Черния мустанг

Втора глава Към Роки Граунд

Драги читателю, ти чувал ли си някога за Белия мустанг? Звани и незвани автори са писали за него, за него са разказвали хора, които много добре са познавали Дивия запад и хора, чийто крак никога не е стъпвал на американска земя. Колко често самият аз съм седял на приказка с бели ловци или с индианци, които са твърдели и са се клели, че са виждали Белия мустанг, и на мен никога не ми е минало през ум да изразявам съмнения относно тези уверения, защото те го бяха виждали и все пак… не го бяха виждали. Белия мустанг бе една легенда, приказка, фантом, рожба на фантазията, която въпреки всичко градеше измислиците си върху действителни случки.

По онова време, когато обширните прерии все още се населяваха от големи стада бизони и коне, които наброяваха по няколко хиляди глави и през пролетта потегляха на север, а през есента се връщаха на юг, някой предпазлив ловец можеше да има късмета макар и отдалеч да зърне Белия мустанг, ала това се удаваше само на много предпазливи хора, които умееха ловко да се промъкват.. Белия мустанг беше най-опитният и най-умният водач, заставал някога начело на стадо диви коне. Погледът му проникваше през най-гъстите храсталаци, слухът му долавяше тихите стъпки на вълка от хиляди крачки разстояние, а неговите тъмночервени ноздри усещаха човешката миризма още по-отдалече. Никога никой ловец не е успявал да улови с ласото си здрав кон от стадото, предвождано и пазено от Белия мустанг. Ако все пак това му се удавало, плячката му е била някое болно и негодно за използване животно. Никога не са виждали Белия мустанг да пасе. Не е имал нужното време. С грациозни и все пак мощни скокове той непрестанно обикалял около спокойно пасящото стадо. При най-малкия признак за опасност жребецът надавал онова пронизително цвилене, наподобяващо тръбен зов, след което всички животни мигновено се втурвали в определена посока и изчезвали.

Разправя се, че на няколко пъти се удавало да го отделят от стадото. Искали са да го заловят, единствено него. Той се изплъзвал само в галоп, преследвачите му яздели в кариер, но въпреки всичко не могли да го догонят. И когато най-сетне, изпъвайки се като струна, Белия мустанг полетявал подобно на стрела и изчезвал далеч на хоризонта, едва тогава тогава те разбирали, че той само се е подигравал с тях и е искал да ги отклони от стадото си. Веднъж един дързък вакеро [27], голям майстор в ездата, твърдеше, че го срещнал съвсем сам и го подгонил към дълбок каньон. Без никакво колебание Белия мустанг скочил в дълбоката неколкостотин стъпки клисура и долу спокойно продължил в тръс. С всевъзможни клетви и проклятия вакерото уверяваше, че това е истина и всички слушатели му повярваха. Друг път в компанията на много сериозни и опитни уестмани един хасиендеро от Сиера разказваше как веднъж имал невероятния късмет да подмами Белия мустанг заедно с цяла тропа [28] диви коне в един корал [29], ала великолепният бял жребец прелетял като птица над високата четири-пет метра ограда и изчезнал. Никой не се усъмни в истинността на тази случка.

Тъй разправяха старите, тъй разправяха и младите хора. Белия мустанг изглеждаше не само неуязвим, но сякаш беше и безсмъртен, докато най-сетне изчезна с последното стадо диви коне, забелязано в саваната. Неумолимата «цивилизация» изтреби бизоните и мустангите, но и до ден днешен тук-там се появява някой стар уестман, който да твърди, че неуловимият бял кон не е измислица, защото самият той също го бил виждал.

Да, той не беше измислица, и все пак бе продукт на силата на човешкото въображение. Никога не е съществувал и все пак го е имало. Онези, които са го виждали, не са се излъгали и все пак са се заблудили, защото Белия мустанг е бил не само един кон, а много коне.

Всяко стадо диви мустанги имало един водач, който винаги бил жребец, и то най-силният и най-умният от всички, понеже е трябвало да си извоюва мястото със сила и хитрост, а после и да го задържи. След победата си над всички свои съперници на него се е подчинявало цялото стадо чак до най-младото жребче. Ако и при нас в Европа се твърди, че белите коне са най-издръжливи, същото се отнася за прерията в още по-голяма степен. Към това се прибавя и обстоятелството, че ловците са щадили мустангите със светъл цвят. Никому не е минавало и през ум да улови бял кон, за да го язди, защото тези животни се забелязват отдалеч, а това излага ездача на голяма опасност. Ето защо белите коне са могли спокойно да се развиват до пълния разцвет на силите си. Освен това всеки по-светъл кон има или е имал инстинкта да бъде по-предпазлив от тъмните си събратя. Да споменем още, че стадото се нуждае от водач, който се отличава със своя цвят и може лесно да се открие с поглед. Колкото по-висш чин има офицерът, толкова по-лъскави са отличителните знаци на ранга му. Онова, което човекът постига чрез сила, на животните се дава от природата. Навярно по тази, а и по други причини се е стигнало до известния на всички уестмани факт, че почти всяко по-голямо стадо диви коне бе предвождано от бял жребец.

И щом водачите със светъл цвят са били най-силните, най-бързите, най-издръжливите и най-войнствените животни, тогава сигурно им е било по-лесно да се изплъзнат от евентуално преследване. Всеки уестман е виждал такъв бял кон и се е удивлявал на неговата бързина и съобразителност. Разказвал е за неговите качества и сам е слушал подобни разкази. Животът в безкрайната савана възбужда фантазията. Имало е много бели коне, но постепенно силата на човешкото въображение е създало от всички само един-единствен… Белия мустанг, когото са виждали на много места, но никога не са успявали да го заловят. Този «единствен» Бял мустанг съществувал само във въображението, а «отделните» наистина ги е имало.

По времето на Винету и Олд Шетърхенд съществуваше и един Черен мустанг, с когото нещата са стояли почти по същия начин, макар да са и малко по-различни. Той не беше див кон, а обучен, дори изключително добре дресиран жребец, който бе собственост на вожда на команчите наиини. И за това животно се разказваха какви ли не страшни истории. То притежаваше всички най-добри качества в невиждана дотогава степен. Този мустанг все още не беше раняван в нито една схватка, никога не се бе спъвал, нито беше падал, нито пък бе догонван от преследвачи и… никога не беше умирал. Този кон бе живял още по времето на прадедите на племето, още с дядото на вожда бе излизал невредим от всички сражения. После беше спасявал бащата от беди и смърт, а ето че и при сегашния вожд бе доказал превъзходните си качества по такъв начин, че за да отдаде полагаемото се уважение и на себе си, и на животното, предводителят на команчите бе приел името на жребеца — Токви Кава, Черния мустанг.

Тъй както индианците са твърдо убедени, че карабината «Хенри» на Поразяващата ръка е омагьосана пушка, те също така упорито твърдят — разбира се с изключение на воините от племето наиини, които по-добре знаят как стоят нещата, — че и Черния мустанг бил омагьосан, придавайки му ореола на нещо загадъчно и свръхестествено. Тази вяра бе донесла на собственика му слава и известни предимства. Хората се пазеха да не започват свади лично с него или с племето му, защото го смятаха за неуязвим също както и коня му. За тях той бе просто непобедим. Вождът беше умен човек и умееше хитро да използва това положение. Успехите му не закъсняха и го правеха все по-уверен и по-у верен в себе си. Неговата гордост и безогледност непрестанно нарастваха. Той стана най-жестокият и страшен враг на всички бели и враждебно настроени индианци и най-накрая дори сам започна да си вярва, че няма човек, който би могъл да се мери с него.

Естествено не бива да се мисли, че зад името Черния мустанг се крие само един-единствен кон. Били са повече, няколко поколения с еднакви имена и еднакви великолепни качества. Именно тези качества не могат да бъдат отречени и ето защо е разбираемо, че когато вождът открадна от Фъруд Камп враните коне на Олд Шетърхенд и Винету, той гордо каза:

— Ако не беше моят мустанг, те щяха да са най-добрите жребци от едната Голяма вода до другата.

С тези свои думи той имаше предвид Атлантическия и Тихия океан, което ще рече цяла Северна Америка. Дали беше прав или не, това щяха да покажат последвалите събития, ала още същата вечер му беше писано да разбере, че поне в едно отношение се е излъгал в двата жребеца — съвсем не беше толкова лесно да бъдат откраднати, както си мислеше той.

Тази вечер хората в лагера не си легнаха да спят тъй рано, както обикновено. Присъствието на такива именити гости задържа всички в кръчмата и след вечеря. Инженерът седеше на една маса заедно с Винету, Олд Шетърхенд и двамата Тимпе, а историите следваха една подир друга. На съседната маса бяха надзирателят и управителят, ала те повечето мълчаливо слушаха и само-от време на време подхвърляха по някоя и друга дума. Към тях отново се беше присъединил метисът, който изобщо не говореше, но затова пък толкова по-внимателно следеше кой какво приказва. Изглежда Винету и Олд Шетърхенд не обръщаха никакво внимание на присъствието му. Той не забеляза нито веднъж някой от тях да хвърли макар и един поглед към него, и все пак те го наблюдаваха толкова зорко, че не им се изплъзваше нито едно негово движение, нито променящият се израз на лицето му.

Тъкмо когато Кас разказваше едно свое приключение, Винету изведнъж му направи знак с ръка да млъкне.

— Какво има? — попита дългучът. — Защо да не продължавам?

— Тихо! — отвърна вождът на апачите. — Идват конници!

Всички се ослушаха и действително доловиха бързо приближаващ се тропот от конски копита, които шумно газеха в дълбоката рядка кал и скоро спряха отвън пред вратата. После се разнесе своеобразно радостно пръхтене.

— Уф! — възкликна Винету, изправяйки се чевръсто. — Това са нашите коне!

Олд Шетърхенд също тъй бързо стана от мястото си и се съгласи с апача:

— Да, нашите са. Но как са дошли дотук? Мистър, не остави ли при тях пазач? — обърна се той към инженера.

— Още не съм.

— Защо? Нали те помолих да го направиш! Ако не се лъжа, на тръгване от склада самият ти затвори вратата с резето, нали?

— Да, така е, и затова си помислих, че изпращането на пазача не е чак толкова бърза работа.

— Но ние се намираме в Дивия запад, където човек няма никакво основание да отлага която и да било предпазна мярка!

— Сигурно някой работник е отворил вратата и тогава конете са избягали.

— Избягали? Но, сър, те бяха здраво вързани! Този «някой» не само че е отворил вратата, а и е отвързал животните. Във всеки случай подобна постъпка не може да не ми се види странна. Позволи ми, сър, да взема замалко този ветроупорен фенер.

Тези думи бяха отправени към шопмана, който седеше край своя тезгях. Над главата му висеше остъклен ветроупорен фенер. Олд Шетърхенд го свали от пирона и го запали, а после заедно с Винету излезе навън. Другите ги последваха от любопитство, тръгна и метисът, който изобщо не знаеше, че преди малко дядо му беше откраднал двата жребеца.

Конете наистина стояха отвън и посрещнаха господарите си с признаци на силно безпокойство. Те пръхтяха, размахваха опашки, мърдаха уши и се изправяха на задните си крака също като кучета, които радостно поздравяват собствениците си. Олд Шетърхенд ги освети с фенера и слисано възкликна:

— Мътните го взели! Какво е това? Та конете изобщо не идват от склада! Я вижте колко много кал и мръсотия е покрила дори гърбовете им! Галопирали са. Били са някъде далече! Но къде и с кого?

— С кого ли? — попита инженерът. — Естествено с никого. Че кому би хрумнало да тръгне на разходка с чужди коне в толкова лошо време и в такава тъмнина?

— На разходка ли? Много ми се ще да видя човека, който ще успее да възседне някой от тези коне. Никой не ги е яздил, защото както виждаш целите им седла са напръскани с кал.

— Значи съм прав! Някой е отворил склада, те са скъсали ремъците, с които са били вързани и са избягали. Потичали са малко наоколо и сега са се върнали, това е всичко. Но аз ще издиря виновника. През нощта никой няма работа около склада.

— Нашите коне не късат поводите си, когато ние сме ги вързали, а още по-малко пък ще отидат на разходка без разрешението ни!

Тогава Винету посочи юздите на своя кон, които беше взел в ръка, и спокойно, както бе обичайно за него, каза:

— Моят бял брат има право, но въпреки това те са се отскубнали, само че не от гредата в склада, а нейде по пътя.

На юздата висеше здраво вързан на възел ремък, на който вероятно е имало направена примка, но сега тя беше разкъсана.

Олд Шетърхенд го огледа, хвърли многозначителен поглед на апача, а после се обърна към инженера:

— Прав си, сър, а Винету се е заблудил — нещо, което рядко му се случва. Конете сами са избягали от склада. Елате! Ще трябва да ги вържем по-здраво. Не е необходимо и другите джентълмени да си правят труда да идват с нас. Всичко е наред!

Той каза тези думи с толкова спокоен и убедителен тон, че очакваният резултат не закъсня. Надзирателят и управителят заедно с метиса се върнаха на местата си в шопа. Кас и Хас понечиха да ги последват, но Олд Шетърхенд им пошепна:

— Започнете някакъв разговор с метиса и не го пускайте да излезе, преди да сме се върнали!

— Защо, мистър Шетърхенд? — попита Кас.

— Ще разбереш по-късно. Само го задръжте в кръчмата. Но бъдете към него дружелюбни и любезни!

— Ами ако непременно реши да излезе навън? Тогава да употребим ли сила?

— Не, това трябва да се избегне. Но нали няма да ви е чак толкова трудно да го задържите с някоя интересна история?

— И аз мисля така. Ще му разкажа няколко знаменити случки заедно с куп хубави вицове, също както беше при наследниците на Тимпе. Ела, драги Хас!

Те влязоха в къщата. Винету хвана юздите на конете, за да ги води. Олд Шетърхенд тръгна начело да му осветява пътя, а инженерът, вървейки редом с него, поклати глава и каза:

— Не те разбирам, сър. Първо изведнъж ставаш съвсем спокоен и ми даваш право, а после пък възлагаш на онези двама джентълмени такова поръчение, сякаш на Ято Инда не може да се има никакво доверие.

— Преструвах се, защото трябва да сме много предпазливи. Конете ни са били откраднати и отведени доста надалеч, но са се отскубнали някъде по пътя.

— Невъзможно!

— Така е, уверявам те!

— Но дори и да е така, нима Ято Инда може да е крадецът?

— Не, обаче той му е помагал.

— Продължавам да твърдя, че е почтен човек!

— Аз пък твърдя, че той не се казва Ято Инда, а Ик Сенанда и че е внукът на Черния мустанг. Ела най-напред да отидем при склада, там ще разберем кой е крадецът!

— Как ли ще го разбереш?

— Разкаляната земя ще ми го издаде. Дори ако крадецът е бил някой призрак, сигурно пак ще има оставени следи.

— Аз едва ли ще ги забележа, защото нищо не отбирам от подобни работи. Но вие двамата имате далеч по-голям опит. Все пак мисля, че скоро сам ще се убедиш колко несправедлив си бил към моя метис.

— Да изчакаме, сър!

По време на този разговор те се приближиха до склада. Инженерът понечи веднага да отиде до самата му врата, обаче Олд Шетърхенд го задържа за ръката и го предупреди:

— Не бързай толкова! Иначе всичко можеш да провалиш.

— Какво ще проваля?

— Ще заличиш следите, които искам да видя. Стъпиш ли върху тях, няма да личат така ясно.

— Както искаш. Има време, не бързам.

Олд Шетърхенд описа дъга, за да се приближи към вратата откъм задната страна на постройката и по този начин да запази предполагаемите следи. После той стигна до самата врата и освети земята. Винету остави конете настрани, приближи се до него и също се наведе.

— Уф! — възкликна той. — Индиански мокасини!

— Тъй си и мислех! — кимна Олд Шетърхенд. — Тук са идвали индианци. Но колко ли са били?

— Моят брат ще разбере, след като проследим отдалечаващата се от склада диря. Наоколо човешките следи са се объркали с конските.

— Нека засега останем тук! Отпечатъците от копитата ясно показват, че конете са вървели бавно. А това нямаше да е така, ако бяха скъсали ремъците и избягали от склада. Били са изведени от него много предпазливо.

— Но той е затворен — отбеляза Винету, посочвайки към вратата.

— Още едно доказателство, че става въпрос за кражба. Конете не могат да сложат резето.

— Но хора могат — намеси се инженерът. — И тук в склада някакъв човек, разбира се работник, е имал да върши някаква потайна работа. В същото време конете са скъсали ремъците.

— В такъв случай човекът щеше да се изплаши и да дотича при нас, за да ни предупреди!

— Не, нямаше да го направи, защото щеше да се страхува от упреците ни.

— Pshaw! Следите ще ни покажат кой е прав, ти или аз. С колко бели работници разполагаш, сър?

— С толкова, колкото видя в шопа.

— Всички ли бяха там?

— Всички.

— Е добре! Тогава ще ти обърна внимание на факта, че никой от белите не е излизал от кръчмата. Ако тук наистина е идвал някой работник, той трябва да е бил китаец.

— И аз съм на същото мнение.

— Какви обувки носят тези синове на Небесната империя?

— Тежки китайски сандали с дебели подметки.

— Well! От тях остават толкова ясни и характерни отпечатъци, които човек изобщо не може да сбърка с други. После ще видим. А сега нека най-напред влезем вътре.

Отвориха вратата и прекрачиха прага. Не забелязаха нищо особено. Крадците не бяха оставили никакви следи. Ето защо вкараха конете в помещението и отново ги вързаха, след което тримата мъже продължиха издирването навън като проследиха отдалечаващата се от склада диря. Само след двайсетина-трийсет крачки тя се разделяше. Надясно водеха отпечатъци от хора и животни, а наляво личаха само човешки стъпки.

— Оттам са дошли — обади се Олд Шетърхенд. — Вижда ли моят брат Винету колко души са били?

Апачът внимателно огледа отпечатъците и отговори:

— Тези червенокожи мъже са били тъй непредпазливи да не вървят един подир друг, и затова съвсем ясно се вижда, че са били четирима. Да продължим малко по-нататък! Дирята води в посока зад шопа.

След някоя и друга минута те стигнаха до мястото, където двамата китайци се бяха натъкнали на индианците. То беше вече изпогазено. Олд Шетърхенд старателно го освети.

— Уф! — възкликна Винету. — Тук червенокожите мъже са стояли известно време и са разговаряли с двама жълтокожи. Съвсем ясно се различават отпечатъците от дебелите им подметки, които нямат никаква извивка.

— Нали ви казах! — обади се инженерът. — В склада са влизали работници!

— Глупости! — възрази му Олд Шетърхенд, вече твърде раздразнен от това, че този чиновник все още не се отказваше от несъстоятелното си твърдение. — Те не са били в склада, защото следите им не стигат дотам. Не виждаш ли, че са дошли само до това място и после са се върнали? Много те моля да не поддържаш повече напълно погрешното си мнение! Тук са идвали индианци, сигурно команчи. А това никак не е маловажно за теб!

— Pshaw! Навярно някакви клетници, които може би са искали да откраднат нещо за ядене и за нещастие са попаднали на конете ви.

— Де да беше така! Но се опасявам, че ще излезе нещо съвсем друго; Изглежда тези червенокожи са в таен съюз с твоите китайци.

— Ами!

— Така е! Нали виждаш, че тук са разговаряли. Ако между тях не е съществувало някакво споразумение, индианците са щели да пречукат китайците.

— Така ли мислиш, сър?

— Разбира се! Я виж — най-напред тук са стояли само трима червенокожи, а четвъртият се е присъединил към тях, идвайки откъм шопа. Сещаш ли се кой е бил той?

— Да не би да е онзи Юварува, когото ти не искаше да пуснеш да си отиде?

— Да, той е бил.

— Тогава много ми се ще да знам кои ли от моите китайци са били тук!

— Разпитай си «плитките»! Но ми се струва твърде въпросително, дали ще научиш нещо.

— Естествено виновниците нищо няма да признаят.

— Въпреки това ще разберем кои са били.

— Мислиш ли?

— Да.

— От следите ли?

— Може би, а може би и по друг начин. Но нека на първо време се занимаваме само с индианците. Елате!

Те тръгнаха по дирята, която беше оставена само от трима души и я следваха дотам, където Токви Кава беше разговарял с метиса и откъдето Ик Сенанда се бе върнал в кръчмата. После следата ги отведе до онова място недалеч пред главната врата на шопа, където команчите бяха чакали метиса. След като и там огледаха земята най-подробно, Олд Шетърхенд каза:

— Вече всичко ми е ясно. Тук са дошли четирима команчи. Тримата са чакали, а четвъртият е влязъл в кръчмата, за да направи знак на метиса да излезе навън. Ик Сенанда отишъл при тях, но тъй като тук индианците не са се чувствали в безопасност, те са се отправили към онова място зад шопа. Ето защо моят брат Винету е търсил напразно от тази страна. След като метисът се е уговорил с тримата команчи, той се е върнал при нас, а те са се отправили към мястото, където са имали среща с Юварува. Той дошъл и когато вече се канели да напуснат местността, се натъкнали на двамата китайци.

— Но какво са търсили те там? — попита инженерът.

— Ще ни кажат — уверено отвърна Олд Шетърхенд.

— Но ние изобщо не знаем кои от многобройните ми работници са били!

— Ще разберем, можеш да разчиташ на това.

— Няма ли да огледаме и техните следи?

— Засега все още няма. Първо се налага да отидем при метиса. Трябва да го накараме да избяга.

— Да избяга ли? — попита инженерът безкрайно слисан. — Какво невероятно хрумване!

— Защо?

— Ами той или е свестен и почтен човек, за какъвто го мисля и в такъв случай няма причина да бяга, или е негодник, който иска да ни предаде на индианците, а тогава не бива да го оставяме да ни офейка.

— Тъй мислиш ти, но аз мисля съвсем иначе. Той е внук на Токви Кава, вожда на команчите, и под маската на почтен човек се е промъкнал сред вас, за да ви предаде в ръцете на дядо си. Днес Черния мустанг е изпратил при него четирима вестоносци, или може би и самият той да е бил тук, за да определи точното време на нападението и начина на провеждането му. Дори мисля и имам основание да твърдя, че и вождът е бил заедно с хората си. Какво ще каже моят брат Винету?

— Токви Кава е бил тук — отговори апачът с такава сигурност, сякаш го беше видял с очите си.

— Да, сигурно, защото само на такъв воин като него може да хрумне мисълта да открадне конете ни. Той е чул, че сме тук и на първо време ще отложи нападението на лагера, докато ние си отидем. Но заради собствената ти безопасност е абсолютно необходимо да разберем какво крои срещу теб и хората ти и кога смята да го изпълни. Обаче тъй и няма да го научиш, ако метисът остане тук.

— Сър — обади се невярващо инженерът, — знам кой си и какво мнение имат всички за теб, ала за мен говориш със загадки. За мой най-голям ужас съм длъжен да ти повярвам, че индианците замислят нещо срещу нас, защото иначе нямаше да изпратят съгледвачи. Но онова, което трябва да знам, мога най-добре и най-сигурно да го науча от метиса, и то ако той действително е в съюз с червенокожите, както твърдиш.

— И си мислиш, че ще ти каже ли?

— Ще го принудя!

— Pshaw! Не виждам как би могъл да го направиш!

— С твоя помощ, сър!

— Няма да мога да ти помогна, защото и на мен нищо няма да ми каже. Има само едно сигурно средство да научим всичко — трябва така да го подплашим, че да го накараме да си плюе на петите.

— Но мистър Шетърхенд, ако метисът избяга, ние съвсем нищичко няма да научим!

— Напротив. Ти не чу ли, че утре се каним да отидем до Олдър Спринг?

— Чух.

— Метисът също го е чул и сигурно го е казал на команчите. Убеден съм, че те също ще яздят дотам, за да ни издебнат и пленят. Но ние няма да им позволим да ни хванат; нещо повече — ще ги подслушаме.

— Сър, това е безкрайно опасно!

— Не и за нас, а за теб ще бъде от полза да си наясно как стоят нещата.

— Но как ще науча какво е положението? Да не би пак да се върнете тук?

— Ако разберем, че се намираш в опасност, съвсем сигурно ще се върнем, за да ти помогнем. Само че още днес трябва да оставиш метиса да си върви.

— Ами ако не иска?

— Ще иска! Къде спи обикновено? При работниците ли?

— Не. Малко навътре в храсталаците почти по индиански маниер си е направил вигвам.

— За да не бъде наблюдаван. Съвсем правилно! Има ли кон?

— Да. Животното винаги стои завързано близо до вигвама.

— Добре! Моят брат Винету ще отиде дотам и ще се скрие, за да го наблюдава и така ще разберем дали наистина ще си тръгне, или не. А аз ще се върна в кръчмата и ще се погрижа да му внуша необходимия страх. Само не прави грешки, сър! Нека метисът остане със заблуждението, че не знаем нищо за кражбата на конете ни, нито кой се е опитал да я извърши, а си мислим, че животните са скъсали ремъците в склада.

— Well! Мога ли да дойда с теб?

— Да. Но преди това подробно опиши на Винету къде се намира вигвамът.

Винету почти не се намеси в разговора. Той най-спокойно изслуша описанието на мястото и после изчезна. Такъв си му беше характерът, а за Олд Шетърхенд това бе и доказателство, че апачът е съгласен с всичко казано и предначертано от белия ловец. След отдалечаването на Винету двамата се отправиха към шопа. Там завариха метиса увлечен в оживен разговор с двамата Тимпе, на които се беше удало изцяло да приковат вниманието му. Той хвърли към Олд Шетърхенд подозрително-изпитателен поглед, който уж трябваше да е таен и ловецът се престори, че не го забелязва. Добрият Кас прекъсна разказа си тъкмо по средата и попита:

— Е, мистър Шетърхенд, какво завари в склада? Кой се оказа прав, ти или Винету?

— Аз. За кражба и дума не може да става. Забравили сме да затворим вратата с резето и сигурно се е вмъкнало някакво животно, което е подплашило конете. Те са скъсали ремъците и са побягнали, но после за щастие пак са се върнали. Значи в това отношение можем да сме спокойни, но има друго тревожно нещо.

— Какво?

— В лагера са идвали индианци.

— Навярно само един, а? Имам предвид онзи, дето беше в шопа и се наричаше Юварува.

— Не е бил сам. С него е имало и други трима червенокожи, които са го чакали отвън.

— Мътните го взели! — извика Кас и енергично килна назад сламената си шапка. — И други трима! Тогава този мизерен негодник навярно е бил и шпионин, а?

— Убеден съм в това и твърдя, че тук в лагера червенокожите имат съюзник.

— All devils! Ако е така, да му мисли! Кой ли може да е?

— Знам кой е, но я попитай и Ято Инда, дето седи до теб, той също го знае не по-зле от мен.

При тези думи метисът бавно се извърна към Олд Шетърхенд, отправи му поглед, в който пробляснаха гневни искри, и с неприязнен тон го попита:

— Какво трябвало да знам, сър?

— Каквото казах на този джентълмен.

— Хич нищо не знам.

— Тогава елате, мешърс, искам да ви покажа нещо! Нека и Ято Инда дойде с нас!

— Къде е мистър Винету? — попита Кас, докато ставаше заедно с другите.

— В склада — пази конете, да не би пак да се подплашат. Всички излязоха навън, тръгнаха дори и белите работници. Но метисът остана на мястото си. На прага на вратата Олд Шетърхенд се обърна към него и каза:

— Подканих всички да дойдат. Който не се присъедини към нас, ще се разправя с мен. Не се шегувам.

Заплашителният поглед на Олд Шетърхенд беше още по-изразителен от думите му. Метисът стана и тръгна подир него. Белият ловец пак носеше фенера и застана начело, за да заведе мъжете до следата, оставена от метиса, когато беше излязъл от кръчмата, за да се отправи към очакващите го команчи. Олд Шетърхенд освети дирята и каза:

— Мешърс, огледайте внимателно тези отпечатъци! Това са следите на един мерзавец, който иска всички ви да изпрати на гибел. После ще ви покажа и краката, оставили дирята. Техните отпечатъци са съвсем същите. А въпросният тип ще бъде линчуван!

— Да ни изпрати на гибел ли? — изплашено попита надзирателят. — Че как така?

— Той е във връзка с враждебно настроени индианци, които вероятно се канят да нападнат лагера. Настанил се е при вас под друго име, за да улесни провеждането на техния план.

— Индианци ли? Възможно ли е?

— Да, червенокожият, който беше тук, е техен шпионин и е имал задачата да изпрати при тях въпросния човек. И аз и Винету забелязахме как двамата си размениха знаци.

— Кой е този подлец? Кажи ми, сър, кажи ми!

— После! Най-напред ще ви дам доказателства. Виждате, че следвам дирята му и скоро ще научите накъде води тя.

Олд Шетърхенд продължи по оставените отпечатъци и другите го последваха, докато най-сетне той спря, освети земята и каза:

— Погледнете! Тук са стояли трима индианци и са го очаквали, а в това време четвъртият, Юварува, беше при нас в шопа и му направи таен знак. Убедете се сами, че следите са оставени от червенокожи!

В този момент Хас гневно опъна дългите си черни мустаци и се обади:

— Изобщо няма нужда от някакво по-особено убеждаване, сър. Още от пръв поглед се вижда, че става въпрос за индианци. Мътните го взели! Лагерът е в опасност. Посочи ни негодника, за да можем малко да го пообесим! Наоколо има достатъчно дървета с хубави здрави клони!

— Почакайте само още някоя и друга минутка! Трябва да проследим дирята още малко. Ще видите съвсем ясно къде е отишъл и какво е направил.

Метисът стоеше наблизо и чу всичко. От време на време Олд Шетърхенд осветяваше с фенера лицето му и видя как обърканият и изплашен поглед на тъмните му очи шареше наоколо.

Ловецът продължи напред, насочи се към онова място зад кръчмата, отново спря и обясни:

— После те са дошли дотук и са се позабавили повечко, което си личи от следите им. Постъпили са така, понеже на мястото откъм лицевата страна на шопа не са се чувствали в безопасност — нали са разбрали, че Винету и аз се намираме в лагера. Мислели са, че тайно ще се промъкнем до тях. А тук са говорили за нас и за планираното нападение. След това тримата червенокожи са продължили още малко нататък, за да изчакат Юварува, който скоро се присъединил към тях. Предателят обаче се е върнал оттук право в кръчмата. Не съм привърженик на подобни зрелища, но в този случай си имаме работа с такъв мерзавец, който непременно трябва да бъде линчуван.

— Кой е той, кой, кой, кой? — разнесе се наоколо. Само метисът мълчеше.

— Ей сега, ей сега ще научите! Нека само проследим дирята още мъничко, докато отпечатъците станат толкова ясни, че да мога да ви покажа колко точно ще съвпадне с тях кракът му. Елате, мешърс!

Повеждайки мъжете отново към лицевата страна на шопа, белият ловец не изпускаше из очи метиса. Ик Сенанда бавно ги последва още десетина крачки, а после с няколко бързи скока изчезна встрани. Вече беше време. Не биваше да оставят метиса да си поеме дъх, а още по-малко пък да вземе решението да се скрие нейде наоколо, за да подслуша и научи какво щяха да предприемат обитателите на лагера. Ето защо само след броени секунди Олд Шетърхенд спря и каза:

— Ето го мястото, където всичко ще разберете. Нека Ято Инда дойде при мен и… а-а-а — прекъсна се той сам, — но къде е метисът?

— Метисът ли? — запитаха наоколо. — Да не би да е той? Той ли е?

— Разбира се, че е той! Помислих си, че ще се досетите. Той не се казва Ято Инда, а Ик Сенанда, и е внук на Черния мустанг. Този вожд има намерение да нападне лагера и го е изпратил тук, за да разузнае кога ще им се предложи удобен случай.

След тези думи подир беглеца се разнесоха такива викове, крясъци и проклятия, които проехтяха надалеч из клисурата. Но Олд Шетърхенд успя да ги надвика със силния си глас:

— Защо е този безполезен шум!? Той побягна в посока към вигвама си, за да вземе своя кон и да офейка. Бързо подир него, за да не ни се изплъзне!

— Към вигвама му! — закрещяха хората все по-силно един през друг. — Да, към вигвама му! Подир него, натам, натам, да го заловим! .

Те хукнаха да го гонят и Олд Шетърхенд остана сам с инженера.

— Е, какво ще кажеш сега? — усмихнато попита ловецът. — Нима не успяхме?

— Да, стига само въпреки всичко да не си се заблудил в метиса. Наистина ми е много трудно да повярвам, че е толкова зъл човек.

— Щеше ли да избяга, ако не е такъв?

— Да, така е. Но тогава трябва горещо да благодарим на Бога, че те изпрати при нас. Какво ли щеше да стане с нас! Струва ми се, че червенокожите щяха да ни отнемат всичко, абсолютно всичко, дори и живота!

— И живота, и скалпа, а навярно също и припасите, както и всичко друго, с изключение на парите. Сигурно метисът е поставил условие да ги получи. Знам как стават тези неща и неведнъж сам съм преживявал подобни истории. Но я слушай! Нищо ли не чуваш, сър?

— Да, ей там препуска кон.

— Това е метисът — бяга, гонен от страх пред съдията Линч. И през ум няма да му мине да се скрие нейде наоколо, за да ни подслушва тайно. Отървахме се от него.

— Но докога! Той ще препуска до команчите и после ще се върне заедно с тях.

— Нали ние ще яздим по петите му и ще бъдем отново тук преди него! Няма защо да се тревожиш. Чуваш ли крясъците на твоите хора? Все още го търсят и не могат да го намерят. Аха, ето че сега изливат гнева си върху вигвама му!

Отначало те видяха отсреща в храсталака да се извива тънко пламъче, което въпреки влагата от дъжда скоро взе да става все по-голямо и по-голямо. Работниците бяха подпалили вигвама. На светлината от огъня двамата видяха Винету да се приближава. Щом стигна до тях, апачът се спря и каза:

— Винету се беше скрил и чу как метисът дотича и влезе във вигвама си. Тогава проехтяха виковете за мъст на мъжете и от страх Ик Сенанда отново изхвръкна навън, втурна се към коня си, яхна го и препусна.

— Дали ще язди надалеч, или ще остане тайно скрит нейде из околността? — попита Олд Шетърхенд, за да чуе мнението на Винету по този въпрос.

— Той ще язди далеч, далеч и няма да спре, преди да се е уверил, че днес не ще бъде догонен от нас. Аз чух запъхтяното му дишане и по него разбрах, колко много го е страх от нас и че сигурно няма да му хрумне да остане нейде наблизо.

— И аз мисля така. Значи пак можем да продължим прекъснатото търсене, без да се страхуваме, че тайно ще бъдем наблюдавани.

— Какво търсене?

— На следите от двамата китайци, които все още не сме открили.

— Ще разрешим ли на другите да присъстват?

— Най-много на двамата Тимпе. Дойдат ли повече хора, лесно могат да заличат дирята.

Ето че работниците се върнаха от безплодното преследване на метиса. Те поискаха от Олд Шетърхенд да сподели с тях подозренията си и свързаните с тях опасения. Ловецът ги помоли да отидат в шопа и малко да го почакат. Каза им, че скоро щял да се върне и всичко да им обясни. После заедно с Винету, инженера и двамата Тимпе отново се отправи към задната страна на кръчмата, където още отпреди беше забелязал стъпки от двама китайци, но не ги проследи. На светлината от фенера ги намериха лесно и тръгнаха по тях.

Винету и Олд Шетърхенд предполагаха, че следата ще завие около двата задни ъгъла на постройката и ще ги отведе до входа на кръчмата, но скоро видяха, че съвсем не е така, защото дирята продължаваше към жилището на инженера, и то към задната му страна. А там, на зида, стоеше облегната стълба, която стигаше до покрива.

— Уф! — възкликна апачът и, обръщайки се към инженера, попита: — Тази стълба винаги ли стои тук?

— Не — отговори му той и замислено поклати глава.

— А тя беше ли вече тук, когато ние се намирахме в къщата?

— Нямам представа. Цялата работа ми се вижда много подозрителна. Кой ли може да я е поставил?

— Китайците, разбира се! — отвърна Олд Шетърхенд. — Вероятно са те обрали, сър, а заедно с теб и нас!

— Уф, уф! — обади се Винету. — Пушките ни са изчезнали.

— Не ми се сърди, мистър Винету, ама да не си… нещо мръднал? — изплашено извика инженерът.

— Откраднали са ги — повтори вождът.

— Да, и аз съм на същото мнение — заяви Олд Шетърхенд, без ни най-малко да се развълнува.

— И го казваш тъй спокойно, сякаш става въпрос за няколко кибритени клечки, а не за трите най-скъпоценни пушки в Дивия запад!

— Какво ли може да ми помогне вълнението? То само вреди. Колкото по-спокойно приемам кражбата, толкова по-скоро и по-сигурно ще си възвърнем пушките.

— Не мога да си го представя, но ако действително е така, тогава негодниците незабавно ще трябва да върнат пушките и след като наредя наполовина или три четвърти да ги умъртвят от бой, ще ги изгоня оттук!

— Те не могат да ги върнат.

— Така ли? Защо?

— Защото вече не са у тях.

— А къде са?

— В ръцете на команчите.

— По дяволите! Ако е така, това е лошо, много лошо за вас! Кое те наведе на тази зловеща мисъл?

— Нещо съвсем просто. Следата на двамата китайци се среща с дирята на команчите и после веднага пак води обратно към кръчмата. Индианците са взели пушките.

— Значи смяташ, че са били откраднати специално за команчите?

— Не! Вярно, че когато за пръв път видях двете следи да се сливат, бях склонен да предположа, че червенокожите са в таен съюз с двамата китайци, сега обаче съм убеден, че нещата не стоят така. Китайците са извършили кражбата за себе си, а когато са отивали да скрият пушките, са се натъкнали на индианците, които са ги принудили да им дадат оръжията.

— Възможно е, но все още не знаем нищо определено. Изобщо не можем да твърдим, че действително става дума за вашите пушки. Елате, нека влезем и проверим! Дано се лъжете!

— Не се лъжем. Твоите китайци притежават ли пушки?

— Не.

— Ето на! Погледни тези три отпечатъка в калта! Може да са оставени само от прикладите на пушки. След като са се спуснали по стълбата, двамата крадци са освободили замалко ръцете си и са облегнали пушките на зида. Ето три отпечатъка — един по-голям, един среден и друг по-малък. Това е Мечкоубиеца, това Сребърната карабина, а това — карабината «Хенри». Други доказателства не са ни нужни.

— Наистина, наистина е така! — извика инженерът, след като разгледа трите вдлъбнатини в калта. — Действително са били китайци. Ще наредя да ги бичуват до смърт! Но как сред толкоз много хора ще разберем кои са двамата?

— Ще ги открием. Ето тук имаме техните отпечатъци, което наистина не е кой знае какво, но може би вътре в къщата ще намерим и другата, по-сигурна опорна точка. А и да не намерим, то в главата на един добър уестман все ще се зароди някоя добра идея, която ще изпрати на бесилото подобни негодници.

— Да се надяваме, сър. Мътните го взели! Всъщност и за мен, и за целия лагер това е голям позор. Отначало за нас бе такава радост и чест да видим сред нас толкова прочути уестмани, а по-късно се оказва, че са ви обрали по един съвсем изпечен и дързък начин! Само ми се иска да разбера как ли на мерзавците им е хрумнала тази идея. Та те изобщо нямат нужда от подобни оръжия, защото не умеят да боравят с тях. Каква ли цел са преследвали всъщност?

— И за мен си остава загадка, която обаче сигурно ще се разреши.

Тогава се обади русокосият Кас:

— Сър, току-що ми хрумна едно обяснение за кражбата, макар да не знам дали е умно, или глупаво.

— Какво е то?

— Още преди идването ти в лагера стана дума за теб. Естествено говорихме и за твоите пушки, и за високата им стойност, която всъщност изобщо не може да се определи. Да не би някои от жълтокожите «плитки» да са го чули и така да са били наведени на мисълта да откраднат тези безценни оръжия, за да ги продадат после за куп пари?

— Хм! Мистър Тимпе, мисълта ти съвсем не е толкова глупава. Може би си отгатнал истината. Двете помещения на шопа са отделени едно от друго само от някаква си тънка дъсчена преграда, през която лесно може да се чуе всяка дума от разговора. И ако не се лъжа, двама китайци седяха сами на една пейка съвсем близо до стената.

— Точно така — потвърди инженерът. — Това бяха двамата «фърстхандс» [30], които ни служат и за преводачи.

— Тогава не би ли трябвало да приемем, че са почтени хора? — попита Олд Шетърхенд.

— Не, сър! Всички тези типове са негодници, от първия до последния. Не крадат само тогава, когато няма нищо за крадене, а основният им принцип гласи, че да измамиш белите колкото е възможно повече не само не е грях и позор, ами напротив — за тях това е по-скоро чест и добро дело. Фактът, че един китаец е успял да стане «фърстханд» съвсем не е причина да го смятаме за по-почтен от останалите, а тъкмо обратното — той е по-интелигентен и следователно човек трябва още по-малко да му се доверява. Ще ги разпитаме ли по-подробно?

— Да. Но нека първо влезем в къщата, за да се убедиш, че пушките са изчезнали.

Инженерът отключи вратата и запали вътре една свещ. На светлината й видяха не само че пушките са изчезнали, но разбраха и по какъв начин са били откраднати, тъй като на тавана имаше дупка, през която крадците бяха проникнали в помещението.

От само себе си се разбира, че на двамата приятели съвсем не им беше безразлична загубата на несравнимите им оръжия, обаче те бяха свикнали да се владеят в каквито и да било положения и затова не взеха да се вайкат и оплакват. Ала инженерът беше побеснял от гняв и уверяваше, че ще нареди да убият от бой престъпниците.

— Най-напред ще трябва да ги открием — спокойно каза Олд Шетърхенд. — Но и след като ги заловим, аз ще съм против едно толкова безчовечно наказание!

— Сър, да не би да искаш да се отърват безнаказано? — попита инженерът.

— Не, но ние можем да раздадем правосъдие и без да проявяваме жестокост.

— Не забравяй, че се намираме в Дивия запад! В източните щати ще изпратят крадците за известно време в затвора, обаче тук важи законът на прерията. Според него конекрадецът се наказва със смърт, а аз мисля, че откраднатите оръжия имат по-голяма стойност от един кон, нали?

— Така е. Въпреки това те моля по-добре да предоставиш на нас да определим наказанието. То ще е достатъчно голямо, без обаче да е несправедливо. Нека сега се върнем в кръчмата, за да се заемем с китайците.

Всички работници бяха все още будни. Дори онези, които преди това си бяха легнали да спят, отново седяха на масите и разговаряха за случилото се. Двамата «фърстхандс» пак бяха заели предишните си места. Те не се чувстваха спокойни и посрещнаха влизащите хора с изпитателни и страхливи погледи. С кратки думи и настоятелен тон Олд Шетърхенд ги подкани:

— Я елате с нас замалко в другото помещение! Те се изправиха и го последваха като единият прошепна на другия:

— Schuet put tek!

Тези думи не убягнаха от острия слух на Поразяващата ръка.

Щом ги чу, по лицето му се плъзна лека и доволна усмивка. Китаецът си беше послужил със своя роден език и при това бе говорил съвсем тихо, и ето защо той беше напълно убеден, че никой не е разбрал казаното от него. Дори думите му да бяха достигнали до нечие ухо, то тук, толкова далече от Китай, сред дивата пустош на Запада, сигурно нямаше да се намери човек, който да владее китайски език. Той не подозираше, че по време на своите дълги и далечни пътешествия Олд Шетърхенд беше пребивавал и в Китай, а белият ловец никога не посещаваше дадена страна, без предварително да е изучил езика й.

След като се озоваха в малкото помещение и се изправиха пред него, Поразяващата ръка внимателно ги измери с пронизващия си поглед, заплашително извади от пояса си револвера, шумно запъна спусъка му и каза:

— Намирате се в чужда за вас страна. Познавате ли законите й?

Те го погледнаха дръзко в очите и единият отговори:

— Тази страна има страшно много закони, кои от тях имаш предвид, сър?

— Онези, които засягат кражбите.

— Известни са ни.

— Я ми кажи тогава как се наказва кражбата!

— Със затвор.

— Да, но не и по тези земи. Който открадне оръжие или коне тук, в Дивия запад, или го застрелват, или го обесват. Знаете ли това?

— Чували сме го, но не ни засяга, защото никога няма да посегнем на чуждо имущество.

— Не лъжи!

— Какви ги говориш, сър? Казах истината! Чухме, че си голям и прочут човек, но и ние не сме съвсем обикновени хора, тук сме «фърстхандс», които не позволяват да ги обиждат!

— Pshaw! Скоро ще смениш тона, момчето ми! Признаете ли си най-искрено всичко, ще се отнесем снизходително към вас, но продължите ли да отричате, не бива да очаквате милост. Вие откраднахте трите ни пушки, нали?

Човекът направи колкото можа по-непринудена физиономия, учудено поклати глава и отговори:

— Да сме откраднали пушки? Ние ли? Как ти хрумна тази мисъл, която е съвсем неразбираема за нас? Нима пушките ви са изчезнали?

Той изрече тези думи с такъв детински искрен и невинен тон, че Олд Шетърхенд замахна и му зашлеви плесница, която го накара да отлети между масите чак до далечния тезгях, където падна и после с голяма мъка се изправи на крака. Ловецът дори не го удостои с поглед, а се обърна към другия:

— Нали видя как отговарям на лъжата и нахалството! И тъй, кажи ми чистата истина! Вие откраднахте пушките ни!

— Не сме! — опъна се въпреки всичко китаецът.

— През покрива сте влезли в къщата на инженера, нали?

— Не!

— Когато сте искали да скриете пушките, индианците са ви ги взели!

— Не! — за трети път отрече китаецът, но вече далеч не толкова уверено.

— Човече, предупреждавам те! Вярно, че съучастникът ти те призова да отричаш, но за теб ще е далеч по-добре да си откровен.

— Че кога ме е призовал да мълча, сър?

— Преди малко, след като станахте от местата си.

— Не знам нищо подобно, сър!

— Знаеш, защото добре чу как ти прошепна «schuet put tek».

— Да, наистина ми каза това.

— Е, а какво значат тези китайски думи?

— Това ще рече: «ела да вървим с него»! Каза ги, защото нали трябваше да те последваме.

— Слушай, ти се пишеш голям хитрец, но мен не можеш да ме излъжеш. «Lai» означава «идвам» a «k’iu» е «отивам» или «вървя». A «schuet put tek» значи «нищо не бива да признаваме». И това ли ще отречеш?

Стоящият до тезгяха китаец се беше хванал за бузата, която го болеше, ала при тези думи той изплашено плесна с ръце. Другият отстъпи две-три крачки, опули очи, втренчи поглед в ловеца и ужасено изпелтечи:

— Какво? Ти… ти… мо… мо… жеш да говориш ки… китайски?

Олд Шетърхенд използва голямата му уплаха, за да го надхитри и бързо го попита:

— Кой беше индианецът, който ви принуди да му дадете пушките?

Без изобщо да размисли, китаецът влезе в клопката, отговаряйки:

— Каза, че бил Черния мустанг, вождът на команчите.

— Put yen pet jii, put yen put jii! –, изкрещя китаецът откъм тезгяха.

Този изпълнен със страх вик означава «не казвай нито дума, не казвай нито дума!»

— Tien па, agai уп — о, небеса, тежко ми и горко! — извика неговият съучастник, който едва сега проумя каква грешка беше извършил.

— Я мълчете! — засмя се Олд Шетърхенд. — Нали разбрахте, че вашият китайски нещо не ви помага! Вече сте уличени в кражба и още тази вечер непременно ще бъдете разстреляни или обесени, ако продължавате да отричате. Но разкажете ли ни съвсем точно какво се е случило, тогава ще ви подарим живота!

— Ще ни подарите живота ли? — попита другият китаец, който не беше толкова твърдоглав като приятеля си. — А какво ще е наказанието ни в такъв случай?

— Ще зависи изцяло от откровеността ви. Ако не премълчите нищо, ама съвсем нищичко, сигурно ще се отървете с по-малко наказание, отколкото можете да искате и самите вие.

— Тогава ще кажа, да, всичко ще ви разкажа! Китаецът хвърли един поглед към своя съучастник, който му кимна утвърдително, защото и той разбра, че ще е по-разумно да си признаят, за да не загазят още повече. Притиснал длан към пламналата си буза, той се осмели да се приближи и къде доброволно, къде с разпитване двамата разказаха как се беше случило всичко. След като направиха пълни признания, по-искреният от тях се обърна към Олд Шетърхенд:

— Сега знаеш всичко, сър. Нямаме какво друго да ви кажем и затова сме убедени, че напълно ще ни опростите наказанието. Щом чу тези думи, инженерът му кресна:

— Ти какво си въобразяваш бе, крадецо! Да ти опростим наказанието!? В никакъв случай! Известно ли ти е какво означава да откраднеш на един уестман оръжията? Означава да го изпратиш на сигурна смърт! И при това такива пушки! Исках да наредя да ви бият, докато пукнете, но мистър Шетърхенд не се съгласи, а и тъй като вие благоволихте да си признаете, ще проявя снизходителност и ще ви определя за наказание само сто удара.

При тази закана двамата китайци нададоха такива жални вопли, че Винету презрително възкликна «уф», а Олд Шетърхенд се обърна към него:

— Какво наказание е определил моят червенокож брат за крадците?

Апачът замислено втренчи поглед пред себе си. След някоя и друга секунда бронзовите черти на лицето му потрепнаха в лека, особена усмивка, и той отговори:

— Ето това! — И същевременно с двете си ръце направи движение, което недвусмислено означаваше скалпиране.

Белите разбраха какво имаше предвид и лицата им придобиха много сериозно изражение. Ала китайците не знаеха как да тълкуват жестовете му и погледнаха въпросително към Поразяващата ръка.

— Застанете на колене пред мен близо един до друг! — заповяда им той. Те се подчиниха.

— Свалете шапките си!

Двамата смъкнаха от главите си плитките шапчици без козирка и периферия. В следващия миг ножът на ловеца проблясна във въздуха. Присъствуващите работници и чиновници изплашено извикаха, защото си помислиха, че работата е сериозна. Две бързи движения с лявата ръка на уестмана към главите им и два не по-малко светкавични замаха на десницата му с ножа и… той им отряза не скалповете, а плитките.

Зрителите си отдъхнаха с облекчение. Ала в първия момент китайците замръзнаха от ужас. За един син на Небесната империя е невиждан позор да загуби плитката си. При определени обстоятелства той дори предпочита да се прости с живота си. Ето защо отначало двамата останаха неподвижни като статуи. После изведнъж нахлупиха шапките върху главите си, скочиха на крака и хукнаха без посока, надавайки силни, жални викове. Подир тях се разнесе дружен смях.

Само Винету и Поразяващата ръка не се смееха. С много сериозен тон белият ловец обясни следното:

— Мешърс, тази сцена може да ви изглежда смешна, но тя съвсем не е такава. Според собствените им схващания китайците са наказани далеч по-строго, отколкото ако някой съд ги беше осъдил на няколко години затвор.

— Какво? Нима е възможно? — попита инженерът, — Но дори и да е така, то тук не важат китайските разбирания, а нашите закони. Заради една толкова нагла кражба да изгубиш само косата си? Не, не мога да се съглася с подобно наказание!

— Не само косата, а и честта, сър! — подхвърли Олд Шетърхенд.

— Pshaw, чест! Тези крадци доказаха, че нямат никаква чест, а не е възможно да лишиш човек от онова, което не притежава. Ти ги наказа по свой начин, а аз ще прибавя към това едно допълнително наказание.

— Какво?

— Ще ги изгоня. Не мога да държа на служба при мен мошеници.

— Изобщо няма да има нужда да ги гониш.

— Тъй ли? Защо?

— Защото след като им взехме плитките, няма да им е възможно да останат тук. Те не бива повече да се мяркат пред очите на тукашните хора и сигурно още през тази нощ ще изчезнат.

— Е, добре, щом е така, ще се задоволя и с това наказание, обаче ще внимавам заедно с тях да не изчезнат и още куп неща. Но тези две плитки ще прибера като спомен за днешната извънредно интересна нощ.

Той се наведе, за да вдигне плитките от земята, ала Олд Шетърхенд му ги взе от ръката и каза:

— Сър, с твое разрешение плитките ще получи един съвсем друг човек.

— Тъй ли? Кой?

— Токви Кава, великият и прочут вожд на команчите.

— Той ли? Защо?

— За да го опозорим и ядосаме.

— Нищо не разбирам.

— А е толкова лесно за разбиране. Когато преди малко с движенията за скалпиране Винету поиска двете плитки, той имаше съвсем особена причина за това. Несъмнено ти вече си убеден, че Черния мустанг се кани да нападне лагера, а?

— Да.

— На какво ли най-вероятно ще е хвърлил око? Да не би на парите ти?

— Едва ли. Сигурно за предателството си Ято Инда е поставил условие да ги задържи до себе си. Индианците нямат нужда от долари. Затова изглежда вождът ще прояви по-голям интерес към нашите оръжия и муниции.

— Безспорно, но няма да пренебрегне и китайските плитки.

— Така ли мислиш?

— Да. Онзи, който познава индианците толкова добре, колкото нас, сигурно отлично знае как разсъждават и какво искат. Такова голямо количество скалпове, дълги цял лакът! Каква плячка и каква слава! Обаче няма да успеят, и понеже аз никога не съм бил чудовище и съчувствам на всеки мой брат независимо дали цветът на кожата му е бял или бакъреночервен, като обезщетение най-тържествено ще връча тези две плитки на Черния мустанг.

— Уха, ето това се казва идея! Как ли ще се ядоса Мустанга! Подобно нещо може да хрумне само на Олд Шетърхенд!

— Лъжеш се. Съвсем не ми е хрумнало на мен.

— Ами на кого?

— На Винету.

— На Винету? Не го чух и дума да казва!

— Но видя жестовете му.

— Нима в този случай наистина е мислил за Черния мустанг?

— Естествено! Обикновено ние двамата се разбираме без думи. Ще ми даде ли право моят червенокож брат?

Докато отправяше този въпрос към Винету, белият ловец нави плитките на руло и ги прибра. Апачът отговори:

— Моят брат Шетърхенд ме е разбрал много добре. За вожда на команчите ще бъде голямо удоволствие да получи от нас тези плитки без самите скалпове.

— Възможно е — провлечено призна инженерът. — Но това не може да стане толкова лесно. Преди да успеете да ядосате Мустанга с плитките, ще трябва първо да отбием нападението му над лагера и да го пленим. Говорите така, сякаш всичко е толкова лесно и просто, колкото четенето за професора. А мен ме обзема панически страх само като си помисля за команчите. Мешърс, нека седнем и направим военно съвещание.

Той събра няколко маси така, че и за белите работници да има място, а после ги покани да се приближат. Хората насядаха. Олд Шетърхенд и Винету се присъединиха към тях, но по лицата им си личеше, че съвсем не отдаваха на очаквания военен съвет онова значение, което му отдаваше инженерът. Физиономията на Кас също изразяваше безгрижие. Обръщайки се към събранието, той каза:

— Когато скорците не знаят какво да правят, вземат, че се съберат на някоя хубава зелена поляна, за да бърборят също като навремето при наследниците на Тимпе.

— Сър, изглежда не вземаш много сериозно тази опасна работа? — каза инженерът, малко докачено. — Ние не сме скорци, сър.

— A кой казва, че сте скорци?

— Та нали ти спомена за тези животинки!

— Да, говорих за скорци и за една хубава зелена поляна. Но нима ние се намираме на поляна?

— Pshaw!

— Е, добре! След като тук не е поляна, не е възможно с думата скорци да съм имал предвид присъстващите хора, сър. Все пак всеки разумен човек трябва да има правото от време на време в разговорите да си служи с красиви образни изрази и подходящи примери!

— Well! И тъй като навярно причисляваш и самия себе си към тези разумни хора, то несъмнено можем да очакваме и от теб много разумни предложения!

— И аз мисля така, макар че вместо няколко, имам само едно единствено предложение, което съдържа в себе си всичко необходимо.

— Тогава да го чуем, сър!

— Веднага, и с най-голямо удоволствие! И тъй, предлагам да не правим голямо военно съвещание, а просто да попитаме мистър Винету и мистър Шетърхенд как да постъпим. Това е най-близко до ума, защото едва ли ще измислим нещо по-добро от тези двама джентълмени.

— Признавам, че е така, но има толкова много неща за обмисляне. Кога ще бъде проведено нападението? Колко червенокожи ще участват? По какъв ли начин ще ни нападнат? Аз мога да разчитам само на белите си работници, а вие виждате, че те са шепа хора. Китайците нямат пушки, а и да имаха, сигурно щяха да ги захвърлят и да си плюят на петите. Е да, друго беше, ако разполагах с толкова много бели работници, като колегата си от Роки Граунд! Той има над осемдесет души и всичките са добре въоръжени. При тамошните взривни работи не могат да се използват китайци.

— Роки Граунд ли? — попита Олд Шетърхенд. — Това място и преди ли се е казвало така?

— Не, ние му дадохме това име.

— Далеч ли е оттук?

— Не е. С локомотива се стига за час и половина.

— Хм! Тукашните местности са ми горе-долу познати, а Винету ги знае още по-добре. Вярно е, че откакто сте започнали да работите тук, аз не съм идвал насам и следователно нямам никаква представа откъде минава вашата линия. Не можеш ли да ми кажеш предишното име на онази местност? Достатъчно ми е само названието на някоя долина, планина или река.

— Роки Граунд прорязва полите на една планина, която няма английско име. Индианците я наричат Уа-пеш. Не знам какво означава.

— Уф! Уа-пеш! — възкликна Винету така, като че това име беше много важно и го навеждаше на някаква нова мисъл. Всички отправиха погледи към него. Апачът само махна с ръка и добави:

— Нека моят брат Шетърхенд говори вместо мен. той го знае не по-зле от Винету.

Хората извърнаха очи към белия ловец. Доволно усмихнат, той кимна като на себе си и каза на инженера:

— Не знаеш какво означава Уа-пеш? Това е съвсем същото име, което сте дали на местността — каменна долина или скалист пролом. Ти знаеш, че искам да отидем до Олдър Спринт. Имаш ли представа къде се намира това място?

— Не. Знам само, че мислите утре вечер да стигнете там. Следователно то трябва да е на един ден с кон оттук.

— Наистина е на един ден път, защото има много обикаляне през долини и клисури, но както чух, вашата железопътна линия изглежда сече в права посока и за да стигнеш по нея с кон от Роки Граунд до Олдър Спринг са ти необходими приблизително три часа. Именно последното обстоятелство радва толкова много и мен и Винету.

— Защо ви радва, сър?

— Защото ни спестява много грижи и ни дава в ръцете силни карти срещу команчите, които те сигурно няма да могат да бият.

— Това страшно би ме радвало. Няма ли да ни обясниш по-подробно как стоят нещата?

— Първо ми кажи каква връзка имате с Роки Граунд!

— Имаме постоянна връзка. Разполагаме с телеграф, тъй че всеки момент мога да изпратя депеша.

— Чудесно! Ами железницата? Релсите стигат ли дотам?

— Да, от две седмици. Тук се намираме на края на отсечката с временно поставени релси.

— Какви са вагоните?

— Естествено все още не са пътнически, а само товарни.

— И те ще свършат работа. Имате ли тук такива вагони?

— Цяла дузина.

— А локомотив?

— Не. Привечер той тръгна обратно за Роки Граунд.

— Сега там ли е?

— Да.

— Сигурно ли е?

— Съвсем сигурно.

— Тогава преди да продължим разговора си, имай добрината да отидеш да телеграфираш да изпратят локомотива!

— Какво? Да телеграфирам ли? — попита инженерът.

— За локомотива? Да телеграфира? Защо? Нима ни е нужен тук? — заваляха наоколо въпросите на другите присъстващи.

В същия момент съвсем спокойно и все пак много решително Винету каза:

— Нека мистър инженерът незабавно телеграфира, без да пита много-много! Моят брат Шетърхенд добре знае какво иска!

Човекът тръгна, без да възразява. След няколко минути се върна и съобщи:

— Изпратих телеграмата. Така поех известна отговорност, но се надявам, че ще мога да я оправдая.

— Не се тревожи, сър, никой няма да те упрекне! — успокои го Олд Шетърхенд.

— Все пак би могъл преди това да ми кажеш какво ще търси тук локомотивът!

— Не исках да губим време, защото вероятно преди да тръгне оттам, ще трябва първо да подгреят котела му.

— Така е. Веднага ми отговориха същото и по телеграфа. Ами кой ще пътува с него?

— Винету, аз и двамата ни нови спътници, заедно с конете.

— Никой ли от нас няма да ви придружава?

— Никой.

— Но мистър Шетърхенд, не мога да поема такава отговорност. Нашите локомотиви и вагони не са тук за частни, извънредни пътувания.

— Изобщо не става въпрос за някакви частни работи, а за да ти помогнем срещу команчите. Съвсем накратко ще ти разкажа какво е било положението преди ние да пристигнем тук и как стоят нещата сега. При това не става дума за някакви предположения, а за необорими и сигурни факти. Ние не се заблуждаваме, а знаем намеренията на неприятелите с такива подробности, сякаш сме взели участие в техните съвещания. Черния мустанг е решил да нападне лагера ви и под чуждо име изпратил тук своя внук, метиса, за да шпионира и разбере кога ще е най-удобният момент. Тази вечер команчите са се срещнали тайно с него тук, за да определят деня на нападението. Вероятно този ден нямало да бъде тъй скоро, ако не бяхме дошли в лагера и не бяхме разобличили метиса. Червенокожите нямаше да бързат. Но сега вече те знаят, че сме прозрели плановете им и ще гледат да проведат нападението си преди да си успял да го направиш невъзможно с построяването на защитни укрепления или с някакви други предпазни мерки. Дори съм убеден, че ако не съществуваха някои твърде значителни пречки, команчите щяха да нанесат удара си още днес.

— Пречки ли? — прекъсна го инженерът. — Струва ми се, че тъкмо днес те напълно липсват.

— Защо мислиш така?

— Ама че въпрос! Ако червенокожите се появят ей в този миг, ние сме загубени!

— Да, но ако! А те не могат да се появят, защото не са тук!

Залагам главата си, че Черния мустанг е идвал само с двама-трима от воините си. Лагерът му се намира далеч, много далеч оттук. Освен това той знае, че ние сме при теб. Метисът ще го догони и ще му разкаже случилото се. И тъй, вождът ще е убеден, че тази нощ ще бъдем нащрек. Той е узнал, че утре аз и Винету се каним да отидем до Олдър Спринг. За него е много по-важно да сложи ръка на нас двамата, отколкото да се сдобие с цялата плячка, която може да намери тук. Така че с най-голяма бързина Токви Кава ще препусне към онова място, за да ни плени. Той си представя, че тази работа ще е съвсем лесна, понеже оръжията ни, от които се страхуват всички индианци, са вече в негова власт. А след като му паднем в ръцете, ще му се види още по-лесно незабавно да се върне до тук, за да вземе и дългите китайски скалпове. Той не бива да отлага много нападението, защото в противен случай ти ще се приготвиш за защита. Най-важното е да го изпреварим. Двамата с Винету трябва да пристигнем в Олдър Спринг преди него. Трябва тайно да се промъкнем до лагера му, да го подслушаме и да разберем по какъв начин смята да действува.

— Но, сър — намеси се инженерът, — това е неимоверно опасно! Ако ви спипат, загубени сте!

— Няма да ни спипат, можеш да бъдеш сигурен! Уестманът може да бъде изненадан само от неизвестна нему опасност, а не от такава, която познава. А това, че Олдър Спринг се намира толкова близо до Роки Граунд, е едно извънредно благоприятно обстоятелство. Щом пристигне локомотивът, незабавно отпътуваме за Роки Граунд, а оттам яхваме конете, за да се доберем още в ранни зори до Олдър Спринг. Там ще си изберем такова място, че да можем всичко да наблюдаваме, без да забележат нас самите. А какво ще става после зависи единствено от онова, което научим.

— Ще успеете ли още там да си възвърнете пушките?

— Вероятно не.

— Но все пак ми се струва, това трябва да ви е първата грижа.

— Най-голямата ни грижа е да ти помогнем. Удаде ли ни се, така ще пленим и Черния мустанг. Чрез него пушките ни най-лесно и най-сигурно пак ще се върнат в наше владение. Убеден съм, че ще успеем да го подслушаме. Чуем ли, че те заплашва опасност, бързо ще препуснем към Роки Граунд и с влака ще доведем всичките тамошни работници, за да посрещнем тук команчите.

При тези думи инженерът скочи на крака и зарадвано извика:

— Мътните го взели, каква великолепна идея! Да доведем онези бели на помощ! Ами че тогава няма какво повече да искаме. Изобщо не е необходимо да се безпокоим, защото ще направим на решето червенокожите негодници от първия до последния.

— Значи си съгласен, така ли?

— Естествено! Имаш право, имаш пълно право, мистър Шетърхенд. Става така, както вече ти казах — ще дължим избавлението си на теб и на мистър Винету.

— Значи вече не се тревожиш за това, че те накарах да изискаш един локомотив?

— Никак, сър, никак. Напротив, извънредно много съм ти благодарен и ще се погрижа да бъдеш посрещнат в Роки Граунд както му се полага.

— Хм! Какво възнамеряваш да правиш?

— Щом отпътуваш, веднага ще телеграфирам, че ще пристигнат Поразяващата ръка и Винету, двамата най-прочути мъже на Запада.

— Няма да го направиш!

— Няма ли? Защо?

— Първо, защото не сме нещо повече от много други хора, и второ, защото заплашваш с провал целия ни план.

— Така ли мислиш?

— Да. Не е необходимо никой да разбере кои сме и какво искаме. Не е изключено да ни издадат на команчите.

— Невъзможно!

— Дори е много лесно!

— Не е. Че на кой може да хрумне да даде на червенокожите подобно сведение?

— Спомни си за метиса, който се ползваше от безрезервното ти доверие! Човек трябва да е извънредно предпазлив, още повече щом става въпрос за толкова много човешки живота, както в случая.

— Well! Но все пак трябва да телеграфирам. Просто ще съобщя, че пристигат четирима пътници. Длъжен съм да го сторя. Но ако се лъжеш, че тази нощ сме в безопасност, може да ни сполети дяволски голямо нещастие!

— Какво искаш да кажеш?

— Ами ако все пак команчите се появят, докато те няма?

— Няма да се появят!

— Тъй си мислиш ти, сър! С удоволствие признавам, че в подобни истории си сто пъти по-опитен от мен, ала преди малко самият ти каза, че човек трябвало да е извънредно предпазлив.

— Няма да ти противореча. И така, постъпи както ти повелява дългът!

— Че какво ли ми повелява дългът?

— Накарай от всички страни на лагера да запалят големи огньове и край тях постави стражи. Ако случайно команчите се намират наблизо, което аз обаче решително отхвърлям, те ще видят, че сме нащрек и няма да посмеят да се приближат.

— Да, това е най-добрата предпазна мярка. Така ще направя.

Той се отдалечи, за да даде необходимите заповеди и скоро, въпреки че всичко наоколо беше подгизнало от дъжд, пламнаха шест огромни огъня, които осветиха целия лагер. Инженерът бе оставил един пост и в жилището си, за да му доложи, когато чуе звъна на намиращия се там телеграф. Естествено за сън и дума не можеше да става. Приготовленията за потеглянето на влака бяха направени своевременно. За четиримата пътници и конете им бе напълно достатъчно един твърде обемист товарен вагон, в който направиха няколко удобни за сядане места. Когато прозвуча сигналът и дойде известието, че локомотивът е потеглил от Роки Граунд, те качиха конете във вагона, а за собствениците им бе приготвен силен грог, за да пийнат по чашка на раздяла. След около час и половина локомотивът пристигна и го скачиха с вагона. Пътниците се сбогуваха, качиха се в товарния вагон, а инженерът отиде да предаде съобщението, че хората от Роки Граунд трябва да посрещнат четирима пътници.

Макар че релсовият път беше временен и наоколо цареше голяма тъмнина, късата композиция летеше със скорост на бърз влак. Типично по американски, с типичното безгрижие. През време на цялото пътуване не се появи нито една светлинка, за окото нямаше никаква опорна точка. Планини, долини, прерии и гори се бяха слели в едно и не се различаваха. Изглеждаше сякаш влакът фучи все през някакъв безкрайно дълъг тунел, тъй че четиримата мъже се зарадваха, когато най-сетне локомотивът пронизително изсвири и пред очите им изплуваха светлините на тяхната цел.

И тук горяха няколко огъня, на чиито отблясъци най-напред забелязаха продълговата ниска постройка с много широка входна врата. Изглежда вътрешността й беше разделена на няколко помещения, в едно от които имаше светлина. На дирека на портата стоеше облегнат слабичък и невисок човечец, облечен в кожените дрехи на уестман. Друг мъж беше застанал недалеч от релсите и щом влакът спря, той се приближи до вагона, бутна докрай полу отворената плъзгаща се врата и подвикна:

— Роки Граунд! Слизайте, мешърс! Любопитен съм да видя заради какви хора моят колега от Фъруд Ками организира това нощно пътуване.

— Веднага ще видиш и разбереш, сър — отговори му Олд Шетърхенд. — Естествено предполагам, че тук си служебно лице, а?

— Аз съм инженерът, сър. А ти?

— Ще чуеш имената ни, когато се настаним вътре на светло. Имаш ли някое място, където добре да подслоним конете си?

— Ще видим. Излезте първо самите вие. Докато слизаха, той се вглеждаше внимателно в лицата им, а накрая разочаровано промърмори:

— Хм! Все непознати! Има дори и един червенокож! Бях си помислил нещо съвсем друго!

— Навярно си очаквал началници или нещо подобно, а? — засмя се Олд Шетърхенд. — Милионери-акционери, нали? Не ни се сърди, че ще продължим пътя си и тогава пак ще можеш да спиш.

— Ще продължите ли? Ами че в такъв случай сте само някакви ловци или трапери, а?

— Така е.

— Е как може тогава моят колега да иска от мен посред нощ да…

Той бе прекъснат. Слабичкото човече, което стоеше облегнато на вратата, в момента се приближи и попита:

— И аз самият съм любопитен да видя що за люде правят среднощен излет из Дивия запад с извънреден влак. Ако по такъв начин…

Той млъкна. До този момент Олд Шетърхенд стоеше с гръб към него, но щом чу този познат глас, уестманът бързо се обърна. Дребосъкът видя лицето му, прекъсна започнатото изречение и изкрещя:

— Поразяващата ръка! Поразяващата ръка!

— Хобъл Франк, Хобъл Франк! — възкликна белият ловец не по-малко смаян от другия.

— И Винету! Винету! — отново извика Франк, след като разпозна и апача.

— Уф! — обади се вождът.

Тонът, с който той изрече това единствено възклицание, издаваше чувствата, породени у него от тази толкова неочаквана среща.

— Наистина са те двамата! Поразяващата ръка и Винету! — повтори дребосъкът кажи-речи извън себе си от радост. — Мешърс, елате в обятията ми, елате да ви притисна до сърцето си! Не мога да не го направя, трябва да ви посмачкам в прегръдките си независимо от това дали ще ми се разсърдите, или не!

Той запрегръща ту единия, ту другия, като в същото време подвикна на чиновника:

— Мистър инженер, виж, това са двамата най-прочути уестмани, за които цяла вечер ти разказвах. Откъде да знам, че толкова скоро ще се срещна с тях тук!

Инженерът се държеше вече по съвсем друг начин, който можеше да се нарече почти раболепен. Той отговори:

— Мистър Франк, разказът ти съвсем не беше необходим. Макар и само по име, от доста дълго познавам тези двама джентълмени, чиято слава се носи из всички щати. Ако знаех, че локомотивът ще докара тъкмо тях, посрещането щеше да е съвсем друго. Ще изтичам да събудя всички мои хора и ще…

— Чакай! — прекъсна го Олд Шетърхенд. — Искаме да останем като непознати хора. Скоро ще научиш причините. Няма да се задържаме тук задълго, но понеже толкова неочаквано срещнахме нашия добър приятел Франк, навярно ще измине някой и друг час, преди да продължим. И тъй, кажи ми имаш ли някакво място, където нашите коне могат да бъдат подслонени?

— О, мистър Шетърхенд, ще се грижа за конете ви като за хора, понеже знам какви благородни животни яздите вие двамата с Винету. Ще ги вземем с нас вътре в салуна, където ще ви помоля да имате добрината да бъдете мои гости.

Онова, което той наричаше «салун» [31] беше вече споменатата продълговата постройка. Осветената част от нея представляваше гостилница за тогавашните обитатели на Роки Граунд. До нея се намираше едно по-малко помещение за съхраняване на по-ценни стоки. В момента то беше празно и тъкмо там прибраха конете. Така те кажи-речи бяха пред очите им и можеха да бъдат сигурни, че животните са в безопасност.

Когато влязоха в гостилницата, иззад тезгяха се надигна съненият кръчмар. Той не си беше легнал да спи, защото вярваше да поспечели нещичко от очакваните гости. Пускането на извънреден влак бе накарало хората да си помислят, че при тях идват знатни господа, може би дори ревизори по строежа на железопътната линия. Но за свое разочарование кръчмарят видя, че те са обикновени уестмани. Обаче след като инженерът му прошепна двете прочути имена, както и поръчката, той бързо промени мнението си за тях.

Още преди да насядат, Олд Шетърхенд сметна за уместно да запознае Кас и Хас с Хобъл Франк. И тъй, той се обърна на немски към дребосъка:

— Драги Франк, съдено ми е голямото удоволствие да ти доставя една радост. Ще ти представя в лицето на тези двама господа наши сънародници.

— Какво? Наистина ли? Значи немци?

— Дори саксонци!

— Нима е възможно? Саксонци! Че откъде са?

— Господин Хазаел Бенджамин Тимпе от Плауен.

— Плауен в областта Фогтланд ли?

— Да.

— Това страшно ме радва, да, наистина страшно ме радва, та нали толкоз силно обикнах Плауен, щото там, в остъкления салон на Андерс, съм пил най-хубавата бира през живота си и съм ял най-вкусните свински крачета! Струва ми се имаше и фогтландски картофени кнедли, такива варени. Ами другият господин?

— Той е господин Казимир Обадия Тимпе, един негов братовчед от Хоф.

— От Хоф ли? Хм! Тъй, тъй! Но този град е всъщност в Бавария. Значи налице е някаква географско-орнитоложка грешка в съответната карта. Ала в този случай това не вреди, защото железопътната линия от Плауен до Хоф е изцяло саксонска. Все пак и господин Казимир Обадия може да мине за мой земляк. Ами кой от тях е всъщност истинският братовчед, единият или другият?

— И двамата, драги Франк, естествено и двамата.

— Значи и двамата, а? Хм, да! Навярно ще да е така. Малко се пообърках, защото човек като чуе тез хубави имена Тимпе, може съвсем да се изтимпи. Надявам се да няма и други хора, които също се казват Тимпе!

Двамата Тимпе бяха слушали вече някои истории за Хобъл Франк, но все пак не си го представяха чак толкова голям чудак, както можеха сега сами да видят и да се убедят. Но още от самото начало той им стана толкова симпатичен, че Кас незабавно му отговори:

— О, има още много Тимпе, а именно Рехабеам Захариас Тимпе, Петрус Миха Тимпе, Маркус Абзалом Тимпе, Давид Макабеус Тимпе, Тобиас Холофернес Тимпе, Нахум Самуел Тимпе, Йозеф Хабакук Тим…

— Чакай, стой, спри! — изкрещя Хобъл Франк и затисна ушите си с длани. — Ако продължава още така, или ще получа схващане на прасците, или ще скоча в първата река, която ми се изпречи! За да може човек да издържи изброяването на подобни имена, трябва да притежава нерви като телеграфен кабел или да има слонски уши! Тимпе, Тимпе, Тимпе и нищо друго освен Тимпе! А на всичко отгоре и тези собствени имена! Я ми кажете, що за чичовци, лели и кръстници сте имали, те са ви лепнали такива имена?

— Ами всичките също се казваха Тимпе.

— Боже милостиви! Ама туй е вече прекалено! Ако ми споменете още веднъж името Тимпе, направо ще ви застрелям, за да си спася животеца! Направете ми услугата да пишете до саксонското министерство да ви изпрати някакво друго име, иначе ми е невъзможно да общувам с вас!

— Тази работа можем да я уредим съвсем лесно. Обикновено предлагаме на добрите си приятели да се обръщат към нас със съкратените ни собствени имена Кас и Хас, вместо Казимир и Хазаел. Имате ли нещо против?

— Не, туй ми харесва повече. Значи в мое лице искате да имате също един такъв добър приятел. Да седнем сега и да… ха, туй пък какво е?

Този въпрос се отнасяше до пълните чинии и бутилки, които в момента кръчмарят постави на масата. Дребосъкът направи въпросителен знак на инженера и той им обясни, че ако джентълмените благоволят да бъдат негови гости, ще му окажат изключително голяма чест. Според американските разбирания щеше да е голяма обида, ако не приемеха тази покана и ето защо те не се възпротивиха. Хобъл Франк и двамата Тимпе се заловиха здравата да хапнат и да пийнат. Олд Шетърхенд яде малко и изпи само една чаша вино. Винету изобщо отказа да пие. Навярно той беше опитвал от всички спиртни напитки, но никога повече не беше повторил. Апачът знаеше много добре, че «огнената вода» е най-големият враг на червенокожите мъже, а нека ние добавим — и на белите също!

По време на вечерята се водеше оживен и възбуден разговор. Преди всичко Поразяващата ръка искаше да научи на какви обстоятелства трябваше да благодарят за срещата си с Франк. Дребосъкът му отговори:

— Пак се виждаме тук, защото и с мен става туй, дето става и с теб, и с пъдпъдъка.

— Странно сравнение!

— Хич не е странно! Когато на пъдпъдъка не му харесва повече в Германия, той започва да става неспокоен и вземе, че прелети през морето. Тъй и теб не те сдържа дълго у дома. Когато човек почука на вратата ти, за да те посети, обикновено вече си излетял. И ако непременно желае да си поговори с теб, трябва просто да полети по петите ти. Имах различни дребни въпроси към теб и взех, че се качих на един кораб по Елба, за да ти дойда на гости. Но когато пристигнах, ти беше вече тръгнал на път и ми казаха, че си прехвърлил океана, за да се срещнеш с Винету. Ала къде, никой не знаеше. И ето че ме обзе саванната треска. Заключих моята вила «Меча лой» и отпътувах с един параход подир теб. Нали знаех, че от апачите мескалеро сигурно щях да науча в коя местност да те търся. Първо плавахме с речен кораб нагоре по Арканзас, докъдето това бе възможно, а после взехме коне и през Санта Фе се отправихме към Рио Пекос.

— Ние ли? Значи не си сам, така ли?

— Не съм. Естествено и братовчед ми Дрол е с мен!

— Добрата Леля Дрол? Ами къде е? Къде си го оставил?

— Изобщо не съм го оставял. И питаш къде е? В кревата!

— Тук ли?

— Да, тук.

— Но, Франк, защо не го събудиш?

— Защото на моя скъп приятел му е нужно малко да поспи. Болен е.

— Болен ли е? Тогава трябва да го видя? Да си болен тук, в Дивия запад, е много по-различно, отколкото ако си болен у дома. Нещо опасно ли е?

— Не е опасно, но както изглежда е твърде болезнено.

— И от какво страда?

— От нещо много особено. Никога досега не го бях чувал и отначало не ми се искаше да повярвам на ушите си. Казва, че имал остров Ишиа в краката.

— О… остров… Ишиа ли? — провлачено попита Олд Шетърхенд. Идеше му да прихне да се смее, ала не го направи и остана сериозен, защото знаеше на какви чудатости е способен Хобъл Франк. Онзи, който не понасяше спокойно неговите смешни обърквания на едно понятие с друго, можеше винаги да очаква някой груб отговор.

— Да, остров Ишиа — кимна Франк най-сериозно.

— Ти знаеш ли къде се намира този остров?

— Естествено! Намира се между Тропика на рака и Хоенцолерн-Зигмаринген. [32]

— Ами! — засмя се Кас, който не подозираше, че с възражението си страшно много ще обиди дребосъка. — Не съм голям географ, но най-случайно знам много добре къде се намира този остров. Веднъж четох за някакво ужасно земетресение, което станало там и взех, че се осведомих за острова.

Олеле мале! Добрият Кас не подозираше, че сега самият той трябваше да очаква голямо земетресение. Франк остави настрана ножа и вилицата, бавно се обърна към него, величествено го изгледа от глава до пети и с най-студения си и презрителен тон попита:

— Значи много добре го знаете, тъй ли? Ами я ми кажете как се казвате?

— Тимпе.

— Тим… Тим… Тимпе! Всъщност това ни казва всичко! Тимпе и Ишиа! Звучи също толкоз прелестно, колкото четка за дъски и Офелия, или като свинска зурла и зорница. И къде според вас се намирал остров Ишиа?

— В залива на Неапол.

— Тъй! — провлече той това «тъй» безкрайно дълго, а после със святкащи очи добави въпроса: — И нима не е между Тропика на рака и Хоенцолерн-Зигмаринген?

— Хм! Не знам, никога не съм се интересувал от този тропик.

— Тогава в бъдеще мълчете най-покорно, когато научни символични авторитети ви оказват честта да ви озарят със спектъра на отразената си светлина! Току-що вий сам признахте, че не сте никакъв географ. Когато Луна [33] се усмихва, тангентата трябва да мълчи. Не го забравяйте!

Кас нямаше представа колко чудовищно бе съпоставянето на Луна с тангентата. С извинителен тон той се обади:

— Господин Франк, не исках да ви обидя, но вие сигурно ще признаете, че не е възможно никой болен да има в краката си остров Ишиа с неговите двайсет и пет хиляди жители!

— Я ми се махайте от главата с вашите жители! Че кой е говорил за тях? Заради болките, които изпитваше Дрол, стигнахме с голям зор до форт Манърс, където случайно имаше двама лекари. Накарах ги да го прегледат. Единият от тях, който хич не ми композираше научно, обяви болестта му за pain in the hip [34]. Но другият, дето беше образованият Посейдон, отгатна истината и нарече болестта Ишиа. Че това е един остров го знае всеки, макар и да не се числи към най-големите мъдреци. А и онази работа със земетресението е съвсем вярна, защото болките се проявяват по съвсем същия начин — започнат ли, цялото тяло на Дрол започва да трепери и да се тресе.

Кас мълчеше, понеже не знаеше какво да му отговори. Олд Шетърхенд предпочете да не си хаби думите за объркването на ишиаса с острова Ишиа и за да отклони вниманието на Франк от напълно невинния му противник, го попита:

— Но по-рано не се забелязваше и следа от тази болест у Дрол. Значи е съвсем нова за него, а?

— Да, за пръв път се проявява.

— Лекарите откриха ли причината?

— Те ли? Хич не им се наложи да я търсят, щото аз им я казах.

— Ти ли?

— Да, аз! Или да не мислиш, че не мога да видя нещо, дето направо ще ти избоде очите? Че тогава би трябвало направо да съм кьорав!

— Е, и каква е причината?

— Ами тя се крие в един кон, дето не може да отвикне все да се спъва.

— Какво искаш да кажеш? — попита Олд Шетърхенд най-сериозно, макар че полагаше усилия да преглътне смеха си.

— Вече споменах, че от река Арканзас потеглихме на коне. Моят жребец не беше лош, яздя го и досега, обаче с белия кон на Дрол ни излъгаха. Той се спъваше на всяка крачка. Непременно трябва да се спъне и там, където нямаше нито ров, нито камък, нито корен. Тогаз онова добиче се спъваше просто в собствените си крака.

— Но кой човек купува подобно животно! И на всичко отгоре бяло! Нали знаеш, че никой уестман не язди бял кон, защото светлият му Цвят още отдалеч би го издал на неприятелите му.

— Добре го знам, но когато на всяка цена ти трябват коне и има само бели, какво ще правиш тогава? Нима ще вземеш да боядисаш животното с мастило, та още при първия дъжд враният ти жребец да се превърне в бял кон?

— Хм, странно! Никога не съм виждал да се предлагат за Продан наведнъж няколко бели коня. Та те изобщо няма да ти донесат нито грош, защото никой няма да ги купи.

— Туй и аз си го казах после, ама беше вече твърде късно. Оказа се, че търговецът имал и коне с тъмен цвят, обаче ги беше скрил от нас.

— Значи просто са те измамили!

— Моля, моля, господин Шетърхенд! Хобъл Франк не позволява да го мамят. Имам твърде голяма проницателност, за да го допусна. Но как можеш да отгатнеш характера на един кон, когато земното му съществувание е затворено между четирите стени на тъмния обор? Отде да знам, че притежавал прелестната привичка да се спъва в собствените си крака? А не може да се отрече, че този звяр здравата се спъва.

— Но аз все още не мога да свържа това спъване с остров Ишиа. Дано само белият кон не се е спънал в самия остров!

Изглежда в последните думи на ловеца Франк надуши лека ирония, защото изпитателно го изгледа. Но след като не откри по лицето му ни най-малките подозрителни следи, той отговори:

— Не, не е. Оказа се, че беше един дънер.

— Разкажи как стана!

— Туй е една страшно тъпа история и ни сполетя внезапно като гръм от ясно небе. Весели и в много добро настроение яздехме сред храсталаците и високата трева, без да подозираме, че гибелната участ ни дебнеше във формата на скрит в тревата пън. И ето че белият кон се спъна с предните си крака и от уплаха направи голям скок встрани. Нищо неподозиращият Дрол, който седеше върху седлото най-спокойно и отпуснато, бе хвърлен на земята и то така, че седна право върху пъна като на стол. При това се чуха две неща: силен вик и страхотен трясък. Викът бе нададен от Дрол, но не съм съвсем сигурен какво изтрещя така, Дрол или пънът. Мисля си обаче, че е бил Дрол, защото изглежда и до ден днешен не всички стави и кости са му намясто. Той не можеше да се изправи. Вярно, че се опитах да му помогна да се повдигне от ниския партер към по-високите етажи, ала той все се отпускаше в болезненото си самочувствие. Просто преливаше от болки, тъй че у мен нито за миг не се появи желанието да бъда на неговото място. И за всичко бе виновен тоя проклет бял кон.

Добрият Франк разказваше всичко това по такъв драстичен начин не да речем, за да забавлява слушателите си, а просто защото се отличаваше с такова драстично особнячество. Той бе обзет от съчувствие към братовчеда си Дрол, но не подозираше, че разказът му будеше по-скоро смях, отколкото състрадание. Двамата Тимпе го бяха зяпнали и по израза на лицата им ясно личеше, че дребосъкът извънредно много им харесва.

— Сега проумяваш ли каква е връзката между белия кон, пъна и остров Ишиа? — попита той Олд Шетърхенд.

— Започвам да схващам — отвърна ловецът. — Продължавай да разказваш!

— Онова, което следва, е още по-болезнено. Положих всички възможни усилия да оправя моя Дрол. Взех да му дърпам краката, да ги разтърсвам и разтривам. После го бутах и блъсках, докато най-сетне се изправи, но от болки, както каза самият той, а не защото му беше станало по-добре. После с голяма мъка му помогнах да се качи на коня, и то на моя, а аз пък яхнах неговия, защото оттук нататък братовчед ми съвсем нямаше да издържи на туй непрестанно спъване. Бледото му лице изглеждаше съвсем изпито. Очите му хлътнаха и за два дни той изгуби като нищо два-три килограма от теглото си. Цели два дни, представяш ли си! Толкова време ни беше необходимо, за да стигнем до форт Манърс. До края на живота си няма да забравя тези два дена! Какво охкане и пъшкане! Какви стенания и жалби! Какво вайкане и какви вопли! Сърцето ми щеше да се пръсне, но аз продължих да яздя редом с него храбро и предано на онзи препъващ се бял кон. Болките му така се усилиха, че благодарих на Създателя, когато фортът най-сетне изплува пред очите ни. Там лекарите се нахвърлиха върху Дрол с вендузи, синапи и испански мухи, които изглежда произхождаха от остров Ишиа. Дори се наложи клетникът да пие и терпентин, което никой разумен човек не прави даже когато не е нападнат от тази болест.

— Подобри ли се състоянието му? — попита Олд Шетърхенд.

— Взе малко по малко да се подобрява. След една седмица бяхме докарали работата дотам, че можеше да се мисли бавно да продължим пътя си. И издържа дотук, но щом пристигнахме, почувства, че трябва да си даде няколко дни почивка.

— Откога сте тук?

— От завчера. Утре се канехме пак да тръгваме.

— Накъде?

— Към Санта Фе.

— Това го каза вече, но аз имах предвид най-близката ви цел.

— През Олдър Спринг нагоре към Руфсайд.

— При други обстоятелства това би било много добре, защото знам, че този път ти е познат — нали преди време заедно яздихме по него. Но сега той лесно може да се окаже за вас гибелен, което важи в извънредно голяма степен тъкмо за утре.

— Защо?

— Защото с една голяма орда команчи Черния мустанг ще бъде там утре. Вероятно щяхте да му паднете право в ръцете.

— Черния мустанг. Мъчителя на ловците? — изплашено попита инженерът. — Че каква работа има той при Олдър Спринг, тъй близо до нас? Мистър Шетърхенд, дали това не ни засяга?

— Не, не вас, а мен и Винету.

— Защо пък вас двамата?

— Вождът на команчите знае, че се каним да отидем до онова място и иска да ни залови.

— All devils! Какъв късмет, че сте го узнали! Сега естествено в никакъв случай няма да яздите дотам, нали?

— Напротив. Тъкмо сега непременно ще отидем.

— Сър, ти добре ли си? Ще влезете направо в устата на вълка!

— Нека се зъби колкото си ще, няма да му позволим да ни ухапе!

— Но нищо не ви принуждава на тази дръзка постъпка!

— Кой ти каза? Ние трябва да отидем, а твърде е възможно и ти да дойдеш с нас.

— Аз ли? Е, ако трябва да бъда откровен, ще ти призная, че страшно бих се радвал при удобен случай да изгърмя един-два килограма барут по този червенокож подлец, ама да взема да го довлека дотук за косите? Не, предпочитам да не го правя.

— И съвсем не е необходимо, защото той сам ще дойде. Става дума за твоя колега и неговите хора от Фъруд Камп.

— За него ли? Откъде накъде?

— Той ще бъде нападнат от команчите.

— Какво? Сериозно ли говориш?

— Разбира се. Именно тази причина ни накара да дойдем тук с извънреден влак. Искаме да те помолим за помощ.

— С голямо удоволствие ще ви я дам. Затова значи, затова! Да, моят колега е много способен инженер, но нито е герой, нито има някакъв опит с индианците. Обаче ще може да разчита на мен и на хората ми!

— Колко работници имаш тук?

— Близо деветдесет, все са бели, които умеят здравата да се бият и добре да боравят с пушките си. Но няма ли да ми кажеш как се разви цялата история и какво е положението?

— Естествено, че трябва да научиш всичко. И така, слушай! Ако и след това все още си готов да помогнеш, мога да ти кажа, че вероятно ще постигнем целта си без да пролеем кръв, поне не от наша страна.

— Знам, сър, знам! Често съм чувал, че ти с хитрост умееш здрав и читав да постигаш такива неща, които за други хора остават невъзможни дори с цената на кървави жертви. Любопитен съм, много съм любопитен да чуя какво ще ми разкажеш.

Инженерът беше по-енергичен и по-смел човек от колегата си във Фъруд Камп и Олд Шетърхенд бе убеден, че в негово лице е намерил полезен помощник. Уестманът му описа събитията от вечерта, направи своите заключения и обясни целите, които преследваше. Когато той свърши, инженерът скочи на крака, протегна му ръка и каза:

— Дадено, сър, съгласен! И аз, и хората ми ще сме на твое разположение, всички до един, и сега веднага, и по-късно, както пожелаеш.

Хобъл Франк не пропусна да се обади на родния си език:

— Слава Богу, че се срещнахме тук, щото ако туй беше станало в някой по-късен хронологически период, аз щях да пропусна възможността да покажа на този Черен мустанг, че господин прерийният ловец Хелиогабалус Морфеус Едевард Франке, наречен още Хобъл Франк, все още се намира в челните редици на енергично-внушителните изтребители на негодници! На този предводител на команчите му е изпята песента! Разгневя ли се веднъж, страшно се разгневявам. При мен важи старото изпитано календарно правило вени, види, марди миди, или за онези, които не разбират гръцки — дойдох, видях и победих във вторник по обед! Сега отивам да извикам още един полезен герой на нашето импозантно деветнайсто столетие, който не бива да липсва.

Той стана и излезе от помещението. След малко се върна и доведе Дрол, на който му личеше, че в последно време беше страдал, но въпреки всичко погледът му бе бодър, а движенията му с нищо не издаваха в момента да чувства болки. «Лелята» също страшно много се зарадва на неочакваната чудесна среща и заяви, че щял непременно да тръгне заедно с тях за Олдър Спринг независимо от това дали състоянието му позволява, или не.

Тази забележка даде повод на Винету, който дотогава не беше обелил нито дума, да му зададе редица въпроси, а те доказаха, че апачът има значителни познания за строежа на човешкото тяло, както и за неговите болести. Оказа се, че Дрол действително страда от ишиас и то вследствие на онова падане от коня. Винету стана, извади малката си кожена торба, в която имаше навика да носи различни превързочни материали, прегледа съдържанието й, а после най-спокойно каза:

— Нека моят брат Дрол ме заведе до леглото си. Само след час страданието му ще изчезне.

Той го дръпна за ръката и двамата се отдалечиха. След две-три минути всички чуха остър и пронизителен вик.

— Това беше Дрол! — възкликна Хобъл Франк. — Какво ли ще прави Винету с него? Вероятно ще иска да отстрани острова от краката му, но не бива да го прави по толкоз болезнен начин! Трябва да отида при моята Леля Дрол, защото такъв вик просто ти се врязва в душата като трион.

Той скочи на крака и се накани да хукне, но Олд Шетърхенд го задържа и му каза:

— Стой тук, драги Франк! Винету знае много добре какво прави, а тъкмо срещу подобни страдания индианците разполагат с такива средства, за които дори нашите най-добри лекари нямат никаква представа!

Веднага след това, сякаш в потвърждение на тези думи, Винету отново се появи и каза:

— Наложи се нашият брат Дрол да изтърпи една много силна, но и краткотрайна болка, за да оздравее по-бързо. Сега си почива от нея, а само след час ще бъде толкова здрав, колкото е бил и преди да се появи прочутият остров в краката му.

Думите му криеха малка незлоблива ирония срещу Франк, който изглежда много добре я почувства и макар че по сериозното лице на апача не се забелязваше абсолютно нищо, дребосъкът бързо отговори:

— Ако Винету случайно има намерение да си прави майтап с мен, то нека има добрината да отиде до Тропика на рака. Там ще разбере, че островът се намира между този тропик и Хоенцолерн-Зигмаринген. Каквото веднъж съм казал, значи съм го казал и се надявам само, че моите предимства се забелязват навсякъде. Може да се съмнява само онзи, който нищо не разбира, но какво от това! Не обичам да споря и когато ме нападат загрубели души, аз търся спасение зад лъчезарния ореол на моето научно-популярно мълчание. «Вере Ангеликатинктур, квониам уд ангелус локвитур.» Тези думи никому не подхождат тъй добре, както на мен. Хау!

Тъй като разбра, че напразно очаква някакъв отговор, той се видя принуден мълчаливо да «потъне» в своята тинктура Ангелика. След изтичането на посочения час се оказа, че Винету бе имал право. Дрол се появи и на познатия си алтенбургски диалект заяви:

— Господа, туй не е ли чудо невиждано? Чувствам се като новороден. Не знам какво направи Винету, ала ми е все едно дали само разтегли нерва или съвсем го скъса, щом се чувствам здрав и бодър като риба във вода. Сега пак ще мога да яздя и Черния мустанг ще разбере, че Леля Дрол все още си я бива!