Черния красавец

Глава първаПървият ми дом

Първото място, което добре си спомням, беше обширна, хубава ливада с бистро езерце. Над него се надвесваха сенчести дървета, а в по-дълбоката му част растяха тръстики и водни лилии. От едната страна на ливадата, отвъд живия плет, се виждаше изорана нива, а от другата, зад портата и съвсем близо до пътя — къщата на нашия господар. В най-високата част на ливадата растяха ели, а в ниската ромолеше поточе с надвиснали стръмни брегове.

Докато бях малък, се хранех с млякото на майка ми, защото не можех да паса трева. Денем тичах край нея, а нощем лежахме близо един до друг. Когато беше горещо, стояхме край езерцето в сенките на дърветата, а за по-студено време имахме уютен топъл обор близо до еловата горичка.

Щом пораснах достатъчно, за да мога да паса, майка ми започна да излиза денем на работа и да се прибира вечер.

Освен мен на ливадата имаше още шест жребчета, но те бяха по-големи, някои почти млади коне. Обичах да тичам с тях — доставяше ми огромно удоволствие. Обикаляхме поляната в галоп и всеки препускаше колкото сили има. Понякога играта ни ставаше доста груба, защото освен че препускаха, те често ритаха и хапеха.

Един ден, когато здравата се ритахме, майка ми изцвили да отида при нея.

— Искам много да внимаваш в това, което ще ти кажа. Жребчетата, които живеят тук, са чудесни, но те са товарни коне и естествено не са научени на обноски. Ти си от добра порода и добро семейство. Името на баща ти е много известно по нашите места; дядо ти две години е печелил купата на надбягванията в Нюмаркет; баба ти бе кобила с благ нрав, а мен, мисля, никога не си ме виждал да ритам и хапя. Надявам се, че ще израснеш кротък и добър и няма да се научиш на лоши навици. Върши работата си съвестно, повдигай краката си високо, когато се движиш в тръс, никога не хапи и не ритай, дори на игра.

Цял живот помних мамините съвети. Знаех, че е мъдра кобила и че господарят високо я цени. Казваше се Херцогиня, но той често и викаше Любимка.

Нашият господар бе мил и добър. Хранеше ни и ни гледаше отлично и винаги се обръщаше към нас с блага дума. Говореше ни така гальовно, както говореше на децата си. Всички го харесвахме, а мама много го обичаше. Видеше ли го край вратата, тя изцвилваше от радост и се втурваше да го посрещне. Той пък я галеше и казваше: „Е, стара приятелко, как е твоят Чернушко?“ Викаше ми така, защото косъмът ми беше черен. После ми даваше вкусен комат хляб, а понякога носеше и моркови за майка ми. Всички коне идваха при него, но мисля, че ние му бяхме любимци. В пазарен ден винаги мама го водеше до града, впрегната в малка двуколка.

Имаше един орач, младо момче на име Дик, който идваше да бере къпини до нашия жив плет. Когато се наядеше до насита, започваше „да се забавлява с жребчетата“. Замерваше ни с камъни и пръчки, за да ни накара да тичаме в галоп. Не му обръщахме особено внимание, защото винаги можехме да избягаме, но от време на време някой камък ни удряше и нараняваше.

Един ден Дик отново се забавляваше по този начин, без да знае, че господарят е в съседната нива. Той обаче го наблюдаваше. Прехвърли плета с един скок, сграбчи момчето за ръката и му зашлеви такъв шамар, че го накара да зареве от болка и изненада. Щом видяхме господаря, ние доприпкахме по-близо, за да видим какво става.

— Лошо момче! — Извика той. — Лошо момче! Да преследва жребчетата! Това не ти е нито за първи, нито за втори път, но ще бъде за последен! Ето — вземи си парите и си отивай в къщи! Не искам да те виждам повече в моето стопанство!

И така ние никога повече не видяхме Дик. Старият Даниъл, който се грижеше за конете, беше благ като господаря ни и ние живеехме много добре.

Глава втораЛовът

Преди да навърша две години, се случи нещо, което никога няма да забравя. Беше ранна пролет. През нощта се бе появил лек скреж и над ливадите и горичките все още се стелеше мъглица. Аз и останалите жребчета пасяхме в долната част на нивата, когато ни се счу, че някъде далеч лаят кучета. Най-възрастният жребец повдигна глава, наостри уши и рече: „Ето ги хрътките!“ И веднага препусна към горната част на нивата. Всички го последвахме и застанахме край живия плет, откъдето можехме да виждаме надалеч. Мама и един стар яздитен кон на господаря също бяха застанали наблизо и по всичко личеше, че знаеха какво ще последва.

— Открили са заек — каза майка ми — и ако минат оттук, ще видим преследването.

Съвсем скоро кучетата се втурнаха през нивата с млада пшеница, която граничеше с нашата. Никога дотогава не ги бях чувал да издават такива звуци. Те не лаеха, не виеха, не джавкаха, а бясно задавено квичаха. Следваха ги няколко ездачи. Някои от мъжете бяха облечени в зелени костюми и всички препускаха с все сила. Старият кон жално изпръхтя подире им, а на нас, жребчетата, ни се прииска да препуснем покрай тях. Те обаче скоро се изгубиха надолу из нивята. После спряха. Кучетата млъкнаха и затичаха наоколо, забили носове в земята.

— Изгубиха следата — каза старият кон. — Може би заекът ще се отърве.

— Кой заек? — попитах.

— О, откъде да знам кой. Спокойно може да бъде и някое от нашите зайчета, дето живеят в горичката. На кучетата и хората е нужен просто заек, когото да преследват.

Не след дълго хрътките отново лавнаха и с пълна скорост влетяха в ливадата ни, там, където стръмният бряг и живият плет бяха надвиснали над поточето.

— Сега ще видим заека — каза майка ми.

В същия миг едно обезумяло от страх зайче профуча край нас и се насочи към горичката. Появиха се и кучетата. Изкачиха брега, прескочиха потока и се втурнаха през нивата, гонени от ловците. Шест-седем мъже прелетяха с конете си над водата, като следваха кучетата по петите, зайчето се опита да мине през плета, но той се оказа твърде гъст. Тогава рязко сви към пътя, но вече беше твърде късно. Задавените от бяс кучета го настигнаха. Чу се само слаб писък и всичко свърши. А ако един от ловците не се беше приближил и разгонил кучетата с камшика си, те щяха да разкъсат животинчето на парчета. Той вдигна разръфаното и окървавено зайче за крака и всички господа останаха много доволни.

Бях така изненадан, че отначало не видях какво става край потока, а когато най-сетне обърнах очи натам, гледката бе много тъжна. Паднали бяха два чудесни коня. Първият се бореше с водата в потока, а другият стенеше на тревата. Единият от ездачите излизаше от водата, целият в кал, а вторият лежеше неподвижно.

— Счупил си е врата — каза майка ми.

— Така му се пада — обади се старият кон.

Аз мислех същото, но майка ми бе на друго мнение:

— Не, не бива да говорите така. И все пак, макар че съм вече стара и съм чула и видяла много, още не мога да разбера защо хората толкова обичат този спорт. Често се нараняват, осакатяват хубави коне и съсипват нивята само заради някакъв заек, лисица или елен, които биха могли да заловят много по-лесно и по друг начин. Но ние сме само коне и не можем да ги разберем тези работи.

Докато майка ми говореше, всички наблюдавахме какво става край потока. Много от ездачите се бяха приближили до младежа, но моят господар, който гледаше какво става, пръв го повдигна. Главата на момчето падна назад, а ръцете му увиснаха и всички бяха много сериозни. По-късно научих, че това бил Джордж Гордън, единственият син на местния земевладелец прекрасен, висок младеж, гордост за семейството си.

След малко ездачите се пръснаха във всички посоки — към лекаря, ветеринаря, а несъмнено и към дома на земевладелеца Гордън, за да го уведомят. Когато мистър Бонд, ветеринарният лекар, дойде да прегледа черния кон, който стенеше на земята, той го опипа и поклати глава. Единият крак бе счупен. Някой изтича до къщата на господаря и се върна с пушка. Малко след това се чу силен изстрел и ужасен вик. После всичко стихна. Черният кон повече не помръдна.

Мама изглеждаше разстроена. Каза, че познавала коня от много години и че името му било Роб Рой. Бил добър, смел кон, без никакви недостатъци. Мама повече не стъпи в онази част на нивата.

Не минаха много дни и църковната камбана заби продължително. Погледнахме през оградата и видяхме странна, дълга черна каляска, покрита с черен плат и теглена от черни коне. След нея идваше още една и още една, и още една, и всичките бяха черни, а камбаната биеше ли, биеше. Караха младия Гордън към църковния двор, за да го погребат. Той никога повече нямаше да язди. Какво направиха с Роб Рой, така и не разбрах, но всичко стана заради едно малко зайче.

Глава третаОбяздването

Постепенно започнах да се разхубавявам. Катраненочерният ми косъм бе станал мек и лъскав. Единият ми крак беше бял, а на челото имах красива бяла звезда. Всички ме смятаха за много хубав. Господарят отказваше да ме продаде, докато не навърша четири години. Твърдеше, че докато не пораснат достатъчно момчетата не бива да работят като мъже, а жребчетата като коне.

Когато навърших четири години, дойде да ме види земевладелецът Гордън. Разгледа очите и устата ми и опипа краката ми от горе до долу. После трябваше да повървя, да потичам в тръс и в галоп. Изглежда, ме хареса, защото каза: „Когато се обязди добре, ще се справя чудесно.“ Господарят му обеща той лично да ме обязди, за да не се уплаша или нараня, и без да губи повече време, започна още на следващия ден.

Може би не всеки знае какво е обяздване, затуй ще ви го опиша. Това значи да научиш един кон да носи седло и юзда, а на гърба си мъж, жена или дете. Освен това да се движи точно така, както те искат, и то спокойно. Трябва още да свикне да носи хамут, подопашен ремък и каиш, който минава през задните части, и да стои мирно, докато му ги слагат. После да му закачат каруца или файтон, така че да не може нито да ходи, нито да тича, без да ги влачи подире си. Конят трябва да върви бързо или бавно, точно както желае кочияшът. Не бива никога да се стряска от онова, което вижда, да разговаря с други коне, да хапе, рита или проявява собствената си воля, а да се подчинява единствено на волята на господаря си, дори когато е много изморен или гладен. Но най-лошото е, че запретнат веднъж, той не трябва нито да скача от радост нито да ляга от изнемога. Така че, както виждате, това обяздване е сложна работа.

Аз, разбира се, отдавна бях свикнал с оглавника, а също и да ме развеждат из нивите и ливадата, но сега трябваше да ми сложат мундщук и юзда. Както обикновено господарят ми даде овес и след много придумки и ласки напъха мундщука в устата ми и нагласи юздата. Но трябва да ви кажа, че беше противно! Този, който не е имал мундщук в устата си, не може да си представи колко е неприятно. Натикват ти между зъбите голямо парче студена твърда стомана, дебела колкото мъжки показалец и го нагласяват над езика ти, така че краищата му да се подават от двете страни на устата. Прекарват през тях здрави каиши, които минават през главата, под гърлото, около носа и под брадичката, и за нищо на света не можеш да се отървеш от това отвратително твърдо нещо. Нетърпимо, направо нетърпимо! Поне аз мислех така. Знаех обаче, че когато мама излизаше, винаги носеше такова нещо. Носеха го и другите коне, след като пораснеха, затова къде с овес, къде с милувки, внимание и нежни думи, се съгласих да ми сложат мундщука и юздата.

После дойде седлото, но то далеч не бе толкова неприятно. Господарят го постави на гърба ми много внимателно, а старият Даниъл държеше главата ми. После здраво стегнаха коланите под корема, като през цялото време ми говореха и ме галеха. След това ми дадоха овес и ме разведоха наоколо. И така всеки ден, докато започнах да чакам с нетърпение овеса и седлото. Най-после една сутрин господарят се качи на гърба ми и ме поязди по меката трева на ливадата. Вярно, чувствувах се някак странно, но, от друга страна, бях горд, че нося господаря си и след като продължи да ме язди по малко всеки ден, скоро свикнах и с това.

Следващото неприятно изживяване беше заковаването на подковите. С тях също ми беше много трудно. Господарят дойде с мен в ковачницата, за да е сигурен, че няма да ме наранят или уплашат. Ковачът повдигаше краката ми един по един и обрязваше част от копитото. Не ме болеше, затова стоях спокойно на три крака и чаках да свърши. После взе парче желязо с формата на стъпалото ми, постави го долу и заби няколко гвоздея направо в копитото, за да закрепи здраво подковата. Отначало чувствувах краката си вдървени и натежали, но после свикнах.

След като постигнахме толкова много, господарят реши, че е време да ме впрягат. За тази цел се налагаше да ми сложат още някои неща. Първо — тежък и твърд хамут, който се надява на врата и юзда с големи капаци за очите, наречени наочници. И наистина бяха наочници, защото не можех да виждам встрани, а само пред себе си. След това имаше малко седло с отвратително твърд каиш, който минаваше точно под опашката ми — това беше подопашният ремък. Да знаете как го мразех. Да сгъват красивата ми дълга опашка на две и да я провират през този каиш беше почти толкова неприятно, колкото и слагането на мундщука. Никога не съм изпитвал по-силно желание да ритам, но, разбира се, не биваше да ритам такъв добър господар и след време свикнах с всичко и успявах да върша работата си не по-зле от мама.

Да не забравя да ви разкажа и за онази страна от обучението ми, която винаги съм смятал за голямо предимство. Господарят ме изпрати за две седмици във фермата на един съсед, който имаше ливада до железопътна линия. Там пасяха кравите и овцете.

Никога няма да забравя първия влак, който мина по линията. Пасях си кротко недалеч от оградата до железопътната линия, когато дочух някакъв странен, далечен звук. Още преди да разбера откъде идва, край мен прелетя нещо дълго и черно: пухтеше бясно, изпускаше дим и дрънчеше. То изчезна още преди да успея да си поема дъх. Обърнах се и с всички сили запрепусках към противоположния край на ливадата, където спрях, пръхтейки от изненада и страх. До вечерта минаха още много влакове, някои — по-бавно. Те спираха на близката гара, но преди това пищяха и ужасно скърцаха. Според мен влаковете бяха много страшни, но кравите продължаваха спокойно да си пасат и дори не повдигаха глави, когато черните чудовища с пухтене и скърцане минаваха покрай нас.

Първите няколко дни не можех да се храня спокойно, но след като се убедих, че това страшно нещо никога не идва при нас на ливадата и не ни причинява зло, започнах да не му обръщам внимание и много скоро се отнасях към минаващите влакове така спокойно, както към кравите и овцете.

Виждал съм много коне, които се ужасяват и объркват при вида или грохота на парната машина, но благодарение на грижите на моя стопанин аз съм спокоен на железопътната гара като в собствената си конюшня.

Господарят често ме слагаше в един впряг с майка ми — тя беше спокойна и можеше да ме научи да се движа по-добре от който и да било непознат кон. Тя ми каза, че колкото по-хубаво се движа, толкова по-хубаво ще се отнасят с мен и че трябва да полагам голямо старание, за да е доволен господарят. „Но — добави мама — има най-различни хора. Някои са добри и грижовни като нашия господар. На тях всеки кон с гордост би служил. Но има и лоши, жестоки хора, които никога не би трябвало да притежават коне или кучета. Освен това има и много глупави хора, суетни, неуки и небрежни, хора, които никога не си правят труда да се замислят. Те най-много съсипват конете просто поради липса на здрав разум. Не го правят нарочно, но така излиза. Надявам се, че ще попаднеш в добри ръце, въпреки че един кон никога не знае кой ще го купи или кара. Всичко е въпрос на късмет. И все пак, запомни от мен, където и да си, давай от себе си всичко, на което си способен, и пази доброто си име.“

Глава четвъртаБъртуик парк

По това време вече живеех в конюшнята и всеки ден ме разресваха, докато заблестя като гарваново крило. Беше в началото на май, когато един от хората на земевладелеца Гордън дойде да ме вземе и да ме заведе в имението. Господарят ми каза: „Довиждане, Чернушко, Бъди добър кон и се старай колкото можеш повече“. Нямаше как да му кажа довиждане, затова пъхнах муцуна в ръката му. Той нежно ме потупа и аз напуснах първия си дом. И тъй като няколко години живях при земевладелеца Гордън, по-добре ще бъде да ви опиша имението.

Паркът на земевладелеца Гордън граничеше със село Бъртуик. В него се влизаше през голяма желязна порта, до която бе и първата постройка — къщата на пазача. После се минаваше по хубав равен път сред огромни стари дървета, докато се стигнеше до втората постройка и още една порта. Зад нея бяха къщата и градините. Следваха ливадата за коне, старата овощна градина и конюшните. Имаше място за много коне и карети, но аз ще опиша само конюшнята, в която ме заведоха. Тя беше много просторна, с четири хубави бокса и широк прозорец, който гледаше към двора и я правеше приятна и проветрива. Първият бокс беше голям и квадратен, с дървена врата. Останалите също бяха хубави, с обикновена форма, но не така просторни. Вътре имаше ниски ясли за сено и овес. Конят в квадратен бокс не е вързан, а оставен свободно да прави каквото си иска. Чудесно е да живееш при такива условия. Вътре беше чисто, приятно и проветрено. Никога не съм бил на по-хубаво място. Освен това страничните стени не бяха много високи и над железните перила можех да виждам всичко, което става наоколо.

Конярят ми даде чудесен овес, погали ме, каза ми няколко мили думи и си излезе.

След като изядох овеса, започнах да се оглеждам. В съседния бокс се мъдреше малко, дебело сиво пони с гъста опашка и грива, много красива глава и вирнато после. Надникнах през железните пръти и казах:

— Приятно ми е да се запознаем. Как се казвате?

То се обърна, доколкото му позволяваше оглавникът, вдигна глава и отвърна:

— Казвам се Бързоножко. Много съм красив, затова нося госпожиците на гърба си, а понякога и господарката в малкия файтон. Всички много ме обичат, Джеймс също. Ти ли ще ми бъдеш съсед?

— Да — отвърнах.

— Надявам се, че имаш добър нрав. Не обичам съседите ми да хапят.

Точно тогава от отсрещния бокс надникна една конска глава. Ушите бяха прилепнали назад, а очите гледаха малко раздразнено. Това беше висока червеникава кобила с дълга, красива шия. Тя ме изгледа и рече:

— Значи ти ме изхвърли от моя бокс. Не се случва много често такова младо жребче да дойде и изхвърли една дама от собствения й дом.

— Извинете — казах, — но никого не съм изхвърлил. Човекът, който ме доведе, ме настани тук и аз нямам нищо общо с цялата работа. Освен това не съм жребче, а четиригодишен кон и досега не съм влизал в пререкания с нито една кобила или кон. Затова желанието ми е да живея в мир.

— Хм — въздъхна тя, — ще видим. Разбира се, нямам никакви намерения да влизам в пререкания с младок като теб.

Нищо не й отвърнах.

Следобед, когато кобилата излезе, Бързоножко ми разказа всичко за нея.

— Работата е там — подхвана той, — че Рижка има лошия навик да хапе и да се зъби. Когато беше в горния бокс, много се зъбеше. Един ден захапа Джеймс за ръката и му потече кръв. Оттогава мис Флора и мис Джеси, които много ме обичат, се боят да идват в конюшнята. Преди ми носеха вкусни неща — ябълки, моркови, комати хляб, но след като Рижка се настани в бокса, те не смеят да идват и много ми липсват. Надявам се, че ако ти не хапеш и не се зъбиш, може да дойдат отново.

Казах му, че не съм захапвал нищо друго, освен трева, сено и овес и не мога да разбера какво удоволствие намира Рижка в тези неща.

— Мисля, че не намира никакво удоволствие — рече Бързоножко, — а просто й е лош навик. Казва, че никой не се държи добре с нея, следователно защо да не хапе? Разбира се, това е много лош навик, но според мен, ако всичко, което казва, е вярно, преди да дойде тук трябва да са се отнасяли много зле с нея. Джон прави всичко възможно, за да й угоди, Джеймс също, а господарят никога не използува камшик, ако конят се държи добре. Така че според мен тук спокойно би могла да не хапе. Виждаш ли — добави той и ме изгледа мъдро, — аз съм на дванайсет години, знам много и мога да ти кажа, че за един кон няма по-добро място от това в цялата околност. Джон е най-добрият коняр на света и работи тук от четиринайсет години, а по-мило момче от Джеймс надали съществува. Следователно само Рижка си е виновна, че не остана в този бокс.

Глава петаДобро начало

Кочияшът се казваше Джон Манли. Живееше с жена си и малкото си детенце в къщата до конюшните.

На следващата сутрин той ме изведе на двора и хубаво ме разреса. Тъкмо когато се прибирах в бокса, а косъмът ми беше мек и лъскав, господарят дойде да ме огледа. Остана много доволен.

— Джон — каза той, — тази сутрин смятах да изпробвам новия кон, но имам друга работа. Защо не го изведеш след закуска? Минете покрай общинската мера и гората и се върнете край мелницата и реката. Това ще му даде възможност да покаже на какво е способен.

— Разбира се, сър — отвърна Джон.

След закуска той дойде и ми сложи юздата. Много внимаваше каишите около главата ми да не са нито много стегнати, нито хлабави, за да ми бъде удобно. После донесе седлото, но то беше малко тясно за гърба ми. Джон веднага забеляза това и го смени с друго, което ми бе по мярка. Отначало ме подкара бавно, а после в тръс и кариер. Щом излязохме на мерата, лекичко ме докосна с камшика и се впуснахме във вихрен галоп.

— Хо, хо, моето момче! — възкликна той, след като спряхме. — Май няма да имаш нищо против да препускаш след хрътките, а?

Когато се връщахме, през парка, срещнахме господаря и мисис Гордън, които се разхождаха. Те се спряха, а Джон скочи от гърба ми.

— Е, Джон, как го намираш?

— Първа класа, сър. Пъргав е като сърна, но и много спокоен, въпреки че реагира и на най-лекото придърпване на юздата. В края на мерата срещнахме една каруца, цялата накичена с кошници, черги и какво ли не. Много коне не биха минали спокойно покрай нея, но той само внимателно я огледа и я подмина, сякаш нищо не е било. Край гората стреляха по зайци и една пушка изгърмя съвсем наблизо. Той поспря и се огледа, но не пристъпи нито крачка вляво или дясно. Аз просто държах здраво юздите и не го пришпорвах. Според мен не е наплашен и докато е бил млад, с него са се отнасяли много добре.

— Това е чудесно — отвърна господарят. — Утре ще го изпробвам лично.

На другия ден ме заведоха при господаря. Припомних си съветите на мама и стария ми господар и се опитах да правя точно това, което искаше от мен. Установих, че е много добър ездач, но и внимателен с коня си. Когато се върнахме в къщи, господарката ни чакаше на прага.

— Е, скъпи — попита тя, — как го намираш?

— Точно такъв, какъвто го описа Джон. Не съм и мечтал, че някога ще яздя толкова приятно същество. Как ще го наречем?

— Харесва ли ти Алабастър?

— Не, не Алабастър.

— Защо не го кръстиш Черното пиле като стария кон на чичо ти?

— Не, Черното пиле никога не е бил толкова красив.

— Вярно съгласи се тя. Той наистина е голям красавец, а лицето му е толкова умно и очите така интелигентни! Какво ще кажеш да го наречем Черния красавец?

— Черния красавец ли? Ами, да, мисля, че е чудесно име. Щом ти харесва, така ще го кръстим.

И ме кръстиха така.

Джон влезе в конюшнята и каза на Джеймс, че господарят и господарката са ми избрали хубаво и смислено английско име, което има съдържание, а не е като Маренко, Пегас или Абдула. Те се разсмяха, а Джеймс рече:

— Ако не събуждаше тъжни спомени, аз бих го нарекъл Роб Рой. Никога не съм виждал два коня така да си приличат.

— В това няма нищо чудно — отвърна Джон. — Ти не знаеш ли, че старата Херцогиня на мистър Грей е майка и на двамата?

За пръв път чувах това! Значи клетият Роб Рой, който беше убит по време на лова, е бил мой брат! Ето защо мама беше толкова разстроена. Но, изглежда, конете нямат роднини. Поне никога не могат да, се познаят, след като ги продадат.

Джон очевидно много се гордееше с мен. Разресваше гривата и опашката ми, докато станеха меки като коса на девойка, и все ми говореше. Естествено не разбирах всичко, което ми казваше, но все повече се научавах да се досещам какво има предвид и какво иска от мен. Много го обичах. Беше толкова мил и внимателен! Струваше ми се, че знае точно как се чувствува конят и когато ме разтриваше, внимаваше да не ме претърка на по-нежните места и да не ме докосва там, където имах гъдел; заобикаляше очите ми така внимателно, сякаш бяха негови собствени и никога не ми причини болка.

Джеймс Хауард, конярчето, беше също така мило и приятно момче, затова смятах, че съм попаднал на добро място. Още един човек помагаше на двора, но ние с Рижка почти не общувахме с него.

След няколко дни трябваше да ни впрегнат заедно във файтона. Чудех се как ли ще се спогодим, но освен че присви уши назад, когато ме заведоха при нея, тя се държа много добре. Вършеше работата си съвестно и изобщо не клинчеше, така че за по-добър партньор в двоен впряг не бих могъл да мечтая. Стигнехме ли до стръмнина, вместо да намали ход, тя натискаше с цялата си тежест върху хамута и дърпаше с всички сили. И двамата влагахме еднакво усърдие в работата си, така че на Джон по-често му се налагаше да ни възпира, отколкото да ни подкарва. А до камшик така и не се стигна. Освен тона имахме еднакъв ход и затичахме ли в тръс, ми беше много лесно да съм в крак с нея. Беше ни приятно, а и на господаря му харесваше, когато се движим в крак. След като излязохме два-три пъти заедно, ние съвсем се сприятелихме, което пък ми помогна да се отпусна и да се почувствувам като у дома си.

Колкото до Бързоножко, скоро двамата станахме почти неразделни. Той беше толкова весел, храбър и добродушен дребосък, че всички го обичаха, а особено мис Джеси и мис Флора, които го яздеха из овощната градина, или пък измисляха разни игри за него и кученцето им Скокльо.

Господарят имаше още два коня, които живееха в друга конюшня. Справедливко беше як, дорест жребец, когото използуваха за езда или за товарната каруца. Другият — стар, кафяв ловен кон, наречен Сър Оливър, вече не ставаше за работа, но беше голям любимец на господаря и го пускаха свободно из парка. Понякога теглеше някоя по-лека каруца в имението или пък го яздеха младите госпожици, когато излизаха с баща си. Беше много кротък и спокойно можеше да му се повери дете. Същото важеше и за Бързоножко. Дорестият беше силен, добре сложен, благонрав жребец, с когото си бъбрехме на двора, но, разбира се, с него никога не можех да бъда толкова близък, колкото с Рижка, с която живеехме в една конюшня.

Глава шестаСвободата

Бях много щастлив на новото място и ако нещо ми липсваше, не бива да смятате, че недоволствувах. Хората, които се занимаваха с мен, бяха добри, имах просторна, слънчева конюшня и отлична храна. Какво още можех да искам? Как какво, свобода! Три години и половина от живота си бях имал всичката свобода, за която можех да мечтая, докато сега, седмица след седмица, месец след месец и несъмнено година след година трябваше да прекарвам в конюшня ден и нощ — освен когато имаха нужда от мене, да съм кротък и спокоен като всеки стар кон, работил над двайсет години. Каиши тук, ремъци там, мундщук в устата и наочници на очите. Не ме разбирайте криво, не се оплаквам, защото знам, че така трябва. Искам само да ви кажа, че за млад кон, пълен със сила и енергия, свикнал с широкото пасище или голямата ливада, където може да отмята глава, размахва опашка и галопира с всички сили, а после да се завръща с пръхтене при своите другари е много трудно никога отново да няма свободата да прави каквото си иска. Случваше ли се дълго да не ме изведат, тогава така преливах от жизненост и енергия, че когато Джон ме поведеше навън, наистина не можех да стоя кротко. Каквото и да правех, все излизаше, че трябва да подскоча, да потанцувам или да се изправя на задните си крака и кой знае как съм го измъчвал, особено в началото. Ала той бе винаги добър и търпелив.

— Кротко, кротко, момчето ми — казваше ми Джон, — ей сегичка ще се поразтъпчем и краката ще престанат да те сърбят.

А излезехме ли от селото, веднага ме пускаше да потичам няколко мили в тръс и ме връщаше бодър, както и преди, но освободен от „щръклицата“. Когато не извеждат достатъчно конете, често ги смятат за буйни и капризни. Някои хора ги наказват, но нашият Джон никога не го правеше. Той знаеше, че причината се крие в буйния ни нрав. И все пак Джон притежаваше свои собствени начини, за да ме накара да го разбера — или сменяше тона на гласа си, или подръпваше юздата. Винаги разбирах по интонацията дали е сериозен и категоричен и гласът му имаше много по-силно въздействие върху мен от каквито и да било други мерки. Толкова го обичах!

В интерес на истината трябва да кажа, че понякога получавахме два-три часа свобода — обикновено в хубавите неделни дни през лятото. Тогава не излизаха с файтона, защото църквата беше наблизо.

За нас беше голямо щастие да ни пуснат свободно в ограденото пространство край конюшните или в старата овощна градина. Тревата бе така прохладна и мека под краката ни, въздухът така опияняващ, и свободата, че можем да правим всичко, каквото си пожелаем така сладка. Препускахме в галоп, лежахме и се търкаляхме по гръб, хрупкахме вкусната трева. Това беше и най-удобното време за разговори, защото всички се събирахме заедно под сянката на големия кестен.

Глава седмаРижка

Веднъж, когато бяхме останали сами под сенките на дърветата, ние с Рижка надълго и нашироко се разприказвахме. Тя искаше да знае как са ме отгледали и обяздили и аз разказах всичко.

— Ех — въздъхна тя, — ако и мен бяха гледали така, може би и аз щях да бъда като теб, но сега вече не вярвам това да стане.

— Защо да не стане? — попитах.

— Защото с мен всичко беше толкова различно. Никога и никой — нито кон, нито човек — не е бил така добър с мен, та да имам желание да го зарадвам. Отделиха ме от майка ми веднага щом се отбих и ме затвориха при другите жребчета. Те не се интересуваха от мен, нито пък аз от тях. Нямах добър господар като твоя, който да се грижи за мен, да ми говори и носи вкусни неща за ядене. Човекът, който ни гледаше, не ми е казал една добра дума в живота си. Не че ме е измъчвал, но освен че ми осигуряваше достатъчно храна и подслон през зимата, нищо повече не го интересуваше.

През пасището минаваше пътечка, откъдето момчетата ни замерваха с камъни, за да ни накарат да тичаме в галоп. Мен лично никога не уцелиха, но едно чудесно жребче раниха така лошо в главата, че белегът сигурно му е останал за цял живот. Не им обръщахме особено внимание, но поведението им, естествено, ни правеше по-невъздържани и затвърждаваше убеждението, че момчетата са наши врагове.

Иначе на ливадата ни беше добре. Препускахме на воля нагоре-надолу, гонехме се, във вихрен бяг обикаляхме в кръг, а после отдъхвахме под сенките на дърветата. Но дойде часът да ме обяздват и настанаха тежки времена. Няколко мъже се спуснаха да ме уловят и когато най-сетне ме притиснаха в единия край на пасището, единият ме хвана за гривата, а другият за носа — стискаше ме така силно, че едва си поемах дъх. Третият сграбчи долната ми челюст с коравата си ръка и разчекна устата ми, за да може насила да ми нахлузи оглавника и натика мундщука. След това единият ме потътри за оглавника, а другият ме шибаше ли, шибаше, и това бе първият ми досег с човешката „доброта“ — всичко беше само проява на груба сила. Те просто не ми дадоха възможност да разбера какво се иска от мен. От чистокръвна порода съм, нравът ми е буен и несъмнено бях много дива. Смея да твърдя, че им създадох много неприятности. Но пък толкова е ужасно дни наред да си затворен в конюшнята и да ти е отнета свободата. Беснеех, тъгувах и исках да се измъкна. Сам знаеш колко е мъчително, дори ако имаш добър господар и много милувки, а при мен те липсваха.

Всъщност имаше един, старият господар, мистър Райдър, който бързо би ме обяздил — той можеше да направи всичко от мен, само че беше оставил цялата тежест на работата на сина си и на още един човек, като идваше само да ги наглежда. Синът му беше силен, висок и смел. Наричаше се Самсън и обичаше да се хвали, че досега не се е намерил кон, който да го хвърли на земята. За разлика от баща му, в него нямаше никаква доброта, а само жестокост — жесток глас, жесток поглед, жестока ръка, и аз разбрах от самото начало, че целта му е да сломи характера ми и да ме превърне в обикновено, кротко, хрисимо и послушно парче конско месо. „Конско месо“! Това беше единственото, към което се стремеше. — Рижка тропна с крак, сякаш самото споменаване на тези думи я влудяваше. После продължи. — Ако не правех точно онова, което искаше, той излизаше от кожата си и ме караше да обикалям в кръг на дълга юзда, докато капна от умора. Според мен много пиеше и колкото по-често се наливаше, толкова по-лошо ставаше за мен. Един ден бе изцедил силите ми до капка и когато най-после ме остави да легна, аз се почувствувах ужасно изморена, нещастна, но и разгневена. Всичко беше толкова жестоко. На следващата сутрин дойде рано и отново ме кара да тичам дълго. Не бях починала и час, когато пак се появи със седлото, юздата и някакъв нов вид мундщук. И сега не ми е много ясно как точно се случи, но тъкмо ме яхна, когато някакво мое движение го накара да се разбеснее и силно да дръпне юздата. Новият мундщук беше много неудобен и аз неочаквано се изправих на задните си крака, което съвсем го влуди и той започна да ме бие. Усетих как цялото ми същество се надига срещу него и започнах да ритам, да скачам и да се изправям на задни крака, така както никога не бях правила в живота си.

Разрази се истинско сражение. Той се задържа дълго време върху седлото. Жестоко ме удряше с камшика и ръгаше с шпорите, но кръвта ми така кипеше, че изобщо не обръщах внимание какво прави, исках само да го съборя от седлото. Най-после след жестока борба успях да го хвърля назад. Чух как тежко падна на земята и без да се обръщам, хукнах към другия край на поляната. Там погледнах назад и видях как моят мъчител бавно се изправя на крака и влиза в конюшнята. Стоях под един дъб и наблюдавах, но никой не дойде. Времето минаваше, слънцето прежуряше и наоколо гъмжеше от мухи, които кацаха по кървящите ми рани, там, където се бяха забивали шпорите. Бях гладна, защото не бях яла от рано сутринта, но на ливадата нямаше трева и за една гъска. Искаше ми се да легна и да си почина, но с толкова пристегнато седло това беше невъзможно. Да не говорим, че никъде нямаше капка водица. Следобедът се изниза и слънцето слезе ниско. Видях, че прибраха другите жребчета, за да ги нахранят.

Най-после, тъкмо когато слънцето залезе, видях, че старият господин излиза със сито в ръка. Беше красив старец с почти снежнобели коси и с глас, който можеш да разпознаеш сред хиляди други: не беше висок, но не беше и нисък, а плътен, ясен и благ. Издаваше ли заповеди обаче, той бе толкова твърд и решителен, че всички — и хора, и коне, знаеха, че те трябва да бъдат изпълнени. Господарят кротко се приближи до мен, като от време на време разклащаше овеса в ситото и ми говореше бодро и нежно.

— Хайде, моето момиче, ела, ела тук, момичето ми.

Стоях неподвижно и му позволих да се приближи. Той ми поднесе овеса и аз започнах да ям без страх. Гласът му ме бе успокоил напълно. Господарят стоеше до мен, галеше ме и ме потупваше, докато ядях, а когато видя съсирената кръв по хълбоците ми, много се ядоса.

— Клетото ми момиче! Лоша, много лоша работа.

После кротко хвана юздата и ме поведе към конюшнята. Самсън стоеше на прага. Свих уши назад и се опитах да го ухапя.

— Дръпни се — заповяда господарят — и не се мяркай пред очите й! Достатъчно зле си се държал с нея днес. — А после измърмори нещо, от което долових само думите „жесток звяр“. — Запомни — добави бащата, — че лошият човек никога не може да отгледа добър кон. Не си научил още занаята, Самсън.

След това ме отведе в бокса, свали седлото и юздата със собствените си ръце и ме върза. Поиска да му донесат ведро с топла вода и гъба, свали сакото си и докато конярят държеше ведрото, започна да мие хълбоците ми така внимателно, че очевидно знаеше как силно ме боляха раните.

— Тпрууу, красавице! Стой мирно, стой мирно!

Само от гласа му ми ставаше по-добре, да не говорим за облекчението, което ми донесе банята. Но кожата в ъгълчетата на устата ми беше така наранена, че не можех да ям сено. Стъбълцата я разкървавяваха. Той внимателно ме прегледа, поклати глава и каза на коняря да донесе кърмилото от трици, в което да сложи и малко едро брашно. Колко вкусно беше кърмилото, колко меко и приятно за устата. Господарят стоеше край мен през цялото време, докато се хранех, галеше ме и говореше на коняря.

— Ако такова буйно животно не може да се обязди с добро, по нататък за нищо няма да го бива.

След това често идваше да ме види и когато устата ми заздравя, другият мъж, когото наричаха Джоб, продължи да ме обучава. Той беше сериозен и разумен и аз скоро научих онова, което искаше от мен.

Глава осмаРижка продължава своя разказ

Следващия път, когато бяхме с Рижка в ограденото място, тя ми разказа за първия си дом.

— Купи ме един търговец, защото хареса червеникавия ми цвят. Няколко седмици ме кара в общ впряг с друг черен кон, след което ни продаде на един префърцунен господин и ни изпрати в Лондон. Търговецът използуваше късата юзда, която ненавиждах повече от всичко друго, но на новото място я стягаха още по-често, защото кочияшът и господарят му смятаха, че така е по-изискано. Често ни развеждаха из Хайд Парк1 и на други места, където се събираха светски тълпи. Ти, който никога не си носил къса юзда, не знаеш какво е, но мога да те уверя, че е ужасно.

Аз обичам свободно да размахвам глава и да я държа високо като всеки друг кон. Но опитай да си представиш, че повдигнеш ли по-високо глава, трябва да я държиш така с часове, без да можеш да я помръднеш — освен с рязко движение, и то още по-нависоко. А вратът те боли така, че направо не знаеш къде да се денеш. Да не говорим, че вместо един, имаш два мундщука. Моят беше остър, нараняваше езика и челюстите ми така, че кръвта оцветяваше пяната, която непрекъснато хвърчеше от устата ми, тъй като се дразнех и гризях мундщуците и юздата. Още по-лошо беше, когато с часове трябваше да чакаме господарката да излезе от бал или друго забавление. А ако нервничех или тропах с крака от нетърпение, заиграваше камшикът. Всичко това беше достатъчно, за да те побърка.

— Господарят ви не проявяваше ли някакви грижи за вас? — попитах.

— Не — отвърна Рижка. — Единствената му грижа беше да има, както го наричаха — изискан екипаж. Според мен той почти нищо не разбираше от коне и оставяше всичко на кочияша си, който му каза, че характерът ми е сприхав и че не съм добре обучена да нося късата юзда, но че скоро би трябвало да свикна. Той обаче не беше човекът, който можеше да ми помогне — когато се прибирах в конюшнята разгневена и нещастна, вместо да ме успокои и приласкае с добра дума, получавах само удари и ругатни. Ако се беше държал добре с мен, щях да се опитам да изтърпя. Имах желание да работя и бях готова да работя много, но да бъда тормозена само заради техните прищевки, това ме вбесяваше. С какво право ме караха да страдам така! Освен разранената уста и болките във врата, гръклянът постоянно ме болеше и ако бях останала там по-дълго време, знам, че щях да започна да се задъхвам. Аз обаче ставах все по-неспокойна и раздразнителна — не можех повече да се въздържам. Хапех и ритах, когато идваха да ме запретнат. Конярят пък ме биеше, докато един ден, тъкмо вече ни бяха впрегнали във файтона и започнаха да повдигат главата ми с онази проклета юзда, аз започнах да скачам и ритам с всички сили. Изпотроших сума неща и в крайна сметка се освободих. Така престоят ми на това място приключи.

После ме изпратиха в Татърсолс2, за да ме продадат. И тъй като никой не можеше да гарантира, че някога ще се отърва от лошотията си, естествено, нищо не бе казано за нея. Красивата ми външност и равният ход скоро привлякоха погледа на един господин и не след дълго ме купи нов посредник. Той ме изпробва в различни впрягове и с различни мундщуци и веднага разбра за какво ме бива. Започна да ме продава без късата юзда и най-сетне ме продаде като кротък кон на един господин от провинцията. Той беше добър господар и животът ми потръгна чудесно, но старият му коняр напусна и дойде нов. Този човек беше груб и суров като Самсън. Говореше с дрезгав, припрян глас. Не влезех ли бързо в бокса, започваше да ме удря по краката с метлата, вилата или каквото му попаднеше. Всичките му действия бяха груби и аз го намразих. Искаше да ми вземе страха, но аз бях твърде непокорна. Един ден ме ядоса повече от обикновено, аз го ухапах и той, разбира се, се вбеси и ме заудря по главата с камшика. След този случай вече никога не посмя да влезе в бокса ми, защото знаеше, че копитата и зъбите ми бяха винаги готови да го посрещнат. Бях много кротка с господаря си, но той естествено се вслушваше в думите на коняря и в крайна сметка отново ме продадоха.

Посредникът чу за мен и каза, че знаел едно място, където би трябвало да живея по-добре. „Колко жалко — заключи той, — че такъв хубав кон се съсипва само защото си няма късмет.“ Ето как се озовах тук, малко преди да дойдеш. Вече твърдо бях решила, че хората са естествените ми врагове, от които трябва да се защитавам. Разбира се, тук е много по-различно, но кой ми гарантира, че ще продължава все така? Ще ми се и аз да мисля като теб, но не, след всичко, което съм преживяла, това е невъзможно.

— Мисля, че ще е голям срам, ако ухапеш и ритнеш Джон или Джеймс — рекох.

— Нямам намерение — отвърна тя, — докато са добри с мен. Между другото веднъж доста силно ухапах Джеймс, но Джон каза: „Опитай с добро“, и вместо да ме накаже, както очаквах, Джеймс дойде при мен с превързаната си ръка, погали ме и ми донесе кърмило от трици. Оттогава не съм го хапала, а няма и да го направя.

Беше ми мъчно за Рижка, но тогава не разбирах много неща и мислех, че най-вероятно тя си е виновна. Ала колкото повече време минаваше, забелязвах, че Рижка става все по-кротка и весела, че вече не е така напрегната и озлобена към всеки непознат. Един ден Джеймс каза: „Струва ми се, че кобилата започна да се привързва към мен. Тази сутрин например изцвили подире ми, след като разтрих челото й.“

— Така, така Джим — насърчи го Джон. — Причината се крие в специалитета на Бъртуик. Постепенно и тя ще стане добра като Красавеца. Добрината е единственото лекарство, от което се нуждае бедничката.

Господарят също забеляза промяната. Един ден слезе от файтона и дойде да ни поприказва, както често обичаше да прави, после я погали по красивата шия и рече:

— Е, хубавице, как вървят работите при теб? Струва ми се, че си много по-щастлива, отколкото в началото, когато дойде при нас, а?

Рижка дружелюбно и доверчиво свря муцуна в ръката му, а той нежно я потупа.

— Ще я излекуваме, Джон — заяви господарят.

— Да, сър, състоянието и много се подобри и тя вече не е онова наплашено същество, което беше, благодарение на бъртуикския специалитет, сър! — засмя се Джон.

Това беше негова шега. Той твърдеше, че почти всеки злонравен кон може да се излекува, ако редовно получава от бъртуикския специалитет, който се състоял от нежност и търпение, твърдост и ласки: смесваш по половин кило от всяко с двеста и петдесет грама здрав разум и го даваш на коня всеки ден.

Глава деветаБързоножко

Мистър Блумфийлд, викарият, имаше много деца момичета и момчета, които понякога идваха да играят с мис Джеси и мис Флора. Едно от момичетата беше колкото мис Джеси, две от момчетата бяха по-големи, а имаше и няколко по-малки. Дойдеха ли, за Бързоножко се отваряше много работа. Нищо не им доставяше такова удоволствие, както да го яздят на смени и да обикалят с него из овощната градина или ограденото място за конете, и то с часове.

Един следобед, след като беше прекарал с тях дълго време, Джеймс го доведе, сложи му оглавника и каза:

— Слушай, разбойнико, внимавай как се държиш, че ще загазим!

— Какво си направил, Бързоножко? — попитах.

— О! — отвърна той и отметна назад малката си главица. — Само дадох на младежите един урок. Просто не се сещаха, че и за тях, и за мен, препускането е било предостатъчно. Наложи се да ги съборя, тъй като това беше единственият начин да разберат.

— Какво?! — извиках аз. — Ти си хвърлил децата? Мислех те за много по-разумен! Да не си хвърлил мис Джеси или мис Флора?

Той ме изгледа много обидено и каза:

— Разбира се, че не. Не бих направил такова нещо и за най-вкусния овес в тази конюшня. Та аз внимавам за малките госпожици точно толкова, колкото и самият господар. А що се отнася до дребосъците, нали аз съм този, който ги учи да яздят. Когато ми се стори, че са се уплашили или не седят стабилно на гърба ми, тръгвам бавно и внимателно, като стара котана, която следи мишка. Усетя ли, че всичко е наред — тръгвам по-бързо, за да свикнат, нали разбираш. Затова, моля ти се, недей да ме назидаваш. Аз съм най-добрият приятел и най-добрият учител по езда на тези дечица. Но не става дума за тях, а за момчетата. Момчетата — повтори той и поклати глава — са нещо съвсем различно. Тях трябва да ги обяздват точно така, както обяздват и нас като жребчета, че и да ги понаучат на едно друго. Момичетата ме бяха яздили два часа, когато момчетата решиха, че е дошъл техният ред. Бяха прави и аз откликнах с готовност. Яздиха ме на смени, препускахме из полето и овощната градина цял час. И двамата си бяха отрязали по една голяма лешникова пръчка и я използуваха за камшик. Удряха доста силничко, но аз го приемах като шега, докато най-после реших, че ездата е била достатъчна за всички ни. Спрях два-три пъти, за да им го намекна. Момчетата обаче смятат, че конят или понито са като парния локомотив и могат да вървят толкова дълго и толкова бързо, колкото им заповядат. Никога не се сещат, че едно пони може да се измори или да има чувства. И тъй като този, който ме яздеше, не можа да се досети за какво става дума, аз просто се изправих на задните си крака и го оставих да се свлече на земята. Това беше всичко. Той ме яхна отново и аз отново го съборих. После на гърба ми се качи другото момче и започна да ме бие с пръчката, ала и него изтърсих на тревата и така нататък, докато най-после се усетиха. Това беше всичко. Те не са лоши момчета и нямат желание да проявяват жестокост. Много са ми симпатични, но, разбираш ли, просто трябваше да им дам урок. Когато ме заведоха при Джеймс и му казаха, той много се ядоса заради дебелите пръчки в ръцете им. Каза, че с такива тояги можели да ходят само търговците на добитък или циганите, но не и млади господа като тях.

— Ако бях на твое място — обади се Рижка, — така здраво щях да ритна тези момчета, че добре да ме запомнят.

— Не се и съмнявам, че си щяла да го направиш — отвърна Бързоножко, — но, първо, не съм такъв глупак — извинявай, — че да ядосам господаря или да накарам Джеймс да се срамува от мен и, второ, за тези деца, докато яздят, отговарям аз и хората ми имат доверие. Ами нали онзи ден чух как господарят казва на мисис Блумфийлд: „Мила госпожо, изобщо не бива да се тревожите за децата. Моят Бързоножко ще се грижи за тях не по-зле отколкото ние с вас. Уверявам ви, не бих продал това пони за нищо на света — до такава степен мога да се доверя на благия му нрав.“ Е, за такъв неблагодарник ли ме смяташ, че да забравя всичката добрина, която съм получавал тук в продължение на пет години, и цялото доверие, което ми имат, та да се озлобя, защото две глупави момчета са се държали зле с мен? Не! Не! Никога не си живяла в дом, където са били добри с теб, и не ги разбираш тези работи, за което само те съжалявам. Но от мен да го запомниш — добрите хора правят добрите коне. Аз лично не бих ядосал нашите господари за нищо на света, защото наистина ги обичам — заяви Бързоножко и тихичко изпръхтя през ноздри, както правеше всяка сутрин, когато чуеше стъпките на Джеймс пред вратата. Освен това — продължи той, — започна ли да ритам, докъде ще стигна? Ами нали веднага ще ме продадат и ще се озова под камшика на някой слуга, или ще работя до изнемога по морските курорти, където изобщо няма да се интересуват от мен, а ще трябва да пропускам безспир! Може и да ме пребиват до смърт в някоя каручка, натоварена с трима-четирима едри мъжаги, излезли на неделна разходка — често виждах подобни гледки на мястото, където живеех преди. Не — повтори той и поклати глава, — надявам се никога да не стигна дотам.

Глава десетаРазговор в овощната градина

Ние с Рижка не бяхме от обикновените високи впрегатни коне, а приличахме по-скоро на състезателни. Височината ни беше около метър и петдесет и пет, затова станахме както за езда, така и за впрягане. Господарят често повтаряше, че не обича, когато конете или хората умеят да вършат само едно нещо, и понеже нямал желание да се показва из лондонските паркове, предпочитал по-работливи и полезни коне. Колкото до нас, най-голямо удоволствие ни доставяше да ни оседлаят за групова езда. Господарят яхваше Рижка, господарката мен, а младите госпожици — Сър Оливър и Бързоножко. Толкова беше хубаво да препускаме всички заедно, че винаги ме обземаше прекрасно настроение. Да не говорим, че моята работа беше най-приятна, защото аз винаги носех господарката, а тя беше лека, гласът й нежен и ръката й така незабележимо докосваше юздата, че ме направляваше почти без да усетя.

О! Ако хората знаеха какво облекчение за конете е лекото докосване с юздата и как запазва устата ни здрава и духа бодър, те никога не биха ни тормозили, пришпорвали и теглили поводите. Устите ни са толкова нежни, че когато не са ожулени или загрубели от тормоз и невежество, ние усещаме и най-лекото движение на ръката и веднага разбираме какво се иска от нас. Моята уста не беше наранявана и, предполагам, затова господарката предпочиташе мен пред Рижка, въпреки че и нейният ход бе равен като моя. Тя често ми завиждаше и твърдеше, че лошото обяздване и времето, прекарано в Лондон, били причина устата й да не е така чувствителна като моята. В такива случаи Сър Оливър винаги се обаждаше: „Хайде, хайде! Не се ядосвай. На теб и без туй се пада най-голямата чест — кобила, която може да носи мъж с теглото и височината на нашия господар, и е така пъргава и скоклива, не бива да унива, защото не носи господарката. Ние, конете, трябва да възприемаме нещата такива, каквито са, и гледат ли ни добре, да сме доволни и да работим с желание.“

Отдавна се чудех защо Сър Оливър има такава къса опашка. Дължината и беше не повече от двайсетина сантиметра и завършваше със снопче косми. Един ден, когато си почивахме в овощната градина, аз се осмелих да го попитам при какъв нещастен случай е загубил опашката си.

— Нещастен случай ли?! — яростно изпръхтя той. — Не беше никакъв нещастен случай, а жестоко, срамно и хладнокръвно деяние! На младини попаднах сред хора, които вършеха тези жестокости. Завързаха ме така здраво, че да не мога да мръдна, а после дойдоха и отрязаха дългата ми красива опашка, заедно с костта и месото и я отнесоха нанякъде.

— Какъв ужас! — възкликнах.

— Хм! Ужас! Да, беше ужасно, но въпросът не беше само в болката, която наистина бе нетърпима и продължи много дълго, не беше и в обидата, че ме лишават от най-богатото ми украшение, макар че и това бе неприятно. Всичко се свеждаше до въпроса — как ще пъдя мухите от хълбоците и бутовете си. Вие, които имате опашки, просто помитате мухите, без да се замислите, и не подозирате каква мъка е да те накацат и да те жилят, а ти по никакъв начин да не можеш да ги пропъдиш. Казвам ти, сторената злина и загубата са за цял живот. Но, слава богу, сега вече не го правят!

— А за какво са го правили тогава? — попитах Рижка.

— Така беше модерно! — въздъхна старият кон и тропна с копито. — Беше модерно, ако знаете какво означава това. По мое време нямаше млад чистокръвен кон, чиято опашка да не е подрязана по този срамен начин, като че ли бог, когато ни е създавал, не е знаел от какво имаме нужда и как ще изглеждаме най-добре.

— Предполагам, че пак модата е била причина да държат главите ни високо повдигнати с тези ужасни мундщуци, с които ме изтезаваха в Лондон! — възмути се Рижка.

— Ами да! — възкликна Сър Оливър. — Според мен модата е най-жестокото нещо на света. Вземи например как се отнасят с кучетата. Режат им опашките, за да изглеждат по-храбри, и красивите ушенца, за да станат по-остри. Дивотия! Навремето имах една приятелка кафяв териер. Наричаха я Небесна. Толкова ме обичаше, че никога не спеше извън бокса ми. Правеше си легло под яслата, където и роди своите пет прекрасни кутрета. Не ги удавиха, защото бяха от хубава порода. Да знаете колко им се радваше! А когато прогледнаха и защъкаха насам-натам, беше толкова вълнуващо да ги гледаш. Един ден обаче конярят дойде и ги отнесе всичките. Помислих си, че се бои да не ги настъпя. Но причината се оказа друга. Вечерта клетата ми приятелка ги върна — носеше ги едно по едно в устата си. Но това не бяха онези щастливи кутрета, а някакви окървавени и жално пищящи създания. Бяха им отрязали опашчиците и меката част на красивите ушенца. Как само ги ближеше майка им, как се тревожеше горката! Никога няма да забравя. След време оздравяха и забравиха болката, но онази красива мека част, предназначена да предпазва вътрешността на ушенцата им от прах и нараняване, беше загубена завинаги. Защо не подрязват ушите на собствените си деца, за да изглеждат по-остри? Или пък върховете на носовете им, за да станат по-храбри? В едното има точно толкова смисъл, колкото и в другото. Какво право имат да изтезават и загрозяват божиите създания?

Сър Оливър, макар и благонравен, здравата се разяри. Всичко, което разказваше, беше съвсем ново за мен и така ужасно, че усетих как в гърдите ми се надига неприязън към хората, каквато никога преди не бях изпитвал. Рижка естествено силно се развълнува. Размята глава с пламнали очи и разширени ноздри и заяви, че хората са зверове и тъпаци.

— Кой каза думата тъпаци? — попита Бързоножко. — Тъкмо се беше върнал от старата ябълка, о чиито ниски клони обичаше да се чеше. — Кой каза тъпаци? Това е лоша дума.

— Лошите думи са измислени за лошите неща — отвърна Рижка и повтори онова, което ни беше разказал Сър Оливър.

— Всичко това е вярно — тъжно се съгласи Бързоножко, — а онова нещо с кучетата съм го наблюдавал многократно в стария си дом. Но тук няма да говорим за такива неща. Знаете, че господарят, Джон и Джеймс винаги са били добри с нас и да се говори срещу хората на такова място е нечестно и неблагодарно. А има и други добри коняри и господари освен нашите, въпреки че нашите, разбира се, са най-добри.

Дългата реч на добродушния Бързоножко отговаряше на истината и ни поохлади, особено Сър Оливър, който беше силно привързан към господаря си. За да сменя темата, попитах:

— Може ли някой да ми каже каква е ползата от наочниците?

— Не! — кратко отвърна Сър Оливър. — Защото полза няма.

— Предназначени са — както винаги спокойно подхвана Справедливко — да предпазват конете от силна уплаха, ако се стреснат внезапно, защото така може да се стигне до нещастни случаи.

— Тогава защо не ги слагат на яздитните коне, особено на тези, които се яздят от жени? — попитах.

— Няма логична причина — тихо отвърна той, — освен че така е модерно. Твърдят, че ако конят види колелата на каруцата или файтона, който тегли, ще се уплаши и ще побегне, въпреки че когато го яздят, той ги вижда навсякъде, около себе си, особено ако улиците са оживени. Признавам, че понякога се приближават на твърде неприятно разстояние, но ние не бягаме. Свикнали сме, разбираме нещата и ако не ни бяха слагали наочници, нямаше и да се нуждаем от тях. Щяхме да виждаме какво има наоколо, да знаем кое какво е и да се плашим много по-малко, отколкото с ограничено полезрение. Естествено, може би има някои по-нервни коне, които са били наранявани или плашени като млади. За тях сигурно е по-добре да носят наочници, но тъй като аз никога не съм бил нервен, не мога да съдя.

— Според мен — обади се Сър Оливър — наочниците са много опасни нощем. Ние, конете, виждаме в тъмното далеч по-добре от хората и доста нещастия не биха се случили, ако имахме пълна възможност да използуваме очите си. Спомням си как преди няколко години една катафалка с два коня се прибирала късно през нощта и точно до къщата на фермата Спароу и езерото колелата се подхлъзнали и катафалката се преобърнала във водата. Двата коня се удавили, а кочияшът едва се спасил. Разбира се, след този случай поставиха здрав бял парапет, който се вижда отдалеч, но ако конете не са били частично заслепени, те биха се движили по-далеч от ръба и нещастието нямаше да се случи. Когато файтонът на господаря се преобърна — тогава вас още ви нямаше, — казаха, че ако лампата вляво от пътя не била изгаснала, Джон щял да забележи голямата дупка, оставена от работниците. Сигурно е така, но ако старият Колин беше без наочници, той щеше да я види и без лампа, тъй като бе твърде опитен, за да попадне в беда. А така и той пострада сериозно, и файтонът се счупи, а Джон се отърва като по чудо.

— Ами тогава — обади се Рижка и сбърчи ноздри, — щом хората са толкова големи умници, да наредят в бъдеще всички жребчета да се раждат с очи в средата на челото, вместо отстрани на главата. Нали все си мислят, че могат да променят природата и подобрят божиите творения.

Атмосферата отново се нажежи, затова Бързоножко повдигна умното си личице и рече:

— Ще ви издам една тайна. Мисля, че и Джон не одобрява наочниците. Един ден ги чух как си говорят с господаря, който каза, че ако конете са свикнали с тях в някои случаи може би е опасно да им се свалят. Джон пък отвърна, че би било много хубаво, ако всички жребчета се обяздват без наочници, както правят в някои други страни. Затова горе главите и да изтичаме до другия край на градината. Мисля, че вятърът е съборил малко ябълки и не виждам защо да не ги изядем ние вместо голите охлюви.

На Бързоножко не можеше да се устои, затова прекъснахме дългия си разговор и докато хрупкахме сладките ябълки, които вятърът бе пръснал по земята, съвсем се развеселихме.

Глава единадесетаОткровен разговор

Колкото по-дълго живеех в Бъртуик, толкова по-горд и щастлив бях, че имам такъв дом. Всички, които познаваха господаря и господарката, ги обичаха и уважаваха. И не става дума само за хората, ами и за конете, магаретата, кучетата, котките, кравите и птиците. Нямаше потискано или измъчвано животно, което да не намери приятел в тяхно лице, а и слугите им се държаха по същия начин. Ако за някое от децата в селото се разбереше, че се е отнесло жестоко с живо същество, скоро общинският съд се заемаше с него.

Повече от двайсет години мистър Гордън и фермерът Грей се бяха борили за премахването на късите юзди, затова те бяха голяма рядкост в нашия край. Ако господарката срещнеше тежко натоварен кон с високо вдигната от юздата глава, тя спираше файтона, слизаше и с нежния си, сериозен глас разговаряше с каруцаря, като се опитваше да го убеди колко глупаво и жестоко е това. Мисля, че никой мъж не можеше да устои на нашата господарка. Бих искал всички жени да са като нея. Господарят също реагираше много остро на жестокостта. Спомням си как една сутрин ме яздеше към къщи, когато съгледахме, че насреща ни се задава едър мъж в лека двуколчица, теглена от красиво пони с тънки крачка и чувствителна расова муцунка. Когато стигнаха портите на имението, понито зави към тях. Без да продума или да го сгълчи, мъжът внезапно дръпна поводите и изви така рязко главата на животното, че едва не му счупи врата. След като дойде на себе си, понито продължи пътя си, но господарят му започна яростно да го налага. Красивото същество се втурна напред, но силната тежка ръка го дръпна със сила, достатъчна да му счупи челюстта, а камшикът продължаваше да се врязва в тялото му. За мен гледката беше непоносима, защото знаех каква ужасна болка изпитва нежната му устица, но господарят ме пришпори и само след секунди се озовахме до тях.

— Сойър! — извика той със суров глас. — Това пони от плът и кръв ли е направено?

— От плът, кръв и инат! — отвърна мъжът. — Твърде много държи на своето, а това не ми харесва. — Явно беше много разярен. Той беше строител и често идваше по работа в имението.

— А ти мислиш ли — сурово продължи господарят, — че подобно отношение ще го накара да уважава твоята воля?

— От къде на къде ще завива нататък? Пътят му беше напред! — грубо отвърна мъжът.

— Ти често си идвал с това пони в дома ми — рече господарят — и поведението му е доказателство за добра памет и интелигентност. Откъде ще знае, че не идваш у нас? Но това всъщност няма значение. Трябва да ти кажа, мистър Сойър, че по-нечовешко и жестоко отношение към такова малко пони никога не съм наблюдавал. Като даваш воля на подобни страсти, ти вредиш на собствения си характер точно толкова — какво ти, много повече! — колкото и на коня си. Не забравяй, че един ден всички ще ни съдят за делата ни, независимо дали са свързани с хора или животни.

Господарят ме подкара към къщи. По гласа му разбрах колко беше натъжен. Със същата прямота той разговаряше не само с равните нему, но и с хора от по-нисшите съсловия. Друг път например срещнахме капитан Лангли — приятел на господаря. В колата му бяха впрегнати прекрасна двойка сиви жребци. Като поприказваха малко, капитанът рече:

— Какво ще кажеш за новия ми впряг, мистър Дъглас? Знаем, че си най-добрият познавач на коне в нашия край, затова искам да чуя мнението ти.

Господарят ме върна малко назад, за да може да ги огледа по-добре, и каза:

— Необикновено красива двойка. И ако са толкова добри, колкото изглеждат, няма какво повече да желаеш. Виждам обаче, че отново си се поддал на любимата си привичка да тормозиш конете и изтощаваш силите им.

— Какво имаш предвид? — попита капитанът. — Късата юзда ли? Ах, да, знам, че това ти е болната тема. Работата е там, че обичам конете ми да са с високо повдигнати глави.

— Аз също — отвърна господарят, — както и всеки друг ездач, ала не обичам насила да им ги повдигат. Тогава всичко е различно. Ти си военен, Лангли, и несъмнено обичаш полка ти да изглежда добре на парад. „Високо главите“ и прочие. Но щеше ли да имаш голяма вяра в обучението си, ако главите на всичките ти войници бяха прикрепени към дъски, завързани за враговете им? Е, колкото за един парад, вредата може и да не е толкова голяма, освен мъката и изтощението на войниците, но как си ги представяш в атака, когато всеки мускул трябва да бъде свободен и всички сили хвърлени в боя? Не възлагам големи надежди на шансовете им за победа. Същото е и с конете. Ти ги измъчваш, изнервяш и по този начин намаляваш силите им. Затрудняваш движенията им, те напрягат много повече мускулите и ставите си и естествено се изхабяват по-бързо. Помни думите ми — конете са създадени да движат главите си свободно така, както и хората. И ако в постъпките си се ръководеха повече от здравия разум и по-малко от модата, доста неща щяха да ни се виждат по-лесни. Освен това ти не по-зле от мен знаеш, че ако конят стори погрешна стъпка, възможността да я оправи с опъната глава и врат е далеч по-малко. Е — завърши господарят със смях, — доста време отделих на болната си тема. Не може ли тя да стане и твоя, а капитане? Примерът ти ще запали много хора.

— Убеден съм, че на теория си прав — отвърна капитанът. — И примерът с войниците си го биваше, но… както и да е, ще си помисля.

И те се разделиха.

Глава дванадесетаБурята

Един ден късно през есента на господаря му се наложи да пътува доста далеч по работа. Впрегнаха ме във високата двуколка. Джон също тръгна с нас. Много обичах тази двуколка. Беше съвсем лека и големите колела се търкаляха тъй приятно. Беше валяло много, духаше силен вятър, който застилаше пътя с порой от листа. Бодро вървяхме напред, докато стигнахме бариерата и ниския дървен мост. Бреговете на реката бяха доста високи и вместо да се издига, мостът бе на тяхното ниво. Когато прииждаше, реката стигаше чак до подножието му. Но тъй като имаше здрави перила, хората спокойно го прекосяваха.

Човекът при бариерата каза, че реката бързо се покачвала и се боял, че нощта ще бъде тежка. Много ливади бяха наводнени, а в една падина водата стигна до коленете ми. Настилката обаче беше здрава и господарят караше внимателно, така че всичко мина добре.

Когато стигнахме в града, наложи се да чакаме дълго. Работата на господаря му отне много време и тръгнахме към къщи доста късно следобед. Вятърът се беше засилил и чух господарят да казва на Джон, че никога не бил пътувал в такава буря. Аз си помислих същото, когато навлязохме в гората, където големите клони се люлееха заплашително и вятърът бучеше страховито.

— Иска ми се по-скоро да излезем от тази гора — рече господарят.

— Да, сър — отвърна Джон, — ще бъде много неприятно, ако някой от клонаците падне отгоре ни.

Думите едва бяха излезли от устата му, когато се чу силен стон, пукот и рязко пращене, и сред дърветата се сгромоляса огромен дъб, изтръгнат от корените. Дървото падна напряко на пътя, точно пред нас. Няма да крия, че се уплаших. Заковах се на място и сигурно съм треперил. Естествено, не завих и не хукнах обратно, така не ме бяха учили. Джон скочи на земята и след миг беше до главата ми.

— Измъкнахме се на косъм — каза господарят. — Ами какво ще правим сега?

— Не можем да минем през дървото, нито да го заобиколим, сър — отвърна Джон. — Не ни остава нищо друго, освен да се върнем до разклона, а това означава още шест мили, докато стигнем дървения мост. Ще позакъснеем, но конят е със свежи сили.

И така върнахме се до кръстопътя и заобиколихме, но докато стигнем моста, почти се стъмни. Единственото, което се виждаше, бе, че водата го е заляла по средата, но това се беше случвало и друг път и господарят не спря. Движехме се с добра скорост, но в мига, в който краката ми докоснаха моста, усетих, че нещо не е наред и се заковах на място.

— Хайде, Красавецо! — подкани ме господарят и ме докосна с камшика, но аз не смеех да помръдна. Той ме шибна и аз подскочих, но така и не продължих напред.

— Тук има нещо съмнително, сър — каза Джон, скочи от двуколката, дойде при мен и се заоглежда. После опита да ме поведе. — Хайде, Красавецо, какво има?

Разбира се, не можех да му отговоря, но знаех много добре, че мостът не е сигурен.

Точно тогава от другата страна изскочи пазачът на бариерата и заразмахва факла като луд.

— Хей, хей, вие там, спрете! — крещеше той.

— Какво има? — извика господарят.

— Мостът е счупен по средата и част от него е отнесена! Тръгнете ли, ще се сгромолясате в реката!

— Слава богу! — въздъхна господарят.

— О, Красавецо! — възкликна Джон, хвана юздата и внимателно ме поведе обратно по пътя от дясната страна на реката. Слънцето вече беше залязло, а вятърът сякаш се беше поукротил след онзи бесен порив, който изтръгна дървото. Ставаше все по-тъмно и по-тъмно, все по-тихо и по-тихо. Леко препусках напред и колелата безшумно се търкаляха по мекия път. Дълго време господарят и Джон мълчаха, но най-после господарят заприказва със сериозен глас. Не разбирах голяма част от думите, но, общо взето, говореха, че ако бях продължил, както искаше господарят, най-вероятно мостът щеше да се срути и кон, двуколка, господар и слуга щяха да се сгромолясат в реката. А тъй като течението беше много силно, цареше мрак и нямаше кой да ни чуе, беше повече от сигурно, че щяхме да се удавим. Господарят рече, че господ е дал на хората разум, с чиято помощ могат да правят своите изводи. На животните пък е дал знания, които не зависят от разума и които по свой начин са по-точни и по-съвършени и благодарение на тях животните спасяват хората. Джон разказа много истории за кучета и коне, извършили чудни постъпки. Според него хората не ценели достатъчно животните, нито ги смятали за свои приятели, а така не бивало. Аз обаче съм сигурен, че ако някога животните са имали приятел, това беше именно той.

Най-после стигнахме до портата на имението и видяхме градинаря, който ни очакваше. Той каза, че господарката още от мръкнало била ужасно разтревожена, защото смятала, че ни се е случило нещо лошо, и изпратила Джеймс със Справедливко пъстрия жребец до дървения мост да пита за нас.

Видяхме, че салонът и горните прозорци светеха и щом приближихме, господарката изтича навън.

— Добре ли си, скъпи? — извика тя. — О, толкова се разтревожих, какво ли не си представях! Нищо ли не ви се случи?

— Не, мила, но ако твоят Черен красавец не беше по-умен от нас, реката при дървения мост щеше да ни отнесе.

Не чух повече, защото влязоха в къщата, а Джон ме заведе в конюшнята. О, да знаете каква вечеря ми даде! Прекрасно кърмило от трици и смлян боб с овес, че и дебела сламена постелка, на която се отпуснах с удоволствие — така бях изморен.

Глава тринадесетаПечатът на дявола

Един ден с Джон ходихме да вършим някаква работа на господаря и бавно се прибирахме по дългия прав път, когато забелязахме момче, което се опитваше да накара понито си да прескочи една ограда. Понито се дърпаше и момчето го зашиба с камшика, но то само се завъртя и застана на една страна. Той го наби отново и понито се обърна на другата страна. Тогава момчето слезе на земята и здравата го наложи, като го удряше и по главата. После се качи отново и се опита да го накара да прескочи оградата. През цялото време грубо го риташе, но понито отново отказа. Когато наближихме, то наведе глава, вдигна задните си крака и запрати ездача си в средата на широкия жив плет, а после препусна с увиснала юзда в галоп към къщи. Джон високо се разсмя и каза:

— Така му се пада!

— Олеле! — ревеше момчето и се мъчеше да се измъкне от трънаците. — Хей, вие, елате да ми помогнете!

— Моля, моля — рече Джон, — мисля, че точно там ти е мястото и може би като се поодереш, ще се научиш да не караш понито си да прескача ограда, която е прекалено висока за него. — И Джон отмина. — Може пък — замърмори си той — това момче да не е само жесток човек, но и лъжец. Ще минем през фермата на мистър Бушби, Красавецо, и ако някой иска да разбере какво се е случило, ние с теб можем да му разкажем.

После завихме надясно и стигнахме на хармана, откъдето се виждаше къщата. Фермерът бързаше по пътя към нас, а жена му стоеше на прага и изглеждаше много уплашена.

— Виждали ли сте сина ми? — попита мистър Бушби, когато наближихме. — Излезе преди час с черното пони, а животното току-що се върна без него.

— Според мен, сър, ако не го яздят както трябва, по-добре ще е да остане без ездач.

— Какво искате да кажете? — попита фермерът.

— Ето какво, сър, аз лично видях как вашето момче без всякакъв свян удря с камшика, рита и бие малкото пони, защото отказва да прескочи ограда, твърде висока за него. Понито се държеше добре, сър, и не проявяваше никаква злонамереност, но най-после вдигна задните си крака и събори младия господин в бодливия плет. Той ме помоли да му помогна и, надявам се, ще ме извините, сър, но аз не бях склонен да го сторя. Няма нищо счупено, сър, просто малко се поодраска. Аз обичам конете и много се ядосвам, когато ги измъчват. Лошо нещо е да раздразниш животното до такава степен, че да те хвърли от гърба си. Първият път невинаги е последен.

Междувременно майката се разплака.

— О, нещастният ми Бил! Трябва да отида да го посрещна, сигурно се е наранил.

— Ти по-добре си влез в къщи, жено — каза фермерът. — Бил заслужава хубав урок и аз ще се погрижа да си го получи. Не му е за първи път да измъчва понито, но аз ще прекратя тази работа. Безкрайно съм ви задължен, Манли. Довиждане.

И така, ние продължихме, а Джон хихика по целия път до дома. Когато се прибрахме, разказа на Джеймс за случилото се, той се разсмя и каза:

— Така му се пада! Познавах това момче в училище. Придаваше си големи важности, защото е фермерски син. Имаше навика да се перчи и да тормози малките момченца. Естествено, на нас, по-големите, тези не ни минаваха и му давахме да разбере, че в училище и на игрището и фермерските, и работническите синове са равни. Помня, че един ден преди следобедните занятия го заварих до големия прозорец ловеше мухи и им късаше крилцата. Той не ме забеляза и аз така го цапардосах, че го проснах на пода, но макар да бях много ядосан, здравата се уплаших така ужасно ревеше и виеше. Момчетата долетяха от игрището, а учителят дотича от пътя да види кого убиват. Честно и почтено си признах какво съм направил и защо, а после показах на учителя нещастните мухи — някои бяха смачкани, а други безпомощно пълзяха наоколо. Показах му и крилцата върху перваза на прозореца. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Но понеже Бил все още виеше и подсмърчаше като страхливец, не го наказа с бой, а го накара до края на деня да седи на едно малко столче; забрани му и да играе до края на седмицата. После много сериозно говори на всички момчета за жестокостта и подчерта колко безсърдечно и подло е да се измъчват слабите и беззащитните. Едно нещо обаче съм запомнил завинаги. Каза ни, че жестокостта е дяволски печат и видим ли някой, комуто тя доставя удоволствие, веднага ще познаем чий слуга е той, защото дяволът бил убиец в началото и мъчител до края. От друга страна видим ли хора, които обичат съседите си и са добри с хората и животните веднага ще познаем божия печат, защото „Бог е любов“.

— Надали твоят учител е могъл да ви каже по-голяма истина — рече Джон. — Няма религия без любов и някои могат да си говорят колкото щат за своите религии, но ако те не ги учат да се отнасят с любов и доброта към хората и животните, значи всичко е измама, всичко е лъжа, Джеймс, и религията им няма да издържи изпитанието на времето.

Глава четиринадесетаДжеймс Хауард

Една ранна декемврийска утрин Джон тъкмо ме бе довел в конюшнята след разходка и ме намяташе с чула, а Джеймс изнасяше овес от хамбара, когато влезе господарят. Изглеждаше доста сериозен и носеше отворено писмо. Джон затвори вратата на бокса ми, докосна шапката си за поздрав и зачака нареждания.

— Добро утро, Джон — каза господарят. — Искам да разбера имаш ли някакви оплаквания от Джеймс.

— Оплаквания ли, сър? Не, сър.

— Заляга ли над работата? Уважава ли те?

— Да, сър, винаги.

— И не смяташ ли, че клинчи зад гърба ти?

— Никога, сър.

— Това е добре, но трябва да ти задам още един въпрос — имаш ли основания да предполагаш, че когато извежда конете на разходка или отива да предаде съобщение, той се спира да разговаря с познатите си или влиза в къщи, в които няма работа и оставя конете отвън?

— Не, сър, няма такова нещо и ако някой е наклеветил Джеймс, нито му вярвам, нито имам намерение да му вярвам, освен ако не го докаже пред свидетели. Не е моя работа да гадая кой се е опитал да очерни Джеймс, сър, но мога да ви кажа следното — в тази конюшня никога не е влизало по-сериозно, приятно, честно и умно момче. Вярвам на думата му, вярвам и на работата му. С конете се държи умно и кротко, и с много по-голямо доверие бих ги поверил на него, отколкото на половината от младежите с лампази и ливреи, които познавам. Така че, който иска да научи нещо за Джеймс Хауард — Джон решително тръсна глава, — нека дойде при Джон Манли.

През цялото време господарят беше сериозен и слушаше внимателно, но когато Джон свърши, по лицето му се разля широка усмивка. Той благо погледна към Джеймс, който стоеше неподвижен до вратата, и каза:

— Джеймс, остави овеса, моето момче, и ела тук. Много съм доволен, че мнението, което има Джон за теб, така точно съвпада с моето. Джон е изключително сдържан — каза той със закачлива усмивка, — и невинаги е лесно да разбереш какво мисли за хората, затова реших, че ако хвърля камъка от тази страна на трънката, заекът може да излезе от другата и бързо ще науча всичко, което искам да разбера. Затова сега ще говоря делово. Получих писмо от моя зет, сър Клифърд Уилямс от Клифърд Хол. Иска да му намеря способен млад коняр, двайсетинагодишен, който разбира от работата си. Кочияшът му работи при него от двайсет години и вече не е така силен, както преди, затова му трябва помощник, на когото да предаде опита си и който да наследи мястото му, когато се пенсионира. Отначало ще получава по осемнайсет шилинга седмично, плюс работни дрехи, униформа на кочияш, стая над постройката за колите и едно момче за помощник. Сър Клифърд е добър господар и ако получиш мястото, това ще бъде чудесно начало за теб. На мен никак не ми се иска да се разделяме и зная, че ако ни напуснеш, Джон ще изгуби дясната си ръка.

— Това е вярно, сър — обади се Джон, — но за нищо на света не бих застанал на пътя му.

— На колко години си, Джеймс? — попита господарят.

— През май ще навърша деветнайсет, сър.

— Твърде млад си. Ти какво ще кажеш, Джон?

— Вярно, че е млад, сър, но е улегнал, едър и силен — истински мъж и макар че няма голям опит като кочияш, ръката му е едновременно лека и здрава, а очите зорки. Много е внимателен и съм сигурен, че при него няма да има нито един кон, който да остане неподкован или контузен.

— Вярвам на думата ти, Джон — каза господарят. — Чуй какво добавя сър Клифърд в послепис: „Успея ли да намеря човек, обучен от твоя Джон, ще предпочета него пред всички останали“. И така, Джеймс, момчето ми, помисли си добре, поговори довечера с майка си и ме уведоми за решението си.

Няколко дни след разговора беше решено, че Джеймс ще отиде в Клифърд Хол след месец, месец и половина — както реши господарят му, а междувременно трябваше да се научи да кара файтон колкото може по-добре. Никога дотогава файтонът не беше изкарван толкова често. Когато господарката не излизаше, господарят обикновено караше сам двуколката. Ала сега ни впрягаха с Рижка и Джеймс ни подкарваше — возехме и господаря, и госпожиците, изпълнявахме разни поръчки. Отначало и Джон сядаше на капрата, но сетне остави Джеймс сам.

Най-интересно беше в събота — господарят обикаляща целия град и минавахме през какви ли не странни улици. Пристигахме на гарата точно когато идваше влакът и всички коли, файтони, каруци и пътнически коли се опитваха да минат по моста едновременно. А за този мост трябваха добри коне с добър кочияш, особено когато дрънчеше камбаната на гарата: мостът беше много тесен, с опасен остър завой на края — не внимаваш ли и не си ли отваряш очите на четири, много лесно можеш да се блъснеш в насрещния файтон.

Глава петнадесетаСтарият коняр

Господарят и господарката решиха да погостуват на свои приятели, които живееха на около четирийсет и шест мили от нас. Джеймс трябваше да ги закара. Първия ден изминахме трийсет и две мили. Пътят беше труден и хълмист, но Джеймс караше така внимателно и разумно, че изобщо не се измъчихме. Нито веднъж не забрави да сложи спирачката когато слизахме по нанадолнище, или пък да я свали, когато трябва. Избираше най-равната част от пътя и ако стръмнината беше много дълга, правеше така, че колелата на файтона да се движат малко напреки на коловозите, за да не се връщат обратно и за да можем да си поемем дъх. Всички тези дреболии помагат много на коня, особено ако са придружени с ласкава дума.

По време на пътуването спирахме един-два пъти и точно по залез-слънце стигнахме в града, в който щяхме да пренощуваме. Отседнахме в голямата странноприемница на пазарния площад. Сградата беше много голяма. През сводест вход влязохме в дълъг двор, в чийто отдалечен край бяха конюшните и помещенията за файтоните. Поведоха ни двама коняри. По-главният от тях носеше жълта раирана жилетка, накуцваше и беше приятен, пъргав дребен човечец. Никога не бях виждал така бързо да се сваля конска амуниция. С потупване и благи думи конярят ме отведе в дълга конюшня с шест или осем бокса и два-три коня. Другият коняр доведе Рижка. Джеймс остана край нас, докато ни разтрият. Никога не ме бяха почиствали с такава лекота и така бързо. Когато конярят свърши, Джеймс пристъпи напред и ме погали, сякаш не вярваше, че всичко е готово, но намери, че кожата ми е чиста и гладка като коприна.

— Хм, — въздъхна той. — Смятах се за доста бърз, а нашия Джон за още по-бърз, но ти удари всички ни в земята.

— Практиката води до съвършенство — отвърна куцият коняр и щеше да е жалко, ако не е така. Четирийсет години практика, а да не се усъвършенствувам! Ха-ха! Наистина щеше да е жалко! Що се отнася до бързината — всичко е въпрос на навик. Свикнеш ли да работиш бързо, ще ти бъде точно толкова лесно, колкото ако работиш и бавно, къде ти, дори по-лесно, ако питаш мен. Лично аз смятам, че не е здравословно да се мотаеш с една работа два пъти по-дълго, отколкото е необходимо. И дума да не става! Аз не мога да се влача като някои! Трябва да знаеш, че с коне се занимавам от дванайсетгодишна възраст. Работил съм в конюшни и за ловни, и за състезателни коне. Поради дребния си ръст няколко години бях и жокей, но в Гудуд хиподрумът бе много хлъзгав и клетият ми кон падна. Тогава си счупих коляното и, разбира се, нямаше как да продължа на тази работа. Но не можех да живея без конете, естествено, че не можех, затова тръгнах да работя като коняр по странноприемниците. Нямате представа какво удоволствие е да се грижиш за животно като вашето — чистокръвно, расово, гледано. Винаги мога да позная как се отнасят с конете. Дай ми коня за двайсет минути и веднага ще ти кажа какъв коняр е имал. Едни са кротки, спокойни, обръщат се точно когато трябва, повдигат крак, за да ги изтриеш или каквото там трябва. Ала други са трескави, неспокойни, не се обръщат накъдето трябва, застават напреки, мятат глава щом се приближиш, прибират уши и очевидно се боят. Дори вдигат копита насреща ти! Бедничките! Веднага ми става ясно как са се отнасяли с тях. Плахи ли са — стряскат се, буйни ли са — стават злобни и опасни. Характерите им се формират, докато са млади. И те са като децата. Научи ги да се държат както трябва и когато пораснат — няма да забравят наученото, ако имат късмет, разбира се.

— Приятно ми е да те слушам — каза Джеймс. — Точно такива принципи имаме и в дома на моя господар.

— Кой е твоят господар, младежо? От това, което виждам, стигам до извода, че е добър човек.

— Мистър Гордън от Бъртуик Парк, от другата страна на Бийкън Хилс — отвърна Джеймс.

— А, значи такава била работата! Чувал съм да говорят за него. Много разбира от коне, нали? И е най-добрият ездач в графството.

— Мисля, че е така — отвърна Джеймс, — но откакто младият господар загина, язди много рядко.

— О! Горкият човек! Четох за нещастието във вестника. И хубав кон загинал, нали?

— Да рече Джеймс. — Прекрасно същество. Беше брат на този тук и изглеждаше точно като него.

— Жалко! Жалко! — въздъхна старецът. — Доколкото си спомням, мястото, където е скочил, е било много коварно ограда и стръмен склон към реката под нея, нали? Животното не е имало възможност да види къде отива. И аз като всеки мъж уважавам смелата езда, но има места, където само много опитни стари ловци мотат да се справят. Животът на човека и коня струват доста по-скъпо от една лисича опашка — поне аз мисля, че е така.

През това време другият коняр се погрижи за Рижка. Донесе и зоб за двама ни, а старецът излезе с Джеймс от конюшнята.

Глава шестнадесетаПожарът

Късно вечерта младият коняр доведе нов кон и докато го разтриваше със сено, при него влезе младеж с лула, за да си поприказват.

— Таулър — рече конярят, — изтичай, моля те, по стълбата горе до плевника и донеси сено за коня. Само че остави лулата.

— Добре — отвърна другият и се отправи към тавана. Чух го как ходи над главата ми и как трупа купчини сено. После Джеймс дойде да ни нагледа за последен път и заключиха вратата.

Не мога да кажа колко съм спал, нито кое време беше, но се събудих с неприятно чувство, макар да не знаех на какво се дължеше. Изправих се. Имаше дим и беше задушно. Чух Рижка да кашля, а един от другите коне се размърда неспокойно. Беше много тъмно и нищо не виждах, но конюшнята беше пълна с дим и едва се дишаше.

Капакът на отвора, който водеше към тавана, беше отворен и ми се струваше, че димът идва именно оттам. Ослушах се и чух приглушен съскащ звук, придружен от припукване и пращене. Не знаех какво е, но в звука имаше нещо толкова странно, че целият се разтреперих. Всички коне се разбудиха — някои се опитваха да се отвържат, други тропаха с копита Най-сетне се зачуха стъпки и младият коняр връхлетя с фенер в ръка. Започна да развързва конете, за да ги изведе. Той самият обаче бе така припрян и толкова уплашен, че аз се изплаших още повече. Първият кон отказа да тръгне с него. Опита с втори, с трети, но и те не помръдваха. После дойде при мен и силом се помъчи да ме извлече навън, но естествено, това беше невъзможно. Пробва с всички коне поред и накрая излезе от конюшнята.

Ние несъмнено се държахме много глупаво, но ни се струваше, че отвсякъде ни заобикаля опасност, нямаше никой, на когото да се доверим, а всичко бе така страшно и несигурно. От свежия въздух, нахлул през отворената врата, дишането стана по-леко, но съскащият звук на тавана се усили и когато погледнах нагоре, забелязах, че между процепите на гредите проблясва светлина. После чух как някой извика „Пожар!“ и старият коняр се втурна при нас. Започна да извежда конете, но пламъците вече облизваха капака към тавана и бученето над главите ни беше ужасно.

После чух гласа на Джеймс спокоен и бодър, както винаги.

— Хайде, красавците ми, време е да се махаме оттук, затова се събуждайте и тръгвайте с мен!

Аз бях по-близо до вратата, и той дойде първо при мен. Ласкаво ме потупа и каза:

— Хайде, Красавецо, надявай юздата и да изчезваме от тази пушилка!

За миг ми сложи юздата, а после свали шалчето от врата си, леко го завърза около очите ми и с ласки и придумки ме изведе от конюшнята. Вече в безопасност на двора, Джеймс свали шала от очите ми и се провикна:

— Я някой да подържи този кон, докато отида за другия!

Висок широкоплещест мъж пристъпи напред и пое юздата, а Джеймс се хвърли обратно в конюшнята. Аз пък, като го видях, че си отива, пронизително изцвилих. После Рижка ми каза, че това изцвилване било най-голямата помощ, която съм могъл да й окажа, защото ако не била чула, че съм навън, никога нямало да събере смелост да излезе.

В двора цареше голяма бъркотия. Изкарваха конете от другите конюшни, и файтоните и кабриолетите изпод навесите, в случай че огънят се разпростре. В другия край на двора хората отваряха прозорци и крещяха.

Аз обаче не свалях очи от вратата на конюшнята, откъдето димът бълваше — гъст и черен, а вече се виждаха и червени отблясъци. По едно време над цялата шумотевица и олелия се разнесе висок, ясен глас — гласът на господаря.

— Джеймс Хауард! Джеймс Хауард! Тук ли си?

Отговор не последва, но нещо с трясък се сгромоляса в конюшнята. В следващия миг аз високо и радостно изцвилих, защото видях как Джеймс измъква от дима Рижка. Тя кашляше неудържимо, а той не можеше да говори.

— Смелото ми момче! — каза господарят и сложи ръка на рамото му. — Добре ли си?

Джеймс поклати глава, защото все още не беше в състояние да говори.

— Да-а-а — рече мъжагата, който ме държеше, — момчето е смело, няма грешка.

— А сега, Джеймс — каза господарят, — след като си поемеш дъх, ще се махнем от това място колкото може по-бързо.

Отправихме се към изхода, когато откъм пазарния площад се чу силно дрънчене и тропот на галопиращи коне.

— Това е пожарната! Пожарната! — развикаха се гласове. — Отстъпете назад! Сторете път!

Със силно трополене и дрънчене върху паважа в двора се втурнаха два коня, които влачеха тежката машина след себе си. Пожарникарите скочиха на земята. Не беше необходимо да питат къде е пожарът — над покрива се издигаше висок огнен стълб.

Колкото може по-бързо излязохме на широкия тих пазарен площад. Звездите грееха и като изключим шума зад нас, наоколо цареше спокойствие. Господарят ни заведе в голяма странноприемница от другата страна на площада и щом конярят се появи, каза:

— Джеймс, аз трябва бързо да се върна при господарката ти. Поверявам ти конете изцяло. Поръчай всичко, каквото смяташ, че е необходимо.

И си тръгна. Не тичаше, но никога не съм виждал човек да върви така бързо.

Преди да ни приберат в конюшнята, се разнесоха ужасни звуци — писъците на конете, които бяха останали вътре и горяха живи в пламъците. Беше просто непоносимо и двамата с Рижка се почувствувахме много зле. След малко обаче ни прибраха и добре се погрижиха за нас.

На следващата сутрин господарят дойде да ни види как сме и да поговори с Джеймс. Не успях да чуя много, защото конярят ме четкаше, но виждах, че Джеймс изглежда щастлив и си помислих, че господарят сигурно се гордее с него. Господарката толкова много се уплашила през нощта, че отложиха пътуването за следобед. Сутринта Джеймс беше свободен. Първото нещо, което направи, беше да отиде до голямата странноприемница и да се погрижи за амуницията ни и файтона, а после да научи повече подробности за пожара. Когато се върна, разказа на коняря, че отначало никой не се сещал каква може да е причината за пожара, но най-после някой казал, че видял Дик Таулър да влиза в конюшнята с лула в устата, а когато излязъл, лулата я нямало. После отишъл в кръчмата да си купи друга. По-младият коняр си спомнил, че помолил Дик да се качи по стълбата и да свали сено, но изрично го предупредил да си остави лулата. Дик отрекъл, че е влизал в плевнята с лула, но никой не му повярвал. Спомних си правилото на нашия Джон Манли — да не допуска никого с лула в конюшните — и си помислих, че това трябва да важи навсякъде.

Джеймс каза, че подът и покривът са паднали и сега стърчали само черни стени. Двата нещастни коня, които не успели да изведат, били погребани под овъглените греди и керемиди.

Глава седемнадесетаДжон Манли разказва

Остатъкът от пътя бе много лек и след залез-слънце стигнахме при приятелите на нашия господар. Заведоха ни в чиста, спретната конюшня и един внимателен коняр добре се погрижи за нас. Джеймс явно му се издигна в очите, когато му разказа за пожара.

— Едно нещо е ясно, млади момко — каза конярят. — Твоите коне знаят на кого могат да се доверят. Едно от най-трудните неща на света е да изведеш кон от конюшня, когато има пожар или наводнение. Не знам защо отказват да излизат, но това е факт — отказват и толкоз. Ако един на двайсет склони, пак добре.

Погостувахме два-три дни, а после се върнахме у дома. Пътуването мина добре и ние бяхме радостни, че отново сме в собствената си конюшня, а Джон — не по-малко радостен, че ни вижда.

Преди да ни оставят да спим, Джеймс каза:

— Чудя се кой ли ще дойде на мое място.

— Малкият Джо Грийн, синът на портиера.

— Малкият Джо Грийн! Как, но той е още дете!

— На четиринайсет и половина е — отвърна Джон.

— Но той е такова дребосъче.

— Да, дребничък е, но е чевръст, любознателен и добродушен. Освен това има голямо желание да дойде, а и баща му настоява. Аз пък знам, че господарят иска да му даде възможност да се прояви. Каза ми да помисля ако смятам, че няма да се справи, щял да потърси по-голямо момче. Аз обаче отвърнах, че съм съгласен да го изпробвам за шест седмици.

— Шест седмици! — възкликна Джеймс. — Според мен трябва да минат шест месеца, преди да има някаква полза от него. Ще се наложи здравата да поработиш!

— Е — разсмя се Джон, — ние с работата сме стари приятели. Досега не съм се плашил от нея.

— Ти си много добър човек — рече Джеймс. — Ще ми се да съм като теб.

— Не обичам да говоря за себе си — отвърна Джон, — но тъй като си заминаваш и вече сам ще си изкарваш хляба, ще ти кажа как гледам на тези неща. Бях точно колкото Джоузеф, когато майка ми и баща ми умряха от треска — един след друг за десет дни. С куцата ми сестричка Нели останахме сам-самички на света, без нито един роднина, който да ни помогне. Аз бях селски ратай и не печелех достатъчно да издържам себе си, камо ли двама ни. И така, Нели трябваше да отиде в приют за бедни, ако не се беше намесила господарката. Нели я нарича свой ангел-спасител и има пълно право. Та тя и нае стая при вдовицата Малет, даваше й да плете и да бродира. Когато боледуваше, й изпращаше храна и много други хубави неща, изобщо й беше като майка. Господарят пък ме взе в конюшните като помощник на стария Норман — тогавашния кочияш. Хранех се в къщата, спях в плевника, получавах кат дрехи и по три шилинга седмично, така че можех да помагам и на Нели. А и на Норман много дължа. На неговата възраст, спокойно можеше да каже, че не желае да се измъчва с някакво невежо селско ратайче, но той ми беше като баща и положи безкрайни грижи, за да ме обучи. Когато след няколко години умря, аз заех мястото му и сега, разбира се, получавам висока заплата. Мога да спестявам и за черни дни — знае ли човек, а Нели е щастлива като птичка. Така че, както виждаш, Джеймс, не съм човек, който ще обърне гръб на едно малко момче, нито пък ще ядосам добрия, благороден господар. Не! Не! Ти ще ми липсваш много, Джеймс, но все някак ще се оправим, а на този свят няма нищо по-хубаво от това да направиш добро, щом имаш такава възможност. Щастлив съм, че мога да ти помогна.

— Тогава — подхвана Джеймс, — ти не вярваш на поговорката „Всеки гледа себе си и се грижи за собствените си интереси“?

— Разбира се, че не — отвърна Джон. — Къде щяхме да бъдем ние с Нели, ако господарят, господарката и старият Норман бяха гледали само собствените си интереси? Много ясно — тя в приюта за бедни, а аз да прекопавам ряпата! Къде щяха да бъдат Рижка и Красавеца, ако ти се беше грижил само за себе си? Естествено, щяха живи да се опекат! Не, Джим, не! Това е егоистична, дивашка поговорка и всеки, който смята, че трябва да се грижи единствено за собствените си интереси, е трябвало да бъде удавен като кутре още преди да прогледне, колкото и грубо да звучи. Това е моето мнение — завърши Джон и решително тръсна глава.

Джеймс се разсмя, но когато отново заговори, гласът му леко потреперваше.

— Като изключим мама, ти беше най-добрият ми приятел. Надявам се, че няма да ме забравиш.

— Не, момче, няма! И винаги, когато мога, ще ти правя услуги. Надявам се, че и ти няма да ме забравиш.

На следващия ден Джо дойде в конюшнята, за да научи всичко каквото може, преди Джеймс да си е отишъл: как да мете пода, как да носи сламата и сеното, как да почиства амуницията и да мие файтона. Все още беше твърде нисък, за да се грижи за Рижка и мен, затова Джеймс го обучаваше върху Бързоножко — Джо щеше изцяло да отговаря за него под ръководството на Джон. Джо беше весел дребосък и винаги идваше с подсвиркване на работа.

Бързоножко бе много недоволен, че е „мачкан от хлапак, който нищо не знае“, но към края на втората седмица ми довери, че според него момчето щяло да се справи.

И така денят, в който Джеймс трябваше да ни напусне, дойде. Той беше винаги весел, ала тази сутрин изглеждаше съвсем посърнал.

— Оставям толкова много неща зад гърба си — каза Джеймс. — Мама, Бетси, теб, добрия господар и господарката. Ами конете и любимия ми Бързоножко? На новото място няма да познавам жива душа. Ако не беше по-добрата работа и възможността да помагам на мама, мисля, че никога нямаше да се реша. Нуждата ме е поставила натясно, Джон.

— Да, Джеймс, момчето ми, така е, но нямаше да ми се издигнеш много в очите, ако напуснеше дома си за пръв път, без да се нажалиш. Горе главата — там ще си намериш нови приятели и ако се справиш добре, в което съм сигурен, майка ти ще е много доволна и ще се гордее, че си се наредил на такова хубаво място.

Джон успя да го поободри, но на всички ни беше мъчно, че се разделяме с Джеймс. Да не говорим за Бързоножко. Няколко дни страда и съвсем загуби апетита си. Две-три сутрини, когато ме извеждаше, Джон взимаше и него. Като препускаше край нас, дребосъкът се развесели и поуспокои.

Бащата на Джо често идваше да помага, понеже разбираше от работата, а Джо влагаше огромно старание и Джон вярваше в успеха му.

Глава осемнадесетаСпешен случай

Една нощ, няколко дни след заминаването на Джеймс, тъкмо бях изял сеното си и лежах дълбоко заспал в сламата, когато внезапно се събудих от силното дрънчене на звънеца в конюшнята. Чух, че вратата на Джон се отваря и че той тича към къщата на господаря. Джон се върна много скоро, отключи вратата на конюшнята, влезе и извика:

— Събуди се, Красавецо, налага се да тичаш бързо, така, както никога не си тичал!

Преди да се осъзная, седлото беше на гърба ми и юздата на главата ми. Джон само изтича за палтото си и с бърз тръс ме закара до портата на имението. Господарят стоеше отвън с лампа в ръка.

— А сега, Джон — рече той, — препускай за живота на господарката си. Няма нито миг за губене. Предай тази бележка на доктор Уайт. Дай на коня малко почивка в странноприемницата и се връщай колкото може по-скоро.

Джон отвърна „Да, сър“ и в миг беше на гърба ми. Градинарят, който живееше в портиерната, беше чул дрънченето на звънеца и вече беше отворил портата. Полетяхме през парка, селото и надолу по хълма, докато стигнахме бариерата. Джон се развика много силно и заблъска по вратата на поста. Човекът скоро излезе и вдигна бариерата.

— Дръж я отворена за лекаря. Ето парите — извика Джон и отново препуснахме. Пред нас се простираше дългият равен път край реката. Джон каза: „А сега, Красавецо, покажи на какво си способен!“ И аз се постарах. Нямах нужда нито от камшик, нито от шпори. Две мили препусках така, че краката ми едва докосваха земята. Не вярвам дядо ми, който е спечелил надбягванията в Нюмаркет, да е тичал по-бързо. Когато стигнахме моста, Джон ме спря, потупа ме по шията и каза: „Добре, Красавецо! Браво, момчето ми!“

Той не настояваше да бързам толкова, но аз бях обзет от силна възбуда и отново препуснах с предишната скорост. Въздухът бе мразовит, луната ярка и ми беше много приятно. Минахме през едно село, после през тъмна гора, изкачихме се по хълм и се спуснахме от другата страна и накрая, след осем мили препускане, стигнахме до града. Втурнах се през улиците и излязох на пазарния площад. Наоколо цареше пълна тишина. Само копитата ми чаткаха по камъните. Всички спяха. Когато спряхме пред вратата на доктор Уайт, часовникът на камбанарията удари три. Джон позвъни два пъти, а после заблъска по вратата като луд. Отгоре се отвори прозорец и доктор Уайт се подаде с нощна шапчица на главата.

— Какво искате?

— Мисис Гордън е много болна, сър. Господарят ви моли веднага да тръгнете. Ако не стигнем навреме, тя ще умре. Ето бележката.

— Почакай — отвърна лекарят. — Идвам веднага.

Той затвори прозореца и скоро беше на вратата.

— Най-лошото е, че конят ми е бил навън цял ден и е съвсем изтощен — каза лекарят. — А току-що извикаха сина ми и той взе другия. Какво да правим? Мога ли да взема вашия?

— Той препуска в галоп почти през целия път, сър, и трябва да си почине. Но мисля, че господарят няма да се разсърди, ако смятате, че се налага да тръгнете, сър.

— Добре. Ей сега ще се приготвя.

Джон стоеше до мен и ме галеше по шията. Бях много сгорещен. Лекарят излезе с камшика си за езда.

— Това няма да ви е необходимо, сър — каза. — Черния красавец ще препусна до последен дъх. Грижете се за него, сър, моля ви. Не бих искал да му се случи нещо.

— Няма, Джон, надявам се, че нищо лошо няма да му се случи.

Само след миг Джон вече беше далеч зад нас. Няма да ви разказвам за обратния път. Лекарят беше по-тежък от Джон и не толкова добър ездач. Аз обаче направих всичко, на което бях способен. Човекът на бариерата я държеше отворена. Когато стигнахме в подножието на хълма, лекарят ме спря.

— А сега, моето момче — каза той, — поеми си дъх.

Бях доволен, че го стори, защото бях почти на края на силите си. Отдихът ми помогна и скоро стигнахме в имението. Джо беше на портата, а господарят чакаше пред къщата, защото ни беше чул, че идваме. Той не каза нито дума. Лекарят влезе вътре с него, а Джо ме отведе в конюшнята. Радвах се, че съм в къщи, защото краката ми трепереха, едва се крепях и дишах тежко. По тялото ми нямаше сух косъм, потта се стичаше по краката ми и от мен се вдигаше пара — като от чайник на печка, както казваше Джо. Клетият Джо! Беше толкова млад и дребничък. И все още не умееше почти нищо. А баща му, който му помагаше, беше в съседното село. Сигурен съм обаче, че направи всичко, на което беше способен. Изтри краката и гърдите ми, но не ме наметна с топлия чул. Мислеше, че съм достатъчно сгорещен. После ми даде пълно ведро със студена вода и аз я изпих всичката. Накрая ми даде овес и сено, реши, че си е свършил работата и си отиде. Скоро започнах да треперя и да се треса. Целият се сковах от студ. Краката ме боляха, мускулите ме боляха, гърдите ме боляха, цялото тяло ме болеше. О, как мечтаех за топлия чул, докато стоях и треперех! Исках да дойде Джон, но той трябваше да измине осем мили пеша, затова легнах в сламата и се опитах да заспя. Бе изминало доста време, когато чух Джон да отваря вратата. Тихо изстенах, защото ми беше много зле. Само след миг той се надвеси над мен. Не можах да му кажа какво ми е, но на него, изглежда, всичко му беше ясно. Покри ме с два-три топли чула и изтича в къщи за гореща вода. Забърка ми топла овесена каша, изядох я и заспах. Джон изглеждаше много ядосан. Чувах го как непрекъснато си повтаря: „Глупаво момче! Глупаво момче! Да не го покрие с чула! И предполагам, че водата е била студена. Никаква полза няма от тези момчета.“ Но въпреки всичко Джо беше добро момче.

Бях много болен. Имах силно възпаление на дробовете и не можех да си поема дъх, без да изпитам силна болка. Джон се грижеше за мен денонощно. Ставаше по два-три пъти нощем, за да ме наглежда. Господарят също често идваше да ме види.

— Бедният ми Красавец — каза той един ден. — Доброто ми конче, ти спаси живота на господарката си! Да, ти спаси живота й.

Много се зарадвах като чух тези думи — изглежда, лекарят бе споделил, че ако сме се забавили, щяло да бъде твърде късно. Джон каза на господаря, че никога не бил виждал кон да препуска така бързо, дори му се струвало, че знам какво става. Разбира се, че знаех, макар Джон да не подозираше. Най-малкото знаех, че двамата с Джон трябва да стигнем колкото може по-бързо и че всичко това се прави заради господарката.

Глава деветнадесетаСамо от незнание

Не знам колко време съм бил болен. Мистър Бонд, ветеринарният лекар, идваше всеки ден и веднъж даже ми пусна кръв. Джон държеше ведрото. След това се почувствувах много отпаднал и мислех, че ще умра. Според мен всички си мислеха същото.

Рижка и Бързоножко бяха преместени в другата конюшня, за да съм на спокойствие, тъй като треската силно бе изострила слуха ми. И най-слабият шум ми се струваше мъчително силен и можех да позная по стъпките всеки, който влизаше и излизаше от къщата. Усещах всичко, каквото ставаше наоколо. Една вечер Джон трябваше да ми даде лекарство. Томас Грийн дойде да му помогне. След като го глътнах, Джон ме нагласи колкото може по-удобно и каза, че ще остане половин час, за да види как ще ми подействува лекарството. Томас заяви, че ще остане с него. Двамата седнаха на пейката до бокса на Бързоножко и сложиха фенера на пода, за да не ме дразни светлината.

Известно време двамата мъже мълчаха, а после Том Грийн тихо рече:

— Джон, много ми се иска да кажеш някоя блага дума на Джо. Момчето е съвсем съсипано. Нито яде, нито се усмихва. Твърди, че е виновно, макар да е сигурно, че е направило всичко по силите си. Казва, че ако Черния красавец умре, никой вече няма да говори с него. Сърцето ми се къса като го слушам. Мисля, че можеш да му кажеш някоя добра дума, той не е лошо момче.

След като помълча, Джон бавно отвърна:

— Не ми се сърди, Том. Знам, че не го е направил нарочно, никога не съм го твърдял. Знам и че момчето не е лошо, но разбираш ли, аз самият много страдам. Този кон е моята гордост, да не говорим за господаря и господарката. И мисълта, че животът му може да бъде погубен по този начин, е просто непоносима. Но ако смяташ, че съм прекалено суров с момчето, утре ще се опитам да му кажа някоя добра дума — в случай че състоянието на Красавеца се подобри.

— Добре, Джон, благодаря ти. Знаех, че не искаш да си прекалено суров и разбираш, че всичко е станало само от незнание.

Гласът на Джон почти ме стресна.

— Само от незнание! Само от незнание! Как можеш да говориш така? Та след жестокостта, то е най-страшното нещо! И кое причинява повече злини, един бог знае. Когато хората кажат: „О, ама аз не знаех, не исках да направя нищо лошо“, те си мислят, че всичко вече е наред. Предполагам, че и Марта Мълуош не е искала да убие бебето си, когато го упоила с успокоителните лекарства, но то умря и я съдиха за убийство.

— И така й се пада — рече Том. — Една жена никога не бива да се захваща да лекува крехкото си малко дете, без да знае какво е добро и какво не за здравето му.

— Бил Старки също не е искал да уплаши брат си до полуда, когато преоблечен като привидение е тичал след него на лунна светлина, но го стори. И този умен и красив младеж, гордост за всяка майка, сега е един идиот и никога няма да се оправи, та дори да живее до осемдесет години. Ти самият беше много засегнат, Том, когато преди две седмици онези госпожици оставили вратата на оранжерията ти отворена, а духал мразовит източен вятър. Нали ми каза, че доста от растенията ти измръзнали…

— Доста ли?! — възкликна Том. — Нито един от младите калеми не е останал непоразен. Ще трябва да започна всичко отначало, но най-лошото е, че не знам откъде да взема нови. Направо бях полудял от яд, когато влязох и видях какво са направили.

— И все пак рече Джон, — сигурен съм, че госпожиците не са го сторили нарочно. Всичко е било само от незнание!

Повече не чух от разговора им, защото лекарството ми подействува и ме приспа, а на сутринта се чувствувах много по-добре. След време обаче, когато поопознах света, често ми се случваше да се замислям върху думите на Джон.

Глава двадесетаДжо Грийн

Джо Грийн се справяше много добре. Учеше бързо и беше толкова старателен и прилежен, че Джон започна да му се доверява за много неща. Но както вече казах, момчето беше дребно за възрастта си и рядко му позволяваха да язди Рижка и мен. Така се случи обаче, че една сутрин Джон беше излязъл със Справедливко и товарната каруца, а господарят искаше незабавно да изпрати някакво съобщение на един господин, който живееше на около миля и половина от нас. Той нареди да повикат Джо, да ме оседлаят и да занесем бележката. Предупреди го да ме язди внимателно.

Бележката беше предадена и ние спокойно се връщахме. До тухларната видяхме каруца, тежко натоварена с тухли, колелата й бяха здраво заседнали в калта на дълбокия коловоз, а каруцарят крещеше и безмилостно биеше двата коня. Джо спря. Беше тъжна картина. Двата коня се напрягаха и с всички сили се опитваха да измъкнат каруцата, но не можеха да я помръднат. Потта се стичаше по краката и хълбоците им, гърдите им се издуваха и всеки мускул се напрягаше, а човекът яростно теглеше конете за юздата, кълнеше и жестоко ги биеше.

— Хей, спри? — извика Джо. — Недей да биеш конете така. Колелата са дълбоко затънали и те никога няма да поместят каруцата.

Човекът не му обърна внимание и продължи да ги бие.

— Спри! Моля ти се, спри — повтори Джо. — Ще ти помогна да разтоварим колата. — Така никога няма да я помръднат.

— Ти си гледай твоята работа млади негоднико, а аз ще си гледам моята.

Мъжът направо беше побеснял, а и алкохолът му помагаше. Той отново заудря с камшика. Джо ме подкара в обратна посока и в следващия миг вече летяхме към къщата на тухларя. Не мога да твърдя, че Джон щеше да одобри скоростта ни, но и двамата с Джо мислехме едно и също и бяхме толкова разгневени, че не бяхме в състояние да се движим по-бавно.

Къщата беше близо до пътя. Джо почука на вратата и извика:

— Хей, мистър Клей в къщи ли е?

Вратата се отвори и мистър Клей застана на прага.

— Здравей, младежо, струва ми се, че бързаш. Някаква поръчка от господаря ли има?

— Не, мистър Клей. В двора на вашата тухларна един човек пребива два коня до смърт. Казах му да спре, но той отказа. Предложих да му помогна да разтоварим колата, но той пак отказа. Така че, дойдох да ви уведомя. Моля ви, сър, идете. Гласът на Джо трепереше от вълнение.

— Благодаря ти, момче — рече човекът и хукна за шапката си, но се поспря. — Ще дадеш ли показания за онова, което си видял, ако изпратя човека на съд?

— Разбира се, че ще го направя — извика Джо. — И то с удоволствие!

Човекът замина, а ние си тръгнахме към къщи в лек тръс.

— Но, какво се е случило, Джо? Изглеждаш много ядосан — попита Джон, когато момчето скочи от седлото.

— Наистина съм много ядосан — отвърна той и бързо и възбудено му разказа за случилото се. Обикновено Джо беше толкова кротък и благ, че беше чудно да го видим така развълнуван.

— Правилно, Джо! Правилно си постъпил, момчето ми, независимо дали онзи ще получи призовка или не. Много хора биха отминали с мисълта „Не е моя работа да се намесвам“, но според мен има ли жестокост и насилие, винаги трябва да се намесваме. Правилно си постъпил, момчето ми.

Междувременно Джо се беше поуспокоил и се гордееше, че Джон е одобрил постъпката му. А когато ме избърса със сено, ръката му беше по-сигурна от обикновено.

Тъкмо си отиваха в къщи за вечеря, когато лакеят дойде в конюшнята и съобщи, че господарят незабавно вика Джо в кабинета си. Довели някакъв човек, обвинен в жестоко отношение към конете, и се нуждаели от показанията на Джо. Момчето пламна, а очите му блеснаха.

— Ще ги получат — каза той.

— Пооправи се малко — посъветва го Джон.

Джо нагласи връзката, приглади сакото си и излетя като стрела. Тъй като господарят бе един от областните съдии, често му се налагаше да решава дела или да дава съвети. Мина време, докато разберем какво става, защото всички бяха отишли да вечерят. Когато Джо се върна, забелязах, че беше в приповдигнато настроение. Тупна ме добродушно и каза:

— Ние с теб не търпим такива работи, нали, приятелю!

По-късно разбрахме, че съвсем ясно изложил показанията си, а конете били в такова окаяно състояние и целите в белези от жестокия побой, че каруцарят бил даден под съд и можело да го осъдят и затворят.

Невероятна беше чудната промяна у Джо. Джон дори се шегуваше, че през тази седмица момчето пораснало с няколко сантиметра, а и аз мислех така. Джо беше все така мил и добър, но във всичко, което вършеше, имаше повече твърдост и решителност — сякаш с един скок се бе превърнал от момче за мъж.

Глава двадесет и първаРаздялата

Живеех в този щастлив дом вече три години, но ни предстояха тъжни дни. От време на време чувахме, че господарката е болна. Лекарят идваше често, а господарят изглеждаше разтревожен и мрачен. После чухме, че тя незабавно трябва да замине за две-три години в някоя по-топла страна. Вестта се разнесе из имението едва ли не като погребален звън. На всички ни беше мъчно. Господарят обаче веднага се зае да урежда подробностите около разпродажбата на част от имота и заминаването. В конюшнята все за това се говореше и за нищо друго.

Джон вършеше работата си тъжен и мълчалив, а Джо рядко си подсвиркваше. Непрекъснато трябваше да пътуваме. С Рижка работехме с пълна пара.

Първи заминаха мис Джеси и мис Флора с гувернантката. Преди това дойдоха да се сбогуват с нас. Прегърнаха Бързоножко като стар приятел, какъвто в действителност им беше. После научихме какво бяха уредили за нас. Господарят беше продал Рижка и мен на стария си приятел граф У., защото смятал, че там ще бъдем на добро място. Бързоножко дал на викария, който се нуждаел от пони за мисис Блумфийлд, но при условие, че никога няма да го продава, а когато остарее и вече не може да работи, да го застреля и погребе.

Джо щеше да отиде да се грижи за него и да помага в къщата, така че според мен Бързоножко отиваше на добро място. Джон получи предложения от няколко добри места, но каза, че ще почака и ще си помисли.

Вечерта преди отпътуването господарят дойде в конюшнята, за да даде нареждания и за последен път да погали своите коне. Изглеждаше много посърнал. Познах го по гласа. Мисля, че ние, конете, разбираме по гласа много повече, отколкото хората.

— Реши ли какво ще правиш, Джон? Разбрах, че не си приел нито едно от предложенията.

— Да, сър. Реших, че ако успея да си намеря работа при някой първокласен специалист по обяздване на жребчета и обучаване на коне, това ще бъде най-подходящото място за мен. Много млади животни стават плашливи и негодни за работа в резултат на неправилно отношение. А не би трябвало да е така, ако с тях се заеме подходящ човек. Винаги съм се разбирал добре с конете и ми се ще да им помагам в старта — тогава ще смятам, че върша добро дело. Вие какво мислите, сър?

— Никога не съм срещал човек, по-подходящ за тази работа от теб — отвърна господарят. — Ти разбираш конете, а и те те разбират. След време можеш да станеш самостоятелен в занаята. Според мен не би могъл да направиш по-добър избор. Ако мога по някакъв начин да ти помогна пиши ми. Ще говоря с посредника си в Лондон и ще му оставя препоръка за теб.

Господарят даде на Джон името и адреса на посредника и му благодари за дългата и вярна служба.

Джон обаче възрази:

— Моля ви, сър, недейте така. Вие и милата ми господарка направихте толкова много за мен, че никога няма да мога да ви се отблагодаря. Никога няма да ви забравим, сър, и дано бог даде един ден господарката отново да се върне здрава у дома. Не бива да губим надежда, сър.

Господарят стисна ръката на Джон, но не отговори и двамата излязоха.

Дойде и последният тъжен ден. Лакеят и тежкият багаж бяха заминали по-рано и в къщата бяха останали само господарят, господарката и прислужницата й. Ние с Рижка за последен път закарахме файтона пред вратата на имението. Слугите изнесоха възглавници, одеяла и много други вещи. Когато всичко беше готово, господарят слезе по стълбите. Носеше господарката на ръце. Аз бях от страната на къщата и виждах всичко. Той внимателно я нагласи във файтона, а слугите стояха наоколо и плачеха.

— Още веднъж довиждане. Няма да забравим нито един от вас — каза той и се качи. — Карай, Джон!

Джо скочи отзад и ние бавно потеглихме през парка и през селото, където хората бяха излезли навън да ни видят за последен път и да кажат „Бог да ви благослови!“

Когато стигнахме до гарата, господарката сама отиде от файтона до чакалнята. Чух я да казва с благия си глас: „Довиждане, Джон, бог да те благослови.“ Усетих как поводите потрепериха, но Джон не отвърна. Може би не беше в състояние да говори. Щом Джо извади багажа от файтона, Джон го помоли да стои при конете, а той се запъти към перона. Клетият Джо! Стоеше близо до главите ни, за да скрие сълзите си. Много скоро влакът с пухтене влезе в гарата. Още две-три минути и вратите се затръшнаха. Стрелочникът изсвири, влакът потегли и остави след себе си само кълбета бяла пара и натежали сърца.

Когато влакът се изгуби в далечината, Джон се върна.

— Никога повече няма да я видим — продума той. — Никога.

Пое поводите, седна на капрата и двамата с Джо бавно потеглиха към дома. Но това вече не беше наш дом.