Черният еднорог

ОТКРИВАНЕТО

Над горите на Мелкор се спусна пладнешка жега и ги обгърна в задух, тъй че прохладните им сенки станаха лепкави и душни. Утринният повей стихна и въздухът стана тягостно неподвижен. Насекомите жужаха, листата увиснаха от клоните и сгорещената горска земя се излегна търпелива и тиха. Времето сякаш замря и увисна без посока.

Уилоу спря до дънера на гигантски бял дъб, превита под тежестта на златната юзда, която бе преметнала през рамо. Бледозеленикавата кожа на лицето и ръцете й лъщеше от пот и тя едва си поемаше дъх, полуразтворила устни. Беше вървяла от изгрев слънце, следвайки черния еднорог, който й се мяркаше като сянка, увлечена подире му като прашинка, вдигнала се от стъпките му. Обиколи целия Мелкор около Мърукската крепост поне пет-шест пъти и всеки път отново и отново преминаваше по собствените си следи. Сега се намираше на запад от Мърук, на не повече от километър разстояние от древната крепост, но не й обръщаше никакво внимание и тя нямаше да й направи никакво впечатление дори ако имаше време да помисли за нея. Беше престанала да се интересува от каквото и да било, освен от създанието, което следваше. Всичко останало бе маловажно.

Трябваше да открие еднорога. Трябваше да разбере истината за него.

Очите й отново бяха озарени от спомена за снощния сън и тя пак започна да си мисли, какво ли значеше той.

Събра сили и продължи да върви, прилична на крехка, мъничка прашинка живот посред гигантските дървета на планината, като малко изгубено дете. С усилие си проби път сред горичка от борове и ели, толкова гъсти, че клоните им се сплитаха, почти не забеляза сините дъбове отсреща и продължи да се изкачва по полегатия склон, който я изведе на поляната на едно плато. Предпазливо си проправяше път и си спомняше уморено, че е минавала оттук и преди — веднъж, два пъти, три пъти? Не знаеше със сигурност. Но това едва ли имаше значение. Заслуша се в ударите на сърцето си, които отекваха в ушите й. Биеше много силно. Това беше почти единственият шум сред гората. Отмерваше всяка нейна стъпка.

Колко ли още има? — питаше се тя, изтощена от жегата. — Кога ли ще спра?

Тя прекоси поляната и спря под сянката на широколистна червена топола. Затвори очи, за да прогони своята неувереност. Когато отново ги отвори, черният еднорог стоеше и я гледаше в лицето.

— О! — тихо възкликна тя.

Еднорогът стоеше посред поляната, облян от ярката светлина на слънцето. Беше черен като мастило и така съвършено непроницаем, сякаш бе изваян от среднощни сенки. Гледаше към нея с вдигната глава, гривата и опашката му бяха отпуснати в безветрието като на статуя, изваяна от вековечно черно абаносово дърво. Зелените му очи не отместваха поглед от нея и сякаш я приканваха от дълбините си. Тя едва дишаше в зноя, усещаше ярките слънчеви лъчи по кожата си. Вслуша се. Очите на еднорога говореха безмълвно с образи от спомени, сънища и изчезнали видения. Тя се вслушваше и ги разбираше.

Преследването бе свършило. Черният еднорог повече нямаше да бяга от нея. Тъкмо тук и сега бе искал да я доведе. Тя трябваше само да разбере защо.

Пристъпи предпазливо напред, като продължаваше да очаква при всяка стъпка черният еднорог да изчезне. Тя свали юздата от раменете си и свободно я понесе в ръце, тъй че еднорогът да я види. Слънцето танцуваше по нея и разпиляваше светли отблясъци, които разпръсваха горските сенки. Еднорогът чакаше. Уилоу излезе от сянката на червената топола в озарената от слънце поляна и зноят я обгърна цялата. Тя примигна с клепачи, защото влага бе полепнала над морскозелените й очи и отмахна назад дългите си коси. Еднорогът не се и помръдваше.

Беше на десетина крачки от това същество, когато изведнъж забави ход и спря. Не можеше да пристъпи по-нататък. Обзе я пристъп на страх, подозрение и колебание. И някакъв вътрешен глас започна да й нашепва предупредително. Но какво смяташе да прави? Какво бе намислила? Черният еднорог беше такова прокълнато същество, че никой, доближил се до него, не е оставал жив! Той беше демонът от нейните сънища! Той беше кошмарът, който я преследваше като самата смърт!

Тя се преви под тежестта на погледа на това вълшебно същество. Стори й се, че й прилошава в негово присъствие. Искаше й се да хукне да бяга, но не можеше. Отчаяно се бореше с чувствата, които заплашваха да я унищожат, и се опитваше да ги прогони. Пое си дълбоко дъх, започна да диша бавно в пладнешкия зной и си наложи да погледне право в смарагдовозелените очи на това същество. Гледаше го право в очите. В тези очи нямаше и следа от болест и смърт — нямаше и следа от демонично зло. В тях имаше нежност и топлина — и нужда.

Тя пристъпи още няколко крачки напред.

И в този момент нещо друго я накара да забави ход. Някаква интуиция я обзе моментално, бърза и сигурна. Бен беше наблизо, дошъл бе да търси… но какво?

— Бен? — промълви тя и зачака.

Но никой не се появи. Тя беше сама с еднорога. Не отмести поглед от създанието, но въпреки това усещаше, че са сами. Навлажни устни и отново пристъпи напред.

Но ето че пак спря. Дишаше тежко. Тя съзнаваше, че е точно така. Съзнаваше го с инстинкта си, както всичко останало. Никой не можеше да се докосне до еднорог; никой нямаше това право. Той принадлежеше на света на красотата, който никое човешко същество нямаше право да прекрачи. Той се беше залутал в Отвъдната земя като частица, откъснала се от дъгата подир буря, и ръце като нейните нямаха право да го докоснат. Спомени от легенди и песни й шепнеха предупредително. Тя почувства сълзите, които започнаха да се стичат по бузите й и дъхът й спря.

Прекрасно създание, не мога…

Но го направи. Още преди да разбере какво става, тя измина последните крачки бързо и механично, движейки се, без да си дава сметка какво върши. Протегна ръце към това среднощно създание и сложи златната юзда нежно, внимателно на покорната му глава. Пръстите й докоснаха лъскавата му грива и тя почувства как през тях премина ток. Почувства ласката на гривата му по дланите си и усещането бе удивително. В съзнанието й изплуваха нови образи, объркани и все още непонятни, но неудържими. Това бе по-силно от нея. Не можеше да спре. Отново се разплака, без да скрива чувствата си. Сълзите се стичаха по лицето й и тя неудържимо захлипа.

— Обичам те — отчаяният й вик се изтръгна от гърдите й и тя отпусна ръце, след като бе наместила юздата. — Толкова те обичам, прелестно, възхитително същество!

Рогът на черния еднорог засвети от магията. Той я гледаше в очите, също просълзен. В миг те се почувстваха слети.

Но този миг отмина и външният свят застана помежду им, за да ги раздели. Огромна, тъмна сянка прелетя над главите им и се спусна към отсрещния край на поляната. В същия миг познати гласове неистово я завикаха от другия край. Сънищата й оживяха, образите им внезапно и страховито я обгърнаха от всички страни. Предупредителните шепоти, които я съпътстваха до този момент, изведнъж се превърнаха в ужасен вой.

Тя усети как черният еднорог до нея потръпна и видя как пламна бялата магия на неговия рог. Ала той не се шмугна в гората. Каквото и да се случеше от тук нататък, той нямаше повече да избяга от нея.

Така да бъде. И тя няма да избяга.

Цялата вдървена, тя се обърна, за да разбере какво ги чака.

Бен Холидей се подаде откъм дърветата сред поляната и спря така неочаквано, че другите от малката дружинка, които го следваха, се блъснаха в него и го тласнаха още няколко стъпки напред. Всички те викаха едновременно към Уилоу, за да я предупредят, докато тя стоеше в средата на поляната, а до нея черният еднорог. Сянката на крилатия демон току-що бе прелетяла над главите им, като черен облак пред лицето на слънцето. Пълна случайност бе, че всички се бяха озовали тук заедно, на едно и също място, но единствено на случайността разчиташе Бен. Той беше проследил Уилоу до тази поляна, след като се измъкна от флинтовете, и си представяше, че най-лошото е отминало. Но ето че се бяха озовали пред демона. Представи си обречените нимфи, които демонът бе превърнал на пепел, и си спомни обещанието, което даде на Земната майка, да пази Уилоу. Но беше безсилен да го изпълни. Как би могъл да предпази Уилоу, когато бе лишен от медальона?

Демонът прелетя над главите им още веднъж, но не нападна нито Уилоу, нито еднорога, нито дори малката дружинка. Приземи се в отсрещния край на поляната, сви криле до тялото и задиша с хрипове, изпускайки кълба пара от ноздрите си. На гърба на демона имаше някой. И това беше Мийкс.

И, разбира се, в очите на всички Мийкс изглеждаше като Бен.

Бен чу шепот на изненада и объркване от страна на онези, които се бяха скупчили зад него. Виждаше се как бавно слиза от демона; дори и той самият трябваше да признае, че Мийкс изглежда досущ като него. Спътниците му престанаха да викат, внезапно объркани. Бен усети с гърба си погледите им и обзелото ги колебание. Беше им разкрил кой е и донякъде те му вярваха досега. Но да видят Бен Холидей, застанал отсреща им на поляната, беше нещо съвсем различно…

В този момент черният еднорог нададе силен, зловещ вик и всички се обърнаха към него. Вълшебното същество пристъпи и изпусна пламък от ноздрите си и златната юзда затанцува при всяко потрепване на нежната му глава. Магията озаряваше вития му рог. Еднорогът беше невероятно красив и привлече погледите на всички, както светлината привлича нощните пеперуди. Той потръпна, но издържа погледите им, без да помръдне. Изглеждаше, че търси нещо.

Уилоу бавно отмести поглед от еднорога и също се огледа наоколо. Очите й бяха странно отсъстващи.

Бен не разбираше точно какво става, но мигновено реши, че не бива да чака.

— Уилоу! — извика той към силфидата и я погледна право в очите. — Уилоу, това съм аз, Бен!

Той пристъпи няколко крачки към нея, но по погледа й разбра, че не го разпознава, и спря.

— Изслушай ме. Изслушай ме внимателно. Зная, че не приличам на себе си. Но това съм аз. Всичко, което стана, е работа на Мийкс. Той се върна в Отвъдната земя и узурпира трона. Преобрази ме в това, което съм. И което е най-лошото, направи така, че той да изглежда като мен. Онзи отсреща не съм аз — това е Мийкс!

Едва сега тя се обърна и погледна към Мийкс, видя лицето и тялото на Бен и ахна от изумление. Но видя също и демона. Направи крачка напред и спря, за да отстъпи отново назад.

— Уилоу — извика й Мийкс с гласа на Бен. — Доведи ми еднорога. Подай ми поводите на юздата.

— Не! — извика Бен като обезумял. — Уилоу, недей! — той пристъпи напред, но бързо спря, защото забеляза, че Уилоу се отдръпва. — Не го прави, Уилоу. Мийкс е изпратил всички онези сънища. В него е и медальонът. Присвои си и изчезналите магически книги. А сега иска еднорога! Не зная защо му е, но ти не бива да му го даваш! Моля те!

Бен беше направо като обезумял.

— Виж с кого съм, за бога! С Куестър, Абърнати, Буниън, Парснип, Филип и Сот! — обърна се той и посочи онези с него. Но никой от тях не излезе напред. Никой не беше съвсем сигурен, че трябва. В гласа на Бен се прокрадна отчаяние, когато отново се обърна към Уилоу.

— Та защо те ще бъдат с мен, ако не съм този, за когото се представям? Те знаят истината! — и той отново се обърна, а в гласа му се прокрадна гняв. — По дяволите, Куестър, кажи й нещо!

Магьосникът се колебаеше, несигурен дали трябва да направи, каквото иска Бен, но след това се поизправи.

— Да, той казва истината. Той е кралят, Уилоу — заяви магьосникът накрая.

Чуха се приглушени съскания и мърморения в знак на съгласие от страна на останалите, включително и няколко молби: „Спаси ни, велики кралю, могъщи кралю“ от страна на чупка гномите, които се криеха зад мантията на Куестър.

Бен отново се обърна към Уилоу.

— Уилоу, бързо ела тук! Моля те! Махни се оттам! Но ето, че Мийкс бе излязъл няколко крачки напред, усмихвайки се с най-доверчивата усмивка на Бен.

— Аз те обичам, Уилоу — каза й той. — Обичам те и искам да ти помогна. Ела при мен. Непознатият, когото виждаш, е илюзия. Той няма подкрепата на нашите приятели; те всички са само лъжливи видения. Ако се вгледаш, ще разбереш истината. Виж ме. Нима съм по-различен, отколкото винаги съм бил? Това, което чуваш, са само лъжи! Спомни си съня! Трябва да вземеш поводите на юздата и да доведеш черния еднорог при мен, за да се спасиш от всички опасности! Тези илюзорни видения, които претендират да бъдат твои приятели, са опасностите, които сънят ти предрече! Ела при мен да се спасиш!

Уилоу гледаше ту в едната посока, ту в другата и объркването бе ясно изписано на лицето й. Бен беше направо като обезумял. Трябваше да направи нещо!

— Покажете ми камъка с руните! — внезапно извика тя, като гледаше ту Бен, ту Мийкс: — Искам да видя камъка, който дадох на Бен!

Бен целият изстина. Рунният камък, млечнобелият талисман, който предупреждаваше в случай на надвиснала опасност.

— Не е в мен — безпомощно отвърна той. — Загубих го, когато…

— Ето го! — извика Мийкс триумфиращ, прекъсвайки думите му. Магьосникът пъхна ръка под мантията си и извади рунния камък — или негова имитация — целият огненочервен. Вдигна го и го показа на Уилоу.

— Бен! — тихо каза Уилоу и на лицето й отново се появи надежда. — Това ти ли си?

Бен усети болка в стомаха, когато разбра, че момичето се отдалечава от него.

— Един момент! — извика внезапно Куестър Тюс и всички се обърнаха. — Сигурно сте го изпуснали, Ваше Величество — каза той церемониално, като излезе крачка-две напред и се отърси от чупка гномите, вкопчили се в мантията му. Той държеше в ръка рунния камък, който Уилоу бе дала на Бен — или който беше плод на неговата магия, — и даде на всички добре да го огледат. Камъкът светеше пурпурен.

Никога Бен не бе изпитвал такава благодарност към магьосника през целия си живот.

— Благодаря ти, Куестър — тихо промълви той.

Уилоу бе спряла отново. Тя бавно се отдръпна от всички, отново обзета от нерешителност. На лицето й се изписа страх.

— Не зная кой от двама ви е Бен — тихо каза тя. — Може би никой.

Думите й отекнаха във внезапно настъпилата тишина. Ужасно напрежение бе надвиснало над озарената от слънцето поляна, със замръзнали шахматни фигури, всяка, от които бе готова да се втурне в различна посока. Еднорогът зад нея стоеше неподвижен.

Трябва да направя нещо, каза си отново Бен и трескаво мислеше какво да бъде то.

И в този момент откъм гората се зададе Еджууд Дърк. Той идваше все едно, че е бил на следобедната си разходка, шляейки се най-спокойно сред дърветата и внимателно подбираше пътя си сред гъстите треви и цветя, вдигнал глава и опашка, без да поглежда нито вляво, нито вдясно. Не обръщаше внимание никому. Изглеждаше така, сякаш се е натъкнал на всички тях съвсем случайно. Дърк отиде право в средата на поляната, спря се, небрежно огледа всички събрани и седна.

— Добър ден — поздрави той. Мийкс нададе такъв вик, че всички подскочиха, и захвърли наметалото си. Маската на Бен Холидей потрепна като отражение във водата на вир, в който е хвърлен камък, и започна да се разпада. Уилоу извика. Магьосникът вдигна ръка с издадени нокти и избълва зелени огньове с цялата си ярост към Еджууд Дърк. Ала котаракът бе започнал вече да се преобразява, дребното му космато тяло започна да нараства, да потрепва и да се оглажда, докато се превърна в кристал, напомнящ диамант. Огнената струя, която магьосникът бе насочил насреща му, се отрази в него и искри се разпиляха над дърветата, тревите и пръстта.

В този момент Бен отчаяно се спусна към Уилоу, крещейки като полудял. Но силфидата бе успяла да избяга. С обезумели очи, тя се гушеше до черния еднорог, държейки в ръце златната юзда, която я свързваше с вълшебното създание. Еднорогът тъпчеше и се издигаше на задните си крака, надавайки своя висок, злокобен вик и пробягваше напред-назад. Уилоу се държеше за животното, като уплашено дете за майка си и се влачеше, вкопчена в него — далеч от Бен.

— Уилоу! — викна й той.

Мийкс продължаваше да напада Еджууд Дърк. Огнените струи от първата му атака още не се бяха разпилели, когато магьосникът нападна още веднъж. Около пръстите му се оформи огромно огнено кълбо, което потръпна и беше погълнато от кристала. Огънят отново експлодира и се върна обратно към магьосника като порой огнени стрели. Мийкс се скри зад наметалото си и стрелите се отклониха от него, посипвайки се във всички посоки. Някои от тях се забиха в кожата на демона, свил се зад магьосника, и той изрева и се надигна към небето с яростен вой.

Навсякъде се издигаха пламъци и дим и Бен вървеше като слепец сред пушилката. Зад него другарите му извикаха. Крилатият демон скри слънцето над главите им, сянката му затъмни ливадата като при слънчево затъмнение. Черният еднорог изрева и се спусна напред, а Уилоу се хвърли върху му. Дали инстинктът й подсказа това или нямаше друг избор, все едно — тя беше отнесена надалеч. Еднорогът се стрелна покрай Бен толкова бързо, че той почти не го и зърна. Протегна ръка към него, но късно. Успя да зърне за миг призрачния силует на Уилоу, притиснала се към гърба на еднорога, след което, двамата изчезнаха сред дърветата.

И в този момент крилатият демон нападна. Спусна се като камък над поляната, гмурвайки се от празните небеса и бълвайки дим от своята паст. Бен залегна на земята и закри глава. С крайчеца на окото си забеляза как Дърк потрепери, огъна се от силата на огъня, и го отрази обратно. Пламъците се забиха в демона и отблъснаха чудовището. Поляната бе обгърната от дим и пара.

Мийкс удари отново и Еджууд Дърк отблъсна атаката. Демонът също нападна и котаракът отново насочи огъня обратно към него. Бен се изправи, падна, пак се изправи и се затътри като слепец сред полето на битката. До него стигаха викове и крясъци и танцуваха видения в мъглата пред насълзените му очи. Той търсеше с пръсти нещо, за което да се хване, каквото и да било — и най-сетне се вкопчи в медальона.

Усети в дланите си бяла топлина. В миг му се стори, че видя Паладин, като бледо видение в далечината — сребрист, облечен в броня силует, възседнал огромен бял кон.

Видението обаче изчезна, и Бен знаеше това. Гърлото му се сви и той се задуши от пламъците, които магьосникът и демонът продължаваха да насочват към Еджууд Дърк, който пък ги връщаше обратно към тях. Цветята и тревите изгоряха и се обърнаха на пепел. Дърветата се разклатиха и листата им посърнаха. Целият свят бе обгърнат в пламъци.

И накрая цялата поляна се разтърси от жесток взрив, който сякаш обгърна всичко. Бен бе понесен нагоре като съчка и полетя, размахал ръце и крака, въртейки се като вретено.

Това е краят, помисли си той, докато падаше към земята. Това е краят на всичко.

Удари се в земята с такава сила, че изгуби съзнание.