Черният Олшански замък

Първа глава

Презимето ми е Космич. Кръстен съм (заслугата е на баща ми) Антон. Ако желаете да знаете, баща ми се казваше Глеб. Мама — Богуслава. С какво са се занимавали родителите ми преди революцията? Тате тъкмо бил завършил гимназия по времето на Зелени и Махно1. Мама тогава си захвърлила куклите.

Давам ви тази подробна анкета, за да не ви разправям надълго и нашироко. Анкета с добавка на особените белези. Ами ако извърша нещо? Особено при склонността ми да се забърквам в разни премеждия, на които много ми върви. Почти на трийсет и осем години съм. Дърт ерген, както казваше моята позната Зоя Пярервенка, с която по онова време тъкмо завършваше — май наистина завършваше — кратката ми и както винаги не особено щастлива връзка. Един такъв дъ-ърт ерген, който не успя да се ожени покрай войната и науката, а сега вече е късно. Житието на този дърт ерген е като пунктирна линия. Завърших училището две години преди връстниците си. Бях довчерашно хлапе. През четирийсет и първа. В навечерието. Имаше абитуриентски бал, моето момиче беше с бяла рокля и танцувах валс до сутринта. Но това ми остана. За съжаление и мъката. Защото през онази сутрин двете първи бомби паднаха върху пощата и киното. С нея бяхме на кино, така че всичко това се случи пред очите ми. Във военния комисариат размахвах дипломата си за завършено средно образование. Още нямах паспорт. Но ми повярваха. Бях… С една дума, бях дангалак. Взеха ме. И тогава се нагълтах с горчилка до гуша. Родното градче отстъпваме. Единственият оцелял високоговорител до парната мелница, от него се лее бодър марш. Наровчанинът Каляда, командир на отделението ми, целият кръстосан с прашни бинтове вместо картечни ленти, прати по него автоматен откос (малко бяха автоматите тогава, почти единици).

Удари по него, „за да не вряка, проклетникът“.

С това приключи моята възторжена младост. С това, а не когато прикривахме отстъплението на нашите и Каляда беше убит, а мен, затрупан с пръст, ме плениха. Това се случи северно от Орша.

Избягах от ешелона край Албертин. Още там наблизо в Слоним едва не ме спипаха отново… Спаси ме чичо Здислав Крищофович. Как ли не го чернеха: „германска подлога, лакей…“

По-късно германците в края на четирийсет и втора обесиха този добър човек в едно село край Слоним.

Поне това е хубаво, че преди десет години му издигнаха паметник в онова село.

При партизаните. Сетне отново в армията. Тежко раняване край Потсдам. Демобилизиране.

В университета почнаха да ме учат на „ум и маразъм“. През петдесет и първа се дипломирах, през петдесет и четвърта завърших аспирантура. Чудя се как от всичката тази наука не затъпях напълно. Защитих дисертация по „шишнайшти“ век. По дейците на реформацията. Хуманистите.

Та така, приятели.

Станах кандидат, специалист по средновековна история, долу-горе добър палеограф2. Автор съм на трийсетина статии, на три монографии — мога да стана и доктор на науките. Имам такова намерение. Малко ми остава.

Млад талантлив доктор на историческите науки.

Тфу!

Особени белези:

Светлокестеняв, синеок, нос среден, уста като отвор на пощенска кутия в централната поща, мутра — мелез между варяг и късен неандерталец, ръце като гребла, крака дълги като на крадец от Полесието.

Спортни данни:

Ръст сто деветдесет и един сантиметра, тегло осемдесет и девет килограма. Първи разряд по плуване, втори разряд по фехтовка, да ги вземат мътните! Отношение към баскетбола? Нищо против. Ала на първата тренировка някой си обърса потния гръб в мен. Разбирате ли, не е трудова пот, не е женска, а с рязка миризма на космато тяло, плувнало в тлъстини… Зарязах баскетбола. Много съм гнуслив.

Не обичам футбола. В гимнастиката съм нула. Не зная дали бих издържал петнайсет пъти да се вдигна на лоста.

Това е май, което интересува хората.

Уууф-ф!

А що се отнася до увлеченията ми, до онова, което е само мое, това са издирванията в миналото. Освен споменатите по-горе трудове съм написал още няколко от рода на… на строго аргументираните документални исторически детективи или нещо подобно.

Някои от тях се появиха в списанията. Други си чакат реда: „Прокобата на рода Зелински“, „Убийството в Дуриничи“ и т.н. Ако тази история ви заинтересува, по-късно ще ви запозная и с останалите.

Смешно ли е? Наистина е смешно. Учен — и изведнъж пинкертоновщина в миналото. И на мен ми е смешно. Ама пък интересно.

Та тъй, писах, писах — от чувство за непълноценност, защото хич ме няма като писател; създавах тези произведения на популярния сега жанр, писах, като надделявах не с талант, а с умението си да разплитам събитията чрез фактите и логиката. Писах и не знаех, че през една вечер съдбата ще ме забърка в истинска детективска история чрез един разтревожен човек.

През онази отвратителна мартенска вечер тъкмо се готвех за работа. Откровено казано, нямах търпение да я започна: от доста месеци се бях занимавал не с онова, с което исках.

За мен тези първи минути са едва ли не най-голямата наслада в живота ми. Да наредя методично нещата си върху писалището: беловата хартия — отдясно, мястото за изписаните листове — отляво. Вдясно малко по-настрани — измит до скърцане пепелник. До него — неразпечатана (непременно неразпечатана!) кутия цигари. Две писалки, пълни с мастило. На прозоречния перваз отляво прясно смляно кафе в добре затворено бурканче и кафеварка. На писалището нито прашинка.

Току-що съм се обръснал, взел съм душ, облякъл съм нова чиста риза. Пред мен е лист бяла гланцирана хартия, зелената лампа хвърля върху него ярък кръг сред салатено зеления полумрак. Мога да отложа работата си до сутринта — все едно вътрешно съм готов. А мога да седна и веднага.

По дяволите беснеещия зад прозореца мокър, кишав мартенски сняг, през който едва прозират самотните улични лампи, приведените силуети на минувачите, движещият се наблизо кран и червената телевизионна кула в далечината. Нищо, че така тягостно се поклащат отрупаните със сняг дървета и така бездънно, смолисточерно лъщи под редките лампи асфалтът.

Нищо. При мен е топло. И аз целият от кожата до дън душа съм готов за сериозна работа, единственото ми сигурно притежание. Това е като очакване на най-желана среща, тя предстои и сърцето ти примира, топи се. Недокоснатият девствен лист хартия очаква първата целувка на перото.

Звъни се!

Изругах наум. Но писалището бе подредено и чакаше, можеше да чака до утре, може би така бе по-добре, както е по-хубаво да се очаква желаната среща, та по-дълго да се изживява ликуващата неутоленост. Да си легна да спя, като зная, че утрото ще донесе първата — винаги е първа! — Радост, да се събудя с чувството за тази радост, да стана и да потъна в нея.

При това позвъняването бе познато, „от свой човек“. Кой друг би се помъкнал нанякъде в това кучешко време, без да е било крайно необходимо?

Отворих. На площадката стърчеше тънкулява дългунеста фигура и пристъпваше като жерав от крак на крак, бе с тъмносиво палто, с домашнотъкано карирано шалче, дебело като одеяло, и с боброва ушанка.

Откровено казано, от разтопения сняг този бобър много приличаше на мокра котка. Бобърът бе попаднал в родната си стихия.

— Влизай, Маряне.

Той сякаш се шмугна в антрето, тресна вратата зад гърба си, въздъхна и чак тогава продума:

— Да бъде този княжески палат богат като черква и занапред да гради черкви.

Обичахме понякога да разговаряме в стил „барок“. Но този път шегата не сполучи: твърде посърнала бе усмивката му, тънките му дълги пръсти твърде неуверено разкопчаваха палтото.

Марян Пташински бе един от малцината ми приятели, „учен ларник“3 и един от най-добрите познавачи на архивното дело, макар да бе повече известен като любител колекционер. Колекционер с почти невероятни познания и с необикновена памет, с безупречен вкус и с кучешки нюх към фалшивото и истинското, с безпогрешна интуиция и усет за имитациите.

С него бяхме близки приятели, бе почти единствен от света на учените, който не се отнасяше иронично към моите историко-криминални издирвания. А аз обичам безкрайните му разкази за стари вещи, книжа, печати, монети и тям подобни. Двамата с него сме бекяри (жена му го напусна, празно същество бе тя — актриса), през свободното си време ловим риба и спорим, и двамата се приемаме такива, каквито сме.

Днес, може би защото го познавам като себе си забелязах, че е нещо променен. Но не му досаждах с въпроси.

От кафеварката тъкмо бе забълбукало, засъскало черното, лъскаво на вид кафе сред облаче пара.

— Искаш ли чашка?

— Да го разредим с вода, а? — изразът му бе виновен и безпомощен. Истинско престъпление бе да се разрежда такъв разкош с вода, но не възразих: Наскоро Марян беше прекарал микроинфаркт.

— Не ми разрешават — каза той. — Пък съвсем без кафе не мога.

Бързо се износват хората в наше време. През, главата му бе минал Маутхаузен и какво ли не още. Чудно ли е, че сърцето му е на този хал на четирийсет години.

… Той държеше чашката с дългите си пръсти и повече го миришеше, отколкото пиеше, ноздрите му потръпваха от наслада като на Адам пред забранения плод. Лицето му бе такова, каквото в слабите романи наричат „артистично“: обикновен нос, лъскави тъмни коси, дълбоки големи очи… Обичам го. Той е моят приятел.

— Слушай, Антос, май искат да ме убият.

Стори ми се, че не дочух.

— Да. Ще ме убият.

— Заслужаваш си — рекох аз. — Такава света Барбара да изпуснеш, да я оставиш в ръцете на оня мошеник Едик Милюцин.

— Не се шегувам, Антос.

Едва сега разбрах защо днес ми изглежда някак променен. Върху лицето му, обикновено толкова кротко и сърдечно, дружелюбно и добро по природа, бе паднала сянка. Сянка на постоянна тревога, която не те оставя на мира нито за миг, потиска, мачка, души непрестанно сърцето ти. Бавно, но непрестанно. Веднага му повярвах, такова лице човек има само тогава, когато се отнася за нещо сериозно.

— Какви са тия бабини деветини? — запитах го аз.

— Нали знаеш моята Книга.

Всеки път той споменаваше новата си книжна находка с натъртване — „Книгата!“

— Онези трите. Подвързаните.

— Виждал съм ги. Имаш ги от една година.

— От година и два месеца… Та… заради нея.

Смътно си спомнях тази книга. Това бяха три книги от края на XVI век с големина на машинописна страница, подвързани заедно с червеникава кожа. Нито вкус, нито нищо. А книгите наистина бяха много ценни, само че кой ли дръвник ги бе събрал в една подвързия: „Евангелие“ от 1539 година, издадено с дарение от княз Юрий Семьонович Слуцки, „Евангелие на Цяпински и към тях лепнат «Статут»“4, издаден през 1580 година, изготвен под наблюдението на Лев Сапега. Три книги, събрани в една подвързия от някакъв варварин. Скъпи книги. Но струва ли си заради тях.

— Дрънкаш ги едни…

Наистина евангелието на Цяпински бе извънредно рядък екземпляр. От набора бяха извадени „заглавните букви“, за да остане празно място.

Разбира се, печатницата на Цяпински не бе като на Скорина. Бедна печатница на много беден печатар. Това не се харесало на някакъв голям богаташ. Той поискал един екземпляр, но без „заглавните букви“. На празните места помолил някакъв миниатюрист да му изрисува заглавните букви с бои и злато, та книгата да изглежда по-богата. Художникът сторил това. С вкус и майсторство. Но човек да се чувствува преследван заради трийсетина миниатюри?

— Казвай — продумах аз.

Вярвах му. Вярвах на тревожните му очи, на леко изкривените устни, на неспокойните пръсти, на нервния му гръб, опънат като лък (всеки миг може да се покаже хищникът).

— Следят ме непрекъснато… Сутрин снегът под прозорците е утъпкан… И когато се връщам от работа. Кучетата нервничат, когато се връщам… Няколко пъти забелязах, че из празното място пред къщи се въртят някакви съмнителни типове.

— Добре. Хайде да е заради книгата. Но откъде знаят, че е у теб?

— Сторих една глупост. През февруари имаше изложба в народната библиотека. На старопечатни книги. От библиотеката, а също и от частни колекции.

— Какво от това?

— Ами — той все пак глътна малко изстинало кафе. — Бях застанал пред моите книги и обяснявах. Гледам, върти се наоколо някакъв мъж. Висок, по-възрастен с около осем години от нас, но не побелял, а тъмнорус. Лицето му червено-кафяво, сякаш със загар, макар че е зима. По външност и по облекло не можеш го разбра — или бе селски учител, или председател на селсъвет. Ръцете му уж не бяха много отрудени, но все пак.

Марян сръбна още една глътка.

— По едно време се обади: ще ми разрешите ли да я погледна? И с толкова учтив глас, с толкова искрено уважение към истинската наука, толкова развълнуван, чак изчервен — та му разреших. Взе да ги прелиства като свестен човек. Дори прекалено предпазливо, за горния край на страницата. Вглеждаше се. Комай четеше тук-там. Беше ми приятно, че има хора, които, макар да нямат познания, се интересуват, обичат старините.

Той седна на дивана върху пъстрата лелчицка черга. Очите му ясно блестяха в полумрака. Допи си кафето. Стисна тясното си яко коляно със сключени пръсти.

— Тогава забелязах първото нещо, което не ми хареса. „Откъде сте взели тази книга“ — „Намерих я на един таван сред разни вехтории.“ — „Нима такива книги се продават и купуват? Бихте ли я продали“ — „Аз издирвам само… Не си жаля ушите, очите, краката. Нямам пари за подобни покупки. Ала и не продавам. След смъртта ми всички тези изделия с някои изключения ще отидат в музея на родното ми градче.“ — „А-а — и ръцете му някак се сковаха, — ами защо да не я продадете сега?“ Че като ме подхвана… Дай една цигара.

— За теб е вредно.

— Млякото на прах е вредно… Не ми хареса той накрая… Приличаше ми на някакъв див звяр с метални зъби, който подуши всичко, разузна и си отиде… Трябваше веднага да дам книгите в музея. Но не мога. Досега не можех. Пряко сили ми бе да се разделя с тях. Нали помниш как ги събирах. Как във Вароника се свирах в развалините на манастира и пълзях по корем до замаскираното скривалище, как измъквах книгите от ръцете на продавачите, които щяха да увиват риба в тях, как спасих житието на свети Никола, дето върху него цепеха дърва, как край Слоним бях затрупан в кремниевия рудник, как ги реставрирах, как гълтах прах и кашлях от химикалите… Това богатство е спасено от смъртта, само да го погледам до лятото и ще го дам. Ще ми опустее къщата… Няма да го дам тук, че да се праши из хранилищата, а в моя Руцк. Там тези книги ще се кипрят на полиците като царе. Ще ми опустее къщата. Но малко остава… Малко. Съвсем малко.

— Я стига.

— Не, братле, знам го. Малко живот ми остава.

— Недей да пушиш.

— Не мога. Ограничавам се, но не мога.

Марян смачка цигарата. Хубав е когато е замислен. Не е като моята варяжка мутра. Колко е глупава онази проклетница, бившата му жена. Ах, сребриста пеперуда. Ах, дрън-дрън. Ах, прославеният Ивански със стройните прасци! Ах, Кафка! Ах, сцената! А тя нито от Кафка, нито от сцената хабер си няма. Като си отвори устата, да ти причернее. Можеше да се гордее, че има поне един умен човек в семейството им. На нейно място щях пантофа му да целувам като на римския папа. Но май, както бях чувал, тя искала да се върне, ала той не се съгласил.

— Последва позвъняване — каза Марян. — Млад интелигентен глас (сега всички са интелигентни): „Продайте ми я“. „Не се продава. Собственост е на музея в Руцк, не е моя.“ Обадиха се втори път, друг глас. Сетне почти всяка нощ: „Продайте, та продайте.“

— Не знаеш ли как се ловят телефонни хулигани?

— Опитвах. Но те звъняха от автомати и от различни градски райони. „Продайте я, продайте!“

Набираш единица и оставящ слушалката. Никакъв идиот не може да ти позвъни.

— Не мога. Всяка нощ очаквам да ми се обадят.

— Защо?

— Юлка е болна от рак.

Юлка беше предишната му жена. Ето ти сега ново двайсет. Замълчах. Лошите мисли за нея се отдръпнаха нанякъде. Всички сме равни пред това. Срамувах се от себе си.

— Тя не знаеше още, когато искаше да се върне. Сега лежи в Гомел. Тайно й пращам пари. Една сестра от болницата ми пише за всичко. Юлка ми се обажда. Казва, че била по-добре след операцията. Но аз не вярвам. Всяка нощ си мисля: ще позвъни. И все ми се струва, че съм знаел за болестта й и съм я отблъснал. Ех, ако можех да я върна. Но не, няма да ми прости.

Боже мой, той помни дори думата „прошка“, светият наивник! Целият напрегнат, целият тревожен — отде ми се взе на главата, кучият син!

— Стига за това. Няма защо тя да се връща при мъж, дето са му преброени дните. Само да оздравее — лицето му внезапно стана решително. — Няма защо да съжалявам за нещо, което не е станало. Но все чакам да се обади. А вместо нея всяка нощ — те. Знаеш ли, много съм обезпокоен.

Мили мой, виждам това от самото начало. Виждам, че ти е тежко. Че приличаш на единствената ми барокова скулптура в апартамента: на „Страдащия“ над твоята глава. Страшни очи. И този венец. Как не съм забелязал досега! Още утре ще я преместя в другата стая.

— И… ме е страх, Антос. Нали знаеш, никога не съм бил страхливец. Колко сме патили с тебе.

— Зная.

— А сега става лошо. Някой стои под прозореца ми. Кучетата ръмжат сякаш срещу нечиста сила. Веднъж се появи някаква миризма в антрето.

— Обади се в милицията.

— Заради някакви смътни подозрения ли? — той внезапно тръсна глава и се усмихна. — И ти го рече… Ами страхът? Страхът ми може да идва от сърцето. При сърдечно болните се случва така, имат припадъци на необоснован, безпричинен страх. И аз съм го изпитвал по-рано. Не ми е за пръв път.

— Нали това ти казвам. Забрави го. Обикновена щуротия. Искаш ли чашка коняк?

Ала тревогата не го напускаше.

— Може да си прав. Но защо тази книга? Защо само от нея се интересуват? Защо не от житието на свети Никола? От грамотата на Жигимонт до митничарите — там дори ковчежето е толкова ценно. Защо именно от тази книга?

— Не зная. Дай да я видим.

— Точно това искам. Но не рискувах да я донеса. Тъмно е — той стана.

— Хайде със здраве, братле. Зарежи тия глупости.

— Ти… Намини у нас в другиден, Антос. Ще я разгледаме. Макар че съм антиквар, ти си по-добър палеограф.

Реших, че стига вече толкова. Трябва да се върнем към обичайния си тон. Много продължи това потискащо настроение. Нали на всеки ужас, стига да има плът, един мъж може да му извие врата.

— Та какво, ваше преосвещенство Маряне?… Ръмжаха псета срещу вражата сила, а бесът в пруста, прелъстявайки чистотата на преосвещения, вонеше отвратително…

— Май че е от творбите на доктора на историйските науки Цитрина.

— Съвсем си откачил, какви са тези „историйски“ науки?

— Че нали има „мусикийски“5? Това е то… На Цитрина и тям подобни.

Засмяхме се. Но въпреки това долавях тревогата в очите му.

… Той си тръгна, а тревогата остана. Застанах до прозореца и го загледах как върви по улицата сред косите, устремни струи мокър сняг, примесен с дъжд.

Втора глава

Заранта ме събуди гръмко кукуригане, сетне отчаяно, прекъслечно квичене на прасе: сигурно го носеха в чувал.

— Не ща-а! Не ща-а! Пуснете ме-е! Пуснете ме-е!

Като на село. И всяка неделя се повтаря това удоволствие. Това е една от причините, поради които си обичам апартамента.

Приятно ми е да кажа: моят апартамент, моят вход, моят двор. Особено като си спомня войната, как се мъчехме после с тате по чуждите къщи, как след това живеехме в една стая в обща квартира с цял низ коридори. Сетне имах една стая. Сега две. Но тате замина да живее при сестра си в нашето градче — у леля ми.

— Не мога тук. Сякаш съм си свършил живота. На всичкото отгоре всяка неделя петли, крави, коне — влече ме нещо натам, и толкова. Поне да не бяхме в този проклет район. А тука гледам — прасенца, пиленца. Да речеш, гражданин съм, не зная да ора. Пък сега — поне лизгар да похвана… Люлякът се раззеленил, земята мирише, една тлъста пръст. Френското грозде като зелен облак… Ще ида при Марина. Тя си има градинка, ще я чоплим двамата. А ти сега да вземеш да се ожениш.

Той беше прав. Дори мен не ме свърта всяка неделя, когато зад шосето пред нашия блок се събира пазар за добитък: коне, крави, свине, златни рибки, овце, гълъби, зайци, горски животни, птици, кучета и всякакви живинки.

Преди да оградят място за пазара, селяните с каруците спираха до тротоара, а огромните свине майки, проснали бозки, лежаха, милите, направо по тревните площи.

Веднъж моят приятел Алес Гудас (той живее на първия етаж) в неделя седнал пред бюрото си, а точно под прозореца на кабинета му спряла каруца. Хората нещо продали и намислили да се почерпят по случай сделката. Гълтали направо от шишето. Видели го и завъртели пръст до челото си. Прави са: хората се веселят, неделя, а той седнал да работи. Алес също им завъртял пръст в отговор, донесъл една чаша и я подал през прозореца. Тогава му налели и на него. Жена му сетне едва не откачила: къде е пил? По домашни пантофи, нито е излизал, нито из къщи има нещо за пиене, а той я зяпнал и се хили завеяно.

Хубав квартал! Ще съжалявам, ако преместят пазара. Най-важното на две крачки от „наше село“, от това кътче върху паважа, има уличка, тя води към булеварда и към големия шумен град. Хем сме в града, хем на село.

Откак не ходя на работа и обърквам датите, кукуригането на петлите в неделя сутрин на събуждане ми е като допълнителен календар.

Наесен ще защищавам докторската си дисертация. Имам два месеца творчески отпуск и още три неизползувани от миналите години. Много работих: много, много усилено работих, затова ей така, веднъж на воля ще се поизлежавам и ще върша, каквото ми се иска. Книгата ми излезе. Почти до есента съм свободен. Боже мой, никакви библиотеки, никакви архиви, само ако пожелая, тогава!

Смятам, че краткият отпуск е глупост. Тъкмо пристигнеш, размотаеш въдиците, седнеш — и толкова, стягай се за връщане. Не си заслужава.

Ето сега вече ще си почина. За пръв път от дванайсет години. Хубаво е да станеш от дивана, да отвориш прозореца в студа, да направиш две-три небрежни упражнения, да размахаш ръце и крака (с нищо не се заменя истинският труд, от който ти изтръпват мускулите; гимнастиката е вятър работа, щуротия). Хубаво е когато водните струи те удрят по раменете и по гърба! Хубаво е да чукнеш яйце в ръба на тигана, да цвърчи шунка и да се чернее кафето в снежнобялото филджанче!

Хубаво е да отвориш вратата към площадката на нашия трети вход, към „входа на старите ергени“. Хайде, така да бъде, ще ви дотягам! Като ще описвам хора, да описвам. Защото почти всеки от входа играе някаква роля в нашата история.

В нашия блок има пет етажа и четири входа. Моят е третият. Неслучайно го наричат „входа на старите ергени“. По необяснима ирония на съдбата всички мъже в него (не говоря за неомъжените моми) или са неженени, или са вдовици, или… Но това е тъжна история и не ми се подхваща в такова утро, когато снегът се е стопил, въздухът е свеж, а небето е пролетно плахо и пронизващо синьо.

На всеки етаж има по два апартамента. Ще започна, разбира се, от моя етаж. Той е най-важният не само в това повествование, но и въобще. Земното кълбо се върти около егоцентризма.

Срещу мен живее Адам Пятрович Хилински, който понякога ме кани на шах и на чашка коняк. Прякорът му е „цивилният полковник“ (на мен, кой знае защо, ми викат „Тоха“, така ме наричат всички перковци по двора).

Какъв е той? Не зная. И зная, че не зная по-добре от другите, защото на няколко пъти, като му бяха попаднали моите „исторически детективи“, и дори може да ги бе чел, ми разказваше разни случаи, за да ги опиша, защото за такива неща пишели малко и безинтересно. А мен не ме бива за такива работи, затова си премълчавам.

Но не го възприемам като съседите. Той ми се струва някакъв „Абел в оставка“.

Може пък наистина да е такъв? Кой знае? Не го питам. И той няма да ми каже. Зная само, че е сменил някакъв по-голям апартамент за този: „за какво ми е, сам съм. И този ми е голям, да не бяха книгите и снимките“.

Той е единственият ми приятел във входа. В същност не ми е приятел, а компаньон за шах и за самотни мъжки почерпки. Само че нарядко. Защото начинът му на живот е странен. Случва се денем да спи, а нощем да се шляе кой знае къде. Понякога изчезва за месец-два. Прескочи за час до в къщи — и пак изчезне.

Не го разпитвам за работата му, щом нищо не споменава за нея. Първо, не зная дали е удобно да питам. Второ, не зная как ще ми отговори и не искам да поставям човека в неудобно положение. Трето, не обичам учрежденията, дори болниците. Кошмар! Лицата на болните, плювалниците, миризмата. Помня ги още от предвоенното си детство, от кървавочервения плакат в зъболекарския кабинет.

Само в блока мога да се запознавам с някого. На работа човек не прилича на себе си, не е личността, която единствено ме интересува.

Дори с шефа си се разговорих едва когато той ме покани на гости.

Същото е и тук. Може да съм мръднал нещо, но какво да сторя? Обаче той е с бистър ум. Би могъл да пише, вместо да кара мен.

Той е висок, побелял, някакъв неславянски тип — такива съм виждал само по чуждестранните филми. Англичанин ли е? Норвежец? Прилича на твърде удължен триъгълник — широки рамене, почти без бедра, за да не нарушава триъгълника, когато върви, движи краката си съвсем близо един до друг.

Винаги е облечен безупречно, винаги с дълга лула в уста: „Мистър Смит от Бобкинстрит“. Само на лов или на риболов (ходихме с него няколко пъти), или когато е у дома си, където няма чужди хора, всичко това се сменя с типично славянска, нещо повече — с белоруска небрежност. Спи, където му завърне; с ватенката край огъня, „сто пъти се подпалвал“: ботушите му охлузени — кръпка до кръпка. И въпреки това дори парцалив е наперен, не може да му се отрече. И е луда глава, проклетникът. Веднъж, когато глупавото куче диреше убития дивеч на друга посока, скочи с всичките си дрехи от лодката във водата. Заради една патица.

Запознанството ни почна от един разговор на двора. Ставаше дума за мъжките увлечения. Той мълчеше, аз реших да го запитам има ли хоби.

— По пеперудките съм — отвърна той не само сериозно, но дори мрачно.

— По кои?

— Говоря ви на белоруски. По жените съм.

Ама че шегобиец. В същност негово хоби му са гравюрите и книгите. Част от тях изчезнали по времето, когато една от неговите сестри му водела домакинството, но дори останалите са учудващи. Има огромна библиотека: книги по история на правото, по философия, особено много по биология. Откровено казано, така и не разбрах по какъв принцип са подбирани.

Библиотеката му постепенно се запълни цялата, освен това по стените се появиха разни египетски, индонезийски, африкански предмети.

Сестра му и сега идва, наглежда му домакинството, води и домашната си помощничка. Веднъж на две седмици. Иначе той сам се грижи за себе си. Повече го бива от мен. Настанил се е с максимален комфорт.

Не обича да говори за себе си. Веднъж само нещичко изплува на повърхността. Гледахме „Иваново детство“. Гениален филм. Както по всичко си личи, действието става в Белорусия. И момченцето е белорусче. Та това момче на едно място пита нещо от рода на „а какво е Тростянец, знаеш ли?“ Тогава усетих, че той трепна.

Е, засега стига за него. Ще започнем отгоре. На петия етаж има три ателиета на художници. Какви са у дома си — не е моя работа, но според мен в ателиетата си всички художници са ергени с изключение може би на прекалено съвестните и на глупаците, което е почти едно и също. Когато покрай вратата ми се развихря късна буря от спорове или рано сутринта в нечие куфарче тихо подрънква стъкло, зная, че това е алфата и омегата на моите художници.

На четвъртия етаж живее вдовецът Кяневич с момчето си, той не е твърде интересен, а срещу него живее с майка си Ростик Грибок, мъж на двайсет и една години.

Грибок работи заедно с приятеля на Хилински, с полковника от криминалната милиция Андрей Арсенцевич Шчука, който често навестява Хилински и двамата играят шах (онзи от нас, който закъснее, е принуден да се рови из библиотеката). Освен това заедно ходят на лов и риболов, понякога и аз се присъединявам към тях. Приличаме си по нещо. По любовта си към лова, към риболова, по това, че все ни избива на шеги.

Така че изпитваме пълно доверие един към друг и донякъде се познаваме.

Хилински пожелал да живее в този блок и уредил жилище и за Грибок (просто има симпатии към него). Пък може би просто така.

Грибок6 не е никаква гъбка, а е доста яка гъба, макар и съвсем млада, стегната, яка. Но все пак си е гъбка. Това му личи по коравите бузи (все ми се ще да го щипна), по тъмнокафявите очи, по общото усещане за чистота, за яснота и лекота, а може би… дори липса на мисли, кой го знае.

Хайде да слезем надолу от моята площадка. Стъпките ни леко прокънтяват.

Вторият етаж. Там живее един, лекар, когото слава богу още никога не съм посещавал и не бих желал, не бих съветвал и вас, дано остане изобщо без работа и да отглежда гладиоли. Защото е психиатър и май работи в лудница. Когато го срещам, все ми се иска да подхвана онази московска песничка:

Комплекс ли е това, кой го знае.

На вратата му има шпионка, бе я сложила някоя от жените, които го навестяват от време на време. Все ми се струва, че той се страхува от масово посещение на пациентите си. Името му за ваше сведение е Витаут Шапо — Калаур — Лигановски. Ако имах такова име — щях да се оженя за Жаклин Кенеди. Не, нямаше да се оженя. Защото, както ми каза един познат, вече се била женила за „две стари балкански маймуни“. А аз по-добре да се оженя за… Мерлин Монро.

Един път вървяхме заедно до тролея и разговорът се завъртя някак около имената, кой откъде е и прочие.

„Дявол го знае откъде ми е името — рече той. — За прадядо си не зная нищо, освен името. Явно е бил интелигент. От сиромашката шляхта. Само фукня и нищо друго. Пари като няма, поне имената да са много.“ А ето го и него. Чудесно е сложен, с породисто бронзово лице като средновековен кондотиер7 от медал. Вълниста грива от сребърни коси, твърди устни, сиви очи с проницателен поглед. Рядко съм виждал по-красиво мъжко лице. И по-умно.

Той разговаря с един младеж, неговия съсед. Той пък е умерено благоприличен, умерено строен, умерено миловиден. Общо взето, за него може да се каже само това, че е понесъл кофата за боклук.

— Добър ден, съседе.

— Добър ден.

Първият етаж. Вляво на площадката е апартаментът, който наема киностудията или театралният институт, а може би балетната студия (не зная кой именно, а ми е неудобно да попитам), та там са настанени четири момичета. Отвътре често се чуват песни, веселби, китари. Вечер те стоят с някакви момчета във входа до радиатора, а на сутринта под него се търкалят фасове. Когато минавам, момичетата ме изпращат с погледи. Случва се. И аз като жребец бодро размятам крака покрай тях.

Значи, бива си ме още. Хо-хо!

Момичетата са хубавички, с пухкави устни, с глуповати още широко отворени зъркелчета като на котета, с буйни снопове коса. Панталонките им обрисуват форми, които след време обещават да станат много приятни.

Хубавици са. Ала не за мен. Гоня четирийсетака, а най-голямата от тях според мен е на двайсет, двайсет и една. Да се хвана с нея? Та подир десет години да ми слага рога? Отстъпвам ви удоволствието. Стар съм за тях. Понякога, спомня ли си бомбите, плена и всичко след това, ми се струва, че съм безкрайно стар.

Отдясно на първия етаж няма врата. Там е входът за мазетата. Ето ви кратък списък на обитателите, ако държите на точните сметки.

Петият етаж е зает от три ателиета на неженени художници.

… Дворът ни е най-обикновен, с млади дръвчета, с пейки, с лехи, изпотъпкани като харман от махленските футболисти. От някогашните къщурки от предградието са останали само двуетажна къща, един дъб, ясенови филизи, две круши и няколко обречени ябълки и вишни.

Портиерът ни Кухарчик тъкмо се здрависва с мен. Той е грамада с изпечено лице и къса коса. Във всичко се набърква, раздава съвети, разправя. Всичко иска да знае, а мен ме смята, кой знае защо, за най-умния човек в околността. Това донякъде ме обижда: защо само в околността? Но той е непоклатим, изниква зад гърба ми (има свойството да изниква като изпод земята) и ми задава въпрос. Най-честото впечатление от въпросите му е, като че си глътнал въглен и освен това са те фраснали под лъжичката.

— А китайците различават ли се помежду си?

— Интересно ми е, Антон Глебавич, какъв смисъл има от кипарисите, дето растат на юг?

А днес:

— Не знаете ля случайно как е „портиер“ на латишки?

— Setnieks — „случайно зная“ аз.

— Виж ти, прилича на нашенското.

Той работи и размишлява.

Излизам вън от двора на улицата. Не на „селската“ й страна, а на „градската“. Автобуси, блокове, реклама, марсианската трикрака телевизионна кула в далечината. Шумът на градския поток, упорит и безмилостен.

И като последен акорд от това, което представлява моят блок и моят двор, е павилиончето за цигари, където е продавач старият ми познат, „бригадирът Жерар“, както го наричам аз, Герард Пахолчик, комуто активно помагам да си изпълнява плана.

Той наистина седи като герой в будката си. Обикновен е, среден на ръст, мустакат. Детинските му широко разтворени очи гледат наивно. Жълтеникавият пух на главата му усилва приликата с дете.

И той е любознателен като Кухарчик. Но първият е от суетливите любознателни, а този е „любознателен философ“. Първият се натрапва, съмнява се, подозира, а този си седи на трона и разпитва подробно и сериозно. Първият забелязва ненужното и незначителното, а този наднича в дълбините. Първият само слуша, а този дава съвети от висотата на опита си, събран от разговори с умни хора. А очите му наблюдават, следят, забелязват всичко.

Ала и двамата имат широк диапазон от интереси. Само че първият се интересува от смисъла на кипарисите, които не дават нито плодове, нито дървесина, а вторият се интересува от политиката в Непал, от космическите полети и от начините да се вари сладко от малини — та чак до теорията за плазмата и до летящите чинии, които той винаги нарича НЛО (неидентифицирани летящи обекти).

Купувам си кутия БТ. Гледа ме проницателно като наш разузнавач в щаба на Гудериан.

— Някак странно отваряте кутията. Другите дръпват лентичката и толкова… А вие с ножица. И то само крайчето отрязвате. От колко месеца ви гледам — винаги само дясното ъгълче. Защо не дръпнете лентичката и капачето да се отвори?

— Аз съм, любезни ми Герарде, такъв човек, който в старите романи бе наричан „стар ерген с постоянни навици“.

— С „неизменни привички“ — уточнява начетеният Герард. — Но защо отрязвате ъгълчето?

— Не обичам табакерите. Пък вдигна ли целия капак — тогава се рони тютюн в джоба ми.

— Но защо режете дясното крайче?

Наистина защо дясното? Защо винаги първо си обувам лявата обувка?

— Защото буквите са обърнати натам.

— А-а.

Трета глава

В отговор на звънеца от вътрешността на апартамента се дочу, като се приближаваше, гръмоподобен кучешки лай.

— Вестоносец за ковчежника Марян — обадих се аз.

Двата тигрови дога, всеки колкото теле, ме познаха и със свистене развъртяха дебелите си къси опашки.

— Елма! Едгар! На място, лигльовци такива!

— Апетитен съм, затова им текат лигите — рекох аз.

Жилището на Пташински е дявол знае какво, а не жилище. Къщата е стара, професорска, останала от баща му, по чудо оцеляла в този до основи разрушен град.

На прозорците има решетки от ковано желязо: библиотеката на баща му е била може би най-богатата частна библиотека наоколо (без да смятаме богаташките, разбира се). По чудо оцеляла и библиотеката, но синчето я бе пръснало, бе продало всичко, освен това, което се отнася до историята, до държавата, за да стори място на любимите си готически и барокови чудовища. Те бяха изтикали оттук не само книгите, но и… но май зле се пошегувах.

Ех, да живееше при нас Марян вместо онези моми! Входът ни напълно щеше да бъде ергенски. Но той няма да мръдне оттук, защото има място за играчките му, макар че жилището е без удобства: това е някогашна крайградска вила, към която сега пълзи градът. Четири огромни стаи с високи до небето тавани. А навън — пустош: дъно на някогашни огромни, сега източени езера и брегове с редки китки дървета, зад които прозират оранжерии.

От едната страна до къщата има изоставено гробище. Вижда се вратата му в стил късен барок, когато се приближаваш към къщата по алеята с наполовина изсечени огромни липи. Стаите са същински Грюнвалд: на тавана летят ангели (Йоановци Кръстители), издигат се резбосани кръстове, увити в лози, а Яновци Непомуцки носят под мишница собствените си глави като диня в трамвая. Свети Георги, с облещени от ужас очи тъпче с крак земята, ридаят от триста години Магдалините. Икони по стените, икони, сякаш покрити с ръжда, из ъглите и икони по масите, със свежи цветове, сякаш, току-що окъпани в река Йордан, се усмихват на човека, създал ги отново. Мирише на химия, на дърво, на ароматни стари бои. Златеят гръбчетата на книгите. Зъбят се грифони, наподобяващи тъжни кокошки.

И всичко това е поразително красиво! Сред сътвореното от стотици хора живеят две кучета и един човек. Най-добрият ми приятел.

— Има ли нещо за сгряване, зографе?

— Днес е топло, асенизаторе — отвърна той.

— А срещу кишаво време има ли? — рекох аз.

— Срещу влагата има сухи топли радиатори… Ето ги.

— Забравяш законите на дедите, а? — запитах аз заплашително.

— При Жигимонт8 им е било по-леко — въздъхна той, понесъл към ниската масичка бутилка сръбски коняк, лимон, чашки, чиния със сандвичи, кашкавал и, кой знае защо, ябълки от туршия, — но и крал Марян не обичал германците и поляците, и всички останали, а към нас белорусите, бил милостив и добросърдечен.

— Начената е — отбелязах аз.

— Ще има и пълна.

— Дай я тогава — казах аз.

— Знаеш ли дедите ни какво смятали за лош тон?

— Е?

— Човек да повръща насред масата. Ето какво смятали за лош тон дедите ни. Старинен кодекс за благоприличие. „А бълването посред масата лошо, грозно и не подобно ест.“

— Значи, в края на масата може?

— Нищо не е казано. Сигурно може. Разрешава се. Кому пречи?

— Ти си невежа. Може на своя край. На чуждия, vis a vis — не!

Марян си наля на дъното на чашката.

— Не ми се карай — сякаш оправдавайки се, продума той, едва тогава забелязах, че ноктите му имат синкав оттенък. — Мъничко няма да навреди на сърцето ми. Напротив, дори е полезно. Всички лекари смятат така. Освен това скоро нищо няма да ми вреди.

— Хайде, хайде — казах аз.

— Сам по себе си този миг не е страшен — замислено промълви той. — Очакването е отвратително. Кучешкото предчувствие за нещастието.

Елма и Едгар го гледаха внимателно, като от време на време преместваха поглед върху мен.

— Също като тях. Представяш ли си, тази сутрин виха цял час. Никога не бях чувал такова нещо. При това не са помияри — а кучета на цивилизования ни век… Ще идем ли някога на риба с теб? Хайде — щом се стопи ледът?

— Не си струва.

Цял живот ще се разкайвам за тона си при този разговор. Сякаш долавях как той въздиша в душата си: „е-ех, още да поживеех“, а аз през това време му отвръщах мислено: „не хленчи, момче, всичко е наред“.

— Давай книгата — рекох аз.

Сложихме тома на коленете си и бавно го заразгръщахме. Подборът на тези три книги, подвързани заедно, бе странен; но малко ли странни неща са вършили хората през ония времена? Логиката им е трудно постижима за нас. Нали неизвестен калугер бе подвързал заедно в един кожен затвор „Сказание за богатата Индия“, „Сказание за Максим и Филипат“ и „Слово за полка на Игор“.

Евангелието на Слуцки. Много рядко нещо, но какво от това! Статутът от 1580 година. Наистина от първото отпечатване, както ми се струва (колкото и да са го препечатвали по-късно, винаги са поставяли същата година — 1580-та). Но заглавните букви в евангелието на Цяпински наистина бяха интересни.

Шрифтът на книгата правеше впечатление със своята строгост. Всеки лист бе дебел, разделен на две. В горната половина на страницата имаше старославянски текст, в долната — старобелоруски. Сух, строг шрифт, нищо излишно. Изведнъж сред тази протестантска пустиня зърнах чудо: винетки и заглавни букви, разцъфтели от макове, злато и сребро така, че пред очите ми запъстряваше. Цветя, стъбла, воини, коне — всичко бе устремено в ярък, сложен, радостен полет от страница на страница.

— Езичнико — промълвих аз, — откъде е това чудо?

— Виж надписа.

Надписът върху гърба на първата страница очевидно бе с мастило, приготвено от плодове на бъзе и клей: бе избелял. XVI — XVII век. Тъкмо преди бесния натиск на Полша. Ала не можех да откъсна очи от цъфтежа, не ми се взираше в сложната ръждива плетеница на надписа.

— Не ми отговори. Откъде е?

— От Олшани.

— Чувал съм нещо, но смътно. Къде е това?

— Уж си истори-ик. Малко градче… На трийсет километра от Кладно… Принадлежало е на Олшанските князе. На Гедиминовичите. Твърде стар белоруски ред. С многобройни имения по Неман и Птич, няколко собствени градове. Непрекъснато са заемали високопоставено положение. Поддържали го с това, че подарявали градове на кралете.

— Сетих се — обадих се аз. — Нали един от тях, Голаск, „подарил“ град на Жигимонт Август, а той го „подарил“ на Ян Ходкевич.

— Да.

— И един от тях пленил Свидригайло по време на размириците.

— От същите — каза Марян с известно задоволство, — ето на̀, и приятелят му не е паднал от небето. — А тези Олшани са им били майорат и им принадлежали открай време. С кошерите по дърветата, със селата, с реките, където се ловели бобри.

— И всеки пети бобър за тях — подхванах аз — другите за господаря или вътрешностите за себе си и пак бобрите за господаря.

— Ви-иж ти. Знаел и устава за данъците.9 Начетен, мръсникът!… Та така. Намерих тази книга в Олшани на тавана у един старец, Мултав се казва. Пазач е на замъка и най-важното на костьола. Изключително интересен тип. Прегърбен като мечок. Малко нещо ловец. Философ.

— За какво ми разправяш това?

— Все заради тази тревога. Все премислям. Като в треска съм. Спомням си всички подробности, най-незначителните случки.

Той гледаше през прозореца към пущинака и към гробището в далечината…

— Този замък представлява обикновен дворцово-замъков ансамбъл — като сякаш си припомняше или бълнуваше, говореше Марян. — Само дето е от най-старите от този вид. От средата на XVI век. Може би десет или двадесет години по-късно. Вече не е истински замък, макар че е по-близо до замъците, отколкото до дворците. Страховита сграда. От местни гранитни морени, братко, кърваво кафяви и сякаш опушени, почти черни. Околовръст вода. Малко по̀ встрани костьол с камбанария. Той е малко по-късен, от началото на седемнайсети век. И всичко това буди някакво потискащо, тежко, мрачно чувство. Като да е прокълнат, като че и досега бродят призраци из него.

— Побъркал си се от четене, щурчо.

Внезапно той се обърна. Рязко. Устремено.

— Вярно е. От книгите. Но представи си, че не само у мен предизвиква такива чувства. У всички е будил подобно усещане. Ето виж… Не е мое, субективно чувство, а всеобщо.

Марян се втурна към рафтовете и без да търси, измъкна малка дебела книга — вероятно често я бе отварял.

— Няма корица. Някой от местните провинциални романтици от миналия век. Личи, че е тамошен, защото книгата е пълна с диалектизми. Ясно е, че пише на полски, без да владее добре езика, а знае само местния шляхетски диалект. Р-романтик! Нали ги знаеш всичките тези автори на „Селски песнички от Неман и Шчара“ до „Ян Чаровни от Нароч“. Напише книга със заглавие „Душа в чуждо тяло или Неземни радости по бреговете на Свислоч“ и се радва.

Изпитах смут. Доста бяха допринесли белорусите за културата на своя братски полски народ… И все пак колко приятни качества: наивност, доброта, лека отсянка на глуповата и искрена чувствителност, сърдечност. Казано с думите на автора10 на „Завалня“, „клевети против бащите“. И сетне, ако не бяха тези хора, на тази почва нямаше да израснат нито Баршчевски, нито поетът титан, подарен на Полша поради нашата бедност. Нека си спят спокойно: те са сторили своето.

Марян обаче не бе настроен толкова кротко. Кипеше целият.

— Дяволите ги взели. Ако искаш да знаеш, те са насадили този провинциализъм, а не Дунин-Марцинкевич11, дето толкова кал са хвърляли по него. Точно те са го каляли. Пък и нашият глупашки, проклет белоруски романтизъм — те са ни го натрапили.

— Проклетия белоруски романтизъм и хофманизъм сме им го дали ние — казах аз. — Но какво толкова? Защо размахваш книгата под носа ми?

— Остана ми това чувство от Олшани — сякаш опомнил се, продума той и започна да чете.

Оттогава сто пъти препрочитам тази легенда, написана с наивния и патетичен стил на романтик (свестни хора са били те, съвестни до святост, чисти до последния си дъх, не доносници и мръсници). Сто пъти се вглеждах в тези редове, ту недодялани, ту съвсем прилични. Дори за удобство я преведох на съвременен език, нищо че от младежките си години не бях хабил хартията за стихове. Сега ви я предлагам в моя грапав превод. Тогава я чух за пръв път.

По-нататък следваше обичайният романтичен сюжет, за нас вече някак детински. Благороден разбойник от богат, но разорен род, закопнял за жената на олшанския княз. Тя също го обикнала. Князът бил скъперник, жесток, оскотял старец — отговаря като образ на всички канони на жанра.

Влюбените ограбили хазната му и избягали от замъка. Князът ги преследвал и ги убил. Та техните привидения бродят сега по аркадите на замъка, трогателно и тежко въздишат и стряскат невинните хорица.

— Как мислиш, дали е истина? — запита ме Марян накрая.

— Дявол ги знае тия романтици — продумах аз.

— Нищо ли не ти направи впечатление? — той ме гледаше изпитателно в очите.

— Направи ми — отвърнах аз.

— Какво?

— Единствената реалистична подробност е, че са ограбили княжеската хазна. Подобна постъпка не се връзва някак с романтичната патетика. А с техния морален кодекс — боже опази!

— Вярно! — тупна ме той по рамото. — Умник! Наистина за един романтик това е реализъм, макар и отблъскващ. А щом е така, защо да не е истина и цялата легенда?

— И привиденията ли? — подкачих го аз.

— И привидения има на този свят — помрачня той. — Дори са повече, отколкото предполагаме, друже мой.

Марян запали цигара. Този път пушеше истински, като гълташе дима. Аз също извадих цигара от разрязаната си кутия.

— Та така — продължи Марян. — Започнах да проверявам фактите. Най-странното е, че нашият поет не лъже твърде в тази легенда. Само ме слушай внимателно.

Вън се ширеше сивата пустош с редки щръкнали бурени по нея.

— Сигурно не знаеш, че Олшански са били може би най-богатият род в Белорусия. Но само за известно време. За около сто години. Преди това и по-късно — само обикновен заможен род като всички останали. Обаче през тези сто години са били крезове, натрупали повече богатство дори от краля.

— Кога е започнал този техен век?

— От 1481 година. С какво е забележителна тази година, а?

Имахме си такава игра, от която друг някой би откачил. Ей така, ни в клин, ни в ръкав, да си задаваме въпроси един на друг като например на какви езици е бил написан бехистунският надпис (на староперсийски, еламски и вавилонски) или какъв цвят са били кантовете в инженерните войски при Николай I (червени).

— Слабак си ти, драги ми Маряне — заявих аз. — През тази година е възникнал заговорът12 на Михайло Алелкович, княз Слуцки и неговия братовчед Фьодар Белски.

— Точно така. Участвували са и други, сред които Пятро Давидавич, Олшанският княз. И после?

— Хайде, хайде, те искали да извият врата на великия княз Казимир и да вземат в свои ръце управлението на страната. Ако не сполучат, да вдигнат въстание и да се бият докрай. Ако ли и тогава не успеят, да се отделят с владенията си от княжеството13 и да дирят помощ от Москва.

— Да. И как завършило всичкото това?

— Заговорът бил разкрит. Последвала страшна разправа. Едни били удушени в тъмница, на други им отсекли главите, трети, от по-нискостоящите, били набучени на кол. Стотици жертви, все хора, жадуващи за независимост. Фьодар Иванавич Белски зарязал всичко, избягал в Москва при Иван III и му отнесъл вместо „прикя“ „северските земи“.

— А къде дянал другите си земи? — иронично ме запита Марян.

— Не ги е сложил в джоба си, я. Изоставил ги.

— Тъй ли било — продума Марян. — Колове, сеч, пранги. А кой от главните заговорници оцелял?

— Хайде, казвай!

— Олшански. Единствено той. Единствен той не пострадал. Напротив, замогнал се повече от всякога. А защо?

— Бил силен. Страхували се от него. Бил от княжески род и кръвно свързан с литовските владетели.

— Глупости. Това не би му помогнало.

Той хвърли книгата на масата. Седяхме мълчаливо един срещу друг. Най-сетне Марян прекара ръка по лицето си, като че се уми.

— Точно от тази година започва невижданото, фантастично забогатяване на този род. Хиляда и една нощ. Съкровищата на Голконда и Елдорадо. Олшански подарявал цели градове. Когато посрещал великия княз, обличал в златоткани одежди хиляди шляхтичи и селяни. Покрил замъка със златни пластини. Накратко, вършел всичко, на каквото бил способен внезапно забогатял човек по онова време.

— Външна култура, а отвътре…

— Диващина ли? — запита Марян. — Не. Случаят е по-специален. Имай пред вид, че тъкмо тогава са се сдобили с истинска власт. Над душите, над телата, в крайна сметка в държавата. Някога не делели мегдан с Всеслав Чародей… Но тогава… Затова преодолели задръжките си. Така е с всички новоизпечени господари, макар че мнозина от новоизпечените били от стари родове, но с правата на… дружинници на княза или нещо подобно. Така става: външно хуманисти, изтънчени благородници, а вътрешно — тигри.

— Според мен грешиш — обадих се аз. — Спомни си за Острожки, за Микола Радзивил, за Лев Сапега. Истински образовани, сдържани хора, макар и страстни натури.

— Това е незначително противоречие — възрази Марян. — Разбира се, общо взето, не е било като сред приближените на Чингиз хан или по време на опричнината. Все пак пред очите на Европа при наченките на гласност, на демокрация, макар и шляхетска. Noblesse oblige14, макар че и тук сечели глави. Времето било такова.

— „Времето е винаги такова, когато се намерят такива хора“ — цитирах някого аз. — Но ти не се отклонявай от сюжета.

— Та така. Изведнъж само след сто години — край на целия разкош! Край на невижданите пирове, край на златните пластини, край на хилядите посрещачи със златни одежди! Обикновен, средно богат род. Каква е причината?

— Никога няма да узнаем — казах аз. — Всичко е възможно! Да речем, Пятро Давидавич, макар и силен, все пак си е имал едно наум да не му припомнят участието в заговора и решил да си прахоса богатството, да си поживее нашироко. И наследниците му пилеели за щяло и нещяло. Щом прахосали всичко, мирясали.

— М-да — промълви Марян. — А би ли ми казал какво означават тези знаци?

Той нарисува върху късче хартия следното:

— Е, съвсем ме вземаш за дете. Това са цифрови знаци от букви. Първата означава легион или сто хиляди, втората — леадор или милион.

— А тези?

Марян нарисува:

— Единият знак — шестстотин хиляди, другият — седем милиона.

— Отговори ми сега, драги ми умнико Антон Глебавич, по какъв начин един човек, дори най-могъщият, се е сдобил за половин година с богатство от шестстотин хиляди жълтици и със скъпоценни камъни за седем милиона? Разбира се, ако е истина; и по какъв начин, дори той и наследниците му да са яли това злато, са могли само за сто и тридесет години да прахосат толкова имане? А освен това са получавали фантастични доходи всяка година.

— Може би е знаел къде е хазната на заговорниците и я отмъкнал.

— А може и да ги е предал, а? — запита Марян.

— Такова нещо не се говори за човек без доказателства. Макар да гният в земята вече от триста години. Нали затова сме историци.

— Аха. „Историята, същата, която никога, да, никога не лъже“: Изгнил е, но не в земята, а в саркофага си в Олшанския костьол. Там върху саркофазите лежат каменни статуи. Такъв свръх мръсник братле е изваян, с една такава свята и невинна усмивчица. Ще го видиш.

— От къде на къде ще го видя?

— Ако пожелаеш — ще го видиш. Та по повод изчезването на богатството си спомни баладата на този… нашенски менестрел.

— Измислица.

— В много измислици има капчица истина. Аз търсих по разни хроники, в спомени, документи. Няма защо да ти ги изреждам — ето техния списък.

— И намери ли нещо?

— Намерих. Какво ти говори името Валюжинич?

— Валюж… Ва… Е, ако са същите, Валюжнничите са стар род, още от „нашенските“ князе, отпреди великия литовски княз Гедимин.15 Владели са имения в Полоцките земи, край Менск и северозападно от него. Но по-късно все по-рядко се споменават из универсалите и хрониките, вероятно са обеднели, изгубили са значение. В същност обичайната съдба. През седемнадесети век напълно изчезват.

— Арабия, позна — с хулигански тон заяви Марян. — А кога се въздига за последен път този род, а?

— Чакай, чакай — спрях го аз. — През Гамшанското въстание, нали?

— Хайде, хайде — поощри ме той.

— Гримислав Андреевич, май беше Валюжинич, 1611 година. Прочутият „удар в гръб“? Виж ти, пък аз никак не свързвах тези явления.

— А между другото Гамшани никак не е далеч от Олшани. Да, бил е от рода Валюжинич. Две седмици се сражавали и сетне цяла година водили война из горите. Окачвали ги на куки, набивали ги на колове. Да, тогава е станал известният „удар в гръб“, за който знаем тъй малко.

— Не са имали сметка да пишат за него. Нали са „предатели“. В такова време! Интервенция, война. Последвалите събития са засенчили, заличили всичко… Какъв сюжет, Маряне!

— Непоносим си — измърмори той.

— Изгарям от любопитство. Не ме мъчи.

— Та така. Както пресметнах, драги мой, по писарските книги и по актовите записи от онези години, като вземам пред вид доходите от именията, смятам, че наследниците при всичките си безумия не са могли да прахосат повече от една трета от това съкровище. И то при страшно, „радзивиловско“ прахосничество. През годината, когато се разбунтувал Валюжинич, Олшани било владение на княз Витаут Фьодаравич, петдесет и седем годишен, негова жена била Ганна-Гордислава Олшанска, двадесет и пет годишна, от княжеския род Мязецки. Тази княгиня била жигосана в посланието на Иероним, епископа на Кладно, задето потъпкала княжеската и женската си гордост и чест, и най-вече задето враговете на Великото литовско княжество използували за тайните си срещи с нея калугерски одежди.

— Какъв ужас — промълвих аз. — „Дамата и черният калугер“.

— Видя ли сега проклетия белоруски романтизъм — рече Марян. — Представи си тази моя хипотеза. Разгромени са. Спасение няма. Навред сноват съгледвачи. Съратници издъхват, набучени на колове. И от самото начало за всичко е виновен княз Витаут Фьодаравич Олшански. За награда получил Кладненското кметство. Грабел като бесен и доста пари смъкнал от Кладно за себе си. Заради него бесели хората. А жена му, както е описана и в баладата — била същински ангел. Та какво, не са ли могли да грабнат хазната, съкровището и да избягат? Поне част от ограбеното да върнат на жертвите?

— Хипотези — възразих аз. — Откъде е можел да знае това поетът?

— А ти помислѝ колко архиви, семейни предания, слухове, легенди са изчезнали през тези сто и няколко години? Във войните, революциите, пожарите? Все нещичко е знаел.

Марян отново запали цигара. Не биваше да пуши.

— И ето че през 1612 година — той духна кръгче дим — този човек: този калугер изчезва. Най-интересното е, че и тя изчезва. Дали са избягали или са били убити — кой знае? Най-вероятно е да са избягали. Ето едно съобщение на местния съдия Станкевич, че било организирано преследване от княза, защото те уж отвлекли княжеската хазна, ала той, Станкевич, прекратил по свое нареждане преследването, като заплашил преследваните със смъртно наказание от името на краля. Може би някакъв друг отряд на княза настигнал бегълците и ги убил? Не. В същия документ е вписана клетвата на Витаут Олшански пред евангелието, че не ги е убивал и ръцете му не са окървавени; че след последната среща с тях, когато ги видял как бягат от Олшани, такива и такива свидетели са ги видели живи след две седмици… А през това време следите им се изгубили. Не били забелязани в нито един град чак до Вилно, Варшава и Киев.

— Е, какво от това? Спотаили се някъде, затова не ги забелязали. Макар че как се живее потайно с такова богатство.

Внезапна мисъл ме озари.

— Чакай, а защо се е набъркал местният съдия Станкевич, човек от типа на Шерлокхолмсовците, детектив от деди и прадеди? Почти не е имало шумно дело през шестнайсети — седемнайсети век, без да го разнищи някой от Станкевичите. Чак до прочутото Дуриницко убийство.

— Там е работата, я! Точно в този момент кралят поискал ревизия на именията и доходите на княз Олшански.

— И…

— И тази ревизия не дала нищо. Цялото съкровище изчезнало. Изчезнали и онези, които го отвлекли. Изчезнали всички счетоводни книги, документи, дори родовите грамоти. Всичко изчезнало. Наложило се племенниците на княз Витаут отново да ги вадят. Заради това по-късно им се подигравали и когато искали да ги засегнат, изказвали съмнение дали наистина е толкова стар техният род, дали сами не са си написали грамоти с разни привилегии, родови книги. А нищо не им било останало от приказното им чичово богатство, та поне с разкоша си да затворят устата на зложелателите, да им хвърлят прах в очите.

— Племенниците ли? Защо? Нима ревизията не е открила нищо?

— Нищо. Останали живи само племенниците. Година след ревизията княз Витаут Олшански скоропостижно умрял.

— За какво е била тази ревизия? — запитах аз.

— И аз се чудя.

— Да не са излезли на бял свят събитията от преди сто години?

— Кого може да са интересували? Дори да е имало някакво престъпление, нима внукът ще отговаря за дядо си? След сто години?

— Може да са имали нужда от пари. Държавната съкровищница да е била празна.

— Глупости. Щели са да наложат нов данък.

— Да не би заради кметуването в Кладно? Да са го хванали, че обира града?

— И това не интересувало никого. Щом е платил откупа, получил е аренда върху града, а сетне кой се интересува какво ще прави, ако ще тройно да си изкара парите от гражданите.

— Да не би заради въстанието? Заради връзката на тази… с моминско презиме Мязецка с главатаря на въстанието?

— Не, ревизията засягала Олшански. Никой не би се занимавал с рода Мязецки. През 1507 година една от прабабите на нашата героиня била „сърце и душа“ на великия княз Жигимонт. Оттогава те били много близки с кралете, били техни доверени лица.

— Да не са разследвали изчезването на княгиня Ганна?

— Тя изчезнала по-късно. Ревизията започнала месец преди това. Виждаш ли колко версии: старият заговор — откупването на Кладно в аренда — събитията около въстанието и отражението им в семейството на княза.

— А може и трите причини да са предизвикали ревизията.

— Твърде вероятно. Защо не се заемеш с това? Заеми се, а? Ето ти тема за поредното изследване.

Света Инеса ме гледаше, умолително склопила длани. Не можех да й откажа.

— Ще си помисля — отвърнах аз. — Но чуй, Маряне, каква връзка може да има между събитията от онова време, при това отделени едно от друго със сто години, и тази книга от Олшани, отдавна захвърлена, никому ненужна, освен на музея и на такива като нас двамата, и това, че някакви изнудвачи, занимаващи се с бизнес в изкуството, ти звънят, обикалят ти под прозорците и така нататък. Може би дори под прозорците ти обикалят съвсем други хора, а не онези, които ти звънят.

— Може би. Но такава тревога ме мъчи, че ще умра. Имам такова предчувствие. Просто сърцето ми усеща, и толкова.

— Усеща, защото е болно. Не си ли преживявал и по-рано такива припадъци на безпричинен страх?

— Не е същото. Не е виновно сърцето ми. Има нещо по-дълбоко. Като при кучетата, когато предчувствуват пожар.

— Обърни се тогава към милицията, както те посъветвах.

— Да ме сметнат за побъркан, нали?

— Тогава се успокой. Стига си се измъчвал.

Станах. Трябваше да се прибирам. Тогава Марян сякаш изпадна в паника. Започна да роши тъмните си коси. Погледът му стана безпомощен.

— Знаеш ли какво…

Той взе старата книга и ми я подаде:

— Знаеш ли? На… Вземи я… Те…

— Кой те?

— Не зная. Те… Няма да допуснат, че съм могъл да изнеса такава ценност от къщи. Така ще съм по-спокоен. Хубавичко я скрий. Ще наминавам понякога при теб. Да разменяме мисли. Да я разглеждаме.

— А ти с какво ще работиш?

— Имам хубаво фотокопие. За да не съсипвам книгата, работя с него. Освен това съм по-слаб палеограф от тебе. А ти я виж. Разбери за какво се отнася. Ето ти чанта. Можеш да я вземеш.

Чантата бе огромна. Тази голяма книга потъна вътре и дори остана място.

Наканих се да си тръгна, но видях, че Марян облича палтото си. Когато поведе и кучетата, се възмутих:

— Това пък защо е?

— Недей, Антоне. Необходимо е.

Учуди ме и с друго. Отби се в близкия „Гастроном“. Разбира се, кучетата останаха с мен, като свирепо се озъртаха на всички страни. Мислех, че ще купи някоя бутилка. А той донесе три — едната, както си е редно, с вино, а двете… с кефир.

— Маряне — обадих се аз, — не мога да го понасям. Отде ти дойде наум. Една бабичка ми носи мляко, аз си го подквасвам и то става като истинско кисело мляко. Повръща ми се от този блудкаж.

— Ако щеш, излей го — рече ми той, като наместваше бутилките в чантата така, че да се подават от нея. — Подквасил си мляко! Неизменни староергенски навици!

— Маскировка, а? — иронично запитах аз. — Откачил си, Маряне, съвсем си се вдетинил.

— Добре де — каза той, като хвана ремъчките на кучетата, — поемай, поемай. Да вървим.

Колкото и да е странно, тревогата му обхвана и мен. Уж знаех, че е глупаво, а не можех да не се тревожа.

… Пред моя вход Пахолчик се подаде от павилиона за цигари:

— Бо-оже мой, какви песове! Зверове! А каква ще е тая порода, бихте ли ми казали?

— Тигрови догове — измърмори Марян.

— Бре-ей, брей, какво ли няма по света! Хем тигър, хем куче! Бихте ли ми казали как ги кръстосват? Макар да е голям, тигърът е от котешката фамилия. Как така — с куче?

— Насила го карат — отвърна Марян.

— Дресират го — рекох, но ми дожаля за стареца. — Породата им просто е тигрова. Ние се шегуваме, чичо Герарде.

— Е, господ ви знае. Не е грехота да се пошегуваш. Гледам, днес сте се разходили, поруменели сте. Хубаво е, че вечер пиете кефир. Кефирът е полезен.

— Разбира се — казах аз. — Особено с вино.

Ние влязохме във входа.

Четвърта глава

Когато Марян си тръгна, си спомних, че от три дена не съм довършил писмото до баща си. Съвсем се обърках с тази книга. Писмото отдавна да беше написано, обаче леля Марина винаги се сърдеше, ако не драснех поне няколко реда лично до нея. Тя беше възрастна вече, със свои капризи.

Реших най-сетне да се отърва от това задължение. Извадих още един лист и като се помолих богу да не я засегна с някоя небрежна дума, седнах да пиша.

Уф-ф! Ето на, обичам леля си, драго ми е да говоря с нея, но да пиша онези думи, които бих й казал устно, е жива мъка.

Оставих писмото, угасих настолната лампа. Отново запрелиствах „Книгата“ на Пташински и изведнъж ми мина през ума, че не бива да я оставям на видно място. Изглежда мнителността на Марян бе заразила и мен. Затова взех тежкия том и го скрих в секретера.

Аз имам малко старинни предмети, не като Марян, но дори Марян ми завижда заради секретера. А аз се гордея с него. От началото на XIX век е. Стил ампир, вариран от крепостен майстор до неузнаваемост. Тези вариации са направили амцира още по-благороден, ако въобще това е възможно. Строги форми, всяка подробност е обмислена, всеки детайл е удобен и красив. Черно дърво и чемшир, много пестеливо инкрустирано със седеф. Вдигнеш ли капака — пред очите ти блясва дъга: литват пеперуди над стилизирани полски цветя. Колко се мъчих, докато го реставрирам едва ли не от купчината трески.

Ала това не е най-важното, а друго — скривалището, което открих случайно в него само преди година. Натиснеш пластинката до ключалката, дръпнеш я напред, после наляво, и задната стена на отдела за хартия се отмества встрани. Ако при това натиснеш и средната пеперуда — се разтварят и странични скривалища, твърде обемни.

Там човек може да скрие писма, документи и други такива. Там ще сложа сега книгата на Марян. Не бива да я виждат много хора. Освен това ми отмъкнаха доста книги. От „Сатирата“ на Кохановски до „Вино от глухарчета“ на Рей Бредбъри. Отмъкнаха ми дори белоруския том на „Живописна Русия“ въпреки гигантските му размери. Ако някой „вземе назаем“ и това — лошо ще стане. Как тогава ще погледна Пташински в очите, откъде ще взема кураж? А мераклии за такова „вземане назаем без връщане“ има, колкото щеш. Дори под съд не можеш да ги дадеш тези гадове.

Скрих книгата, затворих скривалището. И добре сторих. Защото веднага отекна звънецът на вратата и се появи „старата ми любов“, Зоя Пярервенка с цялото си величие. Появи се, след като два месеца не бе се мяркала и вече мислех, че никога няма да дойде.

Докато слагах на масата бутилка „Немеш кадар“, ябълки и това-онова, докато палех лампионите и гасях горните лампи, разменихме не повече от десетина банални изречения: как върви животът, какво ново, как си със здравето (при нейните двайсет и осем!). И чак след първата чаша продумах:

— Пък аз си мислех — край.

— То си е край. Защо да се измъчваме, щом толкова те гризе съвестта.

Съвест или не, но когато първата вечер цялата компания си тръгна, а тя остана до сутринта и сетне идваше почти всяка вечер цели четири месеца, бог ми е свидетел, че не знаех и дори през ум не ми минаваше тя да е омъжена. Дявол ги взел тези съпрузи, дето ходят на експедиции по седем месеца и то нанякъде, дето не е стъпвал човешки крак.

Всичко излезе на бял свят, чак когато й предложих да заминем на юг, а сетне да помислим за нещо „по-сериозно“. Тогава тя ми каза истината и най-хубавото бе, представете си, да съм се отбивал понякога у тях, дори когато се завърнел мъжът й. Само изпъшках. Дори може би щях да се съглася, защото вече се бях привързал към нея. Ала не биваше. Защото най-голямото безобразие от моя страна бе това, че чудесно познавах мъжа й, Костик Красовски. Чудесно момче, верен приятел, с широка душа, независим, компаньон, гуляйджия, съвестен палеонтолог и изключително добър човек. Как да оскърбя такъв човек — нали сетне трябва да се обеся.

И започнах да се отдръпвам от нея, бог ми е свидетел, скъпо ми струваше това.

Тя бе ярка блондинка с тъмносини и студени очи, устните й сочни и капризно извити, шията й стройна, ръцете — красиви, тяло, което просто ти говори — от едрите гърди до петите, а краката й, дори само те бяха истинска мечта за всеки мъж.

Дявол да ги вземе тези жени, които запазват моминското си презиме! Дявол да я вземе тази невъзможност веднага да разбереш омъжена ли е жената, или не! Дявол ги взел в това отношение всички, които не са литовци! Колко са си добре те. Запознаваш се. „Красаускайте“ — значи, напред, драги, стига тя да не възразява. „Красаускене“ — заден ход, драги. Парцелът е зает, давай заден ход, не е за твоята уста лъжица.

В цялата тази история ме утеши само това, че щом забеляза отдръпването ми, тя захвърли — сигурно от глупост — маската на добра, предана, покорна жена. Най-сетне съзрях неудържимото й желание да живее само от благата, без никак да се отплаща на живота и на хората, безумната й жажда за наслади, независимо от всичко, колкото и зле да се чувствуват хората около нея.

В крайна сметка само тя ли бе такава? Това още не е причина, заради това не престават да обичат. Понякога, напротив, обикват още по-силно такива жени. И се измъчват с тях. Както се измъчвам и аз.

По-късно приятелят ми Алес Гудас, онзи, дето селяните му бяха налели водка през прозореца, щом видя, че съм се поотърсил, ми каза, че не искал да ме предупреждава, докато съм бил заслепен, и че сега вече може:

— Не си ти първият, братко, с когото тя изменя на горкия Красовски. Такова момче, златно момче — а виж какво става.

— Защо не ми каза на времето?

— Нямаше да ми повярваш.

— Прав си.

— Нямаше да ми повярваш. „Влюбила се, жената“. „Какво от това, че е омъжена?“ „Случва се“. „Това не е безобразие, а нещастие“.

— О-ох, върви по дяволите, Алес!

— Само си пати Костик заради нея. Какво искаш от жена, която дружи само с маникюристки и продавачки?

— Какво имаш против продавачките?

— Нищо. Дори ги обичам. Само че избирам теми за разговор не само за блузи от мохер.

— Зная аз какви теми избираш.

Засмяхме се. И ето така полека-лека, много болезнено започна моето оздравяване. Все пак тя наминаваше понякога, но аз с всички сили се мъчех да я държа на разстояние. Както сега.

— А аз тогава бях намислила да се развеждам — внезапно се обади тя. — А после си помислих, че ти все едно няма да ми простиш лъжата. Тогава защо да страда Костик? Обича ме, прощава ми много неща. Ще остана при него и ще се помъча да изкупя вината си. Няма накъде! Виновна съм, трябва да понеса последствията. Но стига за това. И така ще ми мине животът, какво друго искаш. Разбира се, той не сваля звезди от небето, но е добър, съвестен, мил. Нищо. Време е да мирясаш, Зоечка.

Тя произнесе това някак кротко и тъжно, та душата ми се обърна.

— Недей така. Какво да се прави. Аз съм виновен повече от тебе.

— Какво си виновен? Не, не съм съгласна… И хубавото, и срамът са си мои.

Все пак въпреки неприятните й качества тя си имаше и вътрешно чувство за дълг, и разум, изпитваше болката на не особено щастлив човек. Мъчно ми беше за нея. Сигурно защото още я обичах.

— И ти не се измъчвай. Така да си остане. Лошо ли ни беше през тези месеци? — запита тя.

— Хубаво ни беше — като приемах всичко, отвърнах аз.

— Ето на, било ни писано да бъдем щастливи. Ще има какво да си спомняме. Малко ли е? Другите и толкова си нямат… Хайде, хайде… Какво сега?…

Тя ме погали по косата. Този допир на малката й ръка ме подлудяваше някога. Сега само събуди болката.

— Ето виждаш ли, значи, наистина е дошъл краят. Добре. Ще ми откажеш ли понякога да те навестявам?

— Защо ще ти отказвам?

— Не се плаши. Само така ще идвам. Да се постопля.

— О-ох, каква каша забъркахме!

Тя преметна единия си съвършен крак върху другия, отпи от виното. Лицето й в светлината на лампиона бе златисто, меко и много тъжно.

— Преди бях забравила, че нямам право на нищо. Защо тогава ще мислиш за моята репутация? Нали нищо не знаеше. Освен това нали нѐ ти дойде пръв при мен и остана. Като някакъв съблазнител. Аз сама пожелах. И мен ме влечеше към тебе. Сторих това, което желаех и можех.

Горди думи, те разкъсваха сърцето ми. Но какво можех да сторя?

— Е, добре — сподавено промълви тя, — стига за това… Къде си бил днес?

Тя очевидно диреше неутрални теми.

— Бях у Марян — отвърнах аз.

Зоя го познаваше: три-четири пъти се бяха срещали при мен.

— Още ли откача по онези дървени играчки?

— Недей така — възразих аз. — Той върши важна работа.

— Нима съм против? Как е жена му?

— Зле е. Но това си е тяхна работа. По-лошото е, че той страда. И сигурно заради това сърцето му пак не е добре. Изживява разни ужаси, както винаги се случва със сърдечно болните. Мнителен е. А не може да се откаже от кафето и цигарите…

— Трябва да постъпи в болница. Жал ми е, когато се случи нещо лошо на добър човек. Мръсниците си живеят, а ето Сярьожа Певен, горкият, толкова е млад, талантлив, тъкмо го повишиха, толкова добре се чувствуват хората с него, а ето ти сега — рак.

— Това е нещастие — казах аз, — голямо нещастие! Но какво да се прави, като нашето поколение преживя толкова беди.

Внезапно скочи решително.

— Хайде, няма защо да протакаме.

Поколеба се около минута — и отмести „Немеш кадара“. Било сладко вино.

— Нали обичаш полусладките.

— Тукашните обичам. А може би тези дни всичко ме дразни? Слушай, Антос, а какво пихме през първата ни вечер, помниш ли?

— Помня. Ти беше със синя рокля, с кехлибарена огърлица. И не бе сложила червило. Тогава пихме „Хванчкара“.

— Май че го няма това вино сега. А щеше да е хубаво… По последна чаша… Както някога ни бе първа. За раздялата. Антоша… За раздялата. Няма накъде. Ето го писалището ти с чистата хартия, с този свещник, с лампата. Може би никога вече няма да ги видя, щото не зная дали ще намеря сили просто да намина.

Не можех повече да слушам това, уплаших се като повечето мъже в такива случаи и за да отдалеча неминуемата последна минута, казах:

— Защо да няма? Вчера видях в нашия магазин „Хванчкара“. Чудеса. Светът нещо се обърна. Дали са го изкупили? Ще прескоча да видя.

— Прескочи — сподавено произнесе тя. — Да завършим с това, с което започнахме. Само не се бави много. Ужасно ще се чувствувам тук… сама.

Когато вече си обличах палтото, тя запита:

— Поне имаш ли пари? Вземи.

— Имам.

Хукнах към магазина, като се проклинах с всички сили.

… Когато се върнах, тя стоеше до прозореца и се взираше в мрака. Обърна се към мен и си избърса очите.

— Пратих те, глупачката аз, а не те попитах дали ти стигат парите.

— Стигат ми — казах аз.

— Налей тогава.

Седяхме и разменяхме незначителни фрази, сякаш бяхме на собственото си погребение, сякаш погребвахме нещо много важно. Никога през живота не ми е било тъй тежко и мъчително.

Едва когато си облякохме палтата в антрето, тя се притисна до гърдите ми.

— О-ох, Антоне… Защо сторих така?… Защо не ти казах истината още в самото начало… Защо те излъгах?

— Слушай — казах й аз. — Остани. Завинаги. Не мога повече.

Очите й бяха влажни, но не плачеше.

— Не — рече тя, — нямам право. Нищо не се връща. Но може би ще намина някога да се постопля при теб. И толкова.

В този миг я обичах отново, дори може би повече от преди. Цялата ми душа мъчително бе устремена към нея. Но разбирах: наистина е краят. Тя бе решила така.

… Мокрият сняг лепнеше по лицата ни, когато излязохме на булеварда и тя спря такси, сетне все стоеше до колата и ме гледаше в очите.

— Бъди здрав — най-сетне сякаш изтръгна думите от душата си тя. — Преди в такива случаи поне са се прекръствали. А сега…

Тя впи студените си мокри устни в моите и когато се стоплиха, с мъка се откъсна от мене.

— Бъди здрав. Господ да те пази. Прости ми.

Затръшна се вратата на таксито. За последен път ми махна ръката и с бяла ръкавичка. Сетне колата рязко потегли, като заля краката ми с мокър кафяв сняг.

… Всичко в душата ми плачеше не толкова от любов, колкото от болка поради загубата. Кой знае защо, се отбих в ресторантчето „Космос“, изпих до стойката чаша коняк, сетне тръгнах да скитам по улиците, напипах омачкания плик в джоба си и го пуснах в кутията, дълго седях на една мокра пейка и безсмислено зяпах пъстрите петна на уличните лампи сред черните заледени клони. Сетне отново пих пред стойката в ресторанта. Този път вино.

… По-страшно от смъртта бе завръщането ми в празния апартамент, където още се долавяше нейният аромат. Затова несъзнателно съм натиснал звънеца на Хилински.

Той отвори, огледа ме и сигурно нещо го стресна.

— Зашовядай — рече ми. — Ще пийнеш ли нещо? Разбира се, ще пийнеш. Събличай се. Ей сега.

Както статуите и иконите изтикваха Марян от жилището му, така книгите изтикваха „полковника“ (а може да не беше полковник, ами истински „Абел в оставка“, кой ли може да затвори хорските уста) от апартамента му. Само на две от стените нямаше книжни лавици. Пред едната бе поставен диаскоп (Хилински се увличаше от диапозитиви, по някакво чудо се сдобиваше с немски ленти „Орвоколор“ и използуваше тази стена, за да показва снетото на себе си). Сега до масата до диаскопа имаше пластмасови рамки, ножици, търкаляше се тънък диаскоп, гърчеха се като змии лентите. Всичко бе наслагано направо на пода, върху дивана.

На другата стена над дивана висеше портрет в овална рамка. Беше рисуван отдавна, бе от старата школа. Дори бе покрит с лак. Портретът бе прокъсан в долния край на рамката и грубо зашит, сетне криво-ляво изрисуван. На портрета — жена с черна рокля на червени цветя. Мургава, явно южен тип.

Винаги когато идвах у Хилински, този портрет ме учудваше. Никога не бях виждал толкова впечатляващо женско лице. И в същото време толкова красиво. Очи да не откъснеш от него. Тази полуотворена уста, този горд нос, челото, и цялата тази нежна и горда, съвършена стойка. О боже господи!

Хилински довлече масичка на колелца, прехвърли всичко на другата маса, обла и остъклена, сложи начената бутилка сръбски коняк, салам и грузински стафиди.

— Хайде, да не ни стига лошото.

Пийнахме.

— Какво става с теб, момче? Да не си напсувал ректора? А?

— Не. Макар че заслужава.

— Сакат човек ли си набил? Или се влюби в дъщерята на владиката?

— Че има ли дъщеря владиката?

— Какво друго? Да не си цитирал случайно Троцки на лекциите си?

Аз мълчах.

— Аха. По грешка си влязъл в апартамент като твоя, изпил си млякото и като си мислел, че си в къщи, си прекарал известно време с чуждата жена като с твоя. Не си искал да палиш лампата. А другото наоколо е било стандартно.

— Вярно — казах аз.

Тогава той разбра, че не се шегувам. А аз, без да си давам сметка защо, му разказах цялата тази история. Разбира се, без да споменавам имена. Разбира се, като промених всичко, което можеше.

— Жалко — промълви той. — Но какво да се прави? Друг път първо питай, преди да се юрваш надолу с главата. Тази наша глупава белоруска чувствителност! Но щом така се е случило, предложи ли й да остане с теб?

Отвърнах, както си беше:

— Няма вече връщане, Адам Пятрович. Тя се измъчва заради лъжата си. Какво да сторя?

— Мълчи си, момче — след пауза се обади той. — Може би там нещата ще потръгнат, ако премълчиш, ако никой не узнае. А ти — няма как, ще трябва да се мъчиш. Човек трябва да преспи с мъката си. И не една нощ. Тогава тя непременно ще ти измени с друг. Чак тогава ще ти олекне.

Не можех да го позная. Обикновено сипеше каламбури, много често солени, а сега седеше потънал в моята мъка и изглеждаше дори някак суров.

Сигурно съм изглеждал ужасно, защото Адам се намръщи, изпъшка и наля още по чашка.

— Хайде за нея. Сигурно все пак благородството преобладава в душата й. Та за благородството.

Той ме наблюдаваше.

— Не се коси толкова, главо глупава. Хайде, запали от моите цигари, макар че са силни за тебе. Гледам, все на вносни налиташ.

Дъхът ми секна.

— Хайде, зарежи. Е?… Стига! Не е голяма мъка това, Антоне.

И като очевидно се реши на нещо, въздъхна.

— Ех, да те!… Добре. Откровеност за откровеност. Виждаш ли този портрет?

— Да.

— Никога не си ме питал коя е жената на него. Деликатен си. Пък може би и аз нямаше да ти кажа. Сега ще узнаеш. Виждаш ми се много посърнал. Страдаш. А не знаеш колко страшно бива човешкото нещастие.

Той отпи.

— Жена ми е. Беше артистка.

Кожата върху скулите на слабото му лице сякаш се изопна и провисна долу, покрай устните. Очите му веднага се очертаха под тежко надвисналите клепачи.

— Как смяташ, каква е по народност?

— Не мога да позная, Адам Пятрович, не разбирам от южняци. Бих познал белорусина от верста, но тук не мога да съдя.

— И все пак…

— Грузинка? Арменка? Таджичка?

— Не.

— Молдованка? Еврейка?

— Още по-лошо — горчиво продума той. — Циганка, братко.

Засмука цигарата си.

— Това бе главната й вина. Понесе си и наказанието заради това. По-добре щеше да е, ако я бяха убили в първия трап край пътя. По-малко щеше да се мъчи… А през това време аз бях много далеч от нея… Не можех да я евакуирам, да й помогна… Не можех, нямах право дори да викна, че ето на, онези мръсници погубиха най-скъпия ми човек в концлагер. И синът ми се изгуби някъде… Имам само следа от вест: тогава прибирали децата от северен тип. Той беше светлорус. Не ме гледай, че сега съм побелял… Бях съвсем светъл някога.

Той се обърна към портрета.

— Каква Грушенка бе някога в „Очарования странник“, каква Маша в „Живия труп“. Когато пееше — хората плачеха. И за отплата — трап. За всичко — трап.

Той остави цигарата.

— Това… някак отмина ли, не отмина ли, но болката се притъпи… Ала за сина ми… Дали се е върнал, дали е попаднал в наш дом за сираци? Пък може и… да е там. Не е изключено някой наш… Грибок да се изправи срещу него… Такива ми ти работи.

Хилински вдигна чашата със златистата течност.

— Разказах ти, не за да ме съжаляваш. А за да пожалиш себе си. Твоята мъка не е от най-страшните. Не е най-лошото.

Благодарността ми към него бе тъй огромна, съчувствието ми толкова остро (наистина какво бе моята горчивина пред мъката му?), че разбрах: трябва да променя темата на разговора. Но нищо не ми идваше наум. Затова взех, че му разказах това-онова за страховете на Марян.

— Е, няма нищо тайнствено — рече Хилински. — Донейде са виновни онези мошеници, които все гледат да заобиколят някак закона. Основната причина е болното му сърце. От него е.

— И аз мисля същото.

В този миг телефонът иззвъня. Хилински влезе в спалнята, притвори вратата, но сигурно се чуваше слабо и бе принуден да говори високо, по-силно от обикновеното и аз дочух това-онова.

— Иконите? С тях ли е свързано? Дявол ги взел с тези авоари!

„Нарочно не казва «валута», а «авоари». Мисли си, че не мога да разбера. С бели конци шиеш, Адам Пятрович.“

— Проклетници. И оръжие ли?… Лошо се чува!… Ясно. В един и трийсет? Добре. Ще дойда.

Той се върна при мен:

— Случайно узна една тайна, момче. А аз се държах непедагогично. Виках като луд.

— Не съм бъбрив, Адам Пятрович. Не ме виждате за пръв път. Освен това не ме засягат вашите работи. Вие със своите, аз със своите грижи.

— Обиди ли се?

— Обидих се. Хич не ме интересуват такива, ако ще два живота да преживея. Нищо не съм ви питал. Просто не ми е интересно, извинете.

— Жалко. Всичко може да се случи. А дето не се интересуваш от такива — той ме разтърси за раменете — не се заричай, може да те заинтересуват. Хайде, стига се цупи, стига… Кажи нещо.

— Щом все пак случайно дочух нещо, да се върнем отново към Марян. Все пак и неговият случай е тревожен. Ето, говорите за икони, за валута — не ви питам какво се е случило, та трябва да отидете и вие. Може би и при Марян е нещо подобно? В крайна сметка човек трябва да вярва и на предчувствията си. Този материал не е за „абеловците в отставка“, нито за милицията, нито за съда, но понякога човек трябва да вярва на сърцето си, когато то боли…

Той ме гледаше внимателно.

— Може да си прав. Вярвай и внимавай.

Станах.

— Не биваше да те оставям сам в това състояние. Но нали чу… Имаш ли нещо за пиене?

— Вино.

— А по-силно?

— Нито капка.

— Вземи. Нали не си от онези, дето сетне тръгват да скитат из улиците? Хайде, пийни си яко. Днес ти разрешавам. И легни да спиш. Да тръгваме.

Хилински си знаеше работата.

… Никога през живота си, нито преди това, нито по-късно, не бях пил толкова. Изпълних докрай съвета на съседа си. Заспах като убит. Бях си съблякъл дрехите както винаги, но, кой знае защо, бях оставил връзката. Дали наистина съм имал намерение „да скитам“? Да търся Зоя? Сигурно…

През следващите пет дена изкупвах греховете на „пиянственото си глумление“. Работих, без да си давам дори минута почивка.

Не ми се вярваше само ценността на старата книга да е предизвикала тази обсада около Пташински, всичките тези обаждания, сенки под прозорците му и тям подобни. Бях почти сигурен, че разгадката е някъде в самия текст: че има нещо дописано в белите полета, някакъв надпис, умело скрит в плетеницата на орнаментите, нещо друго. Затова търсех. Слепешката, защото не знаех какво търся.

Много пъти през живота си бях чел евангелието, една от най-хубавите (ако не най-хубавата) истории, измислени от човечеството през цялото му съществуване. Беше ми приятно да го чета и сега, да размишлявам върху отделни пасажи, да си ги представям. И все пак не ми бе тъй приятно, както преди. Макар и да четях едва ли не сричка по сричка, търсех друго. Така човек, щом зърне първата гъба, веднага забравя за пеещата хубост на дивната лятна гора.

Така се движех по текста, забил нос в земята. Без всякаква друга полза, освен морална. Пък и тя бе от друг характер, защото проследявах текста, а не четях.

Понякога ми минаваше през ум, че е кощунство да се крие нещо в такъв текст, а за човек от средните векове (стига само скритото да е от него) — не е просто кощунство, а нещо, граничещо с ерес, с погубването на тялото и на безсмъртната душа. Ако е така, тайната ще е от изключителна важност или пък… този човек не е вярвал нито в бога, нито в дявола, нито в тогавашните закони.

Прочетох четирите евангелия и деянията на апостолите, а също и посланията им, започвайки от посланието на Яков и завършвайки с посланието до евреите. Оставаше само апокалипсисът на Йоан Богослов и неуместно лепнатия до него „Статут“, също с „послания“, но този път до светските властници.

Нищо!

Поне някаква следа, някаква догадка!

Накрая започнах да мисля, че грешим с този текст. Най-лошото е, че и Марян започваше да мисли така. През тези дни на два пъти се отби и ние се взирахме в текстовете, докато ни заболяваха очите, до затъпяване, прехвърляхме хипотези и още начаса ги изоставяхме. Единственото, в което „се придвижихме“ напред, беше актът за изчезването на княгиня Олшанска, отпечатан в „Актове, издадени от археографската комисия…“

— А какво ще ни даде това? — запитах аз.

— Може пък…

— По-хубаво риба да ловим, отколкото да се занимаваме с изследвания…

— Има време. Още малко. Дори по езерата ледът почти се е стопил.

И отново седяхме до посиняване над книгата и над копието, а Марян мърмореше:

— То пък сме едни Холмсове… Пинкертоновци… Поанкаре… Станкевичи16… Мегре…

През онзи кишав, пронизващо студен мартенски петък — май беше двайсет и девети март — пак не можахме да стигнем до нищо.

— Дори пророк Наум нищо не би измислил — кипна най-сетне Пташински.

— Хайде, хайде. Нима ние двамата сме по-глупави от него.

Излязох да го изпратя. Беше ми криво заради собствената ми безпомощност.

— Като слепи кутрета сме — рече Марян.

Пред нас по стълбището слизаше интересният младеж, съседът на Лигановски. И този път изнасяше кофата с боклук. Откъде ли го събира толкова много?

— Ето такъв боклук ни пълни главите. Изхвърлим ли го — ще остане само празна кратуна.

— Може би наистина трябва да зарежем всичко и да почнем отначало — обадих се аз. — Може би работата да не е в текста? Може нещо да е изстъргано? Или същността да не е в смисъла, а в обвивката? В самото съществуване на книгата?

— Ще трябва да проверим. Още утре.

Спряхме се до павилиона за цигари. Купих си кутия БТ, Марян с виновна усмивка поиска пакет „Шипка“.

— Зарежи ги, Маряне — обадих се аз. — Право ти казвам, зарежи ги.

— Проклета слабост! Е, само по една-две на ден.

— На ваше място нямаше да пуша — поучително заяви „бригадирът Жерар“. — Ето вашият приятел колко е як, не искам да ви сравнявам с унгароки кон, другарю Космич. Но и него бих го посъветвал да не пуши. Капка никотин убива кон за ваше сведение.

— Аз не съм кон — отвърна Пташински.

— Виждам. Погледнете си ноктите. Синеят се.

И внезапно се развихри… Извади металическа кутийка от джоба.

— Искате ли да ви намеря емфие вместо тези боклуци? Ще го миришете. Аз самият го стривам.

Той зареди всяка от ноздрите си с по една голяма порция зеленикав прах. След секунда оръдието гръмна и Пахолчик си затърка носа.

— Чак ми просветна пред очите… Имайте пред вид, вредя си на търговията. Така е. Но здравето на човека е по-скъпо от всичко, както бе казал средновековният римлянин Хипократ. А дето ще ви кажат, че изсушавало лигавицата, че ще ви се появи катар — това са дивотии, господ да ме прости… Е, какво?

— Без мене — отвърна Марян.

— Помислете си — рече Пахолчик, като му подаваше пакет „Шипка“. — Щом решите — заповядайте. Ще ви намеря, и то не марка „Пчела“, мътните го взели, а истинско емфие.

На ъгъла се сбогувахме.

— Ако не замина за Вилнюс за ден-два, утре ще ти се обадя — продума Марян.

— Заповядай.

— Жалко, че не можем да разкъсаме книгата. Дали не е залепено нещо в корицата?

— Не. Корицата е от онова време.

— Дяволска работа! Умът ми не го побира какво може да бъде.

Щом прекоси улицата, той се обърна и ми махна.

— Хайде, със здраве!

Запалих цигара, а когато погледнах след него, вече не го видях от внезапния снежен вихър, връхлетял града.

Пета глава

Отминаха още четири дни. Настъпи април. Купчините сняг, нахвърляни от колите под дърветата, съвсем се смалиха, станаха мръсносиви и шуплести. Още на два пъти валя сняг и всеки път се редуваше с дъжд, който го изяждаше пред очите ни. Все по-често небето се синееше прозрачно, пролетно. На завет, по припеците из двора бе съвсем сухо. И все пак пролетта настъпваше предпазливо, сякаш се озърташе, като често отстъпваше на кишата, студа, на хлъзгавицата.

През тези дни на няколко пъти търсих Марян по телефона. Никой не отговаряше. На четвъртия ден не се стърпях и отидох у дома му.

Дори кучетата не залаяха при позвъняването ми. Жилището мълчеше и в това нямаше нищо чудно. Когато заминаваше нанякъде, Марян винаги отвеждаше кучетата при някакви свои съседи, макар че можеше да ги оставя и при мен. Не искаше да пречи на работата ми.

Общата ни подозрителност през последните дни ме накара дори да огледам ключалката. Стори ми се, че боята около нея е издраскана. Но това се случва, когато човек се мъчи на тъмно да улучи ключалката с ключа.

Сприхавата възрастна портиерка, която ние — дано ни прости господ — наричахме понякога „Цербера“, понякога „Цензор Феоктистов“ — отвърна доста троснато на въпроса ми:

— Не съм му бавачка, драги. Не съм го виждала. Трябва да е заминал нанякъде. Заран чистя. Забърсвам изхода, първата площадка, че да не живеем в свинарник. Вечер идва Саня. И той не го е виждал. Кучетата ли? Завел ги е сигурно у комшиите както винаги… Какво от това, че не сме видели. Ей там има заден вход към двора. Понякога и аз може да не видя кой влиза и излиза оттам. Но той рядко минава през него. Дворът ни не е много удобен.

Дворът наистина не беше много удобен. Бе задръстен със сайвантчета и гаражи, прилични на гълъбарници. Тук бе и неговият гараж, сега заключен. Не се знаеше дали е празен, или колата е вътре. А зад сайвантчетата се простираше същият пущинак с онези дървета до оранжериите. О боже мой!

Поех към къщи, като не знаех вече какво да мисля. Какъв дявол е могъл да го забави във Вилнюс? Дали е открил нещо из архивите? Поне да беше позвънил.

С не особено добро настроение влязох в нашия двор и видях Хосе Мария Лигановски, който чоплеше цветната леха под прозорците. Живият плет около лехата бе проредял на едно място, лекарят садеше там някакви храстчета. Медното му лице бе поруменяло силно от чистия въздух и работата. Шапката му бе на пейката, вятърът развяваше бялата му вълниста грива от сребърни коси.

— Привет на историка-криминалист! — рече ми той.

— Поздрав на кондотиера психолог — измърморих аз.

Той утъпка пръстта до посадените стъбла, пусна чешмата, изплакна си ръцете и като се бършеше с носната си кърпа по докторски — пръст по пръст — бодро произнесе:

— Хайде по цигара, съседе.

Тук, на завет, дори припичаше. Седнахме на пейката, аз отворих пакета си и го почерпих. Той следеше този процес с внимателните си сиви очи.

— Чуйте — внезапно се обади той, — във вашия род не е ли имало хора… с известни психически отклонения?

По-късно, когато за свой ужас усетих, че с мен наистина нещо не е в ред, често си припомнях този първи разговор и че признатият от всички психолог бе забелязал нещо с опитното си око. Бе забелязал още тогава, когато дори аз нищо не подозирах. Но тогава само се засмях.

— Нищо подобно! Всички са яки като бикове.

— Толкоз по-добре — той с явно облекчение дръпна от цигарата, — значи, просто притежавате странностите на стар самотник. Също като мен. И като Хилински. И като всички подобни.

— За какво се отнася?

— Педантичен сте в дребните неща. Ето, идвал съм у вас. Всичко е на мястото си. Тук е хартията, там е пепелникът, там на мястото си е едно, тук — завинаги — друго. Пакетът с цигари се отваря по този начин. Млякото се купува само в един магазин. Цветята — само от павилиона на „Варски“, макар че отсреща има цветарски магазини. Сигурно ви бръсне само един бръснар.

— Вярно — засмях се аз. — Ако не е на работа, или така си ходя небръснат, или се бръсна в къщи…

— И телякът ви е само един. Освен това не разтваряте книга, преди да си измиете ръцете. Ако книгата е стара, непременно ги измивате и след четенето. Веднъж на месец си изтупвате килима, а два пъти седмично го почиствате с прахосмукачката.

— Слушайте — почудих се аз, — откъде знаете това?

— Нищо не зная. Просто „умозаключавам“, правя си изводи.

— Но за какво?

— Професионален навик. Както всеки на мое място.

— Е, какви са изводите?

— Те не засягат вас. Просто сте педантичен като стар ерген. Такива хора или са ужасно разпилени, държат в къщи обувките си на масата, или са като вас… Но понякога подобно нещо е признак на някои отклонения в психиката. При епилепсия, при първия стадий на някои други заболявания.

— Ако разсъждаваме така, значи, повечето германци са епилептици. Но нали всеки си организира живота, колкото може по-удобно.

— Не се шегувайте. Ето ви един пример, доста тежък — Достоевски.

— Много съм поласкан — продумах аз.

Засмяхме се. Можех ли да предполагам, че наистина ще трябва да търся помощ от него? И то доста скоро след това.

На площадката зърнах Хилински, който тъкмо си влизаше в къщи.

— Пак ли има нещо? — Той ме огледа внимателно.

Разказах му.

— Заминал е нанякъде — Адам бе страшно уморен. — Може да е заседнал във Вилнюс. А дето не те е предупредил, че ще се забави — може да има какви ли не причини. Не е малък. Пък и не сте чак такива неразделни приятели.

— Все пак аз съм му единственият приятел. Не би се забавил толкова, нали е болна бившата му жена. Всеки ден очакваше тя да му се обади. Ужасно се безпокоя, Адаме.

— Добре, щом е така, ей сега ще позвъня на Шчука — приятели сме с него. Да направи справка дали не са намерили някой… не опознат. И ще дам твоя телефон. Та ти да се срамуваш, ако този… твой… ти подари някой свещник от Вилнюс. Хайде, довиждане, мили ми фантазьоре. Ще звънна, ще се помоля богу и ще се тръшна да спя.

… Минаха още два дена. В четвъртък или в петък, някъде към четири сутринта, телефонът ми иззвъня. Стреснат в съня си, грабнах слушалката.

— Ало! Хилински ни се беше обадил от ваше име — дочух нечий плътен глас.

— Да — като си припомнях с усилие за какво става дума, отвърнах аз. — Космич е на телефона.

— Нуждаем се от вашите услуги. Бихте ли дошли за опознаване на един труп?

— Разбира се — гласът ми пресекна.

— Колата ще ви чака след десет минути пред входа.

— Добре. Обличам се и веднага слизам.

Тръпнещ от недоспиване, от вълнение и студ, изпълнен от недоумение какво може да означава това, слязох по стълбището и попаднах сред проникваща до костите мъгла сякаш на дъното на млечно езеро. След минута от мъглата се подадоха пъстри като дъга, размити петна на фарове.

В джипката беше горещо от мотора и някак особено приспиващо. Тримата мъже, които пътуваха с мен — по-скоро ме съпровождаха — през цялото време си разчекваха устата от прозевки. Миришеше на бензин, на мокър вълнен плат и на още нещо. Един мъж на около петдесет години, седнал до якия шофьор, ми подаде топлата си и силна ръка. Той беше Андрей Шчука. Лицето му бе обикновено, от онези, за които се казва, че нямат „особени белези“, ако не бяха петте или шестте белега по врата и по ръцете му. В същност и те не бяха твърде забележими. А винаги ми бе харесвало как ми стиска ръката: за много качества съдя по ръкостискането.

Лейтенантът, който седна до мен, приятно поруменя и ми подаде малката си хладна длан.

— Якуб… Иванович Клепча… много ми е приятно.

Е, поне този изглеждаше уравновесен. Слава богу!

Колата потегли устремно, едва тогава забелязах, че след нея ослепително блеснаха други фарове. Косо, с края на окото си забелязах как към кортежа се присъединява един мотоциклет… втори.

Изпитвах учудващо неприятно усещане. Едва не почнах да си мисля, че все пак през живота си съм сторил нещо такова… за което не съм предполагал, че е кой знае какво, но от гледна точка на криминалния кодекс… По-късно, ядосан на себе си, неволно си представих още по-голяма глупост: че съм резидент и пътувам за тайна среща с шефа си (боже мой колко глупави филми бях гледал!) в някаква горска хижа. Това обаче не приличаше на прием на посланик: липсваше дневната светлина и почетният караул.

— Та той казва на продавача — Клепча очевидно продължаваше някакъв виц. — „А имате ли филе от елен?“ Нали магазинът ви се нарича „Дарове на природата“. — „Не — отговаря продавачът. — Имаме скумрия.“ — Общо взето, риба. — „А месо от лос имате ли?“ — „Скумрия имаме.“ — „Хм, а домашна наденица да имате?“ — „Купете си скумрия, съдържа много фосфор.“ — „Знаете ли какво — троснал се купувачът, — не искам… да ми свети…“

Шофьорът изхъмка. Шчука само поклати глава.

— За такива стари вицове знаеш ли какво са правели по времето на негово величество цар Николай?

— Кажи де!

— Пращали са там, откъдето никой не се е връщал… В Аляска.

— По онова време Аляска е била вече продадена, другарю полковник — каза Клепча.

Полковникът за миг се смути.

— Не говоря за този Николай, а за първия. Толкова по-зле за твоя виц.

— Че тогава кой е продавал скумрия навред, Андрей Андреевич?

— Така е, за съжаление — прав си. Проницателен човек си ти, Клепча, скрупульозен. С познания!

— Трябва да зная, Андрей Арсентиевич. Иначе такива грешки мога да допусна, че…

— Много хубаво. — Шчука се обърна към мен, но, кой знае защо, само в профил.

— Хайде, разказвайте.

Разказвах му всичко. Седях като на тръни. Нямах представа ни какво се бе случило, ни за какво говорят, както по-късно не можах да разбера в какво се състоеше опознаването и кой беше следовател в областната прокуратура, а кой — ръководител на оперативната група. Криво-ляво бих могъл да кажа, че ей този е „водач на служебно куче“ — струва ми се, че така се нарича — и то само защото кучето бе с него. Да поиграя домино с тях, да си пийна — бива, но цял живот в същност съм се стремил да бъда по-далеч от хора с тяхната професия. Защото само в лошите романи човек пляска с ръце и скача от радост, че в дома му час по час довтасва милицията. На мястото на следователя в такъв случай бих се поинтересувал на какво толкова се радва. Но тогава нямаше да стане роман! Защото сандъкът с доларите още начаса щеше да се намери веднага, в лехата на този веселяк, и не би трябвало с подозрение да се наблюдава поведението на момчето Петя и да се размишлява откъде пенсионерът Синичка взема пари за всекидневните си оргии с „мацета“.

Зад стъклата на джипката като на снимка постепенно започнаха да изникват през мъглата черните дървета. Мъглата плуваше на кълба отнякъде, сигурно от някаква низина. Колата заподскача по коренищата на някакви дървета. Сетне джипката спря, дърветата свършиха и пред очите ни се откри голяма поляна сред мъгливия хаос, който шаваше над нея.

Слязохме от колата, едва тогава Шчука запита:

— Кое ви разтревожи най-много?

— Стори ми се, че има драскотини около ключалката.

— Витя — обърна се Шчука към единия мотоциклетист. — Откарай Степанец на пост пред жилището… Адреса ли?… Ето на този адрес. Откарай го и веднага се връщай.

Громолът на мотоциклета заглъхна в гъстата като памук мъгла и отново настъпи тишина. Вървяхме по пластове спарени графитно черни листа. Погледнах си часовника, но не видях колко е часът, а само как над тъканта на палтото ми мърдаха микроскопични капчици мъгла.

Поляната свърши. Внезапно зърнах до краката си дребен, беззвучен прибой, който нарядко близваше пясъка, и разбрах, че пред мен се простира не поляна, а езеро, обвито в гъста мъгла. Веднага всичко дойде на мястото си, дори разбрах къде съм. Познах кривата бреза с топчест израстък, малко по-нататък смътните очертания на вързана лодка и дънера на черен дъб до водата. Познах езерото Роман, където тъй често ходехме с Марян да ловим риба.

И тогава предчувствие за огромно нещастие, дори увереност в него сви сърцето ми.

Откъм поляната до брега достигаха сподавени гласове, изплуваха някакви сенки. Няколко човешки, една — кучешка. До кучето стоеше мълчалив човечец със смешна физиономия. Тъй като засега никой не ми обръщаше внимание, аз се изправих до него.

— Космич.

— Старшина Велинец — дрезгаво продума той.

— А кучето? У — ух, какво куче.

— Рам — и тихо ме предупреди: — Не ви съветвам.

— Хапе ли?

— Безполезно е.

Полковникът мина покрай нас, едва сега разбрах защо ми показваше лявата си страна и то само в профил: дясното му ухо почти напълно липсваше. Знаех от какво. През четиридесет и пета или през четиридесет и седма нейде край Ошмяна попаднал сред бандата на Боубел. Не особено весела история. Разпитвал го заместникът, затова все пак Шчука успял да избяга през нощта. Боубел не би го изпуснал.

Клепча би казал за Шчука: „Стар, изпохапан, кален в битките вълк.“

— С нас е свикнал. А вие сте нов за него. Но такова нещо не е срамно. Ще свикнете и вие.

Учудих се, че старшината бе отгатнал мислите ми. От групата хора се дочуха гласове, познах ги: глухия глас на горския и звънките дисканти на две деца.

— Къщата ми е тук… на брега… Пристигна той…

— Често идваше да лови риба тук, чичко.

— Какво ми пречи? Децата ходят на училище… — Гласът долиташе, заглушаван от мъглата.

— Ние, чичко, минаваме направо, през гъсталака. Гледаме кола — едно от децата.

— Запорожец беше, чичко полковник.

— Цял ден колата стоя празна, таквоз… И на другия ден също… А на третия вече вдигнах тревога. Гледам, и лодката в езерото… Посред вира, чумата да я тръшне.

Вятърът с бавни въздишки погна полека-лека мъглата от езерото.

По-ясно се очертаха силуетите на хората и нещо тъмно, продълговато, проснато на тревата до краката им.

Над залива се люшкаше воал, ту се привдигаше, ту отново се спускаше към водата. Все пак, макар и бавно, се издигаше, все по-често върху водата се появяваше силуетът на лодката, фигурите на хората, които, застанали в нея, ровеха по дъното, и петното на шамандурата отгоре. Досетих се, че това е мястото на събитието.

— Елате насам, Космич — чу се гласът на полковника.

Приближих се. Отметнаха брезента от продълговатия тъмен предмет. Видях какво лежи върху пожълтялата лятошна трева и ми прилоша. Дрехите ми се сториха познати, но лицето… Лице нямаше. „Да не би раците?“ — неуместно си помислих аз.

Засвяткаха лампите на фотографите. Извърнах се и Шчука вероятно разбра състоянието ми: бях видял хиляди трупове през войната, но бях отвикнал вече, пък и този — направо не беше труп.

— Той ли е? — запита Шчука.

— Лицето — нали виждате какво е. Дрехите много приличат на неговите. И фигурата също. Извинете, трябва да се отдръпна.

Седнах на един пън. Опитвах се да преглътна някаква буца, заседнала в гърлото ми. Нищо хубаво нямаше в последните събития. Напуска ви оскърбена жена. Загива най-добрият ви приятел. А неговите думи, неговата тревога…

— Бива ли така, не сте госпожица — обади се лейтенант Клепча.

Ядосвах се и странно, веднага ми олекна.

— Вижте какво, лейтенанте — казах аз. — Ако след подобна ситуация ви запитам, да речем, какво е мнението ви за творчеството на Первенцев или ви обясня остроумно състоянието на икономиката ни — би трябвало веднага да ме хванете подръка и да ме откарате в лудницата.

— Млъкнете, Клепча — възпря го Шчука. — Елате до колата, Космич.

Той искаше да отвлече вниманието ми, бях му благодарен.

— Какво имаше в джобовете? — запитах аз.

— Каша от тютюн, трохи, книжа и друго. Пушите ли?

— Напоследък твърде рядко. Какво друго?

— Бурканче с ларви за стръв. И в лодката две едри щуки.

— Негово е — казах аз. — Но как би могъл да хване едра щука… Как ще лови щуки с ларви? Вятър работа!

— Намерихме спининг — дочу се глас от лодката. — Сигурно някоя щука го завлякла под коренищата — потънал е.

— Виждате ли? — рече Шчука.

— Какво е станало? — запитах аз.

— Паднал е от лодката и потънал. Как беше със здравето?

— Той беше сериозно болен.

— Видяхте ли. Може да е получил криза.

Приближихме се до колата.

— Неговият Запорожец — след огледа заявих аз. — И все пак не вярвам, че е той. Да, колата и дрехите са негови. Но нали… му няма лицето. Пък и този май е по-висок. При това защо е тръгнал сам?

Откъм гората от мъглата изплува Велинец с кучето.

— Рам не можа да намери следите от колата — дрезгаво продума той. — Никак не е чудно. Колко дни оттогава! При това имаше сняг. Дъждът го отнесе. Отново валя сняг. Отново се стопи… Май наистина вече се запролетява.

— Нима някои си остават не опознати? — запитах аз.

Полковникът не ми отговори.

… След час тръгнахме към колите. Тялото вече бе откарано. Пред нас вървяха Велинец и Клепча и разговаряха за нещо друго.

— Разбери — горещеше се Клепча, — ами платът от костюма му!

— Добре де — иронично цедеше думите Велинец, — костюмът е ушит от откраднатия плат. Какво доказателство е това! Представи си някой бивш полицай, който очаква „избухването на народния гняв“ и по този случай пази на тавана си цял склад оръжие — та би ли тръгнал той по улиците и площадите с картечница в ръце? Глупости! Точно този плат го оправдава. И неговият характер. Сигурно най-голямото престъпление през живота му е, че е отмъкнал някога от портмонето на жена си три рубли за водка.

Тресеше ме. От внезапното осъзнаване на непоправимото, от мъка, от някаква смътна надежда, от яд към тези, на които им е вече все едно, които толкова бързо забравиха всичко, превключиха се от смъртта на човека към някакъв откраднат плат и дори се шегуват.

… Спряхме да похапнем в малкото градче Чурси. Гледах петдесетината къщи, гиздавата гостилничка, ветропоказателя на разрушения през войната замък, огромните, мъгливо мокри, черни дървета на старинния парк и си спомнях как лятос обикаляхме тук с Марян и събирахме охлюви за стръв. Те бяха безчет по бреговете на многобройните зелени езерца, сред росната прохладна трева. Никъде не бях виждал толкова много, при това тъй големи, колкото ябълки. „Някой французин би откачил от радост“ — каза тогава Марян. А сега гледах натам и на очите и в гърдите ми нещо пареше.

— Има печено от лос — довтаса Клепча, — сигурно някой го е убил с разрешително и го е предал в гостилницата. Провървя ни. В Минск не се намира такова нещо.

— Като в най-добрите лондонски къщи — обади се Велинец.

В гостилницата всички се настаниха под лошото копие на картината „Томаш Зан и Адам Мицкевич край брега на Свитяз“.

— Обожавам елените — избъбри Клепча, като нагъваше яденето.

— Тъй, тъй — каза Шчука, — още от времето на Диснеевия Бемби от филма. Изключително красиво и благородно създание. Нежно, кротко.

Не можех да хапна нищо. Поръчах си двеста грама „Беловежка водка“, гаврътнах я набързо като някой отчаян пияница и усетих как бавно ме обгори отвътре.

Чувствувах, че съм несправедлив, че такава е всекидневната им работа и не могат да умрат от глад заради това, но въпреки всичко ги презирах. Затова много се учудих, когато полковникът стана, донесе за себе си и за мен по сто и петдесет грама, седна и внезапно си блъсна чинията.

— Не мога. Толкова години вече, а не мога да свикна. Да пийнем, Антон Глебавич. — И след пауза: — Мразя мръсниците… Докато съм жив…

В този миг Клепча съзря на картината бакенбардите на Зан и неочаквано се обади:

— Що ще тук Пушкин? Нима е идвал край Свитяз?

— Това е Зан — може би твърде рязко отвърнах аз.

— Ами този… Зан… нима той…

— Млъкнете, моля ви — прекъсна го Шчука и едва сега отвърна на въпроса, който му зададох край Роман. — Случва се да не опознаят някого. Рядко, но се случва. Не мога да си спомня точно, през 63-а или 64-а, някакъв писател — от онези, ранозрейните, пишеше май исторически романи, тръгнал със свои близки по Днепър край Рогачов. Гледа, нещо розово. Помислил си, че е някоя замаяна риба, необичайно голяма. Рекъл си, трябва да ги стегнат онези „миньори“ от Бобруйск, дето трепят рибата с динамит. Застанал на носа и извикал неочаквано на другите: „Връщайте!…“ Пък то да бъде труп на жена по розов комбинезон. Е, съобщиха ни, отидоха нашите за трупа… Но и досега не се знае коя е, откъде е, какво се е случило. Може да е пристигнала някъде от Урал с неизвестна компания, може нейде от другаде. Или сама се е удавила, или… Но ще се разбере. Тъй или иначе, рано или късно истината ще излезе на бял свят. Затова и ти, момче, не се вкисвай. Мъчно ти, е, разбира се. Но се утеши поне с това, че ако е убийство, убийците ще бъдат наказани достойно. Ние ще се погрижим, ще разнищим всичко.

— Ти какво — намеси се Клепча, — да не обърнеш наопаки цяла Белорусия? А те пък може да са от Естония?

— Ще преобърнем и Естония каза Шчука. — Впрочем вземи някоя негова снимка приживе и обиколи околностите. Може някой да го е виждал в компанията на свой познайник… преди това.

— А по онази снимка? От брега?

— По онази снимка хората ще си помислят, че показваш артиста Овсяников в ролята на Хамлетовия баща. Съобразявай малко, момче.

Когато джипката отново пое по плочника на алеята с тристагодишни огромни ясени и брястове, Шчука внезапно ме запита:

— Каква е тази книга?

Разказах му.

— Можеш ли да ми я покажеш? Добре, тогава ще те закарам до в къщи. А после… може би ще дойдеш с нас в неговото жилище?

— Добре… Слушай, но той се безпокоеше от нещо! Разправяше и за някаква връзка с онова, старото престъпление?

— Може да му се е струвало така на нервна почва. Освен това ако се занимавахме с всички престъпления, извършени в продължение на милион години, откакто маймуната се е превърнала в човек, кой ще открие например къде е писалката на приятеля на Раткевич.

Странно, неговият малко груб тон ме успокояваше.

— Затова ти се занимавай със старинното престъпление. Ти си специалист, историк, тъкмо работа за тебе. Ако откриеш нещо интересно за съвременността — винаги сме на твое разположение.

Отбихме се у нас, сложихме книгата в една чанта и потеглихме към оранжериите.

И отново зърнах алеята с половината изсечени липи, старата къща, бароковата порта на гробищата. Само на дъното на пресушените езера се бе насъбрала мътна пролетна вода. А у мен все още мъждукаше несигурната надежда, че ето, ще позвъним, далеч в жилището ще отекнат стъпки, ще тракне ключалката и съненият Марян ще ми каже:

— Знаеш ли нашите прадеди какво са смятали за лоши обноски?

Никой не отвърна на позвъняването ни. Стояхме и дълго чакахме, чувах как „Цензор Феоктистов“, сприхавата портиерка, отговаря на Клепча:

— Преди два дена май чух, че ключалката щракна. Гледам — някакъв мъж. Но вратата беше затворена. Попита ме: „Никого ли няма, бабо?“

— Как изглеждаше този мъж?

— Нищо особено… Уж като гражданин, пък и не съвсем като гражданин.

Най-сетне доведоха свидетели и отключиха апартамента. Надеждата ми веднага се изпари, а предчувствието за нещастие се превърна в увереност.

Елма лежеше неподвижно на пода. Огромният тигров Едгар, щом ме съзря, неуверено раздвижи задник. Очите му гледаха жално и сълзяха и той веднага ги затвори. Дори не стана да ни посрещне.

В антрето се долавяше някаква остра миризма.

— Не е пътувал до никакъв Вилнюс — уверено заявих аз на Шчука, — иначе щеше да остави кучетата у съседите. Не е имал намерение да отсъствува повече от един ден.

— Кучетата са били замаяни с нещо — каза Шчука.

— Още същия ден са ги приспали с нещо. Нали виждате, яденето си стои, водата не е изпита. Но как са могли да ги приспят за толкова време?

— Може би са търсили нещо? Щом единия ден не са го намерили, вероятно са повторили дозата.

— Но как? Тези кучета са дресирани. Няма да вземат храна от чужд човек. Само от Марян… и от мене.

— А въздухът, който няма защо да се взема от нечии ръце? — Шчука посочи отвора на ключалката.

— Зная какво са търсили — извадих аз книгата от чантата.

— Добре, хайде да седнем тук — Шчука посочи дългото шкафче за обувки, — за да не пречим. Заемете се с апартамента, лейтенанте.

Седнахме върху шкафчето и внимателно заразгръщахме стария том. Всичко бе напразно. Какво можехме да открием за един час, когато аз по цели дни го бях оглеждал?

— Прибери го — каза накрая Шчука — и мисли отново върху това. Виждам, че не е работа за нас. Може да е някаква сложна главоблъсканица. А може и да е нещо по-просто. Скъпа ли е тази книга?

— Да.

— Тогава може да няма никаква загадка.

— Искате да кажете, че цената на човешкия живот не е по-голяма от цената на този боклук?

— Има такива типове, с ваше позволение, за които човешкият живот не струва пукнат грош.

— Елате — подаде се отвътре Клепча, — вижте дали не липсва нещо в апартамента?

Влязох. Очевидно огледът бе свършил. Само един от групата още преглеждаше книжата в чекмеджето на писалището. Както преди летяха ангелите, както преди свети Георги убиваше змея. Само Марян го нямаше. И вече нямаше да го има.

— Липсват две картини — сподавено промълвих аз.

— Тогава, значи, не става дума за книгата — заяви Клепча. — Може наистина да са някакви спекуланти. Не е станала сделката. Както разправяха, наскоро станала такава история в Москва, на улица „Качалов“. Предумвали, предумвали собственика да им продаде картината — и всичко свършило по този начин, от яд му звънили, тормозили го, заедно изпуснали скъпата вещ… С картините вече става по-ясно.

— Другарю полковник — мъжът в цивилно облекло, който ровеше в чекмеджето, подаде лист хартия на Шчука. — Това май е по-интересно от картините.

Шчука го прочете и го подаде на Клепча. Той го прегледа, подсвирна и ме погледна. Полковникът взе листа и ми го подаде. А когато аз на свой ред прочетох написаното, дъхът ми пресекна.

Листът представляваше съставено по съответната форма и заверено при нотариус завещание, според което гражданинът Марян Пташински в случай на внезапна смърт завещаваше цялото си имущество на своя приятел Антон Космич с условието посоченият Космич да издържа бившата жена на гореспоменатия Пташински по време на нейното боледуване.

— От какво е болна? — запита ме Шчука.

— От рак — казах аз, — тя е в болницата в Гомел.

— Значи, смисълът на това „по време на нейното боледуване“ означава до нейната смърт — каза Клепча.

— Е, не бива така — обади се Шчука. — Звъннете в службата, Клепча, да се обадят в Гомел и да узнаят какво е състоянието на… как й беше името?… На Юлия Пташинска.

Едва лейтенантът остави слушалката и на вратата се позвъни. Сърцето ми отново трепна от внезапна невероятна надежда. Сетне тъпо ме заболя, защото влезе човекът, когото бях видял с куфарче край брега на Роман. Досетих се, че е медицинският експерт.

— Какво има, Ягор Апанасавич? — запита го Шчука.

— Исках да ви докладвам час по-скоро за резултатите от аутопсията, освен това ми беше на път…

— Какво се оказа?

— Няма следи от насилствена смърт — промълви нисичкият руменобуз лекар.

— Какво, да не са му взели душата архангелите?

— Може би. Имал е два микроинфаркта и сега е получил инфаркт. Сърцето му е спряло, това е причината. Сигурно е стоял прав в лодката по това време. Паднал е във водата и се е удавил.

— Защо е отишъл на езерото? — отчаяно извиках аз.

— Негова си работа — каза Клепча.

— Разбира се, че е негова. Никога, никога не се пазеше! Никога!

— Кои картини са изчезнали? — запита ме Шчука.

— Точно това е съмнителното — отвърнах аз. — Ако е за кражба, щяха да откраднат други. Тази. Тази. Тази. Цена нямат. А онези двете са празна работа, само дето са стари. „Христос в Емаус“, немската школа от края на миналия век и английската — „Кромуел край гроба на Карл I“. Втората бе купил в Киев в ЦУМ веднага след войната.

— Зная я тази картина — внезапно се обади Шчука, — тя дълго вися в онзи магазин на стената. Беше малко повредена в долния край. Кромуел седи в паланкин.

Аз се ококорих:

— Ама че памет имате!

— Професионална памет.

— Точно така. Беше разкъсана. Той я реставрира. Бе с едри мазки, ярки. Този „Кромуел“ имитираше Рембранд. Той не го ценеше.

— Може пък да не са били познавачи? — запита лекарят. — Видели са, че са големи, че бият на очи — и са ги взели.

— А защо тогава не са взели нищо друго? — изведнъж се обади „цивилният“. Ето, има пари. При това доста пари.

Парите бяха осемстотин и двадесет рубли.

— Може да са бързали? Да не са знаели за тях? — запита Клепча.

— Това са спекуланти с произведения на изкуството — казах аз. — Все ще разбират нещо. Не биха взели такива картини. А вероятно нещо друго. Може пък той да ги е продал, защото не ги ценеше. Трябваха му пари заради жена му.

— И това е възможно — съгласи се Шчука. — Нашите трябва да проверят по антикварните магазини.

… Навън вече се здрачаваше, канехме се да тръгваме, когато телефонът иззвъня. Клепча вдигна слушалката.

— Да… Да… Благодаря.

— Кой беше? — запита Шчука.

— От службата. Юлия Пташинска починала преди пет дни…

Видът му беше твърде многозначителен. Бе вперил очи в мен.

— … точно в предполагаемия ден на смъртта на мъжа й. Ин-те-рес-но. Може би картините… са изчезнали оттук за заблуда.

Червенина покри страните ми. Едва сега разбрах как можеше да се изтълкува това странно, дори страшно съвпадение на събитията.

— Слушайте, Клепча, не ставайте идиот!

— Е де, е де.

— Той има право, Якубе — обади се Шчука. — Марян е бил най-добрият му приятел.

— Единственият и последният — сподавено промълвих аз. — Готов бях до края на живота си да живея с хляб и вода, само и само да можех да му осигуря поне още година живот. А ако смятате, че съм такова чудовище, което може да убие брата си за един гологан, знайте: тук всичко след смъртта на Марян трябваше да отиде в музея в родния му град.

— Кой знаеше това? — вече по-кротко запита Клепча.

— Аз. Така че единственото, което ще ми остане оттук, са двете кучета. При моите пътешествия те никак не ми трябват, но не мога да ги изоставя, ще се грижа за тях, докато умрат… в… памет на…

Задушавах се от мъка и от неприязън към този човек. Помогна ми Шчука, иначе дявол знае какво щеше да се случи.

— Вземете кучетата и ги отнесете в джипа — измърмори той. — Помогни му, Клепча. И млъкни най-сетне, мътните да те вземат… Извинявай, Космич, ей сега ще те откарам у вас. Този апартамент ще остане още няколко дни запечатан. После ще ти предадем ключа, за да се разпоредиш, както трябва. Ще ти намеря кола, за да откараш всичко, както е завещал покойният.

— Покойният — промълвих аз, — значи, няма надежда да е друг.

— Няма — каза Шчука. — За съжаление няма…

Когато откарвахме с него кучетата при мен — Елма не можа да се събуди и трябваше да я мъкна на ръце, а тя бе тежка като теле — той освободи джипката и неочаквано ми каза:

— Онова там до ресторанта кафене ли е? Може ли прави?

— Може. Освен това съм ти задължен.

Той мълком ме прихвана подръка. Едва когато се изправихме до стойката и засърбахме кафето с коняка, той неочаквано меко се обади:

— Душата ти плаче, а? Така е, зная. И аз на два пъти преживях подобно нещо… Та така, Антоне, ако си спомниш нещо, ако откриеш нещо — кажи на Хилински. Ние сме приятели, той ще ми каже. — Шчука въздъхна. — Зная, никак не е приятно за чувствителен човек да се мъкне из нашите учреждения.

Той отпусна ръка на рамото ми.

— И не се сърди на Клепча, момче. Млад е още, глупав, коравосърдечен поради младостта си. Увлича се като кутре. Животът още не го е удрял, не го е превивал. Ако го халоса като нас с Адам, ще знае колко струва добротата и доверието. Ще се убеди какво облекчение е никой да не те налага с цепеница по главата.

Шеста глава

Все пак ми се наложи още веднъж да навестя Клепча, макар да не желаех това както смъртта си. Случи се така, че следващия ден вечерта той ми позвъни и любезно ме уведоми, че онези картини ги няма в нито един оказионен магазин в града и следователно се касае за кражба. Значи, всичко е много просто.

— Не, не е просто — отвърнах му аз. — Не зная как е настъпила смъртта му, но той не би заминал за Роман току-така, защото очакваше вести от жена си. Може би са се възползували от отсъствието му. Да речем, някой му е предложил много пари за „Евангелието“. Търсили са него, не са го намерили, взели са, каквото им е попаднало, и толкова. Освен това може да са го убили по някакъв неизвестен начин.

— Какво бихте ни посъветвали, уважаеми Антон Глебавич?

— Ето какво. Бих потърсил оногова, който го придумваше да му продаде книгата, може той да е намерил съучастници.

— Може пък наистина да го е заболяло сърцето, да е паднал и да се е удавил? А после да са му обрали жилището?

— Хипотезите са ваши, вие си ги проверявайте.

Поставих слушалката. Не можех да го понасям заради онова негово подозрение.

През тези дни направих едно откритие. Въртях книгата и отсам, и оттам и намерих инициали, вплетени в две миниатюрни червени букви, във винетките, листенцата, цветчетата и орнаментите. Може така да ми се е сторило, но също както човек вижда в петното на стената портрет или пейзаж, така аз съзирах в двете миниатюри инициалите ПДО — Пятро Давидович Олшански и ВФО — Витаут Фьодорович Олшански. Това сякаш потвърждаваше факта, че „Евангелието“ е принадлежало на тях, ала не знаех с какво може да ми помогне този тъй наречен факт. Хайде, да речем, би могло да съществува такъв подбуждащ мотив като открадване на фамилна реликва. Но къде са по дяволите членовете на този род? Най-вероятно мотивът да е един: спекулация. След два дена ми позвъни Клепча и любезно ме покани да го посетя. Сами разбирате, че поканата бе от този род покани, които не бива да се игнорират. Отидох при него и видях в уютното му кабинетче две картини, обърнати към стената.

— Те ли са?

— Те са, разбира се. Нали виждате на гърба на „Кромуел“ заличената следа от разкъсването?

— Почеркът негов ли е? — той ми подаде някаква квитанция.

— Не е негов. Подписът е негов.

Той се изчерви. Хората с характер като неговия не понасят забележки, че са се изразили неправилно. Можех да премълча, но ми бе дошъл до гуша.

След това имах две приятни запознанства. Едното с някакво побеляло старче — антиквар, приличен на птиче с дълъг клюн и с учудващо елегантни, пъргави ръце. Другото — с едър, добре гледан дангалак, конте със сив костюм от мек скъп плат. И вратовръзката бе в тон с костюма, и масивният му сребърен старинен пръстен. Не се връзваха само тънките тарикатски мустачки, но това вече зависи от вкуса на човека.

— Нали ви казвам — палеше се дядката, — че няма нужда от графична експертиза. Пташински се подписа — аз ли няма да зная!

— Хм, думите — пророни Клепча.

— Какво думите? Какво?

— Казвам, твърде специфични думи знаете.

Сега за пръв път ми хареса. Но старчето кипна:

— Криминални романи пишете ли? Публикувате ли ги? Защо тогава искате хората да не знаят специфичните термини? Какво? А що се отнася до това, че не сте ги видели по-рано, аз съм главният антиквар, отсъствувах от града и бях прибрал квитанциите, а картините бяха в склада. Сега ги изложихме, какво от това? Нали виждате кога ни ги е продал.

— Два дена преди смъртта си — каза Клепча, — ето защо е имал толкова пари. Слушайте, наистина ли знаете кой е звънил на Пташински за книгата.

— Защо да не зная? Зная със сигурност! Ако ме бяхте запитали още в началото, нямаше да възникнат тия глупави подозрения, нали? И той би ви го казал още в началото. Ето този искаше да я купи, Борис Гутник! Как да не познавам Боря, как да не зная кой искаше да я купи?

— Защо е искал да я купи?

— Обича книгите. Какво, не бива ли?

— Продава ли книги?

— Не съм чувал такова нещо. Понякога ги разменя.

Доведоха Боря, онзи същия дангалак.

— Аз му звънях — спокойно призна той, като оглеждаше хубавите си нокти. — Но не е имало никакъв шантаж. И никакъв мъж „със селски вид“, посетил изложбата на стари книги, не съм виждал… Ей тъй, два-три пъти му позвъних. Все мислех, че ще склони… Просто ми се искаше да купя тази книга.

— За работа ли?

— Не всички, които обичат книгите, ги използуват за работа. Аз просто обичам книгите. А вие? Не вярвам да има човек, който в нашия образован век да си признае, че не понася книгите. Поне дотам сме дорасли.

Клепча се смути, а младият дангалак съвсем сериозно продължи:

— Те са единствената ми страст, другарю лейтенант. Според мен това не е подсъдно. И ако книгите са реката, която напоява вселената, крив ли съм, че искам да пия от нея? Така е, звънях му, не ми се искаше да изпусна книгата.

— Имали ли сте случай да продавате книги? — запита Клепча.

Гутник бръкна в джоба си и извади някакъв вестник.

— Това пък защо?

— Днес, когато тръгвах насам, го получих. Беластоцкият вестник „Нива“. Ето вижте, отпечатана е благодарност, задето им предадох в тяхната библиотека двеста и петдесет книги. Ако се занимавах с препродажби, едва ли бих постъпил така. Когато събера по-ценни книги, предавам по-незначителните на библиотеките. Можете да проверите.

— Проверихме вече — каза Клепча, — не лъжете, истина е. И в Беласток сте дали книги, и във Витебск, и на белорусите в Полша.

Не знаех от какви съображения Клепча води тези разпити пред мен. Поисках разрешение да запаля цигара, защото повече не можех да търпя, и разкъсах пакета.

— Може ли една — внезапно ме помоли дангалакът. — Благодаря. Какви са? „БТ“? Не съм кой знае какъв пушач, но, разбирате ли, тази история ме развълнува.

Той неумело дръпна така, че бузите му хлътнаха, и като сочеше вестника, каза сякаш неопределено, но с очевидното желание да уязви Клепча:

— Името ми напечатаха. Любезни хора. А тук никой не те брои за лукова глава.

Този човек започна да ми става симпатичен. Дори мустачките му вече не ми изглеждаха тарикатски.

На път към къщи си мислех, че дори и последните косвени улики рухнаха. Аутопсията не даде нищо, не помогна и намирането на картините. Нито в жилището, нито на мястото, където бе загинал Марян, бяха намерени каквито и да било следи. За книгата бе звънял този съвсем невинен библиофил, пък и не се знаеше дали тази книга са търсили крадците, приспали кучетата.

… Измина цяла седмица. Никой не ми позвъни, никой не ме извика и по това разбрах, че следствието по преждевременната смърт на Пташински вероятно е стигнало до задънена улица.

Седма глава

Не можех да работя. Не можех да се забавлявам. Неспирно ме измъчваха мислите за Марян и за неочаквания му край, тормозеха ме денем и нощем. Оставаше ми само едно: с тъпо упорство да седя над неговата книга и да мисля, да мисля. Да мисля без всякаква надежда да измисля нещо, да се хвана за нещо. Единственото, което бе написано на, ръка, бяха маргиналите17, коментарите с бързопис. Най-често бяха с мистичен характер като това: „Сбъдна се при коронясването“ или „Яви се поличба в съня на този и този“.

Отдавна ми дойде до гуша, обаче…

През онази вечер реших да опитам за последен път.

Под зеления абажур светеше твърде силна крушка. Тя ми блестеше в очите, затова извих калпачето към мен, още по-ниско, та светлината да пада само върху книгата. Дали се бях преуморил през последните дни, или така ми действуваше тишината, но съм задрямал за минута и сигурно съм се смъкнал по-ниско в креслото. А когато отворих очи, още замаян от съня, зърнах върху лявата страница едва забележими тъмни точици. Вдигнах глава — те изчезнаха. Отпуснах я — отново се появиха. Тогава разбрах, че виждам не точки, а едва забележими „сенки от точки“ от някакви грапавини върху хартията. Затворих очи, прокарах пръсти върху тях и ги усетих пипнешком. Прелистих страницата и видях, че на тези невидими микроскопични издатини от другата страна съответствуват по-малки от връхче на карфица вдлъбнатини, които хвърляха сенките, подобни на прашинки, и бяха направени може би с тъпия край на игла. По-късно се убедих, че на това място бяха все пак доста големи. Ако не беше щастливата случайност, ако не бе това ниско положение на осветлението и на моите очи, нищо нямаше да открия. Но късметът ми свърши дотук. По-нататък ми помогна умението.

Тези вдлъбнатинки бяха разположени без всякаква система. Наброих девет под буквата А, десет под буквата С и т.н. Ако това бе някакъв шифър, едва ли щях да отгатна тайната му. Криптограма ли е? Анаграма ли е? Дявол знае как се е наричал този шифър през средните векове. Съвсем ми изскочи от ума. Нищо, ще ви обясня същността му. Тогава не е имало бюро „Патенти“, нито „Рационализации“. Да речем, че някой учен направи откритие, но иска да си остави още малко време, за да го провери. Но как да стори така, че друг да не го изпревари, как да докаже после своя приоритет? Тогава той шифровал своето откритие.

Например откритието му се съдържало в едно изречение: „Носът на шефа е дълъг и червен от пиене.“ Примерът не е особено сполучлив, защото шифровката тук се налага не по научна, а по административна причина, но нищо.

И така нашият учен отбелязвал колко пъти се среща една или друга буква по следния начин: н-4, ъ-3, а-2, нт-1, е-6, ф-1, и-2, о-2, г-1, с-1, ч-1, р-1, в-1, п-1.

Когато умирал, тайната за носа на шефа умирала заедно с него. Не зная дали в този случай би помогнала дори най-сложната електронна машина с безброй включени варианти.

Но, струва ми се, съществува фактът, че Галилей се застраховал по такъв начин и май Кеплер се захванал да опита всички възможни варианти за разположение на буквите и заявил, че шифровката означава следното: „Поздрав на вас, близнаци, родени от Марс!“ Ако е така, значи, Галилей открил спътниците на Марс. Наистина останали няколко излишни букви, струва ми се, три, но тогава това се правело за по-сигурно.

След известно време Галилей проверил всичко и излязъл със съобщението, че смисълът на неговото откритие, като се отхвърлят шестте излишни букви, е следният: „Височайша тройна планета наблюдавах.“

Оказало се, че открил пръстените на Сатурн.

Но аз никога не съм бил Галилей и никога не ще бъда Кеплер, пък и откъде да намеря толкова търпение две години да опитвам различни варианти, та после да науча интересния факт, че краката на съпругата на този и този са криви и космати.

Помислих си, че вдлъбнатини може да има и по другите страници и аз просто не съм ги забелязал. Тези забелязах върху първата страница на, „Апокалипсиса“ и логично предположих, че неизвестният шифровчик ги е оставил върху първите страници на другите две книги.

Два часа ми отне проверката, докато стигнах до Новия завет. И там зърнах…

Аз изписах буквите. Май нещо се проясняваше.

(Това значи — пръв, първи и последен — авторът бе прекъснал думата, защото текстът не му е достигнал.)

Искаше ми се да се захвана за „Апокалипсиса“. Подсъзнателно ми се струваше, че основната част на тайнописа е там, че мозъкът на средновековния човек би трябвало да прокара паралел между своята тайна и тайнствеността на „Откровението“, че би трябвало да си съперничи по неразбираемост дори с апостол Иван. Но се възпрях и реших да проследявам дума по дума, докато надеждата ми се поизбистри.

Вече знаете, че в общата подвързия се намираха три книги, събрани без всякаква система и логика, напълно различни по съдържание. Най-сетне стигнах до „статута“ от 1588 година.

Обзе ме някаква стръв към работата, някакъв бесен хазарт. Все пак това бе шифровка от началото на XVII век. Още е бил жив Лев Сапега, още не са нахлули шведите, още е звучал старинният език, звучал е с пълен глас и в правителството, и в съдилищата. Постепенно на отделна страница възникнаха изписаните от мен думи.

Този шифровчик нарочно не бе разделял на думи повествованието си. Но бе допуснал една присъща на всички хора грешка: бе писал по-нагъсто буквите там, където думите се разделяха. Проверих къде се намира „ъ“ пред гласна и се убедих, че съм прав. Тогава започнах да разделям думите и същевременно да ги превеждам. Пречеше ми това, че неизвестният любител на тайни нарочно бъркаше съвременната му белоруска граматика, за да бъде по-трудна разгадката. А може и да не е владеел достатъчно граматиката. Но не можеше напълно да я пренебрегне. Така или иначе, оставаше в неин плен.

Не ми беше особено ясно, но се забелязваше някакъв смисъл. Е, да вървим по-нататък.

Да пукнеш дано с шифровката си, проклетнико! Но няма накъде, ще вървя по-нататък, макар че нашите учени не намериха време за сто години изследвания да съставят поне относително пълен речник на старобелоруския език (речниците в края на някои исторически трудове не се броят, пък и струват скъпо).

Кой знае защо, ми дойде наум унгарското кеп и хич не ми мина през главата, че и по полски глупак е кеп. Значи, и аз се оказах кеп.

Като дим ли? Какво общо има димът?

Сетне опитах да преведа всичко това на съвременен човешки език. Оказа се, че звучи така (с изключение на неясните места):

Когато написах последната буква, чак пот ме изби. Не бих казал, че смисълът на записаното ми стана по-ясен след превода. Както и досега не знаех за какво се отнася, за какво става дума?

Разбърках сладко с вода, пуснах вътре няколко кубчета лед, разтворих нова кутия цигари, изух си чехлите и се проснах на дивана, като пушех и си пийвах от водата, защото от тези проклети лингвистични опити гърлото ми сякаш бе остъргано с шкурка.

Дявол да го знае какво е скрито под коренчетата.

А другото пък било скрито под медта, чумата да я тръшне тази мед и това дърво заедно с корените. Пък ако не си глупак, това нещо, тази мед, тези корени или скритото под тях увий като змия и като дим около някаква мед, за да не остане нещо си зад развалините… Ами като го увия, сетне какво? Чорба ли да сваря от тях? На туршия ли да ги правя?

Станах, приближих се до прозореца и долепих чело до студеното стъкло. Вече бе късна нощ. В черното огледало на стъклото се отразяваше моето лице, светликът на лампата, а през всичко това проникваше неуютният градски пейзаж с последните светлинки на прозорците и с черния асфалт, по който в надпревара подскачаха раздърпани, разкъсани от вятъра водопади дъжд.

Почти бях готов да зарежа всичко това. Други знаци из книгата нямаше и кой знае какво бе скрил в шифъра си онзи някогашен човек, през кокалите на когото бяха отминали вече няколко века.

„Ще я зарежа“ — реших аз.

Но в същия миг си представих как далеч от града, на новите гробища, където още няма дори дървета, а само голи пръчки от студената клисава пръст, лежи в ледената земя онова, което някога беше Марян, най-добрият, единственият, може би последният ми истински приятел на тази земя. Той ми завеща тази тайна, безпокоеше се за нея, може би дори загина заради нея. Дори да ме разстреляте, не вярвах, че всичко се обяснява толкова просто: сърцето му спряло и той паднал във водата. Не вярвах. Имах някакво първично, животинско предчувствие като някое куче, че това не е вярно и макар че няма следи, макар че нищо не е откраднато, макар че сред разпитаните не е намерен виновникът, това не означава, че няма виновници, че няма да се намерят нови следи. В края на краищата просто бях задължен пред паметта му.

Затова отново запалих цигара, стиснах пламтящата си глава със студени длани и събрал цялата си напрегната, хладна решителност, се помъчих да се съсредоточа, да концентрирам цялото си внимание върху единствен проблем.

Мед… змия… дим… Какво общо има димът, по дяволите?… Медта си е написана като мед… Дали пък не е мед за ядене? Какви щуротии се въртят из главата ти, уважаеми другарю Космич, щуротии и дивотии!… Кое магаре ще вземе да крие нещо в пчелен мед? Освен когато някой убит през войната знатен мъж е бил превозван до родината си, облян в ковчега с мед, за да стигне до родовата гробница или до балсамирането? Но представете си човека, който разшифрова, търси, залага половината си живот само за да открие някакъв древен труп? Това, извинете, е черен хумор. Освен това какво може да се увие около мед? Не, ясно е, че това нещо трябва да се увие около меден предмет. Но за какво?… Не, погледнато по този начин, нищо не излиза… Коренчетата са скрили началото. Дърво с корени… Стоп! А защо да е дърво? Нищо не е казано за дърво!… В края на краищата нали има синоними… Да… Хайде де… Корени може да има не само дървото… Може да има всякакви други… Каренчик18 има и… книгата. Книгата, дявол ме взел! Книгата!

Втурнах се към писалището, където беше книгата. Не можех да чакам, не можех да обмислям повече. Защото не бих понесъл още едно разочарование. Ужасно се страхувах и в същото време предварително и твърдо вярвах, че не греша. Бих бил идиот, ако не знаех, че най-добре може да се скрие нещо пред очите на всички.

Гръбчето плътно притискаше листовете, но не бе зашито с конци и това малко ме успокои. Взех желязната си линия и внимателно започнах да я промушвам зад гръбчето. Линията навлизаше много бавно, с пукане: разкъсваше се лепилото. Чувствувах се така, сякаш стоманен скалпел разрязваше тялото ми. Да, това беше варварство, така е, но не можех повече да чакам. Не режех книгата, а просто отдирах тази ръждивокафява кожа, като я отлепвах. Сетне отново ще я залепя. Грижливо, старателно.

Най-сетне гръбчето се отдели. Погледнах в пролуката и забелязах, че май нещо вътре се жълтее. Къде с пинсети, къде с пръсти дърпах, размърдвах, постепенно измъквах това жълто нещо…

… И едва не извиках поразен, когато на писалището пред мене най-сетне се появи сгъната на две ивица пергамент. Дълга лента, по която бяха пръснати букви, написани със старинен, чер и някъде поръждавял шрифт.

Веднага я измерих. Разгъната, тя бе дълга 63 сантиметра, широка — 49 милиметра. Буквите бяха разпилени съвсем произволно, дори там, където съставяха ред (винаги под определен ъгъл към края на лентата), нищо не се разбираше. Но това не можеше да бъде произволна комбинация от букви, защото съседните редове звучаха така: „ряъ хмнв Finis.“ Поне едната дума, Finis, беше разбираема. И думата бе латинска. Означаваше „край“. Но щом погледнех другите места, изписани с родната кирилица, веднага възникваше някаква дивотия като тази: „ъмю от а фсш“.

Кажете, чували ли сте някога белоруска дума да започва с ер голям или за ер голям, удобно настанил се след гласна? Аз — не.

Зачетох ги и това звучеше като четенето на побъркан равин, който е подхванал белоруска книга по еврейския начин — отзад напред.

По дяволите! Защо пък наистина не си представя, че това тук е написано „отзад напред“, тоест обратно. Да речем, по начина, смятан тогава за съвършена шифровка, а сега използуван само от децата. Тогава на първата буква в азбуката трябва да отговаря последната.

А означава я, а я а.

Хм, ето и съответните съчетания „ая“. Ето отново „ая“. И тук. Значи, това наистина е „ая“ като окончанията на прилагателните от женски род „толстая“, „дурная“. Добре, и това е нещо. Напълно е възможно това да е онази детска игра, при която азбуката се разделя на две, първата половина се пише отляво надясно, а втората отдясно наляво под нея, сетне буквата от горния ред се заменя с буква от долния и обратно.

Хайде да опитам и аз.

Колко букви имаше старобелоруската азбука? Е, по времето на Кирило Туравски са били четиридесет и две. Но дори тогава не се употребявали някои, а към края на XVI век още намалели. Дълго размишлявах какви ли букви е употребявал моят шифровчик и реших, че се е старал максимално да си опрости работата.

По такъв начин съставената от мен „азбука на шифровчика“ приличаше твърде много на съвременната белоруска азбука, с изключение, че някога не е имало буквите з (такава изобщо не съществувала по онова време) и, разбира се, у. Защото кирилицата не е използувала такава буква, ние не бихме знаели дали е съществувал такъв звук в нашата фонетика, ако не бяха белоруските книги, написани с арабски букви, където се среща и дз, и меко ць, и други подобни.

Обаче след известен размисъл включих в азбуката буквата щ (шт), доста разпространена в текстовете от онова време. По този начин имах вече тридесет букви или два реда по петнадесет.

От едната страна, бяха първата част, а под тях — втората. Започнах да заменям буквите.

„Като латин…“ Нещо се изясняваше. Но защо само толкова? Написал това, сетне се отказал и обърнал лентата? Възможно.

Първата буква от другата страна е щ, това значи е. „Като латине.“ Дотук добре. Пя — значи ра. Какво ли е това ра? Глупости, уважаеми господине. Но ето че десетият ред хмнв Finis подхожда — кат Finis. „Както латине рекат Finis“. Какво, и това ли е шифър? Писал първия ред, десетия, двадесетия, а запълвал промеждутъците с други редове? Да, напразно се надявах да разшифровам всичко отведнъж.

Защо е писал косо спрямо лентата? Защо по пергамента има следи от старо прегъване и тук-там петна от лепило? По какъв начин е записвал информацията си този човек?

Ето думата „кап“, стара мярка за тегло. Тя се повтаря. Ясно, че такива редове трябва да бъдат един до друг, защото най-вероятно в тях се изброява нещо. Ала между думите „кап злто“ и „кап срро“ има не десет, а единадесет реда. Не, пак нещо бъркам. Едва не тръгнах отново по най-лесния път. Да. Затова отново трябва да се изтезаваш с тежък труд, човече.

Мисли, момче! Колкото и да ти се струва, че разгадката е лесна — мисли. Мисли! Размърдай си мозъка. Защо лентата е омачкана? Защо е изписана косо? Защо има петна от лепило, чисти места без запис, защо не е омачкан краят, където са единствените букви от другата страна?

В шифъра в книгата има думи „… извий го като змия, като стълба, като дим… Увий отначало всичко около мед.“

Еврика! Спомних си един средновековен белоруски начин за изпращане на тайни писма. Двамина пълководци, дипломати или съзаклятници предварително си изработвали два предмета с еднаква форма. Всеки оставял единия у себе си. Когато трябвало да си напишат нещо, единият от тях увивал около своя предмет ивица хартия, чиято дължина и ширина била предварително уговорена. После изписвал текста по дължината на този предмет. Сетне размотавали хартията. На развитата хартия нищо не можело да се разбере, защото думите, частите на думите и дори буквите се озовавали на различните й краища. Този, който получел писмото, го увивал около своя предмет под предварително уговорен ъгъл… и го прочитал. Пратеникът, който отнасял съобщението, не можел да го прочете. Ако случайно попаднел в ръцете на врага, не можел да издаде нищо; това се вършело не от недоверие към пратеника, а просто да не измъчват напразно човека.

Засега това бе логично. Лентата бе омачкана, редовете бяха изписани косо. Имаше и петна от лепило, с които вероятно е била прикрепена лентата за предмета, за да не се размества. И дори това, че повечето букви бяха от едната страна, а от другата — само няколко. Очевидно предметът е бил със сложна форма и шифровчикът е обърнал ивицата, за да я увие по-удобно около някаква издатина. Опитайте наистина да увиете около каквото и да било непослушния пергамент!

Всичко съвпадаше, всичко се нареждаше, освен… освен това, че нямах и не можех да имам предмета, около който е била увита ивицата преди три и половина века.

Един разумен потомък имаше частица от нещо важно, онова, което бяха „скрили коренчетата“. Но той не знаеше в ръцете на кой друг разумен потомък се намираше „медта“, онова, около което трябваше да увия лентата, без да зная формата му. А значи, че всичките ми усилия отидоха на вятъра.

… Защо пък на вятъра? Мисли, момче, мисли! Разбира се, задачата ще е много трудна, ако предметът е бил с формата на два конуса с долепени основи. Много трудна, но може да се реши. Пък и едва ли са ползували толкова сложен по форма предмет… Най-често лентата се омотавала около жезъл с определена дължина… А какво представлява в същност жезълът?… Пръчка… А какво е пръчката? Ако говорим приблизително, тя е цилиндър, макар че може да бъде с по-сложна повърхност, някъде по-дебел, някъде — по-тънък. Ако е така, защо да не реша задачата, която е изглеждала невероятно трудна за мозъка на обикновения средновековен човек („на нашия обикновен средновековен човек“) и която сега може да реши дори ученик от девети клас, ако, разбира се, има ум в главата, а не бръмбари.

Аз пиша по дължината на предмета. Ивицата може да се увие под какъвто и да било ъгъл. Ъгълът между най-краткото разстояние по ширина на лентата, отнесен към дължината, представлява cos а, косинуса на ъгъла на намотаването.

… Измерих дължината на реда под ъгъл. Беше 58 милиметра. А ширината на самата лента — 49 милиметра.

49:58 = 0,82

Ето, напреднахме малко. Но къде ли ми е логаритмичната линия? Не съм я ползувал от разкопките в Гарадзишчи при свързаната с тях история. По дяволите, само тате е могъл да стори това: мушнал я под грамофона, за да не драска лака на стелажа.

Е, хайде сега 0,82 на квадрат. Излиза, че лентата е навивана под ъгъл 20°. За съжаление предметът наистина е бил със сложна конфигурация. Ако се съди по омачкването, бил е малко по-дебел в двата края и по средата. Където ъгълът е различен — ще изчисляваме по друг начин. Но въпреки удебеляването стъпката (ъгълът на намотаването) ще бъде една и съща, трябва да бъде една и съща. Просто на тези места пергаментът ще се огъва, ще минава под следващата спирала или върху нея и значи, ъгълът почти няма да се промени, а просто върху лентата ще останат чисти, незапълнени места. Каквито забелязваме и в нашия случай.

Сега друго, по-сложно. Как да изчислим диаметъра на предмета, около който трябва да увием всичко това. Трябва да намерим поне един ред, който да съвпада.

Да потърсим такъв ред. Има такива. Ето по смисъл поне това: „кап срро“. Браво, че е изброявал, умник е, че ми дава такъв ключ! Ти не си мислил, че ми даваш неизвестното за теб пD. През ума не ти е минавало, че оттук D, диаметърът на предмета, върху който си увивал своята тайна, е равен на измереното разстояние между редовете, които съвпадат. Равен е на D по 3,14. Умните хора от твоя седемнадесети век са знаели това, но са го знаели по друг начин — как беше? — да, доколкото си спомням, в Белорусия това е било равно на 22:7. Добре де, и това е нещо, почти същото п с разлика в хилядните от знака. Но ти едва ли си познавал образовани хора. Образованите хора носят безпокойство и това е основната ви грешка през всички времена, уважаеми господа магнати. Тайната ти, дори за образованите хора от твоето време, е била съвсем повърхностна.

Ето я твоята тайна. Твоят „жезъл“ е бил с диаметър два сантиметра и два-три милиметра. Диаметърът на удебеляванията в края е достигнал до четири сантиметра, удебеляването в средата — до три (какво ли ще е било това? Май никога не ще разбера, пък и няма значение).

Всички тези удебелявания, дълбокоуважаеми, практически може да се отхвърлят. Това е то! Напразно си си блъскал главата.

… Отидох в кухнята и започнах да търся сред приборите предмет с диаметър два сантиметра.

И намерих. Дръжката на тигана беше точно с диаметър два сантиметра и два милиметра.

Добре, сега да подготвим три-четири точни копия от хартия, за да не разкъсаме пергамента, да не го изцапаме с лепило. Просто ще ги прекопираме — но не с молив, а с края на кибритена клечка — и буквите ще са ни готови. Ето на. А след това, момче, вземаме цилиндъра с изчисления диаметър, тоест дръжката, и под изчисления ъгъл увиваме върху нея хартията, като четем текста.

Дълго се мъчих с това. Залепвах и нагласявах местата, където нямаше текст, отново измервах ъгъла на увиването и продължавах по-нататък до премала.

Готово. Залепих края, изчаках лепилото да засъхне и започнах да чета по дължината на предмета, сякаш гризях камъни. Работата бавно потръгна.

Хайде сега да поставим това, което ни е ясно. Да го преведем.

Такъв приблизително бе смисълът на този някак страшен документ. Но какво значи „хамара“ и какво е „Z“ и „N“?

Хамара. Тази дума не звучи по славянски, макар да прилича на нашенското „камора“ (килер). Дали не е староеврейска? Или арабска? Или гръцка? Но от първите два езика разбирам колкото от… А третия зная слабо. Но въпреки това почнах да търся из речниците. И тъй като на глупаците им върви, намерих. Това означаваше „сводест таван“.

Обаче какво е Z и N? Какво ми напомня това? Химическа формула? Но откъде по онова време химия и формули? Алхимия — да, но какво е това, какво?… Алхимия? Алхимичен знак?

Започнах мъчително да си припомням всичко, което още не бях забравил от времето, когато изучавах процесите срещу вещици и алхимичните знаци.

Изведнъж сякаш нещо изплува чак от дълбините на паметта ми. Ами да! Z и N са знаците за замазване. Знак, поставян при замазването, затварянето на някое вещество за известно време, за година или повече.

И значи, текстът трябва да се чете приблизително така:

„… вардачът на лобното място. Вижда се, но няма да го намериш, защото е замазано под този свод“.

Смисълът не беше особено ясен — авторът пренебрегваше граматиката, че дори и падежите — но бе доста страшен. Ако ли поставех по друг начин препинателните знаци, можеше да се разбира и така:

„Лобното място се вижда, но няма да го намериш, защото е замазано под този свод.“

Но дори при такова още мъгляво, макар и вече по-разбираемо тълкуване, в този текст имаше нещо тревожно, нещо ужасно мрачно, изтънчено престъпно и отвратително. Дори с кожата си усещах това. И знаех, че вече няма да се откажа от тази загадка, какъвто и да бъде отговорът.

Осма глава

Откъснах се от книжата. Очите ми пареха като че пълни с пясък, цялото ми тяло бе отпаднало, сякаш някой ме бе пребил.

Когато вдигнах щорите, навън вече се развиделяваше. Значи, бях работил цяла нощ. Неслучайно толкова ме болеше главата. Толкова ме болеше, че не бих си спомнил дори таблицата за умножение по пет.

Мразя лекарствата, употребявал съм ги, ако не се броят сериозните ми заболявания, само пет пъти през живота си (това е също един от глупавите ми комплекси), но този път не се стърпях. Глътнах таблетка против главоболие, полежах петнайсет минути и когато болката малко се притъпи, изхвърлих двата пепелника с угарки, разтворих всички прозорци, наплисках се със студена вода, разрязах нов пакет цигари, запалих и се замислих какво да правя тайната, която ми бе попаднала в ръцете.

В този миг дочух чукане по стената: негова милост Хилински сигурно копнееше да пие чай с мен. И той с неговите комплекси. Дали пък не се прибира сега? Чудесно, ще има с кого да се посъветвам. Ех, Маряне, няма с кого да се съветвам вече. Няма, братле.

Щом нахраних кучетата, отидох при съседа.

Жилището му бе идеално подредено за такова ранно утро.

— Не сте ли легнали още?

— Хм, че защо да си лягам?

— Работа ли сте имали?

— Както обикновено. Е, приятелю, да обърнем по чашка и да наредим шаха, а?

— Коняк? Толкова рано?

— А ти какво, да не искаш от два през нощта да започна? Да речем, със спирт и бира?

— Но още от девет часа… някак… Ето, дори американците смятат, че не върви да се пие преди пет.

— Преди пет сутринта ли? — запита Хилински.

— Е, прекаляваш — възмутих се аз.

— Човече — изведнъж сериозно каза Хилински, — изобщо имаш ли представа къде си и кое време е сега?

— Днес е шестнайсети април. Господин Хилински ми предлага коняк в девет сутринта и съжалява, че не ми го е предложил в пет сутринта, че не ме е събудил. Колко време сме изгубили! Сега вече да се бяхме натряскали.

— Сега е девет вечерта на шестнайсети април.

— Дяволска работа — продумах аз. — Нима съм работил… цяло денонощие?… Затова така ме цепеше главата.

— Шахът се отменя — тихо продума Хилински, като пълнеше чашите. — Но какво се е случило? Казвай, ако имаш желание, как така не си забелязал, че е минал денят?

Разказах му.

— Ех, че си фантазьор — неуверено продума той.

— Защо пък фантазьор?

— Някак… хм… прекалено криминално звучи. И противоречиво… Макар че е интересно… Хем си го намерил, хем си го разшифровал, всичко е изскочило като от вълшебна кутийка… Каква бе тази твоя глава, че си свършил всичко само за едно денонощие! Сбъркал си специалността си.

— Увлякох се.

— Браво на теб, дявол да те вземе! Що не станеш шифровчик в щаба! Че там понякога цели месеци се блъскат с шифровките. Какво мислиш да правиш сега?

— Ще търся мястото.

— Къде ще го търсиш? Няма да разкопаеш цялата страна я.

— Ще ида в Олшани. Книгата е намерена там. Принадлежала на Олшански, за което може да се съди по инициалите и по съвпадението между историческите събития и шифъра…

— Добре, работи, работи.

Чувствувах се малко засегнат от безразличието му.

— А на вас не ви ли е интересно?

— Какво да ти кажа, момче… Не е по моята специалност. Нито на Шчука.

— Как така? Ами ако наистина Пташински не се е удавил, а е убит, ако някой се е страхувал, че той пречи на откриването на нещо си там?

— Сигурен ли си, че е бил убит?

— Да — след пауза казах аз.

— Но нали и експертизата, и следствието, и всичко отхвърля тази версия.

— Сигурен съм — заявих аз. — Въпреки експертизата, въпреки следствието, въпреки всичко. Има нещо злокобно във всичко това. Предчувствувам го. Подсъзнателно.

— Предчувствията са ваша лична работа — каза Хилински. — Вие сте частно лице и можете да си позволите подобен разкош. А когато „подсъзнателно предчувствува“ правосъдието, властта… тогава…

Той нервно гаврътна коняка.

— Тогава — имало е такива случаи — започва лов на вещици, маккартизъм, татко Дювалие и какво ли не. След това дълго, десетилетия трябва да плащаме, да си уреждаме сметките. Плащат дори невинните. Много скъпо удоволствие, вярвай. Тежко, мъчително. Затова, трябва да се избягва.

Хилински си допи чашата.

— Слушай, момче, не ми се сърди, но съм прав. Потресен си от смъртта на приятеля си, не вярваш, че е възможно току-така да се спомине. Търсиш възмездие, за да ти олекне. Да, някой е ровил в жилището му. Някой е приспал кучетата. Но това са могли да бъдат обикновени крадци, които са проследили заминаването на твоя приятел и са се възползували от това.

— Те са търсили книгата.

— Възможно е. Но дори да е така, това няма отношение към смъртта на Пташински. Това е случайност, съвпадение. Повярвай, експертизата бе твърде прецизна. Затова Шчука ще продължи следствието по разбиването на жилището, но твоето днешно откритие няма нищо общо с това.

Той запали цигара.

— Как да ти обясня? Ето, има слухове, че в Кладно някъде са заровили архивите на айнзацщаба. Знаеш ли какво значи това?

— Зная. Това е учреждението на Розенберг. Ограбване на ценности.

— Точно така. Заровил ги е някой си Франц Керн и други. Това, виж, е работа за хората, които добре познавам. А събития от почти преди четиристотин години — това не е работа за нас. Остава да поискаш разследва по убийството на Наполеон.

— Защо не. Нали са изследвали косата му за съдържание на стрихнин. В съвременна изследователска лаборатория. Оказало се, че е бил отровен.

— Е, и аз бих ти направил подобна услуга. Каква искаш?

— Да се изследва съставът на мастилото. Да се прегледа книгата с инфрачервени лъчи. И други работи. Да се извърши пълен оглед.

— Може, разбира се. Като на приятел. Защо да не ти помогна? Изобщо това е интересно. Но другото — ти си го открил, ти си го разследвай. Нали си спомняш как възстанови и разплете делото на Достоевска-Карлович? Разказа ми го просто като нещо интересно. И това е същото. Е, разбира се, ако искаш, ще обмисляме проблемите заедно. Освен това Шчука може да ти даде правен съвет, и толкова. Ти си осведомен повече за правото през онези времена, а то ужасно се е променило. Разплитай си тайната сам. Сам. Не търси помощ. Дай боже, Шчука да реши своите проблеми и тайни.

— А какво става с онези вдлъбнатини? Е, 9с, 20в… Нима дори изчислителна машина не би ги разчела?

— Че как да ги разчете? Ето един прост пример: „Вова, хей, глупако“. 1х, 1е и т.н. Машината опитала разни варианти и се спряла на този: „Вова пак е глух, ой“. Откъде ще мога да пресметна всички варианти. Общо взето, човекът по-успешно може да избере варианта, но по-бавно.

— Слаба утеха — каза Хилински.

— Машината ще даде всички варианти, които съдържат поне някакъв смисъл, но не може да направи избор. Нейната логика е формална. Затова човек предварително се отказва от подобни задачи.

— Ясно — обади се Хилински. — Значи, съзнателно признаваме умствената си безпомощност. Невъзможността да решим задачата.

— Глупости — казах аз. — Предварителното отказване не означава, че човешката логика е безсилна. Човек може да стигне до правилен извод въз основа на съвсем непълна информация. И може предварително да предвиди, че никаква информация не ще му помогне да стигне до резултата. Този предварителен отказ от поставената задача не говори за безсилие, а за всемогъществото на човешката логика.

— Добре, дръжте се за всемогъществото. Да си призная, малко ви завиждам.

— А сега аз отивам да спя.

Навън тъмнееше отвратителна априлска киша.

… Отворих вратата и веднага усетих, че в апартамента има някой. Събух си обувките и влязох в кабинета. Наистина оттам проникваше сладникава миризма на цигара.

На дивана, подвила хубавите си крака, седеше някаква жена.

— Зоя?

— Е, не ме ли очакваше?

— Отдавна ли си тук?

— Нали виждаш, току-що влизам. Краката ми вкочанясаха.

Донесох халата си от килера и го метнах върху краката й.

— Благодаря. Толкова обикалях из тая киша, толкова!

Тя изглеждаше странно, сякаш бе капнала в очите си беладона. Зениците й бяха огромни, неподвижни. Устните й побелели. В началото дори се изплаших.

— Какво ти е?

— Нищо. Сигурно искаш да попиташ защо съм тук? Нали виждаш, допълзях като пребито куче. Само исках да ти върна ключа. Ето го, на масата е.

— Съвсем съм забравил за него — искрено казах аз. — Ще хапнеш ли нещо? Ще пийнеш ли?

— Нищо не ми трябва.

Тя млъкна.

— Слушай — казах аз, — колко пъти съм ти повтарял, хайде да приключваме. Оставаш при мен — и толкова. Само че искрено ще му разкажем всичко.

— О, не — беззвучно възрази тя. — Нямаме право. Нямам право. Тази лъжа. Нямам вече право на нищо. На нищо.

— Престани да се измъчваш — обадих се аз. — Хайде, случило се така, какво да сторим. Отведнъж ще решим всичко.

— Не си прав — каза тя. — Дойдох, за да се разделим завинаги. Вече няма да ме видиш. Само да те погледам и… Нищо, бързо ще забравиш случилото се. И не ме кори.

— Хайде да пийнем малко „немеш кадар“.

— Хайде — усмихна ми се тя с влажни очи. — Само че да останем тук. Не искам никъде да ходим.

Разчистих следите от нощния си труд върху масата и извадих, каквото ми се намираше.

— Какво ще правиш през следващите дни?

— Засега нищо нямам пред вид. След три дена заминавам.

— Къде?

— Имам работа в Олшани. Село край Кладно.

— Задълго ли?

— За три седмици, може би за месец.

— Приятно прекарване, значи. Може да се срещнем. Случайно. Кой знае какво може да се случи.

— Слушай, Зоя. Още веднъж ти казвам…

— Не говоря глупости. Не повтаряй едно и също. Нали знаеш, женска слабост. Но на мен не ми минават. Решила съм вече.

— Няма. Макар че ми е тежко. Може пък да те убеди.

— Ще видим. Ще видим…

Странни, странни очи.

— А какво прави през тези дни?

— Решавах една старинна главоблъсканица.

— Реши ли я?

— Май не. Не докрай.

— Е, боже помози. Желая ти сполука. Пази се, вземи си вълнени чорапи. Няколко чифта. На село е студено. Два бележника. Цигари. Нес кафе. И поне две писалки. Вземи и ленти за фотоапарата. Нож. Самобръсначката.

Нещо неестествено и несигурно имаше в нейните грижи. Вероятно по същия начин една жена изпраща на път мъжа си, когато му е изневерила или е сигурна, че непременно ще му изневери, защото безмилостната съдба неминуемо ще я принуди да стори това.

— Всичко ще взема.

— Не бива да оставаш ерген. Чуваш ли, моля те. Лошо свършват такива хора.

— Вярно — неуместно се пошегувах аз. — Женените живеят кучешки живот, но умират човешки, а самотниците умират като кучета, но живеят човешки.

— При сегашните роднински отношения и смъртта на женените невинаги е човешка — подхвана тя.

— Какво ти е все пак?

— Плача — каза тя. — И за теб. И за всички. — Тя внезапно напипа ключа на лампата и я угаси.

— Ела при мен — гласът й беше прегракнал и отчаян. — Последният ни… час… Прости ми.

В тона й имаше нещо такова, че не биваше, не можех да кажа „не“.

След един час я изпращах. Колко я убеждавах да остане, колко я придумвах, колко й казвах, че утре ще отида да говоря с мъжа й — тя, пребледняла, само отрицателно клатеше глава.

— Не ме изпращай. Ето, не исках да я има тази вечер, да възникват нови спомени. Отивам си. Ужасно, ужасно съм уморена. Прости ми… Не ме помни с лошо, моля те. Хайде, сбогом.

Откъсна се от мен и изскочи вън под дъжда, който бясно заливаше огромния град…

… Хилински все още се занимаваше с ключалката си и аз се спрях до него да запаля цигара.

— Измъчена беше — внезапно се обади той. — Жестоко измъчена.

— Чудно ли ви е? — сухо отвърнах аз.

— Малко — каза той. — Не ми е работа, Антоне, но мисля, че познавам хората. И… тя май не е от чувствителните хора. Сла-або се ориентира кое какво е. Дори когато за пръв път дава целувка. Но все пак това е по-достойно от някоя лицемерка, дето прогонва петела от кокошките „да не ги закача“… Но е тъжна. Сигурно се е случило нещо сериозно.

— Тя е бившата ми приятелка — измърморих аз.

— Одобрявам.

— Че е бивша ли?

— Не, че ви е приятелка.

— Хората биха нарекли моите отношения с нея достойни за укор — горчиво продумах аз.

Не взех да му обяснявам, но той очевидно разбра.

— Ти прощаваш ли си ги? Можеш ли да си ги простиш? Защо тогава кориш хората? И кой има право да те кори?

Разговорът ставаше страшно неприятен. И двамата се чувствувахме неудобно. Той, защото излизаше, че се е набъркал в нещо, което не го засяга. Аз, защото дирейки човешки глас и капка съчувствие, прекалено се разприказвах. В този миг божи дар бе появата на друг човек, при това с такъв предмет в ръцете, че всеки би се ококорил.

По стълбището се изкачваше Ксаверий Инезиля Калаур Лигановски с медното лице. Безмилостните му очи надничаха над кръгъл щит, той бе въоръжен с копие с огромен бронзов накрайник.

— Готово — тихо продумах аз. — Надмина си пациентите. Е, поне не се мисли за Наполеон. Оригинална мания.

— И той видя на стената зловещото черно привидение на дядо Мраз — рече Лигановски, малко засрамено усмихнат, и добави: — Ето, нося ги на художника. Масайско копие и щит. Аксесоари за рисунка. Ще ги нарисува и сетне обеща да ми ги реставрира.

— А аз мислех, че най-сетне се е появила нова мания, че навлизате в ролята на Чомбе — обадих се аз.

— Каква говорите! Още не съм закъсал дотам. Не съм толкова откачил още.

— Откъде са ви тези неща? — запита Хилински.

— Елате ми някога на гости.

— Още съм не закъсал дотам — иронично повтори думите ми Хилински.

— И аз така мисля, щом още сте тук, а не в моето заведение. Елате просто да видите какво имам — каза психиатърът.

— Интересно — намесих се аз. — Това е направено за музей.

— У нас има… почти музей. Всичко това един ден ще отиде в музея.

Бронзът на накрайника бе покрит с такива орнаменти, че им се възхитих.

— Наистина откъде имате това чудо?

— Аз, драги мой, съм завършил медицина в Прага.

Той запали цигара с нас.

— Чехите тогава даваха стипендии… на потиснатите народи. На украинците, на лужишките сърби, на нас. Но там не се намираше работа… Затова се пръснахме по света. Къде ли не съм работил! В Индия по време на холерна епидемия, в Нигерия се занимавах със сънната болест и дявол знае още къде. Налагаше се да върша всичко. Къде да се дявам? Когато човек умира, знае сама думата „доктор“ и хич не го интересува, че си физиолог или психиатър. Пък освен това при много болести възникват интересни отклонения в психиката. Ние ги познаваме твърде слабо, малко сме се занимавали с тях.

— Та колко години сте се занимавали с екзотика? — запитах аз.

— Доста. Десетина години. Върнах се през трийсет и осма.

Той си угаси цигарата.

— Елате и вие някой път. Не като пациент, а да погледате. Не ви трябва да ми ставате пациент.

— Най-уместните думи, които съм чувал някога — каза Хилински.

Ние се посмяхме и се прибрахме по домовете си.

… През следващите дни настроението ми беше отвратително. Уреждах проблемите си с пътуването, но дори те не можеха да ме разсеят.

Извадих разрешение за изследване на замъка в Олшани, взех писмо от института кой съм и че районният комитет моли всички ведомства и граждани да ми съдействуват при проучването на старите костьоли, църкви и постройки.

Стягах полека-лека багажа си. И все не можех и не можех да забравя онази последна вечер…

Трябваше да откарам кучетата при баща си и да купя нещата, които рядко се намират на село. Предварително се бях уговорил с една продавачка, която ме снабдяваше „по втория начин“ за кафето, уговорих се с Пахолчик за десет кашончета „БТ“ и камъчета за запалката, купих по съвета на Зоя няколко бележника, вълнени чорапи и това-онова за аптечката.

Вече всичко бе готово, дори шишенцето с мастило в найлоново пликче и книгата от 1903 година „Олшани“ (Княжеството, кметството и районът на Олшани в историческото им битие). Купих още петнайсет черно-бели и три цветни ленти за фотоапарат, взех от един познат фотограф десет широки „орвоколор“, а от познат продавач — десет тесни „орвоколор“. Намерих хубав чай, стегнах своя „Харков“. Наточих си ножа, купих лейкопласт, за да залепвам кутиите с касетите и…

Общо взето, имах доста работа, но най-напред трябваше да отида в жилището на Марян (отложиха предаването на нещата му в музея до завръщането ми от Олшани). Не ми се отиваше там без свидетели, пък освен това ми бе твърде тежко да ходя самичък. Затова са отбих у Хилински и „Абел от Бобкин стрийт“ се съгласи да ми прави компания.

По улиците момичетата още често се обръщаха след него: той бе висок, но не дангалак като мен, бе строен, плещест, но почти без бедра и аз съжалявах, че такъв великолепен човешки екземпляр си живее сам, до дън душа го съжалявах и го разбирах. Но той не заслужаваше съжаление. По-скоро учудване и уважение.

Сърцето ми отново се сви болезнено пред вратите, когато си помислих, че не ще чуя кучешки лай и не ще ми отвори моят приятел. В жилището ме лъхна застоял въздух. Отворих прозорчето, взех си няколко от неговите любими книги и един малък модел на кораб, свалих от стената една хубава гравюра, но не от определените за музея, и я подадох на Адам:

— Това е всичко.

И тогава забелязах на масичката до фотьойла някаква книга. Знаех — тук оставяше книгите, които четеше, и реших да видя какво бе чел напоследък.

Това бе „Книга за джунглите“. Взех я и от нея изпадна някакво листче. Сигурно си е отбелязвал страниците с него, пък и нали огледът беше доста повърхностен.

„Маряне! Стягай се, вземи за маскировка въдиците и веднага ела на Роман. Ако се забавя — полови риба час-два. Крайно необходимо е.“

Подадох бележката на Хилински.

— Какво е това?

— Нищо. Моят почерк. И хартията е от моята.

— Какво излиза тогава?

— Излиза, че аз съм го убил.

Сякаш целият се вцепених. Адам ме изгледа внимателно.

— Виж какво, момче. Дай ми тази драсканица, ще я отнеса на Шчука… Стига и това, че остави отпечатъци от пръстите си по нея.

Той хвана хартийката с чист лист.

— И онази книга предай утре на Шчука. Наистина тук нещо не е в ред. Направи си копие от твоята лента.

— Направих вече.

— И скрий лентата. Това е. Вземи и гравюрата и право в къщи. А аз — ще отскоча до Шчука. Заминавай, че я виж, не приличаш на себе си.

… Кой знае защо, стълбищното осветление не работеше. Бях вече на два етажа от апартамента си, когато дочух някакъв странен звук. Нещо ме накара да се спра и да застана нащрек. Скърцането се повтори. Бях вече на един етаж от къщи, когато отново дочух тихо, остро изскърцване и забелязах някакъв неясен силует в тъмнината. Някой искаше да отключи вратата ми. Тогава тръгнах на пръсти. Скърцането продължаваше. Бях вече съвсем близо, когато онзи май дочу нещо. Рязко измъкна ключа, профуча покрай мен, блъсна ме с рамо — аз изпуснах книгите — и се втурна надолу по стълбите. Няколко мига стоях слисан, после хукнах след него, което никак не бе лесно в тъмнината.

Още отгоре забелязах, че външната врата бе затворена. И се насочих към вратата за двора. Вън на пейката седяха портиерът Кухарчик и младши лейтенантът Ростик Грибок и пушеха въпреки хладното време.

— Никой ли не е излизал оттук?

— Никой, Антон Глебавич — отвърна Грибок.

— Другарю Космич — подхвана портиерът. — Какво мислите например за…

Махнах с ръка и хукнах към вратата за мазите. Тя беше открехната, пламъчето на запалката ми се залюля. Да, тя винаги беше открехната: там никой нищо не държеше. По нея се развяваше още ланшна паяжина. А на прага имаше прахоляк. „Тюх! Изпари ли се тоя тип!“

Като си светех със запалката, забелязах, че бушоните са леко отвъртени и ги завих. Сетне излязох на двора и запитах пушачите:

— Отдавна ли сте тук?

— От няколко минути — отвърна Кухарчик.

Хрумна ми мисълта, че може да се е скрил в апартамента на момичетата и макар да си помислих, че от виковете им щеше да потрепери блокът, позвъних и влязох.

Обикновена стая, обзаведена по студентски, по момински, само че с два-три афиша, на които тези хубавици бяха отбелязани с най-ситния шрифт.

На столовете (леглата бяха снежнобели) седяха три хубавички момичета, а до тях… стоеше… нашият младеж, този път без кофата за боклук. Доста пийнал и дори се олюляваше. А девойките се кискаха, като че нищо му няма.

— Момичета, слънца на моя живот! От колко време ви досажда тоя тук?

— От половин час — изкиска се хубава брюнетка с хитра усмивка. — Скъсахме се от смях.

— Дайте му пътя — махнах аз с ръка.

И поех към своя етаж; чак пред вратата сякаш нещо ме осени. Хукнах обратно.

В този миг трясна входната врата. Втурнах се натам, отворих я, но вън се връщаха хора от кино и къде можех да забележа нещо.

Погледнах вратата към мазетата: паяжината я нямаше.

Дръвник с дедуктивно мислене! Паяжината му изтрябвала! Нали под нея човек може да се промъкне, без да стъпи върху прахта на прага. Как не помислих, че е преценил пътя си за отстъпление! „Идиот! Изкуфял дъртак! Ясно е само, че ако бях се натикал в мазите, щяха да ме халосат по тиквата. Много хубаво. Такава тиква е само за халосване.“

Но с това вечерта не приключи. Едва светнах в къщи и се тръшнах на дивана, телефонът зазвъня. Винаги когато новината ще бъде неприятна, в мен се поражда лошо предчувствие. Не исках да вдигна слушалката, но телефонът чак заподскача. Нямаше накъде, вдигнах слушалката и дочух отдалеко отчаяния вик на Костик Красовски:

— Антоне! Антоне-е!

— Аз съм. Какво има?

— Антоне! Боже, боже!

— Какво става с теб?

— Зо… Зо… Зо…

Тогава разбрах: бе се случило не само нещо лошо. Бе се случило нещо непоправимо.

— Костя, успокой се.

— М… м…

— Хайде, какво? Какво?

— Зоя… умря.

— Как? — глупаво запитах аз, като все още нищо не разбирах.

— Цианкалий. Има бележка: „Предадох своя ис-тин-ски — той натърти на тази дума — мъж. Не обвинявайте никого, освен мен.“

— Идвам! Идвам!

— Не… не… Аз отивам… там — риданията му бяха такива, каквито рядко бях чувал.

И той прекъсна разговора. Тогава сякаш светът се стовари върху мен. Най-важното — не разбирах защо! Какво се бе случило при двете й последни посещения? Нищо. Беше си все същото, дори ръкописите върху писалището, всичко си бе на постоянно място: чистата хартия — отдясно, изписаната — отляво, пепелникът — тук, цигарите — там. Светът рухна, но само за мен. Вън бе все същата навъсена априлска нощ и отново май дъждът плющеше по стъклата. Вярно, разделяхме се. Но нали бяхме решили това отдавна — откъде се взеха тези нейни отчаяни сълзи?

„Тя се бе подготвяла, ясно, сега го разбрах. Защо? Нали съжаляваше за мен само като за изгубена играчка. Аз се отнасях по-сериозно към това, но нали също… Защо толкова ме боли сърцето? Задето съм излъгал Красовски? Не знаех, че е неин мъж, а тя не отдаваше никакво значение на това. Какво се бе променило тъй внезапно?“

Седях и тъпо гледах мрака навън. Сетне станах, извадих един том от енциклопедията. „Цианкалий. Силно отровен. Признаци на отравяне с цианкалий: прижълтяване на челото, синкави слепоочия и шия, слепени устни, кожата леденостудена и суха.“

Не, не можех да си представя Зоя с жълтеникаво чело и леденостудена кожа.

„О, боже немилостиви! Какво се бе случило все пак?“

Всичко между нас бе свършено. Всичко изобщо бе свършено. Защо изпитвам такова остро чувство за вина? Нали я придумвах, почти я молех. И ето такъв край.

Главата ми се цепеше… Лентата… Стъпките под прозореца… Смъртта на Марян… Още една смърт…

Небето отново угасна.

И тогава… се случи лошото с мен.

Вън плющеше дъжд. Личаха мокрите петна на уличните лампи. Точеше се невидим сладникав тютюнев дим. Внезапно пред очите ми лумнаха дребни разноцветни точки като по картините на пуантилистите, последва взрив, покриха ме черни криле.

… На сутринта позвъних на Хилински и му разказах всичко.

— Не излизай никъде — обезпокои се той. — Не мисли за нищо. Нито за експертизата, нито за каквото и да било. И изобщо си събирай партакешите и заминавай за Олшани. Ако потрябваш, не се безпокой, ще те намерим.

Девета глава

Обичам Кладно повече от другите градове. Обичам го за уюта на заплетените му като паяжина улички, облени от утринното слънце, за широкото течение на реката с лъкатушни като змии водорасли, за недокоснатите стени и за оранжевите люспи на керемидите по покривите на костьолите, за всичко, което войната не бе съсипала.

За дивите лози, накатерени по кремавите зидове, заради зеленината. И макар че още нямаше зеленина, а над града просто горещо и синьо светеше небето в края на април — аз все пак малко се посъвзех от вцепенението си. Във всеки случай не действувах по инерция.

Автобус за Олшани имаше чак привечер, но не се отбих дори в чудесния местен музей: не ми се гледаха вещи, копнеех за хора. Исках малко да се съвзема, сгряван от топлината им. Първото ми приключение обаче не беше от този характер. Отбих се в една гостилничка, една от онези, които сутрин са закусвални, а следобед стават ресторанти. Но още начаса налетях на нещо, което не обичам, пред мен малкият оркестър репетираше своята прекалено гръмка музика. Поръчах си бифтек, още това-онова и бутилка бира.

„Ресторантът“ беше съвременен, без копия от картини на Хруцки (горският художник!), но пък със стенописи, по които плаваха разни „царкини-лебеди“ и „ладии“ (мътните да ги вземат!). Обстановката никак не хармонираше с тях: шкафчетата за съдове, масите, столовете и тежкият стар шубер. Още отсега тук миришеше на вино и бе много задимено.

Сервитьорката с бяло боне донесе поръчката и се подпря на прозоречния перваз близо до мен.

Бифтекът бе гумен със стоманена конструкция. Но както казваше някога комисарят на нашия отряд, „изчерпи всички сили при изпълнението на задачата, мобилизирай се — и я изпълни“.

Аз се мобилизирах.

През това време оркестърът очевидно по поръчка гръмна аранжирани в съвременен суперджазов дух белоруски песни. Това вече бе прекалено. Двамина сополанковци на съседната маса припяваха на оркестъра и ридаеха върху гърдите си един на друг.

Сервитьорката закри устата си с розова ръчица, очевидно прикриваше прозявка.

— Какво, при вас винаги ли е така отвратително? — запитах аз.

— Почти винаги — тъжно ми отвърна тя. — Освен късно през нощта и през почивните дни. Нещо престанаха да ходят из големите ресторанти.

— Хм — казах аз. — Наистина престанаха. Понякога управителят си рекламира заведението, търчи из учрежденията и организира колективни посещения: „Моля, напийте се в нашия ресторант.“ Никой не ще.

— Тогава хокат управителя — каза тя, — и то здравата.

За пръв път през последните дни се засмях.

… Автобусът заминаваше около седем. Оставаше ми почти час. Колата бе пълна с хора, каквито тъй рядко се срещат в Минск. Лицата им имаха червеникавокафяв загар; ето забрадки, глава на патица, щръкнала от кошницата. Седнах на последната седалка: там друса, но е по-високо и всичко се вижда, и полетях срещу меките, порозовели от ниското слънце хълми, сред горите, грейнали от добра светлооранжева светлина, слушах музиката на родния език, пиех я и не можех да й се наситя.

Боже, из целия свят — от Аляска до Австралия — такива разговори с такива ругатни могат да се чуят само из белоруските автобуси и по нашенските пазари, особено на Могильовския, Рагачовския и донейде на Слуцкия. Случваше се някога и на Камаровка в Минск, но сега там се срамуват от цивилизацията и от милиционерите. Наистина разправя се нещо подобно за одеския „Привоз“, но съм ходил там и ще ви кажа не е същото, не е.

С какво украсяваха те говора си, няма да ви кажа от уважение към вас. Но автобусът бръмчеше от говор и никой никому не се сърдеше.

— У тях винаги е като в кръчма.

— Е, пак по-добре, отколкото кръчмата да му стане като родна къща.

Младежи с градски куфарчета. Смъкнали са стъклото и викат на някакъв дядо, който се задава от гъста селска градина, закривана от короните на дърветата:

— Ей, чичка, седи си в къщи, не излизай навън, че ще те прегази някой тролей.

— Или метрото.

— Хи-хи-хи — и вдигат прозореца.

— Е, ти вече прекали. Увлече се. Фантазията ти е нереална и поради това глупава. Откъде метро в този джендем?

Кикотят се. Отиват си в къщи за празника. А аз пътувам към здрача. Разнежен съм, дори сълзи напират на очите ми.

— А ти, момче, ходил ли си някога в Навинки?

— Не съм.

— Ще идеш.

— С теб може.

Намесва се някакъв интелигент:

— Защото го халосаха с бакърена тенджера по главата. Оттогава понякога прещраква… дрънка за медните рудници на Балхаш.

— А този май е служил някога у Булак-Балахович. Разчесвал опашките на конете. Затова и досега се плаши от звънеца на вратата.

Тъмнината тичаше насреща ни, подскачаше и се смъкваше надолу ивицата светлина, автобусът задрямваше, а аз си седях и кротко се усмихвах на нещо си.

… В Олшани стигнах след десет вечерта. Виждаха се само светещите прозорци, неясните метли на още голите дървета, петното светлина пред клуба и тълпата пред него, предимно от младежи.

— Къде мога да пренощувам? Някак да е по-близо до замъка?

— Ох, чичко! — плесна с ръце някакво момиче. — Че то трябва да идете в Олшанка. Това е предградие (точно така каза „предградие“ и аз едва не прихнах). По-малко от километър има. Ей натам, все напра-аво, напра-аво.

Изругах. Грешка. И то не първата. Грешки дори в историческите трудове. Дявол ги взел! Не познават родната страна. Както прославената Маломожейковска черква, която е в същност в село Мурованое. Не се знае кой пръв я бе нарекъл Маломожейковска, а стотици диванета повтаряха подир него, без дори да отидат да я видят на място. Уж изкуствоведи, художници, историци, архитекти. Все големи капацитети!

Наканих се да тръгвам, когато някой ми рече:

— Почакайте. Ето, завеждащият клуба отива натам. Вячорка.

Приближаваше се дребен на ръст човечец.

— Зеляпушчанак… Микола Чесевич.

— Антон Глебавич Космич.

— Към махалата ли сте? Ще вървим заедно.

— Вячорка, до утре — подвикна някой подир нас.

— Защо ви викат така? — запитах аз, когато навлязохме в мрака.

— Ех! Прякорът ми е такъв. Уважават ме, но не могат да отвикнат. Макар че за какво ли да ме уважават! Шест класа съм завършил само. Но в клуба стават не само танци и въртим филми, а каним лектори и даваме по две представления в месец. Разбира се, със суфльор.

Много се радвах, че имам спътник. Из тая тъмница дори рис би си изпотрошил и четирите лапи, аз до заранта щях да се въртя, въртя и да се върна в Кладно, но сега спокойно вървях до човечеца, който уверено стъпваше до мен. И никак не беше лошо, защото миришеше на пролет и още не изпръхналата пръст пружинираше под краката.

— Че защо не учите по-нататък?

— Е-е, къде ти. Въртя къщата, клуба. Пък и на моето място никой не ще да дойде, ако ще да го вържеш.

— Че защо?

— Затънтено е. Пък и някаква нечиста сила се въди наоколо. И аз бих се махнал оттук, но къде да ида. Тъй си е, ама нищо.

— Каква нечиста сила?

— Ще видите… Ама не мислете, че е чак толкова лошо у нас. Имаме си замък, костьол, извинете — и със седалище на ксьондз, воденица, складове, филиал на клуба. Щом почне работата на полето, ще надойдат повече хора — и го отварям три дена в седмицата. Тогава направо се разкъсвам. Не, мястото ни е хубаво, но все си е предградие…

Казах, че ще изследвам замъка.

— Замъкът ни е чудо. Само че е запуснат. Почнаха от две седмици да го проучват. Дойдоха археолози. Едно момиче ги ръководи. Гиздава мома, само дето е слабичка. Нищо, нали се казва, момата пълни улицата с ергени, а жената — печката с ястия.

— Къде може да отседне човек при вас?

— В началото, ако щете, дори при мен. За ден-два.

— Че защо?

— Сетне сам няма да останете. Защото съм… Вячорка19. Какво да ви кажа, обичам компаниите. Не, да речеш, побоища и кавги — на такъв човек бърже му давам пътя. Обичам компаниите и общуването с хора.

Да, все пак е хубаво „да общуваш с хора“. Вървях и се подсмивах на себе си. Добре ми стана и сетне, когато разбрах, че светлините на Олшанка не се виждаха просто защото паркът бе толкова гъст, че дори без листата ги закриваше, че светлинките са много, че се чуваше разногласият лай на кучетата и че къщата на Вячорка е тъй уютна вътре, белосана, с везани пешкири, със зидана печка; и друга газова за готвене, с три стаи и малка стаичка с отделен вход, където ме заведоха стопанинът и жена му, засмяната Мария Сямьонавна, едра, напета жена.

Десета глава

На заранта, когато излязох навън след закуската, чак ахнах — толкова хубаво бе наоколо. Малкото селце с шейсет-седемдесет къщи, „предградието“, се бе пръснало нашироко по склоновете на заоблените меки хълмове и тънеше в градини, из които вече дремливо зеленееха храстите цариградско грозде. Тясна речица разделяше на две веригите от хълмове и селцето. Тя лъкатушеше, бързо се губеше от очите вляво и вдясно, затова човек не можеше да разбере отведнъж къде се дочува плисък на вода върху воденично колело. Вдясно, далеч оттук, май бяха складовете за зърнени храни.

Зеленееха се от мъх покривите, по клоните на дърветата личеше лек зелен оттенък, петлите лениво, гърлено кукуригаха, пръстта из градините, черна, лъскава, вдигаше пара под наскоро варосаните дънери на ябълките. Встрани се подаваха двете кули на костьола.

Над всичко това цареше синьо синьото дълбоко небе, което сякаш изпълваше и гърдите.

Най-напред тръгнах към костьола, защото пръв ми попадна пред очите. Пък и кой друг познава историята на това или онова място по-добре от учителя по история и от свещеника!

Костьолът бе огромен, с две много високи кули. Бе построен в стила на онова патетично и същевременно просто белоруско бароко, каквото то бе в началото на XVII век. А може би в края на XI век. На едната от кулите имаше „дзигар“ — календар часовник, който за мое учудване вървеше.

Въпреки делника вратата на костьола бе отворена. Встрани, под клонестите стари дървета, бе оставен мотоциклет.

На вратата се появи среден на ръст мъж с цивилно облекло, късо подстриган. Кестенявите му коси бяха вече доста прошарени. Усмивката му бе детински хитра, лицето някак лисиче, но приятно. Сигурно такова лице е имал Ойленшпигел. Държаха ме нащрек само очите: ту се смееха, ту в тях се мяркаше нещо пронизващо внимателно, сякаш пронизват човека до дъно. Ту ставаха искристо сиви, ту сиво ледени.

— Тук ли е господин ксьондзът?

И тогава зазвуча най-чист — в театър „Янка Купала“ биха му завидели — белоруски език:

— Да. С какво мога да бъда полезен на другаряя…

— Антон Космич.

— Леанард Жихович. Какво ви води в този красив, но забравен край на родината?

С две думи, без да му разкривам целта си, му обясних, че съм дошъл да изследвам замъка и си показах документите.

— Хм. Добре че поне имате документи — за мое учудване той ги взе и внимателно ги огледа. — Че напоследък нещо мнозина се заинтересуваха от този злощастен замък… който може би скоро напълно ще изчезне.

— Защо?

— Ще го досъсипят хората, щом времето не успя да го премахне.

— Какво става?

— Канят се да пробиват зида. Щели да правят двор за добитъка.

— Хм. Дори да стане двор за добитъка — Жихович неодобрително ме погледна, но видя, че се усмихвам, — няма ли си врата?

— Има, но тясна. А в случай на пожар правилата на противопожарната охрана предвиждали два изхода. Искате ли да разгледате костьола?

— Затова съм дошъл.

Влязохме. Ксьондзът прегъна колене. Аз, разбира се, не.

Нашите предци не са коленичили. Просто влизали, размишлявали, колкото им било необходимо, и отново се връщали сред живота.

Огромната пещера на костьола бе това, което се нарича „мрак, напоен със светлина“. В ъглите бе полумрак. Под сводовете, по олтара и колоните — радостна, възвишена светлина. По стенописите, по резбата, по многобройните скулптурни фигури.

Тук нямам възможност да опиша цялото богатство на старинните икони. Някои бяха от XIV век. Не мога да опиша и стенописите, които излъчваха тъмни и светли багри, жълто и наситеносиньо. Невъзможно е да се опише и чудесната, стара диспропорция на фигурите пред олтара. Не мога.

Когато влязохме при органа, блеснал матово в черно и златисто, в леко ръждиво и угаснало зелено, ксьондзът внезапно ми рече:

— Това не е нищо! Ако погледнете отгоре — свят ще ви се завие от красотата.

Широк корниз обхващаше целия храм, на височина осемнадесет метра, леко бе наклонен надолу и бе широк към седемдесет сантиметра.

— Елате — Леанард Жихович леко прекрачи през парапета на балкона и тръгна като по път по този кошмар.

— Не трепери! — казах си аз. Погледнах надолу, съзрях фигурки на хора колкото кутре. Ксьондзът вървеше пред мен и ми даваше разумни, поучителни и ясни обяснения. Сякаш изобщо не помисляше, че по този мост към пъкъла може да се върви по друг начин, освен като по път:

— Вижте влъхвите! Какъв колорит!… А Богородица е направо чудо! Каква хубост. Свят да ти се завие!

Наистина ми се виеше свят от „т-такава хубост“! Само се мъчех да не се хващам трескаво за стената, пък и нямаше как, защото тя плавно преминаваше в полукръглия свод.

Когато най-сетне отново застанах на балкона и погледнах дребните хора долу като в обърнат бинокъл, усетих, че след още минута щях целият да плувна в пот.

— Е, как ви се струва? — победоносно запита Жихович.

— Прекрасно! — казах аз. — Честичко ли се „забавлявате“ така?

— Какво толкова? — невинно запита той. — Понякога влезе гълъб, блъска се — не бива да се претрепе божието създание. Отивам да отворя прозореца.

— Не бива да се претрепе божието създание, вярно е — казах аз, като погледнах надолу.

Когато слязохме долу, сякаш нещо още ме люлееше.

— Какво друго ви интересува? — запита ксьондзът.

— Витаут Фьодарович Олшански.

— Онзи ли?

— Онзи. Какъв човек е бил?

— Стълб на вярата. Много нещо е сторил за нея. Например е построил този костьол.

— С една дума…

— С една дума, почти свят човек.

— А каква е тази легенда за жена му?

— А, чували ли сте я. Заговорът на Валюжинич и бягството?

— Легендата е широко известна.

— Какво да ви кажа, неблагодарна жена. Както повечето жени. Неслучайно епископ Иероним от Кладно я укорил. Избягали и отнесли съкровището. Съдията Станкевич (нали знаете, че някога съдиите били и следователи), средновековният белоруски Холмс, човек хуманен като за онези времена, използувал само на два пъти през живота си мъчения, се заел с това дело и тогава самият Олшански се покаял, че бил обзет от гняв.

— Но се говорело…

— И той, и други хора се клели пред евангелието, че бегълците са живи… Жалко, че изчезна този род. Последният от тях не се държа никак добре. Вдовец, децата му измряха — трябваше да мисли за бога. А той…

— Какво той…

— Забърка се с германците — кратко отвърна ксьондзът.

— Как?

— С онези от гестапо. Негови приятели бяха комендантът на Олшани, граф Адалберт фон Вартенбург и Франц Керн от айнзацщаба. Това е по-лошо от гестапо.

— Да, в известен смисъл е по-лошо.

— Защо се съгласихте с моето мнение?

— Това е учреждението на Розенберг, ограбващо ценностите. Творбите на човешкия гений през вековете.

— Да. Какво ли не отмъкнаха от Кладненски окръг! Само Олшанският замък бе недокоснат. Чак докато през май четирийсет и четвърта по заповед на Химлер се развихри „команда 1005“, която заличаваше следите от престъпленията, извършваше „санитарни акции“.

— И какво тогава?

— Тогава замъкът на Олшански горя заедно с всичките си съкровища. А самият той духна с германците. Както се чува, скоро след това умрял… Той е единствен такъв от рода… А гробницата на онзи Олшански е ей там.

Върху високата около два метра гробница от много рядко срещащ се зелен мрамор лежеше фигура на спящ човек в ризница. Барелефът представляваше могъща фигура, с изключително широки гърди, с дълги стройни крака. Лицето бе мъжествено, веждите сбрани, устата стисната твърдо, но с някаква такава гънка на устните, че не бих искал да срещна този човек приживе и добре че не ме заплашваше такова нещо.

Тази статуя ми приличаше на някого. На някого, когото бях срещал в живота си. На Крищофович, който ме бе спасил някога край Албертин? Не, лицето му бе по-меко. На някой артист? На Габен? Не, лицето на този не е така обикновено, макар да е също тъй строго. На Жан Маре? Има нещо общо. Или на някого от историческите личности? На Медичите? На Калеоне? Е, то всички надгробни барелефи доста си приличат, както и повечето средновековни статуи, въпреки някои индивидуални черти. Защото близките или потомците са искали да виждат в такова произведение, в такъв портрет нещо от чертите на епохата.

Излязохме, погледнах нагоре, точно в това време заби меко часовникът.

— По време на войната не вървеше. Но когато дойдох тук на работа, реших да го възстановя. Поправи го нашият органист. Златни ръце има. Дори календарът работи. Е, не можа да се ориентира в някои механизми, нали са различни от сегашните. Месечният календар върви погрешно.

— И аз също. Профан съм. Какъв ви е органистът?

— Изключителен човек. Голяма рядкост е да се сдобиеш с добър органист. Само че…

— Какво?

— Капризничи понякога. Веднъж посред месата току удари една „Лявониха“20… Да, ами къде да намеря друг?

— Ма-да, весел ви е костьолът.

Приближихме се до червената „Ява“. Ксьондзът чевръсто отметна стъпенката.

— Ваша ли е?

— Да — той забеляза учудването ми. — Един човек… хм… се учуди и ми посъчувствува. „Защо си подронвате авторитета? Нали сте ксьондз. Защо сте си купили мотоциклет?“ А аз му отвърнах: „Защото не ми стигат парите за кола.“

— Къде е замъкът?

— Отсреща, през рова. Не мога да дойда с вас. Яд ме е понякога да го гледам.

Тревата се бе раззеленила. Меко очертаните, вече живи, благодарни на пролетта дървета, се готвеха за ежегодната си работа: да разпукнат пъпките, да дадат зеленина на света и на хората, красота и кислород, милостиво да съберат от въздуха онова, което са натрупали хората със своите заводи, а сетне да пожълтеят и без да искат нещо в замяна, покорно, тихо и кротко да изронят листата си. Макар да бяха още далеч от това, колко радостни в предчувствието на този свой труд бяха дърветата на старинния, запуснат, проредял откъм дърветата и отрупан със съчки парк, който отдавна бе заприличал на широколистна гора с липи, тополи, със страховито извисени патриарси дъбове и храсти от леска, смрадлика, глог, увити от лианите на хмела и от бодлив капинак.

Беше дивно хубаво.

… Пред мен блесна чиста, още не зеленясала вода (ще зеленяса по-късно, когато се затопли): да бе река — не, по-скоро ръкав от реката, превърнат някога в ров. Над водата бе прехвърлено разкривено мостче.

Отсреща стърчеше висок зид и кула (другото се скриваше зад дърветата) с леко жълтеникав тъмно оловен, почти черен цвят.

Замъкът. Но колко зловещ, колко отвратителен замък!

Не на възвишение, не в далечината, та човек някак да се подготви за възприемането му, а лице в лице като неочакван пас с топка.

Ясно, че паркът е бил засаден по-късно, когато замъкът престанал да бъде замък и станал палат, макар и неудобен, но подходящ за онези времена, и въпреки всичко впечатлението наистина бе поразително, сякаш човек се приближаваше към гъсталак и зърваше сред него зейналата паст на лъв.

Така го възприех, защото точно пред себе си видях тъмната и много ниска арка на портата.

Това бе порта отвор, порта тунел, порта вход в пещерата на страшен великан от жестока приказка.

С неясен трепет се приближавах към този отвор. Тогава видях, че оградната стена от двете страни завършва с ъглови кули. Личаха петте им стени отвън. Шестата сигурно се виждаше отвътре. Стената, висока към десет-дванадесет метра, стигаше до средата на кулите, до бойниците за средно близък бой.

Тръгнах през портата тунел. Боже, този тунел е дълъг петнайсет метра! Нима стената е толкова дебела? Не, очевидно над тунела е имало помещение.

Така е, планировката е проста. Квадрат, всяка страна по сто и двадесет метра. Отляво три кули, отдясно също. Отсреща, ако не се броят двете странични, има още две, общо четири. Значи по обиколката осем кули. Оградната стена се е запазила близо две трети, тук-там е разрушена почти до основи, но някога е имала само един вход. Околовръст (дебелината на око е около метър и половина — два) се редят прозорци на помещения за обитаване. Прозорци и врати. Да, врати, защото там, където стената не е разрушена, я обикаля каменна галерия, тук-там закрита отгоре с арки и покрив, другаде открита, ето отляво, където се е запазила, ето и пред мен. Отсреща има и кладенец. Вдясно, като се погледне над стената, зад дърветата се издигат кулите на костьола и часовникът. Но и тук, вътре, в далечния ляв ъгъл личат останки от параклис. Фасадата на замъка е бедна, но там, където стената на жилищното помещение е срутена, си личи, че отвътре замъкът, е бил богато декориран. Горните етажи на някои кули очевидно също са били обитаеми. Виждат се гипсови украшения по таваните, вият се следи от комини.

„Ах, дръвник такъв! Ами да, змията се извива, вътрешната стълба се извива, добре че ти хрумна да навиеш лентата около някакъв предмет. И хич не ти мина през простата глава защо като «дим»!“

Ето защо! Ето как са извити тези комини. Нарочно са ги правели такива. Дори външните комини са били спираловидни, та димът да изскача на кръгчета или на спирала. Още някакво своеобразие, още една възможност да се изфукат пред другите не само с кулите и ветропоказателите, чиито останки личат тук-там, но и с дима. И така е било не само у Олшански. Тюх, колко съм загубен!

Мда-а, ето го замъка. Ясно е, че има и тайни кладенци, и подземни коридори, и скривалища, и складове, и мази, и сутерени (сводести, разбира се), лабиринти от коридори, облицовани с камък. Иначе какъв замък ще е това!

На първите етажи помещенията са с по-нисък таван, там, където стените са рухнали, личи, че са сводести: сградата е като в разрез. Сигурно там са живеели стражите и прислугата. Горе са били залите, високи, с гипсови украшения, с ниши за съдовете. Ето и камина. Сигурно има и тайни стълбища, разбира се, вити. Добре, ще обиколим поне залите за приеми, където са ставали пиршествата, макар че там нямаше друго, освен продънени стени, паяжини, влага и прах.

Едва след това наведох поглед и спрях очи на двора. И добре сторих, защото иначе щеше да се наложи да си бърша обувките.

Зрелището беше отчайващо.

Винаги съм се възмущавал от безобразното отношение към старите сгради. Кой знае защо, някои много обичат да настаняват свинарници в старинните имения, макар че те са най-подходящи за клубове, родилни домове, болници, стадиони, спортни площадки. Зеленина, сенчести дървета, кислород. Но такива сгради се строят обикновено из пущинаците, заобиколени от тънките пръчки на нови насаждения.

Съсипаха костьола във Варонча — а какъв клуб би станал той, какъв парк има около него с двестагодишни алеи! Великолепното, ослепително, разкошно бароко на костьола в Шчорси. Какъв музей би станало от него (а селският музей е наблизо в тясно помещение)!

Намират оправдание в думите на една личност, която заяви, че трябва да се строи ново, а „руините“ (хубави „руини“, дебели по метър и половина) да се разчистват, макар че понякога тези „руини“ много по-лесно могат да се ремонтират и приспособят, отколкото да се строи нещо ново. Усилията и парите могат да бъдат насочени към нещо друго.

Право си е, тази личност е била голямо магаре, също и тези, които се оправдават с това. Аз съм свикнал вече да приемам тези неща сравнително спокойно.

Но тук дори се втрещих. Дворът буквално бе затрупан с различни негодни вещи и боклук.

Точно пред себе си, между първата и втората кула отдясно, съзрях тълпа. На едно място оградната стена бе съборена почти до земята на ширина приблизително три метра, а наблизо, на височина четири метра, неколцина младежи въртяха лостове, рушаха зидарията: очевидно искаха да разширят отвора.

Помислих си, че усилията им са напразни, че дори масивната метална топка за разрушаване едва ли би помогнала и че отворът е бил направен не от хората, а от времето.

Централно място заемаше група хора. Един от тях бе със син костюм и с лице на човек, свикнал да се подчинява и да заповядва, лицето му бе волево и твърдо, грубо издялано. На вид приличаше на председател на колхоз. Бе прехвърлил петдесетте и изглеждаше як като бик. Само ироничната гънка в края на устните смекчаваше малко израза му. Не ми хареса само, че носеше перчемче също като на фюрера. От онова време хич не понасям такива прически.

До него с чанта в ръка стоеше някакъв мъж, среден на ръст, също над петдесетте, но съвсем друг на вид. Лицето му бе широко, набраздено от дребни бръчици. На него се открояваха тъмни, внимателни очи. Черната му коса бе късо подстригана, ушите му бяха големи като на Буда. От трийсет и няколко метра лъхаше на ракия и сигурно затова лицето му изглеждаше добродушно.

Още един привлече вниманието ми. Той седеше встрани на тревата, на склона, бе едър, висок над два метра, с широко лице, изключително интелигентно, направо да го сложиш на професорската катедра, но изглеждаше някак тревожно и диво, не като у обикновените хора.

Бедното му облекло показваше, че не е професор: бе с риза от домашно платно, разтворена на гърдите, с черни платнени панталони, напъхани в стари ботуши.

Този човек носеше каскета си с козирката назад (по-късно узнах, че това му е навик, а не минутен каприз) и около него се въртяха двайсетина кучета от всякакъв род и вид и без признаци на добра порода.

— Тук ли са сутерените, а? — дочуваха се гласове.

— Тук навред има сутерени. Да не пропадне някой.

— Няма. За векове са строили. Удряйте, момчета!

И тогава почувствувах, че нещо се промени. Към групата на разрушителите се приближаваха двама души, сподирени от върволица от двайсетина деца.

Отпред крачеше слабичък нисък мъж с много спретнат чер костюм, с бяла риза и черна връзка. Имаше лице на селски интелигент. През очилата се виждаха умните му разсъдливи очи. Косата му бе доста побеляла по слепоочията.

Другият бе едър, плещест и много приличаше на някакъв американски каубой от филмите за Дивия Запад. Бе със сламеноруси коси. Лицето му, загоряло на слънцето и изпръхнало от вятъра.

— Стой! Какво правите? — още отдалеч завика „каубоят“. — Как така… с какво право?

— Не се пени толкова, Змагител — обади се мъжът със синия костюм. — Така се налага.

— Вие, Ничипар Сяргеевич, макар да сте председател на колхоза — каза интелигентът, — не пречи малко да помислите какво вършите.

— А вие, Ригор Иванович, уважаеми другарю Шаблика, няма какво да ми заповядвате как да управлявам колхоза и какво да правя в негова полза.

— Необходима ли е противопожарна осигуровка? — запита онзи с чантата и „назидателно“ вдигна показалец. — Необходима е. Втори изход необходим ли е? Необходим е.

— Че какво може да пламне тук? — запита някой.

— Не говорете така. И камъкът понякога гори. И пушката гърми сама веднъж в годината.

— Това е исторически паметник — спокойно промълви Шаблика. — Паметник на културата, паметник на нашата история. Кой ви кара да го правите кошара? Да я бяхте направили нейде встрани.

— Това ще ни вкара в разходи — каза чантаджията.

— Паметник е. Под защитата на държавата — обясни Шаблика.

— Какъв паметник? По какво личи, че е паметник? — започна да се нервира чантаджията.

— Недейте нервничи, Тодор Игнатавич — обърна се към него Шаблика. — Вие сте счетоводител, можете и да не знаете, че това е сграда от втората половина на XVI век.

— По какво личи?

— Имаше паметна плоча.

— Къде е тя? — запита Тодор Игнатавич.

— Смъкнали сте я! — развика се внезапно каубоят. — Търкаля се из бурените! Ти си сторил това, кламер такъв! Ти, Ганчаронак! Ти, мастилена душо! Ти насъскваш хората, като че този замък ти е главният враг.

— Кротко, Михас — каза му Шаблика, но очевидно каубоят не можеше повече да се сдържа и съвсем побесня.

— Ще се оплачем от вас. А тебе, Ганчаронак, хубаво ще те наредя. Така ще те халосам, че… муцуната ще ти размажа…

Очите на Ганчаронак биха изглеждали страшни, ако не бяха тъй възглупави.

— Впрочем, аз не съм само счетоводител. Аз съм член на селищния съвет.

— А-а-а — иронично проточи Шаблика. — Е-е, щом сте член на съвета — непременно трябва да рушите.

— Хайде, успокойте се — каза председателят.

— На него кажете това, Олшански — каза Шаблика на председателя.

„Олшански ли? Какъв Олшански? Дали от онези? Не може да бъде. Последният избягал с германците и умрял. Защо да няма и други Олшански? Едно куче ли е Шаро?“

— Казвам ви, направете двора за добитъка някъде встрани, Олшански — продължи Шаблика. — Иначе ще се оплачем.

— Много хубаво — каза председателят. — Вие ще си изпатите.

— Ти! Ти! — кипна каубоят Змагител. — Ти…

— Трябва да мислим за бъдещето — каза председателят, без да се обади от „вислюка“, защото не го разбра.

Аз се усмихнах. Добре зная украински език и ми е ясно колко е удобно понякога да назовеш някого с такава дума. Типично белоруска хитрост — вместо нашенска ругатня да се използува някоя от другите славянски езици. Хем ти олекне, хем си наругал противника, а той нищо не е разбрал. А „вислюк“ по украински значи „магаре“.

— Да! Истински вислюк! Само вислюк може да стори такова нещо.

За сметка на него Тодар Игнатавич Ганчаронак, счетоводител и член на селищния съвет, кой знае защо, се обиди от явно непознатата за него дума „вислюк“.

— Я повтори! Повтори, повтори!

— Ще ти повторя аз! — Каубоят сграбчи Ганчаронак за яката.

— Висоцки! — запревзема се счетоводителят. — Какво го гледаш това бандитско изчадие?

Тогава от тълпата излезе висок, добре сложен мъж на четирийсет и нещо години. Косите му бяха тъмноруси, светлите очи — прижумели. Движенията му притежаваха отпусната грация, от която личеше, че можеше да бъде изненадващо подвижен.

— Хайде сега, Игнас Яковлевич — обади се той. — Какви са тези безобразия наистина.

И леко като котета раздели Ганчаронак и Змагител.

— Бива ли така! Ще вземете да се сбиете — лениво ги умиряваше той. — Ще дойде милиция. Ще ви арестуват за по петнайсет дена. Ще гледате небето карирано. Счетоводител на голям колхоз, член на селищния съвет — в ареста. Не е хубаво… Учител по родния език — мете тротоара пред училището.

— Игнас! — дереше се Ганчаронак. — Пусни ме, само да го докопам…

— Няма да те пусна — лениво отвърна Висоцки.

— Мръсник такъв! Пусни ме, дяволе неден!

Тогава и Висоцки, кой знае защо, се разбесня:

— Заради брат ми, а… До-докога… Гадино мръсна… Змия…

Като отблъсна Змагител, той сграбчи Ганчаронак, изтръгна му чантата, хвана го за врата и за ръката и мълком започна да го превива така, че ме достраша за живота на нещастника.

— П-пусни ме… П-пусни ме.

Дойде време да се намеся и малко да ги охладя.

Вдигнах фотоапарата, избрах си позиция. Някой изшътка, врявата полека взе да утихва.

— Вие кой сте? — пръв се опомни Олшански.

— Не е ли все едно?

— Защо снимате?

— За илюстрация към темата „Животът в Олшани и околността“.

Щракнах още веднъж и оградната стена с младежите по нея.

— Хей! Това пък за какво ви е? — извика ми отдалеч председателят Олшански.

— Казвам се Антон Космич. Пристигнах тук да изследвам Олшанския замък и костьола. Свързан съм с организацията за опазване паметниците, впрочем и на този замък. Заварих тук тази приятна картина на разрушаване. Затова я „увековечих“. За сведение на съвременниците и за спомен на потомците. На благодарните потомци.

Децата около Шаблика се засмяха. Този смях изкара из търпение председателя:

— Дайте лентата.

— Нямам такова намерение.

Той се втурна към мен с грацията и бързината на хипопотам. След него Ганчаронак и Висоцки. След тях Змагител и Шаблика.

— Помислете си, Ничипар Сяргеевич, това е украшението на родния ни край — посочи замъка Шаблика.

— Ти не спасявай родния край за моя сметка — изръмжа председателят.

До мен се изправиха Ганчаронак и Висоцки.

— Ти… ти отде се взе?… — ха да ме хванат за яката.

В този миг човекът от поляната, с обърнатия назад каскет и с кортежа от бездомни кучета се приближи, мина между нас като нагорещен нож през масло, застана и впери дивите си внимателни очи в лицата ни. Заоглежда ни, като лунатично свеждаше глава ту към едното, ту към другото си рамо. Очите му бяха неподвижни. Забелязах как всички някак посърнаха, отпуснаха ръце и се отдръпнаха. Човекът ни погледа, поклати отрицателно глава и отстъпи на четири крачки.

— Не-е-е. А? А-а, не! — тихо промълви той.

Кавгата отново пламваше.

— Да не сте пипнали повече нищо — казах аз.

— Кой е пък този? — измуши се отпред Ганчаронак.

— Млъкни, че ще те…

— Не ми крещете като някакъв африкански папуас — тросна се той.

— Като новогвинейски бушмен — поправих го аз.

Как щеше да свърши всичко това, не се знаеше. Но в този миг откъм зида изкрещяха десетки гласове. Децата се затичаха натам, ние също се втурнахме.

На земята лежеше, странно подвило лявата си ръка, седемнайсетгодишно момче. Едно от онези, които бяха горе и удряха с лостовете. Момчето бе чернооко, „гарванче“, както ги наричат.

— Какво ти е, Броник? — тревожно го запита Шаблика.

— Удари ли се? — обади се председателят.

— Май не — момчето седна, като се мръщеше и подкрепяше дясната си ръка с лявата.

— Навехнал я — каза Ганчаронак. — Дръпнете му ръката.

— Не — Шаблика опипа ръката на момчето. — Счупена е. Бързо в болницата!

Знам, че бях постъпил жестоко, нечовешки, но трябваше някак да възпра безобразниците, решили да постъпят така със замъка, при това рискувайки живота на хората. Ами ако не беше си строшил ръката, а врата? Затова щракнах и тази сцена.

— Ето на — плачливо продума Висоцки, като сочеше мястото, на което момчето си бе счупило ръката и си бе раздрало сакото. — Ето, и сакото си скъса.

— Голяма работа, сакото — презрително отвърна мъжественият Броник. Все едно като Радзивил, когато в някое от именията му издъхвало прасенце.

— Моли бога за здраве, момче, понеже за ум да го молиш е вече късно — обадих се аз.

Председателят, Ганчаронак и Висоцки очевидно се канеха да напуснат бойното поле. Но не можеха да го напуснат, без последната дума да принадлежи на тях. Иначе щяха да се признаят за победени. Затова Олшански запита:

— Вие за какво правихте снимките?

— Наскоро имаше сатиричен филм за един такъв случай — казах аз, макар да знаех, че заплахата ми е празна работа. — Може би тези снимки ще се окажат полезни за кинаджиите.

— Извадете лентата — каза Ганчаронак.

— Вие, струва ми се, не сте охрана и това, струва ми се, не е секретен завод — отрязах аз. — Ще я извадя. В тъмната стаичка с проявителя.

Защо — не зная. Но никога не бях виждал човек да се вълнува толкова.

— Вие…

— Стига — обади се председателят. — Наистина се разпалихме повечко. Да не ни е останал само този замък за обор? Хей, слизайте оттам! — той погледна децата, които следяха тази сцена, сетне се обърна към мен: — А с вас ще си поговорим…

— Да — подхвана Ганчаронак. — С вас ще си поговорим, да видим защо сте довтасали тук и веднага подривате авторитета на ръководителите.

— С удоволствие. Още повече, че авторитета на ръководителите подриват такива като вас.

Олшански очевидно искаше да изругае, но махна с ръка.

Те си тръгнаха, тогава неочаквано човекът с обърнатия каскет се развика след тях:

— Аха! Аха! Господ ви наказа. Ще разваляте, а? Замъка, а? Знаете ли какво ставаше тук? Тъй ви се пада… Какво ставаше тук! Господ ви наказа.

И тръгна след тях, сподирен от кучешкия си кортеж.

Едва тогава разбрах, че този човек е луд.

— Михас Иванович Змагител — каубоят ми подаде ръка. — Тукашният преподавател по белоруски език.

— Ригор Иванович Шаблика — каза другият. — Учител по история. Благодарим ви, навреме дойдохте.

— Двамина Ивановичи — обадих се аз. — Добре, аз пък съм Антон Глебавич Космич. Историк.

— Смятам, че тъкмо ни е време да се запътим към ресторантчето — рече Шаблика. — Не го обичам, но след днешните премеждия от вълнение и от облекчение чак краката ми се разтрепериха.

— И моите — каза каубоят. — Пък трябва да полеем и познанството.

Изоставихме най-сетне боклучивото бойно поле, отново влязохме в парка, прекосихме мостчето, отминахме костьола, повървяхме към триста метра по една тиха уличка и влязохме в „Чайната“, просто малко помещение с шубер, с десетина масички, с прозорец към кухнята и с три прозореца към сънната улица.

Младата и учудващо свежа бюфетчийка бе застанала зад шубера и скучаеше, защото нямаше посетители, още бе рано. Каубоят веднага по каубойски я подхвана:

— Данусечка… Р-радост моя… Колко се радвам да ви видя все така млада като зора, пълна като месечина, свежа като роса.

— Бре-е, че той бил мелез между каубой и поет — тихо продумах аз.

— Ех, че сте, Михас Иванавич…

— Аз не съм Михас. Аз съм Змагител21. Всичко ще преодолея.

— И мен.

— И вас — яростно отвърна преподавателят.

Направи жална физиономия, посочи бутилка коняк и затрогващо пропя:

— Дайте на бедния шут ей онази звездица.

Бюфетчийката се засмя.

— Какво му е — каза Шаблика. — Млад, ерген, лудее му се.

… Седнахме на една маса и пийнахме за запознанството.

— Е, тази история с Броник дълго ще им държи влага — каза Шаблика.

— Кой знае — отвърна каубоят — поет. — Ганчаронак е такова добиче, че няма да се откаже. Сякаш мрази за нещо замъка и много други неща. Той пусна мухата на Олшански. Усещам аз.

— Да — Шаблика въртеше очилата си в ръцете. — И аз бих го сметнал за мръсник, ако не бяхме двамата с него в гестапо.

— В гестапо ли? — учудих се аз.

— Ами да. Арестуваха ме поради съмнение, че водя нелегална дейност, но нямаха преки доказателства.

— А как се измъкнахте оттам?

— Те бяха продажни. Нашите рядко се продават. Може би един-двама. А те всички диреха подкупи. Та нашите платиха да ни освободят, и без друго нямаха доказателства. Ганчаронак, разправят, също мълчал като риба. Пък дето характерът му е мръснишки — това е отделна работа.

— Хич не ме интересува — отново кипна каубоят. — Това „бандитско изчадие“ няма да му го простя.

— А защо… — казах аз и млъкнах, замалко да задам нетактичен въпрос.

Змагител чоплеше кюфтето с вилицата.

— Не е тайна. Всички го знаят. След войната от глупост се натиках за няколко месеца в бандата, бях пърле, малолетно диване. Р-романтика дирех. Бях в един отряд от бандата на Боубел-Кулеш. Главатаря не съм го виждал. Пак добре, че срещнах добър човек. Шчука се казваше. Той ми обясни кое какво е. Но аз си изкупих вината. Благодарение на него и на мен отрядът се изпари като дим, част от него се предаде, а основната част заедно с Кулеш и Палински бяха обкръжени в блатата и избити до крак. Самият Кулеш потънал ранен в блатото. А той ще ми вика „бандитско изчадие“. Ама ха!

— Хайде, успокой се, — сложи ръка на рамото му Шаблика.

— Чуйте, кой е този с обърнатия каскет?

— А-а. Людвик Лапатуха — продума тъжно Шаблика. — Луд е. Кротък човек, понякога само приказва неразбираеми неща. Пък и този каскет. А кучетата ужасно го обичат. Видяхте ли? На тумби се мъкнат подире му. Страхува се само от кучета вълча порода и ги замерва с камъни.

— Откъде е този нещастник?

— През четирийсет и четвърта германците извършваха тук някаква работа, а сетне разстреляха четиристотин души работници — поляци и наши — на половин километър оттук. Сетне ще видите паметниците, в парка са — Змагител въздъхна. — Страшна история беше.

— А Лапатуха какво общо има? — запитах аз.

— Разправят, че само той оцелял от разстрела — замислено промълви Шаблика. — Или пък бил единственият случаен свидетел. Оттогава нещо се повреди човекът. Но сега вече никой нищо не ще може да узнае от него. А беше добър, културен. Завършил е гимназия и единствен от целия Олшански район — университет. Пражкия. Знаеше няколко езика. Но виждате сега колко е зле. Похабиха човека. Пренася чували на воденицата. Съжаляват го.

Беше неприятно и тежко да говорим повече на тази тема, затова прехвърлих разговора на друго:

— А какви са тези истории за някаква жена и черен монах?

— А-а, това е оживялата легенда от XVII век — скептично се усмихна Шаблика. — Валюжинич и Ганна Олшанска. Знаем я.

— А, не — скочи каубоят поет. — Хората няма да приказват без нищо, пушек без огън няма.

— Какво говорят?

— Разправят, че тези двамата наистина се появявали през някои нощи. Ако се приближиш в такава нощ и се вгледаш, ги виждаш как вървят. Понякога по костьолната галерия, понякога — по галерията на замъка. Понякога и по едната, и по другата. Неясни, смътни фигури. Вървят и изчезват, без да си говорят нещо.

— Ама ти с този коняк — каза Шаблика.

— Аз почти не пия, както и ти. Но вярвам, че има нещо. Вървят, разхождат се.

— М-да — продумах аз, — както виждам, тук цари идилия.

— Идилия — отвърна Шаблика. — С контрасти.

Единадесета глава

Отмина празникът, обикновеният, познат на всички празник в малкото селище. Имаше трибуна, обвита с червен плат, знамена, слънце, показа се първата, още плаха зеленина, манифестация, която се състоеше предимно от ученици, едно любопитно прасенце, което се бе измъкнало на улицата, привлечено от всеобщото оживление, точно пред всички: хората да погледа и себе си да покаже.

А сетне тук-там засвириха хармоники, пред клуба затанцуваха двойки. В сърцето ми се промъкна тъга, защото всичко това вече не ме влечеше, защото моите празници бяха прошумели и отминали.

Минах в манифестацията заедно с учителя и учениците, просто за да не стоя сам, да погледам оживлението на другите хора, а вечерта избягах от седянката у Вячорка (наистина често си канеше гости) при Змагител в ергенската му къща (родителите му бяха починали), където скоро се появи и Шаблика, хубаво си прекарахме празника, макар че нямаше кой знае какви гозби.

На трети май забелязах отвъд реката на възвишението, възправило се косо от замъка, някакви човешки фигурки и разбрах, че са археолози.

Реших да отида при тях. Трябваше да се запозная с бъдещите си „колеги“ по работа. Пък и нали ще ме забележат, докато обикалям из замъка, тъй или иначе, ще се наложи да им обяснявам кой съм. Преминах през реката по несигурното мостче и веднага ми стана ясно: на възвишението имаше останки от старо поселище. Много старо, едно от ранните славянски поселища из този край. По-късно, някъде през XI — XII век, тук е имало и крепост. Изкатерих се горе и видях обичайната картина: неправилен правоъгълник със страни от сто и петдесет и двеста метра, по-високи в краищата и вдлъбнати по средата, пръснати дребни чирепчета колкото нокът на кутре, измити от дъждовете, огромен, още гол дъб в единия от ъглите на площадката и хора, насядали под него сред разхвърляно имущество — различни кутии, пакети, бъчви и бог знае още какво.

Там имаше три момичета на около двадесет години и един младеж, може би две години по-голям от тях, когото познах веднага, бяхме се срещали в някаква компания. Генка Седун там седеше с китара в ръце; усмихнатият слаб, с тъмни вълнисти коси и „даващ големи надежди“ бъдещ археолог. Зад гърба му стърчаха две четириместни палатки и още две за инструментите и тям подобни. На този фон Генка със своите ужасно изтъркани, но истински джинси с мустанг на задника, с червената си риза на черни квадрати изглеждаше ефектно. А момичетата бяха най-обикновени, мили в младостта си.

— О, срещи в джунглите и сред морето! — щом ме зърна, пропя Генка.

Той беше прочут между другото с песните, които сам си измисляше, макар че като повечето съвременни певци нямаше глас. Но какво от това, щом няма глас и слух, съвременният певец има всички шансове за блестяща кариера.

Странно, колкото по-глупава биваше песента на Генка, толкова по-голям бе успехът й сред връстниците му. А иначе той си беше момче като момче. Ето и сега… импровизираше.

— Поздрав на Антон Глебавич Космич — скочи той, когато се приближих.

— Поздрав и на другаря Генадий.

— Запознайте се — обърна се веселякът Генка към момичетата, — доцент Космич. А това са Таня Салей, Тереза Гайдучик, Валянтина Болат22. Нашата дебелана.

„Великанът“ бе най-дребничката от всички и затова най-много се засрами, но и останалите се изчервиха до уши: като „тесни“ специалисти бяха чували за мен. Трябваше да им помогна.

— Е, и с него се запознахте, момичета. Нашият заплес.

Момичетата се закискаха: напрежението бе премахнато, макар и с грубост.

— А кой ви е началникът?

— Защо да не съм аз? — възмути се Генка.

— Такива луди глави не стават началници.

— И още как стават — изкриви жално лице Генка. — Само че тогава престават да бъдат… луди глави. А мен ми е жал за лудориите.

— Ясно, ти отговаряш за студентите. Нали и те са пройдохи като теб.

— Ний ще преми-инем… „Ний двадесет ще бъдем тук на брой и трийсет ученика ще наемем — припяваше си той. — Разкопките на цялата Европа очакват нашия… лизгар.“ А тук се отнася до селище от ранното Средновековие.

— Стася Речиц ни е началничка — почти шепнешком продума „дебеланата“ Валя Волат. — Тя ей сега ще дойде.

Речиц ли? Познавах това име от някои публикации, но лично не бях я виждал. Била добра специалиста.

— Ето… идат — обади се русолявата, чипоноса, пъргава Таня Салей. — С кого ли е?

— С дядо Мултан — отвърна Тереза.

По някогашния път за селището вървяха двама души. Вероятно е бил висок някога, а сега бе малко приведен, така че ръцете му висяха. До него леко стъпваше жена със синя рокля и със същата синя забрадка на главата.

— Добър ви ден — каза старецът. — Казвам се Мултан.

— Станислава Речиц.

— Антон Космич.

— Същият ли?

— Оказва се, че съм същият. А вие същата ли сте?

— Е, ако сте забелязали някъде името ми — същата съм.

Сега можех да ги огледам по-добре. Старецът имаше ясносини, неизбелели очи, прошарена рошава коса, провиснали мустаци, доста небрежно обръсната брадичка, носът му бе дебел, а устните усмихнати иронично.

При това мечешко лице той говореше ту с тънко тенорче, ту с дрезгав бас и току променяше старешката си сериозност с някаква суетливост, като че все не можеше да забрави каква луда глава е бил на младини. Мъчеше се и понякога успяваше, но не можеше напълно.

Жената или в същност девойката — впечатлението беше двояко — изглеждаше двадесет и пет годишна. Бе с десет години и нещо по-млада от мен. Ръцете й бяха още тънки с остри лакътчета, но гърдите й развити и краката дълги, мускулести. Сигурно обичаше да върви пеш. Движенията й бяха точни, красиви. Лицето и гласът й — приятни, меки.

И бе червенокоса. Но не с онзи портокалов, безцветен червен цвят, който се среща най-често, а с цвят на тъмночервено дърво, което винаги прелива в златисто. Кожата й бе чиста, без лунички, млечнобяла, без синкав оттенък, толкова характерен за кожата на червенокосите. Никакъв грим, пък и нали е ненужен в полето, на вятъра и слънцето. Затова бяха учудващи естествено черните вежди и ресници в контраст с големите й, дълбоки синьозелени очи.

„Стига си зяпал, Космич. Тази лъжица не е за твоята уста. И по-хубави си виждал.“

— Влезте за малко при нас — посочи палатката тя.

В палатката бе много чисто и уютно. Четири застлани легла, четири спални чувала върху възглавницата, елхова клонка във вазичка, брезентът на пода посипан с пресен зелен саз.

— У вас да не е Връбница?

— У нас винаги е Връбница.

Почти веднага забелязах страстта й към реда, а по-късно, когато се опознахме по-добре, и слабостта й към оригинални ценни и красиви вещи. При това — евтини. Тя поръчваше например на местния грънчар точно копие на някоя стара кана, гърне, паница. С подобна глазура. Просто за красота.

— Какво има, Антон Глебавич?

Разказах й. Без подробности, без история на разшифровката. Просто й казах, че под изображението на кораб нейде във втората кула от ъгъла трябва да има подземие. Тя не се учуди — някакво си подземие може да заинтересува историка с какво ли не. Взе един търсач и каза:

— Хайде да идем да проверим.

Излязохме на площадката. Мултан, който, кой знае защо, се бе домъкнал тук — нямаше ли си друга работа? — тръгна след нас. От време на време се навеждаше и вдигаше нещо. Бе го обхванала търсаческата треска.

— Какъв е този ваш търсач?

— Вижте го.

Търсачът, прът с остър край, с който удобно се опипва песъчлива почва, беше изработен като фиба от северното крайбрежие. Имаше овален край, колкото човек да си промуши ръката и да го хване удобно. Овалът завършваше с изящна спирала.

На другия търсач краят на овала-дръжка се затваряше и като лента три пъти се увиваше около него.

— Аз ги поръчах. Ето, вземете този. И двата са дълги по метър. Стават за мерене дълбочината на изкопа. И по пясък се върви удобно — въздъхна усмихната тя. — Но най-вече служат за пъдене на кучетата.

Приближихме се до края на разкопките. Зад нас Генка запя с покъртителен, престорен глас по мелодията на „Степ и степ“:

И след кратка пауза (колкото да види каква ще е реакцията):

Наведох се и грабнах един камък, но Генка се шмугна зад палатката.

— Какво, наистина ли другата да си стои без квартира? — засмя се тя.

— Слава богу, не ме е спохождало семейно щастие нито втори, нито първи път.

— Защо „слава богу“?

— Просто така.

— Защо така?

— Защото тъй ми е по-спокойно. Пък и вече съм на години.

— Какви години — обади се отдалеч Мултан, дочул думите ми. — Какви години са вашите? Ето, вижте ме, защо, мислите, съм толкова обраснал? Небрежен ли съм? Или нямам бръснач? Имам си и два пъти в седмицата ходя на баня. А съм пуснал четина като глиган, защото жената ми заповяда да се бръсна веднъж в месеца. Ревнува ме, проклетницата.

Той се приближи до нас и тримата застанахме до края на разкопките, откъдето замъкът се виждаше като на длан. Оттук по-ясно личаха и разрушенията.

— Събарят го — тихо продума тя, — лека-полека.

— И паметната плоча са свалили — отвърнах аз. — Търкаля се някъде сред буренака.

— Че къде другаде? — измърмори Мултан.

— Ще вземе да изчезне.

— На кого е изтрябвала?

— На благодарните жители.

— Няма да позволя — каза Мултан. — Аз съм пазач на костьола. Покрай него и на замъка.

— Ехе, дядо, и вие сте един пазач! — обадих се аз.

— Охо — о, и още какъв! А плочата какво? Заковаха една плоча и си мислят, че всичко е наред. Пък то — днеска я има, утре я няма. Събар-ряй, Ванюша!

— Прав е — каза тя. — Ето имаше паметна плоча в Ружани, на белоруския Партенон, а из двора се търкаляха бъчви от мазут. Изгуби се плочата — бъчвите останаха. Та за коя кула казвате?

— „Втората от ъгъла.“

— Но от кой ъгъл? Къде е този ъгъл?

— Вярно, ъглите са четири. Така че фактически под всяка…

— Фактически на вятъра се блъскаш, момче — каза Мултан.

— А сетне стъпки под знака на кораб — безнадеждно промълвих аз.

— Осем стъпки под знака на кораб — повтори тя, като преброи на пръсти. — М-да, не са много данните.

Мултан зачопли пръстта с ботуш.

— Вижте какво — измърмори той по едно време. — Тая работа тъй няма да я бъде. Ето какво ще направя. Ще ти пратя малкия си внук. Стас. Истински представител е на рода ни Мултан. Та той с Василко Шубайла, с приятеля си са такива обесници, че са обиколили целия замък от покрива до подземията. Може да ти помогнат нещо.

— Благодаря, дядо. Наистина в този случай ползата от децата може да е по-голяма, отколкото от големите.

— Тъй, тъй.

— Вие май почвате да копаете вече? — запитах аз Сташка. — Но нали още е кално.

— Готвим се. Ще започнем истинска работа, когато настъпи ваканцията на учениците и когато позасъхне.

— Шаблика им помогна — каза дядото.

— Вярно. Струва си да поровим. Ако потрябва, ще помогнем и на вас. Обаждайте се.

— Благодаря, на драго сърце.

Ние стояхме над склона. Вятърът духаше откъм замъка, от реката. Отдясно и отляво се виждаха езера, на лявото личеше дребният силует на воденица. Кръгозорът бе широк, широк…

— Това селище тук се нарича Белая Гара — каза тя.

— Да, Белая Гара — потвърди дядото.

… До костьола с дядото ни бе по път. Вървяхме, приказвахме за едно друго. Пред къщата на ксьондза пред нас изскочи червеникаво куче, мелез между ирландски сетер и обикновено домашно. Присвило уши, то заскимтя.

— Рошльо, рошльо — потупа го дядото. — Виж го ти какъв е охранен. Като тулум. Нищо, ще идем на лов с тебе. Тогава ще си смъкнеш сланината. Ще идем ли на лов?

Кучето чак се разскача от радост.

— Вярвате ли, научи се, пущината, да ми е жив и здрав, риба да лови. Понякога дори доста едра мъкне. Не го зная дали се гмурка като водолаз, дали какво. Отбийте се при мен — рече Мултан. — Да огледате караулката. Тук съм всяка нощ. Жената, децата и внуците са в къщи, а аз тук. Затова бабата ми забрани да се бръсна често… Ревнува, и туйто.

Караулката му бе най-необикновената от всички, каквито бях виждал. Имаше цели две стаи. При това големи.

— Тук има отделен вход — каза дядото. — За какво ли са тези стаи! Енорията намаля, та ми ги дадоха за караулка. Пълни са с всякакви неща, кажи-речи, все вехтории, някои дори са от замъка, донесоха ги тук и ги захвърлиха.

Наистина бе така. В първата стая имаше печки, миндери, маса и табуретки, но освен това и повредена физхармоника, стол с висока „епископска“ облегалка, стар бюфет от черно дърво (нямаше стъкла по витринките, картофи и лук).

В другата стая в ъгъла бяха натрупани дървени икони и рула от иконописни платна, маса с „орлови“ крака (ноктите на орловия крак се бяха вкопчили в топки, на които се крепеше масата) и два куци стола.

И в двете стаи по стените висяха портрети. Някои бяха прокъсани, други бяха толкова потъмнели, че почти нищо не личеше. В средата на единия боята се бе разтопила: очевидно някой бе поставял върху него кофа с вряла вода.

Портретите може да нямаха кой знае каква художествена стойност, но бяха достойни за музей. На някои личаха латински надписи или старинни славянски букви.

— Ксьондзът ги домъкна тук. Едни изкупи по къщите, други насъбра по таваните.

— Нали замъкът е горял?

— Ехе-е, че то какво ли беше останало в него. Все пак измъкнаха това-онова.

— А къде го дянаха?

— Кой знае! Преди освобождението тук ставаха едни… Сетне пък, когато германците избягаха, а нашите още не бяха дошли, беше още по-лошо.

— Защо?

— Боубел-Кулеш вилнееше. Не можеше да се разбере кой кого коли.

— Хубаво е тук. Бих се преселил при вас.

— Какво, омръзнаха ли ви седенките у Вячорка?

— То и аз се позаседявам, ама тяхното е прекалено.

— Тъй си е, свестен човек, ама като го прихване — бягай, спасявай се.

Той въздъхна:

— Трябва да поговорим с ксьондза. Хем и на мен ще ми е по-приятно нощем. Нали не мога все да съм на крак, понякога трябва да поседна… Да си поприказвам с някого… Утре ще ви пратя Стасик да ви помогне. Той е истински Мултан, а аз на стари години замязах на прякора ни — Гнилаците. Гнилак стар съм вече, и това си е.

… Старецът ме изпрати през гробището.

— Дядо — казах аз, загледан към галерията на замъка, — какви са тези приказки за някаква жена и монах?

Старецът стана сериозен.

— Е-ех, де да бяха само приказки! Вярно е. Виждал съм ги.

— И в замъка ли сте ги виждали?

— В замъка нощем не влизам. Страх ме е. Всички се страхуват. Казват, и там се явявали. А аз оттук съм ги виждал, на галерията по стената. Движи се нещо също като светлина, а до него тъмна сянка като нощта.

— Не думай, дядо!

— Да не мислиш, че лъжа? Да пукна, заедно с бабата и внучето.

— Ще дойда специално да ги видя.

— Те не излизат всяка нощ. Веднъж събрах смелост, качих се на галерията (рекох си, ако се наложи, ще гръмна с пушката). Изгубиха се. Слязох в гробището — пак вървят.

В къщи заварих хазайката в тихо отчаяние. През този ден Заляпушчанай трябваше да изпроводи брат си, пристигнал от Донбас за празниците, и още преди да изляза, тръгнаха към автобусната спирка в Олшани.

Мария Сямьоновна, едра, добродушна, синеока, бе потънала в сълзи и кършеше ръце. Не можех да разбера дали от отчаяние, или защото всяка есен и пролет я боляха непоносимо. Тя беше в звено, което отглеждаше захарно цвекло. Все още не са измислени машини нито за сортиране на семето, нито за прореждане на растенията. „Ще трябва да й донеса глицерин от Минск — помислих си аз. — Ама че работа, как не е чувала нищо за глицерина!“ А ръцете й бяха черни, напукани, страшни.

— Какво, няма ли го още?

— Не. Антоска, мили, драги, иди да го посрещнеш, моля те, иди в Олшани да го потърсиш, синко.

— По кой път?

Олшани е дълго село, затова към Олшанка водят три пътя. Мария Сямьоновна ме погледна виновно и разбрах, че ще трябва да обиколя и трите.

— Добре. Само че ми дайте неговите гумени ботуши и фенерче.

— Чедо! Бог да те благослови. Наистина може да се е залутал из нивята, да се е търколил във Видров дол, да е паднал в някоя канавка. А по тях се стича вода от гората. Комай има още сняг из нея.

Въздъхнах и поех през мрака.

Светлинката на електрическото фенерче подскачаше по пътя. Огледах Видров дол — нищо. Досами Олшани започна гора с гъсти шубраци. В края й нещо се тъмнееше. Насочих фенерчето натам. До дърветата стоеше Ганчаронак, май току-що приключи с малката си нужда, затова отместих светлината. Не е приятно да те оглеждат в такъв момент.

Дали така ми се стори, но в същия миг като че ли нещо се раздвижи из шубрака.

А счетоводителят — чувах стъпките му — тръгна към мен, леко прескочи канавката и спря.

— А-а, Антон Глебавич — дружелюбно промълви той, сякаш нищо не бе се случило между нас. — Пък аз се чудя кой свети. Ще ме почерпите ли с една цигара?

— Ей сега, Тодар Игнатавич. Дръжте фенерчето, за да ми светнете. — Разрязах пакета цигари с джобното си ножче.

— Голямо ножче — рече той. — Всичко си има.

— Всичко. Както виждате, дори приспособления за вадене на гилзи. Ловджийски нож.

— И ножичка за нокти има. Е, добре, да вървим. Ще си правим компания до Олшани.

„За какво ли се беше сврял чак в гората? Не му ли стигала крайпътната канавка? Е, не е моя работа…“

— Какво ви води насам, Антон Глебавич?

— Ще изследвам замъка. Има една интересна история, свързана с него.

— Нова ли?

— А, не, много стара, случила се преди триста и повече години.

— Че кого интересува какво е ставало преди триста години? — засмя се той, явно учуден.

— Мен.

— Е, може би вас. Но тук има достатъчно и нови истории. По-добре попитайте Шаблика за нелегалната борба, за гестапо.

— Ще го питам и за това. Ако не на мен, на други ще потрябва. Има си специалисти и по нова история.

— Хм.

Връщах се по друг път. На едно място ми се стори, че из нивята оттатък канавката нещо се чернее, уж прескочих канавката, но не улучих края й и загребах вода с единия кончов.

Не, това бе само някакъв дънер.

— Ама че проклятия! — изругах високо аз.

… Вече наближавах Олшанка, вдясно от мен смътно се очертаваха дърветата и по-тъмният от нощта черен силует на замъка. Внезапно се спрях. Сякаш в гърдите ми се заби нещо остро.

В една от кулите на замъка гореше огън.

Светликът му бе малък, в тъмнината изглеждаше розово-син. Щом пристъпих няколко крачки напред, изчезна. А когато се върнах обратно, отново се провидя.

„Какво ли значи това? Кой е запалил огън в тази черна, мрачна като ковчег — не, по-мрачна от ковчег — постройка?“

… Сред мрака в изоставената, отдавна мъртва кула равномерно и зловещо светеше огън. Неволно се замислих откъде се е взел и защо.

… Мария Сямьоновна все още бе потънала в сълзи. Изпъшках, защото ми беше ясно, че пак ще трябва да обикалям из тъмницата по третия път. Изух ботушите.

— Намерете ми сухи чорапи, хазяйке.

Бог очевидно бе чул молбите ми. Едва се отбих отново, когато на двора забоботи мотор, по прозорците пробягна светлина на фарове, някой изтропа в пруста, вратата се отвори и на прага застанаха Ничипар Олшански и Ригор Шаблика, хванали подръка тленните останки на оногова, който само преди два часа беше Вячорка. Той бе мокър от глава до пети и едва си обръщаше езика. Подир тази троица вървеше учителят Михас Иванавич и, кажи-речи, местеше краката на „тялото“.

— Ето го — рече той. — Намерихме го в канавката.

Хазайката ахна, заплака този път от радост.

С общи усилия го вдигнахме на миндера, а Мария Семьоновна се завтече за някаква спиртна настройка, че да го разтрие.

— Жено, я дай да си го ливна вътре — изфъфли Вячорка.

— Сегинка, сегинка. Леле боже! Благодаря ви, добри хора, че го докарахте жив до в къщи.

Аз се подсмивах. Това добродушие ми напомни първата селска сватба, на която бях присъствувал. Тогава ме заведоха да спя в съседската къща. Бях си легнал, но в ушите ми все звучеше монотонно едно и също:

На заранта, когато се събудих, печката бе запалена, домакинята нареждаше вътре гърнетата. Тогава вратата се отвори и двама младежи внесоха в стаята трети. Единият носеше краката, другият — главата (не за рамената, а го бе хванал за главата), средата на тялото си висеше самостоятелно и се поклащаше като хамак. Тогава домакинята плесна с ръце и без всякакъв яд, а само безкрайно учудено проточи:

— Ле-ле-е, синко! Пък ми каза, че сам ще си дойдеш!

Вариация на онова премеждие виждах пред себе си. Ех, че е търпелив нашият народ към такива неща! Помислих си само, че ако продължава така, ще трябва да сменям квартирата. Защо наистина да не се преместя при дядо Мултан.

Вячорка опипваше едрите цицини по главата си и жално фъфлеше:

— Набиха ме. Леле-мале, набиха ме!

Сетне узнахме, че никой не беше го бил, че те с брат си обърнали по чашка за „из път“ пред автогарата, брат му си заминал, а Вячорка решил да си ревизира клуба и там на няколко пъти си блъснал главата, но сетне, вместо да легне на дивана в клуба, поел към къщи.

— Вървях, вървях — бъбреше Вячорка, — много дълго вървях. И паднах в канавката… Проснах се напреко като бент… И от едната страна се насъбра много вода, току взе да си прели-ли-ва през мене, да шурти… А камионите покрай мен с-святкат фарове б-бу-у, б-бу-у. Дигам аз ръка… Пък те не спират.

— Аха — обади се Олшански. — Добре че колата малко занесе и светлината улучи канавката. Наистина се беше проснал като греда. И от време на време си вдигаше показалеца. Струвало му се е, че вдига ръка. Че е изправен край пътя и спира колите.

— Щете ли по чашка, мили хора?

— Днес комай не щем — каза Шаблика.

Тръгнах си. Вячорка се въртеше на миндера, целият червен от разтривката и си фъфлеше нещо несвързано.

— Б-бу-у… б-бу-у… Пък аз вдигам ръка… Сенки вървят… две… Спряха се… Приказват… Не виждат, че съм до тях… има бент… Каменни яйца, страшни… От северната кула, втората отдясно… Яйцата…

Бълнуването му беше необичайно, ала съвсем несвързано и знаех, че утре няма да си спомни за нощните премеждия. Затова обърнах една чашка у Мария Сямьоновна (все пак малко ме тресеше от измокрените крака) и излязох от къщи, за да отида в своята пристройка.

Черна нощ като гъсти сажди бе притиснала Олшанка и сякаш целия свят. Никъде нито светлинка. Само в далечината се издигаше като пресечена пирамида, осветена отгоре със слабото зарево на два огъня, Белая Гара.

Дванадесета глава

Снощи реших да прескоча за ден-два до в къщи, а преди това да пообиколя замъка и да си набележа план за действие. Утрото бе пак хладно, ала слънчево. В такова утро човек няма желание да се вре в подземия. Но се налагаше да отида в замъка. Трябваше сериозно да се хващам за работа. Освен другото толкова тревожно бе просветвал необяснимият нощен огън в кулата на замъка. Във втората кула надясно от северната. А може би и в първата. Само приблизително бях определил в коя.

Подът се бе запазил във всички жилищни помещения на първия и втория етаж, но в прозорците бойници на долния и в прозорците на втория етаж нямаше стъкла, вятърът се разхождаше на воля и вдигаше прахоляка от купчините боклук. Филарите (колоните, подпиращи сводовете) и самите сводове бяха възмутително и отблъскващо очукани. Нишите, в които очевидно някога е имало шкафове за съдини, вази и статуи, бяха пълни с изровена мазилка. Не намерих нищо интересно из залите и само съжалих, че толкова здрава сграда пустее занемарена.

… В четирите изследвани от мен кули имаше под от огромни квадратни плочи. Оставаха четирите кули откъм северната страна. В едната надолу водеха каменни силно протрити стъпала, но завършваха приблизително три метра надолу с железни решетки, дебели колкото ръка. На решетките висеше огромен, много стар цилиндричен катинар от онези, в които ключът се завинтва като свредел. И катинарът, и решетките бяха кървавочервени от ръжда. Реших, че ще намина насам по-късно.

Под следващата кула също имаше нещо като вход в сутеренно помещение, но затрупан с каменни късове, трошляк, мазилка и боклук. Необходими ми бяха кирка и лопата. Значи, и този вход бе затворен.

— Антон Глебавич! — дочу се вик отгоре.

Целият потънал в прах, излязох на дневна светлина и съзрях приведената фигура на Мултан Гнилака, до него две фигурки на момченца по на седем-осем години.

— Ето го моя Стасик — гордо произнесе дядо Мултан.

Стах приличаше на дръзко рошаво врабче, ако, разбира се, има русокоси врабчета. Още бе пролет, а той бе успял вече да изрусее. Затова очите му изглеждаха съвсем тъмносини.

— Е, здрасти, Стах — казах аз.

— Живо-здраво — невъзмутимо отвърна селският гаврош.

— А това е приятелят му — обади се дядото, — Василко Шубайла.

Василко гледаше изпод вежди. Очите му надничаха под валмо, също така избелели на слънцето коси.

— Хей, Василко, защо си толкова срамлив и плах?

— Ами-и — беззвучно проточи Василко и от притеснение почеса единия си бос крак с другия.

Дядото си тръгна, а ние седнахме на един камък, за да обмислим военната си акция.

— Кой от вас познава подземията?

— Малко ги знам — отвърна Стасик, — щото докрай и дяволът не ги познава.

— А ти, Василко?

— Ами-и — отвърна той.

— Ето какво ще направим най-напред: вчера през нощта видях да гори огън на ей онази кула. Какво може да значи това?

— Т-трябва да се разбере — разсъдливо произнесе Стасик. Да вървим, да не губим златно време.

— Ами-и… — обади се Василко. — Хайде.

Един голям щурак и две малки щурачета се промъкнаха в кулата през дупката в порутената стена. Центъра чак до първия етаж заемаше подпората на витата стълба, но долните стъпала липсваха. В подпората личаха само вдлъбнатините от тях.

— Чичко Антос — каза Стасик, — аз ще се покатеря пръв, а вие след мен. Ако падна, ще ме хванете. А ако вие пръв се закатерите и паднете — трудно ще ви удържа.

Стах се закатери като коза нагоре. След него тежко поех аз, като промушвах бомбетата на обувките си във вдлъбнатините.

Изкачвахме се по спирала. Твърде похвално занимание за голям мъж, без малко доктор на науките.

От горния етаж през бойниците се виждаше селото, течението на река Олшанка, нивята, тревясалата Белая Гара с човешките фигурки по нея. Ей там като че ли различавам Сташка. И Генка. А може и да греша, понеже всички са с дънки.

Но това не ни интересуваше… Етажът, от който се отиваше през дупка в стената към горните жилищни помещения, носеше следи от човешко присъствие. При това съвсем скорошно. На пода имаше няколко наръча прясна мека овесена слама. Върху една тухлена издатина на стената личаха капки парафин.

В камината имаше пепел.

Василко Шубайла, който пръв се спусна натам, изведнъж разрови трошляка с крак.

— Какво търсиш? — запитах го аз.

— Ами-и… Не се вдига прах.

Той изрови консервна кутия от попчета в доматен сос. Бе празна отскоро, тъй като течността вътре не бе изсъхнала.

— От някой бандит е — каза Стах.

— Защо?…

— Как защо — погледна ме неодобрително. — Всеки ще го разбере. Ако бе от някой скитник — защо ще я заравя?… Щеше да я захвърли, и толкова.

По-късно внимателно огледахме подземието под едната кула. Страхувах се, че може да стане срутване, и не пусках децата вътре. Но тези луди глави не признаваха забрани. Промъкнаха се и зашетаха из ъглите. Нищо не намериха.

Тогава освободих гвардията си за няколко дена. Помолих момчетата да не шарят сами из замъка. Току-виж се случи нещо, сетне как ще погледна в очите дядо Мултан и родителите на Шубайла!

… Когато минавах, прашен и мръсен, край сградата на колхозното управление, председателят Олшански ме повика през прозореца.

Обикновен кабинет на колхозен председател. Дълга маса, столове, портрети. Из ъглите — снопи зърнени храни, очевидно донесли някому награда лани, сега вече доста прашни. А на столовете до масата седяха Олшански и Висоцки.

— Добър ден, Ничипар Сяргеевич… Добър ден…

— Игнас Яковлевич — сведе глава Висоцки.

— Сядайте, Антон Глебавич — някак особено, като че молеше за извинение, произнесе Олшански.

Замълчахме. В същност нямаше за какво да говорим. Сетне председателят изпъшка:

— Вижте какво, Космич. Забравете онази история. И оногова — той кимна неопределено и разбрах, че има пред вид Ганчаронак.

— Защо?

— Празна работа е, безсмислена… Защо да правим от мухата слон?

— Боите се да не си изпатите? — направо запитах аз.

— Да се боя ли? Не. Но ми е неприятно. И сте прав, може да си изпатя. Защо не съм отказал, защо съм изпълнявал глупави заповеди… По-точно защо съм слушал глупави съвети… А Ганчаронак сега също ще се пази от замъка като от огън. Намерихме паметната плоча. Из бурените. Пък ние си помислихме, че я свалил някой от района или от областта, че тази съборетина не представлява никаква ценност.

— Има ли такива случаи да свалят паметни плочи без знанието на местните власти?

— Не е хубаво — обади се внезапно Висоцки. — Ето, председателят ходи за обмяна на опит край Давид Гарадок. Там също някакви обесници свалили паметната плоча. И всички помислили същото като вас.

— Тъкмо се наканили да събарят черквата. Но тогава учителят по история позвънил в Минск и такава врява се вдигнала, че от района едвам се измъкнали — казали, че уж старата плоча ръждясала и я свалили, за да поставят нова — мрачно каза Олшански.

— Никому ли не мина през ума — намесих се аз, — че не е бивало да остава нито за миг без охранна плоча, че старата е трябвало да стои, докато бъде готова новата?

От мълчанието разбрах, че никому.

— Е, а Ганчаронак какво? — запитах аз.

— Ех — махна Олшански с ръка, — иска цял живот да живее с героичния си „гестаповски“ период. Той ме поощри, когато се поколебах дали да пробиваме онзи грамаден зид. Рече „заповед“… Но — каквото било, било. И такава беля стана! Но нашите доктори са способни хора…

— Така да бъде.

— Накъде? — запита той.

— Ще се изкъпя и отивам на автогарата. Искам да прескоча за ден-два до Минск.

— Идете най-добре до гара Езна. На двайсет километра е, а след това сте право в Минск.

— Ама че удобство!

— Днес тъкмо за там ще пътува наш камион, ще докара машини. Ганчаронак ще замине с него, Висоцки, Шаблика. Шаблика отива за училищни пособия. Готви се за следващата учебна година. Ние не обичаме да чакаме до последния момент. Тъкмо ще стигнете за вечерния влак. Пък и за в бъдеще дръжте връзка с Висоцки, нашия „кочияш“. Всеки ден пътува до Олшани, до другите селища из околността, всеки два-три дена — до гарата. Имаме и джипка, и „Москвич“, а понякога се налага да се возим и с по една конска сила.

Той въздъхна:

— Излъга ни железницата. Стигна по едно време до Езна, а сетне току извън на северозапад и хайде — та чак до Кладно. А оттам дотук с автобус — нали знаете какво е. Ако минаваше оттук железопътната линия, сигурно щяхме да сме вече доста голям град.

— Ако може, ще се възползувам от предложението ви.

… След час Шаблика, Висоцки, Ганчаронак и аз вече се друсахме в каросерията на камиона. Никой не пожела да седне в кабината при шофьора, защото майската привечер беше учудващо топла.

Спомних си думи от онази поетична легенда:

— Чуйте, Шаблика, в замъка има ли Слуцка порта? Защо се нарича така? Пък и нали входът е само един.

— Има. По-точно — имало е. Слуцки или Несвижка. Оттам някога на десет версти е минавал пътят за Несвиж — Слуцк. Сетне е била зазидана с тухли. Както и другата. Останала само една, третата. Главната порта. Слуцката кула е втората след онази, от насрещната страна на Главната.

Сега почти бях сигурен, че май в нейната кула гореше нощният огън, който се виждаше само от едно място на пътя. И в съседната има вход към подземие.

— С онази страна, струва ми се, е свързана и една военна история — каза Шаблика. — Видяхте ли обелиска на два километра от селото?

— Видях го.

Наистина това бе малък обелиск от сив цимент, в него бе зазидана мраморна плоча:

— През последните дни на окупацията германците изкарали всички хора от селото. Те помислили, че ще ги разстрелват. Обаче не. Само ги накарали да останат три дни сред нивята под охрана. Някои се изплъзнали от хайката, скитали из гората, но се страхували да влязат в Олшанка. Тъкмо те видели как към замъка отиват камиони с многобройна охрана. Четирийсет-петдесет камиона. А преди те да пристигнат, отнякъде се появила голяма колона хора. По-късно се чули изстрели. В края на третия ден. И вече никой не се върнал. Можете да си представите какво е било.

— Зная, айнзацкомандите са крили имуществото и архивите си.

— Защо? Нали са можели да ги откарат? Макар че не. Тогава Кладно е било почти в обръч — разсъждаваше на глас Шаблика.

Камионът запали фаровете, здрачът неуловимо се сгъстяваше.

— Има още нещо — казах аз. — Дали тая история не е свързана с оная, старата? Олшански сътрудничеше ли на германците?

— Да.

— Може да е присъствувал при укриването на имуществото и при разстрелите. Сега разгадавам една главоблъсканица отпреди триста години. Дори малко страшна. И на мнозина е струвала животът.

— Разгадахте ли я? — неочаквано запита Висоцки. (Ние мислихме, че останалите дремят.)

— Почти.

— Май разгадката не е по силите на всекиго — каза той.

— Защо? Ако човек е настойчив, ще се справи. Е, разбира се, трябва да има и някои познания.

— Не е работа за нас. Може би само за Шаблика.

Езна беше от онези гарички (малко такива останаха из Белорусия след войната), на които и досега биеше камбанка, в градинките зад гарата стърчаха дебели тополи, а в малката чакалня бе полутъмно и задушно, мяучеше нечие коте.

… Когато слязохме от камиона, в микроскопичното селище около гарата запримигваха първите светлинки. Висоцки и Ганчаронак хукнаха да си уреждат работите (имаха уговорка за късните часове), а Шаблика остана с мен на перона и запали цигара, загледан в далечината, към светлинката на светофара.

— Защо ли беше така, Антос, защо на младини ходехме на гарата като на бал?… Край нас прелиташе нечий друг живот… Не нашият… Може би по-красив, а може би такъв, какъвто не бихме пожелали и на куче. А сега не ме влече. Бих си седял, седял в къщи.

— Ставаме тежкоподвижни, Ригор. Остаряваме.

— Така ще да е… — Та какво казваше ти за някаква главоблъсканица?

Разказах му в най-общи черти всичко, без да споменавам, разбира се, за съдбата на Марян, за книгата, за откритието си в нея, за цялата бъркотия, която изведнъж възникна около легендата отпреди триста години.

Шаблика се умисли.

— Има нещо в това — най-сетне се обади той. — Но нищо няма да постигнеш. Не знаеш каква е дължината и дебелината на пръчката.

— Е, „наченките“, както би казал един познат, са ни известни — казах аз. — Разбираме малко от математика.

— Близо ли си до разгадката?

— Доста близо.

— Мълчи тогава, момче, никому нито дума. Звук да не си издал. Работата е някак… мръсна… Изглежда някак нечовешка.

— Вижте какво, Антон Глебавич — заяви приближилият се Висоцки, — защо да не дойда с вас до другата гара?

— Че за какво? — учуди се Шаблика.

— Мътните да го вземат този склададжия… Уж се бяхме уговорили — а той се замъкнал някъде из съседните села. На сватба ли, на погребение ли?

— А вие? — запитах аз.

— Ганчаронак остава тук, пък аз не ща да ходя при неговите роднини. Ще замина за Полна. Там имам приятел, ще пренощувам у него и заран рано — обратно с първия влак.

Пристигна влакът като огнен змей от другата земя. Мярнаха се във вагон-ресторанта някак твърде одухотворените лица на мъже и много красивите фигури на жени. Някои бяха с чаши в ръка. Всички гледаха осветеното късче земя, преди което дълго се бе точила тъмнина с редки светлинки сред полята — и след което, както знаеха, отново задълго щяха да потънат сред мрака.

— Хей, туземци! — изрева някакъв по пижама от вратата. — Има ли бира в бюфета? Че във влака се свърши!

Тогава ме учуди изразът на жестока, безмилостна омраза върху лицето на Висоцки. Върху толкова добродушното иначе лице.

— За такива като тебе няма, мърльо — изсъска. — Махай се от очите ми — високо кресна той, — люра23 за тебе. Или л…

Жизнерадостният „мърльо“ набързо се свря във вагона като охлюв в черупката си. Може би щеше да се препира, но видя, че сме трима. Макар че аз и Шаблика нямахме нищо общо…

… Когато се качихме в почти празния вагон и в съвсем празното купе, запитах Висоцки:

— Защо го свързахте така?

— Ех — още задъхан от яд, продума той, — трепеш се тук като грешен дявол, търчиш на разсъмване обратно, а той — „туземци“ ще ни вика. Колцина тук са замръзнали, колцина са затънали в блатата, колцина са избити, разстреляни…

— Прав сте — казах. — И аз веднъж пътувах така. Беше ноември. Кишавица. Здрач. Пейзажът от двете страни на железницата след германците знаете какъв беше. Стоим ние, пушим на площадката. Един тип, загледан в мъглата и ръмежа, току се обади: „Правилно германците наричаха тази страна «шайзеланд»“. Не се стърпях тогава: „Ако жена ти е слагала рога с мен или с някой друг, не разправяй навред за срама си. Ако си нищожество, няма защо да хулиш родната си земя.“ Сетне съвсем побеснях: „Ако сега, както казват твоите любими германци, не направиш «халт маул»24, ще отворя вратата — и ще те изхвърля в движение…“ Той си глътна езика. Прибра се в купето.

Физиономията ми при спомена сигурно е изглеждала доста необикновено, защото Висоцки се бе втренчил стреснат в мен. А аз внезапно се засрамих от този спомен и от някогашното си вълнение.

… Влакът громолеше из тъмнината. Висоцки отмести поглед, също развълнуван.

— А защо се занимавате с превозите на колхоза? Май имате някакво образование, ако се съди по говора и по държанието ви.

— Е, цяло Олшани клюкарствува за мен и все някой ще ви разкаже, та нека по-добре да бъда аз.

— Вярно. Клюките в такива градчета са нещо неминуемо.

— Образованието ми не е кой знае какво — четири класа в полска гимназия. Изхвърлиха ме за участие в политически кръжок. Сетне започна войната.

— Защо не завършите някакви счетоводителски или агрономически курсове?

— Не. Все пак и счетоводителят, и агрономът са някакви фигури на село. А на мен до гуша ми дойде от усложнения. Поляците обесиха мой братовчед точно преди войната.

— За какво?

— Можеш ли разбра. Почти не го познавах. Разправят, че убил някакъв провокатор, а представиха работата така, че убийството било уж криминално… Друг мой братовчед беше разстрелян от германците направо на улицата заради участие в нелегалната борба. Едни разправят, че в Кладно, други, че го били откарали в Белосток. Та виждате, хич не ми е широко около врата. По-добре да си трая тук. Както казват руснаците, от рогозка не се пада. Кротувам си — пък да върви всичко по дяволите.

Тринадесета глава

На заранта позвъних в Кладно на Максим Смицки, един от най-добрите, ако ли не най-добрият познавач на града и околностите. За късмет го заварих в къщи.

— Максиме, чувал ли си историята на Олшанския замък?

— Приятелю, ти ме смяташ за дете. Току-виж ме сложиш на чина и ме накараш да уча история…

— Какво?

— Стихчета от буквара.

— Хм. Ама че го рече. Искаха да рушат замъка в Олшани…

— Кой?… Ах, мамицата им!… Кой?

— Не мога да ти кажа… Обещах да мълча. Нямало да се повтори. Та ти като „охрана на културните паметници“ помни това и при удобен случай го посплаши. Закачете нова паметна плоча.

— Ах, по дяволите! А толкова красива легенда е свързана с него. Ам-ма, че работа!

— Може тя да е имала някаква реална основа.

— Каква?

— Чувал ли си за бунта на Валюжинич? За посланието на кладненския епископ?

— Хайде, хайде, елементарни неща.

Той много приличаше на Марян. Шегуваха се по един и същи начин: съответно на епохата и на времето. И все пак той не беше същото, не беше. Макар да бе истинска подвижна енциклопедия.

Тогава нещо ми хрумна:

— Максиме, какво знаеш за разстреляните в Кладно в последния ден преди отстъплението на германците?

— Има паметник. По-точно плоча. Само че тук са избити половината. Другата част по-нататък, край Белосток. Не се знае кой къде. Разстреляни са били поляци и белоруси.

— Помниш ли текста?

— Помня го, но за по-сигурно ще си погледна картотеката.

И след пауза:

— Ето, слушай. Първо на полски, сетне на белоруски.

— Благодаря, Максиме, до нова среща. — Затворих телефона.

Защо ми хрумна да питам за това? Всичко в тази история бе загадка, затова се налагаше да се вглеждам във всичко. Какво означаваше онзи човек под прозорците? Случаят в музея? Приспиването на кучетата? Убийството? (да, подсъзнателно усещах, че е убийство и дори желаех да е така, иначе би било прекалено нелепа смърт). Бележката, написана уж от мен? Странните налудничави хора в Олшанка (а аз дори успях да проверя, че никой от тях през последните два месеца не беше ходил в Минск). В края на краищата цялата тази история със старата легенда и странната й връзка със съвременността, чудноватото прераждане на старата приказка. Пък и, общо взето, къде е могъл да изчезне такъв човек като Валюжинич? Макар че… Макар че е могъл след последния си разгром да пришпори коня и следите му, както казва един велик историк, да „се изгубят в мрака на историята“. Но тази история е моята история, а не другата, в замъка — твърде мръсна и в много отношения дори страшна.

Никак не ми се отиваше у Хилински, но се налагаше. Може да е узнал нещо от Шчука? Не биваше аз, съмнителното лице, да бягам от закона. Но все отлагах и отлагах. Отидох при „светия Герард“, купих си цигари, този път имаше „Шипка“, а „БТ“ само едно кашонче. Бях му благодарен, задето ми го бе запазил.

— Задълго ли пристигнахте, другарю Космич?

— Не, за два дена, сетне отново…

— Все търсите, а? — запита той.

— Все търся.

— Случва ли се да намирате?

— Случва се… Най-често намирам… А сега трябва да пробивам стени с глава и със задник. — Отлагах посещението у Адам, колкото можех. — Проста работа.

— Хм. Човешките истории са повечето все такива „прости работи“.

Все пак тръгнах към своята голгота. Когато Адам ми отвори, сякаш ме халосаха по главата с тъпото на брадва.

… До масата седяха и пиеха чай полковник Шчука и Ростик Грибок. Тази идилия ми взе ума. И в същото време ужасът ми изчезна. Той бе у мен през цялото време. Ужас. Ужас от онази бележка. От собствения ми почерк. Откровено казано, нито преди това, нито по-късно съм се страхувал дори в най-сложни ситуации. Но едно нещо е да убиваш на война, дори на улицата, когато се биеш с бандити в състояние на афект. Съвсем друго нещо е, когато между теб и другаря ти застават някакви пари, когато човек заради наследство убива единствения си приятел. При това като го измъква тъй подло от къщи…

Едва когато хората — всички хора — разберат това, ще настъпи справедливостта. Преди това няма смисъл да я очакваме.

— Каква е тази врява у вас като в баня?

— Гюрултия — неочаквано се обади Грибок — също като в баня или в залата за свиждания на четвърти километър.

— Да не сте били там? — запитах аз.

— Бил съм. Но да ме затваря — не дай боже…

Наистина за там ли е такава огромна гъба? Празни приказки.

— Навред съм бил — каза Ростик.

— Е, на северния полюс не сте били — рекох аз.

— Стига вече — изведнъж отряза Шчука. — Не виждате ли, че едвам е жив от лоши предчувствия? Само такива глупаци като нас могат да се шегуват дори под бесилката.

— Вярно — признах си аз. — Понякога ужасно ме боли главата. Някакви кошмари ме мъчат.

— Преуморен си, момче, почини си, поспи, поплавай, влюби се — каза Шчука. — Зарежи тая работа. Не струва пукната пара. Помисли си за какво се блъскаш толкова? От пусто в празно! А за твое успокоение ще ти кажа: почеркът не е твой, Антос. Доказа го графологичната експертиза. Почти не се различава, но не е твоят. Хартията е твоя.

Главата ми се замая. Напоследък така ме цепеше, че се страхувах да не съм сторил нещо и да не помня. Затова не реагирах на последните му думи.

— Кой е идвал у вас? — запита Шчука. — Кой познава почерка ти?

— Ами-и, тате, леля… Вие… Е, съседите… Марян… Някои колеги от работата.

— Отпадат.

— Е, не ми се вярва да са жени — внезапно се намеси Хилински. — Пък и тя беше една и вече я няма.

Бях му благодарен, че не позволи да назова името на Зоя.

— Добре — каза Шчука. — Това сто на сто не е свързано със старата ти история. Впрочем вземи книгата — това са няколко копия. Оригиналът ще остане у нас. Какво ново при тебе?

Разказах им накратко.

— Това вече е интересно — каза Шчука. — Дори ние не знаем подробности за разстреляните. Ако узнаеш нещо интересно — кажи на него — кимна той към Адам. — И се занимавай само с работата си.

Ех, как да се занимавам само със своята работа!

— А за онзи Висоцки, дето бил обесен през тридесет и девета — продължи Шчука, си спомням. Този процес бе един от най-шумните. Наистина казваха, че имал политическа основа. Но друго нищо не знаем. Архивите изгоряха.

Отново си налях вода и я изпих.

— Какво все пиеш вода, сякаш си махмурлия? — напита Хилински.

— Нещо напоследък все съм жаден. Главата ми е като в мъгла…

— Ами онези, разстреляните? Ами избитите в Кладно?

— Нали ти казвам — отвърна Шчука, — архивите изгоряха. Архивите на съда. Камо ли варшавските. И кладненският архив на гестапо не се знае къде е. Дали е изгорял? Дали не са го скрили самите германци? Не са могли да го откарат. Много бързо настъпиха нашите.

— Ами пресметни — намеси се Ростик. — Твоите кладненци са били разстреляни на седемнайсети. А Кладно бе освободено на осемнадесети юли. Значи, може би не са успели да откарат архива и награбеното от хората на Розенберг.

— А ти какво си направил, че в Олшанка станал скандал? — Хилински въртеше в ръцете си една от лентите.

— Фотографирах замъка — мрачно отвърнах аз. — Сетне ще продам лентата на японците.

— Ще ти приклещят дългия език някога — измърмори Грибок.

— Няма да го приклещят — обади се полковникът. — Затова споделяме с него. Затова разговаряме с него тук, а не там… Въпреки усилията на някои.

— Оная лента не е палимпсест25 — внезапно заяви Хилински. — Пергаментът е бил изстърган по някаква друга причина.

— Да не са прикривали нещо? — запита Грибок.

— Кой знае! Мисля, че може да е заличено от лепилото, с което лентата е била прикрепена към предмета — навъсено продума Хилински. — Но какъв е този предмет? Къде да го намерим? — И добави, загледан как отново пия вода: — Все пак помисли и ти, Антос. Вместо ребус.

— Аз вече отгатнах този ребус и без предмета.

— Склонен съм да приема твоето мнение, Антос, че има нещо — каза Адам. — Едва ли този човек би шифровал нещо маловажно. По-скоро обратното. Но… не се бъркай прекалено в работите на Андрей и на… Ростик. Твоето поприще е историята. А на тях давай само онова, което сметнеш за необходимо… И те ще ти кажат… онова, което те засяга. Ще ти помогнат. Но и ти им помогни според силите си.

И натъртено произнесе:

— Ако сметнат за необходимо да се заемат.

— Смъртта на моя Марян — да е нещо незначително?…

— Защото те не обичат — прекъсна ме той — да говорят за работата си с външни хора. А понякога просто нямат право. Не го обвинявай. Не им се бъркай, както те на теб. Ако ли се случи нещо сериозно — сами ще го разнищят.

Бях обзет от ярост, макар и хладна. Да не смятат за сериозно такова нещо?

— Хайде не се самонавивай — каза Шчука. — Ако е било убийство, рано или късно ще излезе на бял свят.

— Кой ще го извади на бял свят?

— Ние.

— Е, да ви помага господ — сухо продумах аз.

Хилински стана да ме изпрати. Спряхме на жалката си площадка и си поприказвахме.

— Слушай, какво значи това твое В?

— Три — казах аз.

— Хм. Добре. Виж какво, попитай кой е този Боубел, чиято банда по време на войната и след войната се е въртяла около Олшани?

— Важно ли е?

— Шчука смята така.

— Може тогава.

— Някакви щуротии пише в оная лента — каза той. — Освен „Слуцката порта“ и думата „жажда“.

— Защо?

— Не зная… Кълве ли рибата в Олшанка?

— Не зная — със същия тон му отвърнах аз.

— Попитай, ако кълве, може да довтасам. Какво друго остава на човек пенсионер?

— Виж какво, пенсионере — заявих аз. — Махай ми се от главата.

— Махам се — усмихна се той и затвори вратата си.

Четиринадесета глава

И отново камионът подскача по пътя Езна — Олшани.

Ако, разбира се, това може да се нарече път.

Но археолозите не се оплакват. Както и Шаблика, и Змагител, Висоцки и Ганчаронак. А на мен ми се струва, че по такъв път само масло може да се бие. Дори не зная дали ми провървя, или не, когато от прозореца на влака видях цялата компания на перона (разтоварваха нещо) и в последната минута, почти в движение, се качих.

Може би щеше да ми бъде по-леко, ако напоследък не ме мъчеха кошмари и такава невероятна жажда.

С мен ставаше нещо лошо.

— Кога вече няма да тръска толкова по тези пътища? Само името им пътища — не се стърпях аз.

— Щом обърнеш петалата, няма вече да те тръска — мрачно продума каубоят Змагител.

— Понякога ми се струва, че тъй ще е най-добре — въздъхна Ганчаронак.

— Типично белоруски възглед — присмя ни се Шаблика. — „Ама че живот!… Сутрин ставай, вечер лягай, ставай — лягай, ставай — лягай. Ех, да му легнех, че да не станех.“

Всички се разсмяха. Не твърде весело. Майската вечер бе тъй нежна и някак тъжна, че ни се искаше да вярваме и във вечността, и в тленността на живота.

— То си е така — продума лирично настроеният Ганчаронак. — Щураш се шестдесет години — и край. Кого го интересува сетне колко са лежали твоите кости в земята? Нали съм прав, пани Сташка?

Вятърът развяваше кичурче от кестенявите й коси.

— Глупости говорите, пък сте мъже — внезапно ни сряза тя. — Живите се интересуват от всички кости. Иначе, силно казано, какви хора ще сме. Има начин да определим изкопаната кост стара ли е, или е сравнително отскоро. Близваш я с език. Ако лепне — значи, е много стара. Чух това още като аспирантка на едно заседание в сектора по археология. Реших да опитам. Цялата зала се скъса да се смее.

— И човешките кости ли ближете? — запита Висоцки. — Това е направо лудост. Отвратително нещо.

— Какво от това? — обади се Генка. — Представете си някоя кост на милион години. Тогава тя е по-чиста от нашите ръце. А аз час по час целувам ръцете на моите момичета, когато не ми се работи.

— Кога е било такова нещо? — възмути се Валя Волат. — Че аз не бих ти дала ръката си, дори да искаше да я лизнеш.

— Дебела-ано — заплашително произнесе Генка. — Ще ти дърпам ушите.

— Ние ще дърпаме твоите — обади се Тереза.

— Като нищо — подкрепи я Сташка.

— Според мен е все едно — каза Ганчаронак. — Какво ни интересуват старите кости? Трябва да мислим за своите работи. Пък и не се знае на кого е било по-лесно, на нас или на тях. Войни, лагери, всякакви болести. Вижте какви опашки се редят за зъболекарите. А аз веднъж в музея гледах макети на стари гробници — всичките бяха с идеално бели зъби.

— На нас ни е по-лесно — отвърна Сташка. — Грижете се за зъбите си, поддържайте ги — и няма да ви потрябва зъболекар.

— А те поддържали ли са ги? — бодна я Тодар Ганчаронак.

— А ти питал ли си ги колко са живели? — рязко се обърна към него Шаблика. — Кажи, Сташка…

— Малцина са достигнали до четиридесетте — каза тя.

— Затова зъбите им са бели като на кучета — тросна се Шаблика. — А ти в сравнение с кучетата колко живееш? Затова си изхабяваш зъбите. Ето ти отговорът на кого му е по-лесно. А ако човек в наше време не доживява до четиридесетте, ако загива на война, в пещите, в рововете — не е виновен животът, вината е на други…

„Какво се заяждат помежду си? — помислих си аз. — Сякаш са полудели.“

И тогава по аналогия, пък и защото трябваше да сменя темата на разговора, казах на Висоцки:

— Ето например Лапатуха. Виновен ли е, че е такъв? Хората са криви. По-скоро изродите. И те ще са виновни, ако умре преждевременно.

— Кой го знае — отвърна Ганчаронак, — може така да му е по-удобно. За да не го закачат… Понякога изчезва за няколко дена.

— Тъй, тъй — обърна се към него Висоцки. — Помпиш ли Рохля лудия? Какъв стана при германците, а? В една кола с шефа на Кладненското СД пътуваше. Такива ми ти работи, драги мой.

— Празни приказки — внезапно не се стърпях аз, като усетих, че промяната на темата не помогна никак да се отървем от спомена за войната и за човешките страдания. — Не хулете този нещастен човек. Нали вие казвате, че видял нещо и… В края на краищата нали помните как минахме покрай воденицата, а той пренасяше чували. И кучетата вървяха подире му…

— Вярно. — Шаблика неочаквано се засмя. — Едно от тях е май мелез с дакел. Прилича на прахосмукачка „Ракета“.

— Неуместен смях — отвърнах му тогава. — Той ни видя и се развика: „Детектив проклет! Полицейско ухо! Замъка ли? Че да го предаде? Да им покаже следата! Ще видиш ти! Ще ти дадем да се разбереш!“ Кои — те? Кой от нас е ухо? Ти ли, Тодаре? Ти ли, Шаблика? Висоцки ли? Или аз?

— Кучетата няма да сподирят лош човек — строго каза Тереза Гайдучик. — Те усещат кой ги обича, кой е добър.

— Глупости — внезапно се обади каубоят. — Ето, Хитлер също обичал кучетата и децата. Работата обаче е там, че обичал само германските кучета и германските деца. И то далеч не всички. Иначе нямаше из нашите гори да бродят подивели кучета от концлагерите и нямаше да плачат германските деца…

„Да, те всички са отровени от войната. Може пък в това да е разгадката на последните събития? Айнзацкомандата? Изселването на селото? Паметниците на разстреляните? Кой знае? Войната е засегнала всички. Дори Ганчаронак с неговото язвително добродушие. Дори Висоцки. А Лапатуха? Може пък наистина да не е луд? Наистина защо понякога изчезва?“

… До Олшанка вървяхме вече по тъмно. Другите тръгнаха по първия път, а ние с Висоцки по втория.

— Ами да — подхвана той. — Според мен живей си кротичко, пък ако ще и да си кочияш, но не се бъркай в нищо.

— Не бива така. Вие сте умен човек. Имате чувство за достойнство.

— Не се бъркам аз.

„Така е — помислих си. — Вторият ти братовчед по време на полската власт го обесили през трийсет и девета. Кой знае за какво. Може би за нещо, свързано с политиката. Друг твой братовчед германците през четирийсет и четвърта в Кладно го… Как да не се уплашиш. Спомни си обаче колко хора по време на войната загинаха, без да се бъркат в политиката.“

А той, сякаш прочел мислите ми, рече:

— Ако щеш, удари гърнето с камък, ако щеш — камъка с гърнето, едно и също. Не желая. Свърша си работата, окъпя се в банята или в реката, обърна чашка, хапна си — и толкоз. Всички тези главоблъсканици — хич не ме…

Аз само вдигнах рамене.

… На другия ден взех ключовете от Мултан и изследвах подземието под кулата, където бяха решетките. Нищо особено: същият прахоляк и същите камънаци. Само дето имаше няколко затрупани прохода към неизвестността.

Когато се измъкнах оттам, угасих фенерчето, защото вън бе онзи преход между здрача и нощта, когато започват да примигват първите звезди. Пълната луна обаче още не бе изгряла. Само небето в онзи край бе малко по-светло. Беше приятно за разходка, майската нощ облъхваше лицето. Сякаш меки, обични ръце ме галеха.

Излязох през портата, минах през мостчето и се запътих към къщата на ксьондза, когато ми се стори, че нещо се измъкна иззад гърба ми от ниските храсти край парка.

Нали съм си любопитен, изчаках малко и поех след сянката. Преминах тунела на входа. Дали така ми се стори, но в слабата светлина, която се засилваше полека-лека, май съзрях човешка фигура с каскет, обърнат назад.

„Ах, по дяволите! Това трябва да се провери. Само малко ще изчакам, докато се заеме с работата си.“

Клекнах зад купчината натрошени тухли, приготвил фенерчето.

Търпението ми беше възнаградено. Минутите минаваха, не знаех колко вече. Изведнъж в бойниците на „моята“ съмнителна трета кула като че примигна светлинка, а сетне се дочуха глухите удари на нещо по камък.

„Да не блъскат с лост? Защо тогава по време на инцидента събаряха именно тук?“

Твърде неудобно ми бе да се промъкна дотам. Краката ми опасно се хлъзгаха по камъните.

Ето го тъмния отвор. Вонеше отвратително, като от никога не почистван нужник. Проврях се вътре. Наистина отнякъде се дочуваха удари. Отгоре, но като че и отдолу.

„Някой май пробива стената! Защо?“

Лъчът на фенерчето падна върху стената — да, личаха пресни следи от къртен камък. Глухите удари, сякаш извиращи от стената, утихнаха.

Насочих фенерчето нагоре, по подпората на порутената вита стълба, натам, където беше отворът към първия етаж на кулата. Отворът се тъмнееше катраненочерен.

И внезапно оттам право в очите ми блесна ярък сноп светлина. Заслепи ме.

Отдръпнах се по-скоро машинално, но сглупих — не угасих фенерчето. Веднага на мястото, където току-що бях стоял, бухна огромен камък със следи от къртене.

Отново се устреми нагоре светлината на моето фенерче. И отново оттам надолу — меч светлина. Дуел с фенерчета. Отново сякаш от някакво предчувствие се дръпнах рязко. И веднага нещо издрънча в стената. Почти на мястото, където бе главата ми. Насочих фенерчето — мокро петно по камъните, а долу строшена бутилка с ужасяващо запазен етикет и надпис „ласите“.

Отново нещо изгромоля горе. Все по-високо. Тишина.

Въпреки тишината би било безумие да се катеря там. И аз, останал с пръст в устата, се измъкнах навън.

Пълната луна се бе издигнала високо. Колебливата й светлина прикриваше грозотата на запуснатия двор с боклуците и с купчините трошляк. За сметка на това подчертаваше цялото чудовищно величие на зидовете и кулите, грапавия градеж на стената, на кулите, подобни на ръбести скали, тъмният пояс на галерията.

Искаше ми се да бъда, където и да било, само не тук, и си тръгнах.

„Ласите“. „Капка“ по латишки. Откъде у Лапатуха, ако е бил той, ловджийска латишка водка? При това тя рядко се намира.

Още веднъж ми се искаше да огледам цялата тази катраненочерна грамада. На лунна светлина. Обърнах се. Там, където падаше лунна светлина, чернотата преливаше в синкаво. В тъмните места из нишите и по галерията цареше непрогледен мрак, пред очите ми бе своеобразният релеф на огромната постройка.

Не повярвах на очите си. В тъмния улей на галерията от външните стълби, които отиваха към нея, бавно пълзяха две сенки, неясно светла и черна.

Вцепених се. Сенки, истински сенки се движеха по галерията. Изненадан, изумен, останах на мястото си, не зная колко време. Чак след това се втурнах по широките, тук-там изронени стъпала. Забравил възможната опасност, забравил всичко, освен мисълта: да видя, да проверя, да ги хвана.

Изкачих се горе. Нищо. Само колеблива светлина струеше под сводовете. В ъглите лежеше мрак. Не видях жива душа, макар че онези нямаше къде да се дянат, освен да минат по стълбището, по което се бях изкачил аз.

„Дявол да го вземе — мислех си на път към къщата на ксьондза, — значи са имали известно основание, когато разправяха за привиденията. И Мултан, и другите, и старият поет. Ето ви сега един проклет белоруски романтизъм! Дали и мен не ме е прихванала местната лудост?“

„Мътните да ви отнесат! Всички!“

… Утрото настъпи ясно и слънчево, плахо шумолеше младият светлозелен листак. За „моята“ кула се запътиха Сташка с компанията си, Мултан с малкото Мултанче и дори председателят Олшански.

Бях посрамен. Никой нямаше да ми повярва, ако не бяха изкъртените камъни долу, по-светли на цвят, не напрашените тухли. Но всичко останало изглеждаше съвсем обикновено, не както през нощта. На пода се издигаха купища камънаци, мазилка прах. Огромен каменен къс, цяла морена бе затъкнала като тапа отвора на стълбите и опасно висеше над главите ни. Очевидно някой е имал намерение да затвори достъпа към втория или третия етаж. Всеки опит да се отмести морената отдолу би завършил трагично. Отгоре не можахме да я достигнем.

— Видяхте ли — пак подхвана своето Олшански. — Пък разправяхте, че постройката щяла да издържи векове.

— Да — възразих аз, — ако никой не й помогне да падне. А кой знае дали на този камък не са му помогнали през нощта?

— Дявол го знае — обади се пискливо Мултан и добави басово: — Май че са му помогнали…

— Работа само за булдозер — ухилен заяви Гена.

— Аха — отвърна Олшански. — Стига булдозерът да се катереше по стените.

— И ако някой ви разреши да работите с булдозер в паметник на културата — намесих се аз. — Макар че… и това се случва.

— Вижте какво, трябва да затрупаме този вход. Иначе Стас или Василко Шубайла могат да се покатерят и…

— Цяло село ги знае тези палавници — каза Олшански. — Говори се и за случилото се нощес. Ще го затрупаме.

— Че откъде ще знае селото? — запита Генка.

— Е-хе е, драги — обади се Мултан, — нали затова е село. Дори Ганчаронак, Вячорка и другите са научили отнякъде. А пък имат… такова… е, да речем, че ме е нямало тук, защото съм пасъл прасета край Минск.

— Имат алиби — помогна му Олшански.

— Тъй, тъй. Били пътували в Езна.

— Така е — каза председателят. — Имаха работа.

Излязохме от двора и отведнъж сякаш по-леко задишахме. Казах това на другите.

— Така е, понеже тук от стотици години се трупа тор — обади се Шаблика. — И господарски, и от колхозния добитък.

— Той говори за друго — рече каубоят. — Иска да каже, че вън се диша по-леко от морална гледна точка. Наоколо живи хора, живеят, смеят се, работят. Дори и някой да те зашлеви, какво от това.

И както винаги оплетох конците:

— Защо ви е такова презимето, Ничипар Сяргеевич? Да не сте от онези Олшански?

— А-а, не обиждайте — възмути се огромният като слон председател. — Приличам ли на тях?

— Външно не.

— По прякор техният род са „Обущарите“ — намеси се приведеният дядо Мултан.

— Да — отвърна председателят. — Нали знаете, понякога давали своето име на слугите си. За по-забавно. Не е имало документи. А селото свиквало с това.

Археолозите начело със Сташка се запътиха към своята Белая Гара, а ние покрай воденицата свърнахме към село. Там отново се натъкнахме на сцена от „Борис Годунов“. До бента седеше сред своите кучета, целият набрашнен като Пиеро, Людвик Лапатуха с прочутия си каскет и щом ни забеляза, взе да сочи с пръст.

— Жив ли си? — тръпки ме побиха, когато си спомних нощното премеждие. — Виж, кръвта ти шурти. Като на Ганчаронак. Като на коларя. Видях ги, видях ги… Възкръсна ли? Таласъм. Вампир.

— Какво му стана? Какво иска от нас?

Вече го бяхме отминали, когато Олшански се окашля и повика една едра млада невеста.

— Ето нашата завеждаща медицинския пункт. Обяснете му, Агатка, какъв е Лапатуха, че Космич почва да гледа всички ни изкриво.

— В същност той е истински луд — кротко, загрижено усмихната, отвърна тя. — Имаше комисия след войната. И преди две години. Тих луд. Безвреден.

Помислих си, че ако онзи грамаден камък е „безвреден“, кой ли пък е „вреден“! Освен това си помислих, че не вярвам в лудостта му. Защо ще говори за кръв? А ако наистина е луд, знае нещо повече от нас, нормалните. Но мълчи. Или не може да го каже.

Продължихме пътя си. Тогава Олшански ме учуди — рядко съм долавял в човешкия глас толкова много състрадание.

— За съжаление наистина не е на себе си. И за съжаление наистина след някакво ужасно премеждие… Защо са толкова жестоки някои деца? Играеха си веднъж на война и едно насочи „пушката“ си срещу клетника. Той заплака на глас: „Момченце, недей.“

— Какво стана сетне?

— Наплясках калпазанина, макар че боят е забранен.

След няколко минути се разделихме. Постоях, почесах се по кратуната и не измислих нищо по-умно от това да се запътя към поредния съмнителен — ксьондза. Ама разбира се, в кого да се съмнявам, ако не в ксьондза? И, разбира се, попаднах съвсем навреме. Отец Леанард Жихович водеше почти домашна и душеспасителна беседа с бъдещи младоженци и техните шафери. („Нека се женят, да въдят просяци“ — както би казал моят хазаин Вячорка), обясняваше им нещо от рода на това, че трябвало сериозно да помислят, докато не е късно, защото костьолът не признава разводите и значи, ще се свържат за цял живот. Съгласих се с него. Наистина за какъв дявол да си губи човек времето за сватби, щом ще е за един месец. За толкова може и без гражданско отделение, и без поп. Може и с тях, но защо?

Помъкнах се към изхода да си вървя и отново се замислих на кого ми прилича статуята от зелен мрамор, наподобяващ нефрит. Нищо не можах да си спомня. А мен, гробницата, ксьондза и другите ни гледаше дървеният стар свети мъченик Себастиян, прободен от много стрели, но който сякаш не издъхваше, а бе изпаднал в най-възвишен екстаз.

Нямах работа и се защурах из селото без цел и посока. При това бе топло и първите зелени, още не напрашени листенца чак светеха, като че във всяко дърво бе скрит мощен театрален прожектор.

Но аз май много проточих „проповедта“, затова другото ще отбележа с пунктир. Видях каубоя Змагител, който се спускаше от Белая Гара със Сташка — и нещо, което приятно ме изненада, — с групичка деца. И все пак мрачно продумах:

— Работен ден. Време за училище. Какво сте правили горе?

— Имахме четири часа свободни — усмихна се каубоят. — Завучът, диването му с диване, тъй ги подреди. Затова отидохме на разкопките. Рецитирахме стихове.

— Няма ли да си изпатите?

— Като нищо. Но какви ще пораснат тези деца, ако понякога не стават и такива работи?

— Е, да, но все пак?

— Няма да ми е за пръв път. Хванеш ли се на хорото…

— А вие откъде идвате? — запита ме Сташка и аз се зарадвах.

— От костьола. Какво представлява този ксьондз?

— Господ го знае — каза Михас. — Струва ми се, че тук всички са някак… Хм. Откача на тема подземни ходове, катакомби под замъка… Деца, къде?

Те наистина се бяха накатерили по несигурните дъбови парапети на мостчето, замалко да цопнат в рекичката, която тук се разливаше почти в езеро. Стасик и Василко Шубайла бяха застанали до нас. Сташка ги гладеше по главиците. Внезапно си помислих колко би било хубаво, ако те бяха наши деца — нейни и мои. И в същото време осъзнах, че е много по-млада от мен, че това е невъзможно. За друго трябваше да мисля. Затова попитах:

— Стасик, какви са тези подземни проходи?

— Зная някои. И дядо малко ги знае. Той имаше ключ, но май го е загубил или пък свещеникът го е взел. Но там може да се влезе и през дупката, и през рухналия под, където лежи майсторът.

— Кой майстор?

— Врели-некипели — намеси се Змагител. — Разправят, че когато Валюжинич и Олшанска се канели да бягат, майсторът, който бил построил костьола, ги предупредил: „Пазете се, следят ви.“

— Но защо?

— Говори се, че бил любовник на сестрата на Олшански. Е… кой знае, тайни на човешките сърца.

— Хайде, никой не знае какво се е случило с тях. Ами с него?

— Уж бил паднал от заледените скели. А сестрата на Олшански обляла тялото му в ковчега с мед и го откарала да го балсамират. И досега лежи в подземието сред разните Олшански. А тя така и не се омъжила.

— Значи, не само Олшански е строил костьола?

— Хората разправят, че и сестра му участвувала. Но това са слухове. Иначе само той се води като ктитор на костьола.

И все пак аз се замислих. Защо онзи Олшански е смятан за ктитор на всички костьоли наоколо? И на този. Съмнението е лошо нещо, но то отново нахлу в душата ми. Щом това е лъжа, значи е могъл да излъже и пред съда, когато се клел пред евангелието, че двамината бегълци са живи.

Щом се сбогувах, запалих цигара (напоследък много пушех) и поех към единствения вход на замъка. Портокаловата вечерна светлина полягаше върху младите листи, сред тази пищност замъкът приличаше на отвратителна, но в същото време красива (случва се и така) жаба сред цветя. Прекосих тунела на входа и видях върху една морена ксьондза с бележник в ръце.

— Какво правите тук, отче Леанард? — казах аз, като отново се учудих на приятния лисичи израз върху лицето му.

— Обичам да размишлявам тук.

— Проповеди да съчинявате?

— Понякога и проповеди — отвърна „още единият съмнителен“. Така си почивам.

„Ах да те… — помислих си аз, — типично евангелски тип, който не понася лъжата и несправедливостта.“

Доста зле ми беше повлияла тази работа: не вярвах на всички хора без изключение.

— Знаете ли подземните ходове?

— Зная ги… Вечеряхте ли днес? Не? Заповядайте при мен.

… Ксьондзът Жихович обитаваше няколко стаи. Седнахме в една, девствено бяла, с многобройни разнообразни статуи покрай стените (най-често обикновени, гипсови, оцветени в розово и синьо като съвременните китайски идоли, ала някои бяха стари, дървени, охлузени от времето, нуждаещи се от реставрация). На масата имаше вълшебна покривчица (очевидно не Жихович бе наготвил всичко това и го бе подредил на масата). Имаше шаран, печен в тесто, анасонлийка, пържолки, кипнали в масло (все стари белоруски ястия, кажи-речи, от първата ни готварска книга за „литовската домакиня“), и „опитайте това сладко от миризлив саз, от най-крехката част на стъблата“.

Към всичките тези гаргантюански наслади умилно гледаше огромният черно-бял спаниел Ас (а ушите му бяха „съвсем като къдриците на Наталия Гончарова от известния портрет“, както каза ксьондзът.)

Ас по руски си е ас, по нашенски — асо, а по полски „туз“. Жихович сложи бучка захар върху носа му и му заповяда да търпи. Кадифеното носле мъчително се бърчеше, от очите му ха да закапят сълзи. Ксьондзът се умилостиви:

— Ас!

Кучето подхвърли бучката във въздуха, лапна я и подвило опашка, се шмугна под леглото.

— Бива си го! — засмях се аз.

— Играе си.

Ас се измъкна изпод леглото, като се облизваше.

— Знаете ли какво си спомних току-що? Едно стихотворение на Шевченко.

— Зная — като помисли, отвърна ксьондзът. — Как децата по Великден се хвалели. На едното баща му купил ботушки. На друго майка му купила забрадка… „А на мен кръстницата ми бродира ризата.“

— Вярно. „А аз обядвах у попа — казало сирачето“.

— Е, защо „попът“ след сто и нещо години отново да не нахрани едно „сираче“? Да не мислите, че не забелязвам как ме възприемате в този век на „ракетите и атома“? Заради онези „подземия“ и „скривалища“.

— Няма такова нещо.

— Така да бъде. И макар че не ми се иска да се оправдавам пред никого — пред вас, кой знае защо, ми се ще… Чувствувам нещо.

— Не се оправдавайте, не бива.

Жихович се замисли. Дори лицето му натежа, отпусна се.

— В тази моя постъпка нямаше никаква жертва. И досега се срамувам, че поднесох на църквата себе си, един толкова недостоен дар, но не пожертвувах нищо.

— Някога бях много религиозен. Повече отсега. По време на войната за пръв път се влюбих. И нещо почти несъвместимо — бях нелегален… Арестуваха я, когато на заранта излязох да си купя цигари… Пушете си… След войната станах ксьондз…

Тръгнах си от ксьондза, като си мислех, че наистина всички ние сме отровени от войната. Може дори да не сме с всичкия си. Но откъде да зная кой какъв е и защо. Дори и ксьондз Жихович…

Вечерта завърши трагикомично. Доста тежко и доста комично. Отидох в малката си стаичка и се тръшнах да спя. Дори насън усещах колко ме боли главата. Ставаше ми нещо напоследък, нещо все по-опасно.

Сънят ми също бе тежък. Ето я същата галерия, в която бях видял онези сенки. Млад момък, полудете полумъж (висок, с могъща мускулатура и с детински очи, толкова сини се срещат рядко дори в тази страна). Млада жена, кой знае защо, много напомняща Сташка.

— Не мога — шепнеше тя. — Той предаде вас, предаде другарите си, предаде тебе.

— Не само ни предаде — пророни той, — но отмъкна и цялото имущество на въстаниците. Как можа да се обвържеш с него?

— Тогава не те познавах. И не знаех, че е способен на…

— Той е способен да приеме от краля и една трета от имуществото като плата за издайничеството си, този благородник — прозвуча сподавеният му приятен глас и аз видях, че към тях се приближава много слаб и висок светлокос мъж.

Тогава се досетих, че те са Гримислав Валюжинич, инициатор на „удара в гръб“, жената на Витаут Фьодаравич Олшански — Ганна-Гордислава, и майсторът строител на костьола, чиито кули, още облечени в скели, се издигаха над външната стена.

— Не е той от правдолюбивците — каза Гримислав. — Той признава само своето. Общото ще продаде, но своето ще брани със зъби, гърла ще прегризва заради грошовете си.

— Драги мои — обади се майсторът, — узнал е отнякъде вашата тайна. Затова бягайте, докато не е късно. Вземете със себе си раклата с парите. Те не са негови. Те са хорски, ваши са. Принадлежат на бунтовниците. Ще се върнете, когато отново настъпи вашето време, когато бъде необходимо да се купува оръжие. Предателски род. Какъвто прадядото Пятро, който издаде княз Слуцки, такъв и този.

— Ще намерим ли коне? — запита жената.

— Има коне — обади се Гримислав. — Скланям на твоето, майсторе. Но толкова крини злато, толкова камъни, платове — как да ги карам в дисаги?

— Вземете само част. Другите ще скрием тук.

— Не съм искал да стане така — рече Валюжинич, — но той похули дори нашето белоруско име.

— Нека остане с празни ръце — твърдо произнесе жената. — Без мен и без съкровищата. Така му е съдено. Нека ни стигне този лукав, пиян-залян звяр. Ние имаме своя съдба, той — свое възмездие. А на теб, велики майсторе, благодарност от нас и от бога.

— Ще ми благодарите, когато всичко приключи благополучно.

… И ето че върху току-що засипаната яма пада огромен отсечен дъб (къде бях чел за такъв начин при укриване на съкровища? — реагира насън съзнанието ми) и вече нито следа, а наоколо нощ.

… И ето че препускат през нощта двама конници далеч от стените на замъка, през гъстите гори. Единият е препасал дълъг меч, другият, по-дребният, е с лък. Изчезват. Но след някое време в грубите кули на черния замък се мяркат светлини, тичат по галериите. Многоглав конско човешки облак се завъртва, гъмжи на двора. От безмълвието възниква, заплашително се разраства страховита глъч.

Един слаб мъж се изкачва по скелите на костьола. Спира и се заглежда към безкрайните гори, където някъде далеч тече Неман. Тогава яростна длан с разперени пръсти го блъсва в гърба, в очите му се мярва учудване… Земята се устремява насреща му.

А сякаш вече не е той, аз падам както преди няколко години от скалите на Карадаг (чудото и съобразителността тогава ме спасиха от неизбежното — отбелязва съзнанието ми).

Но този път чудо не стана. Гледах отново отгоре. А той, дребен, лежеше на земята като кукла… Отново съм долу. Над трупа е застанал набит черноок мъж. Очите му са тесни, устните жестоко стиснати. Сребро тъканата му наметка се спуска на широки дипли. Срещу него стои вече възрастна жена в черно.

Витаут Фьодаравич Олшански и неговата сестра.

— Поставете го в корито с мед — горчиво мълви тя. — И го пратете в Кладно за балсамиране.

— Може би ще го положиш в костьола?

— Не само ще го положа, но и ще го намажа с благовония. Той работи достатъчно, може да си отпочине.

— Зная, зная, изгорник ти беше. А няма ли значение, че е виновен, задето ми съсипаха имота, дето отколе го струпа прадядо ни Пятро, дето го трупах и аз?

— С издайничество го натрупахте. Потъпкахте белоруското име, името на Олшански. Мъчно ми е само, че не съм могла някога да го удуша още в люлката, и тебе също. Защото съм по-малка от вас. А костьолът е наше общо владение, когато искам, него ще положа вътре. И икона ще окача, свята икона над този клетник. И ксьондзове месеци ще пеят над него, за да възрадват душата му.

— Е, да, но той и тялото си не забравяше.

— Но ти си забравил своето, смоковнице безплодна. Ти, позор за нашия народ, червей, влечуго. Ти си негоден за жена. Защо да се чудя, че истинската избяга от теб? От тебе избяга и онази, мутрестата.

— Ще си изпатиш!

— От какво? От тебе ли, тор, кал такава?

— Внимавай!

— Бих писала на краля за твоите мръсотии, но ми е отвратително дори да те гледам. Виж — и тя му посочи кулата.

Отново пада човек. Отново страхотен вик. Падам аз.

Събудих се, облян в студена пот, толкова живо бе всичко пред очите ми. Не можах веднага да си спомня, че лежах в малката си стаичка и ме будеше Микола Зеляпушчанак, по прякор Вячорка, моят хазаин:

— Атанас, ставай… Тука сме с кума. Без теб ни е мъчно, толкова ни е мъчно — той изхълца. — Ние плачем. Плачем. Ставай, Антос.

— Добре, ей сега! — беше ми ясно, че няма отърване и че е най-добре сега да стана, а сетне незабелязано да се измъкна: вероятно няма и да забележат.

Когато влязох в стаята на хазаина, видях хазайката на печката, масата, отрупана с ястия и две бутилки, а до масата кума на Вячорка, дребен, плешив като глобус, и моят хазаин.

Исках веднага да изляза, но по някое време „разговорът“ ме заинтересува. Вячорка философствуваше, а хазайката (това хич не го разбирам) тихичко се кискаше на печката.

— Всичко на този свят е паразит. Мравката е паразит, пчелата е паразит, овцата е паразит и ти си паразит, и аз съм паразит.

— Аз не съм паразит — възрази кумът.

— Ами кой открадна един чувал ръж едно време от колхоза?

— Не съм аз.

— Е, много важно. Погледни се. Всички свестни хора имат коса, а ти си плешив. Пък разправяш, че не си паразит.

Като се мъчеше да улучи чинията с вилицата, горкият кум се опитваше да смени темата на разговора с по-приятна:

— Пък аз си вземам сланинка.

— Тъй, тъй! — възмутено възкликна Вячорка. — А свестните хора ядат с-слама! Ти — сланина. Пък разправяш, че не си паразит.

Излязох и седнах до лехата с цветя. Главата ми след кошмарния сън се цепеше от болка. Не бива да пуша толкова. Изпуша куп цигари, сетне… Разбира се, всичко ще ме заболи. Пък и тия хубаво са се наредили. Сякаш някакво проклятие тегне над хората. А разговорът вътре продължава, този път е високопарен.

— … ще ми изтърсваш на тревата онова, дето доскоро е било висококачествена белоруска храна. Чак ми домъчня. Такива продукти да съсипеш — и след пауза: — От един дол дренки са. Каквото е Лапатуха, каквото е Ничипар Олшански, онова княжеско изчадие, същият е и отец Леанард, онзи плъх.

„Трябва да се преместя оттук — помислих си аз. — При Мултан. Иначе няма да ме оставят на мира тези пройдохи. Изобщо дявол знае какво става. На всички наоколо им хлопа дъската, а това, което успях да узная през деня, не струва пукната пара.“

Петнадесета глава

На заранта отидох да кажа намерението си на дядо Мултан. При него ми хареса дори повече отпреди.

— Заповядай — рече той, — какво ми пречиш? Само нощем ще си самичък. Нали нощем обикалям.

Преместих се във втората стаичка на небивало голямата „караулка“. Тя бе особено уютна въпреки запустението си. Изглеждаше уютна със старите си портрети, с натрупаните ненужни икони в единия ъгъл и понеже едната врата (втората водеше към стаята на дядото) и прозорецът гледаха към градината, през ниския каменен зид — и към сенчестия вече парк. Когато човек надникнеше през прозореца, отдясно виждаше стария костьол, до който сетне е била долепена сградата на новия с прекрасния му иконостас от варен дъб с позлатени фигури (равен на него бях виждал може би само в Будслав).

Пръв гост ми беше Шаблика. Донесе куп книжа: германски позиви и наши позиви, вестници, в които пишеше за акции на партизани и за акции против партизаните. За разстреляни дейци от съпротивата и за заложници.

— За какво пазиш тия л…?

— Трябва да знаем кой какъв е и какъв е бил. Дори когато се отнася за груба и безсрамна пропаганда. Ех, братко, колко такава безсрамна пропаганда има по света? Гледах след войната „Индийската гробница“. Изводът е: „Германецът е отракано момче, всичко може“. Едни филми за агент 007 — „англичанинът е отракано момче, всичко може…“ Пфу! За съжаление дори съвършените хора не могат всичко. „Историята ни дава много примери“ за това. Ето, може би ще намериш нещо интересно за онова време. Макар че едва ли — през последните дни от окупацията на ония не им е било до вестници… Ех, ако можехме да намерим броевете от времето, когато братовчедът на Висоцки е убил оня провокатор. Макар че откъде да ги намерим? Такъв пожар мина през земята ни.

— Е, всичко не е изгоряло.

Второто посещение бе на Василко Шубайла и Стасик Мултан. Веднага се запътихме с тях към подземния вход от костьола за замъка — той представляваше просто квадратен отвор, от който се слизаше надолу като в мазе за картофи.

— Вие, чичко, дали ще можете да се промушите — с дрезгав шепот ми рече Василко.

— Ще се промуши, като си опъне ръцете напред. Има нещо като стъпалца, но до тях са петнайсет сантиметра.

Те се шмугнаха вътре като рибки под камък. Но и аз успях да вляза: протегнах едната си ръка напред, другата свих под себе си, за да се изтласквам напред. Неприятно е да висиш над тъмната пустота. Но наистина имаше само петнадесет сантиметъра до каменното стъпало.

Не обичам подземията, особено запуснатите. Задушни са, навред късчета мазилка, наредени саркофази и във всеки един нечий отминал живот. Дали този живот заслужава такъв саркофаг, или не — това е вече друг въпрос. Особено ме побиват тръпки от такова зрелище, откак видях „вечното жилище“ на някогашен висш сановник. Мумията бе с мундир, с цялото си достолепие, но… без панталони. Били са вълнени и молците са ги изяли. Струвало ли си е човек да угодничи, да интригантствува, да обрича хората на жестока участ, да ги убива, без да му мигне окото, та сетне да лежи без гащи.

— Тук е майсторът — обади се Стах. — Преди година идва някаква комисия, та вдигнаха капака. Също като жив е, само малко е поизсъхнал.

Гласовете ни гръмко ехтяха под сводовете, така че можеха да разбудят и навеки спящите. И все пак безкрайно се учудих, когато мракът бе прорязан от вертикален лъч светлина. Появи се човешка фигура със свещ в ръка.

— Кой е? — запита фигурата и аз познах ксьондза. — А-а, вие ли сте? Как попаднахте тук?

Посочих отвора.

— Биваше ли така? Можеше аз да ви покажа всичко. По-добре за вас.

— Извинете, децата казаха, че няма друг вход.

— Не са знаели. Хайде, деца, вървете да си играете.

Той им посочи тайната врата, но малчуганите вече се бяха втурнали към отвора.

— Ех, да бях пъргав като тях — усмихна се ксьондзът.

— И така не сте зле.

— Не. За някои неща вече не ме бива. Тук, под костьола, а и под замъка има цяла система от подземия. Казват, че едно от тях свързвало костьола и замъка. Ако искате, ще ви покажа някои.

— Добре, с удоволствие — помислих си, че това може някак да помогне на търсенето ми.

— Да вървим.

Жихович отключи някаква ниска врата, пред очите ми се разкри нисък коридор с прихлупен сводест таван. Приличаше на пещера в Киевската лавра. Само дето бе облицован с неодялан камък.

— Дълъг ли е? — Стори ми се, че изминахме вече към сто и петдесет метра, а краят не се виждаше.

— Не съм стигал до края. Има и други, странични разклонения, но не ги познавам. По време на татарското нашествие през хиляда петстотин и някоя си година тук се е крило цялото население на Олшани и околните села.

— Какво излиза, тези катакомби са по-стари от костьола?

— Несравнимо по-стари.

Вървях пръв. Внезапно сякаш нещо ме лъхна по лицето. Пламъчето на свещта затрепка, по камъните заиграха сенки.

— Внимавайте!

В същия миг се подхлъзнах, почувствувах, че падам, и внезапно усетих невероятно силен удар в гърба. Изхвърчах нагоре, сигурно цял метър, сетне не твърде меко се приземих сред прахоляка и долових, че ходилата ми висят над пропаст.

— Езус Мария!

— Какво беше това?

— Кладенец. Нали ви предупредих да внимавате.

Наистина по чудо го прескочих благодарение на удара, получен от ксьондза, зад мен се виждаше черна дупка в пода. Ами ако…

— Как се подхлъзнахте? Ами да! — той вдигна високо свещта. — Колония от прилепи! Цял куп мръсотии са се натрупали…

Той се наведе, загледан надолу. Сетне взе камъче и го хвърли в черната бездна. След безброй векове оттам се дочу тихо „цоп“. Тогава и двамата, ако може това да се види при светлината на свещ, пребледняхме.

Следващите две минути вървяхме безмълвни. От време на време в стените се виждаха решетки с ръждясали катинари.

— Къде са ключовете?

— У мен — каза ксьондзът. — И от входовете на замъка. У мен и у Мултан. Дечурлигата взеха да се врат из тях, та да не падне някое. Добре ли сте при него? Макар че какво пречи? Той е добър, уреден човек. Старателен пазач. От деди и прадеди, а може и отпреди тях.

… В празния костьол органистът свиреше нещо като народен танц.

— Какви са тези работи?

— Нали ви разправях — веднъж по време на месата отпердаши „Лювониха“.

— Нищо ли не му сторихте?…

— Държа го. Нали ви казах: за всичко го бива. По наше време къде ще намериш органист, а този… ремонтира дори часовника.

Бавно вървяхме към замъка. Все още не ме напускаше мисълта защо се бе опитал да ме убие. Дали пък наистина не бях се подхлъзнал?

— Приказва се, че търсите нещо? — запита ме той. — Че сте намерили някакъв шифър?

„Ясно. Плъзнали са приказки, понеже се изпуснах по пътя към Езна.“

Криво-ляво в най-общи черти му разказах най-незначителното, като особено наблягах, че нищо не съм разчел, защото не зная какъв е предметът, около който трябва да увия лентата.

— Ако знаете добре математика, не ви е необходим — учуди ме той, сетне ме учуди още веднъж. — Ъгъла на увиване намерихте ли? Може да съчетаете математиката с принципа на Кеплер?

„Защо пък сега иска да ми помогне? — помислих си аз. — Какъв човек е той? Откъде е!“ А той, сякаш прочел мислите ми, внезапно каза:

— Можете да мислите каквото си искате, за събитията отпреди триста години. Било, каквото било. Но гледайте да разплетете какво бе ставало тук по време на войната. Може би тогава и тайната на нашия провал ще излезе на бял свят.

— Добре, представете си, че открием провокатора. Как бихте постъпили?

— Христос е казал, че на враговете си трябва да прощаваме не седем, а седемдесет и седем…

— А вие?

— За щастие не съм Христос. И дори не съм най-добрият сред служителите му.

— Как да го разбирам?…

— Ако можех — щяха да видят те — изведнъж изсъска през зъби ксьондзът. — За моята първа и последна…

Тогава разбрах: наистина би ми извадил душата. Ме с чужди ръце, а със своите собствени, които ги бива за всичко. При спомена за любовта си и другите, загинали в подземията на СС или СД — кой знае?

Тръгнах си от него с объркани чувства. Нашите романтици от миналия век биха казали, че заплашителни „сенки, ангели нощни“ се виеха над главата ми. Защо съществуваше тази книга? Защо бяха тези две смърти? Защо са били убити четиристотин души през войната? Защо падаха каменни късове върху главата ми? Какво означаваше разходката при кладенеца? Какво е станало с бандата на Боубел и Кулеш? А Лапатуха? А несвързаното бърборене на Вячорка за сенките и за страшните яйца?… Кошмарен, безмилостен свят.

Не знаех, че всичко това е невинна детска приказчица в сравнение с наближаващите събития.