Черен спомен

1

Къде се намираше? Какво се беше случило? Не си спомняше нищо. Абсолютно нищо. Дали беше преминала някаква бариера между сънищата и реалността? Или се бе събудила от лош сън? Къде се намираше?

Някъде наблизо чу бълбукане на вода. Поток? Водопад? Остър вятър охлаждаше кожата й. Опита се да събере ръце, но установи, че не може. Лежеше простряна по гръб и се питаше защо няма представа къде е и какво прави там премръзнала. По-лошо: не помнеше собственото си име.

Дясната страна на главата й пулсираше от болка. Опита се да повдигне дясната си ръка, за да опипа раната, и отново установи, че не може. Но успя да повдигне другата си ръка. Започна леко да масажира с пръсти главата си, опипвайки и докосвайки някаква странна подутина отзад на черепа, която беше влажна и лепкава от кръв.

Опипа дългата си кафява коса, а после отпусна ръка отстрани върху мокрите камъни. Оттласна се нагоре с дланта на ръката си и огледа тялото си надолу. Носеше дънки, блуза и късо яке.

Тъмнината беше непроницаема. Чуваше само клокочещата вода и шепота на вятъра в дърветата. Присви очи и се взря по-дълбоко в мрака на нощта.

Къде съм? Какво е станало с мен?

И другият въпрос, който я докара почти до паника: Коя съм аз?

Нищо не й идваше наум, дори и слаб проблясък. Сърцето й се разтуптя.

Едва тогава разбра защо не може да помръдне дясната си ръка. Беше притисната под гърба и се беше вцепенила напълно. Повдигна се още малко на лявата ръка. Заля я вълна на замаяност и почувства, че главата й всеки миг ще се пръсне. Докосна дясната си ръка, ощипа плътта. Сякаш докосваше друг човек, не себе си.

Кръвта бавно се върна в ръката й и усети как през нея премина пареща болка. Стисна зъби, искаше й се да изкрещи, но всичко, което излезе, бяха сълзи от очите й.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — измърмори тихо.

Първите й думи, изречени към вятъра в един непознат свят. Седна и се заклати напред и назад, притискайки силно дясната си ръка към корема. За миг светът, в който току-що се бе събудила, сякаш изчезна. Пред очите й се понесе воал от мъгла и тя си помисли, че е на прага да потъне в поредната страна на сънища, кошмари и халюцинации.

За щастие парещата болка, разкъсваща тялото й, започна да отслабва. Ръката й продължаваше да пулсира и тя разбра, че вероятно беше навехната или счупена.

Вятърът захапа лицето й, леденостуден, и я накара да потрепери. Замириса на мъртва растителност и загнило дърво. Беше нощ, а бълбукането на течаща вода подсказваше, че се намира близо до поток или река. И беше сама.

Или не беше?

Ако беше сама, това означаваше, че се е наранила и този факт само би я накарал да се усмихне, ако не се намираше в такова окаяно състояние.

Претърси мрака, но видя единствено безформени сенки. Камъни и скали? Храсти? Или папрати и дървета?

Опита да се изправи. Коленете й се огънаха. Отново се отпусна долу, като внимаваше да омекоти падането със здравата си ръка. Чувстваше се натъртена навсякъде и всичко я болеше.

Отново опита да се изправи и този път успя, макар че за миг се олюля като пияна. Но накъде да тръгне? Нямаше представа.

Направи няколко колебливи крачки, протегнала напред като слепец лявата си ръка. Не искаше да се подхлъзне върху влажните камъни или да се препъне в корен на дърво, или пък някоя клонка да я плесне в лицето.

Чу тих плясък и усети как обувката на десния й крак се пълни с вода. Дръпна се, обърна се и тръгна в противоположната посока. Постепенно, докато си намираше път пипнешком, започна да различава определени форми. Пред нея надвисна сянка: склон. Погледна го със съмнение, но след това започна да се катери. Умът й беше като напълнен с памук, сякаш продължаваше да сънува. Може би сънуваше. Може би това не беше реално. Може би беше уловена от последните пипала на съня.

Не, реши тя: това наистина се случваше. Намираше се навън посред нощ, на някакво място, забравена от бог и от всички. Но как можеше да е толкова сигурна в това? Как можеше да е сигурна в каквото и да е?

Продължи да се катери както можеше. Къпините наоколо я шибаха и бодяха лицето й. Избута ги настрани и вдигна очи към черното небе.

Там има нещо.

Замръзна. Споменът за нещо ужасно проблесна в главата й. Но след това отмина и тя не можа да си припомни нищо.

Продължи да се катери и накрая стигна до върха на склона. Опипа наоколо, докосвайки остри борови иглички, листа, пясък и гладки камъчета. Почувства се дребна, незначителна. Пулсирането в дясната ръка ставаше все по-лошо, и сякаш всяка фибра в тялото я болеше.

Наблизо чу шумолене на листа. Обърна се нататък и сърцето й отиде в гърлото. Какво очакваше? Не знаеше, но каквото и да беше, тя бе убедена, че то е причината за всичко, което я бе сполетяло.

Нищо не се случи. Шумоленето на листата замря. Трябва да е било подухване на вятъра, помисли си тя, или дребно животинче. На няколко метра отпред забеляза редица дървета.

Опипа джобовете на якето си. Празни. После опита в джобовете на дънките. В левия имаше нещо студено, метално. Ключове, на това го оприличи. Ключове за какво?

Къде да отиде сега? Доколкото знаеше, гората можеше да се простира с километри. Но всичко по реда си. Какво има зад тази редица дървета?

Застави се да се изправи отново и да тръгне да върви. Почти веднага стъпи в редица къпини, които започнаха да дърпат и да късат дрехите и ръцете й. Отстъпи назад и опита в друга посока. Под краката й изпукаха клонки и изшумоляха листа.

Спъна се. Кой знае как левият й крак беше настъпил петата на десния. Изгуби равновесие и политна да падне, отчаяно търсейки да се залови за нещо. Уби падането с ръце и болката отново я прониза. Сгърчи се, разтри пострадалата си ръка с лявата и почака жестоката болка да утихне.

Когато премина, тя отново се изправи и тръгна несигурно. Запита се колко далече може да стигне, преди да падне и да не успее повече да стане? Тялото й настояваше за почивка, а умът й за отговори, но не можеше да им даде нито едно от двете. Всяка секунда искаше да се откаже, да сложи край на това. Но някак си събираше сила да направи следващата крачка. Гърлото й беше пресъхнало. Имаше нужда от вода.

Странният свят наоколо отново се промени. Реалността, сред която се събуди, избледня. Вече не се питаше коя е, какво се бе случило с нея или защо беше тук. Остана й само загадъчното чувство, че умът й е откъснат от тялото. По някакъв начин тялото и крайниците й вече не бяха част от нея. Тя плуваше в нощта като призрак. На моменти се удряше в дървета и не го усещаше, и дори дясната ръка не я болеше. Вървеше залитайки, дръзвайки да влезе още по-надълбоко в един свят, където съществуваха само гора и мрак.

Понякога спираше и наостряше уши да чуе някой издайнически шум. После се люшваше отново напред, а леденият вятър ставаше още по-студен. Събираше длани и духаше върху пръстите си. Нямаше полза, от това не й ставаше по-топло, но продължаваше да го прави. И не спираше да се движи, да слага единия крак пред другия, докато накрая бурята, бушуваща в главата й, я накара да се люшне и да политне.

Рухна, неспособна да продължава повече. Запълзя на ръце и колене към дънера на най-близкото дърво. Подпря се на него и обгърна коленете си с ръце, опитвайки се да стане колкото може по-малка.

2

На 24 юни, четвъртък, Джонатан Лаудър се събуди от неспокойния си сън. Беше почти пет сутринта и навън все още бе тъмно. През двете години, които бе прекарал в британската армия, това беше нормалното време за започване на деня, и то никога не го дразнеше. Обичаше да се събужда и да става преди изгрева на слънцето. Това беше неговото време от деня.

Но тази сутрин Джон не се чувстваше както обикновено, и не просто защото не му достигаше сън. Отметна одеялото, стана от леглото и затътри крака към банята. Погледна се в огледалото и видя мъж на повече от трийсет, с късо подстригана черна коса и тъмни сенки под очите.

Свали боксерките и прекрачи в душкабината. След като взе душ и се изтри с хавлията, избра удобни дрехи — чифт дънки, бяла тениска и риза на карета. И вече беше готов. Беше опаковал сака си от предишната вечер. Разполагаше с цялото време на света. Остана единствено да позвъни на Джефри Коумс, неговия колега, но не можеше да го направи преди осем часа, когато офисът започваше работа.

Джонатан реши да си направи закуска. Ако денят се окажеше толкова дълъг, колкото се страхуваше, че ще бъде, обилната закуска щеше да е най-доброто начало. Тази практика му бе набита в главата от времето, прослужено в армията преди повече от десет години, и не я беше забравил.

В кухнята на малката къщичка в Челмсфорд, Англия, той включи печката, сложи тигана върху горелката, загреба с лъжица малко масло, пусна го в него и счупи две яйца. Разбра колко е гладен, когато яйцата зацвърчаха и ароматът им изпълни кухнята. Кога за последно беше хапвал нещо? Не си спомняше, но бе минало известно време оттогава.

Времето се влачеше мъчително бавно. В шест и трийсет реши, че е чакал достатъчно дълго и трябва да тръгва. Щеше да се наложи да чака много на летището, но не му пукаше. Поне щеше да е на летището.

Джонатан облече кафявия летен пуловер, вдигна сака и затвори вратата зад гърба си. Седна в тъмносинята мазда и пое по мокрите пътища към Хийтроу. Полетът му беше след четири часа, но въпреки това натискаше до долу педала на газта. Колкото повече наближаваше летището, толкова повече се задълбочаваше чувството му на страх и объркване.

Спря на един от паркингите и взе автобус от редовната линия до терминала. Когато пристигна там, беше седем и четирийсет, прекалено рано, за да звъни в офиса. Джон набра друг номер на клетъчния си телефон. Както очакваше, незабавно бе препратен към гласова поща, която беше слушал до призляване през последните няколко дни.

Джонатан затвори.

След това се обади в офиса, надявайки се, че Джефри беше отишъл по-рано. Беше осем без пет. При първия опит не получи отговор. Когато опита три минути по-късно, неговият колега вдигна телефона.

— Компания Райт Тинг, Джефри на телефона.

— Добро утро, Джеф, аз съм, Джон.

— Джон! Тъкмо влизам. Още не съм си съблякъл палтото.

— Така си и знаех. Аз подраних. Слушай, само исках да ти кажа, че няколко дни няма да идвам. Възникнаха едни неща.

— Какви неща?

— Дълга история. Ще ти разкажа по-късно. Ако ти трябвам, звъни ми на мобилния.

— Случва ли се нещо специално, за което трябва да знам? — попита Джефри.

— Не точно. Или всъщност…

Въпреки мъчителните тревоги, този бизнес означаваше много за него и не му се искаше да размотава клиентите си само защото на него му бяха необходими няколко дни отсъствие.

— Онзи проект за новата кампания на Фостърс трябва да е готов днес. Жак разчита на него, пък и вече ми отпусна една допълнителна седмица. Ти работи по него заедно с мен. Можеш ли да се заемеш?

Джон прехапа пръст. Бизнесът му зависеше от доволните клиенти, а клиентите бяха доволни само от навременни доставки и качествено обслужване, Фостърс бяха едра риба и трябваше да остане на борда. През последните няколко дни обаче не бе в състояние да се фокусира върху работата си така, както трябваше. Не му се искаше да се обажда на Жак Пърслоу и да моли за още време. Този човек не се славеше с търпение и Джон не се съмняваше ни най-малко, че може да реши да напусне кораба и да се обърне към друга агенция.

— Ще направя всичко възможно — обеща Джефри.

— Твоето „всичко възможно“ е наистина всичко възможно — отговори Джон с облекчение. — Благодаря ти, Джефри.

— За нищо. Има ли друго?

— Това е единственото спешно за момента. Мисля, че останалото може да почака докато се върна.

— Добре — каза Джери, после попита: — Всичко това свързано ли е с нея?

Джон реши да престане да увърта.

— Да, отнася се за нея.

— Добре, Джон. Късмет.

— Благодаря.

Затвори и хвърли поглед към гишетата за регистрация. Първо трябваше да хване самолета, а после, ако е рекъл господ, най-сетне щеше да получи някои отговори. Почувства, че му прилошава от напрежение и се укори: Прояви търпение.

Поне беше на път.

3

Струваше й се, че светът беше увит в студено сиво одеяло. Вдиша сладкия аромат на напъпващи цветя, дърво, трева и мъх. Въпреки че си оставаше изгубена в гората, вече не беше тъмно; дневната светлина правеше света не толкова страшно място. Сега той не беше ужасяващ кошмар; изчезна и страхът, че нещо или някой я гледа похотливо. Но още не знаеше къде е или коя е. Може отвън да ставаше светло, но мракът вътре в нея оставаше. Гората се простираше наоколо, над главата си чуваше чуруликането на птиците.

Вдигна очи нагоре. Не можеше да види птиците, но неочаквано едно ято се издигна иззад яркозелените корони на дърветата. Пърхащи, с остри клюнове! Едва не извика от страх.

Трябва да се махна оттук. Да продължа.

Привдигна се с две си ръце, като използваше за опора дънера на дървото, и тръгна — запътена нанякъде и наникъде.

Пътят й препречи зелен храст. Опита се да го заобиколи, но острите шипове на един клон се вкопчиха в плата на дънките. Внимателно отдели клона. Далече напред видя светлина зад дърветата. Закуцука нататък, сега по-бързо.

Дясната ръка не спираше да я боли, а болката в главата туптеше и барабанеше. Но никое от тях нямаше значение. Онова, което почти я докарваше до паника, беше загубата на памет, ключът към това, коя е тя и какво, по дяволите, прави в тази страшна гора.

Над нея се трупаха мрачни сиви облаци. По-светлото в далечината изглеждаше сякаш предлага изход от гъстата гора. Тръгна по-бързо към него — прекалено бързо, защото се препъна в корена на едно дърво и падна с главата напред и с ужасени очи, вперени в далечната светлина. Когато през тялото й премина заслепяващото острие на болката разбра, че беше паднала върху наранената си ръка. От очите й потекоха сълзи, носът й потече, а виковете отекнаха из цялата гора.

Най-напред се почувства така, като че бе пропаднала в земята. Насили се да остане неподвижна и постепенно усещането изчезна.

Вдигна се и тръгна отново, докато накрая излезе от лабиринта от дървета и с олюляване пое по тясна пътечка, която се спускаше надолу и наляво към по-ниските хълмове в далечината. Инстинктивно тръгна по нея. Нямаше избор. Поне беше пътека, отъпкана от хора.

По-надолу пътеката се спускаше още по-стръмно. Беше осеяна със заоблени камъни, които напомняха пресъхнало корито на река с ровове в твърдия пясък. Гората оредя и тя се оказа застанала пред някаква ливада. Изведнъж успя да съзре долу, напред в далечината, купчина малки къщички. Видя дим, който се издигаше от един комин и почти заплака от облекчение.

Продължи да се бори и да върви напред, докато пътеката свърши и тя стъпи на по-широк път с груб асфалт и дупки.

Закрачи към къщите, като заобикаляше дупките по повърхността на пътя, и мина покрай висок жив плет. В замаяността си не забеляза къде свърши плетът. Изгуби равновесие и се препъна в магистрала с гладко, черно, асфалтово покритие.

Не забеляза и колата, която изскочи от завоя.

Колата се приближаваше към нея с висока скорост.

4

Джонатан стоеше на опашката зад другите пътници, които чакаха да се качат в самолета. Стюардеса на Бритиш Еъруейс провери билета му.

— Приятен полет — пожела тя.

Той побърза да мине през изхода към белия Боинг 737 с червено-синьо лого. Две жени от екипажа стояха от вътрешната страна на вратата и посрещаха пътниците, но той им отправи само мрачна усмивка.

Джонатан намери мястото си, сгъна якето, сложи го върху сака в отделението за багаж отгоре и седна. Мястото му беше до люка и не след дълго се появи пътник, който зае седалката до него. Беше набит мъж, сигурно тежеше повече от сто килограма. Като че бе прехвърлил петдесетте и се приближаваше към инфаркта, но лицето му изглеждаше по-младежко. Може би беше само на четирийсетина, мислеше си Джонатан, и просто водеше разпуснат живот. Той с примирение видя как мъжът се сгърчи да седне на мястото си, а дъхът му свири от гърлото, как закопча предпазния колан, който едва обхващаше огромното му шкембе. Мъжът се усмихна широко и каза със силен глазгоуски акцент:

— Добър ден. Аз съм Боб.

— Джонатан — беше отговорът.

— Поредното проклето закъснение — коментира сърдито Боб. — Господи, има ли нещо сигурно в днешно време?

— Смъртта и данъците — каза Джонатан с горчив хумор, макар че не беше в настроение за фриволности.

За пореден път хвърли поглед към часовника си и изпсува наум. По разписание полетът трябваше да тръгне в 10:55, а сега беше 11:35 часа.

— Добре ли си, момче?

— Извинете?

Боб го оглеждаше внимателно.

— Страх ли те е от летене?

— Да ме е страх от летене…?

— Да, момче. Или току-що си захапал невероятно кисела ябълка?

Джонатан направи опит да се усмихне.

— Извинете. Мисля за много неща.

С ъгълчето на окото си видя как стюардесата затваряше багажните отделения над главите на пътниците. Последните пасажери заемаха местата си, докато старшата стюардеса изнасяше приветствената си реч по уредбата. Сега оставаха само инструкциите за безопасност, а после самолетът щеше най-сетне да се придвижи на колесари към пистата.

Джон си мислеше за Рейчъл. Беше обмислял възможността да се обади в полицията и може би трябваше да го направи. Но веднъж вече бе имал неприятен опит с полицията и им нямаше вяра. След един час щеше да кацне на летище Дайс в Абърдийн, Шотландия. Винаги можеше да се обади в полицията там, ако всичко останало се провали.

Може би все пак тя беше някъде здрава и читава. Не може аз да съм единственият, който се тревожи за нея. Ако се е случило нещо, други хора вече щяха да са ми казали.

В това имаше смисъл.

Да се е изпарила като дим? Ето, в това нямаше смисъл. Все трябва да се намира някъде.

Боинг 737 тръгна напред с рязък тласък. Малко по-късно бяха във въздуха. Джон гледаше през люка, потънал в мисли. Когато стюардесата приближи по пътеката и попита него и Боб какво биха искали да пият, той поиска кафе, а Боб — кола.

Когато количката отмина, Боб се опита да подхване разговор, но Джонатан се обърна настрани и се загледа през стъклото, отпивайки бавно от кафето си. Летяха над килим от блестящо бели облаци с формата на айсберги, сякаш самолетът им се рееше над полярен пейзаж — тих, загадъчен пейзаж.

Джонатан се замисли какво щеше да прави, след като самолетът кацне. Най-разумното нещо, заключи той, щеше да е да се обади на лелята на Рейчъл, която живееше в Гленвил. Ако има някой, който да разполага със смислена информация, която да му даде, то това беше Елизабет. Можеше също така да посети Старото колело — малък хотел, предлагащ нощувки със закуска в Абърдийн, където Рейчъл беше отседнала. Във вторник сутринта, завчера, тя беше излязла от Старото колело и оттогава от нея нямаше ни вест, ни кост. Той щракна с пръсти, опитвайки се да си спомни името на госпожата, която въртеше хотелчето. Лорийн, точно така, това беше. Със сигурност Елизабет и Лорийн можеха да му помогнат да сглоби този загадъчен пъзел.

Или нямаше да могат?

5

Изведнъж Стивън Маккензи видя насреща жена, която залиташе по средата на пътя.

Сърцето му почти спря. Настъпи спирачката на реното, гумите изсвириха и изгубиха скоростта си на движение. Беше близо, толкова близо; нямаше да избегне удара с нея. Присви очи и стисна зъби, очаквайки смъртоносния сблъсък.

В последния момент нави волана и колата зави надясно, обръщайки се почти на триста и шейсет градуса. Хвърли поглед към страничното огледало. Тя беше там, стоеше права като по чудо. Не я беше ударил!

Целият трепереше, усещаше как капките пот избиват по челото му.

О, боже, Исусе, едва не прегази човек!

Почти уби човек.

Обърна реното разтреперан. Тя стоеше на средата на пътя като статуя от плът и кръв; беше очевидно безразлична, дори не беше смутена, сякаш бе изпаднала в транс. Прецени, че е доста над двайсетгодишна, може би беше прехвърлила трийсетте. А бе и красива, макар и ужасно разчорлена.

Той отвори вратата на колата и слезе.

— Добре ли сте, госпожице?

Тя гледаше втренчено в далечината. Очите й бяха празни, сякаш бе сляпа. Сляпа и глухоняма.

— Беше на косъм — промълви той.

Тя не отговори нищо; изглежда дори не го чуваше и виждаше.

Какво й има на тази жена, зачуди се Стивън. Като я изучаваше, забеляза, че се беше търкаляла в кал. По лицето й имаше тъмни петна от пръст. Или беше кръв? Блузата й се беше разкопчала и бе разкъсана, също и якето. Щом се е борила с някого едва ли бе сляпа. Може би онзи човек все още я преследва. Стивън се огледа, но не видя никого. Пристъпи към нея.

— Добре ли сте?

Пак никакъв отговор.

— Какво ти става? — попита той, но не грубо. — Не се тревожи; няма да ти направя нищо.

Появи се друга кола. Наложи се да отклони, за да избегне удара с колата на Стивън. Шофьорът натисна рязко клаксона и изчезна зад следващия завой.

— Откъде си? — попита я Стивън.

Тя остана мълчалива. Стивън започваше да се чувства неловко. Трябва ли да се върне в колата си и да я остави? Не, разбира се, че не. Не можеше да я остави, докато не е сигурен, че се е прибрала благополучно, където и да се намира домът й. Може би е надрусана. В наши дни стават най-невероятни неща. Но му се струваше, че тя не разбира езика, на който й говори, защото продължаваше да гледа втренчено напред с празен поглед.

Стивън познаваше всички в този край. Не е тукашна, заключи той. Студен вятър го блъсна в лицето. Потрепери не толкова от студ, колкото, заради това че едва не беше убил тази нещастна млада жена. Приближи друга кола. Тя намали и Стивън се надяваше да спре, особено след като шофьорът подаде главата си от прозореца. Но след това отмина и се изгуби от поглед.

— Къде живееш? — попита Стивън.

Както преди, не чу отговор, но съдейки по това, че сключи вежди, изглеждаше, че мисли. Погледна го право в очите, значи го беше чула.

— Къде отиваш?

— Не знам — каза тя с тих, крехък глас.

— Ела — каза той, — ще те закарам докъдето трябва да отидеш.

Тя прехапа долната си устна и веждите й паднаха надолу. От устата й не излязоха повече думи. Изведнъж коленете й се сгънаха и той се хвърли към нея, улавяйки я под мишниците. В този миг Стивън реши да я вземе в дома си.

— Живея наблизо. Нека ти помогна. Става ли? Не се страхуваш от мен, нали?

Тя избъбри нещо неразбираемо.

— Хайде — каза той и й помогна отново да си стъпи на краката.

Тя се обърна, очите й измериха мъжа, който беше със средно телосложение и на около шейсет и пет. Виждаше се, че има съмнения. След това стисна с пръсти лявата му китка, сякаш отчаяно се молеше за някакъв акт на човешка доброта, който би спасил живота й. Бе леденостудена! Която и да беше, тя умираше от студ. Осъзнаването на това тласна Стивън към действие.

Той внимателно я поведе към колата си. По пътя тя непрестанно се олюляваше и се наложи да я хване с ръка през кръста, за да не падне.

— Не се притеснявай, не бързаме заникъде — успокояваше я той. — Държа те.

Отвори вратата откъм пасажерската седалка и й помогна да седне. След това заобиколи отпред и се пъхна зад волана. Вътре в колата поне беше топло, а и той усили отоплението.

Отново му направи впечатление, че гледа втренчено напред. Дали е наркотик? Страх? Да не са я били? Ако е така, кой? Приятел? Съпругът й? Или беше избягала отнякъде?

Може би всичко щеше да получи смисъл, след като я прибере вкъщи.

Къщата на Стивън Маккензи беше четвъртата от края на улица Бисет в Уайтмонт. Улица Бисет беше също така А944 — шосето, водещо до Олфорд, зелените хълмове на Грампиан, и голите, назъбени Хайлендс отвъд. Сивата къща от гранит много приличаше на другите къщи в най-близката околност.

Когато спряха пред къщата, петнайсет минути след избегнатата на косъм катастрофа, младата жена не помръдна, за да слезе от колата. Стивън поклати глава, заобиколи от другата страна и отвори вратата.

— Идваш ли?

Тя успя да излезе от колата, но трябваше той да й помогне да стигне до входната врата. Тъкмо се питаше как ще успее да вкара ключа в ключалката и същевременно да я държи, когато съпругата му, Елън, отвори широко вратата.

— Коя е тази? — попита тя. Гласът й беше висок и заповеднически, в контраст с ниския ръст.

— Това е… Честно казано, не знам коя е.

Елън повдигна вежди. После, без да каже нищо повече, пое нещата в своите ръце. Сложи късите си пълнички пръсти на кръста на младата жена и я въведе в уютна дневна, в която имаше голям еркерен прозорец с изглед към реката, лъкатушеща между яки стари дъбове.

Стивън ги последва.

— Беше на средата на пътя. Едва не я блъснах… — започна да обяснява той.

Елън се обърна през рамо и му хвърли онзи поглед, който беше виждал неведнъж за четирийсет години брачен живот.

— Какво си направил? Казвала съм ти, че трябва да внимаваш!

— Не, не, не — разпалено протестира той. — Не бях аз виновен. Тя вървеше по средата на пътя.

Елън не го удостои с внимание.

— Хайде, миличка, седни — каза тя на младата жена, докато й помагаше да стигне до мекия зелен фотьойл на Стивън край камината.

Стенният часовник с орнаменти в златно и кафяво започна да бие дванайсет. Студен остър вятър виеше отвън; въпреки че беше юни, днешният ден повече приличаше на октомври. Стивън разтри ръцете си една в друга, за да ги стопли. Колко ли е премръзнала, каза си той. Устните й бяха посинели и леко трепереха. Очите гледаха стъклени и празни. Изглежда не осъзнаваше истински какво се случва. Имаше много въпроси, които искаше да й зададе, но сега Елън бе поела командването.

— Я да те погледна — каза тя и когато наистина я огледа внимателно, поклати уплашено глава. — О, боже, я виж в какво състояние си!

Стивън седна срещу Елън и младата жена и обясни по-подробно какво се беше случило на магистралата.

— Както и да е — махна Елън, — първо трябва да я стоплим. Искаш ли чаша чай, миличка?

Младата жена погледа Елън умолително:

— Да, благодаря.

За втори път Стивън чу нейния мек, далечен глас.

— Тогава ще сложа чайника.

Елън се изправи и тръгна към кухнята.

Стивън остана на мястото си. Обмисляше откъде да започне с въпросите си, когато Елън му извика от кухнята:

— Върви да донесеш едно одеяло от гостната, Стивън.

— Добре — викна той в отговор.

Взе от гостната едно вълнено одеяло и се върна в дневната. Младата жена с благодарност го придърпа върху себе си чак до брадичката. Беше така премръзнала, че чуваше как зъбите й тракат.

Стивън задържа въпросите в себе си, докато Елън се върна с три чаши чай. Младата жена пое едната с благодарност и като затвори очи, започна да пие димящата гореща течност.

— Гладна ли си? — попита Елън. — Искаш ли нещо за ядене?

Тя поклати глава.

Стивън остави чашата си на масата.

— Е, почти е време да се запознаем. Аз съм Стивън. Стивън Маккензи. Това е съпругата ми Елън. А ти си?

Тя вдигна ръка към главата си и чашата с чая едва не се изплъзна от другата й ръка.

— Какво има? — попита разтревожено Елън. Изправи се и огледа главата на жената. — Хайде, мила, махни си ръката и дай да погледна по-хубаво.

Младата жена не помръдна. Лицето й се изкриви като маска на болката. Елън внимателно отстрани ръката й.

— Къде получи това? — попита.

— Какво? — надигна се Стивън от мястото си.

— Тук има огромна цицина — отговори Елън. — Трябва да се почисти. Ще донеса малко гореща вода и нещо за дезинфекция. — Лицето й придоби замислен вид. — Може би трябва да повикаме Райън Макалистър да те види. Той е нашият местен лекар. Нямам вяра на тази рана. Какво се е случило с теб, миличка?

Младата жена не отговори. Наведе глава и за миг Стивън си каза, че се е замислила дълбоко. После чуха звуците от тихия й плач.

— Не знам коя съм — изхълца тя, сега по-силно. — Вече нищо не знам.

6

Боинг 737 кацна безпроблемно. Джонатан каза довиждане на Боб и отиде право в бюрото на Херц, за да си уреди кола под наем. Избра фолксваген пасат 2.0. Нямаше представа колко дълго щеше да му е необходима колата; все още дори не си беше купил билет за обратен полет. За миг през ума му мина мисълта да си резервира още отсега полет за връщане, но реши да не го прави. Бе дошъл да открие Рейчъл и да я закара вкъщи с колата й. Не беше склонен да мисли за други възможности. Затова реши да наеме пасата до неделя — винаги можеше да позвъни на компанията и да промени датата за връщане на автомобила. След като подписа документите, той напусна терминала на летище Дайс, тръгна по пътеката под аркадата и след кратко търсене намери колата си на паркинга.

Отвори вратата, пъхна се зад волана и още веднъж опита да се обади на Рейчъл. И отново чу гласовата й поща. Противно на здравия разум опита да позвъни и в Ардроу Хаус — къщата, собственост на леля й Елизабет, където се очакваше да отседне — но и оттам не получи отговор. Остави телефона да звъни, докато линията прекъсна, после го подхвърли на съседната седалка и потегли. След няколко обиколни пътища пое по А96 към Абърдийн — гранитния град на североизточна Шотландия.

Нещо се е случило с нея.

Не, не мисли това.

Импулсивно грабна телефона и откри номера на нейната леля. Набра го с дясната си ръка.

— Елизабет Крейг на телефона — каза познат глас.

— Здравей, аз съм, Джонатан.

— Джонатан! — възкликна тя. — Къде е Рейчъл?

Джон не знаеше какво да й отговори. Незабавно съжали, че се беше обадил.

Елизабет се оплака:

— Непрекъснато й звъня, но тя не се обажда.

И при мен е същото, Елизабет. Не знам къде е и се надявах да се е обадила поне на теб, но очевидно не е. Ако ти не знаеш нищо, не знам кой друг би могъл да знае.

Въздъхна и каза:

— Знаеш ли какво, Елизабет, ще дойда при тебе.

За секунда тя не каза нищо.

— Ще дойдеш ли? Но… как?

— С кола — започна той, но изведнъж му просветна, че Елизабет Крейг не знае, че той е толкова наблизо. — Аз съм в Шотландия.

— Какво? Откога?

— Току-що кацнах.

Джон се запита дали Елизабет беше забелязала нещо в Рейчъл по време на погребението. Надяваше се, противно на всяка надежда, че тя може да хвърли светлина върху местонахождението й. Но преди да успее да я попита, щеше да се наложи да свали картите и да признае, че той също не знае къде е Рейчъл. А не искаше да прави това по телефона.

— Но… но къде е Рейчъл? Не е ли с теб? — попита Елизабет и гласът й издаде все по-нарастващата й тревога.

— Тя е…

Не по телефона. Ще й кажа лично.

— … не е тук точно сега. Ще ти обясня след половин час, ако си вкъщи.

— Да, вкъщи съм. Моля те, побързай, Джонатан.

— Пътувам — отговори той.

7

Избърса сълзите от очите си. Чу вятъра, който вилнееше отвън, и почувства как в главата й се надига буря. Къде е? Тези двама души й се струваха като призраци, тази къща беше като театрален декор в някакъв сън. Бореше се да остане будна.

— Аз съм… — прошепна, надявайки се, че като се опита да си каже името, то ще се върне при нея.

Но нищо не дойде. Сякаш се намираше на таван и търсеше нещо ценно сред разхвърляните вехтории.

Беше непозната за самата себе си. Тази мисъл болеше повече от буцата на главата, която бе като драскотина в сравнение със зиналата бездна в паметта й.

Как беше свършило всичко в онази гора? Какво се бе случило с нея?

Нещо ужасно.

То продължаваше да клокочи като ехо от дълбок, тъмен кладенец, пълен с тайни и зли духове, отекващ неспирно вътре в нея.

— Къде съм? — попита тя плахо.

— Уайтмонт — отговори Стивън. — Това е едно село близо до Олфорд.

Очите й се разшириха.

— Аз съм в Шотландия?

— Да — рече изненадано Стивън. — Ти не знаеше ли?

Не се отпускай сега. Стой нащрек.

— Чувала съм за Уайтмонт и Олфорд, и… — Сърцето й прескочи един удар. — … Познавам това място… аз…

Изведнъж, необяснимо, почувства сигурност във всичко, което я заобикаляше. Зелените хълмове с дървета, селските къщи, полята — всичко това й беше познато, разбра тя сега. Сякаш й беше даден първия краткотраен поглед към нейното собствено съществувание.

— Аз съм някъде оттук! — каза тя, едновременно с изненада и облекчение. Най-сетне имаше нещо, за което да се хване.

— Сериозно ли говориш? — попита Стивън. — Ако се съди по акцента ти, има логика. От друга страна тук не виждаме толкова много хора със слънчев загар…

— Стивън! — сопна се Елън и го прекъсна. Беше се върнала от кухнята с купа гореща вода и парче плат. Седна отново при младата жена. — Нека първо да се погрижа за раните на бедното момиче. Предлагам да си държиш устата затворена за момент.

— Да — отговори младата жена на Стивън, сякаш Елън не беше казала нищо. — Но всичко останало е все още загадка. Единственото нещо, което знам, е, че дойдох от гората горе в планината.

Елън, цялата превърната в слух, внимателно докосваше подутината с мократа кърпа.

— Продължавай — рече Стивън, пренебрегвайки строгия поглед на жена си.

Тя повдигна рамене.

— Там дойдох в съзнание през нощта.

Стивън се намръщи и се почеса зад тила.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Имаше поток, чух вода. После започнах да вървя, катерих се…

Сякаш отново преживя онези първи стъпки, в които един чужд свят бе изпълнен със страх и зло. Поклати глава като да прогони демоните.

— Стой мирно, миличка! — изкомандва Елън.

— Но… — заекна Стивън. — Ти какво правеше там?

— Ето това не знам. И все още не знам собственото си име.

Стивън я погледна напрегнато.

Тя опита да се съсредоточи.

— Мисля… мисля, че не бях сама. Като че ли нещо ме търсеше, отгоре. Дойде от небето…

Беше силно, настойчиво чувство, въпреки че не откриваше в него смисъл. Тя въздъхна и отново разтърси глава.

— Говоря глупости, нали?

Стивън нито потвърди, нито отрече твърдението й. Държеше устата си затворена, изпълнявайки заповедта на съпругата си.

Същата мисъл се върна при нея, мисъл, която не можеше да потисне.

— Нещо ужасно се е случило там — почти прошепна тя. — Нещо ужасно.

— Но какво? — попита Стивън с раздразнение в гласа.

— Просто не знам — отговори тя и сълзите отново напълниха очите й.

Впери поглед покрай Стивън. Каквото и да беше, то оставаше скрито от погледа и ума й, дълбоко в някакъв забравен спомен.

8

Джон пристигна в предградията на Абърдийн. Докато чакаше на един светофар, замислено огледа сивите къщи. Обмисли възможността да се отбие набързо в Старото колело — малкия хотел на улица Куийн, където Рейчъл бе отседнала. Нямаше представа къде е улица Куийн, а в колата под наем нямаше джипиес, затова спря пред малък хранителен магазин, за да помоли да го упътят. Мършава жена в избеляла пола му хвърли незаинтересован поглед. Улица Куийн се оказа някъде в другия край на града. Жената описа два възможни начина да се стигне до нея. По-късият беше да мине точно през центъра на града; другият бе да тръгне по Андерсън Драйв — околовръстното покрай града. Джонатан се опита да проследи упътванията, но знаеше, че ще бъде трудно да ги запомни всичките. Повтори инструкциите на жената, благодари й и излезе.

Ами ако Лорийн, собственичката на малкия хотел, не успееше да му помогне? Или Елизабет? Ако никой не знаеше нищо, тогава нямаше да има друг избор, освен да се обади в полицията. Това означаваше да признае пред себе си, че нещо наистина се е случило с нея. Може би нещо лошо. Моля те, боже, нека това да не е вярно.

Още не се е стигнало дотам. Още не.

Подкара към околовръстното и зави надясно, както му беше обяснила жената в магазина. Стигна до друга отбивка и пое по третия изход, минавайки покрай една църква. При следващата пресечка тръгна направо и влезе в пътя с четири платна. Улица Куийн се намира веднага след четвъртата и последна пресечка, спомни си той. Сега оставаше само да намери правилната сграда. Изведнъж забеляза табела за улица Куийн и зави рязко наляво. После видя надпис:

Беше го открил веднага. Паркира колата на малкия паркинг пред хотелчето и позвъни на звънеца. Дебел мъж с рошави вежди и нахално любопитни очи отвори вратата.

— Здравейте — поздрави Джон. — Казвам се Джонатан Лаудър. Вчера говорих с Лорийн по телефона. Тя тук ли е?

— Не е — отговори мъжът. Носеше мърляв син пуловер, който едва покриваше огромния му корем. Също така му беше много трудно да стои прав, сякаш беше прекарал много часове в кръчмата от предишния ден и бе погълнал твърде много тъмна бира. — Отиде да напазарува. Трябва да се върне всеки момент. За резервация ли се отнася?

— Не за мен — каза той. — На моята приятелка. Рейчъл Сондърс.

Мъжът го погледна замислено за момент.

— А, да. За нея.

— Разбирам, че си е тръгнала доста неочаквано — каза Джонатан.

Мъжът повдигна рамене.

— Може би. Трябва да попитате жена ми.

— Чудех се… Търся я. Вие знаете ли…

Мъжът го прекъсна:

— Слушайте, ще трябва да говорите с Лорийн за това. Не е моя работа. Ако искате да почакате, заповядайте. Аз самият трябва да ходя някъде.

— Но…

Мъжът отстъпи една крачка назад.

— Трябва да се върне всеки момент. Искате ли да влезете или не?

Джон поклати глава.

— Ще чакам в колата.

Мъжът сви рамене и затвори вратата. Джон остана там известно време, усещайки как в него се настанява чувство на обезвереност. После се стегна, тръгна назад към пасата и седна вътре. Мобилният му иззвъня. Вдигна, почти очаквайки да чуе Джефри.

— Ало?

— Джон? — каза Рейчъл.

9

— Искаш ли да се освежиш? — попита Елън, когато приключи с почистването на цицината.

Младата жена кимна.

— Хайде тогава — махна Елън и се изправи. Жената я последва, но веднага, щом се изправи, загуби равновесие и щеше да падне, ако Елън не бе посегнала към нея. — Дръж се за мен, дете — каза й тя и я обви с ръката си през кръста.

— Благодаря, ще се оправя — успя да каже.

— Хайде, ще ти помогна да отидеш до банята — предложи Елън.

Заведе я в малко помещение с бели плочки, оборудвано с вана и душкабина, закрита със сива завеса. Високо на стената имаше малък прозорец, подпрян, за да стои отворен.

Елън я остави сама и след малко се върна с хавлия, която сложи на ръба на мивката.

— Ще се справиш ли? На поставката до огледалото има сапун и всичко, което може да ти потрябва.

— Благодаря.

Елън се сети за още нещо.

— Ще ти донеса халат — каза. — Ти го облечи, а когато приключиш, ще пусна тези мръсни дрехи в пералнята.

Елън излезе преди младата жена да успее да отговори. Но скоро се върна с бял хавлиен халат и бяла тениска.

— Само това намерих. Една от тениските на сина ни, но мисля, че ще ти стане.

— Благодаря — отвърна. — Чакай… — Тя повдигна вежди и пъхна ръце в джобовете на дънките си.

Елън я гледаше любопитно.

— Тук имам нещо. Снощи го напипах в джоба. Нека да видя какво е…

Както подозираше, у нея имаше два ключа. Единият беше малък и сребрист. Другият — голям, с цвят на месинг, и с номер 5 на него. Завъртя ключа в ръцете си, оглеждайки го, сякаш беше бижу.

— Нямам представа откъде са тези ключове.

— Този прилича на ключ от хотел — посочи Елън месинговия.

— Възможно е.

Сложи ключовете върху хавлията и отново потупа джобовете на якето си. В тях нямаше нищо друго. Никаква лична карта, никакви кредитни карти, никакъв портфейл.

Поклати глава.

— Нямаш ли джиесем? — попита Елън.

— Не — отговори тя обезсърчено.

Дали нямаше мобилен телефон, помисли младата жена, или беше изгубила и него? Може би второто. Кои бяха номерата в списъка й с контакти? На кого щеше да се обади, ако имаше поне телефон? Кой се тревожи за нея? Сигурно имаше хора някъде там, които се питаха къде ли се намира.

— Дали в този момент някой се тревожи за мене? — размисли тя на глас.

— Разбира се, миличка — успокои я Елън. — Ще се оправим с това по-късно. Засега влез и си вземи душ или вана, каквото предпочиташ. Ще говорим повече, когато слезеш долу.

— Добре.

Елън затвори вратата и тя отново остана сама. Огледа се внимателно в огледалото, надявайки се това да разбули нещо. Дългата й до раменете черна коса беше в безпорядък, а загорялото лице бе покрито с петна от пръст, мъх и засъхнала кръв. Малкото й тяло беше като разбито. Предпазливо опипа кървавата подутина на главата си. Беше болезнена на пипане и безмилостно пулсираше. Като че ли нямаше нищо счупено или спукано, макар че дясната й ръка беше травмирана, може би навехната.

Непохватно свали с лявата си ръка якето и го преметна през ръба на ваната. След това разкопча дънките и ги плъзна надолу по краката. Съблече блузата и откачи кукичките на сутиена. Накрая издърпа чорапите и смъкна черните бикини.

Разглеждайки тялото си в огледалото, се почувства като непознат човек за самата нея. Коя си ти? — попита отражението си.

Завъртя крана, стъпи в душкабината и остави водата да потече по нея, прекрасна и гореща. Почувства за миг огнена експлозия от отока на главата, но тази болка скоро утихна. Наклони глава назад.

Изведнъж се почувства сякаш се намираше в една друга баня.

Нейната баня. И беше под душа с…

… един мъж. Неговата коса беше къса и тъмна. Очите му бяха яркосини, а устните се усмихваха. Кой беше той? Зарови се в угасналата си памет. Трябва да беше мъж, който не й е безразличен и за когото тя беше важна. Иначе какво ще правят в душкабината заедно?

Рейчъл, прошепна в ума си.

Широко отвори очи.

Това беше името й!

Рейчъл.

Сърцето й заблъска.

Остави благословената вода да облива голата й плът и още спомени нахлуха в ума й.

След това си спомни, фамилията й беше Сондърс. А мъжът под душа беше Джонатан. Джонатан Лаудър. Не бяха женени. Той беше нейният приятел, а къщата, в която се къпеха под душа, бе в Челмсфорд, Англия.

Но какво правеше тя в Шотландия? Беше родена там. Затова познаваше пейзажа. Спомни си лицата на баща си и майка си, сякаш никога не бе напускала този край. На повърхността като балончета започнаха да се надигат други спомени, но след това мъглата, която се бе вдигнала за няколко секунди, отново се спусна над нея и умът й се замъгли.

Рейчъл спря водата. Сърцето й биеше лудо. Беше върнала своята идентичност! За момента нямаше значение, че преди всичко не знаеше защо бе изгубила паметта си. Имаше значение единствено, че бе върнала поне част от спомените си. Знаеше коя е.

Изтри се с хавлията, облече тениската, която Елън беше донесла, и се напъха в халата, като го завърза около кръста. Помириса своите дрехи. Воняха ужасно.

После слезе долу при Елън и Стивън Маккензи.

Бързо влезе в дневната. Косата й се беше разпиляла мокра върху раменете. Носеше триумфална усмивка и цялата светеше. Стивън бе забелязал и преди, че младата жена беше доста привлекателна, но сега, когато бе чиста, направо изглеждаше изумително.

— Спомних си моето име! — каза тя и затанцува весела жига из стаята. Приличаше на тийнейджърка, току-що поканена на среща от момчето, в което тайно бе влюбена. — Рейчъл Сондърс, така се казвам.

Стивън се усмихна изненадано.

— Това е чудесно! Какво стана? Защо си спомни изведнъж?

Тя прекъсна танца си.

— Ами, просто ми дойде наум, докато бях под душа. Трябва да е имало нещо, което блокираше паметта ми. Но каквото и да е било, вече го няма.

Елън мина покрай нея.

— Това е хубаво, миличка. Ще отида да пусна дрехите ти в пералнята, а после искам да чуя всичко за това.

Стивън махна с ръка на Рейчъл да седне и тя се настани на дивана.

— Радвам се за тебе. Но сега можеш ли да си спомниш точно какво ти се случи?

По лицето й премина сянка.

— За нещастие, още не си спомням.

Младата жена отметна кичура коса, паднал върху лицето й. По еркерния прозорец тропаха капки дъжд.

— Живея в Челмсфорд, Англия.

— Англия? Но мисля, че ти каза…

— По принцип съм от Шотландия — прекъсна го тя. — Тук съм родена.

Гласът й потрепери, сякаш все още хранеше съмнения даже и относно това.

Пералнята започна да тътне. Елън се върна в стаята.

— Рейчъл е оттук, но сега живее в Англия — каза й Стивън. — Още не си спомня какво се е случило с нея.

Младата жена наведе глава замислено.

— Имам приятел. Казва се Джонатан Лаудър. Аз… — Започна да мисли още по-усилено, спомняйки си нови факти. — … Имам апартамент, но Джон иска да се преместя при него. Все още не съм го направила. Защо не съм?

Тя почука с нокът устата си отстрани и впери поглед в тавана.

— Той дойде ли с тебе в Шотландия? — попита я Стивън. — Възможно ли е да е тук някъде?

Рейчъл сви рамене.

— Наистина, не знам.

Тя се намръщи, припомняйки си нещо.

— По-рано ти коментира, че тенът ми не е обичаен за тези краища. Лесно почернявам заради майка ми, тя е французойка. Баща ми е англичанин. Предложили му работа в Абърдийн, затова се заселили в Шотландия. Живеехме в Гленвил, където съм се родила аз. По-късно се върнаха в Лондон и аз заминах с тях. Наложи се да се разделя с всичките си приятели. — Направи гримаса. — Помня всичко това. Но защо не мога да си спомня какво съм правила в онази гора снощи? Къде е Джон? Как съм получила тази цицина на главата?

Стивън ясно виждаше объркването, изписано на лицето й.

— Не бях сама — каза тя дрезгаво и с нотка на ужас. — Имам предвид снощи, в онази гора.

Стивън затаи дъх. Хвърли поглед към Елън, която напрегнато гледаше Рейчъл.

— Така каза и преди — потвърди той.

Рейчъл се огледа безумно, сякаш я гледаха враждебни очи. После въздъхна и брадичката й потъна в гърдите.

— Всичко е лишено от смисъл.

Последваха няколко мига мълчание, преди Стивън да се обади:

— Сигурен съм, че скоро ще си припомниш и останалото — и сложи ръката си на рамото й, за да я успокои.

Рейчъл диво разтърси глава.

— Случило се е нещо ужасно. А аз трябва да открия какво е.

Стивън се наведе напред.

— Да речем, че си права и не си била сама в онази гора — разсъди той. — В това всъщност има смисъл, защото никой не би избрал да остане там навън цяла нощ, на студа, без причина. А и ти изглеждаше… Е, изглеждаше като пребита и изоставена.

Рейчъл нервно загриза нокътя си.

— Може би си прав.

Изведнъж Стивън ококори очи.

Ако е била тормозена, може би от онзи неин приятел, тогава дрехите й може би съдържаха крайно важни доказателства.

А те бяха в пералнята.

За секунда си помисли да хукне към пералнята, да я изключи и да извади дрехите й. После чу превключването на програмата за изплакване и разбра, че е твърде късно.

Прокле се, че не се беше сетил за това по-рано. Ако тази работа стигне до полицията, можеше са се окаже, че са изпрали доказателствата от дрехите. Помоли се дано да не става въпрос за доказателства въобще.

— Прости ми, че те питам, Рейчъл, но възможно ли е твоят приятел Джонатан да има нещо общо с това?

Рейчъл изправи гръбнак назад като ужилена и погледна сурово Стивън.

— Не — каза на глас, — сигурна съм, че не.

Стивън погледна изпитателно изражението на Елън. Тя слушаше внимателно, но все още не бе направила коментар. Запита се как Рейчъл може да бъде толкова сигурна, че приятелят й е невинен, след като не си спомня нищо от изминалата нощ. Силно се изкушаваше да й зададе този въпрос.

Погледът на Рейчъл се плъзна към прозореца, сякаш подозираше, че нещо или някой ги гледа отвън. Елън обви около нея набръчканите си ръце.

— Толкова си измръзнала — каза тя.

Сякаш за потвърждение, Рейчъл започна да трепери. Ефектът от горещия душ очевидно бе преминал.

— Възможно ли е да си спомняш само неща, които са се случили отдавна? — кротко попита Елън.

Стивън и Рейчъл я погледнаха едновременно.

— Така изглежда, нали? — каза младата жена след продължителна пауза. — Мога да си спомня детството и моите родители, но изобщо не помня какво е станало снощи и как съм се озовала в гората. — Кимна примирено. — В паметта ми сякаш има дупка. Чудя се колко ли е голяма.

— Ще разбереш, сигурна съм — каза Елън. — Бъди убедена в това. Чувстваш ли се достатъчно спокойна да се обадиш на твоя приятел?

Тя кимна бавно.

— Може би той ще е в състояние да ти каже какво се е случило — добави Елън.

Или може би той е копелето, което те е пребило, помисли си Стивън, но запази тази мисъл за себе си. Вместо това попита:

— Знаеш ли телефонния му номер?

Рейчъл го погледна.

— Да, така мисля.

— Но е възможно, нали, той да е отговорен за това, което си преживяла — каза Стивън.

Най-сетне беше решил да сподели най-голямата си тревога, въпреки че не можеше да обясни дори и на себе си защо изпитва такова недоверие към човек, когото не беше срещал и за когото дори не бе чувал досега.

Рейчъл изглежда обмисляше думите му.

— Направи каквото смяташ за най-добре — каза Елън. — Обмисли го.

— Възможно ли е той да те е нападнал? — настоя Стивън.

Елън му хвърли суров поглед.

— Стига си вадил душата на бедното момиче! — озъби му се тя.

Рейчъл се обърна с гръб към Елън, неспособна да сдържи новия порой от сълзи. Стивън предположи, че плаче от изтощението, болката и несигурността, която сигурно изпитваше, но също и заради Елън, която защитаваше Рейчъл като своя родна дъщеря.

— Добре ли си? — попита тихо Елън.

— Да, благодаря. Но наистина не вярвам, че Джон би могъл някога да ме нарани. Той не е такъв; мога да си заложа живота.

— Надявам се — прошепна Стивън така тихо, че само той го чу.

Подутината на главата й продължаваше да тупти, а дясната й ръка оставаше болезнена. Но поне знаеше коя е. Казваше се Рейчъл Сондърс, а нейният приятел — Джонатан Лаудър. Тя живееше в жилищна кооперация, която ясно виждаше в ума си. От другата страна на улицата, на която живееше, имаше малка бакалия, където се отбиваше всеки ден, за да си купи вестник и някакви продукти.

Помнеше телефонния номер на Джон — друго нещо, което просто знаеше. Различни късчета от живота й започваха да идват по местата си като парченца от сложен пъзел.

— Бих могла да се обадя на Джон — каза тя.

Елън кимна.

— Направи го.

— Телефонът се намира ей там — предложи Стивън, но гласът му продължаваше да издава неговите съмнения по отношение на Джонатан Лаудър. Той посочи стационарния телефон върху стъклената масичка до вратата, водеща към кухнята. — Вероятно ще ти се стори старомоден, точно като Елън и мене.

Рейчъл разтри ръце в опит да стопли тялото си. Стана и колебливо отиде до малката масичка, увивайки по-плътно около себе си халата, който й беше прекалено голям. Сърцето й се разтуптя отново, докато набираше номера на Джон.

Странно, помнеше този номер, а не можеше да си спомни какво стана снощи. Докато набираше номера на Джон, отново я обзе увереността, че в гората не е била сама.

Беше в опасност.

Нещо бе искало да я нарани. Може би да я унищожи.

И то продължава да ме търси.

Мисълта я удари като ковашки чук, но наистина ли беше само мисъл? Или беше отзвук от гласа й от времето преди да изгуби паметта си?

Делеше я само една цифра до Джонатан. Какво щеше да каже той? Какво можеше да й каже за миналата нощ?

Телефонът иззвъня. След третото позвъняване чу глухо щракване, което включи гласовата поща:

„… Тук е Джонатан Лаудър. В момента не мога да приема обаждането ви. Оставете съобщение и аз ще ви отговоря по-късно.“

Гласът му беше толкова познат.

Чу бибипкане.

Да остави ли съобщение? Остана няколко секунди така, със слушалка, притисната до ухото. После я върна на вилката.

— Не е вкъщи — обяви тя.

Стивън се намръщи.

— Сега какво? — попита той.

Главоболието й ставаше все по-силно.

— Елън… мога ли да те наричам Елън?

— Разбира се, скъпа — веднага отвърна Елън.

— Имаш ли аспирин?

— Имам — каза Елън. Излезе и се върна с чаша вода и две таблетки. Пусна ги във водата и я разбърка. — Ето, изпий това.

Рейчъл благодарно ги изпи.

— Един и половина е — каза Елън. — Сигурна ли си, че не си гладна?

Сякаш по даден знак стомахът й закъркори. Знаеше, че вероятно би трябвало да хапне нещо.

— Да, може би малко.

— Добре — кимна Елън. — Ще отида да приготвя нещо на бърза ръка.

Докато тя се отдалечаваше към кухнята, Стивън остана седнал в стола си със силно съсредоточено лице.

— Трябва ли ти помощ? — подвикна Рейчъл към Елън.

— Не! — отекна гласът от кухнята. — Стой си на мястото и почивай.

Стивън се усмихна.

— Най-добре прави каквото казва, Рейчъл. Женен съм за нея почти от четирийсет години, така че знам какво говоря. Ако имаш въпроси относно това кой командва в семейството, предлагам да попиташ нея.

Той се засмя и тя също се усмихна в отговор.

Не мина много време и Рейчъл долови прекрасни аромати, долитащи от кухнята. Когато седнаха на масата, установи, че Елън бе успяла да спретне набързо истинско угощение; месо, картофи и зеленчуци. Едва когато се нахвърли на яденето, Рейчъл разбра колко е изгладняла.

— Знаех си, че си гладна — усмихна се доволно Елън.

След като хапна допълнително от всичко, Рейчъл най-сетне започна да се чувства по-добре — и й стана по-топло.

— Намери ли нещо в дрехите си? — попита Стивън, докато разчистваха масата.

— Само ключове — отговори тя.

— Ключове, а?

— Да. Къде ли ги оставих?

— Аз ги оставих на мивката в банята — обади се Елън и додаде: — Искам само да ти кажа, че си добре дошла и можеш да останеш тук колкото искаш. За нас е огромно удоволствие да си при нас.

— Благодаря… И двамата сте ужасно мили.

— Дори не го споменавай — каза Елън.

Тя се върна в сервизното помещение, за да прехвърли дрехите на Рейчъл в машината за сушене.

— Такава си е — каза Стивън. — Същото е и с нашите деца. Имаме син и дъщеря: Робърт и Тес, и двамата са женени. Робърт работи за Макалан, а Тес е управител на супермаркет тук, в Уайтмонт.

— Макалан? Уискито?

— Същото.

— Имам бутилка Макалан вкъщи. Баща ми винаги го е обичал, също и Джонатан.

— Мъж с вкус — усмихна се Стивън. — Съгласен съм с това, което каза жена ми, разбира се. Можеш да останеш тук колкото поискаш.

— Благодаря — отговори тя, — но ще трябва да започна да правя нещо. Само че не знам откъде да започна.

И бих искала да знам къде са ми нещата. Не мога да си представя, че съм дошла в Шотландия без багаж, само с дрехите, които сега са в сушилнята. Имам кола, нали?

Още един спомен се върна при нея.

Карам бяла тойота. Къде е тя? И къде са другите ми неща?

— Щом си родена в Гленвил — попита Стивън, — имаш ли все още там роднини или приятели?

— Чакай да помисля… Да. Леля ми Елизабет — каза тя.

— Тук стигнахме до нещо.

— Е, не ми е точно леля, но я познавам от малко момиченце. Тя ме гледаше след училище. Затова я наричам леля. Живее сама откакто съпругът й Гордън почина преди няколко години. Познава всички в Гленвил.

— Защо не й се обадиш? — предложи Стивън.

— Добре, ще се обадя — тутакси се съгласи Рейчъл.

Паметта й все още пазеше телефонния номер на лелята. Винаги е била добра в запомнянето на поредици от числа. Рейчъл набра телефона и с изненада чу тон, който означаваше, че е избрала несъществуващ номер.

Върна слушалката и тъкмо се канеше да започне отново, когато започна да се колебае дали изобщо знае правилния номер.

— Изглежда не го помня точно — измърмори тя. — Мислех си, че го знам…

Стивън отиде до един шкаф и се върна с дебел телефонен указател.

— В наше време хората правят всичко на компютър, но аз се държа за традициите. Как е фамилното име на леля ти?

— Дори — каза Рейчъл. — Но това е фамилията на съпруга й, така че може да е вписана с моминското си име, Крейг.

— Сигурен съм, че ще я открием… — заобръща страниците Стивън. — Да, ето го. Крейг, Елизабет.

— Кой е номерът?

Докато Стивън четеше на висок глас, Рейчъл го набираше. На второто позвъняване отсреща отговориха.

— Здравейте, Елизабет Крейг на телефона — чу познатия мелодичен глас на леля си.

— Здравей, леличко — каза тя. — Аз съм, Рейчъл.

— Рейчъл! — извика Елизабет. — Ето те най-сетне!

Рейчъл остана смаяна от реакцията на леля си.

— Да, ето ме — отговори неловко.

— Как си? — поиска да разбере леля й.

Как съм ли? Нямам представа, помисли Рейчъл.

Почти отчаяният тон в гласа на леля й подсказваше, че се беше случило нещо неприятно, точно както се бе страхувала Рейчъл. Леля Елизабет очевидно предполагаше, че тя знае какво става и на Рейчъл сърце не й даде да й каже противното.

— Трудно е да ти кажа точно сега, лелче — отговори уклончиво.

— Разбирам, миличка — каза Елизабет с глас, който неочаквано беше станал тих и състрадателен. — Разбирам те много добре. — После додаде: — Но аз вчера си мислех, че ще те видя. Гостите си заминаха. Почистих къщата за тебе.

— Къщата ли?

— Ардроу Хаус. Рейчъл, какво…?

— О, разбира се — бързо отвърна Рейчъл.

Ардроу Хаус беше къщата на леля й и чичо й. Откакто чичо Гордън беше починал, Елизабет я даваше под наем на туристи, за да изкарва допълнително пари. В предишни години Рейчъл беше отсядала там безброй пъти, а сега изглежда се предполагаше, че трябва да е прекарала нощта там.

Само че не беше. Беше спала в гората под звездите.

Какво да каже на леля си? Рейчъл реши засега да не й казва нищо. Каква полза би имало? Леля й може да изпадне в паника, ако научи, че Рейчъл е загубила паметта си. По-добре да почака, докато си спомни още неща и ще е в състояние да открие повече смисъл във всичко случило се.

— А ти как си? — попита тя, за да поддържа разговора.

— О, нали знаеш — заобяснява леля й. — Започнах да работя в градината. Времето беше идеално за това миналата седмица, но сега е толкова неприветливо. Уф, никак не ми харесва. Така няма да стигна доникъде.

Градината беше хоби и страст за леля й. Тя нямаше голяма градина, но всеки квадратен сантиметър от нея беше покрит с весело изобилие от цветове и аромати.

— Поръчала съм нови азалии. Хърб обеща да ги докара.

Хърб беше нейният съсед, спомни си Рейчъл. Няколко години по-възрастен от Елизабет, мил човек. Рейчъл се бе срещала с него няколко пъти.

Леля Елизабет продължи да бъбри за градината си, за Хърб и за растенията, които си беше наумила да засади. Вниманието на Рейчъл отслабна. Но изведнъж леля й попита:

— Ти няма ли да дойдеш с Джонатан?

С Джонатан?

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита Рейчъл.

— Какво имам предвид ли? И таз добра! Той се обади няма и преди петнайсетина минути. Би трябвало да пристигне всеки момент.

Какво говориш, леличко?

— Току-що се е обадил? — попита слисано Рейчъл.

— Да. Рейчъл, какво има? Звучиш сякаш не си ти.

— И е на път към теб, за да те види?

— Да! Рейчъл? Какво става? — попита още по-разпалено Елизабет.

Отчаяно й се искаше да разбере къде е Джон сега. Но това едва ли ще прозвучи добре.

— Прощавай — извини се тя. — Разбира се, че ще дойда с Джон.

— Сигурна ли си, че си добре? Не ми звучиш добре.

— Разбира се. Всичко е наред.

— Добре, тогава. Ще се видим след малко.

И тя затвори. Рейчъл погледна Стивън.

— Това последното за твоя приятел ли беше? — досети се той.

— Леля ми каза, че и той е в Шотландия.

— А това е новина за тебе — заключи Стивън.

— Така е.

Нищо чудно, че не бе могла да се свърже с него в дома му. Как се бяха разделили?

Заради ужасното нещо, което се е случило с мен.

Отново същата ужасяваща мисъл.

Не вярваше нито за миг, че Джонатан беше човекът, който я бе наранил, както предполагаше Стивън. Това го знаеше със сигурност: ако съществуваше човек, на когото да има пълно доверие, то този човек беше Джонатан Лаудър.

— Той има друг мобилен телефон. Този номер използва по време на командировки. Мога да опитам да позвъня на него.

— Давай — насърчи я Стивън.

Тя вдигна пак слушалката и нервно набра цифрите. Отговори на второто позвъняване:

— Ало?

Това беше Джонатан. Този път не бе съобщение на гласовата поща. Беше той.

— Джон? — каза тя.

10

Джонатан светкавично се изопна зад волана.

— Рейчъл!

Хиляди въпроси нахлуха в ума му, но той успя да изрече само няколко звуци със заекване. Спря, за да си поеме дъх:

— Къде си?

Тя не отговори веднага. Сърцето му блъскаше лудо.

— Не знам — беше следващото нещо, което тя каза тихо и обмислено, почти като извинение.

— Рейчъл?

— Ами, аз съм в дома на Стивън и Елън Маккензи.

— Кои са те?

— Нови приятели от Уайтмонт.

Той помисли за момент, но не можа да си спомни за никакви нейни приятели с тези имена.

— Съжалявам — каза тя сега. — Не знаех, че си в Шотландия, докато не говорих с леля Елизабет. Мислех, че си си вкъщи в Англия.

— Хванах самолета тази сутрин. В Абърдийн съм.

— Тази сутрин? Самолета?

— Да.

— Но защо?

— Защото те нямаше от дни! Поболях се от тревога.

— Нямало ме е от дни? — извика тя изумена. След това каза нещо, което го хвана съвсем неподготвен. — Трябва да ти призная нещо — заяви тя откровено. — Не знам какво правя тук, нито защо съм тук.

И отново млъкна.

— Какво искаш да кажеш, Рейчъл?

— Точно каквото казах — напрегна се тя да обясни, а гласът й одрезгавя. — Започнах да си спомням коя съм и ти кой си, но не знам какво правя тук или какво ми се е случило.

Джонатан не каза нищо. После продума:

— Всемогъщи боже.

— Не, съвсем сигурна съм, че Той няма нещо общо с това.

— Не е смешно, Рейчъл. Къде си сега?

— Както казах, намирам се в Уайтмонт. При Стивън и Елън. Запознах се с тях преди няколко часа. Те са добри хора. Помогнаха ми.

— Помогнаха ти с какво? Какво, за бога, правиш?

— Наистина, не знам.

— Нищо ли не си спомняш? — попита Джон, неспособен да повярва.

— Не — потвърди тя и беше на ръба да избухне в сълзи. — Някои неща си спомням, но нищо от последните няколко дни, щом казваш, че ме няма от толкова време.

— Мили боже, Рейчъл — измърмори Джонатан.

— В Шотландия съм и нямам представа как съм дошла тук или защо съм тук. Ти имаш ли?

— Да — отговори той.

— Тогава кажи ми, за бога.

Джон се поколеба, не защото не искаше да й каже, а защото не можеше да повярва във всичко това. Не може да е забравила наистина, нали? Разбира се, че не беше възможно!

— Дръж се здраво — каза той. — Идвам да те взема.

— Кажи ми — помоли Рейчъл. — Много е лошо, нали? Мисля, че се е случило нещо ужасно.

Очевидно беше загубила паметта си, колкото и невероятно да изглеждаше.

— Къде точно се намираш? Какъв е адресът?

Рейчъл погледна Стивън.

— Кой е адресът тук?

— Улица Бисет 29 — каза Стивън.

Тя повтори адреса на Джонатан.

— Добре. А къде е Уайтмонт?

— Ще ти дам телефона да говориш със Стивън. Той ще ти даде указания.

Тя подаде слушалката. Всичко, което Стивън каза на Джонатан, влизаше през едното й ухо и излизаше през другото.

— Пътува насам — докладва Стивън, след като затвори.

— Добре, тогава предлагам да се облечеш — обади се Елън. — Дрехите ти вече би трябвало да са сухи.

Рейчъл отиде в банята. Елън й донесе дрехите и тя съблече халата. Отново огледа тялото и лицето си в огледалото. Оттам я погледнаха уплашени очи. Какво бяха видели тези очи, преди да изгуби паметта си?

Каквото и да е, било е неописуемо.

Тази странна мисъл се загнезди в главата й, докато слизаше в дневната, за да чака Джонатан.

Значи Рейчъл се намира в Уайтмонт, мислеше Джонатан, на около двайсет и пет мили западно от Абърдийн. Влезе в пасата и потегляйки, потъна в мисли. Добрата новина беше, че изглежда тя се намираше на сигурно място и каквото и да се беше случило с нея, не бе завършило по-зле, отколкото бе свършило. Лошата новина беше, че той не откриваше никакъв смисъл във всичко това — защото тя не намираше смисъл в него.

Джонатан остави зад гърба си сивотата на Абърдийн и се отправи към зелените заоблени хълмове на селските райони в Шотландия по течението на река Дий. Слънцето започваше да струи през оловносивите облаци и да разкрасява цветовете на свежия зелен пейзаж.

Но той не намираше радост или покой в онова, което виждаше.

11

Измина много бавно последните няколко метра и спря по надолнището до бордюра. Рейчъл и Стивън стояха от вътрешната страна на еркерния прозорец и гледаха как сивия фолксваген пасат спря, след което от него слезе Джонатан Лаудър. Въпреки силната си тревога за новините, които той й носеше, тя бе обзета от радост, когато видя високото му мускулесто тяло.

Изтича до вратата, отвори я и той веднага я притегли към себе си.

— Изпитвам такова облекчение — измърмори Джон.

— И за миг не си бях помислила… — започна тя.

Той я целуна и я прекъсна:

— … мислех, че си в Англия — завърши тя.

— Значи съм успял да те изненадам — притисна я той още по-силно и останаха така прегърнати за известно време.

Най-сетне Рейчъл развали магията:

— Това е Стивън, а това е Елън — каза и неохотно отстъпи крачка назад, за да представи домакините си, които бяха излезли отвън.

Джон се ръкува с тях и всички влязоха вътре. Стивън им посочи дивана и те седнаха, чакайки някой да заговори — което отне известно време. Сякаш никой не знаеше откъде да започне.

Джонатан сложи ръцете си върху нейните. Погледна я и остана изненада от това, което видя.

— Ранена си — възкликна той с искрена загриженост.

— Само драскотини — отговори тя.

— Само драскотини? Ти сериозно ли? Какво, за бога, се е случило с тебе?

Разказа му как се събудила в непозната гора през нощта, как се е скитала наоколо дълго време, без да знае коя е или къде е, и как едва не беше прегазена от Стивън.

— Беше в окаяно състояние — намеси се Стивън. — Просто не можех да я оставя там.

— Чакайте да видя дали правилно съм разбрал — каза Джонатан, приковал очи в Рейчъл. — Казваш, че си се събудила… близо до някаква вода… в гората?

— Да — отговори тя. — Но не си спомням какво е станало преди това. Ти каза, че ме е нямало с дни?

— Да. Сега да повторим: казваш, че има неща, които помниш, и други, които не помниш?

Тя кимна:

— Помня неща, които са се случили преди седмици и даже години. Но не мога да си спомня какво е станало преди два дни.

— Кое е последното нещо, което помниш?

Рейчъл прехапа устни.

— Не съм сто процента сигурна, но мисля, че помня как съм у дома, в Англия. Работех върху някои задачи в нашия бизнес. Последното, с което се занимавах, не беше ли новата демоверсия за уебсайта на Фреди Лангдън?

Рейчъл изглеждаше толкова щастлива, че си беше спомнила това. Джонатан — очевидно не. Не спираше да я гледа внимателно.

— Онази работа ли? Онова ли е последното нещо, което помниш?

— Да. Защо?

— Рейчъл, онзи сайт беше качен онлайн преди почти три седмици. След това ти работи върху уебсайтовете на Ателие 4 и Клорид Стюард. А точно преди да заминеш, работеше върху сайта на Класик Сивиа. Нали си спомняш това?

Тя наведе очи и сълзите отново набъбнаха.

Забравила съм нещо наистина ужасно.

Изведнъж изпита силно съмнение дали иска да чуе всичките неща, които той имаше да й каже. Но беше нещо, срещу което трябваше да се изправи. Той трябваше да й помогне, да освежи паметта й, каквито и да са последиците от това.

Рейчъл изчисти гърлото си.

— Джонатан… какво правя тук, в Шотландия?

Той впери обезсърчено поглед в обувките си.

— Хайде. Кажи ми. Трябва да знам. Трябва да започна отнякъде.

— Джени — тихо каза той.

Джени? Най-добрата й приятелка? За това ли говори той? Запита се как така не се беше сетила да позвъни на нея. Защо се бе сетила само за леля си?

— Какво за Джени?

Той колебливо отвърна на погледа й и очите им се срещнаха. Неговите сини очи излъчваха тъга.

— Господи, Рейчъл…

— Джонатан, какво има? — попита тя и гласът й издаваше отчаяние.

— Джени е…

— Кажи ми най-сетне! — извика тя.

— Заминала за западния бряг на едноседмична ваканция. Във Форт Уилям, за да изкачи Бен Невис. Но станал инцидент…

Гърлото на Рейчъл пресъхна.

Джон продължи почти с шепот:

— Паднала от една скала… Толкова съжалявам, Рейчъл. Джени е мъртва.

Тя го погледна като ударена от гръм. Въпреки че предчувстваше какво ще й каже, когато го каза беше като силен удар в стомаха и въздухът излетя от нея заедно с последните й защитни сили.

— Тя е мъртва? — изохка невярващо.

Мълчанието му й каза истината.

— Не — рече и цялото й същество бе шокирано и вцепенено. — Как съм могла да забравя това? Не бих могла да забравя нещо такова. Не може да е истина. Просто не може.

— Толкова съжалявам — повтори Джонатан.

Рейчъл откри, че й е трудно да диша. Почувства как я избива студена пот.

— Кога? — успя да попита.

— Преди десет дни. Почина в понеделник, на 14 юни. Но ние научихме едва на другия ден.

— Десет дни? Не… аз…

Още едно шокирано мълчание. Рейчъл впери поглед през прозореца; не знаеше какви въпроси да зададе и какви отговори могат да предизвикат те. Клоните на дъба се люлееха напред-назад от вятъра. Слънцето беше изчезнало под масата стоманеносиви облаци.

— Значи ми казваш, че съм в Шотландия защото Джени… защото тя…

— Защото тя почина и ти дойде за погребението — довърши Джонатан.

— Вече е погребана?

— Миналия понеделник.

— И аз съм била тук?

— Не само си била тук — отвърна Джонатан, — но си произнесла и надгробната реч.

— Надгробната реч? Аз съм произнесла надгробна реч?

— Да — потвърди Джонатан.

Потърси да се залови за някаква сламка.

— Казваш понеделник… Кой ден е днес?

— Четвъртък, 24 юни — каза Джонатан.

— Четвъртък?

Това беше прекалено. Току-що й бяха съобщили, че най-добрата й приятелка е мъртва и погребана, че тя е присъствала на погребението и дори е прочела надгробната реч, а сега не можеше да си спомни нищо от случилото се. Истински кошмар.

Джон се премести по-близо до нея и преметна ръка през раменете й.

— В планината? — попита замислено тя. — Джени е загинала в планината?

— Близо до Форт Уилям, същото място, на което винаги ходеше — тихо обясни той.

Джени е мъртва…

Мисълта се нави в нея като отрова в чаша. Това беше ужасното нещо, което бе усещала, че идва през цялото време. Но после вълните на шока преминаха през нея.

Не е така.

Рейчъл стисна ръката на Джонатан и впери разтревожен поглед в него.

— Каза, че паднала от скалата?

— Да.

— Не.

Той присви очи:

— Не?

Тя тръсна глава и повтори:

— Не.

Той примигна срещу нея неразбиращо.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя е… — Рейчъл погледна нагоре. — Искам да кажа, че тя не е мъртва.

Чу се да го казва, но самата тя не го разбираше.

— Не мога да разбера мисълта ти, Рейчъл — внимателно рече Джонатан.

Тя притисна и двете си ръце към лицето, сякаш искаше да се скрие, докато събере мислите си.

Елън седеше от другата страна на Рейчъл.

— По-полека, дете — каза й успокоително, както майка на по-малката си дъщеря. — Приеми го по-полека и внимателно. Няма нужда да правиш всичко веднага. Нека да стъпваме крачка по крачка.

Стивън седеше срещу нея неподвижен и мълчалив.

— Част от това е истина — каза Рейчъл, гледайки втренчено в пода. — Аз наистина се върнах заради Джени. Не си спомням нищо, но го вярвам. Не мога да обясня, но така го усещам. — Тя се закашля. — Просто не мога да приема, че Джени е мъртва. Не мога да повярвам.

Джон отвори уста като да каже нещо, но после я затвори и почти недоловимо поклати глава.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

— Съгласен съм с Елън — измърмори той.

Обикновено, ако Джон искаше нещо, той го преследваше със страст и убеденост. Беше такъв даже и в армията, години преди двамата да се срещнат. Неговият ентусиазъм и решимост бяха също причината той да отбележи такъв успех с Райт Тинг и да спечели сърцето на Рейчъл — нещо, което никой друг мъж, освен Грант Милър, не бе успял да постигне, а накрая тя беше зарязала Грант. Да се отказва — това не беше типично за Джон и бе една от многото причини Рейчъл да му се възхищава толкова. Но никога не го беше виждала така обезсърчен.

— Не, боя се, че това не може да почака — отговори тя. — Какво мислиш?

Той се поколеба, преди да отговори.

— Джени замина на екскурзия до Форт Уилямс и е била намерена в подножието на Бен Невис. Беше погребана и ти си присъствала там. Това се е случило, Рейчъл. Това са безспорни факти.

Неверието му кръстоса шпага с нейната скръб. Джон звучеше убедително и тя имаше острото усещане, че също пада от скала.

— Кой я е намерил?

— Друг турист, който случайно минал оттам.

— Защо според тебе е паднала?

Той сви рамене.

— Вероятно се е подхлъзнала.

— И тялото със сигурност е идентифицирано? Сигурен ли си в това?

— Да. Ти също беше сигурна. Сама ми го каза по телефона.

— И си сигурен, че бях на погребението? — настояваше тя.

— Аз самият не бях там, но ти ми се обади след това, в понеделник вечерта. Говорихме надълго и нашироко. Но после, във вторник сутринта, преди два дни, ти изчезна.

— А ти защо не беше на погребението?

— Ти не ме искаше да дойда там.

— Защо…?

Преди да успее да завърши въпроса си, Джон стана на крака.

— Както казах, Елън има право. Ще говорим за това друг път. Сега просто съм радостен, че пак си при мен и мисля, че ти е нужно известно време, за да се възстановиш.

Тя го погледна и се чу да казва нещо друго. Беше интуитивно, но изречено с желязна решимост.

— Нямам време, Джон. Трябва да я намеря.

Джон втренчи изумен поглед в нея.

— Слушай, Рейчъл. Не разбирам нищо.

Тя почака друго парченце от пъзела да се разкрие. Когато това не се случи, добави:

— Кажи ми пак каквото ти знаеш.

— Казах ти повечето неща.

Рейчъл въздъхна с неизказано чувство на безизходност. Промърмори така тихо, че никой не я чу:

— Във всеки случай аз трябва да я намеря.

12

Вторник, 15 юни, преди девет дни, беше по собствените думи на Рейчъл най-лошият ден в живота й.

Плановете им бяха грубо прекъснати. След работа се очакваше да ходят на вечеря в Иджипшън, нов ресторант в Челмсфорд. Тя щеше да се отбие набързо в апартамента си да се освежи, след което планираха да се срещнат в ресторанта.

Беше облякла набързо якето си, махна му с ръка и затвори вратата зад гърба си. Той имаше все още среща с един клиент — Хенри Томас, който бе пристигнал за уговорката с половин час закъснение — и нямаше да може да напусне офиса скоро.

В шест часа Джон прекъсна срещата си с Томас, за да се обади в Иджипшън да им каже, че ще закъснее и да ги помоли да предадат на Рейчъл, когато пристигне. Най-после в шест и трийсет срещата му с Томас свърши.

Той побърза да излезе навън и от колата позвъни на мобилния й. Не получи отговор. Опита отново. Може би не си чува телефона, помисли. Отново не получи отговор. Вероятно го чакаше, продължи да разсъждава, и беше изключила телефона и го бе пуснала в чантата си. Нямаше нужда да се тревожи.

Но всъщност се тревожеше. Не беше типично за нея да си изключва телефона, особено след като бяха решили да се срещнат.

Насили се да не се напряга прекалено. Беше на път да се наслади на една прекрасна вечер със своята приятелка и със сигурност щяха да си прекарат добре. Рейчъл го чакаше, може би вече бе изгубила търпение, защото, за разлика от друг път, той закъсняваше.

Когато пристигна в ресторанта, тя не се виждаше никъде. Потърси по масите, но не я откри седнала на никоя от тях.

Една сервитьорка се приближи до него.

— Добър вечер, господине. Мога ли да ви помогна?

— Резервирах тук маса за двама — каза Джон възможно най-спокойно, — а не виждам другия човек. Възможно ли е да чака на друго място?

— Имаме зона за чакане отпред — отговори услужливо сервитьорката. — Погледнахте ли там?

— Погледнах.

— Тогава съжалявам, господине. Не знам как мога да ви помогна.

Джон хвърли последен търсещ поглед в ресторанта. След като отново не я откри, реши да си тръгне.

— Благодаря — кимна на сервитьорката и излезе навън.

След като за пореден път се опита да я намери на мобилния, бързо закрачи към колата. Запали двигателя и отиде до нейната кооперация, защото не знаеше къде другаде да я търси. Поради някаква причина, която не можеше да си обясни даже на себе си, изпита силно предчувствие. Може би е претърпяла катастрофа на път за ресторанта.

Откри бялата й тойота пред жилищния комплекс на обичайното място под нейния прозорец. Позвъни на звънеца. Тя не му отвори.

Сега Джонатан започна истински да се тревожи. Беше убеден, че нещо ужасно се е случило. В колата си имаше собствен ключ за апартамента й и отиде да го вземе. Изтича нагоре по стълбите и влезе.

Рейчъл беше в дневната, седнала на стол с права облегалка. Стори му се, че изобщо не забеляза присъствието му. Беше заровила лице в ръцете си и плачеше.

Коленичи до нея.

— Рейчъл, скъпа, какво има?

Сякаш едва тогава тя го забеляза.

— Джонатан — прошепна тя между хлипанията.

Отпусна се в ръцете му и мина известно време, преди той да може да зададе въпроса, който изгаряше устните му.

— Какво е станало?

Историята излезе като объркан сноп от изблици и прекъсвания. Чарли Уотърс, репортер на Нордърн Джърнъл в Абърдийн, се беше обадил относно Джени Дугал, негова колежка и най-добра приятелка на Рейчъл.

Рейчъл и Джени бяха израснали заедно в едно и също село в Шотландия. Години наред бяха правили всичко заедно; даже бяха съквартирантки в колежа и бяха избрали една и съща първа специалност. Джени беше за нея нещо повече от скъпа приятелка; Рейчъл я смяташе за сестрата, която никога не бе имала. Преди да се премести в Англия заедно с родителите си преди десет години, Джени и Рейчъл бяха неразделни. По едно време Джонатан печално беше приел, че Рейчъл има по-близка връзка с Джени, отколкото някога щеше да има с него.

Чарли бавно и внимателно бе съобщил на Рейчъл, че Джени заминала миналия петък, 11 юни, за да прекара дълъг уикенд в занимания с планинско катерене, близо до Форт Уилям. Но изглежда не е била достатъчно внимателна. В понеделник беше паднала от височина четирийсет метра и не бе оцеляла при падането.

Джени беше само на трийсет, в разцвета на живота.

Разказът на Рейчъл за инцидента беше накъсан от пристъпи на плач. Джон остана при нея. Не можеше да й предложи утеха; нейният изблик на безкрайна мъка не можеше да бъде облекчен. Той също не остана незасегнат от скръбта. Ужасната вест го бе разтърсила издъно.

През петте години, в които беше познавал Рейчъл, Джени бе предприемала няколко пътувания до Англия, за да й гостува. Докато Рейчъл беше определено независима жена, която знаеше какво иска, Джени бе далеч по-дръзка: една освободена бунтарка и луда глава, която обичаше да подлага на проверка границите на възможностите си чрез катерене, скокове с бънджи и каране на сноуборд — все любими нейни занимания. Джени обичаше да живее на ръба.

Дивата, невъздържана Джени. Така пълна с живот, никога не можеща да стои мирна задълго. Джонатан и Рейчъл й бяха гостували в Шотландия три пъти, последният път в началото на тази година, през март. По време на същото това пътуване се бяха срещнали с леля Елизабет, а също и с Грейс Дугал, майката на Джени. В онзи момент Джени беше в отлично състояние на духа, очевидно напълно възстановила се след скъсването преди няколко месеца с нейния отколешен приятел Лестър Къминг.

Пътуването беше изтощително, но изпълнено със забавления. Бяха посетили много хора и обиколиха околностите. Неведнъж беше посрещал изгрева след дълга нощ по баровете. Изглежда на Джени изобщо не й беше необходим сън и се радваше почти като дете да влачи него и Рейчъл от кръчма на кръчма.

Когато се върнаха в Англия, Джон бе попитал Рейчъл дали Джени понякога я кара по-леко. Тя живее сякаш няма да има утре, беше казал той, а Рейчъл можа само да се съгласи.

Вече нямаше да има утре за Джени Дугал.

Онзи вторник, 15 юни, се оказа черен. Вечерта Рейчъл се обади на няколко приятели и познати в Шотландия. Не можеше да заспи. Едва в четвъртък успя донякъде да се овладее. Оставаше си измъчена от скръб, но потокът от сълзи бе започнал да затихва. Именно тогава тя реши, че ще отиде сама на погребението.

Решението й дойде като изненада за него, но един ден по-късно, в петък, тя беше още по-непреклонна. Щеше да потегли с колата на разсъмване и планираше да остане поне няколко дни след погребението в понеделник.

Имаше много хора, които искаше да посети. Беше си уредила спането в къщата на леля Елизабет — от сряда нататък, защото тя я беше дала под наем на други гости дотогава. Ардроу Хаус, белите пари за черни дни на Елизабет, бе разположена на божествено място, скрита в гората близо до селцето Абойн. Джонатан беше посетил през март онова, което всъщност беше втори дом за Рейчъл.

Джон се опита да я убеди да му позволи да замине за Шотландия с нея, но тя не искаше даже да чуе.

— Но защо не искаш да дойда с тебе? — бе попитал.

— Казах ти, искам да го направя сама — тя е моя приятелка.

— Беше и моя приятелка — каза той на уши, които бяха оглушали. — И ти си моя приятелка. Това няма ли някакво значение?

— Има голямо значение — увери го тя. — Но не и в този случай.

В петъка, преди да тръгне тя почти не говореше. Джон остана през целия ден с нея в апартамента й и мълчанието помежду им можеше да се пипне. Изглеждаше изтощена. Накрая призна, че почти не бе спала предишните нощи.

— Още по-сериозна причина да не шофираш сама по целия път до Шотландия — предупреди я той. — Можеше поне да си купиш билет за самолета.

— Не, с колата е добре. Ще ми даде възможност да помисля. Има нещо, което отдавна отлагам да направя — отговори тя загадъчно.

— Какво искаш да кажеш?

Изтощена, с подути сиви кръгове под очите, тя го погледна:

— Просто ме остави да направя каквото трябва. Иначе няма да намеря покой.

Нямаше представа какво има предвид и я помоли да му се довери. Как можеше да бъдат истински влюбени, ако тя имаше тайни от него? Но тя само бе поклатила глава и се беше отдалечила.

Искаше да тръгне след нея и да настоява да му каже какво крие от него. Но си заповяда да прехапе език и да не казва нищо. Трябваше да прояви разбиране, да не прави нищо, само да слуша. Иначе накрая можеше да унищожи онова, което обичаше повече от всичко на света.

По-късно щеше да съжалява за това мълчание.

В събота сутринта на 19 юни Рейчъл сложи багажа си в колата и пое на дългото пътуване до Шотландия. Когато тръгваше, в очите й имаше тъга и Джонатан с тревога й махна за довиждане.

Същия ден следобед й позвъни. Тя се намираше на М6 близо до Гретна Грийн. Когато отново й се обади вечерта, беше пристигнала в Старото колело на улица Куийн в Абърдийн, където смяташе да остане четири нощи до сутринта на следващата сряда.

В неделя пак разговаря с нея. Все още не беше ходила никъде. Притеснението, свързано с погребението на другия ден, я притискаше като черен облак и Джонатан не можа да познае нищо от отзивчивата Рейчъл, която обикновено се отразяваше в гласа й. Невинаги беше жизнерадостна — като всеки човек имаше и своите мрачни дни — но беше също такава екстровертна личност като Джени.

През целия понеделник се бе чувствал духом с нея. Обади й се рано вечерта и двамата тъжно поговориха за погребението.

Във вторник мобилният на Рейчъл беше изключен през целия ден и постоянно го препращаше към гласовата й поща. Беше позвънил най-малко трийсет пъти оттогава насам — всеки път напразно. Тя не отговаряше на обажданията му. В сряда — вчера — отново бе неоткриваема. Джон беше позвънил в Старото колело и разговаря с Лорийн, управителката на малкия хотел. Тя каза, че Рейчъл неочаквано бе напуснала във вторник сутринта.

Вторник. Предполагаше се, че тя ще остане в Старото колело до сряда, но беше напуснала един ден по-рано. Лорийн не знаеше защо; Рейчъл не й беше казала. Джонатан предположи, че е тръгнала за къщата на Елизабет с ден по-рано.

Беше странно обаче, че не го бе споменала. Също така беше странно, че телефонът й бе изключен. Всичко беше странно и той започна да се тревожи още повече. Джонатан беше позвънил и в Ардроу Хаус, но и оттам не получи отговор. Това, разсъждаваше той, можеше да означава просто, че е излязла. После се обади на самата леля Елизабет. Рейчъл трябва да е ходила да види Елизабет, ако бе тръгнала за къщата й един ден по-рано — в края на краищата ключовете бяха у леля й. Въпреки разговора си с Елизабет, от нея не получи никаква полезна информация. Рейчъл не бе я посещавала, каза му Елизабет, но я очаквала скоро да пристигне. Беше предала на Рейчъл ключовете за къщата в понеделник след погребението. Елизабет също му каза, че Рейчъл бе произнесла много емоционална реч по време на службата.

Дълбокото чувство на тревога у Джонатан се превърна в кратер.

Рейчъл сякаш се беше изпарила. Къде, за бога, бе отишла? Какво я беше обладало? Възможно ли е в крайна сметка да е останала в Ардроу Хаус? — възможно беше, но ако е така, защо не се беше обадила на леля си? Позвъни в къщата още няколко пъти, но не получи отговор. На кого още можеше да се обади?

Имам да свърша много неща, беше казала. Иначе никога няма да намеря покой.

Тези думи отекваха в главата му през целия ден в сряда.

Беше обмислял възможността да се обади в абърдийнската градска полиция и да я обяви за изчезнала. Но беше решил да не го прави. Сметна, че едва ли ще го вземат насериозно, защото не бе минало достатъчно дълго време. Освен това не вярваше на полицията.

Миналата нощ беше взел решението да замине и да я намери. Може би нямаше нищо сериозно — молеше се тревогите му да се окажат неоснователни — но беше непоносимо да седи и да чака да я чуе, и да се чувства толкова безсилен.

13

Стивън отвори бутилка Макалан и наля в четири чаши. Главата на Рейчъл още беше замаяна и Джонатан, Елън и Стивън я наблюдаваха. Джонатан я приласка при себе си на дивана.

— Значи ти не си бил на погребението — каза тя и опря глава в гърдите му.

— Не.

— Защо не исках да си там?

— Беше много неясна по въпроса. Каза, че си искала да помислиш, че имало неща, които трябва да свършиш. Беше малко възбудена.

— Неща, които трябва да свърша? Какво например?

— Не ми каза.

Тя млъкна за момент.

— Как стигнах дотук? Със самолета?

— Не, с твоята кола.

— И бях изчезнала тези последни няколко дни?

— Рейчъл… не е нужно да правим това точно сега.

— Аз искам. Искам да знам какво съм правила, след като съм тръгнала от къщи.

Колко голяма беше тази част от живота й, която вече не си спомняше? Две седмици? Три седмици? Така изглеждаше. Онова, което Джонатан разказа за Джени изглеждаше невъзможно, но трябваше да й разкрие всяка подробност, независимо колко бе незначителна.

— След като замина онази събота, всеки ден се чувахме по телефона — до вторник. Оттогава насетне телефонът ти беше изключен. Сега знам, че си напуснала хотела същия ден. Но не си отишла в Ардроу Хаус.

— Какъв хотел?

— Старото колело в Абърдийн. Предполагаше се, че ще останеш там до вчера, а после ще прекараш няколко дни в къщата на Елизабет.

— Ключовете… — каза тя.

— Ключовете ли?

— У мен имаше ключове…

— Чакай, ще отида да ги донеса — обади се Елън и излезе от стаята.

— Какво друго? — попита Рейчъл.

— Сега стигнахме до миналата нощ, която очевидно си прекарала навън в гората, в планината.

Чу отчаянието в собствения си глас.

— И после се качи на самолета — каза тя.

— Да, не можех да понеса да чакам повече.

Тя все още се чувстваше така, сякаш той разговаряше с друг човек — сякаш някой друг бе изгубил най-добрата си приятелка, някой друг беше стоял до ковчега и беше изнасял надгробно слово в църквата.

Рейчъл беше сънувала кошмари, в които майка й и баща й умираха. Понякога те бяха така живи, че почти се разплакваше от облекчение, когато се събуждаше и разбираше, че е било само сън. Защо не можеше и това да е сън?

Може би беше.

Трябва да я намеря.

Мисълта отново се върна при нея, заедно с притискащото усещане, че скоро ще остане с празни ръце, че не й остава време.

— Когато говорихме за последно, в понеделник… — тя прехапа долната си устна. — Тогава имах ли памет?

— Да, Рейчъл. Все още помнеше всичко.

— Казах ли нещо за това, което се готвя да правя?

— Не. Говорихме главно за погребението, не за твоите планове.

— Ето ги — каза Елън, която се върна в дневната с двата ключа.

— Може ли да ги видя? — помоли Рейчъл.

Когато Елън й подаде ключовете, в същия миг знаеше закъде е сребристият ключ.

— Къщата на леля ми — каза убедено.

— Дала ти го е в понеделник — обясни Джон. — Каза ми го, когато говорих с нея по телефона. А другият?

— Обзалагам се, че е за хотела.

— Трябва да си го взела с тебе случайно — предположи Джон.

— Изглежда е така.

— И нямаше нищо друго у тебе? Какво ще кажеш за ключовете за колата? Или за твоя апартамент?

— Не са у мен — отговори тя.

Пийна малко уиски и това помогна да се успокои, но също така направи света по-замъглен. Джон виждаше, че е изтощена.

— Мисля, че сега трябва да вървим — рече накрая той. — Ще те заведа в Ардроу Хаус и ще те сложа да си легнеш.

Този път тя не възрази. Той се изправи и се обърна към Елън и Стивън.

— Значи тръгвате? — попита Елън.

— Да — отвърна Джон. — Изглежда най-разумно. Ще я оставя да поспи и ще видим какво ще стане.

— Мъдро решение — одобри Стивън.

Рейчъл успя да се усмихне.

— Ако не беше ти, още щях да скитам там.

— Всичко е наред — Стивън махна с ръка на благодарностите й. — Но поддържайте връзка с нас. Нека да знаем как се справяш.

— Обещавам — каза Рейчъл. — Вие двамата сте толкова мили хора. Никога няма да ви забравя.

Целуна Стивън и Елън за сбогом, а после излязоха отвън до колата на Джон. Той отвори вратата на пасата, тя седна и потеглиха.

Единственото нещо, което знаем, е, че си прекарала миналата нощ в гората…

Това беше факт. Всичко останало изглеждаше сюрреалистично.

Горските хълмове и ливади се простираха от двете им страни, както са били там вечно; вчера и предишния ден, във времената на келтите и милиони години преди това. Шотландската природа беше вечна.

Но нейното съществувание се беше разклатило. Тя беше ли съществувала вчера?

Струваше й се, че животът й започва днес, че всичко преди днес е било кошмар. Понякога е невъзможно да различим реалността от сънищата.

14

Джонатан познаваше Рейчъл от времето, когато двамата работеха заедно в Ландън Поуст. Когато напусна армията на двайсет и седем, прекара три години работейки за вестника и накрая стигна до поста главен редактор на отдел Вътрешни новини.

Когато навърши трийсет, реши да започне самостоятелен бизнес. Основа агенция за разработка на текстове и създаване на уебсайтове — нещо, което винаги бе искал да прави. Баща му, оксиженист в Стоманолеярна Флин, беше силно против начинанието му като предприемач. Майка му беше на същото мнение. Да си самонает бе изпълнено с рискове, говореха те. Той имаше добра кариера във вестника, настояваше баща му. Защо да я изхвърля на вятъра? Но Джонатан беше непреклонен. Щеше да започне свой собствен бизнес, край на дискусията.

Първият му голям клиент беше Ландън Поуст — клиент, който продължаваше да е негов. През 2008-ма, първата година, бе работил вкъщи. През 2009-та беше взел под наем цял етаж от Уелс Билдинг, офис-комплекс близо до центъра на Челмсфорд, който делеше с консултантска фирма и адвокатска кантора. В неговия офис имаше работно пространство за трима служители. С нарастване на обема на работа знаеше, че ще се нуждае от помощници. Първият човек, за когото се сети, беше Рейчъл Сондърс; негова бивша колежка от Поуст.

Две години преди това, в късния следобед на един необичайно горещ летен ден, беше минала край бюрото му за първи път. Погледът му падна върху нея, защото тя бе така изумително привлекателна. Лице със загар, дълга, гарвановочерна коса, стегнато, гъвкаво тяло — мечтата на всеки нормален мъж за желаната жена. Беше я определил като малко над двайсет, до двайсет и пет.

Тя имаше среща с Кевин Бексби, шефът на Джон, и бе влязла в неговия офис. Петдесет минути по-късно излезе. Бексби се ръкува с нея, а тя изпрати на Джонатан широка усмивка, докато минаваше край бюрото му. За своя изненада усети как сърцето му се разтуптя. По-бързо, отколкото беше туптяло за Роузи през двете години, прекарани с нея — преди тя да избяга с някакъв тип на име Рик Чапман.

По-късно през деня попита Бексби коя беше младата жена, влязла в офиса му.

— Кандидат за работа.

— Така ли? Квалифицирана ли е?

— Ти да не би да искаш да вършиш моята работа? — измърмори недоволно Бексби.

— За нищо на света — ухили се широко Джон. — Смея ли?

Няколко седмици по-късно Бексби обяви, че редакторският отдел ще бъде попълнен с Рейчъл Сондърс. Сутринта на първия й работен ден я запознаха с нейните колеги. Джонатан й подаде ръка и когато тя я стисна топло, реши да я опознае по-отблизо — и то по-скоро. После откри за свой ужас, но не изненада, че тя редовно излиза с някого.

Тя работеше в отдел Градски новини, един етаж по-долу от него, което правеше трудно да я среща случайно. Когато най-сетне получи възможност да говори с нея, беше след като направи най-голямата издънка в кариерата си.

Беше написал статия за строителна измама. Джон бе цитирал ненадежден източник и на всичко отгоре беше объркал фактите. Когато отпечатаха пълната с политически заряд статия в Поуст, Бексби така побесня, че Джон се изплаши да не изгуби работата си.

Онази вечер, в мъртвия час между края на дневната смяна и пристигането на нощната, той седеше сам в барчето и унило гледаше в пластмасовата чаша за кафе. В този момент влезе Рейчъл и седна на масата до него.

— Чух какво се е случило — каза тя. — Как си?

— Имал съм и по-добри дни — отговори той.

За негова изненада тя се усмихна. Не се засмя, но и не го потупа съчувствено по гърба. Рейчъл Сондърс очевидно се забавляваше.

— Е, нали знаеш какво казват? С днешния вестник ще увиеш утрешната риба.

Джонатан погледна някъде в страни.

— Гледай Бексби да не те чуе. За него всеки брой на вестника е свещен.

— Само исках да кажа, че с това светът не свършва.

Той въздъхна тихо.

— Е, аз пък си мислех какво ли е да отидеш в манастир?

Тя го изучава известно време, а после кимна:

— Прав си.

Той я погледна озадачен:

— Моля?

— Монашеското расо би ти стояло добре. Имаш и хубав глас. Обзалагам се, че монахините ще останат впечатлени.

Той се засмя, но не беше в настроение.

— Твърде мила си с мен.

— Знам — рече тя весело. — Винаги съм готова да депресирам още повече депресираните. Това ми е нещо като мисия в живота.

Засмя се с оня прекрасен смях, наведе се напред и сложи ръцете си върху неговите:

— Не позволявай да те засегне твърде дълбоко. Животът е твърде кратък.

Затова когато мислеше кой трябва да е първият му служител в Райт Тинг, той се бе сетил за нея. Не само заради приятелството им от Поуст, но също така защото беше добра в работата си. За нея, както и за него, преминаването от вестника към неговата агенция съдържаше риск. В Поуст тя знаеше какво държи в ръцете си, което не беше така в малката агенция — в края на краищата той можеше и да банкрутира — но може би тя щеше да се зарадва на предизвикателството. Поне можеше да я попита. Ако откаже, винаги можеше да публикува във вестника обява, че си търси помощник.

Обади й се и тя каза, че ще си помисли. Не й трябваше много време. Седмица по-късно му звънна и прие предложението.

Веднага щом започнаха да работят заедно, откриха разликата между това да са колеги във вестника и да работят като колеги в малка агенция. Нейната разхвърляност беше постоянен източник на раздразнение за него. Бюрото й вечно беше в безпорядък. Поради това тя забравяше едно, губеше друго и нарушаваше крайни срокове. Беше хаотична и вкъщи, призна тя. Получаваше непрекъснато напомняния за плащане, или звънеше помощничката на зъболекаря в кисело настроение, за да я смъмри, че е изпуснала часа си. Но тя обеща да се постарае и да се поправи.

— Би било чудесно — каза той, не без нотка на сарказъм.

Джонатан винаги поддържаше нещата си в ред — което изключваше случайните грешки. Мразеше бъркотията. Винаги педантично се беше придържал към реда и чистотата — поведение, засилено от годините служба в армията.

Единственият път, когато наистина й се ядоса, обаче, беше когато изгуби скъпа сребърна химикалка Паркър, любимата му. Случи се една сутрин, когато закъсняваше за среща. Трябваше да си намери химикалката, преди да тръгне и докато търсеше по бюрото, забеляза Рейчъл до отворената врата на неговата стая.

— Рейчъл! — извика тревожно, застанал на колене до стола си.

Тя го видя на земята и се ухили.

— Прошепнахте името ми, милорд?

— По дяволите, дръж се сериозно. Не мога да си намеря химикалката Паркър. Ти ли я взе?

— Бих ли посмяла? Ти ми забрани да влизам в тази стая, забрави ли? Освен когато трябва да се изхвърли боклукът от кошчето или искаш кафе. Не бих си и помислила да взема нещо твое.

— Е, не мога да си намеря химикалката.

Усмивката й стана още по-широка.

— Бедното момче, наистина ли изгуби нещо? Ти? — Тя дойде и седна до него на стола му. — Продължавай. Много е забавно.

Лицето му се покри с червенина; за миг остана безмълвен, втренчен в нея. След това тя стана със смях, и двамата потърсиха и намериха химикалката. Беше се изтърколила зад един шкаф с папки.

Нещо друго също се бе променило, откакто за последно се бяха видели в Поуст. Тя се бе разделила с приятеля си. Отново беше свободна, така бе казала, и беше решила да си остане такава дълго време. Бе опитал всичко, за да промени решението й, ала тя не отстъпи.

Но той продължи да я преследва настойчиво и не след дълго започнаха да делят едно легло. Независимо от това Рейчъл бе решена да позволи връзката им да стигне само дотам. Беше се преместила от Рединг в апартамент в Челмсфорд през 2009 година и той понякога оставаше при нея. Тя обаче не се премести при него, въпреки настояванията му. Искаше да води свой собствен живот.

Имаше си и чудатости. Най-странната според него беше ненавистното й отношение към птиците. Мразеше ги. Почти всичко, което летеше, я караше да изпитва безпокойство и страх. И много боледуваше. Често пъти сънят й беше накъсан и се чувстваше зле дни наред. Неведнъж й бе казвал, че трябва да си направи пълни изследвания, но тя винаги отказваше.

Това беше техният живот доскоро. Той се бореше да направи Райт Тинг преуспяла агенция и през 2010 година нае Джефри Коумс като офис мениджър. Той имаше същите хобита като него и играеше ръгби в един местен клуб. И непрестанно ухажваше Рейчъл.

Но миналата седмица всичко се промени.

След като минаха през Олдхед, Торфинс и Кинкардин О’Нийл, пристигнаха пред Ардроу Хаус. Къщата се намираше на три мили от село Абойн, на частен черен път, който извиваше между високи борове. Отпред пред къщата имаше пасище за крави; зад нея се извисяваха до небесата хълмовете Калантих. Самата къща беше скътана в края на гората.

Джонатан плъзна колата край белите стени на Ардроу Хаус и паркира пасата. Рейчъл слезе и влезе вътре. Къщата миришеше на свежо, след като леля й бе почистила. Винаги се стараеше на гостите й да не им липсва нищо, а като знаеше, че следващият й гост щеше да е Рейчъл, вероятно е била мотивирана да направи жилището безупречно. Рейчъл беше нейното малко момиченце и нищо не бе прекалено добро за нея.

Ардроу Хаус беше уютна, романтична и семпла: имаше само две спални, кухня, баня и дневна. Но каква гледка! Едната спалня предлагаше панорама към поляни и хълмове. През еркерните прозорци в дневната гората изглеждаше като рисунка, направена от ръката на Бог. Килимче на карета украсяваше мястото пред камината, а столовете бяха тапицирани и удобни. Къщата винаги я беше очаровала. Но не и днес.

— Имаш ли нещо против да полегна? Направо съм разнебитена.

— Абсолютно нищо. Идеята е отлична. Ще ти помогна да си легнеш.

— Мисля, че мога да се справя.

Рейчъл влезе в спалнята, съблече се и легна в леглото с балдахин. Джон седна до нея.

— Ти се върна. Само това е важно сега — каза той.

Грешиш, Джон, защото аз трябва да я намеря. Тя не е мъртва — просто не искам да го повярвам.

Беше му го казала, но той не бе убеден.

Ще я открия, кълна се.

Но не днес. Всичките й сили бяха изцедени. Очите й се затвориха.

Чу как леглото изскърца, когато той стана. После всичко угасна.

Тъмнина, нищо, освен чернилка и нейното собствено дишане, единственото нещо, което чува. Не е сама; при нея има нещо. Не може да го види, скрито е в мрака, но то е там и я наблюдава. Трябва да избяга, но не може, не може да се махне. Дишането й зачестява, зад стиснатите й зъби се надига вик. После чува нещо като ръмжене. Ниско и заплашително. Все още не вижда нищо, но после то се връща: гъргорещото громолене, така близко…

Рейчъл изпищя и се изправи в леглото. Беше окъпана в пот и за миг нямаше представа къде се намира. Все още беше тъмно. После си спомни. Ардроу Хаус.

Джонатан спеше спокойно до нея. Не се събуди. Тя огледа стаята и очите й се спряха на прозореца, зад който стоеше мрака на нощта.

Плъзна се изпод завивката и стана. През главата й премина пронизваща болка. Отпусна се на края на леглото. Притисна ръка към слепоочието си и се опита да си припомни кошмара. Спомни си мастилена тъмнина и … при мен имаше нещо.

Кой беше? Какво беше? Нямаше представа, но определено го чу да ръмжи.

В истинския живот, не просто в този кошмар.

Някакво животно.

Какво се беше случило с нея, преди да дойде в съзнание в гората?

Пое дълбоко дъх, за да се успокои. После стана пак и тръгна към вратата на спалнята. Олюля се и се хвана за един стол, точно навреме. Отново започна да диша дълбоко, борейки се с вълната на прилошаването. Стигна до вратата и тъкмо щеше да я отвори, когато разбра в пристъп на ужас, че се страхува. Заповяда си да го направи и вратата се открехна. Надникна в коридора. Там нямаше нищо.

Рейчъл пристъпи напред към кухнята. Влезе в нея, светна и седна на кухненската маса; умът й се бореше с тъгата, нещастието и страха.

Огледа се наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Кухненският плот. Шкафчетата. Тенджерите и тиганите. И кухненският прозорец. Погледна през прозореца. Стори й се, че вижда някой или нещо навън, което я гледаше, и по тялото й премина тръпка от ужас.

Каквото и да бе преживяла на хълмовете край Уайтмонт, то е било ужасно. Все още не можеше да сглоби пъзела, но чувството на страх растеше в нея като злокачествен тумор.

Там не е била сама.

През нощта нещо се спусна върху мене отгоре.

Рейчъл затвори очи. В ума си изведнъж видя Джени Дугал. Тя се намираше на някакво тъмно място, което Рейчъл не познаваше. Джени протегна ръка. В очите й имаше страх, устата й се отвори.

На Рейчъл й се стори, че казва: Ела да ме спасиш.

15

— Рейчъл?

Гласът на Джонатан нахлу в съня й и тя се събуди. Повдигна глава от ръцете си и примигна. Най-напред не разбра защо спеше на кухненската маса, но после си спомни.

— Джонатан — каза тя. Изправи гръб и остра болка я захапа в раменете.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Събудих се през нощта.

Той седна срещу нея.

— И дойде тук и седна на масата?

Ярка дневна светлина нахлу през източния прозорец. Погледна навън, но там нямаше нищо. Може би онова, което бе видяла през нощта, е било илюзия, помисли си тя. Но кошмарът й определено не беше илюзия.

— Как се чувстваш? — попита Джонатан.

— Била съм и по-добре.

Тя се изправи. Протегна се и бавно тръгна към прозореца. Ниска мъгла се стелеше над пасището. За миг се загледа в нея, а после се обърна.

— Ходих някъде — каза тя тихо.

Джон се намръщи.

Пръстите на Рейчъл минаха по дългата й гарвановочерна коса.

— Спомних си още нещо.

— Кажи ми.

— Помня, че там, където се намирах, беше черно като в гроб — започна тя с глас, който сякаш идваше отдалече. — Не можех да изляза, а при мене имаше още нещо. Нещо, което ръмжеше, нещо, което звучеше като… — тя потърси точното сравнение, — … като бясно куче.

Но не беше куче, беше…

Един образ изплува, но после изчезна. Каквото и да беше, споменът за него направи тръпки да полазят по гърба й. Джон сложи ръце върху раменете й.

Дали не беше нещо демонично?

Не знаеше какво да каже по-нататък. Може би цялото нещо е някакво безумие. Би искала да повярва в него, но може би безумието беше, че е истина.

Джон я гледаше зяпнал и се опитваше да открие някакъв смисъл във всичко това.

— Това е — изрече тя дрезгаво. — Толкова си спомням. Мисля, че това съм преживяла в дните, когато изчезнах.

Джон внимателно подбра думите си:

— Добре, хубаво. Била си на тъмно. Как успя да избягаш оттам?

Тя помисли и повдигна рамене.

— Не знам.

Джон погледна покрай нея към ливадата и мъглата.

— Джени… — изведнъж прошепна Рейчъл, повече на себе си, отколкото на Джон. — Божичко, Джени е някъде там и е жива. Има нужда от мен. Трябва да отида при нея.

Джон въздъхна.

— Рейчъл, казах ти: била е намерена. Не в хълмовете край Уайтмонт, където си била ти, а на двеста и петдесет километра във Форт Уилям, на западния бряг.

Рейчъл обърна очи настрани. В основни линии той й казваше, че преживява труден момент и че трябва да си изясни някои неща. Но си оставаше факт, че както и да пренареждаше нещата, Джени наистина беше мъртва.

Не, не е…

— Джон — погледна го тя, — казала ли съм нещо за това, че Джени все още е жива, преди да изчезна?

— Не. Единствено каза, че има неща, които трябва да свършиш и за които да помислиш. И че няма да намериш покой, докато не го направиш. Вече ти го казах.

Рейчъл бавно кимна.

— И си сигурен, че не бях малко по-конкретна?

— Не пред мен. Възможно ли е да си го обсъждала с някой друг?

— С кого…? — започна тя, но после си спомни нещо. — Джени е единствената, на която винаги се доверявах. Между нас нямаше тайни.

Джон масажираше с пръсти главата си.

— За какво се отнасяха последните ви разговори по телефона? Имам предвид онези, които си спомняш.

Рейчъл седна на перваза на прозореца.

— Не помня. Наистина не помня.

— Хайде. Трябва да си спомниш нещо.

Тя стана и бързо потри бузата си с ръка.

— Звучиш така, сякаш гърлото ти е пресъхнало. Искаш ли да ти приготвя малко чай?

— Не, ти седни. Аз ще го направя.

Той напълни чайника и включи печката. Рейчъл си блъскаше ума, докато чакаха водата да заври. Разбира се, трябва да е говорила с Джени през последните няколко седмици. Често говореха по телефона. Но за какво? Припомни си няколко глупави разговора, но нищо специално. После през главата й премина мисъл, която, боеше се, Джон вероятно би намерил за нелепа.

— Мога ли да използвам телефона ти за момент? — помоли тя.

— Защо?

— Искам да опитам нещо.

Той й подаде своя Блекбъри. Номерът, който набра, беше от онези, които знаеше наизуст. Все още й бе странно, че помнеше с кристална яснота неща, случили се преди повече от няколко седмици, но не можеше да си спомни нищо за онова, което се е случило само преди няколко дни. Пръстите й се раздвижиха по екрана, докато набираше мобилния на Джени, който тя винаги носеше със себе си. Чувствала се като гола без него, често казваше тя.

Какво очакваше? Някой да отговори? Изглеждаше така естествено да се обади на приятелката си, да чуе гласа на Джени. Силният, жив, забързан глас, сякаш животът й беше постоянна надпревара с увеселително влакче — какъвто беше през повечето време. И тя наистина чу този глас. Като записано съобщение на гласовата поща.

Хей! Вие се свързахте с Джени. Оставете съобщение и аз ще отговоря на обаждането ви!

Рейчъл не остави съобщение. Вместо това подаде обратно телефона на Джон. Чувстваше, че няма нужда да обяснява на кого се беше обадила, и той не попита. В очите му прочете разочарование, че тя продължава да отказва да приеме реалността. Или може би беше сърдит на нейната упоритост.

Водата завря. Джон наля чай в две чаши.

Докато пиеше чая си, той повтори последния си въпрос:

— Рейчъл, последния път, когато се обади на Джени, за какво си говорихте?

— Обичайните неща — отвърна тя. — Мъже, мода, работа. Женски работи. — Изведнъж се сети за нещо: — О, да, говорихме за Лестър.

— Лестър Къминг? Мислех, че е приключила с него. Тя защо повдигна темата?

— Ами, те продължаваха да си говорят от време на време, след като тя се премести в новия си апартамент, а той живееше в Глазгоу. Бяха престанали да се карат.

Джон помисли малко.

— Чух, че е бил на погребението й.

— Какво? — извика смаяно Рейчъл. — Как ти хрумна това?

— Самата ти ми го каза в понеделник вечерта след погребението.

— Казала съм ти го аз?

— Да. Когато ти се обадих в Старото колело.

— О-о? — рече глухо. — И какво друго казах за Лестър?

Джон потри носа си с пръст.

— Само това, че не ти било приятно да го видиш отново. Меко казано.

— Пак ли съм се скарала с него?

— Не на погребението, поне така ми каза.

Рейчъл въздъхна.

— Той вероятно се е държал прилично по време на службата. Пък и донякъде мога да разбера присъствието му там. Така и не успях да убедя Джени какъв психопат е той.

— Наистина ли е психопат?

Нещо в тона на Джон привлече вниманието й.

— Защо питаш? — поиска да разбере тя.

— Просто ми се стори важно. Не ме питай защо. Такова чувство имам и аз. Разбирам, че връзката му с Джени беше предимно сексуална…

— Да, и то доста крайна — потвърди Рейчъл и сведе поглед. — Занимаваха се с неща като въжета, скоби за стягане на зърната на гърдите, маски, кожа, какво ли не. Странни неща. Джени ми разказваше, но никога не съм казвала на никого, дори и на тебе.

— Благодаря ти. Не е моя работа, слава богу. Но признавам, че съм малко изненадан да науча тези неща. Джени наистина ли беше такъв, да го наречем „свободен дух“, поради липса на по-добра дума?

— Беше — отговори безизразно Рейчъл. — Тя и аз… ние…

Джон повдигна вежди и тя млъкна.

— Нищо. Това беше между мен и нея.

Джон беше много любопитен да научи какво се канеше да му каже, но реши да не я притиска.

— Лестър палеше от четвърт — въздъхна Рейчъл. — Удряше я по начин, който нямаше нищо общо с любовната игра. Стигна много далече и тя скъса с него миналия декември. Но трябваше много да я убеждавам, преди най-накрая да го напусне. Послуша ме, но дълбоко в себе си никога не е преставала да го обича.

— Да го обича? В никакъв случай. Може би да се нуждае от него, за да получи извратен секс, може би колкото по-извратен, толкова по-добре. Но просто не мога да повярвам, че го е обичала. — Джонатан поклати глава. — Жените са такава загадка.

— Това показва, че си мъж — рече тя с лека усмивка. — Просто не ни разбираш и никога няма да можеш да ни разбереш. Както и да е, най-накрая тя скъса с Лестър, слава богу.

— Когато Джени го напусна, той ти се обади с някаква обида към теб. Обвиняваше те за раздялата им. Ти ми го каза преди месеци… — Осени го внезапно прозрение: — Сега като се замислих, може би Лестър е онзи, който ти е направил нещо в гората?

Тя размисли над това.

— Не, не мисля…

— Как точно те обиди след скъсването им с Джени?

— Забрави — извърна тя лицето си.

— Ето пак — въздъхна Джон.

Тя остави чая си.

— Какво трябва да означава това?

Той разпери ръце.

— Само това ли си готова да споделиш с мен за караницата помежду ви, след като ти си убедила Джени да скъса с него? Защо?

— Защото няма значение, ето защо.

— Няма значение ли? Защо не оставиш аз да преценя това? Когато ти е удобно си по-затворена и от стрида.

Рейчъл скръсти ръце на гърдите си.

— Сега ли трябва да обсъждаме това?

— Да, трябва — натърти той. — Рейчъл, погледни ме.

Тя го погледна.

— Обичам те повече, отколкото си мислиш и това, че не ми вярваш, ме убива. Днес можеше да не сме в ситуацията, в която сме, ако беше откровена с мен. Ако ми беше позволила да дойда на погребението — което като твой приятел трябваше да направя — това можеше никога да не се случи. Забравяш колко много се тревожех. И колко много продължавам да се тревожа!

— Джон — гласът й секна.

— Какво друго мога да направя, за да те убедя, че означаваш всичко за мен, Рейчъл? Че те обичам и искам за тебе най-доброто? Какво? Моля те, кажи ми! — Думите изскочиха от него бързо и искрено.

Тя изхлипа и гневът му се уталожи.

— Съжалявам, Джон. Изобщо не съм имала намерение да те нараня или да те държа настрана.

Изведнъж той не знаеше накъде да погледне.

— Аз също съжалявам. Нервите ми са изопнати.

Рейчъл продължи да хлипа. Тя едва сега осъзнаваше през какво го бе накарала да премине през последните дни. Беше изчезнала без следа, а всичко, което Джон можеше да направи, бе да чака и да се моли. Беше прав за това, че го държи на разстояние.

Той искаше нейната любов, не само тялото й. Разбираше го, но не можеше да му даде онова, което той най-много искаше. Дори и да искаше да го направи, не можеше. Обичаше Джонатан, но същевременно мисълта да се отдаде на една по-трайна връзка я ужасяваше. Ако се преместеше при него, това би означавало повече да няма свое пространство. Същото се бе случило и с бившия й приятел Грант Милър — страхът да се отдаде напълно и безусловно.

Никога не бе имала други сериозни връзки, само краткотрайни флиртове. Може би истинските връзки не бяха за нея. Но не мислеше, че Джон би приел тази реалност.

Това би означавало край на всичко, което имаха заедно, а честно казано тя не искаше то да свършва. Обичаше го твърде много, за да допусне това да се случи.

Избърса горещите си сълзи.

— Какво ще правим сега?

Той помисли над това.

— Като начало, да спрем да говорим за Лестър. Темата е болезнена и потиска и двама ни. Но мога ли да предложа още нещо?

— Давай.

— Не е ли редно да те прегледа лекар? Искам да кажа, кой знае какво друго може да не е наред, освен загубата на памет?

— Имам цицина на главата и няколко драскотини, това е всичко. Не е толкова зле.

— Ти не си лекар.

— Добре съм, Джон. Просто съм малко объркана и изтощена.

— Какъв инат — въздъхна той. — Добре, ще сключа с теб сделка. Ако сметна за необходимо, ще те заведа на лекар. И няма да слушам никакви аргументи.

— Добре. Приемам сделката.

— Всеки разумен човек ще я кара по-полека няколко дни след преживяване като твоето. Но не и ти.

— Не, не и аз. Аз не съм като другите и вероятно не съм много разумна — тонът на Рейчъл стана топъл и любящ. — Съжалявам, че те държа настрана от толкова неща, Джон. И за това, че не ти позволих да дойдеш с мен на погребението. Не си спомням какво съм казала, преди да тръгна, но направих огромна грешка. Съжалявам. Наистина.

След малка пауза, тя продължи малко по-делово:

— На погребението сигурно съм разговаряла с леля ми и майката на Джени. Трябва да отидем да поговорим с тях.

— Да, мисля, че си права. Има и още нещо, което трябва да свършим. — Срещна озадачения й поглед. — Какво има в пощенската ти кутия?

— Какво?

— Изгубила си мобилния си телефон, но в компютъра ти би трябвало да има имейли, писма, съобщения от фейсбук, такива неща. Не мислиш ли, че там може да открием някои интересни неща? Неща, които те свързват с Джени?

— Но компютърът ми е в Англия.

— Джефри би могъл да провери файловете ти, ако му позволиш.

— Повечето ми лични имейли са на лаптопа вкъщи.

— Ключът за твоя апартамент е у дома, мога да помоля Джефри да го вземе оттам. Той може да влезе, защото Сам има ключ.

Сам — Саманта Бикърс — беше съседка на Джонатан. Почистваше жилището му веднъж седмично.

Рейчъл прехапа устни. Идеята Джефри Коумс да се рови в личните й файлове не й допадна, но май нямаше голям избор.

— Добре, направи го. Не очаквам да намери нещо, но няма да сме сигурни, докато не проверим.

— Веднага ще се обадя на Джефри — каза Джон.

Джон предаде накратко новините на Джефри. Каза му, че е с Рейчъл и че е важно да проверят компютъра й за вероятни писма или бележки от Джени. Джефри обеща да помогне, без да издава с нищо, че намира молбата за необикновена.

После позвъни на леля Елизабет. Извини се за това, че не беше отишъл предишния ден. Леля Елизабет измърмори недоволно нещо за това как бе чакала напразно, но той я омилостиви като й каза, че двамата ще пристигнат колкото е възможно по-скоро.

Изкъпаха се заедно. След като се изтри с хавлията, Рейчъл с отчаяние се сети, че няма чисти дрехи. Нямаше дори чист комплект бельо.

— Нямам и никакви пари — оплака се тя. — Чувствам се сякаш съм напълно зависима от теб.

— Харесва ми това чувство — усмихна се той. — Така или иначе трябва да отидем да напазаруваме, тъй като в хладилника няма храна. Защо да не хапнем по един сандвич в супермаркета в Абойн и да напазаруваме оттам.

Рейчъл се съгласи и тръгнаха. Джон я следеше с орлов поглед, държеше се почти като неин бодигард. Все още се страхуваше за нейното физическо и психическо здраве, физически му изглеждаше добре. Но дали беше в добра форма умствено? От един приятел в армията, ветеран от Ирак, знаеше нещичко за амнезията. Той прекарал остър пристъп на амнезия, след като бил ранен при едно нападение и видял как най-добрият му приятел бил пръснат на парчета от сухопътна мина. Приятелят на Джон никога не бе възстановил напълно паметта си за събитията непосредствено около момента на тази опустошителна травма.

Хапнаха по един сандвич и купиха някои продукти — месо, яйца, зеленчуци, хляб. Рейчъл също така натовари мляко и газирана вода в своята количка. Когато стигнаха до щанда с дамско бельо, лицето й помръкна.

— Гледай какво ме карат да нося. Тези неща са направо ужасни! Това и баба ми не би го обула. Наистина ли могат да предложат само това?

Джонатан си наложи пряко сили да се сдържи да не се разсмее на глас. Плати покупките им и се върнаха при колата. След като пристигнаха в къщата и прибраха продуктите, Джон каза:

— Слушай. Днес може малко да разпуснем и да продължим да правим каквото правихме вчера.

Тя поклати глава.

— Не мога просто да стоя тук, Джон. Ще полудея.

— И си сигурна, че не искаш да те види лекар, ей така, просто за всеки случай?

— Нищо ми няма — отговори тя твърдо.

— Сигурна си, че няма да припаднеш?

— Съвсем сигурна — натърти тя.

— В такъв случай, имам предложение за теб.

— Цялата съм слух.

— Ще отидем да видим леля ти и майката на Джени, докато Джефри проверява твоя лаптоп. Но първо трябва да се върнем в гората.

Тя премигна.

— Уайтмонт — уточни той. — Трябва да намерим мястото, откъдето си дошла. Ако се върнем оттам назад по твоите стъпки, къде ли ще ни отведе?

Видя неохотата, изписана на лицето й.

— Страх ли те е?

— Да.

— Рейчъл, наистина не е необходимо да го правим днес. Знаеш, че по-скоро бих почакал до утре, да ти дадем малко истинска почивка.

Тя размаха пръст срещу него.

— Трябва да го направя, Джон. Трябва да открия какво ми се е случило. И трябва да разбера какво е станало с Джени и по какъв начин тя е свързана с това. Знам, че е свързана, но не знам как. Нямаме време за губене.

— Да се обадим ли на Стивън и да го помолим да дойде с нас? — попита Джон. — Той помни мястото, където едва не те е блъснал с колата. Може да се опитаме да намерим пътеката, по която си стигнала дотам.

— Назад към моето минало — тихо каза тя и затвори ума си пред ужаса на всичко това.