Чашата на призраците

Четвърта глава

Надигнахме се да си вървим и бяхме стигнали до вратата на параклиса, когато беше вдигната тревога: разнесе се вой на ловджийски рог — погребален звук, предвещаващ смразяващи новини. Други рогове подеха зова. По протежение на галерията отвън се появиха малки светлинки и трясъкът на шумно отваряни врати разтърси тишината. Кралски страж влезе тичешком през една странична врата откъм един от вътрешните дворове. Беше изгубил шлема си, наличникът от метални брънки обгръщаше плътно главата му, тъмночервеният му плащ се влачеше по земята. Спря, когато ни видя, и взирайки се с широко отворени очи, вдигна рога, за да изсвири отново. Изабела му каза да пази тишина, тъй като вече целият дворец беше вдигнат на крак. Рязко запита каква е причината за суматохата. Войникът, останал без дъх, просто посочи с пръст, след това ни въведе обратно във вътрешния двор, сега осветен от пламъците на фенерите. Хора от кралската свита и войници се събираха край езерцето от светлината на факлите около тяло, проснато в грозна, разкривена поза на каменната настилка. С усилие си проправих път и се промъкнах, докато Изабела крещеше, заповядвайки на останалите да се отдръпнат встрани, и коленичих пред трупа на сър Хю Пурт. Търговецът беше само по нощница, сега издърпана високо над белите му кокалести колене; очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта, а носът, устата и ушите му бяха оплискани с кръв. Вратът му беше счупен и главата му висеше, зловещо отпусната като на мъртво пиле. Плътта му беше още топла, мускулите — не се бяха втвърдили: смъртта беше настъпила съвсем наскоро.

— Regardez19 — подчертаният наварски акцент на един от войниците привлече вниманието ми. Вдигнах поглед към стената на двореца — на третия ред, на около девет ярда над нас, големият прозорец беше отворен.

— Et la, et la!20

Проследих посоката. Под прозореца имаше редица от няколко ръждиви железни скоби, забити в стената от груб сив камък, за да поддържат поставените там подвижни стълби, така че зидарите, дърводелците и мазачите да могат да извършват поправки. От една от тези скоби, проблясваща на светлината на факлите, висеше дебела златна верижка, видяна за последен път около врата на Пурт по време на празненството предишната вечер. Дали Пурт я беше изпуснал и бе паднал при опита си да се наведе и да я вземе?

— Матилда! Матилда! — гласът на Изабела накара глъчката да утихне. Аз също чух глухите звуци като от тупване на нещо и слабите викове от вътрешността на двореца. Изабела се беше оттеглила в кръг от тежковъоръжени войници и ми даваше знак с ръка, че трябва да разбера откъде идва шумът.

Побързах да вляза обратно в двореца. Дотогава вече знаех накъде да вървя. Пажове палеха още факли. Галериите бяха пълни с трепкащи светлини и движещи се сенки; викове отекваха в отговор на дрънченето на оръжия и шума от бягащи крака. Изкачих се по стълбите до третата галерия. Беше дълга и тясна, с врати от двете страни — тълпяха се войници и слуги, някои от които все още сънливо търкаха очи. Около една от вратите се бяха скупчили войници. Сред тъмните силуети, очертани в светлината от фенерите, разпознах Казалес и писаря с маслинената кожа, Розалети — насилваха една врата, която изщрака и увисна назад на пантите си, докато аз забързах надолу. Сега бях придворна дама и камериерка на Изабела, но за мъжете, скупчили се в онази стая, не бях нищо повече от слугиня, не по-важна от гризачите, които с писъци и скимтене бягаха да се скрият от тях.

Стаята на Пурт беше просторна. Различих легло с балдахин със затворени завеси; останалото тънеше в мрак, тъй като студеният нощен вятър, нахлуващ през отворения прозорец с широка дървена рамка, беше изгасил свещите. Казалес и останалите, бъбрейки на английски, запалиха няколко свещи и веднага побързаха да проверят няколко запечатани ковчежета, без да обръщат внимание на сандъците с отворените и отметнати назад капаци. Казалес ровеше из пергаментите на масата — ако се съдеше по тона му, той смяташе, че смъртта на Пурт е нещастен случай. Никое от ковчежетата или кошниците от канцеларията на тайния съвет на Англия не било докоснато. Нищо не липсвало. След това те се скупчиха около прозореца — от виковете и крясъците им предположих, че са зърнали златната верижка. Сега Марини и още неколцина застанаха на вратата, обзети от нежелание да престъпят без позволение прага на покоите на английски дипломатически пратеник. Розалети ги покани вътре и на нормански френски обясни бързо, че това трябва да е било нещастен случай. Били ли са вдигнати на крак след падането на Пурт, запита Марини. Розалети обясни, че той, Казалес и Ногаре били увлечени в разговор в канцеларията на де Плезан, когато била вдигната тревога. Те побързали да се качат и насилили вратата. Тя била заключена и залостена, ключът още бил вътре: ето какво намерили, когато я разбили. Розалети посочи към прозореца и малкото столче под него. Той обясни, че Пурт сигурно е отишъл до прозореца, за да вдъхне нощния въздух, изпуснал е верижката си, навел се е да я прибере и е паднал, намирайки смъртта си. Това беше посрещнато с утвърдителни кимания и одобрително сумтене. После Розалети се обърна рязко, сякаш усетил присъствието ми, и ме изгледа гневно. Поклоних се бързо и си тръгнах.

Принцесата вече се беше върнала в стаята си. Слуги, вдигнати на крак от суматохата, чистеха галерията, където беше повърнал Филип. Стражът с киселата физиономия се беше върнал на поста си — червената следа на бузата му и враждебният му поглед ясно свидетелстваха за гнева на Изабела от по-ранното му бягство.

— Закъсня! — изсъска принцесата, когато затворих вратата на стаята.

— Милейди, уморена съм — духнах свещите и легнах на леглото си, като издърпах нагоре покривката, за да скрия лицето си. Беше ми лошо и бях уморена, тялото ми беше сгорещено и потънало в лепкава пот: бяха се случили толкова много неща, беше такъв кошмарен ден.

— Матилда — гласът на Изабела беше кротък. — Матилда, липсваше ми. Изплаших се!

— Хайде да заспиваме, ваша светлост.

— Какво стана с англичанина? — попита Изабела. — Да избяга ли се е опитал?

— Не, милейди. Твърдят, че е отишъл до прозореца да подиша чист въздух, изпуснал е една златна верижка, опитал се е да си я вземе, паднал е и е загинал.

— Но ти не вярваш на това, Матилда, не и ти с твоите зорки очи. Напомняш ми за една котка, която някога имах. Тя винаги знаеше къде са дупките на мишките. Никога не се приближаваше, просто стоеше отстрани и ги следеше.

— Милейди — с мъка се изправих и се облегнах на напълнените с пух продълговати възглавници, — трудно ми е да разбера защо сър Хю Пурт, който е бил по нощни дрехи, ще носи златна верижка до някакъв прозорец. Пил е много, бил е уморен. Нощният въздух е бил ужасно студен. Защо му е било да отваря толкова широко прозореца? Защо ще държи златна верижка? Още повече — и ще се наложи да поразмишлявам върху това — дори да е стоял на нисък стол и да се е навел навън, пак не би успял да си я вземе. Защо не е взел кука или меч — нещо, с което да захване верижката и да си я прибере?

— Значи не е политнал и не е паднал. Да не искаш да кажеш, че е бил блъснат?

— Може би, милейди — затворих очи и си спомних трупа, който лежеше в такава изкривена поза във вътрешния двор: зеещата рана на главата, счупения врат, кръвта, процеждаща се от черепа като жълтък от счупено яйце.

— И все пак казваш, че вратата е била заключена и залостена отвътре.

— Милейди, кой е Ралф Розалети?

— Ах… — принцесата се изкикоти. — Той е нашето куче пазач, Матилда, един от старшите писари на татко. Той ще бъде пазител на тайния ми печат в Англия: ще знае всичко, което пиша. Той ще бъде наш съветник.

— Шпионин ли, милейди? Шпионин на баща ви?

— Ще видим — в гласа на Изабела отново имаше напевна нотка. — Ще се срещнем с него утре: с него и със сър Джон Казалес. Навярно ще можеш да зададеш въпросите си тогава. Матилда?

— Да, милейди?

— Молиш ли се понякога?

— Опитвам се.

— Аз — да! Аз се моля. Молех се да бъда избавена от братята си. Ти си ангел, Матилда, отговорът на молитвата ми.

Отново се отпуснах назад в леглото, придърпах покривката нагоре и се унесох в сън, пълен с кошмари: сънувах тъмни фигури, танцуващи на края на въжетата на ешафода, лица, взиращи се в мен от пълна с привидения каруца, тътреща се из настлан с плочи двор. Когато се събудих, точно преди зазоряване, бях плувнала в пот и замаяна. Принцесата спеше, много дълбоко, навярно обзета от облекчение, забравила опасностите, от които беше спасена. Отворих вратата на стаята — стражът беше заместен от още двама. Върнах се вътре и наплисках лицето си с вода от умивалника. След като си изсуших ръцете, бързо се облякох, излязох от стаята, влязох в двореца, качих се по стълбището и влязох обратно в стаята на сър Хю Пурт.

Счупената врата сега бе подпряна на стената. От стаята бяха изнесени всички мебели и вещи. Прекосих стаята, отидох до леглото и дръпнах завесите — никой не беше спал в леглото. Огледах се. Пурт беше напълнил един бокал с вино. Вдигнах го, подуших го и го опитах — нищо, само най-добро бордо. Отидох до прозореца, застанах на столчето, отворих високия прозорец и се надвесих навън. Спомних си колко беше висок Пурт — дори той никога не би могъл да достигне тази верижка, така че защо ще му е да се опитва? Пиян ли е бил? Ако е бил убит преди това, как убиецът беше успял да влезе и да излезе от стаята му, когато вратата беше заключена и залостена отвътре? Застанах на колене като куче, оглеждайки пода между крайчеца на един турски килим и столчето до прозореца. Опипах пода и открих ръждивочервено петно, застъргах го, вдигнах пръст и го подуших — не беше вино, а кръв. Пропълзях по-близо до прозореца и открих други капки — на горната греда над прозореца и на перваза обаче нямаше нищо. Тази кръв можеше да е от какво ли не: дали въобще беше на Пурт? Дали не бе нападнат и убит в стаята си от удар по тила, вратът му — строшен, а високият прозорец — отворен и тялото — изхвърлено навън? Ако беше така, как беше избягал убиецът? Върнах се до прозореца, покачих се на столчето и надникнах. Убиецът можеше да се е изкатерил отвън, но прозорецът сигурно е бил затворен, тъй като нощта беше ужасно студена. Той е поел риска да бъде забелязан, а и би било и трудно, и опасно за когото и да е да се покатери дотук сам през една такава тъмна мразовита нощ.

Излязох от стаята и слязох до помещението, където се съхраняваха телата на покойниците, преди да бъдат погребани. Постройката бе разположена в единия край на дълга пътека, която водеше към една от овощните градини. Отворих вратата и влязох. В стаята за мъртъвци имаше дълга редица дървени маси, някои — голи, други покрити с мръсни чаршафи. Ръждясващ мангал на колела, в който проблясваше догаряща пепел и бяха посипани билки, едва успяваше да прикрие вонята на смърт и разложение. По протежение на измазаната стена имаше картина, съживяваща видението на пророк Йезекиил за полето на сухите кости: зловещи изображения на скелети, изникващи през метално сивата пръст. Зловещата тишина и тези безформени късове плът под мръсните чаршафи будеха дълбоко безпокойство. Отдръпнах едно покривало — под него лежеше проснат старец. На следващата маса беше Пурт. Тялото му беше измито и намазано с някакво билково масло. Разгледах тялото — беше осеяно с белези и натъртвания, макар никое от тях да не беше скорошно, с изключение на пурпурночервената синина на скулата му, разпукнатият като черупка череп и вратът, отпуснат като парче хлабаво въже. Огледах трупа внимателно и отново се зачудих какво се беше случило в действителност. Защо е трябвало Пурт да бъде убит тук и от кого? Дали смъртта му засягаше мен или моята господарка, Изабела?

Излязох от помещението за покойниците. Светлината още беше мъжделива, вятърът изтикваше мъглата на кълбящи се струйки, сякаш наоколо се движеше армия от призраци. Бях толкова вглъбена в себе си, че се спънах в алебардата, нарочно оставена напряко на прага. Когато се претърколих напред, някой хвърли върху главата ми парче грубо зебло, вонящо на катран, и една ръка се сключи около гърлото ми и го стегна като примка. Гласът беше неясен, просто дрезгав шепот:

— Матилда, Матилда, кажи на господарката си да не любопитства! Стойте си в стаите и си гледайте ръкоделието!

Хватката се затегна. Започнах да се задушавам, после ръката ме пусна и ме блъсна грубо напред. Хватката беше толкова жестока, зеблото беше увито толкова стегнато около мен, че докато се съвзема и успея да махна плата от очите си, нападателят ми си беше отишъл и нямаше нищо, освен мъглата, миризмите от обширната пустош и приглушените звуци на пробуждащия се дворец. Изправих се.

Когато се върнах, Изабела бе коленичила на молитвеното си столче, облечена и наметната с мантия, по-скромна и смирена от послушница в манастир. Известно време просто стоях облегната на вратата, чудейки се кой ме бе нападнал и защо. Гърлото и шията ме боляха, бузите ми горяха, тялото ми се къпеше в лепкава пот. Поех дълбоко въздух, застанах зад нея и надникнах към малкия красиво изписан часослов, от който четеше. Главната буква „А“ на молитвата Adjutorium nostrum in nomine Domini — „Нашата помощ е в името Божие“ — беше изящно изрисувана, макар че самата миниатюра извика у мен усмивка — картината изобразяваше ято гарвани, предрешени като принцове, слушащи проповед, изнасяна от котка, с епископска митра и филон.

Изабела се обърна рязко — очите й светеха палаво.

— Мастър Розалети нарисува това. Той е не само духовник, но и опитен рисувач. Някога е бил бенедиктински монах — тя бъбреше неспирно. — Е, някога е бил женен, но съпругата му била премазана от каруца, затова станал духовник.

— Значи познавате Розалети добре, милейди?

— Разбира се — той беше мой възпитател. Той знае всички истории за Артур и неговите рицари.

— Но вие казахте, че е шпионин.

— Логично е — засмя се Изабела, изправяйки се на крака. — Всички в моята прислуга, с изключение на теб, са шпиони! Така наречените Secreti, тайните съветници, пасмината на Марини, кръжат навсякъде. Във всеки случай, точно след пладне трябва да се срещнем с Розалети и Казалес — усмивката й помръкна, когато забеляза ожулванията по лицето и шията ми, и ръката й се измъкна изпод мантията и се насочи към мен. — О, Матилда, какво има? — Тя докосна леко брадичката ми: в сините й очи се четеше тревога. — Матилда, какво се е случило?

Разказах й за посещението си в стаята на покойниците, и за последвалото нападение. Изабела седеше и слушаше, потропвайки с крак по едно столче. След като свърших, тя задърпа един конец на маншета си.

— Не знам — промърмори тя, — защо му е на някого да те напада. Заради случилото се снощи ли е било? Заради отиването ти в стаята на Пурт или в стаята за покойници? — тя сви рамене. — Би могъл да го е сторил всеки: Луи, някой от тайните съветници?

Тя се обърна към масата и затвори часослова:

— Вслушай се в шумовете на двореца, Матилда! Ние седим и чуваме звуците. Виждаме как хората отиват тук и там, но не знаем какво се случва в действителност. Същото е вярно за теб, за мен…

Вгледах се в тази млада жена, в много отношения просто едно средство в бащините си планове; дете сред възрастни, гълъбица сред ястребите. А дали наистина беше такава? Понякога тя проявяваше лукавство и хитрост, с които баща й би трябвало да се гордее.

— Едно нещо свързва тамплиерите, клането в къщата на дьо Витри и смъртта на англичанина Пурт — тя се усмихна. — И това съм аз! — тя направи физиономия, когато се втренчих озадачено в нея. — Баща ми трябва да плати огромна зестра на англичаните, но хазната му е празна. Плячкосването на богатствата на тамплиерите ще помогне за напълването й. Дьо Витри беше един от неговите банкери. Той преговаряше от името на тамплиерите и на други търговци, като например представителите на фамилията Фрескобалди от Италия. Смъртта на дьо Витри — тя кимна — може да се окаже истински удар за него.

— А Пурт?

— Ах, англичанинът. Едуард направи добър избор. И двамата с Казалес са в английския кралски съвет. Разбирам, че говорят за женитбата ми.

Спомних си празненството предната вечер. Пурт и Казалес не вярваха истински на съобщението, което бяха донесли — точно затова бяха избрани — за да засегнат французите възможно най-малко. И двамата бяха явно смутени от това, че им се налагаше да обсъждат политика, в която не вярваха.

— Мрежи, преплитащи се с други мрежи — отговорих. — Защо тогава са били убити дьо Витри и Пурт? Дали е било заради вас, заради мен? — Не изчаках отговор. — Разбира се — прошепнах, — може да има други причини, а аз да съм била предупредена просто защото ме хванаха да дебна.

— А има и още нещо.

Изабела се надигна и взе един ключ, който висеше на верижка на врата й. Като коленичи, тя отмести турския килим и с тънък нож разхлаби една от дъските на дървения под. Протягайки ръка надолу, извади малко ковчеже и го отвори. Усмихна ми се палаво.

— Само Мария знаеше къде е скрито.

— А къде е сега Мария?

— Отиде си — Изабела се засмя. — Никога няма да се върне. Ето, това е за теб — тя ми подаде малък свитък, чийто печат беше счупен. Веднага разпознах почерка на дьо Витри, характерния размах на перото. Бях видяла достатъчно в канцеларията му, за да разпозная почерка. Разгърнах свитъка. Написаната отгоре дата беше един ден преди убийството му. Текстът беше написан на шифъра, който дьо Витри и аз бяхме научили от чичо Реджиналд, при който гръцката азбука се предава чрез поредица от четни числа, а последната буква, омега, се превежда на френски като „А“.

— Теб те нямаше — отвърна Изабела на втренчения ми поглед. — Матилда, аз също се предпазвам. Всички писма до хората от прислугата и свитата ми се предават първо на мен, помни това.

Тя възбудено се наведе напред:

— Какво пише?

— Този, който ме нападна — отговорих дръзко, — ви каза да стоите в покоите си с ръкоделието си.

Тя тропна с крак.

— Какво пише, Матилда?

Скрих раздразнението си от намесата й, прекосих стаята, отидох до малкото писалище и преведох съобщението, докато Изабела стоеше изправена над мен.

— „Търси табелата на Анания в улицата на писарите. Довери му се, ако ти се наложи! Ако го няма, ако Бог е решил да ти покаже каква е волята Му, ще го намериш над «При жребеца» на Сийдинг Лейн отвъд Патерностер Роу в Лондон.“

— Какво означава това? — попита Изабела.

— Означава, милейди — обърнах се и я погледнах, — че дьо Витри е размишлявал и се е чудил дали тук съм в безопасност. Подозирам, че се е чувствал виновен. Беше добър човек. Изпратил ми е това като допълнителна помощ, а всъщност именно той е имал нужда от помощ.

Изабела се наведе към мен и устните й леко докоснаха ухото ми, като любовна ласка.

— Ние нямаме нужда от него, Матилда, винаги помни това. Ние стоим, както е казал твоят нападател, тук в стаите си с това, което той нарича наше ръкоделие. Ако е рекъл Бог, Матилда, ти и аз ще изтъчем нещо, което хората, включително баща ми, винаги ще помнят. Никога не забравяй това! — Тя говореше разпалено: високо по скулите й избиха алени петна от гняв, а сините й очи пламтяха яростно. Никога преди не я бях виждала такава: още не бях успяла да осъзная с колко дълбока омраза беше изпълнена тази млада жена. Пренебрегвана и тормозена, тя тъчеше своя собствена паяжина на отмъщението, изпълнена с нетърпение да го приведе в действие. Именно за това искам да разкажа. Трябва да го опиша така, както бих описвала признаците на заболяване или подреждането на планетите, за да се движат в логична последователност. Трябва да обрисувам правдиво какво чувствахме, какво виждахме, какво правехме в определен момент. Твърдо решена съм да не изглеждам арогантна, сякаш бих могла да предвидя какво ще се случи. Поглеждането назад в миналото превръща всички ни в мъдреци, но само глупак или лъжец изтъква подобна мъдрост.

Прекарахме остатъка от сутринта в подготовка за срещата с Казалес и Розалети. Сега към принцесата се отнасяха като към особа, заслужаваща специално отношение и когато се отправихме към стаята, където се събираше съветът на баща й, към нас се присъедини само един кралски писар — старец с изпито бледо лице. Изабела седна начело на масата в стол с висока облегалка, аз — от лявата й страна, Казалес и Розалети — от дясната. Писарят се настани на края на масата, с перо, вдигнато над мастилницата, готов да води бележки, за да съобщи след това на господарите си всичко, което бе казано. Огледах се из стаята на съвета. Проста, мрачна стая, с матово бели стени и картини по стените, представящи сцени от живота на Христос. В далечния край висеше огромно разпятие; в другия имаше подиум и редица от писалища, където кралските писари можеха да седят и да бъдат повикани от господарите си, ако им потрябват. По тавана бяха кръстосани греди като в обор. Колкото повече седях там, толкова повече се чудех дали това не беше преструвка. Дали не беше някаква жива картина, дворцово представление, поръчано от Филип, Марини или някой от тайните съветници? Изабела, облечена изключително скромно, със сигурност се държеше подобаващо.

— Искали сте да ме видите? — принцесата, следвайки дворцовия протокол, заговори първа. Писарят чакаше, вдигнал перото. Розалети отговори с обичайните любезности. Оглеждах внимателно и двамата мъже. Казалес бе жилав професионален войник, рицар, който бе пътувал надалече и се бе сражавал в много битки. Косата му беше подстригана късо, по слабото му избръснато лице личаха белезите от годините, прекарани във военни походи. Държеше ръката с отсечената китка в кожен калъф, скрит под масата. Имаше вид на аскет: хлътнали очи под гъсти вежди, остър нос, тънки устни. Единствената черта, смекчаваща суровото му лице, беше трапчинката на брадичката му. В много отношения Казалес ми напомняше за някои от тамплиерите. Беше облечен простичко, в дълга зелена дреха над черен елек и тесни панталони. Не носеше украшения, с изключение на една сребърна верижка около врата — подарък, каза ми по-късно, от отдавна починалата му майка. Беше професионален боец, затова му беше трудно да стои неподвижно — лявата му ръка постоянно потропваше по масата. Наистина веднъж ме погледна, но отново не показа с нищо, че ме е познал, и от облекчение аз прошепнах тихо молитва към Девата. Казалес говореше дворцов френски и подразбрах, че е близък довереник и главен поддръжник на английския фаворит лорд Пиърс Гейвстън, херцог на Корнуол. Казалес обясни, че сам той е наполовина гасконец и е служил на лорд Пиърс и в Гаскония, и в Англия. Той и Розалети бяха прекарали месеци в Уестминстър, срещайки се във връзка с планираната женитба, и между двамата дипломатически пратеници се беше завързало здраво приятелство.

Розалети кимаше утвърдително, докато Казалес говореше. Седнала срещу тях, видях, че Розалети, в черни одежди като бенедиктински монах, не беше толкова млад, колкото ми се беше сторило. Изглежда, беше родом от Италия или от слънчевите провинции на юг, с красиво, почти момичешко лице с тъмни очи и маслинена кожа, но тази красота се помрачаваше от дълбоките бръчки по бузите му. Беше винаги готов да се усмихне, с неспокойни очи, които се взираха любопитно в събеседника, сякаш тайно преценяваха стойността му. Розалети бе верен на крал Филип до мозъка на костите си и все пак по онова време ми стана симпатичен. Опитвах се да не обръщам внимание на масивния златен пръстен, гравиран с герба на Капетите, на средния пръст на дясната му ръка, която постоянно се движеше, докосвайки мънистата на молитвената броеница, окачена на врата му. Розалети се намесваше понякога с любезен тон, за да насочи разговора към истинската му цел. Как бракът между Изабела и Едуард Английски можел да бъде предмет на спор и все пак любовта и личното уважение на английския крал към неговата годеница били неопетнени. С други думи, и двамата заявяваха, че Изабела не бива да се засяга — враждебната позиция, възприета от английския крал, била само политически ход.

Изабела слушаше внимателно тези изтънчени речи и отговаряше подобаващо. В долния край на масата перото на писаря дращеше по пергамента. Спомням си как подскочих, когато чух рязък звук зад мен. Огледах се бързо наоколо и зърнах силуета на гарван, потропващ с клюн по прозореца. Изабела се усмихна на тази гледка и завърши думите си, прокарвайки красивите си бели пръсти по челото си. След това моята господарка изказа искрените си съболезнования за смъртта на сър Хю Пурт. Казалес кимна.

— Нашето посещение — усмихна се накриво той — бе до голяма степен помрачено от трагедия. Един от моите секретари, Матю от Крокъндън, беше намерен намушкан в Гробището на младенците — никой не знае от кого. За последно е бил видян да си тръгва от една кръчма заедно с някаква жена, блудница, но никой не може да си я спомни.

Придадох на лицето си непроницаемо изражение, докато Казалес започна да обсъжда връщането на трупа на сър Хю Пурт в Англия. Изабела, с неподвижно и овладяно лице, слушаше внимателно и предложи помощта си. Едва когато Матю от Крокъндън бе споменат отново, ангелски невинните й сини очи се преместиха бързо към мен, с изражение на престорена тъга на лицето.

В края на срещата писарят попита дали да поднесат бялото вино и сладкишите. Изабела поклати глава и бързо се изправи. Последвах я. Умът ми кипеше подобно на врящ котел, изпълнен с видения — как Тесноликият плюе кръв, свличайки се до стената на костницата, как изблъскват чичо ми нагоре по стълбите на бесилката към очакващата го примка. Наистина бях изплашена, но Изабела ме докосна успокоително — едно бързо погалване по китката, когато я последвах към вратата.

— Милейди?

Изабела се обърна.

— Милейди — Казалес бързо се поклони, — научавам от баща ви, че отивате на посещение в града.

— Така е. Да — отвърна Изабела. — Имам да направя някои покупки. Трябва да посетя пазарите. Трябва да пиша на годеника си. Трябва ми пергамент — тя кимна към писаря, който припряно събираше перата и книжата си. — Трябва да отида до Улицата на писарите.

— В такъв случай, милейди — Казалес направи нов елегантен поклон, — ще позволите ли да ви придружим? Господарят ми ме помоли да ви разкажа каквото мога за Англия, Лондон и Уестминстър — гласът му прие закачлива нотка и Изабела отговори подобаващо. Казалес отново изрази желание да се присъедини към нас, като обясни, че внезапната смърт на колегата му сър Хю Пурт трябва да бъде оплакана, но задачите, възложени му от краля на Англия, трябвало да бъдат изпълнени.

Изабела не можеше да отблъсне подобна любезност. Тя се върна на масата, като даде знак и на двамата мъже да седнат, и помоли писаря да поднесе виното и блюдото със сладкиши. Изабела бе веща в тези неща, умела и опитна в общуването с хората. Тя скоро въвлече Казалес и Розалети в разговор за собствените им особи, като задаваше на Казалес въпроси за службата му в Шотландия и на други места. След това се обърна към Розалети, изразявайки дълбокото си съжаление за случилите се в живота му трагедии. Макар да беше едва на тринайсет години, Изабела определено бе истинска дъщеря на баща си. Когато пожелаеше, тя можеше да бъде очарователна, мила, разбираща, да слуша внимателно, кимайки точно на местата, на които трябва. И двамата мъже, умели и опитни в собствените си дела, бърбореха като деца, но пък и по това време ние не бяхме по-различни. И двете с господарката ми имахме много да учим. Едва след като виното и сладкишите бяха изядени, Изабела посочи към прозореца, като промърмори, че денят си отивал и скоро трябва да тръгваме. Тя прие на драго сърце те да се присъединят към нас и малко по-късно всички излязохме от двореца.

Усещането бе толкова странно — да напуснем кралската обител, да пресечем моста и да влезем в града. Изабела и аз, загърнати в наметки, яздехме дребни кончета — Казалес и Розалети яздеха до нас. Цялата ни група беше обкръжена от отряд генуезки конни стрелци с арбалети в ливреи в червено и златно, с железни шлемове на главите — тежките им арбалети бяха прикрепени с кожени ремъци на гърбовете им или висяха от закрепени на седлата куки. Херолди и тръбачи, понесли блестящите си сребърни инструменти и синьо-златистите знамена на кралския дом, вървяха пред нас във великолепните си туники, за да удържат тълпите. Миризмите и звуците на града ме посрещнаха като съживителен бриз, извиквайки обратно всички спомени за годините, прекарани с чичо Реджиналд. Опитах се да не мисля за това, макар да прошепнах молитва за него и мосю дьо Витри. Дължах живота си и на двамата, затова вечно щях да съм им дълбоко задължена. Докато размишлявах върху речта на Марини по време на празненството, осъзнах, че и чичо Реджиналд, и дьо Витри се бяха оказали прави в подозренията си. Всеки, свързан с тамплиерите, бил той рицар или наемник, беше покосен от указа на Филип. Ако чичо ми не беше толкова предпазлив, а мосю дьо Витри — така великодушен, сега щях да съм в някое подземие в Шатле или, може би да бъда вече труп, люлеещ се на някое въже на бесилката на площада. Подобни мисли ме смразяваха. Отново се зарекох да играя възложената ми роля: да се преструвам в настоящето, да бъда ожесточено предана на миналото, и, ако е необходимо, да се възползвам от предложените ми от бъдещето възможности да получа справедливост и възмездие.

Загърнах се по-плътно с наметката си, утешавайки се с такива мисли. С една ръка държах поводите на коня, с другата стисках високия лък на седлото. Загледах се в морето от лица: жени с воали и забрадки, търговци с румени бузи, сладките като ябълки лица на деца, вдигнати, за да видят зрелищното преминаване на кралските особи, изпитите, бледи лица на монаси с качулки на главите, замъглените очи на бедняците, всички събиращи се да позяпат как величията влизат тържествено в града. Изабела прошепна нещо на церемониалмайстора, който бе начело на малкото ни шествие. Мъжът изглеждаше изненадан, но изкрещя някаква заповед и нашата кавалкада се люшна, излезе от главния път и се отправи по оживени странични улички. Над нас се извисяваха къщи, горните им етажи бяха надвиснали толкова близо един до друг, че препречваха слънчевата светлина. Минахме покрай тъмни входове, подслоняващи мълчаливи наблюдатели — просяци с помътнели очи, крещящо облечени блудници, жени с децата си. Зловещо проскърцваха табели, тракането и глъчката от малките работилници заглъхваха, докато занаятчиите забързано излизаха да позяпат нашето величествено шествие. Спряхме само веднъж, за да дадем път на бедняшка погребална процесия, пред която вървяха момчета, носещи кадилници, и дрипав монах, който държеше кръст. Мръсотията и вонята на градските канали принудиха Изабела да поднесе към носа си топчица ароматни треви; и въпреки това тези миризми, колкото и противни да бяха, възкресиха спомените за онези щастливи дни, когато обикалях из града, изпратена да изпълнявам поръчките на чичо Реджиналд.

Слязохме на един площад, където продавачи на благовонни мазила и парфюми бяха разположили сергиите си — сладкият аромат на стоката им донякъде прикриваше острите миризми на каналите, пълни с мръсотия и отпадъци. От другата страна на площада се издигаше мрачната Църква на забравените души, увенчана от драматично изваян тимпан, на който бяха изобразени мъките Христови. Казалес и Розалети изразиха изненадата си, но Изабела настоя, че искала да поръча заупокойни молитви за душата на покойния Хю Пурт. Влязохме в оградения със стени двор на църквата. Казалес каза, че подобна щедрост не е необходима, но Изабела вече викаше паж, който да й помогне да слезе от коня. Придружавани от двама от генуезците, бутнахме обкованата с желязо врата и пристъпихме в осветения от свещи мрак. Пред нас дълъг, призрачен неф се извиваше шеметно напред към олтара, издигнат на върха на стръмни стълби: на това място за отдаване на почит към Бога се таеше неспокоен мрак, сред който светилникът в параклиса проблясваше като сигнална светлина. Пламъчетата на високи свещи потрепваха под обгърнатите в сенки статуи. Откъм нишите от двете страни на нефа се дочуваше напевното произнасяне на траурните меси, а призрачните припеви се носеха в напоения с аромат на тамян въздух:

Изабела се втурна надолу по нефа към пейката зад високата маса, на която седеше един монах. Генуезките стрелци бавно се запътиха да погледнат една картина близо до галерията. Изабела спря и ме подръпна за ръкава.

— Идвам тук — прошепна тя — да поръчвам заупокойни молитви за убитата си майка. Сега ще платя да прочетат една за Хю Пурт — тя разтвори ръка, за да ми покаже три сребърни монети — и една за чичо ти. — Изабела се прекръсти и продължи към покритата с възглавнички пейка с висока облегалка.

Седнахме. Монахът, седнал срещу нас, с лице, наполовина скрито от дълбока качулка, вдигна перото си и отвори заключващата се с катинар голяма книга пред себе си. От двете й страни две свещи изливаха езерца от светлина. Монахът не ни поздрави, а веднага провери празниците на светците и вписа прошепнатите от Изабела имена на тримата, за които тя поръча заупокойни молитви. Тя внимаваше, когато назова чичо ми, и само прошепна: „Лорд Реджиналд“. Монахът промърмори нещо в отговор, определяйки дни за молитвите, и посочи на кое от местата за молитва ще бъдат отслужени. Изабела не обърна особено внимание на това — така и нямаше да можем да присъстваме на тях. Като шепнеше, този монах на смъртта, архиварят на Забравените души, съобщи и други подробности, говорейки кротко, сякаш изричаше опрощение за греховете ни.

Вниманието ми беше привлечено от гоблена, окачен над преградата зад монаха — проблясващите свещи оживяваха изобразените на него сцени. На гоблена беше изобразено чистилището, с души във всякакви пози на физически мъчения, провесени от куки за месо, прокарани през челюстите им, с езици и слабини, замръзнали в лед или пържещи се във врящи казани с разтопен метал като риби в гореща мазнина. Умно творение! Сигурно е накарало всички, идващи в църквата, да се съсредоточат върху последните четири неща, мисълта за края, за собствената си среща със смъртта и тайните си грехове. Картината показваше как между краката на развратниците гори огън, а пияниците биваха принуждавани да пият гореща отвара от противни насекоми. Тя наистина ме накара да се зачудя за любовта Христова и участта на чичо Реджиналд. Такъв човек със сигурност бе преживял всички мъки на чистилището в подземията на Шатле. И ако Христос беше добър, а Бог Отец — състрадателен, лорд Реджиналд щеше да бъде приветстван в рая, без да търпи още страдания.

Изведнъж тонът на водения шепнешком разговор между Изабела и монаха се промени. Изабела се беше навела през масата и говореше на наварски — език, който бе научила от майка си и до който прибягваше винаги, когато бе разтревожена или нервна. Побутваше през масата нова кесия. Монахът бързо я взе и й подаде няколко малки кесийки, които изчезнаха под наметалото й. Монахът заговори отново — този път не на тих френски, а на груб и рязък наварски. Изабела отвърна също толкова бързо. Долових фразата: „Брат Марко“. Монахът набързо произнесе благословия. Изабела се изправи, поклони се пред високия олтар и си тръгна.

Бяхме на половината път надолу по нефа, когато Изабела спря. Посочи нагоре към направения със свободно носещи греди покрив, където архитектът бе поставил медальони с изображения на неземно спокойни лица на ангели. Преструваше се, че ми описва какво представляват.

— Брат Марко е един от монасите на Кръста — прошепна тя. — Някога принадлежеше към свитата на майка ми. Той също знае дадената от Бога истина за миналото. Освен това е опитен познавач на билките — дава ми разни прахове.

Затаих дъх, когато странните сини очи ме погледнаха косо:

— За клетата ми майка се грижеха трима от бащините ми лекари. Матилда, зная истината — гласът й се ожесточи. — През последните две години и тримата умряха от пристъп на треска, от припадък или — тя направи гримаса — нещо друго? — Тя припряно стори кръстен знак. — Никой — просъска тя, — няма да се моли за техните души.

— А новите прахове?

— Матилда, Матилда, може и да не отидем в Англия. Ако не отидем — тя ме изгледа гневно, — с каква закрила разполагам? — тя остави думите да увиснат като заплаха. Повика генуезеца и напуснахме църквата.

Казалес и Розалети ни помогнаха да се качим на конете си и излязохме от уединеното кътче. Улицата на Писарите се намираше наблизо — широка къса уличка, където продавачите на суров, неогладен с пемза велен, мастило на прах, пемза, кожени подвързии, печати и восък бяха разположили сергиите и магазините си. Няколко табели с разноцветни надписи изброяваха различните стоки, които се продаваха вътре. Беше шумно, весело място, където се тълпяха ученици, пременени в най-различни фини туники, къси палта, опърпани плащове, с евтини украшения, проблясващи по пръстите и китките им. Учениците се блъскаха припряно с чираците, облечени в тъмни вълнени дрехи. Уличници се спотайваха в ъглите на страничните улички и във входовете на сградите, дебнейки с лукав поглед възможни клиенти.

Заради пристигането на Изабела цялата улица трябваше да бъде разчистена. Прибрахме конете си във вътрешния двор на голяма кръчма и Изабела си намери някаква работа, докато аз се измъкнах малко по-надолу по улицата под предлог, че отивам да изпълня някаква поръчка. Намерих табелата на Анания, забързах към нея, изкачих се по паянтовото външно стълбище и почуках на най-горната врата. Прозвучаха стъпки, последвани от шум от сваляне на вериги и дърпане на резета. Вратата се люшна и се отвори, и едно джудже, облечено в тъмнокафяви дрехи, вдигна гневен поглед към мен — дребното му противно лице беше закрито от плътно прилепнала качулка. Напомняше ми за зъл таласъм.

— По каква работа? — пискливо запита той. Насили се да се усмихне при вида на монетата, която вдигнах към лицето му, и ми махна да вляза вътре.

Стаята беше странна, сякаш обитавана от призраци. От нея беше изнесено всичко, с изключение на няколко вещи: малко столче, маса и легло със сламеник, над което висеше разпятие. Беше чиста и ухаеше приятно. Шмугнах се покрай джуджето и влязох в средата на стаята. Въпреки сивия мраз навън, стаята бе топла и гостоприемна. Но дори тогава изпитах нещо странно, долових нечие приятно присъствие. Приближих се до масата и погледнах надолу към оградените в кръг отпечатъци върху двете страни и онзи в средата. Като олтар ли беше служила? Свещеник ли беше подслонилият се тук човек? Но защо да отслужва литургия в тясна таванска стаичка, когато на всеки ъгъл имаше църкви? Зачудих се кой ли може да е той. Спомних си човека, когото бях зърнала в кръчмата „Орифлам“, онзи с проницателния поглед. Той ме беше разглеждал внимателно, но след това беше изчезнал. Съвпадение ли беше това? Плод на трескавото ми въображение? Някой от тайните съветници, който ме следваше из цял Париж? Но защо ме гледаше така печално? И защо му бе да изчезва?

— Отиде си!

Обърнах се. Джуджето се взираше алчно в монетата, сложило ръка върху грубата ръкохватка на ножа, втикнат в опърпания кожен колан около кръста му.

— Не ви мисля зло — отговорих, като се върнах и застанах над него. — Отвън ме чакат хора — ръката се отпусна, а аз се наведох. — Кой беше тук?

— Един чужденец, с ниско подстригана коса — изломоти джуджето. — Потаен, с непроницаемо лице, нае тази стая от господаря, дойде, после си отиде — може би някакъв учен? — той разпери ръце. — Плати си наема и преди три дни си стегна багажа — той посочи към дървените куки, забити в стената. — После си тръгна — той поклати глава. — Не знам кой беше, защо си тръгна, нито къде отиде.

Подадох му монетата и се върнах при придружителите на принцесата, които се събираха отново във вътрешния двор на кръчмата. Изабела ме повика да се приближа, за да ми покаже калъфче с пера и няколко скъпи пергамента, които беше купила. Докато ги разглеждах, шепнешком й разказах какво се беше случило. Изабела изглеждаше изненадана, но сви рамене и се отдалечи да говори с Розалети. Малко по-късно, докато черковните камбани биеха за следобедната молитва, напуснахме градските улици. Ярката, студена слънчева светлина бързо избледняваше и мразовитият въздух ни караше да се движим забързано из шумните улици. Пресякохме моста над реката, проправяйки си път през мъгливия парк, който заобикаляше двореца. Казалес и Розалети, които ни описваха прелестите на Уестминстър, сега тръгнаха напред, като бъбреха помежду си и оставиха конете си да вървят сами.

Зърнах черните силуети, мяркащи се между дърветата и храстите покрай изровения път точно преди стрелите от арбалет да пронижат въздуха. Един от херолдите изкрещя, когато една стрела го улучи в ръката. Преди да се съвземем, се посипа нова градушка от стрели и облечените в черно фигури, с извадени мечове, се втурнаха, излизайки иззад дърветата. Изглежда, че набелязаната им жертва беше Казалес, чийто кон подплашено се изправи на задните си крака, но този еднорък рицар беше роден убиец. Той измъкна меча си, който проблесна в сребристо и обърна коня си, за да посрещне противниците си, умело нанасяйки удари наляво и надясно. Стреснатите ни придружители се опомниха и побързаха да се притекат на помощ: същото стори и Розалети, подкарвайки коня си напред, за да защити гърба на Казалес. Нападателите ни се изпариха така бързо, както бяха пристигнали — черни фигури, бягащи като демони при появата на Светия кръст. Стражите изкрещяха да се подредим, забранявайки всякакво преследване, което щеше да бъде безплодно сред нагъсто израслите дървета, докато мъглата се сгъстяваше, а дневната светлина гаснеше. Казалес и Розалети слязоха от конете и преобърнаха труповете на четирима от нападателите си. Пришпорих коня си напред, когато Казалес смъкна качулката и маската на един от оцелелите нападатели, който бе получил грозна рана от меч отстрани във врата. Беше млад, небръснатото му лице беше осеяно със синини и белези — някакъв разбойник от бедняшките квартали. Розалети го заразпитва, но от устните на мъжа излязоха само кървави мехурчета, затова писарят, изгубвайки търпение, измъкна камата си и му преряза гърлото.

Той и Казалес възседнаха отново конете си. Спомням си яростния изблик на Казалес от това, как е възможно подобно нападение срещу него, толкова близо до кралския дворец. Никой не се осмели да възрази. Вместо това генуезецът завърза с ремък краката на мъртвите нападатели и ги повлече зад конете ни, когато продължихме пътя си към двореца. Беше вдигната тревога и дори кралят и неговата свита от министри побързаха да слязат във вътрешния двор. Казалес говореше приглушено, но от изражението на лицето му и от начина, по който кимаха Марини и Ногаре, стана ясно, че според него е възможно смъртта на Пурт също да е била причинена от шайката, която нападна и нас. Крал Филип прегледа лично труповете, преди да нареди да бъдат разсъблечени и окачени на голямата бесилка пред портите на двореца.