Рим.

— Добрите люде няма да го позволят — възрази завистливо Антоний.

— Надявам се да проявят здрав разум и да го позволят — сподели Требоний; обърна се към Децим Брут. — Ти не забеляза ли промяната, Дециме? Той не е станал по-царствен, но е започнал да се държи по-деспотично. А за благото на обществото би направил всичко! Той се стреми да допринася за благоденствието на римския народ повече от всеки друг, за когото може да се прочете. Повече от Сципион Африкански, дори повече от Сципион Азиатски. Не мисля, че има нещо, което ще накара Цезар да се откаже от своята дигнитас. Опасявам се, че добрите люде се стремят точно към това! Те са толкова самоуверени, когато си седят на кушетките, четат докладите му и сумтят презрително, сигурни, че той ги баламосва. Е, в известно отношение са прави. Но не и това, което е най-важното — по отношение на победите му. Ние с теб сме минали с този човек през всякакви несгоди, Дециме. Добрите люде не знаят онова, което знаем ние. Веднъж заеме ли се с нещо Цезар, нищо не е в състояние да го спре. Волята на този мъж е невероятна. И ако добрите люде се опитат да го отстранят, той ще премести планини, за да им се противопостави.

— Струва си да се тревожиш за такова нещо — намръщи се Децим Брут.

— Мислите ли — попита с плачлив глас Антоний, — че тази вечер ще ни позволи да пийнем чашка-две винце?

Виновникът за промяната в поведението на Литавик бе не друг, а Катбад. Предводителят на хедуите бе отишъл на общия военен сбор в Карнутум убеден в правилността на стратегията си — да помогне на Версенжеторикс за прогонването на римляните от Галия и след това да започне домогванията си до трона. Един хедуй да превива гръб пред арверн? Да се подчинява на един див планинец, който не знае ни латински, ни гръцки и грамотността му се ограничава с поставянето върху папируса на някакъв знак като подпис? Който се допитва до друидите за всяко важно решение? Ама че цар!

Въпреки това той заведе хедуите на общогалския сбор и там срещна Кот, Епоредорикс и Виридомар, а също и хедуиски войници. Другите племена се събираха, но много, много бавно. Дори след като бе разгласено, че Версенжеторикс е обсаден в Алезия, никой не си правеше труда да побърза. Гутруат и Катбад се стараеха всячески да ускорят нещата, но Комий и белгите все се бавеха. По едно време се появи Сур с амбарите.

Велик хедуиски благородник (амбарите бяха сродници на хедуите), Сур бе единственият, когото Литавик сметна за нужно да поздрави при идването му. Кот все още убеждаваше Епоредорикс и Виридомар, които трепереха от страх пред отмъщението на римляните, ако нещо тръгне не както трябва.

— Питам те, Суре, защо изобщо се опитва Кот да вкара малко желязна воля в дървената глава на парвеню като Виридомар? Рожба на Цезар!

Разхождаха се между дърветата на Карнутум, далеч от обширната равнина, където се сбираха войските.

— Кот е готов на всичко, за да подразни Конвиктолав.

— Който, както виждам, си е останал на топло у дома! — усмихна се насмешливо Литавик.

— Конвиктолав твърдеше, че трябвало да защитава собствените си земи, а е и най-старият сред нас — обясни Сур.

— Някой би казал твърде стар. Както може да се рече и за Кот.

— Малко преди да тръгна от Кабилонум, чух, че войската, която изпратихме да подчини алоброгите, не е постигнала още нищо.

Литавик настръхна:

— Брат ми?

— Доколкото ни е известно, Валециак е жив и здрав, също и войниците му. Алоброгите предпочели да не влизат в открита битка, просто защитавали границите си по римски маниер. — Сур поглади дългите си сламеноруси мустаци, прочисти гърлото си. — Не съм доволен, Литавик.

— А?

— Съгласен съм, че е време хедуите да заиграят по-съществена роля от тази на римска марионетка, иначе и аз, както ти, нямаше да съм тук. Ала как, след като сме толкова различни, можем да се надяваме, че ще се обединим по начина, който проповядва цар Версенжеторикс? Ние не сме еднакви! Кой келт не мрази белгите? И как може един келт от Аквитания да застане до един хедуй? Мисля, че идеята да се обедини страната наистина е много умна, но при правилни обстоятелства. Всички сме гали, но някои сме по-добри гали. Нима един паризийски лодкар е равностоен на един хедуиски конник?

— Не, не е. Затова царят ще се казва Литавик, не Версенжеторикс.

— О, разбирам! — усмихна се Сур; сетне усмивката му се стопи. — Имам ужасно предчувствие за Алезия. След цялото дърдорене на Версенжеторикс да не се оставяме да ни обсадят в крепостите ни, той изведнъж се озовава обграден в Алезия. Той не е подходящият човек за цар сега, Литавик.

— Да, разбирам какво имаш предвид, Суре.

— Хедуите се свързаха с делото, не можем да се върнем. Цезар знае, че сме на страната на Версенжеторикс. Немислимо е Цезар да успее да ни победи, когато пристигнем пред Алезия. И въпреки това аз имам ужасно предчувствие! Ами ако жертваме живота си и народа ни за нищо?

Литавик потрепери:

— Не можем да позволим да е за нищо, Суре, не можем! Аз съм избраният. Единственият начин да излезем от това положение е, като отнемем царската титла от Версенжеторикс веднага щом Цезар бъде победен. Ако всички се съберат, над триста хиляди воини ще тръгнат към Алезия. Трябва да приемем, че Версенжеторикс ще победи… или по-скоро, че ще бъде измъкнат жив и здрав от Алезия, за да седне необезпокояван на трона си. Това само по себе си е позорно и ми дава право да го предизвикам. Така че, нека мислим само как да отнемем трона на този окаян неграмотен арверн.

— Да, за това трябва да мислим — съгласи се Сур, но не особено убедено.

Продължиха мълчаливо, меките им кожени обувки не вдигаха никакъв шум по покритата с мъх стара каменна пътека през свещената гора на Дагда. Дървени статуи на богове с издължени лица, клекнали смешно и с пениси, достигащи до земята, надничаха между стволовете на дърветата.

От един огромен дъб пред тях, толкова стар и изгнил, че пътеката, правена след израстването му, минаваше през ствола му, изведнъж прозвуча глас. Гласът на Катбад.

— Версенжеторикс ще стане неконтролируем, след като победим при Алезия — говореше друидът.

— Това отдавна ми е ясно, Катбад — отвърна гласът на Гутруат.

Литавик хвана Сур за ръката, накара го да спре. Двамата хедуи се притаиха зад ствола на дъба и заслушаха разговора.

— Той е млад и енергичен, но виждам и склонност към деспотизъм в характера му. Страхувам се, че хване ли короната с две ръце, вече няма да се вслушва в съветите на друидите, а това не бива да става. Друидите са единствените, които могат да управляват обединена Галия. Знанието е в техни ръце. Те коват законите, те следят за спазването им, те съдят. Доста мислих за това, откакто накарах вождовете да го признаят за цар на Галия. Това беше правилно начало, но царят на Галия трябва да е военен фигурант, не деспот, който постепенно ще узурпира цялата власт. А точно това се страхувам, че ще стане след Алезия, Гутруате.

— Той не е карнут, Катбад.

— Той ще започне да издига арвернските друиди. Влиянието на карнутските ще намалее.

— И ние, карнутите, ще станем слуги на арверните.

— А това не бива да става.

— Съгласен съм. Царят на Галия трябва да е само представителна личност. И то карнут.

— Литавик смята, че царят на Галия трябва да е хедуй — отбеляза хладно Катбад.

Гутруат изсумтя:

— Литавик, Литавик! Той е змия в пазвата. Трябва да отделя главата му с меча си.

— Всяко нещо с времето си, Гутруате, всяко нещо с времето си. Първо да разгромим Рим. Сетне Версенжеторикс, който ще излезе от Алезия като герой. Следователно трябва да загине от геройска смърт, смърт, за която никой арверн (или хедуй!) няма да може да каже, че е дошла от ръката на гал. Сега сме между Белтине и Лугнасад. До Самхайн има доста време. Затова — Самхайн. Може би ще измислим подходяща роля за царя на галите през тъмните месеци, когато реколтата е събрана и хората се готвят за хаоса на душите и молят боговете да благословят зърното за следващата година. Да, тук, в Карнутум през Самхайн… Може би новият цар на Галия ще изчезне в магическата мъгла или ще отплава завинаги по Лигер в голяма ладия. Версенжеторикс трябва да остане герой, но да се превърне в легенда.

— С удоволствие ще помогна — предложи услугите си Гутруат.

— Не се съмнявам. Благодаря ти, Гутруате.

— Ще гледаш ли знаците от боговете?

— Два пъти. Веднъж за войната и веднъж за себе си. Днес за мен, но и ти можеш да дойдеш.

Двамата хедуй останаха зад дъба още известно време, без да отместват очи един от друг. Сетне Литавик кимна да тръгват, но не по пътеката. Продължиха крадешком между дъбовете, докато пред тях не се откри поляна, вълшебно място. В единия й край имаше купчина големи камъни, покрити с мъх. От тях извираше поток и се вливаше в малко езерце с набраздена повърхност под тях. Таоанис обичаше огън. Ез — въздух. Дагда обичаше вода. Земята принадлежеше на Великата майка Дан. Огънят и въздухът не можеха да съжителстват със земята, затова Дан се беше омъжила за водата, Дагда.

Днешната жертва обаче нямаше да бъде удавена — Катбад гадаеше, не правеше жертвоприношение. Голият нещастник, един германски роб, закупен специално за тази цел, лежеше по очи и със свободни крайници върху олтара, представляващ голяма каменна плоча. Катбад запя с мелодичния си глас молитвите за древния религиозен ритуал. Жертвата не показваше никаква реакция, германът бе силно упоен; ако извършваше някакви движения, те бяха несъзнателни, не причинени от страх или от болка. Гутруат бе застанал малко по-встрани, на колене. Катбад взе един много дълъг меч с двойно острие. Очевидно му беше доста трудно да го вдигне, но той се напъна и с огромно усилие изправи меча над главата си. Стовари го по средата на гърба на жертвата малко под лопатките и порази с голяма точност гръбнака на роба.

Жертвата се сгърчи. Катбад, без нито едно петно от кръв по бялата си роба, внимателно наблюдаваше всяко потрепване, всяко движение, посоката, в която се поместваше всяка част на тялото, главата или ръцете, или раменете, пръстите, краката и седалището. Това продължи дълго време, но той остана неподвижен, само устните му помръдваха, сякаш произнасяха думи при всеки гърч на жертвата. Когато всичко свърши, той въздъхна, примигна, погледна тревожно Гутруат. Карнутът скочи на крака, от горичката излязоха двама младши друиди, за да почистят.

— Е? — попита настойчиво Гутруат.

— Не можах да видя… Движенията бяха странни, непознати.

— Научи ли нещо?

— Малко. Когато попитах дали Версенжеторикс ще умре, последваха шест еднакви гърча на главата. Тълкувам го като шест години. Ала когато попитах дали Цезар ще бъде разгромен, никоя част на тялото не помръдна… как да тълкувам това? Попитах дали Литавик ще стане цар и отговорът беше не. Това е ясно, много ясно. Попитах дали ти ще бъдеш цар и отговорът също беше не. Краката му се сгърчиха много силно: значи, ще умреш много скоро. За останалото не видях. Не видях, не видях…

Катбад се свлече в ръцете на Гутруат, който го загледа с изцъклени очи и пребледняло лице. Двамата хедуи се оттеглиха бързо. Литавик избърса потта от челото си.

— Аз няма да съм цар на Галия — промълви. Сур прокара треперещи ръце пред очите си.

— Нито пък Гутруат. Той щял да умре скоро, ала Катбад не каза такова нещо за теб.

— Аз мога да разтълкувам отговора за Цезар. Нищо от тялото на жертвата не е помръднало. Това означава, че Цезар ще победи, нищо в Галия няма да се промени. Катбад го знае, но не смее да го каже на Гутруат. Ако го направи, какво ще каже на войските?

— А шестте години за Версенжеторикс?

— Не знам! — проплака Литавик. — Ако Цезар победи, той не може да остане на свобода. Трябва да участва в триумфалното му шествие и после да бъде удушен. — Той изхълца и преглътна. — Не искам, но все пак вярвам. Цезар ще победи и аз никога няма да бъда цар на Галия.

Те продължиха покрай потока, излизащ от езерцето на Дагда, между дървените статуи на богове. Златисти снопове слънчеви лъчи си играеха с носещите се във въздуха прашинки, процеждаха се между вековните дървесни стволове, за да направят зеленото да изглежда още по-зелено и да позлатят кафявото.

— Какво ще правиш? — попита Сур, щом излязоха на полето, на което войските продължаваха да се събират, с пехотни и конни лагери, простиращи се докъдето ти око стигне.

— Ще се махна час по-скоро — заяви Литавик, бършейки сълзите си.

— Идвам с теб.

— Не те карам да ме последваш, Суре. Спаси каквото можеш — Цезар ще има нужда от хедуите, за да превърже раните на Галия. Ние няма да страдаме като белгите или армориките на запад.

— Не, нека Конвиктолав се занимава с това! Мисля да тръгна към треверите.

— Посока не по-лоша от всички останали при добра компания.

Треверите бяха пострадали, но не и разгромени.

— Ужасният Лабиен изби толкова много от нашите воини, че не успяхме да съберем войска за подкрепленията на Алезия — оправда се Цингеторикс, царят им.

— От подкрепленията за Алезия няма да има никаква полза — рече Сур.

— Никога не съм си и въобразявал, че ще има. Всички тези приказки за обединена Галия! Сякаш сме един народ. Ние не сме един народ. За кого се мисли този Версенжеторикс? Наистина ли си въобразява, че един арверн може да се нарече цар на белгите? Че белгите ще се подчинят на един келт? Ние треверите бихме предпочели Амбиорикс.

— А Комий?

— Той се продаде на римляните. Премина на наша страна заради предателството срещу него, не от обич към народа си — изсумтя презрително Цингеторикс.

Ако по положението в Трев можеше да се съди за състоянието на цялото велико и многобройно племе, Лабиен наистина бе всял смут. Макар че крепостта не беше предназначена за обитаване, до неотдавна около нея бе имало малко градче. Сега обаче в него бяха останали съвсем малко жители. Войските, които бе успял да събере Цингеторикс, бяха събрани на север, за да защитават скъпоценните треверски коне от убите, населяващи земите на другия бряг на Ренус.

След като Цезар бе започнал да снабдява германите с хубави коне, те бяха станали ненаситни. Арминий от убите изведнъж беше видял нова възможност за племето си да осигурява цялата конница на Рим. Когато Цезар прогони хедуите, за германите се бе отворила изключително удобна ниша за запълване. Арминий веднага изпрати поисканите хиляда и шестстотин конници и възнамеряваше да осигури още. Натрупването на богатства бе трудно за един народ, обитаващ земи, ставащи само за пасбища, но Арминий много добре разбираше изгодата от добрата кавалерия. След неговата намеса римляните скоро щяха да се откажат от галските конници. Щяха да използват само германи.

И така влажната и неподходяща за нищо друго, освен за пасбища неизбродима Ардвенска гора сега често се огласяше от шума на сражения между тревери и убий, стремящи се към надмощие.

— Мразя това място — заяви Литавик.

— Аз пък нямам нищо против него — призна Сур.

— В такъв случай много ти здраве.

— И на теб. Къде ще идеш?

— В Галатия.

— В Галатия ли? — удиви се Сур. — Това е на другия край на света!

— Точно така, но галатийците са гали и яздят хубави коне. Дейотар постоянно търси способни пълководци.

— Той е римски клиент, царю Литавик.

— Да, само че аз няма да съм вече Литавик. Новото ми име е Кабахий от волките тектозаги. Отивам да посетя роднините си в Галатия. Ще се влюбя в страната и ще поискам да остана.

— Къде ще намериш подходящ шал?

— Около Толоза отдавна вече не носят шалове, Суре. Ще се преоблека като гал от Провинцията.

Отначало се наложи да мине покрай Матискон. Земята в Галия бе обща собственост на народа, но всъщност благородниците от всяко племе „се грижеха“ за големи селскостопански площи. Литавик не правеше изключение.

Той продължи покрай Моза през земите на секваните, повечето от които бяха отишли на военния сбор в Карнутум. Останалите пък се бяха събрали на брега на Ренус, в случай че свевите решат да преминат реката, затова никой не спря Литавик, никой не се поинтересува защо му е на един хедуй да минава през земите на доскорошните врагове на племето си сам.

Все пак имаше кой да разпространява новините и когато достигна околностите на секванската крепост Везонцион, Литавик чу как крещят вестта за победата на Цезар край Алезия и за капитулацията на Версенжеторикс.

„Ако не бях подслушал Катбад и Гутруат — помисли си той, — щях да бъда там начело на хедуите. И сега щях да съм пленник на римляните. Да ме изпратят в Рим, за да чакам триумфалното шествие на Цезар. Ала как ще преживее царят на Галия още шест години? Той със сигурност ще умре на триумфалното шествие на Цезар, независимо кои ще са другите наказани. Означава ли това, че Цезар ще получи управлението на Галия за още пет години и така няма да може да се върне в Рим, преди да изтекат шест лета? Но всичко свърши! Не е нужно да бъде управител за трети път. Той ще ни довърши до края на следващата година. Онези, които успяха да се измъкнат, ще се подчинят, нищо не може да предотврати пълната победа на Цезар. И все пак аз вярвам, че Катбад е разчел правилно знаците. Още шест години. Защо?“

Тъй като земите му се разполагаха на юг и изток от Матискон, Литавик заобиколи и тази крепост, макар че принадлежеше на хедуите и което беше по-важно, въпреки че жена му и децата му се бяха преместили там до края на войната. По-добре да не ги вижда. Те щяха да се оправят. Неговото оцеляване бе по-важно.

Макар и дървена и с покрив от каменни плочи, голямата му и удобна къща бе построена в римски стил, с голям вътрешен двор и на два етажа. Крепостните и робите му се зарадваха да го видят и се заклеха тържествено да не продумат пред никого за връщането му. Отначало той бе възнамерявал да остане само колкото да си вземе най-ценните вещи, но лятото край спокойната река Арар беше прекрасно, а Цезар все още се намираше далеч. Не се налагаше да предприема някой от легендарните си мълниеносни походи към този край. Какво бе казал Цезар? Че Арар била бавна, че всъщност течала обратно. Само че тук бе домът на Литавик и той изведнъж почувства нужда да остане още малко. Хората му бяха верни и никой външен човек не го беше забелязал. Колко бе приятно да изкара едно последно лято в родните си земи! Говореше се, че Галатия била прекрасна — висока, просторна, идеална за отглеждане на коне. Ала домът му не беше там. Галатийците говореха гръцки, понтийски и едно особено галско наречие, което не можеше да се чуе никъде из Галия вече от двеста години. Е, той знаеше поне гръцки, макар че трябваше малко да го усъвършенства.

Сетне, в началото на есента точно когато смяташе да потегля и докато крепостните и робите му събираха добра реколта, пристигнаха стотина конници начело с брат му Валециак.

Двамата братя бяха силно привързани и сега не можеха да свалят очи един от друг.

— Не мога да остана — рече Валециак. — Колко съм удивен, че те намирам тук! Минах само, за да се уверя, че хората ти ще се погрижат за реколтата.

— Какво стана с алоброгите? — попита Литавик, докато наливаше на брат си вино.

— Нищо особено — намръщи се Валециак. — Отбраняваха се и ако мога да се изразя като Цезар, „оказаха тих, но ефективен отпор“.

— А Цезар?

— Той е в Бибракт.

— Знае ли, че съм тук?

— Никой не знае къде си.

— Какво смята да прави с хедуите?

— Като на арверните и на нас ще ни се размине сравнително леко. Ние ще изградим ядрото на една нова, уредена напълно по римски образец Галия. Няма дори да загубим статуса си на приятели и съюзници на Рим. Стига да подпишем един доста дълъг договор и да приемем определен брой Цезарови марионетки в управлението си. На Виридомар му простиха, но не и на теб. Всъщност има обявена награда за главата ти, което ме води на мисълта, че ако те заловят, ще участваш в триумфалното шествие на Цезар и е споделиш съдбата на Версенжеторикс и Кот. Битургон и Епоредорикс също ще минат с шествието, но след това ще бъдат освободени.

— Ами ти, Валециак?

— Ще ми позволят да запазя земите си, но никога няма да мога да заемам висша длъжност в съвета на старейшини те нито да бъда избиран за вергобрет.

И двамата братя бяха едри и красиви според галските представи, със златисторуси коси и сини очи. Мускулите на Литавик се напрегнаха, докато златните му гривни не се врязаха в плътта му.

— В името на Дагда и Дан, де да имаше начин да си отмъстя! — изсъска той през зъби.

— Може и да има — усмихна се леко Валециак.

— Как? Как?

— Недалеч оттук срещнах група пътници, които отиваха при Цезар в Бибракт. Той възнамерява да прекара зимата там. Три коли, удобна каляска и една жена на игрив бял кон. Всички имаха вид на римляни. Освен жената, яздеща край тях. В каляската заедно с бавачката си се возеше малко момче, носещо някои Цезарови черти. Да ти подсказвам ли още?

Литавик бавно поклати глава.

— Не — рече и издиша през зъби. — Жената на Цезар! Онази, която принадлежеше преди това на Думнорикс.

— Как я наричаше той?

— Рианон.

— Точно така. Първа братовчедка на Версенжеторикс. Рианон, онеправданата съпруга. Какъв позор! Думнорикс бе неоправдан съпруг.

— Какво стори ти, Валециак?

— Плених я. — Валециак вдигна рамене. — И защо не? Никога не съм имал високо положение сред народа си. Така че какво мога да загубя?

— Всичко — отвърна рязко Литавик, изправи се и постави ръка на рамото на брат си. — Не мога да остана, търсят ме. Ала ти трябва да останеш! Да се грижиш за семейството ми. Изчакай времето си, бъди търпелив. Цезар ще си отиде. Ще дойдат други управители. Ти отново ще получиш мястото си в сената и съвета на старейшините. Остави жената на Цезар при мен. Тя ще бъде моето отмъщение.

— А момчето?

Литавик стисна юмруци:

— То единствено ще остане живо, защото ти ще тръгнеш сега и ще го вземеш със себе си. Дай го на някой от крепостните си на някое затънтено място. Дори да говори за майка си и баща си, кой ще му повярва? Нека синът на Цезар да бъде отгледан като хедуиски роб, обречен да слугува на господаря си цял живот.

Те се приближиха до вратата и там се целунаха. Навън в двора пленниците се притискаха един в друг и гледаха с широко отворени от страх очи. Освен Рианон, която макар и с вързани ръце и крака, стоеше гордо изправена. Момченцето, сега петгодишно, се криеше зад полата на дойката, по бузите му още се виждаха следи от сълзи, носът му течеше. Когато Валециак възседна коня си, Литавик подхвана детето и го подаде на брат си. Момчето бе твърде уморено, за да се противи, твърде уплашено, то отпусна глава на рамото на Валециак и затвори очи.

Рианон се опита да се втурне към него, но падна по очи.

— Оргеторикс! Оргеторикс! — запищя.

Валециак и стотината му конници обаче препуснаха, отнасяйки и сина на Цезар.

Литавик извади меча си и посече римските прислужници заедно с дойката, докато Рианон, свита на кълбо, не спираше да повтаря името на сина си.

Когато приключи с клането, Литавик се приближи до нея, дръпна буйните й червени коси и я изправи.

— Хайде, скъпа — подкани я с усмивка, — имам специален подарък за теб.

Той я внесе в къщата, в голямата столова, където се хранеше, и седна на масата. Сетне изправи Рианон на крака, постоя известно време загледан в дървените греди на тавана, накрая кимна и излезе.

Върна се с двама от робите си, уплашени до смърт от касапницата в двора, но готови да се подчинят на господаря си.

— В замяна на това, което ще направите, ще бъдете свободни — рече той; плесна с ръце и една робиня се промъкна уплашено през вратата. — Донеси ми един гребен, жено.

Единият роб държеше кука, от онези, на които окачват прасетата, за да ги изкормят, другият започна да пробива дупка със свредел в една греда. След малко донесоха и гребена.

— Седни, драга — нареди Литавик, вдигна Рианон и я блъсна на един стол.

Той отметна косите върху гърба й и започна да ги разресва. Бавно, внимателно, но скубейки безжалостно. Рианон сякаш не усещаше болка. Тя не мигна и не трепна. Страстта и силата, които караха Цезар да й се възхищава, бяха изчезнали.

— Оргеторикс, Оргеторикс — мълвеше тя от време на време.

— Колко е чиста косата ти, драга, колко прекрасна — прошепна Литавик, без да престава да я реши. — Смяташе да изненадаш Цезар в Бибракт, затова ли пътуваше без охрана? Разбира се, че това си смятала! Само че той нямаше много да ти се зарадва.

Накрая свърши работата си. Двамата роби също приключиха със своята. Желязната кука висеше на тавана, на седем стъпки над покрития с плочи под.

— Помогни ми, жено — заповяда рязко Литавик на робинята си. — Искам да сплета косата й, покажи ми как.

Наложи се обаче и двамата да работят заедно. След като научи как да плете три отделни кичура, Литавик стана доста чевръст, робинята само трябваше да държи кичурите раздалечени под ръцете му. Накрая и това бе свършено. В основата на дългия й, бял врат плитката на Рианон стана дебела колкото ръката на Литавик, макар че след пет стъпки изтъняваше като миша опашка.

— Стани — нареди той и я изправи на крака. Обърна се към двамата си роби: — Помогнете ми.

Като скулптор в работилницата си той занесе Рианон под куката, сетне хвана плитката и я уви два пъти около врата й.

— И още ни остава предостатъчно! — възкликна Литавик и се качи на един стол. — Вдигнете я.

Единият роб хвана Рианон през бедрата и я повдигна. Литавик прокара плитката през куката, но не успя да я върже. Плитката не само че беше дебела, а и твърде гладка, за да се стегне на възел. Наложи се да оставят отново Рианон на земята. Единият от робите отново излезе. Най-сетне успяха да завържат косата й около втора кука и да я закачат за гредата, робът отново вдигна Рианон.

— Пусни я, но много внимателно! — изкомандва Литавик. — О, внимателно, внимателно, не искаме да й се счупи вратът, така ще развалиш цялата веселба! Внимателно!

Тя не правеше опити да се съпротивлява, макар че мъченията й продължиха много дълго. Висеше с широко отворени очи, втренчени в отсрещната стена, и тъй като не се движеше, кожата й просто промени цвета си от кремаво, през сиво, до синкаво, дори езикът й не се показа, невиждащите й очи постепенно се изцъклиха. От време на време устните й помръдваха беззвучно, произнасяйки името на сина й: „Оргеторикс“.

Косата й се разтегна. Първо пръстите на краката, после стъпалата й опряха пода. Хвърлиха я на земята ни жива, ни умряла, и отново я обесиха.

Когато лицето й придоби тъмнолилав цвят, Литавик се зае да пише писмо. След като го завърши, го даде на камериера си.

— Занеси това в Бибракт. Кажи на хората на Цезар, че е от Литавик. Цезар ще има нужда от теб да го доведеш тук. Когато се върнеш, погледни под леглото ми, там ще намериш кесия с жълтици. Можеш да я вземеш. Накарай останалите ми слуги да си събират багажа и да се махат. Ако отидат при брат ми Валециак, той ще ги приеме. Никой да не пипа труповете в двора. Искам да останат, където са. Тя също да остане така. — Литавик посочи обесената Рианон. — Искам Цезар да я види.

Скоро след заминаването на прислужника си Литавик също тръгна. На най-хубавия си кон, с най-хубавите си дрехи, но без шал, и с три коня, натоварени със златото, скъпоценностите, кожената му пелерина. Целта му бе Юра, откъдето смяташе да премине в земите на хелветите. Навсякъде бе посрещнат гостоприемно — той бе враг на Рим, а всички варвари мразеха римляните. Достатъчно беше само да спомене, че Цезар е обявил награда за главата му. От Галия до Галатия всички щяха да му се възхищават и да го приветстват. Ала някъде около изворите на Данубиус той навлезе във владенията на вербигените и там го плениха. Вербигените не се интересуваха нито от Рим, нито от Цезар. Те взеха всички вещи на Литавик. Сетне главата му.

— Радвам се — сподели Цезар пред Требоний, — че щом е трябвало да видя една от тях мъртва, това бе Рианон. Спестих си това с дъщеря си и майка си.

Требоний не знаеше какво да каже, как да изрази чувствата си: огромното възмущение, болката, тъгата, свирепия гняв, всички емоции, които бе изпитал при вида на бедната жена с посиняло лице, обесена на собствената си коса. А тя се беше удължила още, та клетницата сега стоеше на пода с леко присвити колене. О, не беше справедливо! Този човек бе толкова самотен, толкова изолиран, толкова далеч над всички, ставащи свидетели на забележителния му живот! Тя беше приятна компания за него, развличаше го, той обожаваше песните й. Ала той не бе изпитвал любов към нея, това чувство би било бреме за него. Требоний го познаваше вече достатъчно, за да си даде сметка за това. Какво можеше да каже? Как можеха думите да намалят шока, да премахнат тази най-голяма обида, да променят това безумно, безсмислено деяние? О, не беше справедливо! Не беше.

От момента, в който пристигна в двора на къщата и видя касапницата, Цезар не показа никакво чувство. Сетне влезе вътре, за да открие Рианон.

— Помогни ми — рече на Требоний.

Двамата я свалиха, откриха дрехите и скъпоценностите и недокоснати в каруците и я облякоха за погребението й, докато неколцина от германските конници, които ги бяха придружили, копаеха гроба. Келтите не обичаха телата им да бъдат изгаряни, затова щяха да я погребат заедно с всичките й посечени прислужници, пременена, както подобава на една царска дъщеря.

Гот, началникът на първата конница от четиристотин убии на Цезар, чакаше отвън.

— Момчето го няма — съобщи той. — Претърсихме всяка стая в къщата, всяка друга постройка, всеки кладенец, всеки обор, нищо не сме пропуснали, Цезаре. Момчето е изчезнало.

— Благодаря, Готе — усмихна се Пълководеца.

„Как успява? — недоумяваше Требоний. — Винаги запазва пълно самообладание, винаги се държи толкова учтиво. Ала каква ще е цената?“

По време на погребението никой не продума. Тъй като нямаше друиди да проведат церемонията, Цезар встъпи в ролята си на върховен жрец.

— Кога да започнем издирването на Оргеторикс? — попита Требоний, докато излизаха от пустото имение на Литавик.

— Няма да го търсите.

— Какво?

— Не искам да го търсите.

— Защо?

— Тази глава е приключена.

Цезар се втренчи в Требоний с хладните си сини очи. Както винаги сдържаше емоциите си. Требоний извърна поглед.

— Ах, ще ми липсват песните й — заключи Цезар, без да споменава за изчезналия си син.