Черния красавец

Глава двадесет и втораЪрлсхол

На следващата сутрин след закуска Джо впрегна Бързоножко в малката двуколка на госпожиците, за да го заведе при викария, но първо дойде да се сбогува с нас, а Бързоножко изцвили прощално от двора. След това Джон оседла Рижка, върза и моята юзда за седлото и поехме към имението Ърлсхол, което се намираше на петнайсетина мили от нас и където живееше граф У. Къщата беше много красива и с много конюшни. Влязохме в двора през каменната порта и Джон попита за мистър Йорк. Почакахме го доста, докато дойде. Беше стегнат човек на средна възраст, но по гласа му личеше, че очаква всички да му се подчиняват. Държа се много дружелюбно и възпитано с Джон и след като ни хвърли бегъл поглед, повика един коняр да ни отведе. После покани Джон да похапне.

Заведоха ни в просторна светла конюшня и ни настаниха един до друг. Измиха ни и ни нахраниха. След около половин час дойдоха Джон и мистър Йорк, който щеше да бъде новият ни кочияш.

— Мистър Манли — каза той, след като внимателно ни огледа, — аз лично не виждам никакъв недостатък в тези коне, но всички знаем, че и те като хората имат своите особености и се нуждаят от различен подход. Бих искал да разбера има ли нещо специално, което желаете да ми кажете за тях.

— Според мен по-добра двойка коне няма в цялата ни страна и аз наистина дълбоко страдам, че се разделяме. Те обаче не са еднакви. Според мен черният кон притежава най-съвършения нрав. Предполагам, че никога не е чувал лоша дума и че не е удрян и сякаш най-голямото му удоволствие е да изпълнява желанията ти. Но с червеникавата явно са се държали много сурово. Чухме нещо подобно и от търговеца, който ни я продаде. Тя дойде при нас раздразнителна и недоверчива, но когато разбра на какво място е попаднала, постепенно се успокои и за три години не съм забелязал и най-малката проява на неподчинение. Така че отнасят ли се добре с нея, няма по-добро и послушно животно от Рижка. Тя е по-раздразнителна от черния. Мухите я дразнят повече и най-малкото неудобство в юздата я прави неспокойна. А ако към нея се отнасят грубо или нечестно, нищо чудно да си го върне тъпкано. Сам знаете, че буйните коне постъпват така.

— Прав сте — съгласи се Йорк. — Много добре ви разбирам, но вие знаете, че в подобни конюшни не е възможно всички коняри да са еднакво добри. Аз лично полагам големи усилия, но повече от това не мога да сторя. Ще запомня всичко за кобилата.

Вече излизаха от конюшнята, когато Джон се спря и рече:

— Трябва да знаете, че никога не сме използували късата юзда и при двамата. На черния кон изобщо не е слагана, а продавачът на червеникавата кобила ни предупреди, че именно мундщукът бил причина за неспокойния и нрав.

— Хм! Щом ще живеят тук обаче, ще носят късата юзда — рече Йорк. — Аз лично предпочитам по-свободна юзда и негова светлост е много разумен по отношение на конете, но господарката… Тя обръща внимание единствено на модата. И ако конете не са впрегнати в каретата й с високо вдигнати глави, изобщо не ги поглежда. Аз винаги съм се противопоставял на този мундщук и ще продължавам да го правя, но когато излиза господарката, не ще можем да го избегнем.

— Колко жалко наистина — каза Джон. — Сега трябва да тръгвам, че ще изпусна влака.

Той ни потупа и ни поговори за последен път. Гласът му звучеше много тъжно.

Аз доближих лицето си до неговото това бе единственият начин да му кажа довиждане. А после той си замина и оттогава не съм го виждал.

На следващия ден лорд У. дойде да ни огледа. По всичко личеше, че остана доволен от вида ни.

— Съдейки по онова, което моят приятел мистър Гордън ми е разказвал за тези коне, аз възлагам големи надежди на тях. Е, не си подхождат много по цвят, но смятам, че ще вършат добра работа за каретата, докато сме в провинцията. Преди да заминем за Лондон, трябва да се опитам да чифтосам Барън. Според мен черният кон е отличен за езда.

Тогава Йорк му предаде всичко, което Джон бе казал за нас.

— Ясно — отвърна графът. — Дръж кобилата под око и слагай късата юзда хлабаво. Мисля, че ако ги щадим в началото, ще се справят чудесно. Ще предупредя и Нейно благородие.

Следобед ни впрегнаха в каретата, а когато часовникът на конюшнята удари три, ни изведоха пред къщата. Тя беше внушителна, три-четири пъти по-голяма от къщата в Бъртуик, но ако един кон можеше да има собствено мнение, съвсем не така уютна. Двама лакеи се бяха изпружили, облечени в тъмни ливреи с алени бричове и бели чорапи. Скоро чухме шумоленето на коприна и Нейно благородие слезе от каменното стълбище. Заобиколи ни и ни огледа. Беше висока, достолепна, но изглеждаше недоволна. Без да продума, се качи в каретата. За пръв път в живота ми слагаха къса юзда, но трябва да призная, че въпреки досадната пречка главата ми не стоеше по-високо от обикновено. Тревожех се за Рижка, но тя изглеждаше спокойна и доволна. На следващия ден в три часа отново бяхме пред вратата и лакеите чакаха както преди. Копринената рокля изшумоля, господарката слезе по стълбите и властно каза:

— Йорк, трябва да повдигнеш главите на конете по-високо. Просто е срамно да ги гледа човек.

Йорк слезе от капрата и почтително отвърна:

— Извинете, Ваше благородие, ала на тези коне три години не им е слагана къса юзда и Негова светлост каза, че ще бъде по-безопасно, ако ги свикваме постепенно, но ако Ваше благородие желае, мога да повдигна главите им още малко.

— Направи го — рече тя.

Йорк дойде при нас и скъси юздите — струва ми се с една дупка по-навътре. Но за добро или лошо, и най-малката разлика се чувствуваше, а този ден трябваше да изкачваме стръмен наклон. Чак тогава започнах да разбирам онова, което ми бяха разказвали. Аз естествено исках да наведа главата си напред и спокойно да изтегля каретата — така бях свикнал, но трябваше да опъвам ли, опъвам с високо вдигната глава, а това убиваше духа ми, а и причиняваше болки в гърба и краката. Когато се прибрахме, Рижка рече:

— Видя ли сега колко е тежко! Все още е поносимо и ако не става по-лошо, ще търпим, защото инак ни гледат много добре. Но пристегнат ли ме по-здраво ще видят те! Не мога да търпя тази юзда, няма да я търпя!

Ден след ден, дупка след дупка юздите ни се скъсяваха и вместо с нетърпение да очаквам да ме впрегнат, аз започнах да се боя. Рижка също изглеждаше неспокойна, въпреки че говореше малко. Накрая сметнах, че най-лошото е минало, защото няколко дни не скъсяваха юздите. Реших да се старая както мога и да изпълнявам задълженията си, макар вече да не ми доставяха удоволствие, а постоянен тормоз. Най-лошото обаче тепърва ни очакваше.

Глава двадесет и третаПорив за свобода

Един ден господарката слезе по-късно от обикновено, а копринената й рокля шумолеше по-силно от всякога.

— Карай у херцогиня В., — нареди тя, а след малко добави. — Не смяташ ли да повдигнеш най-после главите на тези коне Йорк? Повдигни ги веднага и да не съм чула повече за щадене и подобни глупости.

Йорк се приближи до мен, а конярят застана отпред до Рижка. Той изтегли главата ми назад и пристегна юздата толкова силно, че усещането беше непоносимо. После отиде при Рижка, която неспокойно мяташе глава насам-натам и хапеше мундщука — напоследък не можеше да го търпи. Тя много добре знаеше какво я очаква и в мига, в който Йорк откачи юздата от седлото, за да я скъси, Рижка използува момента и така рязко се изправи на задните си крака, че носът на Йорк здравата пострада, а шапката му падна на земята. Конярят почти загуби равновесие. И двамата незабавно се хвърлиха към главата й, но Рижка беше достоен противник: отчаяно продължи да скача, рита и да се вдига на задни крака. Най-после единият й крак се закачи за ока и тя падна, като силно ритна задния ми крак. Кой знае колко още поразии щеше да направи, ако Йорк не се беше метнал мълниеносно върху главата и, за да я възпре.

— Освободете черния кон! — провикна се той. — Тичайте за лебедката и развъртете ока! Отрежете ремъка на хамута, ако не можете да го откачите!

Един от лакеите се спусна към ремъка, а друг се втурва в къщата за нож. Конярят бързо ме освободи от Рижка и каретата и ме заведе в конюшнята. Щом ме прибра, изтича обратно при Йорк. Бях много възбуден и ако имах навика да се вдигам на задни крака или да ритам, сигурен съм, че щях да го сторя. Но никога не го бях правил, затова стоях ядосан с болки в крака и главата, все още пристегната към пръстена на седлото и силно опъната назад. Чувствувах се много нещастен и бях склонен да ритна първия човек, който се приближи до мен.

Не след дълго обаче двама коняри доведоха Рижка здравата я бяха ступали. Йорк влезе с нея и даде нарежданията си, а после дойде при мен и тутакси освободи главата ми.

— По дяволите тези къси юзди! — мърмореше той. — Знаех си, че няма да ни се размине без произшествие. Господарят здравата ще се ядоса, но щом един съпруг не може да командува жена си, какво очаква от слугата? Така че аз си измивам ръцете и ако тя не успее да отиде на градинското увеселение у херцогинята, вината не ще бъде моя.

Но Йорк не го каза пред конярите. Когато бяха наблизо, той винаги говореше с уважение за господарите. Опипа цялото ми тяло и бързо откри мястото над коляното, където Рижка ме ритна. Нареди да го промият с топла вода и да го дезинфекцират.

Лорд У. научи за случката и много се ядоса. Обвини Йорк, че е послушал господарката, а той отговори, че в бъдеще би предпочел да получава заповеди само от Негова светлост. Според мен обаче и от това нищо не излезе, защото нещата си продължиха постарому. Струваше ми се, че Йорк би могъл малко повече да защитава интересите на конете си, но може би не разбирам от тези неща.

Рижка вече не я впрягаха в каретата, а когато се оправи от боя, един от по-малките синове на лорд У. каза, че я иска за себе си — бил сигурен, че от нея ще стане добър ловен кон. Аз все още трябваше да тегля каретата и имах нов другар на име Макс. Той бе носил само къса юзда. Попитах го как я понася.

— Търпя я, защото се налага, но това съкращава живота ми и ще съкрати и твоя, ако продължават да ти я слагат.

— Смяташ ли, че господарите ни знаят колко вредно е това за нас?

— Не мога да ти кажа, но търговците и ветеринарните лекари го знаят отлично. Веднъж бях при един търговец, който ме обучаваше заедно с друг кон за общ впряг. Всеки ден повдигаше главите ни по-високо и по-високо. Когато го попитаха защо го прави, той отвърна: „Инак хората не ги купуват. Лондончаните искат конете им да държат главите си високо. Това, разбира се, вреди на животните, но пък е добре за търговията. Конете скоро се изхабяват или заболяват и собствениците идват при нас за нов впряг.“

— Чух го със собствените си уши, а ти можеш да си направиш извода — добави Макс.

Колко съм се мъчил с тази къса юзда през четирите дълги месеца в каретата на господарката, само аз си знам. В едно обаче съм сигурен, ако това беше продължило още малко, или здравето ми, или нравът ми щяха да пострадат. Дотогава не знаех какво значи да ти излиза пяна на устата. От острия мундщук върху челюстта и езика, и от напрегнатото положение на главата и шията все бях с пяна на устата. Някои хора харесват разпенени животни: „Какъв чудесен, буен кон!“ Но пяната на устата е точно толкова неестествена за конете, колкото и за хората. Тя е сигурен признак за нещо нередно, на което трябва да се обърне внимание. Пък и гръклянът ми винаги беше напрегнат, а това силно затрудняваше дишането. Когато се прибирах от работа, вратът и гърдите ме боляха, устата и езикът ми бяха изранени, чувствувах се изтощен и потиснат. В стария ми дом знаех, че Джон и господаря са ми приятели. А тук, макар да бях в много отношения добре гледан, приятели нямах. Йорк вероятно — дори сигурно — знаеше как ме измъчва юздата, но го приемаше за неизбежност, от която нямаше спасение. Във всеки случай не правеше нищо, за да облекчи страданията ми.

Глава двадесет и четвъртаЛейди Ан

Рано през пролетта лорд У. и част от семейството заминаха за Лондон. Взеха и Йорк със себе си. Аз, Рижка и още няколко коне останахме на разположение, а за конюшнята отговаряше главният коняр.

Лейди Хариет, която беше много болна, остана в имението, но никога не излизаше с каретата, а лейди Ан предпочиташе да язди, придружавана от брат си или братовчед си. Тя беше отлична ездачка, приветлива, весела, че и много красива. Избра мен за яздитен кон и ме нарече Черната вихрушка. Ездата в чистия студен въздух ми доставяше огромно удоволствие. Понякога излизахме с Рижка, понякога с Лизи. Лизи беше светла дореста кобила, почти чистокръвна и голяма любимка на мъжете поради бодрата й походка и жизнения нрав. Ала Рижка я познаваше по-добре от мен и ми каза, че била доста нервна.

По това време в имението гостуваше един господин на име Блантир. Той винаги яздеше Лизи и все я възхваляваше. Ето защо един ден лейди Ан нареди да сложат женското седло на Лизи, а мъжкото на мен. Доведоха ни пред вратата, а господинът като че ли силно се смути.

— Но как така! Нима твоята Черна вихрушка вече ти омръзна?

— О, не, изобщо не ми е омръзнал, но съм достатъчно благородна и ти позволявам да го пояздиш веднъж, а аз ще опитам твоята очарователна Лизи. Трябва да признаеш, че по ръст и външен вид тя е много по-подходяща за женска езда, отколкото моят любимец.

— Съветвам те да не се качваш на нея — каза Блантир. — Тя е наистина очарователно същество, но е твърде нервна за жена. Уверявам те, че не е напълно безопасна. Хайде, нека разменим седлата.

— Драги ми братовчеде — отвърна лейди Ан през смях, — бъди така добър и не смущавай добрата си грижовна глава с мисли за мен. Яздя кон от мъничка и много пъти съм препускала след хрътките — да, знам, че не одобряваш жените, които ходят на лов. Но това е факт и аз твърдо съм решила да изпробвам Лизи, по която така се прехласват всички мъже. Хайде бъди така добър и ми помогни да се кача.

Нямаше повече какво да се каже. Блантир внимателно я качи върху седлото, провери мундщука и верижката на юздата, после й подаде поводите и ме възседна. Тъкмо тръгнахме, когато един лакей донесе бележка от лейди Хариет — молеше ги да питат доктор Ашли по някакъв въпрос и да й донесат отговора.

Селото се намираше на около миля, а къщата на лекаря беше чак накрая. Весело препускахме напред и скоро стигнахме. До къщата водеше къса алея между високи, вечно зелени дървета. Блантир спря пред портата и тъкмо се канеше да я отвори, за да мине лейди Ан, когато тя каза:

— Ще те чакам тук. Можеш да закачиш юздата на вратата.

Той колебливо я изгледа:

— Няма да се бавя и пет минутки.

— О, не бързай, ние с Лизи няма да избягаме.

Блантир закачи поводите ми на един от железните стълбове на оградата и се скри между дърветата. Лизи кротко стоеше на няколко крачки встрани с гръб към мен. Младата ми господарка седеше удобно, с отпуснати поводи, и тихичко си тананикаше. Аз се вслушвах в стъпките на ездача си по алеята към къщата. После го чух да хлопа на вратата. Отвъд пътя имаше оградена ливада със зейнала вратичка. Изведнъж няколко товарни коне и млади жребчета се втурнаха безредно навън, а след тях едно момче плющеше с огромен камшик. Жребчетата бяха необуздани и палави едно от тях се втурна през пътя и се блъсна в задните крака на Лизи. Дали причината бе в глупавото жребче, в плющенето на камшика или и в двете, не знам, но тя рязко подскочи и се хвърли в главоломен галоп. Всичко стана така внезапно, че лейди Ан едва не се строполи. Все пак успя бързо да възстанови равновесие. Високо и пронизително изцвилих за помощ. И пак, и пак, като нетърпеливо удрях в земята с копито и мятах глава, за да откача юздата. Не мина много време и Блантир дотича до портата. Разтревожено се огледа и едва успя да зърне летящата надалеч фигура. Само миг и той рипна на седлото. Аз не се нуждаех нито от камшик, нито от шпори, защото бях не по-малко разтревожен от господаря си. Той го усети, отпусна поводите, наклони се леко напред и ние се втурнахме след тях.

Няколко мили пътят беше прав, после завиваше надясно, а сетне се разделяше на две. Далеч преди да стигнем до завоя, лейди Ан изчезна. Кой ли път беше хванала? Една жена стоеше край вратата на градинката си, заслонила очи и разтревожено гледаше нагоре по пътя. Почти без да дърпа юздата, Блантир изкрещя: „Накъде?“ „Надясно“ — извика жената, посочи с ръка и ние препуснахме по десния път. Зърнахме ги за миг, но на следващия завой отново ги изгубихме. Няколко пъти ги виждаше и губехме от поглед. Струваше ми се, че никога няма да ги настигнем. Един стар работник, който поправяше пътя, стоеше край купчина камъни, но беше изпуснал лопатата си и беше вдигнал ръце. Когато наближихме, понечи да ни заговори. Блантир леко подръпна поводите.

— Към мерата, към общинската мера, сър! — извика работникът.

Много добре познавах тази мера — почти цялата беше неравна, покрита с пирей, тъмнозелен прещип и тук-там по някоя стара, крива трънка. Имаше и ливади с хубава ниска трева, но с много мравуняци и къртичини. По-лошо място за стремителен галоп от мерата нямаше.

Щом излязохме на мерата, отново зърнахме зеления костюм за езда, който летеше отпред. Шапката на господарката беше паднала и дългата й кестенява коса се развяваше зад нея. Главата и тялото й бяха изтеглени назад, явно дърпаше с всички сили, но вече в изнемога. Неравният терен бе намалил скоростта на Лизи и ние можехме да я настигнем. Докато препускахме по пътя, Блантир ме остави да се движа сам. Сега обаче, с лека ръка и обиграно око, той ме поведе така майсторски, че скоростта ми почти се запази и ние започнахме да ги приближаваме.

Някъде към средата на пустата мера зееше наскоро изкопан ров. Пръстта от рова бе нахвърляна от другата му страна. Той с положителност щеше да ги спре! Но не! Почти без да намалява ход, Лизи скочи, спъна се в едрите буци и падна. Блантир извика:

— А сега, приятелю, покажи на какво си способен!

Той здраво хвана поводите, аз се съсредоточих и с един решителен скок прелетях над рова.

Клетата ми господарка лежеше неподвижна сред пирея, с лице към земята. Блантир коленичи и започна да й говори, но отговор не последва. Внимателно обърна лицето й нагоре — то бе смъртнобледо, а очите затворени. „Ани, мила Ани, моля те, кажи нещо!“ Не последва нито звук. Той разкопча костюма й, разхлаби яката, опипа ръцете и китките й, а после скочи на крака и като обезумял се заоглежда за помощ.

Не много далеч от мерата двама мъже вадеха чимове и като видяха побеснялата Лизи, която препускаше без ездач, оставиха работата си, за да я заловят. Но виковете на Блантир ги доведоха при нас. Единият изглеждаше много разтревожен и попита с какво може да помогне.

— Умееш ли да яздиш? — попита го Блантир.

— Не ме бива, но ще рискувам врата си за лейди Ан. Тя прояви невероятна добрина към жена ми през зимата.

— Тогава яхвай този кон, приятелю вратът ти ще бъде в пълна безопасност и тичай при лекаря. Помоли го да дойде незабавно. После мини през имението и им кажи какво се случи — веднага да изпратят файтона с камериерката на лейди Ан и помощ. Аз ще чакам тук.

— Добре, сър, ще направя каквото мога. Дано милата млада госпожица скоро отвори очи. После се обърна към другаря си и му извика: — Слушай, Джо, тичай да донесеш вода и кажи на жена ми да дойде колкото може по-скоро при лейди Ан.

Успя да се покатери на седлото, викна „Дий!“, побутна ме с крака отстрани и потегли, като направи малък кръг, за да избегне рова. Нямаше камшик, което очевидно го притесняваше, но скоростта, с която се движех, скоро премахна тази необходимост. Той реши, че ще е най-добре, ако само се крепи върху седлото и стяга поводите и отлично се справяше. Опитвах се да го клатя колкото може по-малко, но веднъж-дваж, докато все още бяхме на неравната мера, той се провикна: „Леко! Хей, по-леко!“ На пътя всичко тръгна нормално, а при лекаря и в имението ездачът ми изпълни заръката точно и добросъвестно. В имението го поканиха да пийне глътка.

— Не, не! — отказа той. — Ще се върна при тях, но ще мина напреки през нивите и ще стигна преди файтона.

Новината се разпространи и навред настъпи паника и суматоха. Прибраха ме в конюшнята, свалиха седлото и юздата и хвърлиха един чул на гърба ми. Рижка беше оседлана и бързо изпратена за лорд Джордж, а скоро чух и файтонът да трополи в двора.

Измина много време, преди Рижка да се върне и да останем сами. Тогава тя ми разказа всичко:

— Няма кой знае какво за разказване. Препускахме в галоп почти през целия път и пристигнахме почти едновременно с лекаря. На земята седеше една жена и държеше главата на лейди Ан в скута си. Лекарят сипа нещо в устата на господарката и единственото, което чух, беше „Жива е“. После някакъв човек ме отведе настрани. Занесоха госпожицата във файтона и се прибрахме заедно. Чух господарят да казва, че се надявал да няма счупени кости, но все още била в безсъзнание.

Когато лорд Джордж подкара Рижка на лов, Йорк поклати неодобрително глава. Според него през първия сезон конят трябвало да бъде обучен от опитен човек, а не от случаен ездач, като лорд Джордж.

Ловът допадаше на Рижка, но понякога забелязвах, че е силно преуморена и от време на време кашля. Тя бе твърде горда, за да се оплаква, но аз не можех да не се тревожа за нея.

Два дни след нещастието Блантир дойде да ме види. Той ме потупа и много ме похвали, като каза на лорд Джордж, че според него съм съзнавал опасността, в която е изпаднала лейди Ан, не по-зле от него самия.

— И да исках, нямаше да мога да го задържа — завърши той. — Тя не бива да язди друг кон.

По разговора им разбрах, че младата ми господарка е вън от опасност и скоро отново ще може да язди. Това беше добра новина и аз с нетърпение зачаках по-щастливи дни.

Глава двадесет и петаРубън Смит

Сега искам да ви разкажа за Рубън Смит, който отговаряше за конюшните, докато Йорк беше в Лондон. Никой не разбираше работата си по-добре, а когато беше във форма, нямаше по-ценен и честен човек от него. Беше благ и много умно се отнасяше към конете. Да не говорим, че можеше да ги лекува не по-зле от самия ветеринарен лекар, тъй като две години беше живял при него. Беше и първокласен кочияш. Можеше да се справи с четворен впряг и с тандем със същата лекота, с която управляваше два коня. Беше красив, учен и имаше много приятни обноски. Мисля, че всички го харесваха — поне за конете съм сигурен. Не разбирах само защо при всичките тези качества той не беше главен кочияш като Йорк. Рубън имаше един голям недостатък и това беше страстта му към алкохола. За разлика от някои, които постоянно пиеха, той можеше да не близне капка със седмици, или дори месеци. След това обаче „го удряше на живот“, както казваше Йорк, излагаше себе си, превръщаше се в ужас за жена си и беля за всеки, който си имаше вземане-даване с него. Но нали беше съвестен работник, Йорк потули работата два-три пъти и не уведоми графа. Веднъж Рубън трябвало да прибере една компания от бал, но бил толкова пиян, че не можел да държи поводите и се наложило на капрата да седне един от господарите и да закара дамите у дома. Това, разбира се, не можело да остане скрито и Рубън бил уволнен начаса. Клетата му жена и малките му дечица трябвало да напуснат хубавата къщичка до входа на имението и да тръгнат по широкия друм. Всичко това ми го разказа старият Макс, защото се беше случило доста отдавна. Малко преди да пристигнем с Рижка, върнали отново Смит. Йорк се застъпил за него пред графа, който бил мек по душа, а Рубън тържествено се заклел, че докато живее там, няма да близне капка алкохол. Спазвал така съвестно обещанието си, че Йорк решил да му повери мястото си, докато го няма. Рубън бил толкова умен и честен, че нямало по-подходящ от него.

Дойде април. Семейството се очакваше през май. Леката карета трябваше да бъде постегната и тъй като полковник Блантир се връщаше в полка си, решиха Смит да го закара до града с каретата и да се върне обратно на коня. Смит взе седлото си и избра мен за пътуването. На гарата полковникът пусна пари в ръката му, сбогува се и каза:

— Грижи се за младата си господарка, Рубън, и не позволявай на разни некадърни новаци да яздят Черната вихрушка и да го преуморяват. Пази го за госпожицата!

Оставиха каретата в работилницата и Смит ме закара до „Белия лъв“. Поръча на коняря да ме нахрани добре и да ме подготви за път в четири часа. Още на идване един от клинците в предната ми подкова се беше поразхлабил, но конярят го забеляза едва преди тръгване. Смит се появи чак в пет часа и каза, че ще тръгнем в шест, тъй като срещнал стари приятели. Конярят му съобщи за клинеца и го попита дали да оправят подковата.

— Не — отвърна Смит, — ще издържи до къщи.

Говореше много високо и небрежно и ми се стори доста странно човек като него да не обръща внимание на разхлабена подкова. Смит не дойде в шест, нито в седем, нито в осем. Когато ме повика със силен груб глас, беше почти девет. Стори ми се, че е в много лошо настроение. Наруга коняря, без да разбера защо.

Кръчмарят излезе на вратата и каза: „Бъдете внимателен, мистър Смит!“, той само гневно го изруга и още преди да излезем от града препусна в галоп, като често и силно ме шибаше с камшика, макар че се движех с пълна скорост. Луната все още не беше изгряла и беше много тъмно. Пътищата бяха каменисти, поради скорошната поправка и след като препусках по тях с такава скорост, подковата ми се разхлаби още повече, а когато наближихме бариерата, падна.

Ако Смит беше с разума си, веднага щеше да усети, че нещо в походката ми не е в ред. Той обаче беше толкова пиян, че нищо не забелязваше.

След бариерата имаше дълга отсечка с току-що нахвърляна настилка големи остри камъни, върху които нито един кон не би могъл да мине бързо и безопасно. И по този път бях принуден да препускам в бесен галоп, вече без подкова, а ездачът ми жестоко ме шибаше с камшика и с диви ругатни ме насилваше да вървя още по-бързо. Неподкованият крак ме болеше жестоко. Копитото се бе счупило и разцепило до месото, което пък бе ужасно наранено от острите камъни. Това не можеше да продължи дълго. Нито един кон не би издържал на подобно мъчение. Болката бе прекалено силна. Препънах се и тежко се строполих върху двете си колена. Смит излетя от седлото и тъй като препусках много бързо, здравата се изтърси на земята. Скоро се изправих на крака и изкуцуках отстрани на пътя, където нямаше камъни. Луната тъкмо беше излязла и огряваше Смит, който лежеше на няколко метра от мен. Той не се изправи, само леко се надигна, а после силно изстена. Аз също бих могъл да стена, защото страдах от жестока болка в крака и коленете, но конете са свикнали да понасят болката мълчаливо. Не издавах звук, стоях и се ослушвах. Смит още веднъж силно изстена и макар да беше добре осветен от луната, не се виждаше да помръдва. Не можех да направя нищо нито за него, нито за себе си, но — о, как се ослушвах да чуя тропота на конски копита, колела от каруца или човешки стъпки. Пътят не беше много оживен и по това време на нощта можеха да минат часове, докато дойде някой и ни помогне. Стоях, гледах и се ослушвах. Беше спокойна, свежа априлска нощ. Не се чуваше ни звук — само тихичко пропяваше славей. И нищо не помръдваше, като изключим белите облачета, които плуваха покрай луната и кафявият бухал, пърхащ над плета. Спомних си за летните нощи преди много години, когато лежах до майка си на зелената свежа ливада у фермера Грей.

Глава двадесет и шестаКак свърши всичко

Трябва да беше вече полунощ, когато чух далечен тропот на конски копита. От време на време звукът заглъхваше, а после се чуваше по-ясно и по-близо. Пътят до Ърлсхол минаваше все сред ниви, собственост на графа. Звукът идваше от тази посока и аз се надявах, че са тръгнали да ни търсят — колкото повече приближаваше, толкова повече се убеждавах, че разпознавам стъпките на Рижка.

Скоро се убедих, че е тя, впрегната във високата двуколка. Силно изцвилих и с радост чух ответното изцвилване на Рижка, а и мъжки гласове. Бавно се приближиха по камъните и спряха край тъмната фигура на земята.

Един от мъжете скочи и се надвеси над мистър Смит.

— Това е Рубън! — извика той. — И не помръдва.

Другият го последва, приклекна и промълви:

— Мъртъв е. Виж колко са студени ръцете му.

Те го изправиха, но той не даде признаци на живот. Косата му бе прогизнала от кръв. Отново го положиха на земята и дойдоха при мен. Веднага забелязаха изранените ми колене.

— Я виж, конят е паднал и го е хвърлил! Кой би помислил, че Черния красавец е способен на такова нещо! На никой не му е минавало през ум, че може някога да падне. Откога ли лежи Рубън тук? Интересно обаче защо конят не се е помръднал от това място?

Тогава Робърт се опита да ме поведе. Аз пристъпих една крачка, но за малко не паднах отново.

— Хей! Пострадали са не само колената му, но и едното копито. Гледай, гледай, раздробено е на парчета. Като нищо може пак да падне, горкото животно! Знаеш ли какво, Нед, май Рубън не е бил трезвен! Представи си само, да язди кон без подкова из тези камъни! Ха, че той със същия успех можеше да го язди и върху луната. Боя се, че старата история е започнала отново. Горката Сузан! Беше ужасно бледа, когато дойде у нас да пита дали не се е прибрал. Опитваше се да прикрие тревогата си и измисли сума неща, които биха могли да го задържат. И все пак ме помоли да изляза и да го посрещна. Но какво да правим? Освен тялото трябва да закараме и коня, а това няма да е лесна работа.

Най-сетне двамата се разбраха, че Робърт, като коняр, ще заведе мен, а Нед ще вземе Рубън. Не беше лесна работа да го качат във високата двуколка, защото нямаше кой да държи Рижка. Тя обаче не по-зле от мен разбираше какво става и стоеше толкова неподвижно, че чак се беше вкаменила. Забелязах го, защото ако Рижка имаше недостатък, то той беше, че не можеше да стои мирно. Нед потегли много бавно с тъжния си товар, а Робърт дойде и отново огледа копитото ми. После извади кърпата си, здраво го овърза и ме поведе към къщи. Никога няма да забравя тази нощна разходка. Разстоянието беше повече от четири мили. Робърт ме водеше много бавно, а аз куцуках с ужасни болки. Сигурен съм, че му беше мъчно за мен, защото често ме потупваше и окуражаваше с ласкав глас.

Най-после се добрах до конюшнята, хапнах малко овес, а Робърт уви коленете ми със студени кърпи и наложи копитото с лапа от трици, за да му отнеме огъня и да го дезинфекцира, преди ветеринарният лекар да го види на другата сутрин. После едва легнах върху сламата и заспах въпреки болката.

На следващия ден лекарят прегледа раните ми и каза, че може би ставата не е засегната и ако е така, ще мога пак да работя, но белезите никога няма да изчезнат. Вярвам, че направиха всичко, за да ме излекуват добре, но това трая дълго и мъчително. Горяха месото около раната със специален разтвор, а когато най-после зарасна, намазаха двете ми колена с някаква течност, за да опадат космите. Предполагам, че имаха основания и че са били прави.

Тъй като смъртта на Смит бе настъпила внезапно и без свидетели, започнаха следствие. Кръчмарят и конярят от „Белия лъв“ заедно с още няколко души дадоха показания, че когато си тръгнал, Рубън бил пиян. Човекът от бариерата каза, че преминал покрай него в бърз галоп. Освен това намериха и подковата ми сред камъните, така че причината беше съвсем ясна и върху мен не падна никаква вина.

Всички съжаляваха Сузан, която почти бе изгубила разсъдъка си и не преставаше да повтаря: „О, той беше толкова добър, толкова добър! За всичко е виновно проклетото пиене. Защо продават този проклет алкохол? О, Рубън, Рубън!“. И така безспир, докато го погребаха, а после, тъй като нямаше нито дом, нито роднини, тя и шестте и дечица се наложи да напуснат хубавата къщичка край високите дъбове и да отидат в огромния мрачен приют за бедни.

Глава двадесет и седмаПреуморена и съсипана

Щом коленете ми оздравяха, за около месец-два ме изпратиха да си почина на една малка ливада. Около мен нямаше жива душа и макар че се наслаждавах на свободата и на свежата трева, вече бях свикнал да живея в обществото и се чувствувах самотен. С Рижка бяхме станали отлични приятели и компанията й ми липсваше. Често цвилех, когато чуех, че някой кон минава по пътя, но рядко получавах отговор. Най-сетне една сутрин портата се отвори и кой мислите, че влезе вътре? Милата Рижка. Конярят свали оглавника й и я остави. Щастливо изцвилих и препуснах към нея. И двамата се радвахме, че се виждаме, но скоро разбрах, че не са я довели само за да ми прави компания. Историята бе твърде дълга, за да ви я разказвам, ала факт бе, че Рижка беше преуморена от езда и сега изчакваха, за да видят дали ще се възстанови от почивката.

Лорд Джордж беше млад и не се вслушваше в ничие предупреждение. Бе ненаситен ездач и ловуваше винаги, когато му се удадеше случай, без да мисли за коня си. Скоро след като съм напуснал конюшнята, имало надбягване с препятствия и той решил да участвува. Конярят го предупредил, че Рижка е малко преуморена и че не е годна да участвува, но той не му повярвал и в деня на състезанието я пришпорил да не изостава. И каквато си бе амбициозна, тя се пресилила до крайност. Освен това той бил твърде тежък за нея и гърбът и бил натъртен.

— И така — заключи тя — ето ни и двамата, съсипани в разцвета на младостта и силите — ти от пияница, а аз от глупак. Колко е несправедливо!

И двамата чувствувахме, че вече не сме онова, което бяхме. Това обаче не наруши удоволствието ни, че сме заедно. Не препускахме както някога, но пасяхме и лежахме един до друг, или пък с часове стояхме под сянката на някоя липа с приближени глави. Така минаваше времето, докато семейството се върна от града.

Една сутрин на ливадата дойде графът, придружен от Йорк. Щом ги съзряхме, останахме неподвижни под нашата липа и им позволихме да се приближат до нас. Те внимателно ни огледаха. Графът изглеждаше много ядосан.

— Триста лири, хвърлени на вятъра! — каза той. — Но повече ме мъчи фактът, че конете на моя стар приятел, който смяташе, че тук ще намерят добър дом, са съсипани. Кобилата ще оставим на дванайсетмесечен изпитателен срок и после ще видим какво ще я правим, но черният кон трябва да бъде продаден. Много жалко, но с тези колене не може да остане в моите конюшни.

— Прав сте, милорд — съгласи се Йорк, — но той може да отиде на място, където външният вид не е от голямо значение и пак да се отнасят добре с него. Познавам един човек в Бат — собственик на обор за гледане на коне срещу заплащане, който търси коне на ниска цена. Знам, че добре се грижи за животните. Следствието оправда коня и препоръката на милорд или моята ще бъде достатъчна.

— Най-добре ще е да му пишеш, Йорк, защото много повече ме интересува къде ще отиде конят, отколкото колко пари ще ми донесе.

И те си тръгнаха.

— Скоро ще те отведат — каза Рижка, — аз ще загубя единствения си приятел и най-вероятно никога няма да се видим отново. Какъв несправедлив свят!

Близо седмица след това Робърт дойде с един оглавник, нахлузи го на главата ми и ме отведе. Нямаше никакво сбогуване. Двамата с Рижка изцвилихме, докато ме отвеждаха, а после тя препусна покрай плета и ме викаше, докато тропотът на копитата ми заглъхна.

Собственикът на обора за гледане на коне ме купи, благодарение препоръката на Йорк. Трябваше да пътувам с влак, което беше ново за мен и отначало изискваше доста смелост. След като разбрах, че пухтенето, свистенето, свиркането и най-вече тресящият се конски вагон не ми причиняват никакво зло, аз се успокоих.

Когато стигнах целта на пътуването си, попаднах в сравнително удобна конюшня, където добре се грижеха за мен. Разбира се, вътре не беше така светло и просторно, както в предишните конюшни. Подът беше наклонен и тъй като главата ми бе завързана за яслата, непрекъснато стоях на този наклон, което беше много изтощително. Изглежда, хората все още не знаят, че конете са по-работоспособни, ако им е удобно и имат възможност да се обръщат. Въпреки всичко ме хранеха и разресваха добре и въобще смятам, че господарят се грижеше съвестно за нас. Той държеше много коне и различни файтони, които даваше под наем. Кочияши бяха или неговите хора, или пък господата и дамите, които ги наемаха, ги управляваха сами.

Глава двадесет и осмаНаемният кон и неговите кочияши

Досега винаги ме бяха управлявали хора, които поне знаеха как се прави това, но на новото място трябваше да свикна с всички видове невежество, на които ние, конете, сме подложени. Просто бях „наемен кон“ и ме даваха на всеки, който платеше за мен. И тъй като имах спокоен и уравновесен нрав, мисля, че много по-често ме даваха на онези, които не умееха да управляват коне, защото на мен можеше да се разчита. Ще ми отнеме много време, ако ви разкажа за различните начини, по които се отнасяха с мен, но все пак ще спомена някои от тях.

На първо място са привържениците на „опънатата юзда“ — хора, които очевидно смятат, че всичко зависи от дърпането на поводите. Те нито за миг не позволяват устата ти да си почине, нито пък ти дават най-малка свобода на движение. Вечно говорят, че „конят трябва да се държи здраво“ и „добре изправен“, като че ли не сме създадени да стоим изправени и сами.

Някои нещастни, съсипани създания, чиито усти са загрубели и станали безчувствени точно от такова каране, може би намират опора в опънатата юзда. Но за кон, който все още разчита на собствените си крака, има чувствителна уста и лесно се управлява, то е не само мъчително, но и глупаво.

Следват привържениците на „отпусната юзда“, които оставят поводите да лежат върху гърба ти и небрежно подпират ръка на коляно. Естествено, ако стане нещо неочаквано, такива колари нямат никакъв контрол върху коня. Ако той се подплаши, стресне или препъне, те с нищо не могат да помогнат нито на него, нито на себе си и белята е готова. Разбира се, аз нямах нищо против подобно каране, тъй като не се стрясках и препъвах и зависех от кочияша дотолкова, доколкото трябваше да ме насочва и подканва. И все пак, добре е да чувствуваш юздата, когато се спускаш по нанадолнище и да знаеш, че кочияшът ти не е заспал. Освен това небрежното каране учи коня на мързел и лоши навици и попадне ли в други ръце, налага му се да се отърве от тях с малко или повече болезнен пердах. Господарят Гордън винаги изискваше от нас най-доброто, на което сме способни. Той казваше, че да разглезиш кон и да го научиш на лоши навици е точно толкова жестоко, колкото да разглезиш и дете, защото и двамата ще страдат по-късно. А много често безсъвестните кочияши са изобщо небрежни и са способни да обръщат внимание на всичко друго, но не и на коня. Веднъж излязох с един такъв кочияш. Във файтона зад него седяха жена и две деца. Отначало той размаха поводите и ми нанесе два-три удара с камшика, макар че едва бях потеглил. Поправяха пътя и дори там, където настилката не бе подменена, имаше много извадени камъни. Кочияшът се смееше и се шегуваше с жената и децата, разговаряше наляво и надясно с всеки срещнат, но нито веднъж не се сети да погледне към мен или да ме преведе през по-равните места. И както можеше да се очаква, в една от предните ми подкови попадна камък.

Мистър Гордън, Джон и изобщо всеки по-опитен кочияш веднага щеше да забележи, още преди да съм направил и три крачки, че нещо не е наред. Дори на тъмно опитната ръка щеше да усети по поводите, че ходът ми е нарушен, коларят щеше да слезе и да извади камъка. Този човек обаче продължи да се смее и да разговаря, а с всяка следваща крачка камъкът все по-здраво се заклещваше между подковата и триъгълния издатък в долната част на копитото ми.

Камъкът беше остър отвътре и объл отвън или както всекиму е известно — най-опасният за един кон, защото хем наранява крака, хем улеснява препъването.

Дали този човек беше полусляп или много небрежен, не знам, но изминах цяла миля с камъка в крака. Междувременно така куцах от болка, че най-после той се провикна: „Я гледай! Та те са ни дали куц кон! Срамота!“

После грабна поводите, заплющя с камшика и рече. „Хайде, приятелче, няма смисъл да ми въртиш номера. Чака ни дълъг път, затова не се прави на болен и куц!“

Точно тогава мина един фермер, яхнал кафяв жребец. Той повдигна шапката си, спря коня и каза:

— Извинете, сър, но ми се струва, че нещо не е наред с вашия кон. От начина, по който се движи, мисля, че в копитото му е попаднал камък. Ако ми позволите, ще погледна краката му. Тези разпръснати камъни са много опасни за конете.

— Наел съм го — обясни кочияшът — и не знам какво му е, но е срамота да дават на хората куци животни.

Фермерът скочи от коня и като преметна поводите на ръката си, веднага повдигна единия ми крак.

— Разбира се! Ето го камъка! Куц бил! Как не!

Отначало се опита да го измъкне с ръка, но тъй като камъкът беше здраво заклещен, извади от джоба си специално шило и много внимателно, макар с известни затруднения, го изтръгна, после го вдигна високо и каза:

— Ето камъка, който е влязъл в крака на коня ви. Истинско чудо е, че не е паднал и счупил коленете си!

— Гледай ти! — учуди се моят човек. — Странна работа! Никога не съм знаел, че в подковите на конете се заклещват камъни!

— Не знаехте ли? — попита фермерът доста презрително. — Все пак това се случва и с най-добрите, и те нямат никаква вина при такива пътища. Затова, ако не искате конят ви да окуцее, трябва да го следите внимателно и да вадите камъните от копитата му. Този крак е много набит — завърши той, като остави копитото ми и ме потупа. — Ако ми позволите да ви посъветвам, сър, известно време карайте по-бавно.

После яхна жребеца, повдигна шапка към дамата и препусна по пътя си.

Моят човек разлюля поводите и зашляпа с камшика, от което разбрах, че трябва да тръгвам. Тръгнах, разбира се, доволен, че камъка го няма, но все още усещах силна болка.

Ето такива неща се случват често с нас, наемните коне.

Глава двадесет и деветаКокнита3

Следващият начин на каране е стил „парен локомотив“. Това обикновено правят хора от града, които никога не са притежавали собствен кон и са пътували предимно с влак.

Те очевидно смятат, че конят е нещо като парната машина, само че по-малък. Във всеки случай, убедени са, че щом са платили за него, той е длъжен да върви точно толкова бързо и с точно толкова тежък товар, колкото пожелаят. И това независимо дали пътищата са непроходими и кални, или сухи и добри. Каменисти, равни или стръмни за тях е все едно — дай, дай, дай, с една и съща скорост, без отдих и внимание.

Тези хора никога не помислят да слязат и повървят пеша, когато стръмнината е голяма. О, не, те са платили, за да се возят и ще се возят на всяка цена! Конят ли? О, той е свикнал! За какво са създадени конете, ако не да влачат хората по нанагорнища! Да ходели пеша? Хубава шега наистина! И така, камшикът плющи, юздата се опъва, груб и заядлив глас често се провиква: „Давай по-бързо, мързеливо животно!“ Следва нов удар с камшика, нищо че през цялото време напрягаме всичките си сили послушни и безмълвни, макар и много често изтормозени и сломени.

Този начин на каране ни изхабява повече от всичко друго. Сто пъти предпочитам да измина двайсет километра, но с добър и внимателен кочияш, отколкото десет с такъв безотговорен тип. И още нещо. Почти никога не слагат спирачката, независимо от наклона, което е причина за много нещастия. Или пък, ако случайно я сложат, често забравят да я свалят в подножието на хълма. Колко пъти ми се е налагало да изкача половината от следващата стръмнина със здраво запънато колело и чак тогава кочияшът се сеща да го освободи. А това е огромно напрежение за коня.

Ами кокнитата! Вместо да потеглят бавно, като джентълмени, те обикновено препускат с пълна скорост още от двора на конюшнята. А поискат ли да спрат, отначало ни шибат с камшика, после дръпват поводите така внезапно, че почти ни обръщат по гръб и изкъртват челюстите ни с мундщука. Викат му спиране със замах! Взимат ли пък завой, правят го така, сякаш целият път е техен.

Много добре си спомням една пролетна вечер, когато двамата с Рори бяхме наети за целия ден. Рори беше конят, който най-често идваше с мен, когато искаха чифт. Той беше добър и честен другар. Бяхме с кочияш от нашата конюшня, който винаги се отнасяше кротко и грижовно с нас. Денят ни мина много приятно. По здрач се прибирахме към къщи с бодра и стегната крачка. Отпред имаше остър ляв завой, но тъй като се движехме близо до живия плет и имаше достатъчно място за разминаване, нашият кочияш не ни спря. Когато наближихме завоя, чух, че по нанадолнището насреща ни се носи кон с двуколка. Плетът беше висок и не можех да видя нищо, но в следващия миг вече връхлитахме един върху други. За късмет бях от страната на плета. Рори беше отдясно на ока и нямаше дори теглич, за да го предпази. Мъжът, който караше, беше решил да сече завоя и когато ни видя, вече нямаше време да се дръпне в своята половина на пътя. Целият удар се стовари върху Рори. Тегличът на двуколката се заби право в гърдите му и той политна назад с вик, който никога няма да забравя. Другият кон падна назад и единият теглич се счупи. Оказа се, че и той е от нашата конюшня. Беше впрегнат във високата двуколка, която младежите толкова обичаха. Караше я един от онези невежи, дето дори не знаят от коя страна на пътя трябва да се движат, а и да знаят, пет пари не дават. В резултат клетият Рори беше с пронизани гърди и кръвта му изтичаше. После казаха, че ако ударът е бил малко по-настрани, той щял да умре на място. И по-добре да беше станало така, защото му трябваше много време преди да зарасне раната, а после го продадоха на въглищарите. Какво означава да се качваш и слизаш по стръмнини, знаят само конете. Подобни гледки — на кон, който се спуска по нанадолнище с тежко натоварена двуколка без спирачка — ме натъжават дори и сега.

След като Рори пострада, често ме впрягаха в каретата с една кобила на име Пеги, която живееше до мен в конюшнята. Тя бе силно, добре сложено животно, със светлосиво кафяв косъм, красиво изпъстрена с петна и тъмнокафяви грива и опашка. Не беше от чистокръвна порода, но бе много красива и изключително уравновесена и усърдна. И все пак в очите и се четеше притеснение, по което разбрах, че нещо я измъчва. Първият път, когато ни впрегнаха заедно, ходът й ми се стори много странен — нещо средно между тръс и лек галоп: правеше три-четири крачки, а после леко подскачаше напред.

Това беше много неприятно за всеки кон, който теглеше заедно с нея и доста ме изнерви. Когато се прибрахме, аз я попитах защо се движи по този странен начин.

— Ах — притеснено въздъхва Пеги, — знам, че ходът ми е много лош, но какво мога да сторя? Вината не е моя. Просто краката ми са много къси. На височина съм почти колкото теб, но твоите крака са шест-седем сантиметра по-дълги над коляното от моите и естествено крачките ти са по-дълги, а ходът по-бърз. Така съм се родила — ако зависеше от мен, непременно щях да бъда с по-дълги крака — завърши Пеги унило.

— И все пак, ти си толкова силна, кротка и усърдна!

— Работата е там, че мъжете обичат скоростта и ако не си в крак с другите коне, през цялото време ядеш бой, бой и пак бой. В резултат от непрекъснатите ми опити да съм в крак се получи тази грозна скоклива походка. Но невинаги е било така. Когато живеех с първия си господар, аз се движех в хубав равномерен тръс, но той никога не бързаше толкова много. Беше млад провинциален свещеник и много добър господар. Посещаваше две църкви, доста отдалечени една от друга и имаше много работа, но никога не ме е бил и нагрубявал, защото не се движа достатъчно бързо. Много ме обичаше. Как ми се иска да съм при него, но той трябваше да отиде в големия град, а мен ме продадоха на един фермер. Някои фермери са чудесни господари, но според мен този човек беше просто жалка отрепка. Изобщо не се интересуваше дали конете му са добри, нито пък как ги кара. Единственото, което имаше някакво значение, беше скоростта ни. Правех всичко, каквото можех, но това не му беше достатъчно и той постоянно ме биеше. Затова започнах да подскачам напред — за да съм в крак с другите. В пазарни дни оставаше до късно в кръчмата, а после се прибираше в галоп.

Една тъмна нощ препускахме към къщи, както обикновено. Изведнъж нещо голямо запречи колелата и преобърна двуколката. Той изхвърча навън и си счупи ръката, а и няколко ребра, ако не се лъжа. Във всеки случай това беше краят на общото ни съжителство, за което никак не съжалявах. Само че за мен навсякъде ще бъде така, ако хората непременно държат на високата скорост. Ех, защо краката ми не са по-дълги!

Горката Пеги! Много ми беше мъчно за нея и с нищо не можех да я успокоя, защото знаех колко е тежко за един бавен кон да бъде впрегнат с бърз. Всичкият бой се стоварва върху него, а той изобщо не е виновен. Пеги често теглеше каретата и някои дами много я харесваха, защото бе съвсем кротка. Не мина много време от нашия разговор и я продадоха на две дами, които караха двуколката си сами и искаха добър, сигурен кон.

Срещнах я няколко пъти извън града. Движеше се с равномерен ход и изглеждаше весела и щастлива. Много се радвах за нея, защото тя заслужаваше хубава съдба.

След като Пеги ни напусна, на нейно място дойде друг кон. Беше млад и му бе излязло име, че се плаши и стряска, поради което бе загубил предишното си място. Попитах го защо се плаши толкова.

— Ами не знам отвърна той. — Като малък бях доста плах и няколко пъти силно се стреснах. Видех ли нещо необичайно, имах навика да се обръщам и да го разглеждам, но нали знаеш, с тези наочници не можеш нито да видиш, нито да разбереш какво става, освен ако не обърнеш глава. Тогава пък господарят винаги ме удряше, от което се стрясках и уплахата ми съвсем не намаляваше. Струва ми се, че ако ме беше оставял да разглеждам спокойно пътя и да се убедя, че няма да ми се случи нищо лошо постепенно щях да свикна. Веднъж с него яздеше един възрастен господин. Някакво голямо парче бяла хартия или парцал прелетя покрай мен. Аз се подплаших и се втурнах напред. Господарят, както винаги, здраво ме шибна с камшика, но старецът извика: „Не си прав! Не си прав! Никога не бива да биеш кон, защото се е уплашил. Изплашил се е, защото се бои, а ти само го караш да се бои още повече и задълбочаваш навика му.“ Предполагам, че не всички хора се отнасят така с конете. Сигурен съм, че не искам да се стряскам заради самото стряскане, но откъде да знам кое е опасно и кое не, щом като не ми дават възможност да опозная трудностите? Никога не се боя от онова, което познавам. Ето например аз съм израснал в парк, където имаше елени и естествено ги познавах така добре, както овцете и кравите. Те обаче не се срещат толкова често и познавам много разумни коне, които се плашат от тях и му хвърлят голямо треперене преди да минат покрай гора с елени.

Знаех, че приятелят ми е искрен и ми се искаше всеки млад кон да има такъв добър господар като фермера Грей или земевладелеца Гордън.

Разбира се, понякога се случваше да се отнасят с нас много добре. Спомням си как една сутрин ме впрегнаха в леката двуколка и ме закараха пред една къща на улица „Пълтни“. Отвътре излязоха двама господа. По-високият дойде при мен, огледа мундщука и юздата и поразмърда хамута с ръка, за да провери дали е легнал удобно.

— Смятате ли, че конят има нужда от юздечка? — попита той коняря.

— Аз лично смятам, че ще се справи отлично и без нея, тъй като устата му е необикновено чувствителна и макар че е много жизнен, в нрава му няма капка проклетия. Но обикновено клиентите ги предпочитат с юздечка.

— Аз лично съм против нея — рече господинът. — Бъдете така добър и я свалете. Свободната уста е нещо много важно при дълъг път, нали, приятелю? — каза той и ме потупа по шията.

После пое поводите и двамата се качиха в двуколката. И сега си спомням как спокойно ме обърна, а после едва подръпвайки поводите и с леко докосване на камшика, ние потеглихме.

Извих шия и тръгнах с най-бодрия си ход. Установих, че зад себе си имам човек, който знае как се управлява добър кон. Отново си припомних старите времена и се почувствувах много весел.

Този господин много ме хареса и след като ме изпробва няколко пъти и със седло, убеди господаря да ме продаде на негов приятел, който търсел сигурен и приятен кон за езда. Ето как стана, че през лятото ме продадоха на мистър Бари.

Глава тридесетаКрадец

Новият ми господар беше ерген. Живееше в Бат и беше много зает в работата си. Лекарят го беше посъветвал да язди по-често, за която цел ме беше и купил. Той нае конюшня близо до дома си, и коняр на име Филчър. Господарят почти не разбираше от коне, но се отнасяше с мен много добре, така че животът ми би трябвало да е хубав и лек, ако не бяха някои обстоятелства, за които той нищо не подозираше. Поръча да ме хранят с най-хубавото сено, с много овес, смлян боб и трици и с толкова змийски грах или райграс, колкото конярят сметне за необходимо. Чух го как дава нарежданията си, затова сметнах, че ще имам много и хубава храна и че съм попаднал на добро място.

Няколко дни всичко беше наред. Установих, че конярят ми си разбира от работата. Поддържаше конюшнята чиста и проветрена и отлично се грижеше за мен, да не говорим, че от устата му чувах само благи думи. Преди беше работил като коняр в един от големите хотели на Бат, но се беше отказал и сега отглеждаше зеленчуци и плодове за пазара. Жена му пък се занимаваше с угояване на птици и зайци за продан. След известно време усетих, че овесът ми силно намаля. Получавах боба, но сега вместо с овес той беше смесен с трици, които също бяха много малко. Във всеки случай получавах не повече от една четвърт от храната си. След две-три седмици това започна да се отразява на силата и жизнеността ми. Тревата, макар и много вкусна, не беше достатъчна, за да ме поддържа в добро здраве без допълнителна храна. Аз обаче нито можех да се оплача, нито да кажа от какво имам нужда. Това състояние продължи около два месеца. Чудех се как така господарят ми нищо не забелязва. Един следобед обаче отидохме на гости у негов приятел — провинциален фермер, който живееше на пътя за Уелс. Този човек имаше много остро око по отношение на конете и след като приветствува приятеля си с добре дошъл, хвърли поглед към мен и рече:

— Знаеш ли, Бари, струва ми се, че конят ти не изглежда толкова добре, колкото когато го купи. Да не е бил болен?

— Не, няма такова нещо — отвърна господарят ми, — но наистина е по-вял от преди. Конярят ми обясни, че есенно време конете винаги били отпуснати и това било нормално.

— Есенно време! Глупости! — възкликна фермерът. — Та още сме едва август, а при тази лека работа и добра храна, той не бива да се чувствува така дори през есента. Как го храниш?

Господарят му каза. Фермерът бавно поклати глава и започна да ме опипва.

— Не знам кой яде овеса, приятелю, но съм готов да се обзаложа, че не е конят ти. Бързо ли си яздил?

— Не! Много спокойно.

— Тогава сложи ръката си тук — каза той и прокара дланта му по врата и рамото ми. — Толкова е влажен и сгорещен, сякаш току-що се е върнал от паша. Съветвам те по-честичко да надничаш в конюшнята. Не обичам да съм подозрителен и, слава богу, нямам никакви основания за това, тъй като изцяло мога да се доверявам на хората си независимо дали съм тук или ме няма. Но има и подли мошеници, дотолкова жестоки, че да ограбят храната на едно безсловесно създание. Трябва да проучиш какво му дават да яде. И като се обърна към коняря си, който беше дошъл да ме вземе, рече: — Дай на този кон хубав овес, и то повечко.

Безсловесни създания! Да, такива сме и ако можех да говоря, щях да кажа на господаря си къде отива овесът му. Конярят идваше всяка сутрин към шест и водеше със себе си малко момченце, което винаги носеше покрита кошница. То влизаше с баща си във вътрешната стаичка, където държаха и зърното, и когато оставяха вратата притворена, виждах как пълнеха едно чувалче с овес от коша, а после момченцето си тръгваше.

Пет-шест дни по-късно, миг след като момченцето беше излязло от конюшнята, вратата широко се отвори и вътре влезе полицай, който здраво държеше детето за ръка. Следваше го втори полицай. Той заключи вратата отвътре и каза:

— Покажи ми на кое място баща ти държи храната за зайците.

Момчето беше много уплашено и започна да плаче. Това обаче не му помогна и то ги заведе до коша с овеса. Тук полицаят намери още едно празно чувалче, досущ като онова с овеса, в кошницата на момчето.

През това време Филчър почистваше краката ми и макар че доста се перчеше, те го отведоха в ареста заедно със сина му. После чух, че оправдали момчето, но бащата осъдили на два месеца затвор.

Глава тридесет и първаИзмамник

Господарят не намери веднага заместник, но след няколко дни новият коняр пристигна. Той беше висок хубавец, но ако е имало някога измамник в образа на коняр, то това беше Алфред Смърк. С мен се държеше много възпитано и никога не ме биеше. А в присъствието на господаря непрекъснато ме галеше и потупваше. Винаги разресваше гривата и опашката ми с вода и лъскаше копитата ми с мазнина, за да изглеждам „по-шик“. Но това да ми почисти краката, да ми прегледа подковите или да ме разреши изцяло — правеше го толкова рядко, колкото и ако бях крава. Оставяше мундщука ми да ръждяса, седлото влажно, а подопашния ремък твърд.

Тъй като Смърк се смяташе за много красив, той отделяше значително време за косата, бакенбардите и вратовръзката си пред огледалото във вътрешната стаичка. Когато господарят му говореше, той непрекъснато повтаряше: „Да, сър! Да, сър!“ и докосваше шапката си на всяка дума. Всички го смятат за чудесен млад човек и завиждаха на мистър Бари за късмета. Според мен той беше най-ленивото и надуто същество, което съм срещал. Разбира се, чудесно е да се отнасят добре с теб, но един кон има нужда и от други неща. Имах просторен бокс, където щях да се чувствувам отлично, ако Смърк не беше толкова ленив, за да го почисти. Той никога не изхвърляше сламата и миризмата на застояла слама беше много неприятна. От силните изпарения очите ми смъдяха и се възпаляваха, губех и апетита си.

Един ден господарят влезе и каза:

— Алфред, в конюшнята мирише много лошо. Не смяташ ли, че трябва добре да я изчистиш и обилно да измиеш пода с вода?

— Да, сър — отвърна той и докосна шапката си, — щом казвате, ще го направя, сър, но е доста опасно, сър, да се мие с вода, сър. Конете много лесно настиват, сър. Не бих желал да им навредя, но ще изпълня желанието ви, сър.

— Аз също не искам да настинат, но миризмата в конюшнята не ми харесва. Смяташ ли, че канализацията е наред?

— Сега, като отворихте дума за това, сър, струва ми се, че каналът понякога наистина връща миризма. Може би е запушен, сър.

— Тогава извикай майстора и му кажи да го отпуши — каза господарят.

— Да, сър, разбира се.

Майсторът дойде, извади куп тухли и не намери никаква повреда. После замаза с малко вар, взе пет шилинга на господаря, а миризмата в конюшнята си остана непроменена. Това обаче не беше всичко. Непрекъснатото стоене върху мократа слама започна да се отразява зле и на краката ми. Господарят се оплакваше:

— Не знам какво му става на този кон. Ходът му вече е толкова несигурен. Понякога се боя, че ще се препъне.

— Да, сър съгласяваше се Алфред, — и аз забелязвам същото, когато го извеждам.

Истината обаче беше, че той почти не ме извеждаше и когато господарят беше зает, стоях с дни, без да раздвижа краката си и да се поразтъпча. В същото време ме хранеха така, сякаш съм вършил тежка работа. Това се отразяваше на здравето ми, чувствувах се отпуснат и тежък, но още по-често трескав и неспокоен. Той дори не ми даваше трева или ярма, които щяха да ми подействуват добре — беше толкова невеж, колкото и важен. Вместо разходки и разнообразие в храната, получавах конски хапове и очистителни, които хем мъчително изливаха в гърлото ми, хем бяха източник на неприятни усещания.

Междувременно чувствувах краката си така болезнени, че един ден, когато минавах с господаря по някакъв скоро настлан път, на два пъти се спънах толкова лошо, че щом влязохме в града, той ме заведе при конския доктор. Докторът повдигна краката ми един по един и ги прегледа внимателно. После се изправи, отупа ръце и рече:

— Конят ви има силно възпаление на роговата издатина. Късмет е, че не е падал. Интересно как конярят ви не го е забелязал по-рано. Заболяването се получава от мръсни конюшни, където отпадъците не се почистват докрай. Ако ми го изпратите утре сутринта, ще се погрижа за копитата и ще науча вашия човек как да слага мехлеми, който ще му дам.

На следващия ден копитата ми бяха почистени и натъпкани с кълчища, напоени със силно лекарство. Трябва да ви кажа, че усещането беше много неприятно. Лекарят нареди всички отпадъци да се изнасят от конюшнята всеки ден и пода да се държи много чист. Да ме хранят с кърмило от трици, по-малко трева и да намалят овеса, докато краката ми се оправят. Лечението скоро възвърна жизнеността ми, но мистър Бари бе така възмутен от измамата и на двамата коняри, че се отказа да поддържа собствен кон. Реши, че когато има нужда, ще си взима под наем. Затова ме държа, докато краката ми оздравяха, а после отново бях продаден.