Черен лед

30.Исла Десоласион13:45

До ранния следобед теренът бе подготвен за теста. В малката барака осветлението бе ослепително, а въздухът — задушаващо топъл. Макфарлън стоеше над изкопа и гледаше разкошната тъмночервена повърхност. Дори на тази остра светлина, метеоритът излъчваше мек блясък. Микросондата — дълъг цилиндър от неръждаема стомана лежеше върху подплатена шейна. Амира работеше по останалата екипировка, която Макфарлън бе поръчал: камбаноподобен „звънец“ със стени, дебели два сантиметра и половина, с многожичен кабел и щепсел, комплект позлатени дискове, запечатани в найлоново фолио, електромагнит, който да фокусира електронния лъч.

— Необходимо ми е един квадратен фут от метеорита да бъде абсолютно почистен — каза Макфарлън на Глин, който стоеше наблизо. — В противен случай ще се появят и замърсители.

— Ще го направим — отвърна Глин. — Какво възнамерявате да правите, след като вземете пробите си?

— Тогава ще извършим с тях серия опити. Ако имаме късмет, ще успеем да установим основните електрически, химически и физически свойства на метеорита.

— Колко време ще ви отнеме.

— Четирийсет и осем часа. Повече — ако ядем и спим.

Глин сви устни.

— Не можем да си позволим повече от дванайсет часа. Ограничете се до най-важните тестове.

След което погледна масивния си златен джобен часовник.

Изтече още един час и всичко бе готово. Звънецът бе здраво прикрепен към повърхността на метеорита — мъчителна операция, която бе извършена изключително внимателно. Вътре в него върху стъкло бяха подредени в кръг десет малки диска за пробите. Звънецът бе обрамчен с пръстен от електромагнити. Наблизо лежеше отчасти отвореният електронен микроскоп, виждаха се сложните му вътрешности. От тях излизаха разноцветни кабели и тръбички.

— Рейчъл, моля, включи вакуумната помпа — рече Макфарлън.

Последва леко бръмчене — изсмукваха въздуха от звънеца. Макфарлън наблюдаваше един екран на микросондата.

— Уплътнението държи. Вакуумът слезе до пет микробара.

Глин приближи и се вгледа напрегнато в екранчето.

— Включи електромагнитите — рече Макфарлън.

— Включени — отвърна Амира.

— Изгасете осветлението!

Помещението потъна в мрак. Единствената светлина идеше от пукнатините на набързо построената барака и от дисплеите с течен кристал върху пулта за управление на микросондата.

— Включвам лъча на малка мощност — прошепна Макфарлън.

Слаб синкав лъч се появи в звънеца. Той потрепна и се завъртя, хвърли призрачна светлина върху повърхността на метеорита, превръщайки я от алена в почти черна. По стените на барката затанцуваха и затрептяха сенки.

Макфарлън внимателно нагласи два циферблата, за да промени електромагнитното поле около звънеца. Лъчът престана да се върти, започна да се стеснява и да става по-ярък. Скоро заприлича на тънък син молив, чийто връх бе насочен към повърхността на метеорита.

— Лъчът е на място — рече той. — Сега ще дам на пълна мощност за пет секунди.

Затаи дъх. Тъкмо сега бе моментът да разберат дали опасенията на Глин бяха оправдани — дали метеоритът бе по някакъв начин опасен.

Натисна таймера. В звънеца изведнъж просветна много по-ярък лъч. Когато докосна повърхността на метеорита, се видя много интензивно виолетово лъчение. Петте секунди изминаха и всичко отново потъна в мрак.

Макфарлън усети как без да ще изпита облекчение.

— Светлина.

Лампите светнаха, а Макфарлън клекна над метеорита, вторачен нетърпеливо в златните дискове. Дъхът му секна. Всеки диск сега бе белязан с едва доловими червени линии. И не само това, но на мястото, където електронният лъч бе докоснал метеорита, той видя — или му се стори, че вижда — съвсем малка дупчица, блестящо петънце върху гладката повърхност.

Изправи се.

— Е? — попита Глин. — Какво стана?

Макфарлън се ухили.

— Това приятелче в крайна сметка не е чак толкова непристъпно.