Черният Олшански замък

Първа глава

Май беше толкова хубав, че ако нямаше такъв месец на земята, заслужаваше си да бъде измислен. Нощем на няколко пъти топли, пролетни дъждове си шепнеха нещо с покривите. На заранта земята добродушно димеше дори през многобройните гъсталаци, а по тревата висяха обеци от роса: сториш крачка — всичко блясва, сториш втора и на други места пламват мънички оранжевозелени слънца.

Май обещаваше спокойно лято, щедра есен, сита зима и всеки селянин го благославяше. С изключение на мен.

За мен той не означаваше разцъфнали градини, покрили с топъл сняг земята, дъждове, роса, предсказващи прекрасни животворни дни, а мрачни подземни сводове, преходи, безкрайни катакомби и нощни кошмари.

Аз живеех, както бе казал един стар неизвестен автор:

А когато настъпиха онези събития, присъединили се към разните пролуки, трапове, бездни, подземни кладенци, си припомних и други редове (не зная от кого), които гласят:

Затова настроението ми, както казват братята поляци, беше „на пси“, когато към двадесето число на месеца седях на пейката пред къщата на Шаблика заедно със стопанина и с Михас Змагител, занимавайки се с нещо твърде похвално (полека-лека си пийвахме „белоруски балсам“).

В златистия вечерен въздух бръмчаха земни пчели. Съвсем ниското слънце бе превърнало Олшанка в райска река от светлина. Гъстите кичести дървета неподвижно се готвеха за сън.

Разговорът течеше някак сънен и в началото за нищо особено.

— Ти винаги ли пушиш само „БТ“! — отпуснато запита Змагител.

— Да.

— А аз само „Неман“.

— И аз го обичам, но когато го пуша дълго, кашлям. Не си ли опитвал да се откажеш?

— Веднъж не пуших девет месеца, но сетне дойдоха избори. Докараха в село хубава бира, лидска. Намериха се и чирози. Случи се да карам урната при онези, дето боледуваха и не можеха сами да дойдат. Приятелите накупиха всичко и за мен, но забравили, проклетниците, че не пуша, и ми купили три кутии „Неман“. Щом преброиха гласовете — седнахме да се почерпим. Бях намръзнал през деня, откарах коня, та и аз седнах, пийнахме си. Запалих цигара и… хайде отново.

На Шаблика този разговор му беше толкова интересен, че направо издъхваше от скука. Затова разговорът се прехвърли на друга тема, от която, ако се съди по нашите литературни вестници, би издъхнал целият свят: за „книжовността“.

— Хайде, да речем, какво мислиш за Биков, Михас?

— Нищо. Не си измисля човекът. Личи си, че войната му е дошла до гуша. Не е като някои, дето пишат как Саня с метличка за баня разбил рота германци… заедно с танковете.

Предъвквахме кокалите на инженерите на човешки те души (де да можеха да чуят тези приказки от някоя трибуна) и приключихме разговора с още едно лице, към което се отнасям търпимо.

— Ами този… Караткевич? — запита Шаблика.

— Не е лош. Само е малко шантав, завеян. Все започва от Адам и Ева и дорде стигне до наши дни… Никога не знаеш какво да очакваш от него.

— Разправят, че бил женкар — обади се Змагител.

— Че за кого не разправят това? Я по-добре кажи, Антос, какво си бил разшифровал? — смени скучната тема Шаблика.

Разказах накратко за лентата. Обясних им, че съм сигурен само, че необходимата ми кула е от северната страна, там, където е била зазиданата сетне Слуцка порта. Казах и за ъгъла на увиването (вярвах на тези хора и много се надявах, че като някогашни борци от съпротивата и партизанския отряд знаят да пазят тайна), но казах, че (прости ми лъжата, боже) предмета, около който трябва да я увия, го няма и че определянето на ъгъла между осовата линия на лентата и посоката на изписването нищо не дава, краят пък съвсем не ми е ясен (виж, това беше истина). Не ми е ясно само коя кула ми трябва от ъгловата? Дали третата?

— Поблъскай си още главата — обади се Змагител, — може да измислиш нещо.

Внезапно зад стобора се вдигна дива врява. В различни гами лаеха десетки кучешки гърла и нечий глас разтърсваше улицата:

— Убийци! Убийци!

Приближихме се до оградата. Отдясно се задаваше познатият ми вече кортеж: Лапатуха с неговите десетки кучета. Насреща му вървяха председателят Олшански и счетоводителят Ганчаронак. Сигурно се чувствуваха като в небрано лозе.

— Убийци! — дереше се Лапатуха.

— Защо бе, Людвик? — запита Олшански.

— Ще ме убиете! Искам да се скрия!

— Защо да съм убиец? — запита Ганчаронак.

— Защото — и се обърна към Олшански. — Убиваш телетата! Бичетата! Овчиците! Ще се скрия!

— Хайде стига, Людвик — тъжно промълви Олшански.

Но лудият, щом ме зърна, се превключи на мен: — Аха, дириш истината? Ще си строшиш главата. Обкръжен си вече, обкръжен си. И съселът няма да ти помогне. Съселът с расото. Боубел, Боубел ще дойде. Дойде вече.

И ние, и онези двамата се дръпнахме от него, като че размахваше кофа вряла вода.

— Е, джентълмени — запитах аз, — как е самочувствието? Какво означава този сън?

— Не зная — каза Шаблика. — Може би наистина не е на себе си човекът. А може… това да е удобен начин за маскировка.

— Я остави — намеси се Змагител. — Тук са ставали такива работи, че и най-здравият човек би се побъркал.

— Все пак какво се е случило? — запитах аз.

— Е, през май четиридесет и четвърта по заповед на Химлер, както е известно, беше създадена „kommenda 1005“ — отвърна Шаблика. — Унищожаваха следите от всичко, което бяха сторили тук. „Санитарни акции“. Бяха осъдени на гибел всички села и махали, където имаше свидетели на делата им. На нас все пак ни провървя. Не успяха да ни унищожат, много бързаха да бягат. Но все пак изселиха хората в гората. Акциите за масови екзекуции обаче са били вече подписани. Шефът на Кладненското районно гестапо бе ги подписал като „председател на гестаповския съд“… Засноваха коли, камиони из околността. А в колите — нашите от гората ги следяха — оберщурмбанфюрерът на СС, доктор по право (като че може да има някакво право при онова безправие), той бе същият споменат шеф на районното гестапо в Кладно, на презиме Хешцьобер, и с него някакъв щандартенфюрер, полковник значи. Освен тях и оберщурмфюрер Зайц с помощника си унтерщурмфюрер Щофхен (в катрана да ври дано на онзи свят, голям мръсник беше). А в другите коли по-дребни началства, шарфюрер Линц (той командуваше охраната) и, кой знае защо, фон Айхорн, майор от тодтовските части — от военно строителната организация. Ясно, че нямаха намерение да строят нещо, а да крият. Може пък да диреха някое естествено дере, та по-лесно да го затрупат…

— Документи не останаха ли? — запитах аз.

— Търсихме преди няколко години. Някои от нашите все пак се промъкваха в село да си вземат нещо забранено или малко храна от скривалищата, та те бяха видели нещичко.

— Кой?

— Мултан. Органистът. И някои други… Та така. В средата на юли нашите настъпиха. Тогава пак се вдигна суматоха. Тази акция вече бе под ръководството на Олшанския комендант граф Адалберт фон Вартенбург.

— Не е ли роднина на Йорик фон Вартенбург Йохан Людвик, който е сключил конвенцията с генерал Дибич през 1812 година? — запитах аз. — Дето германците се били заедно с руските войски срещу Наполеон.

— Да. А преди това, през 1778 — 1789 година участвувал във войната за Баварското наследство. Не му е пряк потомък, а е май от рода на негов братовчед.

— Откъде знаеш?

— Между двата си партизанлъка бях в гестапо не само поради съмнения в „бандитизъм“ — преди това работих там като преводач.

— Как така?!

— Ами така.

— Сетне какво?

— Сетне нали виждаш. Не възпитавам бели мечки, а младото поколение. Значи, ясно е как съм работил за германците.

— М-да — за пръв път се обади каубоят, — твоето не е живот, а баница: гората — преводачеството в гестапо — в подземията на гестапо — откупът — после пак и гората.

— Добре де, стига. А с графа беше Франц Керн от айнзацщаба, от хората на Розенберг. Ограбване на ценности. Значи, не са успели да ги откарат, защото обръчът се бе затворил… А с него и щандантенфюрер Зигфрид (не му зная презимето) и — дръж се да не паднеш — последният Олшански стари, Юзеф Ксавера.

— Казват, че умрял наскоро след войната — казах аз.

— Аз пък мисля, че са му помогнали да умре — отвърна Змагител.

— Защо?

— А ти какво си мислиш, дали Вартенбург и Керн са имали нужда от излишни свидетели? Та нахлуват те в Олшани под охраната на няколко „Опела“, два „Даймлер бенца“, една „Монца“, с есесовци и три леки коли: синьо „Беемве“, „Опелкапитен“ и „Мерцедес“ с генерала. Почти във всички коли някакви сандъци, денкове, увити в брезент, и рула мушама. До едната се върти непрекъснато и размахва ръце, разпорежда се старият Олшански, а другите хич не го интересуват… Есесовците с „валтерите“ и пушките щъкат навред, местната охрана размахва бичове — дано им се размине разстрелът заради старанието. Предчувствували са какво ще стане, както кучето предчувствува земетресението. Хич не им се разминало, германците им отсъдили същата участ като на другите… Там имало и наши с полувоенна униформа — Мултан ги видял. Няколко души. Но били далеч, не могъл да запомни лицата им. С наша униформа били мръсниците.

— Каквато епохата, такива и талантите — с мрачен хумор произнесе Змагител.

— Можеше да си спомниш и за други таланти от нашата епоха, Миша — ядосано измърмори Ригор.

— Бих си спомнил, но онези не мога да забравя.

Вече доста плътен здрач бе легнал върху селото, върху Олшанка, върху горите и върху тежкия черен силует на далечния замък.

Шаблика въздъхна:

— Мултан беше в края на гората. Видял как разтоварват сандъците, как ги мъкнат нанякъде.

— Той дори ги търси след войната. Бърника с лизгар из езерото на замъка. „Тинята ги е покрила“ — викаше.

— А аз мисля, че е празна работа да ги дирим там — обади се Шаблика. Най-вероятно някъде из катакомбите. Там дори дяволът не може се ориентира, никой не ги познава докрай. Знаеше ги само старият Олшански, той имаше старинен план.

— Кой ли е виждал този план — въздъхнах аз.

— Лапатуха.

Безкрайно се учудих.

— До тридесет и седма е бил библиотекар в замъка.

— Той изобщо е видял много неща. Дори животът му е бил в опасност. Говори несвързано, но в думите му има някакъв смисъл. Само не зная дали и той е наблюдавал онази акция, или е бил в колоната на смъртниците. По отделни негови думи си направих този извод, макар че може и да греша.

— Какъв извод? — запитах аз.

— Че е видял, но не до края. Пленниците са мъкнали сандъците до могилата (дето от едната й страна е езерото, а реката-ров и замъкът са от другата). Сетне завързали очите на смъртниците, повели ги с багажите, а след два часа отново със завързани очи ги върнали обратно. В гората се дочули залпове. Живите трупали убитите на купчини. Може би по това време Лапатуха се уплашил (вероятно и тогава главата му не е била в ред…) и, напуснал наблюдателния си пункт или пък по чудо е успял да избяга. А другите били избити там, на могилата. Къде са погребани — ясно.

— А кой е знаел и знае къде са скрили всичко?

— Наши не били допуснати там. Вартенбург попаднал под бомбите в Дрезден, а „изкуствоведът“ Керн беше обесен от нашите в Белосток.

— Виж ти — въздъхнах аз. — Излиза, че никой не знае какво, къде и как са скрили.

— Косвено се досещаме, че в сандъците и денковете е имало архиви, награбени ценности и личното имущество на Олшански. Затова замъкът изглеждаше празен, когато влизахме в селото. А кой знае ли? Лапатуха знае. Но все едно че кучетата му знаят. Не казва… И никога не ще може да каже.

— Дали пък няма да настъпи просветление в ума му?

— Едва ли — рече Змагител. — Каква полза от несвързаните му приказки… като: „И вие… Ще ме убиете… Убийци… Онова е там.“ Ако там са завещанието на Олшански, княжеските му грамоти и документите за благородническия му произход — кому са нужни те сега? Последният, най-последният Олшански се спомина „по воля божия“.

Да, нищо приятно. Спомних си за обещанието пред Хилински и пръв наруших мълчанието:

— Момчета, ами кой е този Боубел? Един човек се интересува. Има някаква информация, но се интересува какво се знае, как се гледа на тези неща тук, на място?

— Хм — Змагител лапна една ягода. — Той, братко, е известен бандит. С бандата си тероризираше целия район от 1946 до 1947 година. Двама бяха, той и Кулеш. По време на окупацията бяха „партизани“. Докато все пак вредяха на германците — търпяхме ги. Но малко преди освобождението имаше вече и сблъсквания с нас. Почти като анархистите по време на Гражданската война — „Бий отдясно белите, отляво — червените“.

— Да — потвърди Шаблика, — чак до четирийсет и осма тук беше ад. И то само заради тях. Връщам се една нощ от събрание — гледам някой пуши цигара зад близкия храст. Ясно, причакват ме. Засада. Измъкнах „валтера“ от джоба, приведох се и вървя, мисля си: „Ще видим кой кого“. Кога наближих — тю да му се не види… Светулка! Обикновена светулка!

Посмяхме се. Шаблика продължи:

— Правеха засади. Дебнеха мнозина, а мен, кой знае защо, най-често.

— Може да са се страхували.

— И аз се чудя защо. Вероятно в бандата е имало някой от колаборационистите и аз случайно съм го познавал, нали „служих“ известно време на германците. Та съм могъл да го позная. Твърде възможно е именно по тая причина да са ме дебнали… Но слава богу. Сетне милицията и хората, на които им беше дошъл до гуша, го насвиха край блатото и му видяха сметката. Струва ми се, че Боубел е убит.

— Не сте ли сигурен?

— Никой от нашите не го познаваше по лице, а „неговите“ са избити до един.

— Наистина ли никой не го е познавал?

— Виждал го е на тъмно само някой си Шчука. Мисля, че сега е голяма клечка. Живее в Минск. А от онези, които са го виждали долу-горе на светло и все пак са оцелели, е останал комай само Ганчаронак.

— Ганчаронак ли?

— Ами да. Боубел пратил един сополанко да му свети маслото, очевидно съвсем неопитен. А Тодор имал тютюн в джоба си… Втора грешка, че не му завързали ръцете… Та когато се измъкнал, два дена се въртял из блатата, докато една нощ се прибрал в Олшани и разбрал от жена си, че предишния ден бандата на Боубел е избита до крак.

— Никога не бих си помислил, че е способен на такова мъжество — поклатих глава аз. — И то тоя пияница…

— Разправят, че оттогава започнал да пие. А изобщо мъжествен или не, гадина е този Тодар Игнатович — заяви Шаблика.

Разбрах, че не може да прости на счетоводителя, задето бе накарал Олшански да посегне на замъка.

Станах.

— Хайде да го изпратим — каза Змагител на Шаблика. — Толкова страхотии наприказвахме, че току-виж мишето детенце, преди да си легне да нанка, се начишка из пътя.

Посмяхме се и излязохме тримата от градината. Луната, току-що подала се над клоните, заливаше уличния прахоляк с колебливата си светлина, осветяваше утъпканите от минувачите „тротоари“, тъмните градинки. Вървяхме и дишахме с наслада.

— М-да — обадих се най-сетне аз, — големи номера са ставали из вашия край, при това страшнички. На всяка крачка животът тук е хвърлял къчове като необяздена кобила.

— А! — спомних си аз. — Не знаете ли защо германците в Кладно са разстреляли Уладак Висоцки, братовчеда на нашия кочияш?

— Много тъмна, съвсем заплетена работа — каза Ригор Шаблика. — Никой не знае. Очевидно германците са изгорили архивите си или са ги скрили.

— А каква е тази история с изпълнението на смъртната присъда на Крищоф Висоцки от поляците през 1939 година?

— И това е съвсем неясна история. Разправят, че убил провокатор. Но тогава малцина се интересували от това. Бе надвиснала война. Дали няма да се намери нещо в Минск? Или във Вилнюс? Защото в Кладно съдебните архиви изгоряха… Ох!… Знаеш ли какво ми хрумна? Трябва някак да се разплете тази работа. Да се намерят хора, свидетели, щом архиви няма. Може би ще помогнат да се избистрят нашите олшански тайни.

— Как?

— А ти знаеш ли кой е трябвало да изпълни присъдата на Крищоф и другите десетима?… Оберщурмфюрер Щофхен и подчиненият му шарфюрер Линц.

— Какво от това?

— Но нали тези два типа са участвували в акцията при избиването на онези смъртници в Олшанка. Щофхен бил един от ръководителите на разстрела до бента, а Линц ръководел охраната.

Тъкмо минавахме край къщата на Ганчаронак и съзряхме в отворения прозорец между две саксии с обечки неговата мутра, издълбана от ситни бръчки.

— Хей, приятели — обади се счетоводителят, — тъй и тъй минавате оттук, защо не влезете?

Без сам да зная защо, свърнах към вратата му. Другите без особено желание ме последваха.

Къщата бе най-обикновена. Голяма стая, едновременно гостна и столова, когато има гости. Диван, над него килимче с елени и замъци, бюфет, маса и столове. Ганчаронак ни въведе в кухнята.

От другите кухни се различаваше по газовата печка и по газовата бутилка, а също и по полицата, на която бяха наредени съвсем странни и ненужни в домакинството вещи. Така да се каже, полицата бе „за украса“. Там имаше стар чайник самовар за приготвяне на медовина с билки, очевидно отдавна не калайдисан и затова неизползваем, стари халби за бира (дръжката на едната изобразяваше дявол), разни гърненца, някои от тях двойни, делви и делвички за мляко.

И нещо съвсем странно — едно много, много старо чукало за хаванче. Може би дори за аптекарско хаванче. То не само бе разширено в двата края, но и в средата (за удобство при бъркане на гъста отвара от билки). Чукалото съвсем сигурно бе на повече от триста години.

— Колко старинна вещ — казах аз.

През това време Ганчаронак наля от една дамаджана някаква течност в едно гърне, сетне напълни чашите от него.

— Заповядайте. Медовината ми е пивка.

Сръбнах и едва не се задавих.

— О, Тодар Игнатавич — едва си пое дъх Шаблика. — Това всеки ден ли го пиете?…

— Да, викат ми попивкото — усмихна се счетоводителят, — но не вярвайте в това. Само си жабуркам устата за дезинфекция.

„Лъже“ — помислих си аз.

А Ганчаронак с обичайната си язвителна кротост (човек инстинктивно не вярва в подобно съчетание) добави:

— Водка не пиеше, бира не обичаше, затова не се издигна.

— Май има нещо вярно — обади се и Змагител. — Влизам веднъж в ресторанта в Навагрудка. По някое време влиза и Ганчаронак. Дошъл по работа като мен. Не ме забеляза. Седна на масата, даде си поръчката на сервитьорката, а накрая рече: „И десет грама водка.“ Тя се ококори: „Какво?“ А той? „Само колкото да намирисвам, пък глупостите си ги върша и без водка.“

Всички се засмяха. Ганчаронак, както ми се стори, доста престорено, неестествено.

Щом усетих, че темата на разговора, кой знае защо, му е неприятна, отново заговорих за чукалото:

— Защо не го дадете на музея?

Внезапно той за миг побесня, макар че много бързо се овладя:

— Стига вече с това чукало! Че еди-ин, че вто-ри. Може и да го дам на музея, но нито на вас, нито на него ще го дам.

— На кого? — Кой знае защо, реших да блъфирам. — На Олшански? Или на Висоцки?

Дали ми се стори само, или наистина бе така, но той се смути:

— Висоцки току ме яде…

„Пак Висоцки — помислих си аз, — навсякъде Висоцки.“

Но Ганчаронак само махна с ръка:

— Висоцки… Дай го, та дай го, нямаш хаванче, а аз имам.

— Какво е пък това хаванче?

— То е съвсем ново, може да има към осемдесет години. Как да му дам чукалото! „Добре де, викам му, защо ти не ми дадеш хаванчето, че да ги съчетая?“ „Не, вика, моето хаванче е съвсем ново, а твоето чукало е цялото зеленясало. Аз ще го изчистя. Тъй ще го лъсна, че ще стане като ново.“

Погледнах чукалото — цялото бе сякаш покрито с малахит. Тук-там по него дори имаше вдлъбнатинки като от шарка.

— Дай, та дай — измърмори Ганчаронак, — трябвало му, а на мен? Дадеш ли го на един — другите ще се обидят. Нека си стои тук.

— Както искате.

— Висоцки… Висоцки… Ами да, няма си друга работа, въвира си носа, където не му е работа. Само някой старец да заразправя какво ставало едно време — нашият веднага довтасва, не можеш го вдигна. Когато органистът ремонтираше часовника, механизма и циферблата, той през цялото време седя до него. Веднъж и мен завлече. Ще се пукне от любопитство. Зяпнал с четири очи: „Може, вика, и на мен да се наложи.“ Широко му около врата, дири си занимавка.

След няколко минути се сбогувахме и си тръгнахме, като се отказахме от втора чаша „медовина“.

… Но гръм да ме убие, ако нашите приключения свършиха с това. Приближавахме се до входа на замъка, когато изведнъж ми хрумна:

— Момчета, я да надникнем. Току-виж се появят онази „госпожа и монахът“.

Позагрети от „медовината“, те се съгласиха. Доста шумно нахлухме в пълния с боклуци двор. Луната го осветяваше до половината, светлината озаряваше кулите на костьола отвъд стената.

И внезапно, като погледнах към галерията вдясно, по-встрани от предишния път, забелязах сенките.

— Момчета, ето ги.

— Къде са! Нищо не виждам — рече Шаблика. — О, ето ги наистина.

По галерията, очевидно завършвайки нощното си шествие, се движеха една дълга тъмна сянка и една по-светла.

Секунда… втора… трета… Изчезнаха.

— Е, видяхте ги, какво може да е това? — запитах аз.

— Дявол да ме вземе, ако зная какво е — измърмори Змагител. — Някаква мистика, мамицата му.

— Така е — въздъхна Шаблика, — можем да бъдем спокойни за младото поколение. Преподавателят по белоруска литература е мистик и псува като хамалин.

Щом излязохме от двора на замъка, си стиснахме ръце и се разделихме. Аз се запътих покрай стената към караулката. Тук беше тъмно, лунната светлина падаше само върху Олшанка и върху парка зад нея, единствено кулите на замъка пресичаха лунния поток.

И тогава, като че ми бяха малко вълненията през този ден, дочух отдясно, сякаш от дълбините на стената, някакво неясно „ду-ду-ду“, а сетне още по-неразбираеми звуци.

Вдигнах глава — в една бойница за нисък бой смътно се очертаваше плоско бяло петно. Някакво лице. Върху това неясно петно се движеше нещо тъмно. Уста. Наканих се да драсна клечка кибрит, но думите станаха изведнъж по-ясни, макар и несвързани, и нямаше защо да светвам.

— Махни се! Махни се… Моят дом, моят замък, моята крепост. Над нея всичко е мое… Под нея също. Ще видите вие, убийци, ще ви дам аз един циклон… Людоеди… Проклети фашисти… Искам да живея!… Да живея!… Децата гледат, молят се… Пазя ги, пазя ги!… Пазя тайната… Махни се!…

Неволно ускорих крачка, само и само да не чувам лудешкия брътвеж, но чак докато изляза до осветения от луната край на езерото, подире ми се чуваше:

— Ду-ду-ду-ду…

Когато наближавах вече дома на ксьондза, си помислих, че наистина е луд, но някак доста смислено. Удобна за човека лудост. Не биваше засега да зачерквам Лапатуха от списъка на съмнителните. Все още го подозирах.

Втора глава

Едва успях за два дена да се завърна под родния покрив, едва си свалих раницата и в празната ми квартира отекна звънецът, на вратата видях физиономията на „мистър Смит от Бобкин стрийт“.

— Само за минутка… Ето ти копие от лентата с буквите, което засега ще остане в службата на Шчука. Там е на по-сигурно място… Ех, братко, нещо си изпосталял от селските гозби… Ела към осем да пием чай. И Шчука ще дойде.

— Благодаря. — Докато продумам, той се изпари.

Едното копие мушнах в тайното чекмедже (половинката), другата половина мушнах в десети том от третото издание на Ленин, 492 страница, където е „Белоруското социалистическо общество“. Същото сторих и с другите ленти. В „Материалите по археология“, издание на АН от 1960 година. В спомените на А. фон Тирпиц, в „Антология на белоруския разказ“, т. II, стр. 289.

Дори и по време на моето отсъствие някой да прерови апартамента, едва ли ще може да прегледа всички книги. Дори и аз, с всичките си щуротии, едва ли бих се захванал да прелиствам книга по книга.

При това си спомних как веднъж с приятели се отбихме у един познат, у един талантлив заплес. Видяхме около него купища книги, а самият домакин трескаво прелистваше някакъв том.

— Ама че работа. Тъкмо искахме да те пратим за бира… А ти… Май готвиш нещо спешно.

— Ами — горчиво махна с ръка той. — Нищо подобно. Скрих от жена си сто рубли в една книга и забравих в коя.

Смяхме се тогава всички като хиени.

Точно в осем ощастливих съседа си със своето посещение. Щях да се чувствувам прекрасно, ако не бях зърнал до Шчука и лейтенант Клепча, когото по известни причини не уважавах и нямах намерение да уважавам и занапред. Не понасям „непреклонността“, „проницателността“ и откритото самолюбуване.

Хилински извади чаши, чинийки, бурканчета с три вида сладко и тям подобни.

— Слушай, може би ще хапнеш нещо най-напред.

— А, не, сит съм.

— Тогава пий чай и разправяй.

— Само не задълбочавай в психология — каза Шчука.

— Тази дама не е за нас.

Разказах всичко, каквото бях успял да узная.

— Свърши ли? — запита най-сетне Шчука. — Интересно е всичко, що се отнася до разстрела. Нищо не знаем за убития нелегален братовчед на Висоцки. Само името му — Уладак Висоцки. А за онзи, дето поляците го осъдили на смърт през трийсет и девета — и за него не знаем нищо повече.

— Архивите изгоряха — каза Хилински. — Но се чува, че той убил някакъв провокатор. Ето снимката на онзи, на Крищоф.

— Приличат си малко — рекох аз. — Бихте ли ми дали копие?

— Вземи тази — отвърна Шчука. — Тя е копие. Макар и лошо. Защото и снимката не струваше… Вземи и това. Едва ги намерих.

Това бяха няколко вестника, поръждавели от старост и изтъркани на прегъвките. Веднага се хвърляха и очи твърде големите букви на заглавията (ясно, за полуеснафското тогава Кладно делото е било сензация, избухнала бомба).

Заглавията крещяха, обещаваха да разкрият престъплението във вечерните и утрешните броеве. За съжаление тях ги нямаше.

„Убиецът е заловен!“

„Двойникът ще бъде съден!“ (Това пък какво означаваше? Какъв двойник, по дяволите?)

„Предположения или истина?“

„Очаквайте следващия брой!“

Следващите броеве ги нямаше.

— Не може да ги има — разбра недоумяващия ми поглед Шчука. — След два или три дена германците направиха провокацията на радиостанция Глайвиц. Какво означаваше това?

— Война с Полша.

— Не само. Последваха бомбардировка на Кладно, нашия поход към Западна Белорусия. И на два пъти, а в Кладно — на четири пъти — мина фронтът като огнен валяк. Градът пламна, архивите изгоряха. Може частично да са ги откарали германците. Останалото да са изгорили. Целият район около архива изгоря.

— Откъде тогава се знае, че присъдата на Крищоф е била изпълнена?

— Две молби за помилване са били отхвърлени — каза Хилински. Говори се, че убийството било извънредно жестоко, пък макар и онзи да е бил провокатор. Мярна се в някои вестници и седмичници съобщението, че присъдата е изпълнена. Не зная вече кой е дал информация в навечерието на войната. Помня само бележките в списанията „Газета Полска“, „Полска збройна“ (жълти издания все) и в „Час“ (издание на краковските консерватори). Из вестниците колкото и да търсих — нищо не намерих.

— А в по-късните?

— По-късни нямаше. Белоруската преса в Западна Белорусия тепърва се създаваше, никому не оставаше време да се занимава със стари работи. За новото трябваше да се говори. А окупаторите ликвидираха целия полски печат. Едва по-късно започнаха да се появяват удобни за фашистите издания. А нелегалният печат, макар че започна да излиза от октомври 1939-а, не му беше до Крищоф Висоцки… Та вие се заемете с това.

Тогава Клепча се обади за пръв път:

— Поработете в тази насока. Историко-революционното минало е интересна област. И много полезна. Възпитава хората… Младежта… В духа, така да се каже…

Шчука се намръщи:

— Дявол ви знае, Якубе, как можете да опошлите дори най-вярната мисъл със стила си, с дървенящината си.

Кой знае защо, Клепча изгледа мен, а не Шчука, с явна враждебност. Мисля, че защото графологическият анализ доказа, че бележката, която бе накарала Марян да излезе от дома си и да намери своята смърт, не е писана от мен и по този начин хипотезата на Клепча бе пресечена от корен и цопна в калта. Шчука незабелязано ми намигна.

За мой късмет Клепча скоро си отиде. Мълчахме потиснати известно време.

— Ето какво, уважаеми Андрей Арсенцевич — заяви Адам. — Той не нарушава дисциплината. Не отсъствува самоволно. Упорит е, но се подчинява на началството. Никак не реагира на разумни бележки… Ох, ще трябва да се заемеш с него, друже, инак такава каша ще ти забърка, че дълго ще има да я сърбате… А ти какво ще кажеш, Космич?

Не исках да възприемат мнението ми като израз на лична неприязън и затова отвърнах уклончиво:

— Говори с вестникарски шаблони, но изглежда по-умен в същност, макар по външния му вид човек да не би допуснал, че сутрин си пее разни… хорали.

Сетне запитах:

— А кой е бил убитият? Провокаторът? Или осведомителят, както го наричат?

— Син на горски някъде край Замшани — отговори Шчука.

— Това май е на петнайсет километра от Олшани?

— Да.

— Почти не ми се вярва да го открия — след размисъл продумах аз. — Но трябва да опитам.

Опитах. Случи се чудо. Някогашният горски Андрон Сай както преди си живееше, по-точно доживяваше дните си в същата горска къщурка край Замшани в местността Тъмни бор…

Бе късен следобед, когато слязох от автобуса и поех по доста утъпканата, макар и тревясала пътека през гората. В началото рядка, пронизана от розовите слънчеви лъчи, с всяка крачка тя ставаше все по-тъмна. Тук-там високите борове стърчаха тъй нагъсто, че светлината се заплиташе из тях, като огряваше в началото ту медночервения необхватен дънер, ту някое корените, голямо като къща, черно и рошаво като мечок (ако можем да си представим толкова огромен мечок). В началото тук-там се срещаха тлъстига, перести треви, попетица, но все по-рядко, докато отстъпиха място на пружиниращите борови игли, трупани тук от десетки години.

„Личи си, че е резерват“ — помислих си аз. По-късно се оказа, че съм прав.

Притъмняваше все повече. Пътеката едва просветляваше в мрака. Нещо изшумоля покрай нея из тревата. Дали беше таралеж? Или мишкуваше златка?

Почувствувах се като изгубен, при това само на километър от шосето, но пред мен нещо като че просветна. В доста сгъстилия се мрак съзрях малка рекичка или голям поток, който малко по̀ вляво се разширяваше във вир или в естествено езерце, заобиколено от венец тъмни по това време върби.

Вдясно от езерото, по-черни от гората зад тях, личаха някакви постройки, внезапно в една от тях проблесна оранжев правоъгълник. Прозорец.

Прескочих потока по две греди с люлеещ се парапет, до мен преминаха белокори ябълки и мрачни високи круши.

Пред входа — достоен дори за господарски чифлик с широките си греди стълбове, поддържащи навеса, отнякъде беззвучно възникнаха две черни сенки. Почти веднага се отвори вратата и на прага в светлото петно застана още една сянка (защото светлината идваше отзад) с пушка в ръце.

— Кого мъкне дяволът по нощите? — дрезгаво запита сянката. — Вар! Ветер! Легни. Какво искате?

— Аз съм Антон Космич. От града. Търся горския.

— Аз съм горският. Салвес Цецерич.

— А-а… Андрон Сай?

— Той ми е тъст.

— Женен сте за дъщеря му ли? — запитах аз, като че ли човек може да се сдобие с тъст по някакъв друг начин.

— Аха. За Гана.

— А къде е вашият тъст?

— Сега е пенсионер, почива си. Но каква ти почивка?! Всеки ден прави „вечерен обход“. Съвсем се е вдетинил. И понякога седи на гроба на сина си.

— Чувал съм тази история.

— Понякога умът му се поизбистря, но не често. Може би по̀ към лятото. И дъщеря му помни всичко, но сега е в Нароч в санаториума. А аз какво? Тук съм заврян зет, външен човек.

— Аз трябва да опитам да разплета онази паяжина.

— Имаше такова нещо — сухо и спокойно промълви той. — Тя имаше брат… Говореше се, че бил провокатор. Но аз имам право да кажа такова нещо — гласът му се повиши и внезапно стигна до крясък. — За своето семейство имам право да говоря всичко. Тук аз съм си господар. Но ако някой посмее да повтори тази мръсна лъжа, веднага ще му запуша устата. Вместо да се навъртате покрай чуждите къщи, по-добре си гледайте работата. Хайде, разкарай се, докато не си опитал какво значи заряд от едра сол в задника. Кръгом и да ти видя гърба!

Кучетата, доловили гневната му интонация, се надигнаха. Впериха очи в мен. Отляво се бе изправило яко мутресто гонче, черно червеникаво, на петна, с едра глава и тъпа муцуна, силно на вид и високо най-малко към осемдесет сантиметра. Отдясно — друго голямо куче (но по-дребно от събрата си), сивкаво, с по-дълги крака, по-стройно. Когато го погледнах, ме побиха тръпки.

— Хайде, глътна си езика — с отсянка на презрение продума стопанинът, — не трепери! Докато не им заповядам — няма да те нападнат.

— Не треперя. — Домакинът очевидно бе учуден от нахалството ми, защото извадих цигара, подадох му кутията (той не я взе) и казах: — Страшно е това, сивкавото. Разбира се, трябва да се плаши друг, а не аз.

— Защо? — иронично запита Цяцерич. — То е по-дребно.

— Злобна порода е.

В един от трудовете си споменавах книга за отглеждането на кучета в стара Белорусия. Май това бе един от малкото случаи, когато такава отвлечена материя се оказа полезна в конкретния живот. Оттук извода — няма абстрактни, ненужни знания. Такова нещо може да се случи в живота на човек, че само ако знае как чешкият крал е разбил монголите, ще може да си спаси живота, и тогава от радост всекиго ще разцелува.

— Какво именно?

— Това е вандейски грифон — казах аз. — Порода, възникнала от „сватбата“, така да се каже, между вандейските гончета с бретонските грифони (нали виждаш, от техния червеникав цвят са останали петната). Ужасно са злобни. Няма по-добри при лов на глигани. И при хайките за вълци са незаменими…

Салвес внезапно седна до мен и извади цигара.

— А това, другото — породата му е добра към хората. Чудя се откъде ти, един горски и очевидно добър ловец, си намерил толкова редки породи? Защото в Минск не съм срещал такива.

— Като по чудо — домакинът явно омекна.

— Наистина чудо на чудесата. Такива петнисти като вашия Вецер не бях виждал. А Вар! Истински стег хоунд, гонче за елени. През миналия век дори Леонид Павлович Сабанеев (който е познавал лова и кучетата като никой друг, и аз не бих повярвал по-скоро на господа или на себе си, отколкото на него) наброил в Англия — и само в Англия — едва дванадесет сюрии или ремъци, защото всяка сюрия от две или четири кучета била водена на един ремък.

— Е, може от онова време насам да са се развъдили.

— Вярно. Само дето е прекалено едър за стег хоунд. Дали не са кръстосали някого от прадедите му с гончето на свети Хуберт? Как е, сигурно е злобно, пъргаво, упорито? Гласът му е нисък, силен?

— Такова е. А ръстът? — Той съвсем се укроти. — Може би акселерацията засяга не само хората.

— А къде е старецът?

— Ще се върне. С него на „вечерния му обход“ винаги отива моят Горд, нюфаундленд. Дори ще го довлече, ако се наложи.

— Имам още едно, Джалма, хрътка — той внезапно се вгледа в мен. — А вие случайно да не сте също от хрътките?

— Случайно не съм… Трябва да установя убийството на вашия Юлян. Нещо прекалено много е свързано с някои тъмни дела. И по време на войната, и сега.

— Но каква полза? Нали убиецът е обесен. Няма вече на кого да мъстим… Пък и старият почти няма какво да ви каже. Нищо не му се разбира. А през войната беше ятак на партизаните. Още тогава наближаваше седемдесетте. И дъщеря му, моята жена, беше партизанка. А старецът още тогава беше прекършен от мъка, премазан от нещастието. Сега е още по-зле… О, ето го, иде… Сам ще се убедите.

През градината към нас се приближаваше в ескорта на две кучета твърде висок (макар и леко прегърбен), твърде кльощав и твърде стар човек. Вървеше, като си влачеше краката и се бе загледал в нищото.

Седна до Салвес на стъпалото, не поздрави, може би дори не забеляза, че има непознат. Бе вперил избелели очи в нощта. Съвсем побелелите му, подобни на вила мустаци подчертаваха издадената напред долна устна, сякаш извита от вековна мъка, и небръснатата му брадичка, сетне се спускаха, кажи-речи, до средата на гърдите.

— Дошли са при тебе, тате… заради Юлян… този човек иска да узнае подробности.

Старецът седеше с каменно лице.

— Нещичко поне си спомни, тате. Добър е човекът, по всичко личи.

— Всички… всички хора са добри — като в транс подхвана старецът, — пък ето на, Юлян… чедото ми… Уж доброто ти мислех… Пък те пратих на смърт… Много беше любезен, към четири години по-голям… И щърб като Юлян… двата предни… А по-голямата ми щерка сетне крея, крея и умря.

Лицето му внезапно се изкриви като от плач, макар че очите му бяха сухи.

— Не е вярно, че е донасял, не е вярно, че е издавал… Не е такъв синът ми… Убиха ми чедото.

Тогава разбрах, че ми е все едно дали Юлян Сай е бил виновен или невинен. Дори малко ми домъчня за него. Някак косвено, заради този старец, който плачеше със сухи очи.

Безмълвна, безкрайна мъка излъчваше това вече землисто тяло, това същество, което някога е било човек и е престанало да бъде в онази секунда, когато е отекнал нечий изстрел. Вече нямаше сили, разум, дори спомени. А мъката бе жива. Мъката бе по-силна от всичко.

И изскърцах със зъби. Още веднъж — този път завинаги — разбрах: с нищо на света, дори с най-възвишени съображения не може да се оправдае мъката, причинена на жив човек.

Отказах да пренощувам у тях (не можех повече да остана тук), поех към пътеката. Цецерич предложи да ме изпрати.

— Нали видяхте — каза той, когато наближихме шосето, — не можахте да научите почти нищо… Ала ще се върне жена ми — може би повече ще ви разкаже. Ще ви се обадя…

Останал сам и загледан в светлинните на последния междуградски автобус, все още виждах къщата на горския и човешката сянка пред входа. Сянката на човека, загледан в нощта.

Отново ми провървя. Когато слязох от автобуса, който не минаваше през Олшани, а отиваше направо за Кладно, видях, че мястото ми заема някакъв човек, който ми се стори някак познат, а от спирката се кани да потегли някаква странна таратайка, останала очевидно още от времето на бащата на последния Олшански, а в нея седи господин кочияшът на Олшанския колхоз Игнас Яковлевич Висоцки.

— Стой, вълци да те ядат — свика той на коня и ми се усмихна. — Брей, късметлия човек сте, няма да биете три километра път.

— Карали ли сте някого дотук?

— Един ревизор, ходил по работа в Семярики. Сетне довтаса в Олшанка. На туй отгоре срещнал Ганчаронак. Познати били. Та хайде, отишъл счетоводителят при председателя: „Висоцки да го закара. Защо да се трепе пеш? Току-виж и той ни помогне някога.“ А Олшански: „Така трябва да си водиш счетоводството и всичките салда-балда, че да караме ревизорите до спирката само от любезност. Да знаят, че не им услужваме от страх, а от човещина. Добре, Висоцки да го откара.“ Колко му е? Докарах го. Такава ми е службата.

— Какъв човек е?

— Особняк някакъв, темерут. Само суче мустак, а когато минахме край замъка, запита това ли е той.

— Нещо ми заприлича на някого.

— И на мен отдалеч ми се видя познат. Като че ли съм го виждал някъде. Сетне, като се вгледах — не, съвсем непозната мутра.

Тъмните китки дървета понякога почти се събираха над пътя, като образуваха тунел. В края му примигваше ниска бодлива звездица. Подвикна, изкиска се и заплака кукумявка. Късно. „Песните“ им си отидоха заедно с пролетта. Макар че се срещат самотници, които плачат и се кискат през лятото, дори през ранна есен.

— Е, ами вие откъде се връщате, така да се каже? — запита Висоцки.

Нямаше как да излъжа. Доста хора ме бяха видели в Замшани, някои (очевидно берящи късни челадинки за аптеката) — на пътеката през гората. Пък и не обичам лъжата, освен в случаите, когато няма накъде. Покойната ми майка ми бе казала: „Лъжата трябва добре да се помни.“ Наистина е така, та подир време да не излъжеш същия човек по съвсем друг начин. Или просто да се изпуснеш, че изобщо не си ходил в Могильов, а в Гомел, където живее някогашната ти любов, за чието съществуване жена ти или още по-лошо — годеницата ти, знаят добре, но са смятали това за „грях на младостта, когато той още не ме е познавал“.

— От Замшани се връщам.

— В Тъмни бор ли ходихте? — Стори ми се, че той се напрегна за миг, но се оказа, че просто погали коня по хълбока. И отново зае лениво грациозната си поза.

— И там бях.

— Какво изнамерихте? Сигурно по делото на онзи Юлян Сай?

— Да.

— Ох, боже, колко ми дотегна то. Толкова години вече, но щом някой почне да си припомня „отдавна минали дни“ и какво е ставало през „полско време“, щом си спомни това дело — току почнат да ме гледат накриво. Иде ми тогава в земята да потъна.

— Че защо не се преселите на друго място?

— Не се чувствувам виновен. Не искам някой да си каже: „Аха, гузният негонен бяга… Сигурно и той има пръст в това.“ Пък и какво да правя другаде? Тук е моята земя, моя открай време.

— Родният край, където ти е хвърлен пъпът?

— Не, просто тук за пръв път съм погледнал света. Осъзнал съм, че мога да сторя това-онова, да мисля, да се движа. Да действувам. Може дори в Рим да са ми хвърлили пъпа, а когато съм бил на месец, да са ме докарали тук; че какво тогава е за мене Рим? Така е. Всичко мое е тук.

Той помълча. От короните на дърветата се обаждаше дървесна жаба.

— Е, та какво? Разбрахте ли нещо?

— Нищо. Дали е бил провокатор, дали не — си остава тайна.

— Не се бъркам в такива работи аз — като помълча минута, каза той. — Освен това кой го знае провокатор ли е бил, или не. Кой е доказал това? Кой — обратното, мътните го взели! Това е то… Може да е бил провокатор, а може да е просто жертва… Кой ще отсъди? Мръднал си е пръста някой от по-горните — прав или крив — и ето ти, човече, няколко грама оловен боб.

— Да — казах аз, — доказателства никакви. Празна работа. Колкото по-бързо я забравим, толкова по-добре.

Пронизваща влага ни облъхна от тъмните недра на гората (сигурно близо до пътя имаше влажно дере). И отново плач на кукумявка прониза нощта.

— Да си поговорим ли? — запита изведнъж Висоцки със закачлива усмивка.

— Как да поговорим?

— Ей така.

Той долепи извити длани до устата си и внезапно на двайсет сантиметра от мен прозвуча зловещият, ужасяващ вик призив:

— Ку-ку-мя-у-у… Ку-ку-мя-у-у… Хи-ха-ха-ха-хаа…

Излъганата кукумявка се обади от гората. Сетне Висоцки отново и отново. Едва след това се възцари тишина. Очевидно кукумявката усети нещо неестествено в неговия призив. А може и просто да й омръзна.

— Видя ли — засмя се Висоцки, — излъгахме я все пак.

— Кукумявките, совите са символ на мъдростта.

— Значи, и мъдростта може да се излъже.

— Това невинаги свършва добре.

— В живота твърде много неща не свършват добре. — Той вдигна рамене. — Чудно нещо. Още се споменава онази неясна история. А аз го бях виждал само веднъж на рождения ден на другия братовчед (Крищоф се отби съвсем за малко), а другия братовчед, Уладак, дето германците го разстреляха заради нелегалната му борба, никой не го споменава.

— Човешка благодарност.

— Е, знаем я ние човешката благодарност и взаимопомощ: „Кога ядат и пият, не ни викат. Кога дойде до плащане, тачат да ни дирят“.

— Е-е, не си прав. Рано или късно всичко излиза наяве.

Коларят ме погледна изкриво, но не каза нищо.

Трета глава

През следващите дни в моята плебания26 зачестиха гости. Обикновено идваха Шаблика и Змагител, понякога археолозите в пълен или частичен състав. Случваше се и дядо Мултан да дойде заради културния разговор (самичък или със Стасик и Василко). Два-три пъти се появи и ксьондзът.

През онази вечер компанията се събра в пълен състав. На гредата, която заместваше пейка пред „нашата“ врата за плебанията, се настани слабичката Волат („Нашата дебелана Валентина“), „русичката и черничката“ — Таня Салей и Тереза Гайдучик, Сашка Речиц лично, Шаблика и Змагител. Изнесох столове за дядо Мултан и за ксьондза, а ние с Генка Седун удобно се разположихме право на тревата. Успях да им разкажа за някои резултати от търсенето, като, разбира се, нищо не продумах за най-важното, по-точно за Лапатуха, за братовчедите на Висоцки и, разбира се, за съмнението, което още падаше върху отец Леанард Жихович, който присъствуваше тук.

Вдигна се врява като на пазар. Възникна нещо като средновековен диспут: всеки предлагаше своя теза, всички се нахвърляха срещу него със своите антитези, всеки беше нещо като „адвокат на дявола“, необходим на всеки средновековен диспут (като не изключваме и Белорусия), личност, която е трябвало да оборва кандидата например за бакалавър с различни коварни и дори непозволени, дори еретически въпроси. Да предположим, че кандидатът предлага тезата, че зачатието ма Христос е било непорочно и невинно и че по Успение (на 15 или на 28 октомври нов стил) Мария се е споминала девствена. В отговор „адвокатът на дявола“ е поставял коварен въпрос, за който, ако не е бил по време на диспут, „адвокатът“ щял да бъде изгорен на клада или да бъде затворен в каменна яма година и шест седмици27 (разбира се, ако наблизо е имало такава тъмница, иначе можело да си остане безнаказан). Диалогът между тях е можел да изглежда така:

Диспутантът: „… и в деня на успението тя била девствена.“

Адвокатът на дявола: „Не, сетне родила братя на Христос. «Майка му и братята му стояха вън до къщата, като искаха да говорят с него»“… (Евангелие от Матея, 12, 46).

Диспутантът: „Не, уважаеми. Малко по-нататък: «И като посочи с ръка… учениците си, каза: Ето Моята майка и Моите братя» (Евангелие от Матея, 12, 49).

Диспутантът: «Може и те да са били братя по идея (почва да се запъва), но по-малко посветени, второ качество спрямо учениците му.»

Адвокатът (триумфално): «А как да разбираме по-нататък текста на Матея (13, 54 — 57), че когато Христос проповядвал в синагогата във Витлеем юдейски, всички се чудели и говорели: „… откъде има тази премъдрост и сила? Не е ли той син на дърводелеца? Не се ли казва майка му Мария и братята му Яков и Йосиф, Симон и Юда? А сестрите му не са ли всичките сред нас? Откъде е това у него? И се изкушили в мислите си за него. Като наказание за тяхното неверие. Той не сътворил различни чудеса там. Няма пророк в своето отечество.“»

Диспутантът (притиснат до стената, но заплашително): «Ти, значи, не вярваш в догмата за непорочността на Мария?»

Адвокатът на дявола (стреснат): «Не, не. Смятам, че си достоен за бакалавър, а този въпрос нека бъде решен по-горе.»

(Одобрителни възгласи.)

Нещо такова ставаше и сред нас, само че без коварство. А когато всички се умориха да си дерат гърлата, внезапно се намеси Шаблика:

— Под никакви кули, в никакви катакомби няма смисъл да търсим. Нали знаете какво се е случило? Държавният казначей не вписал тези съкровища в документите. Значи, шестстотин хиляди жълтици и шест милиона скъпоценни камъни, отнети от Пятро Олшански от заговорниците, от Михаил Слуцки и от другите, а също и от побори от кралските земи — не се върнали в казната нино нотама, вино при Витаут Олшански, който ограбил съзаклятниците на Валюжинич, след като ги издал, а трябвало да предаде още онези, предишните пари на краля. Изглежда, Гримислав Валюжинич и Ганна-Гордислава Олшанска са избягали с парите.

— Настигнали ги — каза ксьондзът.

— Но ги пуснали — възрази Шаблика. — Защото към преследвачите се присъединил съдията Станкевич. Настоял да ги пуснат.

— Възможно е сетне да са ги пресрещнали други хора на княза — обади се Валя Волат.

— Откъде знаете? — подхвърли Шаблика.

— Боже мой — внезапно се намеси Змагител, — защо сте такива сухи хора, такива рационални? Защо не вярвате на хорските приказки, на слуховете, на легендите? Нали и в тях има зрънце истина. А какво ни говори легендата? Казва, че те бягали, като съсипвали конете от препускане. По нашенските непроходими дебри, още по-гъсти от онези край Навагрудка. А там по онова време някакъв княз умрял на десет километра — на наши пари — от града, защото не успели да му закарат доктор. Преследвали ги, настигнали ги някъде край Замшани, а те се насочвали към Тъмни бор, та по Олшанка и по другите реки да стигнат до Неман, а оттам господ знае накъде да поемат. Може би на запад, защото на изток времената били смутни, или някъде към Кладно, където още бродели отделни техни съмишленици. Но ги настигнали и тъкмо се наканили да ги връзват, но Станкевич, който бил изостанал, изскочил на поляната и заповядал да ги пуснат. Заедно с багажа им. Витаут Фьодарович се подчинил на върховния съдия.

— А как така ги е пуснал с откраднатите богатства? — живо запита Таня Салей.

— Какво да стори, как да признае пред съдията, че откарват богатствата, които князът отнел от бунтовниците и не предал в хазната? — строго се намеси Тереза Гайдучик. — Наложило се да премълчи.

Змагител продължаваше:

— Всички се върнали обратно… И ето че хорската мълва твърди — пресрещнали ги за втори път, защото преследвачите се движили по реката и изпреварили бегълците, промъкващи се през дебрите, че засадата била край Бярезина. Там заловили и двамата. И че уж (по-нататък всеки разправя различно) ги пуснали или пък ги убили.

— Но дали е имало втора засада? — запита скептично Таня. — Може онези пари и другото отдавна да са прахосани.

— Не зная — каза Змагител, — но и слуховете трябва да се вземат под внимание. Ако са им отнели парите, защо по-късно, когато дошла кралската ревизия, Станкевич се клел пред евангелието, че заповядал бегълците да бъдат освободени, а Олшански също се заклел пред евангелието, че очевидно Валюжинич и Ганна са откарали парите, без той да знае това и затова ги пуснал, че не бил видял нито грош от тези пари, че не задържал нито един литовски билон.

— Две седмици по-късно — обади се ксьондзът. — Олшански се кле отново пред евангелието, че бегълците са живи. Не можел човек от онова време да лъже пред светото писание. И свидетелите се клели, че онези двамата са живи.

— Та така — продължи Змагител, — минала ревизия, а по време на тази ревизия Олшанският княз Витаут Фьодаравич внезапно и скоропостижно се споминал. Дори и да е било другояче, дори да е знаел нещо…

— Всичко е покрито с мрака на неизвестността — каза Шаблика, — всяко издирване е безнадеждно.

— Защо да е безнадеждно? — избухна Змагител. — А тайният надпис? В него може да става дума за тези неща. А германските сандъци? А германската «акция» преди отстъплението? Нали вероятно са криели нещо?

Не ми се нравеше, че този разговор се води пред ксьондза. По-добре той по-малко да знаеше за събитията. И за онези от края на петнадесети век и от началото на седемнадесети. И за онези от четиридесет и четвърта година. Докато не докажа, че свещеникът е или изчадие на ада, или е чист като стъкло.

А Сташка Речиц, може би поразена от тона, с който Змагител разказваше, се наведе (косите й с цвят на тъмночервено дърво тежко се спуснаха надолу) и с тънка тресчица в пръстите нарисува на пътечката плана на замъка.

— Ето — каза тя. — Ние във ваше отсъствие проучихме, опипахме земята вдясно от задната кула (пада се надясно, когато се върви натам от входната порта).

— И какво се оказа? — запитах аз.

— Има основи и останки от още една кула. До самия бряг на Олшанка. Така че ако се вземе тя под внимание, вашата «позната» кула ще е трета, а тази втора от края, където някога е била Слуцката порта, сетне зазидана. А не следващата след нея наляво.

— Не мисля така — след малко отвърнах аз. — Тази кула е била разположена встрани. До нея е отивало подземие, защото не са намерени стени, които да свързват тази крайречна кула със замъка. Очевидно крайречната е била водонапорна, прикривала е кладенец или може би примитивен водопровод, който водел от Олшанка към замъка. Дори и затова тя не е можела да бъде «ъглова». Ъгловата си е ъглова, тоест последна в ъгъла. Значи, третата по никакъв начин не може да бъде Слуцката, а другата вляво от нея.

— Трябва да се обмисли това. — Огромните й синьозелени очи с оттенък на лека ирония се вгледаха в мен.

— Кога е била зазидана Слуцката?

— Четири месеца преди смъртта на Витаут Фьодаравич Олшански.

— Още по-добре. Какво би могло да се скрие в кула, през която непрекъснато се минава?

Това май подействува.

— И какво са могли да скрият в отдавна зазидана кула хората на Химлер и Розенберг, последният Олшански? Как са могли да го скрият — там е въпросът.

— Да, сигурно имате право — каза ксьондзът.

Те скоро се пръснаха. Случи се така, че момичетата и Генка се завтекоха нанякъде, май на танци в Олшанка, затова ми се наложи да изпратя Сташка до нейните разкопки на Белая Гара.

Ние мълчахме. Сташка стъпваше леко, леко. Очевидно така ще върви, и когато измине петдесет километра. Истинска походка на скитница, точни, красиви движения.

— Защо този ваш приятел, Змагител, така странно мери разстоянията: «десет километра на наши пари»? Не сме ли имали нашенски мерки?

— Имали сме. И вие прекрасно знаете това. В началото «пеши» и «конен» преход, сетне, от единадесети век до осемнадесети най-разпространената мярка е била верстата. И у нас, и в Полша, и в Московията. Навред названието било едно и също, но дължината — различна. От петстотин до хиляда сажена28. Нали? А от края на XVIII век около хиляда петстотин и шестдесет метра. А у нас в Белорусия изобщо имало две версти: малка — по 789 сажена, и голяма — от 1000 сажена.

— Че какво му струваше да го каже така?

— Е, да кажем, че ви определя среща между първата и втората верста от Олшани. А вие, горката, няма да знаете дали да вървите хиляда петстотин и шестдесет метра, или хиляда деветстотин четиридесет и осем. «А файтонджиите за какво са?» — цитирах аз.

Ние се засмяхме. Сетне тя ме погледна с «морските си очи» и запита:

— Наистина ли бихте ми дали среща? Къде, в края на малката или в края на голямата верста?

— Бих ви определил среща, ако много искате да бъдете нещастна.

— Нима чак толкова нещастна?

— Огледайте ме по-хубавичко.

Тогава направо си глътнах езика. Колко струва неандерталският прадед на варяга до тази светла като ден хубост, с тези черни вежди на вече загорялото лице, с тези тежки коси, притежаващи дълбоко златист отблясък. Не, подобно нещо би било изключителна глупост. Няма зъб да обеля повече. Нямаше защо да подхващам тази тема.

За щастие ни настигнаха Олшански и Ганчаронак. Известно време вървяхме заедно.

— Е, как е? — запита председателят.

— Кълбото се размотава полека-лека — кой знае защо, реших да опипам почвата аз. — Но още е далеч до края.

— Да, кълбото се развива — кой знае защо, втори път тази вечер ме «издаде» наистина Сташка. — Само спорим коя кула е втора и коя — трета от ъгъла.

— Може пък да не е в тях — опитах се аз да поправя положението. Неочаквано събитие прекъсна разговора. Някаква сянка, черна в здрача, прекоси пътя ни и се шмугна в храстите. Лещакът зашумоля подир него.

— Кой е този? — тихо запитах аз.

— Дявол го знае — отвърна Ганчаронак. — Може да е някаква двойка… Или… Лапатуха. Никой не знае откъде идва и къде отива. Защо не го пратим, където трябва? Там ще има надзор, режим, храна.

— И съвсем ще го травмират — каза Олшански.

— Но той си вреди повече от всякаква травма. Ту нощува у баба Настуля — тя го прибира от съжаление. Ту в някоя от кулите на замъка. И не само през топлото време. Ще замръзне някоя нощ — ние ще отговаряме.

— Травма — Сташка сбърчи черните си вежди.

— Но той е безобиден. Жалим го — каза Ничипар.

— Глупости — измърмори Ганчаронак. — Безобиден луд… Трае си, трае си, и току-виж се нахвърли на някого. Трябва да се пазим, че всичко се случва.

Пред очите му са разстрелвали хора. Допускам, че и негови близки.

— Ех, приятели, страхувам се аз от него — въздъхна счетоводителят. — Ако ме нападне… куче не мога да ударя, камо ли човек… Е, със здраве, ние сме насам.

— А ние натам — казах аз и поведох Сташка към мостчето през Олшанка.

Това мостче представляваше в същност две греди, затова се наложи да хвана спътничката си за лакътя. Почувствувах колко е остър и топъл и как ръката й над сгъвката леко настръхна дали от студа, или от вълнение. Разбрах, че бих й определил среща дори накрай света. Много ми се искаше да я целуна и да заплавам нанякъде под това звездно небе, над тази бърза тясна рекичка; да й кажа нещо, каквото никой мъж не е казвал на никоя жена. Стори ми се, че и тя някак едва доловимо се накланя към мен.

Но си прехапах езика. Нямах право. Бях по-голям от нея с десет и повече години. Тя бе дете, а аз — човек, преживял прекалено много премеждия.

«Девойко, за какво съм ти аз» — помислих си аз с думите на някаква стара легенда.

Затова само постоях на върха в края на разкопките, проследих с тъга как тя, стройна като тръстика, отива към огъня, и мрачно закретах обратно към своята плебания.

Така беше през онази вечер: надникнах мимоходом о очите на любовта, каквато я бях очаквал почти цял живот, и сам си казах: «Не бива. Да не си посмял. Не разваляй живота на чудесната девойка, която заслужава по-добра участ.» И седнах на гредата пред караулката, пушех като луд, гледах в нощта, мислех за Сташка и каква, дали бе същата онази тяхна любов в миналото. Дали е била по-пресметлива, или може би нашата е по-пресметлива, а тяхната е била много по-мъжествена и самопожертвувателна?

Май накрая задрямах. Плавах по синя, много топла река, която лъкатушеше между златисти брегове. Някой ме примамваше от брега и изчезваше, сетне се появяваше отново, на друго място. Знаех и не знаех кой е, защото не показваше лицето си.

Сетне навред се разля светлосиня вода, над главата ми също такова синьо небе. Лежах по гръб, усещайки небето с очи, а водата с гърба си.

Бях център на вселената. Сетне в тази вселена възникна нечие лице. Аз, без никак да се учудя, промълвих на глас:

— Спите ли? — Като през мъгла съзрях лицето на Леанард Жихович.

— Не.

Очите на ксьондза сякаш ми внушаваха нещо.

— Това е добре — със зловещ глас, както ми се стори в дрямката, произнесе той. — Мислете за хората, мислете за себе си.

И изчезна. Внезапно така ме унесе, че едва стигнах до леглото си и потънах в сън като в някаква яма.

Отново бе същият сън. Същият и не, продължение на предишния и сякаш не.

Удар и падане, стремително падане от скелите около костьола. Земята е все по-близо. Червено-зелен блясък като фосфорна светлина, сетне — взрив. И тъмнина.

Нощ, гигантски дънери, редки звездици из пролуките сред листата и коне, които запъхтени разкъсват въздуха с гърди, не — вятъра, не — урагана. Ала конете са уморени, зад гърбовете ни наближава, наближава тропотът на онези, на вражите подкови.

Ето поляна, скъпернически осветена от бледозелената светлина на смаляващата се луна. В далечината тя осветлява триъгълни или четириъгълни кули като пирамиди от недялан камък, сиво-зелен от мъх.

«Къде ги бях виждал? Аха, край Бездънното езеро до Слоним и… и край пътеката, по която минах от Замшани до Тъмни бор.»

«Да, измъкнахме се, пробихме пръстена, но каква полза, когато ни преследват, когато са по петите ни, а нашите коне са капнали и всеки миг враговете ще ни настигнат. Конят на Ганна, моя вече завинаги, на моята Гордислава, е по-малко уморен. Тя трябва да продължи самичка, защото трябва да спаси вече две души. А аз ще остана да я прикрия. На кого ми прилича лицето й под тази качулка? На Сташка. На каква Сташка?»

— Бързай, Гануся. Ти си лека, конят ти не е толкова изтощен… Препускай!

— Глупчо… «И ложето, и болест, и радост, и премеждие, и смърт са едни за двама ни.»

— Препускай!

Късно е. От три страни на поляната излизат конници, заобикалят ни. Отрядът все по-плътно сключва обръча около нас. Към четиридесет човека са. Някои са в цяла броня, други с брони от железни пластини, трети просто в ризници, двама или трима в ръбести брони, ковани на ивици (от плътните шлемове през отворите се вижда само безмилостният блясък на очите им). А ето трима с люспесто източно оръжие. Там пък неколцина с ризници, но всеки пръстен покрит отгоре със стоманена люспа. Някои с тигрови кожи на плещите (може би са хусари, може да са ги взели от някоя военна част или са участвували в лов с някои приятели хусари). Копия, саби, щитове. Сякаш са тръгнали на кървав бой, а не да ловят двамина съсипани бегълци.

В средата на обръча — той. Яхнал вран кон, заметнат с оранжево покривало. Под черния кунтуш29 към златистите треви се спуска жупанът му от пъстра коприна. На главата му кожен калпак със синьо перо. Препасан е с копринен турски шал, многоцветен като дъгата. И никаква броня.

«Лъжеш, уважаеми. Зная. Под жупана почти винаги носиш ризница. Пък и под копринения пояс за всеки случай, сигурен съм, си закопчал металически.»

А лицето му? Пази боже дори да ти се присъни такова подобие на сатаната. Лицето, сякаш излято от мед, черни мустаци, черни, но вече прошарени вълнисти коси, твърда уста, очи с цвета на стомана, пронизващи. Устните се извиват като две змийчета.

— Е, какво, вярна ми жено? Какво, младоженецо? Сполучи ли твоята измама? Толкова ли бързаше да ми прахосаш имота?

— Краден е твоят имот — аз отхвърлям монашеската качулка. — А онова, което не е откраднато, са Юдови сребърници, парите за продадените от теб другари.

Той се приближава. Враният кон тъпче зимзелена, извива очи и се зъби като дявол.

— Добре — усмихва се ездачът. — Посегна ти на жена ми, на имота ми, не се оплаквай сега от присъдата ми. Какво ще избереш? Обесване, две седмици в разтвор за щавене, да ти заякне кожата или слепи да ви натирим?

— Долен човек си ти, кален — отвръщам аз.

Той махва на отряда с ръкавицата.

— Всички да се спешат — и вдига глава. — Ах, дяволът. Как е научил къде отиваме? Хитър е, проклетият му лисугер.

Едва след минута дочувам далечния звук на рог, който се приближава непрестанно. Сетне сред гигантските черни дънери тук-там започват да просветват, сетне все повече да се изпълват с червено подвижни, все по-ярки петна.

Сетне на поляната излиза, съпровождан от четирима стражника с факли в левите ръце (десните им бяха или върху колчана, или върху дръжката на сабята) набит, но не много висок мъж с обикновена, но очевидно от скъп плат местна наметка, с жълти ботуши и спретната шапка от вълнен плат, обрамчена от тънка ивица пухкава кожа. В ръка държеше къс жезъл, знак на съдията.

Сваля си шапката, косите му се разпиляват, подстригани в кръг почти по селски. Лицето му е обикновено, слабо, макар и с широки скули и с твърди мускули на страните, очите му са проницателни и малко иронични.

«Съдията Станкевич. Един от малцината неподкупни, един от онези, които изкарват всяко дело до справедливия му и заслужен край.»

— Какво правиш, княже? Нали обеща? Научавам, че си излязъл на лов. Виждам сега какъв е този лов. И ми се врече да не преследваш и да не залавяш бегълците. Бива си я твоята дума, като виждам за седлата на твоите хора въжета. Какво сега, да пращам вестоносци при Жигимонт трети ли? Кръвта на Шведите и кръвта на Ягелоновци — как привличат те и друга кръв. Просто както магнитът желязото.

— Но ние наистина излязохме на лов — без да отмества поглед, заявява князът. — На лов, но ето че случайно се натъкнахме на тях. Сигурно те са се заблудили. Поне да ги изпратим до друма. А на заранта ще тръгнем пак на лов.

— Сами ще си излязат на друма. А вие заведете нас на мястото, където щяхте да станувате преди лова, да пренощувате, а зарана — сбогом. Зверовете, зубрите са там в дерето. А оттам, от вашия стан, ще намерим пътя до замъка и ще ви изчакаме да се върнете от лов.

— Но защо, най-светли? Щом сте навестили моя скромен замък, останете при нас, а заранта вкупом ще идем на лов…

— Уморен съм, ваше високоблагородие. Искам да си отпочина…

— Или вкупом сега ще тръгнем към замъка…

— Но защо да ви развалям забавлението? Само ни изпратете до вашия стан, където ще пренощувате. Нали е близо. Само на шест литовски версти.

— Полски, кажи-речи, дванайсет — измърморва ловчият.

— Нищо — възразява Станкевич, — време ми е да свикна. И да помним думите на вердикта: «Подолските мили, значи, украинските, са двойно по-дълги от полските, а колкото повече се доближаваме до Турция, толкова е по-голяма милята.» Там ще разпънете бивак, а ние ще продължим до замъка… Вие наистина трябва да се развеете, че от другата седмица на вас и на мен ни предстои нещо необичайно, чакат ни не много лесни и приятни дни — той поглежда нас, сетне княза. — А тези нека си вървят, път ги чака. Смятам, че кристалната ваза не е ценна, когато дъното й се пропука. Пък и други грижи ще имате, няма да ви е до съдини.

— Нямам намерение да я залепвам. Нека си вървят.

— Княже — тихо прошепва ловчият. — Ами откраднатите коне, ами товарът! Нима ще им го дадем? Те заслужават…

— Нека си заминават с багажите — обажда се дочулият Станкевич.

— Но там са…

— Млъкни — съска князът и мълчешката смушква с острата шпора ловчия по крака. Сега вече той изсъсква — от болка.

— На конете, проклетници! — тросва се княз Витаут. — Хайде, тръгваме.

Преследвачите се мятат на седлата, изчезват сред дърветата, стапят се, изгубват се. Помръкват светлините на факлите.

Главата на жената се отпуска върху гърдите ми.

— Боже, вечна да е славата ти — тя плаче. — Спаси ни от геената огнена, от вълчата паст.

— Недей, Ганна… Недей, Сташка… Недей, Гордислава — галя я аз по косата. — Свърши вече, сега всичко ще бъде наред…

Но мислите ми летят далеч. Потънал съм в тях.

Станкевич освободи забягналата съпруга на княза. Ясно, отмина времето, когато за прелюбодейство наказваха със смърт, макар че тук-там и сега се случва. Всички знаят за «симпатиите» му към княз Олшански. И друго: не е знаел, че аз съм любовникът, Валюжинич. Дали пък не е знаел? Много съм чувал за отношението на Станкевич към постъпките на Житимунд, макар че съдията предпочиташе да си мълчи. Знаел е. Сигурно е знаел. Затова ни освободи. Не е знаел само какво има в денковете върху гърбовете на откраднатите коне. Ако знаеше — нямаше лесно да се отървем.

А сега какво? Сега вече сигурно сме спасени. Шест полски мили — дванайсет нашенски. Сред мрака на нощната гора има четири часа път дотам, пък и дордето изпратят съдията до замъка и се наканят отново да ни преследват — още три и нещо, четири часа. През първите три часа ще се мъчим да си заплетем следите, още пет часа с все сили да препускаме през неговите земи. Сетне реката ще ни понесе към волния Неман. Спасени сме.

Но откъде това болезнено, тревожно предчувствие, че ни дебне някаква неминуема, неясна опасност, неумолима беда? Може би си струва да се върнем и да се оставим под защитата на съдията, на неговото име? Не, тогава може би ние ще останем живи, но парите на бунтовниците, оръжието, което ще купим един ден за тях — то ще бъде изгубено. Дори да умра, ще ги предам на онези, за които те са меч и живот, възможност да се сражават.

— Тръгваме. Препускай, Гордислава!

Конете са отпочинали малко, сега вече не е необходимо толкова да ги уморяваме. Клонките ни шибат по лицата. Гората се сгъстява все повече. Тя е нашата надежда, макар че нищо страшно и подсъзнателно неясно ни очаква.

… Тялото ми е — целият свят. Вървят по галерията дама и чер монах.

«Ясно… Ясно… Полудявам, полудявам… И не ще се възправя», както бе казал някой.

… Ох, колко ме боли главата. Вратата ми е отворена и вратата от стаята на Мултан е отворена, вън е синкаво мъгливо утро, безброй невидими капчици вода, които понякога се сблъскват с нечут звънтеж и се нанизват по летвите на стобора, падат по тревата, заплитат се в паяжините и ги украсяват с дъга, когато слънцето изгрее.

— Какво става с теб? — мърмори от стаята си Мултан. — Цяла нощ пъшкаш, приказваш нещо насън, дори скърцаш със зъби. Мотаеш се цял ден гологлав на слънцето, напече те, не ядеш, пушиш като бесен, нагълташ се с дим, че на туй отгоре пиеш всякакви боклуци.

— Не бях пил.

— Че аз не съм против пиенето. Против съм, когато пият без мен. Хайде ела си плисни и се връщай да хапнеш пържени картофи, па си върви по работата.

… Леката мъгла се стелеше върху реката, като леко се откъсваше от водната повърхност. Промъкваше се на кичури из ракитака и се изгубваше там. Бухнах се в още хладната вода, изплувах и съзрях Сташка на отсрещния бряг. Очевидно вече се бе изкъпала, но стоеше с пешкира на рамо тъжна, уморена и сякаш сънена. Олекна ми малко, защото вече не ме болеше главата. Усещах най-банално умиление, бях трогнат почти до сълзи, изпитвах най-баналното чувство на света. Любов.

Разбрах, че естествено ще трябва да го премълчавам. И в същото време разбрах, че вече никой на света не ще може да го изтръгне от гърдите ми. Никой не ще ми помогне, никой не ще ме лиши нито от усещането за безнадеждност.

Какво ми оставаше? Да разменя със Сташка няколко незначителни думи, а сетне да изтърся ни в клин, ни в ръкав:

— Хайде днес да отидем в клуба. Казват, че имало нов филм.

— Хайде — склони тя.

Това най-обикновено съгласие, което с нищо не я задължаваше, събуди у мен такава безпричинна радост, че не забелязах нито Олшански, който разговаряше за нещо с Лапатуха, нито Висоцки, който ме пресрещна пред дома на ксьондза и ми подаде някаква сгъната телеграма.

— Бях на пощата. Рекох си защо да се мъкне човекът чак до Олшани?

— Благодаря ви, Игнас Яковлевич.

Той си тръгна, а аз няколко пъти препрочетох напечатаните думи, без да схващам смисъла им чак докато не се съсредоточих. Телеграмата бе от Шчука.

„Връщай се. Намерих много интересни неща, открих човек, който знае много за онова събитие през тридесет и девета. Андрей.“

Боже мой! Каква глупост в сравнение с онова, което препъва душата ми!

Клубът, в който отидохме вечерта, бе от онези, каквито и до днес се срещат в някои колхози, сегашни „бригадири“, „предградия“ на централното селище. Там почти навсякъде настроиха нови сгради по на два-три стажа, със зали, с библиотеки и читални, с помещения за репетиции и какво ли още не. А в такива „махали“ в очакване на по-добри времена и свободни пари са си останали в обикновени къщи, може би само по-просторни.

Клубът в Олшанка беше в някогашната къща на православния свещеник, малко встрани от селото на по-високо място до развалините на черквата, разрушена през войната от пряко бомбено попадение. В нея имаше доста голяма зала с кабина за оператора и няколко малки помещения за гримьорни и всякакъв реквизит зад сцената, на която по време на прожекциите окачваха екран. И още една стая, която зиме и в дъждовно време служеше за фоайе и за танцова зала. Лятната танцова площадка се намираше под липите на попа, на празното място, до което още доживяваха дните си криви и мъшасали, отдавна не раждащи от старост ябълки.

Тук се бяха изхитрили дори да не прокарат електричество в очакване може би на нова сграда или на нещо друго и когато привечер на високото загромолясваше динамото — на всички без всякакви обяви им ставаше ясно, че в клуба има прожекция, спектакъл или танци. Защото тракането му се чуваше далеч в тихия въздух, стигаше до най-крайните къщи.

Откровено казано, не помня нито какъв филм се прожектираше, нито кой присъствуваше. Паметта ми отбеляза само, кои знае защо, Генка Сезун и сиамските близнаци Шаблика и Змагител.

По екрана търчаха някакви хора, ехтяха изстрели със сълзи и целувки между тях. Откровено казано: дори не гледах натам, а бях извил очи към крехкия в мрака профил на Сташка и благославях бога, че пред мен бе седнал някакъв дангалак, та бях „принуден“, „за да видя нещо“, да се навеждам към Сташка, да докосвам ръката й с ръка и рамото й с рамо, макар че, разбира се, със същия успех бих могъл да се наведа към съседката си отляво.

Боже какво щастие е това — обикновеният, уж случаен допир. Боже, колко аз, опитният и препатил мъж, приличах пред себе си самия на онова вдъхновено, плахо и увлечено момче, каквото бях тъй отдавна, когато тази до мен е била още дете.

Затова не можех да бъда друг. Мъдрата природа бе се разпоредила така.

… Филмът свърши. Младежта остана на танци, по-възрастните погледаха малко и поеха из пътя към домовете си.

— Ще останем ли? — запитах аз.

Сташка отрицателно поклати глава и свърна по пътечката, която водеше направо, най-напред по височинката, сетне между млади гъсти липички, дъбчета и брезички, сред върби, обвити от къпинак, сетне в мочурлива долчина, почти издъхващо блатце — а сетне през ниската ограда направо към замъка и костьола.

Ние мълчахме. Бях сигурен, че и тя мисли за това, което възниква между нас и че не бива да му се дава воля.

Из гъсталака се обади славей, в началото цвърчеше като сланина на огън, сетне чак се задави от сладост и зацъка „цъ-цъ“, „цъ-цъ“.

Тя първа наруши мълчанието:

— Какви смешни случаи в живота ви са свързани с киното?

— Знам ли… А, спомням си един. Как открих италианския неореализъм. Отношението ми към италианските филми след войната беше… като към всички, взети „в качеството на трофеи след победата“… Може и да не са били италиански — говорех с лекота, защото най-сетне се намери за какво да говоря, — но вечно дебелият Джили пееше нещо сладникаво или някакви графове и графини страдаха за нещо. Най-сетне се отказах да ги гледам. Обаче веднъж имах важна среща точно по време на последните два часа. Щом е така, реших да пропусна и първите лекции този ден. Да се връщам в къщи — бе далеч и неудобно. Тръгнах да се скитам по улиците. Я да ида на кино, рекох си. Гледам един афиш: „Устин Малабази“. Рекох си, ще е нещо грузинско като „Георги Саакадзе“. Хубаво, що да не ида на грузински филм. При това, ако е исторически — у-ха! Отивам! Щом влязох, надпис на екрана: „Италия“. Едва не станах да си изляза. Сетне заглавието на филма „Стените на Малапага“. Един от първите филми на неореализма, каквито след този филм, след като се насмях и наплаках до немай-къде, не пропусках вече, без в началото да зная този термин.

Тя звънко се засмя, кротко и нежно.

— Така го открих… Стой! Стой! Не мърдай!

Бяхме в дъното на долчинката. Луната вече съвсем се бе спуснала на изток и в мократа долчина бе почти съвсем тъмно.

Може би само слабите пролетни звезди хвърляха нещо като светлина и в мрака по-скоро усетих, отколкото видях как от дънера на дебел черен бор се отделя не по-малко черна фигура.

Тя пое към нас.

— Кой е? — колкото може по-спокойно запитах аз.

Сянката продължи да се движи мълчешком. Не стига това, ами вдясно от тъмната стена на гъсталака се отдели втора. Не можехме да продължим напред. Погледнах назад: други две сенки ни отрязваха пътя към клуба.

Не можехме да се шмугнем в гъсталака: наоколо бе тресавище, макар и плитко, до коляно или до кръста — но не можеше да се бяга, щяхме да им паднем в ръцете.

Какъв глупак съм! Да не тръгна с хората. Да се натикам тук, при това с момиче и то като зная цялото кълбо тайни, заплело се тук.

Сенките се приближаваха с тежко оловно мълчание. Ей сега ще се нахвърлят и четиримата и нищо няма да ми помогне.

„Това е краят.“

И тогава единият от тях, дето бе отзад вляво, допусна дребна грешка: нахвърли се няколко мига преди другите. Скочих малко встрани и му нанесох саблен удар по мястото, където трябваше да му е адамовата ябълка.

— Хлъц! — дочу се в мрака и разбрах, че съм улучил. В същото време, сякаш нещо ме накара, се стоварих в краката на другия отдясно, който ми препречваше пътеката към клуба и като се претърколих няколко пъти, гърбом към врага, който се наведе над мен, го ритнах с все сила в онова място, за което русите казват, че „е неудобно да се назове“. Той изпъшка сподавено, а аз вече скочих на крака. Онзи се бе превил одве, а аз сграбчих Сташка за ръката и я блъснах по свободната в този миг пътечка:

— Сташка! Бягай! Бягай, моля те!

Тя изтича на няколко крачки.

— Не! Не!

— Бягай…

Нейното бавене ми струваше това, че третият нападател бе успял да ми пресече пътя след Сташка. А аз бих се възползувал от тази възможност без фалшив срам. Толкова неравностойна борба е вече нещо прекалено.

Двамина се гърчеха от болки на полянката. Но още двамина се приближаваха неумолимо, видях как от ръкава на онзи, дето ми прегради пътя за бягство, изскочи и блесна нож като сребриста рибка.

— Бя-гай!

Но тя не бягаше, а аз дори не можех да се обърна, макар да чувствувах близо зад гърба си дрезгавото дишане на другия.

Тогава Сташка внезапно замахна, някакъв тъмен предмет прелетя и трясна онзи, другия, по тила.

— Ха така!

Човекът с ножа изненадан се обърна към нападателката, ръката му с ножа се изви малко встрани, тогава със скок преодолях разстоянието и с все сила го халосах по горната част на носа, като в същото време стоварих десния си юмрук под лъжичката му.

Прескочих го — не зная дали така ми се стори, но май каскетът му беше с обърната козирка — хванах девойката за ръка и така препуснах, че ако ме бе зърнал олимпийският шампион, щеше да се запие от мъка поне за цял месец.

Едва тогава Сташка закрещя неочаквано силно, отчаяно. Пък и аз, като чувах след себе си стъпките на четвъртия, изведнъж заревах. На поляната някой се обади едва чуто, диво изпсува като безумен.

Неочаквано от онази страна, накъдето бягахме, в отговор на виковете ни се дочуха много гласове, затропаха крака по пътечката. След минута търчахме обратно, придружавани от поне още десетина души.

На поляната някой изсвири и когато изскочихме на нея, само нейде далеко се чуваше как пукат съчките в къпинака.

Безнадеждна работа бе да тичаме след тях. Очевидно знаеха някакви тайни пътечки из това блато.

Онези, които бях извадил от строя, те вероятно някак бяха помъкнали със себе си. Това беше обяснимо и малко страшно: значи, съм имал работа с банда.

— Кои бяха? — запита Шаблика. — Позна ли някого?

— Не. — Кой знае защо, не споменах за „лапатуховия“ начин да си обръща каскета. Малко ли хора биха могли да го приложат? Защо да хвърлям съмнение върху човека. — Никого не познах.

И внезапно всичко набрано у мен избухна:

— С нож бяха. Искаше да ми види сметката, мръсникът! Сташка, ами ти с какво го замери по тила?

— С об… обувка… Нищо друго нямах…

Около нас внезапно гръмна смях, дори се стреснах.

А тя изведнъж заплака така, че душата ми се сви. И… отпусна глава на гърдите ми. И това — разбрах го — бе нещо повече от сълзи на облекчение.

— Как… Как можаха?

Какво ми оставаше? Просто я галех по косата и бъбрех някакви безсмислени думи, от които тя плачеше още по-горчиво.

— Недей, горкичката ми… Хайде, мила моя, добра моя… Хайде, стига, стига.

— С обу-увка — прехласна се от смях Змагител. — Ах, мръсници, ще ви спипаме, ще ви го върнем тъпкано.

— Щурия му Змагител — измърмори Шаблика. — Пак добре, че не се е случило нещо лошо. Страшно е приятно никой да не ви налага с цепеница по главата… Особено втори път… Сами ще се убедите.

Довтаса съвсем запъхтеният Ганчаронак.

— Какво? Избягаха ли? — припряно бъбреше той. — Имали са ножове? Не може да бъде. Ама че безобразие. Ах, м-мръсниците!

— Във всеки случай, просто не зная — каза Олшански. — Във всеки случай ще я разберем тая работа.

— У нас да се случи такова нещо! — вайкаше се Ганчаронак.

Генка Сядун поглади тъмните си вълнисти коси и изведнъж, без много-много да им цепи басма, каза:

— У вас, я. Както би казал един мой познат артист (вечно играе горски духове, вещици, та му викат „заслужилата баба Яга на републиката“), та той, ако научеше за тукашните събития, щеше да каже:

Спомних си всичките ужасни тайни, книжата, разхвърляни на писалището ми, и нищо не му отвърнах.

Четвърта глава

С една дума, всичко тръгна надолу с главата в този най-хубав от световете. Дали в същност той бе най-хубавият от най-хубавите? Напоследък доста сериозно почнах да се съмнявам в това. Дяволски тайни, дяволски катакомби, дяволски нощни кошмари, да пукнат дано!

Вече се свечеряваше, когато наближих своя многоетажен дом. Старият ми приятел Герард Пахолчик ми се ухили дружелюбно от павильона за цигари.

— Нещо отдавна не ви виждам — наивните му очи се впериха в мен. — Още ли сте по разкопки? Върви ли?

— Все същото…

— За какво са ви тези средни векове?

— Ще ви отговоря с думите на друг: „Който не помни миналото, който забравя миналото, е осъден отново да го преживее. Безброй пъти.“

— И най-страшното ли?

— И него.

— Уф.

— Дайте ми две кашончета „БТ“. А-а, май нямате, не виждам на витринката.

— Че кога сте ги виждали на витрината? — Той измъкна две кашончета отдолу, аз ги сложих в чантата си.

— Ще ти дърпат ушите, Герарде — прозвуча неочаквано зад гърба ми мек, дълбок глас.

Зад мен, скриван от витрината от очите на продавача, бе застанал Витаут Инезиля Хосе Мария Лигановски и ровеше в чантата си.

Пахолчик сякаш се смути за миг. Сякаш нещо се мярна в очите му. Сетне махна с ръка. Присви очи:

— Ето ви още едно „БТ“, Антоне. Беше паднала встрани. Повече няма.

И той ми подаде кутията.

— А за мен няма ли да се намери? — запита психиатърът.

— За съжаление вече ги свърших. Но утре ще получа.

— Гледай да ми запазиш. А сега вечерния вестник и две кутии „Кладно“.

— „Кладно“ ли? Аха. Къде се е дянало? А, ето го.

Тръгнахме към къщи и тогава неочаквано продумах:

— Не биваше да се заричам. Май дойде ред да ви навестя.

— Какво, нервите ли?

— Че за какво друго идват при вас?

— Е… Добре… Елате, ако щете и сега. Защо да губим време? Ще ви преслушам, ще ви прегледам.

… Не бях влизал друг път в дома му и бях истински изненадан. Сякаш всичко тук имаше за цел не да успокои човека, а да изопне нервите му до крайност. Спокойният човек би получил тикове и гърчове като епилептик или би завил като вълк в глутница, а нервният би излязъл оттук готов психопат. Не помагаха дори обичайните мебели, различните дивани и масички, фотьойли и шкафове, гравюрите и телевизорът.

Онези масайски копие и щит бяха мила подробност. Стените бяха покрити почти от край до край с чукотски и тунгуски шамански маски, монголски маски за „тама“, от които човек може да побелее, тибетски ритуални маски, толкова ужасни, че ако срещнеш в тъмен коридор човек с подобно лице — би изгубил ума и дума до края на живота си. Имаше и отвратителни бенински идоли, китайски статуетки с израз на безумна жестокост и злоба. Висяха щитове от Куазиленд и от остров Съндей, австралийски бумеранги, фетиши на африкански жреци, зловещи украшения на членовете в мъжките съюзи на Нова Гвинея.

Отвратителни ритуални маски от Соломоновите острови (чер гущер, надянал старогръцки шлем), тъпо мутрести идоли от Адмиралтейските острови, ками от раковини и от кости на казуар, рогозки и платнища, индийски анки и авянски ятагани.

Навред мутри, озъбени, облещени, изкривени. Филиал на карцера в ада.

— Не ви ли е страх тук?

— В работата ми понякога е по-страшно — малко жлъчно и заядливо рече той, като оглеждаше внимателно колекцията си. — Това са все моите скитничества. За мен не са вещи, а късчета от живота ми. Хайде, говорете.

Започнах да му разказвам за своите нощни кошмари. Той ставаше все по-сериозен.

— Не мога да разбера симптомите ви. Напомнят ми средновековната белоруска пана, бълнуването наяве. Но не е същото. Виждах нещо подобно през трийсет и пета година, в северозападна Индия. Сигурно сте чували за всичките полюси на земята: географските, магнитните, на студа и на горещината. А за полюса на биологичната недостъпност сигурно не сте чували?

— Не.

— Малцина в цивилизования свят са чували за него. Отделни хора. Освен местните жители.

— Какво означава той?

— Това е огромен район, скали и непроходими тропически гори по бреговете на река Нарбада. Джунглите са подстригана английска ливадка в сравнение с онзи зелен ад. Още от началото на своята история хомо сапиенс не е стъпил там. Представяте ли си още от времето на австралопитека.

— Как така? Защо?

— Както се говори, там е най-голямата колония от диви пчели на земята, разположена на десетки километри дължина и ширина. Пчелен мегалополис, равен почти на мегалополиса между Ню Йорк и Вашингтон. И пчелите са от някаква странна порода. Облаци пчели, несметни пълчища, легиони. И то грамадни. Ужилването на една пчела е твърде болезнено, понякога не заздравява със седмици; пет ако те ужилят — паралич, понякога временен, понякога, не. А ако те ужилят повече краят е неминуем.

— Случва се — казах аз. — Какво знаем ние за отровите? Ето, учените изнамериха универсална ваксина срещу змийска отрова. Каквото и да те ухапе, кобра било, гюрза било — нищо ти няма.

— Тъй, тъй. А защо не я употребяват? Ето на, такова спасение за хората. Обаче не. Защото такъв човек, защитен от ухапването на всички възможни змии, умира от ужилването на първата попаднала му пчела. Върви разбери кое е по-доброто. Странното е, че тези пчели изобщо не закачат животните, а дивечът там е в изобилие. Сред тях се срещат малко изучени, а може би и напълно неизвестни на науката. Някои от тях излизат из околните равнини и джунгли, но веднага се прибират обратно. Знаят къде са в пълна безопасност. Но оттам излизат не само животни, а и семена на невиждани растения. Едно от тях, ако веднъж за много години поникне вън от района на пчелите, е много търсено от всички околни обитатели. Сушат го, варят го, и тогава те също имат… различни видения и бълнувания. Но къде е Нарбада и къде е Олшанка? Не разбирам какво ви е. Затова особено ме е страх… Вижте какво, защо не се полекувате? При мен. Бих ви наблюдавал лично. Имам един приятел в клиниката, млад, талантлив. За два месеца ще ви възстановим.

— Не.

— Тогава поне си починете. — „Боже, на кого от кондотиерите ми прилича той?“ — Два месеца море. Вода, слънце, сол. И никакви мисли. Просто сте преуморен от тези ваши исторически издирвания, от вашата работа… Вижте какво, на вас ви се струва, че това са глупости…

Той се вгледа проницателно в мен:

— Но внимавайте, това е страшно. Трябва да го знаете, за да не пренебрегвате здравето си, а да се лекувате — затова утре ще дойдете с мен. Ще видите какво значи това. И ще ви направим някои изследвания. Твърде важно нещо е здравето, единственото, което си заслужава грижите, е нашият разум. А ние не го ценим.

— Добре — отговорих аз, колкото да се отърва.

… Като си починах малко, най-сетне се реших да навестя Хилински и почти не се учудих, че двамина съвсем зрели мъже (той и Шчука) седят на тъмно и разглеждат диапозитиви.

— Сядай, ей сега ще свършим — рече ми Адам.

Диапозитивите бяха от „моя“ район. Кладно. Пътят за Олшани. Замъкът. Костьолът.

— Кога ги направихте? — запитах аз, когато светнаха лампите.

— Отдавна, още преди две години ги заснех — каза Хилински, но аз, кой знае защо, не му повярвах. Особено защото до входа на замъка не се виждаше паметната плоча.

„Аха, мамиш нещо, Адам Пятрович“ — само си помислих аз.

Когато на масата се появи кафе и още нещо течно, което понякога употребявахме доста, а понякога не, този път употребихме и тего, и другего (или овего?), както казват братята поляци, Шчука се облегна на фотьойла:

— Разправяй.

Разказах им последните събития. Този път не скрих нищо. Очевидно в гласа ми се е долавяло раздразнение, защото Шчука неочаквано каза:

— Ти какво, сигурно смяташ, че ние тук блеем? Даа, почва да става горещо. А засега нямаме цялостна концепция. Я вземи да си дойдеш, момче.

— Как ли не! — възмутих се аз. — Други са виновните, а аз да се махна. Вие нямате концепция, а аз да си патя.

— Нямаме концепция. Но за сметка на това, както ми се струва, има доста съмнителни.

— Защо не опитате да ограничите действията на най-съмнителните. Да ги пратите някъде. Че стигне ли се до онези с пистолети, револвери — ще бъде късно.

— Вярно, стига се и до пистолети.

Шчука ме дразнеше. С това негово двойно хоби: да чете криминални романи и да им се подиграва, да познава всичкото оръжие, каквото е имало някога на земята. Чак до шестзарядния револвер (в който са се въртели рола, а не барабанът) белгийско производство „Мариет“, произвеждан през 1837 г. Затова бях несправедлив:

— Револвери… Слушайте, а знаете ли как се действува с тях?

Той ме погледна накриво:

— Не се съмнявайте в това.

— Добре тогава, защото току-виж някой гръмне, без много да му мисли.

— За сметка на това вие мислите прекалено много. И вечно се вайкате: „Ах, заклаха кокошката“ — неочаквано сухо процеди Хилински. — А аз не окайвам никого. Може би засега кокошката трябва да бъде опечена, а що се отнася до предлаганото от теб „ограничаване на действията“ — зная добре, че не бива да ограничаваме никого, човек не бива да лежи в затвора току-така, дори няколко дена.

— Дори и такива ли?

— Ако си го затворил — това вече е нещастие. И общ позор за нас — той, кой знае защо, употреби руското „позор“ вместо нашенското „срам“. Сигурно му се стори по-силно така.

— Добре де, стига вече — каза Шчука. В същност ето за какво те чаках.

Той извади от бележника си малко квадратно листче.

— Ето ти адреса и телефона на Яраслав Мирашевски. Стар юрист. Някогашен прокуратор (прокурор — на полски) в Кладно. Най-важното е, че не помня вече дали тогава като окръжен прокурор е бил обвинител в процеса на Крищоф Висоцки, или е отстъпил мястото на своя заместник-прокурор… Но все ще помни нещо и без архивите.

— Добре.

— Кога заминаваш?

— Ами-и… утре имам още малко… работа. Сигурно в другиден.

— Е, братко, тогава имаш късмет. И ние в другиден ще пътуваме натам с нашата кола. Ще те оставим в Кладно, а ако не се забавиш много и хубаво ни се помолиш, ще те откараме почти до Олшани. Завоят е близо до селото.

— Кои ще пътуват?

— Аз, Клепча — очевидно забеляза гримасата ми и затова добави: — И Адам май се канеше да лови риба в твоето село.

— Риба има, колкото щеш.

— Вижте какво — обади се Адам, — ще пътувам с вас до Кладно, ще оставите Антон, пък на другия ден и аз ще дойда в Олшанка. Така ще е по-добре, повярвайте. Дори и мен, стария отписан кон с двойната дажба овес, ме примами тази ваша история с ножове, дама и монах. Може пък да забележа нещо като външен човек.

— Може и да е по-добре — съгласи се Шчука. — Ти не си забъркан. Можеш да си поприказваш вечер с хората, да помяташ въдицата. Без много-много клюки.

Отново направихме кафе, но си помислихме, че може да си предизвикаме безсъница, ако не му добавим по-малко коняк, и се настанихме до малката масичка като трима пенсионери, заслужили с достоен труд достойна пенсия и сега го ударили на живот, но не забравящи „отдавна миналите дни“ и „битките, където сабя са въртели“, макар че никой вече не ги вика за новите битки.

— М-да — рече Хилински, — както сме седнали така, си припомних как веднъж отмъкнахме един германски летец и от радост, че ни даде изчерпателни сведения, му наляхме чаша и половина местна ракия.

— Какво стана сетне? — запита Шчука.

— Ами напи се и от радост, че няма да го разстрелят, а ще го прехвърлят през фронта при военнопленниците, съвсем се разкапа и си въобрази, че е „щукас“. Хей, Космич, какво е това „щукас“?

— „Юнкерс-88“ — машинално отвърнах аз. — Пикиращ бомбардировач, има криле като чайка.

— Вярно, знаеш — похвали ме Шчука.

— Не е забравил още — каза Адам. — Та германецът бе разперил ръце и все това си повтаряше: „бу-у-у, бу-у-у“ и все се мъчеше да забие глава в паважа.

— В какъв паваж?

— Ами това стана в Ашмяни. Бяхме и ние с германска униформа, а той, както се беше натряскал, бе по-сигурен от всякакъв аусвайс.

— Много весела история. Само ти беше майстор на такива номера, авантюрист проклет.

— Какво е станало в същност с Крищоф Висоцки?

— Разваляш ни почивката — възмути се Шчука. — Слизай от покрива и не чупи циглите. Нали ти казаха, че е сторил убийство. Че архивът е изгорял или частично е бил разграбен. Обесили го — и толкова.

— Не им върви на хората от този род — казах аз. — Ами Уладак?

— И неговата не е ясна — продума Хилински. — Там пък изобщо нямало архиви. Нелегална борба, какви ти архиви? Този Уладак ту изчезвал от Кладно, ту отново се появявал. Както разправят жителите, занимавал се с черна борса.

— Е, това не се преследваше особено — рече Шчука, — особено пък така: да го разстрелят заедно с патриоти в двор, през който се минава, почти на улицата, пред очите на хората. И то толкова „лоялен“ човек. Той тогава работел в паспортния отдел.

— И се занимавал с черна борса? — запитах аз.

— Че кой би преживял само с германската заплата без черна борса.

— Откъде знаете?

— Ами… опитвал съм. Случи ми се веднъж. И той така. Защо е стоял в Кладно? Можел е да иде при брат си на село, той имал все пак имот. Може наистина да е бил нелегално свързан с партизаните и да са го разкрили непосредствено преди освобождението.

— Добре де, никой ли не помни лицето му? — почудих се аз.

— Че кой да го помни? Може би костите на онези, които са били свързани с него, които са го познавали добре, отдавна са в земята. Да речем, двама души са го познавали (повече не бива, конспирация). И ето — едно сражение, нападение или блокада — свидетелите загиват и хоп, не си вече разузнавач, ами си предател. Малко ли такива наши хора, чиито свидетели бяха загинали, лежаха по затворите след освобождението?

— Случваше се — измърмори Хилински, — че водени от някакви свои сметки, живите свидетели се отричаха от тях.

— Как така?

— Ти, момче, вчера ли си се родил? — и продума след мрачна пауза: — И там имаше не само герои. Различни хора се срещаха. И случайни… Усетят, че ако останат по домовете си, ще загинат, а в гората може и да се спасят.

Той духна облак цигарен дим.

— Пращат някого с най-страшната задача — да служи на германците „честно и почтено“. „Върви — рекат му, драги, иди там и там, стани кмет, влез в управата, бъди преводач, такъв, онакъв“… Представи си, че оцелее единствен свидетел, някое такова мекотело. Единствен свидетел, единствена надежда на оногова, дето „служил“ на германците, дето „ръководил“ разни служби и дето сега плаща с кожата си.

— Какво сетне? — почти ядосан, запитах аз.

— Ами такова. Случва се такава „единствена надежда“ да се отрече от него. „Не съм го чувал, не съм го виждал, може да съм забравил, но ми се струва, че не го познавам.“ Отрича се напълно. Да не би, боже опази, да падне съмнение и върху него, да не си увреди на кариерата, та някак да изплува отгоре… Страхува се, трепери: ами ако не повярват, че е наш, и ме сметнат за негов съучастник. Да не мислите, че този нагаждач ще свидетелствува в полза на другия? В полза на доброто му име? За какво? Той смята, че тепърва ще прави кариера, тепърва ще се катери нагоре. А мъртвият какво, на мъртвия му е лесно. Нищо не го боли.

— Може и така да е — каза Шчука. — Какво ли не се случва!

Отново кръстопът. Кой път да хвана в края на краищата, за да стигна до истината?

… С Лигановски се връщахме в града със синия му „Москвич“. Идвахме от психиатричната клиника. Хубавите му силни ръце здраво държаха волана, струваше ми се, че нищо не го засяга, сякаш не гледаше пътя, не чувствуваше колата, а се бе слял с нея в едно като всеки голям автомобилист.

А мен почти ме тресеше след посещението в лудницата, след завоя от шосето по дългата възтъмна алея с високи туи и хвойни, след двора, по който като насън се разхождаха някакви неясни фигури, които той повикваше и на всекиго от тях ме представяше не като външен човек (може би — това ме плашеше — като техен бъдеш съсед), а като лекар, който ще ги прегледа, а сетне непременно ще им помогне.

Само отчасти чувах коментарите му, когато отвеждаха поредния болен. Пред мен все още стояха лицето, очите, фигурата на нещастника, неговият говор, понякога уж смислен, а понякога като прогнила тъкан от гробница, по чиито останки трудно може да се различи някогашната шарка.

— Казвах… самичък… не защото ракетата взриви… Космоса не го боли… заповед… можеше там… Аелита.

Една от десетките разгадки на тази главоблъсканица би могла да изглежда така:

— Нали им казвах да ме пратят самичък. Не защото ракетата може да се взриви, ако има повече хора в екипажа. На земята няма да се взриви. Какво го засяга Космосът. И имаше такава заповед, но не я изпълниха. Най-лошото е, че можеше там да се взриви, а там е Аелита.

Повикваха друг, сигурен, че жена му настоява да го види (а преди време тя не само му изменила, а дори го предала), че тя от десет години го очаква зад ъгъла, а него не го пускат при нея.

— Тя се омъжи за друг преди десет години — измърмори Лигановски, когато отведоха човека, задавян от ридания.

И друг. И друг. А с тях и гласът на човека, свикнал с такива неща, макар че може би изпитва болка. Той коментираше:

— Психоза на Корсаков — особена форма на психическо разстройство, причинено от алкохолна интоксикация. Характеризира се с промени в паметта и с многобройни увреждания на нервите. Или с различия в зрителните полета. Но е направено измерване на мозъчните вълни и няма разлика между двете форми.

Или:

— Очевидно не можем да го смятаме нито за луд, нито за епилептик. Нямаме причини да говорим за органични изменения на мозъка. Трябва да смятаме, че причините са най-вероятно психически, че са възникнали от тежко душевно преживяване.

Той внимателно изви очи към мен:

— Като на онзи ваш тип от Олшанка. Бих искал някак да поговоря с него.

— Кой ви пречи? Наканете се и елате там за ден-два. Ще го понаблюдавате.

— Може дори да се наложи. И то не само него — многозначително промълви той. — Може и у вас да възниква нещо такова.

— Ваша работа. Но каква полза?

— За опитния човек има полза. Макар, разбира се, по-добре да се направи проверка с тестове за състоянието на паметта, за елементарни умствени способности и… да проверя реакцията ви към наркотиците.

— Помня отлично умствените ми възможности — какви да са, най-обикновени. Не употребявам наркотици. Пък и у нас очевидно малцина ги използуват. Да не сме в Хонгконг.

— И би трябвало да ви направя — настояваше той — по-обширна проверка на умствените способности и анализ на характера по метода на Роршах.30

А пред нас преминаваха нови и нови сенки. Един бе дегустатор от винзавод.

— До 1878 година — до филоксерата. Сетне вината вече не са същите… Тапите променихме, пък то трябвало да се счупи шийката… Под шийката слагаха свещ, за да бъдат сигурни, че никаква прашинка не е попаднала във виното. Нямаше капчица утайка. Вече такива вина никой не може да пие.

— За нищо друго не може да разговаря.

А след него някакъв актьор, който разобличаваше неизвестен свой враг с откъс от пиеса и когото никой няма да види вече на сцената. Жестове на оратор пред форума.

— Не ми дадоха роля в нея… Английска… Езикът на Шекспир — това е ясно. А това, което наричате просто английски, са наниз от мъки и вариации на една-единствена гласна, с която влизат в отношения девет девети от обитателите на острова. — Той се завтече към прозореца, сякаш щеше да го отвори. — Слушайте! Камбаните бият! Бият за нас! Слушайте всички. Бог да помага на този стар дом.

Не издържах вече.

— Какво, чувствувате се не на себе си ли? — запита ме психиатърът.

— Щастлив е, който умре навреме. Срамувам се.

— Какво да се прави. Мнозина от тях са безнадеждно болни. Няма от какво да се срамуваме. Ще мине време и от тези, безнадеждните, ще съберем материал, който ще помогне на други. Тогава единственото неподдаващо се отклонение в психиката ще остане онова, за което казваме: „Ненадминат глупак.“

— Стига да не е на ръководно място.

— Е, това вече не е работа на психиатрите.

— Да се махаме, да се махаме оттук.

Той говореше с усмивка, макар и тъжна. Мен ме заливаха вълните на човешката мъка. Огромни планини черна вода. Това бяха нашите несполуки и бавене, нашата тежка участ и злощастия. Всичките страни на тежката ни участ: атомната, милитаристическата, сексуалната. Заплашителната. Какво би могъл да помогне срещу тези неспирни тегоби старият изпитан бром? Екипажът на Флинт сега би пял по съвсем друг начин старата си прочута песен:

Не можех повече да гледам тези хора в очите и поисках милост от Лигановски.

Пътувахме обратно, потапяхме се в късния есенен здрач.

— Ето на — продума лекарят, — сега сам видяхте колко е ужасно. И за да не стигнете до такова нещо, зарежете всичките си занимания, не мислете за нищо и — да ви няма тук, заминете, където си искате. На море, на планина, в степта. Пазете се от илюзии.

— Каква ти илюзия, като с очите си видях сенките на галерията и разни други работи… Нима това е необективно впечатление?

Хубавата му уста се усмихна.

— Средновековните вещици, за да „полетят“, са се мазали с някакъв мехлем. В състава му влизал аконит. Той давал напълно „обективно“ усещане за полет. Но вие не можете да отречете, че това е била чисто субективна илюзия.

— Ами това, че книжата ми на два пъти бяха разхвърляни, също ли е субективна илюзия?

— А не сте ли могли да го сторите вие… хм… в състояние на възбуда?

— Кълна ви се, че по време на тези „илюзии“ не можех да се помръдна. Бях като прикован. Всичките ми мускули се бяха вдървили. Вместо да разсъждавате, по-добре ме посъветвайте нещо.

Произнесох това май твърде разпалено. Чудно ли е: доста се изплаших от тези Дантеви кръгове на ада, през които ме прекара той днес.

— Какво? Например да не пиете. Пиете ли много?

— Случайно и доста рядко.

— Да не пушите. Най-добре… Непременно да откажете пушенето.

— Е, твърде много искате от мен.

— Може би. Но във вашия случай е възможно да не ви вреди много. Разбира се, най-добре е изобщо да не пушите, ако ви стигне воля. Просто би било чудесно, ако се откажете. Но в това отношение съм лош съветник, какво право имам да изисквам. Нали и аз пуша като локомотив. От войната ми остана. От фронта. Нали разбирате… Е, може би просто да намалите цигарите… В края на краищата това не е най-лошото. Трябва да оставите работата си настрани, да излезете на слънце, сред зеленината, на чист въздух, на спокойствие — тогава си пушете на воля. Но по-малко.

Той паркира колата и ние се запътихме по домовете си.

— Какво, Герарде? — запита лекарят Пахолчик. — Какво става с уговорката ни?

— Трябва да се извиня. Не намерих „БТ“ и май известно време няма да ми карат. Нямало в склада.

— Е, нищо — махна с ръка Лигановски. — Ще пушим известно време какво да е.

Тръгнахме по стълбището. На площадката, където бе апартаментът на лекаря, видяхме Хилински, който слизаше надолу.

— Добър ви ден. Къде се губите цял ден, Космич? По компании? По жени?

— Компанията ми бе малка, но много порядъчна — цитирах аз един не особено приличен полски виц.

— Ксьондз? Органист?

— Не, те останаха в Олшанка…

— Нима онези от вица?

— А, не…

Бях готов да изтърся истината за този ден, но Лигановски, господ здраве да му дава, ме прекъсна. Наистина, когато пациентът не иска да пази лекарската тайна, лекарят, ще не ще, трябва да се намеси. Дори да сръга подобен глупак.

— Няма да ви каже. Има такива неща, за които човек трябва да си мълчи. Според мен днес е докопал някъде чужда жена.

— Боже мой! — въздъхна Хилински. — Какви работи стават в една уж правова държава.

Сетне помълча.

— Макар че сега се навъдиха съпрузи като в онзи виц: „Какво желаете? Да целунете жена ми? Ами свършете си тогава работата, аз ще ви почакам…“

— Е, Антоне, щом казваш, че рибата кълве, може тези дни да прескоча при теб. Ще може ли да намеря квартира?

— Много лесно.

— Знаете ли — намеси се Лигановски, — може и аз да дойда за ден-два. Събират ми се няколко свободни дни. Дотегна ми градът.

— Дори покрай закъснялата пролет тук-там из гъсталака се намират гъби пумпалки. Е, кошница не може да се напълни, но колкото за един тиган — има.

— Кога потегляте, Адам Пятрович?

— Там е работата, че не зная точно кога. Но може пък да се срещнем в Олшанка. Още по-добре ще бъде.

— Разбира се.

Разделихме се.

… Най-много обичам такива пътешествия, които предприемам изненадващо, сякаш скачам с главата надолу. Да се стягам набързо, да не завися нито от автобуси, нито от билети, а само от умението на шофьора и от изправността на колата, когато спираш, където си поискаш. И край речен бряг, и край гора, или се просваш сред някоя сочна детелина, или сред ароматни конопища.

Когато излизаш в пет сутринта, още се прозяваш от сънни тръпки, бавно се отърсваш от съня, палиш първа цигара и тя е особено приятна в утринния, още чист въздух.

Когато тръгваш по предварително уговорен маршрут и из пътя те взема джипката на Шчука (любимия ми вид кола, особено лете, когато брезентовият покрив и „стените“ са вдигнати, когато вятърът си играе на воля с хората, с техните коси, яки и тъй нататък). Особено когато, освен шофьора с теб са Шчука и Хилински. Вярно, малко ми разваляше настроението присъствието на моя мил приятел, на „непреклонния“ Якуб Клепча, седнал до шофьора. Но какво да се прави, щастието никога не е пълно. Ще се примирим и с осемдесет процента.

Мяркаха се рекички, селски коли пред бариерите, гори, полянки сред ръжта (и на някои — огромни диви круши като свещените дъбове на прадедите ни). Прелитаха пустоши, обрасли в зимзелен, като белоруски кипариси по тях стърчаха мрачни хвойни.

Сетне на хълма се мярнаха развалини на замък или на стар костьол крепост. Къщурките се бяха долепили по оранжевия висок речен бряг, а малко по-натам, в залива, шаваха цели камшици жабуняк и цъфтеше водна леща.

Край мой! Моя родна земя! Как ще живея, когато си отида от теб? Какво да правя, когато умра и може би моето битие няма да свърши още известно време — и това в същност е обещаният ни пъкъл? Без тебе.

Кого да попитам за това? Разбира се, не Клепча, който говори с готови шаблони и прекалено патетично там, където не трябва. Все едно му е къде се е родил, защото навсякъде би си „изпълнявал задълженията“. Никога не биха му дошли наум думите на онази словашка песен, измислена от незнаен словашки овчар, планински „бачо“:

Ясно, че попитах другите двама, които бяха плащали за това „винко“, за хвойните из пустошта, за този белоруски въздух с живота си. Но дори и тях няма да попитам. Просто ще ги гледам и понякога подсъзнателно ще си правя изводи.

Отляво се проточи бърза бистра река, а на хоризонта изникнаха къщи, камбанарии.

Кладно, може би най-обичният ми град на обичната ми земя. Новопостроени райони, сетне стари с криви улици, с къщи, чиито прозорци едва се провиждат през буйната зеленина — толкова са се разраснали дивите лози. Недостъпният комплекс на женския католически манастир, а по-нататък вече триста години се издига в небето костьолът и домът на ксьондза.

Град мой прекрасен, със свои лица, аромати, с полифония от звуци, със свое неописуемо дивно лице!

… В Кладно джипката спря до градинката на площада. Слязох.

— Ние ще свърнем по „Аптечна“, а ти, момче, давай напред по „Замкова“ и сетне вдясно. Няма защо да те караме чак до къщата. Близо е. Даваме ти най-много пет часа. Сетне ще те чакаме до манастира на Бернардинците. Ако решиш да останеш — ела да ни предупредиш. Ако не — ще те откараме до Олшани.

— Аз пък ще отседна тук в хана — каза Адам. — Ще пристигна при теб утре или в другиден.

… Къщата на необходимия ми адрес бе на една от онези зелени улици или може би пресечки, които се спускаха в крайречния дол. Там лъкатушеше една от многобройните рекички (дали не беше Кладничанка) и всяка улица завършваше с мостче през нея, на другия бряг отново се катереше по склона нагоре.

„Моята“ къща бе типична чифликчийско — благородническа, каквито някога имаше хиляди, пръснати из Белорусия, а сега се срещат все по-рядко и по-рядко и които толкова обичаше да рисува Генрик Вайсенхоф. Дълга, едноетажна, с висок покрив и белосани дървени колони пред входа, със сини прозоречни рамки и пъстри от старост стъкла, вторачени в запуснатата градина, в стария люляк, дебел като дърво.

Толкова невзрачни, скромни, мили, сякаш дори недодялани, те обаче са сърцето на нашата страна. Точно в такива къщи са се родили, порасли, укрепнали и възмъжали хората, които са не само белоруска, но и полска чест и слава. От такива къщи излетяха Багушевич и Чачот, Купала и Калиновски. В такива за пръв път блесна искрата на Мицкевич, на Мошошко и Костюшко.

Разбира се, не се надявах по чудо да ме посрещне на вратата някой от гореспоменатите личности. Блъснах скърцащото вратниче, преминах по пътечката между люляците, дръпнах езичето на медния змей (някъде в къщата се дочу звънче) и след минута долових отвътре още доста уверени стъпки. Вратата се отвори, нечия ръка стори любезен жест, затвори вратата след мен (върху пода легнаха разноцветните петна от двата прозореца, нагласени отстрани на вратата) и едва тогава щракна лампата.

Някакъв старец по анцуг и с платнена риза с къси ръкави ме оглеждаше не със старешки, а с ясни сиви очи.

— Антон Космич — казах аз.

— Обадиха ми се, очаквам ви. Яраслав Мирашевски, някогашен окръжен прокурор, а сега… хм… пенсионер. Заповядайте.

Къщата бе обзавеждана очевидно по времето на сецесионния символизъм, в стила, който в източните белоруски земи и в Москва бе наричан на границата между двата века „търговски модерн“. Това никак не отговаряше на външния вид на къщата, добре че „модерна“ от онова време се съпровождаше с така наречената „селяшка мания“. До витражите на някои прозорци, докрай окачените две-три картини, които биха подхождали напълно за стените на „Яма Михалкова“32, до разни други такива претенциозни неща по стената, на пода и по дивана имаше тъкани селски черги, бяха накачени дъбови резбосани полици за книги и за прибори. Висеше грубо нарисуваната на стъкло картина „Бягството от Египет“ и белостоцки килимчета с елени, имаше и няколко стари мебели. Всичко взето заедно създаваше нещо като хармония.

Той ме заведе в кабинета си (грубо рендосани полици с книги, писалище, голямо колкото бойното поле край Орша, дървено кресло ръчна работа с бродирана възглавница на него).

— Жена ми отиде да навести внуците, та съм сам. Сетне, значи, ще прескочим до гостилницата. А сега ще пийнем чай. Обичате ли ягодово сладко?

— И още как.

— И аз го обичам.

Когато се появи тумбестият чайник, сребърните, макар и малко поизкривени съдинки — чайниче за запарване на чая, захарница и съдче за сметана или каймак, чинийка (обикновена чинийка) с ягодовото сладко и две още по-малки с лъжички, той ме настани на старото дървено шляхетско кресло, наля ми чай, сложи ми сладко и се захвана да ме оглежда.

През това време и аз го оглеждах.

Бе висок и въпреки старостта слаб, но не съсипан. Бе слаб не „от лош живот“, а имаше спортен вид. Лицето му бе жълтеникаво, стегнато, твърде класическо, на него светеха небесносини очи. Не бих искал да се сблъскам с такъв прокурор, ако бъда подсъдим.

Не, не приличаше той на старец. Носът му не бе провиснал, побелелите, чак сребърни коси бяха съвсем леко проредели над челото, устните му бяха твърди и макар изгубили цвета си, бяха с красива форма. Движенията му бяха леко забавени, но точни и изразителни. Веднага си личеше характерът и добрата порода.

В очите му заедно с чувството за хумор личеше проницателно внимание, дълбок ум. Не, не бих искал да бъда подсъдим при такъв прокурор.

— Значи, интересува ви делото „Роднините на Юлян Сай срещу Крищоф Висоцки“? Е, щом са ви потрябвали живи архиви, на вашите услуги съм. Разбира се, доколкото мога да разчитам на паметта си. При това не водих аз това дело, а го отстъпих на помощник-прокурора Ришард Мисловски.

— Защо?

— Е, защото беше млад. Изпитваше младежки порив към почести и слава. А аз тогава наближавах четиридесетте. Исках да му дам възможност да се изяви. Ценях го…

— А освен това?…

— Проницателен сте! Добре е, че предполагате и други причини. Почти никога не се ангажирах с дела, които дори малко намирисваха на политика. Когато виждах, че обвиняемият с дълбока убеденост е бранил своите идеи — оставях адвоката почти винаги да спечели делото.

— Това беше ли възможно?

— Така че никой не се усъмни в мен — бе трудно, ала възможно… Не вярвате ли, мислите, че дрънкам празни приказки? Ако бе така, ако бях прокурор-инсинуатор, прокурор-колонизатор, нямаше да видя пенсия от новата власт, а щях да гледам дранголника отвътре.

— Нима убийството беше политическо?

— В началото изглеждаше сто процента политическо. Само че бе някак… отвратително, мръснишко. Сякаш не бе извършено от „политически“, а от криминален престъпник. Говореше се, че убиецът бил член на някаква нелегална студентска групировка. Но двама свидетели бяха свързани с полицията. Тези две дела, в които не се знаеше дали Крищоф е участвувал, му навредиха повече от убийството. А сетне се разкриха такива неща, че се хванах за главата и единствената ми утеха бе, че и Ришард Мисловски ще успее да настои за осъждането му на смърт.

Ето как беше:

— Отново ви предупреждавам: разказвам ви това, което си спомням. Не гарантирам достоверността на всяка подробност, на всяка дреболия и всеки нюанс. Записвайте, но с малки резерви. Възможно е някъде да греша.

Ако не се лъжа, това бе пролетта на 1939 година. През този ден подписвах документи. Едно от най-неприятните задължения на прокурора. Това значи, че приключвах с кратко решение делата, подготвени от заместник-прокурора: „Не съдържа престъпление“, „Самоубийство“, „Извършителят не е открит“, „Нещастен случай“. Няма време да се разплетат докрай, а когато заместникът ти е некадърник, напълно е възможно да са били пренебрегнати цял куп улики, а убиецът през това време да си пуши цигарата отсреща в градинката.

Настроението ми по тази причина бе отвратително. И сред делата една папка, в нея книжа. И тях трябваше да „приключа“, защото нямало престъпление и не била наша работа да го съдим на земята, а да го съди бог, защото самоубийството е нарушение на божия закон и престъпление спрямо бога и спрямо безсмъртната душа.

Рапорт на участъковия, показания на свидетеля, някой си Язеп Швец, който берял боровинки и се натъкнал на мъртвец, протокол на съдебния лекар, очевидно написан с левия крак, една пистолетна гилза от пистолет калибър 7,65. И едно зацапано листче, на което пишеше черно на бяло:

И един засукан подпис. И никакви документи за проклетия.

Тъкмо да подпиша, че и това дело е приключено, нещо ме зачопли. „Не — помислих си, кой знае защо, — рано е още да слагаме това дело в архива.“

Защо? Ами защото раните са две (във вдлъбнатинката между шията и гърдите и в лявото слепоочие). Първото място е смятано за смъртоносно от селяните, а от гражданите с претенции за култура — по-рядко. А лявото слепоочие? Левак ли е бил? Или може би е така още по спомен за царското време. Тогава, струва ми се, в царската армия не вземали леваците, хората с плоскостъпие и импотентните. Толкова такива мъже се развъдили из нашия край, че Нароч да напълниш с тях. А сетне, като погледнеш онзи с „плоскостъпието“ тъй бяга от горския, че храстите пукат. А у такъв „импотентен“ пълна къща с деца. И така се провалила задачата да се организира армия само от пълноценни мъже.

На всичкото отгоре гилзата е една. Никъде в делото не става дума за намерен пистолет.

Заповядах на дежурния чиновник да се изясни положението с оръжието, да се направи аутопсия на трупа. Позвъних в полицията да разбера дали търсят този и този за мошеничество и злоупотреба с пари.

Преди да си изпия чашката кафе, ми отговориха, че при трупа не е намерено оръжие (разбира се, мъртвецът не е могъл да го отнесе нанякъде, значи, взел го е някой и сега са възможни нови престъпления, ако попадне в лоши ръце).

Нямаше време за губене. Повиках кола (както сега си спомням, че беше германски „мерцедес-бенц“) и поех от районното отделение на полицията в компанията на съдия-следователя (имаше такава длъжност), на началника на следствената бригада, и на двамина полицаи.

Отидохме на местопрестъплението.

Спряхме, както си спомням, в края на гората и се запътихме към мястото на събитието. Полицаят посочи мястото, на което, както му „се струвало“, онзи селянин намерил трупа.

— Как е лежал?

— С главата насам, към това малко дере. И китката на едната му ръка висяла надолу.

Погледнах надолу — на два метра от нас имаше блато. И не такова, на което расте картъл, и ако човек е внимателен, може да го прекоси, а покрито с едно такова зелено килимче, в пролуките между което тъмнееше неподвижна вода. Ако е отметнал ръка след изстрела, никой не може намери пистолета до второ пришествие.

— Лявата ръка ли беше отметната?

— Хм… Само да си припомня… Не, дясната. Дясната беше.

„Как така — помислих си аз, — с извита зад главата си ръка ли е стрелял? Или си е пробил слепоочието, сетне е хванал пистолета с дясната ръка, вече практически мъртъв, и тогава си е отметнал ръката? Нещо не се връзва.“

Явно бяха избързали. Бяха повярвали на бележката. Не е като сега (макар че и сега се случват подобни неща понякога), сега в такъв случай се вдига не само целият криминален отдел, ами и дяволите в пъкъла нямат мира.

На всичкото отгоре бяха затъпкали всякакви следи, като че ли пред всички околни жители бе демонстрирана гола Мери Пикфорд. И то в компания с Дъглас Фербанкс, тъй като имаше и женски стъпки. Освен тях са показвали и някаква свинска кинозвезда, понеже бе преминало голямо стадо диви свине, затъпкали може би нечия необходима за нас диря.

С една дума, нито пистолет, нито втора гилза (в края на краищата подобно нещо лесно може да се търкулне някъде из боровите иглички или из окапалите листа от есента, а тогава бе почнал да капе и зимният дъб — той е много кичест и листата му образуват дебел килим върху земята).

Та така, върнахме се ние с пръст в устата.

По-късно стана известен и резултатът от аутопсията. Имаше две огнестрелни рани: една в гръдния кош малко от горе на долу, отдясно наляво (ама че левак!) и в главата — в лявото слепоочие нагоре, а куршумът бе заседнал в черепа. При първата рана е можел да живее около двадесет минути, при втората — веднага би изгубил съзнание. Но ето каква нещо е предубеждението, всеобщото убеждение, всеобщата грешка, дявол го взел — докторът правеше извод, че „не изключва самоубийство“.

Е, първият изстрел, ясно, дори е типичен за самоубиец по посоката на куршума. Но пък след това някак да премести пистолета в лявата ръка и втори път да се гръмне — това е толкова рядко, както у самураите, които си правят харикири. Има два или три случая в цялата история на Япония, когато са си разпаряли корема не само отляво надясно (или нещо подобно), но и от горе на долу.

Не, имаше нещо нередно. Неочаквано се получи телеграма, че служителят на еди-коя си фирма на два пъти извършил измами при доставките на стока (сложил около пет хиляди злоти в джоба си) и от началото на юли предишната година присвоил още три хиляди. Ако се пресметне по селски, това са около 65 — 66 тона ръж или сто загладени (осемдесет породисти) крави, четиридесет хубави коня. Към осемдесет охранени прасета или петстотин и нещо едномесечни телета. Къщи в градче като Слоним — четири-пет. Ако крадецът се носи по модата — четиристотин чифта прекрасни обувки от най-скъпите, дори и от крокодилска кожа.

А ако човек е по-съобразителен, по време на кризата и след нея, като подпалеше застрахованата си къща (а застраховката преди кризата бе само сто злоти), можеше за парите от застраховката да си вдигне две къщи, дори тухлени.

„Как така, бе момче — помислих си аз, — не си страдал особено, когато си вършил мошеничествата, а сега тъкмо да го удариш на живот, да ти падат печени гъски в устата, изведнъж съвестта ти се обади?“ Пък и от какво е трябвало да се плаши, след като роднините му са платили цялата сума, за което той не е знаел, понеже се е криел (защо ще ги упреква в коравосърдечие?).

Разпратихме снимки. Лелята на Висоцки каза, че не можела да твърди със сигурност дали това е нейният племенник, отдавна не го била виждала, но напълно възможно било да е той, защото лицето от снимката и нейният племенник имали нещо общо — и двамата щърби, без двата предни зъба. Също като в онази приказка, дето мечка откъснала главата на един наш съотечественик, а съседите се замислили дали е имал изобщо глава, или не, като най-сетне решили да попитат жена му. Нейният отговор бил също като на лелята: „На заранта, когато сърбаше зелева чорба, брадичката му се люшкаше, ама дали имаше глава, не мога да си спомня.“ Тази мъдра жена позна лесничейската куртка, която племенникът й по някакъв каприз носел напоследък.

Повикахме я на разпит — пак същото: „Може да е той, но много се е променил.“

— Имаше ли особени белези?

— Ами да — зарадва се тя, — беше опериран от апандисит.

Погледнахме — има белег, дълъг дванайсет сантиметра. Тъкмо се бе наканила да си ходи, когато нещо ми хрумна:

— А преди колко време го оперираха?

— Не си спомням добре, но май преди седем-осем години.

— Този белег от колко време е? — запитах лекаря.

— Е, трупът дори върху леда почна… хм… трудно ми е да кажа със сигурност. Но ми се струва, че белегът е от година. Не повече от две.

— Не е вярно, отдавна беше — възмути се лелята. — Още беше в лесничейското училище.

„Ще трябва да потършуваме из лесничействата и горските стопанства от Кладно до Олшани“ — помислих си аз, но за известно време забравих това.

Междувременно графологическата експертиза категорично заключи: бележката е написана от Крищоф Висоцки.

Никой от нас не си помисли, че в същност това няма никакво значение. Освен това и годеницата на Висоцки, някоя си Антасевич, опозна годеника си на снимката.

Точно тогава предадох делото в ръцете на заместник-прокурора Ришард Мисловски. Не защото се страхувах от трудности, а защото желаех неговата победа, исках той твърдо да се изправи на краката си. Двамата бяхме убедени вътрешно, че се касае не за Юда, а за Каин, че не е самоубийство, а убийство, и че убиецът е самият Висоцки. Наречете това интуиция, резултат от голям опит и наблюдения. Аз обаче бях сигурен, той също. Не е необходимо да ви обяснявам защо. Останаха въпроси, на които не можехме да отговорим.

Кой беше убитият? Защо беше облякъл дрехите на Висоцки? Как е бил подмамен в тези дебри?

На всичко отгоре плъзнаха слухове, че убийството било на политическа основа. Трябваше да побързаме. Всяко следващо събитие, наистина извършено на политическа основа, щеше да повлече лавина. Не знаехме, че само след половин година Полша ще забрави всякакъв политически лов на вещици, единственото важно за нея ще остане — ни повече, ни по-малко — как да запази правото си да диша и изобщо да живее.

Антасевич наистина призна още, че се била скарала с годеника си два дена преди смъртта му (разказал й за парите, тя настояла да ги върне на фирмата, но той отказал) и повече не го видяла. Но тъй като „свято място празно не остава“, тя вече се сдобила с нов „рицар“.

И ето какво значи да пресолиш, да натрупаш повече явни и косвени доказателства, отколкото са необходими. Повече, отколкото можеше да има.

След известно време дотича същата госпожица Антасевич в участъка и каза: „Имам писмо от Крищоф. В писмото пишеше, че когато го получи, той вече няма да бъде жив. Не му било мъчно да напусне този свят и нея. Желаел й щастие.“

А печатът бе на нашата поща… с пет дена по-късен от деня на самоубийството. Печатът от мястото на изпращането бе толкова размазан, че не можеше да се разбере откъде е.

А снимката бе правена на улицата. И някъде бях виждал тази улица. Струва ми се, във Варшава. Дали не е Краковското предградие? Дали не беше ъгълът до костьола „Свети Кръст“? Дали да не потърсим тази улица нейде в района на „Свети Кръст“, нейде из „Нови свят“ или на „Крулевска“, а също и фотоателието, където е направена снимката?

Изпратихме запитване. Получихме отговор. Имало такъв фотограф. Имало фотоателие, което работи в този район на града. Намирало се точно на „Крулевска“. Снимката била направена два дена след самоубийството, а след още един ден той лично отишъл да си я получи. Както се казва, в цветущо здраве.

Ясно бе, че е жив, почти напълно бяхме сигурни, че той е извършил онова жестоко убийство в гората.

И тогава веригата от събития, толкова бавни дотогава, изведнъж главоломно се завъртя. Дотърча в Кладненския участък госпожица Антасевич и каза, че вървяла с „новия“ си годеник по Замкова улица и май видяла Крищоф, но той се шмугнал в навалицата и сега сигурно щял да я „прободе“ с кама или с нещо друго, както се пее в известната песен „Четири мили от Варшава“, дето сега е в златния фонд на певеца Ярема Стемиковски.

Е, поставихме по наблюдение нейната къща, следяхме целия район. Още на третия ден полицейски агенти го пресрещнаха пред входа на къщата на „Кладница“, където живееше някогашната му любов. Не се знаеше само дали тя наистина „не хващаше ръжда“, или трябваше да замлъкне навеки.

Запитахме го Висоцки ли е. Отговори, че се казвал Юлян Сай. И показа съответното кръщелно. Тогава си помислих, че кръщелното се използува като документ предимно по селата и че очевидно трябва да търсим такъв човек из горските стопанства. В седмото, в което попитахме, живееше семейство Сай, което не бе чуло нищо за убийството, а техният син Юлян заминал да постъпи в лесничейско училище.

Тогава колелото се завъртя.

Показанията на семейство Сай — на бащата и двете дъщери, показанията на роднините на Висоцки, очни ставки — всичко влезе в работа. Картината на престъплението стана толкова ясна, сякаш го бях наблюдавал от началото до края.

Изслушахме най-напред биографията му. Най-обикновена беше. Чухме я със съдията следовател и със заместник-прокурора и не се учудихме.

Незаконно дете, не помнеше баща си, пък очевидно и майка му не е знаела от кого е. Затова презимето му беше по майка. Сетне и майката си намерила работа нейде в Бавария (тогава търсеха хора за там), оставила двегодишния си син на майка си. След десет години бабата умряла, момчето се преместило при леля си, по-малката сестра на майка му. Тя била учителка, мъжът й — също. Била само десет години по-голяма от момчето и, с една дума, от онези, дето за тях казват „мъж не пропуска“… Момчето се учело добре, дори проявявало сериозни дарби и ум, но било непостоянно. На всичко отгоре се намесила и родната му леля. Разкрила на петнадесетгодишното момче всички „тайни на Амур“, каквито знаела. В същност превърнала лабилната личност, при това още не личност, в материал за закоренял негодник.

Чичо му нещо се усъмнил. Изпроводил своя племенник и съперник в лесничейското училище в Бяла Падлеска. Завършил го дори много успешно. Започнал служба в Държавните гори. Сетне се завъртял истински калейдоскоп. Оженил се за вдовица, продали имота й, преместили се във Варшава. Обрал жена си до шушка и избягал. Осъдили го на осем месеца. Добрите хора чакат късмета си от години, а на този мръсник веднага му провървяло. Не е приятна нашата поговорка, но „на богатия дяволът сипва още масло в кашата, а на бедния и голата чорба разрежда“. Работел му късметът, няма що.

Щом излязъл от затвора, постъпил като практикант при лесничея Хмялевич. Почти веднага забегнал с всичките му пари, с пистолета и с личната му карта (ето откъде започва нашата замшанска трагедия).

Отново в Кладно. Тук се запознал с Антасевич. Защо не, той на двадесет и осем, тя на деветнадесет, спретнат момък, разбира се, „неженен“. Търговски пътник, не било трудно да пусне котва във фирмата за дървен материал „Ян Плицка и син“. Той бил истинска находка за тях. Има специално образование, познанства в Държавните гори, свой човек бил на улица „Вавелска“ 54, където е главната дирекция (поне така твърдял). Специалист по дървообработването, по добива на терпентин, по дестилацията на смолата. Документацията водел, бил инкасатор — абсолютна находка. Растяло доверието — растели мошеничествата му, измамите. Мисля, че няма нужда от подробности. Изтънко пипал. Така натрупал осем хиляди злоти. Тогава, кой знае защо, споделил тайната си с госпожица Антасевич. Тя настоявала да ги върне. Той — в никакъв случай. Скарали се. Тогава решил да действува сам.

Интересувал се къде може да вложи капитала си. През това време пътувал с велосипед в униформата на лесничей приблизително по многоъгълника Августов — Беласток — Навагрудок — Олшани — Лида. Разбира се, заобикалял Кладно.

И ето попаднал в Замшани, в къщата на горския. Там живеели старият Андрон Сай, по-голямата му дъщеря Агата, синът му Юлян и малката — Гана. Отбил се да пийне вода и останал да пренощува. Намерила се и почерпка. Завързал се разговор… Тази наша доверчивост, това простодушие — по-лоши са от всичко криминално, дори от държавно престъпление.

Горският бил от старата школа, когато се искало да познава гората в района си и да бъде честен човек. Новото време изисквало обаче и известни познания. Завършилият лесничейско училище им се струвал нещо като доктор хонорис кауза от Сорбоната в нашите среди или лауреат на Нобелова награда от областта на електрониката.

Разговорили се. Андрон се оплакал, че неговият принц престолонаследник не ще наследи след него Замшанското горско царство, че единственият начин сега човек да си осигури децата, да ги измъкне от немотията — е да им даде образование или поне специалност. Юлян би искал да стане лесничей, но отде да вземат пари, как да си осигурят препоръка? Разбира се, всеки гражданин има предимства пред селянина, особено пред човека, живял в гората. Чувал е за много неща, много е чел, дори ще — не ще, е видял много. Дори и да е по-глупав от селянина, както всяко породисто куче почти винаги е по-глупаво от помияра. При това е доста по-неприспособен към живота.

— Може и аз да ви помогна — рекъл Крищоф. — Аз съм завършил Висшето лесничейско училище в Целиш. Останаха ми някои познанства в тези среди.

Не зная, може би от това самохвалство, вероятно съвсем безцелно — просто хлестаковско самохвалство! — започнало всичко.

Влязъл и Юлян. Бил към шест години по-млад, но по фигура, по цвят на косата и черти на лицето приличал малко на Крищоф. Когато се усмихнал, се видяло, че няма два предни зъба.

Разприказвали се с него. Какво, що, как е живял, дали нямал приятели нейде из Краковско или из Белская Бяла, Цешин, Рибник или Живец. Нямал си нийде никого, пък и тук — малко.

— Там предпочитат напълно здрави младежи. Дори най-добре без сливици и без апендикси.

— Апендикса ми отрязаха наскоро.

— Там държат на здравето не по-малко, отколкото и армията. Имат сериозни изисквания.

— Разбира се, че ще държат — намесил се и старият. — Нали имаме право само на триста и шестдесет хиляди войска.

— По Версайския договор — заявил Крищоф, „просветил“ невежите. — Макар и толкова да не е малко, но ги отбират внимателно.

По-късно, когато се разприказва този мръсник, той си призна, че още тогава намислил „подмяната“, защото полицията рано или късно щяла да го спипа.

На заранта казал, че скоро ще се върне, само да направи справки и да натисне тук-там. А тъй като паспортите тогава не бяха задължителни и мнозина, особено по селата, нямаха такива, било достатъчно кръщелното и свидетелството за завършен четвърт клас. Разбира се, трябвало и малко пари за дрехи и разноски на първо време.

И хоп — показал удостоверението на лесничея Хмялевич. Къде ли ще ти забележат простодушните, обикновени хорица, че Хмялевич бил петнадесет години по-възрастен и че Висоцки нямал на униформата си знак за заемания пост.

Разбира се, не ходил в никакъв Цешин. Върнал се след няколко дена, продиктувал им заявление до дирекцията на училището, уверил ги, че Юлян ще бъде приет. Само трябвало да платят триста злоти за пансион (с пълна издръжка, макар че не пречело да вземе домашна наденица и пушено филе). И още десет злоти за държавни такси.

Уговорили се да се срещнат след два дена на най-близката гара и да заминат към Беласток, където в лесничейството набирали кандидатите.

Как мислите, кое ми беше най-отвратително в тази история? Не знаете ли? Ами това, че този гад се изхитрил дори да се целува с голямата дъщеря зад сеновала. Вече когато бил планирал всичко.

Та така. Отишъл на гаричката. Появил се Юлян. Крищоф направил недоволна гримаса, когато младежът му казал, че успели да съберат само двеста и петдесет злоти. Возили се няколко спирки с влака. Сетне изминали няколко километра на такси. Когато го освободили, се оказало, че слезли рано и имало към двеста метра до необходимата им пътека (сетне намерихме шофьора на таксито, той посочи на кой завой са слезли, каза, че „лесничеят“ му дал три злоти бакшиш, а останалите пари и документи на младежа прибрал в джоба си).

По някое време свърнали наляво. Здрачавало се. Пътечката вече едва се забелязвала. Тогава вероятно за пръв път Сай нещо се усъмнил:

— Къде отиваме?

— Близо е вече.

И тогава като в бездарна мелодрама забухал бухал (Крищоф отбеляза тази подробност по-късно, когато нямаше смисъл вече да мълчи). И това било зловещо.

— Не отивам по-нататък — заявил Юлян.

И видял, както беше казал някой, „най-тъжното зрелище на този свят“, цевта на пистолет, насочен срещу него.

— Събличай си дрехите.

— Какво съм ви сторил? — разтреперан се замолил нещастникът.

Сред селските момчета из затънтените места има доста такива, дето на мравката път не минават. И това според мен бе единственото оправдание на „идиотизма на селския живот“, когато още не бе отминал в небитието.

— Не ме убивайте! Смилете се! Вземете парите. Аз ще мълча. Няма да се върна в Замшани. Ще замина далеч, далеч.

— Стига си хленчил. Ще си разменим дрехите и върви, където щеш.

Младежът дори не попитал защо трябва да си разменят дрехите. Съблякъл всичко и изчакал, докато Крищоф с пистолета в ръка бавно облече панталоните, сакото му, а своите дрехи хвърли в краката му. Точно тогава е трябвало да хукне през гъсталака: онзи не може го стигна с един обут крачол. Но той бил наплашен и… повярвал. Искало му се да вярва. Кой няма да повярва, щом му се живее?

Затова, щом се преоблякъл, веднага бил застрелян в слепоочието. Онзи стрелял с дясната ръка, затова в лявото слепоочие. Младежът паднал. Още мърдал, затова престъпникът стрелял втори път в шията му и засегнал сърцето.

Сетне убиецът завлякъл Сай до малката стръмнина, отметнал едната му ръка така, че да виси над блатото. В бързината не забелязал, че отметнал дясната, с която младежът не би могъл да си нанесе рана в лявото слепоочие.

Мушнал зад ревера на сакото на убития предварително написаната бележка и си тръгнал. И третата грешка — из пътя захвърлил пистолета в някакъв поток.

Да не мислите, че това е краят? А, не. Какво са двеста и четиридесет злоти, когато покрай това похарчил сто злоти от своите осем хиляди. Щом е сторена първата крачка по пътя, по който човек се превръща в брутален звяр без всякакъв морал, следващите прави по-лесно. Тогава още не осъзнавал грешките си, не знаел, че сме се усъмнили в самоубийството, вярвал, че в кожата на Сай е в безопасност. Освен това знаел, че простодушните горски жители нямат представа за цялата бездна от цинизъм, присъщ на такива като него.

Затова от Варшава написал писмо на Антасевич и й пратил снимка. Сетне от Цешин, като си изменил почерка (имал за образец заявлението на Сай), писал до бащата на убития, че го приели в училището благодарение на господин Хмялевич, че всичко е наред, само се нуждае от нов костюм, от часовник и от още сто злоти за разни разходи.

Този убиец така си останал в душата си дребнав сметкаджия, способен да изяде и собствените си л…

Отново дошъл у Сай. Разказал му за плановете на Юлян, за неговите приятели. Получил всичко, каквото поискал. И от голямата дъщеря — също. Това е най-ужасното!

— Малката сега е женена за Салвес Цяцерич — казах аз.

— А по-голямата — за черната земя. След съда се опитвала да се обеси (и тя, и старият даваха показания при затворени врати, но представете си нейните чувства: да прегръща убиеца на брата си). Спасили я. Но сетне не доближавала момък, по-късно станала партизанка и сякаш нарочно участвувала в най-опасните акции. Смъртта дълго я отбягвала, но най-сетне се смилила над нея.

Знаете ли какво? По никакъв начин не съм привърженик на господин Мациевски33, но откак узнах тази история на Крищоф с Агата, с удоволствие за малко бих останал в компанията на господин Мациевски и Крищоф. Сетне дори бих поканил палача у дома си на чай и бих го запознал със семейството си.

Състоя се окръжен съд. Убиецът бе придружаван от усилена стража, народът се възмущаваше.

Призна всичко, адвокатът нищо не можеше да му помогне (психиатърът призна Висоцки годен да отговаря за постъпките си) с концепцията си за „придобита психопатология“, резултат от липса на нежност и топлина през детските години.

Съдът реши, (съвещанието продължи два часа) да го осъди на смърт. А той, макар да твърдеше, че „не иска и не може да живее“, подаде молба за помилване.

Изведоха го от съда през задния вход. Иначе щяха да го линчуват.

Апелационният съд потвърди присъдата на окръжния съд в средата на август. Нима имаше нещо, което да събуди снизхождение? Изключителна жестокост, зверство, безчовечност, никакъв морал, никакво разкаяние. Опасен див звяр, палач и изрод.

Уважаемият господин Мациевски бе потеглил насам, дано му прости господ няколко дребни гряха само заради това пътуване.

Не присъствувах на апелационния съд, не бях и при изпълнението на присъдата. Бях в чужбина и останах още година, защото на първи септември избухна войната.

— И все пак какво се случи сетне?

— Нали ви казвам, господин Мациевски потегли насам. Пак добре, че очистихме поне един изрод.

… Явих се в уреченото време пред костьола и пред манастира на Бернардинците, уговорката си оставаше в сила. Значи, щяха да ме закарат от Кладно до Олшани. Дори Хилински бе там, искаше да чуе разговора ми с бившия прокурор, сетне да се върне в Кладно и на другия ден заранта да дойде при мен.

В минутата, когато се качих в джипката, те тъкмо приключваха някакъв спор, подхванат доста по-рано.

— Фукате се с разни присъди, които били дадени на този-онзи — рязко заяви Хилински. — Според мен най-отвратителното във всяка професия, когато имаш власт — е да принуждаваш хората тихо, кротко и покорно, без съпротива да търпят несправедливостта. Виждал съм това… на различни места.

— Отживелици — измърмори Клепча.

— Тъй, тъй — обади са Шчука. — Де го чукаш, де се пука. Навсякъде капиталистически отживелици, щом нещо не му е по вкуса. А не е помирисвал дори капитализма. Ами какво, ако дядото на някой другар е бил например… губернски казначей, та да обвиним за нашите бели първия попаднал ни завеждащ в областните финанси? Да знаеш, че твоят „съмнителен“ е човек добър, човек на мястото си — какво повече искаш? Запомни, занапред не си позволявай такива фокуси. Щом не е виновен — оставяш го на мира. Не се плаши, няма да отмъкне самолет. Няма автомат. И друга родина също.

— Абстрактен хуманизъм!

Странни чувства предизвикваше у мен този човек.

— Абстрактен хуманизъм е — намеси се отново Хилински, — ако бих погалил по главата онзи, който е предизвикал инфаркт у събрата си на петдесет години. При това не у едного. Внимавайте, Клепча, няма да свършите добре така. Ако не днес, утре… Я по-добре ни разкажи, Антос, какво стана там.

Разказах им подробно всичко и затова, когато привършвах, бяхме вече пред клуба в Олшанка, днес безмълвен, заключен с катинар.

— М-да, история, както казват, по-страшна от всякаква измислица — каза Шчука. — Това ли е клубът?

— Да.

— Хайде да идем до мястото, където са те нападнали.

След две минути всички се пръснаха из долчинката, а аз им показах какво бе станало.

— Браво — внезапно се обади Шчука.

— Точно това ме съмнява — говореше, като че сечеше, неумолимият Клепча. — Четирима да не надделеят на един. И онова завещание във ваша полза. И бележката. Кой я знае тая графологична експертиза. — Той говореше доста заядливо, но толкова любезно, сякаш всеки миг щеше да направи реверанс.

— Стига вече с вашите досадни бележки — отряза тихо и студено полковникът. Очевидно не се стесняваше от мен и бе обзет от тих бяс. — Не сте в Несвижния дворец, а в оперативна група. Пък дори Радзивиловци не са давали пет пари за условностите. Нямало защо да доказват благородния си произход.

Сбогувах се с тях по пътя за селото. Те тръгнаха към колата, като още разговаряха. Сигурно биха мълчали, ако знаеха колко остър слух имам.

Клепча избърза пред тях, а те ми махнаха с ръка и поеха по пътя си. Отново дочувах за какво си говорят.

— Какво става, ще го преместят ли? — запита Хилински.

— Направо бих го уволнил — отвърна Шчука.

— Да-а, голяма загуба — неочаквано се намеси шофьорът. — Такъв момък… Другите двама премълчаха.

Колата потегли и бързо се изгуби зад завоите. Аз вървях към квартирата си, тресеше ме.

През всичките тези дни нервите ми едва издържаха.

Пета глава

Да не помислите, че през тези дни само съм пътувал насам-натам: до в къщи, до Кладно, че съм се занимавал единствено с анализиране на човешки характери и отношения (макар че и това ми отне известно време), със самоанализ, със саморазнищване и други незначителни „само“…

Основното беше все пак проучването в третата кула. Само бог знае колко трошляк и боклук изхвърлихме през пролуката, колко носилки с камъни и тям подобни. По дланите ми изскочиха такива мазоли, каквито не бях имал от дете, двамината Ивановичи също работеха с всички сили, при това не желаеха никакво заплащане, освен редките (взаимни) почерпки. Задигнах от археолозите шестима ученика от горните класове (слава богу, започна ваканцията), заради което ме проклинаха дори девойките, да не говорим за Генка Седун. Но и археолозите в края на краищата идваха да ни помагат.

През тези три и половина века се бе натрупала доста пръст. Замъкът като всяка стара постройка „растеше надолу“, но от ден на ден наближаваше да стигнем „материка“.

Какво друго? Престанаха да се появяват „дамата и монахът“. Колкото и късно да се връщах в своята плебания, нито веднъж не можах да ги видя. Ала не се придвижих нито крачка напред. По-точно казано, се придвижих, дори узнах много нови неща, само не знаех кое от това новото е наистина важно и ме приближава към целта и към разгадката, а кое не. А времето си вървеше, настъпи новолунието в края на май, скоро щеше да дойде юни и да освети нощите с пълна луна.

Едно беше лошо: нощните кошмари започнаха да се повтарят със завидно упорство, все по-често и по-често. Особено ярък кошмар ме споходи през нощта, когато се завърнах от Кладно. Сигурно разговорът с прокурора, спречкването с Клепча, несполуките през последните дни толкова ме бяха разстроили, че нервите ми бяха на скъсване. Очевидно бях готов да заема почетно място сред други като мен в „извънградската вила“ на Лигановски или просто да пропадна в бездната.

Дядо Мултан очевидно бе тръгнал на нощния си обход. Изпих чаша студен чай, изпуших една цигара преди лягане и се тръшнах да спя. И почти веднага ми се присъни странен сън: не можех да разбера в същност сън ли е или действителност.

Внезапно оживяха очите на портретите и иконите по стената и по пода, започнаха някак недоумяващо да поглеждат насам-натам, да се въртят, да се блещят срещу мен. И устните им се кривяха все по-силно.

И аз като тях долових беззвучното приближаване на нещо страховито.

Още отдалеко през вратата, която внезапно тихо се разтвори, видях как някой се промъква до караулната като неуловима сянка, без никакъв звук.

Идваше все по-близо и по-близо. Внезапно всички портрети извиха очи към вратата.

Нещото, което се приближаваше, се материализира на прага и пристъпи в стаята. Същността на това нещо бе човешка. Само дето нямаше врат. Главата от всички страни полегато преминаваше в раменете. Нямаше ни очи, ни уста. Просто власинките на тези места бяха леко вдлъбнати. Защото това същество от тила до петите бе покрито с бяла и стегната колкото лишей плът, дебела към седем сантиметра.

То се приближаваше в неподвижния въздух и портретите местеха изпълнени с ужас очи от него към мен.

… Тогава сякаш разкъсах невидими вериги на ръцете и краката си, скочих, по някакво чудо минах покрай него и се втурнах към вратата. Краката ми не искаха да бягат, затова започнах да правя скокове. Така се случва насън, когато не можеш да избягаш от преследвачите.

… Пред мен се оказва кон. Мятам се на него, без да мушвам крак в стремето, без да опра ръцете си в гърба на коня.

Чудо ли стана? Няма го замъка, костьола, плебанията. Пред мен е поляната, на която Витаут Олшански бе принуден да ни пусне, до мен е Сташка, а, не — Гана, забъркваме си следите, а аз подсъзнателно предчувствувам нещо лошо.

Толкова болезнено, толкова тревожно предусещам никаква неминуема, неизбежна, неясна беда.

Конете препускат лудо. Дори да се пребием, но само и само да не изгубим пътя. Всеки миг ще се провиди реката, лодките, пътят към Неман, сетне — към свободата.

Ето ги лодките. Но нещо са твърде много.

Не са същите.

И като ни прегражда пътя към лодките, към сребристата светлина върху водата, пред нас излиза в права линия отряд. Втори конен отряд.

Пратен е бил по вода да ни пресече пътя. Стигнал е по-бързо, защото е нямало нужда да се лута из дебрите и да си заплита следите.

Смътно проблясват под лъчите на месечината стоманените и посребрените брони. Вдигнатите забрала и лицата са в сянка, затова изглеждат слепи или спящи. От шлемовете висят пискюли, конски опашки, пера.

Гиздавите поводи са отпуснати. Живачно блестят връхчетата на дългите копия, сабите, боздуганите и бойните чукове.

Сега път за бягство няма. Веригата от конници се приближава.

Това е. Съдбата не бе милостива към нас.

… Някаква каменна постройка, където хвърлят различни денкове, чували, сандъци. Те се плъзгат някъде надолу като по жлеб, по който спускат кораб или ладия във водата. Нощ е. Малко по-тъмна, защото луната всеки миг ще изплува. Около нас с Гардислава има десетина стражници и Витаут Олшански на вран кон.

— Ето какво, уважаеми господа — обръща се той към стражниците, — ето какво, господа съветници. Ще минем този път без съвет, без съд и писар, без свещеник, без казначей, който да преброи върнатото съкровище. Макар че то трябва да остане с тях, докато мине ревизията на този Гарван, на този лешояд Станкевич.

Той ни сочи на стражниците:

— Съблечете им одеждите.

Дрехите падат в краката ни, върху тревата.

— Какво, кал такава? Срещнахме се все пак. Нищо, вашият бранител спи. Ех, здраво държи, здраво приспива виното. А вас? Вас ще напоя с такова, че след време навеки ще заспите. Крадци!

— Млъкни, крадецо — отвръща с моите устни Валюжинич. — Твоят прадядо предаде Слуцки, ограби и князете, и краля. Ти си същият. Продаде мен и другарите ми, ограби краля. По-добре си затваряй устата. Много си язвителен. Заради издевателствата над нас за престъпленията ти така ще те разкъсат с щипци, с клещи, че месото ти на парцали ще хвърчи от костите. Твоето злодеяние е известно на мнозина, най-вече на бога.

Той се усмихна страховито:

— Не се надявай толкова да ме ядосаш, че да те сподобя с лека и бърза смърт, че и да повикам дърводелец, който веднага да ви скове погребална колесница за ковчезите. Няма да го бъде. Тъй ще ви наредя, че живи ще се изядете.

— Пиши — след пауза се обръща той към конник с чудноват цилиндричен предмет в ръцете, — на редове.

Отначало жената, сетне мен връзват под мишниците с някаква особена примка и ни спускат по наклонена плоскост, след това направо надолу в някакъв черен отвор.

Под краката ни — камък. Нещо се изхлузва под мишниците. Аха, онзи възел. Като дръпнеш, въжето само̀ пада дори от най-високия клон. За миг забелязвам как като две змии се мярват горе в светлото петно, където едва-едва се процежда светлина, двете въжета.

— Ето така — дочува се глас отгоре, — ето ви ложе, ето къде ще живеете и ще издъхнете. Има вода, капе отгоре, под нея има ведро. Виждате, че не ви погубих жестоко и люто. И съкровището ви е в другия трап. Къщата ви е разкошна, седем сажена околовръст. Ще останете тук да вардите съкровището и живите не ще могат да ви намерят.

Светлото петно над главите ни започва да се стеснява. Чува се тъпият звук от удара на една каменна плоча в друга, стърженето на мистрия върху тях.

Мрак. Нищо повече. Само гъст и непроницаем като сажди мрак.

— Ти ще умреш най-късно след година — викам аз без надежда, че онзи може да ме чуе.

… Не виждам нищо. И в същото време кой знае как виждам черния конник начело на отряда да излиза от пътеката на поляната (тримата зидари се мъкнат най-отзад).

Черният конник внезапно препусва и махва с ръка.

От дебрите излизат, трошейки клоните, ездачи. В ръцете си нямат пищоли. Нищо чудно, ето в далечината вече се вижда върхът на костьолната камбанария. В ръце държат дълги лъкове от беловежки тис. Гръмко плясват изопнатите, сетне отпуснати тетиви в кожените ръкавици на левите им ръце. Като рой се вдигат дългите стрели, с връхчета, изварени в отвара с борови игли, кора и дървесина от същия тис. Смъртоносни са тези дълги стрели — спасение няма от тях.

Зидарите падат веднага. Стражниците още се въртят, мъчат се да си пробият път, по един по един се стоварват от конете. Толкова стрели стърчат по тях, че приличат повече на таралежи, отколкото на хора.

Виждам лицето на княза. Устните му язвително се раздвижват. Той оглежда мъртъвците.

— Да, право думаше. Има много свидетели на злодеянието ми. — Сетне вдига очи:

— Остана един — бог.

… И отново непроницаем като сажди мрак. Отново внезапна светлина. Дворът на замъка е облян от слънце. Огромен дъб, в началото общинен, сетне родов. Пъстрата тълпа е кипнала около него. Богаташки благороднически дрехи, стражници в броня и свободни селяни. По-нататък, до вратата и вън от нея, бял облак от бедняци. От общата врява се долавят отделни фрази.

— А всички свидетели от стражниците — говори писарят — не може да повикаме пред високия съд. Защото същата нощ някакви злосторници, май скитници, ги избили. Тези зли люде не са били от стражниците, а най-вече от простите разбойници, защото не са имали друго оръжие, освен лъкове с отровни стрели.

Отново врява. Изплува умното лице на Станкевич. Полага ръка върху евангелието:

— Кълна се, че когато князът догони бегълците, веднага ги пусна по моя молба и съвет. А че те са носили със себе си парите на онези бунтари и на негово кралско величество — това не съм знаел.

След пауза:

— Обаче тези пари и досега не излязоха нийде на бял свят. Нашето дирене не даде нищо. А би трябвало да ги усетим някъде. Значи, скрити са някъде. Освен това трябва да узнаем дали не са ги пресрещнали други люде на княза.

Отново гълчава. Тогава до подставката с евангелието застава самият княз.

— Кълна се в португала34 на моя прадядо Пятро Олшански — ръката му изважда от прореза на дрехите златна верижка.

— На прадядо му, предателя — беззвучно шават устните на Станкевич.

— … а ако трябва, ще се закълна пред светото евангелие. Признавам не в мъки като слуга, а по съвест, че тогава ги пуснах и се завърнах в замъка заедно с господин Станкевич. Втори път не съм ги ловил аз и най-вече не съм ги убивал. Свидетели са ми Язеп Гарашчук, купец, и Пратас Леванович, писар; двамината се кълнат, че онези са живи. Ще живеят още, колкото бог ги сподоби. Аз нито с оръжие, нито със секира не ще ускорявам края им, за което давам дума.

Отново мрак. И далечен глас:

— Нашият княз Витаут, без да дочака края на ревизията, наскоро се спомина.

Отново мрак. Вече за вечни времена. Двама вардачи християни, един — некръстен.

… Събуждам се от своето скърцане със зъби.

Състоянието ми през този ден бе отвратително. Дори срещата със Сташка не ми донесе облекчение; непрестанно пред очите ми бе отблясъкът на нощния светлик върху лицето й, когато „ни“ спускаха с въжета в шпора. Последния отблясък.

Не зная защо, но поехме към Олшани (най-вероятно, защото замъкът, костьолът, самата Олшанка ни бяха дошли до гуша както грисът през времето на златното ни щастливо детство) и аз, без сам да зная защо, й разказах всичко, като не пропуснах и кошмарите.

— Случва се — рече тя. — Просто човек толкова мисли за нещо, че мислите не го напускат и в съня.

— А защо насън ми се яви всичко така, сякаш го зная със сигурност?

— Поради липсата на логика. И поради съществуването на някаква висша логика. Наяве това пречи, а насън всичко е без ограничения. Включително и въображението. Теорема от евклидовата геометрия за пресичането на правите (или на две линии — ама че проклетия, не ми трябваше тази наука, та й забравих и терминологията).

— Вярно. Някой от известните бе казал, че в неговата библиотека има повече знания, отколкото у него самия. Но не съжалява за това, понеже не е библиотека, а физик… Аз също съм забравил много нещо от училищните премъдрости, но щом ще говорим за забравената геометрия, моите прави се пресичат отвъд реалната плоскост, в съня.

— А какво мислите сега за това?

— Нищичко.

Още доста младите, сочни и зелени листа се сплитаха над пътечката. По тази пътечка стъпваше онази, която бях изгубил не само в кошмарния си сън.

— Знаете ли — изведнъж разпалено възкликна тя, — вашата версия, възникнала насън, май отговаря на всичко, каквото знаем. Наистина Олшански не докоснал отново върнатите съкровища, наистина той дори с пръст не докоснал жертвите си. Не ги убил, оставил ги сами да умрат. Клетвата му пред евангелието била истинна, макар и казуистична. Човек само с вода може да преживее, да речем…

— Две седмици, не повече.

— Защо? Една моя позната се лекува чрез глад и издържа тридесет дена.

— Обаче се е лекувала. Под наблюдението на лекари, а не в тъмница. Нали на човек е необходима не само вода, а и чист въздух, движение и извинете, редовно къпане. Иначе организмът се отравя от собствените си отпадъци.

— Е, да, поживели са още малко.

— Такава клетва и на всичкото отгоре пред евангелието не само за средновековен, но дори и за съвременен човек… трябва да е съвсем останал без съвест. Трябва да е дори не звяр, а изкопаема рептилия без мозък. Точно за такива белоруските хроники пишат, макар и малко неприлично: „Съвсем безсрамен, за един грош дори в божия храм ще пръдне.“

— Ехей, много си позволявате. Все пак има дама пред вас.

— В последно време като че живея в друго измерение.

— Какво смятате да правите? — запита тя.

— Не зная. Сигурно ще се откажа. Страшно е да се приближаваш до нещо необяснимо, като че от онзи свят… Не искам. Скъпя си психиката. Единствена ми е. Каквато и да е, моя си е.

— Не — замислено промълви тя, — аз не бих се отказала на прага на разгадката. Ако ще да ме разкъсат. Може би само два кубически метра ви делят от отговора, а вие се отказвате. Освен това, нали зная, не сте опитали дори да систематизирате това, което ви е известно. Боязлив човек сте, непоследователен. Огън да я гори психиката! За какво му е на човек, нали да я изгаря, когато се наложи!

Бяхме излезли вече на шосето, почти до автобусната спирка. Тя вървеше до мен навъсена и ужасно недоволна. Внезапно рече:

— Хайде, потърпете още два-три дена. Днес се опитайте да подредите, да обобщите, да направите изводи, да систематизирате всичко, каквото знаете вие и хората. Или което предполагате. А утре и в другиден, последния ден, ще копаем заедно. Ако не намерим нищо — край. Ала не, не може да се случи така. Който търси — намира. „Чукайте и ще ви се отвори.“

Аз се колебаех, тогава тя изрече:

— В края на краищата не бива да забравяте за Марян.

Това можеше да ми спести. Да се въздържи. Не обичам хората, които удрят жестоко. Но жените… жените, когато не са просто бъбрици или „котета“ с глупави очички и с отпусната, празна, незряла и дори досадна хубост, са почти всичките такива. По такива си падат глупавите мъже и ги избират например за „мис Испания“, за „мис Америка“ или дори за „мис Свят“, а то изведнъж посред най-сериозен разговор с хора, изобщо без склонност към кокетство, изтърсват: „Ваня, ще идем ли на «Анжелика, маркизата на ангелите?»“ — „Не.“ — „А на «Нейното последно танго»“? Или в началото на пролетта ще заяви, при това агресивно: „А аз искам фурми.“ Или „кисело зеле“. Наистина това понякога преминава с възрастта. Ако ли не, човек само се чуди как довчерашната „мис Бимбинистания“, изгубила последното оправдание за глупостта си — своята хубост, изведнъж тръсне в компания на специалисти, като им сочи „Мъките Христови“ в Кладненския костьол: „Ето тук, нали виждате, Исус е застанал пред Понтий, а там пред Пилат.“

В края на краищата може би започвам да остарявам. И Сташка не е такава. Дори да бе такава, не бих казал нищо подобно пред нея. Няма по-двулични и отстъпчиви хора от мъжете, заслепени от чувствата си.

— Добре — казах аз, — в същност два-три дена няма да променят нищо.

На спирката тъкмо пристигна дълъг „Икарус“ от Кладно и от него наизлязоха „потомците“, пристигнали на гости и за домашна наденица при „старите“. И виладжиите, доста непоносими хора, когато са много. Особено в ден, когато те е налегнала ипохондрия.

Пред нас вървяха наскоро погражданени селяни, понесли куфари, често дори шперплатови, и отдавна погражданените с раници и мрежи. Тътреха се с последни сили като камили, прекосили Каракум, мъжете виладжии. Крачеха виладжийките с кой знае за какъв дявол направени прически. Вървеше лекомислен самотник, като им хвърляше погледи, тепаше многодетно семейство, изнемогващо под тегобите на своите грижи. И то не само на своите, защото седемгодишно момиченце хленчеше, че му се ходи по нужда, а четиригодишно момченце вървеше до кака си и, което е най-лошо, не молеше вече за нищо.

— Кръстно шествие в старото градче на Кладненска губерния — дочу се внезапно гласът на Хилински. — И произнесе с тона на угрижена майка: „Ванечка, стига си пръцкал, по-добре гледай какви хоругви носят.“

Щом зърна, че не съм сам, се изчерви и о, чудо! — започна да обяснява:

— Извинете… Дълги години бях принуден да се сдържам и си дадох дума, че когато бъде възможно, ще си дам свобода и ще поставя рекорд по невъздържаност в приказките.

— Нищо — колкото и да е странно, Сташка се подсмиваше весело, като оглеждаше моя „англичанин“.

Към нас се приближаваше веселият Адам с раница и спининг в калъф и отново чудо! — до него бе Хосе Инезиля Лигановски, също със спининг и с куфарче.

— А аз не ви повярвах — продумах аз. — Сигурно светът се е преобърнал.

— Че защо? — отвърна психиатърът. — Нямам ли право да помързелувам ден-два? А вие защо се мотаете тук?

— В същност моята професия е да се мотая — казах аз. — Добре де, не мога ли да посрещна още няколко делови безделника като мен?

След като се запознаха със Сташка, поехме обратно към своя пристан. Вървяхме под кичестите юнски сенки, разговаряхме за разни глупости.

Настаних Адам Хилински за две седмици и Лигановски за ден-два у бездетните съседи на Шаблика (може пък децата им да бяха заминали нанякъде). Сетне тръгнахме да разглеждаме махалата и историческите й паметници, за съжаление невключени нито в група О (под закрилата на ЮНЕСКО), нито дори в трета група (което отговаря в същност на нашите паметници от местно значение). А защо — не знам.

Тогава ме учуди внезапната активност на Витаут Лигановски:

— Това езерото ли е? Добре. А рибата къде кълве най-много? Там ли? Много хубаво. Вътрешният, на който са отбелязани часовете, е неподвижен, а външният, месечният, се движи. Неподвижната стрелка сочи фазите на луната. Бре-ей! Колко стар механизъм. Нали знаете, най-старият часовник, на Спаската кула в Кремъл, също имал подвижен циферблат… А онова там твоята плебания ли е? Твърде шик… А това е замъкът? По онази галерия ли се движат сенките?

Очите му скачаха от замъка на костьола, от кулите към разкопките на хълма отсреща.

Когато се отби в костьола да го види отвътре и повлече Хилински със себе си, Сташка внезапно ми рече:

— Ама че пъргав човек. Същински живак. Все ми се струва, че съм го виждала някъде. Че сме се срещали… Не-е, не съм лежала в неговата клиника. И от познатите ми никой не е попадал там… Просто сякаш някога по телевизията съм го виждала или като изпълнител на дребна роля в някакъв незначителен филм.

— И аз изпитвам същото чувство.

Отидохме настрани и седнахме на гредите, до нас поседнаха и минаващите наблизо Олшански, Шаблика и Змагител, сетне Висоцки с някакъв непознат, накрая дотърча, като едва си поемаше дъх, плувнал в пот, Ганчаронак.

Непознатият, както се оказа, бе самоукият майстор на часовници и органист, дето свири „Лявониха“ на органа. Презимето му беше Згонник.

— Как можахте да го поправите?

— Тъй се случи — той сведе засрамен очи, — от малък имам нюх към всякаква механика. При това часовникът не беше повреден много. Откровено казано, не сполучих напълно. Часовникът трябваше да показва великдените, католическите и православните. А в онази ниша, дето е под циферблата, да сочи татарските и еврейските празници. За какво им е било да ги знаят — можеш ли ги разбра. Вероятно за някакви черковни изчисления. Но там вече не успях, не ми беше по силите.

— Че за какво ви е?

— Ами така. Всичко да е наред. Макар да не е нужно, но ще е приятно да знаем кога са тараският байрам, еврейските пости. За мое спокойствие. Всичко да бъде свършено, както трябва. Да се знае, че не сме по-глупави от някогашните.

Бях приятно изненадан. Майсторът разсъждаваше чудесно.

Сетне се разговориха, той и гостите се споразумяха на другия ден заедно да ловят риба и за тази цел да станат още в два и половина, час преди изгрев-слънце.

— По дяволите, неудобно е — обади се Адам. — Може би вие със Станислава сте запланували нещо друго за нас.

Искрено казано, зарадвах се, че няма да видят последния ден на безплодните ни напъни и стремежи, на безславното ни поражение. Затова излъгах от името на Сташка и от свое име:

— Ама никак. Утре имаме други намерения. Ще идем у един човек да прегледаме някои стари вестници и списания от времето на окупацията.

— Много интересно — продума Висоцки.

— Пък сетне… ще огледаме една стара могила — гробница. Не е далеч оттук.

— Още по-хубаво — успокоиха се тримата новоизпечени мускетари на риболова.

В това време току-що възникналата идилия бе нарушена от човека, който непрестанно ми се въртеше в краката.

Людвиг Лапатуха се зададе откъм махалата и седна на могилката на дванайсетина метра от нас. Начаса подхвана концерта си. Само че този път не толкова полифоничен като друг път.

— Махнете се… Вървете си… Моят дом, моята крепост… Зверове… Палачи… Във всички ви… Всички сте заклеймени. Клеймото на изродите. Нищо… Ще погинете… Скоро, скоро ще настъпи вашият час.

„Този ли е?“ — запита ме с поглед Лигановски.

Кимнах мълчаливо.

Тогава психиатърът ме учуди отново. За пръв път през живота си виждах как истински трябва да се разговаря, как безпогрешно да се държим с умствено увреден човек. Стана, приближи се твърдо, но без да бърза, до Лапатуха, като през цялото време го гледаше в очите. Седна по-долу от него, за да вижда очите му. Заговори го тихо, спокойно и разсъдително. Гледаше го неспирно, сякаш му внушаваше нещо като прочутите хипнотизатори или като старите врачки, които понякога владеели хипнозата не по-зле от Месинг.

Странно, истеричните нотки в гласа на Лапатуха се изгубиха, той също заговори тихо и почти спокойно. Трескавото поведение отстъпи мястото си на спокойния разговор, ръцете на лекаря и болния се движеха също спокойно. Тези ръце час по час се отпускаха ту върху коляното, ту върху рамото на събеседника.

Пред очите ни ставаше нещо вълшебно. Притихнахме, слисани от чудото, което ставаше пред нас.

След около четиридесет минути Лапатуха стана, стисна ръка на лекаря и произнесе почти спокойно, почти нормално:

— Умен човек сте. Разбирате… Но дори разумните трябва да се пазят. Земята е заразена. Аз също бях учен човек, а какъв съм сега?

Махна с ръка и си тръгна. Не с обикновената си разцентрована походка, а доста твърдо, сдържано. На завоя се обърна, помаха ни и се изгуби.

Лигановски въздъхна, приближи се и седна до нас.

— Е, как е? — запитах аз.

Лекарят вдигна рамене, помълча две минути и подхвана:

— Ех, не ми е паднал той в началото. Отдавна да е оздравял. Имало е някакви местни събития. Но времето си взема своето. Напълно е възможно след определен период да стане почти нормален…

— Но какво му е? — запита Ганчаронак.

— Знаете неговата история. Страшна е… С една дума, той е изградил сякаш отбранителна стена пред паметта си. Не иска да си спомня миналото. Опасно е. Мнозина в такива ситуации напълно забравят миналия си живот. Настъпва така наречената амнезия. Когато паметта на такива хора не се възстанови — всичко е изгубено. Те като правило забравят дори и името си. Още в началото ми се стори чудно, че този все пак помни нещо… И нещо се е възобновило в паметта му приблизително месец след трагедията. Обаче е осъзнал, че не помни всичко, че не иска да помни всичко. И в този смисъл се е почувствувал отчасти свободен: как ще ме хванете, като не съм напълно нормален, това не е лесно.

— Но все пак понякога си спомня какво ли не — обади се Хилински.

— Да. За него припомнянето е отвратително, носи му физическа болка. Обаче в съзнанието му, в ума му са се запазили островчета памет. Вътрешна за вътрешно ползуване. Обаче не симулира лудост, непълноценност, дезориентация във всекидневния опит… Това не може да се имитира… Не може да се имитира например, че човек не знае как да си обуе обувката. Таке нещо се случва на истински психически болните. А този — не. Не е съвсем на себе си, но ясно осъзнава къде е и се държи нормално.

— Мислите ли, че ще може да си припомни всичко? — запитах аз.

— Много нещо, ако не всичко — сериозно заяви лекарят.

… Разделихме се доста рано. „Гостите“ тръгна със Сташка за Белая Гара, а аз реших да остана и на раздяла с тази проклета работа да си направя някои изводи. И щом систематизирам непостигнатото, да го зарежа, да се върна в къщи, да връча това „нищо“ на Шчука и да се запилея следващите месец и половина — два нейде по селата. И да работя. А може би ей така във Фарос или Перевозное, където няма толкова курортисти, а само море и голи скали.

Седнах, сложих бележника пред себе си. Започн да записвам, като се мъчех да спазвам поредността на събитията.

Ето какво излезе накрая.

Ето, двадесет и три въпроса. Някои се делят на два-три още. И нито на един нямам отговор.

Пълно поражение, пълен разгром на моята логика и на ума ми, на умението ми да се ориентирам в хората. Поражение, чиито резултати току-що систематизирах. Ако не беше думата, дадена на Станислава, още утре можех да си замина оттук. Не е за твоята уста лъжица да разплетеш всичко това, братко, пък и в същност може да няма никакъв смисъл и връзка между тях, а само обикновено съвпадение на събития. С твоя ум, братко, само можеш да си налягаш парцалите. Какво да се прави, с това ще приключим, макар и да е жалко. Но няма накъде, щом не можеш да свържеш в едно несвързаните нишки, когато не можеш да изтъчеш никакъв килим от тях. А дори и да изтъчеш, по орнамента и по избора на цветовете ще си личи, че е килим, изтъкан от сляп луд.

Излязох навън, седнах на стъпалата и безнадеждно запалих цигара. „Катастрофално приключи вашето пътешествие, друже Космич.“

— Вие ли сте, Космич? — чух аз гласа на Олшански.

— Аз съм.

— Лапатуха не се ли е мяркал тук?

— Не. Да не съм му пазач?

— Не е там работата. Пратих го да кара брашно за фурната. Но ето че сега, дявол да го вземе, конят самичък се върнал при воденицата.

— Не го зная къде е, Ничипар Сяргеевич.

— Ах. Дяволска работа… Пак ли нещо го е прихванало?

Той махна с ръка и отмина.

Над Олшанка се спускаше нощта. Нощта на моето поражение. Селското небе не е като в града — сякаш празнувайки моето поражение, сипна хиляди, десетки хиляди звезди, ту кротко примигващи, ту бодливи, като че ледени. Така са блестели и преди четиристотин, и преди триста години, така блестят днес и все така безразлично ще блестят сетне, когато никой не ще си спомни за мен.

… Някой безшумно приседна до мен на стъпалото. Изобщо не забелязах кога се бе приближил. Просто когато бе съвсем наблизо, сякаш нещо се мярна пред очите ми, като че нощта махна с черно крило.

Хилински седеше до мен и въртеше цигара между пръстите си. Ама че човек!

— Виж какво… трябва да разменя някоя дума с тебе.

— Да не мислиш, че не съм забелязал? От сутринта се въртиш като котарак около тиган с пръжки. Все искаш да ми кажеш нещо и не се решаваш. Сякаш късаш зелка лист по лист, вместо да я разрежеш отведнъж.

Ако искате, вярвайте, ако искате — не, но бях ужасно ядосан. Може би заради паметта на Марян, може би заради моята несполука, а може би заради този похват на Шчука вечно да не говори за най-важното. Късах се от яд заради тази политика на премълчаване, заради това кръжене наоколо, заради тези разговори с намеци. Кипях от яд. И колкото да е странно, най-много ме бе яд на Хилински. Сигурно защото пръв ми попадна.

— Дяволски проклет, мамицата му на този селяшки похват… Нещо като шега на невъзпитан и глупав приятел… Колет. Разопаковаш го. Една обвивка, втора… Една кутия, втора… трета… купчина кутии. И в последната изведнъж — курешка. Или нещо още по-лошо… Ненадминат хумор. А може би и брилянтов пръстен… Заедно с пръста на убитата гастролираща актриса. Заедно с пръста, защото подобни неща рядко свършват добре.

Хилински само поклати глава. А аз беснеех все повече от яд на човека без късмет, на себе си.

— Освен това… вече малко актриси имат кой знае колко ценни брилянтови пръстени. Разбира се, ако не са омъжени за някой лауреат, за директор на голям завод или за… някой снабдител.

— Ядосвате се, а? Хайде, хайде — само продума той.

Но вече не можех да се спра. Карах се с Хилински. С човека, когото напълно уважавах и премного обичах.

— Имах един приятел, Неселроде35. Дали беше потомък на онзи или не — не зная. Но баба му бе от „някогашните“ — думите ми бяха пълни с отрова и от яд към себе си бях готов да разкъсам съседа си по стъпало. — По едно време той беше профпредседател и ако искате, вярвайте, ако искате — не, профсъюзен членски внос му плащаше един работник Пушкин… Е, това няма нищо общо с историята. Та баба му казваше за сегашните, че „боже мой, това не са актриси, това са гражданки“. И е права! Какви държанки могат да бъдат те, какви оргии да стават с тяхно участие в „Яр“? Едногодишната ми заплата няма да стигне, за да изпотроша всички прозорци и мебели дори в „Журавинка“36 (да не казвам колко е къс пътят оттам до милицията), хич пък няма да ми стигне, за да подаря например на актрисата НН брилянтова огърлица. Пък и тя няма да я вземе.

— Няма да я вземе. Тя има мъж, деца, обядва с кренвирши в бюфета. И това е добре. Поне не й се случват безобразия. Така че няма да има пръстен. А в тази последна кутийка ще намерим някаква мръсотия… Хайде, аз съм друго нещо. Но Шчука? Как така Шчука не може да разгадае нищо? Обикалят оттук-оттам. А някой действува… Празни приказки, бездействие… Губим си времето.

— Недей така — обади се Хилински, — мисля, че той не си губи времето. Жалко, че засега успяват да го изпреварят.

— Добре — мрачно промълвих аз, — а къде е кочанът на зелката?

— Ето, Шчука ти праща кочана от зелката — неочаквано сухо изрече той — и не съм виновен аз, че цял ден подире ми се влачеха различни хора, че едва сега мога да те намеря сам. Ето, гризи си кочана. Твоят Герард предаде богу дух.

— Кой Герард?

— Твоят. Пахолчик от павилиона за цигари.

— Как?

— Намерили го в заключения павилион. Отровил се.

— Третият по ред? Започва да се повтаря начинът. С какво?

— С някаква много силна растителна отрова.

— Каква?

— При експертизата… Някои чисто растителни отрови не могат да се разпознаят. Освен това не съществува противоотрова за тях.

— Какво друго?

— Нашият портиер, Кухарчик, в същия ден…

— Какво?

— Черепът му бил строшен с някакъв тъп предмет. Направиха му операция. Докторите не дават надежда да оживее… Е, какво ще правиш сега?

— А ти?

— Ще отида с органиста и с Лигановски за риба. Той иска да се връща утре вечер. Нещо му доскучало.

Хилински се изправи.

— Та така, братко, оказа се по-сложно, отколкото предполагахме.

— Сега си мислех…

— Чудесно занимание. Гледай да не го изоставяш, докато си жив.

И си тръгна.

А аз се запътих в стаичката си, седнах на масата, отворих бележника и продължих по-нататък.

С това бележникът с резултатите от моя разгром можеше тържествено да бъде затворен.

Разгром ли? А, не. Много искате. Твърде подло нещо е да останат безнаказани! Твърде заплетено кълбо възникна от всичко това: далечното старо време и скорошната (за мен) война с нейните „санитарни акции“ срещу стотици невинно убити, със старите убийства и наскорошните, със смъртта на жената, която, макар да ме лъжеше, все пак по свой начин ме обичаше.

И със смъртта на моя приятел. Най-добрият от добрите приятели на земята, велик и в постъпките, и в мъките си.

Длъжен съм не само да сторя всичко възможно за разплитането на това кълбо от гнили престъпления, облени в кръв и кал, в лъжа и предателство. Длъжен съм да отмъстя, стига само да мога, макар че никога не съм бил отмъстителен. Да отмъстя не само с пълна мяра, но и стократно.

Той или те да потреперят от ужас, преди да ги споходи последното Неизвестно, последното Нищо.

Защото това, което се случи и продължава да се случва — е вече твърде много.

Още ще се поблъскаме като едната от онези две жабки, попаднали в гърне с мляко. Едната отпуснала лапички и потънала на дъното.

Но другата се борила дори в безнадеждността. Избила с лапичките си островче масло, малко жизнено пространство.

Шеста глава

Кротко, малко сънено утро, обляно от бледа светлина, се вдигаше над Олшанка. Тревата бе цялата в роса — като че някой нагъсто бе пръснал студени сачми. Вървях както някога в детството си, нарочно влачех крака, та след мен да остава непрекъсната тъмнозелена следа. Поне за миг, докато изгрее слънцето. А то всеки миг щеше да изплува и с лекия си, топъл, още не парещ дъх за няколко минути да попие росата. Сякаш да изтрие моята мимолетна следа върху земята.

Наистина, какво ще остане след мен само след няколко години? Статиите, които малцина ще прочетат? Две-три книги, които ще останат малко по-дълго? Кръгообращението на веществата в природата? Е, това да. Но никой не ще ме разпознае нито в тревата, нито в червената длан на кленовия лист, паднал върху склона.

Ала не ми се мислеше за това. Нощем отново изгряваше младата луна, която надебеляваше все повече и скоро щеше да настъпи пълнолунието, за да излее добрата си нежност върху земята. Заран чучулига будеше слънцето, вечер го приспиваше славеят.

Учените са дръвници, но зоолозите и орнитолозите са абсолютни магарета. Защото те (учените) включват славеите в отряда врабчови (наистина в подгрупата пойни), при враните, свраките, сврачките и тям подобни субекти. Много странно! Никога не бих затворил славей в клетка, но що се отнася до враните — тях пък съвсем.

Беше още толкова рано, че из пътя до Белая Гара не срещнах жива душа.

Мислех, че ще трябва да се кача до разкопките, за да събудя Сташка, но щом наближих подножието на вкамененото величие, за свое учудване видях, че тя вече е там. Седнала бе на някаква отломка, неудобно изопнала дългите си крака. Бе с лека пъстра поличка, с тънка блузка, наметната на раменете. Чакаше.

Очите й бяха леко подпухнали вероятно от умора, устните й се усмихваха. Никога не ми е била толкова скъпа както в този момент. Никога не е била тъй желана.

— Добро утро! Как са твоите?

— Още хъркат всички начело с Генка. А твоите?

— Мултан тъкмо сънува десетия си сън. И Вячорка с него. Не, наистина ще трябва да бягам. Дори в караулната ме намери.

— Нали тъй и тъй утре си заминаваш.

— Не се знае. Зависи от държанието на някои хора.

— А Вячорка?

— Ще му дам пътя. Седнал у нас вчера вечерта с Мултан. Дойде жената на Вячорка. „Ха наздраве. Ливни го“ — вика дядото. „Нещо много начесто взе да ги ливваш — обади се жената на Вячорка, — гледай да не се повредиш.“ Тогава Зеляпушчанак махна с ръка: „Я не слушай тая жаба, само знае да квака.“

— А вие какво?

— Аз си седя и си мисля: „Ето, това се казва истинско мъжко отношение към жената. Не е той кой да е, а истински господар и владетел.“

— Е, да, мъжете тук са сериозни хора. Великани.

Спуснахме се в третата кула. Шест плоскости, шест ъгъла. Таванът и подът на втория етаж частично са разбити, както и част от вътрешната облицовка на стените.

Изтананиках си това, но тя ме дочу и ме погледна.

— „Поезията е бог в светите мечти на земята“ — цитира тя някого.

— Това още нищо не е — в тон й отговорих аз. — Понякога хора от Олимп, майстори с непоклатим авторитет, такива шедьоври редят, каквито начеващите поети не са и сънували. Например някой отгледал:

Не вярвате ли? Аз самият съм го прочел. А ритъмът на стиха е такъв, че сякаш да отгледаш небивал лен е като да изиграеш „Калинка“. Бива си ги момчетата.

— Е, стига сме се шегували. Да почваме.

Подът на кулата бе затрупан с тънък пласт камънак, изронена мазилка и боклуци и в този пласт стърчаха три гранитни плочи.

— Не ще можем да ги поместим — каза Сташка.

Наистина плочите бяха приблизително метър и половина на метър и четвърт. Бяха дебели към шестдесет сантиметра.

— Не ще можем — повтори тя. — Дали да повикам нашите?

— А приоритетът? — несполучливо се пошегувах аз. — Не, просто няма да ги побутваме. Ще съберем боклука, дори просто ще го изринем към стените. Очевидно отворът към подземието ще е някъде по средата. Ако плочите са върху него — няма накъде, ще трябва да подирим помощ. Ако ли не — плочите няма да ни попречат.

Час и половина работихме упорито. Тя с една ламарина пълнеше две пробити кофи с боклук и трошляк, а аз отнасях всичко това до стените, изсипвах го там. Сетне ми се стори, че работата върви бавно. Взех втората лопата и направо започнах да изхвърлям от центъра на площадката падналата мазилка, натрошените тухли, прахолякът и прочие.

И ето че в края на втория час лопатата изскърца по пода. Веднъж, втори път, трети път.

Ето го отвора. Отгоре почти напълно го закрива дебела плоча от гладък, на вид като че шлифован пясъчник. Върху плочата има кръст с четири заоблени краища, в тях по една неясна буква (защото са запълнени с пръст). Там, където орнаментите се пресичат, има шестоъгълен кръст с „покривче“ като на старинните гробове. На староверските символи.

Имах някъде лост, но кога да го търся. Нетърпението възпираше дори дъха ни: поемахме въздух трескаво, припряно.

Промушихме лопатите в отвора. Натиснахме. Но тогава, натиснал с гърди дръжката на лопатата, промуших ръка в пролуката и вдигнах плочата към себе си, назад, към разтворените си крака.

Провидя се целият отвор. Тъмна пропаст под него. Драснах клечка кибрит и я „изстрелях“ долу. Така тя гори по-дълго, отколкото ако само я пусна. За миг освети само тесни и много стръмни стъпала от червени тухли.

— Ето, готово — рекох аз. — Сега вече може да викаме и момчетата, и момичетата.

— Ами приоритетът? — повтори тя думите ми.

Извадих една свещ (имах още две в джоба), съблякох якето си и застанах на първото стъпало.

— Вие ще останете тук.

— Че защо? — учуди се Сташка.

— Чували ли сте за „ефекта на кучешката пещера“ в Италия?

— На каква пещера?

— Има там една дълбока пещера. Когато човек влезе в нея, нищо му няма. А куче или заек издъхват след няколко минути.

— Но защо?

— От една вулканична пукнатина излиза въглероден двуокис. Процежда се полека-лека. Тъй като е по-тежък от въздуха, остава ниско долу. Главата на човека е над тази зона. Кучешката — не.

— Нали сам казвате — над зоната сме. — Няма да ходим на четири крака я. Освен това в Италия има вулкани…

— А тук може да е имало трупове. И никаква вентилация, дори минимална. Равнището на газа може да бъде по-високо. Тогава ще се разправя за „ефекта на човешката пещера в Белорусия“. Само че ще говорят други, не ние. За нас ще остане славата на пионери. Макар и посмъртна.

— Нищо му няма на въздуха, нормален си е. Не мирише на спарено.

— От спарен въздух не се умира. Макар че…

— Макар че какво?

— Ами такова, въглеродният двуокис не мирише. Ако искате да знаете, мирише само на едно — на смърт.

— Според мен въглеродният двуокис се различава от окиса на въглерода. Той е анхидрид.

— Боже, колко сте учена! СО или СО2 — не е ли все едно… Така мисля. Вярно, толкова съм химик, колкото и…

Заслизах надолу, тя тръгна след мен. Бях вдигнал вече ръце. Да идва, вироглавката. Отначало осветявах само стъпалата пред себе си, но сетне светех и на нея, за да не забие нос в тухлите.

И все пак на последните стъпала се препъна и аз, застанал на равната площадка, едва сварих да я подхвана.

Ужасно ме беше яд на нея, че се навира, където не я викат. (Макар че тук беше по-безопасно, отколкото в нашите стари мини за добив на кремък до Вовковиск. А тя бе пропълзяла по корем там целия онзи неолит.)

И все пак не се стърпях:

— Да вървим. Много сте горда. А в същност „ако ние не бяхме се вдигнали и въстанали, вие щяхте да забиете нос в калта“.

— Какви са тези диаманти на художественото творчество?

— Когато на времето московчани се фукали и се подигравали на нижни новгородците, те им отговаряли по този начин. Напомняли им за Минин.

— Хайде, добре, добре — очевидно се посмути тя. — Осветете наоколо… Минин.

Вдигнах свещта и се заоглеждах.

Това бе абсолютно празна килия, склад или мазе. Просто подземие? Помещение, предназначено за складиране на нещо? Но тук нищо не бе складирано. Бе празно като в студентски джоб преди стипендия (разбира се, имам пред вид типичния, истинския, стопроцентовия студент).

Подът бе настлан с огромни каменни плочи. Стените и сводът бяха от дебели пластове недялан камък и от тесни ивици тухли.

По форма това бе яйце, обелено и прерязано по средата, сетне поставено върху отрязаната страна. Дълго бе към четиринадесет метра и високо към три и половина.

Само на едно място (на метър и половина под свода) имаше някакво тъмно петно с размери на тетрадка. Отвор ли беше? Не можеше лесно да се разбере. Да можех да се привдигна на нещо. Но на какво? На гърба на Сташка? Само това липсваше да крепи на гърба си моите почти сто килограма. Аз да й подложа гръб? Хубава работа. „Тя на гърба му стоеше и сол му триеше.“ Ама че глупости. Нека ми се качи на гърба, щом се налага.

Още по-горе, почти под свода, още едно петно.

— Вижте какво — рекох аз, — стъпете на гърба ми, ето ви свещта. Погледнете какво се чернее и дим да ни няма оттук.

Разочарованието, изписано на лицето й, бе такова, че ми бе жал да я гледам.

— Дали да не почукаме по пода, може някъде да е кухо? Или по стените?

— Празна работа. Веднага си личи — строено за векове.

Дочух някакво шумолене отгоре. Сетне през отвора се плъзна като питон дебела, сива, някак отвратително жива струя трошляк, мазилка и пясък.

— Руши се! — изкрещях аз и се втурнах към стъпалата, като дърпах Сташка подире си.

В този миг горе нещо тъпо и тежко бухна, като раздруса зидовете и закри почти напълно дневния светлик, който се процеждаше през отвора.

Като в отговор струйката от натрошени тухли, пясък, мазилка, се превърна в поток.

Вече стоях сред него, но стъпалата се превърнаха в лавина, сред която краката ми губеха опора. Лицето ми се напраши, ръкавите ми бяха пълни с прахоляк.

Отново нещо се сгромоляса. Остана само тъничък лъч колкото острие на нож и в тази светлина забелязах как по повърхността на прашния поток се хлъзна доста голямо парче стъкло. Добре че не улучи главата ми.

Сетне се стовари нещо встрани, лъчът изчезна и още нещо за трети път се сгромоляса над главите ни, полъхът угаси свещта.

— Какво става? — викна гласът й отдолу.

— Срутване! Плочите се стовариха върху отвора.

Смъкнах се надолу, потънал до колене в този насип от различни боклуци.

— Къде сте?

— Ето ме.

— Ориентирайте се по гласа ми… Тук съм… Насам… Насам… Ето.

Ние се сблъскахме. Сетне ръцете ни се намериха.

— Нищо ли не може да се направи?

— Мисля, че не. Те нали са метър и четвърт на метър и петдесет, дебели по шестдесет сантиметра. Това е… това е… ако не греша, всяка плоча е по нула цяло и шестдесет кубика. Не помня относителното тегло на гранита. Но си представете стълб метър на метър, висок… Да, май не греша. Но такава тежест не ми е по силите. Чувате ли?

Горе се дочу шумол, леко постъргване, съсък.

— А това какво е?

— Натрупаните боклуци се свличат върху плочите. А ние толкова лекомислено ги изхвърлихме „малко настрани“… Дори нямаме някакъв лост. Или да подпрем плочите с нещо — все пак можехме да опитаме.

— Какво ще правим? — запита тихият й глас.

— Почакайте. Трябва да запалим свещта, за да се огледаме. Без светлина сме загубени.

Опипах джобовете си и по гръбнака ми плъзнаха ледени тръпки.

— П-по дяв-волите!

— Какво има?

— Оставил съм кибрита горе. В якето.

— Да-а.

— Да. Весела перспектива.

— Какво сега?

— Ще седнем, ще чакаме. Ще мислим.

— За какво?

— За това, че всяка плоча представлява нула цяло и шест десети кубика. Ако бъдем по-точни, дори нула цяло, шестдесет и девет стотни кубика… Спомних си, теглото на гранита е от три до седем тона в кубик. Зависи от плътността, както казваше нашият майор.

— Значи?

— Умножете по три. Ето на, дори при най-добър късмет онова горе тежи шест тона. Не ще можем дори на косъм да отместим плочата.

— Значи, могат да ни помогнат само отгоре?

— Да.

— Е, какво да се прави — промълви тя, — да гледаме истината в очите. Няма кой да ни помогне отвън.

— Защо? — И веднага се досетих.

— Дойдохме тук, когато всички спяха. Никой не ни видя. Не предупредихме нито децата, нито колегите, нито хазаите ни. На всичко отгоре насочихме по погрешна, фалшива следа дори Хилински и Лигановски. Към онази могила гробница, че това, че онова. Може да ни търсят из гората, из целия район, само не и тук… Дори няма и следа по росата: слънцето изгрява, росата изсушава.

— И все пак това свличане ми е съмнително. Плочите стояха стабилно. Опитах се да разклатя някоя от тях, но нито една не помръдна.

— Какво предполагате?

— Мисля, че това е пореден опит да се отърват от мен, поредно нападение срещу хората, които знаят твърде много.

— Няма що — ще чакаме… Нали казвахте, че без храна…

— Казвах колко дена може да се преживее без храна. Но не съм казал колко може да се изкара без вода. Вода нямаме. Дори не капе от тавана.

И си помислих: „Към три дена.“

Ръцете ми още диреха из джобовете това, което го нямаше. Ето я кърпичката, ножчето, цигарите (без кибрит), химикалката. Изведнъж в ъгълчето на десния джоб, почти наполовина под хастара напипах нещо тъничко и крехко. Издърпах го, като още не смеех да повярвам.

— Сташка, кибритена клечка!

— Какво от това? Клечка, но без кибрита.

— Глупаче, стига само…

Трескаво мислех, стиснал скъпоценната клечка, от която нямаше нищо по-важно сега.

Можеше, можеше да се запали и без кибритена кутия. Но как?

Първо, да си свия крака и когато панталонът ми се опъне, да драсна клечката по бедрото си.

Можеше, но не знаех дали панталонът ми е от чиста вълна (тогава всичко е наред!) или с примес, дори и незначителен, на някакъв синтетичен боклук.

Грапавава стена? Но дали мазилката е достатъчно дребнозърнеста и достатъчно суха?

— Аха… Сташка, къде ти е ръката? Дръж. Пазил те господ да я изпуснеш и да я изгубиш.

— Какво си намислил?

— Чакай.

Спомних си предмета, плъзнал се върху прахоляка, по потока от боклуци при последния лъч светлинка от отвора.

— Стъклото!

Запълзях към свлачището, към горната му част (слава богу, че не се бях отдалечил) и като попаднах сред боклуците, ги заопипвах сантиметър по сантиметър, като дори ровех и по-надолу.

Задачата ми беше почти безнадеждна. Стъклото е могло да падне далеч встрани, да е засипано. Но все опипвах в пълния мрак толкова упорито, като че това бе последната ни надежда. Макар че каква ли полза от това стъкло? Може би щеше да ни даде един-единствен несполучлив опит. А какво би могла да ни даде светлината, дори да я добиехме?

Но аз шарех, опипвах, ровех, почти си бях заврял носа в отпадъците. Ето… ето… не, не е то. Ето. То е… то е, дяволите ме взели.

— Сташка.

— Тук съм… Ела… Насам… Насам… Какво намери?

Долепих стъклото до страната си — слава богу, сухо беше. Нито следа от влага по него, очевидно е било сред пясъка.

— Дай клечката.

Внимателно я прокарах по косата си, за наш късмет също суха. Сухата коса е по-добра от всякаква попивателна.

— Дръж свещта… Така. Дръж я тук. И не дишай, за бога.

Като притиснах силно с пръсти главичката, силно и бързо драснах по стъклото. Веднъж… Втори… Трети път…

Изсъска.

На крайчето й разцъфна вълшебно живо цветче, синкаво отдолу, оранжево по-горе и жълто на връхчето.

Пламна фитилът на свещта.

С нови очи огледах нашата тъмница, ивиците камък и тухли, конуса боклуци, затрупал стъпалата. Боднах свещта върху боклука и сложих до нея другите две.

— Ще ни стигнат за кратко време само защото ще трябва да ги палим една от друга.

— Не знаем — промълви тя — дали можем да си позволим дори този разкош? Дали ще ни стигне въздухът в тази клопка? А вие дори запалихте цигара, Антоне.

— Точно затова я запалих. Нали виждате, димът отива към онова тъмно петно, по-ниското, и към онова горе. Тук става течение, има въздух. Поне няма да се задушим. Ще се опитам да направя фитил, ако ще от дървесна гъба. Дори и от собствените си гащи.

Дълбоко всмукнах от цигарата и издухах поредната струйка дим. Тя отново се насочи към тъмното петно на стената.

Отвор е. И съществува тяга. Силна тяга.

— И все пак какво стана, защо всичко това тъй неочаквано се срути? — замислено продума тя.

— Можеш ли разбра. Възможно е стената да е била несигурна, да е рухнала и ударът да е раздвижил всичко… А най-вероятно някой да ни е проследил. Някой се помъчи да ни зазида тук. Заедно с нас да погребе и своето минало.

— Но тук няма нищо. Какво минало? Къде е то?

Точно тогава започнах да чукам с камък по пода.

— Да. Няма второ подземие под нашето. Значи, сгрешили сме. Значи, трябва да търсим на друго място.

— Ще търсите ли? Но нали щяхте да се отказвате.

— Как не — казах аз. — Имат много здраве. Ще го намеря.

— Само че най-напред се измъкнете оттук.

— Ще изляза. Не зная как, но ще изляза. През стени ще мина, но ще изляза. Земята ще изровя — но ще ги докопам. Заедно с миналото им, с настоящето им и с бъдещето, което — ще положа всички сили — те няма да имат.

Тези думи сякаш раздвижиха нещо у мен. Говорех повече подсъзнателно, отколкото съзнавайки смисъла на думите си.

Защо бях сигурен, че са ни затрупали? Първо, сътресението от нещо съборило се не би могло да повали плочите. Би трябвало да се приложи и някакво механично усилие, за да паднат. Второ, все пак хвърляхме трошляка доста надалеч. Не би могъл току-така да се посипе изпърво между плочите, сетне върху тях и да ни погребе. Ясно. Станало е нещо като в старинния източен химн, цитиран, струва ми се, в книгата „Душата на един народ“ от английския офицер Филдинг. Тази книга разказваше за Бирма и бе на около сто години. Как бе казано в нея?

Да, май там го прочетох. Деветдесет и девет срещу едно, че този „срутвач“ не е чел Филдинг. Но е разсъждавал приблизително по този начин.

Какво ме порази в собствените ми думи, че ще ги докопам, пък ако ще земята да преровя. Заедно с миналото и сегашното им?

Събитията, думите, фактите, слуховете току-що бяха шепичка разноцветни стъкълца, но сега, сякаш пуснати в някакъв вълшебен калейдоскоп, започнаха полека да се раздвижват, да се подреждат в геометричен орнамент, който имаше симетрия и дори някакъв смисъл.

Следи — аз обиколих нашата тъмница — нямаше, освен моите. За съжаление не погледнах дали нямаше по стъпалата. Ако е имало, значи, те са слезли малко по стъпалата, без да огледат подробно подземието и може би не са забелязали отворите, през които влизаше въздух.

Според тях ние няма да умрем от жажда след два-три дена. Ние би трябвало да се задушим тук след два-три часа.

Те не са искали да рискуват. Няколко дена са твърде много. Катастрофа, два часа и задушаване — това е „сигурна работа“.

Обзе ме студена ярост. Да загина заради някакви си мръсници? Не-е, няма да го бъде. А калейдоскопът полека се завърташе, стъкълцата тихо потракваха и заемаха местата си.

Всички стъкълца. Поне повечето от тях. Чак до думите за „страшните яйца“, които произнесли над пияния Вячорка онези непознати. Врагове на мен, на Сташка, на всички ни.

Осъзнах веднага яйцевидната форма на подземието. Но дали бе само едно?

Да, калейдоскопът се подреждаше. Но кой? Кой от живите ще знае, че в ума ми той се е подредил логично?

Никой.

Взех свещта и тръгнах към отвора. Пламъчето все повече се накланяше натам. Значи, отнякъде проникваше въздух. Може би плочите не затваряха плътно отвора.

Протегнах зад себе си ръката със свещта, а с другата заопипвах стената. Да, наистина в стената имаше отвор с ръждиви решетки накръст.

— Дръж, Сташка — подадох й аз свещта. — Дръж я малко встрани от течението.

Щом освободих дясната си ръка, подскочих, хванах се за решетките и ги разлюлях (или може би аз се залюлях на тях).

Това бе глупост. Дори да изтръгнех ръждясалите железа, кой би се промъкнал през дупка с размери двадесет на двадесет и пет сантиметра? Но не бях в състояние да разсъждавам логично за каквото и да било извън своя „калейдоскоп“. Люлях се, люлях се, като ту се издърпвах с ръце нагоре, ту силно се отблъсквах от зида с крака.

Дали ми се стори или не, но като че по някое време решетките и камъкът в зида под тях малко се раздвижиха като разклатен зъб.

Пуснах ги да си почина малко и тогава съзрях, че от вертикалната пръчка на решетките надолу по стената се спуска тясна пукнатинка.

Тогава разбрах, че опитите ми „да се превърна в маймуна“ са били правилни. Така някога зазиждали решетките в каменна стена: минимум два камъка в реда са били двойни или с дупки. Двата края на кръста влизали в дупките, а двата други просто се промушвали в пролуките, които сетне се запълвали с гъст хоросан. Ето че хоросанът не бе издържал.

Отново увиснах на решетките. Това продължи цял век. Във всеки случай първата свещ изгоря, Сташка запали втората.

Първият камък се стовари на пода… Вторият за проклетия се държеше, като че имаше корени. Хиляди корени. Но най-сетне и той се тръшна в краката ми.

Единият камък върху другия.

— Стъпете на тях, Сташка. Ще ви вдигна и извинявайте много, но ще ви промуша през дупката с краката напред.

За пръв и последен път я държах в ръцете си. Встрани гореше забодената в боклуците предпоследна наша свещ. Усещах през роклята топлите й заоблени крака. Сетне, когато те изчезнаха в отвора, твърдите й кръгли гърди.

Пред очите ми в полумрака бяха нейните очи, кичурче от косата й гъделичкаше слепоочието ми.

— Стъпихте ли?

— Май стъпих — шепнешком ми отвърна тя.

Отидох да взема светлинката, поех живото пламъче в ръка и тръгнах към отвора. Внезапно дочух сподавен вик на ужас. Озърнах се. Срутването горе зад гърба ми заплашително се огъваше. Тогава хукнах, мушнах свещта в ръката й:

— Дръпнете се.

Сигурно така скачат лъвовете в цирка през огнения кръг. Във всеки случай аз почти прелетях през отвора, приземих се на четири крака и… море от пламъци сякаш обхвана главата ми, сипна се на огненозелени искри.

— Жив ли сте?

— Жив съм. Само че като че ли си навехнах малко ръката.

Като по уговорка погледнахме през пролуката и се ужасихме. Долната плоча се бе провиснала. Очевидно я затискаха горните две. Едва я крепяха. Ако хвърлехме камък по нея или нещо друго, дори сякаш само да покашляхме или да викнем, всичко това щеше да рухне надолу, като премазва и избива всичко живо. Пътят обратно бе отрязан. Дори нарочно да предизвикахме тази лавина, не се знаеше дали тя не би затрупала отвора, през който бяхме влезли тук. А къде бяхме влезли? Обиколихме околовръст същото подземие, същото „страшно яйце“, само че без изход, със съвсем съборени стълби. Никаква пролука. Не, имаше също такъв отвор, само че двойно по-малък и без решетка. Значи, нямаше как да го разширим.

Освен това имаше една слаба надежда — малко прозорче над нас с размери на длан. Наистина то не беше тъмно. Провиждаше се слабо петно светлина, дневна светлина, която падаше някъде отвисоко и осветяваше дори някаква достойна за съжаление тревичка, поникнала очевидно в дъното на някакъв кладенец или просто на яма, в която излизаше прозорчето.

Капнали, насядахме право на плочите и откровено казано, толкова паднахме духом, че се оклюмахме съвсем. Това бе наистина краят.

Наистина слаба утеха бе за нас, че те, ако наистина съществуваха, не знаеха за съществуването на съседните помещения и че поради това не се задушихме, не бяхме още мъртви, погребани от срутването.

Нашата сполука означаваше само по-бавна смърт. Ако моите кошмари съдържаха поне зрънце истина — значи, скритото тук от разни хора ще има вече четирима вардачи.

— Нищо, нищо, Сташка — промълвих аз. — Няма да се предаваме. Все ще измислим как да се измъкнем. В края на краищата ще изгорим на свещта нещо от дрехите си. Нима не ще забележат поне струйката дим? Ще ни намерят, ще видиш.

— Не ме утешавайте — тихо продума тя. — Тук живеят стотици хора, димят стотина комини. Кой ще им обърне внимание?… Не, трябва да бъдем реалисти. Това е краят.

Раменете й затрепериха. Стори ми се, че плаче, че цялата й дребна фигурка е живо въплъщение на отчаянието.

— Не плачи — погалих я по косата. По тази дивна коса с цвят на червено дърво със златист оттенък, която никой на света — най-малко аз — би нарекъл рижа. Пък и тя не бе такава.

— Аз не плача — неочаквано твърдо, дори сухо, може би поради безнадеждността, заяви тя. — Яд ме е за друго.

— За какво?

— Сега вече мога да го кажа. Защото нищо няма да промени.

— Какво има? — прошушнах аз.

— Мъчно ми е, че ти не забеляза. Не забеляза, че почти още от самото начало те обичам…

— Недей — казах аз. — Аз, аз не исках ти да забележиш. Преживял съм толкова много години повече от теб, толкова безсрамно много, че нямам право…

— На всичко имаше право… Много, много те обичам. Все едно ми е, че не си знаел — нали сега знаеш. Все едно ми е, че сме тук и че няма да излезем. Защото сме заедно. Ти и аз. И други вече не ще имаме, дори да се случи непоправимото и да престана да те обичам. Не мисли за друго. Аз съм щастлива.

— Аз съм щастлив, че неволята помогна да чуя думите ти. Никога не бих посмял да ти кажа за любовта си… Макар че бих желал да живееш дълго, дълго, докато съществува този проклет, този благословен свят. Повече от всичко на света бих искал ти да живееш. Много, много те обичам. Леко ми е да ти призная това.

Тя се помести по-близо до мен и отпусна глава на коленете ми.

— Всичко бих дала за теб. Така е, защото съдбата ни отне възможността да лъжем. Дори с една дума.

— Аз и иначе не бих те излъгал никога. Теб, тази тежка коса, тези морски очи, тези ресници не бих могъл да излъжа. Благодаря ти за всичко. Бъди благословена.

Така седяхме в обръча на неразривни прегръдки, слети в едно, очакващи края…

Друго не ни бе отсъдено.

Отминаха минути, може би часове, а може би и векове. Бояхме се да помръднем. Бяхме потънали в някакъв друг, по-висш живот.

Ние просто не бяхме вече живи.

По някое време вдигнах глава. Стори ми се, че дочух вик. Детски ли беше? Или вик на възрастен, заглушен от дебелите каменни зидове?

Този вик сякаш се луташе, дочуваше се ту по-близо, ту по-далеч, ту изобщо изчезваше, ту се блъскаше из някакви заплетени лабиринти. Боботеше сякаш изпод земята и внезапно се дочуваше тъй ясно, сякаш идваше от няколко метра под откритото небе.

— Чичко-о! — като бръмчене на комарче се дочуваше отнякъде глас.

И като че избухваше сред паяжината на катакомбите:

— Идвам!

Сетне отново като през памук:

— Идвам.

Халюцинации? Толкова скоро? В края на краищата какво друго да очакваме от това късче земя, открай време отровено от омраза, вероломство, подлост, страховит ужас и дори от смърт!

Последната свещ бе догоряла до половината. Посърна светлото петно в прозорчето. Нищо. Скоро всичко ще свърши. Сиви, черни камъни околовръст, камъкът на предателството и убийството ще ни изпие.

Стори ми се, че не сме сами, че нечий неизвестен поглед е спрял върху ни. Вдигнах глава, като внимавах да не се помръдна, да не обезпокоя девойката, отпуснала глава на коленете ми…

… От прозорчето, кръстосано от решетка, ме гледаше човешко лице. Гледаше ме внимателно и както ми се стори, зловещо. Очите блестяха, огромни сред тъмните очни вдлъбнатини. Цветът на кожата изглеждаше пергаментово жълт от свещта. Върху тънките устни, винаги така приятно-иронични, лисичи, се виждаше злорадно подигравателна, безразлично проницателна усмивка.

Ксьондзът Леанард. Гледаше почти зловещо…

Да го повикам ли? Не смеех. Би било ужасно да го видя как ще се усмихне и ще се отдръпне и ще изчезне последната надежда за спасение.

А той наистина се усмихваше, лицето му се извърна и изчезна. Светлината помръкна.

Сташка неочаквано трепна:

— Имаше ли някой? — запита тя.

— Никой не е идвал. Седи кротко. Подремни си. Не, не бих очаквал такова нещо… Моят калейдоскоп се разпадна. В него е попаднало едно стъкълце повече… Би било интересно откъде се взе то и защо, по какъв начин развали орнамента.

— Какво става с теб? Говориш си сам? Не те разбирам — в гласа й се долавяше нервност и напрежение.

— Тихо. Мълчи.

Тогава дочух леко поскърцване, сякаш мишки драскаха някъде, сетне — громолене. То се засили, като от време на време пронизително скърцаше.

Безкрайно учуден, защото досега само в приказките бях чувал за такива неща и ги бях виждал само на кино, не свалях очи от вертикалната линия на стената. Тя се разширяваше с някакво монотонно боботене и скърцане, а аз се облещих от изненада, когато тя се превърна в пролука и започна все повече да се разширява — отпърво през нея можеше да мине котка, сетне се превърна в широк коридор, през който можеше да премине човек.

Тясно правоъгълно парче от стената се местеше. Пред очите ни се разкриваха полукръгли жлебове в пода, които сякаш описваха четвърт окръжност. Очевидно в стената имаше същите жлебове, затова тя се движеше върху каменни топчета (бях виждал такъв механизъм в един таен вход на стар крижацки замък. Както се казва сега, учили са се един от друг. Общо взето, не е ли това принципът на нашите лагери?)

А в същност дали не бълнувах? Така ми се бе объркало всичко в главата след тези няколко часа в подземието.

Внимателно привдигнах Сташка под мишниците и станах.

От отвора към нас търчаха вече две дребни фигурки: Стасик Мултан и Василко Шубайла:

— Чичко Антос! Тук ли сте? Леличко! И вие ли сте тук?

Дъхът ми секна, на гърлото ми бе заседнала тежка, задавяща буца. Може би щях да закрещя. Но се възпрях.

Защото след тях се появи от мрака фигурата на ксьондза. Черна сянка и две пергаментови петна. Ръка със свещ, като че с налепени по нея малки сталактити восък. И лицето със същата, застинала на него, проницателно-равнодушна усмивка, която сякаш ни иронизираше и ни изпитваше.

— Живи ли сте? — помръднаха устните му.

Подозрението ми нарасна още повече.

— Слава богу — промълви той. — Да вървим.

През „коридора“ влязохме в малко помещение.

Ксьондзът блъсна стената и тя отново се плъзна на мястото си с громол и скърцане.

Свихме зад ъгъла и се озовахме в дълъг нисък коридор катакомба.

— Близо е вече — обади се Жихович, — слава богу, че тук има вход.

— Слава богу, че децата не са знаели за него и за второто овално помещение.

— Не го знаех и аз — рече ксьондзът. И добави след малко: — Да се благодарим на тях. Толкова ми додяваха с това подземие, че тръгнах, колкото да ме оставят на мира. Другите се разтревожиха и тръгнаха да дирят някаква неизвестна могила „гробница“ преди около час… Засрамете се, тръгнали сте към възможна опасност, а насочвате хората по грешна следа. Малката лъжа понякога води до непоправими последици…

Той самият би изглеждал като въплъщение на фалша, ако не беше горчивият сарказъм в думите му.

— Стига вече смърт в това нещастно кътче на земята. Същински Бермудски триъгълник: Кладно — Олшани — Тъмни бор.

— Кой е виновен за това? — още не можех да се отърся от съмнението си.

— Не зная. И аз съм виновен. За това, че съм жив, когато другарите ми… и другарките ми отдавна загинаха.

Той креташе по коридора като жива сянка. Наистина бе такава.

— Би било ужасно да загинете и вие. И то на прага на някакво откритие — той ме изгледа проницателно.

Засрамих се. Ако се съдеше по миналото му, той бе извън всякакви подозрения.

— Слушайте — казах аз, може би прекалено рязко, защото не можех да забравя усмивката му на прозорчето, — възможно ли е да съществува стопроцентов християнин както през първите години на християнството? В наши дни, с нашето минало? Без да лъже дори в дреболиите, без да прелюбодействува дори с поглед. Не. Вие, струва ми се, сте такъв или искате да бъдете такъв. Обяснете ми как става това?

— Хайде, недейте.

— Обаче аз не вярвам. Не вярвам, защото повечето хора водят двоен живот.

— Не му вярвайте — тихо промълви Сташка, — просто той преживя стрес, не може още да се опомни.

— Двоен живот. Възможно е и онези двамата да са били зазидани както в моя сън. В калейдоскопа ми не достига само още едно стъкълце.

— Кое?

— Какво означаваха онези думи от кошмара ми: „двамина вардачи неопети и един некръстен“? Кои са тези тримата?

— Слушайте — каза ксьондзът, — наистина доста проличава нервната ви неуравновесеност.

Измъкнахме се навън. Тревата зеленееше. Зад портата, на селската улица, сред облака прах долиташе спокойния и кротък хорал на вечерната чарда: кравите мучаха, овцете блееха гъгниво, жалостиво. Хванах Сташка за ръката, разтърси ме треска. Страхувах се дори да продумам, за да не се разридая от облекчение. Не заради себе си, повярвайте.

— Не съжаляваш ли за днешния ден? — шепнешком ме запита тя.

— Не. Някой бе казал: „Не знаех как изглежда родният ми дом, преди да изляза отвън стените му. Не знаех какво е щастие, преди да премина през бездната на мъката“…

И все пак накрая се наложи да съжалявам. Насреща ми се втурна Мултан.

— Слава богу, живи сте. Слава богу, поне вие сте живи. Защото трима души в един ден…

Сякаш нещо стегна сърцето ми.

— Кой?

— Вячорка днес си вадил мрежата край Дъбов дол (дявол го знае защо залага мрежата си вечно из ония коренища) и измъкнал…

— Лапатуха ли?

— Точно него. Милицията вече го откара. Очевидно на тъмното е паднал от урвата. Ударил си слепоочието в някое коренище или в пън — там край брега стърчат колкото щеш. И свършил!

Спомних си достойния за състрадание безобиден мъченик, неговото беззащитно „момченце, недей“ и как се бе опитал да ме наплаши, за да не се навъртам край „неговия замък“. Сетих се за своите съмнения и си представих последното стъкълце от калейдоскопа: тялото на удавника.

Седма глава

Седяхме с Хилински до брега на езерото и ловяхме риба, там, където се вливаше в него Олшанка. Бяхме заметнали въдиците. В същност само той ловеше, като от време на време вадеше ту бабушка, ту кленче. Вече десетина риби сновяха в кофата му, като от време на време без видима причина започваха трескаво да подскачат.

— Всичко е ясно — рече той, като ме изслуша. — Ясно е, че Лапатуха е трябвало да загине след лекарското заключение на Лигановски. Някой се е побоял, че ще се възвърне психическото му равновесие.

— От присъствуващите ли?

— Защо? Всеки от тях е могъл да разкаже това на някого от роднините или познатите си.

— Лигановски наистина си замина.

— Да. Каза: „Ако всяка моя дума сред тези прекрасни и високоморални старини предизвиква такива последици, по-добре да изчезна, хората тук да си живеят по своите нрави и обичаи.“ И все пак не виждам кой от присъствуващите би могъл да стори такова нещо, кого миналото свързва с този злощастник.

— Знаем съвсем малко. Затова не можем да предвидим постъпките на този или на тези. Прав си: може да са казали на някого.

— Да предположим, да. Но заради нашето незнание загиват хора. Вие вчера се спасихте само по чудо.

— Мислиш ли, че срутването е било предизвикано?

— Разбира се. Къс от стената е паднал там, където са го съборили. Към сътресението се е присъединила сила, приложена към плочите.

Той дръпна. Този път извади костурче.

— Я зарежи — неочаквано ме помоли той. — Зарежи. Не е твоя работа това. Започна да става много опасно. Следващият път може да завърши по друг начин за теб. Пък и твоето нервно състояние. Всеки може да каже, че психически неуравновесен човек се занимавал с това. Няма да ти повярват.

— Ако щат. — Внезапно у мен се пробуди черен хумор, какъвто не бях очаквал от себе си. — Тук има толкова умници, че на всяка цена има нужда и от един луд. Щом го няма Лапатуха, нека бъда аз.

— Хайде, хайде. Лудите понякога стигат до парадоксални мисли. До еретични разсъждения. Дори посягат на авторитети. Особено когато преди това са имали прогресивни възгледи.

— Ами да… Свръхчовешко пренебрежение към ругатните и одобренията… В какво се забърках аз, къде попаднах? Къде могат да отведат човека прогресивните възгледи? А мнозина смятат възгледите си за прогресивни. А ако са с атрофирана съвест — те направо се смятат за най-напредничави. Изобретяват отровни газове, атомно оръжие, пранги за човечеството, шовинизъм, исторически катаклизми, ешафоди. И ни учат на морал, когато сметнат, че никой не се интересува от морала… Откриват ли, откриват неща, които не са нужни на никого. А ето, обикновено лекарство за зъби, за главоболие и в края на краищата за радикулит, когато човек го боли задникът, няма. Човечеството вие от болки, но това не ги засяга. Чоплят си глаголиците…

— Хайде, хайде. Съвсем се увлече…

Ала той внезапно впери очи в мен.

— Ти да не видя тук морски змей?

Очевидно се бе разтревожил, защото аз сякаш се вцепених, забил поглед в една точка.

Въдицата ми би се озовала посред езерото, ако той не я беше дръпнал.

— Видя ли, ето че и ти хвана нещо. Ама че си майстор… Но какво ти стана?

Тогава се запревивах от смях. Отначало кротко, но сетне се смеех презглава, неудържимо.

— Какво ти стана, момче? Наистина ли се побърка?

— Идиот! Идиот!

— Съгласен съм, но защо?

— Нали споменах… ох… глаголицата.

— Какво от това?

— Едва тогава разбрах… Ние търсехме под третата кула…

— Вярно. „Веди“ е третата буква и в глаголицата, и в кирилицата.

— Да, и в глаголицата… А-ха ха-ха! „Аз“ е първата буква и когато е с титла, означава едно, „буки“ — означава две, а „веди“ има значение на три… Ох, ще се пръсна от смях! Едва не ни погребаха, не ни убиха под третата кула.

— Да-а. Не виждам нищо смешно. Много ти е особен хуморът.

— Работата е там, че „аз“ наистина е едно, първо, „буки“ — две, второ, „веди“ — три, трето. Така е в глаголицата. Но в кирилицата „буки“, „б“ не е имало значение на числително. И никога не е имало, както „ж“, както „д“, както „ш, щ, ю“ и останалите. Не е имало.

— Какво, какво?

— Ето какво. Затова S стъпала надолу означава 6, а не осем стъпала. „Б“ и „ж“ в стара Белорусия не са имали значение при броенето, „а“ — първата кула, „б“ — никоя, разбираш ли, никоя. „В“ се пада втората от ъгъла. Значи, сбъркали сме не само ние, но и онези, които са искали да ни затрупат. Те не са знаели нищо, те само са вървели след нас. Но всичко, каквото… ох… то е под втората кула.

Каталясах от смях, съвсем премалях:

— Ох, боже мой! Диване! Дръвник! Дългоухо магаре.

— Нищо, магарето е с четири крака, но и то се препъва.

— Хайде, стига. Няма да позволя на това магаре повече да се препъва. В муле да се превърна, ако не стане така.

От този миг твърдо реших, че вече никога никой не ще ме сметне за магаре. Историята ще покаже дали бе така, или не.

Докато стигнахме до мястото, където трябваше да се разделим, споделих с Хилински всичките си разсъждения по разследванията. Да ги предава, на когото си иска. Не можех вече да рискувам. Малко ли премеждия можеха да ме сполетят в това село!

Той ме изслуша внимателно, сетне, без да коментира, само каза някак безразлично:

— Май има нещо вярно — и добави след пауза: — Виж какво. Ето ти нова тема за размисъл. Никога, още от построяването на павилиона за цигари, не са го снабдявали с „БТ“.

Какво ме интересуваше „БТ“-то и онзи клетник? Порази ме друго.

— Значи, разследването е продължило? Не е изоставено?

— Ех — махна с ръка той, — нищо не зная. Шчука веднъж се изпусна.

… След един ден нашият тих пристан се превърна във вавилонско стълпотворение. Между Олшани и Олшанка сновяха всякакви коли и всякакви хора. Пристигаха дори от Кладненския и от столичния музей.

Въртяха се наоколо и местни хора. Понякога на могилката дори се събираха на групи, някои оживени, други — мрачни.

— Какво, потръгна ли вече? — запита ме Ничипар Олшански.

И макар че когато изгребахме новата порция всевъзможен боклук във втората кула от ъгъла и на шест стъпала надолу намерихме изображение на кораб, издялано в камъка, аз отвърнах уклончиво:

— Дявол го знае. Такава бъркотия е, че човек не може да бъде сигурен… Я намерим нещо, я не.

Не исках да разпилявам почти подредения вече орнамент в калейдоскопа.

До вечерта разчистихме почти цялата площадка. Дори приблизително се ориентирах къде плочите на пода са по-малки. Там можеше да се намира зазиданият вход. Затова нарочно казах на момчетата да не довършват работата този ден.

— Стига за днес. Утре на ранина ще се захванем отново.

Те взеха да мърморят. Работата ги бе увлякла.

— Нищо, нищо. Оставете малко от приятното очакване и за утре.

— Ами, приятно — доста иронично продума Сташка. — Нищо приятно не ни очаква долу.

Намръщих се:

— Дори този път да съм прав, един ден няма да допринесе нищо и няма да промени нищо. Дори ако догадките ни са верни… Хората, в случая ние, сме закъснели с помощта си. Три и половина века.

Осма глава

… Измихме се във вадата около замъка, сбогувахме се и тръгнах да изпратя Сташка и нейната команда до лагера им. Там вече весело подскачаше пламъкът на огъня и на него вреше казан с някаква чорба, ако се съди по миризмата, кокоша, а около нея шеташе слабичката Валя Волат. Всички насядаха наоколо.

— Защо закъсняхте толкова? — попита дежурната готвачка.

— Свястното прасе всякога яде — отвърна Седун. — Но не сме виновни ние. Я петелът още не се е сварил.

Чувствувах, че Генка е намислил някаква закачка.

— Тя е виновна — каза дяволитият Генка, като кимна към момичето. — Не биваше да гледа как колят петела. Урочасала го е.

Той въздъхна престорено отчаян:

— Толкова се мъчи, горкото пиле.

Тогава Валя ме учуди. Очевидно шегите на Генка вече й бяха дошли до гуша.

— У-уф — продума тя, — не е човек, а жива напаст. Мор по кокошките.

— Кокоша чума — обади се внезапно Тереза.

— Миличката ми, Терезичката ми. Пък аз исках да се женя за тебе.

— Коя по ред ще съм? — запита Тереза. — Жени се, но не за мен.

— Ожени се, че инак глупаците може да се свършат — добави Валя.

Генка миряса, разбрал, че всеки гледа да го настъпи по опашката. Дори след вечерята възпитано произнесе „благодаря“, но Волат и сега бе недостижима:

— Да ти е сладко, мързелане!

— Милост! — склопи длани Седун.

Но и момичетата вече бяха се отказали да доубиват „мързела“. Възцари се спокойствие.

Не зная нищо по-хубаво от накладен огън. Той винаги ме е привличал особено сред такава нощ, обляна в маслинено златистата светлина на пълнолунието. Навред се ширеше мека светлина, нещо такова, което те кара да вървиш кой знае накъде. Сред тази сребриста лунна мъгла — топлото и подвижно езиче на пламъка.

Художниците разбират това. Талантливите художници.

— Време ми е — въздъхнах аз и станах.

— Хайде, ще ви изпратя до края на разкопките.

Нощният въздух ни обгърна с прохлада. Като леко вдлъбната чаша, маслинено сребриста от луната, лежеше старото разкопано селище, отделено от околния свят със сенките на насипите.

— Лунен кратер — промълви Сташка.

— Станислава, ти не се ли отказа?

— От какво?

— Не съжаляваш ли?

— За какво?

— За онова, което ми каза вчера.

— Не — тихо пророни тя. — И мисля, че няма да съжалявам. Чак до края.

— И аз. Чак до края. Все едно дали той е близо, или далеч. Нито съм хубав, нито съм млад, нито съм праведен, нито съм извършил нещо велико.

— Случва се. Това се появи, тъй или иначе. То идва без причина.

Поех дланите й в своите. Сетне в пръстите ми се озоваха нейните лакти, после — раменете.

Притиснах я до гърдите си, застанахме така, люшвайки се леко, сякаш плавахме сред нереална лунна светлина.

— Хайде, довиждане — продумах аз. — До утре.

— До утре.

— Каквото и да се случи?

— Каквото и да ни се случи в живота — винаги до утре.

— Страхувам се — казах аз. — Ами ако ни сполети нещо непоправимо?

— Все едно — до утре. Няма такова нещо, което да ни отнеме нашето „утре“.

Краката сами ме понесоха надолу по склона. Сякаш се задъхвах, преливащ от радост.

Обаче в тази радост съществуваше някаква студена и разсъдлива струйка, някаква увереност. Увереност и осъзнаване на нещо; те биха се разраснали, ако бих им позволил. Обаче не им давах воля, препълнен с това, което току-що се случи, с внезапното радостно чувство.

Просто не можех да допусна съмнения, омраза и зло в моето ново усещане за единство с този безкраен, добър и мъдър свят.

Спуснах се в малка долчинка, по-скоро дори широка ровина. Отляво и отдясно се издигаха доста стръмни склонове, пътеката лъкатушеше по дъното и излизаше на другия край, където, без да примигва, бе спряла огромна неподвижна звезда.

Смътно и тайнствено долавях сред котловинка наредените по някакъв свой начин по-големи и по-малки морени. Това бе място, което старата народна фантазия охотно би определила за сборище на разни повече или по-малко безвредни езически духове. Те измират, но все едно в такива лунни нощи, когато околовръст е светло и само тук цари полумрак, се сбират да сборуват, на нощен съд, русалките, самодиви самовилите, блатните светлинки, горските духове, караконджолите, таласъмите и таласъмчетата, вампирите и други полузабравени божества. Спомнят си, плачат за миналото, хортуват си.

Тази долчинка е последният път от някогашното им безкрайно царство. Тези едва доловими морени са техните повалени тронове. Тронове в долчинката, където гъсто се е утаила тяхната тревога, тяхната бездомност и обреченост. Тяхната последна безнадеждност сред мъртвата пустиня на бездуховността.

И едно-единствено живо същество съм аз сред този изоставен, мрачен и тъжен свят.

Не, не бях единственото живо същество. Пред мен точно там, където пътечката изскачаше от долчината сред широкия простор, се възправи някаква много висока човешка сянка.

Тази сянка вдигна ръка и твърде бавно я отпусна. Всичко това ставаше в пълно мълчание, което ми се стори някак заплашително.

Обърнах се назад — сега още една сянка бе преградила другия край, откъдето бях влязъл в тази клопка.

Вече бях разбрал всичко, знаех и можех да очаквам такова нещо. Ала заслепен от щастието си, бях потиснал предчувствията, не им бях дал воля.

И сега си плащах.

— Кой е? — престорено безгрижно запитах аз.

Първият мълчеше. Внезапно върху тъмното петно на лицето му изникна бяла подкова. Неизвестният се усмихваше.

— Ваша работа, мълчете си. И без това зная.

Техните фигури по-добре от всякакви думи ми даваха да разбера, че за тази нощна среща съм задължен на осведомеността си и че тя не може да завърши добре за мен. Мълчанието ми не можеше да се купи, но можеше да се постигне с ей такава засада на тясната пътека. Затова ме бяха причакали. Това не бе първият им опит на всяка цена да ми затворят устата.

— Здрасти, Ганчаронак — кимнах аз, като извих очи към приближаващия се отзад. — Здрасти и на теб, Висоцки — рекох на предния. — Какво, омръзна ли ти спокойствието, господин „привърженик на тихия живот“?

— Здрасти, здрасти — процеди най-сетне Висоцки. — Лека ти вечер, Космич.

— Едва ли ще бъде лека.

— Не грешиш — отпуснато пророни той.

— Празни работи сте намислили, момчета. Нахалост сте се захванали. Мълчанието ми вече не струва пет пари. Аз го наруших. Ако се случи нещо с мен — онези хора ще си направят изводи.

— Няма нужда. Не ти щем мълчанието — обади се и Ганчаронак. — И дори не ти отмъщаваме. Просто теглим чертата. Ти си свърши работата, заведе ни при откритото от теб съкровище и за да го извадим, напълно достатъчно ни е твоето мълчание до заранта. За нас то е — до заранта. А за теб — за неопределено време. Дори ако вземем пред вид архангелската тръба.

— И за вас ще протръби — заявих аз. — По-рано, отколкото очаквате.

— Ще видим, дето рекъл слепият — отвърна Игнас.

— Какво тогава — продължих аз, — да седнем и да си поприказваме.

— Протакаш, а? — запита Ганчаронак. — Печелиш минути? Няма да ти помогнат.

— Не, не протакам. Просто ми се иска да задоволим вашето и моето любопитство. Взаимно. Нали ви е интересно как си блъскахме главите?

— Твоята скоро ще миряса — обади се Ганчаронак.

— Стига — възпря го Висоцки. — Наистина е интересно. Време имахме, дори твърде много. Ще стигне и да скрием това, което ни е необходимо. Другото — не ни интересува.

— А онова, което е нужно и на двама ни?

— Може и да се намери, а може и да изгори, много му здраве… Та хайде да седнем и тихо, кротко да си поприказваме.

И той ми посочи една висока морена встрани от пътеката.

Те седнаха на две по-ниски, за да не ограничават движенията си. Нощното сборище на духовете започна.

— Е, хайде — плесна се по коляното Висоцки.

Народното събрание, както казват, не бе голямо, но твърде благородно. У двамината му участници (бях сигурен в това) освен предимството на грубата физическа сила — може и не кой знае колко по-голяма от моята — със сигурност можеха да се намерят ками в джобовете, у някои от тях дори симпатичен малък бокс, а във вътрешните джобове на саката, или под мишниците — пистолети.

— Започвай — взе май да припира Ганчаронак.

— Започвам — отвърнах аз. — С това, че може би ненапълно, но зная вашите истории, вашето минало. Не ми е известно по какъв начин сте узнали за книгата и за тайната, скрита в нея. Но вие знаехте. Може би още от времето на войната, от времето на последния Олшански. За съжаление не сте присъствували при финала на трагедията и знаехте със сигурност какво е прибавил към старото съкровище последният княз. Защото в тази работа се намесило гестапо, което си потулило архивите, а айнзацкомандата, която скрила награбеното. И едната, и другата организация настанили своите скривалища опасно близо до старото съкровище. Сторило им се, че няма по-сигурно място. Те не били склонни да информират външни хора, при това тукашни, за своите тайни. Напротив, скривайки от вас интересуващите ви неща, те са ви принудили да останете тук като сигурни стражи на техните ценности и в случай на нужда да ги браните, защото заедно с това ще защищавате своето спокойствие и бъдеше… В случай че възникне тази неочаквана неприятност — някой да дири и да копае.

Те се спогледаха.

— Но господарите ви хвърлиха топа. Старият Олшански се споминал на бърза ръка. Книгата изчезнала кой знае къде. Не сте могли да допуснете, че е захвърлена на тавана у дядо Мултан, където я намери Пташински. Но сте имали надеждата, че не всичко е изгубено, докато книгата е кой знае къде, пък дори и да се намери, каква полза за този, който я има. Той би трябвало да се досети за съществуването на шифрованата информация, да я разкрие и… това не стига, да намери предмета, без който според стария княз и според вас е невъзможно да се разкрие тайната. Но нито той, нито вие сте помислили, че ако човек е с ума си, може да мине и без неизвестния предмет.

— Без какъв предмет? — процеди през зъби Ганчаронак.

— Много мислих за това. Случайността ми помогна, а вие с поведението си затвърдихте догадката ми. Това е вашето медно чукало, Ганчаронак. И хаванчето, което е у вас, Висоцки, почти съм сигурен. Защо не сте събрали своите предмети? Страхували сте се, не сте си доверявали взаимно. Шантажирали сте се един друг с общото си нечисто минало?

— Не е вярно — тросна се Висоцки.

— Защо да не е вярно? Вие просто не намерихте книгата. Така се стекоха обстоятелствата.

— Тогава ти сглупи — каза Ганчаронак. — След време се досетихме, че по някакъв свръхестествен начин си постигнал свръхестественото — разчел си шифъра, макар че държеше в ръцете си само една трета от тайната. Остана ни само да те следим.

— И от известно време се ориентирахте накъде води моята нишка в този лабиринт. Тогава ви станах ненужен. Започнахте да правите многобройни опити да се отървете от мен. Трябваше да ме премахнете, за да не ви преча. Единият опит бе да ме пребиете с камъни по време на „дуела с фенерчетата“. Вторият — когато ме нападнахте четирима (досещам се кои бяха другите двама, досещам се, защо днес не са тук). И третият за малко да приключи успешно — срутването.

— Четвъртият ще е успешен — обади се Ганчаронак.

Аз протаках. Безсрамно протаках. Почти нямах изход. Имах само слаба надежда, че някой ще иде в къщи да ме потърси. Че може да се разтревожат…

Трябваше някак да се спаси делото, щом не можех вече да спася живота си. Да спася делото, за което си дадоха живота толкова хора.

Никак не ми се искаше преждевременно да напускам този най-хубав от световете (колко ли е вярно, щом по него се мотаят такива мръсници!), но щом така ми е било писано, поне да бъда последният, който ще го напусне преждевременно.

След мен да няма друг.

Светът бе залят от край до край с равнодушно разхубавяващата светлина на луната. Долчината, в която седяхме, докрай, до ръба бе препълнена с тъмен полумрак. Вдясно виждах човека с лице нарязано от ситни бръчки и с едри уши като на Буда, отляво — другия, едър и силен, който отпуснато, грациозно се бе разположил на морената.

— Смятахте, че когато съборите стената около замъка, по-лесно ще стигнете до подземията. Ганчаронак с присъщия му чар убеждава председателя колко необходимо е да се превърне джамия в свинарник.

— Каква джамия?

— Ами като пробиете резервен изход в оградата да превърнете двора на замъка в двор за добитъка… Изведнъж се появявам аз с фотоапарата. Дори не стана необходимо да насъсквате председателя, за да останете в сянка. Той сам се натика между шамарите. Свалили сте паметната плоча. Никой не ви е разрешил да събаряте, и хоп — на местопрестъплението… Малка неприятност, но все пак. Довтасаха и двамата Ивановичи, които имат огромен опит в тези неща. А вие пет пари не давате за тяхното „Опознай родния край“ и „Никой не е забравен, нищо не е забравено“. Вас ви интересува никой да не познава родния край и завинаги да се забравят някои типове и техните престъпления.

— Игнас, ей сега ще го тресна тоя — обади се Ганчаронак.

— Остави го на мира. Не искаш ли да разбереш кое как е измислил? Нека си дрънка. Няма да стигне далеч. Интересно е да узнаем как се е усъмнил в нас.

Ганчаронак бръкна в джоба си.

— Ха стига де — рече Висоцки, — ти добре хвърляш кама, но не можеш я изстреля през джоба си като куршум. Седи и слушай.

— Често ми пресичаше ти пътя, Тодар. Понякога нощем. И прескачаше канавки с вода, когато ти трябваше да отидеш по малка нужда. Защо?

— Ей така… Срещах се с един…

— А преди това, на другия път, разговаряхте ли за „страшните яйца“?

— П-по д-дяволите.

— Минали сте през полето, за да се върнете по друг път, а не по същия.

Кой е „другият“ за мен бе тъмна нощ, както и много, много още в тази история. Много, за което вече никога нищо няма да узная. Но бях длъжен да се преструвам, че знам доста повече, отколкото в действителност (само да не прекаля!) и затова дори да лъжа с някакъв процент вероятност.

— Бързали сте. Освен това нали из пътя към гарата, в камиона, изпуснах се да кажа, че свързвам всички събития не само със старото съкровище, но и с трагедията преди бягството на германците. Тогава вече трябваше някак си да приключи проблемът с Лапатуха, а същевременно и с мен (дуелът с фенерчетата), щом съм се натикал нощем в кулата и съм ви паднал в ръцете. Дори нямаше как да избягате оттук. Вързани сте за архивите… Затова тогава на гарата ти, Висоцки, така скръцна със зъби на онзи от влака. Наистина той си пътува, където си ще, а ти, „туземецът“, си принуден да седиш тук, да трепериш и да чакаш какво ще стане. Освен това не е ли чудно, че човек не знае къде са разстреляли братовчед му, в Кладно или в Беласток. Слуховете сочат най-вече Кладно. А презимето му си стои на паметника черно на бяло.

— Какъв проблем с Лапатуха? — сякаш не бе чул нищо друго, запита Висоцки.

— Мислехте, че щом смята замъка за своя крепост, щом ви вижда всеки ден, подсъзнателно се страхува и се прави на по-луд, отколкото е, той може да си е направил там някакво скривалище. За всеки случай тогава през нощта сте се захванали да пробивате стената в кулата. На мястото, в което сте се съмнявали.

— Умен човек си ти, Космич — лениво и заплашително продума Висоцки. — Умен. Само че в собствена вреда. Късно се усети.

— Да. Знам го. Но не мисля, че и вие много ще спечелите. Не само вас ви държи тук нещо. Държи и още един човек.

— Загадъчно приказваш — рече Ганчаронак.

— Вярно.

— Давай нататък — намеси се Висоцки.

— За опита да влезете в жилището ми, за „моята“ бележка до Марян няма да говоря. И без това много се проточи историята. Не зная също какво ви отведе при втората кула. Сигурно логиката, плановете за бъдещето, тълкуването на постъпките ми. Но с третата кула за известно време ви обърках.

— Съвсем за кратко — продума Висоцки.

— Така е. Иначе нямаше да ми подготвяте там гроба. Но последна жертва се оказах не аз, а Лапатуха. Не ви харесаха думите на лекаря, че Людвик може да възвърне ума си…

„Няма защо повече да протакам. Уморих се. Душата ми се умори. Наистина по-скоро да идва краят. Нямам нито сили, нито желание да продължавам тази комедия.“

— Тъй или иначе, ще ви заловят. Рано или късно. И тогава всички ще бъдат отмъстени. Аз също.

— А, не — възрази Висоцки. Когато си вземем своето, такива като вас няма да ни трябват.

— И други по-рано са говорили така. А къде са те? Но ако за зла участ сполучите, тъкмо тогава ще трябват такива като мен.

— Че защо? — озъби се Ганчаронак. — Засега ние сме господари тук. След време ще станем пълни господари. Сигурни сме.

— Няма да станете — почти спокойно заявих аз. — Да не мислите, че божиите и човешките закони са отменени именно на това място или някъде другаде на земята? Само защото сме се родили тук? А някой си Хитлер в Германия? А Власов в Русия? Не, тези закони не са отменени никъде. Корабът ви е много стар и сега се е устремил към подводните скали.

— Какво да правим тогава ние, горките? — престорено покрусен запита Висоцки.

— Трябвало е от деца да се учите на честност, която служи за навигатор в житейското море. Да бъдете честни и да си живеете, да си плавате напред. Щом сте я отхвърлили — над вас ще тегне проклятие навеки веков!

— Е, поприказвахме си — Висоцки измъкна пистолета от джоба.

Бях готов. Почти не се страхувах, само нещо ме присвиваше под лъжичката. Но тогава вдигнах очи.

… Далеч, далеч, отвъд мрака, отвъд лунната мъгла светеше искрата на огъня. Как можах да я забравя?

„Изход! Изход на всяка цена, освен унищожението!“

Той се прицелваше. Прицелвах се и аз. Трябваше само той да изгуби спокойствие, ръката му да трепне.

Затова пуснах в ход последната си догадка, толкова вероятна:

— Е, до скорошна среща, Висоцки… До скорошна среща… Боубел.

— Какво-о?

— Боубел! Човекът с двойното счетоводство. По доходи и по трупове. Какво, Боубел, не пиеше през всичките тези години, а само си плакнеше устата с водка, а?

— Досетил се е — измърмори Ганчаронак-Боубел. — Не е хубаво.

— Ясно, избягал си тогава по пътеката през блатото. Само ти си я знаел. А приятелите ти, които са те познавали, са избити. И тогава ли водеше двойно счетоводство? С бандата си и с германците? А ти, Висоцки, не натопи ли пръсти в кръвта на обесените в Кладно? Архивите ви бяха нужни. Парите — на половина.

— Ето на — прекъсна ме Висоцки. — Това ще ти бъде краят. Малко от вас избихме, малко избесихме.

Пистолетът рязко се вдигна нагоре, сетне започна да се отпуска. Тогава се дръпнах назад и паднах зад морената. Паднах на дясната си страна (дано не съм се стоварил на ръката си!) търколих се като от кон по-далеч от камъка.

В мига на падането точно над мен изплющя като камшик изстрелът. Вече се надигах, но десният ми крак се плъзна по влажната трева и едва не забих нос в нея, усещайки в същото време как нещо ме парна по лявото рамо над ключицата.

Ганчаронак-Боубел наистина бе хвърлил кама и ако не бях се подхлъзнал, ножът щеше да стърчи отляво под плешката ми.

Сега ножът лежеше на тревата и аз го грабнах: все пак ще имам някакво оръжие. Макар че какво беше то срещу пистолет?

… И тогава наоколо светнаха десетки джобни фенерчета, заслепен, видях само как по склона се втурна нещо дълго, черно и сякаш се сля с фигурата на Висоцки, връхлетя го. В същото време трясна втори изстрел, който не ме улучи само защото „кочияшът“, „коларят“ или не знам още кой, падна. Кучето вече го бе притиснало до земята и бе захапало дясната му китка.

В следващия миг те се затъркаляха по земята и вече нищо не можеше да се разбере. Аз се втурнах срещу Боубел с ножа. Той клекна, за да избегне удара, защото в устрема си като нищо можех да го заколя или да забия ножа в него до дръжката.

Успя да избегне камата, но в същото време брадата му много удобно попадна точно под коляното ми, веднага го ритнах с все сила така, че зъбите му изтракаха и той се тръшна, като залепи гръб за майката земя.

Тогава седнах отгоре му. Трябваше само да го стисна за гърлото. Тогава дочух трети изстрел. Откъде? Не знаех, бях готов само да късам, да хвърлям, да душа.

Когато ме отскубнаха от него, все още кървава мъгла застилаше погледа ми. Полека-лека през нея започнаха да изникват лица, осветени от фенерчетата. Най-напред съзрях Шчука… Сетне непознат милиционер, който тъкмо слагаше белезници на Висоцки. От дясното рамо на Игнас се спускаше кървава струйка.

— Искаше да се застреля — рече милиционерът. — Успял все пак да премести пистолета в лявата си ръка. Ако не бях го ударил по нея — щеше да настъпи последната му минута.

Сега вече различавах и Велинец, който едва успя да издърпа Рам за нашийника, и още двамина непознати, които извиваха ръцете на все още полунесвестния Боубел.

Пред мен заплаваха лицата на Змагител… на дядо Мултан с чифте в ръце… на Шаблика… на Вячорка… на Седун… на Сташка.

Огнени кръгове се завъртяха пред очите ми. Земята се измести някъде встрани.

Хилински (той ме подхвана отдясно) ми стисна лакътя.

— Дръж се. Дръж се, братко. Нищо. Свърши се вече.

С остатъците на съзнанието си, което се губеше някъде, подсъзнателно усещах, че не… не е свършено още. Нещо упорито се забиваше като свредел в мозъка ми, трябваше всеки миг да ми се изясни нещо, ала безследно се губеше при първото усилие да го спра, да го осмисля, да се досетя. Нямаше ги последните стъкълца в този калейдоскоп от отвратителни измами и престъпна подлост.

Приближи се кола. Не зная как я наричат сега. В средновековна Белорусия каруцата, с която са откарвали арестантите, била наричана „кош за салата“, „за репички“, „за зелки“.

„Ето на. Не си съвременен човек ти, другарю Космич. Несериозен си.“

— Разочарован съм от теб — презрително плюна Висоцки и нахално заяви: — Сега ще погостуваме за известно време на министъра на вътрешните работи.

— Не само на него — обадих се аз.

Трябваше да отмъстя на този мръсник и затова реших да направя последния си опит:

— От все сърце се надявам, че това ще е последното ти гостуване… Последното, Игнас Висоцки… Или Крищоф по времето на поляците… Или Уладак при германците… А след войната кой?… Кулеш?

Висоцки внезапно се дръпна към мен с такава сила, че милиционерите едва го удържаха. Лицето му стана пурпурносиньо, вените на челото му изпъкнаха. От гърлото му се изтръгна заплашително и страховито бясно хъркане. Той изглеждаше захвърлен и изгубен завинаги в света, където цари безкраен кошмар.

— Ти… гадино… Ти…

— Нищо — продължих аз, — ще ти излекуват инсулта. Че за трети път да не се изплъзнеш от наказанието. Поне този път да понесеш три пъти заслуженото смъртно наказание.

Когато колата замина, седнах, на тревата и засъбирах някакви клечици и тресчици.

Сташка се приближи до мен и положи длан на челото ми.

Отново пламтеше огънят на Белая Гара. Опечените картофи бяха вече изядени, макар и от старите, още нямаше пресни летни.

Въпреки това бяха вкусни. При това с едра готварска сол.

Над главата ми звезди. Наоколо приятели. В очите ни надзърташе огънят, един за всички ни.

— Просто отвратителни животни — обадих се най-сетне аз, вече почти успокоен.

— Аха — продума Адам, — ако бе тук Клепча, веднага непреклонно и проницателно щеше да заяви: „Никога не съм чул от вас думи като «съзнателност» и други.“

— Да си гледа съзнателно работата — кипнах аз, — а не да дрънка. И без него има много желаещи да дрънкат съзнателно.

— А той веднага щеше да хукне при твоя директор — усмихна се Шчука. — Щеше да те накове, да каже, че няма място за другаря Космич в дружните редици на учените, защото той не си пести ритниците.

— Хайде стига — прилошаваше ми от тази тема. — Да запалим по цигара, а?

Хилински изрече назидателно:

— Ако не пиеш и не пушиш, здрав ще умреш.

Замрях с кутията цигари в ръка. Отново нещо сякаш пробуди съзнанието ми. Но какво? Все не можех да осъзная нещо докрай. Пък и Адам с въпроса си съвсем неуместно наруши съсредоточаването ми.

— Как стигна до изводите си?

— Уф. Пак не ме оставихте да се съсредоточа. Не е чудно, че ги направих, а че толкова други неща ми дърпаха мисълта встрани, но въпреки тях успях да се досетя. Както казахте, да стигна до изводите си.

Наистина откъде почнах? Аха, май бе така.

— Веднъж просто ми хрумна… Сякаш изведнъж се съчета несъчетаемото. Смъртта, смъртните наказания на двамата братовчеди Висоцки. Кога са били те? С какво са съвпаднали?

— Присъдата на Крищоф Висоцки май беше в края на август — каза Шаблика. — Или в средата.

— А какво се случи на първи септември?

Поетът с физиономията на каубой и със също такова държание тихо се обади:

— Започна войната.

— Ето на. Възможно ли е да са се забавили? Възможно е.

— Но нали Мациевски потеглил насам.

— Може би не е стигнал дотук. Или си е помислил, че пред лицето на вечността… смъртта на едного…

— Ясно — рече Сташка.

— Тържествен марш в негова чест — добави Седун.

— Маршове — рече внезапно Мултан. — Не обичам маршовете. Все намирисват на бой. Не се знае кой е по-страшният. С врага или с жената. Затова ми е много чудно за какъв дявол някои (той изкриво ме погледна) сами си слагат главата в торбата.

— Колко си прав — подкрепи го Вячорка. — Толкова завиждам на ергените. Викам си, колко умни хора са.

— Сетне? — запита Шчука.

— А кога е бил арестуван и осъден Уладак Висоцки? Знаем, че първите две години е бил някъде оттатък Кладно. По-късно се появил. Служил в паспортния отдел или нещо подобно. Това време съвпада с разгромяването на организацията, в която влизат нашият сегашен… Направо казано, Леанард Жихович. Не успели да го заловят — още един повод за глупавите ми съмнения. А той се настанил тук, за да следи всички, които се заинтересуват от замъка. Разпитвахте ли го?

— Да, казва, че разговарял с някакъв член на организацията за Олшанка и така нататък. Онзи като че също не попаднал в гестапо. Но ксьондзът не може да си припомни ясно лицето му — каза Шчука.

— А кога е бил арестуван и осъден господин Уладак?

— Май на шестнайсети юли — каза Шаблика. — „Присъдата да се изпълни в двадесет и четири часа.“

— Кога нашите превзеха града?

— На осемнайсети — измърмори Шчука. — Не съвпада. Имало е време да го пречукат.

— Да — казах аз. — А какво се е случило на седемнайсети?

— Ах, по дяволите — възкликна Хилински, — градът въстана. Ето това, Шчука, ти не взе пред вид. Сега е ясно защо изведнъж се оказа жив.

— Вярно, въстанието — намесих се аз, — през нощта срещу седемнайсети. Преждевременно въстание, защото нашите бяха още доста далеч. Криминалните разбили ключалките на килиите точно по времето, когато въстаниците отворили портата на затвора. Охраната се разбягала. Така че градът бил наш — половин нощ и половин ден. Всички арестанти били освободени. Но тогава граничните войски потушили въстанието, те тъкмо отстъпвали; помогнала им и полицията. Част от нашите били разоръжени и натикани в затвора. Започнали спешни разстрели. В един от тях попаднал нашият Висоцки. Ами ако не е попаднал? На осемнайсети нашите завзеха града.

— Какво от това? — запита Вячорка.

— Ами това, че след всичко казано досега изведнъж си помислих: ами ако Крищоф, който веднъж избягнал смъртта, е успял да се измъкне и втори път?… А веднага след освобождението се появила бандата на Кулеш. Не зная на кого е сътрудничил, кого е продавал, пред кого се е унижавал… Но едно е ясно. Само убийството на онова момче в Замшани е достатъчно, за да се свърши с него. И да не се съмняваме, че е способен на всякакво, дори на най-страшното престъпление. А вие по какви следи вървяхте?

— Сетне за това — отвърна Шчука. — Ние се движихме почти по същия път като тебе. Но преди всичко търсехме, а ти разсъждаваше. Освен това ни помогна с устрема си, на какъвто ние нямаме право. Все пак намерихме хора, помнещи онова време, намерихме свидетели.

— А какво казаха свидетелите? — запита Мултан.

— Свидетелите — мрачно заяви Шчука, — тези, които са оцелели, не можаха твърде да ни зарадват. Лелята последна се срещнала с него след съда. Точно тя в крайна сметка го подтикнала по този път. Сред морето от справедлива омраза тя единствено съчувствувала на Крищоф… Ала съчувствието й не му помогнало. Започнала войната, донесла всеобщо объркване, смут. Сред бъркотията той излязъл от затвора. Следите му се изгубили. Къде е бил, когато нашите дойдоха — господ го знае. Може тогава да е създал ядрото на бъдещата банда. А когато дошли германците, вече действувал из горите. И в същото време бил свързан с окупаторите. Също двойно счетоводство. За гибелта на нелегалните знаем нещо, но ще узнаем още повече. Преди завземането на района от нашите той временно прекратил дейността си. Занимавал се с черна борса на пазара. Тогава германците с присъщата им педантичност започнали да преглеждат затворническите документи. Жандармите попаднали на смъртната присъда на Крищоф. Съвсем лесно било да установят как е променил името си. И ето сетне какво се случило. Всички мислели, че е загинал по време на улична екзекуция като нелегалните, като жертва на хайките. Съжалявали го. А той нямал право на такава достойна смърт. Освен това не е убит, както виждате. Сблъскали се две служби: онази, която искала наказанието му още по старата присъда, и тази, на която бил осведомител, агент може би. Това ще се разбере, както се разбра всичко за Боубел… Твоята догадка за него беше вярна, Космич. Само че догадката не е още факт.

— А съвременните им постъпки?

— Хайде, ставайте, момчета. Време е — каза Шчука.

Сбогувахме се с експедицията и заслизахме надолу.

Мълчахме, не ни се говореше повече след преживяното и премисленото.

— А все пак без твоя ум имаше доста да се блъскат — каза Хилински, като положи ръка върху рамото ми. — Без разшифроването на онази лента.

— Без първата тревога, която вдигна клетият Марян.

— Сега вече ще разкрият всичко. Сега е лесно.

Луната, която вече се спускаше към залез, обливаше костьола с безбрежна и много тъжна светлина, черната грамада на замъка изглеждаше не толкова потискаща. В тази светлина не беше и толкова черен, сякаш беше придобил синкав оттенък.

— Хайде да минем през двора на замъка — неочаквано предложих аз.

— Че защо? — запита Мултан.

— Току-виж дамата и монахът…

— Ама ти вярваш ли в тия глупости? — учуди се Шчука.

— Вярвам ли, не вярвам ли, заради това не ще мога да си замина оттук съвсем спокоен. Знам, че е невъзможно да има привидения. Но нали ги видях сочите си.

— Да вървим — тихо продума Хилински.

Знаех, че само той не изпитваше скептично недоверие (както Шчука, Велинец и Шаблика), притежаваше поетичната дарба да вярва, желание да вярва в невероятното (както и Змагител), а Мултан и Вячорка суеверно вярваха. („Много е възможно. Янка Целюк веднъж ги видял, пък и аз видях нещо такова.“)

Само той изпитва доверие към мен, незасегнато от никакви съображения и условности. Доверие, което преди всичко се стреми да провери какво става в действителност.

Доверието, което е основа на всякакъв научен и практически напредък. Онова доверие, което не позволи на Марин Геталдич да се подиграва на опитите на Марк Антоний де Доминис (Маркантон Господнетич) с лещите и с геометричната оптика; на Галилей да се усъмни в научната добросъвестност на двамата (чак до разгадаването от двамата на „божия мост“, на „портата към онзи свят“ — дъгата), да продължи изследванията им и най-накрая да създаде усъвършенствувания телескоп.37

Хилински вярваше и знаеше, че щом говоря така, значи, „има нещо, а какво — трябва да се провери“.

Нашата компания, която тъкмо навлизаше в тъмния тунел на портата, очевидно отстрани много напомняше „Нощната стража“ на Рембранд. Потомци на кокалестите морски завоеватели, малко натежали граждани с претенции за войнственост и мъжественост (пред хубавиците, които ги гледат през пролуките на кепенците).

Дворът, облян в светлина, тъмните галерии, тежките грамади на кулите ни накараха да замлъкнем и да вървим все по-бавно, сетне съвсем да се спрем.

Само Шчука, сритал някаква консервена кутия, се ядоса:

— Трябва да му извием врата на тоя Олшански, разбира се, на тукашния, задето е напълнил двора с боклуци. Да плати глоба тоя хитрец. И то не от колхозния джоб, ами от своя. Тогава да го видим.

Другите стояха мълчаливи. Нищо не се забелязваше.

— Хайде, къде са ти „привиденията“? — иронично запита старшина Велинец.

Погледнах часовника си и вдигнах поглед към небето.

— Ако догадката ми е вярна — трябва да се появят днес или утре.

— До утре да ги чакаме? — запита той. — Ето човек, който с неговото търпение е трябвало да ни стане колега.

— Почти ви станах — измърморих аз, — но нищо хубаво не излезе от това.

— Колко има да чакаме? — обади се този път Вячорка.

— Никого не карам да чака, Микола Чесевич.

Хилински мълчаливо докосна лакътя ми.

— Трябва да се появят всеки миг. Стига да не греша — шепнешком отвърнах аз.

— Ето ги — почти изсъска Мултан, — мярна се нещо.

Вляво на галерията наистина като че нещо се мярна, размърда се. Сетне едва доловими за окото заплуваха надясно две неясни сенки: тъмна и по-светла.

— Те са — сподавено прошепна Хилински.

Това наистина учудваше, поразяваше, можеше до смърт да изплаши някой неподготвен човек.

Движат се… Движат се. Дворът е облян в призрачна светлина. Просветват стените и кулите, които сега са с цвят на обгоряло и напрашено желязо. И две черни стени; особено лъскавочерна е тъмнината на галерията, а сред тази тъмнина се движат двете привидения. Светлата фигура, тъмната, отделени с тясна ивица светлина от околния мрак.

— Не мърдайте!

Втурнах се почти бегом към десния вход за галерията, изтичах горе и тръгнах срещу неясните смътни сенки.

По-близо… По-близо. И изведнъж те изчезнаха. Точно до мен. Не привидения, а просто две петна, които станаха невидими.

— Изгубиха се — дочу се от двора гласът на Шчука. — Но ти си осветен от нещо, Антоне.

Вдигнах глава и замрях, почти заслепен.

От кулата на костьола, от диска на часовника, върху мен, върху лицето ми бликаше сноп светлина, ярък синкав лъч.

— Елате! Бързо.

Дочух тропот на крака. След минута всички бяха на галерията.

— Погледнете ей там! — посочих им аз.

— Какво е това? — заслепеният Шчука запримигва. — Какво е това там?

— Досещам се какво е — обади се Хилински.

— Часовникът — заявих аз, — онзи старовремски часовник. Дневният циферблат е неподвижен с движещи се стрелки, а по-големият, месечният циферблат с подвижен. Той е зад неподвижния дневен. И се върти, макар и безредно, защото не е напълно реставриран. А под него има неподвижна стрелка… И неподвижни фигури на светци.

— Какво от това? — запита Мултан.

— Органистът и ксьондзът ми казаха, че, кой знае защо, там има цяла система от мощни огледални отражатели… В определени дни лунен лъч попада върху тях. Тогава по галерията тръгва тъмна сянка от неподвижната стрелка, а след нея светла „сянка“, отражение от огледалата.

— Това било то — продума Вячорка. — Бабини деветини.

— Колко си глупав — тросна му се потиснатият Змагител и сетне се обърна към мен: — И ти не си по̀ стока. Защо ти беше да разрушаваш такава приказка, да унищожаваш такава красота. На кого беше изтрябвало това обяснение!

И аз съжалявах, че бях дал възможност да се изяви проклетият белоруски реализъм.

Девета глава

Най-сетне вдигнахме една от плочите „под кораба“. Това беше на следния ден след покушението.

Всички мои вчерашни приятели дойдоха да помагат, довтаса и ксьондзът: Беше с обикновени износени дрехи, носеше кирка; колкото и да е чудно, това му отиваше.

И тогава възникна първата разлика с моите нощни кошмари. Под плочата нямаше отвор, той беше засипан, дори затрупан с натрошени тухли, с камъни, с мазилка и… с бетонни късове, от които стърчеше арматура.

Шчука се захласна от радост, като ги видя.

— Какво толкова се радваш? — запитах го аз.

— Ами защото пътят е верен. Впрочем пътят бе посочен от теб.

С него дойдоха още някакви двама цивилни мъже.

— Е, какво сега? — запита той едного от тях.

— Ами какво. Нека копае — отвърна той.

— Наистина. Това е като венец на неговите догадки, на всичко преживяно от него.

Изгребвахме, по-точно изтръгвахме тази по-късна кора, затъкнала гърлото на стария отвор.

Най-сетне зейна черна, малко наклонена бездна.

Взех фенерчето и се заспусках по проядените от времето стъпала. С мен тръгнаха Сташка (след онзи случай със затрупването вече знаех, че е празна работа да я раздумвам), Шчука, Генка Седун, Шаблика, единият от непознатите и ксьондзът.

Сенките от главите ни подскачаха по зидовете, по ниските полукръгли сводове. Стъпалата бяха стръмни, направо човек да си строши врата.

На пет метра под входа се спрях и посочих наляво.

— Ето, вижте, зидали са. При това сравнително наскоро. Ние няма да рушим този зид. Мисля, че това не е вече наша работа. А ваша.

— Прав сте — отвърна непознатият, — наистина е наша. А защо мислите, че е зидано сравнително наскоро?

— По начина, по който са редени тухлите — казах аз. — Освен това е използуван цимент. Да вървим по-нататък.

И отново стъпала, стъпала, стъпала. Отново смяна на жълта светлина и тъма. Отново мечове светлина прерязваха зидовете, а тук от толкова години, от толкова непоносимо дълги, смъртно продължителни години, безброй години, тези камъни не бяха виждали светлина.

Слизахме неизмеримо дълго, чак докато таванът се издигна високо горе и там потъна някъде в непроницаемата тъма.

— Край. Само плочи — кой знае защо, шепнешком продумах аз.

Лъчите се устремиха нагоре и осветиха яйцеподобен свод.

— Точно както го описва лентата.

Наистина кръгъл затвор с окръжност около петнадесет метра. Ето петно от по-късна зидария, но този път подредена по старинен начин: затворен е входът към другото подземие. Зазидан е преди триста години.

И отново сякаш виждам гъстия мрак. Отново сякаш чувам глас отгоре:

— Ето ви ложе, ето къде ще живеете… И съкровището ви е тук. Ще останете да го вардите и живите не ще могат да ви намерят…

Отново, отново чувам звъна на последната плоча от удара в другата и съсъка на мистрията върху камъка.

— Ще ги вардите вовеки веков — дочувам аз.

Сташка освети лицето ми и продума:

— Гледай!

До стената забелязах купчинка прах. Остатъци от дрехи, отдавна изтлели. Намерихме онези, които търсехме. Все пак ни дочакаха. До самата стена, съвсем близо един до друг и може би прегърнати като живи, а сега просто един до друг, лежаха два скелета. Целият им ужас един за друг и за себе си, безнадеждността на последните им мигове внезапно плисна и заля цялото ми клето същество.

Ужасяващият старовремски цинизъм сякаш се сля с бездната от съвременен цинизъм, онзи безмилостен цинизъм, в чието менгеме се блъскахме аз и тези хора през всичките тези месеци неизвестност.

Двамина. Прегърнати.

Зная как ще възприемете сега моето повествование. Мелодрама, нали? Хамлет с черепа?

Напразно, не ви пожелавам никога да видите това, което видях аз и останалите.

Защото там имаше една подробност, от която дълго време не можех да дойда на себе си. От която и досега, щом си спомня, ме побиват тръпки от отвращение към някои хора. Под тазовите кости на жената имаше тънки костици като на пиле.

… На детето, което не беше се родило.

… Валюжинич полага в мрака ръката си върху рамото на жената.

— Нищо. Ние ще се срещнем. Ние сме вечни. Няма предел нашият напредък на земята.

„Не, ние ще излезем оттук, Ганна, Гордислава. Ние ще излезем оттук, Сташка.“

Олюлявайки се, излязох навън, отидох колкото може по-далеч и седнах на тревата, краката ми се подкосиха.

Като през пелена съзирах Сташка, Хилински, ксьондза.

Въздържах се да изпсувам само поради присъствието на тримата. Вече нищо не можеше да ми помогне — знаех, че долу е отворът под кулата, а там, в подземието, са тримата. И вече с нищо не мога да им помогна. Нито на тях, които през живота си бяха узнали най-горкото и най-възвишеното на земята. Нито на него, което никога не бе видяло нито земята, нито нейната светлина.

Макар че всяка душа е създадена, за да вижда тази светлина. И този, който я лишава от това, завинаги я погубва. Още повече своята душа, дано вдън земя потъне заедно с нея.

Псувнята според мен е създадена именно за такива случаи. Когато не може да стори повече нищо. Когато сякаш са надделели издевателствата, мъките, разстрелите, добре обмислените изтезания.

Когато няма друг изход. Иначе ядът засяда в гърлото и сякаш ще те задуши.

— Да се махаме — уплашено промълви Сташка. — Да се махаме оттук. Ей там да идем.

Излязоха от замъка, минахме мостчето и седнахме така, че да не виждаме нито зидовете, нито кулите.

— Онова създание е некръстено — беззвучно промълви ксьондзът. — Погубена душа.

— Погубена. За земята и слънцето.

— И няма според мен по-страшен грях от този — оборил глава, изрече ксьондзът.

— Да. И мъст за него няма.

— Как да няма? — Главата му внезапно се вдигна.

Очите му бяха някак странни. Изглеждаха неспокойни, почти безумни.

— Станете… Елате с мен… Вие, Станислава, идете на разкопките.

Той вървеше пред мен така, че аз, макар да имам широка крачка, едва насмогвах подир него.

— Ех, по-рано да беше, по-рано — мърмореше си той. — Истина ли е, че онзи, Висоцки, ни е издал тогава в Кладно?

— Да.

— Тъй, тъй, все ми се струваше, че прилича на някого… Не можех да повярвам… Не мога да му отмъстя вече.

И отново замърмори:

— Сега вече нищо не може да се промени. Животът ми е преминал.

— Никога не е късно.

— Освен това човек може да бъде добър навсякъде. Нима мислите, че такъв ксьондз като мен е по-лош от онзи звяр, княз Олшански, с всичките му титли, с цялото му богатство? Не… не…

Почти тичаше към костьола:

— Аз го мислех за ктитор. Мислех го почти за светец. А той бил два пъти предател. Убиец на толкова хора. Убиец на тези двама. Убиец на онази безсмъртна душа.

Той ме изгледа яростно.

— Нямало отплата, а? Елате с мен. Ще видиш ти, мръснико!

Той влезе в преддверието на караулката и излезе с някакъв лост, който ми подаде. Както и преди държеше в ръце кирка и мръсен чувал или чердже, сгънато как да е.

… Зелен полумрак се лееше през листата в долните прозорци на костьола. От горните проникваше чиста светлина, незасенчена от нищо. Сред сноповете лъчи се рееха редки прашинки. Вляво бе иконата на богородица, очевидно работа на Ромер; ликът й плаваше между облаците, бе вдигнала очи от грешната земя, от всичко, каквото й бяха сторили хората, от надгробния барелеф на княз Олшански.

Един-единствен лъч от горен прозорец падаше върху лицето от зеленикав мрамор и сякаш го оживяваше. Широко мъжествено лице, събрани гъсти вежди, разпиляна грива от коси.

До твърдо стиснатите устни бе очертана жестока бръчка. Сега разбирах защо по време на първото ми виждане не бих искал да си имам работа с този човек, когато е бил жив. Защото съм знаел какво е сторил той през живота си.

В стиснатите устни нямаше твърдост, а нечовешка жестокост и непоколебимо коварство.

Лъжеше ръката, отпусната върху дръжката на меча.

— Тази ръка е лежала на евангелието — сякаш в отговор на мислите ми, продума ксьондзът.

Преди да се опомня, Жихович светкавично замахна. И нанесе съкрушителен удар по мраморната, мъртвешки зелена ръка.

Мраморът се пръсна на късчета. Едва успях да удържа ръката на отец Леанард. Бе замахнал срещу лицето, което ми приличаше на някого. Коравосърдечно, безмилостно, змийско лице.

Едва можах да възпра ксьондза. Във възбудата и яростта си той сякаш бе силен за десетима. И сигурно би могъл да се пребори с десетима. Забравих как медиците наричат такова състояние. На афект? Не, май имаше друга дума.

Но все пак смогнах да удържа този взрив от бясна сила.

Помислих си как ли биха работили тези негови селски ръце, свикнали с труда, жилави. Помислих си това напълно в духа на един от нашите поети.

— Побойте се от бога! — възкликнах аз, като се борех с ксьондза.

Но той вече бе оклюмал. Вулканичният взрив бе отстъпил мястото си на успокоението. Както винаги в такива случаи.

— Какво правите? — вече по-тихо му рекох аз. — Това е ценност.

— Ценността няма да пострада кой знае колко… Дори за зяпачите ще е по-интересно с това отчупено късче.

Той се приближи до ъгъла вляво и спря пред обкована с желязо врата. Измъкна от джоба си голям ключ. Отключи вратата, която се разтвори с леко скърцане и разкри пред очите ни стъпала, спускащи се надолу.

Не ме повика със себе си, но и не ме върна. Затова и аз се заспусках на известно разстояние след него. Крачеше, сякаш някой го теглеше напред, и все си мърмореше:

— Да се маха оттук… Вън… Вън.

От всичките саркофази един бе от същия мрамор, на цвят като зеленикав нефрит. Капакът му бе с дебелина две длани. Ксьондзът промуши под него острия, сякаш наточен край на лоста.

— Помогнете ми.

Натиснахме с все сила. Най-сетне капакът се отмести на тридесет-четиридесет сантиметра.

Все още не разбирах какво смята да прави.

Светлината от четирите малки прозорчета, падаща косо в този сутерен, озаряваше строгото му, сякаш внезапно измършавяло лице.

— Ще трябва да го изхвърлят оттук, този мръсник — той отново приличаше на луд. — И без това от колко века разваля въздуха.

— Недейте — едва сега се досетих аз. — Не бива. Това е оскверняване на останки.

— Да — застиналите му очи гледаха втренчено, — смъртно наказание заради смъртта им… заради убийството на онази душа… от трите. Да, ще оскверня тези останки. Но ми се струва, че това ще е от редките случаи, когато осквернител ще е този, който не би осквернил тези останки. Такива останки! Няма място за това лайно. О, господи Исусе!

Той разстла черджето на пода.

— Досега познавах само един случай на подобно възмездие. Останките на Мартинов38… Божие възмездие… Божи закон… Не съм помислял, че вторият случай ще бъде тук, че аз ще трябва да мъстя.

Той обори глава:

— Но вашето присъствие… То е излишно тук.

Излязох и тръгнах към оградата на костьола.

Отдалече се виждаше езерото, където се купчеха клонестите дървета покрай замъка. Още по-близо бе пътят и вляво от него заблатената долчинка. Или може би това бе обрасло блато? Не можех да определя. Тя приличаше на голям трап под равнището на реката. Сега, когато не бе валяло от няколко дена, на дъното й се оцеждаха бавно и лениво капки червеникава вода или кал.

Но въпреки това околността бе весела и успокояваща. До гуша ми дойде през тези дни от подземия, от всички тези катакомби, сутерени, тъмници, скелети.

Влязох в парка и седнах на една пейка под липите. Мислите ми все клоняха към нещо потискащо. Ето, свърши вече моето търсене, но въпреки това бе останало чувството за нещо недовършено, сякаш бях прекъснал азбуката нейде на двете й третини. Мислех си, че ето, скоро ще цъфнат липите. Спомних си за героя на някакво произведение, кабинетен интелигент, който по цял ден се разхождаше из квартирата си и се възмущаваше, че котките са омърсили някъде, а той не може да разбере къде. Чак вечерта се досети, че не са омърсили котките, а са цъфнали липите навън.

Жихович се яви след четиридесетина минути, пусна до краката си черджето и седна до мен. Очевидно не толкова да си отпочине, колкото да стори още един — и то настъпателен опит да се оправдае, по-скоро — да ме убеди в правотата си.

Знаех какво има във вързопчето. Кости и череп. И сякаш размишлявайки на глас, той промълви:

— Мисля си и се страхувам, че са били безполезни молитвите, отправяни от това място от толкова векове. Само защото тази мърша е лежала тук. Все едно че са били молитви в кръчма, молитви на бунището, да ми прости света богородица Остробрамска.

— Защо говорите така? — отпуснато му възразих аз. — Не му ли е все едно?

— За вас е все едно. За него не е. И за мен не е. Защото вярвам в бога, за разлика от вас. Вярвам, че този престъпник нейде в ада скърца със зъби. Дори и когато с пожертвования, със строежи на костьоли си е купил място в чистилището вместо в пъкъла, където му прилича да бъде.

Няколко деца, на които очевидно им бе втръснало да се въртят около възрастните из подземията на замъка, се появиха на сочната полянка до блатцето и заритаха топка.

Жихович гледаше и не ги виждаше:

— Скърца със зъби, защото няма и не ще има покой за неговите отвратителни кости. Мислите ли, че си е купил спокойствието? Не го е купил и няма да го купи.

Надигна се и понесе вързопчето към мочурището… Застана над него, единият му крак затъна, той изтърси нещо в калта.

Сетне хвърли във въздуха нещо кръгло и като истински център-нападател го ритна в краката на децата. При това изглеждаше доста страшен:

— Ей, ето ви още една топка.

Любопитните хлапета се приближиха до „топката“, струпаха се около нея.

— Дано всеки ритник, змийска мутро, усетиш там, където си. Хилядократно, хиляда пъти.

Понечих да стана и да спра всичко това. То започваше да става невероятно отвратително. Но тогава отнякъде се появиха, забързани към замъка, Стасик Мултан и Василко Шубайла.

Стас спря с крак ритнатият вече от някого череп.

— Стига. Какво правите, хаймани? Не бива така.

Той огледа ксьондза и погледът му под изрусения кичур бе неодобрителен.

— Вие ли им го хвърлихте?

— Да!

— Да-а — беззвучно проточи Василко, — хвъ-ърлил им го.

— А защо? — запита Стасик.

И тогава аз се учудих. Ксьондзът сякаш се оправдаваше пред малчуганите:

— Не е имало по-лош от този човек.

— Но защо трябва да го ритат?

— А какво да му сторят? — запитах аз.

— Глупав въпрос — Стасик заяви това сериозно като възрастен. — Неговото вече е свършило. Ами ей тези тук, на какво се учат те?

Ксьондзът оклюма, сякаш ядът му угасна. Тогава Стах откъсна стиска трева и хвана с нея черепа.

— По-добре да го хвърля ей там, в тресавището, щом там му е мястото — рече той.

Понесе го и наистина го захвърли посред ръждивата вода. Сетне той и Василко се отдалечиха със спокойна крачка към реката.

Децата поеха след тях като почетна стража. До най-далечните липи край замъка те заобиколиха дребната фигурка на Сташка, пъстри сред пъстрата поляна, синеоки под синеокото небе.

— Ето на — въздъхна ксьондзът, като отново сядаше до мен. — А онази жена не е видяла усмивката на детето си, моята мила — също. Не зная дори къде да поплача на гроба й.

Сташка се приближаваше. Жихович потри слепоочията си с длани.

— Сега ще трябва да отговарям пред началството си. За безчинства в храма. Но не можех да допусна костьолът да бъде превърнат в бунище, в разбойническа бърлога. Знаете ли какво е казал Шоу за Ленин? Нейде в края на двадесетте години.

— Не. Май не си спомням.

— Той казал: „… ако този експеримент в областта на обществения строй не сполучи, цивилизацията ще претърпи крах, както са претърпели крах многобройните цивилизации, предхождащи нашата.“

— Но…

— Усещате ли каква отговорност е това? Рано е да се самоуспокояваме, докато възникват Майданеци, докато загиват хора, докато по света се скитат и причиняват злини преките потомци на ей това чудовище. Ако се примиряваме, ако им позволим да мърсят земята и небето — пет пари не струва тогава цивилизацията ни и ние. Ние също, ако поне за миг позволим ужасът на смъртта да диктува начина ни на живот. Затова аз…

— Бих изразил вашата постъпка с други думи: „Свето величие, света нетърпимост на един осквернител на останки.“

Той отново подхвана несвързано и много тихо:

— Хората се нуждаят от чист въздух. Трябва да дишат леко. Много е необходим чист въздух. Много чист въздух.

Наближи Сташка.

— Защо не дойдете при нас?

— Не ми се гледа вече това. Не е моя работа.

— Отвориха… долното подземие — каза тя. — Никога не бях виждала такова нещо. Може би само в „златните съкровища“ на Ермитажа. Какво ли нямаше там! Чаши, блюда от злато и сребро, цели сандъци с монети, пръстени, гривни, огърлици, кюлчета злато и сребро, книги със злато и скъпоценни камъни, чаши за причастие, дискоси, свещници, ковчежета, дивни икони и украшения… И десетки позлатени ракли: в тях пълно с документи и очевидно сред тях са документите, удостоверяващи княжеския произход и завещанията на Олшански.

— Изтрябвали са ми — процедих аз.

— И на мен. Като си спомня техните „стражи“ — доплаква ми се. Струва ли колкото техния живот онова, което са пазили?

— А какво има зад новата зидария?

— Не знам. Сигурно е награбеното от хората на Розенберг. И очевидно онова, което последният Олшански е заровил заедно с германците и повече не се е върнал да го подири.

— Да не би и документите му да са там? — запита ксьондзът.

— Може и да са там. Вероятно и архивите.

— Е, с това ще се занимават други — казах аз. — Може би дори не Шчука.

Ксьондзът се надигна пъргаво, като че в тялото му нямаше нито една кост:

— Довиждане — рече той. — Утре ли си заминаваш, Космич?

— Вероятно утре.

— А вие, Станислава?

— Аз имам още много работа тук.

— Да-а… Не се разделяйте. Изгубеното не се намира. Зная добре това. До утре, Антоне.

И като заобиколи костьола, бавно пое към плебанията. Изглеждаше ужасно самотен посред пустия двор на костьола.

— Нали няма да се разделим? — запита ме тя.

— Няма, щом така е необходимо. Наистина няма нищо по-лесно от това да се изгубим един друг.

Не гледахме нито към костьола, нито към замъка. Бяхме обърнали поглед на юг, където един след друг — все по-високи и по-високи, зелени, слънчеви като живота — се редяха хълмове.

Десета глава

Едва ли някога милицията е била изпращана от Олшани толкова масово и тъй радостно. Може би само когато след войната е била разгромена бандата на Боубел, а той, както са смятали, е загинал.

Скъпо струва на хората неговата „гибел“. Но кой би предположил какво представлява в същност скромният Ганчаронак?

Сега цялата ни компания бе застанала до газката и споделяше последни интересни бележки по отдавнашното и скорошното ни общо минало.

Археолозите бяха в пълен състав, тук бе напълно трезвият Вячорка, дядо Мултан с малчуганите. Той както винаги дрънкаше нещо на любознателните слушатели.

— Нали това ви разправям. Моето куче, живо и здраво да е, се научи да лови риба. И да я носи в къщи.

— Ехей, дядо — дръпна го Стах, — знаем ние как лови риба. Стига си се хвалил.

— Че как? Как?

— Измъква я от винтерите на хората — заяви безмилостният Стах.

— Ама че го рече. А ти, Василко, също ли си го видял?

— Ами-и… То краде и яйца. Ама не съм казал на никого.

И Вячорка лъготеше на друга страна:

— По време на германците кметът много често пращаше да бият съседа ми. Мъстеше му, задето се задявал с кметицата. Затуй съседът си бе зашил на гащите парче кожух. Биеха го, без да му смъкват гащите, защото сравнението не бе в полза на кмета.

— Май послъгваш, Чесевич — обади се Шаблика.

— Истина ви казвам. Но веднъж разбраха хитростта му и го накараха да си събуе гащите. Тогава вече кожената кръпка не му помогна… Ама той сетне застреля кмета.

Шчука и ксьондзът се превиваха от смях.

— Ама ти и в мен ли си се съмнявал? — Жихович се смееше със сълзи на очите. — Защо не си ме следил тогава?

— Че той — Шчука кимна към мен — имаше такова намерение. „Я да го проследя аз“, си вика. Но сетне сам си отговорил.

— Как?

— „Че мога ли го проследи! Хайде, излязъл, влязъл — това ще проследя. Ами които ходят при ксьондза? Нали ще трябва да стоя вън, няма да легна до вратата му я като неговото куче. Ас.“

— Същински Шерлок Холмс. И като си помисля, че му спасих тогава живота край подземния кладенец. Откровено казано, това е най-голямата глупост, която съм сторил през живота си.

Това бяха моите приятели, моята среда, светът, сред който не се страхувах, а ми беше леко. И дори бъбривостта им в последните минути преди раздялата ни бе простителна, защото се бяхме привързали един към друг.

Мълчаха, по-точно разговаряха тихичко само Сташка и Хилински. От погледите, които ми хвърляха час по час, можех да съдя за кого говорят. Сташка тъжна и кротка и почти не отваряше уста, само кимаше в отговор на съседа си.

— А Белинец е веселяк — кой знае защо, се превиваше от смях Тереза.

— Ама че веселяк — мърмореше Седун, — той пред момите е веселяк. А тогава, в долчината… Външно изглежда кекав, но е много силен. Гъвкав е като стоманена пръчка, пъргав като пружина.

— Ти, уважаеми Змагител, странно разбираш отношенията си с хората — престорено му се караше Шчука. — Защо, мислиш, толкова хора си настъпил по опашката, че ръмжат дори срещу сянката ти?

— Не говоря кухи фрази — много сериозно и тихо продума „каубоят“. — Животът ми наистина принадлежи на обществото не само на думи. И докато съм жив — моята привилегия е да правя за общество всичко, каквото ми е по силите. Независимо дали това се харесва на всички, или не. Ще посветя себе си на обществото чак до края на живота си.

— Хайде, сбогувайте се — обади се Хилински, ще тръгваме.

Тогава всички събрали се до последния ме разцелуваха. Тогава разбрах, че през цялото време съм се държал достойно и както трябва. Това беше хубаво, те ме бяха обикнали — а да постигне човек подобно нещо никак не е лесно.

Всички, които щяха да пътуват, вече бяха в колата. Всички оставащи ги гледаха, като не знаеха какво да кажат — така бива винаги в последните минути.

Бяха се събрали всички заедно. Само Сташка стоеше встрани и не погледна към мен дори тогава, когато краката сами ме поведоха към нея.

— Довиждане, Сташка.

— Довиждане.

— Довиждане, Сташка Речиц. Много, много те обичам. Не мислех вече, че ще ми бъде дарена такава любов.

— И аз.

Хванах я за раменете.

— Слушай. След месец завършвате работа тук. Много искам морето да ни посрещне двамата заедно.

— И аз също.

— Много те моля не отивай никъде, когато завършите разкопките. Веднага от гарата или от аерогарата ела направо при мен.

— Така, изведнъж?

— Познаваме се от триста и нещо години. И все сме млади. Сега вече искам постепенно, много бавно да остарея заедно с тебе. Стига. Време е да свършим.

Всички мълчаха, когато я целунах. Никой дори уж не видя.

Малката групичка започна да се смалява. Сетне се снишиха шестоъгълните кули, черните зидове, липите, облени от слънцето, сводът на портата. Сетне от хълма зад нас проблясна синьо езерото, реката и вадата, обгърнала замъка.

Мярнаха се кулите на костьола, къщурките, пръснати в долината. Всичко онова, заради което тъй дълго изживях ужаси, тайни, където намерих дружеска топлина, приятелство и любов. Сега вече завинаги, ако пожелае това съдбата.

Хълмът зад нас растеше, като закриваше селото.

— Довиждане, Олшанка — пошепнах аз на костьолната кула. — Довиждане, приятели. Довиждане, моя Сташка. Довиждане!

Единадесета глава

И отново ни подхванаха, завъртяха ни пътищата. Шофьорът не искаше да „избикаля“ през Кладно, подкара направо, затова ни очакваха сто километра полски и горски пътища. Това ми бе по сърце. Пред нас се синееше небето, още не избеляло от слънцето, зад нас се виеше лекият тюл на праха, от двете страни се точеха ниви или многокилометрови тържествени борове, склонове и долове, дъбрави, които тежко настъпваха към крайбрежните лъки.

Тук-там из гъсталаците се мяркаха тополи, кой знае как попаднали там, и сееха късния си пух.

По поляните, на мястото на някогашните изгорени села, стърчаха каменни основи, акациите люшкаха още прозрачни шушулки. Навред разпилени цъфтяха перуники, тук-там прецъфтяваха люляци. Дожаляваше ми и за селата, и за хората, чийто живот бе изгорял заедно с тях.

Ясното утро бе сменено от хубав ден.

Приятно ми бе да съзнавам, че след няколко часа денят ще премине във вечер и над равнината ще полегне тънка и ниска мъгла, а вечерницата ще гледа към нас през дърветата. Сетне ще настъпи нощта. За мен нощ, а за някои — истинското време за живот.

Колата доста подрусваше. Много обичам да пътувам и си мисля, че ако някога не бъда в състояние да кръстосвам пътищата, не си струва да живея.

Пътят сам по себе си е като песен, затова често мълча, препълнен от впечатления. Ето така веднъж рибарите край морето ме запитаха защо все мълча.

— Много е хубаво тук — само промълвих аз.

И сега мълчах. Приятно е да се мълчи край люляковите поля с детелина, край стреловидния лупин в канавките.

Наоколо горите разгръщаха своите вълшебни дълбини.

Едва когато излязохме на шосето, някой намери смелост да продума, да наруши нежността и размисъла на деня.

— Защо мълчиш? — запита ме внезапно Шчука.

— Остави го — обади се Хилински, като гасеше поредната угарка. — Просто му е хубаво.

— Какво, чак пък толкова ли му е хубаво?

— Почти толкова. Какво да приказваме? Да ви хваля — че колко вече да ви хваля? Да ви се карам? Има за какво, но не ми се ще. Да ви критикувам? Първо, трябва аз преди всичко да бъда разкритикуван докрай, защото (с изключение на няколко случая) толкова глупости извърших само за няколко седмици, че дори и аз още не мога напълно да си дам сметка за тях.

— Нима? — запита Шчука. — Според мен най-важното беше извършено.

— Според мен главното още не е извършено. Според мен дори не сме се захванали с него. Но това е работа за вас, Шчука. На мен ми стига толкова. И малко съм ви сърдит.

— Хайде, хайде, критикувайте. Само не ме унищожавайте с критиката си.

— Заслужавате да бъдете унищожен заради вашата тактика на бавене и изчакване. Сто пъти можех да загина. Дори при онази среща в долчината.

— Остави — намеси се Хилински, — тогава той постъпи правилно. Онези вече нямаше къде да отстъпват и не можеха вече нищо да оборят.

— Тогава вече ни бяха поднесени като на тепсия — добави Шчука.

— Ами ако аз вместо тях бях хвърлил топа на тази тепсия? — запитах аз.

— Нямаше да допуснем това.

— Ех, че не обичате критиката! Както дявол тамяна.

— А кой я обича?

Внезапно възникналият яд диреше да се излее. Но не биваше да се паля в такъв разговор. Трябваше да се въоръжа с изпитано средство: с малко коварен сарказъм и леко заядлива ирония.

— Вие, мили Шчука, забравяте, че обществото (още повече отделните хора) не могат да прогресират без критика. Иначе затъват в тресавище. Няма защо да душите критиката, дайте свобода и безнаказаност на критиката и критиците.

— На всички ли?

— Ами да. Приемете не само предложенията, които ви се струват удобни, но и онези, които изглеждат подигравка на замразените риби, изглеждат им неприлични и дори на пръв поглед — еретични.

— Че защо?

— Нали затова имате очи, за да се ориентирате кога ви критикува доброжелател, а кога — зложелател или глупак, къде човек иска да ви помогне, а кога — да ви подхлъзне.

Шчука изглеждаше някак слисан:

— Например…

— Например от медицинска гледна точка може да се препоръча на жените да се пекат на слънце голи, да се крещи за жизнената необходимост от подобно нещо. Но все пак е по-добре те да се пекат на евините плажове, а не из лехите покрай шосето. Подобно нещо е нецелесъобразно.

— Какво толкова, дори би било интересно — избъбри Хилински.

— Виждате ли, нали ви разправям, че сте слаби, податливи сте към подвеждане.

— Да-а. Интересни работи говорите, Космич.

— Верни работи говоря. Откровено казано, никога не ми се е искало да ядосам някого така, както вас сега.

— Защо? Защото понякога ядът проветрява мозъка на човека.

— И с вас ли е така? — обади се Хилински.

— И моят мозък сега се проясни.

На шосето, на все по-редките гори покрай него полягаше вече мекият и нежен летен сумрак. Някъде далеч-далеч запримигваха първите светлинки на големия град.

— Защо млъкна? — запита Шчука.

— Колко приятен здрач — промълвих аз, — светлинки. Макар че се грижехте за мен, макар че почти напълно закриляхте живота ми, не споделяхте с мен своите разсъждения и открития. Дори не ми казахте, че се съмнявате в тях, че ги следите. И това за мен можеше да означава… Никога да не видя този полумрак, тези светлини… Защо? Излиза, че сте ме държали в Олшанка като мюре? Вярно ли е?

— Общо взето, не — отвърна Шчука и добави след пауза: — Но понякога, при някой случай, се оказва, че няма друг изход.

— И сега сте доволни — нещо сякаш ме подтикваше отвътре. — А не помисляте, че корените на троскота са си още в земята. Направо заслужавате наказание.

— За какво?

— Задето ме направихте на глупак, като ме пратихте по следите на историческото престъпление. Разбира се, за какво друго го бива такъв заплес като мен? А съвременността? Тя е само за вас.

— Квод лицет Йови, нон лицет бови — иронично заяви Адам. — Каквото е позволено на Юпитер, не е позволено на бика.

— Белорусите са го казали по-добре: „Видяла жабата, че коват вола.“

— Сърдиш ли се? — запита ме Хилински.

— Не. Просто тогава не биваше да ме карате да се ровя из онази смет. Доверие за доверие — това трябва да бъде принципът. Ако няма да се придържаме към него — хайде да се върнем към официалните отношения.

— Е, ако беше така, Клепча щеше да успее повече с неговата хипотеза — каза Шчука.

Но вече не можех да се сдържам:

— Ама и аз не лапам пара, както се казва в Русия. И ние не сме вчерашни, както казват поляците. И не се секна с крак, както казваме ние.

— Е-е, как ще докажеш това? — малко подигравателно, макар и без желание да ме засегне, запита Шчука. — Май си един юнак, дето лапа пара и се секне с крак.

Градът, потънал в светлини, вече бе около нас. Шумен, весел, светъл, изпълнен от хора дори нощем.

Колата свърна към нашата улица.

— Ще трябва да ви докажа, като сте такива умници. Просто заради справедливостта, като компенсация за моралната вреда.

— Иначе…

— Иначе ще ви оставя сами да се блъскате по-нататък. По-дълго време, отколкото се блъсках аз. И си умивам ръцете.

— Е, бива ли така!

— Повтарям, вие заслужавате наказание.

— Но с какво право?…

— Ами с такова, защото през цялото време мислех за това, не забравях нито думица, нито една дреболия. През цялото време ги комбинирах. Най-често в ума си, а не провеждах следствие. Разсъждавах, а не следях.

— Е, добре… Но дали това няма да е противозаконно?

— Това няма да наруши нито една от деветте заповеди.

Слязохме от колата пред нашия вход. Шчука все още се двоумеше.

— Хайде, ела — внезапно се обади Хилински.

— Да вървим.

— Но къде?

— Ясно къде — обади се Хилински, — на гости. Ще ни черпи коняк.

Нямах намерение да ги черпя с коняк, още по-малко у дома си.

— Къде отиваш? — намеси се Шчука. — Нали живееш на горния етаж!

Но вече бях позвънил и вратата се отвори, в светлия правоъгълник на фона на масайските щитове и дахомейски копия се появи фигурата на Витаут Шапо Калаур-Лигановски. Открои се умното му, малко язвително лице. Очите му бяха иронични и умни.

Най-много ми се искаше в този миг да му кажа:

— Елате у нас. Имам изумителен коняк.

Вместо това промълвих с такъв вид, като че преди това да речем, се бях наспал във вилата му. При това не в леглото, а отвратително пиян се бях разположил в лехата с любимите му рози: навред по мен бодли и съм станал за резил пред човека.

— Добър вечер.

Нещо странно се появи в очите му, когато видя моите.

— А-а, все пак дойдохте, Космич. Не ви очаквах… толкова късно. Тоест рано…

Той забеляза Хилински и Шчука:

— И вие ли сте тук… Добре, заповядайте.

— Все пак дойдохме — казах аз.

— Тъй да бъде. Недооцених ума на своя съвременник.

Той изрече това иронично. А в очите му се четеше нещо дълбоко, дори зловещо. Подаде ръка на Шчука:

— Тях ги познавам отдавна. Макар и не кой знае колко. Е, да се запознаем с вас… Княз Витаут Ксавера Станислав Олшански. Лигановски вече е мъртъв. Аз съм Олшански.

— Зная — казах аз.

— И аз зная, че вече ви е ясно. Откъде възникна първата ви догадка, бихте ли ми казали?

— От гените — отвърнах аз, — поради семейната прилика.

Той като че се зарадва.

— А-а-а, статуята на Олшански в костьола. Значи, всичко е започнало случайно. Ако не е било това… Искаше ми се да си променя външността, но семейните суеверия ми попречиха. Мнозина ме познаха. И вие, и онази археоложка, и ксьондзът, когато се отбих в костьола. Нещо възникваше в ума на всички. Някакво безпокойство. Но вие пръв направихте извода. Случайно.

— Случилото се по-късно (и по-рано) обаче не бе никак случайно.

— Що се отнася до вас — потвърди той.

— Защо сте толкова сигурен? — запита Шчука.

— Защо стоим тук? — рече домакинът. — Заповядайте вътре.

Настанихме се на дивана до малката масичка. От всички страни ни се зъбеха съвсем стари скулптури и маски, заплашваше ни още по-старинно оръжие. Имахме чувството, че сме на гости у човекоядец.

— Сигурен съм, защото чета криминални романи. Схемата е такава: протокол от разпита, разрешение за обиск, който се извършва от някой лейтенант. Началникът му през това време е в колата и по радиото съобщава, че се търси такава и такава кола (съобщава марката, че е частна, с цвят на ягоди, залети с мляко, движи се по улиците, шофьорът изглежда така и така). Приблизително назовава района и улицата. Кварталният узнава белезите му — и след няколко дена адресът е известен… Тогава се изпраща запитване до централната картотека. След седмица полковникът има цялата биография на престъпника с описание на присъдите, амнистиите, с характеристиката му…

Той запали цигара:

— Дотегна ми всичко, когато видях накъде тръгна.

— Така е — обадих се аз. — Веднага се отказахте да дирите заровеното там. Голяма работа, някакво си право — макар и номинално — да владеете онази помийна яма.

— Какво знаете вие? — промълви укорно той. — И какво можете да знаете изобщо за моето състояние. За състоянието на действително последния, най-последния Олшански, който иска да умре със своето име.

— Защо ви е! Измисленото ви презиме Лигановски не беше чак толкова компрометирано, както истинското ви. Ваша вина е, че опетнихте новото си презиме.

— Как съм го опетнил? С престъпления като някой кокошкар? А с постъпките на дедите си аз се гордея. Те са били достойни за тях, отговаряли са на положението им. Нали помните…

— Нищо не помня. Просто разсъждавах по всичко, каквото чувах и виждах. Зная, че сте напуснали дома си още съвсем млад. Нали? Увлякла ви е тогавашната борба на всички против всички. И на всички срещу властта. Дори представителите на аристокрацията…

— Зная какво искате да кажете. Бих казал, истинските аристократи се срамуваха от това, че Пилсудски е наш земляк, че е родом от нашия край.

— Успокойте се. От бащиния му чифлик са останали само основите. Тръгнали сте по света: първо Прага, сетне други страни (зная го от вас).

— Бях в Африка.

— И в Северозападна Индия. Край река Нарбада. При полюса на биологическата недостъпност. Намерили сте цветето, което расте там… Един млад човек все пак е минал през този полюс. Сигурно в някакъв скафандър.

— Аха. Втората ми грешка.

— Не беше втората, а може би десетата. Сетне се връщате в родината — продължавах аз. — Приблизително година преди войната. Тайно се срещате с баща си. Защо? В резултат на бащината ви предвидливост и разум.

— Да. Той знаеше, че наближава буря и е най-добре да я изчакаме.

— Затова вие отсядате в Краков, а той си остава в Кладно. Нали?

— Бях в Краков и във Варшава.

— Където вие, ако се съди по всичко, сте се срещнали с баща си в началото на войната.

— Да. Защо смятате, че сме се срещнали?

— Мисля, че баща ви в общи черти е успял да разгадае тайната на дедите ви. В общи черти я разкрил пред вас. За всеки случай. Мисля, че ви е казал за Книгата, за Чукалото и Хавана, за триадата, която заедно представлява тайната. И че двете части са у двама верни нему хора. А третата…

— Третата беше у пазача на костьола. У онзи преди вашия дядо Мултан. Германците го бяха оставили на мира. Но не го отминаха…

— Узнах от Мултан, че е бил разстрелян. Мултан отнесъл книгата на тавана, защото я сметнал за ненужна, а му дожаляло да я изхвърли. Затова най-важната съставка била изгубена за вас.

— Да. Тате на стари години сякаш се промени, сякаш разумът му се помъти. Дрънкаше с приятелите си от айнзацкомандата за „чудодейното оръжие“, че с него германците щели да победят.

— И затова по този начин, по-точно със смъртта си (може би не случайна) е прерязал още една пътеводна нишка. А „приятелите“ му загинали из превратностите на войната. Сега само трима души приблизително, несигурно знаели за съкровището по слухове, а също и за скритите архиви, за награбеното от хората на Розенберг. Двамина бандити, служили и на едните, и на другите, и вие, последният лист на дървото, цвят сред копривата.

— По-скоро Христос между двамата разбойници — тъжно се пошегува той. — Макар че не бях чак толкова Христос. Нищо не ми бе нужно оттам, освен завещанието (имах само съкратения му вариант) и родословната ни книга, за която говореше баща ми.

— Ясно. Документите за вашия благороден произход, подлагано на съмнение тъй дълго и изложено на подигравки.

— Да.

— А не помислихте ли защо не се стреми да доказва благородния си произход един от князете Ходкевичи, който държи птицеферма в Африка? Или онази потомка на Радзивилови, наградена с орден „Виртути милитари“ (бойна слава) за участието си в нелегалната борба?

— Защо?

— Защото не им е било необходимо да доказват нищо. Те са си били те. Доказали са, че са „поляци, които никога не са забравили, че в същност са белоруси, от благородно белоруско потекло“ — и в нелегалната борба, и в партизанския отряд, и на барикадите, и в различните затвори. По този начин са го доказали, а не с родословна книга, нито с неясните, дори съмнителни „подвизи на дедите си“, нито чрез приятелство с мръсници, все едно дали са аристократи или разбойници по произход.

Той сякаш бе зашлевен. Трепна.

— А не мислите ли, че както бях решил да разкрия пред вас всичко, сега мога да не кажа нищо?

— Тогава аз ще разкажа вместо вас, макар и да не е съвсем точно.

— За какво ви е?

— Аз мразех, а това ме научи да мисля. При това сто пъти по-интензивно.

Тогава за пръв път от началото на разговора той гордо отметна коса. Вдигна лъвската си глава, толкова подобна на неговия прадядо от барелефа.

— А аз никога не съм мразил никого и затова трябва да бъда победен?

— Такъв край е логичен, защото не сте мразели, а сте използували средствата, с които си служи омразата, при това най-безпринципната… Знаели сте миналото на тези ваши двама башибозуци.

— Да — той бе вперил в мен невиждащите си издължени очи.

— И не се погнусихте да се свържете с предателите на вашия край. Искали сте само родовите документи. И ако не греша, освен тези документи сте искали… Нещо, което да накара легендите за двамата стари князе Олшански да си останат само легенди. Какво бе това?

— Хроника от онова време, безжалостна към нашия род. Пазеше се, за да я знаем и да не допускаме никого до нея. За тази хроника се споменава в част от текста в книгата, който не сте разшифровали.

— Да. Става дума за убийството на Валюжинич и за клетвата на княза пред евангелието.

— Какво е било за него евангелието? — вдигна рамене той.

— Заклел се, че са живи.

— Те наистина са живели още към две седмици.

— Вярно. Какво е значело евангелието за него? Пробождал е книгата, пред която са треперели съвременниците му, бил е способен дори да заплюе майка си в очите. Та така, интересували са ви книжата. Онези бандити пък, всеки поотделно, са дирели ценностите и архивите. Не ми е чудно, че са имали намерение да се шантажират един друг и вас дори.

— Така беше.

— Освен това имаше още една група. По-скоро подгрупа. Ваша.

— Каква?

Извадих кутия „БТ“, отворих я и предложих цигара на Лигановски-Олшански.

— Заповядайте.

— Ясно — рече той. — Тогава май ви насочих вниманието към Пахолчик. Тогава, когато разговаряхме до павилиона за цигари.

— Вярно. Това дори струваше живота на някои хора.

— Не съм забъркан в тези неща.

— Да, вие не сте забъркан. Просто вашето чудовище се самоизяждаше. На части.

Шчука и Хилински се спогледаха.

— Може би е достатъчно? — запита Шчука.

— Защо — обади се Олшански, — все ми е едно. По-голямо мъжество се изисква, когато губиш, отколкото когато печелиш.

— Познавали сте Висоцки от връзките му с баща ви. И сте знаели общата им връзка с…

— Ясно с кого. Да не назоваваме покойници.

— Не сте разчитали на ума, а само на грубата им сила. Обаче Висоцки при посещенията си в града е разчитал и на своя мозък. Нищо не му струвало да разбере от Мултан, че „някакъв от града“ взел книгата, дори предлагал пари, но дядото не ги взел. Затова един мутрест тип посещавал изложбите на книги, на стари гравюри и тям подобни. Срещнал се с Пташински и хванал следата на книгата. Досетих се, че е бил той, по думите на Марян: „нещо средно между гражданин и селянин“.

— Не само той е видял книгата. И Гутник, когото познавате, я бе видял. Нали се уверихте, той е чист като стъкло. И антикварят.

— И двамата много дрънкат — казах аз. — Те са фалшивата следа. Но Гутник е бил добре познат с онзи юнак… е, дето го срещнахме с кофата за боклук. А антикварят и вие — с художниците от ателиетата в нашия вход.

— Откъде знаете?… Аха, масайското копие и щита.

— Това, че Гутник и антикварят също видели книгата, е било много удобно за вас. Удобно е било да придумате книголюбителя да звъни, да нервира и без това обезпокоения човек. Освен това да шантажирате и младежа с боклука, и тези.

— Аз не съм шантажирал никого — твърдо подчерта Олшански.

— Зная — каза Шчука, — имало е кой.

— Бих ви помолил, полковник, да не пречите сега на Космич. Просто ми е интересно какво и как е разбрал. Как е стигнал до истината. Може би това е последното ми занимание с психология. А после… После съм на ваше разположение.

Шчука се усмихна изкриво.

— Веднага се досетих, че е моята книга — продължи лекарят. — Нали ви казах, че баща ми я описа, преди да избяга. Нямаше как да остане. Затова останах аз. Преселих се в Минск… Описанието на книгата се предаваше от поколение на поколение в нашия род. Трябваше да намеря действителните грамоти на рода ни. След мене — няма вече кой. Без тях по-добре да умра. Както ще сторя аз. При това скоро.

— Е, не чак толкова скоро.

— Не е ваша работа, Космич.

— Защо? — запита мълчаливият, поразен сякаш от нещо Хилински.

— Не съм от тези, чиято смърт може да бъде определена от присъда. Сам ще избера деня и часа. Продължавайте, Антоне. Просто ми е интересно как при вашето психическо състояние успяхте да постигнете това-онова.

— А вие не успяхте, макар че бяхте едно от стъпалата, по които се спусках към лудостта. Вие дирехте у Марян книгата дори тогава, когато тя вече не беше у него. Не помислихте, че книгата може да е изнесена от дома му. Почитаемият Пахолчик бе прав: Пташински сам не би дръзнал да понесе книгата. Някакво подсъзнателно чувство го накара да купи вино и кефир и да ги сложи в чантата ми. Примитивна маскировка, но по тази причина проведохме дори душеспасителната беседа с Пахолчик. А той на бърза ръка ви донесъл за нея. Известно време никой не се опита да проникне в жилището ми по тази причина. По-късно вече — да.

— Прав сте. Дотук всичко е точно… Герард някога бе слуга на баща ми и мой, аз го помолих да ви следи. При неговото любопитство това бе истински дар небесен за него.

— Ясно защо всяка моя крачка ви е била известна. Това е една от причините, поради които все още не ви подозирах, но ви нямах вече предишното доверие. Не ви свързвах с Висоцки чак до деня, когато Пахолчик беше убит. Висоцки го уби, защото е забелязал, че вие се страхувате: Пахолчик е знаел твърде много и е накърнил доверието, което му имате. Вие сте му дали просто слаб наркотик, в същност приспивателно средство, а той така повиши дозата, че приспивателното можеше да ме приспи завинаги.

— М-да, сторих някоя глупост. И недооцених някои неща… Е, добре, ами историята за дамата и монаха?

— Тя отчасти ми се присъни. Постоянно мислех за това по цели дни и затова двамата ми се присъниха. Под влиянието на вашето средство. Притежавам умението да виждам в пренебрегвани от всички старинни истории, скритата в тях истина.

Олшански бе някак посърнал. Безмълвен и сякаш невиждащ, бе вперил очи в статуетката на някакво източно божество.

— Знаете ли — неочаквано се обади той, — сигурен съм, че причина за смъртта на моя прадядо е бил ужасът от проклятието на Валюжинич. Ужасът и очакването. Освен това сенките на жена му и монаха. Страхувал се е. Както дивакът се страхува от проклятието на жреца от съседното село. Пък и те са си били диваци. Дори онзи, свободомислещият, който не давал пукната пара за евангелието, който бил богат с парите от старото предателство и ограбил и своите въстанали съвременници, ограбил родината си. Задигнал ги и ги скрил. Но очевидно на плитко ги е скрил.

— Безнадеждна работа е да ги скрие завинаги. Такова съкровище, което дори преди триста години е струвало шестстотин хиляди жълтици и седем милиона в скъпоценни камъни. А на колко ще бъде изчислено сега — не се знае. Сигурно стойността му ще представлява астрономическа цифра… И още личното имущество на вашия баща и награбеното от айнзацкомандата. Освен това архивите, които ще върнат безопасността на хиляди хора и законно ще накажат някои, омърсили ръцете си в кръв.

— Това не ме интересуваше. Дразнех се, че се подиграваха на потомците на стария Витаут Олшански. А значи, и на мен, прекия му наследник. Сега вече и това не ме занимава. Дори срамът от ревизията на онзи Станкевич вече не засяга нашия род. Всичко застана на мястото си.

— И Зоя ли ми пробутахте вие?

— А, не, в началото тя се свърза с вас сама.

Шчука ни поглеждаше недоумяващо. Хилински вдигна рамене, сякаш искаше да ми каже: „Видя ли, така или иначе, всичко излезе на бял свят.“

— Нямам намерение да крия каквото и да било от следствието, полковник — рекох аз. — Вината си е вина. Моля само тази страна на делото да остане в тайна. За доброто на един мъж (не за моето) и на една жена. Аз от своя страна съм готов да отговарям, ако ме сметнат за виновен… С какво й въздействувахте? Задължена ли ви беше?

— Да. Много.

— В какъв смисъл? Пари ли имаше да ви дава? Или искаше да опази доброто си име? Смятате ли, че то е всичко?

— За много жени е всичко.

— Ясно. И когато се разделихме, вие я накарахте да ме навестява от време на време. Да проверява за всеки случай тук ли е книгата, у мен ли е. Какво бе виновна тя? Че я шантажирахте. Достойна постъпка, няма що, наистина княжеска.

— Пахолчик я шантажираше.

— Все едно. Ваш човек е бил… А тя, без да го желае, бе принудена да ме лъже. Предложи да взема „Хванчкара“ само за да я оставя сама в апартамента… И ви донесе, че Марян има болно сърце и че въпреки всичко не е оставил пушенето.

— Е, наистина помните всички подробности.

— Не само тях. Вие се съмнявахте, едно на хиляда, че книгата все пак може да бъде и у мен, при това онзи с кофата за боклук бе подслушал разговора ни с Марян на стълбите. Сетне като добър съсед ви го предаде (спомняте ли си, заварих ви веднъж да разговаряте двамата).

— Имаше такова нещо — отпуснато промълви той.

— И вие, може би не същата вечер, сте го помолили да ви изнесе книгата от дома ми, когато изляза. Обещали сте му пари. Това бе предизвикало опита да се проникне в дома ми.

Той мълчеше. И без приказка бе ясно, че съм прав.

— Е, тогава само сте се съмнявали. Всички — почти всички — сте мислели, че книгата е още у Пташински. Затова сте решили да го приспите. Нима сте предполагали, че всичко ще свърши така? Марян си купи от вашия лакей кутия отровена „Шипка“… Лошото бе там, че дясната ви ръка не е знаела какво върши лявата. Пахолчик му даде кутията „Шипка“ и приспа кучетата през ключалката, като смяташе да прерови жилището на Марян в негово отсъствие. А в същото време Марян бе тръгнал за езерото. Защото бе повикан от бележката, написана на моята хартия с моя почерк, имитиран от някого… От вас лично, Олшански.

— Отново сте прав. Сетне какво?

— Ами вашата дейност като отровител.

— О хо-хо. Да не сте се преквалифицирали?

— Не — отвърнах аз, — само понаучих нещо с ваша помощ. А с делото ви…

— С тяхното и с вашето дело сега вече няма да се занимава той — внезапно се намеси Шчука. — Дори не и аз. За съжаление. Макар че, като си помисля, че вашето лице… хм… ще виждам по-рядко, не е за съжаление. По-скоро за щастие. Продължавайте, Космич.

— Трябваше да ме повалите, Олшански. За ваша беда се състояха два разговора. Почти в едно и също време. Единият бе с вас, когато, ако си спомняте, садяхте живия плет. За отклоненията в психиката на стария ерген. И с Пахолчик до павилиона. Той много внимателно наблюдаваше как отварям кутията. Двата пъти сте си отбелязали, че не е необходимо да отравяте цялата кутия като на Марян, който пушеше рядко. Тогава сте поставили задача на Пахолчик да се заеме с този „методичен стар ерген“. Да обработва две-три цигари в крайчето, което отрязвам. При това отровата не действува веднага… Това е. Сега нататък говорете вие. Как го постигнахте? Какъв бе опиатът?

— Да, наистина идва моят ред. Тогава не помислих, че споменаването на Северозападна Индия може да не отклони, а да насочи вниманието ви. Е, долината на река Нарбада представлява планинско плато. Малки платноходки се движат само по долното й течение. Реката е препречена с много прагове. Тази долина не е савана, а почти тропична джунгла по гъстота и непроходимост. Там са пчелните мегаполиси, разпръснати на цели километри. Питите им са с метри високи и широки, медът се трупа от векове, отдолу е съвсем черен… В края на краищата най-добре са описани в „Книга на джунглата“ от Киплинг. Сега не ми е до поезия… Там растат махагон, черно, сандалово дърво и бог знае какво още. Всичко това е оплетено с лиани, по най-високите камъни на праговете сред водните пръски цъфтят орхидеи. Цветовете им са колкото човешка глава. Понякога по тези прагове възникват бентове от дървета, листа и други, тогава реката се разлива по ниските места, където ги има, и възникват блата с цвят на черен чай.

Той запали цигара от своята кутия.

— Имах възможност дълго да бродя там. И с носачи, и сам, когато местните хора ме изоставиха. Въпреки това продължавах да вървя. Добре ми плащаха в Ахмадабад, в Бомбай, най-добре в Джайпур, дори в Делхи за тамошните растения: за лековитите и отровните билки, за… опиатите… Там някъде между Бурханпур и… Не е ли все едно? Дочух за цветовете на растението вайо и за зърната му; те са рядък и невиждан наркотик. Рядък, защото растението се среща само там (може би някога да го е имало и другаде, но да е било премахнато). А сред мегаполисите, сред недостъпната страна на пчелите, вайо се бе опазило. Вятърът нарядко отнася зърната му, сълзите му… при хората…

Лицето му сякаш натежа.

— Защо се върнах, защо се появих в така наречената си родина? Уморих се от скитане?… Примами ме сянката на богатството?… Ето на̀ сега… А там можех да бъда собственик на фирма, милиардер… Но пет пари не давах за това… Просто никъде другаде не бях така щастлив, както там… Е, добре, стига за това.

Той се намести по-удобно, сякаш се готвеше да ни изнася лекция. Така се и оказа.

— Сигурно не сте си давали сметка, че на човек (имам пред вид изтънчения човек, а не скота) с течение на времето всичко му омръзва. Низкият духом до смъртта си ще пие водка и ще се задоволява с толкова. Изтънченият изнамира. Все по-остро, с все по-голяма фантазия, с цялата си порочност, ненормалност.

— За себе си ли говорите? — запита Шчука.

— Не — каза Хилински, — той не е такъв. Неговата ненормалност се състои в това да наблюдава отклоненията у другите. Той е като писател. За какво му е да грабва ножа, да става Наполеон? Без всякакъв риск може да прави каквото си иска, да ръководи армии, епохи, съвести… Добрият води измислените си легиони към добро. Лошият…

— Вярно — съгласи се Олшански, — „писател“ на порока и злото. Черна сила. Размирник. Зъл дух… Та така, в началото бе макът, Морфей, богът на съня с цветче мак в ръката, опиум, а в него такива вещества като морфина или морфия, папаверина, кодеина и други. Това е започнало в Гърция, а не в Индия или в Китай. Фалангите на Александър Македонски го пренесли на Изток. Не че го спряха законите. Просто дотегна на всички. Какво тогава? Има около триста хиляди пушачи на опиум. В Хонгконг — към сто хиляди. Омръзна както дъвченето на листа от кока в Америка. И тя дойде до гуша на всички както индийския коноп, мексиканския мескалин — това са халюциногенни гъби върху кактусите. Няма спасение. Човекът упорито върви към омаята, към гибелта си. Отнемат ли му една отрова или пък тя му омръзне — появяват се стотици нови. Марихуана, хероин, хат… Появиха се, но и винаги е имало подобни неща. Страшни неща. Човек се чувствува изключително силен за известно време. Може да се промъкне и там, където и мравка не може да премине. Самичък може да се пребори с цяла тълпа. Изобщо вижда чудновати неща. Сетне го заболява главата, понякога дори се парализира за месец-два. Не може да се свикне. Ако погълнеш наведнъж голяма доза — смърт. А сега докторите и учените създават нови средства с помощта на голямата химия. Изнамират, мерят, дозират, само и само да преминат от света на Непоносимото в света на Голямата илюзия. На всеобхватната Наслада, при която нищо не са твоето тяло и тялото на жената, твоят мозък и мозъкът на всички хора, децата ти и целият човешки род. Наслада без бой за овладяването й. Наслада внезапна като торпедо в дъното на кораб. Само че този път кораб е мозъкът. Взрив — и настъпва сладката му агония. Радостно самоубийство и убийство на околния свят. И… унищожаването на врага, независимо дали е един, или са милиарди.

— И в крайна сметка — самоунищожаване? — запитах аз. — Земно кълбо, заселено с идиоти? Човечество, което седи и се наслаждава, а от устата му текат лиги?

— Не. Не е точно така. Учените дирят нещо оптимално и го намират, макар и рядко. И то само при умерена употреба.

Хилински внезапно се обади толкова печално, както никога не бях го чувал да говори:

— Хората, дори гениалните, не са създали опиати, които да не влизат в състава на обмяната на веществата в организма и от които да не възниква навик. Навик към наркомания.

— Аз изнамерих такъв — просто каза Олшански. — Отделих такова вещество от моето вайо. Синтезирах го.

— Това е невъзможно по всички природни закони… Как успяхте?

— Никога няма да узнаете. То не вреди, почти не вреди. Създава у човека по-реална илюзия от действителността. Но си мисля, че това ще бъде лош подарък за човечеството. По-добре да изчезне заедно с мен… Пахолчик и Висоцки ми поискаха малко от екстракта. Първия път, за да ви лишат от чувство на увереност. Втория, за да приспят Пташински. Пътищата им още тогава се кръстосаха с него и с вас. Не се безпокойте, не сте свикнали с това средство. Но е било възможно. Не успях да постигна напълно чист екстракт. И все пак средството действуваше безотказно. Нима след вашите „видения“ не се чувствувахте по-бодър и работоспособен? Да, разбира се, за кратко време. Когато дойдохте с вашите оплаквания, разбрах къде Пахолчик е употребил своята част. Разбрах, че навикът ще ви завладее. А когато зависиш от нещо, започва деградацията на личността. Но за да се стигне дотам, трябваше да го употребявате години! Не се бойте, ще си останете здрав.

— А приятелят ми умря.

— И това е втората причина, поради която моята тайна ще си отиде с мен. Средството е почти безвредно, но изведнъж възникна лавина от смърти. Оказва се, че аз съм я причинил.

— Така се оказва. И вие, и Пахолчик си играехте с огъня. Придумвахте ме да не пуша. Това ме зачуди, по-скоро подсъзнателно. Странно съвпадение. При това съветите ви бяха еднакви. И еднакво гледахте как отварям кутията „БТ“. Само искам да зная защо невинаги ми действуваше?

— Средството се вкарва със спринцовка само в две цигари от кутията. И то не във всяка кутия.

— За какво ви беше това?

— Вие вървяхте по следите ни. Трябваше да ви лишим от увереност. Дори да бяхте попаднали на моите следи, дори да споделяхте вашите разсъждения и предчувствия — никой не би повярвал в показанията на един луд.

— А на Марян сте дали цяла заредена кутия! И заедно с това — онази бележка. Той заспал не в жилището си, като по този начин сте получили възможност спокойно да търсите. Той заминал и вие сте можели да преровите всичко, след като приспите кучетата. А той е имал разни видения и е задрямал прав в лодката. Никой не ще узнае какво му се е привиждало.

Отново съзрях в края на поляната дребните, беззвучни вълнички, езеро, гъсто обвито с мъгла. А на дъното на това езеро е моят най-обичан (друг нямам и не ще имам) приятел. Убит не по някакви съображения, а просто поради глупаво съвпадение, просто защото „така се случило“. А тези са живи и в сърцата им няма моето някогашно предчувствие за огромна беда. Нищо, аз все пак не повярвах в инфаркта, накарах и другите да не вярват.

Сърцата на тези тримата също ще изпитат предсмъртна тъга и това е една от малкото ми постъпки, заради която ще ти поискам награда, господи.

— Та така — подхванах аз, — и в дома на покойния сте искали да проникнете на няколко пъти. Първия ви попречила портиерката. Втория не сте намерили нищо и сте решили да ме следите внимателно, за да ви отведа при целта. Не сте знаели само за завещанието на Марян, което породи съмнение в мен. Малко ви е била известна историята с картините, но не се поколебахте да изложите на ударите антикваря и Гутник. Те са пешки за вас! Точно тогава започнах разшифроването. Още първите стъпки ме накараха да мисля, че не се касае за обикновена спекула с книги, че щом в нея има инициали на Пятро Давидович и Витаут Фьодаравич Олшански, книгата представлява семейна ценност и това може да означава, че е оцелял някакъв роднина или наследник.

— Никой от нас тогава не знаеше каква е тайната на шифъра, макар да бях чувал нещо от баща си (той също не бе сигурен) за някаква хартиена лента. И че някаква роля играе чукалото и, кой знае защо, някакво лепило от вишнев клей и някакво хаванче. Но какво ни интересуваше това? Не знаехме какво да правим с тях и никой не знаеше за какво са ни те. Тогава вече заспорихме. Едни казваха, че и занапред трябва да поддържаме у вас съмнението в умствените ви способности. А аз смятах, че трябва да прекратим тази игра с халюцинациите.

— По-точно да я прекратите временно. Така и сторихте.

— Ясно. Трябваше да ви дадем възможност вие да разшифровате тайната, щом не ни достигаха ум и знания. Сетне да се възползуваме от плодовете на вашите усилия.

— При Марян не я прекратихте — натъртих аз.

— Късно разбрах — отвърна той. — Говоря това не за свое оправдание. Когато узнах — вече беше късно. Налагаше се вече да премахнем Пахолчик, излишния свидетел. Сетне отново да ви плашим. Защото дори вече попаднали на следа, вие от страх да се откажете и да зарежете това свое занимание.

— Но аз не се уплаших. Затова вашите бандити решиха да ме уплашат… до смърт.

— Единственото, което недооценихме, бе вашата воля. И това, че службата на господин Шчука се заинтересува от работата ви, макар че какво можеха да го интересуват някакви документи от преди триста години?

— Че ние не сме се интересували — измърмори Шчука. — Твърде дълго, да си призная, не се интересувахме. Затова стигнахме до такива събития.

— Но нали това не влизаше във вашата компетенция. Ваша работа ли е да помагате на някакви историци и литературоведи? На господин К. да издирва автора на „Енеида“? Или на госпожица С. да разкопава старото Олшани!

— Не набърквайте и нея — прекъснах го аз.

— А-а… Е, дай боже. Но ако речете да помагате на всички такива, дали няма да им стане много?

— За съжаление не им помагахме — каза Шчука. — Взаимният опит можеше да бъде от полза.

На пръв поглед човек би рекъл, че пред нас не седи престъпник, очакващ да го арестуват, а просто се води мил разговор, интересен за всички участници.

— Впрочем защо да не си пийнем коняк? — запита Олшански.

Ние се спогледахме. Това беше вече прекалено.

— Като възнаграждение за загубата ми и както виждате, губя мъжествено. Не хленча. Дори съм приказлив.

Той донесе от барчето пълна бутилка „Двина“.

— Защо не? — изведнъж дадох воля на яда си аз. — Може. Надявам се, че не държите в барчето си десет пълни бутилки с коняк с отрова.

— Може — подкрепи ме Хилински.

— Аз не отравям алкохола.

— А цигарите? — запитах аз.

— Нали си спомняте, че ви посъветвах да пиете малко и на всяка цена да се откажете от пушенето.

— Така беше — признах аз.

— Не бих искал да ви тровя, нито пък себе си. Благодаря ви за вашето „може“, Хилински. — Той вдигна чашата. — Е, няма да се чукаме, това би било прекалено.

Той отметна лъвската си глава. Сетне продума:

— Напълно е възможно това да е последната бутилка коняк, която отварям. Или може би като последно желание ще ми дадат още една? Това прието ли е у нас, или не?

— Кой ви е казал, че ще се наложи да излагате последното си желание? — запита Шчука. — Не сте знаели за много неща. Разбира се, ако сте откровен с нас.

— Откровен съм… Но на тази земя има и друг съд. По-непримирим, по-жесток. Струва ми се, че последният Олшански е тъкмо за него.

— Какво, божият съд ли? — запита Хилински.

— На тази тема си говорете с Леанард Жихович — каза домакинът.

— А неговото момиче било предадено от вашия Висоцки на немците заедно с другите нелегални.

— Сдушихме се — обади се Олшански, — сдушихме се: убиецът и потомъкът на убийци.

— Покровител на убийци — обадих се аз.

— За смъртта на Зоя — утвърдително продума той.

— Да. Макар че тя сама се отрови, в крайна сметка отровителите сте вие.

— Защо?

— Не можа да издържи. Съвестта й не издържа предателството. Бе сметнала, че е имала един-единствен истински мъж и го е предала на враговете… Знаете ли колко боли, пък макар и за кратко време.

— Тогава още не знаех за това.

— „Тогава“ — когато сте се уверили, че книгата не е у Марян и сте се опитали да влезете в моя апартамент. Тогава ви дотрябва…

— Висоцки.

— Когато стреснах Висоцки, той се намъкна в мазетата под паяжината, а сетне, докато аз търчах по двора, успя да изскочи на улицата. А младежът, „пиян като дърво“, се натика при студентките и се престори, че просто е влязъл да си почеше езика.

— Ще се заемем и с него — обади се Шчука.

— Мисля, ще се открият и стари негови грехове.

— Какво друго ни остава — продължи Шчука. — С архивите и с проблемите на айнзацщаба заедно с Адалберт фон Вартенбург и Франц Керн ще се заемат други.

— А вашите лакеи видях за пръв път в двора на замъка. Да не мислите, че се уплашиха, задето фотографирам разрушения зид? Ами! Бояха се да не заснема тях. Доста бързо разбрах това.

— А си мълчеше — укори ме Шчука.

— Всички си мълчаха. И вие също… Но добре че там намерих не само врагове, но и приятели.

— А аз нямах приятели — каза Олшански. — Само сътрудници. А тогава един се спасил — промени темата Олшански. — Изключителен късмет. Очевидно преди разстрела успял да се шмугне в храстите. Стражата при преброяването открила, че един не достига.

— Сега вече не ще узнаем… — подхванах аз.

— Защо да не узнаем? — каза Шчука. — Прекрасно ще узнаем. И без последния свидетел, който щеше да избистри съзнанието си. Ех, да се спасиш, да живееш толкова години клетник! И на прага на оздравяването си да срещнеш смъртта. Видяхте ли какво бягство от реалността.

— И то не без ваше участие — със стиснати зъби промълвих аз. — Когато работата опря до вашата кожа и до живота на един нещастник… Вие избрахте своята кожа и пожертвувахте горкия човечец. Какво е неговият живот пред висшите съображения! Абстрактният хуманизъм… А какво ще кажете за конкретната мизантропия?

— Не ми се сърдете чак толкова — каза Олшански.

— А колцина сте сторили нещастни с вашето безразличие?

— Не се мъчете да го превъзпитавате — възпря ме Хилински. — Напразни усилия.

— Напразни са — каза домакинът, — аз съм Олшански. А вие какво си мислехте? Последният. Други няма. Така си умряха, не превъзпитани.

— Но за съжаление, живяха на този свят. Не като жертвите на войната. А като убийци и жертви.

— Убийците притежават сила и хитрост, подлост. Като Ганчаронак-Боубел, дето тъй умело бе измислил „бягството“ от себе си. Смуши се из блатата, разтръби на всички, че избягал от разстрел малко преди разгрома на бандитите. Дори беше смятан за герой… А как си пазеше чукалото! Как трепереше за живота и за парите си! За кървавите пари, за парите от предателството — но те вече не са ваши. Край! Наистина настъпи краят.

— Край — промълви Олшански, — но моят не ще е такъв, както го предвиждате вие. Аз съм последният и ще си отида, както пожелая сам и по начина, по който пожелая.

— Само че не ще бъдете с добро мнение за своите постъпки и за своя живот. Напротив, самооценката в последните минути ще бъде твърде горчива. Пъкълът на невярващите е по-страшен от някакви си казани с катран.

— В състояние съм да прекъсна спомените. Дори и да не бяхте ме разкрили, щях да се откажа от тази комедия.

— Защо?

— Дотегна ми животът. Дотегна ми. Сред тази вакханалия от убийства, подхваната от тези бандити. Горкият Лапатуха. Страхуваха се, че ще ги издаде — и хайде без него. И Зоя, щом разбра, че заради нея е загинал човек — не издържа. Едно е да лъжеш, съвсем друго нещо е смъртта, за която си виновен.

— Страхувахте се. И мен се опитаха да ме пресрещнат с ножове, а когато не сполучиха — да ме зазидат в подземието. Вашият прадядо е бил голям майстор — и вие не му отстъпвате. Макар че вършите всичко с чужди ръце.

Седяхме мълчаливи, потиснати. Не мога да кажа за другите, но аз се чувствувах точно така.

Вън светеха многобройните лампи на града, разноцветни, от яркооранжеви до безжизнено зелени. Едни гаснеха, други светваха, сякаш някой бавно си играеше с копчетата на неизвестна гигантска машина. Само синята „дневна“ светлина на уличните лампи и червените, тревожни светлинки на телевизионната кула в далечината не се променяха.

Чувствувах се отвратително, както винаги когато на пътя ми се изпречеше човек, объркал живота си.

Олшански гледаше навън сякаш за последен път, а може и така да беше.

— Да живея като Шаблика? — запита той. — Като себе си? Като Жихович?

— Като Космич — подсказа му Хилински.

Не би бил той, ако не бе опитал да провери какво би излязло от подобен вариант.

— Като Космич — иди-дойди. Поне си знае целта, знае как да върви напред и върви. Въпреки опасностите, съмненията, клюките. Виждате ли какви комплименти ви правя, Космич? Кажете добра дума за мен на своя бог на хуманността. Може би две години по-рано ще ме пусне от казана… Или както пише там вашият писател, историкът… Е, дяволът подготвил дисертация на тема: „Величината на абсолютното оптимално налягане в котлоагрегата за варене на грешници…“ Та така. Не мога да бъда Хилински, Космич и прочие такива, а друг — не искам. Аз съм Олшански. И ще умра като Олшански. Предостатъчно ми беше цял живот да бъда инкогнито.

— Е, добре — казах аз. — Премахнахте Пахолчик, защото е главният свидетел на вашата дейност, защото е знаел много и ви е забъркал в убийства, защото е нарушил дисциплината и превишил „пълномощията“ си. Въпреки вашата забрана се разпореждал с остатъците от наркотика. А Кухарчик? А портиера за какво? Безобиден човек, само се вре навсякъде с въпросите си. И толкова.

— Точно заради това „и толкова“. А Пахолчик дори с пръст не съм го докоснал.

— Така е — отбелязах аз. — Защо да го докосвате? Вие сте съобщили това на Висоцки, а той, понеже не можеше да напусне тогава Олшанка, е премахнал продавача… Най-вероятно чрез младежа с кофата за боклук. Така, нали? А Кухарчик очевидно е имал нещастието да види как онзи с боклука тъкмо е изпълнявал задачата, поставена му от Висоцки.

— Да.

— Той и без друго е бил забъркан. „Третият“ и „четвъртият“ по време на първото нападение срещу мен са били те, Пахолчик и бъдещият му убиец. Онзи с боклука. Друго не му е оставало.

— Ще разберем ние кой, къде и кога е бил забъркан и в какво — обади се Шчука. — Работата ще потръгне на високо равнище.

— Мъчно ми беше за Пахолчик — рече Олшански. — Да не говорим пък за съвсем невинния портиер… Тогава реших, че ако нишката ви доведе при мен, няма да отклонявам удара. Сякаш бях търколил камък в планината и той бе повлякъл лавина от убийства. Жалко, че се захванах с тези мръсници. — И много сериозно, така, че не можеше да не му повярваме, заяви: — Аз им дадох само следа. А тази следа доведе до гибел мнозина. Много лесно бих могъл да избягам от вас. Само че нямам право да бягам, без да ви кажа всичко.

— Как сте смятали да избягате? — запита Шчука.

— Вземете пистолета ми, той е там, в чекмеджето. Не ми трябва и няма да ми потрябва.

Шчука стана, дръпна чекмеджето на писалището и извади отвътре един „валтер“.

— Не, аз не съм мошеник — говореше лекарят, — не съм бандит. Те са такива. По силите ми беше нещо повече, но аз не можах да го постигна. Не ми трябваха онези пари, само някои реликви.

— За самоуважение ли?

— Малко стойностни неща извърших през живота си, това е.

— А защо ви беше това?

— Разсъждавайте както преди — и ще станете академик. Разкопавайте, вършете разни такива неща — и ще станете известен. Това ви предрича човекът, на когото малко му остава да живее… Да живее ли? А кой е казал, че моят род има право на живот? Това е то… Но е вярно също, че това е моят род, че аз съм капка от него и че не мога да бъда друг, не мога да му изменя. Значи, изводът е един.

Той махна с ръка, сякаш отхвърляше нещо:

— Отдавна съм готов и за величие, и за смърт. Само че дълго не знаех кое ще надделее. Готов бях още през четиридесетте, във Варшава. С тате тогава бях на нож. Може би в най-лоши отношения през целия си живот. Едва сега съм по-близо до милостивата Избавителка и всеопрощаващата Спасителка, отколкото тогава. По онова време не ми харесваше, че той флиртува с господин Розенберг.

Тежко ми беше. Хубавото му тяло бе добре сложено, могъщо, лицето му бе съвършено в израза си на гордост, прошарените му коси се спускаха като лъвска грива. Китките на ръцете му бяха учудващо тънки и спретнати, малки бяха и краката му. Боже, колко съвършен, безупречен образец на човешката порода! Човек на кино да ги снима, да ги има за най-добри приятели, да ги брани на всяка цена.

Вместо това зад външното съвършенство се крие проядена от ръжда, оплескана с кръв и кал същност. Проказа е разяла съвестта, мозъчен сифилис. Съдбо, боже или не знам кой, как непоправимо, отвратително се шегувате вие понякога с хората!

Той излъчва отровата, неговата дейност стана причина за всичко. А аз не мога да го осъдя, защото страдам заради всички хора. Защото аз се чувствувам пренебрегнат, опозорен, опорочен.

— Какво общо има смъртта? — с това непоносимо и ново усещане за общност с човечеството все пак запитах аз.

— А кой може да ми забрани да строша паницата в стената, да не приемам храна? Добре, ще се намери начин да ми попречат. А кой ще ми забрани да не искам да живея? Изключвам се — и край. Повярвайте ми. Зная източния път към великото спокойствие, към най-голямото освобождение от всяка мъка — нищо сложно няма в това. Ще си спра сърцето за час или завинаги — каква разлика?

Той погледна Шчука и се усмихна.

— Е, както казват литовците, „дар по вена“, още по една. Не, няма да го сторя сега. Защо да подвеждам вас и вашите колеги, Шчука? Нали трябва да дам официални показания. Това ще ме оправдае поне в едно: че почти щях да побъркам Антон. Не ми се искаше да го правя… Хайде, без да се чукаме.

Олшански бавно си изпи коняка.

— Това е почти всичко. Ей там е моят кабинет, телефонът е вътре. Идете, Шчука, позвънете там, където трябва сега да се заемат с мен… докато аз намеря за добре. И затворете вратата, не искам да зная с какви думи се говорят такива неща. Нямам такъв опит и не го желая.

Шчука влезе в кабинета. Ние седяхме безмълвни, вперили очи в живите светлини на града.

— Зная какво ме чака — продума лекарят. — Може би най-лошото (от нечия гледна точка).

— Възможно е — неочаквано за себе си казах аз.

— Бързо се развивате. Личи прогресът. Може би ще постъпите на работа при Шчука?

— Късно е — за пръв път през тази вечер побеснях. — Но бих отишъл къде ли не, само и само такива като вас, позорно безразлични към хората да ги наказвам без всякаква милиция.

Чувахме гласа на Шчука, без да долавяме думите. Сетне той приключи разговора по телефона, върна се в стаята и отново зае мястото си.

— Позвъних.

Тогава Олшански неочаквано се засмя:

— Дори за миг ми домъчня.

Той се усмихна, лъснаха белите му равни зъби:

— Малък рецидив за съжаление. Чудесно е, Космич. Сила, могъщи ръце. Род от хора великани на великански коне. Знамена се реят над главите им. Славата им лети из целия свят.

Бива си ги! Земята тръпне под копитата. Лицата и ръцете са бронзови. Нищо друго не ми трябваше, освен да възвелича великата хоругва. Последният Олшански трябваше да умре достойно. А ще умре… Ето го края: мислите ли защо тъй лесно се съгласих с всичко? Погина всичко, каквото доказваше моето достойнство. Защо да не умра като Лигановски.

— По-хубаво би било — казах аз. — Изследовател, пътешественик, лекар. Честно, неопетнено име. Не е името на рода на подлеци.

— … да умра като Лигановски. Без велика хоругва.

— Така е. Последният Сапега е погребан в Бавел. Но вас не ще ви погребат нито в Олшанския костьол, нито дори до него. Защото онези са били воини. А вие сте род на мръсници и безчестници. Дори бих казал, че сте най-добрият от тях, макар да се свързахте с бандити. Какво сторихте, Олшански? Защо погубихте големия човек у себе си, защо го погребахте, защо го зазидахте?

По прозорците пробягна лъч от мощни фарове на кола, която завиваше в двора. Лъчът премина по стъклата, по лицето на Лигановски, сетне се изгуби, защото колата вече бе до блока и светлината очевидно падаше върху вратата на входа.

Сетне угасна.

— Идват за мен — привдигна се Олшански. — Е, хайде по последна. До нова среща, Хилински. Довиждане, Космич. Впрочем — сбогом.

Той пристъпи към вратата, на която вече бяха застанали две фигури.

— Не отделяйте очи от мен, момчета. Чувате ли?

Още една крачка:

— Ето че последният… Сам разбива родовия щит върху надгробния си камък. „И герба родов разбиват на онзи камък…“