Черната кутия

1.

Накараха го да чака. С обяснението, че Колман се хранел и ако го повикат, щели да имат проблем, защото след разговора щяло да се наложи да продължи с втората смяна, сред която можел да има неизвестни на надзирателите врагове. Някой можел да го нападне и надзирателите да не го усетят навреме. Което не било желателно, затова казаха на Бош да потърпи четирийсет минути, докато Колман спокойно си дояде шницела със зелен фасул на дъсчена маса в двор Д — в безопасност сред своите. Всички от Ролинг Сикстис в Сан Куентин ядели еднаква храна в едни и същи смени.

Бош използва това време, за да провери реквизита си и да преговори ролята си. Щеше да е съвсем сам. Без да му помага партньор. Сам-самичък. В резултат от орязването на бюджета за командировки на Управлението всички посещения в затвори се правеха поединично.

Беше взел първия възможен сутрешен самолет, без да помисли по кое време ще пристигне. Като цяло обаче забавянето нямаше значение. Обратният полет щеше да е чак в 18.00 и разговорът с Руфъс Колман сигурно нямаше да отнеме много време. Той или щеше да приеме предложението, или да го отхвърли. Така или иначе Бош нямаше да остане дълго при него.

Стаята за разпити представляваше стоманена кабина с вградена маса, която разделяше помещението на две. Детективът седеше от едната страна, точно пред вратата. Отсреща имаше също толкова голямо пространство и също такава врата. Щяха да въведат Колман през нея.

Бош работеше по убийство с двайсетгодишна давност — на фоторепортерката Анеке Йесперсен, застреляна по време на безредиците през 1992-ра. Навремето беше отделил на случая и местопрестъплението по-малко от час, понеже го бяха пратили да разследва други убийства в онази безумна нощ на вилнеещо насилие, през която с Едгар бяха търчали от труп на труп.

След като положението се успокои, Управлението създаде спецчаст за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, която пое убийството на Йесперсен. Извършителите така и не бяха разкрити и след десет години следствените материали и малкото събрани веществени доказателства тихичко бяха опаковани в кашони и пратени в архива. Чак в навечерието на двайсетата годишнина от безредиците постоянно мислещият за реакциите на медиите началник на полицията нареди отдел „Неприключени следствия“ да преразгледа всички неразкрити убийства от онова време. Искаше да е подготвен, когато медиите започнат да му задават въпроси във връзка с посветените си на годишнината репортажи. През 92-ра Управлението може и да се беше оказало неподготвено, ала през 2012-а това нямаше да се повтори. Началникът искаше да може да заяви, че активно продължават да разследват всички неразкрити навремето убийства.

Бош поиска да му възложат случая с Анеке Йесперсен и след двайсет години повторно се зае с него. Не без опасения. Знаеше, че повечето престъпления се разкриват през първите четирийсет и осем часа и след това вероятността за успешно разследване рязко спада. По това убийство бяха работили по-малко от един от тези четирийсет и осем часа. Не му бяха обърнали нужното внимание заради обстоятелствата и Хари и досега изпитваше угризения, сякаш е зарязал фоторепортерката. Никой детектив не обича да оставя неразкрито убийство, но в случая Бош нямаше никакъв шанс. Бяха му взели разследването. Спокойно можеше да прехвърли вината върху поелите го впоследствие следователи, ала той се смяташе за един от виновниците. Следствието беше започнало с неговото отиване на местопрестъплението. Струваше му се, че след като е прекарал там съвсем малко време, не може да не е пропуснал нещо.

И сега, след двайсет години, му се удаваше втора възможност. Само че доста ограничена. Бош смяташе, че всеки случай има черна кутия. Веществено доказателство, човек, сбор от факти, които помагат да се обясни какво и защо се е случило. Ала в случая с Анеке Йесперсен нямаше черна кутия. Само два мухлясали кашона, извадени от архива, които не му даваха почти никакви насоки и надежди. Вътре бяха дрехите и бронежилетката на жертвата, паспортът й и други лични вещи, както и раницата и фотографското й оборудване, взети от хотелската й стая. Там бяха и единствената гилза от деветмилиметров патрон, открита на местопрестъплението, и тънката папка със следствени материали, събрани от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците. Така нареченият „дневник на убийството“.

Общо взето папката свидетелстваше за липса на следствени действия от страна на СРПИВБ. Съществувала в продължение на една година, спецчастта имаше стотици дела, сред които и десетки за убийство. Натоварването й почти се равняваше на това на детективите като Бош по време на самите безредици.

СРПИВБ постави в Южен Лос Анджелис билбордове с телефонна линия и обещание за награда срещу информация за свързани с безредиците престъпления, която да доведе до арест и присъда. На билбордовете имаше снимки на различни заподозрени, местопрестъпления и жертви. На три от тях имаше снимки на Анеке Йесперсен с молба за информация относно нейното придвижване в града и убийството й.

Групата работеше главно по сведенията, които постъпваха в резултат от билбордовете и другите инициативи за връзки с обществеността, и разследваше само случаи, за които има сигурни данни. За Йесперсен обаче нямаше съществена информация и от следствието не излезе нищо. Задънена улица. Дори единственото веществено доказателство от местопрестъплението, гилзата, не струваше пукната пара без оръжие, с което да я свържат.

Когато проучи архивните материали, Бош установи, че най-ценните сведения, събрани по време на първото следствие, се отнасят до самата жертва. Трийсет и две годишната Йесперсен се оказваше датчанка, а не немкиня, както в продължение на двайсет години бе смятал той. Работела в копенхагенския вестник „Берлингске Тидене“ като фоторепортерка, в най-точния смисъл на думата. Пишела репортажи и сама заснемала илюстративния материал. Била военна кореспондентка и отразявала световните схватки със словото и фотообектива си.

Пристигнала в Лос Анджелис на сутринта след избухването на безредиците. И на другата сутрин вече била мъртва. През следващите седмици в „Лос Анджелис Таймс“ бяха публикувани кратки биографии на всички убити по време на хаоса. В материала за Йесперсен бяха цитирани нейният редактор и брат й в Копенхаген и журналистката се представяше като любителка на риска, която винаги доброволно приемала задачи в най-опасните точки по света. През последните четири години преди смъртта си отразявала конфликтите в Ирак, Кувейт, Ливан, Сенегал и Салвадор.

Безредиците в Лос Анджелис едва ли можеха да се сравняват с война или с другите въоръжени сблъсъци, които тя беше отразявала, но според „Таймс“ Йесперсен случайно била в Съединени щати на почивка, когато Градът на ангелите изпаднал в хаос. Журналистката веднага се обадила в редакцията на Бе Те, както най-често наричали копенхагенския вестник, и оставила съобщение на редактора си, че заминава от Сан Франциско за Лос Анджелис. Само че я убили преди да успее да прати каквито и да било снимки или репортажи. Редакторът не бил разговарял с нея, след като получил съобщението.

След разформироването на СРПИВБ бяха прехвърлили неприключеното следствие на отдел „Убийства“ в участъка на Седемдесет и седма улица, на чиято територия беше извършено убийството. Бяха го възложили на други детективи, които също си имали неприключени следствия, и делото било вдигнато на трупчета. Новите записи в следствените материали бяха малко, през големи промеждутъци, и отразяваха главно проявите на външен интерес към случая. Не можеше да се каже, че ЛАПУ е разследвало убийството с особено усърдие, но роднините и представителите на световната журналистическа общност, които бяха познавали Йесперсен, не се бяха отказвали от надеждата. Следствените материали отразяваха честите им запитвания за делото — чак до момента, в който бяха пратили папката и веществените доказателства в архива. След това онези, които се бяха интересували за Анеке Йесперсен, най-вероятно просто бяха игнорирани, както и следствието, за което бяха питали.

Колкото и да бе странно, личните вещи на жертвата така и не бяха върнати на близките й. В архивните кашони се пазеха раницата и други неща, предадени на полицията няколко дни след убийството, когато управителят на „Тревълодж“ на Санта Моника Булевард открил името на един от гостите на мотела в списък на жертвите, публикуван в „Таймс“. Дотогава смятали, че Анеке Йесперсен просто се е измъкнала, без да плати, и прибрали оставените в стаята й вещи в склада. Щом установил, че тя няма да се върне, защото е мъртва, управителят предал раницата на СРПИВБ, която се помещавала във временни офиси в Централния участък.

Раницата се съхраняваше в един от кашоните, които бяха дали на Бош в архива. Вътре имаше два чифта дънки, четири бели памучни ризи, бельо и чорапи. Йесперсен очевидно беше пътувала с малко багаж — като типичен военен кореспондент, макар и на почивка. Може би защото веднага след ваканцията в Съединените щати трябвало да се отправи на поредната си задача. Нейният редактор обяснил на „Таймс“, че оттам вестникът я пращал направо в бивша Югославия, където само преди няколко седмици избухнала война. Медиите съобщавали за масови изнасилвания и етнически чистки и в понеделника след лосанджелиските безредици Йесперсен заминавала за самия епицентър на войната. Навярно възнамерявала да се отбие за кратко в Лос Анджелис, за да снима събитията просто като загрявка за онова, което я очаквало в Босна.

В джобовете на раницата бяха датският паспорт на репортерката и няколко ролки неизползван трийсет и пет милиметров филм.

В паспорта имаше входен печат от международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк с дата шест дни преди смъртта й. Според следствените материали и вестникарските репортажи Йесперсен пътувала сама и била стигнала до Сан Франциско, когато в Лос Анджелис произнесли присъдите и започнало насилието.

Никъде в делото и публикациите не се споменаваше къде е била журналистката през петте дни преди безредиците. Очевидно бяха решили, че това няма отношение към разследването на убийството й.

Изглеждало ясно, че взривът на насилие в Лос Анджелис я е заинтригувал силно и тя незабавно е променила маршрута си, вероятно шофирайки през нощта кола, взета под наем на международното летище в Сан Франциско. В четвъртък сутринта, 30 април, Йесперсен представила паспорта и датската си репортерска карта в службата за връзка е медиите на ЛАПУ, където й издали журналистически пропуск.

Бош беше прекарал по-голямата част от 1969-а и 1970-а във Виетнам. В базите и по време на операции бе виждал много журналисти и фоторепортери. Всички те излъчваха странно безстрашие. Не безстрашието на боеца, а почти наивно убеждение в собственото си оцеляване. Сякаш смятаха, че фотоапаратите и журналистическите им пропуски са щитове, които ще ги спасят независимо от обстоятелствата.

Особено добре познаваше един фоторепортер, Ханк Зин, който работеше в Асошиейтед Прес. Веднъж Ханк дори се вмъкна заедно с него в тунел в Ку Чи. Зин беше от хората, които никога не пропускат възможност да влязат на вражеска територия и да видят „истинското нещо“, както се изразяваше той. Загина в началото на 1970-а — свалиха хеликоптера, с който пътуваше за фронта. От останките извадиха невредим един от фотоапаратите му и някой в базата прояви филма. Оказа се, че Зин е снимал през цялото време, докато вертолетът се е възпламенявал и падал. Никога нямаше да узнаят дали храбро е документирал собствената си смърт, или си е мислил, че когато се прибере в базата, ще може да прати в редакцията страхотни снимки. Но понеже познаваше репортера, Бош смяташе, че той се е мислел за неуязвим и е вярвал, че разбиването на хеликоптера няма да е краят.

Сега, когато се бе захванал е разследването на убийството след толкова години, Хари се чудеше дали Анеке Йесперсен е била като Зин. Убедена в собствената си неуязвимост, сигурна, че фотоапаратът и журналистическият пропуск ще я преведат през огъня. Нямаше съмнение, че сама се е изложила на опасност. Питаше се каква е била последната й мисъл, когато убиецът е насочил пистолета към окото й. Дали е била като Зин? Дали го е снимала?

Според списъка, пратен от нейния копенхагенски редактор и приложен към следствените материали на СРПИВБ, Йесперсен носела два фотоапарата „Никон 4“ и различни фотообективи. Естествено, техниката липсваше. Каквито и улики да бяха крили апаратите й, тях отдавна вече ги нямаше.

Детективите от СРПИВБ бяха проявили филмите, открити в джобовете на елека й. Дневникът на убийството съдържаше някои от тези черно-бели фотографии във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра, наред е четири контактни копия, представящи в миниатюрен размер всичките деветдесет и шест кадъра, но тук нямаше никакви доказателства или улики. Това бяха просто снимки на Калифорнийската национална гвардия, строена на стадиона „Колисиъм“ след мобилизирането й за овладяване на безредиците в Лос Анджелис. На други се виждаха гвардейци, охраняващи блокади на кръстовища в зоната на безредиците. Нямаше насилие, пожари и плячкосване, макар че няколко фотографии представяха гвардейци на пост пред плячкосани или опожарени магазини. Снимките явно бяха направени в деня на пристигането й, след като е получила журналистическия си пропуск в ЛАПУ.

Освен като исторически свидетелства за безредиците, те бяха сметнати за безполезни за разследването на убийството през 1992-ра и двайсет години по-късно Бош не можеше да не се съгласи с това мнение.

В папката на СРПИВБ имаше и доклад с дата 11 май 1992 г., описващ откриването на колата, която Йесперсен взела под наем от офиса на „Авис“ на летището в Сан Франциско. Била изоставена на Креншоу Булевард, на седем преки от уличката, в която лежал трупът. За десетте дни, през които бил оставен там, автомобилът бил разбит и ограбен. Докладът заключаваше, че нито колата, нито нейното съдържание представляват следствен интерес.

В крайна сметка единственото веществено доказателство, открито от Бош през първия час от разследването, си оставаше най-голямата надежда за разкриване на убийството. Гилзата. През последните двайсет години следствените методи се бяха развивали със светлинна скорост. Неща, за които навремето дори и не бяха мечтали, сега бяха ежедневие. Приложението на новите технологии водеше до преразглеждане на стари неприключени следствия навсякъде по света. Полицейските управления във всички големи градове създаваха специални отдели, на които възлагаха старите случаи. Понякога новите разследвания бяха фасулска работа: съвпаденията на ДНК, пръстови отпечатъци и балистика водеха до шумни съдебни процеси срещу престъпници, отдавна убедени, че извършеното убийство им се е разминало безнаказано.

Понякога обаче се оказваше по-сложно.

Едно от първите неща, които Бош направи след възобновяването на следствено дело № 9212–00346, беше да занесе гилзата в отдела за балистични анализи. Поради натоварването на криминалистите и ниския приоритет на старите дела в отдел „Неприключени следствия“, получи отговор чак след три месеца. Резултатът не бе панацея, нямаше да реши веднага случая, но му даваше насока. След двайсет години на невъздадена справедливост за Анеке Йесперсен това изобщо не беше лошо.

Докладът на експертите по балистика даде на Бош името Руфъс Колман, четирийсет и една годишен закоравял гангстер от Ролинг Сикстис, клон на бандата Крипе. В момента излежаваше присъда за убийство в калифорнийския щатски затвор в Сан Куентин.

2.

Когато вратата се отвори и двама надзиратели въведоха Колман, наближаваше пладне. Надзирателите оковаха ръцете му зад облегалката на отсрещния стол и след като предупредиха Бош, че ще ги наблюдават, ги оставиха да се гледат един друг от двете страни на масата.

— Ченге си, нали? — попита затворникът. — Знаеш к’во ми се пише, ако некой от тея двамата старши се раздрънка, дето съм бил в една стая с не’ква кука?

Хари не отговори. Изучаваше мъжа, който седеше насреща му. Беше виждал полицейски снимки, но само на лицето му. Знаеше, че Колман е едър — той бе известен изпълнител на мокри поръчки в Ролинг Сикстис, — но не чак толкова. Имаше изваяни мускули и врат, по-широк от главата му, като се мереха и ушите. След шестнайсет години лицеви опори, клекове и подобни упражнения, които можеше да изпълнява в килията си, гърдите му буквално се издуваха по-напред от брадичката му, а между бицепса и трицепса си със сигурност можеше да строши орех на прах. На полицейските снимки винаги беше с боядисана коса и прическа. Сега главата му бе гладко обръсната и използваше кубето си като платно за прослава на Бога. От двете страни имаше татуирани кръстове, обвити в бодлива тел. Бош се зачуди дали с това не се опитва да си осигури снизхождението на комисията по предсрочно освобождаване. „Спасен съм. Пише го ей тука на черепа ми“.

— Да, ченге съм — накрая отвърна детективът. — От Лос Анджелис.

От шерифството или полицията?

— От ЛАПУ. Казвам се Бош. Виж, Руфъс, това ще е или най-късметлийският, или най-нещастният ден в живота ти. Готиното е, че сам ще си избереш. Повечето хора нямаме такава възможност. Просто се случва едното или другото. Съдба. Обаче тоя път си ти, Руфъс. Ти избираш. Сега.

— А стига бе, и ти ли си тоя пич, дето носи късмета?

Бош кимна.

— Днес съм аз.

Преди да доведат Колман, беше оставил на масата папка, която сега разтвори. Извади отвътре две писма и остави един адресиран и вече подпечатан плик в папката — точно толкова далеч, колкото да не може да го прочете затворникът.

— Идния месец си щял да имаш втора възможност за предсрочно освобождаване, чувам — каза Хари.

— Аха — потвърди Колман и в гласа му се прокраднаха едва доловими нотки на любопитство и загриженост.

— Е, не знам дали си наясно как става, обаче двама от членовете на комисията от предишното ти изслушване преди две години трябва да участват и в сегашната. Тъй че ще дойдат двама души, които веднъж вече са те отхвърлили. Това значи, че ще имаш нужда от помощ, Руфъс.

— Господ вече е на моя страна.

Той се наведе напред и завъртя главата си настрани, така че Бош добре да разгледа татуираните кръстове; напомниха му за емблема върху каска за американски футбол.

— Струва ми се, че ще е нужно нещо повече от две татуировки, ако питаш мен.

— Не те питам за мнението ти, да те еба в ченгелара. Не’ам нужда от твойта помощ. Оправил съм си всичките бумаги, отчето от блок Д ше ме подкрепи, имам примерно поведение. Даже получих писмо с прошка от семейство Риджис.

Уолтър Риджис се казваше мъжът, когото Колман хладнокръвно беше убил.

— Да бе, и колко плати за това?

— Нищо не съм плащал. Молих се и Господ ми го даде. Семейството ме познава, знае к’ъв съм станал c’a. Прощават ми греховете, както ми ги прощава и Господ.

Бош кимна и задълго сведе поглед към писмата на масата, после продължи:

— Добре, значи всичко ти е наред. Имаш писмо, имаш Господ на своя страна. Може и да нямаш нужда да ти съдействам, Руфъс, само че нямаш нужда и да действам срещу тебе. Това е въпросът. Нали не го искаш?

— Айде, изплюй камъчето. К’во целиш, мамицата ти?

Хари отново кимна. Бяха стигнали до същността.

Той вдигна плика.

— Виждаш ли този плик? Адресиран е до комисията по предсрочно освобождаване в Сакраменто и тук в долния ъгъл е написан твоят затворнически номер. И е подпечатан, готов за изпращане.

Детективът остави плика и вдигна писмата, по едно във всяка ръка, обърна ги така, че Колман да ги прочете.

— Ще запечатам едно от тия две писма в плика и ще го пусна в пощенска кутия веднага щом си тръгна оттук. Ти ще решиш кое от двете да бъде.

Колман се наведе напред и Бош чу оковите му да издрънчават в облегалката на металния стол. Беше толкова едър, че все едно носеше раменни протектори на лайнбекър под сивия затворнически гащеризон.

— К’ви ги плямпаш бе, кука? Не мо’а да ги прочета тея пущини.

Хари се отпусна назад и обърна писмата към себе си.

— Е, адресирани са до комисията по предсрочно освобождаване. Едното те представя в много добра светлина. Пише, че се разкайваш за престъпленията, които си извършил, и че ми съдействаш за разкриването на старо убийство. Свършва с…

— За нищо нема да ти съдействам. Нема да ме направиш доносник. И глей си затваряй шибаната уста за тая работа.

— Свършва с това, че препоръчвам да те освободят предсрочно.

Бош остави писмото и насочи вниманието си към другото.

— Виж, това второто не те представя в толкова положителна светлина. Не се споменава нищо за разкаяние. Пише, че си отказал да съдействаш за разследване на убийство, за което разполагаш с важна информация. И накрая се казва, че полицейското звено за разузнаване в бандите е събрало сведения, според които Ролинг Сикстис чакат завръщането ти в цивилизацията, за да използват отново способностите ти за…

— Т’ва са врели-некипели! Т’ва е лъжа! Не можеш да я пратиш тая пущина!

Бош хладнокръвно сложи писмото на масата и започна да го сгъва, за да го пъхне в плика. И през цялото време гледаше Колман право в очите.

— Ти ли ще ми кажеш какво мога и какво не мога?! Не стават така нещата, Руфъс. Ти ми дай каквото искам и аз ще ти дам каквото искаш. Ето така стават нещата.

Прокара показалец по гънките на писмото и понечи да го пъхне в плика.

— За к’во убийство говориш?

Бош го погледна. Ето я и първата победа. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади снимка на Йесперсен, която беше уголемил от журналистическия й пропуск. После я повдигна към Колман.

— Бела мадама?! Нищо не знам за ник’ва убита бела мадама.

— Не съм казвал, че си ти.

— Тогава к’во пра’име тука, еба ти? Кога са я очистили?

— На първи май хиляда деветстотин деветдесет и втора.

Колман пресметна наум, поклати глава и се усмихна така, като че ли си имаше работа с дебил.

— Сбъркал си човека. Деве’десе и втора бех в Коркоран1 за петарка. Пукни се, кука.

— Знам точно какво си правил през деветдесет и втора. Да не си мислиш, че съм бил целия тоя път дотук, ако не знаех всичко за тебе?!

— Знам само, че не съм и припарвал до нек’ва убита бела мадама.

Бош поклати глава, за да покаже, че не оспорва думите му.

— Дай да ти го обясня набързо, Руфъс, защото искам да се срещна с още един човек тук, а после гоня самолет. Слушаш ли ме внимателно?

— Слушам те. Дай да чуем к’во ше ме будалкаш.

Детективът отново протегна снимката към него.

— Та значи става дума за преди двайсет години. В нощта на трийсети април срещу първи май хиляда деветстотин деветдесет и втора. Втората нощ на безредиците в Лос Анджелис. Анеке Йесперсен от Копенхаген е на Креншоу с фотоапаратите си. Прави снимки за един вестник в Дания.

— К’во се е мотала там, еба ти? Не е требвало да се мота там.

— Не споря, Руфъс. Само че е била там. И някой я е изправил до стената в една уличка, и я е гръмнал право в окото.

— Не съм аз и нищо не знам.

— Ясно ми е, че не си бил ти. Имаш идеално алиби. Бил си в затвора. Може ли да продължа?

— Да бе, човек, карай нататъка.

— Убиецът на Анеке Йесперсен е стрелял с берета. Открихме гилзата на местопрестъплението. По нея са останали характерни следи от берета, модел деветдесет и две.

Бош впери очи в Колман, за да се увери, че затворникът усеща накъде вървят нещата.

— Сега слушаш ли ме внимателно, Руфъс?

— Слушам те, ама не ми е ясно к’во искаш, еба ти.

— Пистолетът, с който е убита Анеке Йесперсен, така и не е намерен, извършителят не е разкрит. След четири години ти излизаш топъл-топъл от Коркоран, после те арестуват и те обвиняват в убийството на деветнайсетгодишния Уолтър Риджис, гангстер от противникова банда. Застрелял си го в лицето, както си е седял в едно заведение на Флорънс. Предполагаемият мотив е, че Риджис бил видян да продава крек на един от уличните ъгли в територията на Сикстис. Осъдили са те за това престъпление въз основа на многобройни свидетелски показания и на собствените ти признания. Единственото доказателство, което липсвало, бил пистолетът, с който си стрелял, берета, модел деветдесет и две. Оръжието така и не било открито. Загряваш ли какво искам?

— Още не.

Колман започваше да се прави на глупак. Това обаче не смущаваше Бош. Колман имаше само една цел: да излезе от затвора. И накрая щеше да разбере, че детективът или ще му помогне, или ще намали шансовете му.

— Е, тогава ще продължа разказа си, а ти се опитай да внимаваш. Ще гледам да те облекча.

Той зачака. Колман не възрази.

— Та значи сме хиляда деветстотин деветдесет и шеста, на тебе ти дават от петнайсет години до живот и ти влизаш в затвора като всеки добър боец от Ролинг Сикстис. Минават още седем години, вече сме две и трета и е извършено ново убийство. Очистват и ограбват уличния дилър Еди Вон както си седи в колата с биричка и джойнт. Някой се пресяга през предния десен прозорец и го прострелва с два куршума в главата и два в тялото. Само че това е доста глупаво от негова страна. Гилзите се пръскат в купето и няма време да ги събере всичките. Намира само две и после дим да го няма.

— К’во общо има т’ва с мене бе, човек? Аз вече бех тука.

Бош кимна.

— Така е, Руфъс, ти вече си бил тук. Само че през две и трета вече е съществувала така наречената Национална интегрирана мрежа за балистична информация. Това е компютърна база данни под шапката на Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества, в която се събират сведения за куршумите и гилзите от местопрестъпления и жертви на убийство.

— Нек’ва фантастика, еба ти.

— Балистиката, Руфъс, всъщност е като пръстовите отпечатъци. Те са свързали ония гилзи от колата на Еди Вон с пистолета, с който преди седем години ти си очистил Уолтър Риджис. Едно и също оръжие, използвано в две убийства от двама различни убийци.

— Супер яко, кука.

— Определено, само че не ти казвам нищо ново. Знам, че са идвали да разговарят с тебе за случая с Вон. Следователите са се интересували на кой си дал пистолета, след като си убил Риджис. Интересували са се кой от Ролинг Сикстис е поръчителят на убийството на Риджис. Защото са предполагали, че същият човек може да е поръчал убийството на Вон.

— Май си спомням. Отдавна беше. Тогава не им казах нищо, нищо няма да ти кажа и на тебе.

— Да, четох доклада. Пратил си ги на майната им. По онова време още си бил боец, смел и силен. Само че това е било преди девет години и не си имал нищо за губене. Изобщо не си мислел за предсрочно освобождаване след десет години. Сега обаче е друго. И вече става дума за три убийства с един и същи пистолет. Наскоро взех гилзата, която през деветдесет и втора открихме на мястото на убийството на Йесперсен, и дадох да я пуснат през балистичната база данни. Получих съвпадения за Риджис и Вон. Три убийства, свързани с едно и също оръжие — барета, модел деветдесет и две.

Бош се отпусна назад и зачака реакция. Знаеше, че Колман разбира какво иска от него.

— Не мо’а да ти помогна бе, човек — отвърна затворникът. — Напра’о викай старшите да ме водят.

— Сигурен ли си? Защото аз пък мога да ти помогна.

Хари повдигна плика.

— А мога и да ти навредя.

И отново зачака.

— Мога да се погрижа да останеш тука още десет години, преди изобщо да преразгледат молбата ти за предсрочно освобождаване. Това ли искаш?

Колман поклати глава.

— И според тебе колко ше изкарам навънка, ако ти помогна бе, човек?

— Не особено дълго, признавам. Само че няма нужда никой да научава за това, Руфъс. Не те карам да свидетелстваш пред съда, нито да даваш писмени показания.

„Поне засега“ — помисли си Бош.

— Искам само едно име. Ще си остане между нас двамата, и толкова. Трябва ми човекът, който е поръчал убийството. Човекът, който ти е дал пистолета и ти е казал да очистиш Риджис. Човекът, на който си върнал пистолета, след като си си свършил работата.

Колман замислено сведе поглед към масата. Хари знаеше, че претегля годините. Издръжливостта и на най-коравия боец си има граници.

— Не става така — заяви той накрая. — Поръчителят никога не приказва с изпълнителя. Има посредници бе, човек.

Преди да замине в командировка, Бош беше получил инструктаж в звеното на ЛАПУ за разузнаване в бандите. Там му бяха обяснили, че йерархията в старите банди в Южен Лос Анджелис обикновено е като в паравоенна организация. Че има пирамидална структура и обикновен изпълнител като Колман едва ли ще знае кой е поръчал убийството на Риджис. Затова и Хари използва въпроса като проверка. Ако затворникът назовеше поръчителя, Бош щеше да разбере, че лъже.

— Добре — отвърна детективът. — Това ми е ясно. Тогава ще опростим нещата. Ще се съсредоточим върху пистолета. Кой ти го даде в нощта, в която си убил Риджис, и на кой си го върнал после?

Колман кимна, без да вдига очи. Бош зачака. Играта навлизаше в решителната си фаза. Тъкмо за това беше дошъл тук.

— Повече не мо’а да ги върша тея работи — въздъхна Колман.

Хари не отговори и се опита да овладее дишането си. Затворникът се пречупваше.

— Имам щерка — продължи Колман. — Вече е голяма жена, пък аз съм я виждал само тука. Само в затвора, и толкоз.

Бош кимна.

Не бива да е така — рече той. — И аз имам дъщеря. И дълги години не я бях виждал.

Зърна влажен проблясък в очите на затворника. Гангстерският боец беше изхабен от годините затвор, угризения и страх. От шестнайсет години пазене на гърба си. Пластовете мускули просто скриваха един съсипан човек.

Дай ми името, Руфъс — подкани го Бош. — И ще пратя писмото. Пито-платено. Знаеш, че ако не ми дадеш каквото искам, никога няма да излезеш жив оттук. И между теб и дъщеря ти винаги ще има стъкло.

Ръцете на Колман бяха оковани зад гърба и не можеше да избърше сълзата, която се стече по лявата му буза. Наведе глава.

— Трумънт Стори. Викат му Тру. Той ми даде пистолета да свърша работата и после го върнах пак на него.

Хари кимна. Беше получил онова, за което бе дошъл.

— Ама има един проблем — прибави Колман.

— Какъв?

— Тру Стори е мъртъв бе, човек. Поне тъй чух.

Бош беше подготвен за това. През последните двайсет години жертвите сред гангстерите в Южен Лос Анджелис наброяваха хиляди. Знаеше, че има много голяма вероятност да търси мъртвец, но знаеше и че следата не свършва непременно с Тру Стори.

— Ше пратиш ли все пак писмото? — попита Колман.

Хари се изправи. Нямаше повече работа тук. Скотът пред него беше хладнокръвен убиец и се намираше на мястото, където заслужаваше. Само че бяха сключили сделка.

— Сигурно милион пъти си мислил за това — каза той. — Какво ще правиш, след като излезеш и прегърнеш дъщеря си?

Колман не се поколеба нито за миг.

— Ше си намеря некой уличен ъгъл.

И зачака; знаеше, че детективът ще се нахвърли на грешното заключение.

— И ше почна да проповядвам. Ше разправям на ’сички к’во съм научил. К’во знам. Обществото нема да има проблеми с мене. Пак ше съм боец. Ама ше съм воин на Христа.

Бош кимна. Знаеше, че мнозина, които излизат от затвора, имат същите намерения. Да тръгнат по Божия път. Малцина успяваха. Системата зависеше от редовни клиенти. И детектива инстинктивно усещаше, че Колман навярно е от тях.

— Тогава ще пратя писмото — обеща той.

3.

На сутринта Бош отиде в Южното бюро на Бродуей, за да се срещне с детектив Джорди Гант от Отряда за борба с бандитизма. Гант седеше на бюрото си и разговаряше по телефона, но бързо затвори — явно не беше нищо важно.

— Как мина с Руфъс? — попита той и се усмихна; проявяваше разбиране към очаквания отговор, че посещението в Сан Куентин е било неуспешно.

— Ами, даде ми име, но също така ми каза, че онзи бил мъртъв, тъй че може да ме е разигравал, както аз разигравах него.

— Кое е името?

— Трумънт Стори. Чувал ли си го?

Гант кимна и се обърна към купчинка папки отстрани на бюрото. До нея имаше черна кутия с етикет „Ролинг Сикстис: 1991–1994“. Бош знаеше, че преди Управлението да започне да използва компютри за съхранение на разузнавателна информация, в такива кутии са събирали фишовете за разпити на терен.

Можеш ли да си представиш? — рече Гант. — Делото на Тру Стори случайно е при мен.

— Да, представям си. Бош взе папката.

Отвори я и видя снимка във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра, на която се виждаше мъртвец, проснат на тротоар. На лявото му слепоочие имаше входна рана от упор. Дясното му око липсваше, заменено от голяма изходна рана. На цимента имаше малко кръв, вече съсирена по времето, когато е била направена снимката.

— Супер — отбеляза Хари. — Май е допуснал някой да се приближи до него малко повече, отколкото трябва. И следствието не е приключено, нали?

— Точно така.

Бош продължи нататък и провери датата на доклада за убийството. Трумънт Стори беше мъртъв от близо три години. Той затвори папката и погледна самодоволно седящия Гант.

— Тру Стори е мъртъв от две и девета и делото случайно е на бюрото ти, а?

— Не, взех го за тебе. Взех още две и си помислих, че даже няма да е зле да прегледаш картотеката ни от деветдесет и втора. Не се знае, някое име може да ти говори нещо.

— Възможно е. Защо си донесъл тези дела?

— Ами, след като разговаряхме за твоето разследване и съвпаденията с другите два случая — нали разбираш, три дела, едно оръжие, трима различни убийци, — започнах да…

— Всъщност вероятността е съвсем малка, обаче убийците може да са само двама. Същият, който убива моята жертва през деветдесет и втора, се връща и очиства Вон през две и трета.

Гант поклати глава.

— Възможно е, но се съмнявам. Прекалено малко е вероятно. Та да се върна на думата: три жертви, трима различни убийци, едно оръжие. Затова прегледах нашите дела, свързани с Ролинг Сикстис. Тоест делата, в които фигурират или като извършители, или като жертви. Взех тези, които може да са свързани с това оръжие, и още три случая на убийства с огнестрелно оръжие, при които не са открити куршуми или гилзи. Два са удари срещу Седем-три, а третият, ти вече се сети, е убийството на Тру Стори.

Бош седна и каза:

— Може ли да хвърля едно око на другите две?

Гант му подаде папките и Хари набързо ги проучи.

Това не бяха следствени материали, а досиета, и съответно съдържаха само кратки описания и доклади за убийствата. Пълните книги на убийствата трябваше да са при детективите, които бяха водили следствията. Ако искаше повече информация, трябваше да ги поръча или направо да се отбие при водещия следовател.

— Типични случаи — отбеляза Гант, докато Хари четеше. — Продаваш на чужд уличен ъгъл или се срещаш с момиче в чужд квартал и те поръчват. Причината да взема и Тру Стори е фактът, че е застрелян другаде и захвърлен там.

Бош го погледна.

— И какво му е необичайното?

— Ами, това може да означава, че е вътрешна работа. На собствените му хора. При гангстерските убийства рядко се среща такова захвърляне на труп. Нали разбираш, обикновено спират с колата, застрелват жертвата и отминават. Никой не си губи времето да очисти някой и после да мести трупа, освен ако няма причина. Например да прикрие вътрешна чистка. Захвърлили са го на територията на Седем-три, затова предположихме, че е убит на собствената му територия и после са го захвърлили на вражеска, все едно е пресякъл границата.

Бош се замисли.

— Просто работна хипотеза… — Гант вдигна рамене.

— Делото не е приключено.

— Трябва да е нещо повече от работна хипотеза — отвърна Хари. — Знаеш ли нещо, което те кара да смяташ така? Ти ли работиш по случая?

— Аз не съм следовател, разузнавач съм. Повикаха ме като консултант. Само че това беше навремето — преди три години. Сега знам само, че делото не е приключено.

В Отряда за борба с бандитизма имаше различни екипи от следователи, разузнавачи, програми за връзка с обществеността.

— Добре де, бил си консултант — каза Бош. — Какво знаеш отпреди три години?

— Ами, Стори е стоял високо в йерархията, за която ти разказах онзи ден. Там горе понякога става доста напечено. Всеки иска да е на върха и когато се озовеш там, трябва да се озърташ през рамо, да гледаш кой се приближава след тебе.

Посочи папките пред Бош.

— Ти самият го каза, когато видя снимката. Допуснал е някой да се приближи до него повече, отколкото трябва. Дяволски вярно. Знаеш ли в колко гангстерски убийства има рани от упор? Почти няма такива — освен ако не е престрелка в заведение или нещо подобно. Даже тогава е само понякога. Тези типове най-често не стрелят отблизо и не влагат нищо лично. Само че този път, в случая с Тру Стори, е било така. Точно затова навремето решихме, че са го извършили самите Сикстис. Някой близо до върха на пирамидата е имал основание да смята, че Тру Стори трябва да си иде. Така и станало. Заключението е, че това може да е същото оръжие, което търсиш. Не е открит нито куршум, нито гилза, но раната отговаря на деветмилиметров пистолет и след като Руфъс Колман от Сан Куентин е поставил твоята берета, модел деветдесет и две, в ръцете на Тру Стори, този сценарий ми се струва още по-вероятен.

Бош кимна. Наистина звучеше логично.

— В ОББ не успяхте ли да научите какво всъщност се е случило?

Гант поклати глава.

— Не. Разбери, Хари, най-уязвима за органите на закона е основата на пирамидата. Уличното ниво. То е и най-видимо.

Искаше да каже, че усилията на ОББ са насочени главно към уличните дилъри и престъпленията на улицата. Ако едно гангстерско убийство не се разкриеше до четирийсет и осем часа, скоро вече им се налагаше да се занимават със следващото. Война на изтощение от двете страни на фронта.

— Добре… — рече Бош. — Да се върнем на убийството на Уолтър Риджис, онова, което е извършил и за което е осъден Руфъс Колман през деветдесет и шеста. Колман каза, че Тру Стори му дал пистолета и инструкциите, той свършил работата и после му върнал оръжието. Твърди, че идеята за очистването на Риджис не била на Стори. И той бил получил заповед. Е, имаме ли представа откъде може да идва тя? Кой от Ролинг Сикстис е бил поръчителят през деветдесет и шеста?

Гант отново поклати глава. Правеше го непрекъснато.

— Било е преди мен, Хари. Аз бях патрулно ченге в Югоизточния участък. И да ти кажа честно, по онова време сме били малко наивни. Нали тогава използвахме срещу тях ОПСУХ? Спомняш ли си ОПСУХ?

Бош си я спомняше. Бумът на бандитизма и придружаващото го насилие бяха развили същата светлинна скорост като епидемичното разпространение на крека през 80-те години на XX век. В безсилието си да се справи с проблема ЛАПУ в Южен Лос Анджелис реагира с програмата „Обществена подкрепа срещу уличното хулиганство“, която атакуваше долните нива на пирамидата. Това пречеше на уличния бизнес на бандите, но рядко стигаше до върха. И нищо чудно. Уличните бойци, който продаваха дрога и нанасяха удари за отмъщение или сплашване, рядко знаеха нещо повече от работата си за деня и още по-рядко издаваха дори нея.

Това бяха младежи от Южен Лос Анджелис, закърмени с омраза към полицията, закалени с расизъм, дрога, обществено безразличие и ерозия на традиционните семейни и образователни ценности, и после изкарани на улицата, където само за един ден можеха да спечелят повече, отколкото техните майки — за цял месец. Този им начин на живот се възхваляваше от всяко аудио, от всяка автомобилна уредба, дънещи посланието на рапа, което гласеше: майната й на полицията и на цялото общество. Да вкараш един деветнайсетгодишен гангстер в стаята за разпити и да го накараш да издаде следващия в редицата беше също толкова трудно, колкото да отвориш консерва грах с голи ръце. Той не знаеше кой е следващият в редицата, а дори да знаеше, нямаше да го издаде. Арестът и затворът бяха обичайни елементи на гангстерския живот, част от процеса на съзряване. Така се заслужваха гангстерските нашивки. Сътрудничеството с полицията нямаше плюсове. Имаше само минуси — враждебността на твоята гангстерска фамилия, която винаги водеше до смъртна присъда.

— Та значи искаш да кажеш, че не знаем за кого е работил тогава Трумънт Стори, нито откъде е взел пистолета, който е дал на Колман, за да очисти Риджис — резюмира Бош.

— Общо взето, да. Освен за оръжието. Аз лично предполагам, че пистолетът си е бил на Тру, който го е давал за изпълнение на различни поръчки. Разбираш ли, сега знаем много повече, отколкото тогава. Като използваме това, което ни е известно днес, и го приложим към тогавашната ситуация, ето какво се получава. Започваме от човека на върха или близо до върха на пирамидата, каквато представлява уличната банда Ролинг Сикстис. Този човек е нещо като командир. Той иска да бъде очистен някой си Уолтър Риджис Ритника, защото продавал не където трябва. Командирът отива при своя верен заместник Трумънт Стори и му прошепва на ухото, че иска да се погрижат за Риджис. Оттук нататък това става работа на Стори, който трябва да я свърши, за да запази положението си в организацията. Той се обръща към един от собствените си доверени хора, Руфъс Колман, дава му пистолет и му казва, че обектът е Риджис, който често се навърта в еди-кое си заведение. Колман отива да изпълни задачата, а през това време Стори си осигурява алиби, защото пистолетът е негов. Просто гаранция в случай че изобщо го свържат с оръжието. Така действат сега, затова предполагам, че и тогава е било същото — само че навремето не го знаехме със сигурност.

Бош кимна. Започваше да го обзема усещането, че търсенето му е безплодно. Трумънт Стори беше мъртъв, а с него — и връзката с пистолета. Намираше се също толкова далече от разкриването на убиеца на Анеке Йесперсен, колкото и през онази нощ преди двайсет години, когато й се извини, вперил поглед в трупа й. Не бе стигнал доникъде.

Гант долови разочарованието му.

— Съжалявам, Хари.

— Вината не е твоя.

— А и това сигурно ще ти спести куп неприятности.

— Какви по-точно?

— А, нали разбираш, всички онези неприключени следствия от онова време. Ами ако бяхме разкрили само убийството на бялото момиче? Това сигурно нямаше да предизвика добър отклик сред обществеността, нали се сещаш какво имам предвид?

Бош погледна чернокожия детектив. Всъщност не беше мислил за расовите аспекти на случая. Просто се опитваше да разкрие убийство, измъчващо го вече двайсет години.

— Сигурно си прав — съгласи се той.

Двамата потънаха в дълго мълчание.

— Как смяташ, може ли да се случи пак? — попита накрая Хари.

— Кое, безредиците ли?

Бош кимна. Гант работеше в Южен Лос Анджелис още от постъпването си на служба. Трябваше да е по-наясно с нещата.

— Естествено, тук може да се случи всичко — отвърна детективът от ОББ. — Дали са се подобрили отношенията между хората и Управлението? Да, решително. Част от хората вече наистина ни вярват. Броят на убийствата рязко се е понижил. По дяволите, престъпността изобщо рязко е намаляла и гангстерите не се разхождат безнаказано по улиците. Ние контролираме нещата — хората контролират нещата.

Той замълча и Бош зачака, но не последва нищо повече.

— Обаче… — подкани го Хари.

Гант сви рамене.

— Много хора са без работа, много магазини и фирми фалираха. Тук няма особено големи възможности, Хари. Ясно ти е до какво води това. До неудовлетвореност, яд, отчаяние. Затова казвам, че може да се случи всичко. Историята се движи циклично. Повтаря се. Може да се случи пак, естествено.

Бош кимна. Мнението на колегата му не се различаваше съществено от неговото.

— Може ли за известно време да задържа тези папки?

— Стига да ги върнеш — каза Гант. — Ще ти дам и черната кутия.

Пресегна се зад себе си и вдигна кутията. Бош се усмихна.

— Какво, не я ли искаш?

— Не, не, искам я. Просто се сетих за един мой някогашен партньор. От много отдавна. Казваше се Франки Шиън и…

— Познавах го Франки. Жалко, че се случи така.

— Да, но преди това, когато бяхме партньори, той винаги казваше, че при разследване на убийство трябва да намериш черната кутия. Това е първото — да намериш черната кутия.

На лицето на Гант се изписа объркване.

— Като черна кутия в самолет ли?

Бош кимна.

— Да. Както при самолетна катастрофа трябва да намерят черната кутия с всички записи от полета. Ако я открият, ще разберат какво се е случило. Франки казваше, че с местопрестъплението и самото убийство е същото. Едно нещо свързва и обяснява всичко. Намериш ли го, печелиш. Все едно да намериш черната кутия. А ето че сега ти ми даваш черна кутия.

— Е, не очаквай прекалено много от тая тук. Викаме им кутиите ОПСУХ. Това са просто картотеките от онова време.

Преди епохата на МИТ, мобилния информационен терминал, инсталиран във всяка патрулка, полицаите носеха в задните си джобове фишове — картончета с размери осем на тринайсет сантиметра, на които си водеха бележки за разпитите на терен. Те съдържаха датата, часа и мястото на разпита, както и името, възрастта, адреса, прякорите, татуировките и принадлежността на разпитания към съответната банда. Имаше и графа за коментар на полицая, в която се отбелязваха всички други съществени наблюдения.

От тукашния клон на Американския съюз за граждански свободи отдавна бяха заклеймили полицейската практика за провеждане на разпити на терен — бяха ги обявили за противоконституционен произвол и изнудване. Управлението обаче не се отказа от нея.

Бош взе кутията, отвори я и видя, че е пълна с изтъркани фишове.

— Как е оцеляла след чистката?

Имаше предвид преминаването към дигитално съхраняване на информацията в Управлението. Всички документи се дигитализираха, за да отворят път за електронното бъдеще.

— А бе, ние знаехме, че ако ги архивираме в компютрите, от тях ще липсват всевъзможни неща. Защото са ръкописни, Хари. Понякога не можеш да разчетеш почерка, даже от това да ти зависи животът. Наясно бяхме, че повечето информация от фишовете няма да влезе в база данните, нали разбираш какво искам да кажа? Затова запазихме колкото може повече от черните кутии. Имаш късмет, че още пазим кутията за Сикстис. Дано нещо вътре да ти е от помощ.

Бош отмести стола си назад и се изправи.

— Непременно ще ти я върна.

4.

Когато се върна в „Неприключени следствия“, още нямаше дванайсет. Отделът пустееше — повечето детективи идваха на работа рано и съответно рано излизаха в обедна почивка. Нямаше го и Дейвид Чу, партньора му, но това не смути Хари. Чу можеше да е на обяд, някъде из сградата или в лабораториите по криминалистика. Бош знаеше, че партньорът му работи по няколко „пратки“, тоест по предварителни фази на разследване, по време на които генетични, дактилоскопски или балистични свидетелства се подготвяха и пращаха в различни лаборатории за анализ и сравнение.

Остави папките и черната кутия на бюрото си и вдигна телефона, за да провери дали има съобщения. Нямаше нищо. Тъкмо седна и понечи да се заеме с получените от Гант материали, когато дойде новият лейтенант на отдела Клиф О’Тул. О’Тул беше нов не само в „Неприключени следствия“, но и в сектор „Грабежи и убийства“. Бяха го прехвърлили от бюрото в Сан Фернандо Вали, където бе ръководил целия следствен отдел във Ван Найс. Хари още нямаше преки впечатления от него, но онова, което виждаше и което чуваше от колеги, не беше добро. След като пристигна и пое ръководството на „Неприключени следствия“, лейтенантът за рекордно време си спечели не един, а два прякора с отрицателен смисъл.

— Как мина командировката, Хари? — попита О’Тул.

Преди лейтенантът да му подпише командировъчното до Сан Куентин, Бош подробно му докладва за съвпадението на оръжието от случая с Йесперсен с това от убийството на Уолтър Риджис, извършено от Руфъс Колман.

Добре и зле — отвърна детективът. — Колман ми даде едно име. Някой си Трумънт Стори. Стори му бил дал пистолета, е който убил Риджис, и после той му го върнал. Проблемът е, че не мога да отида при Стори, защото е мъртъв — самият той бил очистен през две и девета. Сутринта ходих в бюрото в Южен Лос Анджелис да направя някои справки, за да потвърдя хронологията и мястото на Стори в нея. Мисля, че Колман ми е казал истината, а не се е опитал просто да прехвърли вината върху мъртвец. Тъй че не съм бил път напразно, обаче не съм и по-близо до разкриването на убиеца на Анеке Йесперсен.

Посочи папките и картотеката на бюрото.

О’Тул кимна замислено, скръсти ръце и седна на ръба на бюрото на Дейв Чу, точно там, където Чу винаги си оставяше кафето. Ако беше тук, това нямаше да му хареса.

— Не обичам да харча бюджета за командировки за безсмислено разкарване — отбеляза О’Тул.

— Не беше безсмислено — възрази Бош. — Нали току-що ви казах, че съм получил име и че името се вписва в останалата информация.

— Ами тогава може би трябва да обявим делото за ПДС.

ПДС означаваше „приключено с други средства“ — следствие, при което извършителят е разкрит, но не е арестуван и осъден, защото е мъртъв или не може да бъде съден по други причини. В отдел „Неприключени следствия“ делата често се обявяваха за „приключени с други средства“, тъй като обикновено датираха отпреди десетилетия и съвпаденията на пръстови отпечатъци и ДНК водеха до отдавна починали заподозрени. След като следствието поставеше заподозрения по времето и на мястото на престъплението, началникът имаше право да приключи делото и да го прати в Окръжна прокуратура за подпечатване.

Само че Бош още не беше готов окончателно да прати делото Йесперсен в архива.

— Не, тук нямаме ПДС — твърдо заяви той. — Мога да поставя пистолета в ръцете на Трумънт Стори чак четири години след моя случай. Преди това оръжието може да е минало през много други хора.

— Възможно е — съгласи се О’Тул. — Само гледай да не ти се превърне в любимото следствие. Имаме още шест хиляди случая. Придвижването на делата се свежда до разпределение на времето.

Лейтенантът долепи китките си една до друга, за да покаже, че ограниченията на работата му връзват ръцете. Тъкмо тази негова официозна дребнавост най-много дразнеше Бош. Той беше администратор, а не „пръв сред ченгетата“.

— Наясно съм с това, господин лейтенант. Планът ми е да поработя с тези материали и ако от тях не излезе нищо, да се заема със следващия случай. Обаче въз основа на събраното досега не можем да го обявим за ПДС. И това съответно няма да подобри статистиката ни. Следствието пак ще си остане неприключено.

Хари се опитваше да даде на този новак да разбере, че няма намерение да си играе на статистики. Следствието щеше да е приключено, ако Бош се убедеше, че наистина е такова. А поставянето на оръжието на убийството в ръката на някакъв гангстер четири години след самия факт съвсем не можеше да се смята за достатъчно.

— Добре де, да видим какво ще намериш, когато прегледаш всичко — отстъпи О’Тул. — Не те карам да приключваш нещо, което не е приключено. Обаче съм пратен тук да стегна отдела. Трябва да приключваме повече следствия. А за тази цел трябва да работим по повече следствия. С други думи, ако не става с това, продължи със следващото — току-виж се оказало, че него можем да приключим. Никакви любими следствия, Хари. Когато дойдох тук, прекалено много от вас работеха по любимите си следствия. Вече нямаме време за това.

— Ясно — лаконично отвърна Бош.

О’Тул тръгна обратно към кабинета си. Хари подигравателно отдаде чест зад гърба му и забеляза, че на задника му е останал отпечатък от чаша за кафе.

Доскоро шеф на отдела беше лейтенантка, която обичаше да си седи в офиса със спуснати щори. Контактите с подчинените й бяха минимални. При О’Тул се наблюдаваше тъкмо обратното. Неговата „общителност“ понякога ставаше нетърпима. Положението допълнително се усложняваше от факта, че бе по-млад от половината в „Неприключени следствия“ — и почти двайсет години по-млад от Бош. Проявяваше излишна активност в опитите си да контролира детективите, повечето от които ветерани, и това дразнеше Хари при всяка среща с него.

Нещо повече, той явно робуваше на числата. Стремеше се да приключва следствията заради месечните и годишните отчети, които пращаше на десетия етаж. Това нямаше нищо общо с въздаването на справедливост за отдавна забравените жертви на убийства. Засега изглеждаше, че О’Тул няма отношение към човешката страна на тяхната работа. Вече беше смъмрил Бош, че е прекарал цял следобед със сина на жертва на убийство, който искаше да му покажат местопрестъплението двайсет и две години след смъртта на баща му. Лейтенантът заяви, че синът можел сам да намери местопрестъплението и че Бош трябвало да използва този половин ден, за да работи по делата.

О’Тул ненадейно се обърна и тръгна обратно към бюрото му. Детективът се зачуди дали не е видял саркастичното отдаване на чест в отражението на някой от прозорците на кабинета си.

— Още две неща, Хари. Първо, не забравяй да ми дадеш финансовия отчет за командировката си. За навременното подаване на тази информация всъщност държат отговорен мен, пък и искам да се погрижа да си получиш всичко, което си извадил от собствения си джоб.

Бош си помисли за парите, които беше внесъл в сметката за затворническата лавка на втория посетен от него затворник.

— Не се безпокойте за това — отвърна той. — Нищо не съм изхарчил. Спрях да изям един хамбургер в „Балбоа“ и толкова.

„Балбоа Бар & Грил“ в Сан Франциско се намираше по средата на пътя от летището до Сан Куентин и беше любимо заведение на детективите от ЛАПУ.

— Сигурен ли си? — попита О’Тул. — Не искам да те ощетим.

— Сигурен съм.

— Добре тогава.

Лейтенантът понечи отново да се отдалечи, но Бош го спря.

— Ами другото нещо? Казахте „две неща“.

— А, да. Честит рожден ден, Хари.

Бош го погледна.

— Откъде знаете?

— Знам рождените дни на всички. На всички, които работят при мен.

Хари кимна. Щеше му се О’Тул да бе казал „с които работя“ вместо „които работят при мен“.

— Благодаря.

Лейтенантът най-после се прибра в кабинета си. Бош се радваше, че наоколо няма никого — не искаше колегите му да научат за рождения му ден. На неговата възраст това можеше да предизвика порой от въпроси за пенсиониране. Тема, която се опитваше да избягва.

След като остана сам, се зае да скицира хронологията. Започна с убийството на Йесперсен, 1 май 1992-ра. Въпреки че часът на смъртта не се знаеше със сигурност и журналистката можеше да е била убита в късните часове на 30 април, Бош прие за официален следващия ден, защото на тази дата бяха открили трупа й и убийството най-вероятно беше извършено тогава. След това продължи с всички убийства, водещи до последното, свързано или вероятно свързано с беретата модел 92. Включи и другите два случая, материалите за които бе получил от Гант.

Пишеше върху хартия, вместо на компютъра, както биха постъпили повечето му колеги. Имаше твърдо установена система и му трябваше документ. Документ, който може да държи и да изучава, да го сгъне и да го носи в джоба си. Документ, който да стане част от живота му.

Около всеки запис оставяше много място, за да има къде да добавя бележки по-нататък. Винаги работеше така.

1 май 1992 — Анеке Йесперсен — на 67-а и Креншоу (убиецът неизвестен)

2 януари 1996 — Уолтър Риджис — 63-та и Бринхърст (Руфъс Колман)

30 септември 2003 — Еди Вон — 68-а и Ист Парк (убиецът неизвестен)

18 юни 2004 — Данте Спаркс — 11-о авеню и Хайд Парк (убиецът неизвестен)

8 юли 2007 — Байрън Бекълс — Сентинела Парк/Степни Стрийт (убиецът неизвестен)

1 декември 2009 — Трумънт Стори — Западна 76-а/Съркъл Парк (убиецът неизвестен)

Последните три убийства бяха делата, за които му беше дал материали Гант и за които нямаше балистична информация. Бош проучи списъка и забеляза седемгодишната пауза в известните случаи на използване на пистолета между Риджис и Вон, после направи справка с досието на Трумънт Стори, изтеглено от база данните на Националния криминален информационен център. Според него Стори бил в затвора от 1997-а до 2002-ра с петгодишна присъда за нанасяне на тежък побой. Паузата в използването на оръжието можеше да се обясни с предположението, че Стори го е оставил в скривалище, за което е знаел само той.

След това детективът разтвори градския си атлас и отбеляза с молив местопрестъпленията. Първите пет се събираха на една страница от дебелата книга — убийствата бяха извършени на територията на Ролинг Сикстис. Последното, убийството на Трумънт Стори, беше на следващата страница. Трупът му бил открит на тротоар в Съркъл Парк — в сърцето на територията на Седем-три.

Бош дълго изучава картата, като прелистваше страниците назад-напред. Като имаше предвид, че според Джорди Гант Стори най-вероятно е бил захвърлен на мястото, където са намерили тялото му, стигна до заключението, че концентрацията на местопрестъпленията обхваща съвсем малък участък от града. Шест убийства, може би с едно и също оръжие. И всичко започваше с единственото убийство, което не се вписваше в картината на следващите. На фоторепортерката Анеке Йесперсен, застреляна далеч от дома си.

— Снежанка — промълви Хари.

Отвори дневника на убийството на Йесперсен и погледна снимката от журналистическия й пропуск. Нямаше представа какво е правела там сама и какво се е случило.

Придърпа черната кутия. Тъкмо я отваряше, когато джиесемът му започна да звъни. Дисплеят показваше, че се обажда Хана Стоун, жената, с която имаше връзка от близо година.

— Честит рожден ден, Хари!

— Кой ти каза?

— Една птичка.

Дъщеря му.

— Тя по-добре да си гледа нейната работа.

— Мисля, че това е нейна работа. Знам, че довечера сигурно ще си изцяло неин, затова се обаждам да видя дали мога да те изведа на празничен обяд.

Бош си погледна часовника. Вече беше обяд.

— Днес ли?

— Днес имаш рожден ден, нали? Щях да ти позвъня по-рано, обаче груповият ми сеанс се проточи. Хайде, какво ще кажеш? Знаеш, че тук имаме най-страхотните будки за тако в града.

Хари трябваше да разговаря с нея за Сан Куентин.

— Не знам за будките, но ако няма задръствания, ще стигна при теб за двайсет минути.

— Идеално.

— До скоро.

Бош затвори и погледна черната кутия на бюрото си. Щеше да се заеме с нея следобед.

Предпочетоха ресторант пред будка за тако. В Панорама Сити трудно можеше да се намери луксозно заведение, затова отидоха във Ван Найс и обядваха в кафетерията в мазето на съдебната палата. Тя също не можеше да се определи като луксозна, но почти всеки ден един възрастен музикант свиреше джаз на малък роял в ъгъла. Една от градските тайни, известни на Бош. Хана се впечатли. Избраха си маса близо до рояла.

Разделиха си сандвич с пуешко и изядоха по чиния супа. Музиката запълваше паузите в разговора. Хари се учеше да се чувства добре с Хана. Бяха се запознали преди година, докато той разследваше поредния стар случай. Хана беше психотерапевт и работеше с извършители на сексуални престъпления след освобождаването им от затвора. Тежка работа, която й разкриваше част от същото мрачно познание за света, каквото носеше в себе си и Бош.

— Не съм те чувала от няколко дни — каза тя. — С какво се занимава?

— А, с един стар случай. Разходка на оръжие.

— Какво означава това?

— Да свържеш оръжието от един случай с друг, после с трети и така нататък. Да го „разходиш“. Нямаме самото оръжие, но балистичните съвпадения свързват случаите. Нали разбираш, през години, територии, жертви. На такъв случай му казваме „разходка на оръжие“.

Не й обясни нищо повече и Хана кимна. Знаеше, че Бош никога не отговаря подробно на въпросите за работата си.

Хари дослуша изпълнението на „Меланхолия“, прокашля се и каза:

— Вчера се срещнах със сина ти, Хана.

Колебаеше се как да отвори тази тема. И затова в крайна сметка пристъпи без предисловия. Хана рязко остави лъжицата в чинията си, което накара пианиста да вдигне ръце от клавишите.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в Сан Куентин по случая — отвърна Бош. — Нали разбираш, разхождах оръжието и трябваше да се срещна с един човек там. Когато свърших, имах малко време, затова поисках да се видя със сина ти. Останах с него само десетина-петнайсет минути. Обясних му кой съм и той каза, че си му разказвала за мен.

Хана впери очи в далечината и той разбра, че е подходил лошо. Синът й не беше тайна. Надълго бяха разговаряли за него. Признал се за виновен в изнасилване и го осъдили. Неговото престъпление почти съсипало майка му, но накрая намерила начин да продължи живота си, като сменила насоката на работата си. Прехвърлила се от семейна терапия към занимания с престъпници като сина й. И тъкмо това я бе срещнало с Бош. Той бе благодарен за присъствието й в живота му и разбираше мрачната ирония на тази щастлива случайност. Ако синът й не беше извършил такова ужасяващо престъпление, Хари нямаше да се запознае с майка му.

— Сигурно трябваше да те предупредя — продължи той. — Извинявай. Просто не бях сигурен, че ще ми остане време да се срещна с него. Поради орязания бюджет не ни позволяват нощувки. Трябва да отидеш и да се върнеш за един ден, затова не бях сигурен.

— Как изглежда?

Двете думи бяха изречени с майчински страх.

— Ами, добре. Попитах го как е и той каза, че всичко било наред. Не забелязах нищо, което да ме обезпокои, Хана.

Синът й живееше на място, където си или хищник, или жертва. Той не беше едър. За да извърши престъплението, упоил жертвата си, а не я надвил. В затвора нямал никакви преимущества и често самият той ставал жертва — Бош го знаеше от разказите на Хана.

— Виж, не е нужно да разговаряме за това. Просто исках да знаеш. Не го бях планирал. Имах повече време и просто помолих да го видя. Позволиха ми.

Тя не отговори веднага, но после думите й прозвучаха настойчиво.

— Не, трябва да разговаряме. Искам да знам всичко, което ти е казал, всичко, което си видял. Той ми е син, Хари. Каквото и да е направил, той ми е син.

Бош кимна.

— Каза да ти кажа, че те обича.

5.

Когато Бош се върна на работа, отдел „Неприключени следствия“ беше в пълен състав. Черната кутия си стоеше там, където я бе оставил, а партньорът му седеше на бюрото си и пишеше на компютърната клавиатура.

— Как върви, Хари? — попита той, без да откъсва поглед от екрана.

— Върви.

Бош седна. Очакваше Чу да спомене за рождения му ден, но по-младият детектив не каза нищо. Двете бюра бяха залепени за срещуположни стени в затворената с ниски прегради кабинка, тъй че те работеха с гръб един към друг. В стария Паркър Сентър, където беше преминала почти цялата кариера на Хари, партньорите седяха един срещу друг. Новото разположение му харесваше повече. Даваше му усещане за уединение.

— Какво има в черната кутия? — попита Чу зад гърба му.

— Фишове за Ролинг Сикстис. Хващам се за сламки с надеждата, че нещо може случайно да изскочи.

— Желая ти успех.

Като партньори им възлагаха едни и същи следствия, но после двамата си ги разпределяха, докато дойдеше време за работа на терен, например проследяване или обиск. Арестите също винаги се извършваха в тандем. Тази практика им даваше представа за работното натоварване на другия. Обикновено в понеделник сутрин пиеха заедно кафе, за да обсъдят делата и докъде са стигнали в конкретната си работа. Предишния следобед Бош вече беше разказал на Чу за посещението си в Сан Куентин.

Отвори кутията и се втренчи в дебелата пачка фишове. Внимателният им анализ сигурно щеше да му отнеме целия следобед и част от вечерта. Това не го притесняваше, само че нямаше търпение. Извади фишовете и след като ги прегледа набързо, установи, че са подредени хронологично и обхващат четирите години, посочени на етикета. Реши първо да се съсредоточи върху годината на убийството на Анеке Йесперсен. Отдели фишовете от 1992-ра и започна да чете.

Запознаването с един фиш отнемаше само секунди. Имена, прякори, адреси, номера на шофьорски книжки и други данни. Полицаят, провел разпита, често записваше и имената на други гангстери, които са били с разпитвания по това време. Няколко имена във фишовете се повтаряха или като обект на разпита, или като известни съучастници.

Бош нанасяше всеки адрес от фишовете — мястото на разпита и местожителството от шофьорската книжка на обекта — в градския атлас, в който вече бяха маркирани убийствата с беретата модел 92. Търсеше близки връзки с шестте убийства. Имаше няколко и те бяха очевидни. Две убийства бяха извършени на улични ъгли, на които обикновено се беше въртяла търговия с дрога. Имаше логика. Патрулните полицаи и отрядите на ОПСУХ трябваше да са издебвали гангстери, събиращи се на такива места.

Два часа след началото на това занимание, със схванати от повтарящите се движения гръб и врат.

Хари откри нещо, което изстреля адреналин в кръвта му. На 9 февруари 1992-ра един тийнейджър, обозначен във фиша като МГ — или „младши гангстер“ — от Ролинг Сикстис, бил спрян за скитничество на Флорънс и Креншоу. Името в шофьорската му книжка било Чарлз Уилям Уошбърн. Според фиша уличният му прякор бил Дребосъка. Шестнайсетгодишният младеж, висок метър шейсет и един, вече бил успял да се сдобие с характерната за Сикстис татуировка, надгробен камък с числото 60 на левия бицепс, означаваща вярност до смърт към бандата. Вниманието на Бош привлече адресът от шофьорската му книжка, Западна Шейсет и шеста улица. Когато нанесе мястото на картата, видя, че задната страна на сградата гледа към уличката, на която бяха убили Анеке Йесперсен. Уошбърн живееше на не повече от петнайсет метра от мястото, на което бяха открили трупа на журналистката.

Хари никога не беше работил в звено, занимаващо се конкретно с гангстери, но имаше опит с разследването на няколко свързани с банди убийства. Знаеше, че младшият гангстер е хлапе, нарочено за привличане, което още не е официален член на бандата. Приемането в нея си имаше цена — проява на квартална или гангстерска гордост, конкретна работа, демонстрация на преданост. Обикновено това означаваше извършване на насилие, понякога дори убийство. Всеки, който очистеше представител на противникова банда, моментално получаваше статут на пълноправен член.

Бош се отпусна назад и се опита да раздвижи схванатите мускули на раменете си. Замисли се за Чарлз Уошбърн. В началото на 1992-ра той е кандидат-гангстер и сигурно търси шанс да пробие. По-малко от три месеца след като полицията го спира и разпитва на Флорънс и Креншоу, в неговия квартал избухват безредици и на уличката зад дома му е застреляна чуждестранна фоторепортерка.

Прекалено голямо съвпадение, за да го пренебрегне. Хари протегна ръка към дневника на убийството, съставен преди двайсет години от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, и помоли, без да се обръща:

— Чу, би ли ми проверил едно име?

— Един момент.

Партньорът му беше адски бърз на компютъра, докато компютърните умения на Бош бяха слаби. Чу редовно му проверяваше имена в база данните на Националния криминален информационен център.

Хари запрелиства дневника на убийството. Навремето не бяха провели пълноценно разследване, но все пак бяха покрили жилищните сгради на уличката. Намери тънкия сноп доклади и почна да чете имената.

— Добре, казвай — обади се Чу.

— Чарлз Уилям Уошбърн. Дата на раждане: четвърти седми седемдесет и пета.

— Роден на четвърти юли2.

Бош чу пръстите на партньора му да летят по клавиатурата. Междувременно откри доклада за адреса на Уошбърн на Западна Шейсет и шеста. На 20 юни 1992-ра, цели петдесет дни след убийството, двама детективи почукали на вратата и разговаряли с петдесет и четири годишната Мариън Уошбърн и трийсет и четири годишната Рита Уошбърн, майка и дъщеря. Не знаели нищо за убийството, извършено на уличката на 1 май. Разговорът бил кратък и любезен и обхващаше само един абзац от доклада. Не се споменаваше за трето поколение обитатели на къщата. Нито дума за шестнайсетгодишния Чарлз Уошбърн. Бош ядосано затвори папката.

— Намерих нещо — каза Чу.

Хари завъртя стола си и погледна към гърба му.

— Давай. Имам нужда от това нещо.

— Чарлз Уилям Уошбърн, известен като Дребосъка. Има дълъг списък с арести. Главно дрога, заплахи… Води му се и застрашаване живота на дете. Да видим, два срока в затвора и в момента е на свобода, обаче от юли се издирва за неплащане на издръжка за дете. Местонахождение — неизвестно.

Чу се обърна и го погледна.

— Кой е тоя, Хари?

— Един тип, когото трябва да проуча. Би ли го разпечатал?

— Дадено.

Партньорът му прати материала на общия принтер на отдела. Бош въведе паролата в телефона си и позвъни на Джорди Гант.

— Чарлз Уошбърн Дребосъка. Познаваш ли го?

— Дребосъка… хм, звучи ми… Задръж така.

Линията утихна и Хари чака близо минута, докато Гант се върне.

— Фигурира в текущата ни разузнавателна информация. Човек на Сикстис. От най-ниския етаж на пирамидата. Това не е твоят поръчител. Къде се натъкна на името му?

— В черната кутия. През деветдесет и втора е живял точно до мястото, където е убита Йесперсен. Бил е шестнайсетгодишен и сигурно се е опитвал да се уреди в Сикстис.

Докато говореше, Бош чу отсреща тракане на клавиатура. Гант правеше проверка.

— Имаме висяща заповед за арест — съобщи той. — Чарлз не е плащал издръжка на майката на детето си. Последният му известен адрес е къщата на Шейсет и шеста. Но е отпреди четири години.

Хари знаеше, че висящата заповед за арест на баща нехранимайко в Южен Лос Анджелис е почти безсмислена. Едва ли щеше да привлече вниманието на шерифските екипи, освен ако не е свързана с някакъв шум в медиите. Такава заповед обикновено чакаше в база данните следващия път, когато Уошбърн попадне под прицела на органите на закона и пуснат името му за проверка. Стига да продължаваше да се спотайва обаче, той щеше да остане на свобода.

— Ще пообиколя стария му квартал да видим дали няма да извадя късмет — каза Бош.

— Искаш ли помощ? — попита Гант.

— Не, ще се оправя. Ти обаче можеш да позагрееш улицата.

— Дадено. Ще разпространя информация за Дребосъка. А дотогава, успешен лов, Хари. Съобщи ми, ако го откриеш или ти трябвам на място.

— Непременно.

Бош затвори и се обърна към Чу.

— Готов ли си да се поразходим?

Партньорът му неохотно кимна и се намръщи.

— Ще се приберем ли до четири?

— Не знам. Ако моят човек е там, може да отнеме повече време. Искаш ли да повикам някой друг?

— Не, Хари. Просто довечера съм зает.

Бош си спомни, че дъщеря му изрично му бе наредила да не закъснява за вечеря, и попита:

— Какво, среща с гадже ли?

— Няма значение, да вървим.

Чу не държеше да отговаря на въпроси за личния си живот.

Домът на Уошбърн беше ниска къща със занемарена морава. На отбивката имаше стар форд, вдигнат на трупчета. Преди да се изправят пред вратата, Бош и Чу бяха заобиколили отзад и бяха установили, че западният ъгъл на задния двор е на не повече от пет метра от мястото, където бе застреляна Анеке Йесперсен.

Хари решително почука и се отдръпна отстрани на вратата. Чу застана от другата страна. На входа имаше заключена желязна решетка.

Накрая вратата се отвори и зад решетката се появи жена на около двайсет и пет години. В крака й се беше вкопчило момченце.

— К’во искате? — попита възмутено, след като правилно ги идентифицира като ченгета. — Не съм викала полиция.

— Просто търсим Чарлз Уошбърн, госпожо — каза Бош. — Този дом е посочен като негов домашен адрес. Той тук ли е?

Жената нададе дрезгав крясък и трябваше да минат няколко секунди, докато Хари разбере, че се смее.

— Госпожо?

— За Дребосъка ли питате? За тоз Чарлз Уошбърн ли?

— Точно така. Тук ли е?

— Че що да е тука? Адски сте тъпи бе, хора. Тоз човек ми дължи пари. Що да е тука? Ако се весне вкъщи, дано ми носи мангизите, щото иначе…

Бош най-после разбра. Погледна момченцето на прага, после отново вдигна очи към жената.

— Как се казвате?

— Латиша Сетълс.

— А синът ви?

— Чарлз Джуниър.

— Имате ли представа къде може да е баща му? Имаме заповед за ареста му, защото не ви е плащал издръжка. Издирваме го.

— Крайно време беше. Всеки път щом го мерна да минава с колата ви се обаждам, ама никой не идва, на никой не му пука. Чак c’a идвате, пък аз не съм го мяркала от два месеца.

А чували ли сте нещо, Латиша? Някой да ви е споменавал, че го е забелязал наоколо?

Тя категорично поклати глава.

— Нема го.

— А майка му и баба му? По-рано са живели в тая къща.

— Баба му умря, а майка му отдавна се пресели в Ланкастър.

— Чарлз появявал ли се е там?

— Не знам. Преди й ходеше на рождените дни. С’a не знам дали още е жив. Знам само, че синът ми през живота си не е бил на лекар или зъболекар, нито пък е обличал нови дрехи.

Бош кимна. „И няма баща“ — помисли си. Не спомена, че ако арестуват Чарлз Уошбърн, това няма да е за да го принудят да плати детската издръжка.

— Имате ли нещо против да влезем вътре, Латиша?

— За к’во?

— Просто да поогледаме, да се уверим, че е безопасно.

Тя удари с юмрук по решетката.

— Безопасно е, не се бойте за туй.

— Значи не може да влезем, така ли?

— Не, не искам никой да вижда к’ва каша е вътре. Не съм се приготвила за гости.

— Добре, ами на двора?

Въпросът очевидно я смути, но после тя сви рамене.

— И да се скъсате да го търсите, него пак го няма.

— Портата отзад отключена ли е?

— Разбита е.

— Добре, ще заобиколим.

Двамата детективи тръгнаха към отбивката, която минаваше покрай къщата и свършваше с дъсчена ограда. Чу трябваше да повдигне портата и да я задържи на единствената й ръждясала панта, за да влязат. Продължиха към задния двор, целия осеян със стари счупени играчки и мебели. В единия край лежеше миялна машина и Бош си спомни, че когато преди двайсет години за пръв път дойде на уличката, там бяха натрупани стари електроуреди.

Отляво на двора се издигаше задната стена на някогашния магазин за гуми и джанти. Хари се приближи до оградата откъм уличката. Беше прекалено висока, за да надзърне навън, затова придърпа едно велосипедче с три колела, едното от които липсваше.

— Внимателно, Хари — предупреди го Чу.

Бош стъпи с един крак върху седалката, повдигна се с две ръце за горния край на оградата и погледна към мястото, където преди двайсет години бяха убили Анеке Йесперсен.

После слезе на земята и тръгна покрай оградата, като натискаше с длан всяка дъска в търсене на проход, който да осигурява бърз достъп до и откъм уличката. На две трети от пътя до края една от дъските се раздвижи под ръката му. Той спря, огледа я внимателно и я издърпа към себе си. Оказа се, че не е закована нито в горния, нито в долния край. С лекота я измъкна от оградата и отдолу се показа двайсет и пет сантиметров отвор.

Чу се приближи до него и огледа прохода.

— Някой дребен лесно може да се провре оттук и да излезе на уличката.

— Същото си мислех и аз — съгласи се Хари.

Естествено, това беше очевидно. Въпросът всъщност бе дали дъската се е отковала от старост, или това е таен проход от времето, когато Чарлз Уошбърн Дребосъка е живял тук като шестнайсетгодишен младши гангстер, търсейки шанс да стане пълноправен член на бандата.

Бош каза на Чу да заснеме отвора в оградата с джиесема си. По-късно щеше да разпечата снимката и да я прибави към следствените материали. После върна дъската на мястото й и още веднъж огледа двора. Видя, че Латиша Сетълс стои на отворената задна врата на къщата и го наблюдава през желязна решетка като онази на предния вход. Сигурно се досещаше, че не търсят Чарлз, защото не си плаща детската издръжка.

6.

Когато Бош се прибра, на масата го очакваше празнична торта. В кухнята дъщеря му готвеше вечеря, следвайки инструкции от готварска книга.

— Леле, колко вкусно мирише! — възкликна той.

Носеше под мишница дневника на убийството на Йесперсен.

— Не припарвай в кухнята — нареди дъщеря му. — Излез на верандата, докато не ти кажа, че е готово. И остави работата на лавицата — поне докато не вечеряме. И пусни музиката.

— Слушам, шефе.

На масата в трапезарията имаше прибори за двама. След като послушно остави папката на лавицата в библиотеката, той включи уредбата и отвори шейната за дисковете. Дъщеря му вече беше заредила пет от любимите му изпълнители: Франк Морган, Джордж Кейбълс, Арт Пепър, Рон Картър и Телониъс Мънк. Хари включи на случаен избор и излезе на верандата.

На масата навън имаше бутилка „Фат Таяр“ в керамична саксия, пълна с лед. Това го озадачи. „Фат Таяр“ бе една от любимите му бири, но той рядко държеше алкохол вкъщи, а напоследък изобщо не беше купувал бира. Дъщеря му изглеждаше по-голяма от шестнайсетте си години, ала не достатъчно, за да й продадат бира, без да й проверят шофьорската книжка.

Той отвори шишето и отпи голяма глътка. Ледената течност му подейства отпускащо, след като цял ден бе разхождал оръжието, стягайки примката около Чарлз Уошбърн.

С помощта на Джорди Гант беше съставил план. До развода на следващия ден всички патрулни полицаи и звена за борба е бандитизма в Южното бюро щяха да са видели снимката на Уошбърн и да знаят, че арестуването му е приоритетно. За правно основание щяха да използват заповедта за арест поради неплащане на детска издръжка, но щом го заловяха, щяха да уведомят Бош, който щеше да се срещне с него, за да си поговорят на съвсем друга тема.

И все пак не можеше да разчита на бдителността на патрулите. Предстоеше му работа. Бе забравил, че има рожден ден, и бе взел дневника на убийството с намерението да прочете всяка страница в търсене на споменаване на Уошбърн и изобщо нещо, което е пропуснал или не е проверил докрай.

Сега обаче променяше намеренията си. Дъщеря му готвеше празнична вечеря и това се превръщаше в негов главен приоритет. На света не можеше да има нищо по-хубаво от нейното внимание.

Застанал на верандата с бирата в ръка, Бош се загледа в каньона, в който живееше вече над двайсет години. Знаеше багрите и контурите му наизуст. Познаваше шума на магистралата долу. Знаеше пътеката, по която койотите потъваха в гъсталака. Знаеше и че не иска никога да напусне това място. Щеше да остане тук до края.

— Хайде, готово е. Надявам се да е вкусно.

Той се обърна. Мади беше отворила плъзгащата се врата, без да я чуе. Хари се усмихна. Беше успяла да се измъкне от кухнята и да се преоблече за тържествената вечеря.

— Нямам търпение — каза той.

Храната вече бе на масата. Свински пържоли с ябълков мус и печени картофи. Отстрани имаше домашна торта.

— Дано ти хареса — каза дъщеря му, докато сядаха.

— Ухае и изглежда страхотно — похвали я Бош. — Няма как да не е вкусно.

Той се усмихна широко. Предишните му два рождени дни не беше полагала такива старания.

Тя взе винената си чаша, пълна с безалкохолно.

— Наздраве, тате.

Хари вдигна бирата си и видя, че е почти празна.

— За вкусната храна, хубавата музика и най-вече за добрата компания.

Чукнаха се.

— В хладилника има още бира, ако искаш — каза Мади.

— И откъде се е взела?

— Не се тревожи, имам си начини.

И заговорнически присви очи.

— Тъкмо от това се тревожа.

— Не започвай пак, тате. Би ли насочил вниманието си към вечерята, която съм ти приготвила?

Бош кимна и прекрати разговора на тази тема — за момента.

— Естествено.

Започна да яде. От уредбата се носеше „Песента на Хелън“. Прекрасна мелодия, направо усещаше любовта, която влагаше в нея Джордж Кейбълс. Винаги си беше мислил, че Хелън му е жена или гадже.

Идеално задушеното свинско вървеше чудесно с вкуса на ябълка. Само че грешеше, това не бе обикновен готов ябълков мус. Щеше да е прекалено лесно. Мади сама го беше направила.

На лицето му отново заигра усмивка.

— Адски е вкусно, Мадс. Благодаря ти.

Чакай да опиташ тортата. Мраморна е, също като теб.

Моля?

— Не че си от мрамор, нали разбираш, имам предвид комбинацията на тъмни и светли части. Заради онова, с което се занимаваш и което си видял.

Бош се замисли.

— Никога не са ми правили толкова задълбочена гастрономическа характеристика. Че съм като мраморна торта.

Двамата избухнаха в смях.

— Имам и подаръци! — възкликна Мади. — Само че нямах време да ги опаковам, затова ще ти ги дам по-късно.

— Наистина нищо не си пропуснала. Благодаря ти, миличка.

— Защото правиш всичко за мене, тате.

Тези думи му доставиха удоволствие и в същото време го натъжиха.

— Надявам се, че наистина е така.

След вечеря решиха да оставят храната да им се поолегне, преди да нападнат мраморната торта. Маделин се усамоти в спалнята си да опакова подаръците и Бош взе дневника на убийството от лавицата. Седна на дивана и забеляза, че училищната раница на дъщеря му е оставена на пода до масичката.

Замисли се дали да изчака края на вечерта, когато Мади си легне, ала си каза, че тя може да отнесе раницата в стаята си и да го лиши от този шанс.

Реши да не чака. Пресегна се и дръпна ципа на по-малкото предно отделение. Портфейлът й лежеше най-отгоре. Знаеше, че е там, защото дъщеря му не носеше портмоне. Той бързо го отвори — отвън имаше бродерия със знака на мира — и провери съдържанието му. Вътре бяха кредитната карта, която й беше дал за извънредни случаи, и новата й шофьорска книжка. Погледна датата на раждане и установи, че е вярна. Имаше няколко квитанции, талони за отстъпка в „Старбъкс“ и ай Тюнс, както и перфокарта за отразяване на покупката на плодови шейкове в едно заведение в мола. Купуваш десет и единайсетият е безплатен.

— Какво правиш, тате?

Бош вдигна поглед. Дъщеря му стоеше на вратата с два опаковани подаръка в ръце. Явно продължаваше да използва мраморния мотив. Опаковъчната хартия беше на черно-бели спирали.

— Ами аз… ъъъ… исках да видя дали имаш достатъчно пари, а тук няма нищо.

— Изхарчих си парите за вечерята. Заради бирата е, нали?

— Миличка, не искам да си навлечеш неприятности. Когато кандидатстваш в академията, не бива да имаш никакви…

— Нямам фалшива книжка, успокои ли се? Накарах Хана да купи бирата. Сега доволен ли си?

Пусна подаръците на масата, обърна се и изчезна в коридора. Бош чу вратата на спалнята й да се затръшва.

Изчака малко, изправи се, мина по коридора и почука на вратата й.

— Стига, Мади, съжалявам. Хайде да си хапнем торта и да забравим за това.

Не получи отговор. Натисна бравата, но се оказа заключено.

— Стига, Мади, отвори. Съжалявам.

— Иди да си изядеш тортата.

— Не искам да ям торта без тебе. Виж, съжалявам. Аз съм ти баща. Трябва да внимавам и да те пазя. Просто исках да се уверя, че няма да се забъркаш в някаква неприятност.

Мълчание.

— Виж, откакто взе книжка, ти получи повече свобода. Преди ми беше приятно да те возя до мола — сега шофираш сама. Просто исках да се уверя, че не си допуснала някоя грешка, която може да ти навреди. Съжалявам, не постъпих както трябва. Извинявай.

— Слагам си слушалките и няма да те чувам повече. Лека нощ.

Бош овладя желанието си да разбие вратата с рамо. Вместо това опря чело в нея и се заслуша. Чу тенекиения звук на музика, носещ се от слушалките на дъщеря му.

Върна се в дневната и седна на дивана. Извади телефона си и прати на Мади извинителен есемес, като използва азбуката на ЛАПУ. Знаеше, че тя ще я дешифрира.

Иън

Зора

Ванеса

Иън

Нора

Ян

Ванеса

Ана

Йорк

Океан

Тифани

Тифани

Ванеса

Океан

Ян

Гордън

Лили

Уилям

Питър

Ана

Ванеса

Тифани

Ана

Тифани

Кейт

Океан

Зачака отговор, но след като не получи, взе дневника на убийството и се захвана за работа с надеждата, че като се потопи в делото, ще забрави току-що допуснатата родителска грешка.

Най-дебелият документ в дневника беше хронологията, защото представляваше подробно описание на всеки ход, направен от детективите, всеки телефонен разговор, всяко запитване от обществеността. Следователите от СРПИВБ поставили три билборда на Креншоу Булевард с цел да предизвикат обществена реакция към неразкритото убийство на Йесперсен. Обещали награда от 25 000 долара за информация, която да доведе до арест и присъда. В резултат на билбордовете и перспективата за награда се получили стотици телефонни обаждания, вариращи от сериозни до абсолютно измислени сведения, както и жалби на граждани от усърдието на управлението в разследването на убийство на бяла жена, след като по време на безредиците били извършени и много неразкрити убийства на чернокожи и латиноамериканци. Детективите от СРПИВБ надлежно отразяваха всяко обаждане в хронологията и посочваха съответните си действия. При първото си запознаване с дневника Бош набързо беше прелистил тези страници, ала сега разполагаше с имена, свързани с делото, и искаше да види дали няма да изскочи някое от тях.

През следващия час прочете десетки страници от хронологията. Имената на Чарлз Уошбърн, Руфъс Колман и Трумънт Стори не се споменаваха. Повечето информации от граждани на пръв поглед изглеждаха безполезни и Хари разбираше защо не им е обърнато внимание. Неколцина информатори бяха дали други имена, но след допълнителни проверки следователите ги бяха отхвърлили. В много случаи анонимни обаждания посочваха невинни хора с цел полицията да ги разследва и да им вгорчи живота, докато свалят подозренията от тях — и причината за цялото това упражнение нямаше нищо общо с убийството.

Към 1993-та, с разформироването на спецчастта и свалянето на билбордовете, обажданията започваха да оредяват. След предаването на делото Йесперсен в участъка на Седемдесет и седма улица записите ставаха малко и редки. Единствено братът на Анеке, Хенрик, и неколцина журналисти от време на време бяха проверявали как върви следствието. Но един от последните записи привлече вниманието на Бош.

На 1 май 2002-ра, десетата годишнина от убийството, в хронологията имаше отбелязано обаждане от някой си Алекс Уайт. Това име не говореше нищо на детектива, обаче записът завършваше с телефонен номер с код 209. Обаждането беше обозначено като справка за хода на следствието. Гражданинът питал дали делото е приключено.

Записът не съдържаше информация защо Уайт се интересува от случая. Бош нямаше представа какъв е този човек, но телефонният код го заинтригува. Не бе, лосанджелиски.

Отвори лаптопа си, пусна кода в Гугъл и скоро установи, че е на окръг Станислаус в калифорнийската Централна долина, на четиристотин километра от Лос Анджелис. Погледна си часовника. Беше късно, ала не чак и толкова. Набра номера. След първото иззвъняване се включи телефонен секретар и се разнесе приятен женски глас.

— Свързахте се с „Козгроув Трактър“, генерален представител на „Джон Диър“ за Централната долина. Адрес: Модесто, Кроус Ландинг Роуд деветстотин и дванайсет. Намираме се в удобна близост до Голдън Стейт Хайуей и работим от понеделник до събота от девет до шест. Ако оставите съобщение, представител на отдел „Продажби“ ще се свърже с вас при първа възможност.

Бош затвори преди сигнала. Щеше да позвъни пак на другия ден през работно време. А и знаеше, че „Козгроув Трактър“ може да няма нищо общо с обаждането. През 2002-ра същият номер можеше да е принадлежал на друга фирма или физическо лице.

— Готов ли си за тортата?

Хари вдигна очи. Дъщеря му беше излязла от спалнята си. Сега носеше дълга нощница. Роклята сигурно висеше на закачалка в гардероба й.

— Разбира се.

Той затвори дневника на убийството, изправи се и го остави на масичката. Когато се приближи до масата в трапезарията, понечи да прегърне Мади, но тя се отдръпна и се обърна към кухнята.

— Ще ида за нож, вилици и чинии.

От кухнята му извика да си отвори подаръците, като започне от очевидния, ала Хари я изчака да се върне.

Докато момичето режеше тортата, той разкъса опаковката на продълговатата тясна кутия. Знаеше, че вътре има вратовръзка. Маделин често отбелязваше, че вратовръзките му били стари и скучни. Веднъж дори му подметна, че взимал идеите си за вратовръзки от стария сериал „Полицейска мрежа“, при това от годините с черно-бели серии.

Вътре откри вратовръзка на преливащи сини, зелени и лилави шарки.

— Прекрасна е! — каза той. — Ще си я сложа още утре.

Дъщеря му се усмихна и Хари се насочи към втория подарък. Оказа се комплект от шест кутии с компактдискове — наскоро издадена колекция от записи на живо на Арт Пепър.

— „Неиздаваният Арт — прочете Бош. — В шест части“. Как ги намери?

— По интернет — отвърна Мади. — Издала ги е жена му.

— Изобщо не бях чувал за това.

Тя е поставила свой етикет: „Изборът на вдовицата“.

Хари видя, че в някои кутии има повече от един диск. Това беше много музика.

— Да послушаме ли?

Дъщеря му му подаде чиния с парче мраморна торта.

— Имам още малко домашни. Трябва да си отида в стаята, но ти послушай.

— Може да пусна първия.

— Дано ти хареса.

— Няма начин да не ми хареса. Мерси, Мади. За всичко.

Бош остави чинията и дисковете на масата и протегна ръце да я прегърне. Този път тя му позволи и това го изпълни с благодарност.

7.

В сряда Бош отиде на работа пръв. Пресипа купеното на идване кафе в чашата, която държеше в чекмеджето на бюрото си, сложи си очилата за четене и провери за телефонни съобщения с надеждата да е извадил късмет и да научи, че през нощта са арестували Чарлз Уошбърн и гангстерът го очаква в килия в участъка на Седемдесет и седма улица. Ала нито в телефона, нито в имейла му имаше нещо за Дребосъка, който явно продължаваше да е на свобода. Имаше обаче отговор на имейла му до брата на Анеке Йесперсен. Обзе го вълнение, когато позна думите в полето за темата: „Разследване на убийството на Вашата сестра“.

Преди седмица, когато Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества го уведоми, че гилзата от убийството на Йесперсен съвпада с тези от две други убийства, делото премина от предварителна фаза в активно разследване. Правилникът на отдел „Неприключени следствия“ изискваше в такива случаи да предупреждават роднините на жертвата. Това обаче криеше рискове. Следователят най-малко искаше да даде измамни надежди на близките или излишно да ги върне към мъчителната загуба. Първоначалното съобщение винаги трябваше да е деликатно, а това означаваше да се обръщат към специално избран член на семейството с внимателно пресята информация.

В старите следствени материали по делото Йесперсен имаше данни само за един роднина, който живеел в Копенхаген. В запис от 1999-а се посочваше имейл адресът на брата на жертвата, Хенрик Йесперсен. Бош му прати писмо, без да има представа дали адресът е валиден след цели тринайсет години. Системата не му върна съобщението, но и не получи отговор. След два дни го прати отново, със същия резултат. Когато започна да се готви за срещата с Руфъс Колман в Сан Куентин, Хари просто остави този въпрос настрани.

По случайност една от причините за ранното идване на Бош в службата беше намерението му да потърси телефонния номер на Хенрик Йесперсен в Копенхаген, където бяха девет часа напред от Лос Анджелис.

Сега се оказваше, че датчанинът го е изпреварил и отговорът му се е получил в два през нощта лосанджелиско време.

Бош дълго се взира в последния ред от писмото. Послеписът, изглежда, отговаряше на нещо конкретно в неговия имейл, който беше копиран отдолу.

Уважаеми господин Йесперсен, аз съм детектив от сектор „Грабежи и убийства“ в Лосанджелиското полицейско управление. Възложено ми е да продължа разследването на убийството на Вашата сестра Анеке, извършено на 1 май 1992 г. Не бих искал да Ви безпокоя и да Ви причинявам повече болка, но като следовател съм длъжен да Ви уведомя, че активно разследвам нови улики по случая. Извинявам се, че не знам Вашия език. Ако знаете английски, моля, отговорете на писмото ми или ми се обадете на някой от посочените по-долу телефонни номера.

Изтекли са двайсет години, откакто сестра Ви е пристигнала в нашата страна на почивка и е изгубила живота си, заминавайки за Лос Анджелис, за да отрази безредиците в града за своя вестник в Копенхаген. Ще положа всички усилия и се надявал, че най-после ще мога да разкрия това убийство. Очаквам Вашето обаждане.

Струваше му се, че послеписът на Хенрик не се отнася непременно за безредиците. Може би искаше да каже, че сестра му е отишла в Съединените щати за друг репортаж и се е отклонила, за да отрази безредиците в Лос Анджелис.

Но това щеше да си остане само предположение, докато не разговаряше лично с Хенрик. Погледна стенния часовник и пресметна наум. В Копенхаген тъкмо минаваше 16.00. Имаше голяма вероятност да намери Хенрик в хотела.

Отговори му рецепционистка, която му съобщи, че е изпуснал директора — току-що си бил тръгнал. Бош остави името и телефонния си номер, но без съобщение. След като затвори, прати на Хенрик имейл с молба да му се обади колкото може по-скоро, през деня или нощта.

Извади следствените материали от очуканото си куфарче и започна да ги чете наново, този път през филтъра на нова хипотеза — че когато е пристигнала в Съединените щати, Анеке Йесперсен вече е работела по конкретен репортаж.

Скоро отделни елементи започнаха да си застават на мястото. Сега разбираше, че жертвата е имала малко багаж, тъкмо защото не е била на почивка. Защото е била на работа и е носела работно облекло. Една раница, и толкова. За да пътува бързо и лесно. За да се придвижва в търсене на информация — какъвто и да е бил репортажът.

Промяната на ъгъла подчертаваше други неща, които бе пропуснал. Йесперсен беше фоторепортерка.

Заснемаше репортажи. Пишеше репортажи. Но нито при трупа, нито сред вещите в мотелската й стая бяха открили бележник. Ако е правела репортаж, не трябваше ли да си е водила записки? Не трябваше ли в някой от джобовете на елека й или в раницата й да е имало бележник?

— Още нещо? — произнесе Бош и се огледа наоколо, за да се увери, че все още е сам.

Пропускаше ли още нещо? Какво трябваше да е носила? Опита се да си представи, че е в мотелска стая. Излизаше, затваряше вратата. Какво трябваше да носи в джобовете си?

Известно време размишлява за това, после му хрумна нещо. Бързо запрелиства папката и намери ръкописния списък с всички вещи, открити от съдебните медици по тялото или дрехите на жертвата: портфейл, монети, часовник и скромна сребърна верижка на шията.

— Няма ключ за стаята — отново каза на глас детективът.

Възможностите бяха две. Първо, че жената е оставила ключа във взетата под наем кола и той е бил откраднат при разбиването й. Във второто заключение имаше повече логика — че някой е убил Йесперсен и е взел ключа за мотелската стая от джоба й.

Провери списъка повторно, после извади от найлоновите им джобове полароидните снимки, които беше направил преди двайсет години. Избелелите снимки показваха местопрестъплението от различни ъгли, трупа също. Имаше два кадъра с торса на жертвата в близък план. От левия джоб на панталона й се подаваше бялата подплата. Бош не се съмняваше, че е била измъкната навън, когато някой е преровил джобовете на журналистката и е взел ключа за стаята й, като е оставил часовника, верижката и парите й.

След това най-вероятно бяха претърсили стаята й в мотела. Причината оставаше неизвестна. Само че сред вещите, предадени от мотелските служители на полицията, нямаше бележник, нямаше дори един-единствен лист хартия.

Бош се изправи — бе прекалено напрегнат, за да остане на стола си. Усещаше, че се е натъкнал на нещо, ала нямаше представа на какво и дали това в крайна сметка има нещо общо с убийството на Анеке Йесперсен.

— Здрасти, Хари.

Обърна се и видя партньора си.

— Добрутро.

— Подранил си.

— Не, ти закъсняваш.

— Ей, да не съм пропуснал рождения ти ден?

Бош го изгледа продължително, после каза:

— Да, вчера беше. Как позна?

Чу сви рамене.

— По вратовръзката. Изглежда чисто нова, а и знам, че никога не би си избрал толкова ярки цветове.

Хари сведе поглед към вратовръзката си и я приглади върху гърдите си.

— От дъщеря ми е.

— Значи има добър вкус. Жалко, че ти нямаш.

После се засмя и каза, че отивал до закусвалнята за кафе. Винаги сутрин първо идваше в отдела и после веднага си взимаше кафе пауза.

— Искаш ли нещо, Хари?

— Да. Искам да ми провериш едно име от фишовете.

— Питах дали искаш нещо от закусвалнята.

— Не, няма нужда.

— Ще ти проверя името веднага щом се върна.

Бош му махна да върви и отново седна на бюрото.

Реши да не чака, обърна се към компютъра и започна с база данните на Управлението за автомобилен транспорт. Като пишеше с два пръста, въведе името Алекс Уайт и установи, че в Калифорния има близо четиристотин шофьори с името Алекс, Александър или Александра. Само трима от тях бяха в Модесто и всички бяха мъже на възраст от двайсет и осем до петдесет и четири години. След като копира тази информация, той пусна тримата в база данните на НКИЦ, но нито един от тях нямаше криминално досие.

Погледна стенния часовник и видя, че е едва осем и трийсет. Представителството на „Джон Диър“, откъдето преди десет години се беше обадил Алекс Уайт, щеше да отвори чак след половин час. Позвъни в „Справки“ за района на код 209, ала на името на Алекс Уайт нямаше регистриран телефон.

Чу се върна и остави чашата си с кафе на същото място, на което предишния ден бе седял лейтенант О’Тул.

— Е, Хари, казвай името.

— Вече го проверих — отвърна Бош. — Но можеш да го пуснеш в ТЛО и евентуално да ми намериш телефонния му номер.

— Няма проблем. Казвай.

Хари завъртя стола си към него и му подаде листа с информацията за тримата на име Алекс Уайт. База данните ТЛО, за която Управлението имаше абонамент, ползваше данни от множество публични и частни източници. Системата често откриваше нерегистрирани телефонни номера, дори на мобилни телефони, дадени временно за служебни нужди. Използването й изискваше опит — търсенето трябваше да се конкретизира в специален формат и тъкмо в това способностите на партньора му далеч надхвърляха неговите.

— Дай ми няколко минути — каза Чу.

Когато се обърна към бюрото си, Хари забеляза купчинката снимки формат осем на тринайсет от дясната страна. Беше поръчал във фотолабораторията да му копират снимката от журналистическия пропуск на Анеке Йесперсен, за да може да я раздава при необходимост. Взе една и отново се загледа в лицето й, в отправените й някъде далеч очи.

После я пъхна под стъкления плот на бюрото си. При другите. Само жени. Жертви. Случаи и лица, за които не искаше никога да забравя.

Какво правиш тука, Бош?

Хари вдигна глава и видя лейтенант О’Тул.

— Тук работя, господин лейтенант.

— Днес имаш квалификационен курс и не може повече да го отлагаш.

— Чак в десет, пък и ще започне по-късно. Не се тревожете, ще отида.

— Да няма повече оправдания.

О’Тул се отдалечи към кабинета си. Бош я проследи с поглед, като клатеше глава.

Чу се обърна от бюрото си, протегна му листа и заяви:

— Лесна работа.

Хари го взе и видя, че и под трите имена са написани телефонни номера. Веднага забрави за лейтенанта.

— Мерси, партньоре.

— Е, какъв е тоя човек?

— Не съм сигурен, но преди десет години някой си Алекс Уайт се обадил от Модесто да пита за делото Йесперсен. Исках да разбера защо.

— В дневника няма ли обяснение?

— Не, само запис в хронологията. Добре, че някой изобщо си е направил труда да го отбележи.

Вдигна телефона и последователно набра номерата от списъка. Резултатът едновременно беше и положителен, и отрицателен. Успя да се свърже и с тримата, ала нито един от тях не потвърди, че е онзи Алекс Уайт, който се е интересувал за делото. Обаждането от Лос Анджелис очевидно ги изненадваше. По време на разговора с всеки от тях Бош питаше не само за Йесперсен, но и с какво се занимават и дали знаят за представителството на „Джон Диър“. Най-тясната връзка изскочи от последния разговор.

Най-възрастният Алекс Уайт, счетоводител, който притежавал няколко незастроени парцела, каза, че преди десетина години купил самоходна косачка от представителството в Модесто, само че не можел да си спомни точната дата, без да провери в документите за покупката. В момента играел голф, но обеща по-късно да позвъни на Хари и да му съобщи датата. Като счетоводител, бил сигурен, че пази документите.

Бош затвори. Нямаше представа дали не си губи времето, обаче тази подробност с Алекс Уайт го смущаваше. Вече минаваше девет и той телефонира в представителството, откъдето се бяха обадили през 2002-ра.

Обаждането наслуки бе тънко изкуство. Трябваше да действа предпазливо и да не направи някой гаф или да предупреди потенциален заподозрян, че разследва случая. Вместо да се представи директно, той реши да изиграе театър.

Отговори му рецепционистка и Бош просто помоли да го свърже с Алекс Уайт. Последва мълчание.

— Май нямам Алекс Уайт в списъка на служителите — отвърна тя накрая. — Сигурен ли сте, че търсите „Козгроув Трактър“?

— Ами, той ми даде тоя номер. Откога съществува фирмата?

— От двайсет и две години. Един момент, моля.

Рецепционистката го включи на изчакване, най-вероятно за да приеме друго обаждане. После се върна на линия.

— Нямаме Алекс Уайт. Мога ли да ви помогна с нещо друго?

— Бихте ли ме свързали с управителя?

— Разбира се. За кого да предам?

— Джон Багнъл.

— Един момент, моля.

Когато не искаха да разкрият истинската си самоличност по телефона, всички детективи от „Неприключени следствия“ използваха псевдонима Джон Багнъл.

Свързаха го веднага.

— Джери Хименес. Какво обичате?

— Хм, вижте, господине, казвам се Джон Багнъл и просто проверявам една молба за постъпване на работа. Тук пише, че от две и втора до две и четвърта Алекс Уайт е работил в „Козгроув Трактър“. Можете ли да го потвърдите?

— Не. Тогава работех тук, обаче не си спомням никакъв Алекс Уайт. Като какъв е работил?

— Тъкмо това е проблемът. Не пише точно като какъв е работил.

— Ами, не виждам как мога да ви помогна. По онова време бях търговски директор. Познавам всички, които са работили тук — също като сега, — и нямаше никакъв Алекс Уайт. Фирмата не е чак толкова голяма, нали разбирате. Имаме отдел „Продажби“, сервиз, резервни части и ръководство. Общо двайсет и четирима души, включително аз.

Бош повтори телефонния номер, от който се беше обадил Алекс Уайт, и попита откога го има представителството.

— Още отначало. От създаването ни през деветдесета. Аз съм тук оттогава.

— Благодаря ви за отделеното време, господине. Приятен ден.

Хари затвори, по-любопитен отвсякога за обаждането на Алекс Уайт през 2002-ра.

Изгуби останалата част от предобеда за квалификационния курс по стрелба и политика на Управлението, който се провеждаше два пъти годишно. Първо; в продължение на един час го осведомиха за най-новите съдебни решения, свързани с полицейската работа, и съответните промени в политиката на ЛАПУ. Разгледаха неотдавнашни случаи на стрелба и анализираха къде полицаите са допуснали грешки. После отиде на стрелбището, където трябваше да стреля, за да се поддържа във форма. Инструкторът му беше стар приятел и го разпита за дъщеря му. Това даде идея на Бош за нещо, което с Мади да направят през уикенда.

Пресичаше паркинга на път към колата си и си мислеше къде да обядва, когато му позвъни Алекс Уайт от Модесто. Ненадейното сутрешно обаждане толкова го заинтригувало, каза той, че прекъснал играта на голф едва на деветата дупка. Но също отбеляза, че друг фактор за това решение бил резултатът му от петдесет и девет точки.

Според документите на счетоводителя самоходната косачка бе купена от „Козгроув Трактър“ на 27 април, 2002-ра и взета на 1 май, десетата годишнина от убийството на Анеке Йесперсен — същия ден, в който някой, представил се като Алекс Уайт, се бе обадил от номера на представителството в ЛАПУ и се бе интересувал за делото.

— Господин Уайт, налага се пак да ви попитам: в деня, в който сте взели косачката си, обаждали ли сте се от представителството в Управлението да се интересувате за едно дело за убийство?

Уайт се засмя.

— Това е невероятно! Не, не съм се обаждал в ЛАПУ.

Никога през живота си не съм се обаждал в ЛАПУ. Някой е използвал името ми и не мога да обясня защо, детектив Бош. Направо недоумявам.

Хари го попита дали на документите има някакви имена и Уайт му продиктува две. На продавача, Реджи Банкс, и на търговския директор, подписал сделката, Джери Хименес.

— Добре, господин Уайт — каза Бош. — Изключително много ми помогнахте. Благодаря ви и съжалявам, ако съм ви провалил голфа.

— Няма проблем, и без това темпото ми не го биваше. Но знаете ли какво ще ви кажа? Ако някога разгадаете тази мистерия и научите кой се е обаждал под моето име, ще ми съобщите, нали?

— Непременно, господин Уайт. Приятен ден.

Докато отключваше колата си, Бош размишляваше за всичко това. От подробност, която трябваше да се провери, мистерията с Алекс Уайт се превръщаше в нещо повече. Сега със сигурност знаеше, че някой се е обаждал от представителството на „Джон Диър“ да се интересува за делото Йесперсен, обаче под фалшива самоличност, използвайки името на клиент, който същия ден е бил във фирмата. За Хари това тотално променяше нещата с обаждането. То вече не беше само необясним сигнал на радара. Тук имаше нещо важно, което трябваше да обясни и разбере.

8.

Реши да прескочи обяда и да се върне в отдела. За щастие завари там Чу и го помоли да пусне имената на Реджиналд Банкс и Джери Хименес в база данните. После забеляза мигащата лампичка на телефона си и провери съобщението. Беше пропуснал обаждане от Хенрик Йесперсен. Изруга, като се чудеше защо датчанинът не е позвънил и на джиесема му, който също фигурираше в имейлите.

Погледна стенния часовник и пресметна, че в Дания е девет вечерта. В съобщението си Хенрик бе дал домашния си телефон и Хари го набра. Наложи се да чака дълго, докато сигналът пресичаше цял континент и океан. Вече започваше да се пита дали сигналът е поел на изток, или на запад, но най-после отсреща отговориха.

— Обажда се детектив Бош от Лос Анджелис. С Хенрик Йесперсен ли разговарям?

— Да, аз съм Хенрик.

— Извинявам се, че ви се обаждам толкова късно. Удобно ли е да поговорим няколко минути?

— Да, разбира се.

— Добре. Благодаря ви, че отговорихте на моя имейл. Имам няколко допълнителни въпроса, ако не възразявате.

— С удоволствие ще ви отговоря.

— Благодаря. Ъъъ, първо исках да кажа, както посочих и в имейла си, че разследването на убийството на сестра ви е високоприоритетно. Активно работя по делото. Макар убийството да е извършено преди двайсет години, сигурен съм, че това е нещо, от което боли и до днес. Съжалявам за загубата й.

— Благодаря, детектив. Тя беше красавица и силно се вълнуваше от различни неща. Страшно ми липсва.

— Убеден съм.

През годините Бош беше разговарял с много хора, чиито близки са станали жертва на насилие. Вече не им знаеше броя, но от това нито му ставаше по-лесно, нито съчувствието му намаляваше.

— Какво искате да ме питате?

— Ами, първо, за послеписа във вашия имейл. Пишете, че Анеке не е била на почивка, и исках да изясня този въпрос.

— Да, не беше на почивка.

— Да, знам, че не е била на почивка, когато е отишла в Лос Анджелис да отрази безредиците за своя вестник, но вие искате да кажете, че тя изобщо не е заминала за Съединени щати на почивка, така ли?

— През цялото време беше там по работа. Правеше репортаж.

Бош придърпа един бележник, за да си води записки.

— Знаете ли какъв репортаж е правила?

— Не, не ми е казвала.

— Тогава откъде знаете, че е дошла тук по работа?

— Каза ми, че заминава да прави репортаж. Не ми обясни какъв. Тя беше журналистка и не споделяше такива неща.

— Дали нейният шеф или редакторът й са знаели за какъв репортаж става дума?

— Едва ли. Тя беше на свободна практика, нали разбирате. Продаваше снимки и репортажи на „Берлингске Тидене“. Понякога й възлагаха репортажи, обаче не винаги. Сама си правеше репортажите и после им съобщаваше какво има, нали разбирате.

В докладите и публикациите в медиите се споменаваше за редактора на Анеке, затова Бош знаеше, че има отправна точка, но все пак попита:

— Случайно да ви е известно името на нейния тогавашен редактор?

— Да, Яник Фрей. Той говори на панихидата й. Много мил човек.

Хари поиска телефонния му номер.

— Не, не го знам. Съжалявам.

— Няма нищо. Мога да го намеря. Добре, бихте ли ми казали кога за последен път разговаряхте със сестра си?

— В деня преди тя да замине за Америка. Видяхме се.

— И тя нищо ли не ви спомена за репортажа, по който работи?

— Не съм я питал и тя не ми каза нищо.

— Но сте знаели, че ще идва тук, така ли? Срещнали сте се, за да се сбогувате.

— Да, и да й дам данните за хотелите.

— Какви данни?

— Вече трийсет години съм в хотелиерския бизнес. Навремето й правех резервациите, когато пътуваше.

— Не са ли й ги правили от вестника?

— Не, тя беше на свободна практика и чрез мене ставаше по-лесно. Винаги аз й организирах пътуванията. Даже там, където се водеше война. Тогава нямаше интернет, нали разбирате. По-трудно се намираше къде да отседнеш. Затова Анеке ме караше да го върша аз.

— Ясно. Случайно да си спомняте къде е отсядала в Съединените щати? Била е тук няколко дни преди безредиците. Къде е ходила, освен в Ню Йорк и Сан Франциско?

— Ще трябва да проверя дали знам.

— Моля?

— Ще се наложи да отида до склада, където си държа архива. Пазя много неща от онова време… заради случилото се. Ще проверя. Спомням си, че не е била в Ню Йорк.

— Само е кацнала там, така ли?

— Да, и е взела друг полет за Атланта.

— Какво е имало в Атланта?

— Това не знам.

— Добре. Кога смятате, че ще можете да отидете до склада, Хенрик?

На Бош му се искаше да го помоли да побърза, но се овладя.

— Не съм сигурен. Далече е. Ще трябва да отсъствам от работа.

— Разбирам. Но може да се окаже от полза. Бихте ли ми пратили имейл веднага щом проверите? Или ми се обадете.

— Да, разбира се.

Хари се вторачи в бележника, замислен за следващия си въпрос.

— Хенрик, къде е била сестра ви преди да пристигне в Съединените щати?

— Беше тук, в Копенхаген.

— Искам да кажа, къде е била последната й командировка, преди да замине за Съединените щати?

— Известно време беше в Германия, а преди това в Кувейт, за войната.

Имаше предвид „Пустинна буря“. Бош знаеше, че Анеке е била там, от материалите за нея в пресата. Записа си „Германия“. Това беше нещо ново.

— Къде в Германия, знаете ли?

— В Щутгарт, това го помня.

Хари си го отбеляза в бележника и реши, че е получил всичко възможно от Хенрик, докато датчанинът не отидеше в склада си, за да провери информацията за пътуванията на Анеке.

— Тя каза ли ви защо отива в Германия? Репортаж ли е правила?

— Не ми каза. Помоли ме да й резервирам хотел в близост до американската военна база. Това си го спомням.

— Нищо друго ли не ви каза?

— Нищо повече. Не разбирам какво значение има, след като е убита в Лос Анджелис.

— Сигурно няма, Хенрик. Но понякога е добре да хвърлиш голяма мрежа.

— Какво означава това?

— Означава, че ако задаваш много въпроси, получаваш много информация. Не цялата е полезна, обаче се случва да извадиш късмет. Благодаря ви за търпението и за разговора.

— Ще разкриете ли убиеца, детектив?

Бош не отговори веднага.

— Правя всичко възможно, Хенрик. И ви обещавам, че ще съобщя първо на вас.

Разговорът с Хенрик го изпълни с енергия, въпреки че не беше получил всички сведения, които искаше. Същността на случая си оставаше неясна, но нещата се бяха променили. Допреди малко повече от ден му се струваше, че следствието е стигнало до задънена улица и скоро ще се наложи пак да опакова кашоните и да върне Анеке Йесперсен в склада с неприключени дела и забравени жертви. Сега обаче се появяваше искрица. Имаше загадки и въпроси, които очакваха отговор. Продължаваше да е в играта.

Сега трябваше да се свърже с редактора на Анеке в „Берлингске Тидене“. Сравни посоченото от Хенрик име, Яник Фрей, с публикациите в пресата и докладите в дневника на убийството. Имената не съвпадаха. В материалите, излезли след безредиците, се цитираше някой си Арне Хааган. В следствената хронология също пишеше, че детективите от СРПИВБ са разговаряли с него за Йесперсен.

Бош не успя да си обясни това противоречие. Намери телефонния номер на вестника в Гугъл и го набра. Предполагаше, че в редакцията все има някой, въпреки късния час.

— Redaktionen, goddag.

Беше забравил за езиковия проблем, с който можеше да се сблъска. Не знаеше дали жената, която отговори на обаждането му, казва името си или нещо на датски.

— Nyhedsredaktionen, kan jeg hjcelpe?

— Ъъъ, здравейте. Говорите ли английски?

— Малко. С какво мога да ви помогна?

Бош си погледна бележките.

— Търся Арне Хааган или Яник Фрей, моля.

Последва кратка пауза.

Господин Хааган почина.

— Починал ли е? Ъъъ, ами господин Фрей?

— Тук няма такъв.

— Ъъъ, кога е починал господин Хааган?

— Ммм, изчакайте момент.

Стори му се, че чака почти пет минута. Заоглежда се и видя, че О’Тул го наблюдава през прозореца на кабинета си. Лейтенантът имитира стрелба с въображаем пистолет и после направи жест с палци нагоре и въпросително вдигнати вежди. Бош знаеше, че пита дали е взел квалификационния изпит, и също отговори е палци нагоре, после се извърна. Накрая отсреща се разнесе мъжки глас. Човекът говореше английски отлично, с едва доловим акцент.

— Тук Микел Бон. С какво мога да ви помогна?

— Исках да разговарям с Арне Хааган, но жената преди вас каза, че бил починал. Вярно ли е?

— Да, Арне Хааган умря преди четири години. Може ли да попитам за целта на обаждането ви?

— Казвам се Хари Бош и съм детектив в Лосанджелиското полицейско управление. Разследвам извършеното преди двайсет години убийство на Анеке Йесперсен. Запознат ли сте със случая?

— Знам коя е Анеке Йесперсен. Тук всички сме запознати със случая. Арне Хааган е бил редактор във вестника по онова време, но се пенсионира и после почина.

— Ами някой си Яник Фрей, също редактор? Още ли е там?

— Яник Фрей… не, няма го.

— Кога е напуснал? Жив ли е?

— И той се пенсионира преди няколко години. Доколкото ми е известно, е жив.

— Знаете ли как бих могъл да се свържа с господин Фрей? Трябва да разговарям с него.

— Мога да проверя дали някой знае. Някой от литературните редактори може още да е във връзка с него.

Бихте ли ми казали дали по делото има някакво движение? Аз съм репортер и бих искал да…

— Следствието не е приключено. Аз го водя, но иначе няма нищо ново. Едва започвам.

— Ясно. Ще ви се обадя, за да ви дам контактната информация.

— Предпочитам да изчакам, докато я намерите.

Последва пауза.

— Разбирам. Добре, ще се опитам да побързам.

Включиха го на изчакване. Този път Бош не погледна към кабинета на лейтенанта.

— Детектив Бош?

Бон се бе върнал.

— Да?

— Намерих имейл адреса на Яник Фрей.

— А телефонен номер?

— В момента не разполагаме с такъв. Ще продължа да търся и ще ви се обадя. Искате ли все пак да ви дам имейла?

— Да, моля.

Хари го записа, после продиктува на Бон собствения си имейл адрес и телефон.

— Желая ви успех, детектив — каза датчанинът.

— Благодаря.

— Знаете ли, когато се е случило, не работех тук. Но преди десет години вече работех в редакцията и си спомням, че публикувахме голям материал за Анеке. Искате ли да го видите?

Бош се поколеба.

— На датски е, нали?

— Да, но в интернет има няколко сайта за превод, можете да ги използвате.

Хари не беше сигурен какво иска да каже, но го помоли да му прати линк към публикацията. След това отново му благодари и затвори.

9.

Бош осъзна, че умира от глад. Слезе с асансьора във фоайето, излезе през главния вход и пресече площада. Възнамеряваше да си вземе сандвич с печено говеждо от „Филипс“, но джиесемът му започна да звъни още преди да пресече Първа улица. Обаждаше се Джорди Гант.

— Пипнахме твоя човек, Хари.

— Дребосъка ли?

— Да. Току-що ми се обади един от моите хора. Задържали го на излизане от „Макдоналдс“ на Норманди. Един от патрулните, на които казах сутринта на развода, имал снимката му на сенника в колата. И естествено, оказал се Дребосъка.

— Къде са го отвели?

— В участъка на Седемдесет и седма. В момента го регистрират на основание на заповедта за арест. Предполагам, че ако побързаш, ще стигнеш там преди да е повикал адвокат.

— Тръгвам.

— Нещо против да дойда и аз?

— Не, разбира се. Ще се видим там.

В разредения обеден трафик пътят до участъка на Седемдесет и седма улица му отне само двайсет минути, през които обмисляше как да подходи с Уошбърн. Не разполагаше срещу него с нищо друго, освен интуиция, която се основаваше на близостта му с местопрестъплението. Абсолютно никакви улики, нищо сигурно. Струваше му се, че единственият шанс е да разиграе театър. Да убеди Дребосъка, че знае нещо, и да използва лъжата, за да измъкне от него признание. Възможно най-слабият подход, особено със заподозрян, който няколко пъти си е имал вземане-даване с полицията. Друго обаче не му оставаше.

Гант вече го чакаше в участъка.

— Наредих да го преместят в детективското бюро. Готов ли си?

Бош забеляза кутия донъти „Криспи Крийм“ на плота зад бюрото на лейтенанта, който ръководеше патрулната служба. Беше отворена и вътре имаше само три донъта. Сигурно бяха останали още от сутрешния развод.

— Нещо против да си взема един? — И посочи кутията.

— Заповядай — отвърна Гант.

Хари си взе донът с глазура и го изяде на четири хапки, докато следваше Гант по задния коридор към детективското бюро.

Влязоха в огромно помещение с бюра, кантонерки и камари документи. Повечето работни места пустееха — детективите или бяха по задачи, или в обедна почивка. На едно от бюрата Бош видя кутия салфетки и си взе три, за да избърше захарта от пръстите си.

Пред вратата на едната от двете стаи за разпити седеше патрулен полицай. При приближаването на Гант и Бош се изправи и Гант го представи като Крие Мърсър, полицая, забелязал Дребосъка.

— Браво — похвали го Хари, докато се ръкуваше с него. — Прочете ли му стихотворението?

С други думи, конституционните права на арестанта.

— Да.

— Хубаво.

— Благодаря, Крие — каза Гант. — Нататък ще го поемем ние.

Полицаят иронично отдаде чест и се отдалечи. Гант погледна Бош.

— Някакъв конкретен подход, който искаш да приложим?

— Имаме ли срещу него нещо освен заповедта за арест?

— Почти нищо. Носел е четиринайсет грама трева.

Бош се намръщи. Не беше много.

— Освен това е имал шестстотин долара в брой.

Хари кимна. Това малко оправяше нещата. Може би щеше да успее да използва този факт, стига Уошбърн да не беше съвсем наясно с актуалното законодателство за наркотиците.

— Ще му разиграя театър, ще се опитам да го накарам сам да се инкриминира. Струва ми се, че това е единственият ни шанс. Да го приклещим, за да се разприказва.

— Добре. Ще се включа, ако се наложи.

На стената между вратите на двете стаи за разпити имаше кутия с бланки. Бош извади стандартна бланка за отказ от права, сгъна я и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

— Отвори и ме пусни да вляза пръв.

Гант го направи и Хари с мрачно изражение влезе в стаята. Уошбърн седеше на малка маса. Китките му бяха заключени в окови, монтирани зад облегалката на стола. Както посочваше прякорът му, той беше дребен на ръст и носеше торбести дрехи, които донякъде скриваха този факт. На масата имаше найлонов плик с нещата, открити в дрехите му при ареста. Бош се настани срещу него. Гант придърпа третия стол до вратата и седна там, сякаш на пост — на около метър зад лявото рамо на колегата си.

Хари вдигна плика и разгледа съдържанието му. Портфейл, джиесем, връзка ключове, пачка пари и пликче с марихуана.

— Чарлз Уошбърн — започна той. — Викат ти Дребосъка, нали?

Премести поглед от плика към арестанта и след като не получи отговор, отново сведе очи и поклати глава.

— Имаш проблем, Дребосък. Знаеш ли какъв?

— Не ми пука.

— Знаеш ли какво не виждам в тоя плик?

— Не ме интересува.

— Не виждам лула, нито поне книжки. И после идва тая тлъста пачка, дето върви с дрогата. Знаеш какво значи тая комбинация, нали?

— Значи т’ва, че ще ми дадете да се обадя на адвоката си. И не се хаби да ми приказваш, щото нищо нема да ти кажа. Само ми дай телефона да звънна на моя човек.

Бош натисна през найлона централния клавиш на джиесема на Уошбърн и екранът се освети. Както и очакваше, телефонът беше защитен с парола.

— Опа, трябва парола.

Хари го повдигна към арестанта.

— Кажи ми я и аз ще набера номера на адвоката ти.

— Не, нема нужда. Върнете ме в маймунарника и ще се обадя от платения телефон.

— Защо не от този? Сигурно имаш клавиш за бързо набиране на твоя човек, нали?

— Щото т’ва не е моят телефон и не я знам паролата.

Бош разбираше, че в джиесема сигурно има дневник на повикванията и списък на контактите, които могат да донесат още по-големи неприятности на Уошбърн. Дребосъка нямаше друг избор, освен да отрече, че е негов, въпреки че това звучеше смехотворно.

— Айде бе! Малко е странно, понеже са го извадили от джоба ти. Заедно с тревата и парите.

— Вие сте ми го подхвърлили тоя боклук. Искам да се обадя на адвоката си.

Хари кимна и се обърна към Гант. Движеше се по изключително тънък конституционен лед.

— Знаеш ли какво означава това, Джорди?

— Обясни ми.

— Означава, че този тип е носил дрога в единия си джоб и дебела пачка в другия. Разбираш ли, това, че е нямал лула, е грешка. Защото ако не носиш средство за лична консумация, законът го приема като притежание с цел продажба. Което е тежко престъпление. Неговият адвокат сигурно ще му го обясни подробно.

— К’ви ги дрънкаш бе, човек? — възрази Уошбърн. — Немаше и трийсе грама! Не съм искал да шиткам тревата и ти го знаеш!

Бош го погледна и попита:

— На мене ли говориш? Защото преди малко ми каза, че искаш адвокат, а след като си го заявил, аз трябва да млъкна. Сега да разговаряме ли искаш?

— Само викам, че не съм искал нищо да шиткам.

— Искаш ли да си поговорим?

— Давай да си поговориме, щом с т’ва ше решиме проблема.

— В такъв случай трябва да го направим по законния ред.

Извади бланката за отказ от права от джоба на сакото си и накара Уошбърн да я подпише. Този театър едва ли щеше да издържи пред Върховния съд, но той се съмняваше, че ще се стигне дотам.

— Добре, Дребосък, хайде да си поговорим. Засега знам само какво има в плика. И това означава, че ти си наркодилър и че тъкмо за това трябва да ти повдигнем обвинение.

Слабите рамене на Уошбърн се напрегнаха и той сведе глава. Хари си погледна часовника.

— Ама не го мисли толкова, Дребосък. Защото тревата ми е най-малкият проблем. Просто ще я използвам, за да те държа с нея в ръцете си, защото предполагам, че човек, който не плаща издръжката на детето си, няма достатъчно кинти, за да събере двайсет и пет бона гаранция.

Бош отново вдигна плика е тревата.

— Това ще те държи вътре, докато аз действам по онова другото нещо, дето съм го започнал.

Уошбърн го погледна.

— Да бе, как ли пък не! Ше изляза. Имам хора.

— Да, ама хората се покриват, когато дойде време да се събират пари. — Обърна се към Гант. — Забелязал ли си го, Джорди?

— Да. Всички гледат да се чупят, особено когато някой техен е загазил. Викат си: защо да си правя труда да събирам пари за гаранция, след като той тъй или иначе отива в пандиза.

Бош кимна и отново погледна Уошбърн.

— К’ви са тия глупости? — попита Дребосъка. — Шо си ми се наострил бе, човек? К’во съм направил?

Хари забарабани с пръсти по масата.

— Е, ще ти кажа, Дребосък. Аз работя в центъра и нямаше да бия целия път до тука само за да чета конско на някой заради някакво си пакетче трева. Разбираш ли, аз разследвам убийства. Работя по стари случаи. Знаеш ли какво означава това? Отпреди много години. Понякога отпреди двайсет.

Наблюдаваше Уошбърн в очакване на реакция, ала не забеляза никаква промяна.

— Като онова, за което ще си поговорим сега.

— Не знам за ник’во убийство. Сбъркал си човека.

— Айде бе! Нима? Аз пък чух друго. Сигурно тогава някои хора са дрънкали измислици за тебе.

— Точно така. Мани я тая работа.

Бош се отпусна назад, сякаш се канеше да изпълни нареждането на Дребосъка, но после поклати глава.

— Не, не мога. Имам свидетелка, Чарлз. Свидетелка, която е чула от тебе признание. Знаеш ли какво означава това?

Уошбърн извърна очи.

— Знам само, че дрънкаш измислици.

— Имам свидетелка, която те е чула да си признаваш престъплението, мой човек. Всичко си й разказал. Правил си се на голяма работа и си й разказал как си изправил бялата кучка до стената и си я гръмнал. Бил си адски горд с това, защото е щяло да те вкара в Сикстис.

Дребосъка се опита да се изправи, но оковите го задържаха на стола му.

— К’ва бяла кучка?! А бе, човек, к’ви ги дрънкаш? За Латиша ли говориш? Метнала те е. Просто е искала да ми направи беля, щото не съм й плащал четири месеца. Тая лъжлива курва може да ти каже ’сичко.

Бош опря лакти на масата и приближи лице към арестанта.

— Аз не издавам информаторите си, Чарлз. Но те уверявам, че здравата си загазил, защото проверих тези сведения и се оказа, че през деветдесет и втора на уличката точно зад твоята къща е била убита бяла жена. Тъй че това не са измислици.

Очите на Уошбърн проблеснаха.

— Оная репортерка по време на безредиците ли имаш предвид? Нема как да ми го припишеш т’ва бе, човек. Тука съм чист и ’земи да кажеш на оная твоя свидетелка, че лъже и че лошо й се пише.

— Не съм сигурен, че трябва да заплашваш свидетелка пред двама служители на закона, Чарлз. Само да се случи нещо с Латиша, независимо дали наистина тя е свидетелката, ти ще си първият, който ще си изпати, разбираш ли?

Уошбърн не отговори и Бош продължи да го притиска.

— Всъщност имам още един свидетел, Чарлз. Човек от квартала, който твърди, че по онова време си имал пистолет. Берета по-точно, а точно с такова оръжие е убита жената на уличката.

— Оня пистолет ли? Оня пистолет го намерих в задния двор бе, човек!

Ето! Уошбърн беше направил признание. Ала в същото време даваше и правдоподобно обяснение. Изглеждаше прекалено искрено и спонтанно, за да е измислено. Хари трябваше да го приеме.

— Във вашия заден двор ли? Искаш да повярвам, че просто си го намерил в задния ви двор?!

— Виж бе, човек, тогава бех на шеснайсе. Майка ми даже не ме пускаше да излизам по време на безредиците. Беше ми турила катинар на вратата на спалнята и решетки на прозореца и тогава ме заключи вътре бе, човек. Иди я питай.

— Тогава кога си намерил пистолета?

— След като ’сичко свърши бе, човек. Косях моравата и той си лежеше в тревата. Не знаех откъде се е ’зел. Даже не знаех за онова убийство, преди майка ми да ми каже, че от полицията идвали да разпитват за него.

— Ти каза ли на майка си за пистолета?

— Да бе, ще й казвам! Пък и той вече не беше у мене.

Бош хвърли поглед към Гант. Започваше да излиза от свои води. Разказът на Уошбърн притежаваше отчаянието и изчерпателността на истина. Убиецът на Йесперсен можеше да е хвърлил оръжието през оградата, за да се отърве от него.

Гант забеляза погледа му, изправи се и придърпа стола си до неговия. Включваше се в играта на равни начала.

— Това е нещо сериозно, Чарлз — заяви Гант с глас, който напълно разкриваше тази сериозност. — Трябва да си наясно, че за тая работа знаем повече, отколкото ти изобщо можеш да научиш. Ако не ни баламосваш, имаш шанс да се измъкнеш. Ако ни лъжеш, ще разберем.

— Добре — покорно отвърна Дребосъка. — К’во иска те да ви кажа?

— Искаме да ни кажеш какво си направил с оня пистолет преди двайсет години.

— Дадох го. Първо го скрих, после го дадох.

— На кого?

— На един познат, ама него вече го нема.

— Втори път няма да те питам. На кого?

— Казваше се Трумънд. Викаха му Тру Стори, ама не знам дали му е т’ва истинското име.

— А фамилията?

Гант прилагаше обичайната методика за водене на разпит и задаваше въпроси, чиито отговори вече знае. По този начин се преценяваше достоверността на обекта и понякога се получаваше стратегическо предимство, защото обектът си мислеше, че разпитващият знае по-малко.

— Не’ам представа бе, човек. Той умре. Очистиха го преди неколко години.

— Кой го очисти?

— Не знам. Бил на улицата и некой го гръмнал, чаткаш ли? Случва се.

Гант се отпусна назад, с което даваше знак на Бош да поеме нататък, ако иска.

Хари искаше.

— Разкажи ми за пистолета.

— Берета, ти сам го рече. Черна.

— Къде точно на двора я намери?

— Къде ами… до люлката. Просто си лежеше на тревата. Не го видех и минах отгоре му с косачката — върху метала остана адски голема драскотина.

— Къде точно?

— Отстрани на цевта.

Бош знаеше, че драскотината може да им помогне да идентифицират пистолета, ако изобщо го открият. Нещо повече, тя щеше да потвърди разказа на Уошбърн.

— Оръжието работеше ли?

— А, работеше си. Идеално си работеше. Гръмнах с него веднага, пуснах един в оградата. Шашнах се бе, едва бех натиснал спусъка.

— Майка ти чу ли изстрела?

— Да. И изскочи навънка, ама аз го бях пъхнал в панталона си, под ризата. Избудалках я, че е от отработените газове на косачката.

Бош се замисли за куршума в оградата. Ако още беше там, той щеше да потвърди версията на Уошбърн още повече.

— Добре, казваш, че майка ти те заключила в твоята стая по време на безредиците, нали така?

— Да.

— Хубаво. А кога намери пистолета? Безредиците общо взето свършиха за три дни. Последната нощ беше първи май. Спомняш ли си кога намери пистолета?

Дребосъка поклати глава.

— Т’ва е адски отдавна бе, човек. Не си спомням кой ден беше. Помня само, че го намерих.

— Защо го даде на Тру Стори?

— Щото беше уличен бос, зат’ва.

— Искаш да кажеш, че е бил бос в Ролинг Сикстис, така ли?

— Точно така!

Бош се озърна към колегата си и Гант пое щафетата.

— Ти каза „Трумънд“. Имаш предвид Трумънт, нали? Трумънт Стори?

— Сигур. Не го познавах чак толкоз добре.

— Тогава защо му даде пистолета?

— Щото исках да се запозная с него. Исках да се издигна, чаткаш ли?

— И успя ли?

— Тц. Опандизиха ме и ме пратиха в изправителния дом в Силмар. За две години. После вече си бех изпуснал шанса.

Един от най-големите центрове за задържане на непълнолетни се намираше в Силмар, в северния край на Сан Фернандо Вали. Специализираните съдилища често пращаха непълнолетните престъпници в центрове далеч от техните квартали, за да прекъснат връзките им с бандите.

— После виждал ли си пак същия пистолет? — попита Гант.

— Не, никога — отвърна Уошбърн.

— Ами Тру Стори? — обади се Бош. — Виждал ли си го пак?

— Меркал съм го на улицата, ама даже не съм приказвал с него.

Хари изчака да види дали Уошбърн ще каже още нещо. Арестантът мълчеше.

— Добре, чакай тука, Дребосък — рече Бош.

Изправи се, потупа Гант по рамото и двамата излязоха от стаята за разпити и затвориха вратата. Гант сви рамене и каза:

— Връзва се.

Бош неохотно кимна. Версията на Уошбърн наистина звучеше правдоподобно. Правдоподобността обаче нямаше значение. Гангстерът признаваше, че е намерил пистолета в задния си двор. Това най-вероятно беше оръжието, което търсеше Хари, но нямаше никакви доказателства, също както нямаше доказателства и че връзката на Дребосъка с убийството на Анеке Йесперсен наистина е такава, каквато твърдеше той.

— Какво да го правим? — попита Гант.

— Аз приключих с него. Задръж го на основание на заповедта за арест и тревата, обаче му дай да разбере, че Латиша не го е издала, нито пък някой друг.

— Дадено. Съжалявам, че не се получи, Хари.

— Да. Мислех си…

— Какво?

— За Трумънт Стори. Ами ако не са го очистили със собствения му пистолет?

Гант поглади брадичката си.

— Това е било почти преди три години.

— Да, знам. Малко е вероятно. Само че има петгодишен промеждутък, докато Стори е бил в затвора в Пеликан Бей. Никой не е използвал пистолета. Защото е бил скрит.

Гант кимна.

— Живял е на Седемдесет и трета. Преди около година ми се случи да отида в тоя квартал по една програма за връзки с обществеността, която провеждахме. Почуках на вратата и майката на детето му още живееше там.

Беше ред на Бош да кимне.

— Знаеш ли дали следователите, които са поели неговото убийство, изобщо са проверявали къщата?

Гант поклати глава.

— Нямам представа, Хари, но предполагам, не особено сериозно. Не и без заповед за обиск, искам да кажа. Мога да питам.

Бош отново кимна и тръгна към изхода.

— Обади се да ми кажеш. Ако не са я претърсвали, може да го направя аз.

— Възможно е да си струва — съгласи се Гант. — Обаче имай предвид, мадамата на Стори беше кораво бандитско момиче. Дяволите да го вземат, сигурно щеше да е на върха на пирамидата, ако имаше съответния орган. Биваше си я.

Хари се замисли над думите му.

— Това може да се окаже в наша полза. Но не знам дали има въз основа на какво да получим заповед.

Говореше за необходимото достатъчно основание за издаване на заповед за обиск на някогашния дом на Трумънт Стори почти три години след смъртта му. Най-добре щеше да е изобщо да не се налага да се обръщат към съдия. Най-добре щеше да е да бъдат поканени в къщата. А при майсторски изигран театър и най-малко вероятният човек можеше да им отправи такава малко вероятна покана.

— Ще поработя по сценария, Хари — обеща Гант.

— Добре. Дръж ме в течение.

10.

Когато Бош се върна в отдела, Чу пишеше нещо на компютъра си.

— Какво е това?

— Писмо за предсрочно освобождаване по делото Кланси.

Хари кимна. Радваше се, че партньорът му се е заел с писмото. Управлението получаваше известие винаги когато предстоеше изслушване за предсрочно освобождаване на убиец, осъден по тяхно дело. Не беше задължително, но канеха следователите, които са работили по случая, да пратят писмо с възражение или препоръка на комисията. Работното натоварване често им пречеше да го правят, ала Бош много държеше на това. Обичаше да пише писма, подробно описващи жестокостта на убийството, с надеждата ужасът от престъпленията да накара комисията да откаже предсрочно освобождаване. Опитваше се да предаде тази практика и на партньора си и му бе възложил да напише писмото за делото Кланси — едно особено отвратително убийство с нож, извършено със сексуални мотиви.

— Би трябвало до утре да свърша и да ти го дам да го прочетеш.

— Добре — отвърна Хари. — Провери ли ми имената, които ти дадох?

— Да. Няма много информация. Хименес се оказа съвсем чист, а Банкс има само една присъда за шофиране в нетрезво състояние.

— Сигурен ли си?

— Само това успях да намеря, Хари. Съжалявам. Разочарован, Бош седна зад бюрото си. Не че очакваше мистерията с Алекс Уайт да се разкрие моментално, ала се надяваше на нещо повече от присъда за шофиране в нетрезво състояние. Нещо, за което да може да се залови.

— Няма нужда от благодарности — подметна Чу. Хари се обърна да го погледне и разочарованието му изби в яд.

— Ако искаш постоянно да ти благодарят, че си вършиш работата, явно си си сбъркал професията.

Партньорът му не отговори. Бош включи компютъра си и видя, че има имейл от Микел Бон, репортера от „Берлингске Тидене“. Беше получен преди час.

Уважаеми детектив Бош, направих някои проверки. Редакторът Яник Фрей е работил с Анеке Йесперсен, защото завеждал външните проекти във вестника. През 1992 г. той не разговарял лично със следователите и репортерите от Лос Анджелис, защото преценили, че не владее достатъчно добре английски.

Разговаряли с Арне Хааган, защото владеел много добре езика и бил главен редактор.

Свързах се с господин Фрей и английският му наистина не е добър. С удоволствие ще Ви помогна и Ви предлагам своите услуги като посредник, ако имате въпроси към него. Моля, съобщете ми решението си.

Бош се замисли. Знаеше, че зад привидно невинното предложение на Бон се крие неизречена сделка.

Всички репортери винаги търсеха интересен материал. Освен това, ако го използваше като посредник, датчанинът щеше да има достъп до информация, която можеше да се окаже от жизненоважно значение за следствието. И все пак Хари разбираше, че не бива да губи набраната инерция. Започна да пише отговор.

Уважаеми господин Бон, ще приема Вашето предложение, ако ми обещаете, че предоставената от господин Фрей информация ще остане поверителна, докато не Ви разреша да я използвате за публикации в пресата. Ако сте съгласен, бих искал да задам на господин Фрей следните въпроси:

Известно ли Ви е дали Анеке Йесперсен е дошла в Съединените щати, за да прави репортаж?

Ако да, за какво се е отнасял репортажът? Какво е правила в САЩ?

Какво можете да ми кажете за пътуванията й в Съединените щати? Преди да дойде в Лос Анджелис, тя е била в Атланта и Сан Франциско. Защо? Знаете ли дали е била в други градове в САЩ?

Преди пътуването до САЩ тя е била в Щутгарт, Германия, и е отседнала в хотел в близост до американска военна база. Знаете ли защо?

Мисля, че това е добро начало, и ще Ви бъда признателен за всяка информация за пътуването на Анеке до Америка, която успеете да намерите. Благодаря Ви за помощта и още веднъж Ви моля да запазите тези сведения в тайна.

Преди да прати имейла, го препрочете и натисна бутона, после веднага съжали, че привлича на помощ Бон, журналист, когото изобщо не познава и с когото е разговарял само веднъж.

Извърна се от екрана и погледна стенния часовник.

Наближаваше четири, което правеше почти седем в Тампа. Отвори папката със следствените материали. От вътрешната страна на корицата беше записал телефона на Гари Харъд, пенсионирания детектив от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, водил делото Йесперсен през 1992-ра. Бяха се чули с него, когато започваше да се занимава със случая. Тогава нямаше какво толкова да го пита. За разлика от сега.

Нямаше представа дали номерът е домашен, мобилен, или служебен. Харъд се бе пенсионирал рано, след двайсетгодишна служба, преселил се бе във Флорида, откъдето била жена му, и сега имаше преуспяваща фирма за недвижими имоти.

— Гари Харъд.

— Ъъъ, здрасти, Гари, обажда се Хари Бош от Лос Анджелис. Спомняш ли си, миналия месец разговаряхме за делото Йесперсен.

— Естествено, Бош, да, разбира се.

— Имаш ли няколко минути, или вечеряш?

— До вечеря има още половин час. Дотогава съм изцяло на твое разположение. Не ми казвай, че вече си разкрил убиеца на Снежанка.

В предишния разговор Бош му беше споменал, че в, нощта на убийството партньорът му бе кръстил жертвата Снежанка.

— Не съвсем. Още разчепквам разни работи. Но се натъкнах на две неща, за които искам да те питам.

— Добре, питай.

— Става дума за вестника, за който е работела Йесперсен. Ти ли се свърза с хората в Дания?

Последва дълга пауза, докато Харъд ровеше в паметта си. Двамата никога не бяха работили заедно, но Хари го познаваше от Управлението. Имаше репутация на добър следовател и затова Бош реши да се свърже тъкмо с него от всички детективи, които навремето бяха участвали в разследването. Знаеше, че ако може, Харъд ще помогне и няма да скрие информация.

Бош винаги търсеше контакт с първите следователи на неприключените дела, с които се занимаваше. И се изненадваше колко много от тях все още страдат от професионална гордост и не искат да помогнат на друг да разкрие престъпление, което самите те не са успели да разкрият.

Нищо подобно с Харъд. Още в първия им разговор той призна угризенията си, че не е разкрил убийството на Йесперсен и много други, извършени по време на безредиците. Спецчастта била претрупана с прекалено много случаи, в които имало прекалено малко улики. Също като с делото Йесперсен, повечето следствия на СРПИВБ се основавали на непълни или почти отсъстващи огледи на местопрестъпленията. Липсата на криминалистични данни парализирала дейността им.

— В повечето случаи не знаехме с какво да започнем — беше му казал Харъд. — Лутахме се в пълен мрак. Затова поставихме билбордове и предложихме възнаграждения. Обаче не получихме много резултати и в крайна сметка не разкрихме нищо ново. Не си спомням да сме приключили и едно дело. Адски обезсърчаващо. Това беше и една от причините да се пенсионирам след двайсет години служба. Трябваше да се махна от Лос Анджелис.

Бош не можеше да не си мисли, че градът и Управлението са изгубили един достоен човек. Надяваше се, че ако успее да приключи делото Йесперсен, Харъд ще намери известна утеха.

— Спомням си, че разговарях с някой там — каза пенсионираният му колега. — Не с прекия й началник, защото той не знаеше английски. Беше по-голям шеф и ми даде само общи сведения. Помня, че в Девъншър имаше един полицай, който знаеше датски, та го използвахме да проведе някой и друг телефонен разговор.

Това изненада Бош. В докладите не се споменаваше за други телефонни разговори освен с главния редактор Арне Хааган.

— С кой сте разговаряли, спомняш ли си?

— Май само с още няколко души от вестника, може би и с роднини.

— С брат й ли?

— Възможно е, но не помня, Хари. Това беше преди двайсет години, в един друг живот.

— Разбирам. Спомняш ли си кой от Девъншърския участък сте използвали като преводач?

— Няма ли го в дневника?

— Не, няма нищо за разговори на датски. От патрулните ли е бил?

— Да, беше роден там и израснал тук, затова знаеше езика. Не помня как се казваше. Намериха ни го от личен състав. Но виж, ако в дневника няма такива записи, нещо не се връзва, Хари. Сигурен съм, че трябва да съм го отбелязал.

Бош кимна. Знаеше, че Харъд е прав. Но винаги го обземаше неприятно чувство, когато чуваше за следствено действие, неотбелязано в официалния документ, дневника на убийството.

— Добре, Гари, благодаря. Само това исках да те питам.

— Сигурен ли си? Нищо друго ли няма? Откакто ми се обади, постоянно мисля за делото. За това и за още едно, което и досега не мога да забравя, нали разбираш?

— За кое? Може да го погледна, ако никой друг не се е заел с него.

Харъд пак замълча, после каза:

— Не си спомням името. Беше в Пекоима. Убитият бил от Юта, отседнал в долнопробен мотел. Строител, заедно с бригадата си обикалял из Запада, строели молове. Бил плочкаджия.

— Как се е случило?

— Така и не узнахме. Открили го с простреляна глава по средата на улицата на една пряка от мотела. Помня, че телевизорът му в стаята бил включен. Сигурно е гледал телевизия. Нали разбираш, градът изведнъж избухва в пламъци. И кой знае защо той излиза навън да зяпа. Тъкмо това винаги ме е смущавало в случая.

— Че е излязъл навън ли?

— Да, че е излязъл. Защо? Градът гореше. Нямаше закони, жива анархия, а той напуска безопасната си стая и отива да зяпа. Някой спокойно може да го с очистил от минаваща по улицата кола. Ни свидетели, ни мотив, ни улики. Загубена работа — знаех го още от деня, в който поех делото. Спомням си, че разговарях с родителите му по телефона. Те бяха в Солт Лейк Сити. Не бяха в състояние да проумеят как е възможно с момчето им да се случи такова нещо. Лос Анджелис им се струваше като на друга планета. Беше им абсолютно непонятно.

— Ясно — измънка Бош.

Нямаше какво друго да каже.

— Както и да е — отърси се от спомена Харъд. — Ще вървя да си мия ръцете, Хари. Тая вечер жена ми готви паста.

— Звучи добре, Гари. Благодаря ти за помощта.

— Каква помощ?

— Помогна ми. Съобщи ми, ако се сетиш още нещо.

— Дадено.

Бош затвори и се замисли дали познава някой, който преди двайсет години е работил в Девъншър. По онова време това беше най-спокойният полицейски участък, макар и с най-голяма площ, която обхващаше целия северозападен ъгъл на града в Сан Фернандо Вали. Наричаха го Курорта, защото нямаше много работа.

Спомни си, че Лари Гандъл, бившият шеф на „Неприключени следствия“, е работил в Девъншър през 90-те години и може да се сети кой патрулен полицай е знаел датски. Позвъни в кабинета на Гандъл, който сега, вече капитан, ръководеше целия сектор „Грабежи и убийства“.

Свързаха го веднага. Бош обясни кого търси и Гандъл го разочарова.

— Да, говориш за Магнус Вестергаард, само че е мъртъв от поне десет години. Катастрофа с мотор.

— По дяволите!

— За какво ти трябваше?

— Превеждал е от датски за случай, по който работя. Исках да проверя дали си спомня нещо, което липсва в дневника.

— Съжалявам, Хари.

— Аз също.

Веднага щом Бош затвори, телефонът започна да звъни пак. Обаждаше се лейтенант О’Тул.

— Би ли дошъл в кабинета ми за малко, детектив?

— Разбира се.

Хари изключи компютъра и се изправи. Повикването в кабинета на О’Тул не вещаеше нищо хубаво. Докато вървеше натам, той усети отправените към него погледи. В стаята грееше ярка светлина. Щорите на прозорците, които гледаха към отдела, бяха вдигнати, както и тези на външните прозорци с изглед към сградата на „Лос Анджелис Таймс“. Предишната лейтенантка винаги ги държеше спуснати от страх, че репортерите я наблюдават.

— Какво има, господин лейтенант? — попита Бош.

— Искам да ти възложа нещо.

— Какво по-точно?

— Едно дело. Обади ми се някой си Пран от Аналитичния. Свързал случай от две и шеста с друг от деветдесет и девета. Искам да го поемеш. Ето вътрешния му номер.

О’Тул му подаде жълта самозалепваща се бележка с телефонен номер. „Аналитичния“ казваха на новия отдел „Анализ на данни и теоретични разработки“, част от нова форма на разследване на неприключени следствия, наречена „информационен синтез“.

През последните три години Аналитичният отдел дигитализираше стари дневници на убийства и създаваше огромна база данни с леснодостъпна и подлежаща на сравнение информация за неразкрити убийства. Заподозрени, свидетели, оръжия, места, словосъчетания — абсолютно всички безбройни детайли от местопрестъпления и следствия постоянно се превъртаха през компютъра на отдела, Ай Би Ем, голям колкото телефонна будка. Това даваше съвсем нова насока в разследването на старите случаи.

Бош не посегна към бележката, ала любопитството му надделя.

— Каква е връзката между случаите?

— Свидетел. Един и същи свидетел видял убиеца да бяга. Две поръчкови убийства, едното в Сан Фернандо Вали, другото в центъра, без очевидна връзка помежду им, но и двата пъти с един и същи свидетел. Струва ми се, че на този свидетел трябва да се погледне от съвсем нов ъгъл. Вземи номера.

Хари не го взе.

— Какво става, господин лейтенант? Тъкмо съм набрал инерция по делото Йесперсен. Защо го възлагате на мене?

— Вчера ми каза, че Йесперсен буксува.

— Не съм казвал, че буксува. Казах, че не е ПДС.

Бош изведнъж разбра какво става. Свърза нещо, което беше чул от Джорди Грант, с това, което се опитваше да направи О’Тул. А и знаеше, че предишния следобед лейтенантът е участвал в ежеседмичното заседание на командния състав на десетия етаж. Обърна се и тръгна към вратата.

— Хари, къде отиваш?

— Дайте го на Джексън — отвърна детективът, без да се обръща. — Той е свободен в момента.

— Давам го на тебе. Ей!

Бош мина по централната пътека и излезе във фоайето с асансьорите. О’Тул не го последва и това беше добър признак. Бош най-много мразеше две неща: политиката и бюрокрацията. А О’Тул се занимаваше и с двете — макар и не непременно по собствено желание.

Качи се с асансьора на десетия етаж и влезе през отворената врата на канцеларията на началника на полицията. В преддверието имаше четири бюра. Зад три от тях седяха униформени полицаи, а зад четвъртото — Алта Роуз, може би най-влиятелната цивилна служителка в Управлението. Тя вардеше входа на кабинета на началника вече близо трийсет години, комбинация от питбул и нежен символ на ЛАПУ. Онези, които я взимаха за обикновена секретарка, бъркаха. Роуз подготвяше програмата на началника и обикновено тъкмо тя му казваше къде и кога да ходи.

През годините бяха викали Хари в канцеларията достатъчно често и тя го познаваше добре. Усмихна му се любезно.

— Как сте, детектив Бош?

— Благодаря, добре, госпожо Роуз. Как вървят нещата тук?

— Едва ли биха могли да са по-добре. Но, съжалявам, днес ви нямам в графика на началника. Да не съм допуснала някаква грешка?

— Не, няма грешка, госпожо Роуз. Просто се надявах Марти… тъй де, началникът… да има пет минути за мене.

Тя за миг сведе поглед към телефона на бюрото си. Лампичката на една от линиите светеше в червено.

— Уф, в момента тъкмо води разговор.

Ала Бош знаеше, че тази лампичка свети винаги, просто за да позволява на Алта Роуз да отпраща хората, ако се наложи. Бившата му партньорка Киз Райдър беше работила известно време в канцеларията на началника и му бе разкрила тайната.

— Освен това има среща навън и трябва да излезе веднага щом…

— Три минути, госпожо Роуз. Просто го попитайте. Мисля, че сигурно даже ме очаква.

Алта Роуз се намръщи, но стана от бюрото си и изчезна зад голямата врата на полицейската светая светих. Бош зачака.

Началник Мартин Мейкок се беше издигнал от редови полицай. Преди двайсет и пет години двамата бяха колеги в отдел „Убийства“. Макар и не като партньори, бяха работили заедно в различни спецчасти, главно по разследването на Майстора на кукли, завършило с това, че Хари застреля злополучно известния сериен убиец. Името на красивия и изключително кадърен Мейкок се помнеше лесно. Той използва вниманието на медиите в онези големи дела, за да се изстреля нагоре в командната йерархия на Управлението, и в крайна сметка полицейската комисия го назначи за началник.

Отначало полицаите бяха въодушевени от издигането на местен детектив чак на десетия етаж. Три години след назначаването му обаче меденият месец отдавна беше свършил. Мейкок ръководеше управление, парализирано от замразяване на щатовете, опустошително орязване на бюджета и всевъзможни скандали, разразяващи се през няколко месеца. Престъпността рязко намаляваше, ала това не му носеше признание и политическо влияние. Нещо повече, полицаите започнаха да го смятат за политик, който повече се стреми да го показват по централните новини, отколкото да се появява на разводите или на местата, където са били застреляни ченгета.

Бош запази доверието си в него по-дълго, а предната година неволно му бе помогнал да спечели опасна политическа битка с един общински съветник — най-злостния критик на Управлението. Оказа се инсценировка, в която Киз Райдър бе използвала Хари. Повишиха я в капитан и сега ръководеше участъка в Уест Вали. Но оттогава Бош не бе разговарял нито с нея, нито с началника.

Алта Роуз се върна и каза:

— Имате пет минути, детектив Бош.

— Благодаря, госпожо Роуз.

Той влезе и завари Мейкок да седи зад голямо бюро, отрупано с джунджурии и сувенири. Огромният кабинет имаше голям балкон, заседателна зала с три и половина метрова маса и разкошен изглед към центъра на града.

— Хари Бош — предчувствах, че днес ще те видя.

Ръкуваха се. Бош остана прав пред огромното бюро.

Не можеше да отрече, че харесва някогашния си колега. Просто не му харесваше какво върши и в какво се е превърнал.

— Тогава защо използва О’Тул? Защо просто не ме повика? Миналата година се обърна към мене за оная история с Ървинг.

— Да, но тогава нещата се оплескаха. Обърнах се към О’Тул и сега нещата пак се оплескаха.

— Какво искаш, Марти?

— Трябва ли да го кажа?

— Тя е била екзекутирана, Марти. Изправили са я до стената и са я застреляли в окото. И понеже е бяла, не искаш да приключа следствието, така ли?

— Не е така. Естествено, че искам да го приключиш. Обаче ситуацията е деликатна. Ако се разчуе, че до двайсетата годишнина сме разкрили само едно убийство, извършено по време на безредиците, на бяло момиче, застреляно от някакъв гангстер, ще ни се стъжни. Минаха двайсет години, обаче не сме постигнали особено много, Хари. Не се знае какво може пак да драсне кибрита.

Бош се извърна от бюрото, погледна през прозореца към Градския съвет и каза:

— Ти ми говориш за обществени реакции. Аз ти говоря за убийство. Къде останаха приказките, че е важен всеки, независимо какъв е? Изобщо спомняш ли си за това от „Убийства“?

— Естествено, че си го спомням, и продължава да е в сила, Хари. Не те карам да зарежеш случая. Само позадръж нещата. Изчакай да мине един месец, после приключи следствието, обаче тихичко. Ще съобщим на близките, и толкова. Ако имаме късмет, заподозреният ще е мъртъв и няма да се наложи да мислим за съдебен процес. О’Тул ми каза, че имал горещо дело от Аналитичния, което можеш да поемеш дотогава. Може би тъкмо то ще ни донесе публичното внимание, към каквото се стремим.

Бош поклати глава.

— В момента си имам дело.

Мейкок започваше да губи търпение. И без това руменото му лице ставаше тъмночервено.

— Прекъсни го и започни другото.

— О’Тул каза ли ти, че ако разкрия този случай, може да разкрия още пет-шест?

Началникът кимна, ала само махна с ръка.

— Да, всички са свързани с гангстери и не са извършени по време на безредиците.

— Идеята да се върнем към онези дела беше твоя.

— Откъде да знам, че единствено ти ще се натъкнеш на нещо и че това случайно ще се окаже убийството на Снежанка? Господи, дори самото име, Хари! Всъщност каквото и да се случи, престани да я наричаш така.

Бош направи няколко крачки из кабинета и намери ъгъл, от който небостъргачът на Градския съвет се виждаше и в отражението на стъкленото северно крило на Дирекцията на полицията. Нови убийства или стари случаи, убийците трябваше да се преследват безмилостно. Друг начин нямаше. Не можеше да търпи да му пречат политически и обществени съображения.

— Дяволите да го вземат, Марти — изруга той.

— Знам как се чувстваш — отвърна началникът.

Хари най-после го погледна.

— Не, не знаеш. Вече не.

— Имаш право на лично мнение.

— Но не и да работя по случая.

— Пак ти казвам, нямам това предвид. Ти продължаваш да преиначаваш…

— Късно е, Марти. Така или иначе ще се разчуе.

— Защо да се разчуе?

— Трябваха ми сведения за жертвата. Обърнах се към вестника, за който е работила, и сключих сделка. С един репортер. Ако сега се отметна, той ще разбере защо и ще избухне по-голям скандал, отколкото ако приключа следствието.

— Мамка ти! Кой вестник? В Швеция ли?

— В Дания. Жертвата е датчанка. Обаче се съмнявам, че ще остане само в Дания. Медиите са глобални. Новината може да тръгне оттам, но ще стигне и дотук — все някога. И ти ще трябва да обясняваш защо си спрял разследването ми.

Мейкок грабна една бейзболна топка от бюрото и започна да я мачка в ръцете си.

— Можеш да си вървиш — изсумтя той.

— Добре. И?

— Просто се махай, по дяволите! Свършихме.

Бош се позамисли, после тръгна към вратата. Все пак подхвърли:

— Ще имам предвид обществената реакция при разследването.

Правеше отстъпка, макар и скромна.

— Да, гледай да я имаш предвид, детектив — изскърца със зъби началникът.

Преди да излезе от канцеларията, Хари благодари на Алта Роуз, че го е пуснала да влезе.

11.

Бош почука на вратата на къщата на Седемдесет и трета улица малко след шест вечерта. Заповедите за обиск на частни домове обикновено се изпълняваха предобед, за да не привличат внимание в квартала. Хората бяха на работа, на училище, спяха до късно.

Но не и този път. Не искаше да чака. Разследването беше набрало инерция и не биваше да я изгуби.

След третото почукване му отвори ниска жена по пеньоар и с пъстра кърпа на главата. По шията и под брадичката й като шал се виеха татуировки. На входа имаше желязна решетка, като в повечето къщи в квартала.

Бош стоеше точно в средата на площадката. Така се бяха уговорили. Зад него бяха двама бели полицаи от Отряда за борба с бандитизма. Джорди Гант и Дейвид Чу бяха заели позиции още по-назад, в лявата част на предния двор. Хари искаше да даде на жената да разбере, че са я уличили в тежко престъпление — дома й щяха да претърсват униформени бели полицаи.

— Гейл Бриско? Аз съм детектив Бош от ЛАПУ. Нося документ, който ми позволява да претърся дома ви.

— Дома ми ли да претърсвате?! Що?

— Тук се посочва, че търсим пистолет берета, модел деветдесет и две. Известно ни е, че оръжието е било притежание на Трумънт Стори, който е живял тук до смъртта си на първи декември две хиляди и девета.

Бош й показа документа, но жената не можеше да го прочете заради металната решетка. Детективът и без това се надяваше тя изобщо да не му обърне внимание.

— Ти майтап ли си правиш бе?! — избухна жената. — Нема да влезнете тука да ми претърсвате къщата! Тоя дом си е мой, скапаняци такива!

— Вие ли сте Гейл Бриско, госпожо? — спокойно попита Хари.

— Да, аз съм, а т’ва си е моят дом!

— Бихте ли отворили вратата, за да можете да прочетете този документ? Той е напълно законен, независимо дали ще ни окажете съдействие.

— Нищо не ща да чета. Знам си правата — не можеш просто да ми тикнеш нек’ва хартишка под носа и да очакваш, че ще ти отворя.

— Госпожо, вие…

— Може ли аз да поговоря с нея, Хари?

Гант се приближаваше към площадката в идеалния момент — точно по сценария, който бяха подготвили.

— Естествено, заповядай — изсумтя Бош, сякаш е по-ядосан от намесата на колегата си, отколкото на Бриско, отстъпи назад, та Гант да заеме мястото му, но не забрави да му се сопне: — Има пет минути да ни отвори, иначе ще й турим белезниците, ще я натикаме в колата и после ще влезем. Обаждам се да повикам подкрепление.

Извади джиесема си и се отдалечи сред обраслия с храсталаци двор, тъй че Бриско да го вижда, че се обажда.

Гант заговори на застаналата на прага жена тихо и доверително:

— Не ме ли помниш, миличка? Идвах преди няколко месеца. Взеха ме с тях, за да има мир, ама няма как да ги спреш. Ще влязат и ще ти претършуват къщата. Ще отварят всичко, ще се ровят в личните ти вещи. Това ли искаш?

— Т’ва е нек’ва измишльотина. Тру е мъртъв от цели три години, а те ми идват сега?! Даже не разкриха убийството му, а ми тикат нек’ва заповед за обиск в носа!

— Знам, скъпа, знам, ама трябва да мислиш за себе си. Нали не искаш тия хора да ти разпердушинят цялата къща? Къде е пистолетът? Знаем, че е бил на Тру. Просто ни го дай и ще те оставят на мира.

Бош се престори, че приключва телефонния разговор, и тръгна обратно към къщата.

— Стига, Джорди. Подкреплението идва. Нямаме време.

Гант протегна към него ръка с дланта напред.

— Чакай да си кажем приказката, детектив.

После се обърна към Бриско и направи последен опит.

— Нали искаш да избегнеш всичко това, прав ли съм? Има ли смисъл пред всички съседи да седиш с белезници в колата?

И млъкна. Бош и всички останали зачакаха напрегнато.

— Само ти — заяви накрая Бриско и посочи Гант през решетката.

— Става — отвърна той. — Ще ме заведеш ли?

Жената отключи решетката и я открехна.

— Ще влезеш само ти.

Гант се обърна към Бош и му намигна. Беше успял. Влезе и Бриско отново затвори решетката и я заключи.

Последната част не се хареса на Хари. Той се качи по стъпалата и надникна в къщата. Жената водеше Гант по коридора. Бош забеляза десетинагодишно момченце, което играеше на електронна игра на един диван.

— Всичко наред ли е, Джорди? — извика детективът.

Гант погледна назад. Бош постави ръце върху бравата на решетката и я разтърси, за да му напомни, че е заключен и че не могат да му се притекат на помощ в случай на нужда.

— Няма проблем — отговори Гант. — Тя ще ми го даде, щото не иска да й обърнете всичко нагоре с краката, бели свине такива.

Ухили се и се скри от поглед. Хари плътно се долепи до решетката, за да чуе всеки звук, вещаещ опасност, и прибра фалшивата заповед във вътрешния джоб на сакото си, за да може да я използва и друг път.

Няколко минути не се чуваше нищо друго освен електронното пиукане на играта. Момченцето сигурно беше син на Трумънт Стори.

— Ей, Джорди? — накрая извика той.

Детето не откъсна очи от играта си. Отговор не последва.

— Джорди?

Пак нищо. Бош натисна бравата, макар да знаеше, че е заключена. Обърна се към двамата полицаи от ОББ и им даде знак да заобиколят отзад, за да видят дали има отворена врата. Чу се качи на площадката при него.

В този момент Гант се появи в коридора и усмихнато повдигна голям найлонов плик с цип, в който имаше черен пистолет.

— Взех го, Хари. Готово.

Бош прати партньора си да повика двете ченгета от ОББ и за пръв път от десет минути си пое дъх нормално. Бяха го направили по възможно най-добрия начин. О’Тул категорично нямаше да му позволи да поиска заповед за обиск. Не разполагаха с достатъчно основание и никой съдия нямаше да подпише такава заповед три години след смъртта на Стори. Затова и театърът с фалшивата заповед се оказа най-добрият начин. А и сценарият на Гант беше сработил идеално. Бриско доброволно им бе предала пистолета, без да се налага да обискират дома й незаконно.

Гант се приближи до вратата и Бош видя, че найлоновият плик е мокър, и попита:

— В тоалетното казанче ли?

Очевидно място. Едно от петте най-често използвани скривалища. Всички престъпници бяха гледали „Кръстникът“ в някой момент от развитието си.

— Тц. В канала под пералнята.

Бош кимна. Това скривалище не се нареждаше дори сред първите двайсет и пет. Бриско се пресегна покрай Гант, отключи решетката и Хари я отвори и каза:

— Благодаря ви за съдействието, госпожо Бриско.

— C’a чупката от дома ми и да не съм ви видела пак — сопна му се тя.

— Разбира се, госпожо. С удоволствие.

Бош иронично й отдаде чест и слезе след Гант от площадката. Джорди му подаде плика и Хари провери оръжието в движение. По найлоновия плик имаше черна плесен, но се виждаше, че пистолетът е берета, модел 92.

Когато стигна до колата си, отвори багажника, сложи си латексови ръкавици и извади оръжието, за да го огледа внимателно. Първото, което забеляза, бе, че отляво на цевта и рамата има дълбок жлеб, замазан с маркер. Изглежда, точно това беше пистолетът, открит от Чарлз Уошбърн Дребосъка в задния му двор след убийството на Йесперсен.

След това провери серийния номер отляво на рамата. Само че него го нямаше. Като повдигна оръжието към очите си и го наклони към светлината, видя, че металът е издран от няколко драскотини. Съмняваше се, че и те са от косачката. По-скоро приличаше на съсредоточен и съзнателен опит за изтриване на номера. Колкото по-внимателно се взираше, толкова повече се убеждаваше, че Трумънт Стори или някой предишен притежател на беретата нарочно е премахнал серийния номер.

— Тоя ли е? — попита Гант.

— Така изглежда.

— Видя ли серийния номер?

— Не, няма го.

Хари извади напълно заредения пълнител и патрона от затвора и прехвърли оръжието в чист плик. Балистичната експертиза трябваше да потвърди връзката с Йесперсен и другите убийства, но той бе сигурен, че пред него е първото солидно доказателство, открито по случая от двайсет години насам. Макар че не го доближаваше непременно до убиеца на Анеке, все пак беше нещо. Отправна точка.

— Нали ви казах да се махате! — извика Бриско иззад решетката. — Оставете ме на мира, иначе ще ви съдя за тормоз! Що не свършите нещо полезно и не разкриете кой уби Тру Стори?!

Бош сложи пистолета в кутията, която държеше в багажника си, и затръшна капака. Погледна жената над покрива на автомобила и докато го заобикаляше да се качи, си наложи да си държи езика зад зъбите.

Имаха късмет. Не само че не бяха освободили Чарлз Уошбърн под гаранция, но и още не го бяха прехвърлили от килията в участъка на Седемдесет и седма улица в градския арест. И сега пак ги чакаше в стаята за разпити.

— К’во, c’a идват цели три куки, а? — каза той, когато видя Бош, Чу и Гант. — Тоя път и тримата ли ше ме мъчите?

— Не, не идваме да те мъчим, Чарли — отвърна Гант. — Дошли сме да ти помогнем.

— Ай де бе! И как ше стане тая работа?

Хари седна срещу Уошбърн и сложи на масата затворена кутия. Гант и Чу останаха прави.

— Предлагаме ти сделка — каза Гант. — Ти ще ни заведеш в къщата, в която си израснал, и ще ни покажеш къде си изстрелял куршум в оградата, а ние ще видим какво можем да направим, за да свалят част от обвиненията срещу тебе. Нали разбираш, понеже си свидетел, който съдейства на следствието. Танто за танто.

— К’во, c’a ли бе? Вънка е тъмно бе, човек.

— Имаме фенерчета, Дребосък — осведоми го Бош.

— На ник’во следствие не съдействам бе, човек, и си я дръжте за вас си тая работа с тантото. Казах ви за Стори, щото е мъртъв. C’a можете пак да ме върнете в маймунарника.

И понечи да се изправи, но Гант го тупна по рамото — хем дружелюбно, хем да го задържи на стола.

— Не, няма да ни съдействаш срещу никого. Нищо подобно. Просто ще ни заведеш при оня куршум. От тебе се иска само това.

— Само т’ва ли?

Очите му се заковаха в кутията на масата. Гант погледна към Бош и той пое щафетата.

— Искаме и да погледнеш няколко пистолета и да видиш дали ще успееш да разпознаеш оня, който си намерил преди двайсет години. Пистолета, който си дал на Трумънт Стори.

Хари се наведе напред и отвори кутията. Освен онзи, който им беше дала Гейл Бриско, вътре бяха поставили два незаредени деветмилиметрови пистолета в найлонови пликове за веществени доказателства. Той ги извади и ги сложи на масата, после свали кутията на пода. Гант отключи белезниците на Уошбърн.

Дребосъка разгледа беретата от дома на Трумънт Стори най-накрая. Обърна я от двете страни и кимна.

— Тоя е.

— Сигурен ли си? — попита Бош.

Арестантът прокара показалец по лявата страна на беретата.

— Оправили са драскотината. Ама я усещам на пипане. Т’ва е от ножа на косачката. Мисля, че е тоя.

— Не искам да мислиш. Това ли е оръжието, което си намерил?

— Да бе, човек, т’ва е.

Хари го взе и изпъна найлона върху рамата, там, където трябваше да е серийният номер.

— Хубаво го погледни. Така ли беше, когато го намери?

— К’во да гледам?

— Не се прави на глупак, Чарлз. Серийния номер го няма. Така ли беше, когато го намери?

— Драскотините ли имаш предвид? От косачката са.

— Не са от косачката. Направено е с пила. Сигурен ли си, че е бил така, когато си го намерил?

— А бе, човек, след двайсе години в нищо не съм сигурен. К’во искаш от мене? Не помня.

Бош започваше да се ядосва от маймунджилъците му.

— Ти ли го направи, Чарлз? За да е по-ценен за човек като Тру Стори ли?

— Не бе, човек, не съм.

— Я ми кажи тогава, колко пистолета си намирал през живота си?

— Само тоя.

— Добре, и веднага щом си го намерил, си разбрал, че е ценен, нали така? Разбрал си, че можеш да го дадеш на уличния бос и да получиш нещо в замяна. Че може да те приемат в организацията, нали така? Стига си ми се правил, че не помниш. Ако серийния номер го е нямало, когато си го намерил, ти си щял да кажеш на Трумънт Стори, че го няма, защото си знаел, че това ще е плюс за него. Е, как беше, Чарлз?

— Да бе, човек, немаше го. Доволен ли си? Немаше го. Намерих го без сериен номер, тъй и казах на Тру, мани ми се от главата.

Бош — беше се навел над масата към Уошбърн — се отпусна назад.

— Добре. Благодаря ти, Чарлз.

Това признание беше важно, защото потвърждаваше нещо за начина, по който убиецът на Анеке Йесперсен е извършил престъплението. До този момент Хари си блъскаше главата над въпроса защо убиецът с хвърлил пистолета през оградата. Дали на уличката се е случило нещо, което го е принудило да се избави от оръжието? Или изстрелът е привлякъл хора? Фактът, че е използвал пистолет, който е смятал за непроследим, донякъде осветляваше причината. При отсъствието на сериен номер убиецът трябваше да е смятал, че могат да го свържат с убийството само ако го заловят с оръжието. И че най-добрият начин да избегне това с бързо да се отърве от него. Това обясняваше защо пистолетът е бил хвърлен през оградата.

Бош винаги се стремеше да си разтълкува последователността на събитията в едно престъпление.

— C’a ше свалите ли тея обвинения, а? — попита Уошбърн.

Хари се отърси от мислите си и го погледна.

— Не, още не. Остава да намерим оня куршум.

— За к’во ви е? Нали имате пистолета?

— Защото ще ни помогне да разкажем историята. Съдебните заседатели обичат подробностите. Да вървим.

Бош се изправи и прибра трите пистолета в кутията. Гант протегна белезниците и даде знак на Уошбърн да стане. Дребосъка не се подчини и продължи да протестира.

— Нали ти казах къде е бе, човек?! За к’во съм ви аз?

Хари изведнъж се сети за нещо и махна на Гант да почака.

— Знаеш ли какво, Чарлз, ти обеща да ни съдействаш и няма нужда да те водим там с белезници. И ще се погрижим да не пускаме бившата ти близо до тебе. Това устройва ли те?

Уошбърн го погледна и кимна. Хари видя промяната. Дребосъка не искаше синът му да го види окован.

— Ама ако решиш да възнеш, ще те пипна и ще стане кофти — предупреди го Гант. — Да вървим.

След половин час Бош и Чу стояха с Уошбърн в задния двор на къщата, в която беше минало детството на гангстера. Гант караулеше отпред при бившата на Дребосъка, за да не допусне гневът й да избие в агресия.

На Дребосъка не му трябваше много време, за да им покаже стълба в оградата, по който бе стрелял преди двайсет години. Дупката се виждаше ясно, особено на насочената под ъгъл светлина на фенерчетата. Тъй като нарушаваше импрегниращото покритие, дървото бе започнало да гние. Чу първо засне дупката с джиесема си, докато Бош държеше визитка до нея за мащаб. После Хари отвори сгъваемото си ножче, заби острието в мекото разпадащо се дърво и измъкна оловния куршум. Претърколи го между пръстите си, за да го почисти, и го вдигна към очите си. Знаеше, че с куршума, който е бил преди този в пистолета, са убили Анеке Йесперсен.

Пусна го в пликчето за веществени доказателства, което му разтвори Чу.

— Е, c’a ше ме пуснете ли? — попита Уошбърн и погледна предпазливо към задната врата на къщата.

— Още не — отвърна Хари. — Трябва да се върнем в участъка на Седемдесет и седма и да попълним едни документи.

— Казахте ми, че ако ви помогна, ше свалите обвиненията. Понеже съм бил свидетел, дето съдейства на следствието.

— Ти ни съдейства, Чарлз, оценяваме го. Но изобщо не сме ти казвали, че ще свалим всички обвинения. Казахме ти, че ако ти ни помогнеш, ще ти помогнем и ние. Тъй че сега се връщаме и аз ще се обадя на някои хора, за да облекча положението ти. Убеден съм, че ще можем да се справим с обвинението в притежание на наркотици. Обаче с детската издръжка трябва да се оправиш сам. Заповедта за нея е издадена от съдия. Ще се наложи да се явиш пред него, за да се погрижиш за това.

Беше съдийка, пък и как да се оправя с т’ва, ако ме пратят в пандиза?

Бош се обърна към него и се поразкрачи. Ако Дребосъка се канеше да бяга, щеше да го направи сега. Чу забеляза движението и също промени позата си.

— Е, може би трябва да зададеш тоя въпрос на адвоката си — каза Хари.

— Моят адвокат не става за нищо. Даже още не съм му виждал очите.

— Добре де, тогава си вземи нов. Да вървим.

Докато пресичаха двора към разбитата порта, изпод завесата на един от задните прозорци на къщата се появи лице на момченце. Уошбърн вдигна ръка и вирна палец за поздрав.

Оставиха Уошбърн в участъка на Седемдесет и седма. Бош знаеше, че вече е късно да занесат пистолета и куршума направо в Регионалната лаборатория по криминалистика в Калифорнийския щатски университет, затова с Чу се върнаха в дирекцията на полицията и ги заключиха в сейфа за веществени доказателства на отдел „Неприключени следствия“.

Преди да си тръгне за вкъщи, Хари отиде до бюрото си, за да провери за съобщения, и видя на облегалката на стола си самозалепваща се бележка. Разбра, че е от О’Тул, още преди да я прочете. Това беше един от любимите начини на общуване на лейтенанта. Съобщението гласеше само: „ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ“.

— Май утре имаш среща с шефа, Хари — отбеляза Чу.

— Да. Нямам търпение.

Смачка бележката и я хвърли в кошчето. Сутринта нямаше да бърза да се види с О’Тул. Имаше друга работа.

12.

Работиха в екип. Маделин направи поръчката по интернет, а Бош отскочи до „Бърдс“ на Франклин Авеню да вземе храната. Когато се прибра, още беше гореща. Отвориха кутиите и след като ги разбъркаха, си ги плъзнаха един към друг по масата. И двамата си бяха взели специалитета на заведението, пиле на шиш, но Хари си избра барбекю сос и гарнитура от печен фасул и зелева салата, а дъщеря му предпочете макарони със сирене и малайзийски лютиво-сладък сос. Арабските питки бяха увити в алуминиево фолио, а в трети, по-малък съд имаше панирани кисели краставички, които си поделиха.

Вечерята беше прекрасна. Може би не чак толкова, колкото ако бяха в „Бърдс“, ала се доближаваше. Макар че седяха един срещу друг, почти не разговаряха. Хари размишляваше как да процедира по-нататък с оръжието, което бяха намерили. През това време дъщеря му четеше книга. Той не възразяваше, защото смяташе четенето по време на хранене за предпочитане пред писането на есемеси или чатенето във фейсбук.

Бош бе нетърпелив детектив. За него инерцията на следствието означаваше всичко. Как да я набере, как да я поддържа, как да се предпази от разсейване. Можеше да даде пистолета в Отдела за балистични анализи, където щяха да му направят експертиза и евентуално да възстановят серийния номер. Но най-вероятно щеше да получи резултатите чак след седмици, ако не и след месеци. Трябваше да измисли как да избегне това, как да заобиколи бюрократичните спънки и работното натоварване. След известно време реши, че е разработил успешен план.

Омете си порцията, погледна дъщеря си и видя, че ако има късмет, може да получи и малко макарони със сирене, така че попита:

— Искаш ли още туршия?

— Не, доизяж я — отвърна дъщеря му.

Бош довърши останалите краставички на една хапка и насочи вниманието си към книгата, която четеше Маделин. Бяха им я дали по английска литература и тя почти я приключваше. Сигурно й оставаха не повече от една-две глави.

— Никога не съм те виждал да се нахвърляш така на книга — отбеляза той. — Май ше я свършиш тая вечер.

— Последната глава не ни е за утре, но просто не мога да спра. Тъжно е.

— Искаш да кажеш, че героят умира, така ли?

— Не… тъй де, още не знам. Едва ли. Обаче ми е мъчно, защото ще свърши.

Бош кимна. Не че четеше много книги, но я разбираше. Спомняше си, че изпитваше същото чувство, когато стигна до края на автобиографията на Арт Пепър, може би последната книга, която беше прочел докрай.

Тя остави томчето, за да довърши вечерята си, и Хари видя, че от макароните със сирене няма да остане нищо.

— Знаеш ли, ти малко ми напомняш за него — каза дъщеря му.

— Айде бе? За хлапето от книгата ли?

— Според господин Мол ставало дума за невинността. Той иска да спаси децата, преди да са паднали от скалата. Това е метафора за загуба на невинността. Той познава реалностите на истинския свят и иска да спаси невинните деца от необходимостта да се сблъскат с него.

Господин Мол беше нейният учител. Бош знаеше от Мади, че когато имали контролни, той се качвал върху бюрото си, за да наблюдава учениците отвисоко и да не им позволи да преписват. Викали му Спасителя на бюрото — по аналогия с прочутия роман на Селинджър.

Хари не знаеше какво да й отговори, защото не бе чел книгата. Беше израснал в поправителни домове и от време на време при приемни родители. Кой знае защо, не им бяха възлагали да прочетат тази книга.

Пък и той сигурно така или иначе нямаше да я прочете. Не го биваше в училище.

— Хм, струва ми се, че аз се намесвам чак след като са паднали от скалата, как смяташ? Нали разследвам убийства.

— Не, става въпрос за онова, което те кара да искаш да го вършиш възрази Маделин. — Животът отрано те е ограбил. Мисля, че тъкмо това те е накарало да станеш полицай.

Бош потъна в мълчание. Дъщеря му притежаваше изключителна проницателност и винаги, когато улучваше някоя негова особеност, той отчасти се засрамваше, а отчасти изпитваше страхопочитание. Освен това знаеше, че от гледна точка на ранното ограбване от живота, двамата са в една лодка. А и му беше казвала, че иска да се занимава със същото като него. Това едновременно разпалваше бащинската му гордост и го плашеше. Тайно се надяваше, че ще се появи нещо друго — коне, момчета, музика, каквото и да е, — което ще привлече интереса й и ще я насочи на другаде.

Засега обаче нямаше нищо. Затова той правеше всичко по силите си, за да я подготви за мисията, която й предстоеше.

В разделената на три кутия на Мади накрая останаха само пилешки кости. Момичето кипеше от енергия — дните, когато Бош можеше да се надява да дояде порцията й, бяха останали в миналото. Той събра боклука и го изхвърли в кухнята. После отвори хладилника и си взе бутилка „Фат Таяр“, останала от рождения му ден.

Когато се върна, дъщеря му седеше на дивана с книгата.

— Утре заран трябва да изляза адски рано — каза Хари. — Ще можеш ли сама да си приготвиш обяда?

Разбира се.

— Какво ще ядеш?

— Както обикновено. Нудълси. И ще си взема кисело мляко от автомата в училище.

Нудълси и кисело мляко. Нищо общо с онова, което Бош разбираше под „обяд“.

— Имаш ли пари за автомата?

— Ще ми стигнат до края на тази седмица.

— Ами онова момче, което те тормозело, задето още не се гримираш?

— Избягвам го. Не е нищо сериозно, тате, а и няма никакво „още“. Никога няма да се гримирам.

— Извинявай, това имах предвид и аз.

Зачака, но разговорът очевидно нямаше да продължи. Зачуди се дали като омаловажава случая, дъщеря му иска да каже, че всъщност е сериозно. Щеше му се Мади да откъсне поглед от книгата, докато разговарят, но тя дочиташе последната глава.

Остави я да чете и излезе с бирата на задната веранда, за да погледа града. От студения свеж въздух светлините в каньона и по магистралата изглеждаха по-ярки и ясни. Хладните вечери винаги го караха да се чувства самотен. Студът проникваше в гръбнака му и оставаше там, навяваше му мисли за нещата, които е изгубил.

Обърна се и се загледа през стъклото в дъщеря си на дивана. Когато стигна до последната страница, Мади заплака.

13.

В четвъртък сутринта Бош спря на паркинга пред Регионалната лаборатория по криминалистика минути след шест. Утрото едва започваше да огрява небето над Източен Лос Анджелис. В този ранен час кампусът на Калифорнийския щатски университет тънеше в тишина. Хари си избра място, от което можеше да наблюдава как служителите в лабораторията паркират и се насочват към сградата, отпи глътка кафе и зачака.

В 06.25 видя човека, който му трябваше, остави кафето си, пъхна плика с пистолета под мишница и тръгна между колите, за да пресече пътя на жертвата си. Настигна я тъкмо преди да влезе във входа на построената от камък и стъкло сграда.

— Пит Патлака — тъкмо на тебе се надявах да попадна. Даже отивам на третия етаж.

Хари отвори вратата пред Питър Сарджънт, ветеран в балистичния отдел на лабораторията. В миналото бяха работили заедно по няколко случая.

Сарджънт отключи електронния портал със служебната си карта. Бош показа легитимацията си на охранителя зад бюрото, влезе след криминалиста и се качи с него в асансьора.

— Какво има, Хари? Май ме причакваше там отпред.

Бош се усмихна широко, сякаш искаше да каже:

„Уф, хвана ме“, и кимна.

— Да, има нещо такова. Защото имам нужда тъкмо от Пит Патлака.

Преди няколко години в „Лос Анджелис Таймс“ му бяха лепнали този прякор в заглавие на репортаж за неуморната му работа при свързването на пистолет Кар П9 с куршуми от четири уж нямащи нищо общо помежду си убийства. Той беше главен свидетел в успешния съдебен процес срещу изпълнител на поръчкови убийства за мафията.

— Какъв е случаят? — попита Сарджънт.

— Убийство отпреди двайсет години. Вчера най-после намерихме оръжието на убийството, почти сто процента сме сигурни в това. Искам да сравним куршума, но също и да се опитаме да възстановим серийния номер. Това е най-главното. Мисля, че ако имаме номера, той ще ни отведе при заподозрения. И ще разрешим случая.

— Съвсем просто, а?

И докато вратата на третия етаж се отваряше, взе плика с пистолета.

— Е, и двамата знаем, че нищо не е просто. Обаче следствието набра доста инерция и не искам да я изгубя.

— Номерът изпилен ли е, или прогорен с киселина?

Вече вървяха по коридора към двукрилата врата на балистичния отдел.

— Струва ми се, че е изпилен. Ама ти можеш да го възстановиш, нали?

— Понякога успяваме — поне частично. Но ти е известно, че процесът отнема четири часа, нали така? Половин ден. Известно ти е също, че си има ред. Събрала се е опашка за пет седмици и не можеш да се пререждаш.

Бош беше подготвен за това.

— Не се пререждам. Просто се чудех дали не можеш да му хвърлиш едно око през обедната си почивка и ако изглежда обещаващо, да го накиснеш в оная твоя вълшебна отвара и да го провериш след работа. Четири часа, но без да отнема работно време.

Разпери ръце, като че ли обясняваше нещо възхитително просто, и добави:

— Редът си остава ненарушен и никой няма да се сърди.

Сарджънт се усмихна, вдигна ръка и въведе кода за отключване на вратата: 1–8–5–2, годината на основаване на „Смит & Уесън“.

— Не знам, Хари. Обедната ни почивка е само петдесет минути, а аз не си нося обяда като някои други.

— Точно затова трябва да ми кажеш какво искаш за обяд, за да ти го донеса в единайсет и петнайсет.

— Сериозно ли?

— Сериозно.

Сарджънт го поведе към работното си място, тапицирана табуретка и висока маса, отрупана с части от оръжия, цеви и няколко плика за веществени доказателства, съдържащи куршуми или пистолети. На стената над нея беше залепено заглавието в „Таймс“:

Сарджънт остави плика на Бош най-отпред в средата на плота и Хари прие това като добър знак. Огледа се, за да се увери, че никой не вижда как се опитва да изработи криминалиста. Все още бяха сами.

— Е, какво мислиш? — попита Бош. — Басирам се, че откакто се преместихте тука, не си опитвал говеждото с чушки от „Джиамелас“.

Пит замислено кимна. Регионалната лаборатория съществуваше само от няколко години и обединяваше лабораториите на ЛАПУ и Шерифското управление на окръг Лос Анджелис. Някогашният Отдел за балистични анализи на ЛАПУ се намираше в Североизточния участък край Атуотър. Любимото им заведение за обяд в района се наричаше „Джиамелас“. Бош и съответният му партньор в момента винаги се отбиваха там, дори си насрочваха „оръжейни проверки“ по обед и често отиваха да изядат сандвичите си в недалечния мемориален парк „Форест Лоун“. Един от партньорите му беше бейзболен запалянко и винаги държеше да посетят гроба на Кейси Стенгъл. Ако видеше, че не е окосен и оплевен както трябва, лично осведомяваше за това парковата управа.

— Знаеш ли какво ми липсва? — каза Сарджънт. — Липсва ми техният сандвич с кюфтенца. Сосът им е трепач.

— Записвам ти един сандвич с кюфтенца — моментално се отзова Бош. — С кашкавал ли да е отгоре?

— Не, без. Ама можеш ли да ми донесеш соса отделно, в чашка или нещо подобно? Така хлебчето няма да се разкашка.

— Дадено. Ще се видим в единайсет и петнайсет.

Сключил сделката, той се обърна да си тръгне преди нещо да е накарало Сарджънт да се откаже.

— Опа, чакай, Хари — спря го криминалистът. Ами балистичното сравнение? И това ти трябва, нали?

Бош се зачуди дали Сарджънт не се опитва да си изкрънка още един сандвич.

— Трябва ми, но първо искам серийния номер, защото ще мога да започна работа по него, докато излезе балистичната експертиза. Пък и съм съвсем сигурен, че е този пистолет. Имам свидетел, който го разпозна.

Сарджънт кимна и Хари каза:

— До единайсет и четвърт, Патлак.

Бош включи компютъра веднага щом седна на бюрото. Беше си настроил будилника вкъщи на 04.00, за да провери за имейл от Дания, но нямаше нищо. Сега обаче го очакваше съобщение от Микел Бон, репортера, с когото бяха сключили сделка.

Уважаеми детектив Бош, вече разговарях с Яник Фрей и Ви пращам отговорите на Вашите въпроси, маркирани в получерен шрифт.

Известно ли Ви е дали Анеке Йесперсен е дошла в Съединените щати, за да прави репортаж? Ако да, за какво се е отнасял репортажът? Какво е правила в САЩ? Фрей каза, че правела репортаж за военни престъпления, извършени по време на „Пустинна буря“, но никога не съобщавала разкритията си, преди да ги потвърди напълно. Фрей не знае точно с кого се е срещала и къде е била в Съединените щати. Последното съобщение от нея било, че отива в Лос Анджелис за репортажа и ще отрази и безредиците, ако „Берлингске Тидене“ й плати отделно. Зададох много уточняващи въпроси и Фрей настоя, че тя вече заминавала за Лос Анджелис заради военния репортаж, но щяла да отрази и безредиците, ако вестникът й плати. Тази информация ще Ви бъде ли от полза?

Какво можете да ми кажете за пътуванията й в Съединените щати? Преди да дойде в Лос Анджелис, тя е била в Атланта и Сан Франциско. Защо? Знаете ли дали е била в други градове в САЩ? Фрей не можа да отговори на тези въпроси.

Преди пътуването до САЩ тя е била в Щутгарт, Германия, и е отседнала в хотел в близост до американска военна база. Знаете ли защо? Там е започнала работата й по репортажа, но Фрей не знае с кого е ходила да се срещне. Предполага, че във въпросната военна база има комисия за разследване на военни престъпления.

Имейлът не му помагаше особено. Бош се вторачи в компютърния екран. Разстоянието и езикът бяха досадни пречки. Отговорите на Фрей бяха интригуващи, ала непълни. Трябваше да прати ново писмо, за да поиска още информация. Той се наведе и започна да пише.

Уважаеми господин Бон, благодаря Ви за помощта. Ще бъде ли възможно лично да се чуя с Яник Фрей? Той изобщо ли не знае английски? Следствието набира скорост, а тази процедура е прекалено бавна — минава цял ден, докато получа отговори на въпросите си. Ако не е възможно лично да се чуя с него, може ли да организираме конферентен разговор и Вие да превеждате? Моля, отговорете колкото се може…

Телефонът на бюрото му иззвъня и Хари вдигна слушалката, без да откъсва очи от екрана.

— Бош.

— Лейтенант О’Тул.

Бош се обърна към ъгловия кабинет и през отворените щори видя, че лейтенантът е на бюрото си и гледа право към него.

— Какво има, господин лейтенант?

— Не видя ли бележката ми, че трябва веднага да се срещнем?

— Да, видях я снощи, но вас вече ви нямаше. А днес още не бяхте дошли. Трябва да пратя един важен имейл в Дания и…

— Ела в кабинета ми. Веднага.

— Идвам.

Бош бързо довърши имейла и го прати. После стана и отиде в кабинета на лейтенанта. Още нямаше никого, бяха дошли само те двамата с О’Тул. Каквото и да се случеше, нямаше да има безпристрастни свидетели. Бош влезе в офиса и лейтенантът му посочи да седне.

— За случая от Аналитичния ли става дума? — почна Хари. — Защото…

— Кой е Шон Стоун?

— Моля?

— Попитах кой е Шон Стоун.

Хари се поколеба; мъчейки се да отгатне какво се опитва да направи О’Тул. Инстинктивно разбираше, че най-добрата тактика е да играе открито и честно.

— Изнасилван, който излежава присъда в Сан Куентин.

— И каква работа имаш с него?

— Никаква.

— Разговаря ли със Стоун в понеделник, когато ходи там?

О’Тул беше забил поглед в лист, който държеше с две ръце, опрял лактите си на бюрото.

— Да.

— Внесъл ли си сто долара в неговата сметка за затворническата лавка?

— Да, внесох. Какво…

— След като твърдиш, че нямаш работа с него, каква е връзката помежду ви?

— Той е син на моя приятелка. Остана ми време, затова реших да го видя. Никога преди не го бях срещал.

О’Тул се намръщи, без да откъсва очи от листа в ръцете си.

— Значи за сметка на данъкоплатците си посетил сина на своята приятелка и си внесъл стотарка в сметката му за лавката. Правилно ли съм разбрал?

Бош забави отговора си, за да прецени ситуацията. Знаеше накъде клони О’Тул.

— Не, нищо не сте разбрали правилно, господин лейтенант. Отидох там — за сметка на данъкоплатците, — за да разпитам затворник, който има жизненоважна информация по делото Анеке Йесперсен. Получих тази информация и през оставащото до обратния ми полет време се отбих при Шон Стоун. И внесох пари в неговата сметка. Всичко това ми отне по-малко от половин час и не забави връщането ми в Лос Анджелис.

Ако искате да ми отправите официално обвинение, господин лейтенант, ще имате нужда от нещо повече.

О’Тул замислено кимна и каза:

— Е, ще оставим БПС да прецени това.

На Хари му се прииска да се пресегне и да го удуши с вратовръзката му. Бяха преименували предишния Вътрешен отдел в Бюро за професионални стандарти, БПС. Вълкът си менеше козината, но на Бош му миришеше също толкова гадно. Той се изправи.

— Докладна срещу мен ли ще подадете?

— Да.

Детективът поклати глава. Не можеше да повярва, че началникът му ще направи толкова недалновиден ход.

— Съзнавате ли, че ако го направите, ще настроите целия отдел срещу себе си?

Веднага щом останалите детективи научеха, че О’Тул отправя обвинение срещу него за нещо толкова тривиално, някакъв си петнайсетминутен разговор в Сан Куентин, и малкото уважение, на което се радваше лейтенантът, щеше да се срине като къщичка от карти. Колкото и да беше странно, Хари повече се безпокоеше за О’Тул и неговия авторитет в отдела, отколкото от разследването на БПС, което щеше да последва този неблагоразумен ход.

— Това не ме интересува — отвърна шефът му. — Интересува ме атмосферата в отдела.

— Правите грешка, господин лейтенант, и защо? Защото не ви позволих да попречите на разследването ми?!

— Уверявам те, едното няма нищо общо с другото.

Бош отново поклати глава.

— Аз пък ви уверявам, че ще изляза чист от това, за разлика от вас.

— Заплашваш ли ме?

Хари не го удостои с отговор. Обърна се и си тръгна.

— Къде отиваш, Бош?

— Имам да водя следствие.

— Не за дълго.

Бош се върна на бюрото си. О’Тул нямаше право временно да го отстрани от длъжност. Уставът на Полицейския съюз за защита го забраняваше изрично. За да се случи това, разследването на БПС трябваше да доведе до официално заключение и обвинение. Само че ходът на лейтенанта още повече щеше да скъси времето му. Повече отвсякога се налагаше да запази инерцията си. Чу седеше на бюрото си е чаша кафе.

— Как върви, Хари?

— Крета.

Бош тежко седна на стола си. Натисна шпацията на клавиатурата и компютърният екран оживя. Вече имаше отговор от Бон.

Уважаеми детектив Бош, ще се свържа с Фрей и ще уредя конферентен разговор. Ще Ви съобщя подробностите при първа възможност. Мисля, че вече трябва да изясним намеренията си. Обещавам Ви конфиденциалност, стига да ме уверите, че ще получа правото на ексклузивен първи репортаж, когато извършите арест или решите да потърсите помощ от обществеността.

Договорихме ли се?

Още от самото начало на взаимодействието си е датския журналист Бош знаеше, че накрая ще се стигне до това. Натисна бутона за отговор и увери Бон, че е съгласен да му даде право на ексклузивен репортаж, стига по делото да има нещо, достойно за отразяване.

Изстреля имейла е рязък удар върху бутона за изпращане, после завъртя стола си и погледна към кабинета на лейтенанта. О’Тул беше на бюрото си.

— Какво е станало, Хари? — попита Чу. — Какво е направил пък сега О’Тул?

— Нищо — отвърна Бош. — Не се тревожи за това. Но трябва да вървя.

— Къде?

— При Кейси Стенгъл.

— Искаш ли подкрепление?

Бош за миг се втренчи в партньора си. Чу бе от американско-китайски произход и доколкото Хари знаеше, не проявяваше абсолютно никакъв интерес към спорта. Беше роден много след смъртта на Кейси Стенгъл. Явно наистина нямаше представа кой е легендарният бейзболист и треньор.

— Не, едва ли ще ми трябва подкрепление.

— Винаги съм на разположение, Хари.

— Знам.

14.

В продължение на един час, докато чакаше да вземе сандвичите от „Джиамелас“, Бош обикаля из Форест Лоун. От уважение към някогашния си партньор Франки Шиън започна от мястото, където почиваше Кейси Стенгъл, после продължи по пътя на звездите и мина край надгробни камъни с имена като това на Гейбъл и Ломбард, Дисни, Флин, Лад и Нат Кинг Коул, насочвайки се към онази част от огромното гробище, която носеше името „Добрият пастир“, за да отдаде почит на баща си, когото не познаваше. На плочата пишеше „Дж. Майкъл Холър, баща и съпруг“, ала Бош знаеше, че самият той не е включен в това семейно уравнение.

После се спусна по склона до по-равен участък, където гробовете бяха разположени по-нагъсто. Отне му известно време, защото бяха изтекли дванайсет години, но накрая откри надгробния камък на Артър Делакроа, момче, чието убийство беше разследвал. В евтина пластмасова ваза до плочата имаше изсъхнали стръкове отдавна мъртви цветя и те сякаш напомняха, че детето е било забравено в живота, преди да бъде забравено в смъртта. Бош вдигна вазата и на излизане от гробището я изхвърли в едно кошче.

Стигна в балистичния отдел в 11.00. Носеше двата още топли сандвича с кюфтенца от „Джиамелас“ в найлонов плик. Отидоха да ги изядат в стаята за почивка и след първата хапка Пит Патлака нададе толкова висок стон, че двама криминалисти дойдоха в стаята да видят какво става. Сарджънт и Бош неохотно си поделиха сандвичите с тях, с което Хари си създаде приятели за цял живот.

Когато отидоха при масата на Сарджънт, Хари видя, че беретата вече е поставена в менгеме с лявата страна нагоре и че рамата е почистена със стоманена вълна в подготовка за възстановяване на серийния номер.

— Готови сме да започваме — заяви криминалистът, сложи си гумени ръкавици и пластмасов предпазител на очите и се настани на табуретката пред менгемето. После хвана рамото на монтираната за него лупа, смъкна я над ръката си и включи лампата.

Бош знаеше, че всяко оръжие, законно произведено където и да е по света, има уникален сериен номер, по който може да се установи притежателят му. Хората, които искаха да предотвратят това, често изпиляваха номера с различни инструменти или се опитваха да го прогорят с киселина.

Но производството на оръжието и процедурата по щамповането даваше на органите на закона много голям шанс да възстановят номера. Когато серийният номер се щампова върху повърхността на оръжието по време на производството, металът под буквите и цифрите е подложен на натиск. По-късно повърхността може да бъде изпилена или изгорена, но въпреки това отпечатъкът отдолу много често остава. Могат да се приложат различни методи за възстановяване на номера, например използване на смес от киселини и медни соли, която реагира с метала и разкрива номера. Или пък с магнити и железен прах.

— Ще започна с магнитния метод, защото ако сработи, ще стане по-бързо и няма да повреди оръжието обясни Сарджънт. — Нали ще му правим и балистична експертиза на тоя приятел, трябва да остане в изправност.

— Ти си шефът — отвърна Бош. — Що се отнася до мен, колкото по-бързо, толкова по-добре.

— Е, да видим какво ще се случи.

Криминалистът долепи до долната страна на пистолета, точно под затвора, голям кръгъл магнит.

— Първо го намагнетизираме…

След това се пресегна към една от лавиците над масата и взе някакъв спрей. Разклати го и го насочи към оръжието.

— Сега прилагаме патентованата рецепта на Пит Патлака с желязо и масло…

Бош се наведе по-близо, докато Сарджънт пръскаше пистолета.

— Желязо и масло ли?

— Маслото е достатъчно гъсто, за да задържи намагнитизирания железен прах. Пръскаш го с него и магнитът ще притегли праха към повърхността на оръжието. Там, където е щампован серийният номер и металът е по-плътен, магнитното притегляне е по-силно. Железният прах би трябвало да очертае номера. Поне на теория.

— Колко време ще отнеме?

— Не много. Ако стане, стане. Ако не, продължаваме с киселина, обаче това най-вероятно ще повреди пистолета. Ето защо избягваме да го правим, преди да е приключила балистичната експертиза. Имаш ли някой предвид за нея?

— Още не.

Сарджънт говореше за анализа, който щеше да потвърди, че куршумът, убил Анеке Йесперсен, е изстрелян от пистолета пред тях. Хари беше убеден в това, но трябваше да получи криминалистично доказателство. Нарочно минаваше по този заобиколен път, за да не изгуби набраната скорост. Искаше серийния номер, за да може да проследи произхода на оръжието, ала знаеше и че ако процедурата с маслото и железния прах не даде резултат, ще се наложи да намали темпото и да продължи по каналния ред. И като се имаше предвид докладната на О’Тул до БПС, забавянето напълно щеше да спре следствието — точно както се надяваше лейтенантът, за да получи одобрението на началника на полицията.

— Тогава да се надяваме, че ще стане — каза Сарджънт и изтръгна Бош от мислите му.

— Да — отвърна Хари. — Да почакам ли, или ще ми се обадиш?

— Ще го оставя да поседи така четирийсетина минути. Можеш да почакаш, ако искаш.

— Знаеш ли какво, обади ми се веднага щом имаш резултат.

— Дадено, Хари. Мерси за сандвича.

— Мерси за услугата, Пит.

През отделни периоди от кариерата си Бош знаеше наизуст номера на Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Но когато се върна в колата си и отвори телефона си да позвъни в Службата във връзка с проблема с О’Тул, установи, че го е забравил.

Докато гледаше телефона в ръката си, той завибрира. На дисплея се появи знак плюс, следван от низ цифри. Международно обаждане.

— Хари Бош.

— Обажда се Бон, детектив Бош. Господин Яник също е на линия. Можете ли да разговаряте с него? Аз ще ви превеждам.

— Да, изчакайте един момент.

Бош остави телефона на седалката, докато си извади бележник и химикалка.

Добре, готов съм. Господин Яник, чувате ли ме?

Последва нещо, което трябваше да е превод на въпроса му на датски, след което се разнесе нов глас.

— Да, добър вечер, инспекторе. — Говореше със силен акцент, но се разбираше. — За съжаление говоря английски много зле.

— По-добре, отколкото аз — датски. Благодаря, че приехте да се чуем.

Бош преведе и с това започна накъсан трийсетминутен разговор, който не даде на Бош почти никаква информация, помагаща му да доизясни пътуването на Анеке Йесперсен до Лос Анджелис. Яник обаче му разкри подробности за характера и способностите на фоторепортерката, за решителния й подход към правенето на репортажи, независимо от риска и пречките. Ала когато Хари насочи въпросите си към разследваните от нея военни престъпления, пенсионираният редактор не можа да му даде сведения за вида на престъпленията, техните извършители и източника на информацията. Напомни, че Анеке е била на свободна практика и затова никога не разкривала материала си на редакцията. Прекалено често я били изигравали редактори, които изслушвали основните моменти от материала и без дори да й благодарят, възлагали репортажа на собствените си щатни репортери и фотографи.

Бош все повече се обезсърчаваше от бавния процес на превеждане, както и от съдържанието на вече преведените на английски отговори на Яник. Въпросите му се изчерпаха и той установи, че не е записал нищо в бележника си. Докато се чудеше какво още да попита, двамата му събеседници продължиха да разговарят на родния си език.

— Какво казва господин Яник? — попита Хари. — За какво си говорите?

— Мъчно му е, детектив Бош — отвърна Бон. — Много харесвал Анеке и му се иска да ви помогне повече, но не знаел нещата, които ви интересуват. Мъчно му е, защото е наясно, че сте разочарован.

— Е, кажете му да не го приема лично.

Бон преведе и Яник на свой ред надълго и широко започна да отговаря нещо.

— Хайде да продължим отзад напред — прекъсна го Бош. — Познавам много репортери тук. Те не са военни кореспонденти, обаче съм сигурен, че репортерите действат по един и същи начин. Обикновено един материал води до втори. Или, казано с други думи, ако открият някой, на когото имат доверие, пак се връщат при този източник. Това значи, че отиват при същия човек за други материали. Хайде да видим дали господин Яник ще си спомни последните няколко репортажа на Анеке, които е публикувал. Известно ми е, че предишната година тя е била в Кувейт, но го попитайте… просто вижте дали си спомня какви репортажи е правила.

Двамата датчани поведоха дълъг диалог. Хари чуваше, че единият от тях трака на клавиатура, и предположи, че е Бон. Докато чакаше английския превод, джиесемът му сигнализира за друго обаждане. Той погледна дисплея и видя, че е от балистичния отдел. От Пит Патлака. Искаше му се да отговори веднага, но реши първо да свърши разговора с Яник.

— Добре, готово — съобщи Бон. — Проверих в нашия дигитален архив. През годината преди смъртта й, както казахте, Анеке е отразявала „Пустинна буря“ в Кувейт. „Берлингске Тидене“ е купил няколко репортажа със снимки.

— Ясно. Нещо за военни престъпления или жестокости, такива неща?

— Ъъъ… не, не виждам нищо подобно. Писала е материали за човешката страна на войната. За хората в столицата. Пратила е три фотоесета…

— Какво искате да кажете с това „човешката страна“?

— За живота под прицел. За семействата, изгубили свои близки. Такива материали.

Бош се замисли за миг. „За семействата, изгубили свои близки…“ Знаеше, че военните престъпления много често са жестокости, извършени срещу невинни хора, попаднали сред хаоса на войната.

— Знаете ли какво? — рече той. — Бихте ли ми пратили линкове за репортажите, които сте намерили в архива?

— Да, ще ви пратя. Ще се наложи да ги преведете.

— Да, знам.

— Откога най-рано да търся?

— Например една година.

— Една година. Добре. Това значи доста публикации.

— Няма нищо. Господин Яник има ли да ми каже нещо друго? Спомня ли си нещо друго?

Хари изчака Бон да преведе последния му въпрос. Бързаше. Искаше да се свърже с Пит Патлака.

— Господин Яник ще си помисли — съобщи Бон. — Обещава да провери уебсайта и да се опита да си спомни още нещо.

— Какъв уебсайт?

— За Анеке.

— Какво искате да кажете? Уебсайт ли има?

— Да, естествено. Направил го е брат й. В памет на Анеке. Там има много нейни снимки и репортажи, нали разбирате?

Бош замълча за миг, защото го обзе срам. Можеше да прехвърли вината върху Хенрик Йесперсен, задето не му е споменал за уебсайта, ала нямаше да е честно. Трябваше сам да се сети да попита.

— Дайте ми уеб адреса, моля — въздъхна той.

Бон му го продиктува и Хари най-после имаше какво да си запише.

Беше по-бързо да се обади, отколкото да се върне и да мине пак през охраната. Пит Патлака отговори на второто иззвъняване.

— Бош съм. Има ли нещо?

— Оставих ти съобщение — отвърна Сарджънт.

Отговорът му прозвуча безизразно. Бош го прие като лоша вест.

— Обаждам ти се веднага, не съм го прослушал. Какво стана?

— Всъщност резултатът е доста добър. Не успях да възстановя само една цифра. Това стеснява възможностите до десет.

Хари беше работил по случаи, в които разполагаше с много по-малко. Все още държеше бележника си в ръка и помоли криминалиста да му даде номера. Записа го, после го прочете на глас, за да се увери, че е верен.

BER060_5Z

— От осмата цифра, дето липсва, отгоре е останала дъгичка, Хари, затова съм склонен да допусна, че е нула или тройка, осмица или деветка. Нещо е дъга отгоре.

— Ясно. Връщам се в службата и ше го пусна в системата. Пит, ти успя! Благодаря ти, мой човек.

— Пак заповядай, Хари. Стига да ми донесеш сандвич от „Джиамелас“!

Бош затвори и запали колата. После се обади на Чу, продиктува му серийния номер на беретата и му каза да започне и с десетте възможни пълни номера. Първо щяха да опитат в база данните на Калифорнийското министерство на правосъдието, защото партньорът му имаше достъп до нея и тя щеше да провери всички продадени в щата оръжия. Ако не откриеха съвпадение, щеше да се наложи да отправят официална заявка за издирване чрез федералното Бюро за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества. Това щеше да забави процеса. Федералните власти не бяха особено експедитивни, а и Бюрото се разтърсваше от поредица скандали и гафове, които допълнително забавяха изпълнението на заявките от местните органи на закона.

Бош обаче запази оптимизма си. Беше извадил късмет с Пит Патлака и серийния номер. Нямаше основания да смята, че и занапред няма да е така.

Вля се в тежкия трафик на Сан Фернандо Роуд и потегли на юг. Нямаше представа колко ще му отнеме обратният път до дирекцията на полицията.

— Ъъъ… Хари? — каза Чу накрая.

— Да?

— Идва да те търси една от Вътрешния. Искаше да разговаря с теб.

Толкова за късмета му. О’Тул сигурно бе подал докладната до БПС, което повечето ченгета все още наричаха Вътрешен отдел въпреки новото му официално наименование.

— Как се казва? Още ли е там?

— Представи се като детектив Менденхол. Влезе за малко при О’Тул и затвори вратата, но според мен вече си е тръгнала.

— Добре, ще се оправя с това. Ти провери номера.

— Ясно де.

Бош затвори. Колите в неговата лента не помръдваха и не можеше да види нищо нататък, защото хъмвито пред него му скриваше гледката. Въздъхна и ядосано наду клаксона. Обзе го усещането, че изведнъж го е напуснал не само късметът. Губеше инерцията и оптимистичното си настроение. Внезапно се почувства така, сякаш се спуска мрак.

15.

Чу го нямаше. Хари погледна стенния часовник и видя, че е едва 15.00. Ако партньорът му си беше тръгнал по-рано, за да компенсира удълженото работно време предишния ден, без да провери серийните номера в база данните на правосъдното министерство, Бош щеше да побеснее. Отиде до бюрото на Чу и натисна шпацията на клавиатурата на компютъра му. Екранът се освети, но се появи поле за въвеждане на парола. Бош огледа бюрото в търсене на разпечатка с регистрации на оръжия, но не откри нищо. От отсрещната страна на високата метър и двайсет стеничка между кабинките работеше Рик Джексън и Бош го попита:

— Къде е Чу?

Джексън се поизправи на стола си и се заоглежда.

— Ами… тука беше. Може да е отишъл до кенефа.

Хари погледна към ъгловия кабинет просто да се увери, че партньорът му не разговаря насаме с О’Тул. Нямаше го и там. Лейтенантът се беше навел и пишеше нещо.

Бош отиде при своето бюро. И там нямаше разпечатки, но видя визитка, оставена от Нанси Менденхол, детектив III ранг от Бюрото за професионални стандарти.

— А, Хари… — тихо каза Джексън. — Чух, че О’Тул бил подал докладна срещу тебе.

— Да.

Бошлаф ли е?

— Да.

Колегата му поклати глава.

— Така си и мислех. Пълен задник.

Джексън работеше в Управлението от по-отдавна от всички в отдела освен Бош и знаеше, че накрая О’Тул ще пострада от собствената си игра повече, отколкото Хари. Никой в „Неприключени следствия“ вече нямаше да му има доверие. Никой нямаше да му казва повече от минимално необходимото. Някои ръководители вдъхновяваха хората си, други ги отвращаваха.

Бош седна. Вторачи се във визитката на Менденхол и се замисли дали да й се обади, да се изправи срещу измислицата, в която го обвиняват, и да реши проблема. Отвори средното чекмедже на бюрото си и извади стария си телефонен бележник е кожена подвързия — имаше го от трийсет години. Откри номера, който по-рано не можеше да си спомни, и позвъни в Службата за правна помощ в Полицейския съюз за защита. Съобщи името, чина и поста си в Управлението и каза, че трябва да разговаря с юридически съветник. Отговориха му, че в момента няма свободен, но че ще се свържат с него незабавно. Хари за малко да отбележи, че вече се бавят, ала просто благодари и затвори.

В същия момент върху бюрото му падна сянка и той вдигна глава. Беше О’Тул. Беше си облякъл сакото и това подсказа на Бош, че сигурно отива на десетия етаж.

— Къде беше, детектив?

— В лабораторията по криминалистика, за балистична експертиза.

Лейтенантът се замисли, сякаш запечатваше отговора в паметта си, за да може по-късно да провери верността му.

— При Пит Сарджънт — добави Хари. — Обадете му се. После обядвахме. Надявам се, че това не е нарушение на правилника.

О’Тул не обърна внимание на язвителната забележка, наведе се и посочи с показалец визитката на Менденхол.

— Обади й се. Тя ще ти определи час за разговор.

— Разбира се. Веднага щом ми остане време.

В този момент се появи Чу и щом зърна лейтенанта на работното им място, спря, престори се, че е забравил нещо, обърна се и изхвърча през вратата.

О’Тул не го забеляза.

— Нямах намерение да се стига до такава ситуация — заяви лейтенантът. — Надявах се да установя стабилни и основаващи се на взаимно доверие отношения с детективите от моя отдел.

— Да де, ама това не продължи много, нали? — отвърна Хари, без да го поглежда. — И отделът не е ваш, господин лейтенант. Отделът си е отдел. Бил е тук преди да се появите вие и ще остане, след като си идете. Може би нещата са тръгнали на зле тъкмо защото не сте го разбрали.

Каза го достатъчно високо, за да го чуят другите в помещението.

— Ако това мнение не идваше от човек, чието досие е пълно с докладни и вътрешни разследвания, сигурно щях да се обидя.

Бош се отпусна назад и най-после вдигна поглед към О’Тул.

— Да. И въпреки всички тия докладни аз още съм тук. И пак ще съм тук, след като приключат с вашата.

— Ще видим.

Лейтенантът понечи да си тръгне, но не успя да се овладее. Опря длан върху бюрото на Бош, наведе се и заговори тихо и злобно:

— Ти си от най-лошите полицаи, Бош. Арогантен грубиян, който си мисли, че законите и правилниците просто не се отнасят за него. Аз не съм първият, който се опитва да отърве Управлението от теб. Обаче ще съм последният.

С тези думи О’Тул отлепи длан от бюрото, изправи се в цял ръст и изпъна сакото си.

— Пропуснахте нещо, господин лейтенант — каза Хари.

— Какво?

— Забравихте, че приключвам следствия. Не заради статистиките, които пращате за презентациите на десетия етаж. Заради жертвите. И техните семейства. А вие никога няма да го проумеете, защото не сте навън като нас.

И махна с ръка към отдела. Джексън очевидно следеше разговора и пронизваше О’Тул с немигащ осъдителен поглед.

— Ние вършим работата и приключваме следствията, а вие се качвате с асансьора, за да получите потупване по гърба.

Хари се изправи лице в лице с шефа си.

— Точно затова нямам време за вас и вашите глупости.

И тръгна към вратата, през която беше излязъл Чу.

— Какво става, Чу?

— Няма съвпадения, Хари. Съжалявам.

— Няма съвпадения ли?! Провери ли и десетте възможности?

— Проверих ги, обаче нито един от тях не е купен в Калифорния. Някой го е донесъл тук и не го е регистрирал.

Бош се загледа през стъклото към Градския съвет. Този път късметът му изневеряваше напълно.

— Имаш ли някой познат в Бюрото за контрол?

— Не — отвърна Чу. — А ти?

— И аз не. Поне не някой, който може да ускори процедурата. Чаках четири месеца само да проверят гилзата в компютрите си.

Не спомена, че освен това в миналото е имал противоречиви контакти с федералните органи на закона. Не можеше да разчита някой от Бюрото за контрол да му направи услуга, пък и откъдето и да било другаде. Знаеше, че ако тръгне по каналния ред и подаде заявка, може да получи резултати най-рано след месец и половина.

Оставаше му само една възможност. Той се отдръпна от стъклената стена и тръгна по коридора.

— Къде отиваш? — попита Чу.

— Имам работа.

Партньорът му го последва.

— Искам да поговорим за един от моите случаи. Трябва да отидем на гастрол в Минесота.

Бош спря. „Гастрол“ наричаха отиването в друг щат за арест на заподозрян по стар случай. Обикновено свързваха заподозрения със старо убийство с помощта на ДНК или пръстови отпечатъци. На стената в отдела висеше карта, на която с червени пинчета бяха отбелязани всички гастроли през десетте години на неговото съществуване. Картата беше осеяна с десетки пинчета.

— По кое дело? — попита се Хари.

— Стилуел. Най-после го открих в Минеаполис. Кога ще имаш възможност да отидем?

— Там на север ще ни замръзнат мартинките.

— Знам. Какво мислиш? Трябва да подам молба за, командировка.

— Ще видим къде ще ме отведе Йесперсен през следващите няколко дни. А после пък и тая работа с Бюрото за професионални стандарти — може временно да ме отстранят от длъжност.

Чу кимна, но Бош усещаше, че партньорът му се е надявал да прояви повече ентусиазъм към ареста на Стилуел. И на по-конкретен отговор за пътуването до Минесота. Никой в отдела не обичаше да чака, след като е идентифицирал заподозрения и е открил местонахождението му.

— Виж, известно време О’Тул сигурно няма да ми позволи да мръдна никъде. По-добре провери дали някой друг не може да дойде с тебе. Питай Триш Готината. Така ще имаш самостоятелна стая.

Правилата за командировки в Управлението задължаваха детективите да се настаняват само в двойни стаи, за да пестят пари. Само че никой не искаше да дели банята си с друг, а и неизбежно един от двамата партньори хъркаше. Веднъж Тим Марша трябваше да запише земетръсното хъркане на партньора си, за да убеди ръководството да му позволи самостоятелна стая. Ала имаше един лесен изход — когато партньорите бяха от различен пол. Затова и Триш Олмънд беше изключително търсена партньорка в „Неприключени следствия“. Не само защото бе привлекателна — откъдето бе прякорът й — и опитна следователка: командировката е нея означаваше партньорът й да е в самостоятелна стая.

— Но това следствие е наше, Хари! — възрази Чу.

— Значи ще се наложи да почакаш. Нищо не мога да направя.

Бош отиде на бюрото си и взе джиесема и бележника си. Замисли се за разговора, който щеше да проведе, и реши да не се обажда нито от своя, нито от служебния телефон.

Огледа се из огромния сектор „Грабежи и убийства“. Отдел „Неприключени следствия“ се намираше в южния край на помещение, голямо колкото футболно игрище. Заради замразяването на повишенията и новите назначения в ЛАПУ във всички отдели имаше по няколко незаети кабинки. Хари отиде до едно свободно бюро в „Убийства“ и седна, за да използва телефона. Погледна нужния му номер на екрана на джиесема си и го набра. Отговориха му веднага.

— „Тактическо разузнаване“.

Стори му се, че е познал гласа, но не можеше да е сигурен след толкова много време.

— Рейчъл?

Последва мълчание.

— Здравей, Хари. Как си?

— Добре. Ти как си?

— Не се оплаквам. Нов номер ли имаш?

— Не, просто се обаждам от чуждо бюро. Как е Джак?

Бош се опита бързо да отмине факта, че не използва собствения си телефон. Беше се опасявал, че тя няма да отговори, ако на дисплея й се изпише неговото име. С Рейчъл Уолинг бяха преживели заедно много, не всичко от което приятно.

— Джак си е Джак. Добре е. Но се съмнявам, че се обаждаш от чужд телефон само за да ме питаш за него.

Той кимна, въпреки че Рейчъл не го виждаше.

— Да. Ами… както сигурно се досещаш, имам нужда от услуга.

— Каква услуга?

— Водя едно следствие. Жертвата е датчанка, казва се Анеке. Била е удивително смела, военна кореспондентка, ходила е на едни от…

— Хари, няма нужда да ми рекламираш жертвата си, като че ли така ще ме обземе непреодолимо желание да ти направя услуга, каквато и да е тя. Просто ми кажи какво искаш.

Бош отново кимна. Контактите с нея винаги го изнервяха. Някога бяха любовници, ала емоционалната им връзка не свърши добре. Макар че се беше случило отдавна, когато разговаряха, той все още изпитваше съжаление за провалените възможности.

— Добре де, добре, ето какво искам. Имам непълен сериен номер на берета, модел деветдесет и две, с която по време на безредиците преди двайсет години е убита тази жена. Съвсем наскоро намерихме оръжието и получихме номера. Липсва само една цифра, което свежда възможностите до десет. Проверихме ги в база данните на Калифорнийското министерство на правосъдието и не получихме резултат. Трябва ми някой в…

— Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривните вещества. Това е в тяхната юрисдикция.

— Известно ми е. Обаче нямам връзки там и ако просто тръгна по каналния ред, ще получа отговор след два-три месеца, а не мога да чакам толкова, Рейчъл.

— Не си се променил. Вечно припираш. Значи те интересува дали имам връзки в Бюрото за контрол, за да ускориш нещата.

— Да, точно така.

Последва дълго мълчание. Бош не знаеше дали нещо е разсеяло Рейчъл, или тя се колебае да му помогне. Запълни паузата с още един опит за лобиране.

— Ще им отдам дължимото, когато стигнем до арест. Сигурно няма да им е излишно да спомена за тяхното съдействие. Първоначалната улика по случая също идва от тях — съвпадение на гилза от местопрестъплението с други две убийства. Това може да им пооправи имиджа.

Напоследък Бюрото за контрол се появяваше в новините главно заради пълния провал на една секретна операция, в резултат на която стотици оръжия бяха попаднали в ръцете на наркотерористи. Всеобщото възмущение придоби толкова големи размери, че фиаското даде хляб на кандидатпрезидентската кампания.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Уолинг. — Е, имам една приятелка там. Мога да говоря с нея. Мисля, че е най-добре да получи серийния номер от мен. Ако просто ти дам номера на джиесема й, нищо няма да излезе.

— Няма проблем — побърза да се съгласи Бош. — Както смяташ за добре. Тя сигурно може да го въведе и да разпечата данните за регистрациите за десет минути.

— Не е чак толкова лесно. Достъпът до такива проверки се контролира и всяка проверка си има отделен номер. Ще трябва да поиска разрешение от началника си.

— Дяволите да го вземат! Жалко, че не са били толкова строги с ония оръжия, дето са оставили да ги изнесат през границата миналата година.

— Много смешно, Хари. Ще я осведомя за мнението ти.

— Ъъъ, май е по-добре да не го правиш.

Уолинг попита за серийния номер на беретата и Бош й го продиктува, като отбеляза, че липсва осмата цифра. Рейчъл му каза, че или ще му се обади тя, или приятелката й, агент Сюзан Уинго, ще се свърже с него лично. И накрая на разговора му зададе личен въпрос.

— Е, Хари, докога ще продължаваш?

— Кое да продължавам? — попита той, макар че много добре разбираше какво има предвид.

— Полицейската работа. Мислех, че вече си се пенсионирал, доброволно или не.

Бош се усмихна.

— Докогато ме оставят, Рейчъл. Тоест, според договора ми, още четири години.

— Дано пътищата ни пак се пресекат дотогава.

— Да, надявам се.

— Бъди здрав.

— Благодаря ти, че се съгласи да ми помогнеш.

— Е, първо нека стане. После ще ми благодариш.

Хари остави слушалката върху вилката. В момента, в който се изправи, за да се върне на бюрото си, джиесемът му започна да звъни. Изписването на номера беше блокирано, но той отговори, в случай че Рейчъл се опитва да се свърже с него.

Само че се оказа детектив Менденхол от БПС.

Трябва да си насрочим среща, детектив Бош. Какви са възможностите ви?

Хари тръгна обратно към отдел „Неприключени следствия“. Менденхол говореше спокойно и делово. Може би вече знаеше, че докладната на О’Тул е празна работа. Бош реши, че е най-добре веднага да приключи с вътрешното разследване.

— Тая докладна е бошлаф, Менденхол. Искам бързо да решим проблема. Какво ще кажете за утре рано сутринта?

Дори да се изненада, че Бош настоява да се срещна, колкото може по-скоро, гласът й не го издаде.

Мога в осем часа. Съгласен ли сте?

Разбира се. При вас или при мен?

Предпочитам вие да дойдете тук, ако не ви затруднява.

Говореше за Бредбъри Билдинг, където се намираха повечето канцеларии на БПС.

— Няма проблем, Менденхол. Ще дойда със защитник.

— Отлично. Да се опитаме да се оправим с тази история. Имам една последна молба, детектив.

— Да?

— Наричайте ме „детектив“ или „детектив Менденхол“. Не е учтиво да се обръщайте към мен само на фамилия. Бих искала отношенията ни още отначало да се основават на професионализъм и взаимно уважение.

Бош тъкмо бе стигнал до работното си място и видя, че Чу седи зад бюрото си. Хрумна му, че никога не е наричал партньора си с малкото му име или чина му. Дали така постоянно не проявяваше неучтивост?

— Ясно, детектив — отвърна той. — До утре в осем.

Затвори и преди да седне, се надвеси над стената в кабинката на Рик Джексън.

— Утре в осем имам среща в Бредбъри. Не би трябвало да отнеме много. Още не са ми се обадили от Съюза. Искаш ли да дойдеш като мой защитник?

Въпреки че Съюзът осигуряваше защитници за разпитите в БПС, всеки полицай можеше да изпълнява тази функция, стига да не е страна в разследването.

Бош се спря на Джексън, защото той работеше отдавна в Управлението и самото му изражение някак си говореше „На мен не ми минават тия“. Излъчваше заплашителност при разпит на заподозрян и от време на време Бош го използваше тъкмо с такава цел — неговият безмълвно вторачен поглед често пречупваше заподозрения. Хари си мислеше, че Джексън може да му е от полза, когато седне срещу детектив Менденхол.

— Съгласен — отвърна старият му колега. — Какво искаш да направя?

— Хайде да се срещнем в седем в „Дайнинг Кар“. Ще закусим и ще ти обясня всичко.

— Дадено.

Бош се настани на бюрото си и осъзна, че може да е обидил Чу, като не го е поканил за защитник. Завъртя стола си към него и каза:

— Ей… ъъъ, Чу… ъъъ, Дейвид.

Партньорът му се обърна.

— Не мога да те използвам за защитник, защото Менденхол сигурно ще трябва да разговаря с теб за случая. Ще бъдеш свидетел.

Чу кимна.

— Разбираш ли?

— Естествено, Хари. Разбирам.

И това, че постоянно те наричам с фамилията ти, не е неуважение. Просто така се обръщам към всички.

Половинчатото извинение на Бош, изглежда, смути Чу и той повтори:

— Естествено, Хари. Разбирам.

— Значи всичко е наред, нали?

— Да, наред е.

Хубаво.