Чашата на призраците

Трета глава

Тесноликият, цял покрит с пъпки и облян в пот, се втренчи в мен: в полуотворената му уста се виждаха късчета храна. Опитваше се да се прави на хитър, но като всички подобни мъже, беше глупав. Оглеждаше ме от горе до долу, сякаш бях кобила за продан на пазара в Смитфийлд, като бършеше уста с опакото на ръката си. Другарите му се бяха извърнали: някои вече се препираха чии зарове да хвърлят в напуканата чашка, вниманието на останалите беше отвлечено от един пътуващ актьор, който се беше появил на прага на кръчмата, облечен в черно, с безвкусно изрисувано отгоре бяло очертание на скелет. Той си донесе собствено столче, седна на него и започна да напява една от онези сълзливи погребални песни за смъртта:

Студентите подеха припева на този скитник — вероятно също студент от английския квартал, опитващ се да припечели коричка хляб. Канех се да се обърна назад, когато зърнах лицето, което щеше да ме преследва през целия ми живот, спокойно и гладко под прошарената коса. Това, което ме привлече, беше проницателният поглед на очите му. Мъжът ме изучаваше напрегнато. Някой се вмъкна между нас и когато отмина, мъжът с проницателния поглед беше изчезнал. Почувствах как острият ръб на масата притиска тялото ми. Тесноликият се беше изправил на крака, като залиташе, навеждаше се пиянски през масата и ми се хилеше, показвайки отвратителните си жълти зъби.

— Искаш ли да узнаеш тайната, ma jolie15?

— Разбира се — усмихнах се престорено. Малко по-късно двамата с Тесноликия вече се разхождахме из близкото Гробище на младенците. Беше страховито място, откъдето се виждаха блестящите рамки на прозорците на големите къщи на търговците и в което се влизаше през огромен праг в двойна порта. Точно на входа на гробището имаше параклис, посветен на свети Валери, покровител на лековете за болки в слабините. Тесноликият се изкикоти мръснишки и посочи грубо изработените восъчни пениси, които висяха покрай стените на параклиса. Този писар на червения печат, член на тайния съвет на крал Едуард, както открих по-късно, се перчеше, излагайки на показ познанията си, като сочеше различните сергии и малки магазинчета, продаващи безвкусни дрънкулки, панделки и изхвърлени от употреба дрехи. Поклони се подигравателно на две filles de joie, които минаха край нас, клатушкайки се на твърдите си налъми, с безочливи лица, с изцяло боядисани коси, като повдигаха полите си, за да изложат на показ добре оформените си глезени.

Спряхме под едно дърво, на което висеше ковчегът на отлъчен от общността грешник: по него от клоните се сипеше мръсотия. Тесноликият обясни, че това било най-близкото подобие на погребение на осветена земя, на което можел да се надява такъв клетник. Слушах, сякаш ме интересуваше всяка изречена от него дума, макар че шумът около нас бе оглушителен. Търговци с червени лица крещяха и ревяха с цяло гърло, опитвайки се да надвикат шума, вдиган от един ковач, чието лице бе покрито цялото с петна и изгаряния. Той бе разположил ковачницата си точно на входа и блъскаше по наковалнята, сякаш удряше самия дявол. Един монах от Ордена на кръста, с лице, скрито дълбоко в качулката на расото, стоеше върху една надгробна плоча и отправяше предупреждения към всички, които проявяваха интерес, как в пъкъла лихварите врат в разтопено злато, чревоугодниците се хранят с крастави жаби и скорпиони, докато горделивите биват окачвани на въртящо се безспир горящо колело. Под импровизирания амвон някакъв луд, окичен с черупки, танцуваше, докато група деца преследваше маймунка със звънче на врата, избягала от собственика си.

Облягах се тежко на ръката на Тесноликия и си проправях път, заобикаляйки буците кал и другите боклуци, пръснати по настланата с камъни пътека, която се виеше из това обиталище на смъртта. Kyrie eleison, Christe eleison — Господи, помилуй, бъди милостив, Иисусе. Мили Господи Иисусе, смили се над мен! Толкова добре си спомням този ден! Деня, в който за първи път убих човек! Началото на убийствата! Единственото, което смятах да направя, беше да целуна Тесноликия, да му нашепна сладки думи и да му обещая нова среща. В края на краищата, така постъпвах с чираците, с които си разменях закачки, докато работех за чичо Реджиналд. Исках само да науча какво знае той. Стигнахме до костницата, на чиято стена в бляскави сини и червени цветове беше изобразен гербът на Гилдията на шивачите. Погледнах отсреща към изображението върху надгробната плоча върху гроба на млада жена, със спокойно мраморно лице и скръстени мраморни ръце — за кратко се зачудих къде ли ще легна аз и каква ли смърт ще ме застигне. Мислите ми все още бяха твърде заети с участта на чичо Реджиналд. Заобиколихме сградата. Дразнех Тесноликия, подпитвайки го за голямата тайна. Стояхме в тясна, затъмнена уличка, която отделяше костницата от редица брястове, растящи покрай високата стена на гробището.

— А тайната? — прошепнах, облягайки се на грубия тухлен зид.

— О, тя е много важна — Тесноликият притисна тяло към моето. От него се излъчваше лек мирис на кисело. Огледа се настрани, сякаш се канеше да разкрие някаква огромна загадка.

— Кралят на Англия — прошепна той — няма да се ожени за принцеса Изабела — решил го е твърдо. Ще тръгне на война срещу баща й.

— Но това не е тайна…

Тесноликият припряно отстъпи назад. Бях се издала. Още не бях усвоила умението да запазвам трайно маската на лицето си.

— Откъде знаеш? — ръката на Тесноликия се плъзна към зловещо изглеждащата кама, втъкната през една халка в колана му. — Как може една слугиня, която с нищо не е по-добра от кръчмарска блудница, да бъде посветена в подобно знание?

Стоях неподвижна и мълчалива, проклинайки собствената си глупост.

— Да не си от тайните съветници? — Тесноликият пристъпи напред и острието на камата се появи, опирайки се под брадичката ми. Секретарят ме наблюдаваше внимателно. — Аз — изсъска той, — съм учен, дошъл от залите и школите на Оксфорд. Знаеш ли какво означава това? — Той притисна острието на камата по-надълбоко. — Наистина ли ме мислиш за глупак, putaine16! — той отметна глава назад, изкашля се и плю в лицето ми.

Продължавах да стоя неподвижно. Той хвана ръката ми и опипа кожата на дланта ми.

— Мека — прошепна той — като плътта ти отдолу — той притисна слабините си към мен. Трепнах, когато усетих зловонния му дъх. — Ти наистина си от тайните съветници! — обвинително рече той. — Една от онези противни създания, една от легиона от шпиони на крал Филип. Е, първо ще си направя удоволствието. — Той притисна върха на камата по-силно, докато вдигаше полата ми.

— Моля ви, моля ви! — захленчих умолително, като се опитвах да отвлека вниманието му.

Той се засмя, вглъбен в мисълта за удоволствието, което беше решен да получи. Измъкнах италианската кама от собствения си колан и когато той се притисна към мен, като с една ръка драскаше по телените копчета на тесните си панталони, аз я забих дълбоко и силно в лявата му страна, нагоре към сърцето. От ужас и болка той залитна назад, полуприведен, с отворена уста, кашляйки кръв, докато животът го напускаше. Залитна към мен. Тръгнах бързо покрай стената на костницата, в която той се блъсна и удари главата си, а после се строполи на земята.

Избягах от Гробището на Младенците и излязох навън на оживените калдъръмени улици. Странни и непознати гледки и звуци ме объркваха, звънтяха камбани, скрити под забрадки лица на монахини зяпаха изненадано, просяци се мръщеха, увити в качулките си, едно прасе душеше подпухналия труп на котка, сляпо дете потракваше с пръчка пред себе си, един мастиф виеше с настръхнала козина и оголени зъби. Побягнах по една тясна уличка. Скърцаща от вятъра табела на аптека привлече погледа ми. Спомних си чичо, неговите добри очи и внимателния, успокояващ глас. Свих се на тесния праг на аптеката, като се задъхвах, мъчейки се да си поема дъх, и бършех потта си. Смъртта на Тесноликия беше едно, но слуховете, които съобщи, също ме плашеха. Ако това вече не беше слух, ако Изабела не заминеше за Англия, каква надежда имаше за мен?

Успокоих сама себе си. Трябваше да се върна при Симон дьо Витри: той щеше да знае какво да направи. Приближих се до къщата на търговеца, като избягвах страничната порта. Отидох до главната врата — резето не беше спуснато. Отворих я, пристъпих в преддверието и там ме посрещна ужасът. На няколко крачки от мен слугата лежеше в локва от собствената си кръв, в гърба му беше дълбоко забита стрела от арбалет. Секретарят лежеше наполовина извън малката стая, в която най-напред ме бе отвел търговецът. В най-долния край на стълбите по очи се беше проснала прислужницата. Тя беше улучена от стрела в гърдите и кръвта се изливаше на талази в локва под нея. Ясно си спомням, че по балюстрадата нямаше кръв, но забелязах размазано петно от кръв високо на измазаната в бяло стена. Бях толкова потресена от цялата гледка, че просто се взирах в това място, внезапно връхлетяно от смъртта. Върнах се до предната врата, издърпвайки резето, и се взрях в трите трупа, всичките застигнати от гибелта изневиделица. Смъртта ги беше покосила и оплела в мрежата си — внезапно, неочаквано. Прекосих стаята, промъквайки се внимателно покрай локвите кръв, и опипах всяко от телата. Още не бяха изстинали, кръвта все още се съсирваше. Качих се по стълбището, покрай трупа на прислужницата, като се опитвах да не поглеждам в изцъклените й очи, застинали в предсмъртен ужас. Внимателно разгледах петното от кръв върху мазилката и поклатих глава изненадано, след това погледнах пак към трупа на прислужницата. Лежеше просната в най-долния край на стълбите, леко извърната на една страна — представих си как стрелата от арбалета се беше забила в тялото й с тъп звук и тя беше паднала напред, а кръвта се беше разплискала по предната част на тялото й надолу към стълбите. В такъв случай как се беше появило това петно на мазилката? Освен ако убиецът не беше преместил трупа и след това се беше опитал да се качи по стълбите — но той щеше да тръгне по същия път като мен, държейки се за балюстрадата, по която нямаше кръв. Продължих нагоре.

Мосю Симон дьо Витри лежеше върху малката галерия точно под един диптих, изобразяващ възкресяването на Лазар. Търговецът беше по нощница, плътта му още не беше изстинала. Заключих, че убиецът сигурно е нанесъл удара си малко преди да дойда, а след това е избягал. Прекрачих трупа на дьо Витри и влязох в малката спалня: сандъците и раклите вътре бяха отворени със сила, наоколо бяха разхвърляни книжа и пергаменти. Огледах внимателно мястото, гледайки петната. Колцина са били убийците? Успях да намеря само един отпечатък от стъпка. Погледнах отново надолу по стълбите: капаците на прозорците бяха отворени — вероятно последното, което бе направила прислужницата, преди да бъде изненадана от това дяволско нападение.

Не зная нищо за настроенията на ума. Смъртта на Тесноликия може и да ме беше разстроила, но сега се почувствах студена, безпристрастна и решителна: пулсът ми бе равномерен, а дишането — спокойно. Имах чувството, че наблюдавам някаква селска поетична драма или миракъл17, изпълнявани на селския мегдан. От мен се искаше да отбелязвам какво казват актьорите, да слушам монотонното им пеене, но да не вземам участие в тяхната драма. В тази къща бях изложена на голяма опасност, но исках да знам защо мосю дьо Витри, който ми беше помогнал толкова много, е бил така зверски убит. Ако се надигнеше врява, ако се разнесяха викове: „Au secours!“ или „Aidez moi!“18, можех да завърша дните си, люлеейки се на ешафода в Монфокон. Можех обаче да мисля само за едно. Чичо Реджиналд ми бе помогнал и беше мъртъв; този човек ми беше помогнал, а ето че сега беше убит.

Върнах се в спалнята, където по пода имаше разпилени монети. Ценните вещи, статуи и сребърни поставки за свещи, не бяха откраднати; нямаше дори опит да се внуши, че убийствата са били извършени при опит за кражба. Убиецът, безсърдечен и жесток, вероятно платен злодей, бе налетял уверено като петел на торище. Сигурно се беше чувствал защитен. Спомних си думите на Тесноликия за тайните съветници, агентите на Марини — мрачната сянка на Филип; как Филип, братът на Изабела, се обърна и се втренчи в мен с онази злокобна усмивка на лицето. Заради мен ли беше убит Симон дьо Витри?

Върнах се в преддверието, постепенно давайки си сметка за натрапчивата, зловеща тишина. Зърнах изображението на разпнатия Христос, с изпито лице и очи, взиращи се към тази гледка на вопиюща, родена в пъкъла жестокост и злина. Изрекох шепнешком молитва и сведох поглед към слугата, в чийто гръб стрелата от арбалета се беше забила толкова дълбоко. Сигурно е познавал убиеца си. Сигурно е отворил вратата и го е поканил да влезе, а после се е обърнал да го отведе горе в спалнята на търговеца. Дали е бил някой важен човек?

Някой, пратен от Филип или Марини? Със сигурност е бил човек, комуто в този дом са имали доверие. Прекосих стаята и се приближих до трупа на секретаря. Стрелата, която го беше убила, беше различна от онази, с която беше убит слугата. И въпреки това откривах само един отпечатък от стъпка, не два. Как беше възможно убиецът да е действал толкова бързо? Затворих очи и си представих мъж, понесъл торба, пълна с големи арбалети, малки арбалети със спретнато изпъната тетива — как изважда един, после друг, изпускайки торбата, докато пресича бързо коридора, как прислужницата се спъва и пада по стълбите, улучена от друга стрела, но защо това петно от кръв бе толкова високо на стената?

Звуци от улиците навън отекнаха зловещо. Дочу се монотонният траурен напев от преминаващо погребално шествие: платен поет смесваше всеки стих от песента с поема за смъртта. Спомням си един ред: „Аз лежа ранен в савана“ — той най-уместно описваше случващото се с мен. Вонята от костницата и гробището изглежда ме бяха последвали и тук. Отново се огледах бързо наоколо, прекръстих се и се измъкнах на улицата. Побързах да се върна в двореца. Странно как се променя животът! Сега носех кралски печат. Стражите и придворните церемониалмайстори не ме и погледнаха втори път. Влязох в кралските покои и намерих принцесата във вътрешния двор с водоскока. Седеше с наведена глава, с разбъркани около лицето златни коси. Беше облечена простичко в тъмножълта рокля и наметка и си мърмореше тихо под нос. Прекосих двора и отидох да коленича пред нея. Тя хвърли поглед през рамо.

— Матилда, ела тук.

Седнах при нея на пейката. Тя вдигна поглед — сините очи се бяха уголемили върху бледото й като слонова кост лице. Държеше в скута си ленен вързоп, който сега покри с ръце.

— Пристигнаха — прошепна тя. — Дипломатическите пратеници от Англия. Сър Хю Пурт и сър Джон Казалес. Тук са за женитбата. Казват, че няма да се състои — тя освободи едната си ръка и стисна моята.

— Трябва да избягам, Матилда. Какво ще правим?

Стиснах пръстите й, студени като късчета лед. Тя не се възпротиви, когато развързах ленения вързоп, който взех от скута й. Вътре лежаха четири восъчни фигурки, изцапани с кръв и животински тор. Всяка носеше мъничка книжна корона и четирите бяха пронизани от зловеща на вид голяма игла.

— Милейди — взех вързопа от нея и като прекосих двора и отидох до големия мангал на колела, тикнах вързопа дълбоко в разжарените му въглища.

— Мразя ги! — думите изсвистяха във въздуха като изваден от ножницата меч. Погледнах към рицарите, скупчили се около другия мангал, които разговаряха тихо помежду си. Върнах се обратно, седнах до принцесата, стиснах ръката й и потвърдих онова, което тя вече знаеше за заплануваната сватба. Тя ме изслуша, кимайки безмълвно.

— Бъдете силна, бъдете хитра! — прошепнах. — Каквото и да се случи, запазете маската си — почти се усмихнах при спомена за начина, по който се бях паникьосала и бях проявила такава глупост с Тесноликия. Нямаше да кажа това на принцесата, все още не.

Хванах я за ръката, изправих я, и бавно влязохме обратно в двореца — рицарите тръгнаха незабавно подир нас. Ощипах принцесата по ръката и посочих към една фреска на стената, изобразяваща закръглени деца, играещи весело в преса за грозде. Проследих с пръст клонките бръшлян, извиващи се змиевидно през картината, и започнах да описвам свойствата на стрития бръшлян, наречен „бирен зъб“ — колко важен е за варенето на бира и как Гален го препоръчва при лекуване на очно възпаление. Слизахме по галерии и тесни проходи. Бърборех като някоя глупачка, до мен принцесата задиша по-спокойно и се насили да се усмихне. Влязохме в малък параклис със стени, украсени с полирано дъбово дърво. В далечния край се издигаше малък олтар върху осветен подиум; вдясно от него имаше параклис, посветен на Девата, облечена като кралица, държаща на коленете си Божия Син. Накарах принцесата да коленичи на постлания с възглавница молитвен стол — свещи мъждукаха на поставките си пред нея. Отворих една поставена наблизо кутия, извадих нова свещ, запалих я и загледах как пламъкът танцува, докато я закрепвах на заострената поставка. Вдигнах взор към строгото лице на Девата. Открих, че ми е трудно да се моля. Спомням си, че изричах отново и отново все същите думи: „Ave Maria, Gratia plena, Dominus tecum…“, но след това продължавах да мисля как Тесноликият се бе отдръпнал със залитане от мен, докато през устните му шуртеше кръв. И все пак не чувствах съжаление, нито разкаяние или желание да изповядам греховете си. Извърнах поглед. На страничната стена на посветения на Девата параклис имаше маслена картина, изобразяваща мъртвец, покрит с погребален саван, с предупреждение, напомнящо, че всички ние сме смъртни създания: „Вземете поука от участта ми и вижте как някога бях жизнен и весел, а сега съм предаден за храна на червеите: помнете това“. Прочетох изписаните със заврънкулки думи и се сетих за чичо Реджиналд и мосю дьо Витри. Заклех се да ги помня, а също и него — мъжа, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“, онези красиви очи с техния проницателен поглед. Наложи се да се ощипя. Наистина ли го бях видяла? Или той беше част от някакъв сън? Измислица или истина? Зарекох се, че никога няма да го забравя.

Щом се върнахме в личните покои на принцесата, Изабела изведнъж усети умора: разпознах това като признак на дълбока нервна възбуда, на мозъчна треска. Налях й ябълков сок, смесен с гъста настойка от лайка, и я накарах да пие. Тя легна на леглото си, вдигна колене към брадичката си и се сви като дете, докато аз я покрих с наметката й. По-късно същия следобед един пищно облечен вестител почука на вратата. Той съобщи, че негово величество кралят щял да приеме английските дипломатически пратеници веднага след вечерята в Бялата зала на двореца, и принцесата трябвало да присъства.

Изабела се събуди освежена. Съобщих й, че кралят я вика, и настроението й рязко се промени. Тя започна да бъбри възбудено какво ще облече, и прекара остатъка от следобеда в приготовления — повикани бяха слуги и камериери, които донесоха ведра и корита с вряла вода. Изабела се съблече и се изкъпа. Напарфюмира и намаза с благовония тялото си, позволявайки ми да я облека в ленено бельо, пурпурни обувки и красива сребриста рокля с висока яка, с украсен с орнаменти воал, поставен на главата й и придържан от златна лента и инкрустиран със скъпоценни камъни. Отвори ковчежето си със скъпоценности и се накичи с пръстени, сребърни гривни и изящна огърлица с рубини и сапфири. Тя се кипреше пред парчето полиран метал, служещо за огледало, като ме поглеждаше с крайчеца на окото си и се смееше.

— Сега ти, Матилда — Изабела бе великодушна. Докато ме караше да се изкъпя, помагаше ми да се намажа с благовония и да се парфюмирам, и ми избираше дрехи, тя изобщо не спомена симптомите, които бе проявила по-рано, преди да заспи. Един паж беше изпратен при баща й, за да каже, че Матилда, придворна дама и камериерка на Изабела, ще я придружи на пиршеството. Щом камбаните на „Сент Шапел“ удариха за вечерня, ние се отправихме към Бялата зала: малка светла зала с чисти, варосани стени, с окачени по тях гоблени и картини, с прозорци от дебело стъкло, украсени с хералдическите изображения и герба на Капетите — френската кралска династия. Полираният под отразяваше светлината на закрепените по стените фенери и тази на безброй свещи, забодени върху едно колело, спуснато така, че да осигуряват още повече светлина. В голямо, подобно на пещера покрито огнище весело подскачаха пламъци. Част от залата бе отделена с огромни паравани, украсени с пищни сцени, избродирани в синьо, червено и златно, изобразяващи романса за Рицарите на лебеда и тяхното нападение над Замъка на любовта. На други гоблени се виждаха кръгли изображения в ярки цветове, показващи Шестте подвига на годината.

Кралят, неговите министри и тримата му синове стояха пред огромното огнище: на всяка от поддържащите го колони сложно изработено резбовано изображение на див горски обитател гледаше гневно към отделената с параван част от залата, сякаш изразявайки презрението си към богатството, изложено на показ по трите маси. Изабела излезе напред, за да бъде посрещната. Никой не ми обърна внимание — кралят и придружителите му я наобиколиха. Всички изглеждаха величествени в одеждите си от синьо и бяло кадифе: брошки, пръстени и верижки, показващи техния сан, искряха на светлината. Стоях в ъгъла до паравана. Принц Филип гледаше смръщено, устните му безмълвно се движеха, докато слушаше с половин ухо пиянското бъбрене на Шарл. Не исках да привлека погледите им, затова започнах да изучавам тримата новодошли. Най-близкият беше облечен в тъмните одежди на кралски писар: имаше гладко лице с маслинена кожа под черна като нощта коса, пригладена назад и вързана на опашка. Другите двама, англичани, явно се затрудняваха да разберат разговора, който се водеше бързо на възприетия в кралския двор нормански френски. Единият беше леко скрит от погледа ми; другият беше слаб като върлина мъж с кисело лице и кисел поглед — сър Хю Пурт, голям търговец на едро от Лондон. Спътникът му пристъпи в кръга от светлина и аз застинах: сър Джон Казалес, красив, енергичен мъж с лице на роден войник — сурово и слабо, с остър поглед и волева уста, с късо подстригана сива коса. Беше облечен просто, но елегантно в тъмнозелена дълга дреха без ръкави над черно кадифено късо палто и тесни панталони до коленете от същия цвят; испанските му ботуши за езда, чиято мека кожа блестеше на светлината на огъня, доста ясно даваха да се разбере, че е военен.

Стоях, наблюдавах и си спомнях. Сър Джон Казалес, чиято дясна ръка беше отсечена от шотландците по време на битката при Фолкърк. Беше посещавал чичо ми, но това беше преди години. Тихо отправих към Девата молитва той да не ме познае. Погледът на Казалес, зорък като на лисица, се премести към мен, после се извърна. Бяха минали години от срещата ни, а дори тогава стоях в сянката на чичо. Успокоих се с мисълта, че за човек като Казалес бях просто още една прислужница.

Разговорът около огнището бе приглушен. Сър Хю Пурт изглеждаше определено кисел, поведението на Казалес беше по-скоро нервно: рицарят — царедворец местеше неспокойно обутите си в ботуши крака и се озърташе из залата — очевидно онова, което чуваше, бе изключително неприятно. Лицето на самия крал Филип бе леко почервеняло. Накрая той се извърна, давайки знак на хората от свитата си. Вестители в пищни одежди вдигнаха тръбите си и оповестиха началото на празненството.

Вечеряхме изобилно с еленско и глиганско месо, изпечено и полято със сосове. От мястото си в центъра на средната маса кралят оповести, че месото е прясно, от животни, убити лично от него в гората Фонтенбло. Страстта на Филип към лова, бил той на животни или на хора, беше прочута. Главното ястие беше последвано от блюдо от пилешко и свинско месо, кайсии и портокали от Валенсия, всички сервирани на маси, застлани с блестящи бели брокатени покривки и украсени с подноси, кани, чаши и бокали от сребро и злато, инкрустирани със скъпоценни камъни и избродирани с кралския герб. Филип седеше, разположил се на престола подобно на сребърен лъв, осъзнаващ властта и могъществото си — от двете му страни се редяха английските дипломатически пратеници. Аз седях на края на една от страничните маси, с Изабела от лявата ми страна. Тя си беше изиграла ролята, движейки се сред мъжете, благовъзпитана като монахиня — прекрасното й лице бе обрамчено от блещукащ воал, поставен върху блестящата й златиста коса. Лицето й остана непроницаемо дори когато сядаше; после очите й се промениха и аз долових в тях палава искрица. Тя се наведе, уж за да премести една чаша. „Матилда, прошепна тя, това ще бъде изключително забавно.“

През първата част от вечерята кралските музиканти в близката галерия, украсена със знамена и флагчета с изображения на герба на Капетите, свиреха тиха музика. Млад певец изпя вълнуваща кръвта песен: „Избягах в гората и обикнах тайните й кътчета“. Каните с вино се подаваха от ръка на ръка, жуженето на разговорите се усили: като опитен правник, Филип водеше гостите си към темата, която в действителност искаше да обсъди. Той направи многозначителен жест към придворния церемониалмайстор, командващ вестителите зад параваните. Прозвучаха три тръбни зова — знак от залата да излязат всички слуги и хора от свитата, дори музикантите от галерията и стражите до вратата. Наблюдавах развитието на тази жива картина с високопоставени участници. Филип остана непроницаем като статуя, със спускаща се по раменете сребриста коса, сините му очи бяха присвити в неискрена усмивка, гладко избръснатото му лице блестеше като алабастър. По-нататък на масата седяха фаворитите му — Марини, слаб, с червени коси и остри черти, със скрити от гъстите вежди очи и дълъг нос; правникът Ногаре, вечно усмихната торба лой, с руса зализана коса и цинично лице с очи, които гледаха с презрение на света; дьо Плезан, второто „аз“ на Ногаре, правник с грозно лице на мастиф, с издадена напред челюст, с дебели устни и непрекъснато стрелкащи се очи. Тези мъже бяха убили чичо ми и въпреки това не бях готова, не бях достатъчно опитна, за да им отмъстя.

Днес вече се бях нагледала на смърт: Тесноликият, рухнал до стената, дьо Витри и слугите му, подгизнали в собствената си кръв. Тогава се зачудих дали не се бях вцепенила, вкаменила, като дете, което оцелява след клане и не е в състояние да проумее какво се е случило. Като поглеждам назад, разбирам, че е било различно. Участвала съм в битки, в кървави схватки. Освен това съм разговаряла с войници. Разбирам какво имат предвид с израза „лед в кръвта“: една мистериозна решимост да останат спокойни, убеждението, че смъртта на един враг не означава да не се боиш от останалите. В онази бяла зала преди толкова много години, Бог да ми прости, аз се чувствах по този начин. Моето време още не беше дошло. Още бях в периферията на тълпата, наблюдавайки как събитията бавно се движат към своята кулминация.

Докато разчистваха залата, кралят седеше, притиснал ръце към лицето си, сегиз-тогиз поглеждайки надясно и наляво към английските дипломатически пратеници. Пурт седеше прегърбен: виното не беше подобрило потиснатото му настроение. Казалес се беше навел напред, вдигнал бокала си над масата:

— Милорди — Марини сигурно беше доловил погледа на господаря си, — трябва да се върнем към спорния въпрос за тамплиерите — тези еретици, содомити…

— Не е доказано — излая в отговор Пурт, — не е доказано, сър. Това е въпрос, който трябва да се реши от нашия суверенен господар и съдиите от кралския съд в Уестминстър.

— Но те са престъпници! — настоя рязко Марини с писклив глас.

Седях и слушах как този въплътен демон бълваше мръсотия. Как сто трийсет и четирима от сто трийсет и осемте тамплиери, арестувани в Париж, включително Великият магистър Жак дьо Моле, Жофроа дьо Шарни, глава на монашеското братство на тамплиерите в Нормандия, и Жан дьо Ла Тур, ковчежник на парижкото седалище на ордена, да не споменаваме земеделците, овчарите, дърводелците и слугите, с които броят възлизаше на хиляда и петстотин, били изпратени във вонящи тъмници и зали за мъчения. Общо взето, всички си бяха признали. Чух също имената на предателите — бивши тамплиери, изключени от ордена мъже. Тях чичо Реджиналд бе споменавал на чаша вино: Ескин дьо Флориан, управител на Монфокон, и Бернар Пелет — имена, над които вечно ще тегне позорът на отправените от тях обвинения, избълваната жлъч на зли души — как тамплиерите се били посветили на дявола, как твърдели, че Христос е лъжлив пророк, справедливо наказан за греховете си; как посветени членове на ордена получавали заповеди да плюят, да тъпчат и дори да уринират върху изображението на разпнатия на кръста Христос. Трябвало също да целуват тамплиера, приел ги в ордена, по устата, пъпа, задника… дори пениса. Марини описа как тамплиерите се кланяли на Бахомет — демонът, явяващ се в образа на котка или на череп, или на глава с три лица.

Казалес и Пурт клатеха невярващо глави. Казалес погледна бързо към мен, но не показа с нищо, че ме е познал. Не ме беше грижа. Кипях от гняв. Познавах Ордена на тамплиерите. Знаех какво представляват всъщност тези скалъпени обвинения: ужасни измислици на противни, тесногръди хора. Сатаната и всичките му демони се бяха спуснали и долетели да вечерят тук, в тази призрачна стая с всички тези гоблени и статуи, сребърни паници и златни бокали, и знамената му бяха развети, докато тамплиерите, благочестиви Божии служители, бяха подложени на гонения, за да срещнат смъртта си. Пурт възрази и посочи за пример истории за тамплиери, които били измъчвани чрез издигане и спускане с въже или краката им били напоявани с животинска мазнина и поставяни над буен огън, докато костите им изпаднат.

— Такива хора — коментира той — биха признали всичко.

Отпих от бокала си и извърнах поглед. Изабела ме наблюдаваше любопитно, по устните й играеше слаба усмивка. Тя знаеше! Оставих бокала. Марини изместваше разговора към планираната сватба на принцесата. Очите на всички се насочиха към нея. Пурт отново започна да излага възражения — как той и Казалес смятали, че женитбата е в съответствие с най-добрите интереси на английската корона, но неговият господар, кралят, не смятал така. Марини изтъкна с мазен гласец, че френските войски се трупали по границите на намиращата се във владение на англичаните Гаскония, а нима в същото време Едуард Английски не бил заплашен и от война в Шотландия срещу неустрашимия Робърт Брус? В този момент Брус бил враг на френския крал, но пък нещата можело и да се променят. Казалес се намеси: преговорите се лашкаха напред-назад като вода във воденично езеро; никой не обръщаше внимание на нас останалите.

Синовете на краля бяха пили много и хвърляха похотливи погледи към сестра си. Изабела усети това, направи ми знак и се надигна, покланяйки се на баща си, който направи знак, че й разрешава да се оттегли. Всички останали се надигнаха или със залитане се изправиха на крака. Изабела направи реверанс на всички и следвана от мен, бързо излезе от залата и се заизкачва към нашите покои. Остана мълчалива и сериозна дори след като останахме сами, а един въоръжен страж остана да пази отвън. Запалих още свещи и й помогнах да се съблече. Тя съблече всичко, без долната риза, върху която облече украсен с лилии плащ, и седна на един стол с висока облегалка, обръщайки се да погледне през прозореца.

— Матилда — прошепна тя, — заключи вратата.

Побързах да се подчиня, но когато се опитах да превъртя тежкия ключ, той не помръдна — резетата в най-горния и най-долния край изглеждаха плътно покрити с ръжда.

— Милейди — прошепнах задъхано.

— Надникни през вратата — заповяда тя. Подчиних се. Галерията отвън беше пуста. Не се виждаше никакъв страж, само сенки, танцуващи на светлината на фенера; беше тихо, ако не се броеше скърцането на дърво и шумоленето на мишките. Стоях заслушана в слабите шумове на двореца.

— Те ще дойдат — гласът на Изабела затрепери. — Ще дойдат тази вечер, Матилда.

Загледах се надолу към галерията, чудейки се какво да направя.

— Не можем да избягаме — Изабела изрече на глас мислите ми. — Няма къде да отидем.

Стоях нерешително, докато си спомнях къщата на Симон дьо Витри: как бутнах вратата да се отвори, проснатите на земята трупове, стрелите от арбалет, забити дълбоко в плътта им. Побягнах надолу по галерията.

— Матилда! — чух да се провиква Изабела — сигурно си беше помислила, че се измъквам. В края на галерията имаше незаключен шкаф, пълен с оръжия: лъкове и стрели, пики и копия, и онова, което търсех — малък арбалет. Още докато го сграбчвах заедно с колчана стрели, се зачудих дали наемният убиец, промъкнал се в къщата на дьо Витри, не е имал нещо подобно — малки арбалети, може би два-три, вече подготвени за стрелба, в чувал. Затичах обратно надолу по галерията, шмугнах се през полуотворената врата, после я затръшнах и се облегнах на нея. Бях обляна в пот. Изабела, все още седнала в стола, ме наблюдаваше напрегнато. Посочих към тясното легло, в което спях, после опънах тетивата на арбалета, като поставих вътре една стрела, дърпайки обратно тетивата.

— Правила ли си това преди, Матилда? — промърмори Изабела.

— Чичо ми… — направих пауза. — Да — усмихнах се мрачно. — Едно време ходех на лов, и тази вечер също ще ловувам.

Изабела се надигна от стола си и се вмъкна в леглото.

Обиколих стаята, за да загася свещите, после легнах на леглото си. Заслушах се в шума от двореца и чух скърцане по протежение на галерията отвън. Вратата се отвори и в стаята се вмъкнаха две фигури. Не ми обърнаха внимание и затичаха през стаята. Светлината беше слаба, но успях да различа силуетите: Луи и Филип бяха дошли да тормозят сестра си. Отвън не стоеше никакъв страж — никой не опита да ги спре. Луи се хвърли на леглото. Чух приглушените писъци на Изабела, когато ръката му затули устата й. Смъкнах се от походното си легло — Филип се обърна. Вдигнах арбалета, прицелих се и отпуснах тетивата, като незабавно поставих нова стрела в процепа и отново опънах кордата. Първата стрела се заби с тъп звук в стената до леглото на принцесата и едва не улучи прозореца.

— Вън! — изкрещях. Преминах дори на войнишкия жаргон, на който ме беше научил чичо. Принцесата скочи от единия край на леглото. Загърна се в наметката си и тръгна към мен. И двамата натрапници бяха пияни и се олюляваха. Усещах натежалия им от виното дъх дори от мястото, където стоях.

— Ти коя си? — Луи залитна с издадена напред долна устна и замъглен поглед. Филип беше толкова пиян, че се строполи на ръба на леглото.

— Аз съм Матилда дьо Клербон — отвърнах, — камериерка на сестра ви, назначена да се грижи за нея. Тя не желае присъствието ви тук. Трябва да си вървите!

— Ами ако… — Луи понечи да направи нова крачка; аз вдигнах арбалета. — Ами ако… — той се отдръпна назад, олюлявайки се — не искаме да си тръгнем?

— Тогава, господарю, ще сторя това, което изисква дългът ми към вашата сестра, към краля и към Бог. Навярно кралският съд ще реши дали съм постъпила погрешно или не — бях замислила това, докато лежах в тъмнината и ги чаках да дойдат.

Филип се изправи, олюлявайки се, и изтри уста с маншета на ръкава си.

— Искам да изляза — той забързано мина покрай мен, излезе в галерията и повърна.

Луи се изправи с ръце на хълбоците.

— А ако се върнем?

— Ако се върнете, милорд, мога да ви уверя в следното: ще напиша определени писма и ще ги поверя на свои доверени хора в Париж. Ако това се случи отново, копия от тези писма ще бъдат изпратени до негово светейшество папата в Авиньон, да не говорим за краля на Англия! Оставям на вас да прецените какво би казал баща ви за това.

Луи поклати глава — похот гореше в очите му като огън. Няколко мига обмисляше възможността да ме нападне. Отстъпих назад, давайки му възможност да си тръгне. Той въздъхна шумно, шмугна се покрай мен, но се насочи към вратата.

— Матилда дьо Клербон — той ме посочи с пръст, — няма да те забравя.

— Благодаря ви за комплимента, милорд. Бъдете сигурен — аз също ще ви запомня завинаги!

Луи си тръгна, затръшвайки вратата след себе си. Чувах как шепне дрезгаво на Филип отвън в галерията, после стъпките им заглъхнаха. Веднага взех един стол, пренесох го през стаята и го подпрях на вратата.

— Защо не направи това веднага? — Изабела се приближи до мен — лицето й беше побеляло като сняг, очите й вече не бяха сини, а приличаха на тъмни езера. Беше на ръба на сълзите, долната й устна трепереше.

— Милейди, всяка битка трябва да се проведе — просто избираш къде. Тази вечер ние се сражавахме и победихме: не мисля, че ще се върнат.

Изабела се приближи и стисна рамото ми — тъй като беше малко по-ниска от мен, тя се повдигна на пръсти и ме целуна леко по устните, после по всяка от двете бузи.

— Ела с мен, Матилда.

Тя ме изведе от стаята. Набързо се увих с една наметка, като продължавах да държа под нея арбалета и колчана със стрелите. Минахме покрай галерията и слязохме по стълбите. Осъзнах, че се връщаме в параклиса, който бяхме посетили при връщането ми от града. Резето на вратата не беше пуснато и Изабела ме въведе в наситения с благовония мрак, където слабите пламъчета на свещите, сега покрити, още проблясваха пред статуята. Тя припряно дръпна резетата, после отиде до мястото, където светото причастие висеше в сребърната си дарохранителница, окачена на верига, захваната за една скоба в стената; до него проблясваше червената светлина от олтара. Действията на Изабела бяха целенасочени и уверени като на свещеник. Тя свали дарохранителницата и я положи върху олтара. След това ми даде знак да пристъпя напред и ме накара да положа ръка върху дарохранителницата, като постави своята отгоре.

— Кълна се — погледът й прикова моя, — кълна се в тялото и кръвта на Христа, на нашия повелител Господ Иисус Христос, че ще бъда твоя приятелка в мир и война, докато смъртта ни раздели.

— И аз, милейди — сложих ръка върху нейната, — и аз съм ваша приятелка.

Изабела примигна, за да прогони сълзите, вдигна дарохранителницата и я закачи обратно на мястото й. Хвана ме за ръка и ме отведе да седна на крайчеца на подиума. Параклисът беше студен, но наметките ни бяха плътни и подплатени с кожа. Изабела ме потупа по коляното.

— Матилда, сега ми кажи коя си в действителност — тайната ти ще бъде на сигурно място при мен.

И аз й разказах. За живота си като дете, за фермата в Бретини, за пътуването ми до Париж, за чичо Реджиналд, за годините ми като негова ученичка, за залавянето и екзекуцията му. Не спрях и за миг. Разказах истината. С Изабела бях в безопасност, тя нямаше да ме издаде. Разказах й също и за смъртта на Тесноликия, за клането в къщата на дьо Витри. Тя слушаше внимателно и кимаше през цялото време. Когато свърших, отново стисна ръката ми, сякаш се опитваше да извлече топлината й и да я вземе за себе си.

— Винаги са идвали — започна тя. — Винаги, откакто се помня. Мразя ги, Матилда — те гледат на мен като на играчка, на блудница — собствената им сестра, принцесата на Франция! В мен също тече кръвта на Капетите. Аз също съм потомка на свети Луи — тя посочи към една фреска на далечната стена, възхваляваща светия френски крал, с когото Филип така се гордееше. — Идват, когато си пожелаят. Ако майка ми беше останала жива, би могла да ме спаси. Тя умря, знаеш ли, от странна болест. Някои мълвят, че баща ми я е убил — толкова силно било желанието му да влезе в ордена на тамплиерите, да живее в безбрачие. В действителност всичко, което искаше, бяха техните богатства, къщите им, техните ферми, чифлиците им, нивите и добитъка им. Той е готов на всичко, Матилда, за да постигне своето. Неговите желания имат силата на Божия повеля.

— Братята ви няма да се върнат — казах, — не мисля, че ще го сторят!

Изабела кимна.

— Става твърде опасно — съгласи се тя. — Ако техните игрички навредят на баща ми, те ще изпитат пълната сила на гнева му — тя присви очи. — Баща ни няма да бъде доволен.

— Мислили ли сте някога да се обърнете за помощ към него?

Изабела се засмя — странен сподавен звук, излязъл от дъното на гърлото й.

— Какъвто коренът, такива и клоните, Матилда. Той също не е напълно невинен по подобни въпроси. Той не ми е истински баща, не и тук — тя се потупа по гърдите. — В сърцето ми, в душата ми той не е мой баща и един ден аз ще си отмъстя. Ела, Матилда.