Цезар

5

Галия Комата

Януари — декември 51 г.пр.н.е.

Когато новината за разгрома и залавянето на Версенжеторикс достигна Рим, сенатът обяви двайсетдневни тържества, които обаче не успяха да намалят вредите, причинени от Помпей и новите му съюзници, добрите люде, на Цезар през тази година на война, през която той нямаше нито време, нито енергия да им се противопостави. Макар че бе постоянно в течение, грижите по доставяне на храна за легионите, по предотвратяването на излишни загуби на хора и битките с галите бяха на първо място за Пълководеца. И макар че негови сподвижници като Балб, Опий и Рабирий Постум, банкерите, правеха всичко, за да избегнат катастрофата, те не притежаваха нито Цезаровия усет към политиката, нито безспорния му авторитет. Ценни дни се губеха в писане на писма и чакане на отговори.

Съвсем скоро след избирането му за консул без колега Помпей се ожени за Корнелия Метела и премина напълно в лагера на добрите люде. Първите свидетелства за новите му политически убеждения дойдоха към края на март, когато той прокара една сенатска препоръка от миналата година като закон. Безобиден на пръв поглед, но Цезар видя заплахите, които криеше, още щом прочете писмото на Балб. От този момент нататък човек, който е заемал длъжност на консул или претор, трябваше да чака пет години, преди да получи правото да управлява провинция. Това водеше до сериозни неприятности, защото така се оформяше група от кандидати за управители на провинции — хора, които след отстъпване от постовете си като консули или претори бяха отказали да поемат такава длъжност. Сега по препоръката на сената те се задължаваха да станат управители.

По-лош от този закон бе онзи, също прокаран от Помпей и гласящ, че всички кандидати за претори и консули трябвало да се регистрират лично в Рим. Всички членове на изключително силната фракция на Цезар се противопоставиха енергично: какво щеше да стане с Цезар, ами със закона на десетте народни трибуни, позволяващ му да се кандидатира за второ консулство задочно? „О, о! — възкликна Помпей. — Съжалявам за това, забравил съм!“ След това прокара допълнение към закона си за избор на магистрати, изключващо Цезар от разпоредбите му. Единственият проблем бе, че допълнението не беше записано на бронзовата плочка с текста на закона, което го правеше невалидно.

Цезар научи вестта, че няма да му позволят да се кандидатира ин абсенция, по време на строежа на обсадната платформа пред Аварикум. Сетне дойде Герговия, после въстанието на хедуите, след това преследването, довело го пред стените на Алезия. Докато се разправяше с хедуите в Децеция, той научи, че сенатът се събрал, за да обсъди разпределението на провинциите за следващата година. Чиновниците, заемащи в момента постовете на претори и консули, нямаха право да бъдат избирани за управители. Трябваше да чакат пет години. Сенаторите си блъскаха главите кого да назначат, но консулът без колега просто се изсмял. Много просто, рекъл Помпей. Магистратите, отказали да вземат провинции след изтичане на срока на службата им, трябвало да бъдат заставени, независимо дали им харесва, или не. Така Цицерон бил принуден да стане управител на Киликия, а Бибул — на Сирия, перспектива, от която тези двама домошари изпаднали в паника.

След завършването на обсадния обръч около Алезия Цезар получи писмо от Рим, в което го уведомяваха, че Помпей успял да подсигури избора на новия си тъст, Метел Сципион, за колега в консулството до края на годината. И което беше още по-забавно, че Катон, който се кандидатирал за консул за следващата година, загубил позорно. Въпреки цялата си неподкупност той не успял да впечатли избирателите. Вероятно защото представителите на първата класа сред центуриатните гласоподаватели очакваха някаква възможност консулите (срещу определено парично възнаграждение) да им вършат някоя и друга услуга, ако е поискана по подходящ начин.

И така, когато настъпи новата година, Цезар още бе в Галия на дългокосите. Нямаше възможност да прекоси Алпите, за да наблюдава събитията по-отблизо от Равена. Двама враждебно настроени към него консули в лицето на Сервий Сулпиций Руф и Марк Клавдий Марцел тъкмо поемаха управлението, досадна перспектива за Цезар. Макар че поне можеше да се успокоява, че четирима от десетте народни трибуни работят за него. Марк Марцел, втрият консул, вече бе заявил, че възнамерявал да лиши Цезар от империума, провинциите и войските му, макар че законът, прокаран от Гай Требоний, за да му даде право на второ петгодишно управление в Галия, забраняваше този въпрос да се обсъжда преди март на следващата година, след цели петнайсет месеца. Законите обаче бяха за нисшите слоеве на обществото. Добрите люде не даваха пукната сестерция за спазването им, ако мишената им бе Цезар.

А той, при всички несгоди, които преживяваше, не можеше да намери време да се установи на едно място и да свърши онова, което трябваше да се направи — да повика хора като Балб и най-старшия си народен трибун, Гай Вибий Панса, да седне с тях в Бибракт и лично да ги инструктира как да постъпят. Вероятно имаше няколко начина за действие, но за тази цел хората му трябваше да говорят с него лично. Помпей се радваше на благосклонността на добрите люде и на брака си с жена от високо аристократично потекло, но сега властта поне не беше в негови ръце, а Сервий Сулпиций, новият първи консул бе разумен и сговорчив член на фракцията на добрите люде, не буйна глава като Марк Марцел.

Вместо да се занимава с делата в Рим, Цезар тръгна на поход срещу битуригите и се задоволи да продиктува послание до сената по време на пътуването. Предвид на удивителния му успех в Галия, пишеше той, справедливо било към него да се отнесат както към Помпей по отношение на поста му на управител на двете Испании. Неговото „избиране“ като консул без колега фактически било ин абсенция, тъй като той в това време управлявал провинциите си. По време на заемането на консулския пост той не престанал да ги управлява. Във връзка с това биха ли могли уважаваните сенатори да удължат срока на управление на Цезар в Галия и Илирикум, докато му дойде времето да се кандидатира за консул след три години? Което важало за Помпей, би трябвало да важи и за Цезар. В писмото не се споменаваше нищо за закона на Помпей, че всички кандидати трябвало да се регистрират в Рим, което бе начин да се каже, че Цезар знае, че това не важи за него.

Три нундини бяха нужни за изпращането на това писмо и получаването на отговора. Както в много други случаи Цезар използва това време, за да постави битуригите на колене и да ги принуди да молят за милост. Кампанията му протече като серия от походи от по осемдесет километра на ден. Един ден опожаряваше, плячкосваше, убиваше и пленяваше на едно място, на следващия се преместваше на осемдесет километра, преди още новината за идването му да бъде разпространена. Той съзнаваше, че Галия на дългокосите не се признава за победена. Новата стратегия се състоеше в организирането на отделни въстания едновременно и в различни части на страната, с което Цезар се принуждаваше да тъпче по десетина огънчета на различни места наведнъж. При тези безредици обаче беше предвидено в огнищата им на избухване да има римски граждани за избиване, ала такива нямаше. Храната за разпръснатите из цялата страна легиони се закупуваше от самите легиони по време на походите.

В отговор на това Цезар разгроми някои от най-могъщите племена, като започна от битуригите — разгневени от изпращането на Битургон в Рим, за да участва в триумфалното шествие на Пълководеца. За целта той взе само два легиона: фаталния Тринайсети и съставения главно от неопитни бойци Петнайсети. Легионът с най-голям номер бе легионът на резервите. В него войниците се обучаваха, след което отиваха като попълнения в другите подразделения. Сегашният Петнайсети бе резултат от закона на Помпей, издаден предишната година, който гласеше, че всички римски граждани между седемнайсет и четирийсет години трябвало да служат във войската — закон, много удобен за Цезар, който никога не беше срещал затруднения в намирането на доброволци, но често влизаше в пререкания със сената, ако му потрябваха повече хора.

На деветия ден на февруари той се върна в Бибракт. Земите на битуригите бяха опустошени, повечето им боеспособни мъже бяха избити, а жените и децата — взети в плен. В Бибракт го чакаше отговорът от сената на молбата за удължаване срока на управление в провинциите му. Отговор, който бе очаквал, но дълбоко в сърцето си се беше надявал да не е такъв, ако ще само защото отхвърлянето на молбата му бе истинска лудост.

Отказаха му; сенатът нямаше намерение да се отнася с Цезар както с Помпей. Ако искаше да стане консул след три години, трябваше да се държи като всеки друг римски управител: да се откаже от империума, провинциите и войската си и да регистрира кандидатурата си лично в Рим. В отговора не се обсъждаше лекият намек на Цезар, че задължително ще бъде избран за първи консул. Всеки знаеше, че ще стане така. Той никога не участваше в избори, които няма да спечели. Нито даваше подкупи. Не смееше да дава подкупи. Имаше твърде много врагове, които търсеха повод да го изправят на съд.

Точно тогава, докато съзерцаваше това хладно и кратко писмо, Цезар състави плана си за действие.

„Те не искат да ми дадат онова, което ми се полага. Онова, което не може да ми се отрече. Въпреки това те лансират един псевдоримлянин като Помпей. Кланят му се. Превъзнасят го. Внушават му убеденост в собствената му важност, а зад гърба му му се присмиват. Е, това си е негов проблем. Един ден той ще научи какво всъщност мислят за него. Когато му дойде времето, те ще свалят маските и Помпей много ще се изненада. Той е точно като Цицерон, когато Катилина изглеждаше толкова сигурен, че ще стане консул. Добрите люде издигнаха един презрян селяк от Арпинум, за да попречат на издигането на един човек със знатна кръв. Сега лансират Помпей, за да попречат на мен. Ала аз няма да позволя това да стане. Аз не съм Катилина! Искат да се скрия в миша дупка само защото съвършенството ми ги кара да видят собствената си нищожност. Въобразяват си, че могат да ме принудят да прекося помериума, за да обявя кандидатурата си в Рим, а като премина свещената граница на града, аз доброволно се отказвам от империума си и така им давам право да ме съдят. Те всички ще чакат там, пред избирателната кабина, готови да ми отправят скалъпени обвинения за измяна, незаконно присвояване, корупция, злоупотреби… убийство, ако намерят някого, готов да свидетелства, че ме е видял да се промъквам в Латумиите и да удушавам Ветий. Ще бъда като Габиний, като Милон. Осъден от толкова много различни съдилища, за толкова много различни престъпления, че да не посмея повече да покажа лицето си в Италия. Ще ме лишат от гражданските ми права, делата ми ще бъдат заличени от аналите на историята и хора като Ахенобарб и Метел Сципион ще бъдат назначени в провинциите, за да се окичат със славата ми, също както Помпей извлече изгода от делата на Лукул.“

„Това няма да стане. Аз няма да го позволя, независимо от цената. Междувременно ще продължавам с опитите да си издействам разрешение за кандидатирането ми задочно, за да си запазя империума, докато получа неограничената власт на първи консул. Не искам за мен да се говори като за човек, нарушил конституцията. Всичко ще сторя в съгласие със завета на предците ни. Това е най-голямата ми амбиция — да получа второто си консулство по напълно законен ред. А когато заема този пост, ще мога да направя всичките им скалъпени обвинения на пух и прах, но със законни средства. Те го знаят. И затова се страхуват. Ала не могат да си позволят да загубят. Защото, ако загубят, това означава да признаят, че съм по-добър от тях във всяко едно отношение — от умствените ми заложби до благородния ми произход. Защото аз съм само един, а те са много. Ако ги победя по законен ред, те ще изпаднат в положението на сфинкса и няма да им остане нищо друго, освен да скочат от най-близката скала.“

„Все пак трябва да си изработя план и за най-лошото. Ще започна с онези неща, които ще ми осигурят победа извън законния ред. О, какви глупци! Те винаги ме подценяват.“

„Велики Юпитере, ако това е името ти; велики Юпитере, който и пол да си; велики Юпитере, който съчетаваш всички богове и сили на Рим в едно; велики Юпитере, помогни ми да победя! Ако ми помогнеш, кълна се, ще ти принеса онези жертви, които ще прославят най-много името ти и ще ти донесат най-голямо задоволство…“

Походът срещу битуригите отне четирийсет дни. Веднага щом се върна в лагера си под хедуиската крепост Бибракт, Цезар събра Тринайсети и Петнайсети легион и дари на всеки войник по една битуригска робиня, която можеха да запазят за прислужница или да продадат в робство. След това даде на всеки редови легионер по двеста сестерции, а на всеки центурион по две хиляди от собствения си джоб.

— Това е моята благодарност за чудесната ви служба — заговори той пред войниците. — Какво ви плаща Рим, е едно, ала време е вече аз, Цезар, да ви дам нещо от собствената си кесия като специален израз на благодарност. През последните четирийсет дни видяхме малко плячка. Въпреки това аз ви лиших от заслужената ви зимна почивка и ви накарах да вървите по осемдесет километра през почти всеки от тези четирийсет дни. След ужасни зима, пролет и лято на битки срещу Версенжеторикс вие заслужавахте да останете на спокойствие и да не вършите нищо в продължение поне на шест месеца. Ала възроптахте ли вие, когато ви накарах да тръгнете на поход? Не! Започнахте ли да се оплаквате, когато поисках от вас Херкулесови усилия? Не! Забавихте ли крачка, поискахте ли допълнително храна, имаше ли дори един миг, когато да не дадете най-доброто от себе си? Не! Не, не, не! Вие сте мъжете от легионите на Цезар и Рим никога не е виждал равни на вас! Вие сте моите момчета! До края на живота ми вие ще останете обичаните ми момчета!

Те го приветстваха с възбуда, граничеща с истерия, както заради това, че ги нарече свои обичани момчета, така и заради парите и робините, отпуснати също от личната му кесия — приходите от продажбата на роби се падаха по право на главнокомандващия.

Требоний погледна Децим Брут, застанал до него:

— Какво ли е замислил, Дециме? Това е изключително великодушен жест, но никой не го е очаквал и аз не мога да си обясня какво го е подтикнало да го направи.

— Когато Цезар получи писмо от сената, аз получих едно от Курион — прошепна тихо Децим Брут, та Марк Антоний и останалите трибуни да не могат да го чуят. — Не му позволяват да се кандидатира задочно и се стремят да го лишат от империума колкото се може по-скоро. Искат да го опозорят и да го изпратят в постоянно изгнание. Помпей Велики също е замесен.

Требоний презрително изръмжа:

— Това никак не ме изненадва! Помпей е нищожество.

— Както и останалите.

— Това се подразбира. — Требоний се насочи към левия край на парадния площад; Децим Брут го последва. — Мислиш ли, че ще го направи?

Децим Брут отвърна, без да се замисля:

— Мисля… мисля, че са луди да го предизвикват, Гай. Защото ако не му оставят друга възможност, той ще настъпи към Рим.

— А ако го направи?

Децим Брут вдигна русите си вежди:

— Ти как смяташ?

— Ще ги изколи.

— И аз така мисля.

— Значи, сме изправени пред избор, Дециме.

— Ти може да имаш избор. Аз нямам. С Цезар съм през огън и вода.

— И аз. Все пак той не е Сула.

— Трябва да сме радостни, че е така, Требоний.

Може би заради този разговор двамата не бяха особено словоохотливи по време на вечерята. Лежаха заедно на лявата от разположените под прав ъгъл една спрямо друга кушетки (лектус сумус, медуис и имус). Цезар, подобаващо на общественото си положение, заемаше средната, а Антоний — тази срещу тях.

— Много щедро се прояви — отбеляза Антоний, докато разрязваше една ябълка. — Знам, че се ползваш с име на великодушен човек, но… — Той се намръщи силно, замисли се. — … Това са общо около сто таланта.

Очите на Цезар заиграха. Антоний го забавляваше много и той харесваше как братовчед му винаги приема на драго сърце ролята на невежата в компанията.

— Меркурий те е надарил с необичайни математически способности, Антоний! Ти изчисли всичко това наум. Мисля, че е време вече да поемаш задълженията си на квестор я да оставиш клетия Гай Требаций да върши нещо, подхождащо повече на наклонностите, ако не на способностите му. Не сте ли съгласни? — обърна се той към Требоний и Децим Брут.

Те кимнаха и се усмихнаха.

— Плюя на квесторските задължения! — изръмжа Антоний и стегна мускулите на бедрата си, жест, който запленяваше по-голямата част от женското общество в Рим, но бе напълно безполезен в настоящата компания.

— Трябва да научиш нещо за парите, Антоний — продължи Цезар. — От огромните ти дългове личи, че мислиш, че се леят като вода, ала освен това те са много полезна придобивка за един бъдещ консул и военачалник.

— Изместваш темата — прекъсна го рязко Антоний, като се помъчи да смекчи обидния тон с чаровна усмивка. — Ти току-що разпредели сто таланта между хората от два от единайсетте ти легиона и даде на всеки по една робиня, която могат да продадат за хиляда сестерции. Не че много от тях ще го направят, след като си се погрижил да получат най-младите и сочни момичета. — Той се извъртя и започна да стиска и разпуска мускулите на яките си прасци. — Това, което ме интересува, е дали ще ограничиш щедростта си само с тези два легиона, или ще я разпростреш и върху останалите.

— Това би било непредпазливо — отвърна сериозно Цезар. — Възнамерявам да водя походи цяла есен и зима, като взимам само по два легиона, и винаги различни.

— Хитро!

Антоний се пресегна към една чаша и отпи жадно.

— Скъпи ми Антоний, не ме принуждавай да премахна виното от зимната трапеза. Ако не можеш да пиеш умерено, ще те принудя да станеш въздържател. Съветвам те да го разреждаш.

— Едно от многото неща, които не разбирам в теб — намръщи се Антоний, — е защо отричаш един от най-ценните дарове от боговете. Виното е панацея.

— Виното не е панацея. Нито пък дар. Бих го нарекъл по-скоро проклятие. Направо от кутията на Пандора. Дори приемано умерено, то изтъпява меча на мисълта достатъчно, за да не може вече да цепи косъма на две.

Антоний се изсмя:

— Значи, това е отговорът ти, Цезаре! Ти просто обичаш да цепиш косми!

Осемнайсет дни след завръщането му в Бибракт Цезар отново потегли на поход, този път срещу карнутите. Требоний и Децим Брут тръгнаха с него; за негово голямо разочарование Антоний остана да се грижи за лагера. Квинт Цицерон доведе Седемнайсети легион от мястото му за разквартируване в Кабилонум, но Публий Сулпиций изпрати Четиринайсети и остана в Матискон, тъй като Цезар нямаше нужда от услугите му.

— Дойдох лично — обясни Квинт Цицерон, — защото току-що получих писмо от брат ми с молба да го придружа в Киликия през април.

— Не изглеждаш особено доволен от тази перспектива, Квинте — отбеляза Цезар. — Ще ми липсваш.

— И ти на мен. Прекарах с теб трите най-добри години от живота си.

— Радвам се да го чуя, защото не бяха леки.

— Не, изобщо не бяха леки. Може би точно затова бяха толкова добри. Аз… аз… аз съм благодарен за доверието ти към мен, Цезаре. Понякога заслужавах хубаво да ми натриеш сол на главата, както в случая със сугамбрите, но ти никога не ме упрекна за нищо. Нито си ме карал да се чувствам неловко.

— Скъпи ми Квинте — усмихна се горещо Цезар, — защо да те упреквам? Ти се доказа като чудесен легат и бих искал да останеш до края. — Усмивката му се стопи и погледът му изведнъж се зарея в далечината. — Какъвто и да бъде този край.

Квинт Цицерон го изгледа с недоумение, но по лицето на Пълководеца не се четеше нищо. Разбира се, в писмото Цицерон бяха описани последните събития в Рим с големи подробности, но Квинт не познаваше Цезар толкова добре, колкото Требоний и Децим Брут. А и не беше присъствал в Бибракт, когато Пълководеца бе наградил Тринайсети и Петнайсети легион.

И така, Цезар замина за Ценабум, а Квинт Цицерон със свито сърце потегли към Рим и службата на легат, за която много добре знаеше, че няма да е нито толкова приятна, нито толкова доходоносна като тази при Пълководеца. Отново при големия брат! В постоянни кавги и унижения. Понякога роднините са отвратителни досадници. О, да…

Беше краят на февруари и зимата наближаваше. Ценабум все още бе в черни развалини, но в района нямаше размирици, които да попречат на Цезар да използва крепостта. Той устрои лагера си много удобно до стените, настани някои от войниците си в малкото останали здрави постройки, а другите накара да покрият палатките си с чимове и слама за повече топлина.

Първата му работа бе да отиде в Карнутум и да се види с Катбад, върховния друид.

Той, помисли си Цезар, изглеждаше доста по-състарен и потънал в грижи от последната им среща. Златисторусата му коса бе придобила сивкав цвят, сините му очи бяха уморени.

— Глупаво постъпи, като ми се противопостави, Катбад — рече завоевателят.

О, той по всичко изглеждаше като завоевател! Нищо ли не можеше да охлади тази невероятна самоувереност, тази невероятна енергия, която струеше от този човек? Сякаш блестеше над главата и тялото му. „Защо боговете изпратиха точно Цезар, за да ни изпитат? Защо него, защо не някой от безполезните празноглавци на Рим?“

— Нямах друг избор — заяви гордо Катбад. — Предполагам, че си дошъл да ме плениш, за да ме включиш редом с другите в триумфалното си шествие.

Цезар се усмихна:

— Катбад, Катбад! За глупак ли ме взимаш? Да взимаш военнопленници и да сломяваш съпротивата на непокорни царе, е едно. Ала да убиваш свещенослужителите на някой народ, е пълна лудост. Забелязал си, надявам се, че не съм позволил никой друид да бъде пленен, нито да му се попречи да си върши работата като делител и съветник. Това е моя твърда политика и всичките ми легати го знаят.

— Защо боговете пращат точно теб?

— Предполагам, че са сключили договор с Юпитер Оптимус Максимус. Светът на боговете има свой ред и закони, също както нашият. Явно вашите богове са почувствали, че връзките им с галите отслабват по някакъв тайнствен начин. Не от липса на религиозен ентусиазъм у галите или от нежелание да ги почитат. Просто нищо не е неизменно, Катбад. Земята се променя, хората се променят, времената се менят. А с тях и боговете. Може би на вашите богове им е омръзнало от човешки жертвоприношения, също както на другите богове. Аз не вярвам боговете да остават непроменени, Катбад.

— Странно е човек, свързан в политическия живот на страната си, да бъде толкова дълбоко религиозен.

— Вярвам в боговете с целия си разум.

— А с душата си?

— Ние, римляните, не вярваме в души като вас, друидите. Онова, което остава след гибелта на тялото, е една безплътна сянка. Смъртта е един сън.

— Тогава вие би трябвало да се боите от нея повече, отколкото ония, които вярват в задгробния живот.

— Струва ми се, че ние се боим от нея по-малко. — Бледосините очи внезапно заблестяха от болка, тъга, страст. — Защо му е на човек да иска още от това? Животът е една река от сълзи, ужасно изпитание на силите. Защото за всяка стъпка, която напредваме, ние изоставаме с цял километър. Животът трябва да се завоюва, Катбад, но на каква цена! На каква цена! Мен никой няма да ме победи. Няма да им позволя. Аз вярвам в себе си и съм си начертал път.

— Къде тогава е тази река от сълзи? — поинтересува се Катбад.

— В начините ни на действие. В човешкия инат. В липсата на далновидност. В неспособността да се види правилният път. В продължение на седем дълги години аз се опитвам да накарам народът ти да разбере, че не може да победи. Че в името на бъдещото благоденствие на тази земя трябва да се подчините. А какво правите вие? Бутате се в огъня като пеперуди в пламъка на свещта. Принуждавате ме да избивам хора, да продавам други от вас в робство, да разрушавам къщи, села, градове. Аз бих предпочел по-меки, по-мирни средства, но вие не ми оставяте избор.

— Отговорът е прост, Цезаре. Ние няма да се откажем, затова ти трябва да се откажеш. Ти донесе на галите национална идентичност, а това е сила. И след като им я донесе, вече никой не може да им я отнеме. Ние, друидите, ще продължаваме да възпяваме Версенжеторикс още десет хиляди години.

— Трябва да се откажете, Катбад! Аз не мога. Точно затова съм дошъл. Да те помоля да ги накараш да се откажат. Иначе няма да ми оставите избор. Ще се наложи във всяко кътче на Галия да сторя онова, което направих с битуригите. Ала аз не искам да стигам дотам. Тогава тук ще останат само друиди. Що за съдба е това?

— Няма да ги накарам да се покорят.

— Тогава ще започна тук, в Карнутум. В никое друго място не съм оставил съкровищата непокътнати. Тук обаче те са свещени. Противопостави ми се, и ще разоря Карнутум. Никое друидско семейство няма да пострада. Но Карнутум ще загуби планините от несметни богатства, трупани през вековете.

— Давай тогава. Разори Карнутум.

Цезар въздъхна:

— Споменът за извършени злини ще ме преследва на старини, но аз ще сторя онова, което трябва.

Катбад се изсмя подигравателно:

— О, глупости, Цезаре! Не може да не съзнаваш колко те обичат всички богове! Защо да се измъчваш с мисли, които ти най-добре от всички на света знаеш, че са безсмислени? Ти няма да достигнеш дълбока старост, боговете няма да го позволят. Те ще те покосят в разцвета на силите ти. Видях го.

Цезар затаи дъх, сетне се засмя на свой ред:

— Благодаря ти за предсказанието! Карнутум е в безопасност. — Той тръгна да си върви, но преди да се отдалечи, се провикна: — Ала Галия не е!

В началото на изключително тежката и студена зима Цезар разби карнутите. Из замръзналите полета загинаха повече, отколкото от мечовете и копията на Седми и Четиринайсети легион, защото не им остана никакъв подслон, нито една неразрушена къща, никакво убежище. И при галите започна да се наблюдава ново поведение — там, където само преди година съседните племена с готовност щяха да приемат бежанците, сега затваряха вратите си и се преструваха, че не чуват отчаяните молби за помощ. Изтощителната война започваше да отбелязва успех. Страхът водеше до подчинение.

В средата на април — разгара на зимата, Цезар остави Седми и Четиринайсети легион в Ценабум с Гай Требоний и отиде да провери как стоят нещата с ремите.

— Беловаките — изрече просто Дорикс. — Корей не изпрати хората си на общия военен сбор, а двете хиляди, които даде на Комий, и четирите хиляди атребати се върнаха от Алезия без една драскотина. Сега Корей и Комий са се съюзили с Амбиорикс, който се завърна от другия бряг на голямата река. Обикалят цяла Белгика, за да събират войници: нервии, ебурони, менапии, атватуки, кондрузи; а също и на юг и на запад: при авлерките, амбианите, морините, веромандуите, калетите, велиокасите. Някои от тези племена не изпратиха войски в Карнутум, други оцеляха, защото се усетиха да избягат навреме. Събира се голяма войска, както дочувам.

— Нападат ли ви? — попита Цезар.

— Още не. Но го очаквам.

— Значи, да действам, преди да се е случило. Ти винаги си спазвал договорите си с нас, Дориксе. Сега е мой ред.

— Трябва да те предупредя, Цезаре, че сугамбрите не са доволни от развитието на нещата между теб и убите. Убите печелят добре, като ти осигуряват конници и това никак не се харесва на съседите им. Смятат, че на всички германи трябва да бъде оказана тази чест, не само на едно племе.

— Значи, сугамбрите смятат да прекосят Ренус и да се притекат на помощ на Корей и Комий, така ли?

— Така дочух. Комий и Амбиорикс работят много усърдно.

Този път Цезар повика Единайсети легион от зимния лагер край Агединкум и изпрати Лабиен за Осми и Девети. Гай Фабий получи Дванайсети и Шести и се установи в Свесионум на река Матрома, служеща за граница между земите на ремите и на свесионите. Разузнавачите докладваха, че в Белгика има размирици, така че легионите отново бяха разместени: Седми отиде при Цезар, Тринайсети се премести при Битуригите под командването на Тит Секстий, а Требоний с Пети (на чучулигите) зае мястото на Седми в Ценабум.

Когато навлезе с четири легиона в земите на беловаките обаче, Цезар ги завари пусти: роби, жени и деца се грижеха за домакинствата, докато мъжете се събираха за война — на (както донесоха разузнавачите) единственото възвишение суха земя сред блатистите гори на северозапад.

— Ще постъпим малко по-различно от друг път — рече Цезар на Децим Брут. — Вместо да сложим легионите един зад друг, ще наредим Седми, Осми и Девети в колони (агмен квадратум) на много широк фронт. Така врагът ще види цялата ни мощ наведнъж и ще може да прецени силите, които сме готови да хвърлим срещу него. Товарният керван ще се движи отзад, а накрая — Единайсети. Него няма да успеят да видят.

— Ще излезе, че сме уплашени. И че имаме само три легиона. Хитро хрумване.

Видът на противника бе страховит: бяха много хиляди, събрани върху това единствено парче суха земя.

— Повече отколкото очаквах — призна Цезар и изпрати известие до Требоний да вземе и Секстий с Тринайсети легион.

Докато Цезар укрепваше лагера си, имаше много лъжливи нападения и отделни схватки. Корей, който командваше, отначало тръгна в битка, после промени решението си, макар да мислеше, че Цезар разполага само с три легиона.

Конницата, свикана от ремите и лингоните, пристигна преди Требоний, предвождана от чичото на Дорикс, Вертиск, сух стар воин, очакващ с нетърпение пак да влезе в битка. Тъй като беловаките не бяха приели Версенжеториксовата тактика на изпепелената земя, римската войска разполагаше с предостатъчно припаси. Тъй като походът изглеждаше, че ще продължи повече от предвиденото, Цезар бързаше да се запаси с колкото се може повече храна. Макар че войската на Корей не напусна възвишението, за да влезе в открита битка, преди пристигането на ремската конница тя създаваше доста неприятности на снабдителните отряди. След това нещата потръгнаха по-леко. Вертиск обаче бе твърде нетърпелив да влезе в битка. Подлъгани от малката численост на бойната група, изпратена срещу един снабдителен отряд, ремите се впуснаха в преследване и попаднаха на засада. Вертиск загина и за голяма радост на белгите Корей реши, че е време за масирана атака.

Точно в този момент пристигна Требоний начело на Пети, Четиринайсети и Тринайсети легион. Сега, със седем легиона и няколко хиляди конници, римляните обкръжиха белгите и възвишението, което преди бе изглеждало като идеално място за нападение и отбрана, изведнъж се превърна в капан. Цезар натрупа насипи през блатата между двата лагера, след това зае един рид зад лагера на белгите и започна да използва артилерията с унищожителен ефект.

— О, Корее, ти пропусна златния си шанс! — проплака Комий, когато пристигна. — Каква полза имаш от петстотин сугамбри сега? И какво да кажа на Амбиорикс, който още събира доброволци?

— Не разбирам! — казваше Корей. — Откъде се появиха толкова бързо тези допълнителни легиони? Никой не ме предупреди, а трябваше!

— Те винаги идват ненадейно — промърмори мрачно Комий. — Ти досега винаги си стоял настрана, Корее, това е проблемът. Не си виждал римляните в действие. Те се движат в тъй наречения ускорен марш и могат да изминават по осемдесет километра на ден. В момента, в който пристигнат, се разгръщат и започват да се бият като бесни кучета.

— Какво ще правим сега? Как ще се измъкнем?

За това Комий имаше отговор. Накара белгите да съберат всички гнили пънове, сухи треви и храсти, които можеха да намерят, и да ги натрупат на камара. В лагера цареше пълен хаос, всички трескаво се подготвяха за бягство, жени и стотици волски коли добавяха още към безпорядъка. Корей изкара всичките си хора в боен строй и ги накара седнат на земята. Дните минаваха и в лагера на белгите не се извършваше нищо друго, освен да се трупат още повече дърва, треви и съчки. Една нощ всичко бе запалено; белгите изпробваха късмета си и хукнаха да се спасяват.

Ала късметът им изневери. Попаднал в засада, Корей намери куража и решителността, които му бяха липсвали преди, при много по-благоприятни обстоятелства. Тъй като не пожелаха да се оттеглят, той и най-добрите сред хората му загубиха живота си. Докато белгите преговаряха за мир, Комий се прехвърли през Ренус при сугамбрите и Амбиорикс.

Към края на зимата Галия се подчини. Цезар се върна в Бибракт, в израз на благодарност раздаде пари и жени на всички легионери и те изведнъж се оказаха (според представите на обикновения войник) много богати. В Бибракт го чакаше писмо от Гай Скрибоний Курион:

Много време след като прочете писмото на Курион, Цезар не помръдна. Късметът работеше за него, и то какъв късмет! Курион да бъде негов народен трибун, под негов контрол. Много уважаван мъж, макар че това не беше важно. Едно от най-важните правила в римския политически живот бе кодексът на онези, които приемаха рушвети. Веднъж бъде ли купен един политик, той продължаваше да работи за онзи, който го е купил. Срамно беше не да приемеш рушвет, а да измениш на думата си към онзи, от когото си го взел. Човек, който е получил подкуп и след това се е отметнал, беше презиран от всички. Истински късмет бе да купиш народен трибун от класата на Курион.

Дали щеше да се окаже толкова способен, колкото се мислеше, нямаше значение — дори способностите му да бяха наполовина, той пак щеше да е безценен.

Цезар се намести в креслото си и седна изправен, взе писалка, натопи я в мастилницата и започна да пише:

Ето. Десет милиона, похарчени по подходящ начин. Ала кога щеше да е в състояние да се върне в Италийска Галия? Беше вече юни и перспективата да напусне Далечна Галия му се струваше все по-нереална. Белгите може да бяха напълно изтощени, но Амбиорикс и Комий оставаха все още на свобода. Затова белгите трябваше да бъдат ударени още веднъж. Племената на Централна Галия бяха напълно разгромени: хедуите и арверните, на които им се беше разминало леко, вече нямаше да слушат никакви Версенжеториксовци или Литавиковци. При спомена за Литавик Цезар потрепери — сто години римско владичество не бяха убили галското в Литавик. Дали това важеше за всички гали? Разумът му подсказваше, че управлението на страха и терора няма донесе полза нито за Рим, нито за Галия. Ала как да накара галите да видят неизбежността на съдбата си? Затова страх и терор сега, та като почувстват отпускане на юздите, да са благодарни. Страх и терор, та винаги да го помнят, дори след като вече го няма. За другите народи войната бе пропита с емоции — те отиваха на бой, изпълнени със справедлив гняв и жажда за кръвта на противника. Само че тези емоции се поддържаха трудно и се нуждаеха от постоянно подклаждане. В края на краищата всеки народ иска да живее в мир, да следва обикновения и безоблачен ход на живота, да наблюдава как израстват децата му, да се храни до насита, да му бъде топло през зимата. Само Рим бе превърнал войната в средство за натрупване на пари. Точно затова Рим винаги побеждаваше. Защото, макар че римските войници мразеха силно врага, те отиваха на бой с ясно съзнание. Бяха добре обучени, прагматични, самоуверени. Те разбираха разликата между загубата на една битка и загубата на цялата война. Разбираха също така, че изходът на една битка е предопределен още преди да бъде хвърлено първото копие; битките се печелеха на тренировъчното поле. Дисциплина, въздържание, разум, храброст. Гордост от професионалните умения. Никой друг народ не схващаше войната по този начин. И никоя друга римска войска не беше възприела това виждане по-добре от Цезаровата.

В началото на квинктил от Рим дойдоха обезпокоителни вести. Цезар все още беше в Бибракт с Антоний и Дванайсети легион, макар че вече бе дал заповед на Лабиен да удари треверите. Самият той смяташе да замине за земите на Амбиорикс в Бегика. Ебуроните, атребатите и беловаките трябваше да разберат веднъж завинаги, че съпротивата е безсмислена.

Марк Клавдий Марцел, вторият консул, беше бичувал публично един жител на Цезаровата колония в Новум Комум. Не със своите нежни ръце, разбира се — наказанието бе изпълнено по негово разпореждане. И вредата беше непоправима. Никой римски гражданин не можеше да бъде бичуван. Можеше да бъда бит с пръчките от ликторските фасции, но гърбът му бе законно защитен от удара на камшика. Сега Марк Марцел искаше да покаже, че толкова много жители на Италийска Галия и Италия, които се смятаха за римски граждани, всъщност нямаха такива права. Можеше и щяха да бъдат бичувани.

— Няма да го оставя така! — заяви гневно Цезар пред Антоний, Децим Брут и Требоний. — Жителите на Новум Комум са римски граждани! Те са мои клиенти и аз съм длъжен да ги защитя.

— Това ще продължи и занапред — обади се мрачно Децим Брут. — Всички Клавдии Марцели са излети по един калъп и от тях трима са на достатъчна възраст, за да бъдат консули. Носят се слухове, че всеки от тях ще застане на консулския пост: Марк тази година, братовчед му Гай идната и брат му, също Гай, по-следващата. Добрите люде пускат пипалата си все повече и повече. Толкова пълно контролират изборите, че могат да предвидят кой ще заема консулския пост две години напред, докато дойде твоят ред, Цезаре. И дори тогава дали няма да се наложи да управляваш с друг като Бибул? Или — о, богове! — със самия Бибул?

Все още твърде разгневен, за да се засмее, Цезар стисна устни:

— Няма да допусна Бибул да ми стане колега, край! Искам мой човек и ще се постарая да осигуря избора на такъв, независимо какво ще опитат, за да ми попречат. Ала това не променя нещата в Италийска Галия. Това е моя провинция, Дециме! Как смее Марк Марцел да си присвоява правомощията ми и да бичува моите поданици?

— Ти нямаш пълен империум маюс — отбеляза Требоний.

— О, те дадоха такава неограничена власт само на Помпей!

— Какво можеш да сториш? — попита Антоний.

— Много неща. Ще изпратя послание до Лабиен с нареждане да ми изпрати Петнайсети и Публий Вациний. Може да вземе Шести вместо него.

Требоний подскочи:

— Петнайсети е вече затвърден в битки, но войниците му са на бойното поле едва от година. И доколкото си спомням, всичките са от отвъдната страна на Падус. Много от тях са от Новум Комум.

— Именно — потвърди Цезар.

— А Публий Вациний — добави замислено Децим Брут — е най-верният ти сподвижник.

Цезар някак си успя да се усмихне:

— Надявам се на по-верен от теб и Требоний.

— Ами от мен? — попита обидено Антоний.

— Ти си му роднина, така че мълчи — усмихна се Требоний.

— Ще изпратиш Петнайсети и Публий Вациний в Италийска Галия — отгатна Децим Брут.

— Да.

— Знам, че няма законна причина да не го правиш, Цезаре, ала няма ли Марк Марцел и сенатът да го сметнат за обявяване на война? — изказа опасенията си Требоний. — Нямам предвид истинска война, а война на нерви.

— Имам извинителна причина — отвърна Цезар вече малко по-спокойно. — Лани япудите нападнаха Таргест и заплашиха крайбрежието на Илирикум. Местните ги отблъснаха, положението не беше сериозно. Ще изпратя Петнайсети и Публий Вациний в Италийска Галия, за да защитят римските граждани отвъд река Падус от варварски нашествия.

— Единственият варварин, от когото трябва да ги пазят, е Марк Марцел — вметна остроумно Антоний.

— Мисля, че той ще ме разбере правилно, Антоний.

— Какви нареждания ще изпратиш на Публий Вациний? — поинтересува се Требоний.

— Да действа от мое име из цяла Италийска Галия и Илирикум. Да не позволява римски граждани да бъдат бичувани. Да води съдебните процеси. Да управлява Италийска Галия както бих го правил аз.

— И къде ще настаниш Петнайсети? — попита Децим Брут. — Близо до Илирикум? В Аквилея, може би?

— О, не. В Плаценция.

— На един хвърлей от Новум Комум.

— Именно.

— Интересно ми е да разбера какво мисли Помпей за бичуването — сподели Антоний. — Все пак той създаде колонии с римски граждански права и отвъд Падус. Марк Марцел застрашава и неговите граждани.

Цезар отсече:

— Помпей не е казал и не е направил нищо. В момента в Тарентум. По лични дела, доколкото разбирам. Ала е обещал да присъства на заседанието на сената извън помериума по-късно този месец. Поводът за заседанието е обсъждането на заплатите за войската.

— Не може да бъде! — възкликна Децим Брут. — Войската не е получавала увеличение на заплащането буквално от сто години.

— Така е. Мислил съм по този въпрос.

Изтощителната война продължи и белгите отново бяха нападнати, къщите им — изгорени, изкласилите им нивя — разорани и изтъпкани, добитъкът им — избит, жените и децата им — оставени на произвола на съдбата. Племена като нервните, които в ранните години на Цезаровото присъствие събираха по петдесет хиляди воини на бойното поле, сега с мъка можеха да намерят хиляда. Най-здравите от жените и децата бяха продадени в робство, Белгика се превърна в страна на старци, друиди, сакати и ненормални. Цезар се погрижи да не остави никакво изкушение за Амбиорикс и Комий и така да сплаши племената им, че да не искат да имат нищо общо с бившите си царе. Амбиорикс, хитър както винаги, така и не можеше да бъде намерен и заловен. А Комий отиде на изток на помощ на треверите срещу Лабиен.

Гай Фабий бе изпратен с двама други легати като подкрепление на Ребил и двата му легиона срещу пиктоните и андите, двете племена не бяха претърпели сериозни загуби при Алезия и не бяха участвали в първата вълна от бунтове срещу Рим. Изглежда, обаче всички галски племена бяха решени да изпробват късмета си — вероятно си мислеха, че след толкова години война Цезаровата войска е изтощена и е загубила предишния ентусиазъм. За пореден път получиха доказателство, че грешат — дванайсет хиляди анди загинаха в битка при един мост над Лигер, други — при няколко по-малки сражения.

Това означаваше, че бавно, но сигурно способните още да се отбраняват племена се изместваха на юг и запад към Аквитания. Там, след като сеноните отказаха да го приемат, Драпес се беше присъединил към Луктерий.

Малко от големите галски предводители бяха останали. Гутруат от карнутите бе предаден на Цезар от собственото си племе, прекалено уплашено от отмъщението на Рим, за да го подкрепи. Тъй като беше участвал в избиването на римски граждани в Ценабум, съдбата му не беше само в ръцете на Цезар — в произнасянето на присъдата му щеше да участва и представителна военна комисия. Въпреки настояването на Цезар Гутруат да остане жив до триумфалното му шествие, военните представители постигнаха своето. Гутруат беше бичуван и обезглавен.

Скоро след това Комий се срещна с Гай Волузен Квадрат за втори път. Докато Цезар бе на юг с конницата, Антоний беше оставен да управлява в Белгика. Той приключи с беловаките и се установи на лагер край Неметоцена, в земите на атребатите, племето на Комий. И те бяха толкова уплашени да не би римляните да продължат набезите си срещу тях, че отказаха да имат нещо общо с бившия си цар. След като се сдуши с група скитащи сугамбри, той се зае с разбойничество и започна да създава смут сред нервните, които не бяха в състояние да му се противопоставят. Когато Антоний получи молба за помощ от винаги верния Вертикон, той изпрати Волузен начело на много голяма конница.

Омразата на Волузен към Комий не беше намаляла с времето. След като узна кой предвожда разбойниците, римският пълководец се зае със задачата си с истинска ярост. Той постепенно изтласка Комий и сугамбрите му, докато го принуди да се изправи срещу него. Между двамата се състоя дуел с копия, при който Комий излезе победител. Волузен бе промушен през бедрото. Комий загуби повечето от хората си, но успя да се измъкне с най-бързия си кон, докато вниманието на римляните бе насочено към ранения Волузен.

Пострадалият беше закаран в Неметоцена. Римските военни хирурзи бяха способни — ампутираха крака му над раната и той оцеля.

Комий изпрати писмо до Марк Антоний:

Писмото трогна Антоний, който гледаше на храбростта, верността и войнската чест по доста старомоден начин. В душата си Комий бе Хектор, а Волузен — Парис. Каква полза за Рим и Цезар да убие Комий и да го влачи зад колесницата си? Сигурно и Цезар би взел същото решение. Затова той изпрати отговор до Комий по същия вестоносец:

Последните големи събития се разиграха в Укселодунум, една крепост на кардурките.

Докато Гай Фабий настъпваше срещу сеноните, Гай Каниний Ребил тръгна на юг към Аквитания, сигурен, че скоро ще получи подкрепления за двата си легиона — Фабий щеше да го последва веднага щом се увери, че сеноните са подчинени.

Макар че и Драпес и Луктерий бяха командвали войски на помощ на Алезия, те още не бяха разбрали безполезността от криенето в крепости. След като чуха за поражението на андите и наближаването на Ребил, те се затвориха в Укселодунум, величествена твърдина на брега на Олтис. За жалост крепостта не разполагаше с постоянен водоизточник, а черпеше вода от две места — от реката и от един непресъхващ поток, извиращ от скалите непосредствено под най-високата част на стените.

Тъй като разполагаше само с два легиона, Ребил не направи опит да повтаря Цезаровата тактика от Алезия. Освен това Олтис, твърде буйна, за да бъде отклонена или преградена, правеше пълното обкръжаване на крепостта невъзможно. Ребил се задоволи да устрои три лагера на достатъчно високи места, за да предотврати тайното напускане на цитаделата.

Това, което Драпес и Луктерий все пак бяха научили от Алезия, бе, че най-важното за издържането на една обсада е доброто снабдяване с храна. И двамата знаеха добре, че Укселодунум не може да бъде превзет със сила, независимо колко блестящ пълководец води обсадата, защото скалите под крепостните стени бяха твърде стръмни, за да бъдат изкачени дори със стълби. Нямаше да помогне и обсадна тераса като тази при Аварикум. Стените на Укселодунум бяха толкова високи и недостъпни, че не можеха да бъдат преодолени с никое чудо на римската техника. Ако разполагаше с достатъчно храна, Укселодунум можеше да се задържи до изтичане на срока на управление на Цезар в Галия.

Затова храна трябваше да се намери, и то в огромни количества. Докато Ребил строеше лагерите си и доста преди да се сети за допълнителни укрепления, Луктерий и Драпес изпратиха две хиляди души извън крепостта. Кардурките с радост доставяха зърно, осолено свинско, сланина, боб, нахут, кореноплоди и кафези с кокошки, патици и гъски. Докараха и живи говеда, свине и овце. За нещастие основната култура на кардурките не беше ядлива — те се славеха с лена си, произвеждаха най-доброто платно извън Египет. Това наложи да се предприемат походи до земите на петрокориите и другите съседни племена. А те изобщо не се завтекоха да изпращат провизии на Драпес и Луктерий, както бяха сторили кардурките. Което не беше дадено доброволно, бе взето насила и когато всички коли бяха напълнени, Драпес и Луктерий се запътиха назад.

По време на похода за осигуряване на провизии останалите в крепостта войници вгорчиха доста живота на Ребил. Нощ след нощ те нападаха някой от трите лагера, толкова ожесточено, че Ребил загуби надежда, че ще успее да довърши обсадните укрепления около Укселодунум.

Огромният керван с провизии се завърна и спря на деветнайсет километра от крепостта. Там се установи на лагер под командването на Драпес, който трябваше да го охранява от нападенията на римляните. Сетне пратеници от крепостта убедиха двамата галски военачалници, че врагът изобщо не подозира за присъствието им. Задачата за прехвърлянето на провизиите в крепостта се падна на Луктерий, който познаваше много добре околността. Дотук с каруците, нареди той. През последните километри провизиите трябваше да бъдат пренесени с мулета, а последните неколкостотин крачки — в тъмна доба и колкото се можеше по-далеч от римските лагери.

Между лагера на товарния керван и крепостта имаше много горски пътечки; Луктерий закара мулетата колкото се можеше по-близо до крепостта и зачака. Тръгна едва четири часа след полунощ — на мулетата бяха сложени платнени калъфки на копитата и муцуните им бяха завързани, за да не реват. Тишината бе удивителна, Луктерий стана още по-самоуверен. Съгледвачите от наблюдателните кули на най-близкия римски лагер (по-близко, отколкото би желал) изглеждаха задрямали.

Ала римските часови никога не дремеха на поста си. Наказанието бе смърт чрез пребиване и проверките бяха безжалостни и ненадейни.

Ако времето бе ветровито или дъждовно, Луктерий щеше да успее да се промъкне. Ала нощта беше толкова тиха, че далечният ромон на Олтис се чуваше ясно. Чуваха се и други, по-необичайни звуци: подрънкване, тътрене, шепот, леки удари от пръчка.

— Събудете пълководеца — нареди началникът на стражата на хората си. — И гледайте да вдигате по-малко шум от онова, което минава там.

Опасявайки се от неочаквана атака, Ребил изпрати разузнавачи и мобилизира бързо и тихо войската. Нападна точно преди зазоряване, толкова безшумно, че пренасящите провизиите дори не разбраха какво става. Те изпаднаха в паника, зарязаха мулетата и се втурнаха в Укселодунум. Защо Луктерий не ги последва, така и не се разбра — той се скри в горите и не направи нищо, за да предупреди Драпес за станалото.

Ребил научи за местонахождението на кервана с провизиите от един пленен кардурк и изпрати германите си. Убийските конници сега се придружаваха от убийска пехота — смъртоносна комбинация. Зад тях в стегнат строй вървяха двата легиона на Ребил. Галите не успяха да окажат почти никаква съпротива. Драпес и хората му бяха пленени и цялата храна, събрана с толкова труд, попадна в римски ръце.

— Много се радвам, че попадна у мен! — сподели Ребил пред Фабий, докато разтърсваше енергично десницата му на следващия ден. — Имаме още два легиона да изхранваме, а изобщо не се налага да събираме провизии.

— Тогава да започваме обсадата — предложи Фабий.

Когато вестта за неочаквания късмет на Ребил достигна до знанието на Цезар, той реши да тръгне напред с конницата и да остави Квинт Фуфий Кален и двата легиона да се движат с нормален ход.

— Защото — обясни Цезар — не мисля, че Ребил и Фабий са в опасност. Ако срещнеш гнезда на съпротива по пътя си, Калене, разправи се с тях безмилостно. Време е на Галия да й бъде нахлузен хомотът.

Той пристигна край Укселодунум, за да установи, че обсадата върви добре, макар че появата му бе посрещната с изненада — Ребил и Фабий не го очакваха.

— Никой от нас не притежава инженерна мисъл, а и не водим инженери със себе си — обясни Фабий.

— Искате да им спрете водоизточниците — предположи Цезар.

— Налага се. Иначе ще се наложи да чакаме, докато гладът ги принуди да се предадат, а както изглежда, засега не страдат от недостиг на храна, макар че Литавик се опита да прекара допълнително.

— Съгласен съм с теб, Фабий.

Стояха на една скала, от която се разкриваше добра гледка към водоизточниците на Укселодунум, към пътеките от крепостта до реката и извора. Ребил и Фабий вече се бяха погрижили за тази към реката, като бяха разположили стрелци.

— Не е достатъчно — рече Цезар. — Преместете и балистите, та да могат да обсипват пътеката с камъни. И скорпиони.

Така Укселодунум остана да разчита само на извора, доста по-трудна цел за римляните — той се намираше точно под стените и до него се стигаше от една вратичка в самата основа на укреплението. Нямаше смисъл да се напада. Мястото на потока беше такова, че наоколо не можеше да се съберат повече от една-две кохорти.

— Мисля, че няма да се справим — въздъхна Фабий. Цезар се усмихна:

— Глупости! Първо трябва да издигнем насип от пръст и камъни от сегашното ни място, който да стигне на петдесетина крачки от извора. Намира се нагоре по склона, но насипът ще стига на шейсет стъпки над височината, на която се намираме сега. На върха на насипа ще издигнем обсадна кула с височина колкото десет етажа. Ще бъде обърната към извора и на върха й ще поставим скорпион, който ще може да порази всеки, опитал да се добере до водата.

— Това ще е възможно само денем — възрази Ребил. — Те просто ще слизат да черпят вода през нощта. Освен това войниците, които строят кулата, ще са в постоянна опасност.

— За тази цел, Ребиле, както добре знаеш, има мантели. Важното е всичко да изглежда истинско. Сякаш намеренията ни са сериозни. Това означава, че войниците, които ще вършат работата, трябва да вярват в сериозните ми намерения. — Цезар замълча и погледна пенливия поток. — Всичко обаче ще бъде прах в очите. Виждал съм много такива извори, особено в Анатолия. Ще го подкопаем отдолу. Той се подхранва от няколко подземни потока. Съдейки по дебита му, бих казал десетина. Прокопаването на тунела ще започне веднага. Всеки подземен поток, който натоварените с тази задача срещнат по пътя си, трябва да бъде отклонен към Олтис. Нямам представа колко ще отнеме работата, но когато и последният подземен поток бъде отклонен, изворът ще пресъхне.

Фабий и Ребил го изгледаха потресени.

— Не можем ли да го подкопаем, без да строим насипа и кулата?

— И да им издадем истинските си намерения? Из цяла Галия има мини за сребро и мед, Ребиле. Предполагам, че в крепостта има достатъчно мъже с миньорски умения. Не искам да се повтаря онова, което стана, когато обсаждахме атватуките. Тунели и контратунели, оплетени и пресичащи се, сякаш прокопани от армия обезумели къртици. Тунелът трябва да се пази в пълна тайна. Единствените сред хората ни, които ще знаят за него, ще са тези, които го копаят. Затова насипът и отбранителната кула трябва да изглеждат сериозна неприятност на противника. Не обичам да губя хора, но искам тази работа да се свърши, и то час по-скоро.

И така, нагоре по склона започна да се издига насип, след това обсадна кула. Изненаданите и уплашени жители на Укселодунум оказваха отпор със стрели, копия, камъни и огън. Когато най-сетне осъзнаха на каква височина ще се издига кулата, те излязоха от крепостта и нападнаха. Сражението бе ожесточено, защото римските войници наистина вярваха в голямото значение на съоръжението и се отбраняваха упорито. Скоро кулата пламна, а мантелите от двете й страни бяха застрашени.

Поради тясното пространство повечето римски легионери не участваха в битката — те се събраха колкото се можеше по-близо и започнаха да насърчават другарите си, кардурките от крепостните стени също окуражаваха своите бойци. Цезар бързо разгони зрителите от своя лагер, а ги накара да се разпръснат около крепостта и да вдигат колкото могат повече шум, сякаш се готвят за масирана атака.

Тази хитрост проработи. Кардурките се оттеглиха и дадоха възможност на римляните да потушат пожара.

Десететажната обсадна кула отново започна да расте, но така и не бе използвана. Под земята тунелите напредваха безжалостно и един по един подхранващите потоци на извора бяха отклонени. Почти в същия момент, в който върху кулата трябваше да се разположи артилерия, чудесният извор на Укселодунум пресъхна завинаги.

Това дойде като гръм от ясно небе за обсадените. Посланието бе ясно: боговете бяха свели глави пред мощта на Рим, бяха изоставили Галия, за да дарят с любовта си Цезар. Каква полза да се отбраняват, след като боговете обичаха Цезар и Рим?

Укселодунум капитулира.

На следващата заран Цезар събра всичките си легати, префекти, военни трибуни и центуриони, за да участват в последния удар върху Галия. Включително и Авъл Хирций, който бе пристигнал с двата легиона на Квинт Фуфий Кален.

— Ще бъда кратък — заговори той, седнал на курулното си кресло в пълни бойни доспехи и с жезъла си от слонова кост под десния лакът.

Светлината от големия отворен прозорец зад гърба му падаше право върху лицето му. Той нямаше още петдесет, но шията му бе прорязана от дълбоки бръчки, макар че под брадичката му още нямаше отпусната кожа. Бръчки пресичаха и челото му, разклоняваха се около ъгълчетата на очите му, извиваха се покрай носа му, подчертаваха високите му скули, като прорязваха страните му. Във военните походи той не полагаше грижи за оредялата си коса, но сега носеше венеца си от дъбови листа, символ, че е спасил живота на другарите си в сражение, защото искаше си придаде допълнителен авторитет. Когато влизаше в някоя зала с този венец, всички трябваше да се изправят и да го аплодират, дори Катон и Бибул. Заради тази корона цивика той бе влязъл в сената на двайсетгодишна възраст; заради този венец всеки войник знаеше, че Цезар се е бил на предната линия на фронта с меч и щит, въпреки че служещите при него го виждаха достатъчно често в битките, за да не се нуждаят от такова напомняне.

Изглеждаше ужасно уморен, но никой от присъстващите не се залъгваше, че това се дължи на физическа умора — Цезар бе в отлична форма, невероятно силен мъж. Не, той страдаше от душевно и емоционално изтощение, даваха си сметка всички. И се чудеха защо.

— Краят на септември е. Разгарът на лятото — продължи той с ясен глас. — И ако това се случваше преди две или три години, всеки би казал, че войната в Галия най-сетне е приключила. Ала всички ние, които сме тук сега, знаем, че не е така. Кога ще се признаят племената на Галия Комата за победени? Кога ще се оставят в ръцете на Рим и ще приемат, че са в безопасност, защитени и обединени както никога преди? Галия е бик, загубил очите, но не и яростта си. Тя напада отново и отново, блъска се в стени, камъни, дървета. Постепенно губи сили, но никога не се успокоява.

В стаята цареше пълна тишина, никой не помръдваше, никой не смееше да се изкашля. Очакваха да чуят нещо изключително важно.

— Как можем да усмирим този бик? Как можем да го убедим да легне спокойно, за да намажем раните му с целебен мехлем? — Гласът му се промени, стана по-тъжен. — Всички вие, до най-младшия центурион, сте запознати с трудностите, които срещам в Рим. Сенатът иска кръвта ми, плътта ми, духа ми… и моята дигнитас, личния ми принос в добруването на обществото. Която е и ваша дигнитас, защото вие сте мои служители. Скелетът на обичаната ми войска. Когато падна аз, падате и вие. Когато обезчестят мен, обезчестяват и вас. Това е вечна заплаха, но не за това съм ви събрал. Споменавам го само, за да наблегна на онова, което ще кажа след малко.

Той си пое дъх.

— Срокът на управлението ми няма да бъде продължен. През мартенските календи на по-следващата година то ще свърши. А може да бъде приключено и през календите на идния март, макар че аз ще сторя всичко, за да го предотвратя. Следващата година ще ми е нужна за административната работа, която ще превърне Галия Комата в нормална римска провинция. Затова тази безсмислена, безполезна разточителна война трябва да приключи тази година. Аз не изпитвам никакво удоволствие при вида на бойните полета след битка, защото по тях лежат и римски жертви. И толкова много гали, както келти, така и белги, загинали само заради една мечта, която нямат подготовка и способности да осъществят. В това щеше да се увери Версенжеторикс, ако беше победил.

Той се изправи и се намръщи:

— Искам войната да свърши тази година. Не временно примирие, а траен мир. Мир, който ще продължи след смъртта и на последния присъстващ в тази зала, след смъртта на децата му и на техните деца. Ако това не стане, германите ще нахлуят и историята на Галия ще тръгне в друга насока, а също и историята на обичаната ни Италия, защото германите няма да се задоволят с превземането на Галия. При последното им идване Рим изпрати срещу тях Гай Марий. Убеден съм, че Рим изпрати и мен тук, за да направя така, че германите никога повече да не се върнат. Галия Комата е естествена бариера, не Алпите. Ние трябва да задържим германите от другата страна на Ренус, ако искаме нашият свят, включително светът на Галия да заживее в благоденствие.

Цезар направи няколко крачки, отново се върна в средата на залата и огледа присъстващите.

— Повечето от вас са служили при мен много дълго време. И всички сте били с мен достатъчно дълго, за да знаете що за човек съм. Не съм жесток, причиняването на болка не ми доставя удоволствие. Обаче стигнах до извода, че Галия на дългокосите има нужда от урок, толкова жесток, толкова смразяващ, че споменът за него да се предава с поколенията и да разубеждава всеки, който помисли за ново въстание. По тази причина ви събрах днес тук. Исках да ви кажа моето решение, а не да ви питам за разрешение. Аз съм главнокомандващият и решението е в моите ръце. Аз вече го взех. То не зависи от вас. Гърците смятат, че само извършителят на едно деяние е виновен за него, ако деянието е престъпно. Затова вината пада само на моите рамене. Никой от вас няма нужда да я споделя. Никой от вас няма да страда заради нея. Аз нося цялото бреме. Често сте ме чували да казвам, че споменът за извършеното зло ще ме преследва в старостта ми, но има причини да не се боя от тази съдба така, както се страхувах от нея, преди да разговарям с Катбад друида.

Той се върна при курулното си кресло и седна.

— Утре ще се заема с мъжете, които защитаваха Укселодунум. Според изчисленията ми те са около четири хиляди. Да, може да са повече, но четири хиляди ще свършат работа. На тези, които ни гледат най-намръщено, които ни мразят най-много, ще отрежа и двете ръце.

Той изрече тези думи съвършено спокойно; в залата се чу лека въздишка. Колко хубаво, че нито Гай Требоний, нито Децим Брут бяха тук! Ала Хирций го гледаше с насълзени очи и Цезар трудно понасяше това. С усилие прикри чувствата си, после продължи:

— Няма да натоваря никой римлянин с това дело. Някои от жителите на Укселодунум могат да го сторят. Доброволци. Осемдесет човека, всеки от които да отреже ръцете на петдесетте пленници. Това ще е достатъчно. Ковачите в момента работят върху специален инструмент, който измислих, нещо като остро длето с острие, широко шест пръста. Ще се поставя върху ръката, точно над китката, и дланта ще се отрязва с един удар с чук. Кръвотечението ще се спира с превръзка около лакътя. Веднага след ампутацията китката ще се потапя в катран. Някои ще умрат от кръвотечението, но повечето ще оцелеят.

Той вече говореше гладко, спокойно — беше навлязъл в областта на идеите, на практическите подробности.

— Тези четири хиляди сакати мъже ще бъдат разпръснати из цялата страна, да се скитат и да просят милостиня. И всеки, който види човек с отрязани ръце, ще си спомня за урока от обсадата на Укселодунум. Когато легионите разделят, искам с всеки да тръгнат известен брой осакати ни мъже към местата на зимните лагери. Така ще се ги рижа безръките да се разпилеят из цялата страна. Защото от урока няма да има полза, ако доказателствата за него не се виждат. Накрая ще ви дам някои сведения, събрани от храбрите, но невъзпети цивилни герои от канцеларията ми. След осем години война в Галия Комата са загинали един милион галски воини. Един милион са били продадени в робство. Четиристотин хиляди галски жени и деца са загубили живота си и четвърт милион галски семейства са останали без подслон. Това е колкото цялото население на Италия. Ужасно доказателство за сляпата ярост на бика. Това трябва да спре! Сега. Тук, в Укселодунум. След края на управлението ми Галия Комата ще живее в мир.

Той кимна. Всички се разотидоха мълчаливо, никой не посмя да погледне Пълководеца в очите. Само Хирций остана.

— Не казвай нищо! — тросна се Цезар.

— Нямам намерение — отвърна той.

След падането на Укселодунум Цезар реши да посети всички племена в Аквитания, онази част от Галия на дългокосите, която бе най-малко замесена във войната и следователно единствената, разполагаща с достатъчно ресурси, за да изхранва войска. Със себе си той взе част от осакатените защитници на Укселодунум като доказателство за решимостта на Рим да сломи всяка съпротива.

По пътя си бе посрещнат мирно — различните племена го приемаха гостоприемно, отместваха очи от безръките клетници, подписваха представените им договори и се кълняха да бъдат верни на Рим. Цезар бе готов да им повярва, защото не друг, а арверн му бе предал Луктерий няколко дни след тръгването му за Бурдигала, първия етап от обиколката му на Аквитания. Това бе доказателство, че нито едно племе нямаше да даде подслон на един пълководец на Версенжеторикс. Сега само един от двамата командващи на галите при Укселодунум щеше да върви на триумфалното му шествие: другият — Драпес, бе отказал да се храни и да пие и беше умрял като непримирим противник на римското присъствие в Галия.

Луций Цезар дойде да посети братовчед си в Толоза към края на октомври; носеше много новини.

— Сенатът се събра в края на септември — осведоми той Цезар през стиснати зъби. — Признавам, че първият консул е разочарование, мислех го за по-разумен мъж от втория.

— Сервий Сулпиций наистина е по-разумен от Марк Марцел вярно е, но и той желае падението ми. Какво стана?

— Сенатът решил да постави на преразглеждане въпроса с провинциите ти през мартенските календи идната година. Марк Марцел ги осведомил, че войната в Галия Комата най-после е свършила, което означавало, че нямало абсолютно никаква пречка да ти бъдат отнети империумът, провинциите и войските. Благодарение на новия закон за петгодишния срок, твърдял той, имало предостатъчно потенциални управители, способни веднага да заемат мястото ти. Всяко забавяне щяло да бъде знак за слабост от страна на сената и било напълно недопустимо. Заключил, че трябвало веднъж завинаги да ти се даде да разбереш, че си само един слуга на сената, а не негов господар. Наказване, което, както научавам, било посрещнато с радост от Катон.

— Наложило се е да вдига два пъти повече врява, защото Бибул е в Сирия, или на път за там. Продължавай, Луций. По изражението ти личи, че има и по-лошо.

— Много по-лошо! Сенатът приел, че ако някой народен трибун наложи вето върху обсъждането на въпроса с провинциите ти по време на мартенските календи, това щяло да се разглежда като държавна измяна. Виновникът щял да бъде арестуван и наказан.

— Това е напълно незаконно! — възкликна Цезар. — Никой не може да пречи на един народен трибун да изпълнява задълженията си или да му отнема правото на вето, освен ако не е обявено извънредно положение. Това ли смята да предприеме сенатът догодина? Да обяви извънредно положение?

— Може би, макар че не се знае.

— Това ли е всичко?

— Не. Сенатът приел и друго решение. Присвоил си правото сам да определя кога трябва да бъдат освободени твоите ветерани, навършили съответната възраст.

— О, разбирам! Аз съм причината за един прецедент, мислиш ли? Досега никой в римската история не е имал право да освобождава ветераните от военна служба, освен техния военачалник. Предполагам, че идния март сенатът ще реши всичките ми стари воини да бъдат освободени.

— Така изглежда, Гай.

Цезар се стори на Луций изненадващо необезпокоен. Дори се усмихна:

— Наистина ли си въобразяват, че ще ме победят с такива трикове? Глупости, Луций! — Той се изправи и протегна ръце към братовчед си. — Благодаря ти за новините наистина. Но стига толкова. Иска ми се да се поотпусна в банята.

Луций Цезар обаче не можеше да остави темата недовършена. Тръгна след Цезар като куче.

— С какво смяташ да се противопоставиш на добрите люде? — поинтересува се той.

— С каквото трябва — отвърна Пълководеца.

Зимното разпределение беше направено. Гай Требоний, Публий Вациний и Марк Антоний отидоха с четири легиона при Неметоцена в земите на атребатите, за да пазят Белгика; два легиона се настаниха при хедуите в Бибракт; два при туроните на източните граници на карнутите и два при лемовиките на югозапад от арверните. Нито една част от Галия не остана без войска. Заедно с Луций Пълководеца завърши обиколката на Провинцията, след това се присъедини към Требоний, Вациний и Марк Антоний, за да прекара с тях зимата.

Към средата на декември войската получи приятна изненада — Цезар увеличи заплатата на обикновените войници от четиристотин и осемдесет на деветстотин сестерции годишно. За пръв път от сто години римската армия получаваше увеличение на възнагражденията. Освен това той даде на всеки войник парична премия и обяви, че делът на войската от плячката ще бъде по-голям.

— За чия сметка? — обсъждаше Требоний пред Публий Вациний. — На хазната? Със сигурност не!

— Разбира се, че не — съгласи се Вациний. — Той винаги спазва стриктно законовите разпоредби. Не, всичко идва от неговия джоб, от неговия дял. — Дребният, сбръчкан Вациний се намръщи; той не беше присъствал, когато Цезар получи отговора от сената на молбата му да бъде третиран като Помпей. — Знам, че е приказно богат, но е и твърде разточителен. Може ли да си позволи такава щедрост, Требоний?

— О, предполагам, че да. Спечели двайсет хиляди таланта само от продажбата на роби.

— Двайсет хиляди? Юпитере! Крас се смяташе за най-богатия римлянин, а остави едва седем хиляди!

— Марк Крас все се хвалеше с богатството си, ала чул ли си някога Помпей Велики да каже с какво състояние разполага? Защо, мислиш, банкерите се тълпят около Цезар, защо му се умилкват? Балб му е верен до гроб, Опий не изостава. Те са още от твоето време, Вациний. Ала има и нови лица, като Атик.

— Рабирий Постум му е задължен заради навременния заем, с който започна нов живот.

— Да, но едва след като Цезар започна да трупа богатства в Галия. Германското съкровище, което откри при атватуките, бе приказно. Делът му от него се измерва на хиляди таланти. — Требоний се усмихна. — А ако започне да изпитва недостиг, съкровищата на Карнутум няма да са вече толкова свещени. Това е резерва. Цезар не е глупак. Той много добре си дава сметка, че следващият управител на Галия ще тури ръка на Карнутум. Мога да се обзаложа, че богатствата на друидите ще изчезнат преди идването на новия управник.

— Според кореспонденцията, която получавам от Рим, времето му изтича след три месеца… О, богове, накъде отива светът! Мартенските календи наближават бързо! Какво ще прави тогава? В момента, в който бъде лишен от империума си, към него ще бъдат отправени сто обвинения. И той ще се провали, Требоний.

— О, много вероятно.

Вациний също не беше вчерашен.

— Той не смята да позволи да се стигне дотам, нали?

— Не, Вациний, не смята.

Двамата замълчаха; Вациний заразглежда мрачното лице на събеседника си. Погледите им се срещнаха.

— Значи, съм прав — заговори накрая Вациний. — Той се свърза с войската си с желязна връв.

— Именно.

— И ако се наложи, ще настъпи към Рим.

— Само ако се наложи. Цезар не обича да нарушава правилата; стреми се да прави всяко нещо с времето му: не издава извънредни заповеди, ще чака десет години до консулството си, всичко върши по закон. Ако се наложи да нахлуе с войската си в Рим, той ще загуби нещо от себе си, Вациний. Той никога не е изключвал тази възможност. Мислиш ли, че се бои от сената? От когото и да било? Включително и от прехваления Помпей Велики. Не! Всички те са като сламени чучела на тренировъчното поле. Той го знае. Ала не иска да бъде така. Стреми се към онова, което му се полага, но се опитва да го постигне по законен ред. Военният поход към Рим е най-крайната възможност и той ще я отлага до последния момент. Засега е вършил всичко законно. И иска да остане така.

— Винаги се е стремял да бъде съвършен — въздъхна тъжно Вациний й потрепери. — О, Юпитере, какво ще им стори, ако го принудят да предприеме тази мярка?

— Не ми се мисли за това.

— По-добре да направим нещо, та на добрите люде да им дойде умът в главата.

— От месеци се опитвам. И мисля, че добрите люде щяха да разсъдят разумно, ако не беше един от тях.

— Катон — обади се, без да се замисля, Вациний.

— Да, Катон.

Двамата отново замълчаха. Вациний въздъхна:

— Е, аз съм с него през огън и вода.

— И аз.

— Кой още?

— Децим. Фабий. Секстий. Антоний. Ребил. Кален. Базил. Планк. Сулпиций. Луций Цезар.

— А Лабиен?

Требоний енергично поклати глава:

— Не!

— Заради Лабиен ли?

— Заради Цезар.

— Въпреки това той не казва нищо лошо за Лабиен.

— И никога няма да каже. Лабиен още се надява да стане консул заедно с него, макар да знае, че Цезар не одобрява методите му. Ала в отчетите до сената не пише нищо, затова Лабиен още се надява. Това обаче ще се промени. Когато Цезар нахлуе в Рим, той ще даде на добрите люде един подарък. Тит Лабиен.

— О, Требоний, моли се само да не се стигне до гражданска война!

За това се молеше и Цезар, докато се подготвяше да се справи с добрите люде според неписаната конституция на Рим — мос майорум — традицията на предците. Консулите за следващата година бяха Луций Емилий Лепид Паул и Гай Клавдий Марцел. Гай Марцел бе първи братовчед на настоящия втори консул, Марк Марцел, и на мъжа, за когото се говореше, че щял да заеме консулския пост по-следващата година — Гай Марцел Малкия. По-върл враг на Цезар от Гай Марцел Големия надали можеше да се намери. Паул беше друг човек. След известно време, прекарано в изгнание заради участие във въстанието на баща си, Лепид, той седна в консулското курулно кресло сравнително късно. Постигна го с възстановяването на Емилиевата базилика като най-величествената постройка на Римския форум. След безредиците във форума при изгарянето на трупа на Публий Клодий в сградата на сената почти завършената базилика също бе изгоряла. И Паул не разполагаше вече с пари, за да започне отново.

Паул беше човек без солидно финансово положение. И Цезар го знаеше. И го купи. Струваше си да контролира първия консул. Паул получи хиляда и шестстотин таланта от Цезар през декември и започна да получава заплата от Балб като човек на Пълководеца. Емилиевата базилика можеше да бъде възстановена дори по-величествена от преди. По-важен бе Курион, който му беше струвал само петстотин таланта. Той направи точно както бе предложил Цезар, кандидатира се за народен трибун в последния момент и (нещо не особено трудно за един Скрибоний Курион) беше избран.

Можеха да бъдат предприети и други мерки. Всички по-големи градове в Италийска Галия получиха големи суми за нови обществени постройки или за ремонт на пазарищата също градовете в Провинцията и в самата Италия. Всички тези градове обаче имаха едно общо — бяха оказали услуги на Цезар. По едно време той се замисли дали да не направи дарения и на градове в двете Испании, Азия и Гърция, но реши, че това няма да му донесе особена полза, ако Помпей, далеч по-голям покровител на тези провинции, реши да не разреши на клиентите си да подкрепят Цезар. Нито една от тези мерки не беше направена за издействане на поддръжка при евентуална гражданска война. Целта бе просто да се спечелят местните плутократи, та да се застъпят за Цезар пред добрите люде. Гражданската война бе последната възможност и Пълководеца смяташе, че тя е толкова страшна, че дори политическите му противници ще се постараят да я избегнат. Трябваше да успее, като направи невъзможно за добрите люде да се противопоставят на общественото мнение в по-голямата част на Рим, Италия, Италийска Галия, Илирикум и Римската галска провинция.

Той не се изненадваше от глупостта на хората, но дори в най-песимистичното си настроение не можеше да повярва, че една малка група римски сенатори ще предпочетат гражданска война пред неизбежното признаване на Цезар на онова, което му се полагаше. Законен консул за втори път, защитен от съдебно преследване, пръв мъж в Рим и заемащ челно място в аналите на историята. Тези неща се полагаха на рода му, на общественото му положение, на потомството му. Той нямаше да остави син, но това не беше необходимо, ако синът му не го надминеше. Такива неща не се случваха, всеки го знаеше. Синовете на великите мъже никога не са велики. За пример можеха да се вземат младият Марий и Фауст Сула…

Междувременно трябваше да мисли и за новата римска провинция Галия Комата. Да изкове новия ред, да въдвори мир, да събере най-способните сред местното население.

И още няколко проблема, към които трябваше да се отнесе доста по-внимателно. В това число как да се отърве от две хиляди гали, за които знаеше, че само го чакат да напусне Галия, за да се опълчат срещу Рим. Хиляда от тях бяха роби, които не смееше да продаде от страх от кървава разправа с новите им собственици или от въстания като това на Спартак. Другите хиляда бяха свободни гали, предимно благородници, които не се трогваха особено от съдбата на осакатените защитници на Укселодунум.

В крайна сметка Цезар ги закара под стража в Масилия и там ги натовари на кораби. Хилядата роби бяха изпратени на галатийския цар Дейотар, самият той — гал, който постоянно имаше нужда от добри конници. Нищо чудно, че когато пристигнаха, той ги освободи и ги прие на служба. Хилядата свободни гали изпрати на цар Ариобарзан в Кападокия. И двете групи бяха за подарък. Малки пожертвования пред олтара на Фортуна. Късметът се смяташе за божи дар, но никога не беше излишно човек да се погрижи сам да си го осигури. Доста банално бе да приписваш успеха на късмет. Цезар много добре знаеше, че зад късмета винаги стоят упорит труд и мъдра мисъл. Войниците му можеха да се хвалят с късмета му, той нямаше нищо против. Докато мислеха, че съдбата е на тяхна страна, те се страхуваха по-малко, сякаш имаха защитата на мантела над главите си. Именно лошият късмет погуби клетия Марк Крас — дните му бяха преброени още от първия ден, в който войниците му решиха, че е прокълнат. Никой човек не е лишен от известна доза суеверие, но хората с по-нисш произход бяха твърде суеверни. Цезар използваше това. Защото ако късметът бе дар от боговете и те го изпращаха на великите люде, той също придобиваше някакъв божествен ореол около главата си. Нищо лошо нямаше в това, войниците да смятат пълководеца си за бог.

Точно в края на годината Цезар получи писмо от Квинт Цицерон, първи легат на големия си брат, управителя на Киликия.

Клетият Квинт Цицерон! Цезар помисли доста, преди да седне и да напише отговор на това доста отчаяно послание. Типично за Цицерон бе да предпочете този безполезен подлизурко Гай Помптин пред собствения си брат. Защото Квинт Цицерон бе прав. Той щеше да бъде много по-способен пълководец от Помптин.