Черния красавец

Глава четиридесет и шестаДжейкс и дамата

Продадоха ме на един хлебар, когото Джери познаваше и смяташе, че при него ще имам добра храна и сравнително лека работа. Отначало наистина беше така и ако господарят през цялото време беше наоколо, мисля, че нямаше да ме претоварват. Старшият майстор обаче вечно бързаше и много често, когато колата бе натоварена догоре, нареждаше да се сложи и още нещо. Моят каруцар — казваше се Джейкс му обясняваше, че товарът не е по силите ми, но майсторът винаги надделяваше: „За какво да ходиш два пъти, когато може и веднъж. Важното е работа да се върши.“

Джейкс, както и другите каруцари, винаги използуваше късата юзда, което не ми даваше възможност да тегля товара с лекота. Ето защо след три-четири месеца усетих, че това сериозно започва да се отразява на силите ми.

Един ден ме натовариха повече от обикновено, а пътят минаваше по стръмен склон. Напрягах всичките си сили, но не можех да се изкача и трябваше непрекъснато да спирам. Това, естествено, не харесваше на коларя, който здраво ме налагаше с камшика и викаше: „Тръгвай, мързеливо животно, или аз ще те накарам!“ Потътрих тежкия товар и изминах няколко метра. Камшикът отново изплющя и аз отново се напрегнах. Болката от тежкия камшик бе силна, но душата ме болеше два пъти повече от клетата ми гърбина. Да ме наказват и ругаят, когато полагах всички усилия, бе толкова обидно, че убиваше цялото ми желание за каквото и да било. Джейкс за трети път започна да ме налага жестоко, когато до него се приближи една дама и заговори с нежен, развълнуван глас:

— О, моля ви, не бийте повече доброто животно. Сигурна съм, че полага усилия, но пътят е много стръмен. Убедена съм, че прави каквото може.

— Прави каквото може, но това не му помага да изтегли товара, значи трябва да направи нещо повече. Аз така знам, госпожо — отвърна Джейкс.

— Но не е ли много тежък този товар? — попита тя.

— Да, да, прекалено тежък е, но аз не съм виновен. Главният дойде тъкмо когато тръгвахме и нареди да сложим още триста фунта отгоре, защото така му е по-удобно, а аз трябва да се оправям както мога.

Той отново вдигна камшика и дамата извика:

— Моля ви, спрете. Мисля, че мога да ви помогна, стига да ми разрешите.

Човекът се изсмя.

— Вие не му давате възможност да използува всичките си сили, защото главата му е опъната назад с тази къса юзда — каза тя. — Сигурна съм, че ще се справи, ако я свалите. Моля ви, опитайте — настояваше тя. — Ще ми доставите голяма радост.

— Добре, добре — отвърна Джейкс и отново се изсмя. — Ще направя всичко, което ще достави удоволствие на една дама. Колко искате да я отпусна, госпожо?

— Цялата. Освободете главата му изцяло.

Юздата беше свалена и аз веднага отпуснах глава до коленете си. Какво блаженство! После я тръснах няколко пъти нагоре-надолу, за да пораздвижа вдървения си врат.

— Горкото животно! Нали това искаше? — каза тя, като ме галеше и потупваше с нежната си ръка. — А сега, ако му говорите кротко и го водите спокойно, той ще се справи по-добре, ще видите.

Джейкс пое юздите и извика: „Хайде, Черньо!“

Аз наведох глава и натиснах с цялата си тежест върху хамута. Изобщо не щадях сили. Каруцата се помести и аз бавно я изтеглих до горе, където спрях, за да си поема дъх. Дамата се изкачи по пешеходната алея и застана при нас на пътя. Тя започна да ме милва и тупа по шията, така както не ме бяха милвали много отдавна.

— Виждате ли колко беше усърден, когато му дадохте възможност. Сигурна съм, че е благородно същество и бих се заклела, че е познавало и по-добър живот. Няма да му слагате отново тази юзда, нали?

Джейкс тъкмо се канеше да ми я нагласи.

— Вижте, госпожо, не отричам, че когато освободих главата му, той по-лесно изтегли товара, за което ви благодаря. Ще го запомня и ще го правя и друг път. Но нали ако го оставя без късата юзда, ще стана за посмешище на всички каруцари! Модата е такава, нали разбирате…

— А не е ли по-добре да откриеш нова, по-разумна мода, вместо да следваш глупавата? Много благородници вече не използуват късата юзда. Нашите коне например не я познават от петнайсет години и работят с много по-голяма лекота. Освен това — добави тя с много сериозен тон — ние нямаме право да измъчваме божите създания без причина. Наричаме ги безсловесни създания и те наистина са такива, защото не могат да ни кажат какво чувствуват, но това не означава, че страдат по-малко. Но аз не бива да ви бавя повече. Благодаря ви, че се вслушахте в съвета ми и съм сигурна, че той ще ви е по-полезен от камшика. Приятен ден! — Като ме потупа още веднъж по шията, тя леко закрачи по алеята и повече не я видях.

— Готов съм да се обзаложа, че това беше истинска дама — продума Джейкс. — Говореше с мен така любезно, сякаш й бях равен. Ще се вслушам в съвета й — поне за нанагорнищата.

И за негова чест трябва да призная, че отпусна юздата ми с няколко дупки, а изкачвахме ли стръмнини, винаги освобождаваше главата ми. Тежките товари обаче не спряха. Обилната храна и добрата почивка възстановяват силите след непосилна работа, но нито един кон не може да издържи на претоварване. И аз така забележимо започнах да слабея, че ме замениха с по-млад кон. Тук трябва да спомена, че по това време имах и друго страдание. Бях чувал да говорят за него, но никога не го бях изпитвал. Причината за болестта бе лошо осветената конюшня, в която имаше само едно мъничко прозорче, така че боксовете ни бяха почти тъмни.

Освен потискащия ефект върху духа полумракът силно отслаби и зрението ми. Очите силно ме боляха от рязката смяна на тъмнина с ярка дневна светлина. Няколко пъти се спъвах на прага и почти не виждах къде вървя.

Мисля, че ако се бях застоял в тази конюшня, щях да остана полусляп, а това е голямо нещастие. Чувал съм хората да казват, че било по-безопасно да караш сляп кон, отколкото кон с лошо зрение, тъй като те били много плахи. Аз обаче се отървах без трайно увреждане на зрението и ме продадоха на един от богатите собственици на кабриолети.

Глава четиридесет и седмаТежки времена

Никога няма да забравя новия си господар. Той имаше черни очи, гърбав нос, устата му беше зъбата като на булдог, а гласът му беше рязък като скрибуцането на каруца върху чакъл. Казваше се Николас Кожодера и според мен беше същият човек, за когото работеше Дрипавия Сам.

Бях чувал хората да казват, че за да повярваш, трябва да видиш, но според мен трябва и да го почувствуваш. Независимо че много неща бях видял през живота си, аз не познавах несравнимата трагедия на файтонджийския кон.

Кожодера разполагаше с долнопробни кабриолети и долнопробни кочияши. Той се държеше брутално с мъжете и те се държаха жестоко с нас. Нямаше неделна почивка, бяхме в разгара на летните горещини.

От време на време в неделя сутрин някоя разпусната мъжка компания наемаше кабриолета за цял ден. Четирима седяха вътре, а петият на капрата до кочияша и аз трябваше да ги возя по десет-петнайсет мили извън града и обратно. Как пък не се случи някой да слезе и да повърви по най-стръмното и в най-големия пек! Слизаха само ако ги накараше кочияшът, когато ставаше ясно, че няма да се справя. Случваше се така да се изтощя и сгорещя, че почти не се докосвах до храната. Как мечтаех за чудесната каша от трици със селитра, която Джери ни даваше в горещите съботни вечери. Тя ни охлаждаше и ободряваше. Следваха две нощи и цял ден непрекъсната почивка, а в понеделник сутрин бяхме отново свежи като млади жребчета. Тук обаче нямаше почивка и кочияшът ми беше зъл като господаря си. Биеше жестоко с камшик с нещо толкова остро на края, че понякога разкървавяваше гърба ми. Случваше се да ме удря и по корема, и по главата. Подобни унижения силно сломяваха духа ми и въпреки това се стараех, без да клинча. Както казваше клетата Рижка: „Няма смисъл. Хората са по-силни.“

Сега животът ми бе толкова окаян, че и аз като нея си мечтаех да падна и да умра както си работя, за да се свършат мъките ми. Един ден желанието ми почти се сбъдна.

Излязох на пиацата в осем сутринта. Вече бях поработил здравата, когато се наложи да закараме един клиент до гарата. Очакваше се пристигането на дълга композиция и господарят ми спря на редицата от кабриолети, за да използува възможността да изкара нещо и на връщане. Влакът беше дълъг и бързо наеха всички кабриолети. Скоро дойде и нашият ред. Бяха четирима души — шумен, наперен мъж, жена с малко момченце и едно младо девойче. Имаха много багаж. Жената с момченцето се качи и докато мъжът се разпореждаше с багажа, девойчето дойде да ме разгледа.

— Татко — рече тя, сигурна съм, че този нещастен кон не може да ни закара с целия багаж толкова далеч. Виж колко е слаб и изнемощял.

— О, нищо му няма, мис — обади се кочияшът. — Достатъчно е силен.

Носачът, който влачеше тежките сандъци, предложи на мъжа да наеме втори кабриолет.

— Ще може ли конят ти да се справи или не? — попита напереният.

— О, разбира се, че ще се справи, сър. Качвай сандъците, носач, той може и повече!

Кочияшът им помогна да качат един толкова тежък сандък, че почувствувах как пружините се слегнаха.

— Татко, татко, моля те, вземи още един кабриолет — замоли девойчето. — Сигурна съм, че не сме прави, сигурна съм, че извършваме жестокост.

— Глупости, Грейс, влизай вътре веднага и престани да опяваш. Само това остава на цялата ми заетост да проверявам всеки файтонджийски кон. Човекът си познава работата. Хайде, качвай се и си затваряй устата!

Крехката ми приятелка трябваше да се подчини. А носачът влачеше сандък след сандък и ги трупаше отгоре и на седалката до кочияша. Най-после всичко беше готово и с обичайното дърпане на поводите и изплющяване на камшика, ние потеглихме.

Товарът беше много тежък, а аз от сутринта не бях ял, нито почивал. И все пак напрягах всички сили, както правех винаги, въпреки жестоката несправедливост.

Придвижвах се сравнително добре, докато стигнахме до хълма Лъдгейт, където тежкият товар и собственото ми изтощение ми дойдоха твърде много. Опитвах се да не спирам, непрестанно подтикван от юздата и плясъка на камшика, когато изведнъж — и аз не знам как — краката ми се подкосиха и тежко паднах на една страна. Неочакваният удар сякаш изкара целия въздух от тялото ми. Лежах съвсем неподвижен. Нямах сили да помръдна и си мислех, че всеки миг ще умра. Чувах, че наоколо се суетят, че някакви хора викат ядосано, че свалят багажа, но всичко беше като сън. Стори ми се, че отново чух нежния, жалостив гласец, който казваше: „О, нещастното животно! Ние сме виновни за всичко!“. Някой освободи юздата и каишите на хамута, които силно ме стягаха. Друг каза: „Умрял е, няма да се изправи.“ После чух как един полицай се разпорежда, но аз дори не отворих очи. Само от време на време на пресекулки си поемах дъх. Заляха главата ми със студена вода, сипаха в устата ми лекарство и ме покриха. Нямам представа колко дълго съм лежал, но почувствувах, че животът ми се възвръща, а някакъв мъж с благ глас ме потупваше и ме увещаваше да се изправя. Дадоха ми лекарство и след един-два безуспешни опита, най-после разтреперан се изправих на крака и бавно ме отведоха в близката конюшня.

Въведоха ме в едно отделение, постлано с мека слама и ми донесоха топла каша, която с благодарност изядох.

Вечерта се бях възстановил дотолкова, че ме върнаха в конюшнята на Кожодера, където също се погрижиха за мен. На сутринта Кожодера доведе ветеринарния лекар. Той ме прегледа много внимателно и каза:

— Причината за състоянието му е по-скоро преумора от непосилната работа, отколкото заболяване, и ако го оставите да си почине шест месеца, той отново ще може да работи. Сега обаче не му е останала и капка силица.

— Тогава да върви по дяволите — рече Кожодера. — Нямам излишни ливади, на които да лекувам болни коне. Пък и я се оправи, я не. Тази работа хич не ми изнася. Моят принцип е да изцедя от тях каквото мога, а после да ги продам където е възможно.

— Ако имаше заболяване на дробовете, най-добре щеше да е да го убиете веднага, но той е здрав. След десетина дни ще има разпродажба на коне. Ако го поохраните и си отпочине, може да се съвземе и да получите от него повече, отколкото само за една кожа.

След този съвет Кожодера доста неохотно нареди да ме хранят и да се грижат за мен. Но за мой късмет конярят изпълни нарежданията с много по-голямо желание, отколкото бе вложил господарят в тях. Десет дни пълна почивка и много овес, сено и ярма с варено ленено семе подобриха състоянието ми повече, отколкото каквито и да било други средства. Тази ярма с ленено семе беше възхитителна и аз започнах да си мисля, че в крайна сметка, може би наистина е по-добре да си жив, отколкото мъртъв. На дванайсетия ден ме заведоха на няколко мили извън Лондон, където се провеждаше разпродажбата. Чувствувах, че всяка промяна на сегашното ми положение ще бъде за добро, затова вдигнах високо глава и се надявах да имам късмет.

Глава четиридесет и осмаФермерът благодетел и внукът му Уили

На разпродажбата естествено ме бяха сложили до старите и изтощени коне — кой куц, кой болен, кой съвсем грохнал. Имаше и такива, за които щеше да е далеч по-милостиво, ако ги застрелят. Да не говорим, че много от продавачите и купувачите не изглеждаха по-добре от клетите създания, за които се пазаряха. Имаше бедни старци, които за няколко лири искат да си купят пони или кон, та да влачат с него каручка въглища или дръвца. Бедняци се опитваха да продадат грохнали създания за по една-две лири, та да не е пълна загубата им, ако ги убият. Някои изглеждаха така, сякаш от мизерията и непосилния живот бяха загрубели не само телата, но и душите им. Имаше обаче и други, на които с готовност бих отдал и последните си сили, за да служа — бедни и дрипави, но кротки и добри, с гласове, на които винаги бих се доверил. Един такъв старец с несигурна походка много ме хареса, аз също го харесах, но се оказа, че не съм достатъчно силен. Беше мъчително изживяване!

По едно време забелязах, че откъм „по-добрата“ страна на панаира се задава фермер с вид на джентълмен. Водеше със себе си и едно момче. Човекът бе с широк гръб, яки рамене и добродушно румено лице. Носеше широкопола шапка. Когато стигна до мен и другарите ми, спря и жалостиво ни огледа. Забелязах, че очите му се спряха на мен. Гривата и опашката ми все още бяха хубави, което допринасяше за по-добрия ми външен вид. Аз наострих уши и го загледах.

— Ето един кон, Уили, който е видял и по-добри дни.

— Горкото животно — въздъхна момчето. — Дядо, мислиш ли, че някога е теглил карета?

— О, да, момчето ми — отвърна фермерът и се приближи. — Като млад сигурно е правил всичко. Погледни ноздрите и ушите му, формата на шията и раменете му. В това животно има много благородна кръв. Той протегна ръка и милостиво ме потупа по шията. Аз наведох глава в отговор на ласката. Момчето ме погали по лицето.

— Горкият! Виж, дядо, как разбира от добрина. Не можеш ли да го купиш и пак да го направиш млад, както стана с Калинка?

— Мило момче, не е по силите ми да подмладявам всички коне. Освен това Калинка не беше толкова стара, а само изтощена и съсипана.

— О, дядо, аз мисля, че и този кон не е стар. Виж гривата и опашката му. Ще ми се да погледнеш в устата му и тогава да прецениш. Макар, че е много слаб, очите му не са хлътнали като на стар кон.

Старият фермер се засмя.

— Жив и здрав да си ми! И ти си луд по конете като дядо си.

— Моля те, дядо, погледни в устата му и попитай колко струва. Сигурен съм, че ще се подмлади на нашите ливади.

Човекът, който ме бе довел на панаира, се намеси.

— Младежът разбира от коне, сър! Истината е, че този кон е просто преуморен от работа с файтоните. Не е стар, а чух ветеринарят да казва, че шест месеца почивка ще го оправят изцяло, защото дишането му не било засегнато. През последните десетина дни се грижих за него, — по-благодарно и благородно животно не съм виждал. Струва си джентълмен като вас да плати пет лири и да му даде възможност да се възстанови. Обзалагам се, че следващата пролет вече ще струва двайсет лири.

Старият фермер се разсмя, а момчето умолително го погледна.

— О, дядо, нали ти сам каза, че си продал жребчето за пет лири повече, отколкото си очаквал! Значи нищо няма да ти струва, ако купиш този кон.

Фермерът бавно опипа краката ми, които бяха силно подути и схванати. После погледна в устата ми.

— Тринайсет-четиринайсет годишен е според мен. Поразходете го малко, ако обичате.

Извих жалката си изтъняла шия, повдигнах леко опашка и се опитах да пристъпвам колкото може по-добре, защото краката ми бяха съвсем схванати.

— Каква е най-ниската цена, която ще вземете за него? — попита фермерът, когато се върнах.

— Пет лири, сър. Тази е най-ниската цена, определена от господаря ми.

— Това си е чисто изнудване — каза старият господин, като поклати глава, но в същото време заизмъква кесията си, — чисто изнудване! Имате ли още работа тук? — попита той и отброи монетите в ръката на продавача.

— Не, сър, ако желаете, мога да го закарам до странноприемницата вместо вас.

— Да, ако обичате. И аз ще дойда там.

Тръгнаха и ме поведоха. Момчето едва сдържаше радостта си, а това очевидно доставяше удоволствие на стария човек. В странноприемницата ме нахраниха добре. После един от слугите на новия ми господар ме закара у дома и ме остави на просторна ливада с навес в единия край.

Моят благодетел нареди да ми дават сено и овес сутрин и вечер, а през деня да паса на ливадата.

— Ти, Уили — каза той, ще го наблюдаваш. — От днес ти ще отговаряш за него.

Момчето бе гордо с поставената задача и се зае да я изпълнява много сериозно. Нямаше ден, в който да не дойде да ме види. Понякога ме намираше между другите коне и ми даваше морков или друго лакомство. Друг път просто стоеше до мен, докато се хранех. Винаги идваше с блага дума и милувки и, разбира се, аз много се привързах към него. Викаше ми Старо другарче, защото отивах при него на полето и го следвах по петите. Понякога довеждаше дядо си, който внимателно разглеждаше краката ми.

— Тук му е слабото място, Уили — казваше фермерът, — но вече е по-добре и ми се струва, че напролет ще можем да се похвалим с добри резултати.

Пълната почивка, отличната храна, меката трева и спокойните разходки скоро започнаха да се отразяват на духа и физическото ми състояние. От майка си бях наследил здраво тяло, а и като млад никога не бях пресилван, затова имах предимство пред много други коне, преуморени още преди разцвета на силите си. През зимата краката ми се оправиха и аз отново се почувствувах млад. Пролетта дойде и един мартенски ден моят благодетел реши да опита как ще карам файтон. Бях много доволен и заедно с него и Уили изминахме няколко мили. Краката ми вече не бяха схванати и се справих с лекота.

— Той се подмладява, Уили! Сега трябва да му дадем малко лека работа и до лятото ще се възстанови изцяло като Калинка. Има чувствителна уста и прекрасен ход. За по-добро не може и да се мечтае.

— О, дядо, толкова съм щастлив, че го купи!

— И аз, момчето ми, но той трябва да е по-благодарен на теб, отколкото на мен. Остава да му намерим някое спокойно, добро място, където ще го ценят.

Глава четиридесет и деветаПоследният ми дом

Един ден през лятото конярят ме излъска, издокара и изчетка с такова изключително старание, че веднага си помислих — задава се пак промяна. Той подстрига власестите ми глезени и крака, лъсна копитата ми и раздели на среден път кичура на челото ми. Амуницията също беше излъскана до блясък. А когато се качи във файтона с дядо си, Уили изглеждаше и развълнуван, и радостен.

— Ако дамите го харесат — каза старият фермер, — ще имат полза и те и той. Защо да не опитаме?

Спряхме на една-две мили от селото до красива ниска къща, пред която имаше поляна и градинка, засадена с храсти. Алеята водеше до входната врата. Уили позвъни и попита дали мис Блумфийлд или мис Елън са в къщи. Да, там бяха. Докато Уили чакаше с мен, моят благодетел влезе вътре. Върна се след десетина минути, следван от три дами. Едната беше висока и бледа, загърната с бял шал и се облягаше върху друга, по-млада от нея, с тъмни очи и весело лице. Третата, много представителна на вид жена, беше мис Блумфийлд. Те ме наобиколиха и започнаха да ме оглеждат и да задават въпроси. По-младата — мис Елън — много ме хареса. Сигурна била, че ще си допаднем — толкова добро лице съм имал. Високата бледа дама заяви, че никога няма да е спокойна, ако я вози кон, който е падал — ужасно се страхувала, че може да падне отново и тя никога няма да преживее уплахата.

— Уважаеми дами — каза моят благодетел, — много първокласни коне са си чупили коленете само заради немарливостта на своите ездачи и без да имат някаква вина. Доколкото познавам този кон, сигурен съм, че с него е станало точно така. Но аз, разбира се, не искам да ви влияя. Ако желаете, можете да проверите на какво е способен и тогава нека вашият кочияш ви каже какво мисли за него.

— Винаги когато е ставало въпрос за коне, вашите съвети са били безценни — каза представителната дама, — така че препоръката ви означава много за мен и ако сестра ми Лавиния няма нищо против, с благодарност ще приемем предложението и ще пробваме коня.

Уговориха се да ме изпратят на следващия ден.

Сутринта дойде един хубав млад мъж. Отначало изглеждаше доволен, но после разгледа коленете ми и каза разочаровано:

— Не допусках, сър, че ще препоръчате на господарките ми такъв окаян кон.

— Красотата идва от поведението — отвърна благодетелят ми. — Вземете го само, за да го изпробвате. Сигурен съм, че ще се отнасяте почтено с него, млади човече, а ако не се окаже достатъчно безопасен, върнете го обратно.

Заведоха ме в новия дом, настаниха ме в удобна конюшня, нахраниха ме и ме оставиха на спокойствие. На другия ден, докато миеше лицето ми, младежът каза:

— Този кон има същата звезда като Черния красавец. И на височина е колкото него. Интересно къде ли е той сега?

След малко стигна до мястото на шията, където ми бяха пускали кръв и имах малка бучица. Той направо се стресна и започна да ме разглежда много внимателно като си говореше на глас:

— Бяла звезда на челото, единият крак бял от външната страна, бучицата на същото място, — после погледна гърба ми и добави: — и да пукна, ако това снопче бели косми не е „петачето на Красавеца“, както го наричаше Джон! Та това трябва да е Черния красавец! Ей, Красавецо! Красавецо! Познаваш ли ме? Малкият Джо Грийн, който едва не те погуби! — И той започна да ме милва като безкрайно щастлив човек.

Не мога да кажа, че го помнех, защото бе пораснал и станал чудесен младеж с черни бакенбарди и глас на мъж, но бях сигурен, че той ме познава и че наистина беше Джо Грийн. Така се зарадвах! Напъхах носа си в ръката му и се опитах да му покажа, че сме приятели. Никога не съм виждал толкова радостен човек.

— Да съм се отнасял почтено с теб? Представяш ли си! Ах, как ми се иска да знам кой негодник ти е счупил коленете, мой стари Красавецо! Сигурно са се отнасяли много лошо с теб. Ще направя всичко възможно отсега нататък да си живееш живота. Ех, да можеше Джон Манли да те види отнякъде!

Следобед ме впрегнаха в ниска двуколка и ме заведоха пред вратата. Мис Елън щеше да ме изпробва и Грийн тръгна с нея. Скоро разбрах, че тя управлява добре и че е доволна от поведението ми. Чух Джо да й разказва за мен и да я уверява, че съм старият Черен красавец на земевладелеца Гордън.

Когато се върнахме, сестрите й излязоха да разберат как съм се държал. Тя им разказа какво бе научила за мен и добави:

— Веднага ще пиша на мисис Гордън, че любимият й кон е дошъл при нас. Колко ли ще се зарадва!

Близо седмица ме впрягаха всеки ден и като се убедиха, че не съм опасен, най-сетне мис Лавиния се престраши да излезе с малката карета. След това окончателно решиха да ме вземат и да ме наричат със старото ми име Черния красавец.

Вече цяла година живея в този щастлив дом. Джо е най-милият и най-добрият коняр на света. Работата ми е лека и приятна, и отново се чувствувам господар на силите и духа си. Моят благодетел онзи ден каза на Джо: „У вас той ще доживее до двайсет години, а може би и повече“.

Уили винаги ме навестява, когато има възможност и се отнася към мен като към скъп приятел. Господарите обещаха никога да не ме продадат, така че няма от какво да се боя. И тук моята история завършва. Краят на теглата ми дойде и аз съм у дома. Често в миговете преди да се събудя ми се струва, че все още съм в овощната градина на Бъртуик и стоя със старите си приятели под ябълковите дървета.