Черен лед

68.„Ролвааг“12:30

Лойд крачеше неспокойно напред-назад по обширния мостик. Бурята блъскаше яростно прозорците, ала той не гледаше към разбунтувалите се вълни. През целия си живот не бе виждал нищо по-застрашително. Това почти не приличаше на вода, бяха по-скоро планини — зелени, сиви и черни, надигаха се и рухваха, фучаха и се свличаха като гигантски разпенени лавини. Той не виждаше как техния кораб — как който и да е кораб — може да издържи и половин минута в такова море. Ала въпреки това „Ролвааг“ продължаваше да оре в океана. Трудно бе да се върви, ала се нуждаеше от физическо усилие да се разсее. Стигна до вратата към крилото на десния борд, обърна се рязко и пое обратно. С това бе заето времето му през последните шейсет минути — откакто Глин бе изчезнал, без да изрече и дума.

Главата го болеше от тази неочаквана промяна в късмета, от рязката смяна на настроението, от непоносимото напрежение на последните дванайсет часа. Гняв, унижение, триумф, опасения. Вдигна глава към стенния часовник, след това огледа лицата на офицерите на мостика. Посърналият Хауъл. Бритън, безучастна, следяща последователно ту радарния екран, ту графиките на GPS-a. Банкс — в рамката на вратата към радиорубката. На Лойд му се искаше да изтръгне от тях някакви отговори, ала вече му бяха казали всичко, което можеше да узнае. Бяха на два часа разстояние от обсега на оръдията на „Рамирес“.

Лойд усети как крайниците му се вдървяват от обзелата го ярост. Глин беше виновен за това! Беше самонадеяна високомерност: беше изучавал възможностите толкова дълго, че бе повярвал в своята непогрешимост. Някой беше казал: „Който мисли дълго, мисли грешно“. Ако му бяха разрешили да позвъни тук и там за съдействие, сега нямаше да са толкова безпомощни — като мишка, която очаква котката да я връхлети всеки миг.

Вратата на мостика се отвори и през нея влезе Глин.

— Добър ден, капитане — произнесе безгрижно той.

Това негово безгрижие повече от всичко разпали яростта на Лойд.

— Дяволите да те вземат, Глин — изруга той. — Къде беше?

Глин бавно го погледна.

— Проучвах досието на Валенар. Сега знам какви са движещите му мотиви.

— Кой, по дяволите, се интересува от това? Той ни принуждава да се движим на юг, право към Антарктида.

— Тимер е бил син на Валенар.

Лойд се сепна.

— Тимер? — попита объркан.

— Офицерът по свръзките на Валенар. Мъжът, който бе убит от метеорита.

— Това е абсурдно. Не ми ли казахте, че бил рус и със сини очи?

— Бил е син на Валенар от германска любовница.

— Това нова догадка ли е или имаш доказателства?

— Няма документални данни, че има син, но това е единственото обяснение. Ето защо толкова много настояваше да му върнем младежа, когато го посетих. И ето защо първоначално се въздържаше да атакува кораба ни: казах му, че държим Тимер в ареста. Но веднага щом отплавахме от острова, той е разбрал, че синът му е мъртъв. Мисля, че е убеден, че ние сме го убили. Ето защо ни последва и в международни води. Ето защо никога няма да се откаже — докато загине. Или докато загинем ние.

Яростният спазъм бе преминал. Лойд се чувстваше изцеден, напълно изтощен. В този миг гневът щеше да бъде безполезен. Успя да овладее гласа си.

— И как би могло, дай Боже, това психологическо прозрение да ни помогне?

Вместо да отговори, Глин погледна към Бритън.

— На какво разстояние сме от Ледовата граница?

— Тя е на седемдесет и пет мили южно от сегашното ни местоположение.

— Забелязвате ли лед на радара?

Бритън се обърна:

— Мистър Хауъл?

— Има дрейфуващи парчета на около десет мили. Граулери — тук и там. Току до Границата дългообхватният радар засича масивен леден остров. Два ледени острова всъщност: приличат на остров, който се е разполовил.

— Пеленг?

— Едно-девет-едно.

Намеси си Глин:

— Бих предложил да се насочим натам. Да променим съвсем бавно курса. Ако Валенар не усети веднага промяната, бихме могли да спечелим миля-две.

Хауъл погледна въпросително Бритън.

— Мистър Глин — рече Бритън, — самоубийствено е такъв голям кораб да се спуска отвъд Ледовата граница. Особено пък в такова време.

— Има причини за това — отвърна Глин.

— Би ли ги споделил с нас? — попита Лойд. — Или отново ще ни държиш на тъмно? Може би нямаше да е лошо да използваме повече мисловна дейност преди вземането на решения.

Погледът на Глин спря първо върху Лойд, сетне — върху Бритън, накрая — върху Хауъл.

— Нямам нищо против — отвърна той след малко. — Възможностите ни са сведени до две: да обърнем и да се опитаме да избягаме от разрушителя. Или да продължим по този курс и да изгубим чилиеца под Ледовата граница. Първият вариант е с възможност за провал близо до стоте процента, вторият — малко по-малко. Вторият план има предимството, че разрушителят ще бъде принуден да плава, като поема вълнението на борд.

— Каква е тази Ледова граница? — попита Лойд.

— Това е районът, където замръзващите води около Антарктида се срещат с по-топлите води на Атлантика и Пасифика. Океанографите го наричат Антарктическа конвергенция. Районът се характеризира с непрогледни мъгли и, разбира се, с изключително опасни ледове.

— Значи предлагаш да отведем „Ролвааг“ в район на мъгли и ледове? Звучи наистина самоубийствено.

— Онова, от което се нуждаем, е прикритие — да изгубим разрушителя за достатъчно време, за да поемем по курс, далеч от леда. В тъмнината, в леда и в мъглата бихме могли просто да избягаме.

— Но бихме могли и да потънем.

— Вероятността да се ударим в айсберг е по-малка, отколкото възможността да бъдем потопени от разрушителя.

— Ами ако няма мъгла? — попита Хауъл.

— Тогава ще имаме проблем.

Последва дълго мълчание. Наруши го Бритън:

— Мистър Хауъл. Застанете на курс едно-девет-нула. Извършете маневрата бавно.

Колебанието бе съвсем кратко. След това Хауъл препредаде командата на кърмчията с отсечен тон. Докато правеше това, не откъсваше поглед от Глин.