Черните лилии

81

ВРЪЩАМ СЕ от остров Орти. Сега обаче отминавам фермата на Ришар Патерностер и вместо да поема към мелница „Шеньовиер“, завивам надясно към паркинга, чиято форма наподобява асфалтова лилия. Нептун ситни покрай мен. Колите и автобусите започват да освобождават местата си. На няколко пъти разни тъпаци, които карат назад, без да гледат в огледалото си за обратно виждане, за една бройка да ме блъснат. Размахвам бастуна към бронята им и дори докосвам някои коли. Онези вътре не смеят нищо да кажат на старица като мен. Дори се извиняват. „Извинете ни, просто се забавляваме…“

— Идваш ли, Нептун?

Тези идиоти като нищо ще прегазят и куче.

Най-сетне излизам на Кралския път. Продължавам още няколко метра до градините на Моне. Между розите и водните лилии е голяма навалица. Пролетният ден е хубав и остава още час до затварянето на градините. Туристите са готови на всичко, след като са изминали толкова километри, и търпеливо чакат в индиански нишка по алеите, придвижвайки се едва-едва. Като че ли са се наредили на опашка за влак, пътуващ към предградията.

Погледът ми се губи в тълпата. Скоро вече виждам само нея. Фанет. Тя е с гръб към мен. Настанила се е на брега на езерцето пред платното си, опряно върху глициниите. Отгатвам, че плаче.

— Какво искаш от нея?

Дебелият Камий стои от другата страна на езерцето с лилиите, на малкия зелен мост, над който като дъжд падат клоните на плачещата върба. Видът му е малко глуповат. Върти в ръцете си гланциран картон.

— Какво искаш от Фанет? — повтаря Венсан.

Смутеният Камий започва да пелтечи:

— Ами да я утеша… помислих си… Карти… Картичка за рождения й ден, навършва единайсет години…

Венсан изтръгва картичката от ръцете на Камий. Разглежда я бегло. Проста пощенска картичка, репродукция на лилиите в лилаво, възможно най-баналната. На гърба й е написано само ЕДИНАДЕСЕТ ГОДИНИ. ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

— Добре. Аз ще й я дам. Остави я на мира сега. Тя има нужда да е сама.

Двете момчета наблюдават наведеното над платното момиченце от другата страна на езерото, което гневно и необуздано сменя четките си.

— Как е тя? — пита Камий.

— Ами ти какво си мислиш? — отговаря Венсан. — Като всички нас. Зашеметена. Заради удавянето на Пол. И погребението в проливния дъжд. Но ще се оправим… Стават и нещастия. Да, подобни неща се случват… Така е в живота…

Дебелият Камий потъва в сълзи. Венсан не си дава труд да го утеши поне с един жест. Вече е тръгнал покрай езерото и му подхвърля, докато се отдалечава:

— Не се тревожи, ще й дам картичката ти.

Пътеката покрай езерото завива наляво и веднага след като се скрива от погледа на Камий, Венсан пъха картичката в джоба си. Върви към зеления мост и само от време на време отстранява с ръка ирисите, които препречват пътя му.

Фанет е там, с гръб към него, подсмърча. Натопила е най-голямата си четка в палитрата, където е смесила възможно най-тъмните бои. Тя почти прилича на четка за боядисване на сгради.

Наситено кафяво. Антрацитно сиво. Тъмнопурпурно. Черно.

Фанет покрива платното във форма на дъга с анархични мацвания с четката, като се стреми да изрази единствено душевните си терзания. Като че ли за няколко мига върху езерото е паднал пълен здрач — върху водата, върху светлината на платното. Фанет пощадява само няколко лилии, които осветява с по една жълта точка с помощта на най-тънката си четка.

Разпръснати в нощта звезди.

Венсан я заговаря с нежен глас:

— Камий искаше да дойде, но аз му казах, че ти искаш да си сама. Той… той ти честити рождения ден.

Ръката на момчето докосва джоба му, но не вади оттам картичката. Фанет не отговаря. Изпразва още една туба боя върху палитрата си.

— Защо правиш така, Фанет? Това е…

Фанет най-сетне се обръща. Очите й са зачервени от плач. Очевидно е избърсала бузите си със същия парцал, с който си помага, докато рисува. Защото те са почернели.

— С това е свършено, Венсан! Свършено е и с цветовете, и с рисуването.

Венсан мълчи. Тогава Фанет избухва:

— Свършено е, Венсан… Не разбираш ли?! Пол умря заради мен. Подхлъзнал се е на стъпалото на перачницата, като е отишъл за картината ми. Аз го изпратих и аз му казах да бърза… Аз… аз… аз… аз го убих…

Венсан нежно слага ръка на рамото на момиченцето.

— Не, Фанет, това е нещастен случай. Знаеш много добре. Просто се е удавил в потока, никой не е виновен…

Фанет подсмърча.

— Много си мил, Венсан…

Слага четката върху палитрата и отпуска глава на рамото на момчето. После потъва в сълзи.

— Всички ми казваха, че съм най-талантливата. Че трябва да бъда егоистка. Че рисуването ще ми даде всичко… Излъгаха ме, Венсан, излъгаха ме… И сега всички са мъртви… Джеймс, Пол…

— Не всички, Фанет. Не и аз… А освен това, Пол…

— Тихо.

Венсан разбира, че Фанет иска тишина, мълчание. И не се осмелява да каже нищо повече. Чака. Само подсмърчанията на момиченцето нарушават спокойствието покрай бреговете на езерото. А от време на време се чува и лекият шум на листата на плачещата върба или глициниите, които падат във водата. Най-сетне треперещият глас на Фанет се приближава до ухото на Венсан.

— Свършено е и с тази игра… Свършено е и с импресионистичните прякори, с които ви кръщавах, за да бъда интересна. Те не са истински. И вече нямат никакъв смисъл…

— Щом така искаш, Фанет…

Ръката на Венсан прегръща момиченцето и го притиска към себе си. Фанет би могла да заспи така.

— Аз съм тук. И винаги ще бъда тук, Фанет…

— И с това е свършено. Вече не се казвам Фанет. Повече никой няма да ме нарича Фанет. Нито ти, нито някой друг. Малкото момиченце, което всички наричаха Фанет, най-надареното за живопис, бъдещата гениална художничка, днес умря. И тя умря като Пол, до перачницата, до житното поле. Няма я вече Фанет.

Момчето се колебае. Ръката му гали горната част на ръката й.

— Разбирам… Само аз те разбирам, нали знаеш, че ще бъда винаги до теб, Фанет…

Венсан се закашля. Ръката му пълзи нагоре по ръката на момиченцето.

— Винаги ще бъда до теб, Стефани.

Гривничката от кръщенето върху китката на момчето се хлъзва по ръката му. Той неволно свежда очи към нея. Разбрал е, че Стефани вече никога няма да се обърне към него с прякора му на художник, който бе избрала за него — Венсан.

Ще използва единствено истинското му име.

Името от кръщенето, от първото му причастие, името, гравирано върху гривничката.

Жак.

Водата се стича по голото тяло на Стефани. А тя се търка истерично под горещия водопад. Сламеножълтата й рокля е захвърлена на топка малко встрани върху плочите на банята. Водата се излива върху нея вече дълги минути, но тя още усеща върху кожата си локвата кръв на Нептун. Отвратителна миризма. На мръсотия.

Няма щастлива любов.

Не може да забрави миговете, изживени на остров Орти. И убитото си куче. Както и думите за сбогом на Лоренс:

Няма щастлива любов.

Жак седи върху леглото в съседната стая. От радиото върху нощното шкафче се носи за втори път песента „Време за любов“ на Франсоаз Арди. Жак говори високо, за да може Стефани да го чуе въпреки шума на душа.

— Повече никой няма да ти стори зло, Стефани. Никой. Ще си останем тук, двамата. Повече никой няма да застане между нас.

Няма щастлива любов.

С изключение на любовта, която пазим в паметта си.

Стефани плаче и с горещия водопад върху плочите падат още няколко капки. А Жак продължава монолога си.

— Ще видиш, Стефани. Всичко ще се промени. Ще ти намеря друга къща, истинска, къща, която ще ти хареса.

Жак я познава добре. Жак намира винаги нужните думи.

— Плачи, скъпа, плачи, добре правиш, че плачеш… А утре ще отидем във ферма „Отьой“ да си вземем друго куче. Това с Нептун беше нещастен случай. Глупав инцидент, но такива неща се случват на полето. Не се е мъчил. Ще отидем утре, Стефани. Утре всичко ще е по-хубаво…

Душът вече не тече. Стефани е излязла от банята, завита в огромна хавлия с цвят на лавандула. Тя върви в мансардната стая, а от косите й капе вода. Красива е, толкова е красива. Толкова е красива в очите на Жак.

Нима човек може да обича толкова една жена?

Жак става и прегръща жена си, притиска я към себе си и се намокря.

— Тук съм, Стефани, винаги ще бъда до теб, когато понасяш тежки удари.

Тялото на Стефани се сковава за миг, а после се отпуска напълно. А Жак целува жена си по врата и шепти:

— Всичко ще започне отново, красавицата ми. Утре ще идем да си вземем друго кученце. То ще ти помогне да забравиш. Познавам те. Ще имаме ново куче и ще го кръстим…

Мократа хавлия пада на земята. А Жак нежно слага жена си да легне в брачното легло. Гола. Стефани не се съпротивлява.

Разбрала е и вече не се бори. Съдбата е решила вместо нея. Знае, че годините, които ще последват, няма да имат значение. Че ще остарее така, хваната в капан, до един внимателен мъж, когото не обича. А споменът за опита й да избяга ще се изличи с времето, малко по-малко, полека.

Стефани се задоволява да затвори очи. Това е единствената съпротива, на която е способна. А от транзистора звучат последните акорди от песента „Време за любов“ и се примесват с дрезгавите пъшкания на Жак.

Стефани би искала да си запуши ушите.

След кратък радиосигнал жизнерадостният глас на говорителя представя прогнозата за времето през следващия ден. Ще бъде топло, изключително топло за сезона. Честит празник на всички, които носят името Диана. Слънцето ще изгрее в 5 часа и 49 минути, денят се увеличава с още няколко минути. А утре ще е 9 юни 1963 година.

Разтърсвам глава. Идвам на себе си. Накрая ще се опека на това слънце, ако продължавам да стоя на едно място край Кралския път, потънала в откачените си старчески мисли.

Трябва да се размърдам… Трябва да затворя кръга. В тази история липсва само думата „край“. Хубава история, нали? Надявам се да оцените и хепиенда. Оженили се (е, поне останали женени), нямали деца. Живели щастливо. Е, тя поне смятала, че е щастлива. Човек свиква. Имала време… почти петдесет години. От 1963 до 2010 година. Просто времето на един човешки живот.

Решавам да повървя още малко и поемам покрай Кралския път към мелницата. Прекосявам моста над потока и стигам до пътната врата. Веднага забелязвам, че пощенската ми кутия е наблъскана с глупави рекламни брошури от най-близкия хипермаркет, където не стъпвам никога. Изругавам. Хвърлям брошурите в кофата за боклук, която съм сложила специално за тази цел до входа. Има още място в нея. Пак изругавам.

Сред рекламите има някакъв плик, който за малко щеше да има същата участ. На него е написано името ми. Пликът е малък, от дебела хартия. Обръщам го и чета името на подателя.

„Доктор Берже. Улица „Бурбон-Пентиевър“ № 13, Вернон.“

Доктор Берже…

Този лешояд като нищо може да ми е изпратил сметка, за да изпомпа още малко пари от мен… Претеглям на ръка плика… Освен ако не ми изказва съболезнованията си с малко закъснение…

В края на краищата той е последният, който видя мъжа ми жив, а то беше… преди тринадесет дни.

Разкъсвам плика с несръчните си пръсти. Виждам малък сив правоъгълник, а горният му ляв край е по-тъмен, заради черния кръст.

Нервно мачкам картончето. Въпреки волята си, се сещам за последната консултация преди тринадесет дни. Преди цяла вечност. За пореден път пред очите ми изниква миналото ми.

Беше 13 май 2010 година. Този ден всичко се обърна наопаки. Защото един възрастен мъж се изповяда на смъртното си легло. Просто няколко признания, преди да умре… Това трая едва час. Час, за да го изслушам, и после тринадесет дни, за да се отдам на спомени.

Едва преодолявам желанието си да накъсам картончето на парчета. Преди да потъна в лабиринта на спомените си, погледът ми пада върху плика. Чета адреса. Моят адрес…

82

ЧАКАМ В ГОЛЯМОТО ПОМЕЩЕНИЕ в кулата на мелницата. Лекарят е в съседната стая с Жак. Повиках го на пожар в четири часа сутринта. Жак се въртеше от болки в леглото, а сърцето му забавяше ритъма си като мотор без бензин, който се дави, преди да спре… Като че ли кръвта му бе спряла да циркулира. Когато запалих лампата в стаята, ръцете му бяха бели, целите набраздени със светлосини вени. Доктор Берже дойде след няколко минути. Какво му пречи? Кабинетът му е във Вернон, на улица „Бурбон Пентиевър“, но пък и купи една от най-красивите вили на брега на Сена, малко след Жи-верни. Така че е дошъл оттам…

Доктор Берже излезе от стаята след повече от половин час. Бях седнала на един стол. Нищо не правех, просто чаках. Доктор Берже никога не говори със заобикалки, нито пък пипа с ръкавици. Той е един долен тип, който си построи верандата и издълба басейна си в градината на гърба на всички старци в областта, но поне говори откровено. А това е качество, което не трябва да се отминава ей така. По тази причина го избрахме за семеен лекар преди много години. Все едно той или друг…

— Краят наближава. Жак го разбра. Знае, че му остават още най-много няколко дни. Направих му венозна инжекция. Няколко часа ще се чувства по-добре. Обадих се в болницата във Вернон и там ще го чакат. Изпратиха линейка.

Взема в ръка кожената си чанта и сякаш се колебае, преди да ми каже следното:

— Иска да ви види. Исках да му дам нещо за сън, но той настоя да говори с вас…

Сигурно съм изглеждала учудена. По-скоро учудена, отколкото разтревожена. Но Берже все пак се чувства задължен да добави:

— Ами вие? Ще се справите ли? Ще понесете ли удара? Искате ли да ви предпиша нещо?

— Добре съм, добре съм. Благодаря.

В момента искам едно-единствено нещо: той да излезе възможно най-бързо през вратата. Хвърля още един поглед към стаята и излиза. После обаче се връща, а изражението на лицето му е престорено разстроено. Почти изглежда искрен. Ами да, да изгубиш доходоносен пациент, не е шега работа.

— Съжалявам. Смелост, Стефани.

Бавно тръгвам към стаята на Жак, без нито за миг да си представя какво ме очаква там: изповедта на съпруга ми. Голата истина след всички тези години.

Историята впрочем бе съвсем проста…

Един-единствен убиец, един-единствен мотив, едно и също място, шепа свидетели.

Убиецът удря два пъти — през 1937 година и през 1963 година. Единствената му цел е да запази съкровището си: живота на една жена от раждането й до смъртта.

Моя живот…

Престъпникът е един: Жак.

Жак ми обясни всичко. През последните дни спомените ми скачаха от една в друга епоха от живота ми. Като неразбираем калейдоскоп, но въпреки това всяка подробност бе зъбчато колело в един точен механизъм, чарк от една съдба, педантично направлявана от чудовище.

Това стана преди тринадесет дни.

Онази сутрин бутнах вратата към стаята на Жак, без да знам, че когато изляза оттам, ще затворя вратата за сенките на съдбата си.

Окончателно.

— Приближи се, Стефани, приближи се до леглото — казва ми той.

Доктор Берже е пъхнал две големи възглавници зад гърба на Жак. Така той по-скоро седи, отколкото лежи. Бузите му са порозовели от циркулиращата към тях кръв и контрастират с мъртвешкибледите му ръце.

— Ела насам, Стефани. Берже ти е казал, предполагам… Налага се да се разделим… Скоро… Аз… Трябва да ти кажа някои неща, докато все още имам сили… Поисках от Берже да ми даде нещо, което да ми помогне да издържа, преди да дойде линейката…

Сядам на ръба на леглото. Той протяга едната си набръчкана ръка върху гънките на чаршафа. Космите по нея са обръснати на десетина сантиметра около широка бежова превръзка. Вземам ръката му.

— Стефани, в гаража има куп неща, до които не съм се докосвал от години. Например ловните ми съоръжения, стари сака, чанта, мокри куршуми, също и ботушите ми. Стари мухлясали вещи. Вдигни ги. Махни всичко. След това разчисти с крака чакъла по земята. Отдолу ще видиш нещо като капак на зимник, нещо от този род… Не може да се види, ако не се махнат нещата отгоре. Вдигни капака. Няма как да не го видиш. Вътре има алуминиева кутия, голяма колкото кутия за обувки. Донеси ми я, Стефани…

Жак стиска силно ръката ми, а после я отблъсква. Не разбирам всичко, но все пак ставам. Намирам поведението му за странно, защото мистериите и игричките или пък някакво скрито съкровище не са в стила на Жак. Той е обикновен, консервативен и предвидим човек. Дори си задавам въпроса, дали доктор Берже не е попрекалил с лекарството…

Връщам се след няколко минути. Инструкциите на мъжа ми бяха съвсем точни. Намерих малката алуминиева кутия. Пантичките и ключалката й бяха ръждясали. Ламарината е тук-там на кафяви петна. Слагам я върху леглото.

— Затворена е с катинар — казвам аз.

— Знам… знам. Благодаря, Стефани. Трябва да ти задам един въпрос… Важен въпрос. Не ме бива много в приказките, познаваш ме, но трябва да ми кажеш, Стефани, през всичките тези години беше ли щастлива с мен?

Ама какво искате да отговоря на подобен въпрос? Какво да кажа на човек, на когото му остава да живее само още няколко дни? На мъж, с когото сте прекарали живота си, петдесет години, може би и повече… Какво друго да му кажа освен „да“… Да, Жак, разбира се, Жак, бях щастлива с теб през всичките тези години…

Само че това, изглежда, не му бе достатъчно…

— Сега, Стефани, сме в края на пътя… Можем да си кажем всичко… Изпитваш ли, как да се изразя, някакви съжаления? Мислиш ли, че животът ти би бил по-хубав, ако бе протекъл другаде… със…

Колебае се, преглъща…

— С някой друг?

Струва ми се, че Жак е мислил и обмислял хиляди пъти тези въпроси през годините и просто е чакал най-подходящия момент, за да ги зададе… Не и аз обаче, искам да кажа, че не съм си задавала подобни въпроси, мили боже… О, не. Само че сега съм стара жена. Не бях подготвена за подобно нещо, когато се събудих тази сутрин… Сега вече мъглата се разсейва бавно в уморения ми мозък… И аз също търпеливо бях заключила тези въпроси в една кутия и положих доста усилия да не я отворя… Загубих някъде ключа… Трябва да го потърся… Всичко ми изглежда толкова далеч…

— Ами, не знам, Жак, не знам, не разбирам какво искаш да кажеш…

— Напротив, Стефани, напротив, естествено, че разбираш. Трябва да ми отговориш, важно е. Би ли предпочела друг живот?

Жак ми се усмихва. Лицето му и дори горната част на ръцете му порозовяват. Колко е ефикасно лекарството на Берже… И не само за кръвообращението. Никога за петдесет години Жак не ми е задавал подобни въпроси. Не са нещо характерно за него. Нима животът завършва по този начин? На осемдесет и четири години да питаш съпругата си, която остава след теб, дали би предпочела друг живот? Кой би могъл да отговори с „да“ на подобен въпрос, с „да“ на умиращия си съпруг, дори ако го мисли и особено ако го мисли? Усещам, че има клопка, преди още да разбера причината. Усещам, че цялата тази постановка е капан.

— Какъв друг живот, Жак? За какъв друг живот говориш?

— Не ми отговори, Стефани… Би ли предпочела…

Надушвам капана съвсем осезаемо… Усещам уханието на забравен парфюм, който се връща при мен, миризмата на потискаща семейна атмосфера, която е изчезнала отдавна, но не е забравена. Никога. Нямам друг избор, освен да отговоря с нежността на медицинска сестра.

— Живях живота, който си бях избрала, Жак. Животът, който заслужавах. Благодарение на теб, Жак. Благодарение на теб.

Жак въздиша, като че ли лично свети Петър е дошъл да му каже, че името му е начело в списъка на одобрените за рая. Като че ли сега вече би могъл да си отиде спокоен. Тревожи ме. Ръката му се надига и опипва нощното шкафче. Не знам какво търси. Блъсва чашата, която е там, и тя пада на пода и се счупва. По паркета изтича тънка струйка вода.

Ставам, за да почистя и да събера парчетата стъкло, но ръката му пак се вдига.

— Почакай, Стефани. Не е страшно. Една счупена чаша. Помогни ми, погледни в портфейла ми. Ей там, на нощното шкафче…

Приближавам се. Стъклата скърцат под пантофите ми.

— Отвори го — продължава Жак. — До осигурителната ми книжка има твоя снимка. Виждаш ли я, Стефани? Пъхни пръста си под нея…

Има цяла вечност, откакто не съм отваряла портфейла на Жак… Снимката изскача пред очите ми… Сигурно е правена преди по-малко от четиридесет години… Нима това съм аз? Нима тези огромни лилави очи са мои? И тази усмихната уста във формата на сърце? Тази седефена кожа, позагоряла от слънцето през някой хубав ден в Живерни? Нима съм забравила колко красива бях? Трябваше ли да стана на осемдесет години, за да си го призная?

Показалецът ми се пъха под снимката. Оттам се изплъзва малък плосък ключ.

— Сега съм спокоен, Стефани, и мога да си ида в мир. Сега мога да го кажа. Съмнявах се, толкова се съмнявах… Направих каквото можах, Стефани… С този ключ ще отвориш катинара… Никога и за миг не съм се разделял с ключа… Мисля, че ще разбереш… Но се надявам силите да ми стигнат, за да мога да ти обясня всичко…

Пръстите ми треперят. Много повече от пръстите на Жак… Потиска ме ужасно чувство. Мъча се да пъхна ключа в катинара, да го завъртя… Отнема ми доста време, преди и катинарът, и ключът да паднат върху леглото… Жак отново слага нежно ръката си върху моята, като че ли да ми каже, че трябва да почакам още малко…

— Ти заслужаваше да имаш ангел хранител, Стефани. Случи се така, че това бях аз. Опитах се да бъда такъв с всички сили. Невинаги бе лесно, вярвай ми. Понякога се боях, че няма да се справя… Но нали виждаш, в края на краищата… ти ме успокои… Не съм се справил чак толкова зле… Спомняш… Спомняш ли си… моя Стеф…

Очите на Жак се затварят за известно време.

— Моя Фанет… След всички тези години съгласна ли си за последен път да те нарека Фанет? Никога не се осмелих да го направя, никога, повече от седемдесет години… От хиляда деветстотин трийсет и седма. Виждаш ли, че си спомням всичко, че съм бил покорен ангел пазител, предан, систематичен…

Не отговарям нищо. Дишам трудно. Имам едно-единствено желание — да отворя алуминиевата кутия, да се уверя, че е празна и че целият монолог на Жак е чисто безумие, предизвикано от лекарството на Берже…

— И двамата сме родени през една и съща година, Стефани — продължава Жак със същия тон, — през хиляда деветстотин двайсет и шеста. Ти, Фанет, на 4 юни, шест месеца след смъртта на Моне, а аз — на 7 юни, три дни по-късно. Ти — на улица „Шато д’О“, а аз — през няколко къщи. Винаги съм знаел, че съдбите ни са свързани. И че съм дошъл на земята, за да те пазя. Как да се изразя… за да отмествам клонките по пътя ти…

Да отмества клонките по пътя ми ли?! Боже, ама тези приказки съвсем не подхождат на Жак! Направо ще откача. Вече не издържам и отварям кутията. Веднага пада от ръцете ми. Като нагорещена. Съдържанието й се разпръсва върху леглото. И миналото ми ме удря право в лицето.

Гледам съвсем изплашена. Виждам три ножа за рисуване, марка УИНЗОР & НЮТОН, разпознавам крилатия дракон на дръжката им между две петна изсъхнала кръв. Погледът ми се отмества и виждам сборник поезия, на който пише: „На френски в текста“ от Луи Арагон. Моят екземпляр си е в библиотеката. В стаята ми. Не е мърдал оттам. Как така Жак има друг?! Друг екземпляр ползвах в училище. Все четях на децата в училището в Живерни страница 146, където е стихотворението „Светилище на нимфа“. Вкопчвам се в тази книга като в Библия. Страницата е отбелязана. Погледът ми слиза надолу. Долният й край е отрязан! Някой внимателно го е отрязал, около сантиметър, липсва само един ред от стихотворението. Първият ред от дванадесетата строфа, толкова често рецитиран стих…

Не разбирам, нищо не разбирам… И не искам да разбера. Дори не се опитвам да подредя разпилените неща от кутията…

Изпразненият от съдържание глас на Жак ме вледенява:

— Помниш ли Албер Розалба? Да, естествено, че го помниш… Когато бяхме деца, бяхме винаги тримата заедно. А ти ни кръщаваше с прякори на художници, на любимите ти художници импресионисти. Той бе Пол, а аз — Венсан.

Ръката на Жак мачка чаршафа, а аз съм впила очи в трите ножа.

— Беше… беше нещастен случай. Той искаше да занесе картината ти на учителката, твоите „Лилии“, Фанет, онази картина на тавана, която никога не се съгласи да изхвърлиш… Спомняш ли си? Но това не е важно… Пол, всъщност Албер, се подхлъзна. Преди това се бяхме били, да, така е, но все пак бе нещастен случай… Подхлъзна се пред перачницата и главата му се удари в камъните встрани… Не бих го убил, Фанет, не бих убил Пол, въпреки че ти влияеше зле, въпреки че не те обичаше истински… Той се подхлъзна… Всичко това бе заради живописта… Ти го разбра, после го разбра.

Пръстите ми стисват дръжката на ножа за рисуване. Острието му е широко, използва се за чистене на палитрата. Не бях пипвала нож за рисуване от трийсет и седма година. Този предмет е част от онези спомени, които се блъскат един друг в огромната бездна, разтворила се в главата ми. Стискам дръжката. Имам чувството, че не мога да учленя нито звук…

— Ами… ами… Джеймс…

Гласът ми е слаб като на единайсетгодишно момиченце.

— Онзи побъркан дъртак? Американският художник? За него ли говориш, Фанет?

И да съм казала нещо, не чувам гласа си…

— Джеймс ли? — продължава Жак. — Да, Джеймс… така беше… Години наред се опитвах да си спомня името му, но не успях. Все ми се изплъзваше… Даже се канех да те питам за него…

Тежък смях разтърсва тялото на Жак и той мъничко се смъква на възглавниците.

— Шегувам се, Фанет. Знам добре, че не трябваше да те намесвам във всичко това. Че не трябваше да бъдеш в течение. Ангелите пазители трябва да бъдат дискретни, нали така? Докрай. Това е първият, най-важният принцип, който трябва да следват… За Джеймс не съжалявам… Нали си спомняш, той все ти разправяше, че трябва да си егоистка и да напуснеш семейството си. Всички. Да заминеш. Побъркваше те навремето. Ти все още се поддаваше на влияние. Бе едва на единайсет години. Щеше да постигне целта си… Най-напред го заплаших, като гравирах послание в кутията му за рисуване, докато спеше… А той спеше почти по цял ден като същинска какавида… Само че той нищо не разбра. Продължи да те тормози. Токио, Ню Йорк, Лондон… Нямах избор… Фанет, ти щеше да заминеш, не искаше да чуеш никого, дори майка си… Нямах избор. Трябваше да те спася.

Пръстите ми се разтварят. Спомените ми продължават да се появяват един подир друг в грамадната чудовищна бездна. Ножът. Ножът върху леглото. С кръвта. Това бе ножът на Джеймс.

Жак го е забил в сърцето на Джеймс. Бил е само на единадесет години.

Той продължава отвратителната си изповед.

— Не бях предвидил, че Нептун ще намери трупа на този проклет художник насред житата… Отдавна бе… Знаеш ли, мислех си, че няма да успея… Мислех си, че този жив скелет не е толкова тежък… Няма да ми повярваш, но с майка ти минахте съвсем близо до мен. Достатъчно бе да обърнеш леко глава, но ти не го стори. Не ме видяхте — нито ти, нито майка ти. Разбираш ли, беше цяло чудо! Знак! От този ден нататък разбрах, че вече нищо не може да ми се случи… че трябва да изпълня мисията си. През нощта зарових трупа насред ливадата. Не можеш да си представиш каква работа е това за момче на единадесет години… А после, малко по малко, изгорих всичко… Стативите, платната… Запазих само кутията за рисуване… като доказателство, че съм бил в състояние да извърша всичко това… Доказателство за мен самия. Даваш ли си сметка, Фанет, че бях само на единайсет години… Даваш ли сметка сега какво бе направил твоят ангел пазител?

Жак не ми дава възможност да отговоря. Опитва се напразно да се изправи върху възглавниците, но сантиметър по сантиметър отново се плъзга надолу.

— Шегувам се, Фанет… Всъщност не бе трудно, дори за едно дете. Та твоят Джеймс бе един немощен старец, чужденец, американец, който се бе разминал с Моне, бе го изпуснал за десет години… Клошар, за когото на никого не му пукаше… През трийсет и седма хората си имаха други грижи… Освен това няколко дни преди това бяха намерили убит испански работник в един шлеп, точно отсреща… Всички полицаи се бяха заели със случая и чак няколко седмици по-късно намериха убиеца му… някакъв лодкар от Конфлан…

Набръчканата ръка на Жак търси моята, но остава празна.

— Чувствам се добре, като ти разправям тези неща, Фанет, разбираш, нали… Бяхме спокойни двамата. В продължение на години… Спомняш ли си? Та ние отраснахме заедно и се разделихме само когато ти отиде да учиш в Еврьо, а после се върна като учителка в Живерни… В нашето училище… Оженихме се в църквата „Сент Редогонд“ през петдесет и трета… Всичко бе съвършено… Твоят ангел пазител просто потриваше ръце…

Жак отново избухва в смях. Всеки ден чувам този смях пред телевизора или зад вестника. Гръмък, дебелашки смях. Как не съм разбрала досега, че това е смях на чудовище?

— Само че дяволът бди… Нали така, Стефани? И ето че Жером Морвал се върна и започна да се увърта около теб… Спомняш ли си? Жером Морвал, нашият приятел от началното училище, онзи, когото бе кръстила Камий… Дебелият Камий, първенецът на класа… Онзи… придирчивият… взискателният… Ето един съученик, когото никак не харесвах, Фанет, но той се бе променил. Дори бе успял да примъкне в леглото си онази доносничка Патрисиа, която ти наричаше Мери заради Мери Касат81… Но скоро Патрисиа вече не му бе достатъчна. Да, очевидно бе, че Дебелия Камий се бе променил… Парите променят човека… Бе купил най-красивата къща в Живерни. Бе станал арогантен, напорист, самоуверен, дори съблазнителен в очите на някои девойки… Впрочем той мамеше жена си, без дори да се крие. Всички в Живерни знаеха това, дори Патрисиа, която бе наела частен детектив, за да го следи. Клетата Патрисиа! А освен това Морвал все говореше с вещина за изкуство, доста се бе ошлайфал… Ами, да, имаше пари, а и колекциите му картини от разни художници бяха на мода… Но, Стефани, най-добрият хирург офталмолог в Париж бе дошъл в Живерни с конкретна цел: да улови в мрежите си само едно нещо… И това не беше Моне и неговите картини с водни лилии… 0, не… Бе дошъл за красивата Фанет, която никога не го бе поглеждала през изминалите години… А сега колелото се бе завъртяло и Дебелия Камий искаше реванш…

Думите замираха в гърлото ми.

— Ти… Ти…

— Знам, Стефани, че Жером Морвал не те привличаше… Поне не още… Трябваше да реагирам, преди това да се случи. Жером Морвал живееше в селото и разполагаше с много свободно време. А и бе хитър, обигран… Още от училище знаеше как да те привлече, с картините с водни лилии, с Моне, с пейзажите…

Чудовището отново търси ръката ми… Неговата пълзи като безполезно насекомо върху чаршафа. Едва устоявам на желанието си да сграбча ножа и да я пробода…

— Не те упреквам, Стефани… Знам, че между вас не се е случило нищо. Ти просто прие да се разходиш с него и да си поговорите… Само че той щеше да те съблазни, Стефани. С времето щеше да успее. Не съм лош човек, Стефани… Нямах никакво желание да убивам Жером Морвал, нещастния Дебел Камий… Проявих търпение… бях повече от търпелив… Дадох му възможност да разбере на какво съм способен и какви рискове поема, но той продължаваше да се увърта около теб. Най-напред му изпратих пощенската картичка, онази с лилиите. Морвал не бе глупак, много добре знаеше, че ми бе поверил тази картичка за теб години преди това, през трийсет и седма, в градините на Моне, в деня на единадесетия ти рожден ден… точно след смъртта на Албер. А аз залепих на тази картичка стиха от Арагон, който изрязах от стихотворението, дето ти караше децата да го учат наизуст. Много харесвах това изречение, беше нещо като послание, че мечтата е престъпление, което трябва да наказваме като останалите престъпления. Та както казах, Морвал не бе идиот. А и посланието бе ясно: всички, които искат да се сближат с теб и да ти причинят зло, се излагат на риск.

Пръстите на Жак търсят сборника стихотворения на Арагон, който е на леглото. Докосват книгата, но Жак няма сили да я вземе. Не помръдвам. Жак кашля, за да прочисти гласа си, и после продължава:

— Отгатни, Стефани, какъв бе отговорът на Морвал. Изсмя ми се в лицето. Можех да го убия още тогава, ако бях пожелал. Но в сърцето си обичах много Дебелия Камий. Дадох му още един шанс. Изпратих в парижкия му кабинет онази кутия, кутията на Джеймс, където си стоеше гравирана заплахата: Тя е моя, тук, сега, завинаги. А после имаше нарисуван кръст. Ако и този път Морвал не разбереше…

През онази утрин той ми определи среща пред мелница „Шеньовиер“. Мислех си, че е, за да ми каже, че ще захвърли всичко… Представяш ли си? Само че бе точно обратното. Хвърли пред очите ми кутията насред потока… Той те презираше, Стефани, щеше да те погуби… Какво можех да сторя? Ти просто бе за него трофей, един трофей повече. Щеше да те измъчи, Стефани, щеше да те погуби…

А аз трябваше да те защитя… Той не ме възприемаше сериозно. Каза, че не съм представлявал нищо, че съм бил смешен с ботушите си за лов, че съм бил неспособен да те направя щастлива, че никога не си ме обичала. Все същата история…

Ръката му запълзява отново и се сгърчва около дръжката на ножа…

— Нямах избор, Стефани, и го убих там, с ножа за рисуване на Джеймс, който навремето бях прибрал… Умря там, край потока, на същото място като Албер години преди това. А после сценарият с камъка в черепа, с главата във водата… Да, знам, че бе смешно, абсурдно. Дори помислих, че ти може и да се досетиш за нещо, особено когато ченгетата намериха кутията на Джеймс. Но за щастие ти не видя тази кутия… Беше важно да те закрилям, без ти да знаеш каквото и да било, и да поемам рисковете вместо теб… Ти ми се доверяваше и беше права. Сега можеш да го признаеш, моя Фанет, че никога не си допускала до каква степен те обичах… Никога не разбра докъде бих могъл да стигна заради теб. Спомняш ли си, че няколко дни след смъртта на Морвал ти дори отиде в полицията да кажеш, че през онази сутрин двамата сме били заедно в леглото… Несъмнено, дълбоко в себе си ти знаеше истината, но не искаше да го признаеш… Всички знаем, че си имаме ангел пазител и че не е нужно да му благодарим…

Скована от ужас гледам как сбръчканите пръсти на Жак галят дръжката на ножа. Обсесивно разстройство. Маниакалност. Като че ли старческото му тяло все още потръпваше от удоволствие, че е пробол с ножа един човек… Не мога повече, не издържам. Думите изригват от устата ми…

— Но аз исках да те напусна, Жак… По тази причина дадох тези лъжливи показания… Ти бе в затвора и аз… се чувствах виновна…

Пръстите стискат ножа. Пръсти на убиец, на луд. Разтварят се непоносимо бавно. Жак се е свлякъл още повече в леглото, почти лежи. Отново го разтърсва мазен смях. Смях на луд.

— Разбира се, Стефани, ти се чувстваше виновна… Очевидно всичко в ума ти се бе объркало. Но не и в моя… Никой не те познава по-добре от мен. След като Морвал умря, мислех, че ще бъдем спокойни, че повече никой няма да ни раздели, Стефани, че никой няма да те отдели от мен. А после… О, това бе върхът… Ето че трупът на Морвал привлече към полата ти онова ченге! Онзи Лоренс Серенак… най-страшната от всички опасности! Бях изправен до стената! Как да се отърва от този мъж?! Как да го убия, без да ме разкрият?! Без да ме задържат, без да ме разделят окончателно от теб? Ами ако после някой друг Серенак или някой друг Морвал дойде и ти причини страдания, без да мога да те защитя… Още от самото начало това ченге ме заподозря! Сякаш четеше в мен като в отворена книга. Следваше интуицията си. Добро ченге беше, поизпоти ни, Стефани… Слава богу, че не успя да открие връзката между мен и нещастния случай през трийсет и седма, че никога не чу да се говори за изчезването на американския художник… Навремето, през хиляда деветстотин шейсет и трета, той и помощникът му Силвио Бенавидиш се докоснаха до истината… Само че не можеха да подредят пъзела правилно, разбира се… Кой ли би могъл? А междувременно този мръсник Серенак ме заподозря. Този мръсник Серенак ти завъртя главата. Той или аз. Това бе проблемът. Прецених нещата отвсякъде…

Ръката ми незабелязано се плъзга по чаршафа. Жак лежи и вече не може да се изправи. Вече не може да ме види, говори на тавана. Ръката ми сграбчва ножа. Изпитвам болезнено удоволствие при контакта с него. Като че ли засъхналата по дръжката му кръв се вмъква незабелязано във вените ми и ги издува.

Нервният смях на Жак завършва с дрезгава кашлица. Мъчи се да си поеме дъх. Със сигурност би се чувствал по-добре седнал. Жак обаче не иска нищо. Гласът му отслабва малко, но той продължава:

— Приключих набързо, Стефани… Серенак бе като другите… в края на краищата. Няколко заплахи бяха достатъчни, за да избяга. Няколко заплахи, придружени с ефикасни действия.

Пак се смее или кашля… Или и двете. Бавно приближавам ножа към гънките на черната си рокля.

— Мъжете са толкова слаби, Стефани… Всички. Серенак предпочете нищожната си кариера на ченге пред голямата си страст към теб. Няма да се оплакваме, нали, Стефани? Нали това искахме? Но така или иначе, Серенак имаше право. Какво ли щеше да стане, ако се бе заинатил?! Това бе последната сянка между нас, Стефани. Последният облак, последното препречило се клонче… Вече има повече от четиридесет години оттогава…

Скръствам ръце на гърдите си. Ножът е прилепнал към сърцето ми. Бих искала да говоря, бих искала да изкрещя, да вия: „Жак, ангеле мой, понеже претендираш, че си такъв, лесно ли е да прободеш някого с нож? Да забиеш нож в сърцето на човек?“.

— Какво нещо е животът, Стефани… Ами ако не бях там в подходящия момент, ако не бях успял да отстраня препятствията едно след друго… Ако не бях успял да те защитя… Ако не бях се родил точно след теб, като твой близнак… Ако не бях разбрал каква е мисията ми… Напускам тази земя щастлив, Стефани. Успях, толкова те обичах! Фактът, че си тук, е доказателство за това.

Изправям се. Ужасена съм. Държа ножа с две ръце до гърдите си. Жак ме наблюдава, изглежда изтощен. Като че ли полага усилие да държи очите си отворени. Опитва се да се изправи, рита с крака. Алуминиевата кутия, която до този момент някак пази равновесие върху леглото, пада върху паркета с оглушителен шум. Жак едва-едва примигва с очи. А у мен, напротив, шумът отеква в главата ми като ехо и се превръща в световъртеж. Струва ми се, че стаята се върти около мен…

Вървя с мъка. Краката ми отказват да ме носят. Насилвам ги, разтварям ръце… Жак все още е втренчил поглед в мен… Все още не е видял ножа… не още… Вдигам го бавно.

Нептун вие навън. Точно под прозореца. В следващия момент чувам сирената и линейката пресича двора на мелницата. Гумите скърцат по чакъла. Два нереални силуета в бяло и синьо, осветени от алармената лампа на колата, минават пред прозореца и блъскат по вратата.

Отведоха Жак. Подписах един куп документи, без дори да ги прочета. Без дори да попитам каквото и да било. Още нямаше шест часа. Попитаха ме дали искам да се кача в линейката, но аз отговорих, че предпочитам да взема автобуса или да отида с такси след няколко часа. Санитарите не направиха никакъв коментар.

Отворената кутия се гърчи върху паркета. Ножът за рисуване е на нощното шкафче. Книгата на Арагон е някъде между гънките на завивките. Не знам защо, първото нещо, което ми дойде наум след тръгването на линейката, бе да се кача на тавана и да разровя навсякъде, за да намеря старата прашна картина. Моите „Водни лилии“ — онези, които бях нарисувала, когато бях на единайсет години.

Бях я нарисувала два пъти — отначало в невероятни цветове, за да спечеля конкурса на фондация „Робинсън“, а после, след смъртта на Пол — в черно.

Откачих от стената ловната пушка на Жак и сложих картината на нейното място, на същия пирон, в ъгъла, където никой освен мен не би могъл да я види.

Излизам. Трябва да подишам въздух. Взимам и Нептун. Едва шест часът сутринта е. Още няколко часа Живерни ще пустее. Ще повървя покрай потока пред мелницата.

И ще си спомням.

83

БЕШЕ ПРЕДИ ТРИНАЙСЕТ ДНИ, на 13 май. Прекарах всички тези дни в преживяване на онези няколко часа, в които ми откраднаха живота. Пред очите ми минава един и същ филм и се опитвам да си обясня нещо невъобразимо още веднъж, преди да приключа с всичко.

Понеже се разхождах сама из селото, сигурно сте ме помислили за призрак. Само че е точно обратното. Съвсем реална съм.

Другите са призраците. Призраците на моите спомени. Напълних с тях местата, където винаги съм живяла, потъвах в спомени пред всяко място, откъдето минех: мелницата, ливадата, училището, улица „Клод Моне“, кафенето на терасата на хотел „Боди“, музея във Вернон, остров Орти…

Напълних ги и с дългите разговори, които водех със Силвио Бенавидиш от шейсет и трета до шейсет и четвърта година, след като разследването на убийството на Жером Морвал бе прекратено. Инспектор Силвио Бенавидиш се бе вкопчил в него, но никога не откри каквото и да било доказателство за нищо. Харесахме се. Е, поне Жак не ревнуваше, че се виждам с него. Силвио бе предан съпруг и внимателен баща на малката Карина, която толкова трудно напусна корема на майка си. Силвио ми разказа всички подробности по разследването, което бе водил заедно с Лоренс в управлението на Вернон, Кошрел и музеите в Руан и Вернон. А после, в средата на осемдесетте години, Силвио бе преместен в Ла Рошел. Преди повече от десет години, през септември деветдесет и девета година, за да бъда точна (виждате, нали, колко добре работи паметта ми все още), получих писмо от Беатрис Бенавидиш. Кратко писмо, написано на ръка. Стеснително ми съобщаваше, че една сутрин, покосен от инфаркт, Силвио ги напуснал — нея и Карина. Както всяка сутрин Силвио бил яхнал колелото си, за да обиколи остров Олерон, където семейството наемало бунгало след сезона. Тръгнал усмихнат. Времето било прекрасно, малко ветровито. Паднал пред океана между Ла Бре-ле-Бен и Сен Дьони д’Олерон. Бил на седемдесет и една години.

Остаряването се състои в това, да виждаш как умират другите.

Преди няколко дни написах кратко писмо на Беатрис, за да й обясня всичко. Нещо като дълг към паметта на Силвио. Извънредно богатата фондация „Робинсън“ нямаше нищо общо с описаните убийства, не повече от дейността на Амаду Канди, забравените картини на Моне или любовниците на Морвал. Лоренс Серенак бе прав от самото начало: ставаше въпрос за убийство от страст. Една-единствена подробност, която бе трудна за допускане: ревнивият съпруг не се бе задоволил да отстрани предполагаемите любовници, но бе премахнал и приятелите на едно десетгодишно момиченце, в което е бил влюбен. Все още не съм пуснала това писмо и май реших да не го правя.

Но това няма особено значение сега.

Хайде, трябва да се раздвижа.

Хвърлям с отвращение плика на доктор Берже в кофата за боклук и той се присъединява към отвратителните брошури. Вдигам очи към кулата на мелницата. Колебая се.

Краката ми ме носят с мъка. Последната ми разходка до остров Орти ме изтощи. Раздвоена съм между желанието да отида за последен път в селото или направо да се прибера. Преди малко, на брега на Епт, мислих много. Как да приключа сега, когато всичко е на мястото си. Категорична съм, че няма да използвам пушката на Жак. Боже, мисля, че разбирате защо. И дума да не става! Няма да глътна лекарства. Не искам да агонизирам часове или дни в болницата на Вернон като Жак и да няма кой да дойде и да ми откачи системите. Не, най-ефикасният метод е да завърша спокойно този ден, като всички останали, да се върна в мелницата, да се кача в стаята си най-горе в кулата, на четвъртия етаж, да си подредя нещата, да отворя прозореца и да скоча.

Решавам да се върна в селото. Е, в края на краищата краката ми ще понесат още един километър — последния.

— Идваш ли, Нептун?

Ако някой, например случаен минувач или турист, проявеше интерес към мен, щеше да помисли, че се усмихвам. И нямаше да сбърка съвсем. Понеже прекарах последните си дни заедно с Пол и Лоренс, гневът ми мъничко се посмекчи.

Отново вървя по Кралския път и след няколко минути се озовавам пред езерото с водните лилии.

След смъртта на Клод Моне през 1926 година градините били почти изоставени. Синът му Мишел живял в Розовата къща в Живерни до женитбата си с топмодела Габриел Бонавантюр, от която има дъщеря Анриет. Когато бях десетгодишно момиченце, заедно с другите деца от селото се промъквах в градините през една дупка в желязната ограда откъм ливадата. Аз рисувах, а момчетата играеха на криеница около езерото. Там нямаше почти никой, който да поддържа имението. Само градинарят господин Блен и Бланш, дъщерята на втората съпруга на Моне. Не ни закачаха, а и ние не правехме нищо лошо. Господин Блен не можеше да откаже нищо на малката Фанет, която бе толкова красива с виолетовите си очи, със сребърните панделки в косите си и с такава дарба за рисуване!

Бланш Моне умря през 1937 година. Последният наследник — Мишел Моне — продължи да отваря градините при посещения на чужди държавници и при особени случаи. А също и за децата от училището в Живерни! Бях успяла да го убедя. Не бе много трудно. Как да откаже на малката Фанет, станала хубавата Стефани, учителката с очи на водна лилия, толкова образована по отношение на живописта, която година след година впечатляваше децата от селото с разказите за импресионизма и ги караше да участват в художествения конкурс на фондацията „Робинсън“. И правеше всичко това с такава енергия и искреност, като че ли собственият й живот зависеше от чувството, което предаваше на учениците си… Мишел Моне отваряше градините за моя клас веднъж годишно, през май, когато паркът е най-красив.

Обръщам се. Наблюдавам за кратко струпаната под катедралата с розите тълпа, десетките лица, притиснати към прозорците в къщата на художника. Като си помисля само, че бяхме сами в къщата през юни шейсет и трета година! Лоренс и аз. В салона, ателието, в стаята. Това несъмнено е най-хубавият ми спомен. Моят първи и единствен опит за бягство…

Мишел Моне загина в катастрофа с кола три години по-късно. Във Вернон. След прочитане на завещанието му през февруари 1966 година огромна тълпа се устреми към къщата в Живерни. Полицаи, нотариуси, журналисти, художници. И аз бях там като останалите жители на Живерни. Вътре в къщата и ателиетата изпълнителите на завещанието намериха сто и двадесет картини, осемдесет от които на Клод Моне, включително и неизвестни картини с лилии, и четиридесет картини на негови приятели — Сисле, Мане, Реноар, Буден… Давате ли си сметка? Ставаше въпрос за невероятно богатство, неоценимо съкровище, почти забравено след смъртта на Клод Моне. Е, забравено… Много хора от Живерни знаеха стойността на шедьоврите, изоставени в Розовата къща от Мишел Моне в продължение на четиридесет години. Всички, които бяха имали случай да влязат в къщата, ги бяха виждали. Също и аз, естествено… От 1966 година на тези картини човек може да се наслаждава в музея „Мармотан“ в Париж. Това е най-голямата колекция с творби на Моне в света…

Що се отнася до мен, никога вече не заведох децата в градините на Моне след 1966 година. Отвориха ги за широката публика по-късно, едва през 1980 година. Бе напълно естествено, в края на краищата, подобно съкровище да бъде видяно от максимален брой хора и разтърсващата красота на това място да стигне до всяка съпричастна душа, а не само до душата на едно малко момиченце, което бе толкова заслепено от блясъка там, че изгори мечтите си…

Завивам надясно и се изкачвам към селото по улица „Шато д’О“. Къщата от детството ми вече не съществува. След смъртта на майка ми през 1975 година се бе превърнала в пълна кочина. Събориха я. Съседите — парижани — купиха терена и издигнаха двуметрова стена от бели камъни. На мястото на къщата ни със сигурност има леха цветя, люлка, басейн… Всъщност не знам нищо… И никога няма да узная. За да разбера, трябва да погледна над стената.

Най-сетне стигам до края на улицата. Най-трудното вече е зад гърба ми! А като си помисля, че тичах по-бързо от Нептун по същата улица, когато бях на единадесет години… А сега, бедният, той прекарва времето си да ме чака… Завивам по улица „Клод Моне“, магистралата за туристи! Дори вече нямам желание да кълна тълпата! Живерни ще ме надживее — ще бъде различно, но вечно, когато всички призраци от друго време изчезнат… Амаду Канди и галерията му, Патрисиа Морвал, аз…

Вървя. Не устоявам на желанието и правя една отбивка от двадесет метра, за да мина край училището. Площадът край кметството не се е променил през последните години. Там са и белите камъни, и сянката под липите. Само че училището бе построено отново през 1980 година, три години преди да изляза в пенсия. Ужасно училище в модерен стил с бели и розови стени! Блудкава работа… В Живерни. Истински срам! Само че аз от много дълго време не бях в състояние да се боря срещу подобна чудовищност… А детските ясли, които откриха малко по-късно, са още по-трагични. Едни сглобяеми сгради, не си е работа, точно пред училището… Е, това вече не ме интересува… Сега всеки ден децата тичат и ме задминават, без да ме погледнат, и все се карам на Нептун да не ги закача… Само разни възрастни американски художници ме питат понякога за нещо…

Слизам по улица „Бланш-Ошде-Моне“. Ведомственото ни жилище над училището сега е антикварен магазин. А стаята ни в мансардата с кръглото прозорче, заедно с другите помещения, е нещо като долнопробен музей, където са натрупани разни уж автентични селски вещи. Купуват ги граждани с чек в ръка, на които очевидно такива неща им липсват. Повече никой няма да наблюдава оттам Луната в нейния перигей. Боже, колко години и колко нощи съм прекарала пред този прозорец!

Пред антикварния магазин група възрастни туристи говорят японски, корейски или пък явайски. Вече нищичко не разбирам. Аз съм просто динозавър в зоологическа градина… Продължавам да се изкачвам по улица „Клод Моне“. Единствено хотел „Боди“ не се е променил. Декорът си е бел епок. Кафенето, фасадата и интериорът му са поддържани от наследниците на собствениците. Тиъдър Робинсън би могъл да отседне и утре в хотела, там нищо не се е променило през последния век.

Улица „Клод Моне“ №71. Жером и Патрисиа Морвал. Минавам бързо край къщата. Бях там преди четири дни. Трябваше да говоря с Патрисиа. Заедно с мен тя е последната оцеляла от някогашното Живерни. Никога не съм харесвала особено Патрисиа Морвал, разбирате сега защо, нали? За мен тя винаги ще си остане подсмърчащата Мери. Доносницата Мери.

Ами да, абсурдно е, отстъпвам по тази точка. Тя толкова изстрада. Е, най-малкото, колкото мен… В крайна сметка бе отстъпила пред Дебелия Камий и се бе омъжила за него, но вследствие на жестоката игра на скачените съдове, колкото повече Камий се превръщаше в отличен студент по медицина и търсеше да хване в мрежата си други жени, толкова повече тя се привързваше към него… В този дом, на улица „Клод Моне“ №71, животът бе спрял през шейсет и трета година. Някога това бе най-хубавата къща в селото, а оттогава се превърна в развалина. Кметството чака с нетърпение вдовицата Морвал да хвърли топа, за да се отърве от това грозилище.

Патрисиа трябваше да знае истината. Трябваше да разбере кой е убиецът на мъжа й. Дължах й това… И накрая тази доносница Патрисиа ме изненада… Очаквах след разговора ни полицията още на другия ден да се стовари пред мелницата. Тя не се бе поколебала през шейсет и трета година да им изпрати снимките на предполагаемите любовници на Морвал. И моята снимка…

Странно, но този път очакванията ми не се оправдаха. Да, животът променя хората… Забелязах, че тя вече почти не излиза от дома си, откакто един племенник я открехна по интернет… Тя, която не бе сядала пред компютър, преди да навърши седемдесет години! Нямам желание да пия за последен път чай с нея и да споделим омразата си към чудовището… Преди големия скок…

Усилвам крачка. Предвид темпото ми на ходене, изразът е доста неподходящ… Нептун препуска трийсет метра пред мен. Улица „Клод Моне“ се извива пред мен като дълъг път, който сякаш води до небето.

Най-сетне стигам до църквата… Гигантският портрет на Клод Моне ме гледа от петнадесет метра височина. Ремонтират църквата „Сент Редогонд“. Скелето е маскирано с гигантска строителна мрежа с рекламен афиш — черно-бял портрет на майстора с палитра в ръка… Нямам сили да се затътря до гробището. Всички, които съм познавала и които са имали значение за мен, са погребани там. Странно, но почти на всички погребения валеше… като че ли бе неприлично да има светлина в Живерни по време на погребение… През 1937 година, в деня, когато бе погребан Пол, моят Албер Розалба, валеше. Валеше и през 1963 година, когато бе погребан Жером Морвал… Цялото село бе там… включително и епископът на Еврьо, църковният хор, журналистите, дори Лоренс… Стотици хора… Странно нещо е съдбата… Преди седмица бях сама на погребението на Жак…

Населих и гробището със спомени… Моите дъждовни спомени.

— Идваш ли, Нептун?

На път към последната права линия. Слизам по улица „Дим“ право към Кралския път. Тя излиза точно срещу мелницата. Чакам дълго, преди да пресека. Потокът коли, които напускат Живерни по шосето на департамента, е почти непрекъснат. Нептун търпеливо и послушно чака до мен. Накрая една кола с вдигнат гюрук, със сложна регистрация и ляв волан, ме пуска да мина.

Прекосявам моста. Неволно се спирам над потока. За последен път разглеждам розовите тухли и керемиди на перачницата, зелено боядисаните метални перила на моста, каменната ограда на двора на мелницата, най-горната част на кулата и върха на черешовото дърво. От седмици перачницата е надраскана с черни и бели лица, които правят различни гримаси. И никой не е почистил тухлите. Може би от небрежност, а може би и по друга причина… В края на краищата, ако има място на света, където няма да изглежда добре, ако проявите на художници бунтари се почистят, това е Живерни. Не мислите ли?

Малката струя светла вода на потока си тече, сякаш се подиграва на човешкото оживление по бреговете. На монасите, които някога прокопали на ръка улея на мелницата, и на прочутия художник, който отклонил реката, за да създаде езеро и който се затворил тридесет години там, за да рисува водни лилии. Както и на онзи луд маниак, който утрепа всички мъже, които се приближаваха до мен, които бих могла да заобичам. Само че кой днес се интересува от това? На кого да се оплача? И има ли бюро жалби за пропилян живот?

Напредвам с още няколко метра. Погледът ми обхваща ливадата, несъмнено за последен път. Паркингът е почти празен. В момента ливадата не прилича на пейзаж на хипермаркет. Не, разбира се. Пейзажът е жив, променящ се. Според сезоните, часовете, светлината. Той също така буди тревога. Трябваше ли да съм сигурна в часа на смъртта ми и убедена, че го гледам за последен път, за да го разбера? И да съжалявам толкова за него… Клод Моне, Тиъдър Робинсън, Джеймс не са спели тук случайно, разбира се… Това, че е паметно място, не намалява красотата му. Напротив.

— Нали така, Нептун?

Кучето ми маха с опашка, като че ли слуша последните ми бълнувания. Всъщност то вече е разбрало кой е следващият етап от разходката ми. Знае, че се случва рядко да се прибера у дома, без да мина през малката полянка отзад — с върба и две ели. Днес полянката се пази от туристите с решетка. И не може да се види от пътя. Вървя напред.

Нептун пак ме задминава. Чака ме легнал върху тревата, като че ли знае какво означава това място. Най-сетне пристигам, забивам бастуна си във влажната почва и се облягам на него. Гледам малките пет могили пред мен и петте малки кръста.

Спомням си. А и как да забравя? Бях на дванайсет години и стисках Нептун с всички сили. Той умря в ръцете ми. Година след удавянето на Пол. „Умрял е от старост — казваше майка ми. — Не е страдал, Стефани. Просто е заспал като истинско старо куче…“

Само че аз бях безутешна. Невъзможно бе да ме разделят с кучето ми.

„Ще идем за друго, Стефани. Малко кученце… Още утре…“

— Същото! Искам същото!

— Добре, Стефани. Същото. Ще идем във ферма Отьой. А как… как ще го наречеш?

— Нептун!

Имала съм шест кучета. Всички — немски овчарки. И всички кръщавах Нептун от вярност към каприза на едно малко самотно и нещастно момиченце, което толкова искаше кучето й да бъде вечно и поне то да не умира!

Вдигам отново поглед — бавно въртя глава отдясно наляво. Под всеки кръст върху малка табелка е изписано едно и също име: Нептун. Променят се само цифрите под името.

1922-1938

1938-1955

1955-1963

1963-1980

1980-1999

Нептун става и идва да се отърка в полата ми. Като че ли разбира, че за първи път ще си замина аз, а не той. Ще го вземат във ферма Отьой. Те отглеждат кучета вече поколения наред. Майка му сигурно още е жива. Ще бъде добре там. Ще оставя писмо с точни указания за храната му, да дават на децата да си играят с него и да бъде погребан на това място, когато настъпи моментът. Галя го. Никога не се е притискал толкова към мен. Все повече и повече ми се иска да заплача. Трябва да побързам. Ако се помотая още, смелостта ще ме напусне.

Оставям бастуна си забит пред петте надгробни могили. Вече няма да имам нужда от него. Вървя до двора. Нептун не се откъсва от мен и на сантиметър. Ах, това шесто чувство на животните, мамка му! Обикновено Нептун отива и си ляга под голямото черешово дърво. Но сега — не. Не се отделя от мен. Накрая ще падна заради него. За миг съжалявам, че заразях бастуна си.

— Полека, Нептун, полека…

Нептун се поотдръпва. Вече дълго време няма сребърни панделки в листата на дървото, така че птиците се радват на воля… Дълго галя Нептун. Вдигам очи към кулата на мелница „Шеньовиер“.

Жак купи мелницата през 1971 година. Удържа на думата си. Повярвах, боже мили, тогава му повярвах. Купи къщата на мечтите ми — двувърхата мелница, която толкова ме привличаше, когато бях на единадесет години… След пристигането на много парижани тук агенцията му най-сетне стана печеливша. Дебнеше момента и издебна най-подходящия. Мелницата бе необитаема от дълго време и собствениците най-сетне се решиха да я продадат. И Жак се отзова пръв. Обнови всичко с годините: колелото, кладенците, кулата.

Смяташе, че така ме прави щастлива. Такава подигравка… Все едно надзирателите да украсяват стените на затвора… Мелница „Шеньовиер“ вече нямаше нищо общо със старата полуразрушена къща, която толкова ме омайваше. Тогава я наричахме „Мелницата на магьосницата“.

Сега имахме измити камъни. Лакирано дърво. Подрязани дръвчета. Балкони с цветя. Подравнен двор. Смазана входна врата. Ограда.

Жак бе маниак. Абсолютен маниак.

Но как можех да си представя докъде се е простирала маниакалността му?

Никога не се съгласих да отсече черешовото дърво и той не го направи. Отстъпваше на всичките ми капризи. Да, вярвах, че е така.

А после вятърът се обърна. Агенцията вече не вървеше. Стана трудно да си плащаме дълговете. Най-напред дадохме под наем част от мелницата, а после я продадохме на една млада двойка от селото. Запазихме само кулата. Преди няколко години в мелницата направиха нещо като хостел. Очевидно работи добре. Чакат само да изчезна, за да вземат още няколко стаи. Сега в двора има люлки, голямо барбекю, чадъри и градински сепарета. Дори смятат да направят в полето отзад зоопарк. Там вече има лами, кенгура, щрауси или емута — не знам точно.

Ама представяте ли си?

Екзотични животни, за да е по-забавно на децата. Ще ги видите, като идвате в Живерни по Кралския път. А като си помисли човек, че десетилетия наред тук бе Мелницата на магьосницата!

Сега остана само магьосницата… Аз.

Но не задълго. Успокойте се! Магьосницата ще се възползва от пълнолунието, за да изчезне… Ще я намерите на сутринта… Смачкана под черешовото дърво. Онзи, който я намери, ще вдигне очи и ще си каже, че без съмнение е паднала от метлата си… Нормално. Тя бе доста стара магьосница.

Стискам за последен път козината на Нептун силно, много силно, а после затварям зад гърба си вратата на кулата. Качвам се бързо по стълбите, за да не чувам стенанията им.

84

ОТВОРИХ ПРОЗОРЕЦА. Малко след полунощ е. Помислих си, че ще е по-лесно да скоча, след като настъпи нощта. Подредих всичко в стаята като стара маниачка, като че ли тежките натрапливи мисли на Жак се бяха преселили с времето в мен. Оставих на масата писмо да се грижат добре за Нептун. Нямах смелостта да откача от стената моите „Черни лилии“.

Не си правя илюзии. Няколко хищни антиквари от долината на река Йор ще дойдат да си вземат каквото им трябва: мебели, съдове, всякакви изящни предмети. Може би някои мои вещи ще отидат при антикваря в старото ми ведомствено жилище над училището… Само че бих се учудила, ако проявят интерес към „Лилиите“ — омразната картина, наплескана в черно. Кой би могъл да си представи, че зад нея се крие друг живот, изпълнен със светлина!

Грозната картина — в кофата за боклук!

А старицата, която се е навела прекалено много от прозореца? Дъртата проклетница не говореше вече с никого, не се усмихваше и едва-едва казваше „добър ден“. Кой би могъл да допусне, че под набръчканата й кожа се крие малко момиченце, което е имало талант? Може дори да е притежавала гениалност.

Никога никой няма да узнае това.

Фанет и Стефани са мъртви толкова отдавна. Уби ги един твърде усърден ангел хранител.

Гледам от прозореца двора на мелницата. Чакълът пред вратата е осветен от халогенни лампи. Вече не се страхувам. Изпитвам само мъничко съжаление. Малката Фанет обичаше толкова живота.

Не заслужаваше да умре толкова озлобена.

85

СИТРОЕНЪТ „ПИКАСО“ СПИРА почти под прозореца ми. Такси. Свикнала съм. Такситата често оставят туристи пред хостела в края на вечерта. Пристигат с последния влак от Париж на гарата във Вернон, понякога багажниците им са пълни с куфари и чанти.

Нептун, естествено, се приближава. Обикновено задните врати на такситата се отварят и оттам изскачат рояк деца, развълнувани и възбудени от пътуването. Нептун си умира да ги посрещне… Тази вечер Нептун няма късмет. В таксито няма нито едно дете. А само един мъж, доста възрастен мъж. Няма и багаж… Странно…

Нептун се заковава пред мъжа. Старецът се навежда над него. Гали дълго кучето ми, сякаш е намерил стар приятел.

Боже мой!

Възможно ли е?

Всичко в мен изригва: сърцето, очите, главата ми.

Възможно ли е?

Навеждам се още, но този път не за да падна! О, не, разбира се, че не! В никакъв случай! Залива ме ужасяваща топла вълна. Виждам се на прозореца в друга къща — Розовата къща на Моне, в друг живот. До мен стоеше един мъж, невероятно съблазнителен. Тогава бях му казала странни думи, думи, които никога не съм мислила, че могат да излязат от устата ми.

Думи в стила на стихотворение от Арагон… Научено наизуст…

„Влюбих се единствено във вашия Тайгър Триумф! — И бях добавила със смях: — А може би и в начина, по който галите Нептун.“

Накланям се още напред. Гласът се изкачва по стените на кулата. Тя се е променила толкова малко за близо петдесет години…

— Нептун! Дебеланчо, никога не съм допускал, че ще те намеря тук след толкова време… жив!

Връщам се в стаята и се залепвам за стената. Сърцето ми ще се пръсне. Опитвам се да разсъждавам разумно, да мисля.

Завинаги… за цял живот…

Никога не срещнах отново Лоренс Серенак. Инспекторът бе добро, много добро ченге. Няколко месеца след случая Морвал научих от Силвио Бенавидиш, че Лоренс пожелал да го преместят в Квебек. Като че ли искал да избяга на другия край на света. Да избяга от мен, помислих си тогава. А всъщност — да избяга от смъртоносната лудост на Жак! И в Канада с течение на времето всички започнали да го наричат с прякора му — Лорантен. В Квебек наричат така жителите на равнината Сен Лоран, простираща се от Монреал до Отава. Било доста привлекателно за колегите му да променят окситанското му име Лоренс на квебекското Лорантен. Научих от пресата, че се върнал на длъжността си комисар в управлението на Вернон по време на кражбата на картини на Моне от музея „Мармотан“ през 1985 година. И навремето във вестниците бяха публикувани няколко негови снимки. Как да не го позная? Лоренс Серенак, превърнал се за всички в комисар Лорантен. Амаду Канди дори ми каза, че не били махнали репродукциите на картини от кабинета му във Вернон цели двадесет години след пенсионирането му. Там си бил и „Арлекин“ на Сезан, и „Червенокосата жена“ на Тулуз-Лотрек…

Треперя като лист. Не смея да отида пак до прозореца. Безумно е… Трябва да сложа ред в мислите си… Какво ли прави Лоренс тук? Не може да е случайност… Отивам към огледалото, но не съм искала разрешение от краката си…

На вратата няколко етажа по-надолу се чука.

Изпадам в паника като тийнейджърка, която някой обожател изненадва в дома й, когато излиза изпод душа… Боже мой, сигурно изглеждам смешна… За миг се сещам за Патрисиа Морвал, за малката Мери, доносничката, вдовицата на Жером Морвал, която се срина в ръцете ми преди седмица… Животът променя хората. Понякога към добро. Дали тя е извикала Лоренс? И откъде се е сетила, откъде е надушила ужасната истина? Нямам време да разбера…

Долу се чука.

Боже мой…

Гледам в огледалото студеното си и сбръчкано лице, покритите ми с черен шал коси, изражението си на кисела свадливка.

Не, невъзможно е да му отворя.

Чувам как вратата на кулата се отваря. Някой я отваря. Не съм заключила. За да улесня работата на онези, които щяха да вземат тялото ми…

Ама че съм глупачка!

Чувам гласа по стълбите:

— Остани тук, Нептун! Не мисля, че ти е позволено да се качваш горе!

Боже мой, боже мой…

Изтръгвам черния шал от главата. Косите ми падат по раменете ми като водопад. Този път почти тичам и командвам краката си. А те, тези стари бастуни, имат интерес да ми се подчинят!

Отварям второто чекмедже на бюфета, напипвам стари копчета, макари, напръстник, игли. Не ме интересува дали ще се убода.

Знам, че са там!

Треперещите ми пръсти хващат две сребърни панделки. Пред очите ми се появяват една след друга картини. Виждам Пол на черешовото дърво в двора на мелницата как откъсва сребърните панделки и ме нарича „своя принцеса“, виждам се как го целувам за първи път, как му обещавам, че ще ги нося цял живот, виждам години по-късно как Лоренс гали панделките в косите ми на млада жена.

Боже мой, трябва да се съсредоточа…

Тичам отново при огледалото. Да, кълна ви се: тичам! Трескаво правя косите си на кок, в който вплитам сребърните панделки.

Смея се нервно.

„Прическа на принцеса“. Да, това бяха думите на Пол, прическа на принцеса… Ама че съм побъркана!

Стъпките приближават.

Чука се отново, този път — на вратата на стаята ми.

Много е рано! Не, няма да се обърна, още не!

Пак се чука. Леко, нежно.

— Стефани?

Разпознавам гласа на Лоренс. Той е почти същият като някога. Може би малко по-тежък и улегнал от онзи в спомените ми. Сякаш бе вчера, когато той искаше да ме отведе със себе си! Боже мой, цялото ми тяло трепери. Възможно ли е? Възможно ли е още?

Приближавам лицето си към олющеното огледало с позлатена рамка.

Дали все още мога да се усмихвам? Бе толкова отдавна…

Опитвам.

Вече не виждам в огледалото старата жена.

А радостната усмивка на Фанет.

И очите с цвят на водна лилия на Стефани.

Живи, толкова живи.