Черната кутия

26.

В понеделник сутринта Бош тръгна по тъмно. До Модесто имаше най-малко пет часа шофиране и не искаше да изгуби целия ден за път. Предната вечер беше взел под наем един форд „Краун Виктория“ от офиса на „Херц“ на летището в Бърбанк, защото правилникът на ЛАПУ не позволяваше да използва служебната си кола по време на отпуск. При други обстоятелства можеше да направи нарушение, ала напоследък О’Тул следеше всеки негов ход и затова той реши да заложи на сигурно. Все пак прехвърли от багажника си един полицейски буркан и кашоните с екипировка. Доколкото знаеше, това не бе забранено. Ако се наложеше, с взетия под наем форд нямаше да се различава от полицай на служба.

Модесто се намираше почти точно на север от Лос Анджелис. Хари излезе от града по магистрала 5 и мина по Грейпвайн, преди да отбие по шосе 99, което щеше да го преведе през Бейкърсфийлд и Фрезно. Докато шофираше, си бе пуснал дисковете на Арт Пепър. В момента слушаше концерт, по случайност записан в Щутгарт през 1981-ва. Имаше страхотна версия на едно от най-известните парчета на Пепър, „Нормален живот“, но той натисна бутона за повторение главно заради сантименталното изпълнение на „Отвъд дъгата“.

В Бейкърсфийлд улучи сутрешния час пик и за пръв път намали под сто. Реши да изчака трафика и спря да закуси в „Ноти Пайн Кафе“. Знаеше това заведение, защото се намираше само на няколко преки от шерифството на окръг Кърн, където му се беше случвало да идва по работа.

Поръча си яйца с бекон и кафе и разгъна разпечатаната на два листа карта — беше ги залепил един за друг. Картата обхващаше шейсет и пет километровата отсечка от Централната долина, оказала се важна за разследването на делото Анеке Йесперсен. Всички обозначени от него точки бяха по шосе 99 — започваха от Модесто на юг и продължаваха на север през Рипън, Мантека и Стоктън.

Картата обхващаше части от два окръга, Станислаус на юг и Сан Хоакин на север. Модесто и Салида бяха в окръг Станислаус, под юрисдикцията на шериф Дръмънд. Мантека и Стоктън обаче бяха под юрисдикцията на шерифа на окръг Сан Хоакин. Нищо чудно, че Реджи Банкс, който живееше в Мантека, предпочиташе да пие в Модесто. Същото се отнасяше и за Франсис Даулър.

Бош огради местата, които искаше да посети до края на деня. Представителството на „Джон Диър“, където работеше Реджи Банкс, Шерифското управление на окръг Станислаус, офиса на „Козгроув Агрикълчър“ в Мантека и домовете на хората, които идваше да проучи. Възнамеряваше да се потопи колкото може повече в света, в който живееха тези мъже. Оттам щеше да планира следващия си ход — ако изобщо имаше възможен ход.

Докато продължаваше на север по шосе 99, Хари нагласи на дясното си бедро разпечатка на имейла от Дейв Чу, получен в неделя вечер. Партньорът му беше проверил Брайън Бентли и Шарлот Джексън, двамата военни, цитирани в репортажа на Анеке Йесперсен за „Сауди Принсес“.

Първото име бързо се оказа задънена улица. В брой на фортлодърдейлекия вестник „Сън Сентинъл“ 01 2003-та бил публикуван некролог за Брайън Бентли, ветеран от Войната в Залива, починал от рак на трийсет и четири години.

Чу бе извадил малко повече късмет с Шарлот Джексън. По дадените му от Бош възрастови параметри бе открил в Джорджия седем жени с това име. Пет от тях бяха регистрирани в Атланта или нейните предградия. Беше намерил и телефонните номера на шест от седемте жени. Докато шофираше, Хари започна да ги набира.

В Джорджия беше ранен следобед. Свърза се с първите два номера. И в двата случая жените не бяха онази Шарлот Джексън, която търсеше. Третият и четвъртият номер не отговаряха. Остави съобщения, че е детектив от ЛАПУ, разследва убийство и ги моли спешно да му позвънят.

Последните две жени също не бяха участничката във Войната в Залива.

Той затвори и си напомни, че издирването й сигурно е чиста загуба на време. Името се срещаше често, а и бяха изтекли двайсет и една години. Нямаше гаранция, че още е в Атланта или изобщо в Джорджия, нито дори, че е жива. Освен това имаше вероятност да се е омъжила и да си е сменила фамилията. Можеше да поиска проверка във военния архив в Сейнт Луис, ала както при всички бюрократични процедури, отговорът най-вероятно щеше да пристигне след цяла вечност.

Сгъна разпечатката и я прибра в джоба на сакото си.

След Фрезно пред него се ширна равнина. Слънцето прежуряше, от сухите ниви навяваше прах. Пътят беше неравен. В бетонните шевове на тънкия асфалт зееха дупки и гумите на форда се блъскаха в ръбовете, като от време на време караха музиката да прескача. При това не по начин, по какъвто би желал Арт Пепър.

Калифорния имаше шестнайсет милиарда дългове и по новините постоянно говореха за ефекта на бюджетния дефицит върху инфраструктурата. В сърцето на щата тези теории вече бяха факт.

Стигна в Модесто по обед. На първо място в програмата му фигурираше Центърът за обществена безопасност, където господстваше шериф Дж. Дж. Дръмънд.

Сградата изглеждаше сравнително нова, както и затворът непосредствено до нея. Отпред имаше статуя на полицейско куче, загинало при изпълнение на служебните си задължения, и Хари се зачуди защо същата почит не е оказана на човек.

При други обстоятелства, когато водеше следствие извън Лос Анджелис, Бош се отбиваше в Полицейското или Шерифското управление. Освен че бе проява на любезност, това оставяше видима следа, в случай че нещо се обърка. Ала не и този път. Не знаеше дали шерифът е замесен по някакъв начин в убийството на Анеке Йесперсен, но имаше прекалено много дим, прекалено много съвпадения и връзки, за да рискува да предупреди Дръмънд за разследването.

Сякаш в потвърждение на тези съвпадения откри „Козгроув Трактър“, представителството на „Джон Диър“, в което работеше Реджи Банкс, само на пет преки от шерифския комплекс. Подмина го, направи обратен завой, върна се и спря до отсрещния тротоар.

Пред офиса, чиято фасада изцяло беше обхваната от френски прозорци, по големина бяха подредени зелени трактори. Зад тях имаше един ред места за паркиране. Бош слезе от колата и извади от един от кашоните в багажника малък, но мощен бинокъл. После се върна зад волана и насочи бинокъла към сградата В двата предни ъгъла имаше бюра, зад които седяха продавачи. Между тях също бяха подредени трактори, до един лъскави и тревистозелени.

Бош отвори папката с материалите, за да си припомни снимката от шофьорската книжка на Бапкс. Когато отново погледна през бинокъла, лесно позна бившия гвардеец в оплешивяващия мъж с провиснали мустаци в по-близкия ъгъл. Наблюдаваше го в профил, заради ъгъла на бюрото. Макар продавачът да се преструваше, че е много зает с нещо на компютърния екран, Хари виждаше, че всъщност реди пасианс. Беше завъртял монитора така, че да не го забележат откъм шоурума — най-вероятно се криеше от шефа си.

След известно време на Бош му омръзна, запали двигателя и потегли. В същото време погледна в огледалото и видя, че от тротоара на пет коли зад него се отделя син автомобил. Насочи се обратно към шосе 99 по Кроус Ландинг Роуд, като час по час хвърляше поглед към огледалото и установяваше, че колата все още го следва. Това не го безпокоеше. Движеше се по основна пътна артерия и в неговата посока пътуваха много автомобили. Но когато поотпусна газта и остави другите да го изпреварват, синята кола също намали и остана зад него. Накрая Хари спря до тротоара пред магазин за авточасти и впери очи в огледалото. Половин пряка назад синият автомобил зави надясно и изчезна, оставяйки го да се чуди дали го следят.

Бош отново се вля в трафика и продължи към изхода за шосе 99. По пътя мина покрай сякаш безкраен низ будки за мексиканска храна и автокъщи за коли втора употреба. Гледката се нарушаваше единствено от магазини за автомобилни гуми и части и автосервизи. Изобщо, пълно обслужване: купуваш си бракма от едно място и я даваш да ти я поправят на друго. И докато чакаш, можеш да си вземеш едно тако с риба. Хари се опита да не мисли за уличния прах по храната.

Тъкмо зърна изхода за шосе 99, когато видя и първия билборд „Дръмънд — конгресмен!“, метър и двайсет на метър и осемдесет, издигнат върху оградата, пресичаща надлеза. Всички, които пътуваха на север по шосето, виждаха усмихнатото лице на шерифа. Бош забеляза, че някой е нарисувал върху горната му устна хитлерови мустачки.

Докато се спускаше по рампата към шосето, погледна в огледалото и му се стори, че зърва синята кола да завива след него. Когато се вля в трафика, пак погледна, но автомобилите отзад му пречеха и той отхвърли съмнението си като параноя.

Продължи на север и само няколко километра след Модесто видя изхода за Хамит Роуд. Отново отби от шосето и пое на запад по Хамит сред гора от бадеми, посадени в идеални редици — тъмни дънери, издигащи се над изкуствено наводнената равнина. Водата беше толкова неподвижна, че дърветата сякаш растяха в грамадно огледало.

Нямаше как да пропусне входа на имението на Козгроув. Широката отбивка бе преградена с тухлена стена и черен железен портал. За онези, които искаха да влязат, имаше камера и домофон. На портала бяха написани инициалите КК.

Бош обърна на широкото асфалтирано пространство пред входа, сякаш се е заблудил. Когато потегли обратно по Хамит, забеляза, че се охранява само пътят към имението. Никой не можеше да мине с кола, без да му отворят портала. Но можеше да влезе пеш. Нямаше ограда. Стига да не се боеше, че ще си намокри краката, човек можеше да преджапа през бадемовата гора. Типичен недостатък на охраната, освен ако не бяха инсталирани скрити камери и сензори за движение. Лъскава фасада и нищо повече.

Щом излезе на шосе 99, подмина билборд, поздравяващ го с добре дошъл в окръг Сан Хоакин. Следващите три изхода бяха за градчето Рипън и Хари видя табела за мотел, издигаща се над гъстите храсти с розови и бели цветове покрай пътя. Отби на първия изход и се върна до мотел „Блу Лайт“, стара сграда от 50-та години на XX век, напомняща ранчо, до която имаше и магазин за спиртни напитки. Бош търсеше уединено място, където никой да не вижда кога пристига и излиза. Този мотел му се стори подходящ, защото пред многобройните стаи беше паркирана само една кола.

Плати в магазина за алкохол — избра си най-скъпата стая с кухненски бокс, четирийсет и девет долара на нощ.

— Случайно да имате безжичен интернет? — попита служителя той.

— Не официално — отвърна мъжът. — Но ако ми дадеш пет долара, ще ти кажа паролата за интернета на къщата зад мотела. Сигналът е силен.

— Петачката само за тебе ли е?

— Делим парите със собственика на къщата.

Бош се замисли за миг.

— Връзката е сигурна — прибави служителят.

— Добре — съгласи се Хари.

Паркира пред вратата на номер 7, внесе сака си, остави го на леглото и се огледа. В кухненския бокс имаше малка маса с два стола. Стаята щеше да му свърши работа.

Преди да тръгне, съблече синята си риза и я закачи в гардероба, в случай че остане и в сряда и се наложи да я носи пак. Отвори сака и извади черна блуза. Облече я, заключи стаята и се върна в колата си. Докато потегляше, от уредбата отново се носеше „Отвъд дъгата“.

Следващата му спирка беше Мантека и много преди да стигне в града, видя водонапорна кула с надпис „Козгроув Агрикълчър“. Фирмата се намираше на локално платно, успоредно на шосето. Състоеше се от сграда и огромен склад, пред който бяха паркирани десетки камиони и цистерни, готови да транспортират продукцията. От двете страни на комплекса се простираха лозя, които стигаха чак до извисяващата се на запад пепелявосива планина. Естественият пейзаж се нарушаваше единствено от стоманените гиганти, спускащи се по склоновете като нашественици от друг свят. Огромните ветрогенератори, докарани в Долината от Карл Козгроув.

След като подобаващо се впечатли от мащабността на империята Козгроув, Бош снижи нивото. Като се ориентираше по разпечатаните в събота карти, посети адресите от шофьорските книжки на Франсис Джон Даулър и Реджиналд Банкс. На нито едно от двете места нямаше нищо особено, освен че земята явно пак принадлежеше на Козгроув.

Банкс живееше в малка къща до бадемовата гора край Брънзуик Роуд. На картата нямаше обозначени пътища между Брънзуик на север и Хамит на юг и Хари реши, че зад дома на Банкс може да се влезе в гората и да се излезе на Хамит — естествено, след доста часове.

Къщата имаше нужда от боядисване, а прозорците — от измиване. Дори Банкс да живееше тук със семейството си, нямаше такива признаци. На двора бяха пръснати бирени шишета, всички на един хвърлей от веранда със стар диван с разпорени шевове. Виждаше се, че Банкс не е чистил след уикенда.

Последната спирка преди вечеря беше двойната каравана на Даулър със сателитна чиния на покрива. Намираше се в парк за каравани край локалното платно и от двете й страни имаше площадки за паркиране на тир, дълги колкото самата каравана. Тук живееха шофьорите на Козгроув.

Докато Бош наблюдаваше дома на Даулър, вратата под гаражния навес се отвори и отвътре се подаде жена и подозрително се вторачи в него. Детективът й махна като стар приятел и с това донякъде я разоръжи. Тя излезе на отбивката, като бършеше ръцете си в пешкир. Някогашният му партньор Джери Едгар наричаше този тип жени „петдесет плюс двайсет“ — петдесетгодишна, с двайсет кила отгоре.

— Търсиш ли някой? — попита жената.

— Да. Надявах се да заваря Франк вкъщи, ама виждам, че камиона му го няма. — Той посочи пустата площадка. — Ще се прибере ли скоро?

— Закара пратка сок в Америкън Кениън. Може да се наложи да изчака там, докато имат нещо за насам. Сигур ще се прибере до утре вечер. Ти кой си?

— Негов приятел съм, просто минавам оттук. Познаваме се отпреди двайсет години в Залива. Предай му много поздрави от Джон Багнъл.

— Ще му предам.

Хари не си спомняше дали името на жената на Даулър фигурира в събрания от Чу материал. Ако го знаеше, щеше да го използва, докато се сбогуваше с нея. Тя се обърна и тръгна към отворената врата. Под една от тентите на караваната Бош забеляза мотор с резервоар, боядисан като муха синя месарка, и предположи, че когато не кара гроздов сок с тира си, Даулър обича да се вози на „Харли Дейвидсън“.

Потегли с надеждата, че не е породил достатъчно подозрение, за да предизвика нещо повече от любопитство от страна на жената. Надяваше се също, че Даулър не е от съпрузите, които се обаждат вкъщи всяка вечер по време на командировка.

Предпоследната спирка от пътуването му в Централната долина го отведе в Стоктън, където спря на паркинга на „Стиърс“, ресторанта, превърнал се в лобно място на Кристофър Хендерсън.

Трябваше обаче да признае, че не е тук само заради разследването. Умираше от глад и цял ден си беше мечтал за една хубава пържола. Едва ли щеше да е по-вкусна от онази в „Крейте“ предишната събота вечер, но бе достатъчно гладен, за да опита.

Настаниха го на маса за двама до охладителя за вино и той избра мястото, от което можеше да наблюдава цялото заведение. По навик го правеше от съображения за сигурност, но и винаги се опитваше да се подготви за неочакван късмет. Карл Козгроув случайно можеше да се отбие да вечеря в собствения си ресторант.

През следващите два часа не видя познато лице, ала идването му тук си заслужаваше. Поръча си говежда пържола с картофено пюре и си облиза пръстите. И изпи чаша мерло „Козгроув“, което идеално вървеше с месото.

По едно време обаче джиесемът му зазвъня и високият сигнал отекна в помещението. Беше усилил звука докрай, за да е сигурен, че ще го чуе в колата, и после бе забравил да го настрои на обичайната ненатрапчива вибрация. Другите клиенти го гледаха намръщено. Една жена дори презрително поклати глава — очевидно го смяташе за простак от големия град.

Простак или не, Бош отговори, защото видя на дисплея, че кодът е 404 — Атланта. Както и очакваше, обаждаше се Шарлот Джексън, на която бе оставил съобщение. Само с няколко въпроса установи, че и тя не е онази, която търси. Благодари й и затвори, после се усмихна и кимна на жената, която бе поклатила глава на лошите му обноски.

Отвори папката и зачеркна четвъртата Шарлот Джексън. Сега оставаха само две възможности, номер три и седем, а дори не знаеше телефона на едната.

Когато излезе на паркинга, навън вече тъмнееше. Изпитваше умора от дългото шофиране и се поколеба дали да не подремне около час в колата, но се отказа. Трябваше да продължи.

Мина зад форда и вдигна поглед към небето. Нямаше луна, ала звездите над Централната долина сияеха ярко в безоблачната нощ. Това не му хареса. Трябваше му тъмнина.

Отвори багажника.

27.

Когато подмина портала на имението на Козгроув, угаси фаровете. По Хамит Роуд нямаше нито една друга кола. Той измина още двеста метра и когато пътят леко зави надясно, спря отстрани.

Вече беше изключил вътрешното осветление и когато отвори вратата, купето остана тъмно. Излезе в хладната нощ, огледа се и се ослуша. Цареше пълна тишина. Бош бръкна в джоба на дънките си, извади сгънато на две квадратно листче и го пъхна под чистачката. На листчето пишеше:

Носеше гумените ботуши, които бе взел от един от кашоните в багажника. Имаше и фенерче, което се надяваше да не се наложи да използва. Спусна се по еднометровия Банкст и предпазливо навлезе във водата, над която се издигаше бадемовата гора. Около краката му плъзнаха искрящи вълнички.

Имаше намерение да се върне при портала и да продължи успоредно на пътя към къщата на Козгроув. Не знаеше точно какво ще прави или ще търси там. Следваше инстинкта си, който му подсказваше, че богаташът, със своите пари и влияние, е в дъното на нещата.

Усещаше, че трябва да се доближи до него, да види къде и как живее.

Водата беше дълбока само няколко сантиметра, но ботушите му затъваха в тинята и това затрудняваше напредването му. На няколко пъти едва не се изхлузиха от краката му.

Звездите се отразяваха във водната повърхност и му се струваше, че се вижда отвсякъде. На всеки двайсетина метра се прикриваше под някое дърво, за да си почине и да се ослуша. Мъртвешката тишина не се нарушаваше дори от жужене на насекоми. Само в далечината се разнасяше някакъв звук, ала Бош не знаеше какво го издава — беше равномерно свистене, което можеше да е от водна помпа.

След известно време започна да се чувства като в лабиринт. Дърветата бяха високи почти десет метра и изглеждаха абсолютно еднакви. Освен това бяха посадени в поразително прави редици. Накъдето и да погледнеше, виждаше едно и също. Започваше да се опасява, че ще се изгуби, и му се искаше да е взел нещо, с което да маркира пътя си.

След половин час най-после се добра до входа на имението. Вече беше изтощен, ботушите му сякаш бяха от бетон, ала реши да не се отказва и продължи нататък, като се придвижваше от дърво до дърво в първата успоредна на пътя редица.

След почти цял час видя светлините на имението между клоните на последните няколко редици бадеми. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше свистящият звук.

Стигна до края на гората, приклекна край банкета и се огледа. Сградата представляваше вариант на френско шато. Беше висока само два етажа, но скатовете на покривите бяха стръмни и по ъглите се издигаха кули. Заприлича му на умалена версия на лосанджелиския хотел „Шато Мармон“.

Отвън я осветяваха прожектори, насочени нагоре. Отпред имаше голямо обръщало и отбивка, която завиваше зад главната сграда. Детективът предположи, че гаражът е отзад. Не се виждаха коли и той установи, че всички светлини, които е видял през гората, са външни. Вътре цареше мрак и като че ли нямаше никого.

Изправи се, изкатери се по банкета, тръгна към къщата и скоро се озова на издигнат бетонен квадрат. Буквата X в средата показваше, че това е хеликоптерна площадка. Продължи нататък, като се движеше право към сградата, но някаква промяна в периферното му зрение го накара да погледне наляво към едно ниско хълмче.

Отначало не забеляза нищо. Шатото беше толкова ярко осветено, че звездите едва се виждаха и всичко наоколо изглеждаше черно като в рог. После обаче отново зърна движение — високо над хълма. Изведнъж разбра, че това са тъмните перки на ветрогенератор, които цепеха въздуха и за миг засенчваха слабата звездна светлина.

Свистенето, което чуваше по време на придвижването си през гората, идваше от ветрогенератора. Козгроув до такава степен вярваше в силата на вятъра, че бе издигнал един от железните си гиганти в собствения си заден двор. Бош предположи, че прожекторите, осветяващи шатото отвън, работят с ток от ветровете, които неуморно кръстосваха Долината.

Отново насочи вниманието си към осветената сграда и почти моментално го обзе колебание, съмнение в правилността на действията му. Човекът, който живееше зад тези стени, беше достатъчно умен и богат, за да впрегне вятъра. Живееше зад стена от пари и фаланга — не, цяла армия — дървета. Нямаше нужда да огражда огромното си имение, защото знаеше, че гората ще уплаши всеки натрапник, който посмее да я пресече.

Живееше в замък със защитен ров и кой бе Бош, та да си мисли, че може да го надвие? Дори не знаеше точния характер на престъплението. Анеке Йесперсен беше мъртва и Хари следваше инстинкта си. Нямаше никакви улики. Само едно съвпадение с двайсетгодишна давност и нищо повече.

Изведнъж го връхлетя вълна от механичен шум и вятър и иззад гората се появи хеликоптер и увисна вън въздуха. Бош се затича обратно към дърветата, изпързаля се надолу по банкета и отново се озова в тинята. Погледна назад и видя, че вертолетът, черен силует на фона на тъмното небе, се спуска към площадката. Под корпуса се включи прожектор, който освети огромната буква X. Детективът се приведе още по-ниско и продължи да наблюдава машината, която сякаш се бореше с вятъра в опит да не се отклони от отвесното си приземяване. Кацна бавно и леко, прожекторът угасна и воят на двигателя утихна.

Роторите се завъртяха още няколко пъти и спряха. Лявата врата се отвори и от вертолета слезе някой. Бош се намираше на поне трийсет метра и виждаше само човешка фигура, която определи като мъжка. Пилотът отиде при задната врата и я отвори. Хари очакваше да слезе друг човек, но оттам изскочи куче. Мъжът извади отвътре раница, затвори вратата и закрачи към шатото.

Кучето се затича подире му, ала след няколко метра внезапно спря и се обърна точно към мястото, където се криеше Бош. Детективът виждаше, че е едро, но в тъмнината не можеше да определи породата. Първо го чу да изръмжава, после животното се стрелна към него.

Хари се вцепени. Нямаше къде да избяга. Зад него имаше тиня. Притисна се още по-плътно към банкета, като си мислеше, че гневното животно може да го прескочи и да затъне в калта.

И измъкна пистолета от пояса си. Ако кучето не спреше, той щеше да го спре.

— Козмо! — извика мъжът от алеята към имението.

Кучето се закова на място и задните му крака се хлъзнаха.

— Ела тук!

Кучето погледна Бош и на него му се стори, че за миг зърва очите му да проблясват в червено. После се втурна към господаря си. Въпреки това получи наказание.

— Лошо куче! Няма да ми бягаш! И никакъв лай!

Мъжът плесна кучето по задника и то приклекна в покорна поза. Допреди миг беше готово да прегризе гърлото на Бош. Сега Хари дори го съжаляваше.

Детективът изчака мъжът и кучето да влязат в шатото и тръгна обратно през гората с надеждата, че няма да се изгуби по пътя към колата си.

Прибра се в мотел „Блу Лайт“ към единайсет. Влезе направо в банята, съблече мокрите си и кални дрехи и ги хвърли във ваната. Тъкмо се канеше да пусне душа, когато чу вибрирането на джиесема си — след инцидента в „Стиърс“ беше намалил звука.

Върна се в стаята с твърдия като картон пешкир, увит около кръста му. Изписването на номера беше блокирано. Хари седна на леглото и прие повикването.

— Бош.

— Аз съм, Хари. Всичко наред ли е?

Дейвид Чу.

— Да, защо?

— Щото не ми се обаждаш и не отговаряш на имейлите ми.

— Цял ден бях на път и не съм си проверявал пощата. Току-що се прибрах в мотела и още не съм сигурен дали има безжичен интернет.

— Нали имаш имейл в джиесема, Хари!

— Да, знам, ама е голям зор с паролата и всичко останало. Прекалено е малък и не обичам да го ползвам за това. Пиша само есемеси.

— Както и да е. Искаш ли да ти разкажа какво съм ти пратил?

Бош беше зверски уморен. Изтощението от целодневното шофиране и джапането из бадемовата гора се просмукваше до мозъка на костите му. Мускулите на бедрата го боляха от дългото ходене в лепкавата тиня. Искаше да се изкъпе и да си легне, но въпреки това прие предложението на партньора си.

— Има две неща — започна Чу. — Първо, установих доста здрава връзка между две от имената в списъка, който ми даде.

Хари се огледа за бележника си и се сети, че го е оставил в колата. Точно сега нямаше как да излезе и да го вземе.

— Казвай!

— Нали знаеш, че Дръмънд се кандидатира за Конгреса?

Да, днес видях един билборд, но нищо повече.

— Защото изборите са догодина. Положението няма скоро да стане напечено. Пък и той още няма съперник. Сегашният конгресмен се пенсионира и Дръмънд сигурно е обявил кандидатурата си отрано, за да сплаши конкуренцията.

— И какво от това? Каква е връзката?

— Козгроув. Лично той и „Козгроув Агрикълчър“ са два от най-големите спонсори на предизборната му кампания. Намерих подадения от него доклад, когато е обявявал кандидатурата си.

Бош кимна. Партньорът му имаше право за връзката между двама от съучастниците. Сега само трябваше да разкрие в какво са участвали.

— Чуваш ли ме, Хари? Само да не вземеш да ми заспиш!

— Не съм много далече от това. Браво, Дейв. Щом го подкрепя сега, сигурно е подкрепил и двете му предизборни кампании за шериф.

— И аз така си мислех, обаче тези данни още не са достъпни онлайн. Може би ще успееш да ги получиш от окръжния архив.

Бош поклати глава.

— Не, градчето е малко. Ако го направя, ще стигне и до двамата, а още не искам да ги подплашвам.

— Ясно. Как върви при тебе?

— Върви. Днес бях само на разузнаване. Утре ще се задействам по-сериозно. Какво е второто нещо? Каза, че имало две неща.

Чу не отговори веднага и Хари разбра, че втората новина няма да е добра.

— О’Тул ме повика днес в кабинета си.

Естествено О’Тул.

— Какво искаше?

— Интересуваше се върху какво работя, обаче съм сигурен, че се тревожеше за твоята „отпуска“. Пита ме дали знам къде си заминал, такива неща. Казах му, че доколкото ми е известно, боядисваш у вас.

— Боядисвам значи. Добре, ще го запомня. Предупреждаваш ли ме за това в имейла?

— Да, пратих го веднага след обедната почивка.

— Не ми пращай такива съобщения. Просто ми се обаждай. Кой знае докъде ще стигне О’Тул, ако иска да разкара някой от отдела.

— Добре, Хари, няма. Съжалявам.

Джиесемът сигнализира за ново повикване. Бош погледна дисплея и видя, че е дъщеря му.

— Не се тревожи за това, Дейв, но сега трябва да затварям. Дъщеря ми ме търси. Ще поговорим утре.

— Добре, Хари, гледай да поспиш.

Бош превключи на второто повикване. Мади говореше тихо, почти шепнешком.

— Как мина денят ти, тате?

Той за миг се замисли какво да й каже.

— Всъщност малко скучно. А твоят?

— И моят. Кога се прибираш?

— Ами… Чакай да видим, утре имам още малко работа. Няколко разговора. Тъй че сигурно няма да е преди сряда. В твоята стая ли си в момента?

— Аха.

Което означаваше, че е сама и Хана не я чува. Бош се отпусна на възглавниците. Въпреки че бяха тънки и твърди, му се сториха като в „Риц-Карлгън“.

— Е, как върви с Хана? — попита той.

— Май нормално.

— Сигурна ли си?

— Искаше да ме накара да си легна рано. Към десет.

Бош се усмихна. Последиците му бяха известни. Резултатът от ранното събуждане на една тийнейджърка не се различаваше от опита да я пратиш рано в леглото.

— Преди да замина й казах да те остави сама да решаваш тези неща. Мога пак да поговоря с нея, да й напомня, че познаваш собствения си биологичен часовник.

Тя му беше изтъкнала този аргумент, когато Хари направи същата грешка като Хана.

— Не, няма нужда. Ще се оправя.

— А какво вечеря? Само не ми казвай, че пак си поръчала пица!

— Не, тя сготви и беше много вкусно.

— Какво?

— Пиле със сметана. И макарони със сирене.

— Трябва да си направим макарони със сирене.

— Тя ги готви по друг начин.

Което означаваше, че нейните й харесват повече. Бош усети, че заспива, и се опита да се стигне.

— Ами, то си зависи от готвача. Всеки готви както си знае.

— Така е. Казах й, че утре ще сготвя аз, ако нямам много домашни.

— Хубаво. А аз може да сготвя в сряда.

И се усмихна. Предполагаше, че дъщеря му също се усмихва.

— Да, нудълси. Божичко, нямам търпение.

— И аз. Трябва да лягам, миличка. Утре ще се чуем, нали?

— Да, тате. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя затвори и Бош чу трите изпиуквания при прекъсването. Остана легнал, неспособен да се изправи. Осветлението беше включено, ала той затвори очи и заспа за секунди.

Сънува безкраен поход през калта. Само че вместо бадеми имаше изгорели стволове с остри черни клони, които се протягаха към него като ръце. В далечината се чуваше яростен кучешки лай. И колкото и бързо да бягаше, кучето все повече го настигаше.

28.

Вибриращият на гърдите му джиесем го измъкна от дълбокия съм. Първата му мисъл беше, че е дъщеря му — или някакъв проблем, или ядосана на Хапа. Часовникът на нощното шкафче показваше 04.22.

Той вдигна телефона, но не видя снимката на Мади с изплезен към него език, която се появяваше при нейните обаждания. Погледна номера на дисплея и видя, че кодът е 404. Атланта.

— Детектив Бош.

Надигна се и се огледа за бележника си, ала отново се сети, че го е оставил в колата. Установи, че е гол, само на кръста му беше увит пешкир.

— Казвам се Шарлот Джексън и вчера сте ми оставили съобщение. Получих го късно сноши. Много ли е рано при вас?

Главата му се проясни. Спомни си разговора в ресторанта с Шарлот Джексън номер четири. Това трябваше да е номер три. Последното останало обаждане. Жената живееше на Ора Авеню в Източна Атланта.

— Няма проблем, госпожо Джексън — отвърна Бош. — Радвам се, че ми се обаждате. Както ви казах и в съобщението, аз съм детектив от Лосанджелиското полицейско управление. Работя в отдел „Неприключени следствия“, в който разследваме стари престъпления, ако това ви говори нещо.

— Гледала съм „Забравени досиета“ по телевизията. Много хубав сериал.

— Добре, вижте, разследвам едно старо убийство и се опитвам да се свържа с някоя си Шарлот Джексън, която през деветдесет и първа е служила в армията и е участвала в „Пустинна буря“.

Последва мълчание, но Бош изчака отговора й.

— Ами… това съм аз. Но не познавам никой в Лос Анджелис, нито пък някой мой познат е бил убит. Адски странно.

— Да, разбирам, и съм наясно, че всичко това може да ви се стори смущаващо. Ако се съгласите да ви задам няколко въпроса, нещата може би ще ви се поизяснят.

Отново зачака отговор. Не получи.

— Госпожо Джексън? Чувате ли ме?

— Да, чувам ви. Задайте въпросите си. Нямам много време, скоро трябва да тръгвам за работа.

— Добре тогава, ще се опитам да съм по-кратък. Първо, това вашият домашен номер ли е, или джиесем?

— Джиесем. Нямам друг номер.

— Добре. Казахте, че сте служили във въоръжените сили и сте участвали в „Пустинна буря“. В какви войски сте служили?

— В Сухопътни.

— Още ли сте на служба?

— Не.

Каза го така, като че ли въпросът му е глупав.

— В коя база бяхте, госпожо Джексън?

— В Бенинг.

Когато служеше в армията, Бош също беше прекарал известно време във Форт Бенинг. Последната спирка преди Виетнам. Затова знаеше, че е на два часа път с кола от Атланта, първата дестинация на Анеке Йесперсен в Съединените щати. Започваше да изпитва усещането, че се приближава до нещо. Скоро щеше да изплува някаква скрита истина. Опита се да придаде на гласа си хладнокръвно звучене.

— Колко време бяхте в Персийския залив?

— Общо около седем месеца. Първо в Саудитска Арабия за „Пустинен щит“, после се прехвърлихме в Кувейт за сухопътната операция. „Пустинна буря“.

Всъщност изобщо не съм била в Ирак.

— През това време излизали ли сте в отпуск и били ли сте на круизния кораб „Сауди Принсес“?

— Разбира се — потвърди Джексън. — Всъщност всички ходеха там в един или друг момент. Това какво общо има с убийството в Лос Анджелис? Наистина не разбирам защо ме търсите и както казах, трябва да ходя на работа, тъй че…

— Госпожо Джексън, уверявам ви, че имам основание да ви безпокоя и е възможно да ни помогнете да разкрием убиеца. Може ли да ви попитам как се издържате сега?

— Работя в Центъра за медиация в Атланта. Намира се в Инман Парк.

— Адвокатка ли сте?

— Не. Господи, не.

Същият тон, като че ли Бош е задал глупав или очевиден въпрос, въпреки че той разговаряше с нея за пръв път.

— Какво работите в Центъра за медиация?

— Медиатор съм и шефът ми не обича да закъснявам. Вече трябва да тръгвам.

Бош някак си се беше отдалечил от основната цел на разговора. Такова изместване на посоката винаги го ядосваше. Приписа го на факта, че обаждането го е събудило.

— Само още няколко въпроса. Много е важно. Да се върнем на „Сауди Принсес“. Спомняте ли си кога сте били на кораба?

— Беше през март, точно преди моята част да се върне в Щатите. Тогава си мислех, че нямаше да отида, ако знаех, че само месец по-късно ще съм си в Джорджия. Обаче в армията не ме предупредиха и затова излязох в тридневен отпуск.

Хари кимна. Бяха се върнали на верния път. Сега просто трябваше да продължат по него.

— Спомняте ли си дали ви е интервюирала една журналистка? Анеке Йесперсен.

Отговорът на Джексън се забави съвсем малко.

— Холандката ли? Да, помня я.

— Датчанка. За една и съща жена ли става дума? Бяла, руса, красива, около трийсетгодишна?

— Да, да, само веднъж са ме интервюирали. Холандка, датчанка — помня, че се казваше така. Спомням си и нея.

— Добре, къде ви интервюира, спомняте ли си?

— Бях в един бар. Не помня кой, обаче беше до басейна. Постоянно киснех там.

— Спомняте ли си нещо друго за интервюто?

— За интервюто ли? Ами, не. Тя ми зададе само няколко кратки въпроса. Интервюира много хора. А наоколо беше шумно и всички бяха пияни, нали разбирате?

— Разбирам.

Сега беше моментът. Единственият въпрос, който всъщност трябваше да й зададе.

— След това виждали ли сте пак Анеке?

— Ами, първо я видях на другата вечер. На същото място. Само че не интервюираше никого. Каза, че пратила репортажа си или поне снимките и сега си почивала. Оставали й още два дни на кораба и повече нямало да работи.

Бош не очакваше да чуе такова нещо. Замисли се за пътуването на Йесперсен до Атланта.

— Защо разпитвате за нея? — попита Джексън. — Тя ли е убитата?

Да. Преди двайсет години, в Лос Анджелис.

— О, божичко!

— По време на безредиците през деветдесет и втора. Една година след „Пустинна буря“.

Изчака да види дали жената ще реагира, но отсреща му отговори само мълчание.

— Струва ми се, че по някакъв начин е свързано с кораба — продължи Бош. — Спомняте ли си нещо друго за нея? Пияна ли беше, когато сте я видели на другия ден?

— Не знам дали е била пияна. Обаче държеше бутилка. Всъщност и двете държахме шишета. Това правехме на оня кораб. Наливахме се.

— Ясно. Спомняте ли нещо друго?

— Помня само, че каквато си беше руса сексбомба, на нея й беше по-трудно да държи момчетата на разстояние, отколкото на която и да е от нас.

„Нас“ означаваше жените в бара и на кораба.

— Точно това ме попита, когато дойде да ме види в Бенинг.

Бош се вцепени. Не издаваше никакъв звук, дори не дишаше. Чакаше. И тъй като не последва нищо повече, се опита предпазливо да доизкопчи историята.

Кога беше това?

— Около година след „Бурята“. Оставаха ми само две седмици до уволнението. Тя някак си ме откри и дойде в базата, зададе ми цял куп въпроси.

— Точно какво ви пита, спомняте ли си?

— Разпитва ме за втория ден, нали разбирате, когато не беше на работа. Първо ме пита дали съм я видяла и аз казах: „Да, не си ли спомняш?“ После ме попита с кого е била и кога за последен път съм я мяркала.

— И вие какво й отговорихте?

— Помнех, че тя тръгна с няколко от момчетата. Отиваха на дискотека, а не мен не ми се ходеше. След това я видях чак във Форт Бенинг.

— Попитахте ли я защо ви пита за това?

— Не. Подозирах каква е причината.

Бош кимна. Сигурно тъкмо затова жената си спомняше последния разговор толкова ясно след двайсет години.

— Нещо й се е случило на кораба каза той.

— И аз така мисля — потвърди Джексън. — Обаче не я разпитвах за подробности. А и тя едва ли щеше да ми ги разкаже. Искаше само отговори. Искаше да знае с кого е била.

Хари си помисли, че вече разбира много от загадките в това дело. Какво военно престъпление е разследвала Анеке Йесперсен и защо не е споделила с никого какво прави. Обзе го още по-силна тъга за жената, която всъщност не познаваше.

— Разкажете ми за мъжете, с които е отишла на дискотека. Колко бяха?

— Не помня, трима-четирима.

— Спомняте ли си нещо друго за тях? Каквото и да е?

— Бяха от Калифорния.

Бош отново се вцепени — отговорът проехтя в главата му като камбана.

— Това ли е всичко, детектив? Трябва да тръгвам.

— Още съвсем малко, госпожо Джексън. Много ми помагате. Откъде знаете, че мъжете са били от Калифорния?

— Нямам представа. Просто го знам. Сигурно са ни казали, защото знаех, че са калифорнийци. Точно това й казах, когато ме посети в базата.

— Спомняте ли си имена, нещо друго?

— Не, вече не. Оттогава мина цяла вечност. И това, което ви разказах — спомням си го само защото тя дойде в базата.

— Ами навремето? Помните ли дали сте й казали името на някой от онези мъже?

Последва дълга пауза.

— Не си спомням дали съм ги знаела. Тъй де, може и да съм знаела малките им имена, когато бяхме на кораба, но нямам представа дали съм си ги спомняла след цяла година. На кораба имаше адски много мъже. Спомням си само, че бяха от Калифорния и им викахме „тираджиите“.

— Тираджиите ли?

— Да.

— Защо сте ги наричали така? Да не са ви казали, че карат камиони?

— Може, обаче си спомням, че имаха и татуирани камиони, нали разбирате?

Бош кимна — не в отговор на нейния въпрос, а в потвърждение на собствените си мисли.

— Да, разбирам. Значи онези мъже са имали такива татуировки, така ли? Къде?

— На раменете. На кораба беше горещо и бяхме на бара край басейна, тъй че или са били голи до кръста, или са били по потници. Поне двама от тях имаха еднакви татуировки, затова ние, момичетата в бара, искам да кажа, почнахме да им викаме „тираджиите“. Не си спомням повече подробности, а и вече закъснях за работа.

— Добре, госпожо Джексън. Нямам думи да ви изразя благодарността си.

— Те ли са я убили?

— Още не знам. Имате ли имейл?

— Разбира се.

— Може ли да ви пратя един линк? Снимка в уебсайт — на нея са неколцина мъже на борда на „Сауди Принсес“. Бихте ли я погледнали, за да ми кажете дали познавате някой от тях?

— Може ли да го направя от работа? Трябва да тръгвам.

— Да, няма проблем. Ще ви пратя линка веднага щом затворим.

— Добре.

Тя му продиктува имейл адреса си и Хари го записа в оставения на нощното шкафче мотелски бележник.

— Благодаря, госпожо Джексън. Съобщете ми за снимката колкото може по-скоро.

Затвори, отиде при масата в кухненския бокс, включи лаптопа си и се свърза с безжичната мрежа на къщата зад мотела. Като прилагаше умения, усвоени от своя партньор и дъщеря си, откри линка на снимката в уебсайта на 237-а рота и го прати по имейла на Шарлот Джексън.

После отиде до прозореца и погледна навън. Още нямаше и намек за разсъмване. През нощта паркингът някак си почти се беше напълнил. Реши да вземе душ и да се приготви за деня, докато чака отговора за снимката.

След двайсет минути, докато се бършеше с пешкир, пран хиляди пъти, чу компютърния сигнал за получен имейл и отиде да го прочете. Шарлот Джексън му отговаряше:

Мисля, че са те. Не съм сигурна, но така ми се струва. Татуировките са същите, както и корабът. Само че беше много отдавна и бях пила. И все пак смятам, че са те.

Бош седна на масата и препрочете имейла. Изпитваше едновременно все по-силен страх и възбуда. Шарлот Джексън не ги беше разпознала категорично, но и това стигаше. Събития отпреди двайсет и повече години си заставаха по местата с яростна бързина. Ръката на миналото се пресягаше през времето и не се знаеше кого и как ще сграбчи и повали.

29.

Бош прекара утрото в стаята си — излезе само да си купи кутия мляко и донъти за закуска от магазина оттатък паркинга. Закачи на вратата табелката „Не ме безпокойте“, обади се на дъщеря си преди да е тръгнала за училище, после се чу и с Хана. И двата разговора бяха кратки и общо взето се свеждаха до пожелания за приятен ден. След това се захвана за работа и през следващите два часа подробно актуализира резюмето на разследването. Щом свърши, прибра лаптопа и всички документи в раницата си.

Преди да излезе, подготви стаята си. Избута леглото до едната стена, за да освободи пространство под лампата на тавана, и пренесе там масата от кухненския бокс. Накрая свали абажурите на двете нощни лампи и ги обърна така, че да осветяват лицето на онзи, кой то седи от лявата страна на масата.

На прага бръкна в задния джоб на панталона си, за да се увери, че не е забравил ключа от стаята, и напипа пластмасовия ключодържател и още нещо.

Когато го извади, видя, че е визитката на детектив Менденхол.

Помисли си дали да й позвъни и да провери дали с ходила в Сан Куентин, както беше казала на Хана. После се отказа и реши да се съсредоточи върху инерцията, набрана след разговора с Шарлот Джексън. Прибра картичката, отвори вратата, намести табелката „Не ме безпокойте“ и излезе.

Това беше стандартен следователски подход. Най-добрият и най-бърз начин да разкриеш едно престъпно сдружение е да намериш най-слабото звено във веригата и да го използваш. Когато се скъса една брънка, цялата верига се разпада.

Най-слабото звено обикновено се оказваше човек. Бош смяташе, че си има работа с престъпно сдружение отпреди двайсет години, в което участват най-малко четирима души, може би петима. Единият бе мъртъв, двама се намираха под закрилата на властта, парите и закона. Оставаха Франсис Джон Даулър и Реджиналд Банкс.

Даулър отсъстваше от града и Хари не искаше да чака връщането му. Трябваше да запази инерцията си. Оставаше Банкс, не само по подразбиране, но и защото детективът смяташе, че тъкмо той се е обаждал преди десет години да се интересува за хода на следствието. Което предполагаше тревога. Страх. А това бяха признаци за слабост, която Бош можеше да използва.

След ранен обяд в „Ин & Аут Бъргър“ на Йосемити Авеню и отбиване до един недалечен „Старбъкс“ Хари се върна на Кроус Ландинг Роуд на същото място до тротоара, от което можеше да наблюдава Реджиналд Банкс на работното му място.

Не го видя на бюрото, на което бе седял предишния ден. Другият продавач си беше там, но не и Банкс. Бош обаче търпеливо изчака и след двайсет минути бившият гвардеец се появи от една задна стая, носеше чаша кафе. Седна, натисна шпацията на клавиатурата си и проведе поредица телефонни разговори, като всеки път прокарваше показалец по компютърния екран. Детективът предположи, че се обажда наслуки на бивши клиенти, за да провери дали са готови да сменят стария си трактор с нов.

Хари го наблюдава в продължение на половин час, като междувременно обмисляше плана си. Когато вторият продавач отиде да обслужи клиент, Бош реши, че моментът е настъпил. Слезе от колата, пресече улицата, влезе в шоурума и се насочи към градинския трактор до бюрото, на което седеше и разговаряше по телефона Банкс.

Започна да обикаля машината, четириколесен двуместен градински трактор с малко ремарке. На пластмасова стойка отстрани имаше табела с цената. Както и се очакваше, Банкс скоро затвори телефона и попита високо:

— „Гейтър“ ли търсиш?

Хари се обърна и го погледна, като че ли го е забелязал едва сега.

— Може би — отвърна той. — Имате ли? Ама втора ръка?

Банкс се изправи. Носеше спортно сако и вратовръзка с разхлабен възел. Дойде при детектива и погледна трактора, сякаш му беше приятел.

— Това е най-добрият модел от серията. Двойно предаване, инжекцион, четиритактов двигател, тъй че е тих… и… я да видим… настройващи се амортисьори, дискови спирачки и най-страхотната гаранция, каквато ще намериш за такива красавци. Всичко, каквото ти трябва. Върви като танк, но наред с това имаш комфорта и надеждността на „Джон Диър“. Между другото, аз съм Реджи Банкс.

Протегна ръка и Бош я стисна.

— Хари.

— Много ми е приятно да се запознаем, Хари. Искаш ли да ти покажа проспекта?

Бош се усмихна като нервен купувач.

— Знам, че има всичко, каквото ми трябва. Само не знам дали искам да е чисто нов. Нямах представа, че тия неща са толкова скъпи. Почти колкото нова кола.

— Обаче си струва всеки цент. Освен това имаме програма за отстъпки, което намалява цената.

— И колко е тая отстъпка?

— Петстотин в брой и двеста и петдесет в талони за сервиз. Мога да поговоря с управителя да смъкнем още някой и друг долар. Само че няма да е много. Продаваме доста от тия градински трактори.

— Добре де, но защо са ми талони за сервиз, щом твърдиш, че вървял като танк?

— За поддръжка и ремонти, мой човек. Тия талони ще ти покрият поне две години, нали си чат к’во искам да кажа?

Бош кимна и се вторачи в малкия трактор, като че ли обмисляше предложението. После попита:

— Значи нямате втора ръка, а?

— Може да поогледаме отзад.

— Няма да е зле. Поне ще мога да кажа на жената, че съм проверил всичко налично.

— Така трябва. Само да взема ключовете.

Банкс влезе в кабинета на управителя до задната стена на шоурума и след малко се върна с голяма връзка ключове. Поведе Бош по коридора към дъното на сградата и излязоха на ограден паркинг, на който имаше употребявани трактори. Градинските бяха подредени до задната стена.

— Ей ги там — каза Банкс. — За отдих или за работа?

Бош не разбра точно какво го пита, затова не отговори. Държеше се така, сякаш не е чул въпроса, хипнотизиран от лъскавите машини.

— Ферма ли имаш, или просто си падаш по офроуда? — изясни нещата продавачът.

— Наскоро си купих лозе край Лодай. Трябва ми нещо, което да минава между редовете и да стигам бързо дотам. Прекалено съм стар да вървя пеша толкова далече.

Банкс кимна, за да покаже, че тази история му е позната.

Джентълмен фермер, а?

— Нещо такова, да.

— Всички купуват лозя, защото е гот да си във винарския бизнес. Моят шеф тука, собственикът де, и той има много лозя в Лодай. Знаеш ли го масива на Козгроув?

Хари кимна.

— Няма как да го пропуснеш. Обаче самия него не го познавам. Аз съм дребна риба.

— Добре де, все отнякъде трябва да почнеш, нали така? Сигурно ще измислим нещо тук. Кой от тия красавци ти харесва?

И посочи шестте градински трактора. На Бош му изглеждаха абсолютно еднакви. Всичките бяха зелени и доколкото можеше да прецени, единствените разлики помежду им бяха дали ремаркето им е с каната, или с цял кафез и до каква степен е очукано. Тук нямаше лъскави пластмасови стойки с цени.

— Произвеждат ги само в зелено, тъй ли? — попита той.

— В момента втора ръка имаме само зелени отвърна Банкс. — Това е „Джон Диър“. Гордеем се със зеления цвят. Но ако се навиеш на нещо ново, може да ти го поръчаме в камуфлаж.

Детективът кимна замислено и каза:

— Искам с цял кафез.

— Добре, безопасността на първо място отбеляза продавачът. — Правилен избор.

— Да — потвърди Бош. — Винаги безопасността на първо място. Хайде пак да погледнем оня трактор вътре.

— Няма проблем.

Един час по-късно Хари се върна в колата си, след като уж реши да купи градинския трактор в шоурума, но накрая се разколеба и каза, че трябвало да си помисли. Банкс се ядоса, че е пропуснал продажбата, но все пак му даде визитката си и му каза да се обади; обеща да помоли направо големия шеф за по-сериозна отстъпка през главата на управителя. С шефа били много гъсти, приятелството им датирало от двайсет и пет години.

Бош не целеше с тази среща нищо друго, освен да влезе в пряк контакт с бившия гвардеец, да го прецени и евентуално мъничко да наруши душевния му комфорт. Щеше да направи същинския си ход по-късно, когато започнеше изпълнението на втората част от плана си.

Запали колата и потегли, в случай че Банкс го наблюдава. След две преки направи обратен завой, върна се към представителството и спря до тротоара на половин пряка от него, пак така, че да вижда бюрото на продавача.

До края на деня така и не се появи друг купувач. От време на време Банкс говореше по телефона и работеше на компютъра, ала едва ли с особен успех, поне според Бош. Въртеше се нервно на мястото си, барабанеше с пръсти по плота и час по час ходеше да пълни чашата си с кафе. Хари го видя на два пъти скришом да си сипва в кафето от една половинлитрова бутилка, извадена от чекмеджето на бюрото.

Точно в шест Банкс и останалите служители затвориха офиса и си тръгнаха. Бош знаеше, че Банкс живее на север от Модесто, в Мантека, така че подкара форда, подмина представителството и обърна малко по-нататък, за да е в нужната посока да го проследи до вкъщи.

Банкс се качи в сребриста тойота и потегли ма север, както се очакваше. После обаче изненада Хари, като зави наляво по Хач Роуд и се отдалечи от шосе 99. Отначало детективът си помисли, че минава по пряк път, но скоро му стана ясно, че се е излъгал. По шосето вече щяха да са стигнали в Мантека.

Озоваха се в район, който представляваше комбинация от промишлена зона и жилищен квартал. От едната страна плътно една до друга бяха наблъскани бедняшки и средноимотни къщи, а от другата се точеше безкрайна върволица автоморги и фирми за рециклиране на коли за скрап.

Бош поизостана, защото се опасяваше Банкс да не го забележи, и го изгуби от поглед, когато Хач Роуд се изви покрай река Туалъми.

Увеличи скоростта и излезе от завоя, ала тойотата я нямаше. Продължи нататък, настъпи газта и със закъснение го осени, че преди малко е подминал клуб на ВВЧ — Ветерани от войните в чужбина. Интуитивно намали и обърна, после спря на паркинга на заведението. Веднага видя сребристата тойота до сградата. Предположи, че Банкс пътьом се е отбил да обърне едно и не иска никой да разбере.

Влезе в слабо осветения бар и се огледа. Нямаше нужда.

— Ей, здрасти!

Беше Банкс. Седеше сам на бара. Спортното сако и вратовръзката му бяха изчезнали. Младата барманка тъкмо слагаше пред него пълна чаша.

Хари се престори на изненадан.

— О, ти ли си?… Реших да ударя едно бързо, преди да продължа на север.

Банкс му даде знак да се настани на столчето до него.

— Добре дошъл в клуба.

Бош се приближи, като вадеше портфейла си.

— Отдавна съм в клуба.

Извади ветеранската си карта и я подхвърли на бара. Преди барманката да успее да я провери, Банкс я грабна, погледна я и изсумтя:

— Нали каза, че името ти е Хари?

— Да, така ми викат.

— Йе… ро… Какво е това шантаво име?

— Йеронимус. Така се е казвал един някогашен художник.

— Нищо чудно, че предпочиташ да ти викат Хари.

Банкс подаде картата на барманката.

— Гарантирам за него, Лори. Свестен пич е.

Лори хвърли бегъл поглед на картата и я върна на Бош.

— Хари, да ти представя Трите Л — каза продавачът. — Лори Лин Лукас, най-добрата барманка в бранша.

Бош й кимна и седна на стола до него. Май беше успял. Съвпадението не събуждаше подозрения у Банкс. А ако продължеше да се налива, изобщо нямаше да заподозре нищо.

— Пиши поръчката му на моята сметка, Лори — заяви Банкс.

Хари му благодари и си поръча бира. След миг пред него се появи леденостудена бутилка и Банкс вдигна чашата си за наздравица.

— За нас — бойците!

Чукнаха се и Банкс изгълта една трета от скоча си на една глътка. Бош забеляза, че носи голям военен часовник с различни датчици, и се зачуди как се съвместява това с продажбата на трактори.

Банкс го погледна с присвити очи.

— Чакай да се сетя. Виетнам.

Хари кимна и попита:

— А ти?

— „Пустинна буря“, готин. Първата Война и Залива.

Чукнаха се отново.

— „Пустинна буря“ — одобрително повтори Бош. Виж, такова нямам.

Банкс пак присви очи.

— Какво нямаш?

Хари сви рамене.

— Падам си малко колекционер. По нещо от всяка война, такива работи. Главно вражески оръжия. Жена ми ме мисли за луд.

Банкс не отговори, затова Бош продължи в същия дух:

— Най-ценната ми вещ е самурайско танто, взето от убит японец в една пещера на Иво Джима. Използвано.

— Какво е това, пистолет ли?

— Не, нож.

Хари имитира прокарване на нож отляво надясно през корема си. Лори Лин изсумтя отвратено и се отдалечи в другия край на бара.

— Броих два бона за него — поясни Бош. — Щеше да е по-евтино, нали разбираш, ако не беше използвано. Ти донесе ли си нещо интересно от Ирак?

— Всъщност изобщо не съм бил там. Базата ни беше в Саудитска Арабия и няколко пъти съм бил в Кувейт. Служих в транспортна рота.

Банкс допи скоча си и Хари попита:

— Значи не си участвал в бойни действия, а?

Банкс почука с празната си чаша по бара.

— Лори, ще работиш ли днеска, или ще си почиваш?

После се обърна към Бош.

— Дяволите да го вземат, мой човек, видял съм доста боеве. Един „Скъд“ за малко да унищожи цялата ни част. Пък и ние избихме бая народ. И както ти казах, служих в транспортна рота, тъй че имахме достъп до всичко и знаехме как да го пренесем тук.

Хари го погледна, сякаш внезапно заинтригуван, но изчака Дори Лин да напълни чашата на Банкс и отново да се отдалечи. После заговори с тих, заговорнически глас.

— Търся нещо от Републиканската гвардия. Знаеш ли някой да има такова? Тъкмо затова винаги се отбивам в клубовете на ВВЧ, когато съм в друг град. Така си попълвам колекцията. Взех тантото от един старец, с който се запознах в Темпи. Преди двайсет години.

Банкс кимна. Опитваше се да следи какво му говори детективът през сгъстяващата се алкохолна мъгла.

— Ами… познавам някои хора. Пренесли са всякакви неща. Оръжия, униформи, каквото поискаш. Обаче трябва да си платиш и можеш да започнеш, като купиш оня шибан „Гейтър“, дето го зяпа цял ден.

Бош кимна.

— Разбирам. Ще се договорим. Утре пак ще дойда в представителството. Какво ще кажеш?

— Виж, това е приказка, приятел.

30.

Бош успя да излезе от клуба на ВВЧ, без да почерпи Банкс и явно без онзи да забележи, че детективът е изпил по-малко от половината си бира. Качи се в колата, премести я в отсрещния край на паркинга, където имаше рампа към реката, и паркира до ред пикапи е празни колесари за лодки. Наложи се да почака двайсет минути, докато Банкс най-после се появи и се настани зад волана на тойотата.

По време на разговора им продавачът беше изпил три уискита. Бош предполагаше, че е обърнал едно преди и поне още едно след това, и се боеше, че ако Банкс демонстрира очевидна невъзможност да шофира, ще се наложи да го спре прекалено рано, за да не допусне някой да пострада.

Бившият гвардеец обаче се оказа опитен пияч. Потегли обратно на изток по Хач Роуд, откъдето бяха дошли. Хари го следваше на разстояние, но наблюдаваше задните му светлини. Не забеляза лъкатушене, увеличаване на скоростта или необяснимо набиване на спирачки. Банкс явно добре владееше и себе си, и колата си.

И все пак преживя десет изключително напрегнати минути, докато шофираше зад него до рампата за шосе 99, където Банкс се насочи на север. Щом излязоха на шосето, Бош скъси дистанцията. След пет минути подминаха изхода за Хамит Роуд и стигнаха до табелата, приветстваща пътниците с добре дошли в окръг Сан Хоакин. Хари сложи полицейския буркан на таблото, включи го, приближи се още повече и превключи на дълги, осветявайки купето на Банкс.

Нямаше сирена, но продавачът не можеше да не забележи какво става и след няколко секунди даде десен мигач.

Бош разчиташе, че Банкс няма да спре отстрани на шосето, и се оказа прав. Първият изход за Шиън беше на по-малко от километър. Банкс намали и отби, после спря на чакълената площадка до една затворена сергия за плодове и угаси двигателя. Наоколо бе тъмно и пусто, което напълно устройваше Хари.

Банкс не слезе от колата, както често постъпваха пияните шофьори. Не отвори и прозореца. Бош се приближи, вдигнал големия си фенер на рамо, за да го заслепи, в случай че се опита да види лицето му. Почука по стъклото и Банкс неохотно го спусна.

— Нямаш основание да ме спираш бе, човек — каза бившият гвардеец още преди Хари да отвори уста.

— Криволичехте през цялото време, докато шофирах след вас, господине. Пили ли сте?

— Глупости!

— Слезте от колата, господине.

— На, дръж.

И подаде шофьорската си книжка през прозореца. Бош я взе и я вдигна към светлината, сякаш я проверява, но всъщност без да откъсва очи от Банкс.

— Хайде, обади се — предизвикателно рече Банкс. — Обади се на шериф Дръмънд и той ще ти нареди да си седнеш в цивилната кола и да се разкараш от тука.

— Няма нужда да се обаждам на шериф Дръмънд отвърна Хари.

— Има, приятел, щото мястото ти виси на косъм. Послушай ме. Обади му се, по дяволите.

— Не, вие не разбирате, господин Банкс. Няма нужда да се обаждам на шериф Дръмънд, защото не се намираме в окръг Станислаус, а в окръг Сан Хоакин и нашият шериф се казва Брус Или. Мога да му се обадя, само че не искам да го ядосвам заради такава дреболия като пиян шофьор.

Банкс наведе глава, осъзнал, че е пресякъл границата на окръга и е навлязъл в територия, в която няма закрила.

— Слезте от колата — каза Хари. — Повече няма да повтарям.

Дясната ръка на продавача се стрелна към контактния ключ. Бош обаче го очакваше: пусна фенера, светкавично се пресегна през прозореца и дръпна ръката му, преди да е успял да запали. После отвори вратата, измъкна го от седалката, завъртя го и притисна гърдите му към автомобила.

— Вие сте арестуван, господин Банкс. За оказване съпротива на полицай и по подозрение за шофиране в нетрезво състояние.

Докато му извиваше ръцете отзад, за да му сложи белезници, Банкс продължи да се дърпа и успя да обърне глава и да го погледне. Лампичката в купето хвърляше достатъчно светлина и той го позна.

— Ти?!

— Да, аз.

Хари закопча белезниците.

— Какво става бе?

— Става това, че си арестуван. Сега ще отидем при моята кола и ако продължаваш да се съпротивляваш, ще вземеш да се препънеш и да се проснеш по лице, ясно ли ти е? И устата ти ще се напълни с чакъл, Банкс. Това ли искаш?

— Не. Искам адвокат.

— Ще получиш адвокат, след като влезеш в ареста. Хайде!

Бош рязко го изправи от колата и го поведе към форда. Бурканът продължаваше да пулсира. Хари отвори задната дясна врата, натика го вътре и му закопча колана.

— Ако мръднеш от това място, докато пътуваме, ще ти напъхам задния край на фенера в устата. Тогава освен адвокат ще поискаш и зъболекар. Ясен ли съм?

— Да. Няма да се съпротивлявам. Само повикай адвоката ми.

Детективът затръшна вратата, върна се при тойотата, извади контактния ключ и я заключи. После взе табелката „Свърши горивото“ от своята кола и я пъхна под чистачката на Банкс.

Докато вървеше към форда, забеляза на банкета на изходната рампа паркиран автомобил — силуетът му се очертаваше на фона на светлината от шосето. Не си спомняше да го е подминал на идване.

В купето му беше прекалено тъмно, за да види дали вътре има някой. Бош отвори предната лява врата, седна зад волана, изключи полицейския буркан и бързо потегли по пътя, който минаваше успоредно на шосето. През цялото време поглеждаше в огледалото Бош успя да излезе от клуба и заради Банкс, и заради тайнствения автомобил.

В паркинга на „Блу Лайт“ имаше само още две коли, при това далеч от номер 7. Той паркира на заден, така че задната дясна врата да е максимално близо до неговата стая.

— Какво искаш?! — попита Банкс.

Без да отговори, Бош слезе и отиде да отключи стаята си. После се върна при форда и огледа паркинга, преди да измъкне арестанта от задната седалка. Бързо го поведе към вратата, като го прегръщаше през кръста, сякаш подкрепя пиян.

Щом влязоха, светна лампата, затвори вратата с крак и отведе Банкс при стола от лявата страна на масата.

— Нямаш право! — възрази Банкс. — Трябва да ме закараш в ареста и да повикаш адвоката ми.

Бош застана зад него, откопча едната му китка и прехвърли веригата през двете вертикални пръчки на облегалката. После пак му щракна гривната и го окова за стола.

— Сега вече загази адски кофти! — изсумтя Банкс. — Не ми пука кой окръг е тука, ти прекали, мама ти стара! Свали ми белезниците!

Хари мълчеше. Отиде в кухненския бокс, наля пластмасова чаша с вода от чешмата, върна се и седна на другия стол. Отпи глътка и остави чашата на масата.

— Ти чуваш ли ме бе, мама ти стара? Познавам важни хора. Хора, които имат власт в Долината, тъй че здравата си загазил!

Бош само го гледаше втренчено. Секундите течаха. Банкс напрегна мускули и белезниците изтракаха в пръчките на облегалката. Опитът му да се освободи се провали и той се наведе напред и изкрещя:

— Ще кажеш ли нещо най-после?!

Хари извади джиесема си и го остави на масата. Отпи още глътка вода и заговори спокойно и делово, повтаряше вариант на встъплението, което беше използвал предишната седмица с Руфъс Колман.

— Това е най-важният момент в целия ти живот. Предстои ти да направиш най-важния избор в живота си.

— Какви ги дрънкаш, мама ти стара?

— Много добре знаеш. Знаеш всичко. И ако искаш да се спасиш, ще ми го разкажеш от игла до конец. Това е изборът — да се спасиш или не.

Банкс поклати глава, сякаш се опитваше да се събуди от кошмар.

— Уф бе, човек… к’ва е тая шантава работа?! Ти не си ченге, нали? Ти си няк’ъв луд. Ако беше ченге, щеше да ми покажеш служебната си карта. Дай да я видя бе, задник такъв!

Бош отпи още една глътка вода. Чакаше. Откъм паркинга проблеснаха фарове и за миг осветиха прозореца.

— Ей! — развика се Банкс. — Помощ! Аз съм…

Хари грабна чашата и я лисна в лицето му, за да го накара да млъкне. След това бързо отиде в банята, донесе пешкир и докато Банкс още кашляше и плюеше, му запуши устата с пешкира и го завърза на врата му, сграбчи го за косата, дръпна главата му назад и изсъска в ухото му:

— Ако извикаш пак, няма да съм толкова нежен.

Отиде при прозореца и надникна през щорите. Видя само двете коли, които вече бяха там при пристигането им, и реши, че онзи, който преди малко е влязъл в паркинга, очевидно просто е обърнал и си е тръгнал. Озърна се към Банкс, съблече си сакото и го хвърли на кревата, нагласи пистолета в кобура на кръста си и отново седна на масата.

— Така, докъде бяхме стигнали? А, да, до избора. Тази вечер ти предстои да направиш избор, Реджи. Основният въпрос е дали да ми разкажеш всичко, или не. Обаче това решение ще има извънредно сериозни последици за тебе. Всъщност избираш дали да прекараш остатъка от живота си в затвора, или да облекчиш участта си и да ми съдействаш.

Банкс поклати глава, ала това не означаваше отказ, а по-скоро смайване, че с него е възможно да се случи такова нещо.

— Сега ще ти отпуша устата и ако пак се опиташ да викаш, ще… е, ще ти се случи нещо неприятно. Обаче първо се съсредоточи върху това, което ще ти разкажа през следващите няколко минути, защото искам да проумееш в какво положение се намираш. Разбираш ли ме?

Банкс покорно кимна и дори направи усилие да изрази съгласието си през пешкира, но резултатът беше нечленоразделен звук.

— Добре — продължи Бош. — Сделката е следната. Ти участваш в престъпно сдружение, създадено преди повече от двайсет години на кораба „Сауди Принсес“.

Щом осъзна какво му казват, Банкс се облещи и в очите му проблесна страх, бързо прерастващ в ужас.

— Така че или ще влезеш за много дълго зад решетките, или ще ни съдействаш и ще ни помогнеш да разкрием съдружието. Ако ни съдействаш, ще можеш да се надяваш на известно снизхождение, тоест ще имаш шанс да избегнеш доживотния затвор. Сега да ти махна ли пешкира?

Банкс енергично закима. Бош се пресегна през масата и грубо смъкна пешкира от главата му.

— Готово.

Двамата дълго се взираха един в друг. Когато Банкс заговори, гласът му издаваше неподправено отчаяние.

— Моля ви, господине, нямам представа за какви сдружения говорите, дяволите да го вземат. Аз продавам трактори. Това ви е известно. Нали сам ме видяхте? С това се занимавам. Ако искате да ви разкажа за трак…

Хари силно удари с длан по масата.

— Малък!

Банкс млъкна и Бош се изправи. Отиде при раницата си, извади папката със следствените материали и я сложи на масата. Беше подредил всичко вътре така, че да може да показва снимките и документите в нужната му последователност. Сега я разтвори на една от снимките на трупа на Анеке Йесперсен, както го бяха открили в уличката. Плъзна я по масата пред Банкс.

— Това е жената, която сте убили вие петимата. И после сте прикрили следите си.

— Това е безумие! Това е толкова…

Бош плъзна към него следващата снимка — оръжието на убийството.

— А ето го и пистолета, с който е убита. Едно от оръжията, за които вече ми призна, че сте пренесли от Залива.

Банкс сви рамене.

— И какво от това? Какво ще ми направят? Ще ми вземат ветеранската карта?! Голяма работа. Разкарай тия снимки.

Детективът продължи с поредната снимка. Банкс, Даулър, Козгроув и Хендерсън до басейна на „Сауди Принсес“.

— Тук сте четиримата заедно на кораба преди да се напиете и да изнасилите Анеке Йесперсен.

Банкс поклати глава, но Бош виждаше, че снимката е попаднала право в целта си. Банкс беше ужасен, защото разбираше, че е слабото звено. Същото се отнасяше и за Даулър, обаче сега на стола беше прикован Банкс.

Страхът и тревогата му взеха връх и той допусна колосална грешка.

— Давността за изнасилване е седем години и освен това нямаш никакви доказателства срещу мене. А с другото нямам нищо общо!

Това беше изключително важно признание. Бош разполагаше само с хипотезата си за престъпното сдружение и нямаше доказателства, с които да я подкрепи. Театърът с Банкс имаше една-единствена цел. Да го обърне срещу другите. Да го превърне в доказателство срещу тях.

Банкс обаче явно не разбираше какво е казал, какво е издал, и Хари се възползва от това.

— Това ли е казал Хендерсън? Че нищо не ви заплашва за изнасилването? Затова ли е тръгнал срещу Козгроув и му е поискал пари да открие собствен ресторант?

Банкс не отговори. Изглеждаше смаян, че Бош знае толкова много. Хари се наведе към него.

— Само че това му е изиграло кофти номер, нали?

И кимна, сякаш за да потвърди собствените си думи, и позна по очите на Банкс, че той най-после започва да разбира. Бош тъкмо това чакаше.

— Точно така — продължи той. — Даулър е при нас. И не иска да влезе на топло до края на живота си. Затова ни оказва съдействие.

Банкс поклати глава.

— Невъзможно. Преди малко се чух с него. По телефона. Точно след като ти си тръгна от клуба.

Това им беше проблемът на импровизациите. Не се знаеше кога версията ти ще се препъне в неопровержими факти. Бош се опита да замаже гафа си и се усмихна лукаво.

— Е, той беше при нас, когато му се обади. Каза ти точно каквото го бяхме инструктирали. И след това продължи да ни разправя за вас с Козгроув и Дръмънд… Дръмъра, както сте му викали навремето.

Сега вече видя по очите на Банкс, че започва да вярва. Все някой трябваше да е разказал на Бош за Дръмъра. Не можеше просто да си го е измислил.

Детективът запрелиства материалите в папката, уж че проверява дали не е забравил нещо.

— Не знам, Реджи. Когато разширеният състав съдебни заседатели чуе всичко това и ви повдигнат обвинение в убийство, изнасилване, престъпно сдружение и така нататък, според тебе какви адвокати ще си вземат Козгроув и Дръмънд? А ти за какъв ще имаш пари? И когато решат да те хвърлят на вълците и заявят, че вие с Даулър и Хендерсън сте създали сдружението, на кой според тебе ще повярват съдебните заседатели? На тях или на теб?

Банкс понечи да се наведе напред, ала с окованите си зад стола ръце успя да помръдне само няколко сантиметра. Затова просто вирна глава, обзет от яростен страх и отчаяние.

— Давността е изтекла — изпъшка той. — Не могат да ме обвинят за онова на кораба, а не съм направил нищо друго.

Бош бавно поклати глава. Престъпният ум никога не преставаше да го удивява със способността си да се дистанцира от престъпленията и да ги оправдава.

— Даже не можеш да го изречеш, нали? Наричаш го „онова на кораба“. Било е изнасилване. Вие сте я изнасилили. И не познаваш добре закона. Престъпното сдружение за прикриване на престъпление удължава давността. Пак могат да те обвинят, Банкс, и ще го направят.

Продължаваше да импровизира, да играе театър, макар че си измисляше сценария в движение.

Налагаше се, защото му вършеше работа само един резултат. Трябваше да пречупи Банкс, да го накара да проговори, да го принуди да даде показания и да осигури доказателства срещу другите. Всичките заплахи за съдебен процес и затвор в крайна сметка бяха празни. Разполагаше единствено с косвени доказателства, при това крайно неубедителни, свързващи продавача и останалите с убийството на Анеке Йесперсен. Нямаше свидетели и веществени доказателства. Бяха открили оръжието на убийството, ала не можеше да го постави в ръцете на нито един от заподозрените. Да, можеше да разположи жертвата и заподозрените в непосредствена близост в Персийския залив, а една година по-късно и в Южен Лос Анджелис. Само че това не доказваше убийството. Знаеше, че не е достатъчно и че дори най-неопитният лосанджелиски прокурор няма да го приеме. Имаше само един шанс — да убеди един от самите тях да ги издаде. С трикове, театър или по какъвто и да е друг начин трябваше да пречупи Банкс и да го накара да разкрие истината.

Бившият гвардеец поклати глава, сякаш се опитваше да пропъди някаква мисъл или образ. Сякаш смяташе, че по този начин действителността, пред която се е изправил, няма да влезе в ума му.

— Не, не бе, човек, не можеш… трябва да ми помогнеш — изпъшка той. — Ще ти разкажа всичко, обаче трябва да ми помогнеш. Обещай ми.

— Нищо не мога да ти обещая, Реджи. Но мога да ходатайствам за тебе пред Окръжна прокуратура и знам едно: прокурорите винаги се грижат за главните си свидетели. Ако си съгласен, ще ми разкажеш всичко. Абсолютно всичко. И без никакви лъжи. Само една лъжа и всичко отива на кино. А ти отиваш в затвора до края на живота си.

Остави го да осмисли думите му. Трябваше да събере доказателства срещу другите още сега и тук, иначе щеше да пропусне шанса и никога нямаше да получи втори.

— Е, готов ли си да ми разкажеш?

Банкс колебливо кимна.

— Да. Готов съм.

31.

Хари въведе паролата в джиесема си и го включи на запис. След това започна разпита. Представи се, посочи делото, с което е свързан разпитът, и съобщи името, възрастта и адреса на Реджиналд Банкс. Прочете му правата от картичката, която винаги носеше в портфейла си, и продавачът отговори, че ги разбира и е готов да окаже съдействие, като изрично заяви, че не желае първо да се посъветва с адвокат.

Банкс разказа започналата преди двайсет години история за час и половина, като подхвана от „Сауди Принсес“. Нито веднъж не използва думата „изнасилване“, ала призна, че четиримата с Даулър, Хендерсън и Козгроув правили секс с Анеке Йесперсен в една каюта, докато тя била в безпомощно състояние след изпития алкохол и опиата, който Козгроув скришом поставил в чашата й — „Ромпун“, седатив, който се давал на добитъка, за да го успокоят преди транспортиране. Бош знаеше за този транквилант от други свои разследвания.

По-нататък бившият гвардеец обясни, че Йесперсен специално била нарочена от Козгроув, който им казал, че тя сигурно е естествена блондинка и че никога не е бил с такава жена.

Когато Бош го попита дали Дж. Дж. Дръмънд с бил в каютата по време на изнасилването, Банкс категорично отрече. Дръмънд знаел какво става, обаче не участвал. Петимата не били единствените от 237-а рота на кораба в този момент, но не бил замесен никой друг.

Докато разказваше, Банкс се разплака; непрекъснато повтаряше колко съжалявал, че се е включил в случилото се в каютата.

— Заради войната, разбираш ли? На човек просто му става нещо.

Бош и преди беше чувал това извинение — идеята, че смъртоносното напрежение и страхът по време на война дават на някого право да извършва отвратителни престъпления, за каквито иначе не би и помислил. Така можеше да се оправдава всичко, от избиването на всички жители на едно село до груповото изнасилване на безпомощна жена. Той не го приемаше и си помисли, че Анеке Йесперсен е била права. Това бяха военни престъпления и нищо не ги оправдаваше. Според него войната изкарваше наяве истинския характер на човек, добър или лош. Не изпитваше съчувствие към Банкс и неговите съучастници.

— Затова ли Козгроув е носел лекарството чак от Щатите? В случай че му стане нещо заради войната? Още на колко жени го е давал, докато бяхте там? А преди това? В гимназията? Всички сте учили в една гимназия, бас държа. Нещо ми подсказва, че на оня кораб не сте проверявали действието му за пръв път.

— Не бе, човек, не бях аз. Никога не съм го използвал онова нещо. Даже и тогава не знаех, че го е използвал. Мислех си, че е просто, нали разбираш, пияна. Дръмънд ми каза после.

— Какви ги говориш? Нали Дръмънд го нямало там?

— Нямаше го. Говоря за по-късно. След като се върнахме тука. Той знаеше какво се е случило в каютата. Знаеше всичко.

Бош се нуждаеше от повече информация, за да прецени ролята на Дръмънд в престъпленията срещу Анеке Йесперсен. И за да попречи на Банкс да замаже нещата, изненадващо скочи на безредиците в Лос Анджелис през 1992-ра.

— Сега ми разкажи за Креншоу Булевард.

Продавачът поклати глава.

— Какво?… Не мога.

— Как така не можеш? Нали си бил там?

— Бях, ама не бях там, нали ти е ясно какво имам предвид?

— Не, не ми е ясно. Обясни ми.

— Ами, естествено, че бях там. Нали ни бяха мобилизирали. Но когато са застреляли онова момиче, аз бях далече от уличката. Бяха ни пратили с Хендерсън да проверяваме личните документи в другия край на нашите позиции.

— Значи твърдиш, и ти напомням, разпитът се записва, че изобщо не си виждал „онова момиче“, Анеке Йесперсен, жива или мъртва, докато си бил в Лос Анджелис, така ли?

Официално зададеният въпрос накара Банкс да се замисли. Разбираше, че детективът стяга примката. По-рано ясно му беше заявил, че ако каже истината, има надежда за него. Ако обаче излъжеше дори само веднъж, Бош нямаше да се опита да облекчи положението му.

Като свидетел, оказващ съдействие на следствието, Банкс вече не бе с белезници. Вдигна ръце и прокара пръсти през косата си. Допреди два часа си седеше на бара в клуба на ВВЧ, а сега буквално се бореше за живота си, живот, който по един или друг начин след тази вечер щеше да се промени.

— Добре, чакай, не твърдя такова нещо. Видях я. Да, видях я, обаче не знаех, че са застреляли точно нея в оная уличка. Бях далече оттам. Научих, че е била тя, чак след като се прибрахме тука, някъде две седмици по-късно, честно.

— Добре тогава, разкажи ми как я видя.

По думите на Банкс, скоро след като 237-а рота пристигнала в Лос Анджелис, за да участва в овладяването на безредиците, Хендерсън съобщил на другите, че видял „русото момиче“ от кораба сред журналистите пред стадиона „Колисиъм“, където частите на Калифорнийската национална гвардия се строявали след слизането им от камионите.

Отначало никой не му повярвал, но Козгроув пратил Дръмънд да огледа репортерите, защото той не бил в каютата на „Сауди Принсес“ и тя нямало да го познае.

— Добре де, но как е щял да я познае той? — попита Бош.

— Беше я виждал на кораба и знаеше как изглежда. Просто не беше в каютата с нас. Твърдеше, че дори четирима са прекалено много.

Хари реши, че обяснението звучи правдоподобно, и му каза да продължи нататък.

Банкс каза, че Дръмънд се върнал и потвърдил думите на Хендерсън.

— И значи всички се питахме какво иска тя и как ни е открила. Обаче Козгроув не се притесняваше, защото тя не можела да докаже нищо. Цялата тая история беше преди неща като ДНК и „От местопрестъплението“, нали ти е ясно какво имам предвид?

— Да, разбирам. И кога я видя самият ти?

Банкс отговори, че видял Йесперсен, когато тяхната част получила заповед и се отправила към Креншоу. Репортерката последвала транспортната рота и фотографирала мъжете от частта, докато се разгръщали по булеварда.

— Преследваше ни като призрак, правеше ни снимки. Направо се побърквах от шубе. Хендерсън също. Мислехме, че ще пусне във вестника материал за нас или нещо подобно.

— Тя разговаря ли с теб?

— Не, с мене не. Изобщо.

— Ас Хендерсън?

— Поне аз не съм видял, а той беше с мене през повечето време.

— Кой я е убил, Реджи? Кой я е завел в оная уличка и я е застрелял?

— Ще ми се да знаех бе, човек, защото щях да ти кажа. Ама не бях там.

— Петимата после не сте ли разговаряли за това?

— Ами, да, разговаряхме, ама изобщо не стана дума кой го е извършил. Дръмъра взе нещата в свои ръце и каза, че трябвало да се договорим никога повече да не споменаваме за тая история. Карл бил богат и щял да се погрижи за всички ни, стига да си държим езика зад зъбите. В противен случай щял да се погрижи всички да си го получим.

— Как?

— Каза, че имал доказателства. Случилото се на кораба било мотивът и щели да ни съдят всичките. Престъпно сдружение за извършване на убийство.

Бош кимна. Всичко съвпадаше със собствената му хипотеза за престъпното сдружение.

— Кой може да я е застрелял? Карл ли? С такова впечатление ли остана?

Банкс сви рамене.

— Ами, да, винаги съм си мислил така. Той я е замъкнал в оная уличка или я е примамил там, а другите са го вардили. Те бяха заедно, Карл, Франк и Дръмъра. Ама ние с Хендерсън не бяхме там бе, човек, казвам ти.

— И после същата вечер Франк Даулър отива на уличката да се облекчи и случайно „открива“ група.

Банкс само кимна.

— Защо? Защо изобщо си е направил труда? Защо просто не са оставили тялото там? Сигурно са щели да го намерят чак след няколко дни.

— Не знам. Предполагам, са си мислили, че ако го открият по време на безредиците, следствието ще се обърка тотално. Нали разбираш, че ще го проведат през куп за грош. Дръмъра бачкаше в шерифството и ги разбираше полицейските работи. Момчетата разправяха, че всичко било напълно замряло. Беше си пълен хаос.

Хари го гледа дълго, без да каже нищо.

— Да, и са били напълно прави — въздъхна накрая.

Замисли се какви още въпроси да зададе на Банкс.

Понякога, когато свидетелите правеха пълни признания, делото и самото престъпление придобиваха толкова много аспекти, че човек им губеше края. Спомни си, че до този момент всъщност го е довело оръжието на убийството. „Проследи пистолета“ — помисли си.

— Чий е пистолетът, е който са я убили?

— Не знам. Не е мой. Моят е вкъщи, пазя го в сейф.

— Всички ли си донесохте барети от Ирак?

Банкс кимна и му разказа, че тяхната бойна част карала камиони с пленени иракски оръжия до една яма, изкопана в саудитската пустиня, където ги взривявали и заравяли. Почти всички от ротата, които участвали в тази операция, си свили пистолети от камионите, включително петимата, които по-късно се оказали на „Сауди Принсес“ едновременно с Анеке Йесперсен.

След това пренесли оръжията в Съединените щати. Банкс бил ротен интендант и ги скрил на дъното на кашоните с багажа.

— Все едно лисицата да варди курника — отбеляза той. — Ние бяхме транспортна рота и аз отговарях за подреждането на целия багаж. Нямаше проблем да пренесем оръжията в Щатите.

— И после сте си ги взели, когато сте се върнали тук.

— Точно така. Обаче знам само, че моят си е в сейфа вкъщи, и това доказва, че не съм я убил аз.

— Всички ли ги носехте в Лос Анджелис?

— Не знам. Аз не го носех. Иначе трябваше да го крия през цялото време.

— Все пак си отивал в град, в който цари тотален хаос — видял си го по телевизията. Не искаше ли да си по-добре въоръжен, за всеки случай?

— Не знам. Не.

— Кой си носеше пистолета?

— Не знам бе, човек! Вече не бяхме толкова гъсти, разбираш ли? Върнахме се след „Пустинна буря“ и всеки си тръгна по пътя. И после, когато ни мобилизираха за безредиците, пак се оказахме заедно. Обаче никой не е питал другите кой си носи иракския пистолет.

— Добре. Само още един въпрос за онези оръжия. Кой им изтри серийните номера?

На лицето на Банкс се изписа объркване.

— Какво искаш да кажеш? Никой, доколкото знам.

— Сигурен ли си? Пистолетът, с който е убита жената в уличката, е бил с изтрит сериен номер. Никой от вас ли не го е направил? Не им ли изпилихте номерата?

— Не, защо да го правим? Тъй де, аз не съм. Пистолетите бяха нещо като сувенири от войната. За спомен.

Бош се замисли. Според показанията на Чарлз Уошбърн пистолетът, който гангстерът намерил в задния си двор, вече бил с изтрит сериен номер. Това се потвърждаваше от факта, че убиецът е хвърлил оръжието през оградата, което предполагаше убеденост, че пистолетът не може да се проследи до него по никакъв начин. Но ако се вярваше на Банкс, не всички от петорката на „Сауди Принсес“ бяха изтрили серийните номера след завръщането си от Войната в Залива. Само че поне един от тях трябваше да го е направил. В това имаше нещо зловещо. Поне един от петимата трябваше да е знаел, че оръжието ще е нещо повече от сувенир. Че някой ден ще го използва.

Съсредоточи се върху следващите си въпроси. Знаеше, че е изключително важно да документира всички моменти от историята, включително настоящите и променящи се отношения между петимата мъже от кораба.

— Разкажи ми за Хендерсън. Според теб какво се е случило с него?

— Някой го уби, това се случи.

— Кой?

Не знам. Той ми каза, че нищо не ни заплашва заради онова на кораба, защото е минало много време, и че понеже нямаме нищо общо със случилото се в Лос Анджелис, и за това не ни заплашва абсолютно нищо.

След този разговор повече не се били чували. Един месец по-късно обаче бяха убили Хендерсън при обира в ресторанта, на който бил управител.

— Ресторантът е собственост на Козгроув, нали? — попита Бош.

— Да.

— В един вестник от онова време пише, че възнамерявал да отвори собствен ресторант. Знаеш ли нещо за това?

— И аз го четох, обаче не знам нищо.

Мислиш ли, че обирът е обикновена случайност?

— Мисля, че е предупреждение. Според мене Крис е смятал, че не го заплашва нищо и че разполага с нещо, с което може да изнудва Карл. Отишъл е при него и му е казал, вкарай ме в бизнеса, иначе, нали знаеш, и после го очистват уж при обир. Нали разбираш, така и не заловиха убиеца. Няма и да го заловят.

— Тогава кой го е извършил?

— Откъде да знам бе, мама му стара? Карл има купища пари. Ако иска да се свърши нещо, ще намери кой, нали ти е ясно какво имам предвид?

Бош кимна. Ясно му беше. Вдигна папката и я запрелиства в търсене на нещо, което да му подскаже следващия въпрос. Натъкна се на няколко снимки на фотоапарати като онези, които се знаеше, че е носела Анеке Йесперсен. От Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците, ги бяха разпратили в участъците, но без резултат.

— Ами фотоапаратите й? Нямало ги е. Виждал ли си някой с фотоапаратите?

Банкс поклати глава.

— А лентата? — продължи Хари. — Козгроув споменавал ли е дали е извадил лентата от фотоапарата й?

— Не и пред мене. Нямам абсолютно никаква представа какво се е случило на оная уличка бе, човек. Колко пъти да ти го повтарям? Не бях там!

Бош внезапно си спомни един изключително важен момент, за който още не беше разпитал Банкс, и мислено се укори, че едва не го е забравил. Със сигурност нямаше да има повече шанс да разговаря с Банкс. Щом нещата се задвижеха, той щеше да повика адвокат. Дори да продължеше да оказва съдействие под напътствията на защитника си, Хари едва ли щеше да има друга възможност да остане насаме с него. Трябваше да измъкне всичко възможно от Банкс още сега.

— А хотелската стая на момичето? Някой е отишъл там след нейното убийство и е имал ключ. Взел го е от джоба й, след като я е убил.

Още не бе свършил с въпроса, когато Банкс започна да клати глава. С което всъщност се издаде.

— Не знам нищо за това — заяви бившият гвардеец.

— Сигурен ли си? Ако скриеш нещо, все едно си ме излъгал. Само да разбера, и край на сделката. Ще използвам всичко, което ми каза, срещу тебе. Нали ти е ясно?

— Виж, не знам много — веднага премина в отстъпление Банкс. — Но когато бяхме там, чух, че Дръмъра пострадал и трябвало да отиде в болница. Имал мозъчно сътресение и останал в болницата през нощта. Обаче по-късно той ми каза, че всъщност не било истина. Двамата с Карл го измислили, за да може да напусне ротата, да отиде в нейния хотел и да провери дали там има нещо, нали разбираш, което ни уличава за оная работа на кораба.

Бош вече знаеше официалната версия. Военният герой Дръмънд беше единственият от 237-а рота, пострадал по време на лосанджелиските мобилизации. А всичко се оказваше измама, част от плана за прикриване на групово изнасилване и убийство. И сега, с финансовата помощ на един от мъжете, които беше прикривал, той караше втори мандат като шериф и се целеше в Конгреса.

— Какво друго ти каза? — попита Хари. — Какво е взел от хотелската стая?

— Мисля, че само записките й. Била си водила нещо като дневник, докато ни издирвала и се опитвала да научи кои сме. Сигурно е пишела книга за това.

— Записките още ли са у него?

— Нямам представа. Изобщо не съм ги виждал.

Бош реши, че Дръмънд най-вероятно още пази дневника. С него, както и с останалата информация за случилото се, той можеше да контролира другите четирима съучастници. Особено богатия и влиятелен Карл Козгроув, който можеше да му помогне да осъществи амбициите си.

Погледна дисплея на джиесема си. Устройството продължаваше да записва. Бяха изтекли деветдесет и една минути. Оставаше да изяснят още един момент.

— Разкажи ми за Алекс Уайт.

Продавачът поклати глава.

— Кой е Алекс Уайт?

— Твой клиент. Преди десет години си му продал косачка.

— Какво общо има това…

— В деня, в който е получил доставката, ти си се обадил в ЛАПУ и от негово име си се интересувал от хода на делото Йесперсен.

Позна по очите му, че помни много добре.

— Да… обадих се.

— Защо? Защо се обади?

— Защото се чудех какво става с делото. В един вестник прочетох за десетата годишнина от безредиците. И значи се обадих да поразпитам. Няколко пъти ме прехвърляха от един на друг и накрая разговарях с един човек. Той обаче каза, че трябвало да се представя, иначе не можел да ми даде никакви сведения. Та не знам, видях името в някакъв документ и казах, че съм Алекс Уайт. Тъй де, той ми нямаше номера и адреса и знаех, че няма да ме разкрият.

Бош кимна. Беше наясно, че ако Банкс не се беше обадил, той нямаше как да свърже нещата с Модесто и следствието нямаше да стигне доникъде.

— Всъщност номерът ти е бил записан — каза Бош. — Тъкмо затова съм тук.

Банкс го гледаше безизразно.

— Само че нещо не разбирам — продължи Хари. Защо си се обадил? Нали не ви е заплашвало нищо? Защо си рискувал да събудиш подозрение?

— Не знам. — Банкс сви рамене. — Направих го спонтанно. Видях вестника и се замислих за момичето… Чудех се дали… нали разбираш… дали още издирват извършителя.

Бош си погледна часовника. Минаваше десет. Беше късно, ала не искаше да чака до сутринта, за да закара Банкс в Лос Анджелис.

Спря записа и го сейвна. И въпреки че по принцип не се доверяваше на съвременната техника, напрани нещо неочаквано и за самия него — използва имейла на джиесема си и за всеки случай прати аудиофайла на Дейвид Чу. Телефонът му можеше да се развали, файлът можеше да се повреди, можеше да изпусне апарата в тоалетната. Просто искаше разпитът на Банкс да е на сигурно място.

След като чу сигнала, който показваше, че имейлът е пратен, се изправи и каза:

— Добре. Засега свършихме.

— Ще ме закараш ли при колата ми?

— Не, Банкс. Ти идваш с мене.

— Къде?

— В Лос Анджелис.

— Сега ли?

— Сега. Ставай.

Банкс обаче не помръдна.

— Не искам да ходя в Лос Анджелис. Искам да се прибера вкъщи. Имам деца.

— Да бе! И кога за последен път си виждал децата си?

Това накара Банкс да млъкне. Сигурно и той не знаеше кога е било.

— Така си и мислех. Ставай.

— Искам да се прибера вкъщи.

— Виж, Банкс, идваш с мене в Лос Анджелис. Утре заран ще те заведа при прокурор, който официално ще приеме показанията ти и после сигурно ще те изправи пред разширен състав съдебни заседатели. И чак след това ще прецени кога да се прибереш вкъщи.

Банкс не помръдна. Вцепеняваше го собственото му минало. Защото знаеше, че независимо дали ще се отърве от повдигане на обвинение, животът му вече няма да е същият. Всички от Модесто до Мантека щяха да научат в какво е участвал — и навремето, и сега.

Бош събра снимките и документите и ги подреди в папката.

— Положението е следното — каза той. — Заминаваме за Лос Анджелис. Можеш да пътуваш на предната седалка до мене. А мога и да те арестувам и да те закопчая отзад. Ако останеш в тая прегърбена поза през целия път, после сигурно никога няма да можеш да вървиш изправен. Как предпочиташ?

— Добре де, добре, ще дойда. Ама първо трябва да се изпикая.

Хари се намръщи. Искането на Банкс беше основателно. Всъщност и самият той вече се чудеше как да отиде до тоалетната, без да даде на арестанта шанс да промени решението си за всичко и да избяга.

— Добре — съгласи се Бош. — Ела.

Влезе в банята пръв и провери прозореца над тоалетната чиния. Измъкна дръжката на бравата и я показа на Банкс, за да го убеди, че бягството е невъзможно.

— Давай, пикай.

Върна се в стаята, но остави вратата отворена, за да чуе, ако бившият гвардеец направи опит да отвори прозореца или да го разбие. Докато Банкс пикаеше, се огледа за място, където да го окове, за да се изпикае и той преди петчасовото шофиране. Накрая се спря на таблата на леглото.

После бързо си събра багажа и след като Банкс пусна водата и излезе от банята, го накара да седне на леглото и го окова за таблата.

— Какво правиш, по дяволите?! — възмутено възкликна Банкс.

— Просто се подсигурявам в случай че промениш намеренията си, докато и аз пусна една вода.

Докато пикаеше, чу вратата да се отваря с трясък. Бързо вдигна ципа си и се втурна в стаята, готов да се хвърли след Банкс… и видя, че той все още е окован за таблата.

А после видя мъжа, който стоеше на прага, насочил оръжие срещу него. Дори без униформа и хитлеровите мустачки, каквито му бяха изрисували на предизборния плакат, го позна. Беше Дж. Дж. Дръмънд, шерифът на окръг Станислаус. Едър, висок и красив, с волева брадичка. Мечтата на всеки организатор на предизборна кампания.

— Детектив Бош — каза Дръмънд. — Не сте ли малко извън своята юрисдикция, а?

32.

Дръмънд му заповяда да си вдигне ръцете, приближи се, извади пистолета му от кобура и го пъхна в джоба на зеленото си ловджийско яке. После кимна към Банкс и каза:

— Свали му белезниците.

Хари извади ключовете от джоба си и ги отключи.

— Сложи си едната гривна на лявата китка.

Бош се подчини и пусна ключа в джоба си.

— А сега, Реджи, ти го закопчай. Зад гърба.

Бош позволи на Банкс да го закопчае. Дръмънд се приближи и се наведе към него.

— Къде ти е джиесемът?

— В предния десен джоб.

Докато го вадеше, шерифът дишаше почти в лицето му.

— Не биваше да мътиш водата, детектив — каза той.

— Щом казваш.

Дръмънд извади ключовете, после опипа и другите му джобове, за да се увери, че няма нищо друго. Отиде при леглото, вдигна сакото му и го претърси. Намери портфейла със служебната му карта и ключовете на колата и ги прибра. Измъкна изпод колана на кръста си друг пистолет и го подаде на Банкс.

— Пази го, Реджи.

Отиде до масата, отвори папката с нокътя на показалеца си и се наведе, за да разгледа снимките на фотоапаратите, които беше носила Анеке Йесперсен.

— Е, с какво се занимаваме тук, господа?

— Той се опитваше да ме накара да си призная, Дръмър — запелтечи Банкс, сякаш непременно трябваше да изпревари отговора на Бош. — За онова на кораба и в Лос Анджелис. Знае за кораба. Буквално ме отвлече! Обаче аз не му издадох нищо.

Дръмънд кимна.

— Браво, Реджи. Браво.

И продължи да прелиства материалите в папката, като обръщаше страниците само с нокът. Бош знаеше, че вниманието на шерифа всъщност не е насочено към тях. Опитваше се да прецени в какво положение се е озовал и как трябва да реагира. Накрая Дръмънд затвори папката и я пъхна под мишница.

— Май ще идем да се поразходим.

Хари най-после проговори, макар да разбираше, че опитът му е обречен на неуспех.

— Наясно си, че не бива да го правиш, шерифе. Не разполагам с нищо друго освен подозрения, които не вършат никаква работа.

Дръмънд се усмихна заплашително.

— Не знам. Струва ми се, че човек като тебе не разчита само на подозренията си.

— Може да се изненадаш, но се случва често.

Шерифът огледа стаята, за да се увери, че не е пропуснал нищо.

— Добре, Реджи, вземи сакото на детектив Бош. Сега ще се поразходим с неговата кола.

Паркингът пустееше. Натикаха го на задната седалка и Дръмънд даде ключовете на Банкс и му нареди да седне зад волана. Самият той се настани отляво до Бош.

— Накъде? — попита Банкс.

— Към Хамит Роуд.

Банкс излезе от паркинга и потегли към рампата на шосе 99. Дръмънд продължаваше да държи пистолета си в ръка.

— Как разбра? — попита Хари и видя в мрака самодоволната усмивка на шерифа.

— Как разбрах, че душиш наоколо ли? Ами, допусна няколко грешки, детектив. Първо, снощи си оставил кални следи по хеликоптерната площадка в имението на Карл Козгроув. Той ги видял сутринта и ми се обади. Каза, че имал неканен гост, и аз пратих двама от хората си да проверят. Второ, тази вечер ми звънна Франк Даулър и ми каза, че нашият Реджи пил в клуба с човек, който искал да купи пистолет на иракската Републиканска гвардия. Съвпадението на всичките тези неща ме накара да се замисля и…

— Той ме измами, Дръмър — обади се от предната седалка Банкс, опитваше се да срещне очите на шерифа в огледалото. — Нямах представа, сериозно. Мислех, че наистина е колекционер, така че се обадих на Франк да го питам иска ли да продаде пистолета си. Когато се чухме предишния път, той търсеше пари.

— Досетих се, Реджи. Само че на Франк са му известни някои неща, които ти не знаеш — пък и беше нервен, защото вчера някакъв непознат идвал да разпитва жена му за него.

И погледна Бош, за да му даде да разбере, че знае кой е бил посетителят.

— Франк събрал две и две и прояви благоразумието да ми се обади. Тогава позвъних тук-там и скоро установих, че в „Блу Лайт“ е отседнал човек, чието име си спомнях от една отдавна отминала нощ. И тук си допуснал грешка, детектив. Регистрирал си се под истинското си име.

Бош не отговори. Загледа се през прозореца в мрака и се опита да се ободри с мисълта, че е пратил на партньора си аудиофайла с разпита на Банкс. Чу щеше да го открие, когато на сутринта си провереше имейла.

Можеше да използва този факт по някакъв начин, за да се договори за свободата си, ала му се струваше прекалено рисковано. Не знаеше какви хора или връзки има Дръмънд в Лос Анджелис. Не биваше да излага на опасност партньора си и записа. Трябваше да се задоволи с това, че каквото и да се случи с него тази нощ, историята ще стигне до Чу и Анеке Йесперсен ще бъде отмъстена. Справедливостта щеше да възтържествува.

Скоро навлязоха в окръг Станислаус. Банкс попита кога ще може да вземе колата си и Дръмънд му отговори да не се безпокои, щели да я приберат по-късно. Когато наближиха изхода за Хамит Роуд, Банкс даде мигач.

— Отиваме при шефа, а? — обади се Бош.

— Нещо такова — отвърна шерифът.

Завиха към бадемовата гора и се насочиха към огромния портал на имението. Дръмънд нареди на Банкс да спре по-напред, за да може да натисне бутона на домофона от задната седалка.

— Да? — чу се глас.

— Аз съм — отговори Дръмънд.

— Всичко наред ли е?

— Да. Отвори.

Порталът се отвори, Банкс подкара към шатото и за две минути изминаха разстоянието, което предишната нощ Бош беше извървял за цял час. Той се опря на страничния прозорец и погледна нагоре. Стори му се по-тъмно от вчера. Облаците се бяха сгъстили и скриваха звездите.

Излязоха от гората и Хари видя, че прожекторите са изключени. Може би нямаше достатъчно вятър, за да задвижи генератора зад сградата. А може би Козгроув просто искаше да създаде нужната обстановка за онова, което щеше да се случи. Фаровете осветиха черния хеликоптер на площадката.

На обръщалото пред шатото чакаше мъж. Банкс спря и мъжът се качи отпред. На светлината на лампичката в купето Бош видя, че е Карл Козгроув. Едър и широкоплещест, с буйна къдрава сива коса. Познаваше го от снимките. Дръмънд мълчеше, но Банкс се развълнува от срещата със старото си приятелче от Националната гвардия.

— Карл, отдавна не сме се виждали!

Козгроув го погледна хладно. Явно не се радваше чак толкова.

— Здрасти, Реджи.

И толкова. Шерифът нареди на Банкс да потегли по сервизния път, който завиваше зад шатото, минаваше край гаража и продължаваше по склона зад имението. Скоро стигнаха до стар островръх плевник, заобиколен с ограда за добитък. Изглеждаше изоставен.

— Какво ще правим? — попита Банкс.

— Ние ли? — отвърна Дръмънд. — Ще се погрижим за детектив Бош, защото детективът явно не може да остави на мира призраците от миналото. Спри пред плевника.

Банкс се подчини и фаровете осветиха голямата двукрила врата. На лявото крило имаше табела „Влизането забранено“. Вратата беше затворена с голямо плъзгащо се резе. Имаше и верига, заключена с катинар.

— Вътре се вмъкват хлапетии, оставят си кеновете от бира и осират всичко — осведоми ги Козгроув, сякаш искаше да обясни защо плевникът е заключен.

— Отключи — каза Дръмънд.

Собственикът на имението слезе и тръгна към вратата.

— Сигурен ли си, Дръмър? — обади се Банкс.

— Не ми викай така, Реджи. Отдавна престанаха да ме наричат с това име.

— Извинявай. Няма. Ама сигурен ли си, че трябва да го направим?

— Пак почваш с това „ние“. Кога сме правили нещо заедно, Реджи? Имаш предвид мен, нали? Защото винаги аз замитам онова, което осирате вие!

Банкс не отговори. Козгроув отключи катинара и отвори дясното крило.

— Давай да свършваме с тая работа — рече Дръмънд.

Слезе от колата и затръшна вратата зад себе си. Банкс се позабави и използвайки момента, Хари срещна погледа му в огледалото.

— Не ставай съучастник в това, Реджи. Той ти даде пистолет. Можеш да го предотвратиш.

— Какво чакаш, Реджи? — подвикна Дръмънд. — Хайде слизай.

— А, не знаех, че искаш да дойда и аз.

Банкс слезе и Дръмънд измъкна Хари от колата и нареди:

— В плевника, Бош.

Докато го водеха към отворената врата, Бош отново вдигна очи към черното небе. Щом влязоха, Козгроув включи единствената лампа, която беше толкова високо под напречните греди на тавана, че хвърляше съвсем слаба светлина долу.

Дръмънд отиде при един от централните стълбове, които поддържаха сеновала, и го натисна, за да изниза здравината му. Стори му се стабилен.

— Тук — каза той. — Доведи го.

Банкс бутна Бош напред. Шерифът го хвана, завъртя го е гръб към стълба и насочи пистолета си към лицето му.

— Не мърдай. Реджи, окови го за гредата.

Банкс извади ключовете от джоба си, отключи едната гривна на белезниците, после окова ръцете на Бош зад стълба. Това означаваше, че няма да го убият. Поне засега. Неизвестно защо им трябваше жив.

Щом го оковаха, Козгроув събра смелост и се приближи.

— Знаеш ли какво трябваше да направя? Трябваше да изпразня пълнителя си в гърба ти на оная уличка. Така щях да си спести тази неприятна история. Ама сигурно съм се прицелил прекалено високо.

— Стига, Карл — спря го Дръмънд. — Просто се прибери в къщата и изчакай Франк. Ние ще се погрижим за това и ще дойдем при вас.

Козгроув изгледа Бош и се усмихна злобно. После каза:

— Заповядай, седни.

И го изрита в левия крак и го натисна по рамото. Хари се свлече надолу по стълба и тежко се стовари по задник на земята.

— Карл! Стига бе, човек, остави да се оправим ние!

Козгроув се отдръпна и в същия момент Бош проумя какво иска да каже с това, че се е прицелил прекалено високо. Той беше гвардеецът, открил огън онази нощ на местопрестъплението, когато всички бяха залегнали. Хари разбра, че не е видял никого на покрива, че само е искал да опъне нервите до крайност и да отвлече вниманието от престъплението, което е извършил.

— Ще чакам в колата — заяви Козгроув.

— Не. Ще оставим колата тук. Не искам Франк да я види, когато дойде. Може да се изнерви. Жена му му е казала, че Бош го е търсил.

— Добре. Ще се прибера пеш.

Козгроув излезе от плевника и Дръмънд се изправи пред Хари, бръкна в джоба на якето си и извади пистолета на детектива.

— Ей, Дръмър — нервно каза Банкс. — Защо Франк не бива да види колата? Защо Франк…

— Казах ти да не ми викаш така, Реджи.

Вдигна ръка и опря дулото на оръжието в слепоочието на Реджи Банкс. Все още гледаше надолу към Бош, когато дръпна спусъка. Разнесе се оглушителен гърмеж и Хари беше опръскан от кръв и късчета мозък миг преди тялото на продавача да се строполи на осеяния със сено под.

Дръмънд прибра пистолета на Бош и се наведе, за да вдигне оръжието, което преди малко бе дал на някогашния си боен другар.

— Когато остана насаме с него в колата, ти му каза да го използва срещу мене, нали?

Хари не отговори и шерифът продължи:

— Да не си мислиш, че щеше да се сети да провери дали е зареден?

Извади празния пълнител и го размаха пред лицето на Бош.

— Познал си, детектив. Търсил си слабото звено, затова си се насочил към Реджи. Браво.

Бош разбра, че е сгрешил. Това щеше да е краят. Вдигна коленете си и притисна гръб към стълба. Приготвяше се.

После сведе глава, затвори очи и повика спомена от един чудесен ден е дъщеря си. Беше неделя и Хари я заведе на празния паркинг на една недалечна гимназия, за да я учи да шофира. Започна зле — тя постоянни натискаше педала на спирачката. Но накрая вече ловко владееше колата и проявяваше по-големи способности от повечето шофьори, с които Бош се срещаше но улиците на Лос Анджелис. Гордееше се е нея нещо повече, Мади също бе горда от себе си. И след урока, когато си размениха местата и Хари караше към вкъщи, тя му каза, че иска да стане ченге, че иска да продължи неговата мисия. Дойде му абсолютни неочаквано, просто нещо, което е покълнало от тяхната близост в онзи ден.

Замисли се за това и усети, че го обзема спокойствие. Щеше да отнесе този последен спомен със себе си в черната кутия.

— Да не вземеш да хукнеш нанякъде, детектив — изтръгна го от унеса му гласът на Дръмънд. — Ще ми трябваш по-късно.

Хари отвори очи и погледна нагоре. Шерифът кимна и тръгна към вратата. Бош го видя да затъква под пояса си оръжието, което беше дал на Банкс. Лекотата, с която го бе убил, и опитното движение, с което пъхна пистолета под якето си, изведнъж накараха всичко да си дойде на мястото. Човек не можеше толкова хладнокръвно да убие някого, ако вече не го е правил. Детективът разбираше, че през 1992-ра само един от петимата съучастници е имал работа, за която е можел да се окаже полезен непроследим пистолет без сериен номер. Че за Дръмънд оръжието от иракската Републиканска гвардия не е било само сувенир. И че тъкмо затова го е носел със себе си в Лос Анджелис.

— Ти си бил — каза Бош.

Шерифът спря и се обърна.

— Каза ли нещо?

Хари впери очи в него.

— Казах, че си бил ти. Не Козгроув. Ти си я убил.

Шерифът се върна при него и обходи с поглед тъмните кътчета на плевника. После сви рамене. Знаеше, че държи всички козове. Разговаряше с мъртвец, а мъртвецът не можеше да го издаде.

— Тя започваше да става досадна — отвърна Дръмънд.

И се ухили. Явно му доставяше удоволствие да разкрие престъплението си пред Бош след двайсет години. Хари се възползва от момента.

— Как успя да я примамиш в уличката?

— Нямаше нищо по-лесно от това. Просто отидох при нея и й казах, че знам кого търси и какво я интересува. Че съм бил на кораба и съм чул за това. И че мога да й дам информация, обаче ме е страх и не мога да говоря. Уговорихме се да се срещнем в пет сутринта на оная уличка. И тя прояви глупостта да дойде.

Дръмънд кимна. Пито — платено.

— Ами фотоапаратите й?

— Също като пистолета. Хвърлих всичките й вещи през оградите на къщите в квартала. Първо извадих лентите, естествено.

Бош си го представи. Фотоапаратът, появил се изневиделица в нечий заден двор, щеше да бъде прибран или даден в заложна къща. Никой нямаше да го предаде в полицията.

— Нещо друго, детектив? — попита Дръмънд. Очевидно се наслаждаваше на възможността да се поперчи с интелигентността си пред Хари.

— Да. Щом си го извършил ти, как успя да контролираш Козгроув и другите цели двайсет години?

— Нищо по-просто. Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща. Другите просто се подчиняваха — или умираха.

Шерифът тръгна към вратата. На прага спря, обърна се към Бош и с мрачна усмивка угаси лампата.

— Лека нощ, детектив.

Излезе и затвори вратата. Бош чу плъзгането на стоманеното резе.

Беше в пълен мрак. Ала беше жив — поне засега.

33.

И по-рано беше чакал в мрак. И в онези случаи изпитваше страх, че смъртта е съвсем наблизо. Знаеше също, че ако почака, някак си ще започне да вижда, че на всички тъмни места има скрита светлина и че ако я открие, тя ще го спаси.

Знаеше, че трябва да се опита да проумее какво и защо се е случило преди малко. Не би трябвало да е жив. Всичките сценарии свършваха с неговата смърт. С това, че шерифът го застрелва в главата по същия хладнокръвен начин, по който беше екзекутирал Реджи Банкс. Дръмънд замиташе всички следи, оправяше всички каши, а Бош бе част от тях. Нямаше логика да го пощадят, дори само временно. Трябваше да разбере причината, ако искаше да оцелее.

Само че първо трябваше да се освободи. Остави всички други въпроси и се съсредоточи върху бягството. Стъпи на краката си, оттласна се нагоре и бавно се изправи. В тази поза можеше по-добре да прецени обстановката и възможностите.

Започна със стълба — греда, дебела почти педя. Блъсна го с гръб, но той дори не потрепери, само го заболя. Стълбът нямаше да помръдне, трябваше да го приеме за даденост.

Погледна нагоре и в тъмнината едва различи силуетите на трегерите. Беше ги видял и на светло и знаеше, че няма как да се изкатери до тях, за да се освободи.

Сведе очи надолу, но краката му потъваха в мрака. Помнеше, че подът е от пръст и че по пръстта е разхвърляна слама. Подритна подножието на стълба с пета и усети, че е закрепен здраво, ала нямаше представа по какъв начин.

Имаше избор: да чака Дръмънд да се върне или да се опита да избяга. Спомни си образа на дъщеря си, който бе повикал пред очите си, и реши, че няма да се даде лесно. Щеше да се бори докрай. Разбута сламата с крак, зарита пръстта с пета и започна да дълбае дупка.

Разбираше, че това е последният му отчаян шанс, и риташе яростно, сякаш риташе всички, които някога са го възпирали. Петите го заболяха ужасно. Китките му бяха толкова силно изпънати назад, че пръстите му изтръпваха. Ала той не обръщаше внимание на това. Искаше да изрита всяко нещо, което някога му е пречило.

Усилията му се оказаха напразни. Скоро стигна до нещо, което най-вероятно беше бетонната основа на стълба. Нямаше да успее да го измъкне, нямаше да се измъкне и самият той. Накрая се отказа и се отпусна напред със сведена глава. Обзе го изнемога и усещане, граничещо с поражение.

Започваше да разбира, че единственият му шанс с да направи своя ход, когато Дръмънд се върне. Ако успееше да измисли причина шерифът да му свали белезниците, щеше да е в състояние да се съпротивлява. Можеше да се опита да му отнеме пистолета или да побегне. Така или иначе, нямаше друга надежда.

Но как можеше да принуди Дръмънд да се откаже от единственото си стратегическо предимство? Замисли се. Трябваше да е нащрек. Трябваше да е готов за всякакви възможности. Започна да си припомня разказа на Банкс в мотела в търсене на някой елемент от историята, който да използва. Трябваше да заплаши шерифа с нещо, нещо скрито, до което можеше да го отведе единствено той, Хари.

Все още бе категорично убеден, че не бива да споменава за пратения на Чу имейл. Не можеше да изложи партньора си на потенциална опасност, нито да позволи на Дръмънд да унищожи доказателството. Признанията на Банкс бяха прекалено важни, за да ги използва като разменна монета.

Не се съмняваше, че шерифът вече е проверил джиесема му, но в менюто се влизаше с парола. И телефонът се самозаключваше след три неуспешни опита за нейното въвеждане. Ако Дръмънд продължеше да се опитва, накрая щеше да предизвика изтриване на паметта. Това изпълваше Хари с увереност, че записът ще стигне до Чу, без шерифът да узнае.

Имаше нужда от нещо друго. Трик, сценарий, нещо, което да използва.

Но какво?

Зъбните колела на ума му се въртяха отчаяно. Трябваше да има нещо. Тръгна от факта, че Дръмънд е застрелял Банкс, защото е знаел, че продавачът е направил признания пред Бош. Можеше да излъже, че Банкс му е показал нещо, някакво доказателство, което е криел като коз в ръкава си. Нещо, с което е можел да обърне нещата срещу Козгроув и Дръмънд, ако е имал такава възможност.

Но какво?

Изведнъж му хрумна нещо. Пак оръжието. „Проследи пистолета“. Цялото разследване се основаваше на този принцип. Нямаше причини да го променя сега. Банкс беше казал, че е бил интендант на транспортната рота. Тъкмо той скрил сувенирните оръжия на дъното на кашоните с багажа, за да ги пренесат в Щатите. Той бил лисицата, вардеща курника. Хари щеше да излъже Дръмънд, че лисицата е имала списък. Че Банкс е запазил списъка със серийните номера на пистолетите и имената на хората, които са ги получили. И че в този списък е името на гвардееца, получил пистолета, с който е убита Анеке Йесперсен. Че списъкът е бил скрит, но след смъртта на Банкс скоро ще се появи на бял свят. И че единствено Бош може да отведе Дръмънд при него.

Обзе го надежда. Трикът можеше да мине. Не точно в тази форма, но Хари можеше да доразвие сценария. Трябваше да подсили краските. Имаше нужда от причина, която да породи у Дръмънд сериозна загриженост, основателен страх, че след смъртта на Банкс списъкът ще излезе наяве и ще го изобличи.

Бош започваше да вярва, че има шанс. Само трябваше да опакова историята в повече подробности и правдоподобност. Само трябваше…

Изведнъж осъзна, че има светлина. Слабо зеленикавобяло сияние до краката му, мъгляв кръг от точки, не по-голям от монета. И нещо в кръга се движеше. Светло петънце, напомнящо далечна звезда, което обикаляше от точка до точка по кръга.

Часовникът на Реджи Банкс.

И в този момент му просветна как може да избяга.

В главата му светкавично се оформи план. Той се смъкна надолу по стълба и приклекна. Въпреки болките в бедрата и сухожилията отпусна тежестта си върху десния си крак и опря гръб в стълба, после протегна левия си крак и се опита да придърпа с пета китката на убития. След няколко неуспешни опита най-после премести ръката на Банкс, изправи се и се завъртя на сто и осемдесет градуса около гредата. Този път се плъзна чак до пода, протегна пръсти към китката на мъртвеца и с огромни усилия успя да я достигне.

Като я държеше с две ръце, се напрегна, за да изтегли трупа максимално близо. Разкопча каишката ма часовника и я хвана с лявата си ръка, тъй че езичето да щръкне. После завъртя китката си и пъхна стоманеното езиче в ключалката на дясната гривна.

Докато работеше, си представяше процеса. Ключалката на белезниците се отключваше изключително лесно, стига човек да не го правеше на тъмно и е ръце зад гърба. Ключът представляваше лостче само е един нарез и беше универсален, защото белезниците често преминаваха заедно с арестантите от един полицай на друг. Ако всеки чифт имаше собствен ключ, и без това тежката система щеше да се обремени още повече. И докато въртеше езичето в ключалката на гривната, Хари разчиташе тъкмо на това. Лесно можеше да го направи с комплекта шперцове, който носеше скрит зад служебната си карта в конфискувания от Дръмънд портфейл. Отключването на белезниците с езиче на катарама на часовникова каишка обаче си беше истинско предизвикателство.

И все пак му отне по-малко от минута. След като се освободи от стълба, Бош отключи втората гривна още по-бързо и тръгна към вратата, ала се препъна в трупа на Банкс и се просна по очи в сламата. Изправи се, ориентира се и пак тръгна напред, като се движеше с протегнати ръце. Когато стигна до вратата, се пресегна наляво и заопипва стената за електрическия ключ.

Лампата светна и Хари огледа вратата. Беше чул Дръмънд да плъзга външното резе, но въпреки това се опита да я отвори. Усилията му не дадоха резултат. Направи още два опита със същия резултат.

Огледа се. Нямаше представа дали Дръмънд и Козгроув ще се върнат след минута, или след час, ала знаеше, че трябва да бърза. Заобиколи трупа и навлезе в по-тъмните части на плевника. На задната стена имаше друга двукрила врата, също заключена. Обиколи помещението, но нямаше други врати. Нямаше и прозорци. Изруга на глас.

Опита се да се успокои. Спомни си, че когато пристигаха и фаровете на колата осветиха плевника, бе видял врата за товарене и разтоварване на сеното горе на сеновала.

Бързо отиде до дървената стълба до един от носещите стълбове и се покатери по нея. В сеновала все още имаше бали сено, зарязани след изоставянето на плевника. Бош ги заобиколи и отиде при двукрилата врата. Тя също беше заключена е тежък катинар.

Можеше да го отключи с шперцовете, ала те бяха в портфейла му, а той се намираше в джоба на Дръмънд. Тук токата на часовниковата каишка нямаше да му помогне. Пътят му за бягство продължаваше да е затворен.

Наведе се да разгледа резето на слабата светлина. Помисли си дали да не се опита да разбие вратата с ритници, но дървото изглеждаше здраво. Ритниците само щяха да вдигнат шум.

Преди да слезе долу се огледа за нещо, което можеше да му помогне да избяга или да се отбранява. Инструмент, е който да откърти резето, та дори да е тояга. Вместо това намери нещо още по-полезно. Зад една редица разкъсани бали имаше ръждива вила.

Пусна вилата долу, като внимаваше да не падне върху тялото на Банкс, после слезе, взе я и отново затърси път за бягство. След като не откри, претършува дрехите на убития с надеждата, че може да носи джобно ножче или нещо подобно.

Не намери оръжие, но намери ключовете от форда — Дръмънд беше забравил да ги вземе.

Отиде при вратата и за пореден път я натисна, макар да знаеше, че няма да се отвори. Стоеше на няма и пет метра от колата си, ала не можеше да стигне до нея. Под кашоните с екипировка в багажника имаше друга кутия, която бе пренесъл от служебния си автомобил. Кутията с втория му пистолет. „Изюбър Ълтра Кери“ четирийсет и пети калибър, със седем патрона в пълнителя, плюс един в патронника за късмет.

— Мамка му — прошепна той.

Нямаше друг избор освен да чака. Трябваше да надвие двамата въоръжени мъже, когато дойдеха. Бош протегна ръка, натисна електрическия ключ и плевникът отново потъна в мрак. Сега разполагаше с вилата, тъмнината и елемента на изненада. И в крайна сметка реши, че шансовете му са прилични.

34.

Не се наложи да чака дълго. Не повече от десет минути след като угаси светлината, чу стържене на метал в метал. Резето се плъзгаше, само че бавно, и Бош си помисли, че Дръмънд иска да го изненада.

Вратата плавно се отвори. Застаналият отстрани детектив видя мрака навън и усети нахлулия студен въздух. И едва различи един-единствен силует.

Вдигна вилата. Стоеше до електрическия ключ. Единият от двамата първо щеше да се насочи натам, за да включи лампата. Възнамеряваше да замахне от равнището на раменете си и да го прониже със зъбите. Обезврежда единия и взима пистолета му. И тогава силите щяха да се изравнят.

Ада самотната фигура не тръгна към ключа. Стоеше неподвижно на прага, сякаш изчакваше очите й да се приспособят към тъмнината. После направи три крачки напред. Бош се оказа неподготвен за това. Очакваше да тръгне към ключа — а сега беше прекалено далеч.

Изведнъж в плевника засия светлина, само че не отгоре. Влезлият носеше фенерче. И на Хари му се стори, че силуетът е женски.

Влезлият го подмина — държеше фенерчето е една ръка пред тялото си. Хари не виждаше лицето, но по ръста и походката можеше да прецени, че не е нито Дръмънд, нито Козгроув. И беше жена, определено.

Лъчът обиколи плевника, после рязко се насочи към трупа. Жената се втурна към него и освети лицето на убития. Банкс лежеше по гръб с широко отворени очи и ужасяваща рана на дясното слепоочие. Лявата му ръка беше изпъната под неестествен ъгъл към носещия стълб. Часовникът му лежеше в сламата до гредата.

Жената клекна до Банкс и плъзна лъча по тялото му. И в този момент най-после освети първо оръжието в другата си ръка, а после и лицето си. Бош отпусна вилата и излезе от укритието си.

— Детектив Менденхол.

Следователската се извъртя надясно и насочи пистолета към него. Той вдигна ръце. В едната все още държеше вилата.

— Аз съм.

Осъзна, че сигурно й прилича на някаква карикатура на прочутата картина „Американска готика“ с държащия вила фермер и жена му — само че без жената. Пусна вилата в сламата.

Менденхол отпусна оръжието и се изправи.

— Какво става тук, Бош?

Хари забеляза, че е забравила собственото си настояване за уважително обръщение. Вместо да отговори, той отиде до вратата и надникна навън. Виждаше светлините на шатото между дърветата, ала от Козгроув и Дръмънд нямаше и следа. Излезе навън, отиде при колата си и отвори багажника с дистанционното.

Менденхол го последва.

— Попитах какво става, детектив Бош!

Хари извади един от кашоните от багажника и го остави на земята.

— Говорете тихо. Какво правите тук? Заради докладната на О’Тул ли сте ме проследили толкова надалеч?

— Не точно.

— Тогава защо?

Бош извади пистолета и го провери.

— Исках да разбера нещо.

— Какво?

Хари прибра пистолета в кобура, извади резервен пълнител от кутията и го пъхна в джоба си.

— Какво правите. Нещо ми подсказваше, че не заминавате на почивка.

Той тихо затвори багажника и се огледа, за да се ориентира. После се обърна към Менденхол.

— Къде е колата ви? Как дойдохте дотук?

— Паркирах на същото място, където и вие снощи. И дойдох по същия път.

Детективът сведе поглед към обувките й. Целите бяха в кал.

— Следили сте ме и сте сама. Някой изобщо знае ли къде сте?

Тя извърна очи и Бош разбра, че отговорът е отрицателен. Менденхол го беше следила неофициално, както неофициално разследваше убийството на Анеке Йесперсен самият той.

— Угасете фенерчето — каза Хари. — Светлината ще ни издаде.

Тя се подчини.

— Е, какво правите тук, детектив Менденхол?

— Провеждам разследване.

— Това не е достатъчно. Следили сте ме неофициално и искам да знам причината.

— Да речем само, че не съм тук в качеството си на служебно лице. Кой е убил онзи човек вътре?

Нямаше време да обсъждат мотивите й да го проследи. Ако успееха да се измъкнат, щеше да се върне към този въпрос, когато му дойдеше времето.

— Шериф Дръмънд — отвърна той. — Хладнокръвно. Пред мене — без да му мигне окото. Видяхте ли го, когато сте се промъквали насам?

— Видях двама мъже. Влязоха в къщата.

— Забелязахте ли някой друг? Да е пристигал трети?

Менденхол поклати глава.

— Не, бяха само двамата. Бихте ли ми обяснили какво става? Видях, че ви водят тук. Вътре лежи убит и бяхте заключен в плевника като…

— Вижте, нямаме време. Ще има и още убийства, ако не ги предотвратим. Накратко, тук ме доведе разследването ми. Разследването, за което ви разказах и във връзка с което ходих в Сан Куентин. Всичко води дотук. Качвайте се.

Докато заобикаляше от лявата страна на колата, Бош продължи да шепне.

— Жертвата ми се казва Анеке Йесперсен, датчанка. Била е военна кореспондентка. През деветдесет и първа четирима бойци от Националната гвардия, участващи в „Пустинна буря“, я упоили и изнасилили по време на отпуск. На следващата година тя дошла да ги търси в Щатите. Не знам дали е щяла да пише репортаж, или книга, обаче ги последвала в Лос Анджелис по време на безредиците. И те използвали прикритието на хаоса, за да я убият.

Седна зад волана, пъхна ключа и запали, като подаваше колкото може по-малко газ. Менденхол се качи до него.

— В резултат на моето разследване престъпното им сдружение започна да се пропуква. Банкс беше несигурен елемент, затова го убиха. Споменаха, че щял да идва още един, и мисля, че се готвят да отстранят и него.

— Кой?

— Казва се Франк Даулър.

Даде на заден и започна да се отдалечава от плевника, без да включи фаровете.

— Защо не убиха и вас? — попита следователката. — Защо само Банкс?

— Защото им трябвам жив засега. Дръмънд има план.

— Какъв план? Това е безумно!

Докато чакаше в мрака с вилата, детективът бе анализирал всичко и вече знаеше плана на Дж. Дж. Дръмънд.

— Заради часа на смъртта — отвърна той. — Трябвам им жив заради часа на смъртта. Планът е да припишат всичко на мене. Ще заявят, че съм се вманиачил по това разследване и съм тръгнал да отмъщавам за жертвата. Убил съм Банкс, а после и Даулър, но шерифът ме е изпреварил, преди да се добера до Козгроув. Дръмънд се кани да ме убие веднага щом приключи с Даулър. Сигурен съм, че тази история ще го представи като безстрашен пазител на закона, който се е изправил срещу някакво побъркано ченге, за да спаси един от най-достойните граждани на Долината — Козгроув. И после Дръмънд ще влезе в Конгреса като герой. Споменах ли, че се кандидатира за Конгреса?

Караше към шатото. Прожекторите все още не светеха и откъм гората се стелеше мъгла, която сгъстяваше мрака още повече.

— Не разбирам как Дръмънд изобщо се е замесил. Та той е шериф, за бога!

— Шериф е, защото Козгроув го е направил шериф. Както ще го вкара и в Конгреса. Дръмънд знае всички тайни. Бил е с тях в двеста трийсет и седма рота. Бил е на кораба по време на „Пустинна буря“ и в Лос Анджелис по време на безредиците. Именно той е убил Анеке Йесперсен. И тъкмо по този начин е държал Козгроув в ръцете си през всички тези…

Млъкна, понеже се сети за нещо. Намали и спря. Мислите му се върнаха към едно от последните неща, казани от Дръмънд, преди шерифът да излезе от плевника. „Карл-младши щеше да бъде лишен от наследство, ако неговият старец научеше, че е замесен в такива неща“.

— Той ще убие и Козгроув.

— Защо?

— Защото бащата на Козгроув е мъртъв. Дръмънд вече не може да го контролира.

Сякаш в потвърждение на заключението му, от шатото се разнесе изстрел. Бош настъпи газта и те заобиколиха имението и излязоха на обръщалото пред сградата.

На пет-шест метра от входа видяха мотор. Хари позна металносиния резервоар и каза:

— На Даулър е.

В къщата се чу нов изстрел. После още един.

— Закъсняхме.

35.

Вратата беше отключена. Бош и Менденхол влязоха, като покриха ъглите от двете страни на касата. Озоваха се в кръгъл вестибюл, в който нямаше нищо друго освен масичка за ключове и поща — дебело овално стъкло върху еднометров кипарисов пън. Продължиха по главния коридор и първо провериха трапезарията е маса, достатъчно дълга, за да побере дванайсет души, после и дневната, която бе поне сто и осемдесет квадрата, с две камини на срещуположните стени. Върнаха се в коридора, който обикаляше величествено стълбище и продължаваше към по-малък заден коридор, водещ към кухнята. На пода лежеше кучето, което предишната нощ се бе затичало към Бош. Козмо. Простреляно зад лявото ухо.

В същия миг осветлението в кухнята угасна и Хари разбра какво ще се случи.

Залегни!

И се хвърли на пода зад трупа на кучето. На прага на кухнята се появи сянка и детективът видя барутните проблясъци преди да чуе гърмежите. Усети, че тялото на животното се разтърсва от куршуми, предназначени за него, и отговори на огъня — стреля четири пъти към кухнята. Разнесе се звън на разбито стъкло и трясък на нещо дървено. Някъде се отвори врата и затрополиха отдалечаващи се тичащи стъпки.

Не последваха повече изстрели. Бош се огледа и видя Менденхол, свита отдясно до някакъв шкаф.

— Добре ли сте? — прошепна той.

— Нищо ми няма.

Хари погледна към коридора. Бяха оставили входната врата отворена. Нападателят им можеше да заобиколи къщата и да ги изненада в гръб. Трябваше да побързат и да проверят в кухнята.

Той се надигна и приклекна, после се хвърли напред, прескочи трупа на кучето и влезе в кухнята.

Заопипва дясната стена и натисна четири ключа. Силните лампи на тавана светнаха. Наляво имаше отворена врата, водеща към заден двор с басейн.

Детективът се огледа с насочен напред пистолет. Нямаше никого.

— Чисто е!

Излезе навън и светкавично се дръпна надясно, за да не се очертае на фона на вратата. Тъмната вода в правоъгълния басейн искреше на струящата от кухнята светлина, но нататък всичко тънеше в мрак. Не се виждаше нищо.

— Няма ли го? — попита Менденхол.

— Някъде навън е.

Хари се върна през кухнята, за да провери останалата част от къщата, и веднага забеляза тъмна вадичка, която приличаше на кръв и изтичаше изпод вратата до грамадния стоманен хладилник. Посочи я на Менденхол, която го беше последвала, и тя зае поза за стрелба. Бош натисна бравата.

Беше килер. На пода лежаха два трупа. Единият беше Карл Козгроув. Другият трябваше да е Франк Даулър. Също като кучето, и двамата бяха простреляни с по един куршум зад лявото ухо. Тялото на собственика на имението беше върху това на Даулър, което подсказваше последователността на убийствата.

— Дръмънд е накарал Козгроув да повика Даулър. Очистил е Даулър тук — това е бил първият изстрел. След това е убил кучето и накрая Козгроув.

Разбираше, че може да е объркал нещо в тази последователност, ала не се съмняваше, че шерифът е използвал неговия пистолет. Не можеше и да не обърне внимание на приликите с убийството на Кристофър Хендерсън преди четиринайсет години. Бяха принудили управителя на ресторанта да влезе в хладилното помещение, след което го бяха екзекутирали с куршум в тила.

Менденхол приклекна и провери труповете за пулс. Бош виждаше, че е безнадеждно. Следователската поклати глава и понечи да каже нещо, но я изпревари пронизителен грохот.

— Какво е това, по дяволите? — викна тя.

Бош погледна към отворената кухненска врата и после към коридора, от който се разкриваше гледка към входа на имението.

— Хеликоптерът на Козгроув! — И се втурна по коридора. — Дръмънд е пилот.

Изскочиха през вратата и ги обсипа град от куршуми — забиваха се в мазилката и касата. Бош отново се метна на земята, претърколи се напред и този път намери прикритие зад една от бетонните саксии покрай обръщалото.

Надзърна над ръба й и видя, че хеликоптерът още е на площадката. Роторите му се въртяха и набираха скорост. Погледна назад към осветения отвътре вход на шатото. Следователката лежеше на пода, притиснала е длан лявото си око.

— Менденхол! — извика той. — Влизай вътре! Ранена ли си?

Тя не отговори, но изпълзя малко по-навътре.

Хари отново погледна над ръба на саксията. Двигателят виеше пронизително — машината скоро щеше да набере достатъчно мощност, за да излети. Вратата на хеликоптера беше отворена, ала Бош не виждаше нищо в кабината. Трябваше да е Дръмънд. След осуетяването на плана му заради бягството на детектива сега самият той се опитваше да избяга.

Бош изскочи иззад прикритието си и стреля по вертолета. След четвъртия изстрел боеприпасите му свършиха и той се затича обратно към входа на имението. Докато вадеше празния пълнител, приклекна до Менденхол.

— Ранена ли сте, детектив?

Зареди резервния пълнител и повтори:

— Менденхол! Ранена ли сте?

— Не!… Не знам. Нещо ме удари по окото.

Бош хвана ръката й и я дръпна, но следователката се съпротивляваше.

— Дайте да погледна.

Тя му позволи и Хари внимателно се вгледа в окото й. Не забеляза нищо.

— Не сте ранена, Менденхол. Сигурно ви е ударила някоя треска или е от праха от мазилката.

Тя отново притисна длан към окото си. Виещата турбина навън достигна критична скорост и Бош разбра, че Дръмънд всеки момент ще излети. Изправи се и тръгна към вратата.

Оставете го — извика следователката. — Няма да успее да се скрие.

Хари не й обърна внимание и изтича навън. Стигна до средата на обръщалото в момента, в който хеликоптерът се откъсна от земята.

Намираше се на шейсетина метра от площадката. Вертолетът се издигаше отдясно наляво покрай линията на дърветата. Бош хвана пистолета си е две ръце и се прицели в кожуха на турбината. Имаше седем патрона да свали машината.

— Не можете да стреляте по него! — викна Менденхол. Беше излязла и тичаше към Хари.

— Не мога ли?! Той стреля по нас!

— Не е по правилника!

Тя спря до Бош. Все още притискаше нараненото си око е длан.

— Ама е по моя правилник!

— Чуйте ме! Той вече не представлява заплаха за вас! Хеликоптерът отлита! Вие не защитавате ничий живот!

— Глупости!

Бош обаче вдигна пистолета високо и изстреля три куршума в небето. Надяваше се Дръмънд да чуе гърмежите или да види проблясъците на дулото.

— Какво правите?

— Карам го да си мисли, че стрелям по него.

Отново вдигна оръжието и стреля още три пъти във въздуха, като си запази един патрон за всеки случай. Тактиката му успя. Вертолетът промени посоката си, рязко зави и отлетя зад имението. Шерифът явно се опитваше да се скрие зад сградата.

Хари стоеше и чакаше — и след малко го чу. Силно металическо изпращяване и пърпорещ звук от разбит ротор, бясно въртящ се сред дърветата и сечащ клоните като с коса.

За миг настъпи тишина, сякаш в целия свят не се разнасяше нито звук. А после чуха хеликоптера да се стоварва върху склона зад шатото. Над гората се издигна огнено кълбо и изчезна в небето.

— Какво стана? — извика Менденхол. — Вие стреляхте далече от него!

Бош — вече тичаше към мястото на катастрофата — отвърна:

— Ветрогенераторът!

— Какъв ветрогенератор?

Детективът зави зад ъгъла на сградата и видя по склона дим и пламъци. Във въздуха се носеше силна миризма на гориво. Менденхол го настигна и освети пътя им с фенерчето си.

Вертолетът беше паднал от по-малко от петдесет метра височина, но бе напълно разбит. Склонът отдясно гореше — очевидно откъсналият се резервоар беше избухнал там.

Откриха Дръмънд под смачкания покрив на кабината, с натрошени и извити под неестествен ъгъл крайници. На челото му имаше дълбока рана от остро метално парче. Когато Менденхол насочи лъча на фенерчето към лицето му, той реагира и бавно отвори клепачи.

— Божичко, жив е! — възкликна следователката.

Очите на шерифа я следяха, докато тя освобождаваше тялото му от нападалите останки, ала главата му не помръдваше. Устните му се движеха, но дишаше прекалено плитко, за да може да издаде звук.

Хари приклекна, бръкна в левия джоб на якето му и извади джиесема и портфейла си.

Какво правите? — попита Менденхол. — Трябва да повикаме помощ! Нямате право да местите нищо от местопрестъплението.

Бош не й обърна внимание. Вещите си бяха негови и той си ги взимаше. Следователката извади телефона си, за да се обади за линейка и полиция. През това време Хари опипа другия джоб на Дръмънд и усети очертанията на пистолет. Беше неговият, знаеше го. Погледна Дръмънд и каза:

— Нека си остане у тебе, шерифе. Искам да го намерят в джоба ти.

Чу, че Менденхол ругае, и се обърна към нея.

— Не мога да хвана сигнал — каза тя.

Бош прокара палец по дисплея на джиесема си и екранът се освети. Индикаторът за сигнала показваше три чертички.

— И при мене няма нищо — каза детективът.

И прибра джиесема в джоба си.

— По дяволите! — извика Менденхол. — Трябва да направим нещо!

— Нима?

— Да — сопна се Менденхол. — Трябва.

Хари погледна Дръмънд и й каза:

— Тичайте в имението. В кухнята видях телефон.

— Добре. Веднага се връщам.

Бош я проследи с поглед, докато тя се спускаше по склона, след това отново се обърна към ранения и каза тихо:

— Сега сме само двамата с тебе.

Дръмънд се мъчеше да каже нещо. Хари клекна и доближи ухо до устата му.

— Нищо… не… усещам — изхриптя шерифът.

Бош се надигна и впери поглед в него, сякаш преценяваше травмите му. Дръмънд с огромно усилие успя да отвори уста. Усмихваше ли се? Хари видя по зъбите му рубиненочервена кръв. Белите му дробове явно бяха пострадали при катастрофата. Раненият промълви нещо, ала Бош не го чу и отново се наведе.

— Какво?

— Забравих да ти кажа… на уличката я накарах да коленичи… и да ме моли…

Разтреперан от гняв, Бош рязко се отдръпна, изправи се и се извърна. Погледна надолу към шатото. Менденхол не се виждаше.

Отново се обърна към Дръмънд, лицето му бе разкривено от ярост. Всичко в него крещеше за отмъщение. Детективът клекна и сграбчи ранения за предницата на ризата. После се наведе и заговори през зъби.

— Знам какво искаш, обаче няма да ти доставя това удоволствие, Дръмънд. Надявам се да живееш дълго и мъчително. В затвора. На легло. В килия, която вони на лайна и пикня. И да дишаш през тръба. Да те хранят през тръба. Надявам се всеки Божи ден да си мечтаеш да умреш, но да не можеш да направиш нищичко.

Пусна го и се изправи. Дръмънд вече не се усмихваше. Очите му се взираха в собственото му мрачно бъдеще.

Бош закрачи надолу по склона. Видя Менденхол да се изкачва с фенерче в ръка.

— Идват — каза тя. — Как е той?

— Още диша. Как е окото ви?

— Извадих каквото ми беше влязло. Пари.

— Кажете им да ви прегледат, когато пристигнат.

Мина покрай нея и продължи надолу. По пътя извади джиесема си, за да се обади на дъщеря си.