Черен спомен

29

Джонатан се събуди и видя, че Рейчъл не бе до него. Първата му мисъл не беше за нещо сериозно. Сигурно беше в банята. Затвори отново очи.

Известно време по-късно сънено протегна ръка, но нея още я нямаше. Странно! Приповдигна се на лакът и светна нощната лампа. Наистина беше сам в леглото. Рейчъл не бе и в спалнята. Будилникът показваше 04:18.

Озадачен, той избута одеялата и отиде в банята. Щракна копчето на осветлението. Нямаше никой.

Помисли си за кухнята, където я бе намерил веднъж посред нощ и реши да отиде да надникне. Коридорът беше тъмен като останалата част от къщата. Никъде не светеха лампи, включително в кухнята. Запали осветлението, но и там я нямаше.

Къде бе отишла? Джон се обърна, върна се в спалнята и светна лампата, монтирана на тавана, надявайки се да види Рейчъл седнала или легнала на дивана. И тук нямаше късмет и започна да се тревожи. Щом не е вътре, значи трябва да е отвън, а кой нормален човек би дръзнал да излезе в нощ като тази?

— Рейчъл! — извика той.

Никакъв отговор.

Имаше само една стая, в която не беше проверил: втората, по-малка спалня. Отиде там и отвори вратата. Стаята беше тъмна и студена.

— Рейчъл! — извика пак.

Отново не получи отговор. Усети как вътрешностите му се смразиха.

Възможно ли е наистина да е заминала някъде?

Ако бе така, щеше да вземе колата. Беше оставил ключовете на кухненската маса. Побърза назад към кухнята и намери ключовете там, където ги бе оставил.

Джон тръгна към малкото антре зад предната врата и светна лампата над закрития портал. Отвори отключената входна врата, прекрачи отвън и усети как дъждът го шибна в лицето. Под блясъка на монтираната на стената лампа видя колата си, паркирана точно там, където я беше спрял.

Възможно ли е да е излязла боса в тази ужасна буря?

Това противоречеше на всякакъв разум и той отказваше да повярва.

— Рейчъл! — изкрещя.

Вятърът отговори с вой.

Вниманието му се прехвърли върху вратата. Защо не беше заключена? Погледна по-отблизо.

Ключалката беше разбита. А на пода имаше локва вода. Рейчъл наистина бе напуснала Ардроу Хаус.

Ако беше мокър само подът и нищо друго, би повярвал, че е тръгнала по свое желание. Но счупената ключалка означаваше, че някой беше проникнал със сила отвън.

Това убеждение бе последвано от ужасяваща мисъл.

Възможно ли е да е била вдигната от леглото и аз да не съм усетил нищо?

Това изглеждаше невероятно. Не спеше чак толкова дълбоко. Трябва да е станала по собствено желание. Но какво се е случило? И къде беше тя?

Джон изведнъж усети гадене и слабост. Отпусна се върху мокрия под, бе шокиран. Но веднага се стегна. Животът й би могъл да зависи от това да запази ума си ясен.

Изчезването й доказваше веднъж завинаги, че нейната леля не е била изненадана от обикновен крадец. Елизабет беше убита умишлено и сега убиецът бе отвлякъл Рейчъл. Защо е трябвало първо да убие старата жена? Кой беше този психар, който по някакъв начин я бе измъкнал от леглото?

Нямаше обяснение.

Жива ли е още? Или вече я е убил?

Умът му се бунтуваше при самата мисъл за това, но трябваше да приеме тази възможност. Точно както факта, че леля Елизабет беше убита, както и Пола Декърс.

Не мисли за това. Сега трябва да действаш!

Да, но как? Какво, за бога, би могъл да направи?

Джон се изправи на крака и скръсти ръце пред гърдите си.

Ключът е Джени.

Тази странна мисъл изскочи сякаш от нищото.

Беше убеден, че това наистина има връзка с Джени. По-точно, свързано беше с някаква тайна договорка между нея и Рейчъл. Те двете определено бяха обсъждали някои неща точно преди Джени да умре. Тази тайна можеше да изплува на повърхността само ако Рейчъл си върне паметта, защото никой друг не знаеше за нея.

Джон сплете пръсти зад главата си и се загледа в тавана.

— Какво беше, Рейчъл?! — извика отчаяно в нощта. — За какво беше онзи имейл от Джени? Какво общо има той с убиеца? Как да те намеря?

После стисна юмруци и изрева:

— Къде си!

Като не получи отговор, той отиде в дневната и се тръшна върху дивана.

Какво, по дяволите, изпуска? Трябва да има нещо, за което да се хване. Все повече и повече му се струваше, че Рейчъл е била по дирята на убиеца, преди да изчезне — преди да изчезне първия път. Беше нарекла извършителя „демон“. Дори го бе нарисувала. Само дето убиецът не можеше да е някакво крилато чудовище, защото такива неща не съществуват.

Или съществуват? Била ли е през цялото време права и има ли наистина някакво създание, което броди наоколо?

За един кратък миг почти повярва в това.

Каквито и да бяха фактите, човекът или нещото, убило Елизабет, се беше върнало и бе отнесло Рейчъл със себе си.

Ако Джон успее да открие тайната на Рейчъл и Джени, можеше да разбере и какво следва да направи. Но тайната беше погребана, нали?

Изведнъж получи вдъхновение — една идея така съвършено логична, че всъщност би могла да е от практическа полза.

Първият му порив бе да грабне джиесема, но после реши да подходи другояче.

Щеше да отиде да се види с нея.

30

Рейчъл се събуди в пълен мрак. Очите й бяха завързани. Китките й също бяха вързани зад гърба. Едва можеше да се движи.

Седнала по този начин, облегната на стената, усещаше гърба си студен и мокър. Ръцете я боляха, толкова стегнато се впиваха въжетата около китките й. Вдигна глава и остра болка прониза врата й. Цялото й тяло беше измръзнало; имаше чувството, че седи върху леден блок. Бикините и тънката тениска бяха всичко, с което бе облечена.

Започна да се пита какво се беше случило, как така всичко бе станало толкова невероятно бързо. Силуетът, който беше видяла в дневната: къде ли е сега? От колко време е тук?

Макар да не виждаше нищо, чувството й за мирис бе изострено. Измъчваха я миризмата на плесенясало дърво и тъмнината. И една противна смрад на разложение, която говореше за гниещи трупове и й напомняше за — какво?

Тази миризма…

Изведнъж нещо забравено проблесна пред нея, ясно и остро, и се заби в ума й. Изведнъж й стана трудно да диша. Стисна зъби.

Как е могла да забрави? Пред мисления й взор започнаха да се появяват образи подобно на надигаща се вълна, която всеки момент щеше да се разбие отгоре й.

Вървеше под моста Кълейн в Абърдийн; беше хванала прекия път през тунела, за да се прибере вкъщи по-бързо. В тунела бе тъмно като в рог, но оттатък каменната арка една улична лампа кимаше с блясъка си. Вдигна яка. По черните стени се стичаше вода, звукът й напомняше капещи кранчета. Напред беше ярката светлина на лампата — като леко намигване сред нощния мрак. В онзи същия момент звярът се надигна зад нея.

Какво беше чула най-напред? Кашлящи, гърлени звуци или шумоленето на разперващи се крила? Може би и двете едновременно. Паниката я стисна за гърлото. Изпищя и хукна, без да поглежда назад.

Беше като да газиш през блато — не стигаше доникъде. Ярката светлина, онова намигване оставаше отчайващо далече, а нещото, което се бе надигнало зад нея, почти я достигаше.

За миг почувства адска болка в главата. После нищо. Когато се свести с пулсиращо главоболие, очите й бяха завързани и тя беше завързана и подпряна до стена като тази, до която бе подпряна сега. Усетила беше същата противна воня. И освен собственото си дишане не чуваше нищо друго.

— Хей? — каза предпазливо в тъмното.

Тишина. Точно както тогава. Единственото, което чуваше, бе много далече и то беше вятърът и дъждът.

— Има ли някой? — извика по-силно.

Не получи отговор.

Беше ли Джени в тази стая с нея? А Пола? Вонята на разлагащи се тела я задушаваше. Стомахът й се свиваше и се бореше да си поеме въздух.

Онази нощ бе отвлечена от демон. Беше се събудила сред този ад и седеше на същия вмирисан под.

Никой не научи. Това беше нейната тайна, нейният белег.

Сама, все сама, освен когато звярът идваше. Не му трябваха врати, просто се появяваше сякаш от нищото. Въпреки че беше със завързани очи, знаеше кога е там и я гледа втренчено. Не говореше, само издаваше от време на време онези кашлящи, гърлени звуци, ниски и заплашителни като на вълк. Когато я докосваше, тя не усещаше човешка плът, а нещо като груба кожа. Нещо нечовешко. Не й даваше вода или храна и се страхуваше, че я очаква ужасна смърт.

Беше преди много време.

Тя беше само на седемнайсет години.

Днес, в тази същата стая, тя се запита дали животът на Пола Декърс не беше завършил по същия начин. А на Джени? Рейчъл се страхуваше от най-лошото. Усещаше, че всеки момент може да повърне.

Но последния път тя бе избягала. Беше напипала между пръстите на дясната си ръка камък…

… Имаше остър ръб и тя го бе стиснала здраво, не го изпускаше. В момент, когато долавяше, че звярът не е там и не я гледа, тя използваше назъбения му ръб, за да кълца въжето около дясната си китка. Беше изтощителна работа, която не даваше никакъв резултат, освен непоносими спазми в рамото и китката й. В отчаянието си едва не захвърли камъка настрани. Но някак успя да запази силата на волята си и да продължи. Не преставаше да търка въжето, докато то не започна да се разхлабва и да отпуска болезнената си хватка. Чувството на въодушевление бързо беше последвано от страха, че звярът може да открие това. Какво ще й стори тогава? Дали ще я разкъса? Ами ако я убие точно когато е на крачка от свободата? Но това не се случи. Най-накрая въжето около китката й стана съвсем халтаво и тя успя да се освободи. Пое дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. За първи път видя стаята, в която беше затворена от… колко време? Дни, най-малко.

Стените на голата стая някога са били боядисани в зелено, както и вратата. Рейчъл забеляза само един прозорец. Подът беше осеян с мъртви мишки и плъхове. Ако демонът бе влязъл в този момент, със сигурност щеше да я убие. Нямаше връщане назад, трябваше да продължи. Въпреки това паниката заплашваше да я парализира, трябваше да положи херкулесовски усилия, за да я овладее.

Изправи се и изтича с всички сили през вратата, надолу по стълбите по някакъв коридор и навън, под прикритието на заобикалящата я гора. Само веднъж хвърли поглед назад към къщата, където бе държана като пленница. Беше тъмна и порутена, стоеше безрадостно в тъмнината. Леговището, нашепна умът й. После затича отново, без да спира, без да смее да си почине, ужасена, че звярът може да я намери и отново да стане господар на тялото и душата й.

Това се бе случило преди дванайсет дълги години.

Беше го изтласкала някъде далече назад, бе поискала да забрави. И беше успяла — досега.

Но какво се бе случило с нея през последните дни си оставаше загадка.

Сега беше завързана и с превръзка на очите в същата зелена стая както тогава, в леговището на демона. Възможно ли бе да намери друг остър камък, за да се спаси и този път?

31

При първите слънчеви лъчи Джонатан стоеше на главната улица в Гленвил и гледаше табелата с надпис РОЗА. Дъждът валеше върху него и се чувстваше премръзнал до кости. Вятърът малко беше отслабнал, но не много.

Натисна звънеца до вратата и зачака. Стомахът му бе свит. Огледа подозрително сивата, тъмна улица, мрачните къщи. Плътни, бълбукащи потоци вода изчезваха в уличните шахти. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.

Чу звука от дърпането на резето. Входната врата се открехна. Грейс Дугал, облечена в розов халат над кремава нощница, го погледна с изумление.

— Съжалявам, че те събудих, Грейс — извини се Джонатан. — Не бих дошъл толкова рано, ако не беше спешно. Трябва да поговорим.

Понеже тя го гледаше така, сякаш не може да го познае, Джонатан почувства как отчаянието му расте. Трябваше да я убеди.

— Грейс, моля те. Умолявам те.

Тя кимна.

— Влез.

Той влезе да се скрие от дъжда и вятъра и затвори вратата зад гърба си.

— Трябва да поговорим, Грейс — започна и веднага мина на въпроса: — Рейчъл изчезна. Отвлякоха я. Мисля, че е същият човек, който е убил Елизабет Крейг.

Застанал в преддверието, с яке, от което се стичаше вода, Джонатан накратко описа всичко, което се беше случило през последните няколко часа. Майката на Джени го слушаше, сякаш се намираше далече в облаците.

— Само се надявам да е още жива. — Опита се да го каже доколкото можеше равно. — Трябва да ти задам един въпрос, Грейс. — Погледна я многозначително. — Джени и Рейчъл са разговаряли за нещо преди… преди да се случи всичко. Ако искаме да открием кой е отвлякъл Рейчъл и кой може би е убил Джени, трябва да знаем това. Рейчъл не можеше да си спомни. Има амнезия.

Забелязал изненаданото й изражение, той въздъхна дълбоко.

— Мисля, че не ти казахме за амнезията, но точно сега нямам време да ти обяснявам. Но ако има някой, освен Рейчъл, на когото Джени би се доверила напълно и на когото би казала всичко, това си ти. Също така ти каза на Рейчъл, че Джени работи по някаква следа. Затова те питам, Грейс, какво ти каза тя? Моля те, знаеш ли нещо?

Изправена в коридора, майката на Джени го гледаше, сякаш не разбираше въпроса му.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита той с глас, в който отчаянието взимаше връх.

Грейс мълчеше.

— Най-напред не вярвах — продължи Джонатан със същия тон. — Но сега мисля, че си била права. Някой ти е отнел Джени. Точно както друго момиче, на име Пола, е било отнето от родителите си и както на мен ми откраднаха Рейчъл. Не вярвах, но сега е прекалено късно. Ако не можеш да ми помогнеш, Грейс, всичко свършва. Тогава не мога да направя нищо повече за Рейчъл.

Гледаше я решително, подканвайки я с очи. Грейс продължаваше да мълчи. Джонатан усети как надеждата в него постепенно се стопяваше като пламъче на угасваща свещ.

— Всичко е свързано с онова, по което е работила Джени — опита един последен удар той. — То я е убило. А сега, без твоята помощ, същото ще се случи и с Рейчъл.

Грейс поклати глава — първият признак, че го слуша.

— Трябва да отидеш в полицията — тихо каза тя.

Джон стисна юмруци.

— Полицията няма да направи нищо. Другото момиче, което споменах. Пола — и нея не са открили. Не вярвам на полицията. Имал съм неприятен опит с нея в миналото. Освен това, няма време, Грейс.

Тя не прибави нищо и той опита друга тактика:

— Със сигурност знаем, че Рейчъл е преследвала нещо, което е започнало или преди, или след погребението. Говореше, че е видяла някакъв демон. Още от четвъртък упорито твърди, че Джени е все още жива и трябва да я намерим. Може би през цялото време е била права. Може би наистина някакъв демон е отнесъл нея и Джени. Вече съм готов да приема всичко, тъй като изчерпах всички възможности.

Грейс взе дясната ръка на Джонатан и я притисна между двете си длани.

— Джени никога не е споделяла кой знае колко — гласът й прозвуча неочаквано твърдо. — Дъщеря ми следваше свой път. Рейчъл беше единственото изключение. Между двете имаше нещо много специално. — Погледът на Грейс се зарея настрани. — Тя работеше върху този случай с момичето, което спомена. Мислеше за него денем и нощем.

— Да — потвърди Джонатан. — Случаят с Пола Декърс.

Грейс кимна.

— Точно той. Шефът на Джени дойде да се срещнем. Той беше един от първите.

— Чарли Уотърс?

Тя поклати глава.

— Не, шефът й. Мартин Страхан.

Джонатан не го познаваше. Но това не променяше нещата.

— И?

— Според Мартин тя често обсъждала този случай с Дейв Пукас, неин приятел, който работи в полицията в Грампиан. Отговаря за връзките с пресата.

— Дейв Пукас?

— Да, ходихте ли при него?

Джонатан поклати глава.

— Никога не съм чувал за него.

— На погребението Дейв дойде при Рейчъл и мене. Заговорихме се и той каза, че има подозрения.

Джонатан затаи дъх.

— Каза ли ти за какво се отнасят подозренията му, Грейс?

— Не знам. Трябваше да ходя някъде. Рейчъл разговаряше с Дейв, когато си тръгнах. Оттогава не мога да се отърся от чувството, че не разполагам с пълната картина, че пропускам нещо, някаква нишка. — Тя отклони очи. — И понякога се питам дали искам да узная. Изгубих я и не мога да направя нищо, за да я върна.

Джонатан размисли трескаво.

— Пукас е приятел на Джени, работи в полицията, казваш.

— Да, много често работеха заедно. Понякога Дейв й помагаше в разследванията.

— Имаш ли телефонния му номер? — попита Джонатан.

След като Грейс му даде номера на полицията в Грампиан, Джон позвъни в централата и помоли да го свържат с офицер Дейв Пукас. Когато го информираха, че този служител ще дойде на работа едва в девет часа, Джон помоли за домашния му номер. Отказаха да удовлетворят молбата му, но когато Грейс взе телефона и спомена името на дъщеря си, полицейският администратор се смили и му даде номера.

След минута Джон говореше с Пукас, който бе събуден от позвъняването му и с не много любезен глас попита кой, по дяволите, се обажда в шест сутринта.

— Казвам се Джонатан Лаудър — представи се Джон. — Приятел съм на Джени Дугал и Рейчъл Сондърс. Непременно трябва да се видя с вас.

— Защо? Какво се е случило? — попита по-трезво Пукас.

— Мога ли да дойда при вас?

— Да дойдете при мен? По това време? Първо ми кажете за какво става дума.

— Миналата нощ беше убита лелята на Рейчъл. А сега Рейчъл изчезна. Страхувам се, че животът й е в опасност.

Пукас издаде звук, който Джон не успя да дешифрира. Но човекът вече изглеждаше напълно буден.

— Добре. Елате.

Пътуването през дъжда и поривите на вятъра отне само половин час. Единственото, което Джонатан можеше да направи, беше да се моли да не е прекалено късно. Но в сърцето му се прокрадваше страхът, че тя вече е мъртва.

Пристигна на адреса на Пукас, слезе от колата, но спря за момент, преди да отиде до входа. Наистина ли полицията сега беше единствената му възможност? Определено изглеждаше така и това го караше да се гневи. Когато напусна армията, негов приятел бе нападнат, ограбен и закаран в болница с тежки наранявания. Малко преди това Джон беше имал неприятен спор с този същия приятел. Някакъв полицейски инспектор бе открил в това мотив и бе заподозрял Джон в участие в нападението. Инспекторът очевидно нямаше вяра на бивши войници — което технически не се отнасяше до Джон, тъй като той беше служил във военното разузнаване — но той никога не забрави унижението да бъде арестуван и отведен с белезници.

Преодолей го, укори се. Това няма нищо общо с онова неприятно преживяване. Става въпрос за Рейчъл.

Джон позвъни на звънеца. Вратата се отвори и го поканиха с кимане да влезе да се скрие от дъжда.

Въведоха го в дневната, където седна на един стол. Пукас се настани на дивана срещу него. Беше дебел мъж на около трийсет и пет, с червеникава коса и набола брада.

— Казваш, че лелята на Рейчъл е била убита? А Рейчъл е изчезнала?

Джонатан предаде каквото се бе случило с възможно най-големи подробности, доколкото помнеше. Пукас още не беше научил за смъртта на Елизабет Крейг от удушаване и остана шокиран. Но не се спря да обсъжда това. Разбираше, че в момента главната грижа на Джонатан беше Рейчъл.

— Знам, че си говорил с нея на погребението — каза Джонатан, — Грейс Дугал ми каза.

— Да, така е — призна Дейв Пукас и започна да му разказва за какво бяха разговаряли с Рейчъл.

32

Когато беше на седемнайсет, на същата възраст като Пола Декърс, някакъв демон я бе отвлякъл в леговището си. Остър камък й бе помогнал да се освободи и да избяга.

А след това? Някак се беше прибрала вкъщи, в апартамента в Абърдийн, където живееха двете с Джени. Как се бе прибрала? Не помнеше. Беше блокирала паметта си.

Сега беше затворничка на същия демон и се страхуваше, че не й остава много да живее. Какво значение имаше какво се е случило тогава, или как беше намерила пътя към къщи?

Всичко зависи от това да си спомниш. Трябва да си спомниш.

Сякаш тих глас шепнеше в ухото й. Сякаш някой бе застанал до нея, някой, когото не можеше да види, защото очите й бяха завързани.

Рейчъл се помъчи да си спомни. Опитваше се с всички сили. Разполагаше с време, изглежда нямаше никакъв шанс да избяга, а долавяше, че е сама в леговището. Демонът не беше при нея. Беше отишъл на някакво друго място.

Но как се е прибрала вкъщи предишния път?

Ако е взела автобус или такси, шофьорът със сигурност би забелязал раздърпания й вид. Беше прекарала в леговището дни наред, значи трябва да е воняла ужасно. И със сигурност шофьорът би забелязал нараняванията по нея.

Мислеше усилено, челото й се бе набръчкало от съсредоточеност, но за нищо на света не можеше да си спомни как беше стигнала до апартамента без някой да я закара в болница или в някое полицейско управление.

Стигнах до къщи без някой да разбере какво ми се е случило, помисли си тя и това беше истината. Но нищо повече не проумяваше и се чудеше как всичко това би й помогнало в сегашното изпитание да намери начин да избяга.

Внезапно й хрумна мисълта, че в крайна сметка демонът може би стоеше срещу нея. И я гледаше мълчаливо.

По гърба на Рейчъл полазиха мравки.

— Тук ли си? — прошепна напрегнато.

Почака, но не чу нищо, освен воя на вятъра и силния дъжд, който чукаше по покрива.

Защо се е върнал? — запита се тя. Беше свършило, нали? Беше свършило преди години. Това беше най-черният й спомен, дотолкова, че насила го беше потискала. Защото почти веднага бе взела решение, което щеше да промени целия й останал живот. Беше решила да остави кошмара зад гърба си и никога повече да не мисли за него.

Защо?

Защото беше ужасена, ето защо. Ако отиде в полицията, от това нямаше да има полза. Дори и да тръгнат да търсят демона, какво щеше да стане после? Никога нямаше да го хванат, убедена беше в това. Той винаги щеше да успява да им се изплъзне. Пък и кой би повярвал на историята й? Дори на самата нея й изглеждаше абсурдна.

Не беше казала на никого. Нито на родителите си, нито даже на Джени.

За нейна изненада, отсъствието й не бе забелязано от никого. Джени беше заминала за Гленвил да види майка си, докато Рейчъл бе държана като пленница. Нейните родители я потърсили по телефона безуспешно, но не се разтревожили. За Рейчъл бе типично да прави излети, без да им се обажда. Беше жизнерадостна млада жена и понякога поемаше нанякъде за няколко дни, ходеше бог знае къде. Неколцина приятели също се бяха обаждали, но поради някаква причина и те не бяха доловили нищо необичайно в това, че тя не вдигаше телефона.

Когато Джени се прибра след два дни от гостуването при майка си, най-видимите белези от малтретиране бяха избледнели, а Рейчъл успя да прикрие онези, които заздравяваха по-бавно. Обличаше пуловери с дълги ръкави, които покриваха ръцете й до китките, и измисли оправдание за изпочупените си нокти.

Всичко вървеше както трябва, докато една сутрин Джени не я попита кой е Абадон.

Сега Рейчъл седеше пленена в тази стая и очите й щяха да изхвръкнат от орбитите — задавяше се от миризмата на разложение, която ставаше още по-противна с всяка изминала минута. Навън дъждът продължаваше да се лее неуморно.

Абадон!

Името на звяра.

Как бе могла да го забрави?

И как го беше открила Джени?

Защото бяха започнали моите кошмари.

Да, това беше. Според Джени тя крещяла всякакви неща насън, най-често и най-ясно от всичко думата „Абадон“.

Рейчъл притисна гръб назад към стената и се опита да си припомни повече подробности. Те започнаха да изплуват бавно.

Джени обаче имаше подозрения и по други причини.

— Видях те под душа — бе казала тя.

Приятелката й беше виждала голото й тяло достатъчно често, дори и от много близо, но за първи път Рейчъл се почувства засрамена и… наблюдавана.

Нараняванията по китките й не бяха убягнали от вниманието на Джени и тя вече не вярваше в неубедителните й извинения за счупените нокти. Беше убедена, че Рейчъл крие нещо и Джени искаше да знае какво е то.

Рейчъл продължи да отрича, защото не можеше при никакви обстоятелства да позволи на демона да се върне в живота й. Но Джени си беше Джени. Не спираше да я ръчка — като хирург, който изрязва злокачествено образувание от пациент.

Част от Рейчъл искаше да признае всичко. Въпреки твърдото й решение да държи устата си затворена, болката и ужасът бяха непоносимо бреме. Би могло да е мъртва. Всъщност тя щеше да бъде убита, ако не беше успяла да се освободи. И се нуждаеше от утеха — нещо, което Джени би могла да й даде в изобилие.

Но все пак тя не призна. Всеки път, когато си помислеше да се довери на Джени, един глас й нашепваше, че най-добрата политика бе да не казва нищо. Междувременно беше решила, че иска да напусне апартамента им.

Защото, макар и да се опитваше да забрави демона, той никога нямаше да забрави нея. Можеше да се опита да открие къде живее. Някоя нощ сигурно щеше да се появи отново и да я убие.

Щеше да е в безопасност само ако смени жилището.

Разбира се, Джени попита защо Рейчъл така се бе заинатила да се местят колкото може по-скоро, а когато Рейчъл непрестанно даваше уклончиви отговори на въпроса, Джени й се беше разсърдила.

Никога до този момент не се бяха карали. Убеждението на Джени, че нейната приятелка не беше искрена с нея и всъщност крие от нея нещо ужасно се засили до такава степен, че Рейчъл обеща да й каже всичко веднага щом си намерят ново жилище.

И те се бяха преместили. Сравнително лесно намериха нов апартамент и само за няколко седмици се пренесоха в него.

Рейчъл не бе спазила своята част от сделката. Устата й остана затворена като стрида и Джени продължи да й се сърди. Това безизходно положение остана да съществува помежду им, докато Рейчъл замина за Англия.

Дори и новият апартамент не бе успял да я накара да се почувства в безопасност. Страхуваше се всеки път, когато трябваше да излезе навън. Беше отвлечена под моста Кълейн. Безопасността бе илюзия. Как можеше да е сигурна, че няма да се сблъска отново с оживелия си кошмар под друг мост или на някоя тъмна уличка?

Рейчъл се беше оказала неспособна да се освободи от страховете си. Вече не беше пленница в леговището, но по някакъв друг начин, в ума си, тя носеше окови.

Ако наистина искаше да се отърве от тези страхове, трябваше да напусне Абърдийн. Трябваше да отиде по-далече от звяра. Много далече.

После родителите й дойдоха при нея с предложение. На баща й бяха предложили работа в Англия, което означаваше, че щеше да се наложи те да се преместят там. Дали Рейчъл искаше да отиде с тях? Или предпочиташе да остане в Шотландия?

При нормални обстоятелства Рейчъл би предпочела да остане в Шотландия с Джени. Но възможността да напусне не само Абърдийн, но и Шотландия, бе паднала сякаш от небето. Тя я прие с благодарност и остави разстояние от повече от хиляда и шестстотин километра между себе си и демона.

В Англия Джени й липсваше, както би й липсвал любовник; тази цена трябваше да плати, за да стане отново господарка на живота си. Тъй като звярът сега не можеше да я намери, тя най-сетне започна да се справя със случилото се.

Постепенно, докато си намираше нови приятели и започваше да излиза с тях, Рейчъл всъщност забрави онези ужасни дни в леговището.

Завърши училище и си намери хубава работа в местен вестник. Но едно нещо, което не осъзнаваше, беше, че тя се променяше. Една от онези промени бе страхът от обвързване. Беше излизала с много момчета. Като всяко красиво момиче, харесвано и търсено, бе флиртувала и правила секс с момчета, и бе изпитвала болките и радостите на младежката любов. След онези дни в леговището обаче, тя започна да се страхува от започване на сериозни връзки с мъже. Продължаваше да излиза на срещи и понякога тези срещи се развиваха в нещо повече от обикновена връзка. Така се беше случило с Грант Милър. Но все пак, независимо колко привлекателни и внимателни бяха тези мъже, тя ги държеше на една ръка разстояние.

Никога не разбра всъщност откъде идваше тази нейна „независимост“. Защото бях забравила за звяра, прошепна тя, вслушвайки се в поредния порив на вятъра, който се блъскаше в стените. Абадон беше причината повече да не мога да се влюбя. Всеки мъж, който се приближаваше до мен, се приближаваше също и до миналото ми.

И се боеше от тъмното. Една съвсем тъмна стая можеше да я докара до паника. Така че спеше със светната лампа, но дори и тогава се чувстваше понякога в опасност.

И вече не харесваше птиците. Пъстри птици, черни гарвани, бели чайки — нямаше значение. Всъщност ги мразеше. Не че обръщаше кой знае какво внимание на това. Та нали всеки има някаква фобия? Някои хора се ужасяват от мишки или паяци, а тя — от птици. Нямаше чак такова значение.

Но това означаваше всичко. Страхът й от птици се коренеше в онова, което бе оставила назад в Шотландия — крилатия демон.

Такова беше съществуването й до последните дни и седмици, които вече не помнеше. Щеше да си остане човекът, който беше — винаги сама, травмирана, без да го осъзнава напълно. Никога нямаше да се пренесе при Джонатан, какво остава да се омъжи за него, въпреки невероятните му усилия да я накара да си промени решението.

Джонатан. Сърцето я болеше за него.

Една врата се отвори със стържещ звук.

Знаеше коя. Онази в ъгъла на зелената стая, където се намираше тя.

После изскърцаха дъските на пода. Нещо изпълзя навътре.

И вратата спря да скърца.

Възможно ли беше създанието, нарисувано от нея в ъгъла на брошурата, да е наистина в стаята при нея, точно отпреде й?

Нещо люспесто се уви около гърлото й и се стегна. Ужасът и унижението се превърнаха в истинска паника, усети как трахеята й се свива, дробовете й плачат за въздух, а очите изскачат от орбитите си, докато звярът затягаше хватка и бавно я душеше.

33

Джонатан излезе навън и притича към колата си през поредния проливен изблик на облаците. Мушна се зад волана и приглади с ръце мократа си коса. После изсуши доколкото можеше ръцете си в дънките и се обади на семейство Маккензи. Отговори Елън.

— Здравей, Елън, мога ли да говоря със Стивън? — дори и за самия него молбата прозвуча повече като искане.

— Джонатан! Да, разбира се. Ти добре ли си?

— По-късно, Елън, моля те. Трябва да говоря със Стивън.

Тя не настоя.

— Тук е. Почакай.

— Джонатан? — чу гласа на Стивън. Прозвуча разтревожено.

— Мисля, че знам къде се намира — припряно каза той.

— Какво? Кой да се намира някъде?

Джонатан се плесна по челото. Възрастният човек още не знаеше нищо.

— Рейчъл изчезна, Стивън. Снощи, от Ардроу Хаус. Беше отвлечена.

— Отвлечена ли? Рейчъл? — попита невярващо Стивън.

— Когато се събудих, нея я нямаше. Ключалката на входната врата беше разбита. Някой е влязъл вътре. И мисля, че знам кой е.

Стивън мълча известно време.

— Ти къде си и какво мислиш да правиш?

— Мисля, че знам къде живее този тип — заяви решително Джонатан. — Имам нужда от тебе, за да ми показваш пътя.

— Разбира се — съгласи се Стивън, без да задава повече въпроси.

— Идвам веднага. Би трябвало да съм при теб след около половин час.

— Ще се приготвя — обеща Стивън.

Въпреки силния дъжд Джонатан стигна пред дома на семейство Маккензи за трийсет и пет минути. Още преди да е спрял до бордюра, от вратата изскочи Стивън с чадър в ръката. Елън бе застанала на прага.

Джонатан отвори вратата на предната седалка и Стивън се наведе вътре.

— Нямам представа какво си намислил, но по лицето ти чета, че не искаш да влезеш за чаша чай.

— Няма време за това, Стивън. Трябва да тръгваме веднага.

Стивън помаха на Елън, застанала до вратата с ръце, скръстени на гърдите.

— Върви — извика тя.

Стивън кимна и седна на предната седалка до шофьора.

Джонатан бързо потегли.

— Първо искам да се върна в Катбърт.

— Както кажеш — отговори Стивън.

Пристигнаха в Катбърт и Джонатан паркира колата до едно дърво. Слязоха. Въпреки че дъждът не преставаше, Стивън реши да остави чадъра в колата.

— Така или иначе ще се измокря — вдигна рамене той. — Голяма работа. Да вървим.

Последната част от пътуването си направиха пеша. Можеха да стигнат докъдето трябваше с колата, както го информира Стивън по пътя, но Джонатан реши да не го правят. Пътеката — която днес беше кална пътека — бе единственият начин да се приближат незабелязано.

Дейв Пукас настоятелно беше помолил Джонатан да не прави нищо в Катбърт. Той обеща да изпрати детективи до часове, които да арестуват заподозрения и да го доведат за разпит.

— Да не правя нищо? За нищо на света! — бе казал Джонатан на Стивън в колата, след като му предаде разговора си с Пукас. — Нямам особено доверие в полицията и освен това не съм убеден, че Дейв наистина може да изпрати екип полицаи. Вероятно няма да приемат подозренията ми достатъчно сериозно. И дори Дейв да успее да го уреди, колко време ще отнеме? За Рейчъл може да е твърде късно, ако вече не е.

Стивън кимна в знак на съгласие.

— Ако стигнем там и полицията още не е дошла, ще действам сам — каза Джонатан. — Не искам да замесвам и тебе. Ако се натъкнем на убиец, нещата могат да станат рисковани. Елън ще ме убие, ако ти се случи нещо.

— Не се тревожи — увери го с усмивка Стивън. — Елън няма да остане вдовица точно днес.

Стивън избра различна пътека от тази, която бяха използвали двамата с Рейчъл предишния петък. Джонатан го следваше отзад, докато преминаваха покрай къщи, отчасти скрити в зеленина. След последната къща Стивън изкачи няколко дървени стъпала, водещи към поляна, по която пътеката продължаваше почти невидима сред високите треви.

Пътеката скоро се превърна в сравнително стръмна горска пътечка. Дъждът пляскаше по листата около тях, вятърът беше силен и пронизващ. Минаха покрай малък водопад. Джонатан стъпваше внимателно, за да не се спъне в камъни или клонки, или да усуче глезена си в някоя дупка. Стивън беше по-опитният турист от двамата и Джон трябваше да полага усилия, за да остава в крак с него.

Джонатан се сети за Елън. Стивън бе скочил в колата без нито миг колебание; дори не беше казал довиждане на жена си. Ами ако тази сутрин наистина завърши с кръвопролитие и смърт?

Но нямаше смисъл още отсега да се тревожи за това.

След известно време пътечката стана хоризонтална. Джонатан чу вик в планината някъде отдалече, в подножието на хълма, покрит с дребни дървета, храсти и папрат. Стори му се, че чува от мокрите дълбини гласът на Джон Колинс, който шепнеше предупредително: там имаше нещо, което не беше от този свят.

Каквото и да беше това, сигурен бе, че се движи право към него през проливния дъжд.

34

Рейчъл се задави и размаха бясно крака. Люспестата ръка около гърлото й бавно изцеждаше живота от нея. Опита се да го ритне с крака, но удряше единствено въздуха. Почувства се слаба, главата й олекна. Губеше съзнание.

Изведнъж ръката я пусна. Рейчъл пое шумно дъх и въздухът нахлу като хлъзгави плужеци в измъчените й дробове. Задъхваше се и хриптеше.

После се случи нещо странно. Люспестата ръка започна да дърпа въжето, с което бе завързана едната й китка, а после това, което държеше другата й китка. Почувства как между въжетата се промуши нещо остро и твърдо, след което ръцете й изведнъж се освободиха. Стягането и болката намаляха и тя успя да вдигне ръце. Преди да има време да се осъзнае, превръзката бе свалена от очите й.

Премигна и за първи път видя звяра.

Преди да навърши седемнайсет, Рейчъл не беше вярвала особено много в чудовища. Бе здравомислещо, самоуверено момиче. Историите за чудовища бяха точно това: истории. Но случилото се с нея промени това разбиране и единственият начин, по който успя да продължи живота си, беше като забрави, че е била заключена в леговището. Напълно беше блокирала това.

Всичко, освен онзи въображаем образ на крилат демон с вълча глава. Как беше успяло това създание да се промъкне в ума й? И кога се бе превърнало в нещо, което действително съществува? Като че ли беше почти по времето, когато Джени й бе казала за нейните кошмари, сякаш беше изпълзяло от тях, пресичайки границата между сън и реалност. Някак незабелязано звярът се бе превърнал в реалност за нея, във филм на ужасите, облечен в плът и кръв.

Той я беше похитил от Ардроу Хаус. Твърде вероятно бе той да е убил Пола Декърс и леля Елизабет. И Джени, ако Джени наистина беше мъртва.

Но съществото, извършило тези ужасяващи дела, не беше някое противно създание от света на мъртвите. То се оказа широкоплещест, тромав, много едър мъж, който иначе изглеждаше като съвсем нормален човек.

Беше обръснал косата си до четина и бе облечен в чифт избелели дънки и зелено военно яке. Също така носеше на гърба си ловна пушка, преметната през рамото му с каишка. Ръцете му бяха в ръкавици. Затова ръката му приличаше на люспеста.

Видя дългия, остър нож в ръката му и се дръпна назад по дупе. Но нямаше накъде да се оттегли. Стената й попречи. А на тази стена видя черни железни халки и въжета, които висяха през тях и около тях.

Гледаше я с омраза в дълбоко разположените си очи. В този момент Рейчъл почувства, че мъжът има две лица. Знаеше, че е невъзможно, но също така знаеше, че тези очи са прозорци към един побъркан ум.

Изведнъж той замахна срещу нея с ножа и тя изпищя.

Но острото като бръснач оръжие не прониза тялото й.

Гигантът го беше използвал само за да разреже бялата й тениска от корема до врата. Сега тениската увисна на парцали върху гърдите й.

Отгатна намеренията му. Щеше да я убие, но не веднага. Първо щеше да си поиграе с нея.

Ръце, дебели като стъбла на дървета, се протегнаха към Рейчъл. Тогава тя се претърколи, за да избяга от него и запълзя към един ъгъл на стаята, където се събираха зелените стени. Гигантът мушна ножа обратно в калъфа на колана, но не направи нищо, за да я спре.

Когато Рейчъл с мъка се изправи на крака, той тръгна към нея с тежки стъпки.

— Не ме докосвай! — изпищя тя.

Зашлеви я в лицето с опакото на облечената си в ръкавица длан. Тя се свлече на колене. Следващото нещо, което почувства, беше изгаряща болка, когато кракът му замахна и я ритна дивашки в ребрата. Стори й се, че едно ребро изпука и тя изпищя отново.

Ритна я в стомаха и тя се почувства, сякаш щеше да повърне. Ритна я в брадичката и от устата и носа й бликна топла кръв.

Озлобен, запъхтян, той я гледаше злобно, докато тя се опитваше да се измъкне като червей от безумните му атаки. На пода, на разстояние колкото човешки ръст, забеляза парче червена тухла.

Погледна я отчаяно.

Това беше последното й средство.

Изпищя от болка, докато се претърколи няколко пъти към тухлата. Когато я достигна, сложи ръката си върху нея и прикова поглед в едрия мъж.

Господи, помогни ми! — помисли си Рейчъл и се надигна на колене. Стисна парчето в ръка и отметна ръка назад.

— Кучи син! — извика тя и с последните капчици сила, които й оставаха, запрати тухлата срещу гиганта.

Уцели го във вътрешното ъгълче на окото, близо до носа. Той изрева от ярост и болка, политна насам-натам, после се отпусна на едно коляно. Покри раната си с ръка, но напразно. Кръвта потече под дланта му.

Хайде, Рейчъл, каза си, ослепяла от паника. Не спирай.

Той беше коленичил между нея и вратата. И пак я гледаше с едно наранено око, което кървеше, и едно здраво око — гневно и безумно.

Рейчъл не можеше да го заобиколи, нито да мине през него.

Но после видя единствения прозорец в стаята. Без да мисли, закуцука към него и го дръпна. За нейно безкрайно облекчение той се отвори лесно и пусна вътре пронизващия вятър.

Повдигна единия си крак върху перваза, после другия, и попадна под обстрела на дъжда. След това просто се остави да падне, без да мисли или да се интересува колко далече под нея е земята. Просто нямаше друг път навън.

От гърлото й се изтръгна продължителен писък, който секна внезапно при удара в земята. Твърде слаба и дезориентирана, за да се раздвижи, тя остана да лежи там, загледана в леещия се дъжд.

Видя как едрият мъж подаде главата си през прозореца, после забеляза как насочва цевта на ловната си пушка. Целеше се в нея.

В следващия момент чу как пушката гръмна и усети смрад на опърлено. Рамото й пламна. Беше ранена.

Беше сигурна, че гигантът ще стреля отново. Беше сигурна, че иска да я види мъртва. Нямаше повече сила да се движи. Усещаше краката си като счупени. Мъжът, надвесен над нея през прозореца, я вземаше на прицел.

Нямаше какво повече да направи, освен да чака фаталния изстрел.

35

Джонатан се напрягаше докрай, за да не изостава от Стивън, който се оказа в отлична форма за мъж на неговата възраст. Планинският поток оставаше от лявата им страна, а от другата беше гъста гора. Къщата, към която вървяха, се намираше на горска поляна, бе обяснил Стивън. Джон очакваше всеки момент да я види.

А после? Какво щеше да стане после?

Може би Пукас бе успял да изпрати група опитни детективи, които вече наблюдаваха къщата и всеки момент щяха да предприемат действия. Може би вече го бяха направили. Или може би — това беше по-вероятно според него — полицията изобщо не беше там.

Изведнъж кракът му се хлъзна върху един мокър камък. Извика миг преди да изгуби равновесие и да падне с лице в калта.

Стивън погледна назад и чевръсто се върна при него.

— Добре ли си?

Джон стискаше глезена си с две ръце и се люлееше напред-назад.

— Мисля, че го навехнах. По дяволите, трябваше да съм по-внимателен!

Стивън му подаде ръка.

— Хайде, ще ти помогна.

Джон стисна ръката му и се опита да се изправи. Остра болка прониза пострадалия глезен и той се отпусна отново на земята.

— Чакай — скръцна през зъби. — Дай ми секунда.

Отново се опита да се изправи и отново падна назад. Обхвана глезена си с ръце и направи гримаса:

— Ще се оправя — заяви решително. — Болката ще мине, сигурен съм.

Стивън огледа глезена.

— Е, аз не съм толкова сигурен. Не изглежда добре.

Джон се взря в далечината. Три клона се люлееха; небето бе оловносиво; дъждът се сипеше като из ведро.

— Още колко има?

— Около триста метра — прецени Стивън. — Най-много петстотин.

— Толкова е близо, по дяволите — изпсува Джонатан.

— Продължавам сам — реши Стивън.

Джон се ококори срещу по-възрастния мъж.

— Нищо такова няма да правиш. Прекалено опасно е.

— Ще внимавам. Само ще хвърля един поглед и ще се върна.

— Не, недей. Помисли за Елън. Тя също не би искала да ходиш там.

Стивън се изсмя силно.

— Колкото и да я обичам, понякога правя каквото аз искам.

С тези думи той се обърна и се отдалечи от Джонатан.

— Почакай! Стивън, почакай!

Но човекът продължи да върви и молбите на Джонатан се удавиха във вятъра и дъжда.

Джонатан пусна глезена си и остана да седи в калта, загледан след Стивън. Помъчи се да се изправи, но болката, която го пронизваше, беше непоносима. С вик на отчаяние падна назад на земята. Реши да полежи, да даде на глезена си малко време да се повъзстанови. Имаше ли друг избор?

Втренчи се в гората, на мястото, където за последно беше видял Стивън; челото му се бе сбръчкало от тревога. Дали всичко ще бъде наред? Дали не беше прекалено късно за Рейчъл? Не искаше да повярва.

Мислите му се върнаха към разговора им с Пукас преди два часа. На погребението на Джени миналия понеделник Пукас бе разговарял с Рейчъл предимно за Пола Декърс.

В началото говорителят за пресата предположил, че в случая, с който се занимавала Джени, няма нищо особено. Поредната неразрешена загадка, нещо, за което бе докладвала и друг път. Джени се захванала истински с делото едва след като посетила някого на име Алистър Джонсън, психиатър в психоболница Краун, в Абърдийн, където стажувала Пола Декърс. Според Пукас, причината Джени да поиска разговор с Джонсън била, че един от неговите пациенти някога бил заподозрян за изчезването на Пола.

Пациентът се казвал Греъм Хорн. Греъм показвал натраплив интерес към Пола. Доста често казвал, че Пола е негова. Когато момичето изчезнало без следа, той бил заподозрян и подложен на сериозен разпит. Нямал алиби. В нощта, когато Пола изчезнала, той не бил в стаята си в болницата. Затова не могъл да докаже невинността си. Но Хорн не преставал да отрича всичко и тъй като нямало твърди доказателства срещу него, вината му също не могла да бъде доказана. Накрая името на Греъм било зачеркнато от списъка със заподозрените.

Джени бе обсъдила Греъм с Алистър Джонсън. Психиатърът описал мъжа като човек с психично разстройство. Можел да действа спокойно и разумно, да изглежда като нормален, непривличащ вниманието мъж, макар и не непременно особено интелигентен. Но понякога ставал агресивен и буйствал. В такива моменти в главата му нахлували гласове и той правел каквото те поискат, твърдейки, че го тормозели. Един от онези гласове очевидно се казвал Абадон. Името имало библейски произход и различни значения: Принц на ада. Паднал ангел. Ангел на бездната, Разрушител и Господар на Царството на мъртвите. С други думи, демон на Сатаната. Когато чула това, Джени изведнъж била силно заинтригувана. Поискала да научи всичко за Греъм Хорн.

Дейв не знаел какво да мисли. Но Рейчъл Сондърс разбрала в деня на погребението на Джени.

— Какво искаш да кажеш? — беше попитал Джонатан Дейв тази сутрин.

Пукас, седнал на кушетката в дневната си и загледан замислено в някаква точка отпред, бе казал:

— Ясно видях, че Рейчъл позна името и то й дойде като шок. Попитах я, но тя не пожела да ми обясни. Обаче ме накара да й разкажа за всичко, което Джени бе предприела след това. Държеше да научи и най-малката подробност.

— Добре, ти какво й каза?

— След разговора й с Джонсън Джени бе обсебена от случая с Пола Декърс. Дойде в полицията и настоя случаят да се отвори отново. Смятам, че се надяваше, че нови техники за разследване биха могли да уличат Греъм Хорн като извършителя.

— Направихте ли го?

— Чуй ме, с годините аз и Джени бяхме станали добри приятели. Тя редовно се обръщаше към мен, когато работеше върху нещо и между нас имаше нещо повече от делова връзка. Винаги се опитвах да й помогна, когато можех. Но това беше извън възможностите ми. Случаят Пола Декърс беше затворен и моите шефове никога не биха ми позволил да дам начало на ново разследване.

— Но Джени не се е отказала, обзалагам се — каза Джонатан.

— Не, разбира се, че не — съгласи се Дейв и въздъхна. — Известно време не се бяхме чували с нея. Когато накрая се обади, каза, че ходила при родителите на Пола и говорила с един свидетел.

— Джон Колинс — промълви Джонатан.

— Точно той. Отново поиска ново разследване на Греъм Хорн. Рой и Франсис Декърс определено смятали, че Хорн е човек, който би извършил убийство и аз бях съгласен с тяхната гледна точка. Но казах на Джени, че подозренията им се базират на скръб и възмущение, а не на улики, които бих могъл да приведа като довод. Това, което Рой и Франсис най-силно желаят след толкова години, е да арестуваме някого, така че да затворят страницата и да оставят всичко зад себе си. Единственият човек, когото биха могли да посочат с пръст, беше Греъм Хорн. Така че за тях той е човекът, убил дъщеря им. Тогава Джени каза, че лично ще отиде да разпита Хорн. Не мога да кажа дали блъфираше или наистина го беше решила. Но настойчиво я посъветвах да не го прави.

— Както бих направил и аз — съгласи се Джонатан.

Изпитваше лек яд към семейство Декърс за това, че не бяха споменали за въпросния Греъм Хорн, когато с Рейчъл бяха ходили у тях. Може би не го бяха направили, защото си мислеха, че то не би променило нещата. В очите на полицията Хорн беше невинен и независимо колко те оспорваха това, нищо нямаше да се промени.

След това Джон бе попитал:

— Точно кога говори с Джени за последно?

— В понеделник, на 7 юни — отвърна Дейв.

Тази информация напомни на Джон за загадъчния имейл на Джени от 11 юни, петък:

Най-сетне знаеше какво смяташе да прави Джени след уикенда в планината. Беше планирала да се види с Греъм Хорн.

Но каква бе ролята на Рейчъл в това?

Тайната трябва да е свързана с Абадон, име, което и двете са знаели. Това име, името на демона, е истинският ключ към загадката.

Но Джонатан никога не бе чувал Рейчъл да споменава Абадон. Не беше казала нищо и когато говориха по телефона в понеделника след погребението, няколко часа преди да изчезне и да изгуби паметта си. Дори и тогава нещо я е накарало да го изключи. Но той все пак подозираше, че тя вече е била решила какво ще прави. След като нарисувала на полето на туристическата брошура образа на демона, какъвто го вижда във въображението си, тя е решила да го потърси, следвайки дирите на Джени. Искала е да довърши започнатото от приятелката й. Затова беше ходила във вторник при Ед Лайънс. А в сряда? Тогава ли е открила Абадон?

— Ти какво направи след последния ви телефонен разговор с Джени? — попита той Дейв Пукас.

— Ще бъда откровен с теб — отвърна Пукас. — Ходих да се видя лично с Хорн, в деня след нейната смърт. Бях потресен от тази новина. Разбира се, знаех, че той няма нищо общо със смъртта й. Било е инцидент и се е случило много далече от мястото, където живее Хорн напоследък. Но все пак изпитвах нужда да го направя, дори и само за свое успокоение.

— Говорихте ли? — попита Джонатан.

— Да. Греъм бил изписан от клиниката през 1998-ма година, четири години след изчезването на Пола Декърс. Неговите психиатри смятали, че е достатъчно излекуван, за да може да живее самостоятелно. Скоро след изписването му се хванал на работа като пазач на имение, което включва къща в гората, където живее. Все още е пазач там, живее в същата къща. Ходих там, поговорихме малко и не открих в него нищо подозрително. Но все пак…

— Все пак какво? — настоя Джонатан.

— Не му вярвам. Може да няма причина, но с годините съм се научил да се доверявам на инстинктите си. Просто не вярвам на този човек.

Джонатан размисли върху това.

— Къде е имението? И къщата?

— Близо до Уайтмонт — отговори Дейв.

Джонатан зяпна. Сърцето му пропусна един удар и за миг не бе в състояние да диша.

— В хълмовете наблизо, искаш да кажеш?

Дейв кимна.

— Каза ли на Рейчъл къде живее?

— Ами, да, казах й.

После Джонатан разказа на Пукас всичко за изчезването на Рейчъл след погребението на Джени и че тя се свестила в гората няколко дни по-късно, очевидно недалече от къщата на Хорн. Оттогава страдала от амнезия, но е много сигурна в две неща. Първо, Джени не е мъртва и второ, тя се е срещнала с някакъв демон, макар че никога не бе споменавала името Абадон.

— После изчезна повторно, тази нощ, след убийството на Елизабет — допълни той.

Дейв скочи на крака.

— Добре, разбрах. Може да е ужасно съвпадение, но може и да не е. Обаче нещо трябва да се направи, и то сега. Ще прибера Хорн за разпит. Ще изпратя група полицаи да го арестуват. Ще направя всичко възможно това да стане за часове. Ако той крие нещо, те ще го установят. А ако не намерят Рейчъл в къщата му, ще продължат да търсят. Ти, Джонатан, стой мирно засега. Ще ти е трудно, но така е най-добре.

Около два часа по-късно, в гористите хълмове на Уайтмонт, където вятърът стенеше и дъждът плющеше наоколо, Джонатан прозря истината.

Рейчъл си е тръгнала от Ед Лайънс и е шофирала до Уайтмонт, до жилището на Греъм Хорн. Той е Абадон. Тя се е изправила лице в лице срещу него и тогава нещо се е случило. Не знам какво, но това е единственото логично обяснение за нейната амнезия и за убеждението й, че Джени е още жива.

Оставаха още само три въпроса: какво се е случило в сряда в дома на Хорн; как тя се е озовала на брега на онзи поток; и защо онази сряда не е отишла направо в Уайтмонт, след като е напуснала Старото колело във вторник, вместо да изминава целия този път до форт Уилям.

Джон с усилие се изправи на крака; от Стивън нямаше и помен. Глезенът му продължаваше да го боли ужасно, но сякаш с малко усилие можеше да издържи тежестта му. Огледа се и забеляза на земята дебел клон. Изкуцука до него, вдигна го и тръгна по пътеката с тази импровизирана патерица. Колкото повече вървеше, толкова по-добре се чувстваше глезенът му.

Още преди миналия понеделник Рейчъл е знаела кой е Хорн и е знаела за Абадон. Джени трябва да й е казала. Това доказва, че тя и Рейчъл наистина са си говорили за него през последните седмици.

Това беше логичното заключение.

Да, беше. И все пак… поради някаква причина не се връзваше. Имаше нещо неправилно в това заключение. Нещо ужасно неправилно.

Джон блъскаше ума си.

Джен се е заинтересувала от Хорн едва когато е чула доктор Джонсън да споменава името Абадон. Не е чувала това име за първи път. Познала го е, както и Рейчъл, това поне е очевидно. Но ако тя и Рейчъл са говорили за него, защо Рейчъл е помолила Дейв Пукас да й каже същото? Тя вече би трябвало да знае от Джени всичко, което Пукас би могъл да сподели с нея.

Освен, разбира се, ако не е знаела.

Така, както Рейчъл беше държала него настрана, Джен може би е държала устата си затворена пред Рейчъл в последните дни от живота си. Онзи имейл, изпратен в нощните часове на 11 юни не даваше кой знае каква информация; ами ако Джен всъщност не е казала много повече от това?

Това би означавало, че Рейчъл и тя всъщност бяха имали тайни една от друга в крайна сметка.

Джон продължи да куца под проливния дъжд, трябваше да намери Стивън. Мислите му се въртяха като бесни.

Дори и след като установи, че Рейчъл и Джени може да не са били напълно искрени една с друга — смайващо разкритие, като се има предвид близостта им във всяко друго отношение — имаше още много неща за обмисляне.

Защото ако Джен не беше говорила с Рейчъл за Абадон, тогава как би могла тя да знае името му, което всъщност представлява един глас в извратеното съзнание на Хорн? И защо тя мислеше за този глас като за крилато създание с вълча глава?

Джон почувства, че е на прага да разкрие една още по-дълбока и ужасяваща истина — истина, която почти виждаше.

Джен е знаела името Абадон, защото вече го е била чувала — от Рейчъл!

Тази мисъл се понесе в главата му и му се стори истина, макар че не я разбираше.

Нито пък разбираше защо Рейчъл, по време на своето разследване след погребението, бе стигнала до убеждението, че Джени изобщо не е умирала.

Главата на Джон се завъртя. Кое беше факт и кое — просто догадка?

Обаче единственото нещо, в което не се съмняваше беше, че Хорн е отвлякъл Рейчъл от Ардроу Хаус миналата нощ и животът й може би зависеше от това, което той щеше да направи в следващите минути.

Петстотинте метра, според преценката на Стивън, му се сториха повече като пет хиляди, но Джон стигна до едно по-оголено място, където забеляза Стивън да стои свит зад някакви храсти; оглеждаше тъмна дървена постройка. Тя се намираше в средата на горска поляна, обрасла с висока трева, простираща се на петдесетина метра във всяка посока от сградата. Гората образуваше широк кръг около къщата и тревата. Джон видя само един неголям отвор в гората — отдясно, където изглежда имаше малък черен път, широк колкото да мине кола.

Джон приклекна до Стивън:

— Е?

Стивън повдигна рамене.

— Мисля, че вътре няма никой.

Джон огледа къщата. Непосредствено до вратата имаше ръждясал цилиндричен резервоар. Около него бяха пораснали бурени, както навсякъде наоколо. Тъмните прозорци приличаха на черни очи.

Джон се съгласи. Изглеждаше празна.

Остави прикритието на храстите и бавно пропълзя към постройката през високата трева. От едната страна се спускаше покрив, стъпил върху дебели дъбови подпори, който изпълняваше допълнителна роля като навес за складиране на стари мотори, кутии, ръждясал стар варел за масло и други боклуци. Какво следва да направи сега?

Придвижи се към предната врата, като захвърли настрани клона, на който се подпираше. Вече не му трябваше.

— Значи тук живее Греъм Хорн — неочаквано се обади зад него Стивън.

Джон понечи да смъмри стария човек за това, че е тръгнал след него, но разбра, че няма да има полза. Очевидно той слушаше само жена си Елън.

— Работи за клана Макюън, местни благородници — тихичко го информира Стивън. — Един от малкото кланове, които са сравнително заможни. Семейството живее в замъка Триан, на шестнайсет километра от Уайтмонт. Хорн управлява имението и организира ловни излети за семейство Макюън.

Джонатан почти не го чуваше. Събра кураж и леко побутна вратата. Тя се оказа отключена и се открехна с леко скърцане, преди да заяде.

Джон имаше усещането, че го наблюдават. Нещо го гледаше. Надникна вътре. Не видя силует на демон в коридора, никакъв голям прилеп с вълча глава. Не видя нищо, освен мрак.

Но къщата не беше изоставена.

Това беше повече от чувство, беше знание, защото — ето къде се е случило!

Опря рамото си във вратата, тя изскърца и се отвори напълно.

Махай се оттук! — изкрещя един глас в него, но той не можеше да го направи. Трябваше да намери Рейчъл. И ако беше още жива, тя се намираше тук — бе убеден в това.

Промъкна се вътре.

36

Случайността спаси живота й.

В същия миг, в който Рейчъл се плъзна назад по някакви изгнили дъски, разхвърляни наоколо, огромният мъж стреля за втори път срещу нея от прозореца. Трески от дърво се пръснаха точно на мястото, където бе лежала преди миг.

Но сега той получи възможност да довърши работата си. Следващият изстрел нямаше да я пропусне. Тя стисна очи.

Но не. Последва тишина. Не стреля за трети път.

Дали не си е помислил, че вече я е убил, запита се. Не, разбира се, че не, смъмри я собственият й разум.

Може би зареждаше пушката. Каквото и да правеше, тя трябваше да избяга. Вероятно нямаше да стигне далече, но бе решена да се бори за живота си. Дали ще може да се изправи? Краката й не бяха ли счупени?

Стани! Стани! — пришпорваше я един глас в нея.

Изправи се на ръце и колене и запълзя през шубрака, покрай ъгъла и извън обсега на пушката. Точно тогава поредният изстрел хвърли струя кал на по-малко от три стъпки от нея. Тя скочи на крака и хукна, като залиташе и се въртеше като пияна.

Сега, заключи тя, имаше само един избор и той беше да се опита да стигне до края на поляната зад леговището и да влезе в гората, където може би щеше да успее да намери скривалище. От раната на рамото й бликаше кръв, но основната й грижа бе дали ще намери сили в краката си да продължи да върви. С разкъсана, висяща на парцали тениска, тя се повлече напред.

Напредваше прекалено бавно. Събрала до капка всичката си сила, запълзя навътре в гората и, останала без дъх, продължи да върви напред.

Ами ако дирята от кръв я издаде? Възможно е, но също така знаеше, че той може да чуе съчки и други горски отломки, които пукаха и хрускаха под босите й краката.

Замръзна на място. Бъди тиха, много тиха.

Опря се задъхана на едно дърво.

Тук, сред дърветата, й се струваше, че се повтаря нощта от миналия четвъртък — как отвори очи, как чу шума от течаща вода, как се страхуваше от нещо, което бе връхлетяло от черното небе. Този път нямаше съмнение кой е демонът и къде се намира. И той щеше да продължи да я дебне, докато не падне мъртва в краката му.

Той не може да умре. Вечен е.

Рейчъл погледна назад към леговището, но група дървета препречваха погледа й. Къде се намира сега? Страхуваше се да диша. Рамото й пулсираше, а болката в краката бе почти непоносима.

Достатъчно е само да проследи кървавата диря.

Пред нея, от плющящия дъжд, се надигна сянка. Рейчъл едва успя да сподави вика си. Но сянката скоро изчезна. Тя се обърна и навлезе с тежки стъпки още по-дълбоко в гората.

Под краката й отново запукаха клони и тя се проклинаше, че вдига толкова шум. Капките дъжд щипеха очите й.

Спря и приклекна на пети зад един храст. Така не вдигаше никакъв шум, но това означаваше ли, че той няма да я намери?

Рейчъл зачака. Дъхът й бе спрял в гърлото. Минаха поне няколко минути, може би повече от минути.

Не се случи нищо. Съвсем нищо. Но гигантът беше видял накъде избяга тя. Какво го забавяше толкова? Къде, по дяволите, беше?

Колкото по-дълго стоеше зад храста, по-силна ставаше тревогата й — и по-силно убеждението, че той само си играе с нея. Стоеше някъде наблизо и очите му бяха приковани в нея; даваше й възможност за момент да си въобрази, че е в безопасност, което бе смъртоносна илюзия.

Най-сетне Рейчъл се изправи. Очакваше той да се покаже — фигура на тромав мъжага с пушка. Но все още нищо не се случваше. Имаше само свиреп вятър и шибащ дъжд. Би трябвало да се чувства премръзнала до кости, но не се чувстваше така. Беше вцепенена и не усещаше нищо.

Тя се обърна и закрачи отново, по-далече от леговището. Внимателно правеше стъпки една след друга, леко приведена, с прегърбени рамене, надявайки се, че това ще й помогне да избяга незабелязано. Сега не тичаше; много по-важно беше да е тиха, колкото може потиха.

Продължаваше да върви между дърветата и всяко нещо, покрай което минаваше, я отдалечаваше от къщата, от която бе избягала. Отляво, зад някакви дънери, виждаше високата трева, растяща около леговището, но по-нататък дори и зелената трева изчезна. Беше стигнала гората в северния край на поляната. Ако можеше да повърви още малко, щеше да потъне още в гората и щеше да е още по-трудно да я намери. Поне се молеше това да стане.

Стъпка след стъпка. Сега около нея имаше само дървета. Намираше се дълбоко в гората. Минутите минаваха. Дърво след дърво. А после…

Спъна се и без да иска изпищя. Падна в някаква яма, приземявайки се с лицето надолу в калта.

Известно време лежа неподвижна като смъртта, беше тихо.

Но не за дълго. Чу пукане на клони. Кръвта й се смръзна. Обърна се и погледна мрачното небе отгоре.

В края на ямата видя силует. Държеше пушка, насочена право срещу нея, а едно кърваво око гледаше в мерника.

Значи тази яма щеше да бъде нейният гроб. Не зелената стая, не даже и леговището. Когато натисне спусъка, всичко ще свърши.

37

Както подозираше, къщата беше празна. Джонатан и Стивън минаха предпазливо по коридора. Ако Греъм Хорн си беше у дома, досега щеше да ги е чул и би се случило нещо ужасно.

Но не се случи нищо и те започнаха да душат наоколо.

Къщата миришеше на застояло и изглеждаше непривлекателна. Печка в кухнята, свързана с газова бутилка. Легло в стаята срещу кухнята. Коридорът свършваше в подножието на стълбище.

Никъде не се виждаше и следа от Греъм Хорн. Или Рейчъл.

Къде си?

Джонатан огледа спалнята. Видя камина, стара парафинова лампа, долап, два стола и легло с одеяла отгоре.

Следващото помещение беше кухнята, но освен печката и мивката, нямаше кой знае какво да се види. Върху плота бяха натрупани няколко чинии и тиган, а в ъгъла стоеше препълнена с отпадъци торба за боклук.

Греъм Хорн може да не бе тук в момента, но къщата изглеждаше обитавана.

После Джон чу зад гърба си стържещ звук и се обърна на пети.

Вятърът. Просто вятърът. Усети как сърцето му отново затуптя в гърдите.

— Рейчъл! — извика той. — Рейчъл, къде си?

Гласът му отекна в полупразните пространства. Не последва отговор. В коридора се сблъска със Стивън, който излизаше от спалнята.

— Откри ли нещо?

— Ела да видиш това.

Джонатан тръгна бързо натам и видя за какво говори Стивън: квадратна дупка, изкопана в пода между леглото и стената. В основни линии напомняше кладенец, около девет стъпки дълбок и по-малко от три стъпки в диаметър.

— Виждал съм подобни неща в стари замъци — коментира Стивън. — Това е тъмница. Хвърляли са затворниците в тях и ги оставяли да умрат от глад и жажда.

Мислите на Джонатан се завъртяха. Огледа се диво наоколо и тръгна да претърсва стаите на горния етаж. Когато изкачи стълбището, забеляза зелена врата, стоеше открехната. Стаята зад нея, също с боядисани в зелено стени, беше празна.

Тук-там по дървения под лежаха парчета от въже. Краищата им бяха завързани за тежки метални халки, зазидани в една от стените.

— Какво е това? — попита Стивън, който беше дошъл зад него. Клекна и вдигна парчетата от въже, очевидно разрязани с остър нож.

— Била е тук, Стивън — заяви той напълно убедено. — Била е тук, но въпросът е къде е сега?

Погледът му спря върху отворения прозорец. Дъждът се стичаше вътре, навяван от вятъра. Едва ли нормален човек би оставил прозореца отворен в такова време, каза си Джонатан — но Греъм Хорн не беше нормален човек.

Отиде до него, подаде главата си навън и погледна надолу. Видя няколко стари дъски и варел за дъждовна вода. Нищо друго, освен кал, висока трева и навсякъде в далечината — гора.

Никаква Рейчъл, никакъв Греъм Хорн.

— Рейчъл! — извика срещу вятъра.

Гласът му постепенно заглъхна.

Стивън излезе от стаята и затрополи с крака по стълбите.

Джонатан остана на мястото си още малко. Всяка клетка в тялото му му казваше, че Рейчъл е била там. Съвсем неотдавна, малко преди той и Стивън да намерят това място.

— Къде беше тя сега?

От стълбите долетя рев:

— Джонатан!

Втурна се надолу по стъпалата.

Стивън стоеше в коридора и разтрепераният му пръст сочеше нещо.

— Там! Виж!

— А? Какво има?

— Погледни, там!

Стивън сочеше нещо като малко скривалище, закътано под стълбището. Беше затворено с малка врата. Зад нея се чуваха приглушени звуци.

Джонатан втренчи удивен поглед в него.

После се отпусна на колене, допълзя до вратата и дръпна топчестата дръжка. Вратичката се отвори и миризма на фекалии изпълни ноздрите му.

В дупката беше тъмно, но той различи фигура на човек.

Беше жена, лежеше настрани.

Веднага разбра, че не е Рейчъл, защото жената имаше къдрава коса.

Червена къдрава коса!

Добре ли вижда?

Джени?

38

Рейчъл гледаше в цевта. Беше чудо, че стигна толкова далече и въпреки това й се струваше неизбежно само след броени мигове животът й да угасне.

Потърси трескаво наоколо и очите й попаднаха върху един счупен клон, дълъг може би около метър и видимо як. Грабна клона с две ръце, замахна с него като с бухалка за крикет, а после с всичка сила го запрати напред, целейки се в глезените на едрия мъж. Дървото се удари в кост и мъжът изкрещя.

Изгуби равновесие. Политна в ямата до нея и се приземи по корем. Тя веднага скочи върху него и издра лицето му като освирепяла котка с острите си нокти. Пръстът й потъна в нещо влажно и слузесто и тя си помисли, че е бръкнала в окото, което бе наранила, хвърляйки срещу него тухлата. Той изрева от ярост и изпусна пушката.

Тя изтръгна оръжието от ръцете му, претърколи се по-надалече и насочи цевта към него.

— Не мърдай! — извика дрезгаво. — Не мърдай или ще ти пръсна шибаната глава!

Той притискаше с едната си ръка раненото око и тя видя кръв по дланта му. Беше вперил в нея поглед, пълен с неизмерима омраза. Опита се да стане.

— Не мърдай, казах ти! — и той се подчини.

Рейчъл преглътна буцата в гърлото си. Сега контролираше нещата, макар че далеч не беше в безопасност. Той беше хищник и ненормалник. Всеки миг щеше да скочи върху нея и да изкопчи пушката от ръцете й.

Трябва да го убия.

Но имаше ли сърце и кураж да го направи? Беше ли способна да извърши убийство? Пръстът й се уви около спусъка, но не можеше да го дръпне.

— Къде е Джени? — извика с груб глас. — Какво си й направил?

Гигантът не каза нищо.

— Кажи ми, иначе ще те гръмна, извратеняк!

Лицето му остана безизразно, а погледът на кафявите очи беше твърд като стомана.

— Какво си направил на Джени? — изкрещя Рейчъл.

После забеляза, че очите му следят всяко нейно движение. Той чакаше — чакаше подходящия момент, за да се хвърли върху нея.

После устата му се отвори.

— Застреляй го — извика един громолящ глас.

Позна гласа и громоленето от кошмарите, които започнаха още първата им нощ с Джон в Ардроу Хаус.

— Направи го — заповяда той. — Той не струва. Аз съм вечен.

Мислите на Рейчъл се въртяха и едва успяваше да държи дулото на пушката насочено в ужасното му лице. Беше смятала, че гигантът има две лица. Това не беше вярно. Той имаше само едно лице, но очите не бяха негови. Каквото и да бе онова вътре в него, то използваше и неговия глас.

После позна очите и създанието, което й говореше.

— Абадон… — прошепна тя.

Гигантът прегърби рамене като кобра, която се навива, за да нанесе удар.

После го направи.

39

Докато Джонатан пълзеше към жената в тясното ниско помещение, той видя, че не е Джени Дугал. Лицето й беше непознато. Една от китките й бе завързана с белезници, закопчана за дебела тръба, закрепена с болтове за стената.

Тя не отговори, когато той леко я побутна по рамото. Умряла ли беше?

— Хей, чуваш ли ме?

— Помогни… ми — дрезгавият й шепот едва се разбираше.

Устните й бяха пресъхнали и нацепени, а окованата китка — изранена и кървава. Вероятно бе опитвала да се измъкне, като дърпа тръбата от стената.

Единственият начин, по който Джонатан можеше да я освободи, бе да намери ключа за белезниците. Къде можеше да е?

— Трябва да я извадим оттук — обади се зад него Стивън. — Разбира се, не можем да я оставим.

Първо Рейчъл, помисли си Джонатан. Тя е някъде наоколо, би трябвало.

— Как се казваш? — попита Джонатан младата жена.

Тя преглътна със суха уста.

— Марси — успя да каже.

— Марси — повтори Джонатан, опитвайки се да не обръща внимание на вонята на урина и фекалии. — Ще те измъкна оттук. Разбираш ли? Ще ти помогна. Но първо ми е нужна твоята помощ. Къде е мъжът, който те затвори тук?

Тя продължаваше да не вдига главата си от дървения под. Джонатан зачака отговор, но такъв не идваше. Греъм Хорн очевидно не беше вкъщи, но къде се намираше и къде бе отвел Рейчъл?

— С друга жена ли тръгна? — попита Джонатан.

Можеше да не си прави труда, защото какво би могла да знае Марси за случилото се в друга част на къщата, след като е била заключена зад затворената врата на тази дупка?

— Рейчъл… — прошепна в този момент тя.

Очите на Джонатан щяха да изскочат. Хвана я за раменете.

— Да! — рече развълнувано. — Точно така, Рейчъл! Къде е тя?

Марси преглътна отново, после се изкашля.

— Мъртва е — чу я Джонатан да казва.

Той замръзна. Гледаше жената с отворена уста.

— Какво?

— Точно както и другите — изграчи Марси. — Точно както всички други. Аз съм следващата.

Джонатан не можеше да говори. Само можеше да стои и да гледа жената. Заливаха го вълни от скръб и ярост.

— Къде е тя? Какво й направи той?

Чу собствения си глас, кух и мрачен.

Марси не отговори.

— Моля те, трябва да знам — настоя той.

Тя остана няма и мислите му се размазаха.

Греъм Хорн беше отвлякъл Рейчъл от леглото й в Ардроу Хаус. Беше я похитил, докато Джонатан бе спал. Дали я беше убил? Дали точно в този момент не се отърваваше от тялото й?

Заедно с другите.

Джонатан погледна назад през рамо:

— Направи ми място, Стивън.

И Стивън запълзя назад в тесния проход.

— Не се предавай, Марси — каза той на жената. — Ще се върна за тебе. Вярваш ли ми?

Тя кимна и той последва Стивън навън.

— Какво смяташ да правиш? — попита Стивън.

— Ще отида да намеря Рейчъл. Донеси на момичето малко вода.

— Не бива да ходиш сам — викна след него Стивън. — Прекалено опасно е. Почакай да дойде полицията.

— Занеси на горкото момиче вода — подхвърли Джонатан през рамо и изчезна навън в пороя.

Хукна да бяга. Нямаше представа накъде, просто знаеше, че трябва да бяга.

— Джонатан! — викна Стивън за последно.

В същия момент чуха нещо, което прозвуча като далечна гръмотевица.

Само че не беше гръмотевица.

Обърна се назад към Стивън.

— Чу ли това?

Покрусеният вид на Стивън показваше, че беше чул.

— Някой току-що стреля с пушка — извика той. — Оттам, мисля. — И той посочи лявата част на гората, заобикаляща къщата.

Джонатан отново хукна, този път по-целенасочено, към дърветата. Започна да разтваря храстите с ръце, отчаяно опитващ се да огледа колкото може по-голяма част от земята. Трябваше да я намери, независимо дали беше късно или не. После спря и наостри слух да чуе още изстрели. Но онзи първи гърмеж не бе последван от втори. Стивън дойде до него.

— Беше много близо, нали? — попита Джонатан с разтреперан глас. — Искам да кажа, трябва да е близо, иначе нямаше да го чуем в тази буря.

— Да, прав си — съгласи се Стивън.

И двамата огледаха гората, която ги обграждаше от всички страни. Не видяха нищо. Джон нагази по-дълбоко между дърветата, съзнавайки, че е непредпазлив. Ако Хорн го види, щеше да го убие. Но не го беше грижа.

Тогава го осени друга мисъл. Стивън също се излагаше на опасност. А той не можеше да допусне това.

— Ще вървя сам, Стивън. Върни се в къщата и се обади на Пукас. После се погрижи за момичето. — След като Стивън се поколеба, той изкрещя: — Прави каквото ти казвам, по дяволите!

— Нямам телефон — възрази Стивън.

Джон направи крачка назад към него и му подаде своето Блекбъри.

— Ето.

Обърна се и отново се впусна в бяг.

Тичаше като луд, блъскаше се в дърветата и през храстите. Хорн сигурно е наблизо, не спираше да мисли той. Трябва да е така. Колко далече може да стигне ехото от един изстрел?

Трескавото му дишане дращеше гърлото, пот течеше от всяка пора на тялото му. Вече всеки миг очакваше да види Греъм. Но не се случваше нищо.

Рискува да хвърли бърз поглед назад и с облекчение видя, че Стивън бе спрял да върви подире му.

За щастие, беше го послушал този път. Този път бе удържал победа.

Джонатан продължи да навлиза в гората. Вървеше, отмахваше настрани листа и клони. Не чуваше нищо, освен собствените си стъпки.

Но след това отекна втори изстрел и той рязко спря като замръзнал.

Джон слушаше и се оглеждаше, сърцето му биеше в гърлото. Все още не виждаше нищо, освен гъсти дървета.

Знаеше, че нещо изобщо не беше наред.

40

Рейчъл дръпна спусъка рефлективно. От гърлото й излезе истеричен писък, когато едрият мъж рухна върху нея.

Исусе, помогни ми. Помогни ми!

Тежестта му я смазваше. Не можеше да помръдне. Дали го беше улучила?

Не знаеше. Секундите течаха. Той продължаваше да не помръдва. Просто лежеше отгоре й, сякаш бяха любовници.

Възможно ли е да го е убила?

Беше й се струвало невъзможно. Трябва да беше невъзможно. И все пак изглежда се бе случило.

Секундите минаваха, а навсякъде около нея тупаха капки дъжд. Рейчъл вече едва дишаше. Трябваше да изпълзи изпод него, иначе щеше да се задуши.

Пое дълбоко дъх, после опря длани в раменете му.

С цялата останала й сила се опита да избута мъжа от себе си.

Той все още не помръдваше.

Повторен опит и успя да го повдигне малко.

Същевременно гигантът сам повдигна глава. Очите му се отвориха и устните му се дръпнаха назад, сякаш се канеше да я ухапе. По-ясно от всякога видя омразата и гнева в онези ужасни очи, едното от които бе покрито с кървав съсирек.

Ръката на Рейчъл продължаваше да държи пушката, но не можеше да напипа спусъка. Той удари с главата си нейната. Това я замая. Огромните му длани отново се сключиха около врата й и от гърлото му излезе къркорещо хриптене.

Лицето му също се промени. Устата се удължи, зъбите станаха по-големи и по-остри. От кожата му започна да изскача черна козина. На гърба се появиха черни крила.

Пред очите й гигантът се превръщаше в крилатия звяр с вълчата глава. Звярът стоеше на колене и тежките му ръце я душаха и караха да се дави за въздух.

Рейчъл търсеше пипнешком спусъка. Започваше да се изплъзва надалече, към дълбока черна бездна, и в този миг отново видя човешкия му образ.

Все още не можеше да напипа спусъка. Гигантът я натисна още по-силно с ръцете си, запушвайки трахеята, изцеждайки живота от нея.

Пръстите й най-сетне намериха каквото търсеха.

Дръпна спусъка.

Изстрелът отекна, очите му се окръглиха и кръвта сякаш бликна от цялото му тяло.

От гърлото му изригна безумно, яростно ръмжене и ръцете му се отпуснаха.

Цялата му сила го напусна и той рухна, лицето му падна върху нейното лице, а устните притиснаха бузата й.

Тя се опита да се извие под него.

Викаше и по бузите й течаха сълзи.

Тя се загърчи и се измъкна, после легна до него. Беше изгубила пушката, остана погребана някъде под тялото му, но тя беше свободна.

Свободна.

Той бе спрял да се движи.

Тя му обърна гръб, изкатери се на четири крака от ямата и се опита да побегне под дъжда.

Но беше в състояние единствено да се влачи бавно, за да се отдалечи от този кошмар. Не погледна накъде върви, достатъчно й беше, че се отдалечава.

Докато не се блъсна с лице в едно дърво и изгуби съзнание.

Свести се по гръб на горската земя, а дъждът се лееше в устата и очите й. Била е в безсъзнание? Колко дълго?

Опита се да стане, но падна обратно. Краката й бяха напълно изтощени, а болката в рамото я изгаряше.

— Не мога да го правя повече — прошепна пресекливо.

Дали щеше да успее да се изправи пак? Съмняваше се; бе изразходила и последната си капчица сила.

Но не. Дълбоко в себе си намери нещо, не повече от треперлива искрица, която настояваше да не се отказва, още не. Докато можеше да върви, трябваше да опитва.

Застави се да стане и да продължи да се бори; накъде — нямаше представа.

Изведнъж се озова на ръба на ямата, която бе очаквала да стане гроб за нея, но сега беше негов гроб.

Едрият мъж не се виждаше никъде. Нито пушката му.

— Не! — възкликна тя потресена. — Не, това е невъзможно!

Свлече се на колене. Къде е той? Къде е той?

Рейчъл се хлъзна в ямата с разтуптяно сърце и зарови в калта. Трябваше да е точно тук. Мъртъв, след двата куршума, които беше пуснала в него.

— Господи, не! — извика тя. — Моля те, нека това да не е истина!

Продължи да блъска истерично в калта. Той трябваше да е тук, сигурна беше, че го уби.

Той е вечен. Ще се завръща във всеки кошмар. Не може да умре, защото той е самата Смърт!

Седнала на земята в дупката, разплакана, вдигна ръце към небето и пръстите й се сгърчиха с отчаяни юмруци.

Ако беше излязъл оттук, тогава вече я беше видял и може би отново се целеше в нея с пушката. Щеше да я довърши, да я разкъса на парчета.

Със сила, която самата тя не знаеше откъде взе, успя да се изкатери от ямата и да запълзи по земята, докато успя да се изправи. Една клонка одра лицето й като захабен нож. Сподави писъка си, но след това се спъна в някакъв корен и падна. Пак стана и продължи.

От време на време спираше и се ослушваше. Дали ще чуе нещо?

Щеше ли да го чуе?

Освен че приличаше на кошмарен лабиринт, тази гора й докарваше халюцинации. Продължаваше да се бори да върви, без да знае накъде, но някак си и без да се чувства съвсем будна. Това беше най-странното нещо. Почти като повторение на миналия четвъртък, сякаш сега беше тогава. Толкова много неща около нея бяха същите.

Спъна се, падна на едно коляно върху някакъв клон и го вдигна от земята. Можеше да се подпира на него като на патерица.

Продължи да върви колкото може по-тихо, търсеше изход от лабиринта.

Въпреки че изглеждаше невъзможно някога да го открие.

Вече не усещаше болка, нито студ, нито дъжда. Не чувстваше нищо. Дърветата около нея изчезнаха.

Гората свърши.

Странно.

За момент се почувства сякаш бе застанала на ръба на пропаст. Вгледа се в босите си крака — горската земя се бе превърнала в равнина с високи треви.

Тръгна с усилие напред, подпирайки се като старица на своята патерица; единият й остър ръб дереше дланта й и я разкърви.

Изведнъж пред себе си видя леговището, на петдесет-шейсет метра.

От това място беше избягала, вече два пъти. Първият път преди дванайсет години, вторият — само преди минути. Но постоянно се връщаше тук, сякаш леговището я привличаше с някаква зла магнетична сила. Това беше единственият й истински дом.

Потътри се към дървената сграда с усещането, че живее в лош сън. Не искаше да е тук, искаше най-сетне да се събуди, искаше тази къща да не съществува или да може да я забрави завинаги.

После видя нещо.

Изпусна пръчката и падна в тревата.

Очите й се разшириха.

41

Джонатан беше чул два изстрела. Но вторият бе прозвучал по-далече от първия. Беше тичал в грешната посока!

Проклинайки, Джон се обърна и побърза да излезе колкото може по-бързо през храстите на поляната с къщата. Глезенът пак го болеше и значително го забавяше.

Най-сетне се измъкна от гората. В далечината видя Стивън, застанал на метър от къщата на Хорн.

Възрастният мъж побърза да отиде при него.

— Боже мили, изстрелите дойдоха оттам — каза той задъхан и посочи с пръст пред себе си.

— Знам — отвърна Джон задъхан. — Знам, по дяволите. Вървял съм в грешната посока.

Лицето на Стивън беше маска на агония.

— Проклет да съм, аз сгреших.

Джонатан опря ръце в бедрата си и се наведе. Нараненият глезен пулсираше от болка.

— Не се обвинявай, аз също сбърках. Вероятно силният вятър и гората са ни заблудили.

Той се изправи.

— Добре, сега тръгвам да я търся натам — и кимна към редицата дървета, които Стивън беше посочил.

Втурна се да тича, но глезенът му се огъна и той падна.

— Мамка му! — изпсува той. — Мамка му!

Стивън клекна до него.

— Аз ще отида.

Джон поклати глава.

— Не. Вече говорихме за това. Няма да правиш нищо подобно, чуваш ли ме?

Стивън отпусна рамене и кимна в знак, че се примирява.

— И без това е много късно — каза Джон със забележително спокоен глас. — Този последен изстрел може да означава само, че я е убил. Мисля, че едва ли можем да направим нещо. Ще трябва да чакаме, докато дойде полицията. Ти нали се обади на Пукас?

Стивън измъкна телефона на Джон от джоба си, сякаш имаше нужда да му го покаже. После го върна обратно.

— Да. Пукас не беше успял да изпрати екип. Но аз му казах, че сме намерили една жена, държана като пленница, и че сме чули изстрел. Това го накара да се размърда. Очаквам всеки момент да дойде полицейски екип. Те ще претърсят гората и ще намерят Хорн… и Рейчъл.

— Добре — отговори с гримаса Джон. — Това е добре.

Опита се да се изправи на крака и успя. Но едва можеше да върви и закуцука обратно към къщата.

Не чуха други изстрели. Джон не се съмняваше, че следващите няколко минути щяха да се разтеглят безкрайно, точно както щяха да се разтеглят минутите след като полицаите най-накрая се появяха и започнеха да претърсват гората. На Джон и Стивън щеше да им се наложи да стоят мирно, докато те намерят тялото на Рейчъл и някаква следа от Греъм Хорн.

Не мисли още за това.

Беше почти невъзможно, но щеше да опита.

Джонатан погледна към навеса, пристроен към задната част на къщата. Вратата беше отворена и до един бензинов варел се виждаше ръждясал, тъмнокафяв Лендроувър. Колата на Греъм? Ако е така, то той би трябвало да се придвижва пеша, значи няма да стигне много далече. С малко късмет все още ще е някъде из гората и полицията може лесно да го арестува. Това няма да облекчи мъката на Джон, ако Рейчъл е мъртва, но поне щеше да има справедливост.

Закуцука покрай навеса, заобиколи ъгъла и мина откъм предната страна на къщата до вратата, през която бяха влезли по-рано. Стивън го последва. Всяка стъпка беше все по-трудна и болезнена. Всяка следваща можеше да е неговата последна стъпка, след това щеше да се наложи да пълзи.

Изведнъж Джон изпита пълзящото чувство, че е наблюдаван.

Почти бе достигнал вратата, но се поколеба.

Приключил е с Рейчъл и се е върнал от гората тук. Ние не го видяхме, но той е видял нас и сега чака, за да ни довърши.

Странно колко убеден беше в това.

Чака до трупа на Марси. Вече и тя е мъртва.

На Джон му прилоша.

Нямаше смисъл, но…

Възможно е онзи тип да чака вътре в къщата, като гладен хищник, готов да се нахвърли върху ранената плячка.

— Какво има? — прошепна Стивън зад него.

— Влизаме в капан — прошепна в отговор Джон.

Стивън стоеше замрял.

— Какво искаш да кажеш? — попита тихо.

Джон нямаше време да обяснява. Пък и нямаше как да го обясни.

Какво би трябвало да направи? Една от възможностите бе да намерят безопасно място далече от вратата и да чакат полицията. Другата беше все пак да влязат вътре, нищо, че Греъм Хорн можеше да е там.

Джон отново си спомни, че трябва да предпази Стивън. Възрастният мъж беше изложен на опасност. Обърна се:

— Махни се оттук. Той ни наблюдава. Близо е. Тичай при дърветата, откъдето дойдохме, и се скрий.

Стивън се смути:

— Ами ти?

Джон поклати глава:

— Аз мога да бягам.

Стивън се усмихна слабо.

— Бълнуваш, синко. Никъде няма да ходя.

— Прави каквото ти казвам! — каза Джон тихо, но ядосано.

Тогава Стивън, без да спори повече, мина направо покрай него и влезе в къщата. Джон остана да го гледа изумен, очаквайки да чуе изстрели съвсем отблизо.

Не стана нищо.

Последва Стивън вътре. Коридорът още беше празен, а Марси още беше жива в дупката зад стълбището.

Джонатан, който бе смятал това за невъзможно, въздъхна с облекчение.

Стивън се обърна към него:

— Видя ли? Няма нищо…

После дъхът му секна. Ококори очи. Втренченият му поглед гледаше в нещо зад гърба на Джонатан.

Той се обърна и също го видя през отворената врата на къщата.

Беше Рейчъл.

Беше излязла от гората — откъм линията на дърветата отляво, където я бе търсил. Сега се намираше на около петдесет метра и силно куцаше. Изглежда едва пазеше равновесие. Беше ранена; видя петно от кръв върху разкъсаната й тениска. Беше почти гола.

После с ужас забеляза, че не е сама.

Някой се промъкваше дебнейки зад нея.

Беше истински гигант с яко телосложение. Дори и от това разстояние Джон забеляза пушката, която носеше в ръце.

Джонатан се втурна нататък. Глезенът го болеше непоносимо, но адреналинът и силата на волята, по-мощна от всякаква болка, го тласкаха напред.

Рейчъл също го беше видяла. Тя вдигна ръка — сякаш да го поздрави или предупреди.

Мъжът зад нея обилно кървеше. Джон се съмняваше, че го е усетила. Но той беше видял тях.

Огромният мъж вдигна оръжието и точно в този момент Джон изкуцука бързо покрай Рейчъл, хвърли се върху него и го повали назад. Паднаха един върху друг.

Усети кисела миризма. Пот, кръв, и още нещо. Джон го удари с юмрук в лицето — веднъж, два пъти, опита се да изтръгне пушката от него. Изведнъж тя изскочи от ръцете на гиганта, но къде падна?

Мъжът започна да отвръща на ударите му. Джон отнесе два силни юмрука, след което ръцете на врага се затвориха около ларинкса му. Задави се, борейки се за въздух.

Още един шанс.

Беше върху мъжа; първо размаха свободния си юмрук и го фрасна под брадичката. Гигантът се сви и моментално отпусна хватката си около гърлото му. Той стана от него, псувайки силно.

Пушката? Къде е?

Тогава всичко започна да се случва едновременно.

Джонатан погледна гиганта. Държеше нещо — пушката! Очите на Джон замръзнаха върху пръста на мъжа, който бе увит около спусъка на оръжието. Затаи дъх, стоеше беззащитен.

Точно в този момент един бос крак ритна гиганта в ребрата, след което в лицето му се заби юмрук.

— На ти, проклето копеле! — изкрещя Рейчъл.

Мъжът изгрухтя и падна назад. Когато се опита да стане, Рейчъл го ритна здраво в слабините; той залитна и пушката отново изхвръкна от ръцете му.

Тя грабна оръжието, насочи цевта право в лицето на мъжа и се озъби:

— Веднъж да мръднеш и ще ти пръсна шибаната глава!

Греъм Хорн се ухили. Наистина се ухили. Джон го чу да издава громолящ звук, който стигна до трескава височина и с едно движение мъжът измъкна ножа си от калъфа.

Преди да помисли, Джон вече действаше. Ритна Рейчъл в краката, тя политна надалече и падна на хълбок.

Миг по-късно окървавеният мъж хвърли ножа и острието се заби дълбоко под гръдната кост на Джон. Той падна назад и хвана с две ръце дръжката на ножа.

Рейчъл насочи пушката, дръпна спусъка и стреля.

Греъм Хорн се отметна назад. Парченца кост и тъкан от мозъка се пръснаха във въздуха, докато падаше на земята с потъмнели и угаснали очи.

— Джонатан! — изплака Рейчъл и се отпусна до него. — О, божичко, Джонатан!

Той все още лежеше по гръб, ножът стърчеше от него. Едва държеше очите си отворени.

— Джонатан! — хълцаше тя и ръцете й безцелно и безпомощно се движеха по него. Не знаеше какво трябва да направи, за да го спаси.

В далечината се чу пискливият вой на полицейски сирени.

— Джонатан, скъпи, чуваш ли ме? О, моля те, за бога, дръж се. Дръж се!

Той обърна леко главата си към нея.

— Обичам те — излезе като дъх.

— И аз те обичам, с цялото си сърце. Не ме оставяй, моля те, боже, не ме оставяй!

После Джонатан усети лека ръка върху рамото си.

— Не ни оставяй, приятелю — чу гласа на Стивън. — Помощта пристига.

42

Осем дни по-късно Рейчъл седеше на перваза на еркерния прозорец в дневната на Ардроу Хаус. Брадичката й се подпираше на коляното, а двете й ръце бяха увити около краката.

Страхуваше се да остане сама. Защото всяка вечер той връхлиташе от черното небе. Крилато създание с вълча глава и кървавочервени очи. Една птица от ада, която вечно я преследваше. Нямаше нито една нощ, в която да не се събуди окъпана в пот.

Рейчъл се смъкна от перваза и взе синия си летен пуловер и ключовете на колата.

Доста бързо бяха намерили колата й на мястото, което бе посочила Марси Тремейн — близо до разнебитена къща на арендатори, недалече от черния път, водещ до неговата къща. Мобилният й телефон бе открит в тойотата. Списъкът с входящи и изходящи обаждания разкри, че Джени й бе звънила три пъти в деня на смъртта си, 14 юни — в 7:23, в 8:11, и в 9:26 сутринта. Това беше последното й обаждане. Няколко часа по-късно бе намерена мъртва. Какво бяха обсъждали през онзи ден тя и Джени, си оставаше загадка.

Джон беше търсил номера й цели трийсет и седем пъти между вторника, когато бе напуснала Старото колело, и четвъртъка, когато Стивън Маккензи я бе прибрал в дома си. Не бе отговорила на никое от тези обаждания. Което би могла да стори поне до момента, когато е оставила тойотата до арендаторската къща. Може би във вторник нарочно си е била изключила телефона. Защо бе решила да се затвори за Джон, също оставаше загадка, тъй като паметта й за последните дни още не се беше върнала. Няколко седмици от живота й бяха заличени. И нямаше други имейли или съобщения на телефона, които да могат да дадат отговори.

Рейчъл затвори зад гърба си вратата на Ардроу Хаус и седна в тойотата. Пое по селския път, който излизаше на главното шосе; през цялото време умът й бе потънал в мисли.

Тя все още нямаше спомени от приблизително две седмици преди смъртта на Джени — най-сетне беше приела факта, че приятелката й вече не е между живите — до събуждането й в гората край Уайтмонт. Един психиатър, Алън Бикъринг, бе нарекъл състоянието й ретроградна амнезия. Според него, случилото се с нея бе съвсем обичайно за човек, претърпял катастрофа или силно травматизиращо преживяване. Такъв човек не си спомня катастрофата или самото преживяване, както и определен период от време, вариращ от няколко часа до няколко седмици.

След няколко минути тя пристигна в болница Брадфийлд в Абърдийн. Паркира колата, влезе вътре и тръгна право към стаята на Джонатан, където го прегърна и целуна силно.

Той се усмихна слабо:

— Продължавай да го правиш и ще ме заболи на друго място.

Тя се усмихна, нямаше настроение.

— Рискува всичко за мен — прошепна Рейчъл за кой ли път.

Той повдигна рамене:

— Голямата любов изисква големи жертви — отвърна и самото изговаряне на тези думи сякаш изцеди всичките му сили.

Беше в по-тежко състояние, отколкото искаше да признае. Ножът бе засегнал важни за живота органи и вече му бяха направили няколко операции. Неврохирурзите не можеха да гарантират, че няма да има постоянна увреда вследствие на раната. Рейчъл умираше от тревога за него, но Джонатан изглежда по-малко се интересуваше. Държеше се както винаги весело и насмешливо.

— Какво прави днес? — попита я той.

— Спах.

— Браво на тебе.

— Не, не е браво. Трябва да съм тук, при теб.

— Ти прекарваше тук почти по двайсет и четири часа цяла седмица. Трябва ли да спра да ти повтарям, че и твоите батерии се изтощават и е съвсем нормално да поспиш?

Беше прав, знаеше го. Изтощението й правеше трудно овладяването на емоциите. На моменти избухваше в сълзи. Сега имаше опасност да се случи същото.

— Ще си стъпя отново на краката — каза Джонатан. — А, една сестра каза, че Дейв Пукас щял да се отбие по-късно. Не знам какво иска този път. Толкова много хора дойдоха да ме посетят, че им изгубих дирята.

Рейчъл кимна. Бе преживяла същото. По същия начин беше объркала Джени с Марси. Тази, която бе още жива, се оказа Марси, не Джени.

Какво ли може да й е минало през ума, когато на 23 юни, сряда, след като напусна хотела на Ед Лайънс в ранни зори, тя бе намерила Марси?

Не можеше да си спомни; беше сигурна обаче, че е разбрала, че къщата е леговището, където самата тя някога е била пленница. Преминавайки по стъпките на Джени — която в разследването си на случая с Пола Декърс беше открила тайната, пазена от Рейчъл дванайсет години — внезапно се бе върнала към най-тежката травма от миналото си.

— Ще отида за няколко минути да видя Марси. Веднага се връщам.

— Поздрави я от мен — поръча Джон.

Рейчъл взе асансьора и се качи три етажа нагоре. Влезе в стаята, където лежеше младата жена с червена къдрава коса. Вдигна ръка да я поздрави.

— Как си?

— С всеки ден малко по-добре — отговори Марси.

Рейчъл взе стола до леглото.

— Ще се оправиш, Марси.

Марси беше последната плячка на демона от Уайтмонт. Работеше за Роял Мейл. Всяка сутрин доставяла пощата в Инвърури — градът, където живеела. Вършела с удоволствие тази работа от осем години. Беше щастливо омъжена, с двама синове — Анди, на три години, и Патрик — на пет.

В четвъртък, на 17 юни, докато Рейчъл Сондърс е била в Челмсфорд и оплаквала внезапната смърт на Джени Дугал, Марси изчезнала безследно. Греъм смъкнал пощальонката от колелото й в ранните часове на деня. Бил я, ритал я и я унижавал, накрая я заключил. Кошмарът на Марси траял единайсет дни като в преизподнята. Цяло чудо било, че успяла да оцелее толкова дълго.

Марси й бе казала, че в някакъв момент чула в къщата да влиза човек, който не бил Хорн. Това било в срядата, когато Рейчъл я открила в леговището. Ослушвайки се от дупката под стълбището, тя разбрала, че не е Греъм — стъпките били твърде леки.

Тогава с цялата си сила започнала да рита вратата и да крещи за помощ. Рейчъл отворила и намерила Марси, но не успяла да я освободи от белезниците. Решила да отиде да потърси клещи, но Марси я предупредила, че той щял да се върне всеки момент, затова Рейчъл трябва да отиде да се обади в полицията.

Ако не била направила грешката да остави мобилния си телефон в колата, паркирана зад къщата на арендаторите, всичко щяло да се развие по съвсем различен начин. Ако се била обадила веднага на телефон 999, можеше да спаси и Марси, и себе си, и да спести всичко, случило се по-късно. Но първо е трябвало да отиде до колата.

Рейчъл беше затворила вратата на дупката и Марси, останала отново в мрака, чула леките й стъпки да се отдалечават и заглъхват.

После чакала Рейчъл и полицията. Надявала се със затаен дъх да дойдат полицаите, но те не идвали. Дошъл само Греъм, който бил открил, че някой е влизал в къщата. След това Марси започнала да се страхува, че Рейчъл в крайна сметка няма да се измъкне. Греъм вероятно я бил убил преди тя да успее да се обади.

Но Рейчъл не била мъртва. След като Марси я отпратила, тя дошла на себе си след часове, в глуха доба, близо до бреговете на поток. Какво се беше случило? Странно, но се бяха върнали някакви спомени за това, макар и мъгляви.

Беше тичала, постоянно поглеждайки нагоре, търсейки крилатия силует с вълчата глава. После се бе подхлъзнала по стръмно надолнище, беше се преметнала и главата й се бе ударила в нещо твърдо. Когато най-сетне отвори очи, беше нощ, а по цялото й тяло имаше охлузвания и синини. На главата си напипваше огромна цицина.

В и около леговището на Греъм Хорн полицията беше намерила останки от още шест жени. Четири от тях бяха изчезнали от Абърдийн, една от предградието Питъркатър, една от Инвърури, всичките след 1998 година — годината, в която Хорн бе пуснат от психиатричната клиника. Вероятно във всичките тези случаи беше действал бързо като светкавица, отпрашвайки с плячката си, без да оставя следи, защото полицията се бе оказвала объркана при всяко от тези изчезвания — и това продължило по този начин до смъртта на Хорн от изстрела в главата му. Шестте тела бяха открити заровени дълбоко под варела за бензин отвън до къщата. Рейчъл знаеше имената им и все още не можеше да понася мисълта за мъките, които бяха изтърпели.

Пола Декърс не беше открита. Греъм я бе отвлякъл по времето, когато се предполагало, че е в психиатричната клиника. Ако той е бил нейният похитител. Не беше признал нищо. Нямаше и твърди улики, които да показват някаква връзка между него и Пола Декърс.

Ако полицията намереше доказателство, че той я е отвлякъл и убил — за Рейчъл не съществуваше съмнение в това — тогава останките на Пола Декърс щяха да бъдат намерени на друго място, не в къщата, просто защото Греъм не е живял там по времето на извършване на престъплението. В полицията бяха отворила отново случая и се надяваха някой ден да успеят. Това нямаше да облекчи болката на Рой и Франсис, но поне след всичките тези години щяха да могат да оплачат дъщеря си както трябва.

Рейчъл сложи длан върху ръката на Марси. Жената, която сякаш беше одрала кожата на Джени, изпитваше огромна благодарност към нея. Смяташе да продължи живота си, след като я изпишат от болницата, и се надяваше страховете й да се уталожат с времето. Рейчъл я увери, че това ще се случи — и за двете.

Марси беше дала в полицията показания, които помогнаха на Рейчъл да разбере какво точно се бе случило. Първо, смъртта на леля Елизабет. Хорн беше установил, че някой е влизал в къщата му. Марси не му бе казала нищо, но очевидно Рейчъл беше оставила някакви следи. По-късно Хорн казал на Марси, че е видял бяла тойота в края на горския път към къщата му, близо до разрушеното жилище на арендаторите. Отново се бе опитал да изкопчи информация от нея, но тя не казала нищо. Ала Хорн беше проследил регистрационния номер на колата и установил, че тя принадлежи на единствената жена, която бе успяла да избяга от сатанинските му желания. Знаел също така, че Рейчъл има роднина в Гленвил, леля; дори си спомнил името й отпреди дванайсет години, въпреки че Рейчъл не можеше да си спомни да му е казвала името на леля си. Така че той бе отишъл в къщата на Елизабет, измъчвал я, докато му даде нужната информация, после я убил. Така беше стигнал до Ардроу Хаус.

— Мислиш ли, че Греъм Хорн е бил обсебен от някаква демонична сила? — попита Рейчъл.

Марси кимна:

— Да, мисля. Няма друго възможно обяснение.

И това беше вярно. Крилатото същество с глава на вълк не беше реално, то беше рожба на изкривеното й чувство за реалност, зародило се от ужаса при отвличането преди дванайсет години. Беше говорила за това в болницата с Джонатан и другите, сред тях и с психиатъра Алън Бикъринг. Той бе изразил с думи случилото се по-добре от нея самата. Звярът беше нейният образ на Греъм Хорн. Вероятно Хорн — когото тя не бе виждала лице в лице до деня, в който го уби — е споменал името Абадон по времето, когато Рейчъл е била негова пленница. По същия начин къщата му се бе превърнала в ума й в „леговище“. Бикъринг твърдеше, че това е било последица от желанието й да забрави всичко за отвличането си. Не е искала да си спомня какво й е сторил Греъм Хорн. И вместо това умът й си бе изградил образа на демон, който не съществува и не би могъл да съществува. Беше потискала истината и същевременно бяха създадени фалшиви спомени.

Но едно нещо не беше илюзия — фактът, че Греъм Хорн беше обладан от сатанинска сила.

— Очите му — каза тя, — бяха така студени и пълни с омраза. Помислих си, че…

Тя се поколеба.

— … че това не са неговите очи — довърши Марси. Рейчъл я погледна смаяно.

— Да, точно така. — Горната й устна затрепери. — Онова нещо ми заговори. Не Хорн, а звярът в него. Той каза, че Хорн вече не струва. А той е вечен. Кълна се, че това не го каза Хорн. Онова сатанинско нещо говореше неща за Хорн. Гласът му беше… нечовешки. Не знам как да го обясня, но… разбираш ли?

— Напълно — отвърна Марси. — Чувала съм този глас, кръстила съм го за себе си „громоленето“. — Замисли се. — Понякога той не беше себе си — спомни си тя. — Имаше гневни избухвания. След това направо полудяваше. Блъскаше се в стените, риташе неща, наричаше ме с всякакви имена. И много ме удряше. Когато получаваше такива пристъпи, бях убедена, че ще ме убие. И вероятно нямаше да разбере, че го е направил, понеже в такива моменти не беше себе си. Питаш ме за моето мнение? Когато е излизал да преследва и убива жени, той е бил Абадон, не Греъм Хорн. — Марси замълча, после продължи: — Тези гневни избухвания никога не траеха много дълго, обикновено около час. Но бяха ужасни. В останалото време беше себе си, Греъм Хорн. Дни наред можеше да говори и да се държи нормално, сякаш всичко бе наред. Сякаш съм негова гостенка. — Тя поклати глава. — Ако щеш ми вярвай, един път се опита да ме утеши, избърса сълзите от лицето ми.

— В такива моменти Абадон сигурно е бил заспал — предположи Рейчъл.

— Нещо такова. Във всеки случай самият Хорн беше доста свестен тип. Знам, че е странно да го казвам — побърза да добави тя, — но трябва да е имало причина психиатрите да го изпишат от клиниката. Вероятно са смятали, че не представлява заплаха за обществото. Това, което не са разбрали е, че в него е имало друго нещо, което го контролира.

— Същото, каквото се е случило с теб, се случи и на мен — каза Рейчъл, — когато бях само на седемнайсет.

— Разбирам защо си се опитвала да отблъснеш онези спомени. И разбирам защо си вярвала, че той наистина е демон — защото онези изблици е трудно да се забравят. Бог ми е свидетел, аз никога няма да ги забравя.

— Да — кимна Рейчъл, — но не всички са съгласни с моята теория, че Хорн е бил обладан. Бикъринг не е съгласен, а той е психиатър от световна класа, поне така казва. Твърди, че агресивното поведение е присъщо на психозите и че пациентите в много случаи не си спомнят какво са правили. Дяволът ме накара да го направя — това е тяхното извинение много често. Бикъринг ми каза, че разполага с толкова информация за така нареченото демонично обсебване, че може да напише книга за него.

— Ще се получи интересно четиво — засмя се Марси.

Рейчъл се усмихна в отговор.

— Отнех ти много време, Марси. Нужна ти е почивка. Ще се върна при Джон.

— Разбирам. Той е прекрасен мъж, Рейчъл. Такива късметлии сте, че сте заедно. Благодаря, че се отби, и се надявам да го направиш пак, преди да ме изпишат.

— Можеш да разчиташ на мене — каза с чувство Рейчъл.

Тя излезе от стаята с решението да не казва на Марси за двете си срещи със Скот Хорн, братът на Греъм, преди два дни.

Скот й беше разказал неща, за които тя нямаше рационално обяснение. Като дете Греъм понякога можел да чете мислите на хората. А когато говорели за него в негово отсъствие, често се оказвало, че той знае какво са обсъждали. Понякога дословно. Греъм също така бил необичайно добър в откриването на изгубени предмети. Понякога казвал, че „Абадон“ — гласът, който чувал — му помагал в такива моменти.

А понякога бил жесток с хората без очевидна причина. Външно изглеждал като нормално малко момче в ранното си детство, но имало моменти, когато изведнъж изпадал в пристъп на ярост. Сякаш нещо или някой вътре в него го изпълвал с омраза.

Рейчъл слезе с асансьора и се върна при Джон. Седна до него и му се усмихна. После лицето й стана сериозно.

— Трябва ли да се страхувам, Джонатан?

— От какво? — попита той.

— От демона. Знам, че Греъм Хорн е мъртъв, но дяволът в него не е. Той е вечен. Затова се питам дали наистина всичко свърши?

Джон се пресегна и погали косата й.

— Говориш за това винаги, след като си била при Марси. Повтаряш едно и също нещо. Добре, този път ще ти угодя. Да приемем, че Греъм не е бил психически болен, а обладан от демон, както изглежда вярваш ти. Знаеш ли с какво се хранят такива демони? Поне на теория?

— Не знам, с какво?

— Със страх.

— Страх — повтори тя.

— Разбира се. Докато се страхуваш, той продължава да живее.

— А аз искам да имам свой живот. Не искам да се страхувам повече, Джон. Прекалено отдавна пъдя от главата си разни неща.

— И издигаш стени около себе си.

— И това. Искам да спра. Искам да съм свободна.

— Тогава защо да не сложим едно начало? — предложи той. — От днес ти си свободна. Това е първият ти ден без демона. Той напусна малката стаичка в ума ти и повече никога няма да се върне.

— Не е така просто, Джон. Вече не мога да забравя. Това, което преживях сега, ще остане с мен цял живот. Прекалено много неща се случиха. Винаги ще се страхувам — отговори обезсърчено тя.

Той взе чашата с вода от нощното шкафче и я предложи на Рейчъл.

— Ето как виждам аз нещата — продължи, като я изчака да отпие от водата, — има две неща, които можеш да направиш. Или пак започваш да се криеш, затваряш вратата на ума си и изхвърляш ключа… Но ако направиш това, демонът може някой ден да намери ключа и отново да те навести.

— Каква е другата възможност?

— Можеш да се омъжиш за мен и да живеем щастливо до края на живота си.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ще се радвам да обсъдим по-късно тази възможност. Сега искам да си сериозен.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — закле се той. — Но на въпроса ти — още не съм сигурен каква е другата ти възможност. Ще трябва да я откриеш, но аз искрено желая да ти помогна. Наистина искам да го направим заедно.

— Този път ще бъде много дълъг — въздъхна тя. — Беше лесно да живея със забравени спомени. Това беше единственият начин да продължа живота си. Но сега… всичко се промени. Сякаш нищо не е същото вече. И не забравяй, че на съвестта ми лежат смъртта на леля Елизабет и Джени. Ако тогава не си бях държала устата затворена, сега те щяха да са при нас. Леля щеше да е жива, а Джени изобщо нямаше да ходи да се среща с Хорн. По един или друг начин той е научил, че тя ще ходи да се катери в планината. Вероятно я е проследил до Форт Уилям и я е убил. Хвърлил я е от скалите и е направил всичко да изглежда като инцидент. Той я е убил.

— Не можеш да си сигурна в това — изтъкна Джонатан. — Няма ни най-малка улика, която насочва към това. Може би дори не е познавал Джени. Наистина може да е било инцидент. — Той се прокашля. — А леля ти… е, знам, че това не е утеха, но трябва да си спомниш какво каза Хърб за болестта и страданията й.

Рейчъл оброни глава.

Джонатан хвана ръката й.

— Греъм беше убиец, но повече няма да има негови жертви. А ти спаси една от тях от сигурна смърт. Върна се в миналото си и това вече се изясни. Не обвинявай себе си. Безсмислено е и неоправдано.

— Добре казано — изтри една сълза тя. — Но не мога толкова бързо да го преодолея.

— Няма значение, че пътят ще е дълъг — стисна ръката й Джон. — Аз те обичам, Рейчъл, и съм готов дълго да тегля въжето.

43

Слънцето залязваше, когато тя излезе от болница Брадфийлд. Прекоси паркинга, където беше паркирана колата й, и се настани зад кормилото.

Някой мигновено отвори вратата откъм седалката до шофьора.

Първата й мисъл беше, че е крадец. За части от секундата видя юмрук. Удари я като чук между очите. После изгуби съзнание.

Когато се събуди, главата й сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

Долови движение и видя, че се намира в своята тойота, а мъжът до нея седеше зад волана. Беше купчина мускули и в първия момент не го позна. Пулсиращото главоболие блокираше всякаква свързана мисъл. Пред очите й се носеше мъгла и й отне известно време, преди тя да се вдигне. После видя кой е.

Лестър Къминг.

Рейчъл пое шумно дъх.

Той погледна към нея:

— Здрасти, Рейчъл.

Искаше да направи нещо, но откри, че не може. Ръцете й бяха завързани отзад с нещо като кабелна връзка. Опита се да ги издърпа. Лестър я изгледа накриво и поклати глава.

Тя скръцна със зъби от яд.

— Какво, по дяволите, правиш, Лестър? Веднага ме развържи! Превъртя ли?

Тези резки думи я оставиха без дъх и воля за борба. Седеше запъхтяна. В това нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Лестър, какво правиш? — попита малко по-тихо.

Той гледаше пътя напред, но отговори.

— Бяхме сключили сделка — каза той. — Не си забравила, нали?

Тя го погледна с очи като дупки:

— Сделка ли?

— Да. На погребението. Помниш ли?

— За какво говориш? — каза бързо тя.

Той въздъхна.

— Знаех си, че сигурно ще се стигне до това: ще ти влезе през едното ухо и ще излезе през другото. Ти беше така уклончива, когато ми се обади онзи ден. Както и да е, какво се опитваше да докажеш? Не че има кой знае какво значение.

Тя не можеше да си спомни никаква сделка. Все още не помнеше нищо от погребението.

— Какво искаш от мен?

Но той не отговори, сякаш споразумението, което вече бяха сключили, би трябвало да е достатъчно ясно. Продължаваше да гледа съсредоточено напред в пътя…

Лестър беше ударил лицето й отстрани. Болеше ужасно. И я беше завързал. Защо? Накъде пътуваха? Какви, за бога, бяха намеренията му?

Тя се опита да си спомни за какво може да са разговаряли на погребението. Напразно. Нищо не помнеше.

За първи път погледна през стъклото. Пътуваха по тесен път. От двете страни видя неизменните зелени поля, а надолу по пътя — безкрайни редици от хълмове. Нямаше къщи, нито насрещно движение. Сякаш светът беше опустял и бяха останали сами.

Но съдейки по пейзажа, който летеше покрай тях, все още се намираха някъде сред Грампианските възвишения. Напред ги очакваше краят на планинска Шотландия. Дали смяташе да кара през Инвърнес към западния бряг?

— В Глазгоу ли ме водиш? — попита тя.

Той я погледна — веждите му бяха вдигнати изненадано.

Значи не беше това. Помисли за това какво беше направил той, след като тя ги раздели с Джени. Бавно, сякаш неохотно, спомените започнаха да нахлуват. Още неща, които се бе опитвала да забрави — този спомен не бе споменавала на никого, дори и на Джон.

Един ден, седмица преди Коледа, Лестър беше позвънил на вратата й в Челмсфорд. Беше пристигнал чак от Глазгоу. Дори само това бе достатъчно да го направи психопат в нейните очи. Разкрещя се още докато стоеше пред вратата на апартамента й. После, когато извади нож от вътрешния джоб на якето си, в ума й не остана съмнение какво е наумил да прави с нея.

Ако точно в този момент покрай къщата й не бе минал някакъв човек, днес тя нямаше да е жива. Беше убедена в това. Но когато младежът се приближи, тя започна да вика към него, като жестикулираше буйно. Когато мъжът дотича, Лестър офейка. Седмици след този инцидент тя бе стояла ужасена в дома си, въпреки че беше поставила допълнителни ключалки на вратите. Но Лестър повече не се появи.

Но къде я водеше сега?

Изведнъж й просветна. Не можеше да е сигурна, но кой знае защо това й се стори единственото възможно обяснение.

— Отиваме във Форт Уилям, нали? — каза тя и това изобщо не прозвуча като въпрос.

Лицето на Лестър не издаваше нищо.

Ако не беше попаднала в целта, той несъмнено щеше да се издаде, фактът, че устата му остана стисната, показваше, че вероятно бе права.

— Защо отиваме във Форт Уилям, Лестър? — В този миг я разтърси една мисъл. — Отиваме да видим Джени — каза тя, правейки последния интуитивен скок.

Още веднъж той сякаш не я чу. Гледаше напред замислено, сякаш почти бе забравил присъствието й в колата.

Следващата й мисъл беше логично продължение на първата, колкото и налудничава да й се струваше.

— Водиш ме при нея.

Той й хвърли поглед:

— Тук позна.

На Рейчъл й прилоша.

Значи все пак е още жива. Не мога да си спомня погребението, защото то никога не се е случвало. Всички искаха да повярвам в това, но излъгаха.

През цялото време го е знаела. Мислено видя серията от лица и имена; всички бяха твърдели обратното.

Тя е претърпяла инцидент. Погребана е. Ти беше на погребението и произнесе надгробна реч. Стоеше до гроба й.

Нищо ли от това не беше вярно?

— Какво искаш да кажеш? — попита, главно за да го накара да продължи да говори. — Тя е мъртва, нали?

— Не — каза той отчаяно. — Не е мъртва.

— Какво говориш, Лестър? — Продължаваше да го гледа внимателно, търсейки в движението на мускулите му възможност за пробив.

— Тя трябва да ме остави на мира. Ти си единствената, която ще послуша. Ако й кажеш, може би ще си отиде.

Лестър зави надясно и тесният път започна да се спуска надолу. Караше по хълмовете и в този миг Рейчъл погледна насреща. Видя друга кола, която приближаваше. Лестър сви вляво, за да я пусне да мине.

— Ще я видим, после ти ще направиш така, че тя да си отиде. Това е сделката ни. И, дяволите да го вземат, най-добре е да изпълниш своята част от нея.

Още откакто Рейчъл беше отворила очи в онази гора, тя упорито настояваше, че Джени е жива. Сега Лестър твърдеше същото и й хрумна, че нейното странно убеждение може би беше дошло не от Марси Тремейн, а от Лестър Къминг.

Ако това бе вярно, договорката, в която беше влязла с Лестър, бе останала в нея като ехо, въпреки че не помнеше самото погребение.

— Ходихме заедно в планината — обясни Лестър. — Е, отне известно време преди тя да е готова на тази стъпка. Тръгна за Форт Уилям в петък и трябваше да се срещнем там. Но тя отмени ходенето на два пъти — премести датата за събота, после за неделя. Накрая се съгласи да се видим там в понеделник. За мен нямаше значение. Всичко щеше да е наред. Щяхме отново да сме заедно. Тя също го искаше. Прекарахме прекрасен ден. Но после, в последния момент, тя ти позвънила и ти си я посъветвала да спре да се вижда с мен. Тя те послуша, винаги те е слушала. А после…

Той млъкна, но Рейчъл изведнъж прозря ужасната истина. Джени беше отишла в планината да се катери и бе отменила ходенето с Алисън Фланаган, защото поради някаква причина бе решила да се види отново с Лестър Къминг. Но все още е имала сериозни съмнения за Лестър; борила се е с нещо. По тази причина беше позвънила на Рейчъл. Последните й телефонни обаждания в деня на нейната смърт трябва да са се отнасяли за това. Как мислиш, Рейчъл, трябва ли да скъсам с него завинаги или не? Рейчъл я бе посъветвала да сложи край.

— Пак сте се скарали — каза Рейчъл. — Бил си подъл и жесток с нея. Искал си да си я върнеш, но тя е отказала.

Лестър блъсна с длан кормилото.

— Направих всичко за нея, по дяволите. Какво повече можех да направя? Да, бил съм глупав. Признавам, че от време на време избухвах. Но тя можеше да ми прости; можеше да започнем наново. Но тогава, точно когато си мислех, че можем да забравим миналото, ти развали всичко. Проклета да си, ти си виновна. — Той стисна юмруци. — Господи!

Лестър я погледна — очите му бяха стъклени от затаена омраза.

— Ти я уби — изфуча той.

Тогава Рейчъл видя всичко с кристална яснота.

— Не, не съм аз — заяви тя. — Ти си бил. Разгневил си се. Ударил си я. Тогава тя е паднала от скалата. Или може би нарочно си я хвърлил от ръба. Било е или нещастна случайност, защото не си могъл да овладееш гнева си, или истинско убийство.

— Трябваше да си държиш устата затворена, мръсна кучко!

Поради някаква причина, която Рейчъл не можеше да разбере, Лестър бе запазил властта си над сърцето на Джени. Защо — това беше може би единственото нещо в Джени, което Рейчъл никога нямаше да може да проумее. Докато Джени беше ровила в миналото на Рейчъл, несъмнено възнамерявайки да се срещне с Греъм Хорн, онзи уикенд се бе намесил Лестър. Това бяха „двете неща“, за които споменаваше в имейла си от петък, 11 юни. Борбата на Джени дали да даде или не последен шанс на Лестър в крайна сметка бе отнела живота й, защото беше приела съвета на Рейчъл да приключи връзката им. Рейчъл се почувства така виновна, сякаш самата тя я бе убила.

Лестър се намръщи.

— Всяка нощ я чувам, виждам я. Тормози ме непрекъснато. Дойде дори и на собственото си погребение. Никой не я виждаше, само аз. Не мога да го понасям повече. Това трябва да приключи веднъж завинаги. Ти си единствената, която ще послуша. Ти ме набърка в тази каша, затова ти ще ме измъкнеш от нея. Не беше трудно да те открия, толкова известна стана напоследък.

Телевизията, новинарските сайтове и вестниците все още бяха пълни с разкази за онова, което се бе случило в и около къщата, която Рейчъл винаги щеше да нарича в себе си „леговището“. Но нейното име бе внимателно изключено от тези разкази. Беше помолила Дейв Пукас да запази името й в тайна. Той беше обещал и бе удържал на думата си. Но Лестър вероятно беше намерил други начини да разбере за главната роля, която бе изиграла в тези събития.

— Предположих, че охраняват къщата на леля ти — осведоми я той, — затова реших да те причакам пред болницата. Не те помолих любезно да дойдеш с мен, защото щеше да откажеш. Това беше единственият начин.

— Какво ще правиш с мен? — попита предпазливо Рейчъл.

— Връщаме се обратно на мястото, където стана всичко. Ще отидем в планината. Само това знам засега. Всичко трябва да свърши където тя умря. А твоята работа е да направиш така, че да свърши.

Как очакваше тя да нагласи всичко? Дори не бе сигурна за какво говори. Знаеше само, че той, а не Греъм Хорн бе убил Джени. А тя беше загинала, защото той не бе успял да овладее гнева си.

Рейчъл беше съвсем наясно, че може да убие и нея, ако тя не постигне каквото той иска — да го освободи от духа на Джени, който витаеше непрекъснато около него. Не й пукаше дали ще умре. Част от нея вече беше умряла. Несъзнателно или не, тя бе осъдила Джени на такава съдба.

Затова ако всичко така или иначе щеше да свърши зле, то трябваше да свърши зле и за Лестър Къминг. Без да мисли за последиците, тя се поизправи на седалката, напрегна мускули и се метна върху Лестър, като го удари с главата си с всичка сила. Той извика изненадан и изгуби контрол над автомобила.

Тойотата кривна, после излезе от пътя и се понесе надолу по склона. Рейчъл изпищя, когато колата се откъсна от земята и падна като гюле. Приземи се рязко, с оглушителен трясък.

Рейчъл премигна. Лежеше с лице надолу в скута на Лестър.

Навсякъде я болеше — беше жива, но със сигурност имаше няколко счупени кости.

Чу как Лестър извика отново — звукът странно й напомни за виковете на Греъм Хорн, след като го бе ударила с тухлата в окото.

Дясната му ръка се вдигна към тила й и тя изкрещя.

После неочаквано ръката му се отхлаби. Сетне я пусна съвсем и лицето й отново падна в скута му.

Успя някак си да завърти глава.

На задната седалка, която сега беше отгоре, се бе появила млада жена с червена къдрава коса.

Духът на Джени Дугал сякаш плуваше над тях.

Същевременно Лестър се задави, сякаш някой го душеше. Очите му се оцъклиха и лицето му стана лилаво малко преди да спре да диша.

— … обичам те — Рейчъл чу духът да казва, след което се отдалечи бавно и изчезна.

44

— Хайде, хапни още сладолед — настоя Елън Маккензи.

— Всеки миг ще се пръсна — възпротиви се Стивън.

— И аз — обади се Джонатан.

— И аз — присъедини се Рейчъл.

Бяха се насладили на обилна вечеря в дома на Стивън и Елън, но вече трябваше да спрат.

Изминали бяха два месеца след всичко случило се. Още няколко дни и Джонатан и Рейчъл щяха да поемат обратно към Англия, за да започнат нов живот заедно.

Щеше да е нужно време, за да премислят всичко. Не просто дните след смъртта на Джени, но всичко, което бе станало през последните дванайсет години.

Сбогуваха се със Стивън и Елън, с обещанието, че ще им се обаждат всеки път, когато дойдат по тези места. Елън проля няколко сълзи, докато се разделяха, особено с Рейчъл, която бе започнала да смята почти за своя дъщеря.

— На добър път — каза Стивън и Рейчъл го прегърна още веднъж.

— Благодаря ти за това, което направи, за да спасиш живота ми, Стивън — прошепна в ухото му тя. — Никога няма да забравя твоята доброта и смелост.

Стивън само кимна в отговор. Вълнението го беше стиснало за гърлото.

Джонатан и Рейчъл се върнаха с колата в Ардроу Хаус. Беше почти девет вечерта, времето бе меко, а залезът обагряше западния хоризонт в огнени оттенъци. Лятото най-сетне беше дошло.

Рейчъл често си мислеше за онази последна среща с Лестър Къминг. Беше дошла в съзнание на земята до смачканата тойота, обградена от парамедици и полицаи. Оказа се, че Лестър е мъртъв. Заключението на полицията беше, че е умрял при катастрофата, след като Рейчъл бе действала при самозащита.

Истината беше друга, но не можеше да я разкаже. Джени не бе тръгнала към Долината на мъртвите след смъртта си. Беше останала при Лестър като дух, решен да отмъсти. Това го бе направило психически още по-нестабилен отпреди. А Джени беше получила възмездие. В часа, когато Рейчъл най-много се нуждаеше от помощ, тя бе дошла и я беше спасила.

Рейчъл прекара седмиците след смъртта на Лестър в някаква замаяност, борейки се с депресията. Това никога ли нямаше да свърши? Нещастието винаги ли щеше да я облива с безкрайните вълни на страданието?

Джонатан я беше измъкнал от това.

Както и Джени, в нейните сънища. Миналата нощ беше сънувала, че лежи в поле сред високи зелени треви и червени цветя. Джени беше с нея. Продължаваха да се срещат в някакво райско поле, някъде там, горе. Сънищата винаги бяха едни и същи, с изключение на миналата нощ. Джени беше помахала и се бе обърнала. Беше си отишла, а Рейчъл бе останала да гледа след нея, докато тя изчезна зад светлия хоризонт. Това беше сбогуване.

Един ден щяха отново да се срещнат, но докато дойде това време щяха да останат разделени. Джени в небесните пасища, а Рейчъл тук, на земята.

Животът й се беше променил.

Но стените, които бе издигнала около себе си, бяха рухнали. Искаше да си построи нов живот с Джонатан.

Живот без демони, без Греъм Хорн, без Лестър Къминг.

Рейчъл караше колата през шотландските околности към пурпурния хоризонт.

— Наистина е прекрасно, че можем да продължим — размечта се тя.

— Да — тихо потвърди той.

— Само двамата — натърти тя.

Джонатан се усмихна. Посегна и взе свободната й ръка.

— Само двамата, докато едно-две малки човечета не влязат парадно в живота ни.

— Или може би три — засия Рейчъл.

Какво е събуждането? Къде е границата между съня и реалността? Неволно пресичаш тази граница. Оставяш друг свят зад гърба си. Осъзнаваш заобикалящото те и самия себе си. Ти си като слънцето, което прогонва тъмнината.

Рейчъл също прекоси границата между съня и реалността.

Тя видя светлината.