Черния красавец

Глава тридесет и втораКонски панаир

Един конски панаир е несъмнено изключително забавно зрелище за онези, които нямат какво да губят. Най-малкото има какво да се види.

Дълги върволици от млади коне, докарани направо от фермите, стада рунтави уелски понита не по-високи от Бързоножко, стотици работни коне от всякакви породи някои дори със сплетени опашки с червени панделки. Имаше и доста като мен, красиви и чистокръвни, но изпаднали в средната класа поради някаква злополука, недъг, задух или друго заболяване. Имаше и прекрасни животни в превъзходна форма и подходящи за всичко. Те вдигаха високо крака и показваха хода си по най-изискан начин, а конярите тичаха покрай тях и ги водеха на дълги юзди. По-настрани и в по-отдалечените краища на панаира имаше много нещастни създания, съсипани от тежка работа, с възлести колене и задни крака, потреперващи на всяка крачка. Други пък бяха стари и унили, с увиснали долни челюсти и неподвижно полегнали назад уши, сякаш в живота нямаше повече радост и надежда за тях. Някои бяха толкова слаби, че всичките им ребра се брояха, други имаха стари рани по гърбовете или хълбоците тъжна гледка за един кон, който знае, че и той може да изпадне в същото положение.

Навсякъде ставаха големи пазарлъци. Цените ту падаха, ту скачаха. И ако конете можеха да изказват мнението си, аз лично смятам, че на такъв панаир се лъжеше и мамеше много повече, отколкото човек би могъл да си представи. Мен ме бяха наредили до два-три силни и полезни на вид коне и доста хора идваха да ни оглеждат. Щом видеха болните ми колене, господата ме подминаваха, макар търговецът да се кълнеше, че просто съм се подхлъзнал в конюшнята.

Първата работа на купувачите бе да ми отворят устата, после разглеждаха очите, опипваха от горе до долу краката, кожата и мускулите ми и накрая опитваха хода ми. Нямате представа по колко различни начини го правеха. Някои ме опипваха грубо и безчувствено, сякаш бях парче дърво, докато други леко прекарваха ръце по тялото ми, като от време на време ме потупваха, сякаш искаха да кажат: „С ваше позволение“. Аз, разбира се, преценявах доста добре купувачите според отношението им към мен.

Имаше един човек, за когото си помислих, че ако ме купи, ще бъда щастлив. Той не беше от изисканите господа, нито от кресльовците, които обичаха да се самоизтъкват и да минават за много важни. Беше по-скоро дребен, но добре сложен и чевръст. От начина, по който ме преценяваше, се досетих, че разбира от коне. Говорът му беше благ, а сивите му очи гледаха приветливо и весело. Може и да ви се стори странно, но истината беше, че миризмата на чисто и свежо, която се разнасяше от него, беше причината той да ми се понрави. Не дъхаше на вкисната бира и тютюн, мирис, който ненавиждах, а на свежо — сякаш бе излязъл от купа сено. Човекът предложи двайсет и три лири, но му отказаха и той си тръгна. Дълго гледах след него. После се появи някакъв гръмогласен грубиян. Ужасно се изплаших, че ще ме купи, но и той си отиде. Поспряха още двама-трима, които нямаха сериозни намерения. Тогава грубиянът се върна отново и предложи двайсет и три лири. Положението стана много напрегнато, тъй като посредникът започваше да си мисли, че няма да получи онова, което иска и ще се наложи да свали цената. Точно тогава обаче се появи сивоокият. Не можах да се сдържа и протегнах глава към него. Той кротко ме погали по бузата и каза:

— Е, приятелю, струва ми се, че ние двамата ще се спогодим. Ще дам двайсет и четири лири за теб.

— Кажете двайсет и пет и той е ваш.

— Двайсет и четири и десет шилинга, и нито пени повече — да или не?

— Съгласен — отвърна посредникът. — Трябва да знаете, че този кон притежава невероятни качества, а ако ще го впрягате във файтон, направо го купувате без пари.

Сумата беше платена на място — новият ми господар ме хвана за оглавника и ме заведе в една странноприемница, където ме чакаха седло и юзда. Нахрани ме добре с овес и докато ядях, непрекъснато стоеше край мен и говореше или на себе си, или на мен.

Половин час по-късно вече бяхме на път за Лондон. Движехме се по селски пътища и приятни алеи, докато излязохме на главния път за столицата, по който вървяхме без прекъсване, докато на здрачаване стигнахме големия град. Газовите фенери бяха вече запалени. Имаше улици отляво, улици отдясно и улици, които се пресичат и това миля след миля.

Започнах да си мисля, че никога няма да стигнем. Най-после излязохме на дълга пиаца за кабриолети и ездачът ми весело се провикна:

— Добър вечер, шефе!

— Здрасти! — отвърна му друг глас. — Намери ли свестен кон?

— Мисля, че да — отвърна собственикът ми.

— Желая ти много късмет с него!

— Благодаря, шефе! — И ние се отдалечихме. Скоро свихме по една от страничните улици и някъде към средата отново завихме по много тясна уличка. Къщите от едната страна имаха доста бедняшки вид, а от другата се редяха конюшни и помещения за файтони.

Моят господар спря пред една от къщите и изсвири. Вратата се отвори и навън изтича млада жена, следвана от момченце и момиченце. Докато ездачът ми слезе от седлото, те радостно го приветствуваха.

— Хайде, Хари, момчето ми, отвори портата, а мама ще донесе фенера.

В следващия миг всички вече ме бяха наобиколили в малкото дворче пред конюшнята.

— Кротък ли е, татко?

— Да, Доли, кротък е като котенцето ти. Ела да го погалиш.

И веднага малката ръчичка вече ме галеше по рамото. Ах, да знаете само колко ми беше приятно!

— Докато го изтриеш, аз ще му донеса кърмило от трици — каза майката.

— Добре, Поли, той точно от това се нуждае. А знам, че и мен също ме чака вкусна вечеря.

Глава тридесет и третаВпрегнат в лондонски кабриолет

Името на новия ми господар беше Джеремая Баркър, но тъй като всички му викаха Джери, и аз ще го наричам така. Той и съпругата му Поли си бяха лика-прилика. Тя беше пълничка, спретната и чиста женица, с гладка тъмна коса, тъмни очи и усмихната малка уста. Момчето беше почти дванайсетгодишно високо, честно и добродушно. А малката осемгодишна Дороти (викаха и Доли) бе умалено копие на майка си. Всички бяха много силно привързани един към друг. Не съм виждал такова щастливо семейство нито преди, нито след това. Джери притежаваше собствен кабриолет и два коня, за които се грижеше и караше сам. Другият му кон беше високо бяло животно с доста едър кокал на име Капитан. Вече беше стар, но на младини трябва да е бил прекрасен. Все още имаше навика красиво да извива шията си и гордо да изправя глава. Всъщност това бе едно чистокръвно, възпитано и благородно животно до мозъка на костите си. Каза ми, че като млад е участвувал в Кримската война. Бил собственост на един кавалерийски офицер, който винаги яздел начело на полка. Но за това ще ви разкажа по-късно.

На другата сутрин, след като ме измиха и разчесаха добре, Поли и Доли дойдоха в двора, за да се опознаем. Хари помагаше на баща си от ранни зори, но вече ме беше определил като „голяма работа“. Поли ми донесе резен ябълка, а Доли комат хляб и двете се държаха с мен така, сякаш отново бях Черния красавец от младини. Изпитвах огромно удоволствие от това, че отново ме глезят и ми говорят нежно и направих всичко възможно, за да им покажа, че и аз желая приятелството им. Поли смяташе, че съм много красив и ако не бяха пострадалите ми колене, дори прекалено изискан за кабриолет.

— Разбира се, никой не може да каже чия е вината за нараняването му — рече Джери, — и след като не знам, аз съм готов да застана на негова страна, защото досега не съм яздил кон с по-твърда и сигурна стъпка. Какво ще кажеш да го наречем Джак, а Поли? На името на предишния ни кон.

— Съгласна съм — отвърна тя. — Обичам хубавото име да не се губи.

Капитан излезе с кабриолета и работи цяла сутрин. След училище Хари дойде да ме нахрани и напои. Следобед впрегнаха в кабриолета мен. Джери така внимателно провери дали хамута и юздата са ми удобни, че сякаш самият Джон Манли се бе върнал при мен. Когато отпусна и подопашния ремък с една-две дупки, всичко легна чудесно на мястото си. Нямаше къса юзда, нямаше юздечка — истински благодат!

Минахме по страничната уличка и излязохме на голямата пиаца, където Джери беше извикал „Добър вечер!“. От едната страна на широката улица имаше високи къщи с прекрасни витрини на магазините отдолу, а от другата стара църква с двор, заобиколен от желязна ограда. Покрай железните перила се бяха наредили няколко файтона в очакване на клиенти. По земята имаше разхвърляна слама. Някои от мъжете стояха на групички, други седяха на каприте и четяха вестници. Един-двама хранеха конете си със сено или ги пояха. Ние спряхме зад последния кабриолет. Двама-трима кочияши дойдоха да ме огледат и да си кажат мнението.

— Идеален е за погребения — рече един.

— Прекалено е красив — мъдро поклати глава втори. — Още тия дни ще му откриеш някой недостатък, инак да не се казвам Джоунс.

— Е — сговорчиво въздъхва Джери, — предполагам, няма нужда да търся недостатъка, докато сам не се покаже. Няма да се натъжавам от сега, я!

Появи се широколик мъж в огромно сиво палто, с огромна сива пелерина, огромни бели копчета, сива шапка и синьо вълнено шалче, завързано свободно около врата. Косата му също беше сива, но човекът имаше вид на веселяк и всички му направиха път. Той ме огледа толкова внимателно, сякаш се канеше да ме купува, след което се изправи с пъшкане и рече:

— Това е кон точно за теб, Джери. Не знам колко си дал за него, но колкото и да е струва си!

Така бях приет на пиацата.

Мъжът се казваше Грант, но му викаха Сивия Грант или шефа. Той беше работил на тази пиаца най-дълго от всички и смяташе за свое задължение да урежда споровете и да прекратява разприте. По характер беше весел и разумен, но разгневеше ли се, когато беше попрепил, никой нямаше желание да се приближава до него, защото юмрукът му беше много тежък.

Първата седмица работата с кабриолета ми се видя много трудна. Не бях свикнал с Лондон и шумът, бързането, тълпите от коне, каруци и карети, сред които трябваше да си пробивам път, ме изтощаваха. Скоро обаче установих, че мога да имам пълно доверие в господаря си, след което се успокоих и свикнах.

Джери беше най-добрият кочияш, когото някога съм познавал. Но което беше по-важно, той мислеше за коня си точно толкова, колкото и за себе си. Бързо разбра, че имам желание да работя и да дам всичко, на което съм способен, затова никога не ме удряше с камшик. Случваше се само леко да прекара края му по гърба ми, когато искаше да продължа. Дори тогава отгатвах какво трябва да правя само по начина, по който хващаше поводите. В крайна сметка камшикът му много по-често стърчеше отстрани на капрата, отколкото в ръката.

Не мина много време и разбирателството между мен и господаря ми достигна до съвършенство. И в конюшнята правеха всичко, за да ми бъде удобно. Боксовете бяха от по-старият вид, с наклонен под, но на задната им страна имаше по две подвижни дъски, така че нощем и когато почивахме, Джери сваляше оглавниците ни и повдигаше дъските, за да можем да се обръщаме и да заставаме на която страна ни е удобно.

Джери ни държеше много чисти и се стараеше да ни набави най-разнообразна храна. И винаги в изобилие. Не само това — водата, която пиехме, бе винаги много прясна и чиста, и стоеше край нас ден и нощ, освен, разбира се, когато бяхме изпотени. Някои хора твърдят, че конете не бивало да пият колкото си искат вода, но аз съм убеден, че ако ни е позволено да пием винаги, когато пожелаем, ние не прекаляваме и се чувствуваме далеч по-добре, отколкото ако погълнем половин кофа наведнъж, след като сме прежаднели и капнали. Някои кочияши отиват да си пият бирата в къщи и ние трябва да ядем с часове само сухо сено и овес, без капчица вода. После естествено пием много наведнъж, от което страда дишането ни, а понякога се увреждат и стомасите. Най-хубавото нещо бяха неделните почивки. Цялата седмица работехме толкова напрегнато, че ако не беше този ден, струва ми се, нямаше да издържим. Можехме и да се видим, и да поприказваме. В един такъв ден научих историята на моя събрат.

Глава тридесет и четвъртаСтарият боен кон

Капитан бил обязден и обучен за боен кон. Първият му собственик бил кавалерийски офицер, който тръгнал да участвува в Кримската война. Капитан каза, че обучението с други коне било много приятно. Препускали заедно, обръщали се вкупом наляво или надясно, спирали по команда или се втурвали с пълна скорост при звука на тръбата и офицерския сигнал. Като млад Капитан бил със стоманеносив цвят и на петна. Смятали го за много красив. Господарят му, млад и неустрашим благородник, бил много привързан към него и от самото начало го обсипвал с грижи и добрина. И така, Капитан възприемал живота на бойния кон за много приятен, но когато дошло време да го прехвърлят в чужбина с един огромен кораб, той променил мнението си.

— Беше ужасно — продължи той. — Ние, естествено, не можехме сами да се качим на кораба, затова ни завързаха със здрави ремъци, повдигнаха ни и въпреки че се съпротивлявахме, залюляха ни във въздуха над водата и ни стовариха на палубата на огромния параход. Там ни прибраха в малки тесни отделения, откъдето дълго време не можехме да виждаме небето или да се разтъпчем. Понякога, когато имаше вълнение, параходът силно се клатеше, а ние се блъскахме насам-натам и се чувствувахме ужасно. Най-после обаче всичко свърши. Повдигнаха ни и ни залюляха отново във въздуха, докато ни стоварят на сушата. Бяхме безкрайно щастливи, пръхтяхме и цвилехме от възторг, че отново усещаме твърда земя под краката си.

Скоро разбрахме, че страната, в която сме дошли, се различава от нашата и че освен битките, трябва да понасяме и много други несгоди. И все пак повечето от мъжете бяха така силно привързани към конете си, че правеха всичко възможно да облекчат живота им, въпреки снеговете, влагата и безбройните неудобства.

— Ами самите битки? — попитах аз. — Не бяха ли те най-лошото?

— Как да ти кажа… — Ние обичахме да чуваме зовящия тръбен зов, с нетърпение се впускахме в бой. Е, понякога се налагаше с часове да чакаме неподвижно, докато чуем командата. Затова пък след туй се втурвахме напред с такава радост и настървение, сякаш не съществуваха снаряди, щикове и куршуми. Струва ми се, че докато чувствувахме ездачите си здраво върху седлото с ръка върху юздата, нито един не се боеше — дори когато ужасните шрапнели се завъртаха във въздуха и се пръскаха на хиляди парчета.

Аз участвувах в много бойни действия заедно с благородния ми господар, без да ни ранят нито веднъж. Макар да виждах коне, простреляни с куршуми, пронизани с щикове и разсечени с ужасни ятагани, макар да ги оставяхме мъртви на полето да умрат мъчително от раните си, нито веднъж не се побоях за себе си. Бодрият глас, с който господарят ми окуражаваше хората си, ме караше да се чувствувам безсмъртен. Така му се доверявах, че бях готов да се втурна дори и срещу дулото на оръдието. Видях посечени смели мъже, мнозина падаха смъртоносно ранени от седлата. Чувал съм викове и стенания на умиращи, препускал съм върху земя, хлъзгава от кръв, заобикалял съм ранени мъже и животни, за да не ги прегазя, до ужасния ден, в които изпитах страх. Този ден няма да забравя, докато съм жив.

Тук старият Капитан замълча, за да си поеме дъх. После продължи:

— Това стана една есенна сутрин. Както обикновено, проверката беше свършила час преди разсъмване и ние бяхме в пълна бойна готовност — независимо дали щяхме да се бием или не. Мъжете стояха край конете си в очакване на заповеди. Колкото повече се развиделяваше, толкова по-ясно ставаше, че сред командния състав цари вълнение. И още преди настъпването на деня, чухме оръдейните изстрели на неприятеля.

После долетя офицер на кон и заповяда на всички да се мятат на седлата. Миг и заповедта беше изпълнена. Конете чакаха докосването на юздата или натиска на шпорите. Всички бяхме възбудени и нетърпеливи, но въпреки това бяхте така добре обучени, че само дъвчехме мундщуците и от време на време неспокойно мятахме глави, инак не помръдвахме.

С моя мил господар бяхме начело на строя и докато всички стояха напрегнати и неподвижни, той хвана едно непокорно развито кичурче от гривата ми и го приглади. После ме потупа по шията и каза: „Днес ще имаме тежък ден, Беярд, момчето ми, но ще изпълним дълга си, както винаги“!

Тази сутрин той гали шията ми много повече от обикновено. Галеше ме бавно и непрестанно, някак замислен. Обичах допира на ръката му, затова гордо и щастливо изпъчих гърди, но стоях неподвижно, защото го познавах и разбирах кога иска да кротувам и кога да лудувам.

Не мога да разкажа всичко, което се случи през този ден, но ще ти опиша последната атака. Битката се състоя в една долина точно пред оръдията на противника. Междувременно бях свикнал с грохота на тежките оръдия, пукота на пушките и пищенето на куршумите, но никога дотогава не бях излизал срещу такъв силен огън. Отляво, отдясно и отпред стреляха, а отгоре ни се изсипваха снаряди. Много смели мъже бяха убити, много коне паднаха, събаряйки ездачите си от седлата. Други пък, останали без ездачи, излизаха обезумели от строя и ужасени, че са сами, без направляваща ръка, се връщаха и притискаха до старите си другари, за да атакуват заедно с тях.

Колкото и да бе страховито, никой не спря, никой не се отказа. Всеки изминал миг редиците ни оредяваха, но паднеше ли някой, ние се приближавахме един към друг, за да сгъстим строя. И вместо да се разколебаем или забавим ход, колкото повече наближавахме оръдията, толкова по-вихрено галопирахме, обвити с бял дим, през който проблясваха огнени езици…

Моят господар, моят скъп господар, окуражаваше другарите си, вдигнал високо дясна ръка. Но един снаряд профуча край главата ми и го удари. Усетих как се олюля, макар да не извика. Опитах се да намаля ход, но сабята падна от десницата му, лявата ръка отпусна поводите и като политна назад от седлото, той падна на земята. Останалите ездачи летяха покрай нас, повлякоха ме във вихъра си и аз се отдалечих от мястото, където бе паднал господарят ми.

Исках да бъда край него и да не го оставям под галопиращите конски копита, но всичките ми опити бяха напразни. Без господар и приятел, аз се почувствувах сам в тази огромна касапница. Страхът ме завладя и аз се разтреперих така, както никога не бях треперил. И подобно на другите коне се опитах да вляза в строя, за да галопирам с тях. Сабите на войниците обаче ме отблъскваха. В този миг един боец, чийто кон бе убит, ме хвана за юздата и се метна отгоре ми. И с този нов господар аз отново се впуснах напред. Нашата неустрашима рота обаче беше жестоко пометена и онези, които останаха живи след страховития бой за оръдията, се върнаха обратно. Някои от конете бяха толкова тежко ранени, че почти не можеха да се помръднат от загуба на кръв, други благородни същества опитваха да се влачат на три крака, а трети, с усилие се изправиха на предните си крака, тъй като задните им бяха простреляни. Стенанията им бяха сърцераздирателни, а умолителните погледи в очите им, обърнати към онези, които ги подминаваха и оставяха на произвола на съдбата, няма да забравя никога. След битката донесоха ранените войници, а мъртвите погребаха.

— А какво стана с ранените коне? — попитах. — Да умрат ли ги оставиха?

— Не. Ветеринарните лекари обикаляха бойното поле с пистолетите си и ги застрелваха. Някои, които бяха по-леко ранени, прибираха и лекуваха, но по-голяма част от тези благородни, усърдни създания, излезли на бой тази сутрин, никога не се завърнаха! На четири коня се завърна един.

Повече не видях любимия си господар. Предполагам, че когато е паднал от седлото, е бил вече мъртъв. Никога не съм обичал друг господар така, както обичах него. Участвувах в още много битки, но бях ранен само веднъж, и то леко. И тъй, когато войната свърши, аз се върнах в Англия така силен и здрав, както я бях напуснал.

— Чувал съм хората да говорят, че войната била много хубаво нещо — промълвих.

— Ах! — въздъхна той. — Това значи, че никога не са я виждали. Вярно, много е хубаво, но когато няма неприятел, когато всичко е само тренировка, парад или учебен бой. Да, тогава наистина е много хубаво. Но когато хиляди добри и смели мъже и животни са убити или осакатени завинаги, нещата изглеждат доста по-различно.

— Знаеш ли за какво се биха?

— Не — отвърна Капитана. — Това надхвърля възможностите на един кон. Но неприятелите ни сигурно са били лоши, щом е трябвало да изминем толкова път по море за да се бием с тях.

Глава тридесет и петаДжери Баркър

За пръв път срещах такъв добър човек като новия ми господар. Той беше мил, приветлив и държеше на справедливостта точно толкова, колкото и Джон Манли. По нрав пък бе тъй сговорчив и весел, че малцина успяват да се скарат с него. Обичаше да си измисля песнички и сам да си ги пее. Едно от любимите му стихчета бе следното:

Семейството му наистина живееше задружно. Хари разбираше от работата в конюшнята далеч по-добре, отколкото се полагаше за възрастта му, и винаги се стремеше да направи всичко, което бе по силите му. Поли и Доли пък идваха сутрин да помагат за кабриолета изчеткваха и изтупваха възглавниците, измиваха стъклата. В това време Джери ни издокарваше в двора, а Хари се грижеше за амуницията. Всички непрекъснато се смееха и закачаха, което повишаваше и нашето настроение. Затова с Капитан бяхме много по-работоспособни, отколкото ако слушахме кавги и грубости. Ставаха рано сутрин, защото Джери казваше:

Той не можеше да понася неразумното размотаване и пилеене на време. И нищо не го дразнеше така, както хората, които винаги закъсняваха и искаха коня да бърза за сметка на ленивостта им.

Един ден от кръчмата близо до пиацата излязоха двама разпуснати младежи и извикаха на Джери.

— Хей, кочияша! Слушай внимателно! Доста сме закъснели. Пусни малко повечко пара и ни закарай до гара „Виктория“ за влака в един часа. Ще получиш един шилинг отгоре!

— Ще ви закарам с нормална скорост, господа. Шилингите не могат да платят такова бързане.

Хари беше спрял кабриолета си до нашия. Той бързо отвори вратата и рече:

— Аз съм вашият човек, господа. Качете се на моя кабриолет и конят ми ще ви закара навреме. — А докато затваряше вратата намигна към Джери и додаде: — Ще наруши принципите си, ако се позабърза малко. — После шибна измъчения кон и се понесе по улицата.

Джери ме потупа по шията.

— Не, Джак, тая работа не се плаща с един шилинг, нали момчето ми?

Въпреки че Джери решително отказваше да кара бързо, за да угоди на неразумните клиенти, той винаги поддържаше бодър, равномерен ход и казваше, че няма нищо против „да пусне малко пара“, стига да знае, че си заслужава.

Добре си спомням как една сутрин чакахме клиенти на пиацата и покрай нас мина млад човек, понесъл тежък куфар. Подхлъзна се на парче портокалова кора, захвърлено върху тротоара и тежко падна. Джери пръв изтича и му помогна да стане. Младият човек изглеждаше силно зашеметен и когато го отведоха да поседне в близкия магазин, от начина, по който се движеше, личеше, че много го боли. Джери, разбира се, се върна на пиацата, но след десетина минути един от продавачите го извика и ние спряхме до тротоара.

— Можете ли да ме закарате до Югоизточната гара? — попита младежът. — Боя се, че заради това проклето падане изгубих много време, но в никакъв случай не бива да изпускам влака в дванайсет. Ще ви бъда много благодарен, ако успеете да ме закарате навреме и с удоволствие ще ви платя повече.

— Ще направя всичко, каквото мога с готовност — отговори Джери, — стига да смятате, че сте достатъчно добре, сър.

Младежът изглеждаше зле и беше ужасно пребледнял.

— Трябва да стигна на всяка цена — развълнувано каза той. — Моля ви, отворете вратата и да не губим повече време.

В следващия миг Джери беше на капрата, бодро ми подсвиркваше и подръпваше поводите, а на мен ми бе съвсем ясно какво трябва да правя.

— Хайде, Джак, моето момче, покажи какво можем, когато знаем, че има смисъл!

Денем улиците са задръстени от превозни средства и движението из града е много трудно, но ние направихме каквото можахме. А когато добрият кочияш и добрият кон, които се разбират помежду си, мислят едно и също, те могат да направят чудеса. Устата ми бе много чувствителна — можех да бъда управляван и с най-лекото докосване на юздата, а това бе безценно качество за лондонските улици, гъмжащи от файтони, кабриолети, дилижанси, каруци, талиги и големи фургони, които кретаха със скоростта на пешеходец. Някои вървяха наляво, други надясно, някои се движеха бавно, други искаха да ги задминат; автобусите спираха на всеки няколко минути, за да качват пътници, с което принуждаваха коня зад тях да спре или да ги задмине и да застане отпред. Тъкмо се опиташ да задминеш и се втурваш в тясната пролука, и отново се връщаш зад дилижанса. Току ти се стори, че се е отворила възможност за изпреварване и най-сетне успяваш да се провреш, а разстоянието между колелата е толкова малко — само няколко сантиметра и ще се остържат едно о друго. Както и да е, известно време се носиш напред, но скоро се озоваваш в дълга редица от каруци и файтони, които едва се влачат. Или пък попадаш в обичайните задръствания и трябва да чакаш дълго, докато колата пред теб завие в пресечката или се намеси полицай. Трябва да си готов да използуваш всяка възможност — открие ли се свободно пространство, втурваш се напред, като мълниеносно преценяваш имаш ли място и време, за да не се заклещят и счупят колелата, гледаш и внимаваш за теглича на съседното возило да не се забие в гърдите или рамото ти. За всичко трябва да си нащрек. Искаш ли да се придвижваш бързо из Лондон през деня, трябва да имаш голям опит.

Ние с Джери бяхме свикнали с тези маневри — само да решехме, никой не можеше по-добре от нас да се промъква из улиците. Аз бях бърз и смел и напълно се доверявах на кочияша си. Джери беше бърз, но в същото време — търпелив и можеше да ми се довери, да разчита на мен, а това също беше от изключително значение. Той много рядко използуваше камшика. Само по гласа му и цъкането с език познавах дали иска да ускоря ход; а с юздата ми подсказваше в коя посока да тръгна, така че до камшик не се стигаше. Но да се върна към историята с младия мъж.

Улиците бяха много претъпкани в този ден, но ние се придвижвахме сравнително бързо, докато стигнахме в началото на улица „Чипсайд“, където за две-три минути се получи задръстване. Младежът подаде глава и разтревожено каза: „Май по-добре да сляза и да вървя пеша. И да тръгнем веднага, пак няма да стигна навреме.“

— Ще направя всичко възможно, сър — отвърна Джери. — Мисля, че ще успеем. Това задръстване не може да продължава още дълго, а багажът ви е твърде тежък, за да го носите, сър.

Точно тогава каруцата пред нас се раздвижи и този път имахме късмет. Насам-натам, оттук-оттам, аз правех всичко, на което е способен един кон. За щастие бързо преминахме и през Лондонския мост, защото цялата върволица от файтони и кабриолети очевидно гонеше същия влак. Във всеки случай долетяхме пред гарата с още много като нас, точно когато големият часовник показваше дванайсет без осем минути.

— Слава богу, пристигнахме навреме! — каза младежът. — Благодаря, приятелю, на теб и на чудесния ти кон! Спестихте ми повече, отколкото може да се купи с пари. Вземи тази половин крона от мене.

— Не, сър, не, благодаря ви. Радвам се, че успяхме, но не се бавете повече. Звънецът се чува. Хей, носач! Вземи багажа на този господин — за дувърския влак в дванайсет часа! — И без да чака повече, Джери изви обратно, направи място на другите кабриолети, които пристигат в последната минута и спря край тротоара, докато премине суетнята.

— Толкова съм доволен! — каза той. — Толкова съм доволен! Горкият младеж! Странно за какво беше толкова притеснен?

Когато не се движехме, Джери често си говореше сам достатъчно високо, за да го чувам.

Върнахме се на пиацата и по негов адрес започнаха големи смехове и подигравки. Карал бил бързо, за да вземе нещо отгоре, което противоречало на принципите му. Всички искаха да разберат колко е спечелил.

— Много повече от обикновено — отвърна той и кимна лукаво. — Онова, което получих, ще ми осигури спокойствие поне за няколко дни.

— Дрън-дрън! — рече един.

— Мошеник! — обади се втори. — Седнал нас да поучава, а сам той ги върши едни…

— Слушайте, приятелчета — каза Джери, — човекът ми предложи половин крона като възнаграждение, но аз не я взех. За мен бе достатъчна награда да видя колко беше щастлив, че не изпусна влака. А ако от време на време на нас с Джак ни се прииска да потичаме по-бързичко, това си е лично наша работа и не ви засяга.

— Хм — обади се Лари, — ти никога няма да забогатееш.

— Сигурно си прав — отвърна Джери, — но надали ще стана по-нещастен от това. Много пъти съм слушал десетте божи заповеди, но не съм забелязал в някоя от тях да се казва „… и ще бъдеш богат“. А в Новия завет има толкова любопитни истории за богати хора, че бих се чувствувал доста неловко, ако става един от тях.

— Стига изобщо някога да забогатееш — обади се шефът, като гледаше през рамо над покрива на кабриолета си — ти напълно ще си го заслужил, Джери, и твоето богатство няма да ти донесе проклятие. А ти, Лари, ще си умреш беден, защото харчиш твърде много пари за камшици.

— Добре де — отвърна Лари, — какво да правя, като конят ми отказва да се помръдне без камшик?

— Ти изобщо не си правиш труда да провериш дали ще върви без него. Камшикът е все в ръката ти и ако това не уморява теб, то изтощава коня. Сам знаеш, че непрекъснато сменяш конете си. А защо? Защото за миг не ги оставяш на мира и не им казваш добра дума.

— Просто нямам късмет — каза Лари. — Там е работата.

— Няма и да имаш! — рече шефът. — Късметът е много взискателен към този, при когото отива, и най-вече предпочита хора със здрав разум и добро сърце. Поне моят опит на това ме е научил.

Шефът се зачете отново във вестника си, а останалите се разотидоха при кабриолетите си.

Глава тридесет и шестаНеделен превоз

Една сутрин Джери тъкмо ме бе нагласил между тегличите и закопчаваше ремъците, когато в двора влезе един господин.

— Добро утро, мистър Баркър — каза той. — Бих искал да се уговоря с вас да водите мисис Бригс на църква всяка неделя сутрин. Напоследък посещаваме Новата църква, а тя е твърде далеч и мисис Бригс не може да ходи дотам пеша.

— Благодаря ви, сър — отвърна Джери, — но моето разрешително е само за шест дни, така че не мога да взимам пари в неделя. Няма да е честно.

— О! — възкликна другият. — Не знаех, че разрешителното ви е за шест дни, но, разбира се, това лесно може да се промени. Ще се погрижа и за доброто ви заплащане. Работата е там, че мисис Бригс предпочита точно вие да я возите.

— С радост бих услужил на госпожата, сър, но навремето имах разрешително за седем дни и работата бе прекалено много и за мен, и за коня ми. Година след година, ту насам, ту натам, без нито един ден почивка, без нито една неделя, в която да видя жената и децата, или да отида на църква, както бях свикнал да правя преди да се захвана с тази работа. Затова през последните пет години работя с разрешително за шест дни и смятам, че е по-добре във всяко едно отношение.

— О, разбира се, всеки човек трябва да почива или да има възможност да ходи на църква, но аз си мислех, че няма да ми откажете за толкова кратко разстояние, и то само веднъж на ден. Следобедите и вечерите ще ви бъдат свободни, а ние, както знаете, сме много добри клиенти.

— Да, сър, така е, и аз съм ви благодарен за всичко, затова винаги с радост и гордост бих услужил на вас и госпожата. Но от неделите си не мога да се откажа, сър, не, наистина не мога. Чел съм, че бог създал човека, а после конете и всички други животни. Щом го направил, определил един ден за почивка и им заповядал всички да почиват един ден от седмицата. Според мен, сър, той сигурно е знаел кое е добро за тях, а аз с положителност знам кое е добро за мен. Сега, след като си почивам един ден, се чувствувам по-силен и по-здрав. Конете също са бодри и не се изтощават така бързо. Всички кочияши, които работят по шест дни, са на това мнение, а да не говорим, че сега имам повече спестени пари в банката, отколкото когато и да било преди. Що се отнася до жената и децата — боже опази! Не биха се съгласили да работя седем дни за нищо на света!

— Е, тогава няма да настоявам мистър Баркър, ще попитам на друго място — каза господинът и си тръгна.

— Няма как, момчето ми, трябва да си запазим неделите — обърна се Джери към мен. — Поли! — извика той. — Поли, ела тук!

Тя беше при нас след минута.

— Какво има, Джери?

— Виж, мила, мистър Бригс иска да карам мисис Бригс на църква всяка неделя. Казвам му, че разрешителното ми е за шест дни, а той ми вика: „Извади си разрешително за седем дни, а аз ще се погрижа да си получиш своето.“ Знаеш, Поли, че те са много добри клиенти. Мисис Бригс често пазарува с часове или ходи на гости, но си плаща честно и щедро като истинска дама. Няма подбиване на цената, няма от три часа да прави два и половина, както правят някои. Да не говорим колко почтено е за конете, вместо да препускат към гарата, за да могат закъснелите ленивци да хващат влаковете си. Не изпълня ли обаче това нейно желание, много вероятно да ги изгубим като клиенти. Ти какво ще кажеш, женичке?

— Ще кажа това, Джери — отвърна тя, като говореше много бавно, — че дори мисис Бригс да ти дава по една златна лира всяка неделя, за нищо на света не бих искала отново да работиш по седем дни. Знаем какво значи да нямаш недели, а сега знаем и какво значи те да бъдат само наши. Слава богу, печелиш достатъчно добре, за да живеем, макар понякога да ни е трудно да плащаме за сеното и овеса, за разрешителното и наема. Но скоро Хари също ще започне да припечелва, а аз предпочитам да живея по-мизерно, но никога да не се връщат онези ужасни времена, когато не можеше да отделиш и минутна за децата си, когато не можехме да отидем на църква заедно или да прекараме един щастлив спокоен ден. Боже опази, тези времена никога да не се връщат! Това казвам аз, Джери.

— Същото рекох и аз на мистър Бригс, скъпа, и смятам да удържа на думата си. Затова не се разстройвай, Поли! — Тя вече плачеше. — И два пъти повече да печелех, за нищо на света не бих се върнал на старото положение, така че всичко е наред, женичке. Сега искам да се развеселиш, а аз трябва да отивам на пиацата.

Изминаха три седмици от този разговор, а поръчки от мисис Бригс нямаше, което означаваше, че трябваше да разчитаме само на пиацата. Джери го изживяваше доста тежко, защото там работата бе далеч по-неприятна както за коня, така и за човека. Поли обаче винаги го ободряваше с думите: „Нищо, татенце, нищо“ и добавяше:

Скоро на пиацата се разчу, че Джери е изгубил най-добрия си клиент, разчу се и причината. Повечето от мъжете го обявиха за глупак, но двама-трима взеха неговата страна.

— Ако работниците не държат на неделите си, скоро и тях няма да им оставят. А на неделя имат право и хората, и животните. По божи закон всеки има един ден почивка, а и според английските закони е така. Аз смятам, че трябва да пазим правата, които ни дават законите и да ги съхраним за децата си.

— Хубаво говорите вие, вярващите — рече Лари, — но аз винаги предпочитам да изкарам по някой шилинг, когато мога. Освен това не вярвам на религията, защото не виждам вашите религиозни хора да са по-добри от останалите.

— Ако не са по-добри — намеси се Джери, — това значи, че не са искрено религиозни. По същата логика можеш да кажеш, че законите в нашата държава не са добри, защото някои хора ги нарушават. Ако човек дава воля на гнева си, говори лошо за съседа си и не си плаща дълговете, той не е религиозен. Изобщо не ме интересува колко често ходи на църква. Но ако някои хора са подли и нечестни, това не прави религията по-неистинска. Истинската религия е най-доброто и най-вярното нещо на света и единственото, което може да направи човек щастлив, а света по-добър.

— Ако религията беше толкова добра — обади се Джоунс, — твоите религиозни хора нямаше да ни карат да работим в неделя. А ти знаеш, че много от тях го правят. Ако питате мен, религията не е нищо друго, освен измама. Че нали ако ги нямаше богомолците и тия, дето ходят на църква, едва ли някой от нас щеше изобщо да излиза в неделя. Но те имат своите привилегии, както ги наричат, а аз нямам. Затова очаквам някой от тях да отговаря за душата ми, ако аз самият не успея да я спася.

Няколко мъже изръкопляскаха на тези думи, но Джери рече:

— Това може и да звучи добре, но не е вярно. Всеки човек трябва да се грижи за собствената си душа. Не можеш да я оставиш пред чуждата врата като подхвърлено дете и да очакваш друг да се грижи за нея. Нима не разбирате, че ако винаги седите на каприте си в очакване на клиенти, хората ще си кажат: „Ако ние не го вземем, някой друг ще го стори. Очевидно той няма нужда от никаква неделя.“ Ала те не проникват до същината на проблема, иначе щяха да разберат, че ако не идват за кабриолет, нашето стоене тук става безсмислено. Но хората не обичат да се задълбочават. Така им е по-удобно. Ако обаче вие, които работите в неделя, не се борите за своя почивен ден, никой друг няма да ви го даде.

— А какво ще стане тогава с всички добри хора, които няма да могат да стигнат до любимите си проповедници в неделя? — попита Лари.

— Не съм аз този, който решава какво да правят другите — отвърна Джери. — Но ако не могат да отидат надалеч, ще отидат по-наблизо, а ако вали, ще си сложат мушамите, както правят през седмицата. И изобщо справедливото дело винаги може да бъде извършено. Не е ли справедливо — значи може да се мине и без него. Тъй че добрият човек все ще намери начин — това важи както за нас, кочияшите, така и за неделните ни клиенти.

Глава тридесет и седмаЗлатното правило

Две-три седмици след това се прибирахме в двора привечер. Поли дотича през улицата с фенера. Тя винаги го носеше, ако не валеше много силно.

— Всичко се уреди, Джери. Мисис Бригс изпрати слугата си днес следобед иска утре в единайсет да минеш да я вземеш. Аз му рекох: „Ще дойде, разбира се, но ние предполагахме, че вече е наела някой друг.“ А той ми вика: „Господарят наистина беше ядосан, дето мистър Баркър отказал да идва в неделя. Опита с други кабриолети, но на всички им намираше недостатъци. Някои карат твърде бързо, други твърде бавно, а господарката казва, че нито един кабриолет не бил така хубав и чист като вашия, та за друг кабриолет не ще и да чуе.“

Поли едва си поемаше дъх, а Джери избухна във весел смях:

— „Ще дойде правдата сама, когато не я чакаш ти.“ Както обикновено, ти беше права, скъпа. Тичай да ми стоплиш вечерята, а аз ей сегинка ще разпрегна Джак и ще му дам храница и водица — да е доволен.

Мисис Бригс поръчваше кабриолета толкова често, колкото и преди, но никога в неделя.

И все пак веднъж ни се наложи да работим в неделя. Ето как се случи това. Всички се бяхме прибрали в събота вечерта много изморени, но и щастливи, че на следващия ден ни очаква почивка. Нещата обаче се оказаха по-различни.

В неделя сутринта Джери ме миеше на двора, когато Поли се приближи с вид на човек, който има да съобщи нещо важно.

— Какво има? — попита той.

— Знаеш ли, скъпи, клетата Дайна Браун току-що получи писмо, в което пише, че майка й е тежко болна и че ако иска да я завари жива, трябва да тръгне веднага. Къщата на майка й е на десет мили извън града. Дори да вземе влака, пак трябва да върви четири мили пеша. Каквато е слаба и бебето й е само на четири седмици, това е невъзможно. Пита дали ще я закараш с кабриолета и обещава да ти плати добре, щом намери пари.

— Добре, добре, лесна работа. Парите не са важни, ами ще си загубим неделята. Конете са изморени, аз също. Там е цялата работа, я…

— Не е така, защото става дума за половин неделя, а пък знаеш, че трябва да помагаме на другите така, както бихме искали и те да ни помагат. А аз знам много добре какво бих искала, ако моята майка умираше.

— Я, Поли, ти си била цял проповедник! Е, щом чух неделната проповед, можеш да отидеш и да кажеш на Дайна, че тръгваме в десет. Но почакай, мини през месаря Брендън, предай му моите поздрави и го попитай дали ще ми услужи с леката си двуколка. Знам, че никога не я използува в неделя, а за коня ще бъде истинско облекчение.

Поли скоро се върна — месарят с радост се съгласил да му даде двуколката си.

— Е добре — каза Джери, — завий ми малко хляб и сирене, а аз ще се опитам да се върна колкото може по-рано следобед.

— Аз пък ще приготвя баницата с месо по-рано, вместо за вечеря — заяви Поли.

Джери започна да се подготвя за път, като през цялото време тананикаше любимата си песничка „Поли, жената без грешка“.

За пътуването избраха мен и в десет часа потеглихме с леката висока двуколка, която се теглеше толкова лесно, че след тежкия кабриолет не я усещах.

Беше чуден майски ден и щом излязохме от града, чистият въздух, ароматът на зелена трева и меките междуселски пътища ми подействуваха така приятно, както някога. Скоро се почувствувах бодър и свеж.

Семейството на Дайна живееше в малка ферма, до която се стигаше по зелена алея, а в близост имаше хубава ливада с няколко чудесни сенчести дървета. На ливадата пасяха две крави. Млад човек покани Джери да вкара двуколката на ливадата и му предложи да ме завърже в обора. Извини се, че не може да ни предостави по-добри конюшни.

— Ако кравите ви нямат нищо против — отвърна Джери, — конят ми ще бъде най-доволен да прекара час-два на вашата хубава ливада. Кротък е, а удоволствието, което ще изпита, с нищо не може да се сравни.

— Разбира се, — съгласи се младият човек. — За добрината, която сторихте на сестра ми, с радост ще ви предложим всичко, каквото имаме. След около час ще обядваме и се надявам, че ще дойдете, макар покрай болестта на мама в къщата да няма много настроение.

Джери сърдечно му благодари, като добави, че си носи обяд и че нищо няма да му достави по-голямо удоволствие от една разходка из ливадата.

Когато ме разпрегнаха, не знаех какво да направя по-напред. Да паса ли, по гръб ли да се търкалям, да легна да си почина или да препусна из ливадата ей така, само за да усетя вкуса на свободата. Затова направих всичко поред. Джери изглеждаше не по-малко щастлив от мен. Той поседя под сенчестото дърво край синора и послуша птичките. После си попя и почете от малката библия, нали винаги я носеше и толкова много обичаше. По-късно се разходи покрай поточето, набра цветя и глог и завърза букета с бръшлян. Сетне ме нахрани добре с овеса, който беше донесъл, но времето направо летеше — нали не бях излизал сред природата, откак оставих клетата Рижка в Ърлсхол.

Не бързахме на връщане и първите думи на Джери, още щом влязохме в двора, бяха:

— Знаеш ли, Поли, в крайна сметка аз така и не изгубих неделята си. Птичките пееха така чудно в листака. Джак пък полудува, като младо жребче.

А когато подаде букета на Доли, тя заподскача от радост.

Глава тридесет и осмаДоли и един истински джентълмен

Зимата подрани с много влага и студ. Седмици наред всеки ден валеше сняг, лапавица или дъжд, които отстъпваха мястото си единствено на острите, пронизващи ветрове и хапещия мраз. На конете никак не им беше лесно. Когато студът е сух, няколко дебели топли чула са достатъчни, за да не настинем, но завали ли, те бързо подгизват и стават ненужни. Някои кочияши имаха чудесни непромокаеми чулове, които бяха истинска мечта, но други бяха толкова бедни, че не можеха да предпазят нито себе си, нито конете и много страдаха през зимата. Ние, конете, поне работим половин ден, след което се прибираме в сухите си конюшни и почиваме, а те трябва да седят на каприте по цял ден и понякога да чакат компаниите до един-два часа през нощта. За нас, конете, е най-тежко, когато улиците са хлъзгави от сняг или поледица. Една миля такъв път с товар зад гърба и несигурна опора ни изтощава много повече от 4–5 мили, изминати по суха настилка. Всеки нерв и мускул от тялото ни е напрегнат, за да запазим равновесие, да не говорим за страха от падане — той е най-съсипващ. Когато пътищата станат наистина много опасни, нащърбват подковите ни и докато свикнем, доста се изнервяме.

При особено лошо време повечето кочияши се подслоняваха в близката кръчма и само един следеше за клиенти. По този начин често губеха клиентите си, а и, както казваше Джери, в кръчмата харчеха ли харчеха. Той самият никога не влизаше в „Изгряващото слънце“. Понякога сядаше в отсрещното кафене или пък си купуваше кафе и банички от стареца, който ги разнасяше на пиацата. Според него от уискито и бирата ти става по-студено — иска ли да му е топло, на кочияша му трябват сухи дрехи, хубава храна, бодро настроение и добра съпруга в къщи. Ако нямаше да се прибира, Поли винаги му приготвяше нещо за хапване, а понякога виждахме и малката Доли да наднича зад ъгъла — проверяваше дали татко е на пиацата. Щом го зърнеше, тя с пълна скорост хукваше обратно и скоро се връщаше с канче или кошничка: гореща супа или пудинг, приготвени от Поли. Просто да се чудиш как такова дребосъче успяваше безпрепятствено да пресече улицата, често задръстена от коне и файтони. Доли беше смело момиченце и за нея беше въпрос на чест да донесе обяда на татко. Доли беше всеобща любимка и нямаше човек, който не би я превел през улицата, ако Джери беше зает.

Един студен зимен ден Доли донесе на баща си канче с топла супа и стоя до него, докато той се нахрани. Джери едва бе започнал обяда си, когато се появи един забързан господин. Той вдигна чадъра си и моят господар докосна шапка в отговор, после подаде канчето на Доли и вече сваляше чула ми, когато господинът го спря: „Не, не, довършете супата си, приятелю. Нямам много време, но мога да почакам, докато свършите и помогнете на дъщеричката си да пресече улицата.“ Сетне седна в кабриолета. Джери сърдечно му благодари и се върна при Доли.

— Ето това се казва истински джентълмен, Доли, който отделя време да помисли и за бедния кочияш, и за малкото му момиченце.

Джери дояде супата си, преведе детето през улицата и чак тогава се отправихме за гара „Клапам Райз“. Същият човек ни нае още няколко пъти. Мисля, че проявяваше голяма слабост към кучетата и конете, защото колчем го закарвахме до дома му, две-три кучета радостно скачаха да го посрещнат. Понякога идваше при мен, потупваше ме и казваше с тих, приятен глас: „Този кон има добър господар и напълно го заслужава.“ Много рядко се случваше някой да забележи коня, работил за него. Жените наистина го правеха от време на време, но от мъжете само този господин и още двама-трима са ме потупвали и са ми казвали блага дума. Деветдесет и девет на сто от тях по-скоро биха се сетили да погалят парния локомотив на влака.

Този господин не беше млад и раменете му бяха поприведени, сякаш винаги бързаше. Имаше тънки, плътно стиснати устни, но усмивката му бе много приятна. Погледът му беше остър, а в брадичката и движението на главата имаше нещо, което те караше да мислиш, че вземе ли решение, той неотклонно преследва целта. Гласът му бе мек и ласкав, глас, комуто всеки кон би се доверил, макар и той да бе решителен като самия него.

Веднъж ни нае един друг господин. Спряхме пред някакъв магазин на улица Р., приятелят му влезе, а той остана да го чака пред вратата. Малко пред нас, от другата страна на улицата, пред един винен склад беше спряла каруца с два много хубави коня. Каруцаря го нямаше. Не знам колко време бяха стояли, но изглежда, по едно време конете решиха, че са чакали достатъчно и потеглиха. Бяха направили няколко крачки, когато коларят излезе тичешком и ги улови. Изглеждаше вбесен от факта, че са тръгнали сами и здравата ги нареди с камшика и поводите. Биеше ги дори по главите. Нашият господин видя всичко, бързо пресече улицата и каза решително:

— Ако не спрете веднага, ще ви дам под съд, че оставяте конете си без надзор и се отнасяте жестоко с тях.

Коларят, който очевидно беше пил, го обсипа с груби обиди, но престана да бие конете и като хвана поводите, се качи в каруцата. Междувременно нашият приятел спокойно извади тефтерче от джоба си и си отбеляза името и адреса на коларя, изписани върху каруцата.

— За какво ли ви е това? — изръмжа коларят, изплющя с камшика и потегли. Господинът само кимна с глава и мрачно се усмихна.

Когато се върна, спътникът на нашия приятел се приближи към него и през смях каза:

— Струва ми се, Райт, че си имаш достатъчно работа, та да се занимаваш с чуждите коне и слуги.

Другият помълча известно време с леко отметната назад глава и накрая каза:

— Знаеш ли защо този свят е толкова лош?

— Не — отвърна приятелят му.

— Тогава ще ти кажа. Защото хората мислят единствено за личната си работа и не си правят труда да защитят потиснатите или да изложат виновника на показ. Но аз винаги се намесвам, помагам с каквото мога и много хора са ми благодарни, че съм ги уведомявал как се държат с конете им.

— Добре би било, ако има повече хора като вас, сър — намеси се Джери, — защото този град наистина се нуждае от тях.

Продължихме пътуването си. Докато слизаше от кабриолета, нашият приятел каза:

— Аз съм убеден в следното: забележим ли жестокост или неправда и имаме ли възможност да им попречим, ала не го направим, то половината вина пада върху нас.

Глава тридесет и деветаДрипавия Сам

Трябва да призная, че за файтонджийски кон, живеех наистина много добре. Бях собственост на самия кочияш, така че той имаше интерес да се отнася внимателно с мен и да не ме преуморява дори да не беше такъв добър като Джери. Много коне обаче принадлежаха на богатите, които ги даваха под наем на файтонджиите срещу незначително заплащане. И тъй като конете не бяха техни, единствената мисъл на конниците беше как да изкарат повече пари от тях. Първо, за да платят на господаря и после, за да осигурят собственото си съществуване. Ето защо животът им беше за окайване. Аз, естествено, не разбирах много неща, но тези проблеми често се обсъждаха на пиацата и шефът, който беше голям добряк и обичаше конете, винаги се възмущаваше, ако някое от животните дойде пребито и измъчено.

Опърпаният окаян кочияш, известен с прякора Дрипавия Сам, доведе един ден коня си съвсем пребит от бой. Шефът се обади:

— И ти, и конят ти сте по-скоро за полицейския участък, отколкото за тази пиаца.

Човекът метна окъсаното покривало върху коня, обърна се с лице към шефа и отвърна с глас, в който звучеше пълно отчаяние:

— Ако ще намесваме полицията, то по-добре да вземат да се занимаят със собственика, който ни взима толкова скъпо, или пък с ниските тарифи, които са ни определили. Ако за кабриолета и двата коня трябва да плащам по осемнайсет шилинга дневно, това означава, че трябва да спечеля първо тях, преди да съм изкарал и пени за себе си. Според мен тази работа е от тежка по-тежка — да измъкваш по девет шилинга дневно от всеки кон, преди да си започнал да печелиш за прехраната си. Това е самата истина — ако конете не работят, ние трябва да гладуваме, а и аз, и децата ми вече знаем какво значи това. Имам шест деца, а само аз печеля. Стоя на пиацата по четиринайсет шестнайсет часа дневно и през последните десет-дванайсет години не съм почивал нито една неделя. Прави струва, Кожодера никога не дава почивни дни и ако аз не работя до изнемога, кой ще работи тогава, а? Имам нужда от топло палто и мушама, но при толкова гърла за хранене как да си ги позволя? Преди една седмица си заложих часовника и повече надали ще го видя.

Кочияшите го наобиколиха и закимаха с глави в знак на съгласие. Човекът продължи:

— Вие, които притежавате собствени коне и кабриолети или работите за добри господари, имате къде-къде по-добри възможности. Аз ги нямам. Не ни е позволено да взимаме повече от шест пенита на миля в радиуса от четири мили, нали? Та тази сутрин трябваше да измина цели шест мили само за три шилинга. На връщане изминах празен целия път насам и не успях да изкарам нищо. Дванайсет мили за коня и три шилинга за мен. После изкарах нещичко за три мили. Пътникът имаше доста куфари и сандъци и можех да взема по две пенита отгоре, ако ми ги беше оставил да ги подредя. Но нали знаете какво правят хората. Натрупват целия си багаж вътре и на капрата. Три тежки сандъка качих — това бяха шест пенита плюс един шилинг и шест пенита за път. Дотук осемнадесет мили за коня и шест шилинга за мен. Значи този кон трябва да изкара още три шилинга, а следобедният още девет, за да прибера в кесията си първото пени. Е, невинаги е толкова зле, но както сами знаете, караме и така. С други думи, истинска подигравка е да заявиш на някого, че не бива да преуморява коня си — когато животното е пребито от умора, нищо друго, освен камшика не може да накара краката му да се движат. И какво си виновен ти — та нали жената и децата са преди коня! За това са длъжни да се грижат господарите, а не ние. Аз не тормозя коня си, защото това ми доставя удоволствие — всички го знаете, нали? Но този свят е явно грешно устроен. Да нямаш нито ден почивка и нито час за жената и децата си — това нормално ли е? Често се чувствувам като старец, а съм само на четирийсет и пет. Знаете с каква лекота някои господа са готови да ни обвинят в измама. Седят с кесии в ръце, пресмятат всичко до последното пени и ни гледат така, сякаш сме джебчии. Ще ми се някой от тях да поседи на капрата осемнайсет часа на ден, за да изкара прехраната си плюс осемнайсет шилинга отгоре, независимо дали времето е хубаво или лошо. Тогава нямаше чак толкова да треперят за всяко пени и да тъпчат целия си багаж в кабриолета. Понякога попадам и на такива, които дават доста пари за почерпка. Иначе нямаше да може да се живее и все пак на това не може да се разчита.

Мъжете единодушно се съгласиха с думите му, а един от тях рече:

— Да, ужасно тежко ни е и нищо чудно, че току сгрешим и му пийнем малко повечко. Но кой и с какво право би могъл да ни упрекне?

Джери не взе участие в разговора, но никога не бях виждал лицето му така умислено. Шефът през цялото време стоя с ръце в джобовете. Извади носна кърпичка от шапката си, избърса чело и заговори:

— Прав си, Сам, всичко това е истина. Никога вече няма да ти споменавам полицията. Но изразът в очите на този кон ме предизвика. Трудно е и за хората, и за животните, а не знам кой трябва да оправи нещата. И все пак би могъл да кажеш на клетото животно, че и на теб ти е мъчно, дето се налага така да го тормозиш. Понякога добрата дума е единственото, с което можем да помогнем на клетите създания и да се чудиш как наистина ни разбират.

Няколко сутрини след този разговор на пиацата се появи нов човек с кабриолета на Сам.

— Здравей! — обади се един от кочияшите. — Къде е Дрипавия Сам?

— Болен е и е на легло — отвърна човекът. — Паднал снощи в двора и едва се довлякъл до къщи. Жена му изпрати момчето тази сутрин да каже, че баща му е с висока температура и не може да стане, та затова дойдох аз.

На следващия ден същият човек дойде отново.

— Как е Сам? — попита шефът.

— Отиде си — отвърна другият.

— Как така си отиде? Да не искаш да кажеш, че е умрял?

— Да. Хвърли топа. Умря в четири часа сутринта. Вчера цял ден бълнувал нещо за Кожодера и че никога не бил имал свободна неделя. Последните му думи бяха: „Никога не съм почивал в неделя!“

Известно време никой не проговори, а после шефът се обади:

— Знаете ли какво, приятели, това е предупреждение за всички ни.

Глава четиридесетаКлетата Рижка

Един ден нашият кабриолет и още много други чакаха пред някакъв парк, където свиреше оркестър. Отнякъде довтаса стара раздрънкана бричка и се нареди до нас. Конят бе с червеникав косъм, стар, изнемощял и запуснат. Кокалите му стърчаха, коленете му бяха възлести, а предните крака трепереха. Тъкмо ядях сено и вятърът пое едно снопче и го понесе по паважа към разнебитения кабриолет. Клетото създание проточи дългата си тънка шия, изяде го, а после се обърна и се огледа за още. В мътните му очи се четеше такова отчаяние, че не можех да не го забележа и докато си мислех къде бях виждал този кон, той се обърна целият към мен и каза:

— Черни красавецо, това ти ли си?

Беше Рижка, но толкова променена! Изящно извитата лъскава шия бе източена, тънка и отпусната. Стройните и прави нозе и нежни глезени бяха подути, а ставите изкривени от непосилен труд. Лицето, някога така одухотворено и жизнено, сега изразяваше само страдание. От постоянното кашляне и начина, по който се издуваха гърдите и, веднага си личеше от колко силен задух страда.

Кочияшите ни разговаряха настрани и аз пристъпих няколко крачки към нея, за да си поговорим на спокойствие. Историята, която чух, беше много тъжна.

След дванайсетмесечни грижи в Ърлсхол, решили, че тя е отново годна за работа и я продали на един господин. Известно време всичко вървяло много добре, но след един по-дълъг галоп, старото й страдание отново се появило. Почивала си, лекували я и пак я продали. Така сменяла господарите си няколко пъти, но падала все по-ниско и по-ниско.

— Докато накрая ме купи един човек, собственик на кабриолет и коне за даване под наем — продължи тя. — Ти изглеждаш много добре и това ме радва, но просто не мога да ти опиша моя тежък живот. Когато разбраха, че съм болна, заявиха, че не струвам парите, които са дали за мен, че трябва да работя с един от най-старите кабриолети и така да измъкнат от мен всичко, каквото могат. Това и правят. Бият ме и ме карат да работя и нито за миг не се замислят за страданията ми. Нали са платили и трябва да измъкнат възможно най-голяма изгода. Новият кочияш плаща сума пари на собственика всеки ден, пари, които естествено аз трябва да изкарам. И така работя цялата седмица, непрекъснато, без нито една неделя почивка.

— Навремето се опълчваше, когато не се отнасяха добре с теб — рекох аз.

— Ах! — въздъхна Рижка. — Вярно, така беше, но какъв е смисълът? Хората са по-силни и ако са жестоки и безчувствени, ние нищо не можем да направим, освен да търпим и пак да търпим до края на дните си. О, как ми се иска този край да дойде, как ми се иска да умра! Виждала съм мъртви коне и съм сигурна, че не изпитват болка. Иска ми се да умра така, както си работя, и да не ме пращат в кланицата.

Много се разстроих и опрях нос в нейния, но нищо утешително не можех да й кажа. Мисля, че беше щастлива от срещата ни, защото ми рече: „Ти си единственият приятел, когото съм имала.“

Точно тогава се върна нейният кочияш, силно дръпна юздата и я подкара. Останах сам и много тъжен.

Не след много време и покрай пиацата мина каруца с натоварен мъртъв кон. Главата му висеше и от безжизнения език бавно се отцеждаха капки кръв. А хлътналите му очи! Не, тях не бих могъл да опиша, гледката беше прекалено ужасна. Конят беше с червеникав косъм и дълга тънка шия. Видях и бялата шарка на челото. Мисля, че беше Рижка. И дано да е била тя, защото това значеше, че мъките и са свършили. О, ако хората бяха по-милостиви, щяха да ни застрелват преди да изпаднем в такова състояние!

Глава четиридесет и първаМесарят

В Лондон се нагледах на много конска мъка, която можеше да се избегне, ако хората проявяваха малко повече разум. Сигурен съм например, че много коне — собственост на бедни хора — водят по-щастлив живот от онзи, който водех аз, когато ме впрягаха в каретата на херцогиня У. с всичката ми сребърна амуниция и силна храна. Често ме е заболявало сърцето да гледам как се отнасят с малките понита, залитащи под непосилни товари или пребивани от някое жестоко момче.

Веднъж видях малко сиво пони с гъста грива и красива главица, което толкова ми заприлича на Бързоножко, че ако не бях впрегнат, щях да му изцвиля. То напрягаше всички сили, за да тегли тежката каруца, а някакво силно и грубо момче го удряше с камшика по корема и жестоко опъваше устата му с юздата. Възможно ли беше да е Бързоножко? Много приличаше на него. Но нали мистър Блумфийлд обеща да не го продава! И според мен не би го направил. Вероятно беше някой друг добър дребосък, който като млад също бе живял щастливо.

Често съм забелязвал, че конете на месарите се движат с голяма скорост, макар никога да не ми е било ясно защо, до деня, в който ни се наложи да чакаме на „Сейнт Джонс Уд“. Наблизо имаше месарница и докато стояхме, колата на месаря долетя с голяма скорост. Конят беше сгорещен и много изтощен. Той отпусна глава, издуващите му се хълбоци и треперещи крака показаха колко е бързал. Момчето, което караше каруцата, скочи на тротоара, а месарят излезе от магазина много ядосан. Той погледна коня и гневно се обърна към момчето.

— Колко пъти ще ти казвам да не караш така! Съсипа предишния ми кон, ще съсипеш и този. Ако не ми беше син, още сега щях да те уволня. Срамота е да докарваш коня в такъв вид. Ако полицията те арестува за бързо каране, не очаквай от мен поръчителство — до гуша ми е дошло да те поучавам. Ще се оправиш сам.

Бащата говореше, а момчето стоеше начумерено и упорито. Щом млъкна, то гневно избухна. Вината не била негова, защото през цялото време изпълнявало поръчки.

— Ти винаги казваш: „Бързай и си отваряй очите!“, а тръгна ли по къщите, един готвач иска овнешко бутче за рано вечерта и трябва да му го занеса след четвърт час, друг забравил да поръча говеждо и трябва да му го доставя за нула време, инак господарката щяла да му се кара, или пък някоя икономка току се затюхка, че неочаквано ще им идват гости и веднага трябва да получи котлети. А госпожата на улица „Кресънт“ номер четири никога не поръчва месо за вечеря, докато не получи обедното! Само чувам бързай, бързай, бързай! Ако господата знаеха какво искат и си поръчваха месото от предния ден, нямаше да се вдигат такива олелии!

— И на мен ми се иска да е така — рече месарят, — защото това би ми спестило сума тревоги, да не говорим, че ако знаех предварително желанието на клиентите си, щях да ги обслужвам далеч по-добре. Но какъв смисъл има да си приказваме? Кой изобщо се замисля за удобството на месаря или на коня му? Хайде, отведи го и се погрижи добре за него. И внимавай, днес този кон повече не бива да излиза. Ако искат още нещо, ти сам ще го занесеш с кошницата.

Месарят се прибра, а момчето отведе коня.

Не всички момчета обаче са жестоки. Виждал съм някои така привързани към понитата и магаренцата си, както към любимите си кученца. Дребосъците пък работят така добре и усърдно за младите си колари, както аз работя за Джери. Е, понякога работата може да е тежка, но гласът и ръката на приятеля винаги я правят по-лека.

По нашата улица често минаваше младо коларче, разнасящо зеленчуци. Понито му беше старо и не много красиво, но пък най-веселото и юначно същество, което съм срещал. Беше истинско удоволствие да гледаш колко силно бяха привързани един към друг. Понито следваше господаря си като куче — щом се качеше в каручката, то потегляше без удар на камшик или подканяща ругатня и припкаше по улицата така бодро, сякаш бе излязло от кралските конюшни. Джери харесваше момчето, викаше му принц Чарли и твърдеше, че някой ден щяло да стане цар на кочияшите.

Имаше и един старец, който минаваше по нашата улица с въглищарска каручка. Носеше и въглищарска шапка, беше дрипав и мръсен. Той и старият му кон кретаха по улицата като двама верни другари, които отлично се разбират. Конят сам спираше пред къщите, където продаваха въглища и винаги държеше едното си ухо наведено към въглищаря. Викът на стареца се разнасяше из квартала много преди неговото появяване. Никога не разбирах какво казва, но децата го наричаха Стария Б-а-а-а-р Х-у-у: така звучеше викът му. Поли купуваше въглищна от него и се държеше много мило, а Джери казваше, че на човек му става приятно, като вижда колко щастлив може да бъде един кон и при беден господар.

Глава четиридесет и втораИзборите

Когато един следобед се прибрахме в двора, Поли излезе да ни посрещне и каза:

— Джери, днес идва мистър Б. да ме пита за кого ще гласуваш. Освен това иска да те наеме за изборите. Ще дойде за отговор.

— Виж какво, Поли, можеш да му кажеш, че кабриолетът ми ще бъде зает. Не желая да го облепят целия с огромните си афиши и освен това смятам, че е обидно за Джак и Капитан да препускат по кръчмите и да разкарват полупияни избиратели. Тая няма да я бъде!

— Предполагам, че ще гласуваш за господина? Той каза, че си имал същите убеждения като него.

— В някои отношения, да, но няма да гласувам за него, Поли. Ти нали знаеш с какво се занимава той?

— Да.

— Е, човек, който е забогатял от този занаят, може и да е добър в някои отношения, но е сляп за нуждите на работниците. Аз не мога с чиста съвест да го изпратя да измисля законите. Сигурно ще ми се разсърди, ала всеки човек трябва да прави онова, което смята, че е най-добро за страната му.

Сутринта преди изборите Джери ме впрягаше, когато Доли влезе разплакана в двора, а синята и рокличка и бялата престилчица бяха целите изпръскани с кал.

— Какво има, Доли, какво се е случило?

— Тези отвратителни момчета — изхлипа тя, — замеряха ме с кал и ме наричаха малка пар… пар…

— Викаха и малка синя парцалана, татко — обади се Хари, който дотича много ядосан, — но аз им дадох да се разберат. Повече няма да обиждат сестра ми. Така ги набих, че ще ме запомнят. Долни, страхливци, оранжеви мерзавци!

Джери целуна детето и каза:

— Тичай при мама, душичката ми, и й кажи, че днес ще е по-добре да си останеш в къщи и да й помагаш. — После строго се обърна към Хари: — Слушай, момчето ми, надявам се, че винаги ще защищаваш сестра си и здравата ще натупваш всеки, който я обижда — така и трябва да бъде. Но запомни, че не желая никакви изборни разпри в двора си. Колкото са сините мерзавци, толкова са и оранжевите, и белите, и червените, и всички останали цветове, затова не желая никой от моето семейство да се забърква с тях. Дори жените и децата са готови да се карат за някакъв цвят, а надали и един на всеки десет знае кой цвят какво означава.

— Но, татко, аз мислех, че синьото означава свобода?

— Свободата не идва от цветовете, моето момче. Те са символ на съответната партия и единствената свобода, която можеш да получиш от тях, е свободата да пиеш на чужда сметка, свободата да те закарат до избирателния пункт в стар, мръсен файтон, свободата да обиждаш всеки, който не носи твоя цвят и да прегракнеш от викане на лозунги, които почти не разбираш — това е твоята свобода!

— О, татко, ти се шегуваш.

— Не, Хари, говоря ти сериозно и се срамувам, като гледам какво правят някои умни хора. Изборите са нещо много сериозно. Или поне така би трябвало да бъде. Всеки човек трябва да гласува според собствената си съвест и да остави съседа си да стори същото.

Глава четиридесет и третаПриятел в нужда

Най-после денят на изборите настъпи. Ние с Джери не можехме да се оплачем от липса на работа. Първо дойде як, дебел господин с пътна чанта. Искаше да отиде до гара „Бишъпсгейт“. После ни нае една компания, която желаеше да я откараме до парка „Риджънт“. След това ни повикаха в една уличка, където плаха, развълнувана стара дама чакаше да я закараме до банката. Постояхме, докато си свърши работата и я върнахме обратно, но тъкмо я оставихме и един червендалест господин, натоварен с книжа, долетя задъхан и още преди Джери да слезе, отвори вратата, настани се и извика: „Полицейският участък на улица «Боу»! Бързо!“ Потеглихме, а когато се върнахме, на пиацата нямаше нито един кабриолет. Джери ми нагласи торбата със зоб. Той твърдеше, че: „В такива дни човек трябва да си хапва често-често. Затова лапай, Джак, хубавичко се наяж!“

В торбата имаше чудесен смлян овес, размесен с малко трици. Тази храна се смяташе за деликатес и бе особено добре дошла в такъв момент. Джери беше толкова мил и грижовен — кой кон не би дал всичко за господар като него? Той извади една от баничките на Поли, застана наблизо до мен и започна да се храни. Улиците бяха пълни с народ, а кабриолетите с цветовете на различните партии препускаха сред хората, като че ли животът и крайниците им не струваха пет пари. Този ден видяхме двама прегазени, едната жертва беше жена. Клетите коне — голям зор виждаха! Но избирателите изобщо не ги интересуваше. Мнозина бяха полупияни и съзираха ли техен привърженик, викаха ура. Надаваха възгласи от прозорците на кабриолетите. За пръв път в живота си присъствувах на избори и не желая това да се повтори, макар да казват, че нещата били променени.

С Джери почти не бяхме яли, когато по улицата се зададе бедна млада жена, понесла голямо дете на ръце. Тя се озърташе и изглеждаше съвсем объркана. Приближи се до Джери и го попита къде е болницата „Сейнт Томас“ и дали е далеч. Тази сутрин пристигнала от провинцията с каруца. Не знаела за изборите и не познавала града. Трябвало да заведе момченцето си в болницата. Детето проплакваше с немощен, жален гласец.

— Бедничкият ми! — въздъхна тя. — Така го боли. Четиригодишен е, ала почти не може да ходи. Но лекарят каза, че ако успея да го доведа в болницата, има вероятност да се оправи. Моля ви, сър, кажете ми далече ли е и къде се намира?

— Но, госпожо — отвърна Джери, — вие не можете да стигнете дотам през тези тълпи! Разстоянието е три мили, а това дете е тежко.

— Да, тежичък е, да е жив и здрав, но аз, слава богу, съм силна и ако знам пътя, сигурна съм, че все някак ще се добера дотам. Моля ви, кажете ми откъде да мина.

— Няма да се справите — рече Джери. — Могат да ви блъснат и прегазят с детето. Качвайте се, аз ще ви закарам до болницата. Не виждате ли, че всеки миг може да завали.

— Не, сър, не, не мога да направя това, благодаря. Имам пари само колкото да се върна. Моля ви покажете ми пътя.

— Слушайте, госпожо, аз също имам жена и любими деца и знам какво значи да си родител. Качвайте се на кабриолета, ще ви закарам без пари. Бих се срамувал от себе си, ако оставя една жена с болно дете да поеме такъв риск.

— Бог да ви благослови! — извика жената и се разрида.

— Хайде, хайде, успокойте се, мила. Ей сегичка ще ви закарам. Чакайте да ви настаня.

Докато Джери слизаше да отвори вратата, дотичаха двама мъже със знаменца по шапките и петлиците. „Кабриолет! Кабриолет!“ — викаха те.

— Зает е — отговори Джери, но единият бутна жената и скочи вътре. Другият веднага го последва. Джери ги изгледа сурово като полицай.

— Кабриолетът е зает, господа. От тази дама.

— Дама! — извика единият. — Как не! Тя може да почака, а нашата работа е по-важна. Освен това ние бяхме първи и правото е на наша страна. Няма да мръднем.

Докато Джери затваряше вратата след тях, върху лицето му се появи хитра усмивка.

— Добре, господа, стойте вътре колкото ви харесва. Аз мога да почакам, докато си починете. — И като им обърна гръб, той се приближи до младата жена, която стоеше край мен. — Ей сега ще си тръгнат. Не се притеснявай, мила.

И те наистина скоро си тръгнаха. След като разбраха номера на Джери, господата излязоха от кабриолета и го наругаха, заплашиха го, че ще му вземат данните и ще го извикат на съд. Макар и с малко закъснение, ние се отправихме към болницата, като се стараехме да се придържаме към страничните улички. Джери позвъни на вратата и помогна на младата жена да слезе.

— Хиляди благодарности — каза тя. — Никога не бих стигнала сама до тук.

— Не съм сторил кой знае какво и се надявам, че детенцето скоро ще се оправи. — Той я изчака да влезе и тихичко си каза:

„Сторих го за истински сиромах“. А после ме потупа по шията, както правеше винаги, когато беше доволен.

Дъждът валеше силно и тъкмо си тръгнахме, когато вратата на болницата се отвори отново и портиерът извика: „Кабриолет!“ Спряхме и по стълбите слезе една дама. Джери като че ли я позна веднага. Тя вдигна воалетката си и извика:

— Баркър! Джеремая Баркър! Това ти ли си? Толкова се радвам, че те виждам. Точно от приятел като теб имам нужда, защото днес е почти невъзможно да се намери кабриолет в тази част на Лондон.

— Ще се гордея, ако мога да ви услужа, госпожо, и съм щастлив, че се случих тук. Докъде да ви закарам, госпожо?

— До гара „Падингтън“ и ако стигнем по-рано, както се надявам, ще ми разкажеш всичко за Поли и децата.

Пристигнахме навреме и тъй като бяхме на сушина, дамата си поприказва с Джери. Разбрах, че навремето била господарка на Поли и след като подробно разпита за нея и децата, тя рече:

— Как намираш работата си през зимата? Знам, че Поли доста се притесняваше за теб миналата година.

— Да, госпожо, така беше. Имах лоша кашлица, която не ме остави чак докато се стопли. Освен това, задържат ли ме клиентите до по-късно, тя много се тревожи. Нали разбирате, работата ми по всяко време и във всички сезони е истинско изпитание за здравето. Но пък се справям доста добре и ще се чувствувам много нещастен, ако нямам коне, за които да се грижа. Така съм научен и се боя, че няма да се справя с никоя друга работа.

— Ще бъде много жалко, ако сериозно рискуваш здравето си, и то не само заради теб, ами заради Поли и децата. Има много места, където търсят добри кочияши и коняри. Ако някога решиш да напуснеш тази работа, обади ми се. — И след като изпрати много поздрави на Поли, тя сложи нещо в ръката му: — Тук има по пет шилинга за децата. Поли знае как да ги използува.

Джери много се зарадва и й благодари. Сетне излязохме от гарата и най-после се прибрахме да си починем, защото аз поне се чувствувах изморен.

Глава четиридесет и четвъртаСтарият Капитан и неговият наследник

Ние с Капитан бяхме големи приятели. Той беше изключително благороден, отличен другар и аз изобщо не вярвах, че ще му се наложи да напусне дома ни и завинаги ще се раздели с този свят. Но и неговият ред дойде. Ето как стана това. Аз не съм бил там, но чух, когато го разказваха.

С Джери закарали някаква компания до централната гара през Лондонския мост и се връщали обратно. Били някъде около моста, когато Джери забелязал, че насреща им се задава празната товарна кола на някаква пивоварна, теглена от два силни коня. Коларят непрекъснато шибал конете с тежкия си камшик. Колата била лека и се носела със страхотна скорост. Човекът нямал никакъв контрол върху конете, а движението по улицата било много оживено. Бутнали и прегазили едно момиче. В следващия миг връхлетели върху нас. Двете колелета се откачили и кабриолетът се преобърнал. Капитан бил повлечен, тегличите се разбили и единият се забол в тялото му. Джери също изхвръкнал, но само се натъртил. Отървал се по чудо. Той поне твърди, че е така. Когато изправили клетия Капитан на крака, оказало се, че е много наранен. Джери бавно го доведе в къщи — беше тъжно да гледаш как кръвта просмуква бялата му кожа и се стича по хълбоците и шията му. Оказа се, че каруцарят бил много пиян и веднага го глобиха, а пивоварят трябваше да плати обезщетение на Джери. Само че нямаше кой да плати обезщетение на клетия Капитан.

Ветеринарният лекар и Джери направиха всичко, каквото можаха, за да облекчат болките му. Кабриолетът трябваше да се поправи, не излизахме няколко дни и Джери нищо не спечели. Още първия ден, в който излязохме след нещастието и застанахме на пиацата, шефът дойде да пита как е Капитан.

— Никога няма да се възстанови — отвърна Джери, — поне за тази работа. Така каза лекарят днес. Би могъл да тегли каруца или нещо подобно. — Това много ме разстрои! Представяш ли си — Капитан да тегли каруца! Виждал съм на какво приличат конете, които вършат тази работа в Лондон. Бих искал всички пияници да ги затварят в лудницата, а не да ги оставят да мачкат трезвите. Ако трошаха собствените си кости, разбиваха собствените си коли и осакатяваха собствените си коне, това щеше да си е тяхна лична работа и никой нямаше да им се бърка. Но според мен винаги страдат невинните. А после ще ми говорят за компенсации! Не може да има никаква компенсация на всичките тези тревоги, ядове и загуба на време, а да не говорим, че губиш добър кон, който ти е като стар приятел. Глупаво е изобщо да се говори за компенсация! Ако има някой дявол, когото най-горещо желая да зърна на дъното на преизподнята, това е дяволът на пиянството.

— Ех, Джери — въздъхна шефът, — твоите камъни падат в моята градина, така да знаеш, защото аз не съм като теб. И ме е срам. А ми се иска да не пия…

— Добре де, шефе, защо не се откажеш? Прекалено добър човек си, за да робуваш на такова нещо.

— Защото съм глупак, Джери. Веднъж се опитах два дни да не пия и имах чувството, че ще умра. А ти как успя?

— Аз се борих няколко седмици. То аз никога не съм се напивал истински, но и тогава ми беше ясно, че не съм господар на себе си и допиеше ли ми се, много трудно казвах „не“. Разбрах, че единият ще бъде победен дяволът на пиянството или Джери Баркър и реших, че с божията помощ това не бива да е Джери Баркър. Но ми беше трудно и се нуждаех от всичката помощ, която ми се предлагаше, защото чак когато се опълчих срещу навика, разбрах колко е силен. Поли обаче полагаше огромни усилия винаги да имам хубава храна, а когато желанието ми ставаше прекомерно силно, изпивах чаша кафе, смучех ментови бонбони или четях от книгата си и това ми помагаше. Понякога ми се налагаше непрекъснато да си повтарям: „От пиенето ли да се откажа, или да изгубя душата си? От пиенето ли да се откажа или да съсипя Поли?“ Благодарение на бога и на милата ми съпруга веригите се разкъсаха и вече десет години не съм слагал капка в уста, а нямам и желание.

— Аз също твърдо съм решил да опитам — рече шефът, — че е много лошо човек да не е господар на себе си.

— Опитай, шефе, опитай. Никога няма да съжаляваш. А да знаеш само какъв пример ще бъдеш за някои нещастни колеги, след като разберат, че и ти можеш без пиене. Аз знам поне двама-трима, които биха искали да не влизат в кръчмата, стига да можеха.

Отначало Капитан като че ли се оправи, но той беше много стар и това, че още теглеше кабриолета, се дължеше само на изключителните му физически данни и грижите на Джери. Сега обаче рухна изведнъж. Докторът каза, че ще може да се оправи дотолкова, та да го продадат за няколко лири, но Джери категорично отказа. Да спечели няколко лири от продажбата на добър стар помощник и да го обрече на мъчителна, непосилна работа, би означавало да омърси всичките си останали пари. Според него най-доброто, което можел да стори за стария си приятел, било да прониже сърцето му с точен изстрел и да сложи завинаги край на страданията му, защото бил убеден, че никъде не ще може да намери добър господар за последните дни от живота му.

На другия ден, след като решението беше взето, Хари ме заведе в ковачницата да ми сменят подковите. Когато се върнах, Капитан вече го нямаше. И аз, и цялото семейство много тежко изживяхме загубата му.

Джери трябваше да си потърси нов кон и скоро научи от свой приятел — помощник-коняр при някакъв богаташ, че от конюшните на господаря му се продава кон. Животното било младо и си го бивало, но веднъж така побягнало, че се блъснало в един файтон, хвърлило господаря си и така се наранило, че повече не ставало за господарските конюшни. Затова кочияшът получил заповед да го продаде колкото може по-изгодно.

— Това, че е буен, не ми пречи — каза Джери, — стига да не е зъл и с безчувствена уста.

— Никак не е зъл — отвърна човекът. — Устата му е много чувствителна и според мен това е било причината за нещастието. Времето било лошо, не го извеждали достатъчно и щом го отвързали, той запреливал от енергия. Шефът — говоря ти за кочияша — наредил да го запрегнат колкото може по-стегнато с ремъка, който ограничава движенията на главата, сложили му късата юзда, а и много груба юздечка. Според мен с тази чувствителна уста и с толкова насъбрана енергия конят направо е пощурял.

— Нищо чудно — отвърна Джери. — Ще дойда да го видя.

На следващия ден Ураган — това беше името — му дойде у дома. Беше красив кафяв жребец, без нито един бял косъм, висок колкото Капитан, с изящна глава и само петгодишен. Поздравих го дружелюбно, за да разбере, че съм добронамерено настроен, но не му зададох въпроси. Първата нощ той бе много неспокоен. Вместо да легне, непрекъснато дърпаше въжето на оглавника и тропаше по яслата, така че изобщо не можах да спя. На другия ден обаче, след пет-шест часа работа с кабриолета си дойде кротък и поумнял. Джери го гали и дълго му говори и много скоро между тях настъпи разбирателство. Джери каза, че по-хлабавият мундщук и усилната работа щели да преобразят Ураган в кротко агне и че отново се потвърдила поговорката „Всяко зло за добро“. Негова светлост загубил любимец за сто гвинеи, но кочияшът спечелил добър кон в разцвета на силите.

За Ураган беше обидно да тегли кабриолет, той смяташе, че е и под достойнството му да стои на пиацата, но към края на седмицата ми призна, че неизмъчваната уста и леката ръка съвсем не били за пренебрегване, пък и че работата не му се виждала толкова унизителна, колкото да държат главата и опашката ти здраво завързани за седлото и почти допрени една до друга. В крайна сметка той се приспособи чудесно и стана любимец на Джери.

Глава четиридесет и петаНовата година на Джери

Коледа и Нова година са много весели празници за някои хора, но за файтонджиите и конете им те изобщо не са празници, макар да пада голяма печалба. Има толкова увеселения, балове и развлечения, че се работи много и често до късно. Понякога кочияшите и конете им трябва да чакат и треперят с часове на дъжда и студа, докато хората вътре се веселят и танцуват под звуците на музиката. Интересно дали красивите дами понякога се замислят за изнурения кочияш, който чака на капрата и за търпеливия му кон, с вдървени от стоене и студ крака.

Аз поех повечето вечерна работа, тъй като бях свикнал да чакам, а и Джери се боеше, че Ураган може да изстине. През седмицата около Коледа работихме много до късно, а Джери кашляше лошо. Колкото и късно да се прибирахме обаче, Поли го чакаше и излизаше да го посрещне с фенера, винаги притеснена и разтревожена.

В новогодишната нощ закарахме двама господа до един от площадите на Уест Енд. Оставихме ги на адреса в девет часа, а в единайсет трябваше да се върнем, за да ги вземем.

— Но тъй като празненството е с програма, може да ви се наложи да почакате няколко минути — рече единият. — Не закъснявайте.

Когато часовникът удари единайсет, ние вече бяхме пред вратата — Джери винаги бе точен. Часовникът отброяваше и четвъртинките от часа — една, две, три, после удари дванайсет, но вратата така и не се отваряше.

Вятърът беше много променлив. През деня беше носил дъжд на талази, а сега отвсякъде завихряше остра ледена суграшица. Беше много студено, наблизо нямаше и подслон. Джери слезе от капрата и придърпа покривалото над врата ми. Поразходи се нагоре-надолу, тропайки с крака. Започна да пляска и с ръце, но от това се разкашля още по-силно. След това отвори вратата и седна вътре с крака на тротоара. Така поне беше на завет. Часовникът продължаваше да отмерва четвъртинките от часа, но никой не излизаше. В дванайсет и половина той позвъни на вратата и попита прислужника дали тази нощ ще има нужда от него.

— О, да! Разбира се, че ще сте необходим — отвърна човекът. Не бива да си тръгвате, защото празненството скоро ще свърши.

Джери отново седна, а гласът му бе така прегракнал, че едва го чувах.

В един и четвърт вратата се отвори и господата излязоха. Качиха се, без да кажат нито дума, освен адреса, на който трябваше да ги закараме. Дотам имаше почти километър. Краката ми бяха станали безчувствени от студа и през цялото време си мислех, че ще се спъна. Мъжете слязоха и изобщо не се извиниха, че са ни карали да ги чакаме толкова дълго. Напротив, ядосаха се, че Джери им взел много скъпо. А той никога не взимаше повече, но не взимаше и по-малко. Пък и това бяха трудно спечелени пари.

Най-после се прибрахме в къщи. Той едва говореше, а кашлицата му беше ужасна. Поли нищо не го попита. Само отвори вратата с фенер в ръка.

— Искаш ли нещо? — попита тя.

— Да. Донеси на Джак нещо топло, а после ми свари малко каша — прошепна дрезгаво Джери.

Той едва си поемаше дъх, но ме разтри както винаги и дори се качи в плевнята, за да свали слама и да ми постели. Поли ми донесе топла храна, от която се почувствувах по-добре, после излязоха и заключиха вратата.

На другия ден до късно сутринта никой не дойде в конюшнята. Чак към обяд се появи Хари. Той ни поизми, нахрани ни и помете, а после отново постла слама, сякаш беше неделя. Мълчеше и нито си подсвиркваше, нито пееше. На обяд се появи отново и ни даде да ядем и пием. Този път и Доли дойде с него. Тя плачеше и от онова, което казваше, се досетих, че Джери е тежко болен. Докторът смятал, че случаят е много сериозен. Така минаха два дни, през които цареше голяма тревога. Виждахме само Хари и от време на време Доли. Според мен тя идваше, за да не бъде самичка, тъй като Поли бе непрекъснато до Джери, комуто бе нужно пълно спокойствие.

На третия ден, докато Хари беше в конюшнята, на вратата се почука и влезе шефът Грант.

— Няма да влизам в къщата, момчето ми — каза той, — но искам да разбера как е баща ти.

— Много е зле — отвърна Хари. — От зле по-зле. Лекарят казва, че е някаква болест, „бронхит“, и смята, че през тази нощ ще проличи дали ще оздравее.

— Лошо, много лошо! — поклати глава шефът. — Познавам двама, които умряха от същото през миналата седмица. Докато разберем, и ги отнесе. Но има ли живот, човек все се надява, затова не бива да губиш кураж.

— Да — бързо отвърна Хари. — Лекарят каза, че татко имал повече шансове от другите, защото не пие. Вчера например треската му беше толкова силна, че ако пиел, щяла да го изгори като хартийка. Все ми се струва, че и той смята, че татко ще се оправи. Мислите ли, че ще се оправи, а, мистър Грант?

Шефът изглеждаше объркан.

— Ако има някакво правило добрите хора да побеждават болестите, аз съм сигурен, че ще се оправи, момчето ми. Той е най-добрият човек, когото познавам. Утре рано ще намина.

Рано на другата сутрин той отново дойде.

— Е? — попита.

— Татко е по-добре — отвърна Хари. — Мама се надява, че ще оздравее.

— Слава богу! — въздъхна шефът. — Сега трябва да бъде на топло и за нищо да не се тревожи, а това ме навежда на мисълта за конете. Джак ще има полза от една-две седмици почивка в топлата конюшня, а ти можеш да го разхождаш из улицата, колкото да се поразтъпче. Този младият обаче, ако не работи, съвсем ще пощръклее и няма да можеш да се справяш с него. А когато най-после излезе, ще направи някоя беля.

— Той вече е пощръклял. Не му давам овес, но е насъбрал толкова енергия, че не знам какво да го правя.

— Така е. Затова кажи на майка ти, че ако е съгласна, ще го взимам всеки ден и ще го водя на работа, докато измислим нещо друго. Половината от спечеленото ще давам на майка ти, а това ще ви бъде от помощ, поне за храната на конете. Знам, че баща ти е член на добър взаимоспомагателен съюз и все пак това не урежда конете, които си ядат, а нищо не припечелват. Ще дойда по обяд да разбера дали е съгласна с моето предложение. — И шефът излезе, без да изчака Хари да му благодари.

Предполагам, че на обяд е разговарял с Поли, защото двамата с Хари дойдоха в конюшнята, впрегнаха Ураган и го изведоха.

Повече от седмица шефът идваше за Ураган, а когато Хари му благодареше, или отвореше дума, за проявената добрина, той го обръщаше на смях и казваше, че всъщност от цялата работа е спечелил само той, тъй като конете му отдавна се нуждаели от почивка, която инак не биха получили.

Състоянието на Джери постепенно се подобряваше, но лекарят каза, че в никакъв случай не бива да се връща на същата работа, ако му е мил животът. Децата непрекъснато разговаряха за това как ще преживяват и се съветваха как биха могли да припечелят някой лев, за да помогнат в къщи.

Един следобед доведоха Ураган много мокър и мръсен.

— Улиците са целите в киша — каза шефът. — Здравата ще се поизпотиш, момчето ми, докато го измиеш и подсушиш.

— Ясно, шефе, няма да го оставя, докато не свърша всичко както трябва. Знаеш, че татко ме е научил какво да правя.

— Ще ми се всички момчета да бяха като теб — рече шефът.

Докато Хари сваляше с гъбата калта от краката и тялото на Ураган, влезе Доли. По лицето и личеше, че носи големи новини.

— Кой живее във Феърстоу, Хари? Мама получи писмо от Феърстоу. Изглеждаше много щастлива и хукна горе да го покаже на татко.

— Как, наистина ли не знаеш? Така се казва имението на мисис Фаулър, бившата господарка на мама, дето срещна татко миналото лято и ни изпрати по пет шилинга.

— О! Мисис Фаулър! Разбира се, че я знам. Интересно какво ли е писала на мама.

— Мама й писа миналата седмица — рече Хари. — Нали знаеш, че тя беше казала на татко да й съобщи, ако се откаже, от работата си на файтонджия. Интересно какво ли ни отговаря. Тичай да разбереш, Доли.

Хари жулеше Ураган със замаха на опитен коняр. След няколко минути Доли влезе с танцова стъпка.

— О, Хари! Никога не ни се е случвало такова хубаво нещо! Мисис Фаулър иска всички да отидем да живеем при нея. Имало една къщичка, която наскоро се освободила и била точно за нас. С градинка, кокошарник, ябълкови дървета, с всичко! Кочияшът напуска през пролетта и тя иска татко да заеме мястото му. Съседите й били добри и имало работа за теб — в градините, конюшните или пък като прислужник. Аз ще мога да ходя в хубаво училище. Мама ту плаче, ту се смее, а татко изглежда толкова щастлив!

— Това наистина е чудесно! — възкликна Хари. — Точно каквото ни трябваше! Идеално е и за мама, и за татко. Само дето нямам намерение да ставам прислужник с впити дрехи и цяла редица копчета. Искам да бъда градинар или коняр.

Семейството реши, че щом състоянието на Джери позволи, всички ще заминат за провинцията, а кабриолета и конете ще продадат колкото може по-скоро.

Това бе тежък удар за мен, тъй като вече не бях млад и не можех да се надявам, че положението ми ще се подобри. След Бъртуик никъде другаде не съм бил така щастлив, както при скъпия ми господар Джери. Но три години работа с кабриолет, дори и при най-добри условия, се отразяват на силите на всеки кон и аз чувствувах, че не съм вече онова, което бях.

Грант веднага каза, че взима Ураган, а на пиацата имаше мъже, които биха купили и мен, но Джери каза, че не бива да работя със случаен файтонджия. Тогава шефът обеща да ми намери място, където ще се чувствувам добре.

Настъпи денят на заминаването. На Джери все още не му разрешаваха да излиза, така че изобщо не го видях след онази новогодишна нощ. Поли и децата дойдоха да се сбогуват с мен.

— Клетият стар Джак! Милият ни стар Джак! Как бих искала да те вземем с нас — каза Поли, постави ръка на гривата ми, приближи лицето си до шията ми и ме целуна. Доли плачеше и също ме целуваше. Хари много ме гали, но не каза нищо, само беше много тъжен. После ме отведоха на новото място.