Черната кутия

16.

Бош беше преполовил дисковете на Арт Пепър, които дъщеря му му беше подарила за рождения му ден. В момента слушаше разкошна версия на „Патриша“, записана преди три десетилетия в един клуб в Кройдън, Англия — по време на завръщането на музиканта след дългите години наркозависимост и присъди. Онази вечер през 1981-ва той бе невероятен. Дори само с тази песен Пепър доказваше, че никой никога няма да свири по-добре, мислеше си Хари. Не знаеше точно какво означава думата „ефирен“, но тъкмо тя му идваше наум. Съвършена песен, съвършен саксофон, съвършено взаимодействие между Пепър и другите трима от бенда — като движение на четирите пръста на една ръка. Съществуваха най-различни описания на джаз музиката. През годините му бяха попадали много от тях, в списания и върху обложки на плочи. Не винаги ги разбираше. Просто знаеше какво му харесва, и толкова. Въздействаща и безмилостна музика, и понякога тъжна.

Установи, че му е трудно да се съсредоточи върху компютърния екран, докато звучи песента, а тя продължи близо двайсет минути. Имаше „Патриша“ и на, други плочи и дискове — тя бе едно от най-известните парчета на Пепър. Ала никога не я беше слушал изпълнена с такава настойчива страст. Погледна дъщеря си, която четеше книга, изтегната на дивана. Пак им я бяха възложили от училище. Казваше се „Вината в нашите звезди“.

— За дъщеря му е — каза Хари.

Мади вдигна очи от книгата.

— Какво?

— Тази песен. „Патриша“. Написал я е за дъщеря си. Бил е далече от нея през дълги периоди от живота й, но я е обичал и му е липсвала. Можеш да го чуеш в нея, нали?

Мади се замисли за момент, после кимна.

— Да, струва ми се. Звучи почти като че ли саксофонът плаче.

Бош също кимна.

— Да, и ти го чуваш.

Върна се към работата си. Преглеждаше многобройните публикации, линкове за които му беше пратил с имейл Бон. Сред тях бяха последните четиринайсет репортажа и фотоесета на Анеке Йесперсен за „Берлингске Тидене“, както и материалът за десетата годишнина от смъртта й, пуснат от вестника през 2002-ра. Вървеше бавно, защото статиите бяха на датски и трябваше да използва един уебсайт за превод, като пействаше по един-два абзаца.

Анеке Йесперсен беше фотографирала и писала за кратката първа война в Залива от всички ъгли. Нейните образи и слово идваха от бойни полета, самолетни писти, командни постове, дори от един круизен кораб, който Съюзниците бяха използвали за отдих и възстановяване на военнослужещите. Материалите й в „Берлингске Тидене“ представяха журналист, документиращ нов тип война, битки с високотехнологични оръжия, изстрелвани светкавично от небето. Ала Йесперсен не бе стояла на безопасно разстояние. С пренасянето на сраженията на земята в операция „Пустинна сабя“ тя бе напредвала заедно със съюзническата армия, отразявайки превземането на столицата Кувейт и Ал Хафджи.

Нейните репортажи разказваха фактите, снимките й показваха цената. Имаше фотографии на американската казарма в Дахран, където при удар с ракета „Скъд“ бяха загинали двайсет и осем войници. Нямаше снимки на трупове, но димящите скелети на унищожени бронетранспортьори някак си предполагаха човешки жертви. Бяха заснети военнопленническите лагери в саудитската пустиня, където очите на иракските затворници излъчваха изтощение и страх. Обективът й запечатваше черния дим на кувейтските петролни полета, горящи зад отстъпващата иракска войска. А най-въздействащите й фотографии бяха от Пътя на смъртта — дълъг конвой вражески войски, наред с иракски и палестински цивилни, безпощадно бомбардирани от съюзническите сили.

Бош беше ходил на война. Война, която можеше да се опише с три думи: кал, кръв и смут. Ала там с другарите си бяха виждали отблизо хората, които убиват. Някои неща си спомняше кристално ясно — също като тези снимки на екрана. Спомените го връхлитаха най-често нощем, когато не можеше да заспи, или неочаквано, когато някаква банална гледка го навеждаше на асоциации с джунглите или тунелите. Познаваше войната от личен опит и образите и думите на Анеке Йесперсен бяха най-точното й представяне през погледа на журналист.

Оказваше се, че след примирието кореспондентката не се е върнала у дома. Че е останала в района месеци наред, отразявайки бежански лагери и разрушени села, хвърлените от Съюзниците усилия за възстановяване в така наречената операция „Осигури подкрепа“.

Ако изобщо имаше как да опознае невидимата личност зад обектива, онази, която държеше писалката, това бяха точно тези следвоенни репортажи и снимки.

Йесперсен търсеше майките и децата, най-тежко пострадалите, прокудените. Макар и само образи и слово, заедно те разкриваха човешката страна и цената на високотехнологичната война, нейните последици.

Може би се дължеше на акомпанимента на саксофона на Арт Пепър, но докато усърдно превеждаше и четеше материалите и гледаше снимките, Бош усещаше, че някак си се приближава до Анеке Йесперсен. Тя го докосваше през бездната на тези двайсет години и това още повече засилваше решимостта му. Преди две десетилетия той й се беше извинил. Сега й обещаваше. Щеше да открие кой й е отнел всичко.

Последната спирка в неговото дигитално пътешествие из живота и творчеството на Анеке Йесперсен беше мемориалният уебсайт, направен от брат й. За да влезе в него, трябваше да се регистрира с имейл адреса си, дигитален еквивалент на разписването в книга за съболезнования. Сайтът се състоеше от два раздела: фотографии, направени от Йесперсен, и нейни снимки.

Много от кадрите в първия раздел бяха от статиите, линкове на които му бе пратил Бон. Имаше много други фотоси за същите материали, някои дори по-добри от избраните за публикация, поне според Бош.

Вторият раздел по-скоро напомняше фотоалбум със снимки на Анеке — започваше от времето, когато е била слабичко момиченце с бялоруса коса. Хари ги прегледа и бързо стигна до серия фотографии, които журналистката си е правила сама. Всички бяха заснети пред различни огледала в продължение на няколко години. Йесперсен позираше с фотоапарат, провесен на ремък на шията й, държеше го на равнището на гърдите си и снимаше, без да гледа през визьора. Когато се разглеждаха заедно, по лицето й можеше да се проследи ходът на времето. Оставаше си все така красива, но очите й излъчваха все по-голяма мъдрост.

На последните снимки тя сякаш гледаше право и единствено в Бош. Детективът не можеше да откъсне очите си от нейните.

Имаше и раздел за коментари и детективът установи, че той съдържа най-различни текстове; започваше от 1996-а — тогава бе създаден сайтът. Те постепенно оредяваха и от предишната година имаше само един пост, от брат й. За да го прочете на английски, Хари го копира и пейстна в интернет преводача.

Анеке, времето не може да излекува твоето отсъствие. Винаги ще ни липсваш — като сестра, творец и приятел.

Бош излезе от сайта и затвори лаптопа. Приключваше работата за тази вечер и макар че се доближаваше към Анеке Йесперсен, в крайна сметка нямаше представа какво я е пратило в Съединените щати една година след „Пустинна буря“. Нито защо е дошла в Лос Анджелис. Нямаше репортажи за военни престъпления, нищо, което да предполага допълнително журналистическо разследване, камо ли пътуване до Лос Анджелис. Хари продължаваше да е в неведение по следите на какво е вървяла Анеке.

Погледна си часовника. Времето летеше. Вече минаваше единайсет, а на сутринта трябваше да става рано. Не беше забелязал и че дискът е свършил и музиката е стихнала. Дъщеря му спеше на дивана с книгата си и Бош се поколеба дали да я събуди, за да я прати да си легне, или просто да я завие и да не я смущава.

Изправи се и сухожилията му запротестираха, докато се протягаше. Вдигна кутията от пица от масичката и като куцукаше, бавно я занесе в кухнята и я остави върху кошчето за боклук. Погледна я и мислено се укори, че за пореден път е поставил работата си пред правилното хранене на дъщеря си.

Когато се върна в дневната, Маделин седеше на дивана, все още сънена, и прикриваше прозявката си с длан.

— Ей, късно е — каза Бош. — Време е за лягане.

— А, не е.

— Хайде, ела.

Тя стана и се облегна на него. Хари я прегърна през раменете и двамата тръгнаха по коридора към спалнята й.

— Утре пак си сама, малката. Ще се оправиш, нали?

— Няма нужда да питаш, тате.

— Имам среща на закуска в седем и…

— Няма нужда да ми обясняваш.

На прага Бош я пусна и я целуна по темето. Усети аромата на нар от шампоана й.

— Има, разбира се. Заслужаваш татко, който да прекарва повече време с тебе. Който да е при теб.

— Уморена съм, тате. Не ми се приказва за това.

Хари посочи назад към дневната.

— Ех, да можех да изсвиря оная песен като него. Тогава щеше да разбереш.

Беше прекалил — натрапваше й угризенията си.

— Разбирам и без това! — сопна се Мади. — Хайде лека нощ.

Влезе в стаята си и затвори вратата.

— Лека нощ, миличка — каза Бош.

Хари отиде в кухнята, взе кутията от пица и излезе да я изхвърли в кофата, като провери дали капакът е затворен здраво — предпазна мярка срещу койоти и други нощни твари.

Преди да се върне вътре, отключи катинара на склада до задната стена на гаражния навес, дръпна шнурчето на лампата и плъзна поглед по претрупаните лавици. В прашните кашони имаше боклуци, които пазеше от памтивека. Пресегна се и свали един от тях на работния плот, после пак се повдигна на пръсти, за да вземе онова, което лежеше отзад — бялата каска, която беше носил в нощта на „срещата“ си с Анеке Йесперсен.

Впери очи в изподраната й мръсна повърхност и избърса с длан праха от залепения отпред стикер. Крилатата емблема. Вторачен в каската, си спомни нощите, в които градът гореше. Бяха изтекли двайсет години. У Замисли се за тях, за всичко, което му се бе случило, за всички, които бяха тук или си бяха отишли.

Накрая върна каската на лавицата и я скри зад кашона. Заключи склада и отиде да си легне.

17.

Детектив Нанси Менденхол се оказа дребна жена с искрена, дори подкупваща усмивка. Изобщо не изглеждаше заплашителна, което веднага го накара да е нащрек. Не че вече не беше подготвен за всичко, когато с Рик Джексън влязоха в Бредбъри Билдинг. Богатият му опит с вътрешни разследвания не му позволи да отговори на усмивката й и го правеше подозрителен към нейното твърдение, че просто търси истината без предубеждения и диктат отгоре.

Тя имаше самостоятелен кабинет — малък, но с удобни столове и дори с камина, подобно на много от офисите в старата сграда. Прозорците зад нея гледаха към Бродуей и Кинотеатъра за един милион долара. Менденхол постави на бюрото дигитален диктофон, Джексън направи същото и започнаха. След като посочиха всички страни в стаята и минаха през рутинните предупреждения за показанията на полицейски служители, тя просто помоли:

— Разкажете ми за командировката си в понеделник до затвора в Сан Куентин.

През следващите двайсет минути Бош изложи фактите, свързани с посещението му в затвора, за да разпита Руфъс Колман за пистолета, с който е била убита Анеке Йесперсен. Описа всяка подробност, за която се сещаше, включително колко е трябвало да чака, преди да доведат затворника. По време на закуската преди срещата с Джексън бяха решили Хари да не спестява нищо с надеждата, че здравият разум на Менденхол ще й наложи да приеме докладната на О’Тул за тъпотия.

Бош илюстрира разказа си с копия на документи от дневника на убийството, за да й докаже, че е било абсолютно наложително да отиде в Сан Куентин и да разговаря с Колман, а не си е измислил тази командировка, за да може да се срещне с Шон Стоун.

Разговорът като че ли вървеше добре и Менденхол задаваше само общи въпроси, които позволяваха на Бош да допълва обясненията си. Когато свърши, тя се съсредоточи върху конкретни неща.

— Шон Стоун знаеше ли, че ще го посетите?

— Не, нищо подобно — отвърна Хари.

— Предупредихте ли майка му, че ще го видите?

— Не, получи се импровизирано. Както вече казах, имах билет за обратния полет. Оставаше ми време за една кратка среща и затова помолих да го видя.

— Но са го довели в стаята за разпити, нали така?

— Да. Не ме пратиха в залата за посещения на роднини и приятели. Казаха, че ще го доведат при мен.

Бош знаеше, че това е единственото му уязвимо място. Защото не е поискал да се види с Шон Стоун като редови гражданин, а е останал в стаята, в която бяха довели Руфъс Колман, и просто е помолил да се срещне с друг затворник, Стоун. Разбираше, че може да го изтълкуват като използване на служебно положение в лична полза.

Менденхол продължи да го притиска.

— Добре, а когато уреждахте пътуването си до Сан Куентин, предвидихте ли достатъчно време между полетите, за да имате възможност да посетите Шон Стоун?

— Категорично не. Когато ходиш там, никога не знаеш колко ще им отнеме да ти доведат затворника, нито колко ще разговаряш с него. Бил съм там за едноминутни разговори, бил съм и уж за едночасови, които са се проточвали до четири часа. Просто никога не знаеш, затова винаги си оставяш повече време.

— И затова сте предвидили четиричасов престой в затвора.

— Горе-долу толкова. Освен това трябва да се има предвид и трафикът. Взимаш самолет, после влак до центъра за автомобили под наем, оттам с колата до града, прекосяваш го целия, минаваш и по Голдън Гейт, и накрая се връщаш по обратния път. Предвиждаш си време за неочаквани изненади. Аз предвидих малко повече от четири часа в затвора и използвах само два от тях, докато чаках, а след това разговарях с Колман. Пресметнете сама. Остана ми свободно време и го използвах, за да се срещна с онзи младеж.

— Точно кога казахте на охраната, че искате да се срещнете със Стоун?

— Докато извеждаха Колман, си погледнах часовника. Видях, че е два и половина, и знаех, че полетът ми е в шест. Даже при тежък трафик и с връщането на колата пак ми оставаше поне час. Можех да стигна на летището по-рано, а можех и да опитам набързо да се срещна с друг затворник. Избрах второто.

— Не ви ли хрумна да проверите дали няма по-ранен полет?

— Не, защото нямаше значение. Когато се приберях в Лос Анджелис, работното ми време така или иначе щеше да е свършило. Нямаше да ходя в службата, затова нямаше значение дали ще кацна в пет, или в седем. Щях да съм приключил работния си ден. Вече няма заплащане за извънреден труд. Това ви е известно, детектив.

Тук се намеси Джексън: обаждаше се за пръв път по време на разпита.

— Освен това за смяна на полетите често се плаща допълнително от двайсет и пет до сто долара и ако е бил направил такава промяна, е щяло да му се наложи да дава обяснение пред счетоводството.

Бош кимна. Колегата му импровизираше, но допълнението си го биваше.

Менденхол, изглежда, имаше въпросник, по който се движеше, въпреки че на бюрото пред нея нямаше нищо написано. Тя мислено отметна въпроса за командировката и продължи нататък.

— По някакъв начин подведохте ли служителите и Сан Куентин да смятат, че искате да разговаряте с Шоп Стоун в рамките на следствие, което водите?

Хари поклати глава.

— Не, няма такова нещо. И мисля, че това стана пределно ясно, когато попитах как да внеса пари в неговата сметка за затворническата лавка.

Но сте попитали чак след като сте разговаряли със Стоун, нали така?

— Да.

Последва пауза, през която тя прегледа донесените от него документи.

— Това е всичко засега, господа.

— Нямате ли повече въпроси? — учуди се Бош.

— Засега не. По-късно може да се наложи да доуточним някои неща.

— Може ли сега и аз да ви задам няколко въпроса?

— Моля. Ако мога, ще ви отговоря.

Той кимна. Разбираше.

— Колко ще продължи всичко това?

Менденхол се намръщи.

— Е, самото разследване едва ли ще отнеме много време. Освен ако не се наложи да отида до Сан Куентин, в случай че не получа нужната ми информация по телефона.

— Значи може да дадат пари, за да ви пратят чак там да проверите какво съм правил през един свободен час от времето си, така ли?

— Зависи от моя началник. Той със сигурност ще вземе предвид разходите и сериозността на разследването. Освен това му е известно, че в момента провеждам още няколко разследвания. Може да реши, че не си струва финансовите разноски и нужното време.

Бош не се съмняваше, че ще я пратят в Сан Куентин, ако се наложи. Тя можеше и да не е подложена на натиск отгоре, но същото не се отнасяше за началника й.

— Нещо друго? — попита Менденхол. — Имам друга среща в девет, за която трябва да се подготвя.

— Да, само още нещо — каза Хари. — Откъде идва тази докладна?

Въпросът явно я изненада.

— Не мога да обсъждам тази тема, но мислех, че знаете. Струва ми се очевидно.

— Не. Знам, че я е подал О’Тул. Обаче цялата тази история с моето посещение при Шон Стоун — как е стигнало до него? Откъде е научил?

— За това не мога да разговарям с вас, детектив. Когато приключа следствието и дам заключението си, ще имате възможност да се запознаете с фактите.

Бош кимна, ала отвореният въпрос продължи да го тормози. Чудеше се дали някой от Сан Куентин се е обадил на лейтенанта и му е казал, че Хари е действал неправомерно, или О’Тул е стигнал чак дотам да провери какво е правил Бош в затвора. Така или иначе, това го смущаваше. На идване си мислеше, че лесно ще отхвърли обвиненията, като разкаже на Менденхол всичко. Сега виждаше, че нещата може би не са толкова ясни.

Джексън и Бош излязоха от БПС и се спуснаха във фоайето с един от пищно украсените асансьори. Хари категорично смяташе едновековната Бредбъри Билдинг за най-красивата сграда в Лос Анджелис. Имаше един-единствен недостатък: в нея се помещаваше Бюрото за професионални стандарти. Докато пресичаха фоайето под атриума към изхода за Западна Трета улица, усети аромата на пресен хляб, който печаха за обедната навалица в заведението за сандвичи до главния вход. Това също винаги го бе дразнило. БПС не само се помещаваше в една от скритите перли на града, не само в някои от кабинетите имаше камини, но и всеки път, когато идваше тук, ухаеше адски приятно.

Джексън мълча по целия път към слабо осветеното фоайе пред страничния изход. Там имаше пейка с бронзова статуя на Чарли Чаплин. Той седна до фигурата и даде знак на Хари да се настани от другата страна.

— Какво има? — попита Бош, докато сядаше. — Трябва да се връщаме.

Джексън изглеждаше разтревожен. Поклати глава, наведе се над скута на Чаплин и сниши глас.

— Струва ми се, че си прецакан, Хари.

Бош не разбираше песимизма му, нито очевидната му изненада, че Управлението ще стигне чак дотам заради един петнайсетминутен разговор в Сан Куентин. За самия Хари в това нямаше нищо ново. За пръв път си беше имал работа с Вътрешния отдел преди трийсет и пет години. Наказаха го, че се е отбил да си вземе униформите от химическо чистене на път за участъка в края на смяната си. Оттогава нищо в отношението на Управлението към собствените му служители не можеше да го изненада.

Голяма работа! — Той махна презрително с ръка.

Даже Менденхол да потвърди обвиненията в докладната, какво могат да ми направят? Да ми дадат три дни? Седмица? Ще заведа дъщеря си на Хаваите.

Джексън отново поклати глава.

— Май не разбираш, а?

Бош окончателно се обърка.

— Какво не разбирам? Това си е Вътрешният отдел, както и да му викат сега. Какво има да не разбирам?

— Не става въпрос само за едноседмично отстраняване от длъжност. Ти си на договор по ПОП бе, човек.

Той не ти осигурява същата защита — сигурно затова не ти се е обадил никой от Съюза. Договор по ПОП може да се прекрати въз основа на НПП.

Сега вече Хари разбра. Предишната година беше подписал петгодишен договор с Управлението по Плана за отсрочено пенсиониране, според който пенсията му се замразяваше, за да може да се върне на работа. В него имаше клауза, която позволяваше на ЛАПУ да го освободи, ако бъде намерен за виновен в извършване на престъпление или ако вътрешно разследване потвърди обвинение срещу него в „неподобаващо поведение на полицай“.

— Не виждаш ли какво прави О’Тул? — попита Джексън. — Опитва се да промени отдела, да го превърне в свой отдел. Стига да не харесва някой или ако не му се оказва дължимото уважение, той ще му извърти същия калташки номер, за да го изхвърли.

Бош кимна. Вече напълно проумяваше елементите на този план. Дори знаеше нещо, което не беше известно на колегата му: че О’Тул може би не действа сам, тоест само за да оплете собствената си кошница. Може да изпълняваше заповед от човека на десетия етаж.

— Има нещо, което не съм ти казвал — рече той.

— Уф, мамка му — изпъшка Джексън. — Какво?

— Не тук. Да вървим.

Оставиха Чарли Чаплин сам и се върнаха в дирекцията на полицията пеш. По пътя Бош разказа на Джексън две истории, едната стара, другата нова. Първата представляваше фон на следствие, свързано със смъртта на сина на тогавашния градски съветник Ървин Ървинг. Началникът на полицията и бившата му партньорка го бяха използвали в успешен политически преврат, довел до невъзможността Ървинг да бъде преизбран. На негово място избраха съветник, който симпатизираше на Управлението.

— Това за пръв път ме изправи срещу Марти — допълни Хари. — А със следствието, което водя в момента, вече се сблъсках с него.

После обясни на Джексън, че човекът на десетия етаж се е опитал чрез О’Тул да го принуди да забави разследването на убийството на Анеке Йесперсен. Когато свърши, предполагаше, че Джексън вече съжалява, че се е съгласил да му стане защитник.

— Е, като имаш предвид сегашната ситуация, не си ли склонен да позабавиш нещата или даже тихичко да отложиш следствието за догодина? — попита Джексън, докато влизаха в предния двор на дирекцията на полицията.

Хари поклати глава и отвърна:

— Анеке е чакала прекалено дълго. И убиецът й е останал прекалено дълго на свобода. Нищо няма да забавя.

Минаха през автоматичната врата.

— Така си и мислех — каза Джексън.

18.

Бош тъкмо седна на бюрото си, когато при него цъфна лейтенант О’Тул.

Бош, определи ли си вече среща със следователката от БПС?

Хари се завъртя със стола, за да погледне началника си. Лейтенантът беше без сако и носеше тиранти с шарки, изобразяващи стикове за голф. Иглата на вратовръзката му представляваше миниатюрна емблема на ЛАПУ. Продаваха се в магазина за сувенири на Полицейската академия.

— Погрижих се за това — отвърна Бош.

— Добре. Искам колкото може по-скоро да приключим с този проблем.

— Убеден съм.

— Не влагам нищо лично, Бош.

Хари се усмихна.

— Искам да знам само едно нещо, господин лейтенант. Съвсем сам ли измислихте всичко, или получих те помощ от горния етаж?

— Хари? — обади се Джексън от съседната кабинка.

— Мисля, че не бива да влизаш в…

Бош вдигна ръка, за да не му позволи да се забърква.

— Всичко е наред, Рик. Въпросът ми беше реторичен. Няма нужда лейтенантът да отговаря.

— Не знам какво имаш предвид под „горния етаж“ — въпреки това отвърна О’Тул. Обаче за теб е типично да мислиш за това откъде идва докладната, вместо за нейното съдържание и собствените си постъпки. Джиесемът на Хари завибрира. Той го извади от джоба си и се извърна от лейтенанта, за да погледне дисплея. Изписването на номера беше блокирано.

— Въпросът е елементарен — продължи О’Тул. — Правомерни ли са били действията ти, докато си бил на посещение в затвора, или…

— Трябва да се обадя — прекъсна го Бош. — Водя следствие, господин лейтенант.

О’Тул излезе от кабинката. Хари прие обаждането, но каза на онзи отсреща да изчака и притисна микрофона на джиесема към гърдите си.

— Господин лейтенант.

Извика достатъчно високо, за да го чуят детективите в кабинките наоколо. О’Тул се обърна и го погледна.

— Ако продължите да ме тормозите, ще подам официално оплакване.

Продължи да се взира в лейтенанта още няколко секунди, после вдигна телефона до ухото си.

— Детектив Бош. С какво мога да ви помогна?

— Обажда се Сюзан Уинго от Бюрото за контрол на алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и взривите вещества. В Дирекцията ли сте в момента?

Връзката на Рейчъл Уолинг. Хари усети прилив на адреналин. Може би вече беше установила притежателя на пистолета, с който е била убита Анеке Йесперсен.

— Да, тук съм. Успяхте ли…

— Аз съм на една пейка на площада. Бихте ли слез ли? Имам нещо за вас.

— Ъъъ, разбира се. Не искате ли да се качите? Мога.

— Не, предпочитам вие да слезете.

— Идвам след две минути.

— Елате сам, детектив.

Тя затвори. Бош остана на мястото си няколко секунди: чудеше се защо му каза да отиде сам. После се обади на Рейчъл Уолинг.

— Хари?

— Аз съм. Тая Сюзан Уинго… какво й е?

— Какво искаш да кажеш? Тя обеща да провери номерата. Дадох й джиесема ти.

— Знам. Току-що ми позвъни и ми каза да сляза при нея на площада пред Дирекцията. Предупреди ме да отида сам. В какво се забърквам, Рейчъл?

Уолинг се засмя.

В нищо, Хари. Просто си е такава. Много потайна, много предпазлива. Прави ти услуга и не иска никой да разбере.

Убедена ли си, че това е всичко?

— Да. И сигурно ще поиска нещо в замяна на услугата. Танто за танто.

— Какво например?

— Нямам представа, Хари. Може да не е веднага. Просто ще си й длъжник. Така или иначе, ако те интересува кой е собственикът на онзи твой пистолет, слез долу и се срещни с нея.

— Добре. Благодаря, Рейчъл.

Бош затвори, изправи се и се огледа. Чу го нямаше. Този ден още не го беше виждал. Забеляза, че Джексън го гледа, даде му знак да го последва и щом излязоха в коридора, попита:

— Имаш ли няколко минути?

— Естествено — отвърна колегата му. — Какво е станало?

— Ела насам.

Бош отиде до стъклената стена и огледа бетонните пейки. На една от тях седеше жена с папка в ръце. Носеше спортен панталон, блуза с якичка и блейзър. Бош не пропусна да забележи острата гънка зад десния джоб на блейзъра явно носеше пистолет в кобур. Уинго. Хари я посочи.

— Виждаш ли жената на пейката? Със синьото сако?

— Да.

— Слизам да се срещна с нея за няколко минути. Искам просто да ни наблюдаваш и да ни снимаш с джиесема си. Ще го направиш ли?

— Разбира се. Но какво става?

— Сигурно нищо. Тя е от Бюрото за контрол и иска да ми даде нещо.

— Е?

— Изобщо не я познавам. Не пожела да се качи и ме предупреди да отида сам.

— Добре.

— Сигурно просто изпадам в параноя. Понеже О’Тул явно следи всеки мой ход…

— Май нямаше смисъл да му крещиш така. Като твой защитник, мисля, че не бива да…

— Майната му. Трябва да слизам. Ще наблюдаваш, нали?

— Разбира се.

— Мерси, приятел.

Бош го потупа по ръката и се отдалечи.

— Ти си най-параноичният човек, който познавам, знаеш ли? — подвикна подире му Джексън.

Хари присви очи с престорена подозрителност.

— Кой ти каза?

Джексън се засмя.

Бош слезе с асансьора и тръгна към жената. Беше около трийсет и пет годишна, със спортна фигура и късо подстригана кестенява коса. Първото му впечатление бе, че най-вероятно е опитна федерална агентка.

— Агент Уинго?

— Казахте две минути.

— Извинявайте, спря ме началникът ми, а той е адски досаден.

— Всичките са такива.

Това нейно изказване му допадна. Той седна до нея и погледна папката в ръцете й.

— Е, каква е тази потайност? Защо не пожелахте да се качите? Помня, че никой не искаше да идва в старата ни сграда, понеже щеше да се срути при първото земетресение от шеста степен по скалата на Рихтер. Сега обаче си имаме чисто нова дирекция. Пълна противоземетръсна безопасност. Можехте да дойдете и да ви разведа.

— Рейчъл Уолинг ме помоли за услуга, но можеше да гарантира за вас само дотолкова, нали разбирате какво имам предвид?

— Не. Какво ви е казала за мене?

— Предупреди ме, че вечно си навличате проблеми и че трябва да внимавам. Е, не използва точно тези думи.

Бош кимна. Предполагаше, че Уолинг го е нарекла „магнит за беди“. Нямаше да е за пръв път.

— Женска солидарност, а?

— Живеем в мъжки свят. Налага се.

— Е, проверихте ли номерата на пистолета?

— Да. И не съм сигурна, че ще съм ви от голяма полза.

— Защо?

— Защото мисля, че пистолетът, който сте намерили, е изчезнал преди двайсет и една години.

Хари веднага усети, че адреналинът му започва да спада, и съжали, че толкова се е надявал серийният номер на оръжието да отвори черната кутия на убийството.

— Мястото, където е изчезнал обаче, прави случая извънредно интересен — прибави Уинго.

Съжалението на Бош моментално се смени с любопитство.

— Къде е изчезнал?

— В Ирак. Още по време на „Пустинна буря“.

19.

Уинго отвори папката, прегледа бележките си и каза:

— Да започнем отначало.

— Трябва ли да си водя записки, или после ще ми дадете папката? — попита Бош.

— Ваша е. Но първо нека ви разкажа историята.

— Разбира се.

Той се опита да си спомни точно какво е разкрил на Рейчъл Уолинг за случая. Беше ли й споменал, че Анеке Йесперсен е отразявала „Пустинна буря“? И дали тя е казала на Уинго? Накрая реши, че дори агентката да е знаела, това не би променило резултатите от проверката. А и тя не можеше да е имала представа, че тъкмо тази информация — изчезването на оръжието в Ирак — дава съвсем нова насока на следствието.

— Да започнем отначало — повтори Уинго. — Десетте серийни номера, които ми дадохте, са на партида, произведена в Италия през осемдесет и осма. Те са сред трите хиляди пистолета, продадени на иракското министерство на отбраната. Доставени са на първи февруари осемдесет и девета.

— Само не ми казвайте, че нататък следите им се губят!

— Не, не още. Иракската армия е запазила някои оскъдни данни, до които получихме достъп след Втората война в Персийския залив. Скромен бонус от разпределението на архивите, които сме конфискували от дворците и военните бази на Саддам Хюсеин. Спомняте ли си за търсенето на оръжия за масово поразяване? Е, може и да не са открили ОМП, обаче са се натъкнали на купища документи за лазерни оръжия. И накрая ние получихме достъп до тях.

— Браво. И какво ви съобщават те за моя пистолет?

— Цялата пратка от Италия е отишла за Републиканската гвардия. Това е елитна бойна част. Знаете ли историята за случилото се там?

Бош кимна.

— Знам основните факти. Саддам нападна Кувейт и след като започнаха жестокостите, съюзническите сили казаха „Стига!“

— Точно така. Саддам нахлу в Кувейт през деветдесета, точно след като е получил тези оръжия. Затова според мен очевидното заключение е, че се е въоръжавал за нашествието.

— Значи пистолетът е отишъл в Кувейт.

Беше ред на Уинго да кимне.

— Най-вероятно, но няма как да сме сигурни. Следите стигат до там.

Хари се отпусна назад и впери очи в небето. Изведнъж си спомни, че беше помолил Рик Джексън да му пази гърба. Реши, че това вече не е нужно, и плъзна поглед по стъклената повърхност на дирекцията на полицията, ала отразяващите се слънчеви лъчи и острият ъгъл не му позволиха да види нищо. Той вдигна ръка и направи жест с палец нагоре. Надяваше се, че колегата му ще разбере и повече няма да си губи времето.

— Какво има? — попита Уинго. — Какво правите?

— Нищо. Оставих един приятел да ни наблюдава, защото ме поуплашихте, като казахте да дойда сам и прочее. Просто му дадох знак, че всичко е наред.

— Много ви благодаря.

Сарказмът й го накара да се усмихне. Тя му подаде папката. Разказът й беше свършил.

— Вижте, аз съм си параноик и вие задействахте защитните ми реакции.

— Параноята понякога е полезна — отбеляза агентката.

— Понякога. Та според вас какво се е случило с пистолета? Как се е озовал тук?

Бош обмисляше собствените си отговори на тези въпроси, но искаше да чуе и нейното мнение. В края на краищата тя работеше във федерална институция, упражняваща контрол върху огнестрелните оръжия.

— Ами, знаем какво се случи в Кувейт по време на „Пустинна буря“.

— Аха, отидохме там и видяхме сметката на Саддамовите войници.

— Да, самата война продължи по-малко от два месеца. Иракската армия първо отстъпи към столицата Кувейт, после се опита да се оттегли оттатък границата към Басра. Имаше много жертви, още повече бяха пленени.

— Нарекоха го Пътя на смъртта — рече Бош и си спомни репортажа и снимките на Анеке Йесперсен.

— Точно така. Вчера проверих всичко в Гугъл. Само по този път е имало стотици жертви и хиляди пленници. Качвали пленените войници в автобуси, а оръжията им товарели в камиони и пращали всичко в Саудитска Арабия, където били военнопленническите лагери.

— Значи моят пистолет може да е бил в един от онези камиони.

— Да. А може да е бил на войник, който не е оцелял или се е добрал до Басра. Няма как да разберем.

Хари се замисли. На следващата година пистолет на иракската Републиканска гвардия някак си се бе появил в Лос Анджелис.

— Какво са направили с плененото оръжие? — попита той.

— Събрали го и го унищожили.

— И никой не е записал серийните номера, така ли?

Уинго поклати глава.

— Това е война. Имало е прекалено много оръжия и недостатъчно време, за да записват серийните номера. Става дума за цели кервани с оръжие. Затова просто ги унищожили. Хиляди едновременно. Изкарвали ги насред пустинята, изсипвали ги в ями и ги взривявали с мощни експлозиви. Оставяли ги да горят един-два дни, после заривали ямите с пясък. И край.

Бош кимна.

— Край.

Продължи да разсъждава над всичко това. Нещо се въртеше в периферията на ума му. Нещо, което свързваше логическата верига, нещо, което щеше да му помогне да проумее нещата. Беше сигурен — просто още не го виждаше ясно.

— Ще ви попитам нещо — каза накрая той. — Случвало ли се е и друг път? Имам предвид, оръжие от там да изникне в някое престъпление, извършено тук. Оръжие, което уж е било пленено и унищожено.

— Сутринта проверих и отговорът е, че има такъв случай. Поне аз успях да открия само един. Е, не съвсем същия.

— А какъв?

— През деветдесет и шеста било извършено убийство във Форт Браг, Северна Каролина. Един войник убил друг в пиянски бой за жена. Оръжието също било берета, модел деветдесет и две, по-рано принадлежало на Саддамовата армия. Въпросният войник служил в Кувейт по време на „Пустинна буря“. Когато правил признания, той заявил, че го взел от убит иракски войник и по-късно си го донесъл вкъщи като сувенир. Но в архива не намерих нищо за това как е успял да го пренесе. Така или иначе обаче го е пренесъл.

Хари знаеше, че има най-различни начини за пренасяне на „сувенирно“ оръжие. Войниците го правеха, откакто съществуваха армии. Когато служеше във Виетнам, най-лесният начин беше да разглобиш пистолета на части и в продължение на няколко седмици да ги пращаш по пощата една по една.

— За какво мислите, детектив?

— Мисля си… Мисля си, че трябва да открия кой е пренесъл пистолета в Щатите. Жертвата ми е била журналистка и фоторепортерка. Отразявала е тази война. Четох един неин материал за Пътя на смъртта. Видях снимките й…

Не биваше да отхвърля възможността Анеке Йесперсен сама да е донесла в Лос Анджелис пистолета, с който е била убита. Изглеждаше малко вероятно, ала не можеше да пренебрегне факта, че е била там, на последното известно местонахождение на оръжието.

— Откога използват детектори за метал на летищата? — попита той.

— А, от много отдавна — отвърна Уинго. — Всичко започва с епидемията от похищения на самолети през седемдесетте. Но не и проверката на багажа със скенер. Тя датира от много по-късно, пък и не се прави последователно.

Хари поклати глава.

— Йесперсен е пътувала с малко багаж. Едва ли е чекирала раницата си.

Нещо не се връзваше. Струваше му се нелогично Анеке някак си да е задигнала пистолет на убит или пленен иракски войник и да го е пренесла тайно в родината си, а след това и в Съединените щати, само за да бъде убита с него.

— Не изглежда особено обещаващо — отбеляза Уинго. — Но ако съставите списък на жителите на квартала, в който е убита вашата жертва, може би ще успеете да откриете кой е служил в армията и е участвал в Първата война в Персийския залив. Ако в близост до местопрестъплението е живял някой, който току-що се е завърнал… Нали знаете, по онова време се говореше много за Синдрома на войната в Залива — комбинация от въздействието на химическите вещества и жегата. Много случаи на насилие в Щатите се приписваха на войната. Онзи войник във Форт Браг — това е пледирала неговата защита.

Бош кимна, но вече не я слушаше. Нещата изведнъж започнаха да си застават на мястото, образ и слово, спомени… проблясъци от онази нощ на уличката край Креншоу. Гвардейци, патрулиращи на улицата. Черно-бели снимки на войници по Пътя на смъртта… взривената казарма в Дахран и димящият корпус на бронетранспортьор… Фаровете на хъмвито, което бяха докарали в уличката…

Той се наведе напред, опря лакти върху коленете си и прокара пръсти през косата си.

— Добре ли сте, детектив Бош? — попита Уинго.

— Нищо ми няма.

— Хм, имате странен вид.

— Мисля, че те са били там…

— Кой? Къде?

Все още обхванал главата си с длани, Хари осъзна, че е разсъждавал на глас. Погледна я и каза:

— Вие успяхте, агент Уинго. Мисля, че отворихте черната кутия.

Изправи се.

— Благодаря ви. Благодаря и на Рейчъл Уолинг. Трябва да тръгвам.

Обърна се и тръгна към входа на дирекцията.

— Каква черна кутия? — извика подире му Уинго.

Хари не отговори.

20.

Чу беше на бюрото си, приведен над компютъра. Хари рязко дръпна стола си, премести го с облегалката напред до стола на своя партньор и го яхна.

— Върху какво работиш, Дейвид?

— Хм… просто проверявам полетите за Минесота.

— Без мене ли ще отидеш? Няма проблем, казах ти.

— Трябва или да отида, или да започна нещо друго, докато чакам.

— Прав си, трябва да отидеш. Пита ли кой може да дойде с тебе?

— Да. Готината Триш се съгласи. Имала роднини в Сейнт Пол, така че е навита, въпреки студеното време и всичко останало.

— Добре. Обаче я предупреди да внимава — О’Тул проверява всеки пътен лист.

— Вече я предупредих. Какво има, Хари? Виждам, че си развълнуван. Пак ли предчувствие?

— Адски си прав. Искам да видиш кои части от Калифорнийската национална гвардия са били пратени в Лос Анджелис по време на безредиците през деветдесет и втора.

— Би трябвало да е съвсем лесно.

— И после провери кои от тях са участвали в „Пустинна буря“ в Персийския залив предната година. Разбра ли?

— Да. Интересува те кои части са били и на двете места.

— Точно така. И щом съставиш списъка, искам да знам къде са били дислоцирани в Калифорния и какво са правили в „Пустинна буря“. Какви задачи са изпълнявали, такива неща. Ще се справиш ли?

— Няма проблем.

— Добре. Предполагам, че повечето части има онлайн архиви, уебсайтове, дигитални албуми и тем подобни. Търся имена. Имена на войници, които са участвали в „Пустинна буря“ през деветдесет и първа и на следващата година са били в Лос Анджелис.

— Ясно.

— Хубаво. Мерси, Дейвид.

— Знаеш ли, Хари, няма нужда да ме наричаш с малкото ми име, ако не ти харесва. Свикнал съм да ми викат на фамилия.

Докато го казваше, гледаше компютърния екран.

— Толкова ли е очевидно, а? — попита Бош.

— Просто ти се набива в ушите — отвърна партньорът му. — Нали разбираш, след като толкова време си ми викал Чу.

— Знаеш ли какво, ти само намери каквото ми трябва, и отсега нататък ще ти викам господин Чу.

— Няма нужда. Ще ми кажеш ли обаче защо са ти тия проверки? Какво общо има това с Йесперсен?

— Много общо, надявам се.

И Хари му изложи новата си хипотеза за случая: че Анекс Йесперсен е правила репортаж и е дошла в Лос Анджелис не заради безредиците, а защото е търсила човек от частите на Калифорнийската национална гвардия, които предишната година са били дислоцирани в Персийския залив.

— Какво се е случило там, че я е накарало да тръгне по дирите му? — попита Чу.

— Още не знам — призна Бош.

— Ти какво ще правиш, докато аз работя в тази насока?

— Ще работя по друга. Неколцина от тези хора вече ги има в дневника на убийството. Ще започна оттам.

Изправи се, върна стола си на мястото му, седна зад бюрото си и разтвори дневника на убийството. Преди да започне да преглежда свидетелските показания обаче джиесемът му завибрира.

На дисплея се изписваше името на Хана Стоун. Бош имаше работа и отново набираше инерция. При други обстоятелства щеше да остави да се включи гласовата поща, ала нещо му подсказваше, че трябва да отговори. Хана рядко му звънеше в работно време. Ако искаше да разговаря с него, първо му пращаше есемес, за да види дали е свободен.

Той прие обаждането.

— Хана? Какво има?

— Някаква жена от полицията е в чакалнята — настойчиво зашепна тя. — Иска да поговорим за теб и сина ми.

В гласа й се долавяше страх, граничещ с паника. Хана не знаеше какво става и Бош осъзна, че е логично да се обърнат към нея. Трябваше да се сети да я предупреди.

— Всичко е наред, Хана. Тя даде ли ти визитката си? Менденхол ли се казва?

— Да. Била детектив от „Полицейски стандарти“ или нещо подобно. Не ми даде визитка. Просто дойде, без преди това да ми се обади.

— Успокой се. Тя е от Бюрото за професионални стандарти и просто трябва да те попита какво знаеш за срещата ми с Шон.

— Какво?! Защо?

— Защото моят началник е подал докладна за случая. В общи линии ме обвинява, че съм вършил нещо лично в работно време. Виж, Хана, няма значение, просто й кажи каквото знаеш. Кажи й истината.

— Сигурен ли си? Тъй де, сигурен ли си, че трябва да разговарям с нея? Тя каза, че не съм длъжна.

— Можеш да разговаряш с нея, но просто й кажи истината. Не й говори неща, които си мислиш, че могат да ми помогнат. Кажи й истината, доколкото ти е известна. Разбираш ли, Хана? Не е сложно.

— Ами Шон?

— Какво Шон?

— Може ли да му направи нещо?

— Не, Хана, това няма нищо общо с него. Става въпрос за мене, не за Шон. Покани я в кабинета си и отговори на въпросите й откровено. Нали така?

— Щом казваш, че няма проблем…

— Да. Няма. Не се бой. Знаеш ли какво, обади ми се, след като тя си тръгне.

— Не мога, имам часове. Ще се събере опашка, докато приказвам с нея.

— Тогава бързо приключи с Менденхол и ми се обади, след като наваксаш с пациентите си.

— Защо просто не вечеряме заедно?

— Чудесна идея. Обади ми се или пък аз ще ти се обадя и ще се уговорим къде да се срещнем.

— Добре, Хари. Вече се чувствам по-добре.

— Хубаво. До скоро тогава.

Затвори и се върна към дневника на убийството. Чул половината от разговора, партньорът му го прекъсна от бюрото си.

— Значи не се отказват, а?

— Още не. Менденхол насрочи ли ти среща?

— Не, не ми се е обаждала.

— Спокойно, ще ти се обади. Ако не друго, май е много педантична.

Хари прелисти следствените материали и препрочете показанията на Франсис Джон Даулър, боеца от Калифорнийската национална гвардия, който открил трупа на Анеке Йесперсен на уличката край Креншоу. Материалът представляваше транскрипция на телефонен разговор, проведен от Гари Харъд, детектива от Спецчастта за разследване на престъпления, извършени по време на безредиците. Бош и Едгар така и не бяха имали възможност да разпитат Даулър през първата нощ от разследването. Харъд разговарял с него по телефона пет седмици след убийството. Даулър вече се бил завърнал към цивилния живот в градчето Мантека.

В доклада за разпит на свидетел и показанията се посочваше, че Даулър е двайсет и седем годишен и работи като тираджия. Служел в Калифорнийската национална гвардия от шест години и бил разпределен в 237-а транспортна рота, дислоцирана в Модесто.

Във вените на Бош се освободи адреналин. Модесто. Десет години след убийството от Модесто се беше обадил някой, представил се като Алекс Уайт.

Завъртя се на стола си и съобщи информацията за 237-а рота на Чу, който отговори, че вече знаел: тя била една от трите части на Националната гвардия, участвали и в потушаването на безредиците в Лос Анджелис, и в „Пустинна буря“.

— Имаш двеста трийсет и седма в Модесто и две хиляди шестстотин шейсет и осма във Фрезно — прочете от компютъра си партньорът му. — И двете са транспортни роти, главно шофьори на камиони. Третата е двеста и седемдесета в Сакраменто. Това е военна полиция.

След като чу за шофьорите на камиони, Хари почти престана да го слуша. Мислеше за камионите, с които са превозили цялото пленено оръжие, за да го унищожат в саудитската пустиня.

— Да се съсредоточим върху двеста трийсет и седма. От нея е човекът, който е открил трупа. Какво друго намери за тях?

— Засега не е много. Служили дванайсет дни в Лос Анджелис. Съобщава се само за един ранен — останал в болница през нощта с мозъчно сътресение, след като някой го ударил с бутилка.

— А за „Пустинна буря“?

Чу посочи екрана.

— В момента съм на това. Ще ти прочета описанието на дейността им по време на войната. „Шейсет и двамата войници от двеста трийсет и седма рота бяха мобилизирани на двайсети септември хиляда деветстотин и деветдесета година. Бойната част пристигна в Саудитска Арабия на трети ноември. По време на операциите «Пустинен щит» и «Пустинна буря» тя транспортира двайсет и един хиляди тона товар и петнайсет хиляди военнослужещи и военнопленници и измина безаварийно един милион триста четирийсет и седем хиляди километра. Ротата се завърна в Модесто без нито една жертва на двайсет и трети април хиляда деветстотин деветдесет и първа година“. Разбираш ли какво имам предвид? Тия хора са шофьори на камиони и автобуси.

Известно време Бош размишлява над тези сведения и статистики. После заяви:

Трябва да намерим имената на тия шейсет и двама.

— Работя по въпроса. Ти се оказа прав. Всяка част си има аматьорски уебсайт и архив. Нали разбираш, публикации във вестниците, какво ли не. Обаче не открих списъци с имена от деветдесет и първа и деветдесет и втора. Тук-там само се споменава за отделни хора. Например в момента един гвардеец от онова време е шериф на окръг Станислаус. И освен това се кандидатира за Конгреса.

Хари завъртя стола си и погледна екрана на Чу. Видя снимка на мъж със зелена шерифска униформа, който държеше табела с надпис „Дръмънд — конгресмен!“ Това уебсайтът на двеста трийсет и седма рота ли е?

— Да. Пише, че Дж. Дж. Дръмънд служил от девет-десета до деветдесет и осма. Значи трябва да е…

— Чакай малко… Дръмънд… това име май ми е познато.

Опита се да се сети откъде и насочи мислите си към онази нощ на уличката. Множество бойци, които стояха на пост и ги зяпаха. В ума му проблесна бегъл спомен за лице и име и той щракна с пръсти.

— Дръмъра. Това е оня, на когото викаха Дръмъра. Той беше там оная нощ.

— Е, сега Дръмънд е шериф — отбеляза партньорът му. — Сигурно ще може да ни помогне с имената.

Хари кимна.

— Възможно е. Но първо ще изчакаме да проучим нещата по-добре.

21.

Бош включи компютъра си и отвори карта на Модесто, за да получи по-добра географска представа къде е Мантека, родният град на Франсис Даулър, спрямо базата на 237-а рота.

И двете градчета се намираха в сърцето на долината Сан Хоакин, по-известна като Централната долина, най-богатия селскостопански район в щата. Месо, плодове, ядки, зеленчуци — всичко, което слагаха на масата в Лос Анджелис и повечето краища на Калифорния, идваше оттам. Както и част от виното на същата тази маса.

Модесто беше център на окръг Станислаус, а Мантека се намираше точно оттатък северната граница, в окръг Сан Хоакин, чийто пък център бе Стоктън, най-големият град в Долината.

Хари не познаваше тези места. Почти не беше ходил в Централната долина, освен на път за Сан Франциско или Оукланд. Но знаеше, че от шосе 5 се усеща миризмата на оборите край Стоктън много преди човек да стигне до тях. Освен това можеше да отбиеш в почти всеки изход от шосе 99 и бързо да намериш сергия за плодове или зеленчуци с продукция, която да затвърди убеждението ти, че живееш на правилното място. Тъкмо долината Сан Хоакин до голяма степен превръщаше Калифорния в „Златния щат“.

Бош се върна към показанията на Франсис Даулър. Въпреки че откакто бе поел следствието вече ги беше чел поне два пъти, ги препрочете в търсене на някой пропуснат детайл.

Аз, долуподписаният Франсис Джон Даулър (род. 21/7/1964), бях мобилизиран в 237-а рота на Калифорнийската национална гвардия и на 1 май 1992 г., петък, се намирах с нея в Лос Анджелис. Моята бойна част имаше за задача да обезопаси и охранява основни пътни артерии по време на гражданските безредици след оправдаването на полицаите за побоя над Родни Кинг. През нощта на 1 май моята част беше дислоцирана на Креншоу Булевард от Флорънс Авеню до Слаусън Авеню на север. Бяхме пристигнали в района късно вечерта, след като той вече значително беше пострадал от грабители и подпалвачи. Аз охранявах кръстовището на Креншоу и Шейсет и седма улица. Към 22.00 се отдалечих в една съседна уличка до магазина за автомобилни гуми, за да се облекча. Тогава забелязах труп на жена, просната до стената на една опожарена сграда. Не видях никого на уличката и не познавах жертвата. Стори ми се, че е застреляна. Уверих се, че е мъртва, като проверих за пулс на ръката й, и след това отидох при радиста Артър Фогъл и му казах да се свърже с прекия ни началник, серж. Юджийн Бърстин, и да му съобщи за трупа на уличката. Серж. Бърстин дойде и направи оглед на трупа и уличката, след което уведоми по радиостанцията отдел „Убийства“ в ЛАПУ. Аз се върнах на поста си и по-късно се преместих нататък по Флорънс Авеню, когато на това кръстовище се наложи да бъде овладяна тълпа разгневени местни жители.

Това е пълно, вярно и точно изложение на моите действия в нощта на 1 май 1992 г., петък, за което свидетелствам с подписа си.

Бош си записа в бележника имената Франсис Даулър, Артър Фогъл и Юджийн Бърстин под името Дж. Дж. Дръмънд. Сега поне разполагаше с четирима от шейсет и двамата войници от набор 1992-ра в 237-а рота. Впери очи в показанията на Даулър, докато обмисляше какъв да е следващият му ход.

И тогава забеляза реда, отпечатан в долния край на страницата. Това беше факс. Хари разбра, че Гари Харъд е записал показанията и ги е пратил за одобрение и подпис на Даулър по факс. И че Даулър е върнал документа по същия начин. Данните за факса в долния край на страницата съдържаха телефонен номер и фирма: Козгроув Агрикълчър, Мантека, Калифорния. Бош предположи, че Даулър е работил там.

— Козгроув — произнесе той.

Същото име фигурираше в представителството на „Джон Диър“, откъдето преди десет години се бе обадил Алекс Уайт.

— Да, и аз го намерих — обади се зад него Чу.

Бош рязко се завъртя.

— Какво си намерил?

— Козгроув. Карл Козгроув. Служил е в ротата. Има го на няколко снимки. Явно е някаква голяма клечка там.

Хари осъзна, че са се натъкнали на връзка.

— Метни ми линка, моля те.

— Дадено.

Бош отново се обърна към компютъра си и зачака да получи имейла.

— Уебсайта на двеста трийсет и седма рога ли гледаш? — попита той.

— Да. Имат разни неща чак от времето на безредиците и „Пустинна буря“.

— А списък на личния състав?

— Няма списък, обаче в тия материали има имена и снимки. Например Козгроув.

Имейлът пристигна. Бош бързо го отвори и клики а върху линка.

Чу имаше право. Уебсайтът изглеждаше аматьорски, меко казано. Шестнайсетгодишната му дъщеря правеше по-хубави уебстраници за училищните си презентации. Този явно беше създаден преди години, когато уебсайтовете бяха ново културно явление. И не си бяха направили труда да осъвременят графиката и дизайна му.

Основното заглавие го представяше като „Официален уебсайт на бойната 237-а рота“. Отдолу бяха девизът и емблемата на ротата — думите „Карай напред“ и военен камион.

По-нататък имаше блокове информация за текущи учения и развлекателни дейности на ротата. Както и линкове за контакт с уебадминистратора или за групови дискусии. Един от линковете гласеше „История“ и Бош кликна върху него.

Това го прехвърли към блог, отразяващ двайсет години успехи на ротата. За щастие я бяха свиквали рядко и на големи промеждутъци, затова не му отне много, докато стигна до началото на 90-те години. Тези информации очевидно бяха качени на сайта при създаването му през 1996-а.

Имаше кратък разказ за участието й в овладяването на безредиците в Лос Анджелис, ала текстът не съдържаше нищо, което Бош вече да не знае. С него обаче вървяха няколко снимки на бойци от 237-а рота, охраняващи позиции в Южен Лос Анджелис. Споменаваха се и неизвестни му имена. Той ги преписа в бележника си и продължи да скролва надолу.

Когато стигна до подвизите на ротата по време на „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“, пулсът му се ускори, защото видя фотоси като онези в репортажите на Анеке Йесперсен. Базата им се намирала в Дахран, в непосредствена близост до казармата, ударена от иракска ракета „Скъд“. Транспортната рота превозвала войници, цивилни и военнопленници по главните пътища между Кувейт и Саудитска Арабия. Имаше и осем снимки на бойци от на 237-а на круизния кораб, закотвен в Персийския залив.

Тук се натъкна на още имена и продължи да ги преписва в бележника си, като си мислеше, че има голяма вероятност личният състав да не се е променил много от Войната в Залива до лосанджелиските събития. Бойците от военните снимки най-вероятно бяха пратени в Лос Анджелис през 1992-ра.

Група фотоси показваха неколцина бойци от ротата на кораба „Сауди Принсес“ по време на отпуск по болест. Или волейболен отбор, участващ в турнир по плажен волейбол. Повечето обаче бяха на видимо пияни мъже, позиращи пред обектива с шишета бира в ръка.

Бош се вцепени, когато прочете имената под една от фотографиите — четирима мъже на дъсчена палуба край корабен басейн. Бяха голи до кръста, държаха бутилки бира и показваха знака на мира. Мокрите им плувки всъщност бяха камуфлажни панталони с отрязани крачоли. Изглеждаха адски пияни и бяха силно почернели от слънцето. Отдолу бяха написани имената им: Карл Козгроув, Франк Даулър, Крие Хендерсън и Реджи Банкс.

Хари вече имаше още една връзка. Реджи Банкс, беше човекът, който преди десет години продал косачка на Алекс Уайт. Той записа новите имена в бележника си и подчерта три пъти това на Банкс.

Уголеми снимката на екрана и отново се вгледа в нея. Трима от мъжете — всички без Козгроув имаха еднакви татуировки на дясното рамо. Камион ротната емблема. После забеляза, че вдясно зад тях лежи съборена кофа за смет, от която по палубата са се разсипали шишета и кенове. Докато се взираше във фотографията, се сети, че я е виждал и преди. Същата сцена от друг ъгъл.

Отвори нов прозорец на екрана и влезе в мемориалния уебсайт на Анеке Йесперсен. Там кликна върху линка със снимките й от „Пустинна буря“. Бързо ги прегледа, докато стигна до шестте фотоса от круизния кораб. На третия се виждаше корабният басейн. Един санитар изправяше съборена кофа за смет.

Като превключваше от прозорец на прозорец и 01 снимка на снимка, Хари сравни конфигурацията на пръснатите по палубата шишета, кенове и опаковки. Оказа се абсолютно еднаква. Това категорично означаваше, че Анеке Йесперсен е била на круизния кораб едновременно с бойците от 237-а рота. За да се увери окончателно, Бош съпостави и други особености на фотосите. И на двата забеляза един и същи спасител в кабинката до басейна, с една и съща шапка с увиснала широка периферия и намазан с цинкова паста нос. На един шезлонг до ъгъла на басейна се печеше жена по бикини, потопила дясната си ръка във водата. И накрая, барманът под сламения навес. С една и съща крива цигара зад ухото.

Снимката на Анеке беше направена броени минути преди или след онази от уебсайта на 237-а рота. Нямаше съмнение, че журналистката е била там едновременно с тях.

Твърди се, че полицейската работа е деветдесет и девет процента скука и един процент адреналин — моменти на яростно напрежение, чийто изход е на живот и смърт. Бош не знаеше дали новото му разкритие е на живот и смърт, но усещаше яростното напрежение на момента. Бързо изтегли чекмеджето на бюрото и извади лупата си. После прелисти страниците на дневника на убийството, докато стигне до прозрачния джоб е контактните копия и снимките във формат двайсет на двайсет и пет сантиметра, проявени от четирите ролки, които бяха открили в елека на Анеке Йесперсен.

Фотосите бяха само шестнайсет, всички надписани отзад с номера на филма. Хари предполагаше, че следователите са избрали и проявили на случаен принцип по четири снимки от всеки филм. Той припряно започна да ги преглежда, като сравняваше бойците от тях е четиримата мъже на борда на „Сауди Принсес“. Търсенето му се увенча с успех едва на третия филм. И четирите кадъра показваха войници, строени, за да се качат на камион край стадиона „Колисиъм“. В центъра на фокуса обаче явно стоеше висок добре сложен мъж, който приличаше на Карл Козгроув от фотографията до басейна на круизния кораб.

Бош внимателно ги проучи с лупата, ала не можеше да е сигурен. Мъжът от снимката на Йесперсен носеше каска и не гледаше към обектива. Детективът разбираше, че ще се наложи да даде фотосите, контактните копия и негативите във фотолабораторията, за да ги анализират с по-съвършени методи от неговата лупа.

Хвърли последен поглед на снимката на 237-а рота и забеляза името на фотографа, отпечатано е малки букви отдясно:

Подчерта Дръмънд в своя списък и се замисли за това съвпадение. От следствените материали вече имаше три имена — Банкс, Даулър и Дръмънд. И тримата се бяха намирали край басейна на „Сауди Принесе“ едновременно с фоторепортерката Анеке Йесперсен. На другата година единият от тях щеше да открие трупа й на задна уличка в раздирания от безредици Лос Анджелис. Друг щеше да отведе Бош при тялото, а десет години по-късно трети щеше да се обади, за да се поинтересува за хода на разследването.

Следващата връзка се въртеше около Козгроув. Детективът знаеше, че през 1991-ва той е бил на кораба, а на другата година явно е участвал в потушаването на безредиците в Лос Анджелис. Името му се появяваше във фирмата, от която идваше факсът с показанията на Франсис Даулър, и в представителството на „Джон Диър“, в което беше работил Реджи Банкс.

Във всяко разследване настъпва момент, в който нещата започват да застават по местата си и интензивността на фокуса се нажежава до бяло. Същото се случваше и сега. Бош разбираше какво трябва да направи и къде да отиде.

— Дейвид? — повика партньора си той, без да откъсва поглед от образа на компютърния екран. Четирима пияни мъже под палещото слънце, щастливи, че са далеч от страха и непредсказуемостта на войната.

— Да, Хари?

— Престани.

— Какво да престана?

— Престани да се занимаваш с това.

— Какво искаш да кажеш? Защо?

Бош завъртя монитора, за да покаже снимката на Чу, и го погледна.

— Тия четиримата — посочи той. — Започни с тях. Провери ги. Открий ги. Научи всичко възможно за тях.

— Добре, Хари. Ами шериф Дръмънд? Да се свържем ли с него за тези хора?

Бош се замисли, после каза:

— Не. Включи и него в списъка.

Чу го погледна изненадано.

— И него ли искаш да проверя?!

Хари кимна.

— Да. И гледай никой да не усети.

Бош се изправи, излезе от кабинката и тръгна по централната пътека към кабинета на началник-отдела. Вратата беше отворена и лейтенантът пишеше в разтворена папка на бюрото си. Детективът почука по касата и О’Тул вдигна глава. Поколеба се, после му даде знак да влезе.

— Отбелязвам за протокола, че идваш по собствено желание. Без тормоз и принуда.

— Отбелязано е.

— Какво мога да направя за теб, детектив?

— Искам да подам молба за отпуска. Мисля, че имам нужда от време, за да премисля нещата.

О’Тул не отговори веднага — явно се боеше да не се хване в някакъв капан.

— Кога искаш да излезеш?

— Другата седмица — отвърна Бош. — Знам, че е петък и го съобщавам в последния момент, но партньорът ми може да поеме всичките ни текущи дела, а и вече подготвя един гастрол с Триш Олмънд.

— Ами убийството на Снежанка? Не ме ли убеждаваше преди няма и два дни, че нищо не можело да ти попречи да продължиш да работиш по него?

Бош разкаяно кимна.

— Ами да, но в момента положението се поуспокои. Чакам някои резултати.

О’Тул също кимна, сякаш още отначало е знаел, че Хари ще стигне до задънена улица.

— Нали ти е ясно, че това няма да отмени вътрешното разследване?

— Да. Просто имам нужда да се махна, да помисля за приоритетите си.

Бош виждаше, че лейтенантът се опитва да скрие самодоволната си усмивка. Нямаше търпение да се обади на десетия етаж и да докладва, че Хари повече няма да създава проблеми, че блудният детектив най-после е съзрял светлината и се е върнал в стадото.

— Значи искаш да си вземеш една седмица, така ли?

— Да, само една — потвърди Бош. — Събрали са ми се два месеца отпуска.

— При други обстоятелства нямаше да се съглася без предупреждение, но в този случай ще направя изключение. Можеш да си вземеш отпуска, детектив. Ще си отбележа.

— Благодаря, господин лейтенант.

— Би ли затворил вратата на излизане?

— С удоволствие.

Бош го остави на спокойствие да се обади на началника на полицията. Когато се върна на работното си място, вече имаше план как да се погрижи за нещата вкъщи, докато го няма.

22.

„Ка Дел Соле“ беше станало любимото им място. Срещаха се там по-често, отколкото където и да е другаде в града. Изборът им се основаваше на романтика, вкус — и двамата харесваха италианската кухня — и цена, но главно на удобство. Ресторантът в Северен Холивуд се намираше на еднакво разстояние като време и трафик от домовете и службите им, с известно предимство за Хана Стоун.

Предимство или не, Бош стигна пръв и го настаниха в обичайното им сепаре. Хана го бе предупредила, че може да закъснее, защото часовете й във възстановителния център в Панорама Сити се изместили след непредвидения разговор с Менденхол. Хари си носеше работа и нямаше нищо против да почака.

До края на работния ден в „Неприключени следствия“ Дейвид Чу бе успял да състави кратки предварителни биографии на петимата, към които Бош искаше да насочи вниманието си. Като използваше публични и служебни бази данни, за два часа Чу събра толкова информация, колкото преди двайсет години Хари щеше да намери за две седмици.

За всеки от петимата имаше по няколко страници. Бош ги носеше в папка, наред с разпечатки на снимките, направени от Дръмънд и Анеке Йесперсен на борда на „Сауди Принсес“, както и превод на публикувания в „Берлингске Тидене“ репортаж с нейни фотографии.

Отвори папката и препрочете статията. Носеше дата 11 март 1991-ва, почти две седмици след края на войната и началото на мироопазващата операция. Публикацията беше кратка — просто пояснителен текст към фотосите. Поради използваната елементарна програма за превод, която не улавяше граматичните нюанси и стила, на английски материалът звучеше тромаво и грапаво.

Наричат го „Плаващия хотел“, но няма съмнение това боен кораб. Луксозният лайнер „Сауди Принсес“ никога не напуска пристанището, но винаги има строга охраната. Британският плавателен съд е нает от Пентагона и временно се използва за отдих и възстановяване на американски военни от операция „Пустинна буря“.

Мъже и жени служещи в Саудитска Арабия от време на време получават тридневни отпуски и след примирието търсенето на лайнера е много огромно. „Принсес“ е единствено място в консервативния Персийски залив, където военни могат да употребяват алкохол, правят приятелства и не обличат камуфлажна униформа.

Корабът е закотвен в пристанището и строго охраняван от въоръжени и униформени морски пехотинци. (Пентагонът моли журналистите, които посещават, не могат да разкриват точното му местонахождение.) Но на борда няма униформи и животът е вечен празник. Има две дискотеки, десет денонощни барове и три басейни. Военните, които дислоцирани в района седмици и месеца и са избегнали ракети „Скъд“ и куршуми на иракчаните, разполагат със седемдесет и два часа за забавление, пиене и флирт с другия пол — всички от нещата, забранени в лагер.

„За три дни ние пак сме цивилни — казва Брайън Бентли, двайсет и две годишен войник от Форт Лоудърдейл, Флорида. — Миналата седмица участвах в престрелка в столицата Кувейт. Днес си пия биричката с приятели. Това с нищо не можеш да го замениш“.

Алкохолът в барове и около басейн се лее свободно. Победата на Съюзниците е чест празник. Мъже на корабния борд са повече от жени в съотношение петнайсет към едно, отразяващо състава на американската войска в Залива. И не само мъжете на „Сауди Принсес“ биха искали да е по-голямо равенство в процентите.

„Откакто съм тук, не ми се е налагало сама да си плащам пиенето — казва Шарлот Джексън, военнослужеща от Атланта, Джорджия. — Обаче постоянните свалки на момчетата започват да ми писват. Ще ми се да си бях взела хубава книга за четене. Сега щях да съм си в каютата“.

Въз основа на думите на Брайън Бентли за участието му в престрелка Бош реши, че репортажът е написан близо седмица преди да го публикуват в „Берлингскс Тидене“. Това означаваше, че Анеке Йесперсен сигурно е била на борда някъде през първата седмица на март.

До този момент не беше обръщал особено внимание на материала за „Сауди Принсес“. Ала положението се променяше с установената връзка между журналистката и бойците от 237-а рота на кораба. Той разбираше, че се е натъкнал на двама потенциални свидетели.

Извади джиесема си и набра номера на Чу. Отсреща се включи гласова поща. Партньорът му вече си беше тръгнал от работа и Бош предположи, че си е изключил телефона. Остави му съобщение, като говореше тихо, за да не смущава другите клиенти в ресторанта.

— Дейв, аз съм. Искам да ми провериш две имена. Открих ги в репортаж от деветдесет и първа, ама какво пък, по дяволите, дай да опитаме. Първото е Брайън Бентли от Форт Лодърдейл, Флорида. Второто е Шарлот Джексън. Пише, че била от Атланта. И двамата са военнослужещи и са участвали в „Пустинна буря“. Не знам в кои войски, не се казва в статията. По онова време Бентли е бил на двайсет и две, значи сега е на четирийсет и две-три. Възрастта на Джексън не е посочена, но може да е между трийсет и девет и петдесет, да речем. Виж какво ще намериш и ми се обади. Мерси, партньоре.

Затвори и погледна към входа на ресторанта. Все още нямаше и следа от Хана Стоун. Изпрати кратък есемес на дъщеря си, за да я попита дали си е взела нещо за ядене, после се върна към папката.

Прелисти събраните от партньора му биографични материали за петимата бойци. Четири от тях започваха със снимки, взети от шофьорските им книжки. Тази на Дръмънд липсваше, защото бе служител на закона и в база данните на Управлението за автомобилен транспорт нямаше информация за него. Бош се спря на сведенията за Кристофър Хендерсън. До снимката Чу с големи букви беше написал: „ПОЧИНАЛ“.

Хендерсън останал жив по време на „Пустинна буря“ и безредиците в Лос Анджелис като гвардеец в бойната 237-а рота, ала загинал в сблъсък с въоръжен крадец в популярния ресторант „Стиърс“ в Стоктън, където работел като управител. Чу бе приложил вестникарски репортаж, в който се казваше, че Хендерсън бил нападнат, след като останал сам и затварял заведението.

Въоръжен мъж със ски маска и дълъг шлифер го принудил да влезе обратно в ресторанта. Случайно минаващ мотоциклетист станал свидетел на инцидента и се обадил в полицията, но когато пристигнали, ченгетата заварили входната врата отключена и Хендерсън мъртъв. Бил екзекутиран, застанал на колене в хладилното помещение. Сейфът в кабинета на управителя, където нощем държали оборотните пари, бил отворен и празен.

В публикацията пишеше, че Хендерсън се канел да напусне работата си в Стоктън и да отвори собствен ресторант в Мантека. Така и не успял. Според събраните от Чу сведения в интернет убийството не било разкрито и стоктънската полиция дори не идентифицирала заподозрени.

Биографичните данни за Джон Джеймс Дръмънд бяха много по-подробни, защото шерифът беше публична личност. Постъпил в Шерифското управление на окръг Станислаус през 1990-а и уверено се издигнал, докато през 2006-а предизвикал тогавашния шериф и спечелил крайно оспорваните избори. През 2010-а бил преизбран за втори мандат, а сега се целел във Вашингтон. Кандидатирал се за Конгреса с надеждата да представлява областта, обхващаща окръзите Станислаус и Сан Хоакин.

В разпространената онлайн политическа биография от първото му кандидатиране за шериф Дръмънд се описваше като преуспяло местно момче. Израснал само с майка си в Грейшиада Парк, квартал на Модесто. Минал през всички стъпала на Шерифското управление, дори по едно време бил пилот на единствения им хеликоптер, но издигането му се дължало на изключителните му организаторски способности. Обявяваха го за военен герой, участвал в „Пустинна буря“ като боец от Националната гвардия. По време на безредиците в Лос Анджелис през 1992-ра бил ранен от грабители, докато охранявал магазин за облекло.

На Бош му хрумна, че Дръмънд е единственият пострадал от 237-а рота в безредиците. Метнатата навремето бутилка можеше да е едно от дребните неща, които сега го изстрелваха към Вашингтон. Освен това му направи впечатление, че той вече е служел в шерифството, когато са го мобилизирали е гвардията в Персийския залив и после в Лос Анджелис.

В хвалебствената предизборна биография се посочваше и че по време на мандата на Дръмънд престъпността в окръг Станислаус рязко намаляла. Всичко това бяха само политически приказки и Хари продължи нататък със сведенията за четирийсет и шест годишния жител на Мантека Реджиналд Банкс.

Банкс работел от осемнайсет години като продавач в представителството на „Джон Диър“ в Модесто. Женен, с три деца. Получил степен „специалист“ в Модесто Джуниър Колидж.

При тази по-задълбочена проверка Чу също беше открил, че освен присъдата за шофиране в нетрезво състояние Банкс бил арестуван за същото още два пъти, което останало без последици. Бош също забеляза, че той е получил присъдата след арест в окръг Сан Хоакин, където се намираше Мантека. Двата му ареста в съседния окръг Станислаус обаче не бяха довели до повдигане на обвинение. Детективът се зачуди дали с това няма нещо общо фактът, че са бойни другари с шерифа на окръг Станислаус.

Следваше информацията за Франсис Джон Даулър, чиято биография не се различаваше съществено от тази на неговото приятелче Банкс. Роден, израснал и все още живеещ в Мантека, той следвал в стоктънския Сан Хоакин Вали Колидж, но не успял да завърши.

Бош чу тих кикот, вдигна поглед и видя усмихнатото лице на Пино, техния обичаен келнер.

— Какво има? — попита Хари.

Зачетох се във вашите документи, извинявайте.

Детективът погледна разпечатката за Даулър, после пак се обърна към Пино. Роденият в Мексико сервитьор се представяше за италианец, понеже работеше и италиански ресторант.

— Няма нищо, Пино. Но какво му е смешното?

Келнерът посочи най-горния ред.

— Тук пише, че бил роден в Мантека. Това му е смешното.

— Защо?

— Мислех, че знаете испански, господин Бош.

— Съвсем малко. Какво означава „мантека“?

— Мазнина. Мас.

— Наистина ли?

— Si.

Бош сви рамене.

— Когато са кръщавали мястото, сигурно са си мислели, че звучи добре. Сигурно не са знаели.

— Къде е тоя град, дето се казва Мас? — поинтересува се Пино.

— На север оттук. На около пет часа път.

— Ако идете там, направете ми една снимка. „Добре дошли в Мас“.

Засмя се и тръгна към клиенти на друга маса. Хари си погледна часовника. Хана закъсняваше вече с половин час. Когато извади джиесема си, за да й се обади и да провери какво става, установи, че дъщеря му е отговорила на есемеса с лаконичното „поръчах си пица“. Това означаваше пица втора вечер подред, докато той уж е на романтична вечеря със салата, паста и вино. Отново го обзеха угризения. Явно не беше способен да е онзи баща, какъвто знаеше, че трябва да бъде. Угризенията му прераснаха в гняв към самия него и това го изпълни с решимост да каже всичко, което възнамеряваше, на Хана — стига тя изобщо да се появеше.

Реши да й даде още десет минути и се върна към работата си.

Даулър бил на четирийсет и осем години, точно през половината от които работел в „Козгроув Агрикълчър“. В графата за длъжност пишеше „транспортни услуги“ И Бош се зачуди дали това означава, че още е тираджия.

Също като на Банкс, в досието му фигурираше арест за шофиране в нетрезво състояние в окръг Станислаус, останал без съдебни последици. Освен това имаше издадена заповед за арест заради неплатени глоби за неправилно паркиране в Модесто, която чакаше в компютъра от четири години. Това щеше да е напълно разбираемо, ако живееше в окръг Лос Анджелис, където в компютъра отлежаваха хиляди такива заповеди. Докато някой полицай не спреше издирваната личност и не провереше името й в системата. Ала на Бош му се струваше, че малък окръг като Станислаус би трябвало да разполага с достатъчно хора и време, за да издирва местните закононарушители. Явно връзките от „Пустинна буря“ и други места закриляха бившия боец от 237-а рота — поне в окръг Станислаус.

Тази очертаваща се схема обаче се губеше напълно в сведенията за Карл Козгроув. И той бил роден в Мантека, също четирийсет и осем годишен, но приликата с другите от папката свършваше с възрастта и службата в 237-а рота. Козгроув нямаше арести, имаше бакалавърска степен по селскостопански мениджмънт от Калифорнийския университет в Дейвис и беше президент и генерален директор на „Козгроув Агрикълчър“. В публикация от 2005-а на изданието „Калифорнийски производител“ се посочваше, че фирмата притежава около осемстотин хиляди декара ниви, градини и пасища в Калифорния. Занимавала се с фермерство и била един от най-големите доставчици на говеждо, бадеми и грозде в щата. И не само това, но произвеждала дори вятърна енергия. Карл Козгроув превърнал голяла част от пасбищата си във вятърни паркове и имал двойна печалба от електропроизводство и говеждо.

Що се отнасяше до личния му живот, статията го описваше като отдавна разведен със страст към бързи коли, хубави вина и фини жени. Живеел в имение до Салида в западния край на окръг Станислаус, имението било заобиколено от бадемова гора и имало хеликоптерна площадка, за да може Козгроув бързо да стига по въздух до който и да е от другите си имоти, например мезонет в Сан Франциско и ски хижа в Мамът.

Класическата история за богатия наследник. Козгроув управляваше фирма, която създал през 1955-а баща му Карл Козгроув-ст., започвайки с двеста и петдесет декара ферма за ягоди и една сергия за плодове. Вече седемдесет и шест годишен, той все още бил председател на директорския борд, но преди десет години предал юздите на сина си. Публикацията се фокусираше върху това как Карл-старши подготвил своя наследник за бизнеса и се погрижил синът му да покрие всичките му аспекти — от отглеждане на говеда до напояване и винарство. И пак тъкмо старецът настоявал синът да отдава дължимото на обществото по най-различни начини, например с дванайсетгодишна служба и Калифорнийската национална гвардия.

Статията обаче отдаваше на Карл-младши издигането на половинвековната семейна фирма до нови висоти и впускането й в смели нови начинания, главно с вятърните паркове, произвеждащи зелена енергия, и разрастването на веригата ресторанти „Стиърс“, която вече имала шест заведения из цялата Централна долина. Материалът завършваше със следното изречение: „Козгроув най-много се гордее с факта, че клиентите на който и да е от ресторантите «Стиърс» не могат да си поръчат обяд или вечеря, без да изядат или изпия нещо, произведено от неговата огромна компания“.

Бош препрочете последното изречение два пъти. То доказваше нова връзка между бойците от снимката на борда на „Сауди Принсес“. Оказваше се, че Кристофър Хендерсън е бил управител на един от ресторантите на Карл Козгроув — до убийството му в същото заведение.

Под репортажа в „Калифорнийски производител“ имаше бележка от Чу: „Направих проверка и на таткото. Починал през 2010 г. — от естествена смърт. Оттогава Младши сам командва парада“.

Хари го изтълкува в смисъл, че Карл Козгроув е наследил пълния контрол над „Козгроув Агрикълчър“ и неговите многобройни клонове. Това го правеше истински цар на долината Сан Хоакин.

— Здрасти. Извинявай.

Бош вдигна поглед и видя, че Хана Стоун влиза в сепарето. Тя седна до него, целуна го по бузата и каза, че умирала от глад.

23.

Преди да поговорят за Менденхол и да разкажат как е минал денят им, двамата изпиха по чаша червено. Хана заяви, че имала нужда от няколко минути релаксация, преди да преминат към сериозни въпроси.

— Хубаво е — похвали тя поръчаното от Бош вино, пресегна се и завъртя бутилката, за да прочете етикета. После се усмихна.

— „Modus operandi“ — естествено, че ще поръчаш нещо такова.

— Разкри ме.

Хана отпи още една глътка, вдигна салфетката от скута си и ненужно я нагласи отново. Бош беше забелязал, че го прави често, когато са на ресторант и стане дума за сина й.

— Детектив Менденхол ми каза, че в понеделник щяла да разговаря с Шон.

Той кимна. Не се изненадваше, че следователката ще ходи в Сан Куентин. Донякъде го учудваше само това, че е съобщила на Хана, защото при провеждане на разследване не бива да разкриваш на един разпитван намеренията си спрямо друг, дори да са майка и син.

— Няма значение, че ще ходи там — отвърна той. Шон не е длъжен да разговаря с нея, ако не желае. Но ако все пак реши да се срещне с Менденхол, трябва да й каже само…

Хари млъкна, внезапно проумял какво навярно се опитва да постигне следователката.

— Какво има? — попита Хана.

— Прикриването винаги е по-лошо от първоначалното престъпление.

— Какво имаш предвид?

— Това, че ти е споменала за предстоящото си посещение в Сан Куентин. Може да го е направила, защото знае, че ще ми съобщиш. Така ще види дали ще се опитам да предупредя Шон и да го инструктирам какво да говори или да му кажа да не се съгласява на среща с нея.

Тя се намръщи.

— Не ми се стори подъл човек. Всъщност се държеше доста директно. Останах с впечатлението, че не е особено радостна от замесването й в нещо, което е политически инспирирано.

— Тя ли се изрази така?

Хана се замисли.

— Възможно е аз първа да съм го намекнала, обаче за нея не беше нищо ново. Каза ми, че анализирала мотивите зад самата докладна. Това си го спомням със сигурност. Дойде от нея, не от мен.

Бош кимна. Предполагаше, че Менденхол е имала предвид О’Тул като автор на докладната. Може би трябваше да й има доверие, че ще види нещата такива, каквито са.

Пино им сервира поръчаните салати „Цезар“ и те прекратиха дискусията за вътрешното разследване. След малко Хари насочи разговора в друга посока:

— Другата седмица заминавам на почивка.

— Наистина ли? Защо не ми каза? Можех да си взема отпуска. Освен ако… целта ти не е била тъкмо такава — искал си да останеш сам.

Бош знаеше, че тя ще стигне до това заключение или поне ще го допусне.

— Отивам по работа. Заминавам за централната част на щата. Модесто, Стоктън и едно градче на име Мантека.

— Със Снежанка ли е свързано?

— Да. О’Тул категорично нямаше да одобри такава командировка. Той не иска да разкрия убийството. Затова ще използвам отпуската си. За своя сметка.

— И без партньор, така ли? Хари, това не е…

Бош поклати глава.

— Няма да правя нищо опасно. Просто ще поговоря с някои хора, ще наблюдавам други. Отдалече.

Тя пак се намръщи. Явно не й харесваше. Той продължи, преди тя да успее да повдигне ново възражение.

— Какво ще кажеш да отседнеш вкъщи при Мади, докато се върна?

Ясно видя изненадата на лицето й.

— Преди Мади спеше при една своя приятелка, чиято майка предлагаше да се грижи за нея, обаче в момента с момичето нещо не са в добри отношения. Неловко е така. Мади винаги настоява, че може да остане и сама, обаче тая идея не ми се струва добра.

— На мен също. Само че не знам, Хари. Питал ли си Мади?

— Още не. Ще й кажа тази вечер.

— Не можеш да й „кажеш“. Трябва да е и нейно решение. Попитай я.

— Виж, знам, че тя те харесва и че си приказвате.

— Не си приказваме, приятелки сме във фейсбук.

— Добре де, за нея това е едно и също. Днешните хлапетии си приказват във фейсбук и с есемеси. Ти си й купила бирата за рождения ми ден. Обърнала се е към тебе.

— Това е съвсем различно от отсядането у вас.

— Знам, но си мисля, че тя няма да има нищо против. Ако ще се почувстваш по-добре, довечера ще я попитам. Ако се съгласи, ще го направиш ли?

Пино дойде и отнесе чиниите от салата. Бош повтори въпроса.

— Да, ще го направя — отвърна Хана. — С удоволствие. С удоволствие бих останала и когато и ти си си вкъщи.

Тя и по-рано беше споменавала да живеят заедно. Хари изпитваше удоволствие от връзката им, ала се колебаеше дали иска да направи следващата стъпка. Не знаеше защо. Вече не бе млад. Какво чакаше?

— Е, това ще е крачка в тази насока, нали? — каза той в опит да заобиколи проблема.

— По-скоро прилича на някакво странно изпитание. Ако издържа теста с дъщеря ти, значи съм подходяща.

— Нищо подобно, Хана. Но виж, точно сега не ми е до тази тема. Разследвам убийство, в неделя или понеделник трябва да пътувам и една следователка от Бюрото за професионални стандарти ми виси на главата. Искам да говорим за това. Важно е. Обаче може ли да почака, докато се оправя поне с част от другите неща?

— Естествено.

Начинът, по който му отговори, показваше, че не е доволна от отлагането на този въпрос.

— Хайде, не се разстройвай.

— Не се разстройвам.

— Виждам.

— Просто искам да сме наясно, че не съм в живота ти, за да играя ролята на детегледачка.

Бош поклати глава. Разговорът излизаше извън контрол. Той инстинктивно се усмихна. Винаги реагираше така, когато се почувстваше притиснат в ъгъла.

— Виж, просто те помолих за услуга. Ако не искаш или ако за тебе ще е свързано с такива неприятни емоции, тогава…

— Казах ти, че не се разстройвам. Може ли просто да оставим темата засега?

Хари вдигна чашата си, изпи я до дъно, взе бутилката, наля си още и каза:

— Разбира се.

24.

Бош раздели съботния ден между работата и семейството. Успя да убеди Чу сутринта да се срещнат в службата, за да поработят, без да ги наблюдават лейтенант О’Тул и колегите им от „Неприключени следствия“. Пустееше не само отделът, но и двете крила на огромния сектор „Грабежи и убийства“. След отмяната на заплащането за извънреден труд в елитните детективски отдели през уикенда се мяркаха хора само при сензационни дела. За техен късмет в момента нямаше такова.

След като спря да мърмори, че безплатно се отказвал от половин събота, Чу се зарови в компютъра и се зае с още по-сериозна проверка на мъжете от 237-а транспортна рота на Калифорнийската национална гвардия.

Въпреки че стесняваше фокуса си върху четиримата от снимката на борда на „Сауди Принесе“ и петия, самия фотограф, Бош съзнаваше, че изчерпателното разследване изисква да проверят всяко име, на което са се натъкнали във връзка с 237-а рота, особено онези, които са били на круизния кораб приблизително по едно и също време с Анеке Йесперсен.

Ако не друго, това упражнение поне щеше донесе дивиденти при евентуално повдигане на обвинение. Защитата винаги твърдеше, че полицията си е сложила конски капаци и се е съсредоточила само върху техните клиенти, докато истинският виновник се е изплъзнал. Като разширяваше обсега си и проверяваше всички известни гвардейци от 237-а рота през 1991-ва и 1992-ра, Хари лишаваше от основание защитната теза за ограничения фокус още преди да се е стигнало до съдебен процес.

Докато Чу работеше на компютъра си, Бош разпечата всичко, което бяха събрали за петимата — общо двайсет и шест страници информация. Повече от две трети от тях бяха посветени на шериф Дж. Дж. Дръмънд и Карл Козгроув, двамата, които имаха влияние в бизнеса, политиката и органите на закона в Централната долина.

След това принтира карти на районите в Сан Хоакин, които имаше намерение да посети през следващата седмица. Те също му позволяваха да види географските връзки между местата, където работеха и живееха петимата. Всичко това представляваше част от пакет, какъвто рутинно се подготвяше преди командировка, свързана с провеждане на разследване.

Междувременно се получи имейл от Хенрик Йесперсен. Датчанинът най-после отишъл до склада си и намерил данните за пътуванията на сестра му през последните месеци от живота й. Те само потвърждаваха голяма част от нещата, които беше разказал на Бош за престоя й в Съединените щати и Щутгарт.

Според данните на Хенрик през последната седмица на март 1992-ра Анеке прекарала в Германия само два дни. Отседнала в хотел „Швабиан Ин“ край казармата „Пач“ на американския военен гарнизон. Не знаел нищо повече за целта на посещението й в Щутгарт, но проверката на Бош в интернет установи, че тъкмо там се помещава военната Служба за криминални разследвания. Детективът също научи, че щутгартската СКР разследва всички военни престъпления, свързани с „Пустинна буря“.

Изглеждаше ясно, че Анеке Йесперсен е проверявала в Щутгарт за евентуално престъпление, извършено по време на операцията. Бош обаче нямаше представа дали това я е отвело в Съединените щати. От личен опит знаеше, че дори неговото положение на служител на закона не му осигурява съдействие от страна на СКР. А една чуждестранна журналистка би имала още по-големи трудности в събирането на информация за престъпление, което по онова време най-вероятно още се е разследвало.

До обяд Хари приключи с приготовленията за пътуването си и можеше да си тръгва. Още повече че Чу очевидно нямаше търпение да си тръгне. За Бош това нямаше нищо общо със заплащането за извънреден труд. Просто имаше планове за останалата част от, деня. Знаеше, че дъщеря му скоро ще се събуди, и се канеха да отидат в „Хенрис Такос“ в Северен Холивуд. За него това щеше да е обяд, а за нея — закуска. После си бяха запазили билети за един 3D филм, който Мади много искаше да гледа. Накрая щяха да отидат на вечеря с Хана в „Крейгс“ на Мелроуз.

— Готов съм за тръгване — каза Бош.

— И аз — отвърна Чу.

— Откри ли нещо, което си струва да обсъдим?

Говореше за проверката на другите имена от 237-а рота.

Чу поклати глава.

— Нищо сериозно.

— Направи ли нещо по съобщението, което ти оставих снощи?

— Кое?

— За военните, интервюирани в репортажа на Йесперсен за „Сауди Принсес“.

Чу щракна с пръсти.

— Съвсем забравих. Получих съобщението късно и днес просто забравих. Веднага ще се заема.

И отново се обърна към компютъра си.

— Не, тръгвай си — каза Хари. — Можеш да го направиш и утре от вас или в понеделник. И без това има нищожна вероятност да изскочи нещо.

Чу се засмя.

— Какво има? — попита Бош.

— Нищо. Просто при тебе всички вероятности са нищожни.

Хари кимна.

— И така да е. Обаче когато някоя от тях даде резултат…

Сега пък кимна Чу. Беше виждал достатъчно много нищожни вероятности на Бош да дават резултат.

— До скоро, Хари. И внимавай там.

Бош беше споделил с него плана за своята „отпуска“.

— Ще те държа в течение.

В неделя стана рано, направи си кафе и излезе с него и джиесема си на задната веранда, за да се наслади на утрото. Беше хладно и влажно, ала той обожаваше неделните утрини, защото бяха най-спокойното време през седмицата в Кауенга. Тих магистрален шум, никакъв грохот на пневматични чукове от многобройните строежи в планинския проход, никакъв лай на койоти.

Погледна си часовника. Трябваше да се обади по телефона, обаче щеше да изчака до осем. Остави джиесема на масичката и се отпусна на шезлонга. Усещаше как утринната роса навлажнява ризата му. Нямаше нищо против. Доставяше му удоволствие.

Обикновено се събуждаше гладен. Но не и днес. Предишната вечер в „Крейгс“ беше изял половин кошничка чеснов хляб, преди да омете салата „Зелена богиня“ и говежда пържола. И за десерт — половината хлебен пудинг на дъщеря си. Вкусната храна и приятният разговор превърнаха вечерта в изключителен успех. На Мади и Хана също им хареса, макар че престанаха да обръщат внимание какво ядат, щом забелязаха актьора Райън Филип с група приятели в едно сепаре в дъното.

И сега Бош бавно си пиеше кафето, знаейки, че това ще е цялата му закуска. В осем затвори плъзгащата се врата и позвъни на своя приятел Бил Холоднак, за да се увери, че предварително уговореният им план за сутринта още е в сила. Говореше тихо, за да не събуди дъщеря си. Няма по-страшно нещо от тийнейджърка, събудена рано в неучебен ден.

— Готови сме, Хари — каза Холоднак. — Вчера фокусирах лазерите и оттогава никой не е бил там. Обаче имам един въпрос. Искаш ли да задействаме ответната опция? Защото тогава ще й дадем предпазно облекло, ама все пак не е зле да дойде със стари дрехи.

Холоднак беше инструктор в ЛАПУ и отговаряше за Симулатора за прилагане на силови действия в Полицейската академия в Илизиън Парк.

— Май този път ще прескочим ответната, Бил.

— По-малко чистене за мене. Кога ще стигнете там?

— Веднага щом я събудя.

— Минал съм по тоя път с моята. Обаче трябва да ми кажеш кога да дойда.

— В десет става ли?

— Абсолютно.

— Добре. Ще се видим…

— Ей, Хари, какво слушаш напоследък?

— Едни стари парчета на Арт Пепър. Малката ги намери за рождения ми ден. Защо, да не си попаднал на нещо?

Бош не познаваше толкова страстен любител на джаза като Холоднак. И съветите му обикновено си ги биваше.

— Дани Грисет.

Името говореше нещо на Хари, но трябваше да се сети точно с какво е свързано. Често играеха тази игра с инструктора.

— Пиано отвърна той накрая. — Свири в групата на Том Харъл, нали? И е тукашен.

Обзе го гордост от самия себе си.

— Позна, ама донякъде. Тукашен е, само че от известно време живее в Ню Йорк. Гледах го с Харъл в „Стандард“, когато за последен път бях на гости на Лили.

Дъщерята на Холоднак беше писателка и живееше в Ню Йорк. Той ходеше там често и нощем правеше много открития в джаз клубовете, когато дъщеря му го изритваше от апартамента си, за да може да пише.

— Грисет прави собствена музика — продължи инструкторът. — Препоръчвам ти един диск, казва се „Форма“. Не е най-новият му, но си струва да се чуе. Необоп. В групата му има един страхотен тенор-саксофонист, ще ти хареса. Шеймъс Блейк. Виж солото в „Да се обърнем към музиката и танца“. Супер е яко.

— Добре, ще го потърся — каза Бош. — Ще се видим в десет.

— Чакай малко. Недей да бързаш толкова — спря го Холоднак. — Сега е твой ред. Дай ми нещо.

Такива бяха правилата. Хари трябваше да даде, след като е получил. Трябваше да му каже нещо, което джаз радарът на приятеля му още не е засякъл. Той се замисли. Напоследък слушаше само дисковете, подарени му от Мади, но преди това се опитваше да поразшири хоризонтите си и също да запали дъщеря си, като се насочи към по-млади изпълнители.

— Грейс Кели — каза той. — Не принцесата.

Холоднак се изсмя на лесното предизвикателство.

— Не принцесата, а хлапето. Малката алтова сензация. Записва с Уде и Кониц. Според мене Кониц е по-добър. Опитай пак.

Явно беше безнадеждно.

— Добре, още веднъж. Какво ще кажеш за… Гари Смълиън?

— „Скрити съкровища“ — веднага отговори инструкторът назова същия диск, за който си мислеше Бош. — Смълиън на сакса, е акомпанимент само от контрабас и барабани. Много е добър, Хари. Ама печеля аз.

— Добре де, все някой ден ще те изненадам.

— Не и в тоя живот. Ще се видим в десет.

Хари затвори и погледна часовника на дисплея. Можеше да остави дъщеря си да поспи още час, да я събуди с аромата на прясно кафе и да намали вероятността Мади да мърмори, че я събужда в — според нея — толкова ранен час в неделя. Знаеше, че независимо от мърморенето накрая ще се разсъни и ще хареса плана му за деня.

Влезе вътре да си запише името Дани Грисет.

Симулаторът за прилагане на силови действия се помещаваше в Академията и се състоеше от голям колкото стената екран, на който се прожектираха различни интерактивни сценарии, предполагащи необходимост или не от стрелба. Образите не бяха компютърно генерирани. Бяха заснети различни движения на истински актьори, които се задействаха в зависимост от реакциите на обучавания полицай. Той получаваше пистолет, стрелящ с лазер, вместо с патрони, свързан електронно с действието на екрана. Ако лазерът улучеше някой от хората на дисплея добър или лош, лицето падаше. Всеки сценарий се разиграваше, докато полицаят предприеме действие или реши, че правилната реакция е бездействие.

Имаше ответна опция — пушка за пейнтбол, монтирана над екрана, която стреляше срещу обучаемия и същия момент, в който някоя фигура от симулацията натисне спусъка.

На път за Академията Бош обясни на Мади какво ще правят и дъщеря му беше обзета от радостно вълнение. Тя постигаше отлични резултати в местните състезания по стрелба, но там се търсеше само точност и се стреляше по хартиени мишени. Момичето знаеше за симулатора от една книга на Малкълм Гладуел, ала сега за пръв път щеше да му се наложи да взима решения на живот и смърт с оръжие в ръка, при това за стотни от секундата.

На предния паркинг на Полицейската академия почти нямаше коли. В неделя сутрин не се провеждаха учебни занимания, пък и заради замразяването на щатовете в града кадетските курсове бяха по-малобройни, тъй като Управлението можеше да назначава нови служители само на мястото на пенсионирани полицаи.

Влязоха в спортния комплекс и пресякоха баскетболното игрище на път за стария склад, в който бяха инсталирали Симулатора. Холоднак, приветлив мъж със сива грива, вече ги очакваше. Бош представи дъщеря си като Маделин и инструкторът им връчи по един пистолет, снабден с лазер и свързан чрез кабел със симулаторния компютър.

След като им обясни какво трябва да правят, той зае мястото си зад компютъра в дъното на помещението, угаси осветлението и стартира първия сценарий. Започваше с гледка през предното стъкло на патрулка, която се приближаваше зад кола, спряла върху банкета на пътя. Електронен глас от тавана обяви ситуацията.

— Вие и партньорът ви сте спрели криволичещ автомобил.

Почти незабавно от двете страни на колата пред тях слязоха двама младежи и започнаха да крещят и ругаят спрелите ги полицаи.

— Що се ебавате с мене бе, хора? — извика шофьорът.

— К’во сме направили бе? — включи се другият. — Не е честно!

Оттам положението ескалира. Бош нареди на двамата да се обърнат и да поставят ръце върху покрива на колата си. Те обаче не се подчиниха. Хари забеляза татуировки, провиснали панталони и бейзболни шапки, сложени с козирката назад. Каза им да се успокоят. Никакъв резултат.

— Успокойте се! — включи се Мади. — Поставете ръце върху колата. Не…

Двамата моментално посегнаха към коланите си. Бош също извади оръжието си и щом видя шофьора да вдига дясната си ръка, откри огън. Чу изстрели и откъм дъщеря си.

Мъжете на екрана се строполиха.

Осветлението се включи.

— Е, какво видяхме? — обади се иззад тях Холоднак.

— Бяха въоръжени — отвърна Мади.

— Сигурна ли си? — попита инструкторът.

— Моят имаше оръжие. Видях го.

— А ти, Хари? Какво видя?

— Видях пистолет — каза Бош.

— Добре — рече Холоднак. — Хайде да го пуснем пак.

И стартира сценария на бавни обороти. Естествено, двамата бяха посегнали за оръжията си и ги вдигаха, за да открият огън, само че детективът и дъщеря му ги бяха изпреварили. Попаденията бяха маркирани на екрана с червени хиксове, а пропуските с черни. Мади имаше три попадения в тялото на втория младеж, без пропуски. Бош видя, че е улучил шофьора два пъти в гърдите, а третият му изстрел е минал високо, тъй като онзи вече е падал по гръб на земята.

Холоднак заяви, че и двамата са се справили добре.

— Не забравяйте, ние винаги сме в неизгодно положение — напомни им той. — Нужна е секунда и половина, за да забележиш оръжието, и още толкова, за да прецениш ситуацията и да стреляш. Три секунди. Това е предимството, което има пред нас нападателят. Тъкмо с това трябва да се подготвим да се справяме. Три секунди са прекалено много. За толкова време могат да загинат хора.

В следващия сценарий пристигнаха по време на банков обир. Както и в първото упражнение, и двамата откриха огън и повалиха мъжа, който излезе от стъклената врата на банката и се прицели в полицаите.

Оттам нататък сценариите станаха по-сложни. В единия се разнасяше почукване по врата и собственикът ядосано я отваряше, като жестикулираше с черен джиесем в ръка. Последва семеен скандал, при който каращите се мъж и жена едновременно се нахвърлиха върху отзовалите се полицаи. Холоднак одобри реакциите им в тези ситуации — и в двата случая не бяха използвали оръжие. После пусна серия самостоятелни сценарии за Маделин, в които тя се отзоваваше на сигнали без партньор.

В първото упражнение момичето се сблъска с психопат с нож и го уговори да хвърли оръжието. Второ то пак представляваше семеен скандал, само че в този случай мъжът замахна с нож срещу нея от три метра разстояние и Мади основателно откри огън.

— Три метра се минават на две крачки — коментира Холоднак. — Ако го беше изчакала да се приближи, щеше да стигне до теб в момента, в който стреляш щяхте да сте наравно. Кой губи при равен резултат?

— Аз — отвърна Маделин.

— Точно така. Ти реагира правилно.

В следващия сценарий тя влизаше в училище след сигнал за стрелба. Докато вървеше по един пуст коридор, чу детски писъци някъде напред. Когато зави, видя мъж пред вратата на класна стая, насочил пистолет срещу свита на пода жена, която се опитваше да скрие главата си с ръце.

— Недейте, моля ви — скимтеше жената.

Мъжът стоеше с гръб към Мади. Тя веднага откри огън, улучи го в гърба и главата и го повали преди да е успял да стреля по жената. Въпреки че не се представи като полицай, нито му нареди да хвърли оръжието, Холоднак й каза, че се е справила добре и е действала по правилата. После посочи дъската на лявата стена, на която имаше диаграми на престрелки. Най-отгоре с големи главни букви пишеше НЗЖ.

— Незабавна защита на живота — разчете съкращението инструкторът. — Действаш по правилата, ако реагираш в незабавна защита на живота. Това може да означава както твоя, така и живота на някой друг. Няма значение.

— Ясно.

— Обаче ще ти задам един въпрос. Как прецени ситуацията, която видя? Искам да кажа, какво те накара да решиш, че става въпрос за учителка, заплашена от престъпник? Как разбра, че жената не е престъпничка, току-що разоръжена от учител?

Бош моментално беше стигнал до същото заключение като дъщеря си. Основаваше се на чист инстинкт. И той щеше да стреля като нея.

— Ами, първо по дрехите — отвърна Мади. — Той беше с извадена от панталона риза, а един учител едва ли би ходил така. А тя имаше очила и прическата й беше учителска. Видях на китката й ластик — една моя учителка носеше същия.

Холоднак кимна.

— Преценката ти е вярна. Просто ми е интересно как си познала. Направо е смайващо какво може да асимилира мозъкът за толкова кратко време.

Продължиха нататък и инструкторът й пусна необичаен сценарий, в който тя летеше с пътнически самолет, както често се случва на детективите. Беше въоръжена и седеше на мястото си, когато един пътник два реда пред нея скочи, сграбчи стюардесата през шията и я заплаши с нож.

Маделин се изправи, вдигна оръжието си, представи се като полицай и нареди на мъжа да пусне пищящата жена. Вместо това той придърпа заложницата като щит пред себе си и доближи острието до гърлото й. Другите пасажери се развикаха и започнаха да се щурат из самолета в търсене на място, където да се скрият. Накрая настъпи момент, в който стюардесата се опита да се отскубне и ножът се оказа само на сантиметри от нея. Мади стреля.

Стюардесата се свлече на пода.

— Мамка му!

Момичето ужасено се преви.

— Кой е следващият? — изкрещя мъжът на екрана.

Маделин! — извика Холоднак. — Свърши ли? Опасността премина ли?

Мади разбра, че се е разконцентрирала. Изправи се, стреля още пет пъти по мъжа с ножа и той се строполи.

Осветлението се включи и инструкторът излезе иззад компютъра си.

— Аз я убих — произнесе Маделин.

— Хайде да го обсъдим — предложи Холоднак. Защо стреля?

— Защото той щеше да я убие.

— Добре. Това отговаря на правилото за НЗЖ — незабавна защита на живота. Можеше ли да постъпиш по друг начин?

— Не знам. Той щеше да я убие.

Трябваше ли да се надигаш и да показваш оръжието си, да се представяш?

— Не знам. Май че не.

— Това беше твоето предимство. Той нямаше представа, че си ченге. Нямаше представа, че си въоръжена. Ти го провокира, като се изправи. Щом извади пистолета си, нямаше връщане.

Мади кимна и провеси нос. Бош веднага съжали, че, я е довел тук.

— Ти се справяш по-добре от повечето ченгета, които идват тук, малката — окуражи я Холоднак. — Хайде да пуснем още един сценарий и да приключим оптимистично. Забрави този случай и се приготви.

Върна се при компютъра и момичето изигра още един рунд. Не беше на служба и я нападна въоръжен крадец на коли. Тя го повали с изстрел в гърдите още щом той понечи да извади оръжието си. После успя да се сдържи, когато случаен минувач ненадейно се втурна към нея, размахал джиесема си, и й изкрещя:

— Какво направи?! Какво направи?!

Холоднак каза, че се е справила със ситуацията майсторски, и това като че ли я поободри. Той отново подчерта, че е впечатлен от стрелбата и светкавичните й решения.

Хари и Мади му благодариха за отделеното време и си тръгнаха, но докато излизаха, инструкторът викна:

— Майкъл Форманек!

И насочи показалец към Бош в жест, с който искаше да каже „Пипнах те“. Мади се засмя, макар да не знаеше, че говори за джаз. Бош се обърна, тръгна заднишком и вдигна ръце в знак, че се предава.

— Контрабасист от Сан Франциско — поясни приятелят му. — Страхотни импровизации. Трябва да си разшириш кръгозора, Хари. Не всеки достоен за слушане е мъртъв. Маделин, когато наближи следващият рожден ден на баща ти, обърни се към мене.

Бош му махна с ръка за довиждане.

25.

Отбиха се да обядват в кафетерията на Академията, чиито стени бяха украсени със сувенири на ЛАПУ, а сандвичите носеха имената на бивши началници на полицията и прочути ченгета, истински и измислени.

Мади си поръча бургер „Братън“, а Бош — „Джо Фрайди“3. Настроението на момичето, повдигнато от Холоднак в края на симулаторния сеанс, отново се развали и то се умълча.

— Я по-весело, миличка — опита се да я успокои Хари. — Това е просто симулатор. Като цяло ти се представи много добре. Чу какво каза инструкторът. Имаш три секунди да прецениш и да стреляш. Когато се случва в действителност, нещата сякаш се забавят. Стават… не знам… по-ясни.

Това явно не й направи впечатление. Той опита отново.

— Пък и лазерът на пистолета сигурно не е бил фокусиран съвсем точно.

— Много ти благодаря, тате. Това означава, че всичките ми попадения всъщност са били извън мишената, защото лазерът не е бил фокусиран.

— Не, аз…

— Трябва да си измия ръцете.

Рязко стана и тръгна към тоалетната. Бош си даде сметка, че е постъпил глупаво, приписвайки неточния й изстрел на настройките.

Докато я чакаше, погледна една поставена в рамка първа страница на „Лос Анджелис Таймс“, която висеше на стената над сепарето. Цялата й горна част беше посветена на престрелката на полицията със Симбионистката освободителна армия на кръстовището на Петдесет и четвърта улица и Комптън през 1974-та. Като млад патрулен полицай Бош регулираше трафика и участваше в овладяването на тълпата по време на смъртоносното сражение, а на другия ден стоеше на пост, докато ченгетата претърсваха развалините на изгорялата къща в търсене на останките на Пати Хърст.

За нейно щастие, богатата медийна наследница се беше намирала на друго място.

Мади се върна и изсумтя:

— Защо се бавят толкова?

— Спокойно — отвърна Хари. — Поръчахме преди не повече от пет минути.

— Тате, защо си станал полицай?

Неочакваната смяна на темата го свари неподготвен.

— По много причини.

— Като например?

Той се замисли. Дъщеря му задаваше този въпрос за втори път тази седмица. Разбираше, че е важно за нея.

— Лесният отговор е, че исках да закрилям и служа. Но понеже ме питаш ти, ще ти призная истината. Не, не изпитвах желание да закрилям и служа или пък да съм някакъв благотворителен държавен служител. Като се замисля, всъщност просто се стремях да закрилям себе си и да служа на себе си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, току-що се бях върнал от Виетнамската война и такива като мене, нали разбираш, бивши войници, не се приемаха добре. Особено от хора на собствената ни възраст.

Бош се озърна, за да види дали им носят поръчката. Чакането започваше да изнервя и него. Той отново погледна дъщеря си.

— Разбираш ли, върнах се и не бях сигурен с какво ще се занимавам. Постъпих в Лос Анджелис Сити Колидж на Върмонт Авеню. Там почнахме да ходим с едно момиче и аз не му казах къде съм бил — нали разбираш, във Виетнам, — защото знаех, че може да има проблеми.

— Тя не ти ли видя татуировката?

Тунелният плъх на рамото му веднага би го издал.

— Не, не бяхме стигнали чак дотам. Изобщо не си бях събличал ризата пред нея. Обаче един ден след лекция минавахме през мензата и тя изневиделица ме попита защо съм толкова мълчалив… И не знам, просто реших, че моментът е подходящ, че мога да й разкрия тайната си. Помислих си, че тя ще го приеме, нали разбираш.

— Само че тя не го е приела.

— Да, не го прие. Отговорих й нещо от рода на „Ами, последните няколко години бях в армията“ и тя веднага попита дали това значи, че съм бил във Виетнам. И аз й казах — казах „да“.

— И какво каза тя?

— Нищо не каза. Просто направи пирует като танцьорка и се отдалечи. Без да каже абсолютно нищо.

— Господи! Адски гадно!

— Всъщност тогава разбрах къде съм се върнал.

— А какво стана, когато отиде на лекции на другия ден? Каза ли й нещо?

— Не. Защото не отидох. Повече не се веснах там, понеже бях наясно какво ще се случи. Така че това до голяма степен е причината една седмица по-късно да постъпя в полицията. Управлението беше пълно с ветерани от армията и мнозина от тях бяха служили в Югоизточна Азия. Затова знаех, че ще има хора като мене, които ще ме приемат. Все едно да излезеш от затвора и първо да минеш през възстановителен център. Вече не бях вътре, но бях с хора като мен.

Бош виждаше, че дъщеря му явно е забравила за убийството на стюардесата. Това го радваше, но ровенето в собствените му спомени не му доставяше удоволствие.

Той неочаквано се усмихна.

— Какво има? — попита Мади.

— Нищо. Просто се сетих за нещо друго от онова време. Шантава история.

— Хайде, разкажи ми. Току-що ми разказа една адски тъжна история — разкажи ми и шантавата.

Хари изчака келнерката да им сервира. Жената работеше тук още от времето на кадетската му подготовка преди близо четирийсет години.

— Мерси, Марджи — каза той.

— Моля, Хари.

Маделин си сложи кетчуп на бургера и изядоха по няколко хапки, преди Бош да започне разказа си.

— Когато завърших Академията и станах патрулен полицай, пак се повтори същото. Нали разбираш, антикултурата, антивоенното движение, ставаха безумни неща.

Посочи страницата от вестника на стената до тях.

— Много хора смятаха, че полицията почти по нищо не се различава от завръщащите се от Виетнам детеубийци. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Горе-долу.

— Затова първата ми задача като бомбе беше да…

— Какво е „бомбе“?

— Новобранец. Току-що дошъл от цивилния свят, където не се носи фуражка.

— Ясно.

— След Академията първо ме пратиха пешеходен патрул на Холивуд Булевард. А по онова време там беше адски мрачно. Всичко беше порутено.

— В някои райони пак е доста кофти.

— Вярно. Както и да е, за партньор ми определиха един старец, Пепин, който щеше да ме обучава. Помня, че му викаха Сладоледа, понеже на смяна всеки ден се отбиваше да си вземе сладолед от „Дипс“ на Холивуд и Вайн. Като часовник. Всеки ден. Та Пепин служеше в полицията отдавна и аз му станах партньор. Смяната ни минаваше винаги по един и същи начин. Тръгвахме от участъка по Уилкокс, завивахме надясно по Холивуд, излизахме на Бронсън, после продължавахме чак до Ла Бреа и оттам се връщахме в участъка. Сладоледа имаше биологичен часовник и знаеше точно с какво темпо да се движим, за да се приберем в края на смяната.

— Звучи адски скучно.

— Така си и беше, освен когато получавахме сигнал. Но и сигналите бяха за дреболии. Кражби от магазини, проституция, търговия с дрога — нищо сериозно. Както и да е, почти всеки ден ни крещяха обиди от подминаващи коли. Нали разбираш, викаха ни „фашисти“, „куки“, такива неща. А Сладоледа не можеше да понася да го наричат „кука“. Та когато някоя кола ни подминаваше и от нея ни викаха „куки“, той си записваше марката, модела и номера, вадеше кочана и им тръсваше фиш за неправилно паркиране. После откъсваше копието, което би трябвало да оставиш под чистачката на предното стъкло, смачкваше го и го хвърляше.

Бош отново се засмя и отхапа от сандвича си с печено сирене, домат и лук.

— Не разбирам — каза Мади. — Какво му е смешното?

— Ами, той предаваше своето копие на фиша и естествено, собственикът на колата си нямаше и представа за това. Глобата оставаше неплатена и тогава издаваха заповед за арест. Тъй че все някога щяха да спрат оня, който ни беше нарекъл „куки“, и тогава щеше да се окаже, че има заповед за ареста му. И така Сладоледа се смееше последен.

Лапна един пържен картоф и завърши:

— Засмях се, защото си спомних, че Пепин го направи още първия път, когато излязох на смяна с него. Когато ми обясни номера, аз го попитах: „Това не е по правилник, нали?“ И той ми отговори: „Ама е по моя правилник!“

Бош пак се усмихна, но дъщеря му само поклати глава. Хари реши, че историята е смешна само за него, и се зае със сандвича си. Скоро най-после стигна до онова, което отлагаше да й каже през целия уикенд.

— Виж, трябва да замина за няколко дни. Тръгвам утре.

— Къде отиваш?

— В Централната долина, в района на Модесто, за да разговарям с едни хора по работа. Ще се върна или във вторник вечерта, или в сряда. Ще разбера чак когато отида там.

— Добре.

Той се приготви за най-важната част.

— И затова искам Хана да остане при теб.

— Няма нужда никой да остава при мен, тате. Вече съм на шестнайсет и имам оръжие. Ще се оправя.

— Знам, обаче искам тя да дойде при тебе. Така просто ще съм по-спокоен. Ще го направиш ли заради мен?

Мади поклати глава, но неохотно се съгласи.

— Ами, да. Просто не…

— На нея ще й е приятно. И няма да ти досажда и да ти казва кога да си лягаш и така нататък. Вече го обсъдих с нея.

Дъщеря му остави недоядения си хамбургер по начин, който означаваше, че е приключила с яденето.

— Защо Хана никога не остава, когато ти си вкъщи?

— Не знам. Но не става въпрос за това.

— Например снощи. Прекарахме си страхотно и ти после я остави у тях.

— Мади… това са лични неща.

— Няма значение.

Всички подобни разговори винаги свършваха с „няма значение“. Хари се огледа наоколо и се опита ли измисли друга тема. Съзнаваше, че е оплескал ситуацията с Хана.

— Защо преди малко ме попита защо съм станал полицай?

Маделин сви рамене.

— Не знам. Просто ми се прииска да разбера.

Той се замисли, преди да продължи.

— Виж, ако се чудиш дали това е правилният избор за теб, всъщност имаш още много време.

— Знам. Не е това.

— И ти е ясно, че искам сама да направиш избора си. Искам да си щастлива — тогава и аз ще съм щастлив. Не си мисли, че трябва да го правиш заради мене, да следваш моя път. Нищо подобно.

— Знам, тате. Просто те попитах, нищо повече.

Бош кимна.

— Добре. И все пак вече съм сигурен, че ще си адски добро ченге, адски добър детектив. Не става въпрос как стреляш, а как мислиш — принципното ти разбиране за справедливост. Ти притежаваш всичко необходимо, Мадс. Просто трябва да решиш дали искаш точно това. Каквото и да избереш, аз винаги ще те подкрепям.

— Благодаря, тате.

— И да се върнем само за малко към симулатора. Адски се гордея с тебе. Не само заради стрелбата. Имам предвид хладнокръвието ти, увереността в действията ти. Бива си те.

Това насърчение явно й подейства добре, но в следващия миг тя се намръщи и се тросна:

— Кажи го на стюардесата.