Черен спомен

16

Покрай тях прелиташе хълмист пейзаж. Рейчъл почти не го забелязваше. Мислеше, че Джонатан вероятно има право. Трябваше да си даде един-два дни почивка. Но тя не разполагаше с толкова време. Беше тласкана от непознат демон и трябваше да продължи.

Джон се беше обадил на Стивън да попита дали би имал нещо против да ги придружи до хълмовете край Уайтмонт, където беше намерил Рейчъл.

— Разбира се, ще дойда — беше отговорил възрастният човек и сега бяха на път да го вземат.

Рейчъл се застави да помисли още веднъж какво може да е правила от понеделник нататък.

— Погребението… — наруши мълчанието тя. — Трябват ми подробности. Какво ти казах по телефона онази нощ? Разкажи ми колкото може по-подробно.

Джон се беше взрял напред.

— Ами, службата е била в църквата Свети Никола, в Абърдийн.

— В Абърдийн ли? Не в Гленвил?

— Не, в Абърдийн. Оттам са повечето роднини на Джени, ако си спомняш.

— Да — потвърди тя, — старите неща ги помня.

— Погребали са я в семейната гробница при нейните баба и дядо и баща й. Ти си произнесла прощално слово, което развълнувало хората до сълзи, включително Елизабет, но ти вече знаеш това.

— Това трябва да е било страшен шок за майката на Джени, Грейс Дугал — каза тя съчувствено. — Най-напред е изгубила съпруга си, сега и Джени. Никой не й остана.

— Бедната жена — тихо каза Джонатан.

— Тя как се е държала?

— Ти каза, че била силна предвид обстоятелствата.

— Друго какво?

— Каза също така, че имало много хора на службата, включително целия редакторски състав на Джърнъл и хора, които не си виждала от много време.

— Например?

— Кейт, например.

— Кейти Дългокраката?

— Същата.

— Все така луда ли?

— Не ми каза.

В миналото Кейт Мичъл беше известна с това, че скачаше от едно момче на друго. Но независимо кого закарваше вкъщи, според Кейт той винаги се оказваше пъзльо, глупак или странна птица. Тази жена имаше неутолим апетит за мъже и секс. Също така притежаваше заоблено, чувствено тяло, към което мъжете биваха привличани като пеперуди към пламък. Но й липсваше здравият разум да задържи своята плячка за повече от две седмици. Никой не можеше да издържи задълго натрапчивия характер на Кейт. Въпреки това тя беше добра приятелка на Джени. Те си приличаха — поне си бяха приличали — по своя огнен темперамент.

— Е, мога да си представя, че е същата. Кой друг е присъствал там?

Джон се почеса по главата.

— Ами, Лестър, разбира се. Крис. Тони. Карла. Уилям…

— Кой Уилям?

— Уилям Нейбигинг.

— Разбира се, онова конте.

Никога не беше харесвала Уилям Нейбигинг. Беше най-докачливият човек, когото познаваше. И най-малкото нещо, което му кажеш, можеше да го накара да подскочи. Рейчъл рядко се караше с хората, но понякога той можеше да накара кръвта й да кипне, когато се бе почувствал „оскърбен“ от нещо, което беше казала или направила.

— Аз говорила ли съм с Уил?

Джонатан сви рамене в отговор.

— Бени е бил там…

— Дебелия Бен Макгрегър?

— И Ед Лайънс от Странноприемница Стронмиър. Джени прекарала там нощта, преди да тръгне да изкачва планината.

— Винаги го е правила. Ед я приемаше да нощува в хотела му безплатно. Бяха добри приятели. Винаги съм си мислила, че Ед изпитва нещо към Джени.

— Може би. Във всеки случай, вероятно той е последният човек, който я е видял жива.

Тя смръщи лице; всичко беше толкова сложно.

— Доколкото знаеш, случило ли се е нещо по време на службата, което може да подскаже какво е станало после с мен? Казах ли ти да съм обсъждала нещо с тези хора?

— Не.

За известно време той не каза нищо; нито тя.

Щом пристигнаха в дома на семейство Маккензи, Стивън и Елън обсипаха Рейчъл с въпроси. Тя се престори на весела и им каза, че се чувства по-добре. Не, все още не си спомня много неща, но нали затова е тук — за да мине обратно по стъпките си и да се опита да си спомни.

След като изпиха по чаша чай — по настояване на Елън — тримата седнаха в пасата на Джон. Рейчъл седна на задната седалка, а Стивън беше отпред до Джон, за да му дава указания. Джон намали скоростта там, където Стивън му каза, и спряха отстрани край пътя.

Стивън погледна към нея.

— Това е мястото, Рейчъл, помниш ли го?

— Така мисля. От коя посока бях дошла?

— Предполагам откъм Кътбърт — отговори Стивън.

— Кътбърт ли?

— Луксозен жилищен квартал, хей там, зад завоя.

— Покажи ми го.

Стивън посочи напред:

— Тръгни по пътя нататък, Джон.

От лявата им страна имаше сравнително тясна ивица асфалт. Рейчъл видя дупките по повърхността й и веднага позна пътя. Джон зави рязко по нея.

— Да — каза предпазливо тя. — Спомням си, че вървях оттук.

Стивън посочи с палеца си назад:

— А после спря насред магистралата ей там.

— За мое щастие спирачките ти са били в ред.

Малкият път свърши в самия край на гора от яки борове, сред които имаше пръснати тук-там къщи от тухла и дърво. Спомни си, че ги беше видяла предишния ден.

— Спри колата, Джон — обяви Стивън. — По-нататък ще трябва да вървим пеша.

Джон паркира и всички слязоха. Рейчъл вдиша опияняващия аромат на гората.

— А сега, Рейчъл? Откъде дойде? — попита Джон.

— Чакай да помисля.

Тръгна да върви покрай къщите към един край, в който преобладаваше великолепната зеленина на ливадите по хълмовете. Какво беше правила тук? И какво общо имаше между присъствието й на това място и Джени, за която казваха, че е била на западния бряг?

— Помогни ми малко — обърна се тя към Стивън. — Ясно си спомням, че чух течаща вода в поток или нещо такова. Знаеш ли тук някъде да има ручей или река?

— Да, знам една рекичка — отговори Стивън. — Дори има малък водопад. Вървете след мен.

Той ги поведе и всички тръгнаха към поляните в подножието на хълма; склоновете и върховете бяха покрити с гъсти дървета и храсти. От другата страна на малко дървено мостче започваше туристическа пътека.

Не си спомни да е минавала предишния ден по моста.

След около четиристотин метра пътеката се стесни. Минаха покрай бълбукащите води на един поток, който течеше от хълма надолу.

Стивън спря.

— Нещо изглежда ли ти познато?

Рейчъл се огледа. Небето беше сравнително ясно, а слънчевите лъчи добавяха приятен оттенък към зеленината на моравите и горите. Не виждаше нищо, което да може да разпознае с положителност.

— Нека да повървим още — предложи тя.

Така и направиха.

Туристическата пътека ги отведе в гората. Но колкото по-нататък вървяха, толкова по-неспокойна ставаше Рейчъл. Вчера, когато си отвори очите, беше тъмно и тя едва ли бе могла да види много. По време на обърканото си залитане по надолнището на хълма беше съвсем дезориентирана. Не бе обръщала внимание на заобикалящото я, докато не стигна близо до къщите и главния път, където Стивън едва не я прегази.

Рейчъл си помисли за първото посещение на Джени преди години, след като тя се бе преместила от Абърдийн в Лондон. Една вечер Джени излезе, за да купи пица или хамбургер. Върна се чак след час. Оказа се, че се беше изгубила; не бе успяла да намери апартамента на Рейчъл сред лабиринта от идентични градски улици. Тази гора за Рейчъл беше безкрайно по-голямо предизвикателство.

Докато вървяха по-навътре, гората ставаше по-гъста, а пътеката по-несигурна. Все още чуваха под тях да тече вода в някаква долчинка, скрита от дребни дървета, папрати, други растения и храсти.

Наистина изглеждаше познато, но това ли беше същата пътека, по която бе вървяла вчера сутринта?

Мисли, Рейчъл. Мисли здраво.

Но колкото и да се опитваше, не можеше да е сигурна. Спря. Джон и Стивън й хвърлиха въпросителен поглед.

— Може да съм била някъде тук — размишляваше тя. — Може да съм била ей там, долу, до водата. — И посочи почти невидимия поток под тях. — Спомням си, че се покатерих и намерих пътя към Кътбърт на дневна светлина. Но също така може да е било друг поток в друга част на гората. Честна дума, не знам.

— Добре — каза Стивън. — Просто ще повървим още малко.

Повървяха още петнайсетина минути, докато стигнаха до водопада. Разпенената вода се изсипваше по стръмния планински склон. Рейчъл беше сигурна, че не е била там. Замислено се взря надолу към пяната, която се отдалечаваше от покритите с мъх скали под водопада.

— Тук наоколо има ли други туристически пътеки? — попита тя. — Други потоци или ручеи?

Стивън повдигна рамене.

— Има, тези гори са много обширни. Има ли нещо по-конкретно, което си спомняш?

— Добър въпрос. Но не, няма.

След това си припомни своя кошмар, ръмжащите звуци в тъмното и попита:

— Стивън, наоколо има ли диви кучета?

Той се намръщи.

— Диви кучета?

— Или други… животни? Хищници?

— Предполагам, че може да си попаднала на някакви неопитомени кучета, скитащи наоколо. Защо питаш?

Рейчъл силно се замисли. Беше стояла на някакво тъмно място, може би някаква сграда, или нещо като изба? Къде човек може да открие изба в тези гори?

Зададе този въпрос на Стивън, който се почеса по тила, докато мислеше.

— Може би стари развалини — добави тя, — или някакъв подземен склад. Тук наоколо има ли нещо подобно?

Стивън я погледна с празен поглед и поклати глава:

— Съжалявам, Рейчъл, не знам за такова нещо.

— Много лошо — въздъхна тя.

Изследваха гората още около час и половина и Рейчъл съвсем изгуби търпение. Накрая се отказа.

— Наистина нямаш представа къде си била, нали? — каза Джон.

— Не — отговори тя обезсърчена. — Свестих се, но не знам къде. Не забравяй, че също така съм прекарала известно време същата нощ в скитане из гората. Все едно да дириш игла в купа сено.

Джон и Стивън мълчаха.

— Колкото до това къде съм била преди да се свестя… — тя отново повдигна рамене.

— Добре тогава — обади се Джон, — да вървим. Поне опитахме.

По пътя назад към колата Рейчъл изведнъж доби впечатлението, че някой я гледа сред листака. Зли очи, скрити в зеленото, я гледаха втренчено. Тя надзърна през рамо, но не видя нищо заплашително. Все пак ускори крачка.

— Вие двамата не искате ли да хапнете малко на обяд? — предложи Стивън, докато пътуваха обратно към неговата къща.

Джон хвърли поглед към Рейчъл, която каза:

— Благодаря, Стивън, но ще трябва да го отложим за някой друг път. Трябва да се видя с някои познати, които биха могли да ми помогнат да сглобя този пъзел.

— Разбирам — кимна той. — Само се пази, обещай ми.

— Аз съм голямо момиче, Стивън. Всичко ще е наред.

— И имаш Джонатан.

— И имам Джонатан. Той ще се погрижи да не скачам, преди да съм погледнала.

В колата, на път от Уайтмонт до Гленвил, след като оставиха Стивън, Джон позвъни на Елизабет. Попита я дали ще е удобно, ако дойдат веднага.

— Добре — чу го Рейчъл да казва. — На път сме… Да, с колата сме. Разбира се, с удоволствие ще останем за обяд. Благодаря, Елизабет.

Тъкмо се канеше да затвори, когато Елизабет очевидно добави нещо за последно:

— Знам, че казах същото и вчера, но този път ти обещавам, идваме. Ще се видим след малко.

Напъха мобилния в джоба си.

— Какво ще й кажем за тебе?

— За мен ли?

— Не съм й обяснявал, че беше изчезнала за два дни.

Тя се усмихна уморено.

— Леля ми е мила жена, но ако научи какво ми се е случило, направо ще пощурее.

— Но искаш да я накараш да говори. Това означава, че трябва да й окажем доверие.

— Може би — въздъхна тя. — Нека да видим как ще се развият нещата.

По пътя към къщата на леля Елизабет Рейчъл не можеше да се отърве от странното усещане, че макар да бяха оставили хълмовете край Уайтмонт зад гърба си, онези очи, които въображението й бе видяло сред листата, продължаваха да я следят.

17

Когато Джон влезе в Гленвил, Рейчъл си припомни познатите сиви гранитни къщи и се замисли за миналите дни. Тогава тук живееха по-малко хора, днес улиците бяха по-оживени. Гленвил беше мястото на нейното детство, противоположност на Париж, където бе родена и отгледана нейната майка и където Рейчъл с родителите си ходеше на гости при роднини поне веднъж годишно. Рейчъл имаше усет за езици и говореше френски почти гладко, но Париж никога не й бе допадал особено.

В Гленвил бе познавала всички. Джени Дугал беше само на осем години, когато родителите й се преместиха от Абърдийн в Гленвил. Рейчъл беше една година по-малка от Джени и скоро двете станаха големи приятелки. Не след дълго правеха всичко заедно, макар че винаги Джени беше тази, която решаваше какво ще правят. Тя се налагаше още оттогава.

Подминаха една изоставена къща на улица Адросан. Прозорците бяха обковани с дъски, а там, където някога е било малка градинка, растяха бурени. Докато Джон минаваше покрай нея, без да се замисли, Рейчъл държа очите си залепени за нея колкото беше възможно, мислейки за жената, която някога бе живяла там.

Госпожа Уайт имаше кръгове под очите като торбички с пясък, както смешно ги наричаше Джени. От време на време Рейчъл се бе сблъсквала с госпожа Уайт в хранителния магазин на ъгъла на улица Адросан, откъдето си купуваше червено Джони Уокър. Сандра Моа, продавачката, знаеше точно какво обича да пие Бевърли Уайт и се радваше на компанията й. Леля Елизабет обаче мразеше Бевърли. Неведнъж бе съветвала Рейчъл да не разговаря с нея или със съпруга й Дик, когото Елизабет намираше за още по-лош. Рейчъл винаги слушаше леля си, но когато един ден видя Бевърли да плеви малката си градинка, тя все пак се приближи до нея. Бевърли я попита как вървят нещата и изглеждаше истински заинтересувана. След това не мина много време и Рейчъл започна да говори с Бевърли по-редовно и да й помага в градинката.

Когато един ден госпожа Уайт й предложи лимонада, Рейчъл за първи път видя как изглежда отвътре къщата на Бевърли и нейния съпруг. След като сервира на Рейчъл чаша лимонада, госпожа Уайт смяташе да сипе за себе си чаша скоч; но като хвърли поглед към Рейчъл, реши да не го прави.

— Днес няма да пия, не мисля — рече тя и си наля също лимонада.

Тя и Бевърли Уайт станаха приятелки и Рейчъл никога не я видя да изпива и капка уиски. Може би Бевърли грабваше бутилката веднага щом Рейчъл излизаше през вратата, но никога не го правеше, когато Рейчъл идваше на гости, което се случваше често.

После един ден, няколко години по-късно, научи, че Бевърли е приета в болница. Рейчъл придружаваше Дик толкова често, колкото й се отдаваше случай, за да види приятелката си. Бевърли беше сериозно болна, имаше тумор в мозъка и здравето й бързо се влошаваше. Единственият човек, който омаловажаваше нещата и казваше, че тя скоро ще се прибере вкъщи, беше самата Бевърли.

Обаче след това всичко тръгна надолу с шеметна скорост. Но до самия край тя беше останала весела и близка с Дик и Рейчъл. Само през последните дни стана жертва на агресивни люшкания на настроението — естествена последица от болестта.

Една мрачна дъждовна сутрин телефонът иззвъня много рано. С глух глас Дик съобщи на Рейчъл, че Бевърли бе починала през нощта.

— Ти беше една от най-добрите й приятелки приживе — успя да промълви Дик, а Рейчъл искрено си поплака.

Дори и днес, на път към леля Елизабет, споменът за онова обаждане извикваше сълзи в очите й.

Елизабет Крейг имаше все същата кестенява коса, без сиво в нея, но видимо беше отслабнала — може би, помисли си Рейчъл, най-сетне бе започнала онази диета, за която постоянно говореше. Също така стоеше малко по-приведена от последния път през март, когато Рейчъл я видя. Разбира се, вероятно беше забелязала същите неща преди няколко дни, но това бе изгубено с паметта й.

Лелята поздрави топло нея и Джонатан и ги покани вътре. Първото нещо, което поиска да узнае, беше защо Рейчъл не бе отишла по-рано. Рейчъл уклончиво отговори, че бяха възникнали други неща.

Елизабет я огледа внимателно.

— Не изглеждаш много добре. Издрана си по лицето и ръцете, очите ти са зачервени. Ударена си отзад на главата. Как се случи всичко това?

— Глупав инцидент — отговори Рейчъл. — Паднах по стълбите.

За малко да каже, че се е случило у дома, в Англия. После се сети, че на погребението в понеделник не е била наранена.

— Случи се завчера.

Лелята й отправи подозрителен поглед, но не повдигна повече въпроса. Вместо това започна да говори за Джени. И за Грейс, майката на Джени. За това колко ужасно е всичко, как цялото село е покрусено. Бедната, бедната Грейс. Никой не заслужава такова нещо. Не и Джени. Такава ужасна, ужасна трагедия.

— За щастие — заключи Елизабет, — Бети се грижи за нея.

— Бети Мюър? — попита Рейчъл.

Това беше съседката на Грейс.

— Да, много е загрижена за Грейс. Кога мислиш да отидеш да я видиш?

Аха, каза си тя, значи още не съм ходила да я видя.

Елизабет сложи на масата чинии, подреди прибори, хляб и нарязано на филийки студено месо. Влезе в кухнята, за да завърши зеленчуковата супа, която готвеше, и Рейчъл отиде с нея.

— Странно е, не мислиш ли — попита небрежно, — как е паднала Джени? Как, за бога, е могло да се случи?

— Беше ужасно — поклати глава леля й, — така трагично.

Рейчъл заключи, че леля й, подобно на всички останали, не виждаше причина да постави под съмнение смъртта на Джени.

— Сякаш целият ми живот рухна, когато научих — продължи Рейчъл, макар да нямаше такъв спомен.

— Но поне отново говориш — отбеляза леля й. — В понеделник почти не каза нищо.

Почти нищо? Това не помага кой знае колко.

— Толкова беше тъжна — продължи леля й. — О, чувствах се ужасно, особено заради теб, Рейчъл. Твоята реч в църквата беше толкова красива, така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…

Елизабет спря, загледана замислено в моркова, който стържеше с малък нож. Мълчанието се проточи неловко. Рейчъл почувства нервно потрепване в стомаха си, докато разбъркваше супата с дървена лъжица.

— За какво те накара да си мислиш, лелче?

Елизабет примигна няколко пъти, сякаш се бореше с трудни емоции. Рейчъл сложи ръка на гърба й.

— Добре ли си?

Леля й махна с ръка през сълзи.

— Така съжалявам, Рейчъл. За малко се увлякох. Толкова се радвам да те видя. Наистина.

— Разбирам, леличко. Но за какво те накара да мислиш? — настоя тя.

Елизабет се стегна и продължи с по-твърд глас:

— Някога си мислех, че вие двете ще се отдалечите една от друга, защото ти замина преди толкова време. Но разстоянието и времето не оказаха влияние. Вие продължихте да се държите като близначки.

— Благодаря, лельо — прошепна Рейчъл и почувства как и в нейното гърло се надигна буца. — Всичко, което казваш, е вярно.

Разговорът с леля й за Джени направи по-лесно за Рейчъл да повярва, че в крайна сметка греши и че Джени наистина е мъртва. И двете бяха изгубили човек, който беше близък и скъп за тях. Може би, помисли си тя, отказваше да повярва, че Джени я няма, защото разстроеният й ум я подвеждаше да вярва, че е още жива — теория, която, разгледана с хладен разум, бе напълно безсмислена.

После, за изненада на Рейчъл, лелята сякаш съвсем забрави за Джени и погребението. Започна да бърбори лекомислено за своята градина и колко време прекарва в нея със съседа Хърб. Той е такъв сладур, говореше тя. Правел всичко за нея. Ходел в магазина вместо нея, купувал й растения, поправял неща, когато се счупят.

Рейчъл се зачуди да не би Хърб да ухажва леля й? Беше изгубил съпругата си, и Елизабет бе изгубила мъжа си, а и двамата бяха близки по възраст. Каквато и да беше връзката им, те се радваха на взаимната си компания и Рейчъл остана доволна от това.

След Хърб поговориха за Уини, дъщеря на една от сестрите на Елизабет, която живееше на западния бряг. Наскоро бе имала рожден ден и Елизабет планираше да й отиде на гости по-следващата седмица. Точно след смъртта на Джени не й се беше искало да ходи там, но сега смяташе и дори очакваше момента с нетърпение. Елизабет бе силно привързана към семейството си. Най-много обичаше децата на двете си сестри. Рейчъл винаги беше подозирала, че това е защото самата тя нямаше свои деца. Беше искала да има, но тя и чичо Гордън никога не бяха имали свои деца, кой знае поради каква причина. Двамата с Гордън бяха обмисляли възможността да си осиновят, но той не желаеше. Искаше деца от неговата кръв и плът, а ако това не бе възможно, то по-скоро би предпочел да няма никакви. Елизабет беше приела това. Още едно нещо, типично за леля й. Беше мила и послушна и въпрос не можеше да става да застане срещу съпруга си. Рейчъл бе съвсем различен тип жена, както Джонатан знаеше от доста време насам.

Умът й се понесе нанякъде и тя се загледа през прозореца. Там, в короната на дъба между къщите на Елизабет и Хърб, видя сиво-бяла граблива птица. Птицата обърна главата си към нея, черните, подобни на мъниста очи отправиха зъл поглед, а човката й беше голяма и достатъчно остра, за да й изкълве очите. Рейчъл рязко си пое дъх и се обърна точно в момента, когато Джон дойде от дневната в кухнята.

— Кога ще обядваме? — весело попита той.

След като се сбогуваха с Елизабет и отново излязоха отвън, Джонатан каза:

— Ти не й каза кой знае какво за себе си. Тя каза ли ти нещо изобщо? Колко знае?

— Не знае нищо. Говорих с нея в кухнята. Очевидно съм била много мълчалива в понеделник. Освен речта в църквата, май не съм казала или направила почти нищо друго.

— А сега какво искаш да направим?

— Предлагам да посетим Грейс Дугал. Трябва да говоря с нея. Според леля ми, не съм я виждала от погребението насам, а щом леля ми казва така, значи е истина. Тя е селският глашатай.

— Добре, да вървим.

Запали колата. Рейчъл му описа пътя и след няколко минути бяха пред къщата на Грейс на главната улица. Над масивната червено-кафява входна врата имаше нарисуван щит, в който с печатни букви пишеше: НОЩУВКА & ЗАКУСКА. Грейс беше основала собствен пансион, след като Джени напусна дома и Грейс разбра, че Елизабет изкарва добри пари като дава под наем Ардроу Хаус. Под щита имаше табелка с името: РОЗА, а под него: „Стая с баня — 20 лири“. От двете страни на вратата бяха посадени червени и жълти цветя, а на дъската зад стъклото на прозореца бе написано с тебешир: НЯМА СВОБОДНИ СТАИ.

Рейчъл натисна звънеца, но изглеждаше сякаш никой не си беше вкъщи. Надникна през прозореца. Вътре бе тъмно и тихо.

— Да опитаме пак утре — предложи Джонатан.

Тя го погледна.

— Дали да се прибираме у дома или да отидем до Старото колело?

— Да отидем в Старото колело. Лорийн последна те е видяла, преди да изчезнеш, доколкото знам. Имаме още една причина да отидем там. Онзи ключ не е ли още у теб?

— Да, вероятно съм го взела със себе си погрешка.

— Носиш ли го?

— Тук е, в джоба ми.

— Да вървим тогава… ако все още се чувстваш добре.

— Чувствам се добре — увери го тя.

18

Поеха по А93, за да изминат трийсетте километра от Гленвил до Абърдийн, подминавайки един ресторант от веригата Бифитър (табела, написана с печатни букви, обявяваше: ЗАКУСКА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ ДЕН — СЕГА САМО ЗА 5,99); пейзаж, оживен от пурпурни хълмове, безкрайни ливади, ниски огради от сиви камъни и лъкатушещата река Дий, перленосива под дрипавата облачна покривка. От уютната топлина в колата на Рейчъл й се додряма. В замаяното си състояние забрави заключенията, до които беше стигнала в къщата на леля си. Още веднъж повярва, че е на път към апартамента на Джени. Представи си приятелката си вкъщи. Щеше да я прегърне в мига, щом я види.

Спомни си дните, които бяха прекарали заедно миналия март, когато първите признаци на пролетта пръскаха слабата си топлина, а цветята и листата бяха започнали да напъпват. Джени грееше; напълно беше забравила Лестър Къминг и вълненията, съпроводили скъсването им няколко месеца по-рано. Самата Рейчъл беше срещала Лестър само три пъти. Още първия път, когато го видя, моментално изпита неприязън към този човек. Не можеше да разбере защо бе реагирала така бурно срещу него, но не й трябваше много време, за да разбере. Една синина на бузата на Джени беше първата улика.

Докато гледаше със замъглени очи хълмовете напред, Рейчъл си спомни един туристически преход, който тя и Джени бяха предприели преди няколко години. Когато тръгнаха да изкачват планината, Рейчъл беше по-бавна от Джени и се налагаше да спира често, за да си поема въздух.

Хайде, страхливке! — мъмреше я Джени.

Рейчъл не бе приела добре тази забележка. Скърцайки със зъби, скочи напред, вкопчи се в кръста на Джени и я прекатури назад във високата трева.

Страхливка? Аз? Какво те кара да мислиш така? Оставям те да спечелиш, защото не можеш да понесеш когато съм по-бърза от теб!

И тогава Джени се беше разсмяла. Със смях придърпа Рейчъл по-близо до себе си и я целуна. Обичам те, Рейчъл. Обичам те повече от всичко на света.

Бяха лудували из високите треви часове наред, скрити под мекото синьо-сиво небе, с първични пориви, едновременно изненадващи и доставящи удоволствие и на двете, задоволяващи желанията си с търсещи пръсти, горещи езици и влажни устни. Бяха сами в рая; принадлежаха си една на друга; нищо не можеше да застане между двете.

Спомените на Рейчъл се понесоха назад към онзи великолепен ден, улавяйки всеки детайл от нейното възхитително голо тяло. Не правеха любов за първи път, но този път беше най-хубаво.

Изхлузи обувките си и подпъхна десния си крак под левия. Затвори очи, опря глава на облегалката и се унесе. Всичко се отдръпна, всичко, освен тъмнина, в която похотливо я гледаха зли очи.

Рейчъл потъна още по-дълбоко в бездната и всяка мисъл изчезна.

Джонатан хвърли поглед настрани към нея, докато шофираше. Приличаше на ангел. Беше обикнал Рейчъл от мига, в който за първи път я видя. И й го беше показвал, понякога съвсем открито.

През ноември миналата година едва не събори офиса си заради нея. Случи се в един късен следобед, в четвъртък. Джефри вече си бе тръгнал за вкъщи. Джон все още си играеше с един доклад, който трябваше да е в офисите на Ландън Поуст на другата сутрин.

В четири часа на вратата се позвъни. Рейчъл отвори и миг по-късно покрай нея минаха трима строителни работници. Влязоха в нейната стая, която се намираше до неговата. След малко тя влезе при него тропайки сърдито с крака и се оплака, че тримата хулигани са подредили пневматични чукове. Поиска да знае защо, но единственото, което й казали било, че им е наредено да съборят стената между двете стаи до края на работния ден.

Беше настояла Джонатан да й каже защо е всичко това.

Той продължи да гледа втренчено в компютърния екран, видимо несъзнаващ дълбокото й възмущение.

— Така ли? — спокойно отговори той. — Ами това е хубаво, нали така?

— Хубаво?

— Да — продължи той, като все още не я поглеждаше. — Какво друго трябва да направя?

— Как така какво друго да направиш?

Той продължи да гледа замислено екрана, въздъхна и изтри един ненужен абзац.

— Купувам ти цветя и хубава вечеря, водя те на кино и театър и всичко това отива по дяволите. Струва ми цяло състояние, а какво получавам срещу парите си? Много по-практично е просто да премахна стената. Така ще мога да те виждам и да ти казвам, че те обичам през целия ден.

Тя остана като закована на място.

— Няма да направиш това наистина, нали?

— Почакай и ще видиш.

— Това е изнудване.

Той сви рамене.

— Бих го казал по друг начин, но ти можеш да го наричаш както поискаш.

Секундите изминаваха, а тя не казваше нищо. Той насила държеше очите си залепени за екрана. После тя се запъти към офиса си, но почти веднага се върна.

— Те наистина ще съборят стената!

— Да, знам — невъзмутимо отговори той.

— Не мога да повярвам — измърмори Рейчъл повече на себе си, отколкото на него, и пак изтича нататък.

Когато в стената отекна силен трясък, тя отново нахлу в офиса му.

— Те наистина го правят. Събарят стената!

— Чувам.

— Ти напълно ли си изгуби разума?

Той се ухили, облегна се назад в стола и за първи път срещна погледа й. Тя стоеше съвсем объркана.

И тогава…

Тогава ъгълчетата на устата й се извиха в усмивка и тя тръгна към бюрото му. Наведе се и Джон помириса парфюма й.

— Нека да е твоята, мръсник такъв — прошепна в ухото му.

След като строителните работници си заминаха, тя седна на бюрото му и каза провокативно:

— Добре тогава. Какво планираш да правиш с мен?

— Имам всякакви планове.

— Добре, изненадай ме.

Беше я завел в любимия й ресторант, след това в любимия й бар, и двамата се бяха забавлявали страхотно. Но вечерта не свърши дотук. Когато таксито наближи нейния апартамент, той я целуна топло, но сдържано по устните.

— Не толкова бързо — каза тя и се отдръпна леко.

— Не толкова бързо?

— Точно така. Днес следобед ти направи каквото си поиска с мен. Сега аз ще правя каквото си искам с тебе.

И вечерта, която и двамата нямаше скоро да забравят, се превърна във вечер, която никой от тях никога нямаше да забрави.

На следващата сутрин възторгът се изпари. Рейчъл лежеше до него в леглото също толкова красива и съблазнителна, колкото през блажените часове, в които се любиха, но нещо се бе променило. Точно какво, не можеше веднага да определи.

— Беше страхотно — промълви тя. — Като за войник не си лош любовник.

— Като за някой, който прави уебсайтове, и ти не си зле.

— И как продължаваме оттук нататък?

Гласът й беше изтрезнял и в него долови съмнение.

— Какво имаш предвид?

— Достатъчно пъти съм ти го казвала, Джон. Стабилните връзки не са за мен.

— Господи, Рейчъл, как можеш да кажеш такова нещо след снощи?

— Джон, ти знаеш какво мисля за това.

— Да, но снощи… не означаваше ли нищо за тебе?

— Означава повече, отколкото съзнаваш — отговори тя категорично. — Исках го толкова, колкото и ти, и се наслаждавах на всяка минута. Просто не искам да си мислиш, че аз… Е, знаеш какво имам предвид.

— Боя се, че не разбирам — измърмори с горчивина.

— Да, разбираш. Отлично ме разбираш. Имам нужда от свой живот — отвърна тя и го целуна по бузата, — независимо колко чаровен е мъжът, който съм срещнала, и независимо колко е добър в леглото.

— Рейчъл, обичам те — заекна той. — Мислех, че го разбираш.

— И аз те обичам, Джон, по мой си начин. Но снощи всичко стана, защото ти ме изнуди.

Тя се измъкна от леглото. Той остана да лежи, нежелаещ да повярва на ушите си. Когато чу шума от душа, стана и влезе при нея в душкабината.

— Остана ли малко място за мен?

— Винаги има място за тебе.

— Да ти изтрия гърба?

— Колко кавалерско само.

— Не съм кавалер, просто искам да ти опипам задника. — Насапуниса я. — Как можеш да си толкова сигурна, че искаш да си останеш сама? — попита колебливо.

— Такава ми е природата, мисля.

— Може би с мен ще е различно.

— Не смятам така. И освен това ще изгубим приятелството си.

— Поне опитай, Рейчъл.

Тя поклати глава.

— Това означава ли, че си ми много ядосан?

Той спря да се сапунисва за момент.

— Ядосан ли? Не, просто се опитвам да разбера.

— Може ли да продължим да работим заедно?

— Разбира се, че можем. Не мога да си представя да работя без тебе.

Но бяха започнали да се натрапват сериозни съмнения. Как можеха да продължат живота си, сякаш тези последни няколко часа никога не се бяха случили? Или, ако се бяха случили, не означаваха ли нищо? Той беше неин шеф, а тя негов служител — и само толкова ли?

Но някак си успяха да го постигнат, онази първа нощ беше последвана от други, също толкова страстни. И не се събраха да живеят заедно; Рейчъл го държеше на разстояние отново и отново.

— Искам не просто тялото ти — помоли я в един от случаите. — Искам любовта ти.

— А аз искам само тялото ти — подразни го тя, но целувката й след това беше като целувка на младоженка.

Объркването и отчаянието му нараснаха дотолкова, че започна да обмисля възможността да й отправи ултиматум. Или да бъдат заедно, или не — и това би било или началото, или краят на всичко. Но накрая реши да не го прави. Толкова я обичаше. Молеше се някой ден, по някакъв начин, да успее истински да завладее сърцето й.

Тя си струваше чакането.

— Рейчъл? Пристигнахме.

Прозя се и протегна ръце.

— Къде?

— В Старото колело. Тук ли си?

— Какво имаш предвид?

— Бълнуваше насън. Не можах да разбера нищо.

Рейчъл потърка лицето си с ръце.

— Е, върнах се. — Видя табелата и окончателно се разбуди. — Да влезем.

Слязоха от колата. Не изпита чувство на дежа вю; наистина не си спомняше, че е отсядала там. Бутна градинската порта, мина по пътеката и позвъни на вратата. Джон я следваше отблизо.

— Кажи ми пак как се казваше съдържателката? — прошепна припряно тя.

— Лорийн — прошепна в отговор той.

Миг по-късно ниска, набита, по-възрастна жена отвори вратата.

— Здравей, Лорийн — усмихна се Рейчъл. — Идвам да върна ключа на моята стая. Толкова е глупаво от моя страна да го взема.

Жената прие ключа, без да произнесе нито една дума. Рейчъл хвърли поглед към коридора зад входната врата. Видя застлано с килим антре, полилей, стълбище с масивни дъбови перила.

— Съжалявам — продължи Рейчъл, надявайки се да разчупи леда.

— Няма проблем — рече Лорийн. — Благодаря, че върна ключа.

Тя се накани да затвори вратата, когато Рейчъл дръзко пристъпи напред.

— Лорийн — спря я тя, — може да си забелязала нещо странно в мен, докато бях тук, особено в понеделник вечерта, когато бях малко объркана. Моята най-добра приятелка почина и погребението… Забеляза ли нещо странно в мен?

Лорийн се поколеба:

— Например какво?

— Ами, може да е всичко. Може би съм казала или направила нещо, което ти се е сторило безсмислено?

— Не, не мога да се сетя за нищо — и Лорийн отново понечи да затвори вратата.

— Може да ти прозвучи много чудно — продължи Рейчъл, решила да говори открито, — но имам загуба на паметта за последните дни. Изглежда съм останала тук до вторник сутринта. Обаче не си спомням това. Паметта ми се появява отново в четвъртък сутринта, което означава, че ми се губят вторник и сряда. Не си спомням нищо от случилото се през онези два дни.

Лорийн зяпна.

— Разбираме, че звучи странно — притече се на помощ Джон, — но Рейчъл говори истината. Смятаме, че ти последна си видяла Рейчъл във вторник сутринта. Първият ни въпрос е: можеш ли да потвърдиш, че Рейчъл е била тук във вторник сутринта?

— Да, мога. Тръгна си в онази сутрин.

— Добре. Благодаря. Сега вторият въпрос: случайно да е споменавала къде ще ходи, след като си тръгне оттук?

— Не — отговори Лорийн след кратък размисъл. — Не, не каза. Чакай малко. Да, каза. Спомена някаква селска къща. Каза, че отиваш там.

— Направо натам ли замина? — попита Джон.

— Не знам. Наистина спомена, че ще ходи в селска къща, но не каза кога.

— Очакваше се да остане тук и вторник вечерта — продължи Джон. — Очевидно е имала причина да си тръгне по-рано. Не каза ли Рейчъл каква може да е тази причина? Може би когато е освобождавала стаята и е плащала сметката?

Лорийн поклати глава, беше нащрек.

— Казах ви всичко, което знам. Да не би да съм се забъркала в някаква неприятност?

— Не. В никакъв случай. Просто питаме — каза Рейчъл, опитвайки се да звучи успокояващо.

— Видяла си Рейчъл във вторник, нали? — настоя Джон.

— Да — призна Лорийн.

— Моля те, разкажи ни за това.

Лорийн погледна Рейчъл.

— Ти закуси. Не английска закуска, само кроасани и кафе, доколкото помня. След това се качи горе, но скоро слезе долу да уредиш сметката. Трябвало да тръгнеш, така каза. Стори ми се, че много бързаш. В този момент не каза къде отиваш, но беше споменала за селската къща по-рано. Това е всичко. Може ли да спрем дотук? — говореше бързо; очевидно се надяваше Рейчъл и Джон да останат доволни и да си вървят.

— Лорийн — спря я отново Рейчъл, — наистина не те обвиняваме в нищо. Просто искаме информация. Кажи ми, изглеждах ли ти объркана? Разтревожена ли бях за нещо? Бях ли… а-а-а… не съвсем нормална?

— Изглеждаше малко объркана, да — потвърди Лорийн. — Но аз си помислих, че е нормално след всичко, което си преживяла.

— Има ли още нещо, което си спомняш? Макар и да е само една дума? — попита Джон.

Погледът на Лорийн се премести от единия към другия като махало. В очите й се четеше тревога.

— Наистина не мога да ви помогна повече — изрече тя с някаква окончателност.

— И не забрави нещо в стаята си? — попита Джон, който се опитваше да се хване за сламка.

— Не мисля. Но сте добре дошли, ако искате да се качите и да погледнете.

Джон и Рейчъл размениха погледи.

— Не мисля, че ще открием нещо — поклати глава Рейчъл, — но бих била благодарна, ако мога да погледна. Може би стаята ще събуди някакви спомени.

Лорийн протегна дясната си ръка, ключът на стаята беше между двата й пръста.

— Заповядайте.

— Благодаря — кимна Рейчъл. — Стаята горе ли е?

— Да. Втората врата отляво.

Пристъпиха в антрето. Подът под карирания килим изскърца под краката им. Лорийн остана в коридора, докато Рейчъл и Джон се качиха горе.

— Беше много конфузно — тихо каза Рейчъл. — Започвам да вярвам, че не съм съвсем наред с главата.

— Глупости — оспори думите й Джон. — Трябваше да зададем тези въпроси. Имахме ли друг избор?

— Никакъв — трябваше да се съгласи Рейчъл.

Тя отвори вратата на стая №5. Малка, уютна стая, чийто под беше постлан с червен кариран килим. Над единичното легло висеше картина в кичозно украсена рамка. Изобразяваше ловна сцена сред голи планини. На масата до стената имаше стар телевизор и електрическа кана. Единственото съвременно нещо в стаята беше душкабината в банята.

— Значи тук съм спала в събота, неделя и понеделник вечерта — замисли се тя.

— Така би трябвало да е.

— Не ми изглежда познато — въздъхна тя. Седна отчаяна на единствения стол в стаята. — Какво, за бога, да правя сега?

Джон не беше готов да отговори на този въпрос.

— Не можах да открия онова място в гората — намуси се тя, — а сега отново съм в задънена улица.

— Свършихме достатъчно за днес — успокои я Джон. — И утре е ден. Да почакаме да видим какво ще се случи.

Рейчъл знаеше, че е прав. Не знаеше какво друго да направи, и същевременно имаше толкова много неща, които трябваше да направи.

Всеки час, който чакам, може да означава, че е твърде късно за Джени.

Беше мисъл, която се бе загнездила в ума й, колкото и да изглеждаше невъзможна. Джонатан беше казал истината за смъртта на приятелката й и за това, че Рейчъл е присъствала на погребението. Леля Елизабет беше казала същото. Всичко изглежда потвърждаваше, че нейната приятелка бе претърпяла фатален инцидент и че Рейчъл се бори с вятърни мелници.

— Какво е това? — изведнъж възкликна Джон. Вдигна нещо, сложено на масата близо до нея. — Ти ли си го нарисувала? — После сам отговори на въпроса си: — Разбира се, че си ти. Познавам стила ти. И, виж, инициалите отдолу: Р. С. Изписваш ги под всички свои работи.

Тя стана от стола и отиде до него. Беше отворил хотелската папка с информация: кафява кожена папка с няколко брошури, рекламиращи Старото колело и туристическите забележителности в района. В ъгъла на най-горната брошура имаше драскулка, направена с химикалка.

Рейчъл се наведе.

— Птица ли е? — предположи. Погледна по-внимателно. — Или прилеп?

Нарисуваното създание донякъде приличаше на прилеп: беше абаносовочерно, с разперени крила. Но имаше още нещо. Главата напомняше тази на вълк, не на птица или прилеп, и бе покрита с нещо, което приличаше на черна козина. Имаше дълги, остри зъби, подаващи се от заострената муцуна.

После изведнъж разбра.

Ужасният спомен я завладя.

Погледна втренчено Джон. Гърлото й беше пресъхнало. Едва успя да преглътне и да проговори.

— Това е — прошепна тя и гласът й прозвуча като глух грак.

Джон примигна.

— Това е! — извика по-силно този път.

Той повдигна ръце и рамене в онзи универсален жест, който показваше, че няма никаква представа за какво говори.

Тя пое дълбоко въздух и се помъчи да се овладее.

— Това нещо беше в тъмното при мен!

Джон я погледна озадачено и вдигна брошурата.

— Какво? Прилеп? Не разбирам…

Рейчъл прекара пръсти през тъмната си коса.

— Това не е прилеп, Джон, то е… Нещо зло. Истинско е и аз го видях… Беше при мене!

Тръпка разтърси тялото й.

Джон огледа внимателно рисунката, после поклати глава:

— Слушай, не знам какво е, но каквото и да е, това, което говориш, е напълно немислимо.

Рейчъл не го чу. Накъсани мисли преминаваха през ума й като писъци в нощта. Беше потиснала толкова ужасни спомени.

После очите й се разшириха още повече.

— Очевидно съм знаела за това в понеделник, преди да тръгна оттук!

Джон сложи ръцете си върху раменете й.

— Спокойно, Рейчъл. Успокой се. Прекалено много бързаш, според мен.

Но тя не можеше да го приеме спокойно.

Иначе тя ще умре.

Мисълта я връхлетя като изгаряща заплаха.

— Това… е истинско. Кълна се, че е истинско, Джонатан!

Челюстта му увисна.

— Довери ми се. Моля те, повярвай ми. Казвам ти истината.

— Добре, Рейчъл. Добре. Хайде да си вървим оттук. Ще вземем рисунката ти с нас.

След като се сбогуваха с Лорийн — която затвори вратата зад гърба им с очевидно облекчение — и отново бяха навън, Джон предложи да седнат някъде, за да съберат мислите си.

Оставиха колата и тръгнаха, потънали в мисли, към един парк. Известно време никой не проговори. После една идея осени Рейчъл.

— Може би на погребението се е случило нещо. Нещо, което обяснява рисунката ми. Трябва да намеря и други хора, с които съм говорила тази седмица.

Джон подритна някакво клонче.

— Съгласен съм. Само че тази… приумица, която си нарисувала, е като нещо, изскочило от кошмар. Просто не може да е истинско. — Той спря. — Рейчъл… — започна замислено.

Тя се закова на място и погледът й срещна неговия. Изглеждаше сериозен, разбра, че ще каже нещо, което тя не иска да чуе.

— Ти беше съсипана след смъртта на Джени.

— Да, разбира се.

Полъх на вятъра си поигра с косата й.

— Кой знае какво е минавало през ума ти? Мога да си представя… — той се поколеба.

— Хайде, давай — подкани го тя, — какво искаш да кажеш?

Той прехапа долната си устна.

— Нищо.

Покрай тях мина възрастна двойка. Тя почака да отминат, за да не ги чуват.

— Такива не ми минават, Джон — смъмри го. — Какво щеше да кажеш?

Въздъхна.

— Не искаш да приемеш, че Джен е мъртва. Дали рисунката ти няма нещо общо с това?

Как така? — беше първата й мисъл.

— Не те разбирам.

Той се вгледа в далечината.

— Може би рисунката ти е някакъв символ на смъртта. Ти си била толкова изпълнена с тъга след погребението в понеделник, може да си надраскала образа разсеяно, без дори да го съзнаваш. Може би виждаш смъртта като чудовище, което е откъснало Джени от тебе. Продължаваш да отказваш да я приемеш и затова не можеш да повярваш.

Тя отстъпи крачка назад.

— Какво, сега на психиатър ли се правиш?

— Рейчъл, успокой се. Просто предлагам една възможност.

— Искаш да кажеш, че не съм могла да контролирам емоциите си?

— Не съм казал това.

— Знам, че не го каза, но това искаше да кажеш.

Той улови ръцете й.

— Нека да не се караме за това. Да го забравим засега. Ще го обсъдим по-късно. Става ли?

Тя не отговори веднага. Мозъкът й работеше.

Въпреки известното изясняване, навсякъде оставаха съмнения. Какво казват за лудите хора? Те вярват, че всички други са луди, освен тях самите. Нещо в нея я предупреди да не пада в този капан, но вече беше прекалено късно.

— Искам да видя гроба й — обяви. — Искам да видя гроба й и жилището й. Просто искам да видя.

— Утре?

— Не. Сега.

Джонатан се приготви да каже нещо, но размисли.

— Добре, да го направим.

Първо отидоха до Елмскорт. Рейчъл му показа пътя до квартала, на по-малко от километър от старата част на Абърдийн, по шосе Свети Махар, недалече от Кингс Колидж. Джонатан спря пред облицованата с гранит фасада на жилищната кооперация.

Рейчъл слезе от колата и за няколко минути се вгледа в прозореца на апартамента на Джени, №23С. После влезе в сградата през отворената врата и се качи по стълбите до втория етаж. Всичко, което Рейчъл виждаше, й беше познато.

— Бях тук. Наскоро.

— Кога? — попита той.

— Трябва да е било точно преди или след погребението.

— Какво прави тук?

Тя сви рамене.

— Не помня.

— Не можеш да влезеш. Нямаш ключ.

— Нямам — прехапа устни тя. — Добре, очевидно няма какво да правим тук. Да вървим на гробището.

Малко по-късно Джон бутна високата желязна порта на гробището. По леко хълмистия склон, тук-там осеян с дървета, се простираха редици от надгробни камъни. Тръгнаха по една пътека и тя започна да оглежда келтските кръстове, древните гробници и мраморните плочи на по-новите гробове.

Рейчъл прекоси към фамилната гробница на семейство Дугал, потънала в море от увехнали цветя. Джонатан не казваше нищо, вървеше на разстояние.

Тук ли бяха останките на най-добрата й приятелка? На същото това място ли беше стояла в понеделник след погребалната церемония?

Затвори очи и усети по лицето си топлата ласка на вятъра, докато си мислеше за Джени; смъртта й бе станала по-осезаема, по-реална.

Сълзите набъбнаха и потекоха по бузите й. Не направи усилие да ги избърше.

Почувства как ръката на Джон хвана нейната. Без да каже нито дума, тръгна след него назад към пасата. Когато пристигнаха в Ардроу Хаус, веднага си легна.

Около нея отново имаше мрак, но не бе онзи пълен мрак, в който не виждаш дори ръката пред лицето си. Беше като да стоиш в подземен коридор. От черните стени капеше вода върху каменния под и звукът напомняше капещи кранчета. Познаваше това място! Отпред се появи ярък блясък, сякаш някой светеше насреща й с фенерче. В същия миг зад нея се надигна някаква фигура. Дали не чу шум от пърхащи крила? После се понесе странно громолене. Сърцето й бумтеше в гърлото. Паниката почти я парализира. Побягна, но имаше чувството, че гази в тресавище и изобщо не помръдва напред. Ярката светлина остана недостижимо далече, а крилатото създание зад нея я дебнеше. Почувства как нокти докоснаха гърлото й…

Рейчъл отвори очи. Сърцето й продължаваше да бие в гърлото. Пот щипеше челото й. Джонатан спеше спокойно до нея.

Претърси с очи стаята и видя сенки. Нуждаеше се от малко светлина! С дясната си ръка опипа за нощната лампа и намери ключа. Светна и сенките около леглото й изчезнаха.

Рейчъл се изправи и седна в кревата, скръсти ръце под гърдите си и се залюля.

Онзи крилат демон ме отнесе в леговището си, помисли тя.

Мисълта изникна от нищото; просто изведнъж се появи.

Тази нощ повече не спа.

19

На сутринта беше изтощена. Не каза на Джон за кошмара си; подозираше, че той вероятно ще предложи някакво психологическо обяснение за него. След закуска позвъни на Грейс Дугал. Този път майката на Джени си беше вкъщи и прие да се види с Рейчъл и Джон по-късно този предиобед.

Джон шофира от Ардроу Хаус обратно към Гленвил и паркира пасата край бордюра. Рейчъл позвъни на звънеца и зачака. Никой не отваряше и тя започна да се притеснява, че в крайна сметка няма никой в къщата, когато тя и Джонатан забелязаха една фигура да се движи зад прозореца. Чуха обръщането на ключ в ключалката, след което вратата се отвори. Пред тях стоеше висока, слаба, изящна на вид жена на около шестдесет, с къса, къдрава сива коса.

Рейчъл се усмихна и протегна ръка:

— Здравей, Грейс.

Грейс сякаш не ги позна; изглеждаше почти безразлична към присъствието им. Имаше болезнен, победен вид. Виждайки майката на Джени да се държи по този начин, Рейчъл се убеди, че Джени наистина е мъртва.

— Може ли да влезем, Грейс? — попита Рейчъл.

Грейс погледна от нея към Джонатан и обратно.

— Да, моля — глухо каза тя.

Влязоха вътре в дневната, където, близо до креслото срещу телевизора, масата беше наредена за четирима. Рафтовете покрай стените бяха претъпкани с книги и купчини списания. Телевизорът работеше; вървеше някакво сутрешно шоу. Грейс го изключи.

— Седнете — рече тя и също седна, със същия празен поглед в очите.

Рейчъл не знаеше откъде да започне. За щастие Грейс направи това вместо нея:

— Не върви много добре — въздъхна тя, — но трябва някак да продължа, нали? Пък и получавам помощ. Приятелките ми са огромна подкрепа. — Скръсти ръце в скута си. — Тази неделя ще готвим заедно. Преди, в неделя, Джени обикновено идваше и приготвяше яденето — обичаше да готви и беше много добра в това. Но от няколко месеца спря да идва всяка неделя. Заета била, казваше, много заета и в офиса, и вкъщи. Все имало нещо за ремонтиране. Беше се нанесла наскоро, ако си спомняш?

— Помня — потвърди Рейчъл. — Аз й помогнах с боядисването и украсата.

След като Джени беше скъсала с Лестър, бе наела апартамента в Елмскорт. Беше разговаряла със собственика за промените, които може или не може да внася, и бе направила доста дълъг списък.

— Бихте ли искали да пийнете нещо? — попита Грейс.

— Моля те, не си прави труда заради нас — отказа Рейчъл.

— Не, не, не ме затруднявате. Имам много време. Вече няма за кого да се грижа.

Грейс се надигна от стола си с известно затруднение.

— Да ти помогна? — предложи Рейчъл.

— Не, не, стой тук — каза жената и тръгна към кухнята.

Рейчъл забеляза, че леко накуцва.

Посегна и хвана Джон за ръката. Грейс беше храбра жена. Изгубила съпруга си, когато Джени бе едва на двайсет години. А сега бе загинала дъщеря й. Колко може да понесе един човек?

На вратата се позвъни. Звукът стресна Рейчъл. Грейс се появи откъм кухнята и погледна през прозореца.

— Бет, съседката отсреща. Идва да ме вземе за партията бридж. Стана ли вече единайсет?

Рейчъл хвърли поглед към часовника си.

— Да.

Грейс излезе в антрето да отвори вратата. Върна се с друга жена, по-ниска и по-набита от нея.

— Виж, Бети — обяви тя. — Имам компания. Помниш ли Рейчъл Сондърс, дъщерята на Доналд и Мишел? А това е нейният приятел, Джонатан Лаудър. Рейчъл, помниш Бети Мюър, нали?

Помнеше я. Бети Мюър, жената, за която бе споменала Елизабет. След всичкото това време Бети все още беше съседка на Грейс. Тя започна да излъчва жизнерадост още с влизането си. Рейчъл остана с впечатление, че жената бе взела Грейс под крилото си. Слънчевото настроение на Бети — което, Рейчъл подозираше, беше отчасти игра — остана почти незабелязано от Грейс.

— Рейчъл? — повтори Бети. — Как си?

Тя се усмихна:

— Добре съм. Радвам се да те видя отново.

Рейчъл нямаше представа как да подхване темата, която бе в ума й. В присъствието на Бети не изглеждаше подходящо да започне да разказва на Грейс за своята амнезия и какво си мисли, че знае за Джени.

— Съжалявам, ако съм ви объркала плановете — каза Рейчъл. — Ако сте се уговорили да играете бридж, ще дойда друг път.

— Бриджът е чак следобед — поясни Грейс. — Бети и аз ще ходим да купим малко продукти и някъде ще пием чай с кейк. Не бързаме.

Рейчъл обходи с поглед дневната на Грейс. Погледът й попадна върху плетивото до полицата на камината. Две сребристосиви игли стърчаха от кълбото прежда. Рейчъл погледна тези игли за плетене и изведнъж се изпоти. Почувства се така замаяна и разтревожена, че едва не припадна.

— Вие двете вървете — каза тя колкото може по-спокойно. — Ние и без това трябва да тръгваме.

Ръкува се с Грейс, каза довиждане на Бети и излезе навън. Пое дълбоко освежаващия въздух.

Грейс я последва навън.

— Рейчъл?

Тя се обърна.

— Да?

Майката на Джени слизаше по стъпалата към нея. Рейчъл разгледа високата, слаба жена и откри, че нещо в нея се бе променило. Празният й поглед беше заменен от нещо като прозрение. Сякаш тя за първи път наистина видя Рейчъл.

— С какво се занимаваше тя?

Рейчъл се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, Грейс?

— Имам предвид върху какво работеше Джени, преди да загине? Знаеш ли? Ти знаеш, нали?

— Върху какво работеше ли? Съжалявам, не разбирам?

Грейс се намръщи и Рейчъл погледна над рамото й към Джонатан, който говореше с Бети на площадката отпред.

— Помогни ми, Грейс — настоя Рейчъл. — Не се чувствам много добре. Моля те, кажи ми какво имаш предвид?

Грейс сякаш гледаше право през Рейчъл.

— Джени ми беше отнета — прошепна като на себе си. — Тя беше отнета от мен.

Джон и Бети се приближаваха към тях откъм площадката. Бети сложи ръка на рамото на Грейс и докосването й развали магията. Изведнъж очите на Грейс отново помръкнаха и краткият лъч на жизненост изчезна.

Сякаш се беше изключила от реалността и болката, за да може да продължи живота си.

— Грейс? — повика я Бети.

— Винаги си добре дошла тук, Рейчъл — усмихна се слабо Грейс. — И ти, Джонатан.

Рейчъл и Джонатан се сбогуваха и тръгнаха назад към колата.

— За какво си говорехте двете току-що? — попита Джонатан. — Съжалявам, ако аз и Бети сме ви прекъснали. Бяхме изчерпали всичко, което можехме да си кажем.

— Явно Джени е работила над нещо — отговори озадачена Рейчъл. — Грейс смяташе, че аз знам какво е било.

— Интересно. Какво имаше предвид?

— Точно това бих искала да знам и аз.

20

Хотел Гленвил се намираше до църквата в сърцето на селцето. Лъчи жълта слънчева светлина пронизваха оловните облаци, когато Рейчъл и Джон влязоха в кръчмата. Джонатан поръча две чаши чай, докато Рейчъл се оглеждаше. Видя други двама стари клиенти на заведението: по-възрастни мъже, бъбрещи лениво с мършавия барман, който се смееше шумно и имаше татуировки по ръцете. На пода между двамата клиенти лежеше огромна немска овчарка, сложила глава върху лапите си.

— Ще ми кажеш ли защо трябваше толкова набързо да си тръгнем от къщата на Грейс? — попита Джон, след като се настаниха на масата в ъгъла.

— Видях чифт игли за плетене да стърчат от един незавършен шал.

Той повдигна вежди и зачака да продължи.

— Изведнъж ми прилоша. Не знам защо. Напомниха ми за нещо зло, нещо болезнено.

Споменът, независимо колко беше неясен, подхранваше убеждението й, че кошмарите, които я преследваха, откакто се озова в гората, наистина се бяха случили.

— Каквото и да съм преживяла — разсъждаваше тя, — трябва да съм видяла игли или нещо подобно на игли.

Спря дотук. Джон беше прекалено голям скептик, прецени тя, за да се зарови по-дълбоко в това.

Той подпря лакти на масата и преплете ръце под брадичката си.

— Разкажи ми за разговора си с Грейс.

— Попита ме с какво се е занимавала Джени. Грейс беше убедена, че е нещо, за което аз би трябвало да знам — и че съм знаела. Също така каза, цитирам, че Джени й е била отнета.

Татуираният барман постави две чаши с чай на масата.

— Наздраве — рече той.

Джон се усмихна, кимна вместо благодарност и отново се обърна към нея.

— Добре, трябва да призная, че казано по този начин, не е същото като да кажеш „тя умря“ — продължи тя. — Добивам усещането, че Грейс може би има някакви свои съмнения.

Той сви рамене.

— Зависи как го погледнеш.

— Съгласна съм, но е важно също как го каза. Гласът й прозвуча така… — тя се намръщи, търсейки думи, които биха изразили по-ясно онова, което искаше да каже Грейс. Но не можа. Самата Рейчъл не знаеше какво е. — Гледаше ме почти умолително — продължи — Сякаш се надяваше, че мога да й кажа нещо, което да потвърди съмненията й. Нещо, което само аз знам — добави тихо тя.

Джон се облегна назад в стола и скръсти ръце зад главата си.

— Преди да тръгнеш за Шотландия, ти имаше всякакви планове. Оставила си онази рисунка в Старото колело. Сега Грейс твърди, че си знаела върху какво е работила Джени точно преди…

Поколеба се.

— … точно преди да замине за Форт Уилям.

Рейчъл си помисли, поне този път не каза „преди да умре“. Той очевидно не вярваше в нейната теория, че Джени още е жива, но беше избрал думите си по начин, който показваше, че все още я подкрепя. Джонатан можеше да я притисне да се върнат вкъщи, най-сетне да приеме трагичния край на Джени и да приключи. Но вероятно разбираше, че ако тя си тръгне от Шотландия без завършек на нещата, никога вече нямаше да намери покой.

— С други думи — продължи Джон, — ставам все по-любопитен какво е последното нещо, за което си говорихте с Джени.

— Нищо особено — бързо отговори тя, — вече ти казах.

— Да, но продължавам да се надявам, че Джефри ще намери нещо в компютъра ти. Вчера сутринта го помолих да провери съобщенията ти в електронната поща, така че вече би трябвало да сме напреднали донякъде. Ако не е открил нищо, надеждата ни е, че ще започнеш да си спомняш повече.

— Обади му се. Да видим докъде е стигнал.

— Добре.

Джон извади своя Блекбъри от джоба на ризата и въведе номера. Джефри отговори веднага. Размениха няколко банални думи, свързани с работата, и Джон го попита дали е проверил лаптопа на Джени.

Рейчъл чу неразбираемото бърборене на Джефри, което идваше от миниатюрния високоговорител на Блекбърито. Джон слушаше, а тя чакаше напрегнато.

— Добре, значи си проверявал снощи и си щял да се обадиш днес следобед — повтори Джон заради нея. — Ами, ние значи те изпреварихме. И? Намери ли нещо интересно?

Джон отново заслуша. Този път мина повече време, преди да каже нещо в отговор. От време на време повдигаше вежди и Рейчъл предположи, че Джефри е открил нещо. Неочаквани шипове се забодоха в червата й. Най-накрая Джон приключи разговора и остави телефона на масата.

— Е, не ме дръж в напрежение — каза тя.

Той отпи от чая си.

— Джефри е открил няколко имейла, разменени между тебе и Джени — каза бавно. — На Джефри повечето от тях не изглеждат важни, освен един. Каза, че веднага ще го препрати на телефона ми.

Той вдигна джиесема си и провери екрана.

— Ето го. — Хвърли поглед на съобщението, след което подаде телефона на Рейчъл. — Ето, прочети го сама.

Тя пое телефона от него и прочете:

Рейчъл прочете краткото съобщение веднъж, после още веднъж, после трети път. Джон чакаше търпеливо. Накрая поклати глава:

— Не знам за какво се отнася. Но тук има доста интересни нишки.

— Съгласен съм.

— Кога го е изпратила? — Потърси да види часа, в който бе пристигнало съобщението. — Петък, 11 юни, 02:38 през нощта — обяви тя. — Изпратила го е посред нощ. — Вдигна поглед. — Това е денят, в който е тръгнала за Форт Уилям.

— Заедно с някаква жена на име Алисън — отбеляза той. — Коя е тя? Мислех, че е отишла сама.

— Алисън Фланаган — обясни Рейчъл. — Приятелка на Джени от групата по аеробика, която също си пада по катеренето. Но не знаех, че тя смята да ходи с Джени този уикенд.

— Какво планираше Джени, след като се върне?

Рейчъл повдигна рамене.

— Тук пише, че ти ще разбереш — настоя той.

— Ами, ако съм знаела наистина, сега съм забравила.

Той кимна.

— Имам чувството, че точно това не ми казваше ти и заради него не искаше да идвам с тебе на погребението.

— Тя не се завърна от онзи уикенд — замислено промърмори Рейчъл. — А три дни след този имейл, в понеделник…

Тя умира, едва не каза.

— … се случило това — рече вместо това. — И каквото и да си е мислила да ми каже след уикенда… — не можа да продължи.

— Отнесе го със себе си в гроба — довърши Джон вместо нея.

Никой от тях не проговори в продължение на минути, след което той сложи ръката си върху нейната.

— Изглежда този имейл е бил следствие на нещо, което сте обсъждали по-рано. Джефри казва, че още не е открил нещо, което да води към него. Ще му се обадя пак. Искам да съм сигурен, че ще провери всичко много внимателно. Ще ни помогне много, ако успеем да разберем какво си мислила ти по време на тази размяна на имейли.

Тя кимна.

— Можем да опитаме още нещо. Може да говорим с Алисън. После с Чарли.

— Чарли? Колегата й от вестника?

— Да. Бюрата им са едно срещу друго. Той е нещо като баща за нея. Много си говорим за него.

Все още не можеше да говори за Джени в минало време. Джон остави това без коментар.

— Има големи шансове тези хора да ни помогнат да изясним някои неща — продължи тя. — Може също да посетим пак Грейс, но не мисля, че това ще ни доведе донякъде. Ако не беше така, Грейс по-скоро щеше да ми каже, отколкото да ме пита с какво се е занимавала Джени.

— Ти и Джени наистина сте обсъждали нещо — натърти Джон. — Това поне става очевидно от това съобщение. Надявам се Джефри да открие още едно парченце от тази загадка.

— Както каза, може да сме разговаряли само по телефона — охлади ентусиазма му тя. — Съобщението й е изпратено в два и половина през нощта. Очевидно нещо я е тормозило и е имала нужда да го сподели. Но дори и Джени не би ми позвънила по телефона посред нощ, затова може би този път ми е изпратила съобщение в пощата.

— Всичко е възможно — потвърди Джон. — Откъде ще започнем?

— Ще се обадя на Алисън и Чарли.

Рейчъл си припомни Алисън Фланаган. Беше жена, наближаваща четирийсет, слаба, почти толкова енергична, колкото Джени, запален спортист. Беше секретарка, докато междувременно си търсеше друга работа, но е възможно да беше намерила такава откакто за последно се бяха видели, или може би се бе отказала и станала домакиня. Тя беше сред най-близкия приятелски кръг на Джени и Рейчъл я познаваше главно покрай различни празнични поводи. През последните години бе виждала Алисън само няколко пъти.

Алисън вдиган телефона веднага.

— Ало?

— Алисън? Обажда се Рейчъл Сондърс.

— Рейчъл… здравей — отговори жената изненадана.

Рейчъл бе сигурна, че и тя е била на погребението.

Ти какво мислиш, Алисън? Наистина ли вярваш, че в онзи ковчег е била Джени? Не вярваш, нали? Какво всъщност се случи във Форт Уилям?

Беше ли говорила с нея? Възможно. Затова Рейчъл трябваше внимателно да опипва пътя.

— Прекъсвам ли нещо, Алисън?

— Какво? Не, нищо.

Реши да каже на Алисън, че има нужда да поговорят за неочакваната загуба на нейната приятелка.

— Не мога да го оставя назад, Алисън. Просто не знам как да се справя с това. Затова… Съжалявам, че те притеснявам, но се сетих за тебе, тъй като ти ходеше с Джени в планините…

— Невинаги — прекъсна я Алисън. — Само от време на време и то когато Мартин нямаше нищо против.

Мартин беше съпругът на Алисън, занимаваше се с продажби в голяма компания. Рейчъл го бе виждала два пъти и изобщо не й хареса надутото му излъчване.

— Да, разбира се, но все пак…

— Както ти казах и в понеделник, Рейчъл…

Понеделник? Значи бяха разговаряли? Сега трябваше да е изключително внимателна.

— За малко да отида с нея онзи уикенд — продължи да обяснява Алисън, — но няколко часа преди да тръгнем, в петък сутринта, тя се обади и отмени ангажимента. Ако бях отишла с нея… дали нещата щяха да завършат по-различно?

Защо Джени е отменила ангажимента в последния момент?

— Знам какво имаш предвид — контрира Рейчъл. — Кажи ми защо Джени отмени ангажимента? Знам, че би трябвало да помня, но съм забравила.

Алисън въобще не се поколеба.

— Защото не знаеше кога точно ще тръгне и дали изобщо ще тръгне. Предполагам, че е била доста заета. Накрая тръгнала сама. Само ако… Но това са предположения след дъжд качулка, Рейчъл. Не би трябвало да се чувствам виновна затова, нали?

— Не, разбира се не.

— Мартин е на същото мнение.

— Тя с какво беше толкова заета, Алисън?

— Нямам представа. Ако някой знае, това би трябвало да си ти.

— Аз бях в Англия, Алисън — отговори уклончиво Рейчъл. — Не можех да водя отчет на всички действия на Джени.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Алисън.

— Благодаря за отделеното време, Алисън. Всичко хубаво. Дочуване.

— Дочуване, Рейчъл. И на теб всичко хубаво.

Рейчъл остави телефона и обобщи за Джон:

— Значи така, Джени е отменила ангажимента няколко часа, след като е изпратила съобщението, което току-що прочете. Излязла пред Алисън с някакво извинение. — Тя се замисли над това. — Не е типично за Джени. Трябва да е планирала нещо, за което не е искала Алисън да знае.

— Възможно е. Или може би гоним сенки.

— Сега ще позвъня на Чарли — каза твърдо Рейчъл.

21

Точно когато Рейчъл се канеше да набере номера на централата на Нордърн Джърнъл, Джон се обади:

— Събота е, може да не е на работа.

— Тогава ще поискам домашния му номер от дежурния.

Позвъни във вестника и от рецепцията отговориха:

— Нордърн Джърнъл, добър ден.

Рейчъл не познаваше този глас. Преди във вестника имаха една администраторка на име Денис, но тази беше друга.

— Добър ден. Казвам се Рейчъл Сондърс. Мога ли да говоря с Чарли Уотърс, моля?

— Момент да проверя.

Рейчъл бе включена на изчакване. Докато слушаше някаква звънлива мелодия, тя се запита дали беше разговаряла и с Чарли в понеделник. Със сигурност той е бил на погребението.

Отново се вдигна телефон:

— Рейчъл! — извика Чарли с дрезгав от пушенето глас.

— Здрасти, Чарли.

— Къде си? Още ли си в Шотландия?

— Да, ще бъда за още малко.

— Колко?

— Поне още няколко дни. Ти как си?

— Не много добре — призна той.

— Знам какво имаш предвид. А работата как е?

— Това са странни седмици, Рейчъл. Тя беше нашата Джени.

— Да — каза Рейчъл и гласът й потрепери.

— Но ще трябва да продължим, нали така? Животът продължава. Ти как се справяш? Жал ми беше за тебе, Рейчъл. Аз съм първият, който си го признава, но плаках по време на службата. Твоята реч беше така невероятно вълнуваща. Ти улови същността на Джени както никой друг не би могъл.

Треперенето в гласа й се превърна в буца и не можа да говори.

— Като погледна това празно бюро насреща ми — продължи Чарли, — имам чувството, че всеки момент ще влезе с онази нейна крива усмивчица. Познаваш тази усмивка. Повече от всеки друг.

Той въздъхна шумно.

— Чарли — успя да произнесе тя, — трябва да те помоля за нещо.

— Стреляй.

— Имам чувството, че Джени се е занимавала с нещо, което е било важно за нея. Казвала ли ти е напоследък нещо, което би могло… е, което може да ти се е сторило необичайно?

— Труден въпрос. Нашата Джени вечно беше заета. Не можеше да седи мирно.

— Но не ти ли идва наум нещо необикновено? — настоя Рейчъл. Надеждата й, че Чарли може да предложи някаква нишка, угасваше.

— Ами имаше един материал, на който отделяше много време.

— Какъв материал?

— Нещо свързано с изчезването на някакво момиче. Стар случай. Не е скорошен.

Рейчъл почувства как кръвта й забуча.

— Какво момиче?

— Чакай да видя… Джени правеше от време на време криминални репортажи, както знаеш. Този случай бе свързан с момиче на име Пола Декърс.

— Коя е тя?

— Едно момиче, което изчезна през 1996 година, така беше мисля. Може да е било 95-та.

Рейчъл мислеше усилено.

Пола Декърс. Познавам ли Пола Декърс? Нищо не й идваше наум.

— На времето се вдигна много шум — продължи Чарли. — Изчезването на момиче на шестнайсет или седемнайсет винаги привлича много медийно внимание.

— Намериха ли я? — попита Рейчъл.

— Не. Не откриха нито следа от нея.

— И Джени разследваше случая?

— Да, не за първи път отваряше стар случай като този.

— Изчезнали хора?

— Това да, но също и убийства. Тя беше нашият криминален репортер. Но едва ли ти съобщавам нещо, което не знаеш.

За Рейчъл това не беше новина, но тя се запита защо Джени е била привлечена конкретно към този случай. Дали е било съвпадение? Вероятно не, казваха инстинктите й.

1996? Или 1995? Тогава живеех в Гленвил. Това беше…

По онова време е била почти на четиринайсет.

— Точно кога се занимаваше с този случай? — попита.

— Започна преди две седмици. Не много преди… преди да загине.

— Мога ли да те помоля за услуга?

— Разбира се.

— Може ли да го обсъдим малко по-подробно? Много съм любопитна да узная какво се е опитвала да открие Джени?

— Разбира се. Чакай да погледна във файла, който тя остави. Искаш ли да ти позвъня след това?

— Имаш ли нещо против да дойда в офиса ти?

— Устройва ме.

— Благодаря ти, Чарли.

— Няма защо. Кога искаш да дойдеш?

— Сега имаш ли време? С приятеля ми Джон сме в Гленвил. Можем да пристигнем при теб до час.

— Веднага ли? Имам една статия за довършване… Е, какво, по дяволите, това е важно. Ще се видим тук.

— Благодаря, Чарли.

Пристигнаха в Нордърн Джърнъл малко преди три часа. Жената на рецепцията ги помоли да почакат, докато се обади на Чарли Уотърс. Рейчъл припряно взе един вестник от стойката, прелисти го нервно, след което Чарли застана пред нея. Тя стана и обгърна с ръце дебелата му талия.

— Чарли.

— Здравей, Рейчъл.

Дъхът му силно миришеше на цигари.

— Това е Джонатан.

— Най-накрая се срещнахме. Джени много ми е говорила за тебе.

Ръкуваха се.

— Елате при мен — покани ги Чарли. — Събрах някои неща.

Последваха го до неговия офис на втория етаж.

Първото нещо, което бе като удар за Рейчъл, беше празното бюро на Джени. Докато го гледаше я заля порой от спомени.

Чарли ги покани да седнат до неговото бюро и им предложи чаша чай или кафе. И двамата избраха кафе и докато Чарли тътрузеше крака навън, за да изпълни поръчката, Рейчъл не спираше да гледа бюрото на Джени. Джонатан седеше до нея и мълчеше.

Чарли се върна с две димящи чаши кафе.

— Радвам се, че имаме този шанс да поговорим, понеже нямахме възможност да го направим в понеделник.

— Е, сега е моментът — отговори тя, изпитвайки облекчение от възможността да научи повече за приятелката си, без да се тревожи, че ще каже нещо глупаво за неща, които са казали преди няколко дни. Както беше с Елизабет, Грейс и Алисън, Рейчъл не се чувстваше склонна да говори за себе си и своя проблем. — Е, кажи ми как бяха нещата тук, в работата, през последните дни?

— Как бяха нещата? — озадачено каза Чарли. — Същите както винаги. Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Да, уикендът, който тя е прекарала във Форт Уилям. Знаеше ли, че Джен планира да ходи там?

— Разбира се. Беше работила две смени през уикендите, както аз сега, и искаше да се махне за няколко дни. Да тръгне в петък сутринта и да се върне в понеделник вечерта. Правеше го понякога. Само че този път не се върна.

Рейчъл разтри очите си.

— Помоли ли те за нещо в деня, когато отпътува?

Спомни си, че в електронното писмо с дата петък, 11 юни, онова, което Джени беше изпратила в два и половина през нощта, тя бе споменала, че ще поиска съвет от Чарли. Беше ли го направила?

Чарли поклати глава.

— Не, аз не я видях в този ден. За последно говорихме предишния ден.

— Добре. Нека да го кажем по друг начин. Тя говори ли за мене през седмиците преди това?

Веждите на Чарли подскочиха нагоре.

— Пак ми кажи, имаш ли нещо конкретно предвид?

— Не знам — внимателно отговори тя. — Би трябвало да е нещо, за което не би говорила много охотно.

Погледът на Чарли стана замислен.

— Нищо конкретно не ми идва наум, макар да разбирам, че това не помага много. Какво става, Рейчъл?

Тя втренчи поглед в бюрото.

— Нищо, просто се опитвам да разбера дали е била замесена в нещо. И ако е така, в какво. — Погледна го. — По-рано днес ми каза, че се занимавала с една история за изчезнало момиче на име Пола Декър.

— Декърс — поправи я Чарли, — със „с“ накрая.

Той разстла на бюрото пред нея няколко вестника и ги завъртя така, че да могат Рейчъл и Джонатан да ги прочетат.

— Това са стари статии, които пуснахме веднага след като дойде съобщението, че Пола е изчезнала. Те са от папката на Джени. Все още не беше довършила статията си за Пола. Защо толкова те интересува това?

— Както ти казах, питах се с какво се е занимавала през последните седмици.

— Но имаш причина да питаш.

— Да, имам.

Когато тя не предложи друго обяснение, той каза:

— Би ли искала да прочетеш тези статии? Или да ти разкажа накратко?

— Второто, ако нямаш нищо против.

— Нищо против. Между другото, сбъркал съм. Пола Декърс е изчезнала през 1994-та. Казах ти 1996-та, нали?

— Да. Или 1995-та.

— Е, станало е на 12 март, 1994 година. Полицията веднага започва да го разглежда като криминален случай. Пола все още е ходела на училище, учела е за медицинска сестра.

— Как изглежда?

— Имам няколко снимки… Ето една.

Чарли плъзна парче хартия към нея. Рейчъл видя снимката на младо момиче с нежни черти, весела усмивка и къса кафява коса.

— Била е красива — каза тя.

— Да — съгласи се Чарли. — Хубаво момиче.

— Какво ли се е случило с нея?

— Предполагам, че никога няма да узнаем. Изчезнала е преди седемнайсет години, а това е много време.

— Случаят продължава да не ми говори нищо — каза Рейчъл. — И остава въпросът: защо Джени изведнъж се е заинтересувала от момичето? Сигурен ли си, че не ти е казвала нещо за това?

— Единствено, че се интересува от случая — отговори Чарли. — Не съм я притискал. Както казах, тя наистина захапваше здраво някои случаи, особено стари и загадъчни. Най-доброто беше да я оставя да си върши работата, стига да няма строги крайни срокове. Но защо ти се интересуваш толкова много.

Рейчъл трябваше да му каже нещо. Искаше услуга от Чарли, така че трябваше да му даде нещо в замяна. Не можеше да държи амнезията си в тайна.

— Джон и аз ходихме преди това у Грейс, майката на Джени — поясни. — Грейс каза, че е работила върху нещо и че аз би трябвало да знам какво е. Проблемът е, че аз не помня, защото съм малко объркана. Чарли… — пое дълбоко въздух. — Всъщност, изгубих част от паметта си.

След това обобщи какво се беше случило с нея през последните няколко дни. Разказа всичко, с изключение на кошмарите си.

Чарли я слушаше с нарастващо изумление.

— За бога, Рейчъл, шегуваш се! — възкликна той, когато тя свърши.

— Боя се, че е истина. Но ще те убия, ако напишеш и една дума за това във вестника.

— Не се тревожи — каза Чарли. — Но може да си била малтретирана през времето, в което си изчезнала. На твое място бих отишъл в полицията.

— Слушай, Чарли. Разбира се, че искам да знам какво се е случило с мен. Затова искам да знам какво е правила Джени през последните си дни и седмици. Убедена съм, че там някъде има връзка.

Чарли й отправи неразбиращ поглед.

— Съжалявам, все още не те разбирам.

— Трябва да му кажеш, че не вярваш, че Джени е мъртва — намеси се Джон.

— Моля?

Рейчъл погледна Джон, който каза:

— Опитваме се да сглобим какво се е случило миналия вторник и сряда. Има едно нещо, в което Рейчъл е силно убедена, и то е, че в смъртта на Джени има нещо повече от това, което се вижда на пръв поглед. Тя не знае какво е, но мисли, че в крайна сметка Джени може би не е мъртва. Правилно ли обобщих?

Рейчъл кимна.

— Не е мъртва ли? — Чарли беше смаян.

— Не е мъртва — потвърди Джон.

— Но… Какво…? Как…?

— За нас също е загадка — каза спокойно Джон.

— Мислите, че се е скрила някъде?

— Наистина не знам — въздъхна Рейчъл. — Единственото, което мога да ти кажа, е, че тази история с падането от скалата просто ми звучи безсмислено.

— Ти какво мислиш? — обърна се Чарли към Джон.

— Бих искал да знам какво е правила Рейчъл в Уайтмонт — отвърна той. — Как и кога си е изгубила паметта. Джени може да играе някаква роля във всичко това.

— Всеки ще ти каже, че е претърпяла фатален инцидент — каза Чарли. Говореше спокойно, гласът му отново бе овладян; но и двамата виждаха ясно стъписването, изписано върху лицето му. — Включително и аз.

— Разбирам, Чарли — тихо отговори Рейчъл.

— Трябва да открием какво се е случило с Рейчъл — каза Джонатан, — и защо го е преживяла. Понеже не сме наясно по този въпрос, трябва да разследваме.

Чарли поклати объркано глава и за момент нищо не каза. Виждаше по изражението му, че той не вярва на… нейната интуиция, на това чувство. Или на нещата, които беше научила през дните, в които е била в неизвестност — знание, което сега за нея бе недостижимо. Джонатан беше също толкова скептичен, но все пак я подкрепяше. Благодарността му към него растеше с всеки изминал час.

— Ако се окаже, че греша за всичко, така да бъде — обезсърчено каза тя.

Отпи от кафето, което вече не беше горещо.

— Джени разследва този случай с Пола Декърс — подхвана тя. — После, малко време след това, умира. По същото време аз изчезвам. Би могло да е съвпадение… но може и да не е.

Чарли се облегна назад и забоде поглед в тавана:

— Възможно ли е Джени да е познавала Пола по-добре, отколкото всички си мислим?

Рейчъл поклати глава.

— Доколкото си спомням тя никога не ми е казвала нищо за никаква млада жена на име Пола. Никога не съм чувала за този случай на изчезване на човек. Освен това, ако Джени е познавала Пола лично, защо би чакала седемнайсет години?

— Приемам аргумента ти — съгласи се Чарли.

— Какво точно пише в тези изрезки? — попита Джонатан.

— Подредих ги в последователността, в която са били публикувани — обясни Чарли. Вдигна най-горния лист хартия. — Ето първата публикация, с дата 16 март, 1994 година. Да видим как са го написали: „Полицията издирва 17-годишно момиче от Абърдийн, което е изчезнало преди три дни. Смята се, че може да се касае за престъпление.“ И по-нататък в Джърнъл е спомената по име…

Чарли остави този лист и вдигна следващия:

— „За последно е била видяна на 12 март от приятели, при които била на гости“ — прочете. — „Тръгнала си оттам, но не се прибрала вкъщи.“ След това има история в ретроспекция как Пола учела за медицинска сестра, кратък разказ за родителите й. Рой и Франсис Декърс от Удстрийт, Абърдийн.

Остави листа хартия и се взря в двамата си гости.

— Справедливо е да се каже, че разследването е забуксувало доста рано. Не са били арестувани никакви заподозрени. Оттогава не се е случило кой знае какво. Последната изрезка е отпреди пет години. Не мога да се сетя за причина този стар случай да бъде отворен отново.

— Но той все пак е заинтересувал Джени — упорстваше Рейчъл.

— Да — призна Чарли. — Случайно знам, че тя е ходила на посещение при родителите на Пола не много отдавна.

— На Удстрийт?

— Ако все още живеят там.

— Можем да установим — каза Рейчъл.

— Тук мога да ви помогна — предложи Чарли.

22

Когато излязоха отвън, Рейчъл стискаше жълто залепващо се листче с телефонния номер и адреса на Рой и Франсис Декърс.

Стоеше, гледаше го втренчено и се опитваше да осмисли всичко. Небето беше прозрачносиньо и сякаш безкрайно, а топлият ветрец галеше косата й. От другата страна на улицата релефът се спускаше надолу към някакъв парк; прясно окосената трева беше пищна и яркозелена. През езерцето се протягаше каменен мост, а къщите оттатък се къпеха в слънчева светлина. Високо над тях се издигаше червена църковна кула с бял кръст на върха.

— За какво мислиш? — попита Джонатан.

— За тебе — отговори тя и се обърна към него.

— За мене? Какво съм направил този път?

Тя притисна тялото си до него.

— Подкрепяш ме. Толкова мило от твоя страна.

Той примигна.

— О, имаш предвид онова, което казах на Чарли.

— Да, това — рече тя и гласът й прозвуча приглушено, тъй като се притискаше в гърдите му. — И много други неща.

— Разбира се, че искам да знам какво се е случило с тебе, Рейчъл. Защо не? Обичам те.

— По тази причина съм най-голямата късметлийка във Великобритания.

Той се усмихна широко.

— Тези думи означават много за мен. Добре, а сега какво? Ще вървим ли да се видим с тези хора?

— Това е планът. Родителите на Пола са следващата стъпка. Но малко се притеснявам. Изобщо не ги познавам. — Отстъпи назад и го погледна. — Но все пак ще го направя. Да се надявам, че те ще могат да ни разкажат повече, отколкото Чарли.

— Това ще ни е от помощ.

— Мога ли пак да ползвам телефона ти?

Той й подаде телефона си и тя набра номера на семейство Декърс. Отговори жена.

— Здравейте — каза Рейчъл. — Казвам се Рейчъл Сондърс. С госпожа Декърс ли говоря? Франсис Декърс?

— Да.

— Аз съм приятелка на Джени Дугал, журналистката, която ви е интервюирала наскоро. Тя идва при вас, нали?

— Да, беше тук — отговори Франсис.

— Госпожо Декърс, трябва да ви кажа нещо.

— Какво? — попита Франсис след момент мълчание.

— За Джени е — продължи Рейчъл. — Тя е… — Рейчъл спря, чудейки се какво да каже по-нататък. Реши да се придържа към официалната история, защото не можеше да измисли друго. — Тя почина неочаквано, госпожо Декърс.

— Какво? — извика Франсис.

— Било е инцидент. Паднала по време на катерене в планината.

— О, това е ужасно! Просто ужасно. Бедното мило момиче! Кога е станало това?

— Преди почти две седмици. Джени кога дойде при вас?

— Не много отдавна, някъде към края на май, доколкото си спомням. О, господи, какъв ужас. Не знаех. Нямах представа… Казвате, че сте нейна приятелка?

— Най-добрата й приятелка.

Известно време Франсис не бе в състояние да говори.

Рейчъл прочисти гърлото си.

— Госпожо Декърс, бих искала да поема работата на Джени — каза малко по-енергично. — Заради нея и заради себе си. Това е моят начин да приема смъртта й.

Каза го, без да помисли и то прозвуча убедително дори за самата нея. Продължи да настоява, надявайки се, че Франсис ще я разбере.

— Затова моят приятел Джон и аз бихме искали да дойдем да поговорим с вас, ако нямате нищо против. Бих искала отново да проведа интервюто на Джени.

Джени чу как жената изпусна тежка въздишка.

— Господи, разтърсена съм до дъното на душата си — заекна накрая Франсис. — Разбира се, че може да дойдете. Добре сте дошли.

— Благодаря. В колко часа е удобно?

— Предпочитам да присъства и съпругът ми. Вие кога искате да дойдете?

— Днес ще имате ли време?

— Съпругът ми е на футболен мач. Абърдийн е домакин на мача срещу Мадъруел, мисля. Би трябвало да се прибере към шест без петнайсет.

— Шест и половина удобно ли е?

— Мисля, че да. Можем да отложим малко вечерята.

— Ще се видим тогава. Благодаря, госпожо Декърс.

Имаха време за убиване, затова Джон подкара обратно към центъра на града. Оставиха колата в подземен паркинг и пеша тръгнаха към закусвалня Карлстън в търговски център Тринити, където Рейчъл си поръча чай и кифла. Джон отново позвъни на Джефри, за да види дали има нещо ново. След разговора им остави телефона настрани и поклати глава.

— Нищо.

Рейчъл отхапваше малки хапки и разглеждаше купувачите, които се разхождаха из бялата сграда. Онези, които бързаха, носеха претъпкани пазарски чанти, други бродеха наоколо с по-спокойна крачка. Две деца в предучилищна възраст профучаха покрай тях с детска количка. Родителите им вървяха на няколко метра зад тях — поне Рейчъл предположи, че те бяха родителите им, защото жената подвикна нещо на децата и хвърли отчаян поглед към мъжа до нея. Не беше трудно да прочете думите по устните й: Кажи нещо! Все аз ли трябва всичко да правя? Този, който се предполагаше, че е неин съпруг, завъртя очи, но все пак смъмри малките дяволи и ги предупреди да бъдат по-внимателни.

Деца. Рейчъл беше фантазирала понякога за това какво е да бъде майка. Би искала един ден да има деца, а от Джонатан би излязъл страхотен баща. Но преди това да може да се случи, трябваше да преодолее голям брой препятствия — препятствия, за които не беше сигурна, че може да преодолее. Най-напред и преди всичко трябваше да допусне в живота си Джонатан до степен, каквато никога не си бе представяла. Но колко би искала. Той беше мъжът на живота й. Правеше всичко така лесно и удобно за нея, че тя почти го вземаше за даденост. Така би трябвало да е в любовта, напомни на себе си. Все пак не беше достатъчно, и тя знаеше, че проблемът е в нея, не в Джон. Да се довериш на един човек толкова, че да си готов да се отдадеш напълно, открито и безусловно… способна ли бе да допусне такова доверие в сърцето си?

Покрай тях мина забързан бизнесмен в черен костюм, бяла риза и зелена вратовръзка. По петите го следваше висок млад мъж с очила и оръфано куфарче. След тях се появи доста привлекателна млада жена с прекалено много грим на лицето и вид на кукла Барби.

Рейчъл изяде последната хапка от кифлата и хвърли поглед на часовника: 5:45. Облече якето и двамата с Джон тръгнаха под стъкления покрив на търговския център към колата в подземието на мола. Крещящо облечена дебелана беше заела позиция пред една от машините за билети за паркиране и непохватно се опитваше да пъхне билета си в процепа. Някакъв мъж до нея се справяше по-успешно с втората машина. Наредиха се на опашка зад тях.

Мъжът си тръгна, след което остана само жената; тя не спря да охка, докато изморено бъркаше в портмонето си за някакви монети, които трябваше да пусне в машината. Най-сетне приключи и повлече крака към вратата. Междувременно Джонатан беше платил тяхната такса. Тръгнаха към колата си между редиците превозни средства, заобиколени от тежки бетонни стени под нисък таван. Паркингът беше слабо осветен и стара, противна миризма, смътно напомняща на урина, изпълни сетивата им.

Миризмата върна Рейчъл към онази нощ в планината, близо до течащата вода. Видението дойде ужасяващо ясно. Изведнъж успя да си представи, че съществото, каквото и да беше то — ако наистина беше — се намираше в този момент там, зад една кола. Беше я последвало до гаража и сега извиваше гръб, готово да…

Стига, сама се подлудяваш, Рейчъл.

Но не можеше да превъзмогне себе си. Страхът присъстваше и не можеше да бъде отречен.

— Да се махаме оттук, Джон — помоли тя. — Веднага. Моля те. Бързо.

Напуснаха паркинга, но усещането й беше, че вече не се намира в реалния свят, а извън него. Докато пътуваха по улица Юниън на път за Удстрийт, не преставаше да оглежда внимателно синьото небе. Не се виждаше нищо, но нещо все пак се приближаваше.

Нещо с глава на вълк и черни крила.

23

Вратата отвори Рой Декърс. Имаше издуто шкембе и почти плешива глава. Дълбоките бръчки по лицето и торбичките под очите му свидетелстваха за живот, изпълнен с трагедия. Рейчъл долови, че той повече прилича на боец, отколкото на мъж, огорчен от живота.

През кариерата си на журналист беше провеждала безброй интервюта с хора, преживели трагични инциденти. Някои от тези хора се затваряха в себе си, когато тя като репортер ги молеше да преживеят отново болката; други правеха обратното. Имаше впечатлението, че Рой бе човек, склонен да говори за преживяванията си с надеждата да извлече нещо полезно от това.

Съпругата му Франсис имаше красива кожа и предразполагащо държание. Беше на петдесет и пет до шейсет години — и все още привлекателна жена. Ако дъщеря й Пола беше жива, тя би била на трийсет-трийсет и пет.

Няколко минути четиримата разговаряха за общи неща. Рой ги попита дали са намерили лесно къщата им, а Рейчъл и Джонатан направиха комплимент на Франсис за това как бе обзавела и украсила дневната. Рейчъл забеляза снимка на Пола в рамка — същата снимка, която днес следобед беше видяла във вестникарската изрезка, която Чарли им бе показал в офиса. Тази снимка накара Рейчъл да пристъпи към сериозната част веднага щом седнаха на масата и чаят беше сервиран.

— Съжалявам, че се натрапихме тази вечер — започна тя. — Джон и аз наистина оценяваме това, че се съгласихте за малко да се видим.

Рой кимна разбиращо.

— Искрени съболезнования за приятелката ви — каза той. — Беше тук само преди няколко седмици, седеше на тази маса с нас. Трябва да е било на 28 май. Сега я няма. Такова ужасно нещо да се случи с толкова млада жена. Как, за бога, е станало?

Рейчъл и Джон се бяха разбрали да говори тя.

— Отишла да се катери в планината, паднала и намерила смъртта си — тихо разказа. — Поне така ни казаха.

Рой наведе глава за момент, после вдигна поглед.

— Франсис ми каза, че искате да продължите работата й.

— Точно така, господин Декърс. Джени работеше усилено върху историята с Пола, но така и не получи шанса да я завърши. Бихме искали да я подхванем оттам, докъдето е стигнала тя.

Зачуди се — ами ако Рой попита дали наистина работят по нареждане от Нордърн Джърнъл? Ако го направи, ще спомене името на Чарли. Чарли, беше убедена, щеше да подкрепи тази версия.

Рой започна разсеяно да бърка чая си.

— Госпожица Дугал зададе много въпроси, Франсис и аз се зарадвахме на това внимание. Отдавна никой репортер не ни е питал нищо и не е правил разследване. Подобен род внимание сякаш поддържа Пола жива за нас.

Очевидно нямаше да ги помоли да докажат връзката си с Джърнъл. Рейчъл знаеше от опит, че Франсис и Рой са типичен пример за хора, каквито бе интервюирала през своята кариера. Те рядко молеха журналистите за доказателство, че са тези, за които се представят.

Тя погледна двойката, очаквайки да продължат. Джон наруши мълчанието:

— Как премина интервюто ви с нея? За какво разговаряхте?

— Разказахме й нашата история — въздъхна Рой. — Същата история, която сме разказвали толкова пъти преди. Но нямаме нищо против да я разкажем с всички подробности и на вас.

— Дори и да трябва да я повторим хиляди пъти — добави Франсис. — Няма значение дали трябва да го правим до деня, в който умрем. Трябва да намерим копелето, което го е направило. Докато не знаем кой е бил… Това е единственото, което ни крепи.

— Разбирам — искрено отговори Рейчъл.

— Какво момиче беше Пола? — попита Джонатан. — Можете ли да ни я опишете малко?

— С удоволствие — съгласи се Франсис. — Тя беше такова сладко момиче. Вечно се усмихваше и много ни помагаше, на нас и на всички, които я познаваха. Не можеше да понесе ако някой беше наранен или го боли. Ако имахме парти и някой изглеждаше стеснителен и затворен, винаги Пола бе тази, която отиваше при него и го заговаряше. Такива неща имаха огромно значение за нея. Винаги искаше хората да се чувстват желани и важни.

— Това е тя, нали? — посочи Рейчъл снимката в рамка върху шкафа.

— Да — отговори Франсис. — Не е ли чудесна? Толкова е ужасно, толкова несправедливо… — беше готова да се разплаче.

Рейчъл сложи длан върху ръката й.

— Франсис… Рой… Разкажете ни повече за нея, моля.

— Само няколко месеца преди това се беше изнесла от къщи — каза Рой. — Не я бяхме виждали няколко дни преди да изчезне. Последният път, когато я видяхме, беше неделя следобед, бе дошла за вечеря. Прекарахме прекрасно. Тя се справяше добре, беше весела, нямаше нещо обезпокоително, което да сме забелязали. Не я виждахме всеки ден, само един или два пъти в седмицата, но говорехме по телефона почти всеки ден, понякога по няколко пъти на ден. В събота Франсис й позвъни, но Пола не си беше вкъщи. По-късно разбрахме, че… се случило на 12 март 1994 г. — Видя се как преглътна. — В неделя отново се опитахме да й се обадим. Когато не ни отговори, започнахме да се притесняваме.

— Особено аз — намеси се Франсис. После додаде: — Отидохме с колата до нейния апартамент. В пощенската кутия имаше поща от предишния ден. Беше отсъствала от дома си поне една нощ.

Рой скръсти ръце.

— След това започнахме да се обаждаме на различни хора. Приятели, познати, всеки, който би могъл да знае къде се намира. Никой не я беше виждал с дни. После научихме, че е била с две от нейните приятелки, Пат и Андрея, през онази нощ в събота.

Рой посегна към чашата си, видя, че е празна, и я върна върху чинийката.

— Тръгнала си от тях около единайсет същата нощ, казаха ни те. Пола трябва да е вървяла от улица Харбър до Юниън, после е прекосила от другата страна и е тръгнала по Тауър стрийт. Тя живееше в края на тази улица, на около петнайсет минути от улица Харбър. Няколко пъти минах по този маршрут след нейното изчезване, защото исках да знам къде е била. Отидох там след единайсет часа, горе-долу по същото време, когато е била там в онази нощ, и мога да ви кажа, че Тауър стрийт е изключително лошо осветена. В късна нощ през март това е студено и отблъскващо място. Такова място, което те кара да искаш да се махнеш оттам и да се прибереш вкъщи.

Млъкна за малко, замисляйки се над последните си думи.

— Сега на Тауър стрийт има автомобилен сервиз, но през 94-та го нямаше. По онова време беше строеж. Пола не е успяла да мине покрай него.

— Откъде знаете? — попита Джонатан.

— Някой я е чакал там. Не знаем кой е бил. След седемнайсет години все още не знаем.

— Но откъде знаете, че е била отвлечена точно от това място? — отново попита Джон.

— Имаше свидетел — потвърди Рой. — Човек на име Джон Колинс. В онази нощ бил навън и си разхождал кучето, и чул писък на млада жена.

— Пола беше невинна — каза Франсис, плачейки тихо. — Какво е направил с дъщеря ми? Защо е трябвало тя да страда? Защо? Защо е трябвало това да се случи?

Рой втренчи поглед в стената зад Джонатан.

— Колинс не е видял Пола, нито човека, който я е нападнал. Но той е бил последният, който я е чул. Освен нападателя, разбира се.

— Почакайте — каза Джон, — казвате, че той е бил свидетел, но не е видял нищо?

— Не. Бил е на алеята, която върви успоредно на Тауър стрийт, точно срещу сервиза. Но той не се приближил и не направил нищо. Страхувал се, че има побой и някой ще му се нахвърли. Едва когато се разчу новината за изчезването на Пола, той отишъл в полицията.

— Сигурни ли сте, че е чул Пола?

Рой въздъхна.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен, Джон. Но ние знаем в колко часа Пола си е тръгнала от Пат и Андрея. Има само един път, по който може да е тръгнала. Можем да сме почти сигурни, че трябва да е била там по времето, когато Колинс е чул жената да пищи.

— Какво стана после? — попита Джон.

— Бяхме съкрушени — въздъхна Пол. — Пола я нямаше, изчезна безследно. Хиляди мисли минаваха през главите ни. Полицията се намеси. Един детектив разговаря с нас, но в такъв момент всъщност не чуваш нищо, толкова си объркан. Единственото нещо, което си мислех, беше: Кое копеле направи това? Кой боклук насили дъщеря ми? Къде е тя сега? Къде я държат? По онова време отказвах да повярвам, че може да е мъртва, тази мисъл никога не ми е влизала в главата. И се чувствах виновен. Случило се е късно през нощта в събота, но на нас ни трябваха два дни, преди да осъзнаем, че е изчезнала. Много неща могат да се случат за два дни. Най-напред знаехме само, че никъде не можем да намерим Пола. Скоро бяхме принудени да приемем, че е била жертва на престъпление. Беше немислимо, нещо, което се случва само на други хора, но не и на нашето семейство. Едва когато се намеси полицията и вестниците отпечатаха историята — а немислимото бе станало реалност, да четем за своето дете, не за детето на някой друг — се появи Джон Колинс да свидетелства. После нещата започнаха да изглежда все повече сякаш Пола бе попаднала в ръцете на някакъв перверзник. Чувствах, че съм я предал.

Рой поклати глава и очите му гледаха масата.

— Полицията проведе съдебномедицинско разследване. Преобърнаха всеки камък в квартала. Аз… Ние се държахме за надеждата, че ще я намерят. Онзи тип, който я беше похитил… исках да го убия. И сега искам.

Погледна внимателно Джон.

— Какво искате да знаете? Дали често си мисля за Пола? Мисля за нея всеки ден. Всеки час от всеки ден. Нещо, което беше част от нас, го няма. Беше ни отнето. Това е повече, отколкото мога да изразя с думи. То е опустошително.

Намръщи се.

— Само да можеше някой да я открие. Да можехме да направим нормално погребение. Тогава ще можем да й кажем сбогом. Няма да е лесно, но е по-добре, отколкото да не знаем какво може да й се е случило или как е страдала. Толкова дълго си мислих, че е възможно още да е жива. Накрая аз и Франсис трябваше да приемем колко невероятно е това. Разбираме, че вероятно е мъртва. Но бихме дали всичко, за да знаем със сигурност.

Рой изпусна още една въздишка.

— Знаете ли кое е най-лошото? Това, което никога не става по-добро?

Гледаше Джонатан в очите. Джон мълчаливо го гледаше в отговор.

— Вината. Не съм бил там, до моето малко момиче. Какво би станало, ако бяхме започнали да я търсим по-рано? Можехме ли да спасим Пола? Вероятно не — сам отговори на въпроса си Рой. — Проумявам го. Може би е умряла още същата събота вечер. Може би не е живяла дълго след това. Но то винаги ще бъде само догадка. Понеже не знам, то ме яде и съм затънал в това чувство за вина, че не съм помогнал на дъщеря си.

Няколко минути единственият звук в стаята беше тиктакането на стария часовник на полицата над камината. Рейчъл и Джон не желаеха да нарушат мълчанието. И двамата чувстваха, без да се налага да се съвещават, че обяснението на Рой беше като терапия за него и съпругата му.

Накрая Рейчъл внимателно попита:

— Това е същата история, която сте разказали на Джени, предполагам. Има ли нещо друго? Тя зададе ли въпроси?

— Смяташе да посети онзи човек, Колинс — отговори Рой.

— Защо?

Рой започна да си играе с лъжичката си.

— Не знам. Какво би променило? Той е трябвало да направи нещо. Само това има значение.

Рейчъл изведнъж изпита страх. Прехапа пръста си и потрепери. Джонатан усети болката й. Сложи ръка върху коляното й под масата, за да я успокои.

— Джени наистина ли отиде да се види с Колинс? — попита той.

— Не ни се е обаждала след това, така че не знаем. Каза, че ще го направи.

— Къде живее Колинс?

— И вие ли искате да отидете там? — попита Рой.

— Да — намеси се Рейчъл. — Както казах, вървим по стъпките й.

— От около две години не поддържам връзка с него, но вероятно все още живее на Фериър лейн, номер 66.

Джонатан бавно премина с колата по Тауър стрийт, покрай сервиза, който Рой беше споменал. Сините дебели печатни букви върху фасадата гласяха:

Откъм по-далечния край имаше къщи. Спря колата, но остави двигателя да работи.

— Трябва да е някъде тук.

Очите му бяха съсредоточени в сградата и Рейчъл тревожно проследи погледа му. От разговора в дома на Декърс се чувстваше още по-разколебана и развълнувана, а това страшно място никак не правеше нещата по-лесни. Според Джон събитията се оказваха все по-странни и по-странни. Рейчъл се беше събудила в планината край Уайтмонт. Джени беше загинала на западния бряг. А сега бяха на място, където преди седемнайсет години едно момиче беше изчезнало безследно. Отделни късчета, невъзможно да бъдат сглобени заедно.

Ключът, чувстваше той, беше да се открие някаква връзка във времето от онова, което се беше случило с Рейчъл, след като бе напуснала Старото колело миналия вторник, до идването й в съзнание в Уайтмонт. Това означаваше, че единственият начин да се разреши тази загадка, бе да се задълбаят в забравеното минало на Рейчъл. Въпросът беше: къде е входът за това минало? Тук? Някъде другаде? Къде беше ключът, който щеше да отвори вратата?

Джон продължи нататък, насочвайки пасата към празното място за паркиране.

— Да вървим пеш нататък — предложи той. — Къщата на Колинс би трябвало да е на две крачки. Ако все още живее тук. И ако все още е жив.

— Къде се е случило според тебе? — попита тя, когато слязоха.

— Близо до сервиза, по думите на Рой, може би тук.

Между две къщи срещу автосервиз Смитс минаваше тясна алея. Джон тръгна по павираната пътека, която извиваше, и след около трийсет метра завършваше с площад с високи дървета и храсти, обграден от още къщи. Уличната табела на една от фасадите гласеше:

— Обзалагам се, че Колинс е бил на тази улица, Фериър Кресънт. Фериър лейн трябва да е една от уличките наоколо.

— Мисля, че си прав — кимна тя.

Фериър лейн се оказа първата пресечка. Тръгнаха по нея и намериха номер 66. Когато Джонатан натисна звънеца, вътре се разлая куче. Дрезгав мъжки глас извика нещо неразбираемо, после вратата се отвори със скърцане. Гледаше ги кльощав мъж, прехвърлил седемдесетте.

— Добър ден — каза Джонатан, — съжалявам, че ви обезпокоихме…

Кучето, едра немска овчарка с черен нос и тъмнокафява козина, излая още по-силно. Старецът се обърна и изръмжа:

— Млъкни, Дон. Тихо.

— Казвам се Джонатан Лаудър. Това е приятелката ми Рейчъл. А вие сте господин Колинс?

— Кой се интересува? — озъби се мъжът.

— Ние. Може ли да ви зададем няколко въпроса?

Мъжът ги огледа подозрително.

— Вие ли сте Джон Колинс?

— Да. Сега какво искате?

— Бихме искали само да поговорим с вас.

— За какво? — попита Колинс грубо.

— Отнася се за Джени Дугал.

Колинс го погледна по начин, който не подсказваше дали я помни.

— Госпожица Дугал е репортер на вестник, неотдавна ви е посетила.

— А, тя ли — изсумтя мъжът. — И вие ли сте от вестника? Пак ли за онова момиче?

— Да, Пола Декърс — отвърна Джон.

— Отпратих репортерката, и с вас също няма да говоря. Нямам нищо общо с тази работа и точка. Довиждане.

Кучето седеше и пъхтеше зад господаря си. Старецът понечи да затвори вратата, но Джонатан пъхна крака си.

— Господин Колинс!

Каза го с глас, който баща използва, за да смъмри сина си, и старецът го изгледа сърдито. Джон мислеше бързо. Джени беше ходила там. Но Колинс я бе отпратил, без да й каже нищо, точно както сега се опитваше да постъпи и с тях. Защо беше така упорит? Имаше ли нещо да крие? Джонатан реши да проучи малко.

— Джени пишеше статия за изчезването на Пола. Вие сте били свидетел.

— Не съм видял нищо — изсумтя Колинс. — Беше много отдавна. Оставете ме на мира.

— Според Рой Декърс вие сте чули нещо — продължи Джон с твърд тон. — Защо не искате да говорите за това?

— Ходили сте при Рой?

— Да.

Старецът се замисли за момент, гледайки Джон предпазливо. След това кимна леко.

— В онази нощ разхождах Хектор, предишното ми куче. Чух някакъв шум наблизо. Звучеше като писък на жена.

— Били сте на онази уличка там, която извежда до площада, нали? — посочи Джон и Колинс кимна. — После какво стана?

— Знам какво казва Рой за мен — каза старецът и изведнъж гласът му прозвуча уморен, победен. — Но бях там сам, не се виждаше жива душа наоколо. Нямаше какво да направя — отвори устата си като да продължи да говори, но след това я затвори.

Джонатан се намръщи. Хвърли странишком поглед към Рейчъл, която мълчаливо разпозна посланието: Колинс не казва всичко.

— Има още нещо — проговори старецът и гласът му едва се чуваше, сякаш говореше на себе си. — Там имаше нещо, което не беше от този свят.

По гърба на Джон полази тръпка.

— Какво искате да кажете?

Очите на Колинс станаха безжизнени.

— Какво ще промени това? Тя е мъртва. Какво значение има сега?

— Господин Колинс, моля ви — настоя Рейчъл. — Има огромно значение, наистина.

Човекът гледаше втренчено някъде зад тях.

— Хората могат да вярват в каквото си искат. Аз си имам свои мисли.

— И какви са тези мисли? — попита тя.

Колинс махна нататък.

— Не, забравете. Няма да промени нищо.

Замълчаха. После Джон попита:

— Джени каза ли ви защо иска да говорите за Пола Декърс?

— Мисля, че чула нещо — каза Колинс малко по-сговорчиво.

— Какво е чула? — попита Джон.

— Откъде да знам?

— Господин Колинс — каза Джон, — ще ни окажете огромна помощ, ако можете да ни отговорите само на няколко въпроса още. Няма да е дълго.

— Не мога да говоря за неща, за които не знам нищо — сърдито измърмори той.

— Онова нещо, което споменахте — внезапно попита Рейчъл, — нещото, което не е от този свят — говорехте за нещо, което не е човек, нали?

Колинс зяпна.

— Нещо, което не е човек ли? Вие луди ли сте? Откъде ви хрумна тази откачена идея? Никога не съм казвал, че не е човек! — той размаха обвинително пръст насреща им. — Оставете ме! Вървете си! Не искам повече да имам нищо общо с вас! Приключихме с това интервю! — без да каже нито дума повече, той затръшна вратата.

Чуха как резето се премести и заключи вратата, докато кучето лаеше като обезумяло.

— Всемогъщи боже — смотолеви Джон.

— „Струва ми се, че отричаш твърде много“ — Рейчъл тихо цитира Шекспир. — Сега вярваш ли ми?

Рейчъл превърташе в главата си тези думи, докато крачеше нещастно до Джонатан по обратния път до пасата. В ума си виждаше Пола — каквато беше на снимката в къщата на Рой и Франсис. Рейчъл я видя в тъмната гора, едно момиче с кестенява коса, легнало по гръб на земята, а над него застрашително се рееше крилата сянка.

Когато звярът с вълчата глава заби нокти в корема й и одра парчета кожа, от Пола потече кръв и тя започна да пищи. Ноктите се забиха още по-дълбоко в нея и изтръгнаха сърцето от тялото й. Звярът вдигна кървящия орган на лунната светлина. Момичето спря да пищи. Тялото му се беше превърнало в обезобразена черупка.

— Джон, хвани ме — каза Рейчъл с разтреперан глас.

Тресеше се от студ, въпреки че вечерта беше топла. Усети как ръцете му я обгърнаха и притиснаха до него. Дланите му разтриха гърба й, опитвайки се да я стоплят.

— Някой спомен ли се върна? — прошепна той.

Не му отговори. Не можеше да овладее треперенето си.

— Пола беше в гората. Някаква гора. Звярът беше там. Той… — преглътна. — Той я уби.

— Откъде може да го знаеш?

Тя повдигна рамене.

— Не си познавала Пола — напомни Джон.

— Не.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Тогава откъде дойде това видение?

— Не знам, но не е фантазия. Може би идва от друг спомен. От дните, за които не помня нищо.

— Рейчъл, това се е случило преди седемнайсет години. Седемнайсет години.

— Знам — отчаяно каза тя. — Въображението ми сигурно пак излиза от контрол.

Не го вярваше, но в какво вярваше?

Може би беше същото нещо като с Джон Колинс — същото убеждение, което го караше да се държи така уклончиво, а после така страхливо. Съществува нещо, което не е от този свят. Какво бе направило то с Пола? А с Джени? А със самата нея?

— Продължавам да смятам, че има естествено обяснение за всичко това — убедено изрече Джон. — Пола е станала жертва на някой луд или извратен. Как може това да има някаква връзка с теб или с Джени?

— Е, сега знаем, че не е съвпадение това, че Джени е работила по случая Декърс. Трябва да е открила нещо. Някой я е насочил по дирята. Кой знае, може да съм го направила аз? Може би за това нещо сме говорили по телефона.

Джон поклати глава.

— Казваш, че паметта ти за минали събития е наред. Седемнайсет години са много време — колко често трябва да ти го повтарям? Щом казваш, че никога не си чувала за Пола Декърс, значи е така.

— Така е — съгласи се тя. — Но също така е много вероятно Джени също да не е чувала нищо за Пола Декърс, преди да отвори наново този случай. Какво я е накарало да го направи?

Джонатан сви рамене.

— Аз предлагам да се прибираме вкъщи. За днес стига толкова.

— Наистина, стига — каза уморено тя и затвори ума си за мислите за онази тъмна сила, която се страхуваше, че я търси.

24

Задряма в прегръдките му на дивана в селската къща на леля си, докато той с любов галеше бузата й.

Рейчъл не преставаше да мисли за Джон Колинс. Какво крие той? Също така си мислеше за рисунката, която бе направила върху брошурата в Старото колело, сега прибрана в джоба на панталона й.

Вече не можеше да попита за нищо Пола или Джени. Беше сама с объркващите си мисли и амнезията — но поне беше жива. Кой знае, може да е имала късмет. Всичко можеше да завърши по съвсем различен начин, тогава никога повече нямаше да види Джонатан.

— Може да опитаме още нещо — обади се след известно време Джон.

— Какво?

— Защо не отидем на мястото, където е станало?

— Където какво е станало?

— Където е загинала Джени.

— Форт Уилям…

— Да, Форт Уилям. Тя е щяла да се катери с Алисън, но по някаква причина е отменила ангажимента. После все пак заминава, съвсем сама. Последният човек, който я е видял жива, би трябвало да е онзи неин приятел, съдържателят на хотела.

— Ед Лайънс — каза Рейчъл.

— Точно така. Какво ли е казала на него?

Рейчъл сви рамене.

— Можем да разберем.

— Да, можем. И трябва. Или ще ни каже, че просто е отишла в планината както винаги го е правила, или ще чуем нещо, което ще ни помогне да изясним нещата. Може също така да огледаме мястото, където е паднала. Това също може да помогне.

Не, надяваш се най-накрая да приема факта, че тя е преживяла инцидент и е мъртва, помисли Рейчъл, но не можеше да го вини. Всичко изглеждаше така невероятно, освен на нея.

— Форт Уилям — гласно повтори Рейчъл. — Добър план.

— Утре — реши той.

— Нека да е утре — прозя се тя. — Сега отивам да си легна.

Заспа веднага, само няколко минути след като главата й се отпусна върху възглавницата.

Звярът разпери криле. Повдигна я и отлетя. Беше плячка на хищник; бе похитена от тъмна сила. По-високо, още по-високо се издигаше в черното небе. Помисли си, че звярът може да я отнесе отвъд земните граници, в чистилището, в неговото леговище, където костите й ще изгният сред останки от предишна плячка.

Очите на Рейчъл се отвориха рязко и тя се изправи. Сънят моментално се изпари и тя успя да сподави вик на тревога. Остана само сърдечният пулс на нещо ужасяващо. Не, биеше нейното сърце.

След това с часове не можа да заспи.

Лъч слънчева светлина затанцува из стаята и Джон отвори очи. Рейчъл спеше и той се опита да не я събуди, докато ставаше, вземаше набързо душ и се обличаше. Очакваше дотогава да се е събудила, но понеже още спеше, реши да излезе за малко навън и да погледа зелените ливади и хълмове. Седна на ниска каменна ограда в края на тревата и заслуша със задоволство вятъра в дърветата и песента на птиците.

Най-накрая мислите му се върнаха към ежедневието. Трябваше да проведе няколко телефонни разговора. Въпреки че беше девет сутринта в неделя, той позвъни на домашния телефон на Джефри. Не го беше чувал от вчера. Джефри бе станал от сън и се извини, че не бе успял да открие в лаптопа на Рейчъл нищо, което да обясни за какво се отнася съобщението в електронната поща.

— Каквото и да са обсъждали Рейчъл и Джени, трябва да е станало по телефона — заключи Джефри.

— Може би си прав — съгласи се Джон.

След това го помоли да се свърже с клиентите му и да им съобщи, че ще бъде в офиса си след няколко дни. Джефри обеща, че това ще е първото нещо, което ще направи в понеделник. Също така информира Джон, че срещата с Жак Пърслоу от Фостърс Ъкаунт бе преминала изключително добре.

— Браво, човече! — възкликна Джон с искрено възхищение. — Длъжник съм ти, Джеф. Не каза ли, че се надяваш шефът да те повиши?

— Наистина ти споменах.

Завършиха разговора с най-добри чувства и Джон се върна в къщата. За негова изненада Рейчъл още не бе станала. Използва своя Блекбъри, за да намери телефонния номер на полицията във Форт Уилям и позвъни там. Запита се дали някой ще отговори толкова рано в неделя, но един офицер вдигна телефона. Джон се представи и обясни, че той и Рейчъл са приятели от години с младата жена, която наскоро беше пострадала фатално близо до Бен Невис. Има ли някой в участъка, който би могъл да им разкаже повече за трагичния инцидент? Ако е така, могат да отпътуват за Форт Уилям още този ден.

Свързаха го с един инспектор, който се представи като Гари Дейвис. Най-напред Джон чу името му като Давис, и усети как в него се надигна гореща ярост. За него Давис беше синоним на думата дявол.

— Извинете? Не ви чух както трябва? — попита той след няколко секунди напрегнато мълчание.

— Инспектор Дейвис. С какво мога да ви бъда полезен? — отговори човекът и Джонатан се успокои. В края на краищата не беше Давис и освен това гласът на инспектора изобщо не прозвуча като гласа на другия полицай, който бе направил всичко по силите си, за да унищожи репутацията на Джонатан, и когото дори и сега с радост би удушил.

Джон успя да разкаже историята спокойно и съсредоточено. Приятелката му Рейчъл е била приятелка с Джени Дугал и би искала да види мястото, където тя е намерена мъртва. Би ли могъл Дейвис да им каже къде точно е било?

Инспекторът си спомни за Джени и каза, че е на повикване до следобед, но с радост ще им помогне, така че по-късно могат да му се обадят. Той ще им отдели време.

Дейвис звучеше като свестен човек, готов да им сътрудничи.

След това Джон позвъни на Стронмиър Ин, собственост на Ед Лайънс. Рейчъл го знаеше само по име — Джени се беше сприятелила с Лайънс, след като Рейчъл се премести в Англия — а Джонатан бе чул името му едва преди няколко дни.

Жената, която вдигна телефона каза, че Ед Лайънс още не е дошъл, ще пристигне по-късно сутринта. Джон обясни, че е приятел на Джени Дугал и попита дали той и приятелката му могат да се видят с Ед днес следобед. Тя отговори, че не вижда проблем.

Джон надникна в спалнята. Рейчъл още спеше. През каквото и да беше преминала, очевидно то бе взело своето. Когато седна на ръба на леглото и се вгледа в нея, тя се събуди, сякаш почувствала, че някой я наблюдава.

— Добро утро — каза той.

Тя го погледна със замъглени очи.

— Какво правиш, че си подранил толкова?

— Не съм подранил. Ти закъсня.

— Колко е часът?

Той погледна часовника си.

— Почти девет и половина.

— И според теб това е късно?

Черната й коса бе чорлава от спането. Тъкмо се беше изправила наполовина и седеше с разтворени крака. Очите му попаднаха върху белите бикини под нощницата.

— Става ли ти се? — попита той.

Тя го погледна замислено.

— Всъщност, мисля, че може да ми хареса да остана в леглото още малко.

— И аз така си помислих.

— Тогава защо не дойдеш при мен?

Беше стояла будна с часове, измъчвана от страх. После по някое време късно през нощта или рано сутринта най-после бе потънала в сън от изтощение. Сега имаше силно желание да бъда с Джон, да усеща ръцете му около себе си, които я закрилят, да почувства екстаза в устните му и неговите пръсти, които правеха чудеса с тялото й. Когато проникна в нея, изстена от възторг и за малко забрави всичко.

25

Рейчъл излезе от душа.

— Говорил си с инспектора? — попита тя, докато търкаше косата си, за да я подсуши.

— Да, много свестен тип, трябва да призная. Готов е да разговаря с нас. Обадих се и в хотела на Ед Лайънс. Може да се видим и с него, само че първо ще трябва да се отбием в полицейското управление. Инспекторът няма да е там през целия ден.

— Добре тогава, да вървим. Чакат ни около три часа път до Форт Уилям. И още толкова насам, ако решим да направим всичко за един ден.

— Да видим какво ще стане.

Потеглиха малко преди единайсет. По пътя Джон се сети, че беше наел колата до този ден — напомни си да се обади в агенцията, за да удължи срока за наема.

Рейчъл сподави една прозявка.

— Още ли си изморена? — попита учудено той.

— Още — призна тя. — Но пък и никога не спя дълбоко.

Тя млъкна и се замисли колко странен и напрегнат беше станал животът й откакто се случи инцидентът с Джени. През изминалата седмица беше прекарала една нощ подпряна на някакво дърво в гората; беше погребала най-добрата си приятелка; сега бяха предприели търсене на отговори — какво се бе случило с Джени и какво се бе случило с нея.

Рейчъл не можеше да се успокои, защото нещо вътре в нея я убеждаваше, че Джени още е жива и тя трябва да я намери. Също така не намираше спокойствие, защото бе убедена, че е следена — от нещо или някого.

— Някога ще се съберем ли да живеем заедно? — неочаквано попита Джон.

А това беше третата причина, поради която тези дни не можеше да спи добре. Беше объркана относно връзката си с Джонатан. Рейчъл го обичаше. Не хранеше съмнения в това. Но това помежду им все още беше любов от разстояние. Ни повече, ни по-малко. Единственият човек, с когото бе имала безусловна връзка на доверие, беше Джени.

Погледна го подозрително и скръбта, която той видя, изписана върху лицето й, го накара да съжали, че е задал въпроса.

— Защо не се опиташ да поспиш? — предложи й в опит да смени темата. — Имаме още два часа път.

Рейчъл отпусна глава върху подложката на седалката и протегна ръце.

— Винаги е трябвало сама да се грижа за себе си, Джон — измърмори тихо. — Винаги съм била излишната. Понякога си мисля, че съм такъв аутсайдер, че никъде нямам свой дом. Странното е, че всъщност нямам нищо против това.

— С други думи, ти си самотен гребец.

— Не бих се изразила по този начин, но да.

— И винаги ще бъдеш. Това е едно от многото неща, които ми харесват в теб.

Слабата й усмивка и подпухналостта около очите й придаваха тъжен вид. Тя се протегна и леко го докосна по рамото.

— Какво намираш в мен, Джон? Защо така упорито се бориш с мене? Наистина ли си заслужавам мъката, която ти причинявам? Ти си добър човек. Заслужаваш нещо по-добро.

— Така ли? — той отмести очи от пътя и я погледна. — Защо не оставиш на мен да преценя това?

Завъртя поглед напред и по средата. За момент помълчаха, всеки потънал в собствените си мисли. Най-сетне тя се обърна към него и попита:

— Мога ли да използвам за малко телефона ти?

— Телефонът ми ли? Разбира се.

Като държеше волана с една ръка, порови в джоба си за Блекбърито и й го подаде.

Рейчъл набра нещо на екранчето и вдигна телефона към ухото си.

— Добър ден. Бихте ли ми дали телефона на Къминг, в Глазгоу, Поис Теръс, моля?

Джон я погледна с разширени от учудване очи. Какво беше намислила? Тя за миг затвори очи, докато операторът й диктуваше номера. Набра цифрите на мобилния и когато го вдигна, видя как устните й бяха стиснати в тънка линия.

— Лестър… — каза тя след малко. — Аз съм, Рейчъл Сондърс.

Опитваше се да звучи твърдо и уверено, доколкото бе възможно. Джонатан нямаше представа какво й бе дошло наум. Погледът му шареше между нея и пътя.

— Да, сигурна съм, че си изненадан — добави Рейчъл.

Джон чу от другия край на линията гласа на Лестър Къминг; не можеше да го сбърка.

— Няма причина — продължаваше тя. — Всъщност, да, има причина. Обаждам ти се заради Джени. Трябва по някакъв начин да приема случилото се с нея. Опитвам се да науча колкото е възможно повече, затова разговарям с всички…

Джон чу дърдоренето на Лестър, но не успя да различи какво казва.

— Не, наистина — повиши глас тя. И след малко: — Не, аз… наистина не съм.

Още дърдорене от Блекбърито. Какво имаше нужда да споделя Лестър? Доста, според Джон, защото Рейчъл не успяваше да вмъкне нито една дума. Когато тя се облегна на седалката, косата падна върху лицето й, а челюстта й увисна, сякаш преживяваше шок.

— Никога не съм казвала на Джени… — извика тя, преди да я прекъсне отново. — Да, тогава, и ти знаеш всичко за това. Ти си ми го казвал съвсем ясно, както сигурно си спомняш. Но в никакъв случай напоследък, кълна се…

Само това успя да каже, защото Лестър отново я прекъсна и пое разговора. Гласът му звучеше все по-разгорещено и заплашително. Джонатан почувства силно желание да издърпа Блекбърито от ръцете й. Но нещо го спря.

— Какво искаш да кажеш? Какво би трябвало да означава това?

Рейчъл почти крещеше като Лестър. Джон наостри уши, когато Лестър отново заговори, но не можа да различи отделни думи. Изгаряше от любопитство.

— Не! — извика Рейчъл. — Това… Не знам нищо за това. И не го разбирам.

За секунда драскащото говорене престана. Рейчъл продължаваше да слуша, очевидно Лестър бе понижил глас.

Тя мълча дълго, дори и след като Лестър беше затворил. Поне така предположи Джонатан. После каза:

— Аз… Ще говорим за това по-късно. — Нова пауза. — Добре. Ще го направя. Разбира се. Само трябва… нужно ми е да помисля малко. Ще поддържам връзка. Да, аз… добре… Дочуване.

Свали телефона и го прибра в отделението за компактдискове на таблото.

Джон повдигна вежди:

— Е, за какво беше всичко това?

— Да пукна ако знам. Той беше толкова… — тя потърси думата. — Не агресивен, наистина. Бих казала напрегнат или неспокоен. Обвинява мен за скъсването им с Джени и това още го тормози. Много, както твърди. Непрекъснато настояваше, че знам за какво говори. И накрая каза нещо, което ме хвана съвсем неподготвена.

— Което е…?

Рейчъл го погледна.

— Че Джени не го оставя на мира. Дори и сега. Продължава да го измъчва.

Джон тъкмо бе подминал Балатер и пое по А939, право към планината Кеърнгорм.

— Да. Иска да се срещнем. Иска да обсъдим нещо очи в очи.

— И ти какво каза?

— Казах, че ми трябва време да помисля.

Джонатан помисли за последиците.

— Мислиш ли, че си говорила с него в деня на погребението?

— Аз се питах същото. Затова му позвъних. Но все още нямам яснота по това. — Изпъшка: — Той сигурно никога няма да престане да обвинява мен за всичко, което се случи. Ако трябва да кажем истината, може и да има право. Джени винаги се е вслушвала в мен, а аз може да съм й казала нещо.

— С други думи, изразила си истинското си мнение за него.

— Нещо такова. Той все се опитваше да закърпи нещата помежду им. Казал на Джени, че съжалява за всичко, което е направил, и я помолил да му прости. Сега е твърде късно за прошка и очевидно аз съм виновна.

— Това е абсурдно — каза Джон презрително. — За какво според теб иска да разговаряте?

Тя повдигна рамене.

— Нямам представа. Но няма значение. Беше лоша идея да му се обадя. Не знам какво съм очаквала.

С тези думи сякаш се затвори в себе си. Но Джон имаше още един въпрос:

— Рейчъл, попитах те и преди. Какво се случи между тебе и Лестър, след като ти я убеди да скъса с него?

Рейчъл гледаше втренчено през прозореца, сякаш не го беше чула. Джонатан отново реши да не я притиска по тази тема.

Докато пътуваха с колата нагоре към платата, пътят лъкатушеше между стръмни хълмове, застинали като замръзнали вълни сред море от зеленина. Това беше родното място на шотландското уиски, най-доброто уиски в света според бащата на Рейчъл, който бе пламенен любител на аскуиба1 — както предпочиташе да го нарича. Но те бяха твърде силно погълнати от собствените си мисли, за да се наслаждават на великолепния пейзаж и историята на този район, който пресичаше планината Грампиан.

Ужасяваща мисъл мина през главата на Рейчъл. Беше позвънила на Лестър просто импулсивно, но каквото и да бе събудило този импулс, сега на нея й се струваше все по-възможно Лестър да е бил нейният преследвач в гората — както бе предположил Джон сутринта след първия й кошмар в Ардроу Хаус. Бог е свидетел, той й беше достатъчно ядосан, за да иска да я нарани — така, както бе наранявал Джени в толкова много случаи. В главата й започна да се разгръща сценарий, в който Лестър представляваше решаваща и ужасяваща брънка от пъзела, който контролираше живота на Рейчъл през последните дни.

Той беше на погребението й, да, може би сме разговаряли там. Може да е разбрал къде съм се настанила. Вероятно ме е чакал в Старото колело във вторник сутринта и…

Следващото нещо, което обмисли, беше наполовина теория. Но другата половина наистина се беше случила. Или поне тя беше убедена в това, докато си я представяше.

Завел ме е на някакво тъмно място. Завързал ме е, както правеше с Джени. Удрял ме е, причинявал ми е болка. Защото ме мрази. Аз му отнех Джени. Но аз съм успяла да се освободя и да избягам. После се е случило нещо и когато дойдох на себе си, не помнех нищо.

В нейната възстановка на събитията, или може би фантазия, имаше големи дупки. Преди всичко, каква е връзката на Лестър с крилатия звяр с глава на вълк, който беше превърнал сънищата на Рейчъл в кошмари? Не знаеше. Дори и Лестър наистина да й бе сторил това, той нямаше да каже нещата, които наговори преди малко по телефона. Нямаше как да знае, че тя е изгубила паметта си за последните събития, нали?

Ако ме е наранил, но аз съм му избягала, сега той щеше да се крие от полицията, която би очаквал да насъскам срещу него.

Погледнато по този начин, Лестър Къминг нямаше как да е свързан със заличените от паметта й дни. Но, разбира се, човек не би могъл да изключи всичко.

Беше ли той парче от пъзела или не?

И как би изглеждал този пъзел в последна сметка? И това не знаеше и все пак не се отказваше от идеята, че Лестър Къминг знае.

Белите къщи на Авимор изчезнаха в далечината.

Рейчъл се опита да се зарови още по-дълбоко в непознатите дълбини на ума си.

Всички естествено приемаха, че Джени не е между живите. Единствено тя имаше съмнения. Грейс Дугал също, може би.

И Лестър. Това ли е причината да иска да се видим?

Ако е така, той наистина бе изиграл главна роля в цялата мистерия в крайна сметка.

Но Рейчъл знаеше от личен опит, че Лестър беше опасен човек.

Така че от една страна той също може да повярва в нейната теория, че Джени все още се намира някъде там. От друга страна веднъж се бе заканил да я убие. Това беше нещото, издълбано в душата й, макар че не искаше повече да мисли за него — ето защо все още сърце не й даваше да го сподели с Джон. Той вярваше, че Лестър просто я бе обиждал с разни имена, след като Джен наистина скъса с него, нищо повече. Но се беше случило повече от това.

Какъв избор имаше? Имаше ли въобще избор? Ако тя искаше да направи някакъв ход напред, срещата с него изглеждаше неизбежна, както той бе поискал. За да стигне до Джени, можеше да се наложи да преглътне гордостта си и здравия си разум и да се изправи срещу Лестър Къминг.

Час по-късно пристигнаха в полицейското управление във Форт Уилям.

— Да, спомням си, че се обадихте тази сутрин — поздрави ги Гари Дейвис, след като влязоха вътре и Джон се представи.

Той се ръкува с тях. Дейвис имаше голяма бенка на врата и двойна гуша. Внимателно направената прическа се опитваше, но не успяваше да скрие оредяващата над челото коса. Но инспекторът им отправи топла усмивка и по всичко личеше, че харесва работата, която си беше избрал.

Дейвис ги въведе в спартанската си канцелария и изслуша историята им. От своя страна Рейчъл даде да се разбере, че биха искали да узнаят как бе възможно Джени да е паднала. Дейвис повдигна рамене, преди да отговори:

— За нещастие, такива инциденти в тукашните планини изобщо не са толкова редки. Случват се по три-четири всяка година. Повечето стават през зимата, но даже и в топло време един неопитен катерач може да падне.

— Но Джени не беше неопитна — изтъкна Рейчъл.

Дейвис се облегна назад в стола си, който изскърца в знак на протест.

— Мадам, разбирам, че може да прозвучи изтъркано и едва ли искате да чуете точно това, но инциденти могат и наистина се случват.

Джон видя как Рейчъл потрепна.

Не може да го приеме. Дали не сбърках, като я доведох тук?

Рейчъл вече отчаяно търсеше обяснение, което би могла да приеме. Всичко беше по-добро от студеното, твърдо заключение, че Джени е стигнала до своя безсмислен край след един малък миг на невнимание, едно подхлъзване. Дожаля му за нея. После си спомни думите й:

Заслужаваш нещо по-добро.

Споменът за тези думи правеха невъзможно да обвие ръцете си около нея, да я утеши. Не точно в този момент. Но отблъсна това чувство на безизходност. На кого му пука какво говори тя? Тя има нужда от тебе сега. Каквото има да става, да става.

Стисна я за рамото.

— Джени Дугал е била намерена от катерач, нали? — Джон попита полицая.

— Да — отговори Дейвис. — Страхувам се обаче, че е било вече твърде късно. — Очите му сякаш се замъглиха, когато прибави: — Вратът на госпожица Дугал е бил счупен.

— Но нали вие сте правили оглед на мястото? — намеси се Рейчъл. — Права ли съм?

Дейвис й отправи недоумяващ поглед.

— Помислих си… — избъбри тя неясно, с отчаяние в гласа. — Реших, че това е нещо повече от обикновен инцидент. Не е възможно да се е случило. Не по този начин. Не на Джени. Нищо не е както трябва.

За да изясни нещата, Джон каза:

— Все още сме потресени от скръб, не го понасяме много лесно.

— Разбирам — отвърна Дейвис. Погледна часовника си: — Казахте, че искате да видите мястото, на което е станал инцидентът. Смяната ми почти приключи, но мога да изпратя някой полицай да ви покаже.

— Благодаря — каза Джон.

Дейвис ги остави в офиса си и се върна с млад униформен служител, който застана на прага доста срамежливо. Дейвис го представи като Питър Ръдърфорд и обясни, че той ще ги заведе до точното място на инцидента.

— Ако сте сигурни, че искате да отидете — допълни той. — Няма кой знае какво за виждане.

— Да, сигурна съм — потвърди Рейчъл. — Наистина искам да отида.

Рейчъл и Джон благодариха на инспектора и последваха Ръдърфорд навън. Джон не каза нищо, но беше убеден, че Дейвис има право и това малко пътешествие, което предприемаха, няма да доведе до по-нататъшни прозрения.

Всъщност, целият ден нямаше да им предложи нищо ново.

Както се оказа, никога не бе грешил повече.

26

Двайсет минути по-късно те се намираха в подножието на Бен Невис; неговата височина от 1343 метра го правеше най-високият връх на Британските острови. Типично за Джени — да отправи предизвикателство към такава величина. Никога не се бе интересувала от малките предизвикателства.

Питър Ръдърфорд се качил при тях в колата под наем и ги заведе до мястото, където Джен бе паднала и беше намерила смъртта си. Никога нямаше да го открият без неговата помощ. Пасатът се лашкаше по черните пътища, пълни с дупки, все по-дълбоко в гората, все по-близо и по-близо до Бен Невис, каменния гигант. Последните няколкостотин метра трябваше да изминат пеша.

В своите представи Джон си бе изградил един образ на това, че Джени беше паднала от голяма височина и се беше приземила върху яркозелена морава. Истината се оказа съвсем различна. Тук шубраците бяха почти непроходими. Строшени скални блокове лежаха пръснати тук-там върху обраслия терен. Храсти, папрати и паднали дървета препречваха пътя им. Отвъд шубраците се издигаха стръмни, високи канари.

— Според инспектора, това трябва да е мястото — обяви Ръдърфорд.

Рейчъл закрачи нервно насам-натам.

— А къде е била колата й? Намерихте ли и нея?

— Да, беше на един от паркингите — отвърна Ръдърфорд. — Аз и партньорът ми я изкарахме оттам.

Джон гледаше Рейчъл, която търсеше наоколо.

— И? — попита той след малко. — Какво мислиш? — попита още по-скептично, когато тя остана мълчалива.

— Нищо не ми говори.

Тя продължи да крачи, като изчезваше сред високи храсти и обратно излизаше от тях; търсеше някаква нишка. Но не откри нищо.

Джон долови нетърпението на Ръдърфорд и й предложи да тръгват. Тя неохотно се съгласи.

Пред полицейското управление изказаха благодарността си на Ръдърфорд, а Джон го помоли да предаде и на инспектор Дейвис, че благодарят и на него. Ръдърфорд обеща да го направи и им пожела късмет.

От полицейското управление потеглиха към Странноприемница Стронмиър. В бара се срещнаха с добродушния собственик Ед Лайънс. Беше строен и мускулест, по-млад, но по-оплешивял от Дейвис. Носеше очила. Ед веднага им предложи нещо за ядене за сметка на заведението.

— Идеята да хапнем звучи добре, но аз плащам — каза Джон.

Ед махна нататък и викна да му донесат менюто. Скоро с наслада похапваха хамбургери с картофки.

— Какво ви води насам? — попита Лайънс, след като си бяха разменили по няколко шеговити забележки.

— Искахме да видим с очите си къде е паднала Джени — отговори Рейчъл.

— Какво? Пак ли? — намръщи се Ед.

Джон остави вилицата и ножа си. Погледът, който отправи към Лайънс, видимо стресна човека.

— Поне предполагам, че ти ходи там в началото на седмицата — каза Ед.

Джон и Рейчъл си размениха погледи.

— В началото на седмицата? Кога? — попита Джон.

— Вторник или сряда. В един от тези дни ти беше тук.

— Била съм тук? — възкликна Рейчъл.

— В деня след погребението — отговори Лайънс. — Рейчъл… какво… — лицето му изразяваше пълно объркване.

Джон за миг срещна очите на Рейчъл.

— Трябва да ти кажем нещо, Ед — съобщи Джон и после разказа цялата история, включително и за амнезията на Рейчъл. — Казваме ти това, защото отчаяно търсим отговори и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш — заключи той.

Ед Лайънс слушаше с все по-нарастващ интерес, примесен с изумление.

— Значи не знаете какво се е случило между вторник сутринта и четвъртък сутринта и имате сериозни съмнения по отношение на смъртта на Джени? Това ли искате да ми кажете?

— Все още е възможно да я намеря. Трябва да я намеря — настоя Рейчъл. — Наречи ме луда или каквато искаш — няма да си първият или единственият, уверявам те.

Ед само поклати глава.

Джон опита да подходи от друг ъгъл.

— Мен ме интересува това, че Рейчъл очевидно е дошла да се види с теб във вторник. Значи трябва да е пристигнала с кола от Абърдийн до Форт Уилям. Непременно трябва да ни кажеш точно какво ти каза и направи тя, когато беше тук.

— Исусе Христе — почти прошепна Лайънс. — Каква невероятна история!

— Така е — съгласи се Джон. — Можеш ли да ни помогнеш?

Той погледна състрадателно Рейчъл.

— Държеше се малко странно, да бъда честен. Пристигна следобед, около четири часа. Веднага забелязах, че не ти се разговаря. Настоя да си платиш за стаята…

— Освен всичко е пренощувала тук? — прекъсна го Джон.

Ед кимна.

— Добре, продължавай — пришпори го Джон.

— След като се регистрира, седна в оня ъгъл… — Ед посочи към най-малката маса до камината — … и яде нещо, не помня какво. Исках да дойда при тебе да ти правя компания, но ти ми каза, че предпочиташ да останеш сама.

— Как изглеждах? — попита Рейчъл. — Как… как се държах? Тогава имах ли вид на човек, който си е изгубил паметта? Забеляза ли нещо странно в мен?

Ед кимна към своя барман.

— Обикновено не пия толкова рано през деня, но точно в този момент имам нужда от една бира. Нещо за вас, хора?

Джон поклати отрицателно глава, също и Рейчъл. Ед поръча Гинес.

— Дожаля ми за тебе — продължи той. — Разбира се, попитах те как си и какво бих могъл да направя за тебе. Опитах се да те развеселя, но ти въобще не искаше да слушаш. Каза само още едно нещо, освен че ме помоли да те оставя сама. И това нещо много ме изненада.

— Какво ти каза? — попита Джон.

Донесоха на масата Гинеса на Ед. Той отпи глътка, после пое дълбоко дъх.

— Каза, че… — заекна неуверено.

— Ед, моля те — настоя Рейчъл.

Той кимна.

— Говореше за някакъв демон.

Ченето на Джон увисна. Дори и Рейчъл изглеждаше слисана.

— Това изтърси, когато попитах какво те тревожи. Седеше там потънала в мисли. И ми даде този отговор: каза, че търсиш някакъв демон. Но не предложи никакво обяснение. Меко казано, беше доста странно.

Рейчъл се наведе към Лайънс, сякаш да му каже нещо поверително.

— Наистина ли казах това?

— Толкова сигурно, колкото, че този Гинес е черен — заяви Ед.

— Но ти вероятно си се опитал да измъкнеш от нея някакво обяснение? — предположи Джон.

— Разбира се, но Рейчъл не пожела да обясни какво има предвид — твърдо каза Ед. — Тя просто поиска да я оставя сама, затова аз я оставих сама. Малко по-късно погледнах нататък и тя си беше отишла в стаята. На другата сутрин си бе тръгнала, преди да пристигна в хотела.

Когато Ед млъкна, Рейчъл извади брошурата, която беше взела от старото колело. Сложи я на масата, плъзна я по-близо, за да я огледа Лайънс, и после посочи рисунката, която бе надраскала върху нея.

— Какво е това? — попита Ед заинтригуван.

— Демонът, мисля — каза с разтреперан глас. — Намерих го случайно в хотела в Абърдийн, където бях отседнала до вторник. Аз съм го нарисувала, няма никакво съмнение в това, но не съм сигурна какво би трябвало да изобразява. Очевидно, когато съм била там, съм знаела.

Тя погледна въпросително един по един двамата мъже.

Джон проговори първи:

— Значи, ето какво знаем. Ти си тръгнала от Абърдийн във вторник, за да дойдеш тук и си заминала в сряда, за да отидеш… къде? Следващото нещо, което знаем, е, че си се събудила в гората край Уайтмонт в четвъртък сутринта. Ако успеем да открием какво се е случило между тук и там, всичко ще се изясни.

— Как смяташ да го постигнеш? — поиска да разбере Лайънс.

Джон погледна Рейчъл.

— Ще съберем глави. Ед. Има още едно нещо, за което искам да те попитам. Всъщност, това е и причината да дойдем тук. Ти последен си видял Джени преди тя да поеме към планината. За какво разговаряхте?

Ед вдигна ръце.

— Обсъждах това с Рейчъл след погребението в понеделник, в Абърдийн. Говорихме за всякакви работи, но нищо необичайно. Джен пристигна тук предишния петък, късно през нощта. Ходи в планината в събота, а после пак отиде в неделя. След това още веднъж в понеделник…

— На 14 юни — обади се Джон.

— Да. Искаше да се покатери още веднъж за последно, преди да се прибере вкъщи. Обичаше да ходи там. Но не се върна. — Ед снижи глас. — Не бях забелязал нищо странно в нея. Само дето вечер беше много уморена и си лягаше рано. Това може и да беше необичайно, но в разговорите ни всичко беше нормално. Наистина, спомена онзи тип Лестър, от Глазгоу. Спомням си, че ти не го харесваше много.

— Изобщо не го харесвам — изсумтя Рейчъл.

— Случайно да е споменала момиче на име Пола Декърс? — попита Джон.

— Коя е тя? — отговори с въпрос Ед.

— Едно момиче, което изчезнало безследно преди около седемнайсет години.

— Нищо не ми говори.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Каза ли нещо за мен? — попита Рейчъл.

— Не — поклати глава Ед.

Разочарованието трябва да се бе изписало върху лицето й, защото той добави:

— Съжалявам — сякаш носеше вина за това. — Иска ми се да можех да ви помогна повече.

— Ти ни помогна. Ед. Благодаря ти — каза Джон и си взеха довиждане с него.

Докато пътуваха обратно към Ардроу Хаус Джон обмисляше ситуацията. Бяха ходили на гроба на Джени и на мястото на фаталния инцидент. Рейчъл може още да не приема смъртта й, но фактите са си факти. Но каква и къде беше връзката между смъртта на Джени и случилото се с Рейчъл в гората на Уайтмонт? И какво общо имаше с всичко това рисунката на онзи звяр? Къде беше неговото място в пъзела? Джон разбираше, че Рейчъл трябва да знае отговорите на тези въпроси. Както и той.

— Почти я чувам, Джон — изведнъж възкликна Рейчъл с далечен глас. — Тя е на някакво опасно място! Не ни остава много време.

— Само така си мислиш, Рейчъл.

— Не — възрази тя. — Знам го. Джен и аз сме повече от приятелки. Ние се усещаме, дори и да сме разделени. Не би могъл да разбереш.

Тези думи увиснаха тежко във въздуха помежду им.

Стари спомени нахлуха без покана в нея. Онзи ден преди години, първият път, когато станаха нещо повече от приятелки. Бяха ходили в Уелския Принц в Абърдийн. Бяха консумирали порядъчно количество алкохол, чувстваха се замаяни и се гушкаха една в друга. Когато пристигнаха в апартамента, в който живееха, те се прегърнаха и паднаха върху леглото на Рейчъл. Устните на Джени бяха докоснали нейните, а после езикът й започна да изследва нейната уста.

— Отдавна искам да го направя — бе прошепнала Джени.

А Рейчъл? Беше изненадана. Повече от това. Бе замръзнала, докато лежеше в леглото и Джени я покриваше с целувки — гърдите, корема, по-надолу. Не се бе съпротивила, остави Джени да прави с нея каквото поиска.

Защото и аз го исках.

За първи път го бяха направили. На другата сутрин, когато и двете бяха изтрезнели, избягваха да говорят за това и срамежливо отбягваха погледите си. Рейчъл си спомни, че бяха разговаряли за какво ли не, само не и за случилото се през нощта. Докато Джени — разбира се, Джени бе първата, която пое инициативата — не прегърна Рейчъл:

— Не знам за тебе, но аз не съжалявам, че го направихме.

Джени я беше опознала по най-интимния начин, любопитството й бе задоволено и с това всичко приключи. Рейчъл се тормози малко по-дълго, но накрая и тя остави онази нощ зад гърба си.

Наистина споделяхме всичко. Дори и това. И аз знам какво точно е то. Просто ми се е изплъзнало от ума. Само ако можех да си спомня…

Но туй то. Не можеше.

Още веднъж си спомни трудния си път през гората край Уайтмонт. Беше студено, беше дълбока нощ. Сама и в същото време не беше сама.

Споменът беше последван от кошмара, който сънува първата нощ в Ардроу Хаус.

После, незнайно поради каква причина, сякаш невидими ръце я сграбчиха и я избутаха пред някакво огледало. А в това огледало се видя такава, каквато беше наистина — смъртно изплашена жена. Човек, който бяга от нещо, и то не просто през последните дни, а от доста по-отдавна. Не от някакъв демон, а от себе си.

И видя образ — на Джени и себе си в къщата на родителите на Джени. Грейс бе излязла да прекара една вечер навън с Бил — по онова време той бе още жив — и Джени беше направила палачинки. По цялото й лице и дрехи имаше бяло брашно, цялата кухня бе посипана с фин прах. Джени се заливаше от смях. Това беше един от най-хубавите спомени на Рейчъл: скъпоценна рисунка, която къташе в ума си.

Само че рисунката се рушеше. Нокти, остри като бръсначи, разкъсваха платното, раздираха картината отвътре, а после от дупката изскочиха глава на вълк и черни крила.

Рейчъл рязко бе изтръгната от своя унес.

Втренчи се напред и изтри капките пот от челото си.

Накрая си помисли за Лестър Къминг. Трябваше да се срещнат с него; нямаше какво друго да направят. Дали да е днес? Щеше ли да е разумно Джон да обърне колата и да тръгне към Глазгоу вместо към Ардроу Хаус?

Може би идеята беше добра, само че тя се чувстваше изтощена. Посещението при бившия на Джени щеше да почака за някой друг път. Утре, каза си тя.

Всичко щеше да се окаже съвсем различно.

Джонатан не сваляше очите си от пътя. Пътуването обратно до Ардроу Хаус беше почти три часа. Спря на бензиностанция на Бритиш Петролиъм да зареди пасата. Когато плати и седна обратно зад волана видя, че Рейчъл бе заспала дълбоко. Вместо да потегли, той помести колата на един малък паркинг до бензиностанцията.

Измъкна от джоба на сакото си химикалка. Не Паркера, а една проста, пластмасова химикалка, която винаги носеше като резерва. Оглади върху крака си касовата бележка от бензина откъм обратната страна и написа върху нея:

Мястото за писане свърши. Джон се огледа, търсейки друг къс хартия. Сети се за споразумението за наем на колата и го намери в жабката. Сгъна договора наполовина и започна да пише върху празния гръб.

Джон беше изписал гърба на договора за наем. Погледна втренчено касовата бележка и листа върху скута си. Какво можеше да научи от бележките си?

— Имейлът от 11 юни е бил за работата на Джени върху случая с Пола — прошепна на себе си той. — Да допуснем това за момент. Но Джени не е могла да довърши работата си. Затова Рейчъл е поела нещата, затова е трябвало да свърши много неща. Какво общо има демонът с всичко това, за бога?…

Джонатан спря. Хрумна му нещо.

— Възможно ли е Рейчъл да е намерила демона в сряда?

Каза го по-силно, отколкото искаше. Хвърли поглед настрани, но тя не се беше събудила.

После пред него проблесна следваща мисъл: Дали демонът, или каквото и да е това нещо, не е отвлякъл и Джени, и още я държи?

Джон зарея поглед навън, оттатък бензиностанцията и пътя, към зелените хълмове и дълбоките сини води на близкото езеро.

Не, реши той, не е възможно. Джени е загинала във Форт Уилям, а Рейчъл се е натъкнала на него в Уайтмонт, на сто и петдесет мили разстояние. Не можеше да проумее как е възможно двете събития да са свързани? Какво изпуска? По дяволите, това беше отчайващо!

Джон запали, излезе на заден от паркинга и отпраши на изток.

Дървета, къщи, улични лампи — всичко се плъзгаше покрай тях. Минаваше седем. Когато Рейчъл се разбуди от кратката си дрямка, тревогата в тялото й не я бе напуснала. Същото чувство има човек понякога в неработен ден. Един от онези дни, в които ти липсва увереност в себе си. Когато нищо не става както трябва, когато нищо не иска да стане както трябва и всяко нещо, което направиш, е неправилно разбрано. Рейчъл не се чувстваше в безопасност. Нещо приближаваше. Нещо неприятно.

Половин час преди да стигнат до Ардроу Хаус предчувствието й се сбъдна. Блекбърито на Джон иззвъня. Без да се замисля, той измъкна телефона от отделението за дискове под стереоуредбата на пасата и го допря до ухото си.

— Ало?

Слуша известно време безизразно, после изви вежди и заекна:

— Божичко. О, боже!

27

Блекбърито се изплъзна от ръката на Джон и падна в скута му. Рейчъл изпитваше болезнено желание да научи какво лошо се е случило, но се страхуваше. Никога не го бе виждала така нещастен, така мъртвешки бледен.

— Джон? — попита внимателно. Той продължаваше да мълчи, затова тя повиши глас: — Джон!

Той шумно преглътна. В очите му набъбнаха сълзи.

— Моля те, кажи ми! — настоя Рейчъл.

Като държеше волана с една ръка, той постави другата върху коляното й.

— Беше Грейс — произнесе дрезгаво. — Грейс Дугал. Всъщност, търсеше тебе.

Рейчъл се намръщи.

— Обажда се Грейс? Защо?

Не можеше да си представи за какво би се обадила майката на Джени — каква ужасна новина можеше да съобщи тя? Вече беше изгубила всичко.

— Е? — настоя тя.

Джон удари кормилото с длан.

— Не знам как да ти го кажа… За леля Елизабет.

— Леля ли? Какво за нея?

— Тя е… Изглежда тя е…

Движеха се по А939 през пустите хълмове на Кеърнгорм. Джон настъпи спирачката, насочи колата към една живописна отбивка по тесния еднолентов път и изключи двигателя. Натисна едно копче и свали стъклото. Рейчъл вдиша нежния мек ветрец. Джон захапа пръста си и впери поглед в широките, диви хълмове.

— Наистина е нещо лошо, нали?

Той кимна.

— Трябва да отидем там. Веднага.

— Какво е станало? Инцидент? И тя ли е претърпяла инцидент? Паднала ли е? Какво е, Джон?

Веднага щом зададе тези въпроси, Рейчъл разбра, че трябва да е нещо много по-лошо. Джонатан не би бил така потресен, ако Елизабет просто бе пострадала. Истината започна да просмуква съзнанието й.

— Не е съвсем сигурно. Самата Грейс току-що е научила новината. И още не е ходила у леля ти. Обади се от нейната къща.

— Това не ми помага много. Хайде, Джон, просто ми кажи — помоли Рейчъл и за своя изненада чу в гласа си и известна доза примирение.

Той наведе глава и изтри сълзите от очите си.

— Казват, че леля ти е мъртва. Според Грейс, била е убита.

Макар че Рейчъл постепенно беше започнала да очаква някаква ужасна новина за леля Елизабет, тя в никакъв случай не беше подготвена за обвинение в убийство. В този момент се почувства като ударена силно с юмрук в ребрата. Не, сякаш беше цапардосана с бухалка. Чувстваше се наранена и й се гадеше. Студена пот закапа от челото й.

— Не — прошепна тя. — Не може да е истина. Не може.

Джон я привлече до себе си и тя окончателно рухна.

Три полицейски патрулки бяха паркирани пред къщата на леля й. Целият имот беше ограден с жълта полицейска лента. Зяпачи, повечето от тях живеещи на същата улица, извиваха вратове зад полицейското ограждение, за да видят каквото бе възможно да се види. Други очи надзъртаха зад прозорците на къщите от другата страна на пътя.

— Почакай тук — каза Джон и угаси двигателя на трийсетина метра от къщата на Елизабет. — Нека да видя какво ще успея да науча.

Но тя вече слизаше от колата и хукна към жилището на леля си. Там беше спряна от един полицай, който изглежда стоеше на пост.

— Аз съм братовчедка на Елизабет Крейг. Какво се е случило?

Полицаят, прехвърлил трийсетте, с къса руса коса и видимо шкембе, измърмори нещо неразбрано. Погледна назад през рамо и извика един от колегите си. Откъм предната врата до тях се приближи бавно мъж в кафяв костюм.

— Дамата казва, че била роднина — информира го полицаят.

Мъжът в костюма внимателно огледа Рейчъл. Зад него на вратата се появи Хърб. Той беше дебел и оплешивяваше, а косата, която му бе останала, беше по-скоро пясъчна, отколкото сива. Носеше риза на бели и червени карета, която не му стоеше много по мярка, а тъмнозелените панталони изглеждаха с един номер по-малки.

Когато Рейчъл го забеляза, той й махна с ръка и закрачи несигурно към нея. Рейчъл знаеше, че Хърб е добър човек, бързо се успокояваше и с готовност се усмихваше. Изглеждаше идеалният партньор за леля Елизабет — същество, което можеше да я направи щастлива. Мъжът, който приближаваше сега към нея, не беше онзи Хърб, когото познаваше. Скръбта и отчаянието, изписани така искрено върху лицето му, разкъсаха сърцето й.

— Хърб? — изхлипа тя.

— Рейчъл… и Джонатан, предполагам?

Хърб се опита да изглежда храбър, докато разказваше известните му факти. Намерил Елизабет рано следобед. Можело да стане и по-рано, но този предиобед ходил в Питъркатър, за да помогне на сина си Том да пребоядиса кухнята. Когато отишъл у Елизабет, намерил я в леглото. Най-напред си помислил, че още спи. Но после забелязал, че очите и устата й били отворени. А в очите й видял мълчалив писък на ужас.

От гледката му се догадило, каза той, но после сякаш привличан от сила, на която не могъл да се противопостави, се насилил и погледнал по-отблизо. Точно тогава забелязал тъмните охлузвания по шията й. Предположил, че са следи от душене.

По-късно, след като позвънил на телефон 999, следователят потвърдил подозренията на Хърб. Елизабет Крейг е била удушена.

Рейчъл слушаше замаяна пълния със заекване разказ на Хърб. Джон я държеше здраво. Беше му благодарна за топлината, за рамото, на което можеше да поплаче.

— Къде е Елизабет сега? — попита Джон.

— Следователят отнесе тялото й преди два часа. Взеха я.

— Знае ли се кой го е направил? — гласът на Джон затрепери, когато зададе въпроса.

Хърб изтри сълзите си и поклати глава.

— Не, нямам представа. Никаква представа. Беше такава мила жена. Кой би могъл да стори такова нещо? Тя не би наранила и мравка.

Дежурният офицер дойде до Хърб, сложи ръката си на рамото му и избъбри нещо в ухото му. После отведе Хърб.

Рейчъл погледна Джон и сякаш понечи да каже нещо. Но промени намерението си и тръгна към жилището.

Влезе вътре през кухнята, където тя и леля й бяха седели и разговаряли за Джени само преди два дни, а оттам мина през дневната и се качи на горния етаж. Вземаше стъпалата по две наведнъж.

Полицейски инспектор в дънки и черно кожено яке стоеше облегнат на рамката на вратата пред спалнята на леля й и пушеше. На Рейчъл й се прииска да му изкрещи: Леля Лиз не разрешава да се пуши в къщата й! Изгаси тази проклета цигара!

После чу тихи, жужащи щракания и се обърна — фотограф на полицията фокусираше за по-близък и по-далечен план фотоапарата си, очевидно решен да улови всеки ъгъл от леглото на леля й.

Инспекторът, който пушеше цигарата, я погледна раздразнено:

— Хей, какво означава това? Не би трябвало да си тук!

Тя продължаваше да гледа втренчено фотографа, който в отговор се пулеше насреща й, сякаш тя го беше хванала да краде нещо.

— Ти коя си? — строго попита инспекторът.

Истина е, помисли си тя. Трябва да е истина.

Рейчъл се обърна рязко и тръгна олюлявайки се по стъпалата. Джон я пресрещна. Зад нея на стълбищната площадка се чуха стъпките на инспектора. Той я настигна и грубо я уведоми, че няма работа на неговото местопрестъпление.

— Тази жена е роднина на жертвата — сопна се насреща му Джон. — Преживява ужасен шок. Ще замълчите ли, по дяволите?

Инспекторът измърмори нещо, но отстъпи.

Когато излязоха навън, Рейчъл отиде да потърси Хърб, докато Джон се оглеждаше безцелно. После забеляза инспектора да излиза от къщата и закрачи подире му.

— Какво мислите за всичко това? — попита той.

Мъжът хвърли поглед през рамо и отправи към Джон поглед, който казваше: Я си гледай работата!

— Предполагам, ще трябва да кажете нещо на нейната близка — рече Джон любезно, доколкото можеше. — Понеже се съмнявам, че тя ще е в състояние да се концентрира върху фактите, питам от нейно име. Какво мислите се е случило тук и защо?

Инспекторът измъкна пакетче цигари Марлборо от джоба си и сръчно пъхна една между устните си, преди да я запали.

— Прилича на грабеж, излязъл от контрол.

— Има ли нещо взето? — поинтересува се Джон.

— Още не сме сигурни — отвърна инспекторът. — Нещо се е объркало и онзи тип вероятно се е паникьосал. Тогава е убил жената и офейкал. Това е само моята теория, разбира се.

— Защо един обикновен крадец би удушил възрастна жена? — горчиво рече Джон. — Тук би следвало да говорим за обикновен грабеж. Това е малко градче, не голям град. И защо Елизабет? Всеки би могъл да види, че не беше богата.

Инспекторът дръпна дълбоко, извъртя глава и издуха облак дим.

— Рано е — присви той очи срещу Джон, сякаш го измерваше. Очевидно заключението, до което стигна, не му допадна особено. — Това е всичко, което мога да ви кажа, който и да сте вие. Това е полицейска работа и разследването едва сега започва. Сега моля да ме извините.

— Помислете — продължи Джон, без да обръща внимание на последните думи на инспектора. — Даже и да е било грабеж, все пак няма причина крадецът да я убива. Тя беше беззащитна стара жена. Би позволила на човека да вземе каквото си поиска. Така че, отново не виждам защо му е било нужно да я убива. Но го е направил. И не става дума за случайно намушкване с нож, а умишлено я е удушил.

Инспекторът го слушаше, докато дърпаше от цигарата си. После поклати глава и се отдалечи.

Джон остана загледан след него, убеден в правотата си. Това не беше грабеж, в който нещо се бе объркало. Случилото се в действителност беше много по-озадачаващо и го плашеше.

Джон намери Рейчъл да разговаря с Хърб, сина на Хърб — Том, и снаха му — Синтия. Скоро при тях дойдоха двете сестри на Елизабет, които бяха пристигнали от западния бряг. Уини, племенницата, която Елизабет смяташе да посети за рождения ден, също беше тук. Току-що бе навършила осемнайсет — деликатна красавица с дълги, руси коси.

Никой не говореше много. Никой не знаеше какво да каже.

— Знаех, че трудни времена очакват Елизабет, но това… Това е просто невероятно — каза накрая Хърб, като поклати тъжно глава.

Рейчъл го погледна въпросително.

— Какво искаш да кажеш, Хърб? Какви трудни времена са я очаквали?

Хърб избърса една сълза.

— Лиз не казваше на никого, но тя беше болна, много болна. Преди шест месеца се прегледа при специалист и откриха тумор в белите й дробове. Лекарят препоръча комбинация от химиотерапия и лъчетерапия, но тя не искаше нищо такова. Не искаше да страда в ръцете на съвременната медицина, само за да умре така или иначе.

Преди два дни Рейчъл бе забелязала, че леля й изглеждаше отслабнала. Беше решила, че леля Елизабет е на диета.

— Нямах представа — промълви тя.

— Никой нямаше — осведоми я Хърб. — Аз единствен знаех. Последните изследвания бяха направени само преди няколко седмици. Те потвърдиха, че туморът е злокачествен и има метастази. Мисля, че Елизабет взе правилното решение — да си отиде тихо в нощта и да не страда по-дълго от необходимото.

Рейчъл изведнъж чу наум гласа на леля си:

Така говори за Джени, за това колко е била пълна с живот и колко много продължава да означава за тебе. Накара ме да си помисля за…

Сега разбра. Надгробната реч, която беше произнесла на погребението на Джени, очевидно бе накарала леля й да мисли за собствената си смърт и собственото си погребение, които я очакваха съвсем скоро.

Но не по този начин. Този път ръката беше изиграна твърде бързо. Все още не беше време леля Елизабет да умре, някакво зло имаше намесено тук.

28

Когато се прибраха в Ардроу Хаус, внезапна вълна на замаяност накара Рейчъл почти да падне, така че се наложи да се хване за облегалката на дивана. Джон я посъветва веднага да си легне. Помогна й да стигне до спалнята и да се съблече. След като беше вече под завивките, той седна на ръба на леглото, нежно отметна от окото й кичурче коса и го закрепи зад ухото.

— Леля Елизабет е била убита — проговори дрезгаво тя; това бяха първите думи, които произнесе, откакто напуснаха дома на леля й. Беше единайсет часа и силен вятър стенеше скръбно около стрехите на покрива.

— Да — каза Джон.

— Защо? Господи, защо? Хърб е прав. Тя е, тя беше най-милата жена на света. Кой би искал да я нарани?

Той поклати глава. Нямаше представа.

— Опитай се да поспиш.

Тя се обърна.

— Обичам те — каза той.

Изправи и тя чу стъпките му да се отдалечават. Вратата се отвори и затвори с тихо скърцане.

Рейчъл остана сама. Протегна ръце и крака, погледа втренчено в тавана известно време, опитвайки се да подреди мислите си. Беше невъзможно да приеме, че леля й беше мъртва. Защо си отиде — и тя, ако наистина се окажеше илюзия това, че Джени беше още жива?

Не можеше да си представи как така някой ще я убие. Не бе направила нищо лошо. Сълзи запариха очите й и изтощението постепенно я обзе.

Събуди се внезапно, чула наблизо в тъмното някакъв кашлящ звук. Демонът я беше намерил! Искаше да изпищи, но не можеше. Сякаш някой беше запушил устата й с кърпа.

Сърцето й заблъска, изправи се и седна в леглото. По стъклото на големия прозорец тропаха дъждовни капки. Вятърът пищеше. Джон лежеше неподвижно до нея. Колко е часът? Провери будилника — 02:15. Погледът й се върна към прозореца.

Оттам я гледаше зловещо вълча глава.

Успя да сподави вика си и в същия миг осъзна, че това вероятно беше просто сянка.

Въпреки това цялата се тресеше. Колкото и да опитваше, Рейчъл не можеше да убеди себе си, че е в безопасност. Ако събуди Джон, той както обикновено щеше да я успокои и отново да заспи. А тя щеше да продължи да лежи там, обсадена от страховете си. За момента поне сънят просто не беше възможност.

Дали бяха заключили предната врата? Бяха ли завъртели резетата на всички прозорци? Вероятно да, но изведнъж се оказа неспособна да успокои страховете си. Трябваше да отиде и лично да се увери.

Измъкна се от леглото. Единствената дреха на нея бяха белите бикини, които купиха от супермаркета в Абойн.

Потрепери от студа и влагата. Опипа в тъмното за дрехите си, които бе преметнала на стола, намери тениската и я нахлузи през главата си.

Тръгна боса и на пръсти към вратата, отвори я и надзърна в мрака на коридора. Не видя нищо и не чу нищо, освен свиренето на вятъра.

Повлече крака по коридора. Беше наострила уши. После чу приближаването на някакъв тракащ звук, вероятно откъм дневната. Пристъпи предпазливо към тази стая, влезе вътре, но не светна веднага лампата. Дочу шума от клоните на дърветата, които тропаха по прозореца отвън, и барабанящия по покрива дъжд.

За миг остана като замръзнала. После чу как зад гърба й изскърца врата. Обърна се на пети и съзря черна сянка, която не би трябвало да е тук. Очите й се разшириха.

Грациозен като котка, звярът се хвърли срещу нея и тя изгуби съзнание.