Черното слънце

2.

Синагогата „Пинкас“, Прага, Чешка република

2-ри януари — 10:04

Счупените стъкла скърцаха под обувките на Том Кърк като току-що навалял сняг. Той инстинктивно вдигна глава, за да види откъде са паднали. На назъбената рамка на прозореца високо над него беше залепен бял найлон — издуваше се като платно на лодка при всеки повей на пронизващия зимен вятър. Том погледна мъжа до себе си.

— Оттук ли са влезли?

— Не.

Равин Шпигел поклати глава и пейсовете му се люшнаха. Беше с елегантен черен костюм и бяла риза, но беше слаб и дрехите му висяха като на закачалка. Носеше избеляла черна копринена ярмулка, сякаш залепена за буйната му твърда прошарена коса. Гъстата му дълга брада скриваше чертите му, с изключение на малките очила със златни рамки и зелените воднисти очи, които горяха от гняв.

— Влезли са през задния вход. Разбили са ключалката. Счупили са прозореца… за развлечение.

Кърк кимна и се намръщи. Беше на тридесет и пет, метър и осемдесет. Имаше гъвкавото мускулесто тяло на играч на скуош или бегач на дълги разстояния, едър и силен. Беше гладко избръснат и облечен в тъмносиньо кашмирено палто с черна кадифена яка и сив вълнен костюм „Хънтсман“. Късата му, обикновено разрошена коса, сега беше грижливо сресана. Очите му бяха кораловосини, а лицето — красиво и скулесто.

— И после са направили това? — попита и посочи.

Равинът кимна и неочаквано по дясната му буза се стече една-единствена сълза.

Жертвите на холокоста в Бохемия и Моравия бяха осемдесет хиляди. Имената им старателно бяха написани с големи кървавочервени букви на стените на синагогата през петдесетте години на миналия век. Гледката беше трогателна и внушаваше страхопочитание, гоблен на безмилостната смърт, писмено свидетелство за изтребването на този народ.

Яркожълтите графити на стените засилваха неописуемите страдания на всеки записан там. Вляво беше нарисувана голяма звезда на Давид, закриваща имената под нея. Звездата беше пронизана от грубо надраскана кама, от която се стичаха големи капки жълта кръв.

Кърк се приближи — стъпките му отекнаха в смразяващата тишина в синагогата, — вгледа се и видя бледите очертания на скритите под боята имена. Вдигна малкия дигитален фотоапарат и направи снимка.

— Хората, които са извършили това, са зли — проговори Шпигел зад лявото му рамо и Кърк се обърна.

Равинът сочеше графитите на отсрещната стена, където беше написан измамно оптимистичният девиз на портите на Аушвиц. „Arbeit macht frei.“ Трудът те прави свободен.

— Защо ме повикахте? — предпазливо попита Том. Не искаше да изглежда безчувствен, но съзнаваше, че всичко полезно, което може да му каже Шпигел, скоро ще се размие в наситената с тъжни чувства атмосфера.

— Разбрах, че издирвате откраднати… произведения на изкуството, така да се каже.

— Да, опитваме се да помогнем, където можем.

— Картини?

— И други неща.

В гласа на равина все още се долавяше колебание, вероятно неосъзнато от самия него. Кърк работеше с Арчи Конъли само от година. Идеята беше елементарна. Двамата помагаха на музеи, колекционери и дори правителства да откриват откраднати или изчезнали произведения на изкуството. Партньорството им беше необикновено, защото след като бе напуснал ЦРУ, Том прекара десет години като крадец на творби на изкуството, според мнозина най-добрият в занаята. Арчи беше негов дългогодишен пласьор й съучастник. Намираше купувачи, определяше целите и проучваше охранителните системи. Ето защо и за двамата новият бизнес бе начало на порядъчен живот, изискващ съблюдаване на законите, и те все още не можеха да свикнат с него — особено Арчи.

— Елате горе. — Равинът посочи тясно вито стълбище. — Искам да ви покажа нещо.

Стълбите водеха към сводесто помещение. През прозорците, вградени високо в белите стени, струеше бледа утринна светлина. Тук нямаше графити, а дървени шкафове с витрини. По плочките на пода бяха разхвърляни рисунки с цветни моливи, маслени и водни бои. Някои бяха накъсани на парчета, други — смачкани на топки. Всички бяха покрити с мръсни черни отпечатъци от ботуши.

— Тук имаше постоянна изложба на рисунки на деца от „Терезин“, транзитен лагер близо до синагогата. Там са държали цели семейства, преди да ги закарат с кораби на изток — обясни Шпигел. — Във войната има някаква ужасяваща невинност, когато е видяна през очите на дете.

Кърк плавно пристъпи от крак на крак и не каза нищо. Знаеше, че каквото и да смотолеви, ще е неуместно. Равинът се усмихна тъжно и продължи:

— Ще го превъзмогнем така, както сме се съвземали от много по-лоши неща в миналото. Елате. Искам да видите това.

Приближи се до позлатена рамка, висока шестдесетина и широка тридесет сантиметра, закована на отсрещната стена. Измазаният с хоросан камък се виждаше там, където би трябвало да има картина.

— Изрязали са я — някак замислено каза равинът и прокара пръст по ръба на рамката. — Затова ви помолих да дойдете. — Шпигел за момент замълча. — Можели са да я оставят, ако са искали само да я повредят или унищожат. Защо им е, как мислите?

— Не зная — отвърна Том. — Хората обаче, които правят такива неща, не ме поразяват като почитатели на изкуството.

— Особено на творба от този художник — съгласи се равинът.

— От кого е?

— Малко известен художник, евреин. И все пак той е скъп за нас, защото е живял тук, в Прага, преди нацистите да го убият. Карел Белак.

— Белак?! — Кърк го погледна озадачено.

— Чували сте за него? — Шпигел като че ли се изненада.

— Да, името ми е познато. — Том кимна, опитваше се да си спомни къде го е чувал.

— Невероятно. — Равинът поклати глава. — Мислех, че никой не знае за Белак.

— Повечето хора не го знаят — съгласи се Кърк. — Имате ли снимка на картината?

— Да. Направихме я преди няколко години за застрахователната компания. Казаха, че картините му не се търсели от колекционерите.

— Така е, доколкото ми е известно. — Том разгледа снимката. Картината беше в относително лошо състояние и изобразяваше вътрешността на синагогата. Той пъхна снимката в джоба си. — По-скоро е талантлив любител и… — И млъкна, защото в стаята влязоха двама чешки полицаи и заоглеждаха накъсаните рисунки.

— И?

— Може ли да отидем на по-уединено място?

— Защо?

Том кимна към ченгетата.

— А, да. — Шпигел въздъхна. — Елате с мен.

Поведе Кърк надолу по стълбите. Минаха през централната част на синагогата и стигнаха до дървена врата. Равинът я отключи и влязоха в малка градина. От всички страни се извисяваха стените на съседните къщи. Земята беше някак нагъната на хълмчета и падини и осеяна с тъмни силуети. Няколко дървета се издигаха към късчето синьо небе горе, голите им клони леко се поклащаха на ветреца и от време на време стържеха по стените като пръсти на скелет.

— Какво е това място? — шепнешком попита Том: неизвестно защо реши, че не бива да говори на висок глас.

— Старото еврейско гробище.

Кърк изведнъж осъзна, че тъмните силуети, разпръснати пред него и наклонени под всевъзможни ъгли като пияници, всъщност са надгробни плочи с най-различна форма и размери. Някои подпираха други, трети лежаха на земята. Изглеждаха така, сякаш са пуснати от голяма височина, дори хвърлени като семена. Бяха наблъскани толкова нагъсто, че калната влажна пръст между тях, където сутрешният скреж се бе разтопил, едва се виждаше. Том беше сигурен, че ако бутне някоя, всички ще паднат като огромни плочки от домино.

— Стотици години това е било единственото място, където градската управа ни е позволявала да погребваме мъртъвците си. Затова всеки път, когато гробището се е напълвало, е полаган нов пласт пръст и се е започвало отново. Някои твърдят, че е на единадесет нива.

Кърк коленичи до най-близката плоча. Върху олющената повърхност на камъка беше надраскана свастика. Той вдигна глава и озадачено погледна равина. Шпигел примирено сви рамене.

— Войната свърши отдавна, но за някои борбата продължава. — Равинът поклати глава. — А сега, господин Кърк, кажете ми — какво знаете за Карел Белак?

3.

Национален музей по криптология, Форт Мийд, щата Мериленд

2-ри януари — 02:26

Беше си измислил нещо като игра, за да не скучае, докато прави обиколките си. Пред всеки експонат си задаваше въпроси за табелките с информация, за да провери колко е запомнил. Както би трябвало да се очаква, след двадесет години служба знаеше наизуст всяка дума.

Първа беше системата „Майър Флаг“, серия визуални комуникационни средства, използвани по време на Гражданската война и дали началото на Армейските свързочни войски. Във витрините бяха изложени автентичните флагове, окъсани в битки и осеяни с петна от годините.

Доволен, той продължи да върви. Гумените му подметки скърцаха ритмично при всяка стъпка по застлания с линолеум под като метроном, отмерващ времето. Старателно лъснатите му обувки блестяха с отразена бяла светлина от намалените почти до минимум лампи на тавана.

Ал Травис беше пазач в Националния музей по криптология от деня на откриването му. Работата му харесваше. Най-после беше намерил място, където се чувстваше участник в нещо голямо и важно. В края на краищата той работеше за Агенцията за национална сигурност. Колко хора можеха да се похвалят с това? Работеше за агенцията, която отговаряше за информационните системи на Чичо Сам. АНС разбиваше кодовете на лошите типове. По дяволите, Агенцията имаше ключова роля в борбата срещу тероризма.

Травис се приближи до следващия експонат — „Цифровото колело“. Въртящите се дървени дискове бяха използвани от европейските правителства стотици години за разшифроване на чувствителни комуникации. Бяха изобретени от французите и бяха служили като международен език на дипломацията до края на Първата световна война.

Цилиндричното цифрово колело се беше настанило уютно във витрината. Дървото беше излъскано от поколения хора с чевръсти пръсти. Ал спря и го погледна. Табелката с информация му напомни, че това се смята за най-старото декодиращо устройство на света.

По-нататък следваше любимият му експонат — машината „Енигма“. В музея бяха показани няколко разновидности и Травис винаги спираше и ги разглеждаше с възхищение. Трудно му беше да си представи, че разгадаването на механизма на нещо, което прилича на огромна пишеща машина, от поляците и после от англичаните, е спечелило войната за Съюзниците в Европа. Но така пишеше на табелката и кой беше той, че да го оспорва?

Някакъв шум го накара да замръзне. Травис извъртя глава и се втренчи в сумрака.

— Кой е? — извика и се запита дали някой от другите пазачи по погрешка не е навлязъл в неговата секция, но отговор не последва. Без Ал да забележи, от тавана се спусна стоманена примка и увисна над главата му — блестеше като сребърен ореол на светлината на лампите. И после, точно когато Травис се накани да тръгне, примката се нахлузи на врата му, затегна се и го повдигна на метър над пода.

Ръцете му се стрелнаха към гърлото и се вкопчиха в жицата, краката му ритаха, от гърлото му излизаха нечовешки, клокочещи звуци. От мрака до него се появиха два тъмни силуета, трети скочи от тавана.

Единият дръпна стол от редицата до стената и го натика под Травис, който размахваше ръце и крака. Той откри, че може да стъпи само на пръсти, но това поне отслабваше задушаващия натиск около врата му. Белите му дробове се задъхваха за въздух. Яката на униформената му риза се обагри в кръв от впитата в гърлото му примка.

На пръсти, с пресъхнала от страх уста, Ал наблюдаваше тримата маскирани и облечени в черно натрапници. Те се приближиха до главния експонат, бързо отвинтиха капака на витрината, свалиха стъклото и го оставиха на пода. След това онзи в средата бръкна вътре, извади машината „Енигма“ и я сложи в раницата на единия от придружителите си.

Травис понечи да ги попита какви ги вършат, по дяволите, и да изтъкне, че няма начин да се измъкнат от военната база, но от устата му излезе само задавено хъркане и шептящи стенания.

Звуците обаче накараха мъжете да се обърнат и един от тях се приближи до пазача.

— Каза ли нещо, чернилко?

Гласът му беше тънък и подигравателен. Произнесе последната дума бавно и натъртено. Травис поклати глава, усещаше по тона му, че няма да успее да вразуми тези хора. Очите му все пак блеснаха от обидата.

Непознатият — очевидно не очакваше отговор — ритна стола под Ал. Пазачът увисна във въздуха. Металната жица се опъна от тежестта на тялото му и прекърши врата му.

Няколко секунди краката му ожесточено блъскаха невидима стена, потрепнаха и накрая се изпружиха неподвижно.

4.

Кларкънуел, Лондон

3-ти януари — 17:02

Писалището беше френско, от 1890 година, направено от солиден махагон и богато украсено с лозници и митологични същества. Отляво имаше четири чекмеджета, а отдясно шкафче. И двете се отваряха с изработени като лъвове железни дръжки. Лакираният плот се крепеше на женски и мъжки фигури — атланти и кариатиди.

Бюрото безспорно беше красиво, но истинската причина, поради която Том и Арчи го бяха купили, беше, че е еднакво от двете страни, символична демонстрация за равенството между двамата. Понякога Кърк имаше чувството, че са адвокати от роман на Дикенс, но писалището олицетворяваше новия му живот — почтено партньорство, съобразено със законите.

Обикновено беше очевидно коя е половината на Том и коя — на Арчи. Кърк разчистваше всичко, когато не работеше, докато Арчи оставяше на своята страна с месеци да се трупат книжа, преди да предприеме вяло и нерешително усилие да възстанови някакво подобие на ред. Том обаче се беше възползвал от отсъствието му и беше почистил работното му място — изхвърли почти всичко в кошчето, а останалото натъпка в едно от вече препълнените чекмеджета.

В момента писалището беше чисто и повърхността му блестеше. Отгоре имаше само „Лъндън Таймс“, прегънат на четири пред Кърк така, че да се вижда само кръстословицата.

В момента той гризеше химикалката и плюеше парченцата, преди да ги е глътнал. Челото му беше намръщено съсредоточено. За свое разочарование, Том все още не беше попълнил нито една дума. Колкото повече се напрягаше, толкова повече думите сякаш плуваха на страницата и той вече започваше да се съмнява, че обясненията са на английски. Почукването на вратата на кабинета дойде като желано облекчение.

— Да?

Вратата се отвори и в стаята влезе висока стройна жена с дълги руси разпуснати коси. Носеше куп вестници. Лицето й притежаваше нещо от класическата, изваяна като от скулптор красота на кинозвезда от петдесетте години на двайсети век. Устните й бяха сочни, а очите — сини и привлекателни.

— Здравей, Доминик — каза Том. — Видя ли нещо хубаво?

Преди да отговори, тя се наведе и го целуна по двете бузи. Косите й погалиха лицето му.

— Два съда от порфир от времето на Луи XV и позлатени вази с две дръжки.

Английският й беше отличен, продукт на международната гимназия в Лозана, макар и с лек френски акцент.

— Направени от Енемонд Александър Петито през 1760 година. — Том кимна с интерес. — Да, и аз ги видях в каталога. Какво ще кажеш?

— Мисля, че два милиона е доста за две копия от деветнадесети век, направени за тогавашния туристически пазар в Париж. — Доминик сви рамене. Струват най-много двадесет хиляди.

Кърк се усмихна. Понякога му беше трудно да повярва, че Доминик дьо Льокур е само на двадесет и шест. Тя имаше нюх към сделките, съчетан с гъвкавата способност да попива всичко, свързано с изкуството и пазара на антики, способност, на която можеха да съперничат само най-опитните професионалисти. Том обаче за пореден път си напомни, че бе имала добър учител. Беше работила пет години за баща му в Женева, преди той да почине предишната година. Кърк премести антикварния му магазин в Лондон и Доминик прие предложението му да живее тук и да помага в бизнеса.

Магазинът за антики се намираше в просторно помещение с големи сводести прозорци, изключително важни за привличане на минувачи, макар че повечето посещения в „Изящни изкуства и антики Кърк Дювал“ се уговаряха предварително.

В дъното имаше две врати и стълбище, водещо към горните етажи. На първия в момента нямаше нищо, на втория беше апартаментът на Доминик, а на третия живееше Том. Предполагаше се, че споразумението им е краткосрочно, но Доминик изненадващо не проявяваше никакво желание да се премести, когато Кърк повдигнеше въпроса. Той не настояваше, защото чувстваше, че мисълта да остане сама я изнервя. Тя, изглежда, споделяше патологичната му неспособност да създава трайни приятелства. Освен това му харесваше да я вижда край себе си.

По спиралното стълбище зад вратата вляво се влизаше в склада, а през онази вдясно — в кабинета. Помещението не беше голямо, само четири-пет квадратни метра. Най-много пространство заемаше писалището на съдружниците. Имаше един-единствен голям прозорец, откъдето се виждаше складът долу, и ниска библиотека под него. Вляво бяха сложени две удобни кресла. Кафявата им кожа беше избеляла и омекнала от годините. По-голямата част от стената зад бюрото беше заета от колекцията на Том от лъскави, богато украсени железни и месингови плочки от сейфове с различни размери и форма. Като се имаше предвид предишният му занаят, беше напълно уместно да събира такива неща.

— Как върви кръстословицата? — Доминик се усмихна и се вторачи в незапълнените квадратчета пред него.

— Никак — призна Том. — Ето например, „Име на европейска столица, съставено от просветлен човек и вид огнище“. Осем букви. — Той безпомощно сви рамене. — Не мога да се сетя.

— Будапеща — веднага отговори тя.

— Будапеща — бавно повтори Том. — Защо?

— Просветленият е Буда — обясни Доминик и сложи вестниците на бюрото. — А видът огнище е пещ. Цялото прави Будапеща.

И закачливо докосна носа му с дългия си изящен пръст.

— Отказвам се — пораженски заяви Кърк и остави химикалката на писалището.

— Трябва да упорстваш и един ден всичко ще си дойде на мястото.

Той смени темата.

— Кога ще се върне Арчи?

— Мисля, че утре.

— За последните няколко седмици пътува вече два пъти до Щатите. — Том се намръщи. — За човек, който не обича да ходи в чужбина, определено се престарава.

— Какво прави там?

— Един Господ знае. Познаваш го. Хрумне ли му някаква идея, хуква нанякъде. — Кърк сви рамене и погледна вестниците, които Доминик беше оставила на бюрото. — Това за мен ли е?

— Искам да ти покажа нещо.

Кърк я познаваше добре и по гласа й разбра, че е развълнувана. Тя обаче не добави нищо повече и той реши, че е размислила.

— Продължавай — подкани я.

— Става дума за Хари.

— За Хари? — Том стана. Сърцето му заблъска в гърдите. Хари Ренуик. Споменаването на това име го караше да стисне зъби. Хари Ренуик, най-добрият приятел на баща му. Том го познаваше от дете — Хари Ренуик му беше повече от баща, но водеше двойствен живот. Второто му „аз“ — Касий — беше легендарният гений в безпощаден престъпен синдикат в света на изкуството и крадеше, убиваше и изнудваше във всички краища на земното кълбо. Предишната година Хари Ренуик дори се беше опитал да натопи Том за убийство и после да го убие. Последният шамар на предателството и коварството му все още пареше Кърк.

— Нали ми каза, че е изчезнал веднага след случилото се в Париж миналата година? След…

— Да — прекъсна я Том. Не искаше отново да преживява подробностите. — Сякаш потъна вдън земя.

— Където и да е отишъл, сега някой го търси. — Доминик разгърна най-горния вестник — „Хералд Трибюн“ от предния ден. Прелисти на страницата за лични обяви и посочи текст, който беше оградила с червено.

Кърк започна да го чете, усмихна се, после се изсмя.

— Това са пълни глупости! Някакви си лъвове, шимпанзета и хипопотами. Да не става дума за някакъв цирк?

— И аз така помислих отначало, но знаеш, че обичам ребусите.

— Да, знам. — Наред с останалите си положителни качества Доминик имаше изумителната дарба да решава игри с думи и други видове логически загадки. Том не искаше да остава по-назад от нея и всеки ден се опитваше да реши кръстословицата във вестника под зоркия й поглед, но без особен успех.

— Отне ми само няколко минути. Това е прескачащ шифър.

— Какво?

— Прескачащ шифър. Еврейските учени от години го намират в Тората. Взимаш първата буква „Т“, която се появява в Битие, прескачаш четиридесет и девет до петдесетата и после още четиридесет и девет букви до следващата и така нататък. И накрая се оформя дума.

— Какво?

— Тората. Заглавието на книгата е кодирано в текста. Същото е и със следващите три книги. Според някои изследователи Старият завет е огромно шифровано послание, което предсказва бъдещето.

— И обявата е написана по този начин?

— Въпросът е да откриеш интервала. В случая се брои всяка осма буква.

— Като започнеш с първата?

Тя кимна.

— Първата буква е „П“. — Том преброи седем букви. — А после „О“. — Той грабна молив и започна да записва всяка осма буква. — Сетне „С“… След това „Л“… „Последно“! — възкликна победоносно.

— „Последно видян в Копенхаген. Чакай следващ контакт“. Вече го разкодирах.

— И мислиш, че има и други такива съобщения?

— След като открих това, прегледах предишните броеве на „Хералд Трибюн“. На всеки няколко седмици от повече от половин година има шифровани съобщения, в които е използван същият метод. Записах ги тук.

Доминик му даде един лист и Том зачете на глас:

— „В Хонконг е студено. Опитай Токио“. „Съсредоточи издирването в Европа“. „ДНК пробата е на път“. „Забелязан във Виена“. — Погледна Доминик. — Съгласен съм, че някой търси някого или нещо, но никъде не се споменава, че е Хари.

Тя измъкна най-долния вестник.

— Това е първото — и най-дългото — съобщение. — И посочи една обява, която също беше оградила с червено.

— Какво пише?

— „Десет милиона долара в брой награда за информация, водеща до залавянето жив или мъртъв на Хенри Джулиъс Ренуик. Съобщете за интереса си на тези страници следващия четвъртък, като използвате същия метод“.

Том замълча, осмисляше новината. После попита:

— Отговорил ли е някой?

— Дотук двадесет и пет положителни отговора.

— Двадесет и пет?! — възкликна Кърк.

— Които и да са, имат цяла частна армия, която се опитва да намери Хари. Въпросът е защо.

— Не. Въпросът е кой.

5.

Щабът на ФБР, клон Солт Лейк Сити, щата Юта

4-ти януари — 16:16

Къде се бяха объркали нещата?

Кога се беше превърнал от амбициозен човек с високи постижения в посредствен?

Кога някой от шефовете бе решил, че макар да е пробивен, енергичен и изпълнителен, не притежава необходимите качества, за да се издигне?

Кога оставането му достатъчно дълго на работа, за да получи максималната пенсия, стана единствената причина да се вдига от леглото сутрин?

Как хора на половината на годините му го изпревариха толкова бързо, че докато все още плюеше прахоляка зад тях, те отдавна бяха изчезнали зад хоризонта?

Четиридесет и една годишният специален агент Пол Виджиано слагаше по патрон в петте празни гнезда на своя лъскав „Еърлайт Тай модел 342.38 Смит и Уесън“ заедно с всеки въпрос, който се набиваше в съзнанието му.

Зареди оръжието, замисли се за момент, после бавно го вдигна. Пое дълбоко дъх, издиша бавно и бързо изпразни револвера в мишената в отсрещната страна на стрелбището. Всеки изстрел усилваше ехото на предишния и накрая цялото помещение заехтя.

— Май наистина искаш да убиеш някого — засмя се жената в съседната кабина.

Той й отвърна с кисела гримаса, а тя се обърна и се прицели. Намесата й му напомни, че поради някакъв необоснован стремеж към равенство между половете Бюрото правеше всичко възможно да издига жени, като например онази кучка Дженифър Браун, която повишиха, а той си остана на старото място.

Всичко се дължеше на едно малко неволно недоглеждане. Малка грешка в инак безупречната му кариера. И сега Виджиано бавно се давеше в морето на посредствеността.

Поклати глава и натисна бутона, за да приближи мишената. Черният силует забръмча и се понесе към него като отмъстителен призрак, после се разтресе и спря. Виджиано го огледа да види дупките.

За негова изненада нямаше нито едно попадение.

— Добра стрелба, каубой — подигравателно подметна оръжейникът на ФБР, беше се промъкнал зад гърба му и надничаше над рамото му. — По дяволите, ще си пръснеш топките, докато се мъчиш да улучиш бандита!

— Да ти го начукам, Маккой.

Характерният му провлечен говор, типичен за жителите на Ню Джърси, някак подхождаше на италианския му произход, загатнат от гъстите черни вежди и коса и тъмните сенки около очите. Мургавата му кожа се допълваше от волева решителна челюст, която стърчеше като броня на кола и създаваше представата, че ако хвърлиш нещо по него, то ще рикошира като камък, ударил бетонна стена.

Жената до него ритмично и спокойно изстреля куршумите, внимателно сложи оръжието пред себе си и приближи мишената. Виджиано не се сдържа и надзърна.

Единадесет дупки. Единадесет попадения! Как беше възможно… освен ако тя не бе направила шест, а той — пет. Тя го погледна и очите й блеснаха, сякаш щеше да се разсмее. Виджиано хвърли шумозаглушителите си на пейката и излезе, преди тя да покаже мишената на някой друг.

— Надявах се, че ще сте тук, сър — чу се гласът на Байрън Бейли, млад агент, изпълнен със същия противен раболепен ентусиазъм, с какъвто бе пълен и Виджиано, когато постъпи на работа. Лицето му беше пъпчиво, черната му като абанос кожа бе пореста, носът му беше широк и плосък, а очите — големи и нетърпеливи. Виджиано обаче не му завиждаше за шанса. Бейли беше трето поколение афроамериканец от южната част на централен Лос Анджелис, умен младеж, който си пробиваше път нагоре по трудния начин и беше спечелил стипендия за Калифорнийския технологичен институт благодарение на високите си оценки и нощната си работа да зарежда лавиците на кварталния денонощен магазин.

— Е, намери ме. — Виджиано подчерта безразличието си, като капризно изтръска невидими люспи пърхот от реверите на безупречно изгладения си костюм.

— Да, сър. — Бейли за миг се смути от раздразнения му тон. — Получихме анонимна информация за обира в комплекса на АНС във Форт Мийд. В Куонтико са бесни. Изглежда, е истина.

— За какво говориш, по дяволите? — Виджиано забеляза отражението си в остъклената врата и внимателно оправи възела на вратовръзката си така, че да е точно под брадичката му.

— Чували ли сте за Синовете на американската свобода?

— Кои?

— Синовете на американската свобода.

— Не.

— Това е маргинална групировка на привърженици на идеята за превъзходство на бялата раса. Загадъчният човек, който ни се обади, ги посочи като извършители на обира.

— Разполагаш ли с улики?

— Не. Обаждането беше от Солт Лейк Сити, но не знаем нищо повече. Той затвори, преди да засечем местонахождението му.

— Разбрахте ли нещо за него от анализа на гласа?

— Експертите все още работят по въпроса. Не смятат, че ще научат много. Единственото, което казват засега, е, че не е местен.

— Сериозно? — Виджиано отчаяно, сви рамене. — Това не стеснява много кръга, нали?

— Да, сър — съгласи се Бейли.

Виджиано въздъхна.

— Къде е централата на тия тъпаци?

— Малта, Айдахо.

— Малта, Айдахо! — възкликна Виджиано. — А бе тъкмо реша, че тия скапани градчета са се свършили, и се появява друго, където трябва да отида.

— Директор Картър каза, че иска вие да оглавите разследването, сър.

— Областният директор Картър? — В гласа на Виджиано прозвуча интерес.

— Да. Преди две години сте били работили по подобен случай. Каза, че в момента вие сте единственият свободен агент с подходящ опит да решите проблема. Предложи да ви помагам, ако нямате нищо против, сър.

Виджиано пъхна револвера в кобура и гордо кимна. Досущ като уморен гущер, стоплен от лъчите на утринното слънце, той почувства, че животът се връща в него.

— Е, поне този път Картър има право. — Виджиано се усмихна — нещо, което не беше правил отдавна, и внимателно прокара пръсти през косата си, за да провери дали прическата му не се е развалила. — Яхвай коня, Бейли. Идваш на надбягването. Пол Виджиано ще ти покаже как се побеждава.

6.

Пазарът „Бъро“, Саутуърк, Лондон

5-и януари — 14:34

Сергиите на пазара бяха наредени плътно една до друга под ръждясали зелени железни арки. Лавиците им скърцаха от тежестта на наскоро внесено от Франция бяло меко сирене, розова испанска шунка и италиански зехтин, блестящ на слънцето като течно злато.

Тълпи купувачи, облечени в дебели дрехи, си проправяха път в множеството. Движенията им сякаш се ръководеха от разнообразните съблазнителни ухания — сандвичи с щраусово месо и топъл, току-що изпечен хляб: вятърът ги разнасяше навсякъде. Над главите им скърцаха и стържеха влакове, пътуващи по релсите над земята. Непрестанният им грохот ту се усилваше, ту затихваше, бързо като пролетна буря.

— Какво правим тук, по дяволите? — раздразнено попита Арчи, докато се промъкваше между две ръчни колички със зеленчуци и заобикаляше опашката пред някаква сергия с цветя.

Беше на четиридесет и няколко, среден на ръст и нисък и набит като боксьор. Деформираните му уши и леко кривото небръснато лице засилваха тази представа. Арчи обаче носеше елегантно бежово палто и тъмносин раиран костюм. Косата му беше подстригана късо и образуваше пригладена руса стрела в средата на челото му.

А говорът му… Говореше ту изискано, ту като последен простак. Кърк подозираше, че истината е някъде между двете крайности и че вечният опортюнист Арчи е развил свой уникален говор, за да може безпроблемно да се движи между двата свята. Номерът беше хитър, но за съжаление, също като в случая с Том, нито единият, нито другият свят го приемаше безрезервно.

— Нали не си забравил, че с Доминик сте поканени на вечеря днес? Аз черпя.

— По дяволите! — Арчи се плесна по челото. — Съжалявам, приятел, тотално изключих.

— Арчи! — Том ядосано поклати глава. Предсказуемостта правеше непостоянството на Арчи особено дразнещо. — Нали миналата седмица се разбрахме. Обеща ми.

— Знам де, знам. — Арчи въздъхна. — Забравих бе… Апълс организира игра в дома си довечера. Много пари. Само с покани. Не мога да се измъкна.

— По-скоро не искаш — упрекна го Кърк разочаровано. — Хазартът те влече, нали?

— А, не, само се забавлявам. — Арчи поклати глава някак прекалено категорично, сякаш се опитваше да убеди и Том, и себе си. — Липсва ми вълнението. Издирването на произведения на изкуството не е като в добрите стари времена.

— Мислех, че се отказа, защото добрите стари времена ти омръзнаха.

— Е, да, но… от време на време ми липсват.

Понякога и на Том му беше трудно да повярва, че цели десет години бе имал работа с Арчи, без да се срещат. Такива бяха правилата на бизнеса на Арчи, когато му беше пласьор, и Кърк нямаше друг избор, освен да отстъпва. Пък и в това имаше логика. Ако арестуваха някого от двамата, той щеше да знае само някакво име и телефонен номер.

Всичко това обаче приключи, когато предишната година Арчи се разкри, за да убеди Том да извърши един удар — тогава и двамата все още бяха в играта. Проведоха преговори, за да отстранят недоразумението, и след като установиха контакт, неловките им отношения се развиха в бързо процъфтяващо приятелство. И Том, и Арчи отбягваха препирните и се опитваха да изградят взаимно доверие и откритост, като отлично съзнаваха, че и двамата са склонни към независимост и дори егоизъм, склонност, която ги беше опазила от затвора и неприятности през всичките изминали години.

— Знам какво имаш предвид. — Том кимна. — Понякога и на мен ми липсва. Е, значи довечера ще сме само двамата. Доминик ще се разстрои.

Арчи повдигна учудено вежди и отбеляза:

— Съмнявам се.

— Какво искаш да кажеш? — Том се намръщи.

— Няма значение. — Арчи сви рамене. — Между другото, тя ми каза за обявите във вестника.

— Да — Кърк за момент се намръщи. — Изглежда, ФБР не са единствените, които търсят Ренуик.

— Защо, проблем ли има?

— Никакъв. Хари заслужава всичко, което ще му се стовари на главата.

Вече бяха излезли от пазара и вървяха по Парк Стрийт към колата на Арчи. Пивницата на ъгъла беше пълна, но тълпите оредяваха и Том изпита облекчение, че вече не се налага да крещи, та Арчи да го чуе. Минаха покрай редица малки складове с избелели имена, отдавна забравени търговски обекти, които едва се виждаха под натрупалата се мръсотия.

Арчи бръкна в джоба си, извади цигари и запали. Беше пропушил относително отскоро. Приписваше го на стреса от факта, че е станал порядъчен.

— Намери ли каквото търсеше в Щатите?

— Аха. — Арчи кимна, но очите му се стрелнаха встрани и Кърк усети, че съдружникът му не иска да говори за пътуването си. — Как беше в Прага? Заслужаваше ли си да ходиш там?

— Може би. Чувал ли си за един художник — Белак?

— Карел Белак?

— Да.

Том отдавна беше престанал да се учудва на задълбочените познания на Арчи за пазара на творби на изкуството, особено изобразителното изкуство. Ерудицията го правеше един от най-добрите пласьори в занаята.

— Разбира се, че съм чувал — продължи Арчи. — Какво искаш да знаеш?

— Името ми е познато, но не мога да се сетя откъде. Тази картина негова ли е?

И бръкна в джоба си, и извади снимката от синагогата. Арчи я разгледа.

— Не е в много добро състояние. — Върна му я и кимна. — Може да е негова. Мрачна палитра, тежък стил, леко замъглена перспектива. Но не съм виждал негова картина и ми е трудно да преценя със сигурност.

— Как така не си виждал?

След кратко мълчание Арчи каза:

— Белак е бил, така да се каже, пътуващ художник. Способен, но както виждащ, не особено талантлив. Рисувал е портрети и пейзажи, за да си плати наема. И после, през 1939 година, един амбициозен офицер от СС му поръчва да нарисува Гудрун, дъщерята на Химлер, като подарък за шефа му.

— Но Белак не е ли бил евреин?

— Точно така. Благодарният Химлер окачва портрета в кабинета си на улица „Принц Албрехт“ в Берлин. Когато разбира истината, заповядва да разстрелят офицера от СС и да арестуват Белак и да го изпратят в Аушвиц. След това наредил да издирят всичките му картини и да ги унищожат.

— Някои очевидно са оцелели — отбеляза Том — Тази е била открадната преди няколко дни от една синагога.

— Защо ще я свиват? Рамката изглежда доста по-скъпа от картината.

— Не знам. Може би защото Белак е бил евреин.

— Какво искаш да кажеш?

— Бях в синагогата. — Кърк сам се изненада от гнева в гласа си. — Цялата беше изподраскана с графити. Свастики и други нацистки символи. Рисунките на децата от местния лагер на смъртта бяха накъсани на парчета.

— Хм. — Арчи хвърли фаса си в канала. — А картината?

— Изрязана от рамката и открадната.

— Но какво ще правят с някаква тъпа картина от синагога?

— И аз това се питам.

— Освен…

— Какво?

Над главите им премина влак на път за Лондонския мост и Арчи изчака тракането да утихне.

— Освен да е било заради картината и тия хитрушковци да са опитали да замаскират най-нормален обир като расистко изстъпление.

— И аз мисля така. — Том се усмихна, доволен, че инстинктивната реакция на Арчи е същата като неговата. — Разпитах тук-там и познай какво научих? От година и нещо са откраднати шест картини на Белак от различни частни домове и колекции.

— Шест? Нямах представа, че са оцелели толкова много.

— Е, не са с такова качество, че да си направиш труда да ги включиш в каталог. До ден-днешен обаче никой не е успял да открие извършителите. Полицията разследва случаите, но застрахователните компании не участват, защото картините не струват нищо. Разбрах всичко това само защото знам кого да питам.

— И какво излиза? Че някой полага огромни усилия да открадне няколко картини без никаква стойност. Въпросът е защо. Том? Чуваш ли какво ти говоря? — Арчи го погледна озадачено.

— Не се обръщай — прошепна Кърк. — Мисля, че ни следят.

7.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 07:32

— Слушайте внимателно. — Специален агент Пол Виджиано се мъчеше да надвика диспечерите и звъна на телефоните. Стегнатото му мускулесто тяло беше облечено в синьо непромокаемо яке с големи жълти букви „ФБР“ на гърба. — Започнем ли, искам всичко да е по ноти. Никакви издънки.

От израженията на тримата, които седяха на масата в кухнята на хижата — беше ги повикал предишната вечер като полеви щаб, — видя, че разбират какво има предвид.

— Какви са последните новини от фермата? — продължи той и приглади разрешената си от вятъра коса.

Отговори Бейли. Беше с подобно синьо яке и тъпи червени ръкавици без пръсти.

— Няма движение. Нищо. Дори обаждания по телефона. Сутринта дори генераторът спря да работи. Никой не излезе да го провери.

— А кучетата? — попита Силвио Васкес, водачът на четиринадесетчленния екип на ФБР за спасяване на заложници, зачислен под командването на Виджиано за разследването.

— Какво? — троснато попита Виджиано. — Какво общо има това със случая?

— Нали казаха, че имали кучета. Видяхте ли да ги извеждат?

— Не. — Бейли поклати глава. — Нищо.

— Странно — каза Васкес. — Кучетата нормално пикаят навън.

— Кога валя сняг за последен път? — попита Виджиано, сякаш Васкес не беше казал нищо; несъзнателно подреждаше клечки кибрит в две прави успоредни линии.

— Преди два дни — отвърна Бейли.

— И няма следи? От два дни от фермата не е излизал никой, така ли? — Виджиано нареди от кибритените клечки квадрат.

— Не, освен ако не могат да летят. — Бейли се ухили. — Включително кучетата.

— Тоя път яката се издънихте, момчета — отбеляза местният шериф, тантурест мъж с червеникава коса и късо подстригани мустаци. Изглеждаше постоянно изпотен. Капките пот се стичаха по розовото му чело и бузите като кондензация върху стъкло. — Познавам ги тия хора. — Възелът на вратовръзката му чезнеше в гънките тлъстини на врата му. — Спазват закона и са богобоязливи. Патриоти.

— Така твърдиш ти — раздразнено започна Виджиано. Шериф Хенеси настояваше на своето и това изчерпваше прословутата му липса на търпение. — Но те са в черния списък на ФБР на заподозрените, свързани с арийски нации.

Бейли заплашително се втренчи в Хенеси.

— Имате право, че не знаем със сигурност дали тези хора са направили нещо лошо. Известно ни е само, че преди три дни от Националния музей по криптология в Мериленд е откраднат експонат. Престъпниците са убили един от пазачите, обесили са го с жица и са го оставили да виси като теле в кланица. Вчера в бюрото ни в Солт Лейк Сити ни се обадиха, че вероятно са замесени тези хора.

— Знам де. — Хенеси избърса челото си със салфетка: извади я от кутията на масата. — Но може да се е обадил някой побъркан. Това не доказва нищо.

— Доказва, че онзи, който се е обадил, знае за кражбата. АНС е наложила затъмнение за медиите и единствените хора, които знаят за обира, сме ние и извършителите. Ще проследим тази улика и без вашето съдействие.

Хенеси само се облегна на стола и изсумтя.

— Е, какъв е планът? — попита Бейли, очевидно успокоен от капитулацията на шерифа.

— Нямам намерение да седя със скръстени ръце и да чакам онези типове да изнемощеят от глад и жажда. Влизаме — заяви Виджиано. — Днес.

Всички, с изключение на Хенеси, закимаха одобрително.

— Искам обаче да опростя нещата — продължи Виджиано. — Нямаме основания да смятаме, че играта ще загрубее, затова ще крием бронираните коли и хеликоптерите. Да се надяваме, че няма да ни потрябват. Васкес?

Васкес стана, опря ръце на масата и се наведе напред. Лицето му беше смугло и сипаничаво. Дългата му черна коса беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „ФБР“, която носеше с козирката назад. Черните му очи блестяха от вълнение.

— Хората на шерифа са блокирали пътищата до фермата.

— Той показа двата пътя на разгърнатата пред тях карта. — Искам екипи на специалните сили за борба с тероризма тук и тук, сред дърветата на хълма, да наблюдават прозорците. При първия знак за враждебни действия, след като моите момчета влязат във фермата, те ще открият огън за прикритие, а ние ще се оттеглим към мястото за среща тук.

— Ясно. — Виджиано кимна.

— Двата екипа за спасяване на заложници ще влязат отпред и отзад. Въз основа на строителния план изчислихме, че ще обезопасим главната сграда до три минути. После всичко е в наши ръце.

— Добре — каза Виджиано, щом Васкес седна. — Но хората ти да чакат, докато не започнат да стрелят по тях. Първият изстрел трябва да е на нарушителите.

— Какво?! — възкликна Васкес невярващо. — Искаш някое от момчетата ми да падне и чак тогава да отвърнем на огъня? Няма да ги изпратя на заколение.

— Знам, че не е приятно, но ще го направим така.

— Защо, по дяволите?

— Имаш папка. — Виджиано посочи кафявите папки пред всеки присъстващ: в тях имаше снимки и подробности за всички във фермата. — Там има цели семейства. Жени, деца. Просто чукаме учтиво на вратата и молим да ни пуснат да влезем. Ако проличи, че това е нещо повече от обикновена операция за сигурност, ще се оттеглим. В момента ФБР не може да си позволи тежка ситуация със заложници. Пък ако стане напечено, военните ще ни вземат случая. Винаги го правят.

Васкес се намръщи, но кимна.

— Ясно.

— Добре тогава. — Виджиано удари по масата. — Да действаме.

8.

Пазарът „Бъро“, Саутуърк, Лондон

5-и януари — 14:47

— Следят ни? Сигурен ли си? — попита Арчи.

— Анцуг, кожено яке и бели маратонки. Преди пет минути го забелязах да ни поглежда. Видях отражението му в страничното огледало на микробуса на трийсетина метра зад нас.

— Близо сме до колата. Да бягаме.

Том проследи погледа му и видя колата — беше паркирана на двайсетина метра пред тях. Арчи си я беше купил наскоро и макар да знаеше, че първото правило в престъпния свят е да не привличаш ненужно внимание, като се простираш далеч отвъд чергата си, автомобилът беше нехарактерна за него глезотия.

Колата, разбира се, беше произведена в Англия, въпреки че собственикът й беше американец. Арчи не вярваше на немските и още по-малко на японските автомобили. Обичаше си колата и когато даде чека, насъбралите се двадесет години задръжки на прахосничество бяха разчупени с един-единствен катарзисен замах на писалката му.

— Съмнявам се, че е сам.

— По дяволите! — изруга Арчи. На гумата в яркожълто блестеше сива метална скоба. — Заключили са ме!

Той ускори крачка, но Кърк го дръпна за ръката, огледа се и инстинктивно разбра, че нещо не е наред. Първо: мъжът, който ги следеше от пазара. Второ: уличният метач със съвсем нови обувки, който се приближаваше към тях. Трето: микробусът с тъмни стъкла, спрял зад заключената със скоба кола на Арчи. Беше като по учебник.

— Кофти — прошепна Кърк.

— И аз ги виждам. Какво ще правим?

— Изчезваме. Веднага!

В същия миг задната врата на микробуса се отвори и оттам изскочиха трима мъже. Метачът хвърли метлата и извади пистолет. Зад тях се чуха тежки, бързо приближаващи се стъпки.

Арчи хукна наляво, а Том побягна надясно по някаква уличка, която за жалост свършваше пред телена ограда. Той се вкопчи в мрежата, задраска с обуща по малките метални ромбове, за да намери опора, и се закатери. Оградата се люлееше опасно. Кърк се вкопчи в горния й край и тъкмо да се прехвърли от другата страна, някой го стисна за левия глезен.

Той погледна надолу. Мъжът, който ги беше проследил от пазара, бе увиснал на крака му. Вместо да се дърпа, Том се спусна надолу, докато краката му не стигнаха до главата на мъжа, и го ритна в брадичката. Човекът изпъшка и падна.

Кърк бързо се прехвърли през оградата и скочи в пустеещ парцел, превърнат във временен паркинг за пазара. Чу издрънчаването на металната мрежа зад себе си, обърна се и видя, че двама от мъжете от микробуса се катерят по оградата.

Поне не го бяха простреляли. Том побягна през паркинга, едва отскочи от една кола, която тъкмо влизаше, и хукна към пазара.

Пред него на заден ход излезе мотокар, един от множеството, които разнасяха продукти на пазара. Кърк отскочи, а шофьорът удари спирачки точно преди да го блъсне.

— Гледай къде вървиш, тъпак с тъпак! — изкрещя и натисна клаксона, за да наблегне на думите си.

Том не му обърна внимание, прескочи някакви щайги със зеленчуци и хукна из пазара, след това забави крачка и потъна в топлата прегръдка на тълпата. Знаеше, че ще е в безопасност на оживено място, и се надяваше, че Арчи е проявил трезв разум и е стигнал до същия извод. Щом прецени, че е навлязъл достатъчно навътре, спря до една сергия с вина и погледна през рамо. Двамата мъже се появиха на входа на пазара. Бяха се задъхали и оглеждаха хората, но не го видяха.

Кърк се обърна и се блъсна в някакъв човек, който носеше каса червено вино. Мъжът я изпусна и бутилките се строшиха със силен трясък. Том погледна към входа. Привлечени от звука, преследвачите вече си проправяха път към него.

— Съжалявам — извини се Кърк и тръгна.

— Стой бе! — изкрещя човекът. — Къде побягна?

Том наведе глава, за да се скрие от погледите на двамата мъже, после коленичи, запълзя под сергиите и бързо се отдалечи. Скри се зад лавица, отрупана с шишета с оцет с различни форми и размери и големи кутии зехтин, погледна назад, забеляза, че преследвачите са там, където ги бе видял за последен път, и се усмихна. Двамата трескаво ръкомахаха. Бяха го изпуснали.

Предпазливо се насочи към северния изход и се присъедини към група туристи, които развълнувано бъбреха за одраната сърна, окачена на една сергия, а после се измъкна и се отправи към главния път и реката.

В същия миг по улицата изрева голям черен ролс-ройс, изсвири със спирачки и спря до него. Том понечи да отскочи, но се подхлъзна — по платното бяха разхвърляни влажни кашони, листа от марули и найлонови торбички. Преди да успее да се изправи, пътникът на задната седалка отвори вратата и Том видя кой е.

Арчи.

Стъклото на предната седалка се смъкна няколко сантиметра и през пролуката се показа бяла ръка. На безимения пръст имаше дебел венчален пръстен. Държеше ламинирана карта на правителствен служител.

— Стига игрички, Кърк. Качвай се.

9.

5-и януари — 14:56

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и после отново се вторачи в пътя. Четвъртитата му, почти обръсната глава стърчеше от яката на дебелото сиво вълнено сако. На устните му заигра усмивка. Колата с черни кожени седалки и тъмни стъкла потегли бързо.

Мъжът до него обърна глава назад и кимна.

— Казвам се Уилям Търнбул.

Тонът му беше нетърпелив. Той протегна ръка, но нито Том, нито Арчи му обърнаха внимание — продължиха да го гледат с непроницаеми изражения. Господин Търнбул беше висок и пълен и вероятно тежеше стотина килограма, но не беше мускулест. Изглеждаше млад, може би тридесетинагодишен, и беше с джинси и риза с разкопчана яка, под която се виждаха тлъстини.

— Съжалявам за преди малко. — Той махна неопределено към пазара. — Реших, че няма да дойдете, ако ви помоля учтиво, така че взех подкрепления. Не очаквах, че…

— Нека отгатна — ядосано го прекъсна Том. — Извършен е обир и си мислиш, че може да знаем нещо по въпроса. Така ли е? Колко пъти трябва да ви казвам, че не знаем нищо и че дори да знаем, няма да ви кажем?

— Няма нищо общо с обирите — без да се усмихва, отвърна Търнбул. — И не съм от полицията.

— Специални части, Интерпол, Моторизиран полицейски отряд, Столична полиция — каза Арчи и сви рамене. — Както и да искате да се наричате, отговорът пак ще е същият. И това е полицейски произвол. Чисти сме и вие го знаете много добре.

— Работя за Министерството на външните работи. — Търнбул им показа служебната си карта.

— Министерството на външните работи? — недоверчиво попита Арчи. — Това е нещо ново.

— Не съвсем — каза Том. — Той е шпионин.

Търнбул се усмихна.

— Предпочитаме да ни наричат разузнавачи от службите. В моя случай Шеста.

Кърк знаеше, че така посветените наричат МИ6, която се занимаваше предимно с международни заплахи за националната сигурност, докато МИ5 разследваше заплахи за страната. Том не искаше да се замесва с никоя от тях. Не пак. Нямаше никакво желание. Беше работил пет години в ЦРУ, беше видял как действат и бе оцелял само за да съжалява сега.

— Какво искате?

— Помощ — спокойно отговори Търнбул.

Колата намали и спря на кръстовище с червен светофар.

Арчи се изсмя.

— Каква помощ? — тихо попита Кърк. Реши да поддържа разговора, докато не разбере за какво става дума.

— Каквато пожелаете да ни окажете.

— Това е лесно. Никаква — заяви Том и Арчи кимна. — Освен ако няма убедителна причина да го направим. — Знаеше, че хората като Търнбул никога не предприемат някакъв ход, ако нямат интерес или изгода. Важното беше да го накара да изплюе камъчето.

— Няма причина — усмихна се Търнбул. — Няма заплахи, няма фалшиви сделки. Няма „услужи ми и аз ще ти услужа“. Ако ще ни помогнете, това ще е защото след като ви разкажа каквото знам, сами ще искате да го направите.

— Хайде, Том, не е нужно да слушаме тези тъпотии. Те нямат нищо общо с нас. Да се махаме — каза Арчи.

Но Кърк се колебаеше. Нещо в гласа на Търнбул възбуди любопитството му, макар да знаеше, че Арчи вероятно има право.

— Искам да го изслушам.

Светофарът светна зелено и автомобилът потегли.

— Добре.

Търнбул разкопча предпазния колан и се обърна към тях. Лицето му беше безизразно и без отличителни черти, скулите — заоблени и месести, а брадичката — заострена на върха и сякаш потъваше направо във врата. Кафявите му очи бяха малки и разположени близо едно до друго, а дългата му коса беше разделена на два зализани кичура по средата на главата и падаше като завеси от двете страни на лицето му. Той я прибра зад ушите си.

В много отношения Търнбул съвсем не приличаше на шпионите, които Том беше виждал, но притежаваше сговорчивостта и самочувствието на други агенти, при това добри.

— Чували ли сте за организацията Кристално острие? — попита той.

— Не — отвърна Кърк.

— Всъщност няма причина да ги знаете. Те са екстремисти и имат връзки с Националдемократише Партай Дойчландс или НПД, най-активната неонацистка политическа групировка в Германия. Водачът им е Дмитрий Мюлер, бивш капитан от германската армия, макар че никой не го е виждал, за да потвърди това.

Том сви рамене.

— Е, и?

— Те не са обикновени бръснати глави, които в събота и неделя обикалят предградията и пребиват имигранти, а същинска паравоенна организация, и вярват, че все още водят войната, приключила през 1945 година.

— Затова ли са избрали такова име?

— Да — потвърди Търнбул и кимна. — Кристално острие, като девети ноември 1938 година — Кристалнахт. В миналото са се финансирали, работейки като наемни убийци отвъд Желязната завеса. Напоследък търгуват с наркотици и се занимават с политическо изнудване. Заподозрени са в участие в редица терористични операции, насочени предимно към еврейските общности в Германия и Австрия.

— Вече казах, че не съм чувал за тях.

Търнбул остана невъзмутим.

— Преди десет дни двама мъже са нахлули в болница „Свети Тома“ и са убили трима души. Две от жертвите са от медицинския персонал, свидетели. Името на третия човек е Андреас Вайсман, осемдесет и една годишен евреин, оцелял от Аушвиц и дошъл да живее тук след войната.

Том мълчеше, все още несигурен накъде води всичко това и какво общо има с него.

— Убийците са ампутирали лявата ръка на Вайсман, под лакътя, докато е бил жив. Починал е от инфаркт.

— Какво са направили?! — Арчи невярващо се наведе напред.

— Отрязали са лявата му ръка.

— Защо, по дяволите? — попита Кърк.

— Точно за това ни трябва помощ — усмихна се Търнбул и се видяха две редици застъпващи се криви зъби.

— Моята помощ? — Том се намръщи учудено. — Това няма нищо общо с мен.

Колата зави и всички леко се наклониха.

— Знаех, че ще кажете така. — Търнбул кимна многозначително и извади снимка. — Двамата мъже са откраднали записите от камерите за наблюдение в отделението, но друга камера е заснела ясно единия, докато са излизали. — Той им даде снимката и Том и Арчи я разгледаха внимателно. Накрая поклатиха глави.

— Нямам представа кой е — каза Арчи.

— Никога не съм го виждал — добави Кърк.

— Но ние го познаваме — рече Търнбул. — Така установихме връзката с Кристално острие. Казва се Йохан Хехт, полковник в техния военен съвет и един от старшите им полеви оперативни агенти. Последния път го засякохме във Виена. Наш агент го снима в ресторант. Висок е метър деветдесет и седем и има белег на дясната буза до устната. Доста изпъква в тълпата.

Той им даде друга снимка. Том я погледна бегло, сви рамене и я връчи на Арчи.

— Все още очаквам да чуя същността на проблема. — Раздразнението му нарастваше. — Какво общо има с мен този човек?

— Господи! — възкликна Арчи и го погледна стъписано. — Вгледай се по-внимателно кой седи срещу него.

Том погледна снимката и пребледня.

— Това е Хари! — изумено каза той. Усмихнатото безгрижно лице на снимката мигновено отвори старите рани на предателството, които усилено се опитваше да излекува. — Хари Ренуик.

10.

Градини „Тиволи“, Копенхаген, Дания

5-и януари — 14:03

Хари Ренуик плати входната такса за „Глиптотек“ на ъгъла на Титгенсгаде и булевард „Х. К. Андерсен“ и влезе.

По това време беше тихо. Той знаеше, че повечето хора предпочитат да идват по-късно, когато Градините се превръщат в изпълнен със светлина оазис с около сто и петнадесет хиляди запалени крушки през зимните нощи.

Въпреки ранния час обаче повечето атракции работеха. Най-старата, известното сред местните жители Bjergrutschebanen или планинско влакче на ужасите, ревеше в далечината. Писъците на неколцината пътници се разсейваха в студения зимен въздух в облаци от топла пара, както правеха от 1914 година.

Ренуик беше облечен подходящо за студеното време — мека синя кадифена шапка, нахлупена над ушите, жълт копринен шал, увит няколко пъти около врата и чезнещ в гънките на тъмносиньото му палто. Беше забил брадичка във вдигнатата си яка. Виждаха се само носът и очите му — интелигентни, бдителни, студени и безчувствени като снега, засипал дърветата и покривите наоколо.

Спря пред един щанд за сувенири и докато разглеждаше съдържанието му, бръкна в джоба си с дясната си ръка и леко трепна. Отрязаният крайник го болеше от студа, колкото и дебело да го увиваше. Откри каквото търсеше и го посочи на продавачката, а после й даде банкнота от сто датски крони. Тя сложи сувенира в червено пликче, отброи рестото и се усмихна. Той кимна и докосна периферията на шапката си.

Разходи се покрай ледената пързалка и езерото, единствената запазена част от старата крепост на Копенхаген, оцеляла при разрастването на града, и също като „Тиволи“, някога намирала се извън рова и крепостния вал. Стигна до китайския павилион и влезе в топлия ресторант „Дет Кинесиске Тарн“, изтърси снега от обувките си, след това съблече палтото си — остана по тъмносив двуреден костюм — и го даде на гардеробиера, който го поздрави с добре дошъл.

Ренуик беше на петдесет и пет, висок и все още очевидно силен. Държеше раменете и главата си изправени и сковани като на военен парад. Косата му беше побеляла, но бе гъста и буйна. Той обикновено я приглаждаше на една страна. Големите му зелени очи, спотаени под рунтавите вежди, изглеждаха по-младежки от лицето му, което беше леко сбръчкано и увиснало под скулите — годините най-после бяха започнали да му се отразяват.

— Маса за двама. В дъното — каза Ренуик с твърд английски акцент.

— Разбира се, сър. Заповядайте.

Управителят го заведе до една маса и Ренуик избра мястото, откъдето можеше ясно да вижда входа и езерото през прозорците. Поръча си вино и погледна часовника си, рядък златен „Патек Филип“ от 1922 година, който държеше в горния си джоб на тънка златна верижка, закачена на бутониерата на сакото му. Хехт закъсняваше, но от друга страна, Ренуик обикновено подраняваше. Опитът го беше научил да не рискува.

Огледа заведението. Посетителите бяха обичайната обедна тълпа. Младите двойки се държаха за ръце и се гледаха в очите с погледи, изразяващи хиляди неизказани неща. По-възрастните двойки отдавна нямаха какво да си кажат и мълчаливо гледаха в различни посоки. Родителите се опитваха да контролират децата си. Нямаше нищо обезпокоително.

Хехт пристигна след пет минути. Носеше ботуши с връзки, джинси и евтино кафяво кожено яке, украсено с ципове и джобове с капси и кораво като пластмаса. Изглеждаше като великан в сравнение със сервитьора, който го доведе до масата.

— Закъсня — упрекна го Ренуик и обвинително размаха пръст.

Хехт седна и малко неловко намести дългите си крака под масата. Лицето му беше жестоко и грубовато. Белезникавият белег на дясната му буза разтегляше устата му в постоянна усмивка. Сивите му очи бяха изцъклени и насълзени от студа. Боядисаната му черна коса беше наплескана с гел.

— Наблюдавахме те по целия път от главната порта — каза той. — Реших да ти дам няколко минути да се настаниш. Знам, че обичаш ти да избираш виното.

Ренуик се усмихна и направи знак на сервитьора да напълни чашата на Хехт.

— Е, взе ли я? — Тонът на Ренуик беше безразличен, но Хехт очевидно не се заблуди.

— Не ме обиждай. Нямаше да си тук, ако не знаеше, че съм я взел.

— Може ли да я видя?

— Разбира се.

Хехт свали ципа на якето си и извади къса картонена тръба. Ренуик я грабна от ръцете му, махна пластмасовата капачка, измъкна навито на руло платно и го сложи на коленете си.

— Това ли е?

— Търпение, Йохан — сгълча го Ренуик, макар че му беше трудно да сдържа вълнението си.

Разгъна картината и внимателно разгледа изтърканата и осеяна с дупчици повърхност. Не видя нищо и я обърна от другата страна. Лицето му помръкна. Нищо.

— По дяволите.

— Не знам къде другаде да търся. — Хехт сви рамене. В гласа му прозвуча разочарование. — Тази е шестата, която намерихме, и нито една не е истинската. Или поне ти така твърдиш.

— Какво намекваш?

— Може би, ако знаем какво търсиш, това ще ни помогне да намерим картината, която искаш.

— Уговорката ни не беше такава. Плащам ти да ми носиш картините, това е всичко.

— Вероятно е време да промениш условията.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Ренуик. Дяволитата усмивка в ъгълчетата на устата на Хехт не му харесваше.

— Евреинът, когото ни каза да държим под око…

— Какво?

— Мъртъв е.

— Мъртъв? — Ренуик се ококори. — Как?

— Убихме го.

— Убили сте го… Кретен! Нямаш представа в какво се забъркваш. Как смееш…

— Не се тревожи — прекъсна го Хехт и му намигна. — Имаме ръката.

Ренуик бавно кимна, после си позволи да се усмихне. Вероятно беше подценил Хехт.

— И сега може би мислиш, че малката ти хитрост ти дава правото на място на главната маса?

— Работата е по-голяма, отколкото някаква стара картина. Усещаме го. Искаме дял от онова, което целиш.

— А аз какво ще получа?

— Ръката и каквото мога да ти кажа.

Настъпи мълчание, Ренуик обмисляше предложението на Хехт. Чашата с виното му издаваше звуци на погребална камбана, докато ритмично потракваше по стъклото с големия златен пръстен с печат на кутрето си.

— Къде е ръката?

— В Лондон. Едно мое телефонно обаждане може да я докара тук или да я унищожи. Ти решаваш.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще делим осемдесет на двадесет. — Нямаше намерение да дели нищо, но знаеше, че Хехт ще се усъмни, ако не се опита да преговаря.

— Петдесет на петдесет.

— Не ставай нахален, Йохан — предупреди го Ренуик.

— Тогава шестдесет на четиридесет.

— Дадено. — Ренуик кимна сковано.

Хехт извади мобилния си телефон.

— Къде я искаш?

— Аз ще отида в Лондон. — Ренуик се усмихна криво. — Нещата там вече са задвижени. Може дори да успеем да използваме смъртта на Вайсман, за да увеличим шансовете си за успех.

— Все още не си ми казал за какво става дума.

— Искам да говоря с Дмитрий. Той трябва пръв да научи онова, което имам да кажа.

Хехт се наведе над масата и леко повиши тон:

— Дмитрий ще говори с теб, след като аз проверя историята ти. Ако ще сме партньори, той се нуждае от нещо повече от обещания.

Ренуик сви рамене.

— Добре. Ще, ти кажа каквото е необходимо да знаеш, но нищо повече. Всичко ще трябва да изчака Дмитрий. Съгласен ли си?

— Да.

Ренуик взе червеното пликче до себе си и бръкна вътре. Ръката на Хехт се стрелна към гърдите, където държеше пистолета си.

— Внимавай, Ренуик. Без номера.

— Спокойно де.

Ренуик извади локомотивче, сложи го на масата и го бутна към Хехт. Миниатюрните бутала весело се завъртяха, докато локомотивчето се плъзгаше по покривката. Блъсна се в чинията на Хехт, изтрака и спря.

— Какво е това? Някаква шега? — подозрително попита Хехт.

— Не.

— Но това е влакче.

— Не влакче, а влак. И не какъв да е, а златен.

11.

Пазар „Бъро“, Лондон

5-и януари — 15:03

— Какво общо има той с това?

Гласът на Том беше гневен и несигурен. Не можеше да говори, нито дори да си помисли за Хари, без да си спомни колко много от себе си бе загубил в деня, когато най-после откри истината. Имаше чувството, че животът му изведнъж е разобличен като безкрайна лъжа.

— И ние искаме да знаем.

— Какво ви е известно?

— Не толкова много като на теб — отвърна Търнбул, — като се има предвид, че ти и скъпият стар чичо Хари бяхте почти като баща и син.

— Ще се изненадаш — огорчено каза Кърк. — Хари Ренуик, когото познавах, беше ексцентричен човек. Интелигентен, забавен, добър и грижовен. — Тонът му малко омекна при спомена за оръфания стар бял ленен костюм на чичо Хари. За разлика от баща му, той нито веднъж не забрави рождения му ден. — Хари Ренуик, когото познавах, беше мой приятел.

— И ти си бил подведен като всички останали и не си заподозрял истината? — недоверчиво попита Търнбул.

— Защо ме разпитваш за всичко това, след като очевидно вече знаеш отговора? — троснато попита Кърк. — Не искам да говоря за Хари Ренуик.

— Тогава ми разкажи за Касий — настоя Търнбул. — Кажи ми какво знаеш за него.

Том пое дълбоко дъх и опита да се успокои.

— Всеки в занаята познаваше Касий. По-скоро беше чувал за него, защото доколкото ми е известно, никой не го беше виждал. А онези, които го бяха виждали, не бяха живи.

— Той беше безмилостен убиец — обади се Арчи. — Неговите хора имаха пръст във всяко престъпление в света на нелегалната търговия с произведения на изкуството. Кражби, фалшификации, обири на гробове, контрабанда. И ако не му играеш по свирката… Чувал съм, че веднъж извадил очите на един човек с писалка, защото не удостоверил автентичността на фалшива картина на Пизанело, която се опитвал да продаде.

— Никой не предполагаше, че Касий е чичо… Искам да кажа Ренуик.

— Говорил ли си оттогава с него?

Том се изсмя.

— Последния път, когато го видях, той се опита да ме застреля, но аз му отрязах ръката с вратата на един трезор. Оттогава не си говорим.

— Да, прочетох в досието на ФБР какво се е случило в Париж — каза Търнбул и Том го погледна изненадано. — Ако искаш, вярвай, но от време на време обменяме информация с нашите американски колеги — с кисела гримаса обясни той. — Особено сега, когато Ренуик е на първото място в списъка ни на издирвани престъпници.

— И какво пише в досието?

— Пише, че макар да си известен крадец, си съдействал на специален агент Дженифър Браун да намери пет безценни златни монети, откраднати от Форт Нокс. И по време на разследването си помогнал за разобличаването на Ренуик като Касий и за залавянето на корумпиран агент на ФБР. Успял си да договориш хитра сделка да изчистят криминалното ти досие. И твърдиш, че си станал порядъчен.

— А Ренуик? Какво пише за него?

— Не много повече от онова, което току-що ми разказа. Там е проблемът. Чухме разни слухове, но нищо повече. Престъпният му синдикат се е разпаднал. Ренуик е загубил всичко и се крие.

— От вас?

— От нас, от Интерпол, от янките. Обичайните заподозрени. Но ние не сме единствените.

— Какво искаш да кажеш?

— Засякохме съобщения от група хора, които, изглежда, търсят Ренуик.

— Имаш предвид шифрованите съобщения в „Трибюн“?

— Знаеш за тях? — Изненадата на Търнбул беше очевидна.

— Разбрахме го едва вчера. Имаш ли представа кой ги изпраща?

— Не. Знаем само, че започнаха да се появяват преди около година.

— Който и да го търси, не ме интересува — заяви Кърк. — Открият ли го, ще ни направят услуга. Желая им успех.

— Ще рискувам да се изразя с клише, но няма нищо по-опасно от хванато в капан животно. Това може да го накара да извърши безумни, отчаяни действия, за да избяга. Ето защо сме обезпокоени, че Ренуик е забелязан с Хехт. Кристално острие е фанатична секта, прибягваща до насилие, решена на всяка цена да възстанови Третия райх. Каквото и да замислят заедно, новината не може да е добра. За никого.

— Какво очакваш да направя?

— Искаме да ни помогнеш. Ти познаваш Ренуик по-добре от всеки друг, познаваш и характера, методите му и света, в който той действа. Трябва да разберем върху какво работят двамата с Хехт, преди да е станало късно. Предлагам да започнеш с убийствата в болницата.

Том се засмя и поклати глава.

— Съжалявам, но аз издирвам откраднати произведения на изкуството, а не откраднати ръце. Никой не иска повече от мен Ренуик да бъде спрян, но няма да се замесвам. Приключих с това.

— Аз също — обади се Арчи и плесна по седалката, за да наблегне на думите си.

— Колко време мислиш, че ще мине, преди Ренуик да реши да те потърси и да си разчисти сметките с теб?

— Проблемът е ваш, не мой — заяви Кърк. — И това определено не е убедителна причина да направя друго, освен да подмина кашата, в която сте се забъркали, без да усложнявам нещата. Не вярвам на ФБР. Никога не съм ви вярвал и няма да ви повярвам.

Настъпи дълго мълчание. Търнбул се вторачи в него, после се обърна и тежко въздъхна.

— Вземи това. — И му подаде през рамо някакво листче, без да го поглежда. На листчето беше написан номер. — В случай че промениш решението си.

Колата намали и спря. Вратите се отвориха и Том и Арчи слязоха на улицата и замигаха учудено. Бяха до автомобила на Арчи. Скобата на гумата беше махната.

12.

Гринич, Лондон

5-и януари — 13:22

Стаята не се беше променила. Изглеждаше само по-празна без него, сякаш енергията й беше изсмукана. Избелялата кафява завеса, която отказваше да дръпне дори през лятото, беше останала спусната. Тъмнозеленият килим все още бе осеян с кучешки косми и пепел. Грозното бюро от петдесетте години на миналия век не беше преместено от прозореца, а на лавицата над камината продължаваха да блестят трите вулканични камъка, които бе донесъл от склоновете на Етна, когато бил на сватбено пътешествие с майка й преди много години.

Елена Вайсман зърна отражението си в огледалото и трепна. Въпреки че беше на четиридесет и пет и изглеждаше по-млада, знаеше, че през последната седмица се е състарила с десетина години. Зелените й очи бяха подпухнали и зачервени, лицето й беше уморено, бръчките на челото и около очите и бяха станали по-дълбоки. Обикновено безупречно направената й коса беше разрошена и за пръв път, откакто се помнеше, не си беше сложила грим. Мразеше да изглежда така.

— Заповядай, мила. — Най-добрата й приятелка Сара влезе с две чаши чай.

— Благодаря — отвърна Елена и отпи малка глътка.

— Всичко трябва да се опакова, нали? — попита Сара; опитваше се да говори делово, но лицето й издаваше възмущение от състоянието на стаята.

До стените, камината, креслата и навсякъде, където имаше място, бяха натрупани купчини книги, списания, периодични издания и бюлетини с различна форма, размери и цветове. Някои книги бяха стари, с кожени корици с избелели златни букви, а други — нови и лъскави.

Елена се усмихна тъжно — спомни си как купчините често се катурваха, придружени от цветисти ругатни на немски. Как баща й после безуспешно се опитваше да ги натъпче в препълнената библиотека, заемаща цялата стена вдясно, и накрая просто ги преместваше на друго място. Новата купчина неизменно се срутваше на пода, сякаш беше издигната върху пясък.

Скръбта я обзе отново.

— Успокой се — утешително каза Сара и сложи ръка на рамото й.

— Не мога да повярвам, че е мъртъв. И никога повече няма да го видя. — Елена се разрида и тялото й се разтресе.

— Разбирам те.

— Никой не заслужава да умре така, особено след всичките страдания, които е преживял. — Погледна Сара в очите за подкрепа и я получи.

— Светът се е побъркал — съгласи се Сара. — Да убиеш невинен човек в леглото му и после…

Гласът й заглъхна и Елена разбра, че Сара не може да повтори онова, което й беше казала само преди няколко дни… струваше й се цяла вечност. Баща й беше убит. И тялото му беше осакатено. Елена все още не можеше да повярва.

— Това е ужасен кошмар — промълви тя по-скоро на себе си, отколкото на Сара.

— Може да свършим работата някой друг ден — внимателно предложи приятелката й.

— Не. — Елена пое дълбоко дъх. — Трябва да се свърши. Пък и искам да се занимавам с нещо, за да не мисля за него.

— Тогава ще отида да взема кашони. Защо не започнеш с библиотеката?

Сара отиде да търси кашони, а Елена разчисти място в средата на стаята и почна да сваля книгите на пода и да ги подрежда. Баща й имаше придирчив вкус, но не беше учудващо, че повечето му книги са посветени на двете му любими занимания — орнитологията и железопътния транспорт: имаше десетки, стотици книги на тази тема. Много от тях бяха на френски и немски и това я накара да си спомни мъчителните уроци по чужди езици в детството си и да се опита да се сети как е „птица“ на френски и „влак“ на немски.

Сара се върна, изпразниха първите няколко лавици и стигнаха до средата. В същия миг Елена забеляза нещо странно. Книга с кожени корици и неразбираемо заглавие с избелели черни букви отказа да помръдне, когато се опита да я измъкне. Отначало си помисли, че томът е клеясал и залепнал, но извади всички останали книги от лавицата и видя, че няма и следа от лепило.

Дръпна силно с две ръце, но книгата не излезе. Ядосана, Елена бръкна зад нея и за своя изненада напипа тънка метална пръчка, водеща от книгата към стената. По-нататъшното опипване разкри, че страниците са заменени с дървено блокче.

Тя отстъпи назад и замислено се втренчи в книгата. След минута колебание отново се приближи, пое дълбоко дъх и натисна книгата. Тя се плъзна напред, сякаш беше на релси. Чу се изщракване и дясната страна на библиотеката се повдигна два-три сантиметра. Сара — беше коленичила в средата на стаята — вдигна глава.

— Какво има, миличка?

Елена не отговори. Хвана лавицата и я дръпна. Библиотеката се отвори безшумно, плъзна се над килима.

— Божичко! — възкликна Сара и скочи.

Зад библиотеката имаше стена, облепена със стари тапети от Викторианската епоха — цветя, нарисувани със златистокафява боя. Тук-там хартията се беше обелила и под нея се виждаше ронеща се мазилка.

Очите на Елена обаче бяха приковани не в стената, а в тясната зелена врата в нея. Пантите блестяха от маслото. Бяха смазвани наскоро.

13.

Неизвестно място

5-и януари — 16:32

Потеше се обилно. Под мишниците и на гърба му имаше големи влажни петна. Беше се навел над дългата маса и гледаше черния като гарван телефон за конферентна връзка в средата. Малката червена лампа отстрани мигаше ритмично.

— Какво има? — Гласът, който се разнесе от телефона, беше спокоен и студен.

— Открихме го.

— Къде? В Дания ли, както предполагахме?

— Не, не Касий.

— А кой?

— Последния.

— Сигурен ли си? — след кратко мълчание попита гласът.

— Да.

— Къде?

— В Лондон. Но закъсняхме. Той е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Видях полицейския доклад. На двадесет и седми декември.

— А трупът? Видя ли го?

— Не, но видях снимките, направени по време на аутопсията, и получих копие на зъбния статус. Съвпадат.

Последва дълго мълчание.

— Е, най-после всичко свърши — въздъхна човекът от другия край на линията. — Той беше последният.

— Не. Опасявам се, че това е само началото. — Мъжът нервно завъртя златния пръстен с печат на кутрето си. Пръстенът имаше необикновен дизайн. На плоската му горна повърхност бяха гравирани дванадесет малки квадратчета. В едното беше инкрустиран диамант.

— Началото? — Гласът се изсмя. — Какви ги говориш? Сега всичко е в безопасност. Той беше единственият останал, който знаеше.

— Бил е убит в леглото си.

— Заслужаваше много по-жестока смърт заради онова, което направи — безчувствено отвърна другият мъж.

— Ръката му е била отрязана.

— Отрязана? От кого?

— От някой, който знае.

— Не е възможно.

— Тогава защо са я взели?

Отново настъпи мълчание.

— Ще трябва да събера другите.

— Това не е всичко. Замесено е британското разузнаване.

— Ще се обадя на останалите. Трябва да се срещнем и да го обсъдим.

— Те работят с един човек.

— С кого? Касий? Ще го намерим, преди да е стигнал далеч. Той слухти от години, но не знае нищо. Нито другите, които се опитаха.

— Не става дума за Касий, а за Том Кърк.

— Синът на Чарлз Кърк? Крадецът?

— Да.

— Значи е тръгнал по стъпките на баща си. Колко трогателно.

— Какво искаш да направя?

— Наблюдавай го. Къде ходи и с кого разговаря.

— Мислиш ли, че той може да…

— Не — енергично го прекъсна гласът. — Оттогава мина твърде много време. Следата изстина. Дори за него.

14.

Кларкънуел, Лондон

5-и януари — 20:35

Доскоро Том не чувстваше влечение към собствеността. Нямаше нужда, нито смисъл да притежава нещо, след като от десет години не прекарваше повече от две седмици на едно място. Винаги беше смятал, че това е цената, която плащаш, за да си една крачка пред властите.

Беше готов да плати тази цена, защото за разлика от други, не обичаше да придобива и да трупа вещи. Беше влязъл в играта, защото обичаше вълнението и беше добър в занаята, но не и за да се оттегли някой ден и да заживее в охолство. Би вършил работата и безплатно, ако парите не бяха единственият начин да се препитава.

Ето защо Том отлично съзнаваше значението на предметите, които наскоро беше купил на търг и разпръснал из апартамента си. Определяше ги като първия осезаем знак, че вероятно се е променил и вече не държи багажа си постоянно събран, готов да напусне при първия сигнал за неприятност. Вече не беше наемник, бродещ там, където го отвее вятърът на съдбата. Сега имаше дом. Корени. Дори отговорности. Събирането на имущество беше свидетелство за първите признаци на нормалния живот, за който отдавна копнееше.

Всекидневната например, огромно помещение с подпори от ковано желязо, поддържащи частично остъкления покрив, беше семпло обзаведена с модерни мебели, изработени от сив плат и лъскав алуминий. Гладкият бетонен под беше застлан с колоритна смесица от турски килими от деветнадесети век в различни цветове, а на стените бяха окачени картини от късния Ренесанс, повечето италиански, всяка осветена с насочена лампа отдолу. Най-поразителното беше лъскавият монголски шлем от осемнадесети век, поставен върху шкаф в средата на помещението — гледаше злобно и заплашително всеки, който пристъпеше към него.

— Арчи още не е ли дошъл? — попита Доминик.

— Не ти ли каза? — Том отмести поглед от печката и се обърна към нея. Лицето му беше зачервено от горещината.

— Нека отгатна! Отишъл е да играе карти или на надбягване с кучета или коне.

— Позна от първия път — засмя се Кърк. — Ако не друго, поне е верен на принципите си.

— Не мога да повярвам, че навремето си поверявал живота си на хронично ненадежден човек като него.

— Да, но Арчи нито веднъж не сбърка. Може и да забравя кога е рожденият му ден, но ще ти каже търговската марка и местоположението на всяка алармена система във всеки музей от тук до Хонконг.

— Не си ли обезпокоен, че играе хазарт?

Том сви рамене.

— Негова работа е какво прави през свободното си време.

— Ние обаче трябва да се погрижим да не си навлече неприятности.

— Не можеш да контролираш човек като Арчи. Колкото повече му казваш да не прави нещо, толкова повече ще иска да го направи. Освен това винаги е бил комарджия. В известна степен сега залозите за него са много по-ниски, отколкото когато бяхме… знаеш какво имам предвид.

Доминик кимна и очите й блеснаха. Тя проявяваше жив интерес към техните „военни истории“ от миналото. Том обикновено правеше всичко възможно да не задоволява любопитството й. Всичко това вече беше зад гърба му, така че той реши да смени темата.

— Е, опасявам се, че ще сме само ти и аз. Може да си тръгнеш, ако искаш. — Усмихна й се.

— Налага се да се примиря. — Тя хвана ръката му и леко я стисна.

Том я погледна. Очите им се срещнаха и му се стори, че вижда в нейните нещо повече от усмивка. Може би лека тъга или дори вълнението на неизречен въпрос. Доминик обаче се засмя — гласът й иззвъня като скъпо стъкло, — внимателно дръпна ръката си и мигът изчезна.

— Чудесно. Надявам се, че обичаш морски костур. Сутринта го купих от пазара.

— Звучи добре.

Доминик седна до бара, който отделяше кухнята от всекидневната, и завърза на опашка златистите си коси. Беше красива, както винаги. Очите й бяха светлосини, а устните — алени.

Кърк не можеше да проумее какво я привлякло към търговията с произведения на изкуството. За разлика например от него, родителите й не бяха в бизнеса. Майка й беше учителка, а баща й — данъчен инспектор в един швейцарски кантон. Дарбата и интересите й бяха по-скоро дарове на природата, отколкото резултат на целенасочено влияние.

Доминик със сигурност виждаше нещата така и особено един случай беше затвърдил тази представа в съзнанието й. Едва десетгодишна тя беше избрала две ръчно изрисувани чинии от кашон със съдове втора употреба на селски панаир.

Била убедена, че са ценни, и извадила душата на баща си, докато той с нежелание се съгласил да я закара в Женева, за да се срещне с търговец, когото бегло познавал от училище. Оказало се, че интуицията й е вярна. Търговецът бързо разпознал находката й като две от триста и няколкото изчезнали чинии от сервиза „Флора Даника“, поръчан през 1790 година от датския крал Кристиян VII за подарък на руската императрица Екатерина II. За изумление на баща й, продажбата им на датското правителство донесла на Доминик равностойността на половингодишната му, спечелена с много труд заплата. И оттогава тя се занимаваше само с антики.

— Какво има? — попита Доминик.

— Моля? Нищо. Защо питаш?

— Просто ми се виждаш малко разсеян.

Том не беше споменал за следобедната среща с Търнбул. Нямаше причина да го прави, пък и не искаше отново да си припомня разговора за Ренуик. Раните все още не бяха заздравели.

— Нищо ми няма.

— Питах се дали не се дължи на… Ами, нали се сещаш. Заради днес.

Кърк я погледна озадачено.

— Какво за днес?

— Рожденият му ден.

— Чий рожден ден?

— На баща ти, Том.

Съзнанието му възприе думите й едва след няколко секунди. Той се наведе над плота и се втренчи в краката си, после погледна Доминик в очите.

— Бях забравил. — Кърк не можеше да повярва, макар че се запита дали подсъзнателно не е потулил в паметта си информацията наред с другите спомени от детството си. Така беше по-лесно. Помагаше му да не е толкова ядосан на света.

— Никога не си ми говорил за него.

— Какво очакваш да кажа? Че го мразех, защото ме обвиняваше за смъртта на майка ми? И че исках да се извини, защото ме изпрати да живея при родителите й, след като тя умря? И че ме изостави, когато най-много се нуждаех от него?

— Мразиш ли го?

— Някога… може би. После обаче осъзнах, че не мога да мразя човек, когото не познавам. Единственото, което ми е неприятно, е, че тъкмо когато започнах да го опознавам и да пробивам черупката му, дъртото егоистично копеле умря. Може би го мразя заради това.

Последва дълго мълчание.

— Съжалявам. Не трябваше да го споменавам — смутено каза Доминик и наведе глава.

— Не, имаш право. Трябваше да си спомня.

— Знаеш ли, понякога той ми липсва. — Гласът й леко потрепери, очите й се изпълниха със сълзи. — Всъщност непрекъснато ми липсва.

— Знам.

Отново се умълчаха. Единственият звук беше бръмченето на хладилника, жуженето на фурната и равномерното потракване на ножа, докато Том режеше гъби. Той неочаквано го хвърли.

— Мисля, че трябва да пийнем нещо. В негова памет. Какво ще кажеш? В хладилника има „Грей Гус“.

— Добре. — Тя се усмихна, избърса с пръсти ъгълчетата на очите си, стана, отиде до хладилника и го отвори…

И изпищя!

Том скочи към нея. Доминик беше закрила устата си с ръка и сочеше хладилника.

И тогава Кърк видя ръка. Човешка. Държеше навито на руло платно.

15.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 15:09

Голямата фермерска къща и разпръснатите около нея постройки се намираха на широка поляна насред гората. До най-близкото шосе водеше черен път, дълъг три мили и широк колкото за една кола.

Виджиано лежеше в снега между дърветата и гледаше през бинокъла. Вече му беше студено и усещаше как влагата се просмуква в коленете на уж водонепроницаемите му панталони. Бейли беше до него, а от другата му страна лежеше шерифът Хенеси.

— Колко човека каза, че има тук? — попита Бейли.

— Между двадесет и двадесет и пет — отвърна Виджиано и се премести, понеже ръцете му изтръпваха. — За всяко семейство има спалня в пристройките. Всички се хранят и седят в главната сграда. Проклети извратени скапаняци! — Усети, че Хенеси се размърда неспокойно до него, и извади радиопредавателя. — Хайде, Васкес, влизай.

Двете групи по седем души напуснаха позициите си, където се бяха крили, излязоха от гората и затичаха към фермата. Прескочиха ниската дървена ограда — вече нямаше връщане назад, — бързо се приближиха до входовете на главната сграда и приклекнаха от двете страни на вратите.

Виджиано огледа къщата, търсеше следи от раздвижване, но не забеляза нищо, освен назъбени ивици олющена бяла боя — потрепваха на вятъра.

Отмести бинокъла към двете групи мъже. Всички командоси бяха облечени в черно и носеха каски, противогази и бронежилетки. На фона на белия сняг приличаха на големи черни бръмбари. Стъклата на каските им блестяха под лъчите на ниското следобедно слънце. Всички бяха въоръжени с автомати и пистолети, а един от всеки екип носеше и метален таран.

— Все още няма следа от раздвижване вътре — чу се по предавателя гласът на Васкес. — Екип Алфа в готовност.

Във въздуха отекна усилен по мегафон глас.

— ФБР. Обградени сте. Излезте с вдигнати ръце.

— Казах да действаш предпазливо и тихо, Васкес, копеле тъпо — измърмори Виджиано.

Отговор не последва.

— Повтарям — отново се разнесе гласът по мегафона. — Ние сме ФБР. Имате десет секунди да излезете.

Нищо. Предавателят на Виджиано изпращя.

— Няма движение, сър. Решавайте.

— Влизайте — заповяда Виджиано. — Веднага.

Мъжът с тарана се изправи и го тресна в ключалката. Вратата се отметна. В същия миг втори мъж с противогаз хвърли вътре граната със сълзотворен газ. От пролуките започна да излиза на талази гъста задушлива мъгла, сякаш стаята се беше запалила.

— Живо! Живо! Живо! — Командосите нахлуха в къщата.

Виджиано чу далечни приглушени викове и обичайния пукот и съскане на хвърлени гранати, но нищо друго. Никакви писъци, никакви плачещи деца. Определено не и изстрел. Секундите отлитаха, после се превърнаха в минути. Положението беше по-добро, отколкото се надяваше.

— Васкес, сър… Тук няма никого.

Виджиано грабна предавателя.

— Повтори!

— Няма никого. Сградата е празна. Претърсихме всички стаи и тавана. Изоставена е и, изглежда, са бързали да заминат. На масата има недоядена храна. Вони ужасно.

— Васкес, идвам.

— Не, сър. Първо трябва да обезопасим района.

— Казах — идвам. Ти и хората ти удръжте положението, докато дойда. Искам да видя всичко с очите си.

16.

Блумсбъри, Лондон

5-и януари — 22:29

— Кафе?

— Мисля да пия нещо по-силно. — Том отиде до библиотеката, взе гарафата, наля си голяма чаша коняк, отпи, задържа златистата течност в устата си и я глътна. После се отпусна в креслото и огледа помещението.

Идваше в жилището на Арчи едва за втори път. Тази мисъл го накара да осъзнае колко малко всъщност познава Арчи — кой е той и какви са страстите и тайните му, макар че стаята загатваше за някои черти от характера му.

Така например веднага се набиваше на очи любовта му към арт деко. Доказателство бяха канапето „Емили-Жак Рулман“ от лакирано абаносово дърво, креслата в същия стил, полилеят „Лалик“ на тавана и чашите „Марино“, които украсяваха полицата над камината. В същото време интересът му към хазарта беше очевидно изразен в необикновената колекция от чипове за игра от деветнадесети век, всички с различни цветове, размери и форми, наредени в рамки от двете страни на вратата.

По-интригуваща беше ниската масичка за кафе от тиково дърво — всъщност представляваше китайско легло за пушене на опиум от края на деветнадесети век. Месинговите приспособления по края показваха местата, където някога бяха слагали бамбукови пръчки, за да спуснат копринените завеси и да запазят анонимността на клиента.

— Съжалявам, че не можа да си довършиш играта — каза Кърк. Погледът му отново се съсредоточи върху Арчи, който седна на стола срещу него.

— Не се притеснявай. — Арчи сви рамене. — И без това губех. Тя добре ли е? — Кимна към коридора и затворената врата на банята.

— Ще се оправи.

— Какво стана, по дяволите?

Том не отговори, просто му подаде навито на руло платно.

— Какво е това?

— Погледни. Може би ще го познаеш.

Арчи разгърна картината на масичката за кафе и изненадано вдигна глава.

— Белак. Картината, открадната от синагогата в Прага.

— Знам.

— Къде я намери? — Арчи прокара пръсти по напуканата повърхност на творбата, докосваше неравностите засъхнала маслена боя и лекичко опипваше дупчиците.

— Подарък. Някой любезно я беше оставил в хладилника ми.

— Къде? — Арчи се намръщи, сякаш не беше чул добре.

— В хладилника ми. Имаше и още нещо обаче.

Арчи поклати глава.

— Не съм сигурен дали искам да знам.

— Ръка. В хладилника ми имаше и човешка ръка. Все още е там.

Арчи онемя. Когато най-после успя да каже нещо, гласът му прозвуча задавено и гневно.

— Търнбул.

— Какво?

— Онзи двуличен негодник Търнбул! Той е!

Том се засмя.

— Я стига, Арчи. Дори той не би…

— Замисли се — прекъсна го Арчи и ядосано махна с ръка. — Търнбул изневиделица идва при нас и иска му помогнем. Ние отказваме и няколко часа по-късно отрязаната ръка по чудо се появява в замразения ти грах. Това е инсценировка, по дяволите! Предполагам, че в момента дебне някъде наблизо и те чака да се прибереш, за да те арестува.

— Смяташ, че ръката принадлежи на някоя от жертвите на Търнбул?

— Колко отрязани ръце мислиш, че се подмятат из Лондон?

— Едва ли са много.

— Позна.

Кърк стана и отиде до прозореца. Долу минаваха две таксита. Лъскавите им черни покриви проблясваха в бледооранжево всеки път, когато уличните лампи ги осветяха. От другата страна на улицата, защитени от дебели железни прегради, с аристократично безразличие надничаха мрачните очертания на Британския музей. Гигантските лъвове от двете страни на главния вход неотлъчно стояха на пост.

— Не бива да правиш прибързани изводи — въздъхна Том. — Има и друга вероятност.

— Пак почна — измърмори Арчи.

— Убиецът на стареца може да не е крадецът на картината.

— Имаш предвид Ренуик, нали?

— Защо не? Знаем, че той действа заедно с Кристално острие и че те са убили оня старец. Ренуик има една ръка и вероятно харесва иронията да отреже ръката на някой друг като своя визитка.

— А картината на Белак?

— Открадната е от тях по негова поръчка.

— Да, но защо? — настоя Арчи.

— Белак ли казахте? — Доминик беше излязла от банята и стоеше на вратата. Лицето й беше бледо и в нея сякаш имаше нещо неземно. Контурите на слабото й тяло в червена рокля се бяха очертали на отворената врата. — Художникът?

Том и Арчи се спогледаха.

— Чувала си за него? — Дори Кърк беше смаян от поредния пример на енциклопедичните й познания за пазара на произведения на изкуството.

— Само името му.

— Откъде?

— През последните три години от живота си баща ти упорито търсеше картини на Белак.

— Какво?!

— Беше му станало мания. Убедена съм, че го спомена пред теб веднъж, за да види дали ще му помогнеш. Накара ме да претърся множество бази данни, файлове с вестници и списъци от търгове, за да открия нещо, но така и не успях. Накрая мисля, че се отказа.

— Ето откъде съм чувал името Белак — рече Кърк и бавно поклати глава.

— Но защо е искал да колекционира творбите му, по дяволите? — попита Арчи и вдигна снимката на картината от синагогата, за да наблегне на въпроса си.

— Не да ги колекционира — поправи го Доминик. — Търсеше една определена картина. Портрет на момиче. И каза, че това е ключът.

— Ключът за какво? — попита Арчи.

— Не знам — отвърна тя и сви рамене.

— Но Ренуик очевидно знае — огорчено отбеляза Том. — И сега ме дразни. Показва ми колко близо е до намирането на картината.

— Точно затова не трябва да му позволяваш да те въвлича в щуротиите си — заяви Арчи. — Оставил ги е в хладилника, за да се опита да те накара да се хванеш на въдицата. Ще изхвърлим ръката и ще се престорим, че не се е случило нищо.

— Нищо ли? — възрази Доминик. Очите й блеснаха. — Не можем да скрием такова нещо, Арчи. Някой е бил убит и може би сме в състояние да направим нещо.

— Вероятно. Но познавам Касий. Това е поредната му извратена игра. Късно е да помогнем на стареца с отрязаната ръка, но можем да помогнем на себе си. Том? Какво правиш?

— Обаждам се на Търнбул — отвърна Кърк. Вече бе вдигнал телефона и вадеше от портфейла си листчето с номера на агента.

— Не чу ли какво казах?

— Чух какво казахте и двамата. Доминик е права. Не можем да премълчим такова нещо.

— Ренуик си играе с теб. Не му обръщай внимание.

— Не мога, Арчи. Баща ми е замесен. И ако Ренуик иска нещо, което е търсил баща ми, няма да седя със скръстени ръце и да го оставя да го намери пръв. Няма да му позволя да ме прави на глупак. Не и отново.

17.

Планина Черни борове, близо до Малта, щата Айдахо

5-и януари — 15:30

Виджиано и Бейли забързаха между дърветата надолу, препъваха се непохватно, когато краката им затъваха в снега и се закачаха в скрити храсти. Най-после стигнаха задъхани до предната врата, където ги посрещна един от хората на Васкес. Беше махнал маската и шлема си. Лицето му беше безизразно.

— Насам, сър.

Поведе ги по коридор, отрупан с обувки и ботуши с различни размери и стари вестници, към голямата кухня, където ги чакаше Васкес. Дългата дъбова маса беше наредена за обяд. Около изоставено парче говеждо пъплеха хлебарки. Краищата му бяха започнали да мухлясват. Вонеше на разложение. Виджиано познаваше добре тази смрад. Воня на разложена плът.

Васкес кимна към вратата.

— Все още не сме проверили мазето.

— Мазето? — Виджиано се намръщи, бръкна в якето си и извади плана на сградата. Той го приглади на стената и го забоде с кабарчета — взе ги от някакъв стар календар. — Тук няма мазе.

— А на това какво му викате? — Васкес отвори една врата. Към мрака долу водеха тесни стълби.

Щракнаха фенерчетата си и тръгнаха по тесен тъмен коридор. Миризмата се засилваше с всяка крачка. Тук долу бе по-студено и по-влажно.

Васкес влезе в някаква стая в дъното на коридора, но веднага изскочи и изръмжа:

— Дано не сте обядвали.

Виджиано и Бейли влязоха. Вонята беше непоносима. Въпреки че се опасяваха от най-лошото, гледката пак ги изненада. В средата на помещението лежеше голямо куче — немска овчарка. Езикът му висеше от устата. Кафявата му козина беше сплъстена от кръв и гъмжеше от личинки. До него бяха проснати два окървавени питбула и мършав мелез с пръсната глава.

— Е, вече знаем защо не ни лаяха кучета — сухо отбеляза Васкес.

И насочи фенерчето си към пода. По сивия бетон бяха разпръснати месингови гилзи: блестяха като малки очи.

— Гилзи от М16. Изстреляли са няколко пълнителя. Не са искали да рискуват.

— Но къде са хората? — попита Бейли.

— Сър? — На прага зад тях се появи друг от хората на Васкес. — Намерихме още нещо.

Последваха го по озарения в зеленикава светлина коридор, после тръгнаха по друг и влязоха в още по-малка стая, където нямаше нищо, освен бюро, бутнато до стената. На пода нямаше гилзи, а купчини листове. Виджиано коленичи и взе един. Беше разписание на полетите за Вашингтон, окръг Колумбия.

На едната стена беше закован голям архитектурен план. Различни части на изобразената сграда бяха оградени с червено. Надписът в долния ляв ъгъл казваше всичко, което беше необходимо да се знае.

„Национален музей по криптология — Планове; Строителни чертежи; отоплителна и вентилационна система — 1933 година“.

— Нашите хора са. Няма съмнение. — Виджиано посочи плана и Васкес кимна. — Всичко е тук.

— Какво е това? — Васкес освети с фенерчето си ръждясала метална врата в отсрещната стена.

Приближи се до нея и насочи лъча към стъкленото прозорче.

— Пипнахме ги. — Васкес се обърна развълнувано. — Те са там, вътре. Има втора врата към стаята. Господи, натъпкани са като в консерва.

— Дай да видя. — Виджиано грубо го отмести и надникна.

— Живи ли са? — попита Бейли.

— Да. Една жена току-що ме видя.

— Какво казва?

— Откъде да знам, по дяволите? — озъби се Виджиано. — Те са зад две стоманени врати!

Ядосано отстъпи назад и Бейли също надзърна.

— Размахва ръце — Бейли се намръщи, — сякаш иска да ни каже да се махаме.

— Да отворим вратите — настоя Виджиано.

— Сигурен ли сте? — предпазливо попита Бейли. — Според мен жената не иска да ги отваряме. Може би трябва да доведем криминалистите.

— Няма значение какво иска — гневно отсече Виджиано. — Премръзнах от чакане навън!

— Сър, все пак първо трябва да проверим и да огледаме. Вероятно има причина да ни дават сигнали. Не смятате ли, че трябва да се опитаме да установим контакт и да разберем какво правят там?

— Очевидно е какво правят, по дяволите. Някой ги е заключил. И веднага щом ги измъкнем, ще се изкъпя. Васкес?

Васкес сви рамене, отключи първата врата и я отвори. Но преди да посегне към следващата врата, Бейли извика:

— Спри. — И насочи фенерчето си към прозорчето на втората врата, където беше опънато парче бял плат, на което с черен молив за гримиране беше надраскано съобщение.

„Ще ни убиете всички“.

— Какво е това, по дяволите… — започна Виджиано, но млъкна, понеже Васкес се закашля и се преви на две.

— Газ — задъхано каза той. — Бягайте… Газ.

Бейли го сграбчи за раменете и го повлече към изхода.

На излизане от стаята се обърна и видя, че жената е притиснала лице до стъклото на вратата. Очите й бяха огромни, кръгли и кървясали. В следващия миг се свлече на земята.

— Изведете всички — изкрещя Бейли и блъсна гърчещия се конвулсивно Виджиано нагоре по стълбите, през кухнята и коридора и отново навън. Останалите членове на екипа за спасяване на заложници също изскочиха на снега.

— Какво стана, по дяволите? — Шерифът Хенеси хукна, към тях.

— В къщата имаше клопка — задъхано отвърна Бейли, предаде Васкес на грижите на медиците и жадно загълта въздух.

— Клопка? — Хенеси озадачено погледна входа на сградата. — Каква?

— Някакъв газ. Сигурно е изтекъл, когато отворихме вратата. Господи, те са вътре! Умират.

— Не — извика отчаяно Хенеси и се облещи от страх и недоумение. — Уговорката ни не беше такава!

Бейли вдигна глава, мигновено забравил изтощението и възмущението си.

— Каква уговорка, шерифе?

18.

Кабинет по съдебна медицина, Ламбет, Лондон

6-ти януари — 03:04

Отрязаният крайник беше окървавен, ивиците мускули и прекъснатите кръвоносни съдове висяха като жици. Краят на лакътната кост стърчеше зловещо.

— Нараняванията определено отговарят на начина, по който е била отстранена ръката на жертвата. — Доктор Дерик О’Нийл я разглеждаше с мощна лупа. На ярката светлина на халогенните лампи на тавана ръката изглеждаше изкуствена и направена от восък, сякаш беше изтръгната от манекен на витрината на магазин. — Анализът на ДНК ще ни покаже със сигурност. Трябва да получим резултатите до няколко часа.

Прозя се. Явно все още съжаляваше за топлото легло, от което го беше вдигнал Търнбул.

— Ръката е забележително добре запазена — продължи О’Нийл и вдигна глава. — Къде я намерихте?

Носът на съдебния лекар беше голям и крив. Лицето му беше обрасло с гъста жилава остра брада, а малките му зелени очи бяха защитени от грамадни очила с черни рамки, които беше вдигнал на челото си, но плъзгаше на носа си, когато се наведеше.

— В хладилника на един човек.

— Звучи логично. — О’Нийл отново се прозя. — Но въпреки това е странно. За кого казахте, че работите?

— Не съм казал и е по-добре да не знаете — заяви Търнбул. — А това? Можете ли да направите нещо? — И посочи вътрешната страна на ръката: там кожата беше одрана и бе останал червеникаво-синкав правоъгълник.

Лекарят плъзна очилата на носа си и се наведе, за да види по-отблизо.

— Какво е имало тук?

— Татуировка.

— Формата е странна. Каква татуировка?

— От концентрационен лагер.

— О! — възкликна О’Нийл и Търнбул видя, че най-после се е разсънил напълно.

— Искам да знам какво е пишело.

Докторът всмукна въздух през зъби.

— Това може да е сложно. Много сложно. Зависи дълбочина е.

— Какво имате предвид?

— Кожата се състои от няколко пласта. — О’Нийл взе химикалка и лист, за да илюстрира обясненията си. — Епидермис, дерма и хиподерма. Обикновено мастилото на татуировката се инжектира под епидермиса в горния слой на дермата. Ако искате вярвайте, но операцията е деликатна и изисква умения. Трябва да се направи достатъчно дълбоко, за да остане за постоянно, но не чак толкова много, че да нарани чувствителните пластове отдолу.

— Мислите ли, че тази операция е била направена деликатно? — Търнбул се изсмя глухо.

— Не — призна О’Нийл. — Доколкото знам, нацистите са използвали два основни метода за татуиране. Първият е бил с метална пластинка със сменяеми игли. Притискали я в плътта и после натърквали раната с боя.

— А вторият?

— Вторият е бил още по-жесток. Разрязвали са плътта с писалка с мастило.

— Това едва ли изисква кой знае какви умения.

— Не. И означава, че раната е по-дълбока от обикновено. Разбира се, с времето мастилото прониква навътре в дермата, може би дори в лимфните клетки, и това също може да ни помогне да възстановим написаното. Но дори в такъв случай, ако хората, направили това, са пробили хиподермата, е малко вероятно да намерим нещо.

— Пробили ли са я?

О’Нийл се вгледа внимателно в раната.

— Всъщност онзи, който го е извършил, е бил доста сръчен. Татуировката е направена със скалпел, проникнал в горния пласт.

— Тогава може би ще възстановите нещо?

— Да, възможно е. Ако белегът е достатъчно дълбок, написаното ще се покаже. Но ще отнеме време.

— Не разполагате с време, докторе. Казаха ми, че сте най-добрият съдебен дерматолог в страната. Искам да направите чудо с тази ръка. Ето телефонния ми номер. Обадете ми се веднага щом разберете нещо.