Черното слънце

51.

Невски проспект, Санкт Петербург, Русия

9-и януари — 15:21

Том и Доминик прекосиха Мойка и тръгнаха по Невски проспект към златистия масив на Адмиралтейството. Снегът беше мръсен, очевидно навалял преди няколко дни. Въпреки че зимата беше мека по руските стандарти, и на двамата им беше студено и когато говореха, гласовете им бяха приглушени от вдигнатите яки и дебелите им шалове.

— Кога мислиш, че ще дойде Арчи? — попита Доминик, като внимаваше къде стъпва, за да не съсипе обувките си.

— Липсва ли ти вече? — засмя се Кърк. — Не се тревожи. Ще дойде тази вечер.

— Не съм сигурна дали си заслужаваше да пътуваме поотделно. Ако наистина го търсят, ще го забележат независимо дали е с нас, или не.

— Да — съгласи се Том, — но ако се наложи да се отърве от преследвачи, Арчи има по-добър шанс, ако се тревожи само за себе си. Освен това той сам реши така.

— А Търнбул? Успя ли да се свържеш с него?

— Разказах му за всичко, което открихме. Е, поне каквото намерих за необходимо. Ще пристигне утре. Ще трябва да кажа внимателно новината на Арчи. Стигнаха до края на Невски проспект и завиха надясно към дворцовия площад. Над тях се извиси позлатената островърха кула на Адмиралтейството. Белият мраморен куб с колони отдолу приличаше на скъпа сватбена торта. Вдясно се намираше колоната на Александър, а извитата сграда на Държавната дума зад тях тънеше в сянка.

Доминик го хвана под ръка и въпреки леденостудения вятър, удрящ лицето й като камшик, се почувства странно сгрята и доволна. Истината беше, че събитията през последните дни бяха трескави и изтощителни, и тя се радваше, че няколко часа няма да се тревожи за отрязани ръце, нацистки карти за съкровища и маса, заобиколена от ухилени скелети.

Пък и трябваше да признае, че й беше приятно да е с Том. Рядко имаше възможност да остане насаме с него. Разбира се, не му го беше казвала. Нямаше намерение да изложи на риск онова, което вече съществуваше между тях, заради малкия шанс да получи повече.

— Идвал ли си тук? — попита тя.

— Не.

— Не? Защо? Мислех, че си бил навсякъде.

— Бил съм на много места, но не и тук.

Нещо в тона му й подсказа да не го разпитва повече. Поне не в момента. Така че реши да смени темата.

— Това трябва да е Ермитажът.

— Да. — Том кимна.

— А онова е Зимният дворец. — Тя посочи бароковата сграда вляво. Оцветената й в бяло, зелено и кафяво фасада беше украсена с лъскави скулптури и сложни позлатени декоративни мотиви.

— Предполагам.

— Огромен е. — Доминик учудено поклати глава.

— Четох, че ако прекарваш там по осем часа на ден, ще ти трябват седемдесет години само да погледнеш всеки експонат.

— Това е невъзможно.

— Тринадесет мили галерии. Три милиона предмета. Според мен и седемдесет години е малко.

— И смяташ, че там има картина на Белак? — недоверчиво попита тя. Все още не беше убедена, че логичните им разсъждения са ги довели до правилното място.

Кърк кимна уверено.

— В стаята на Вайсман имаше снимки на три картини. Картината от синагогата и онази на замъка имаха за цел да ни заведат до криптата на Ордена. Остава третата. Портретът на Гудрун, дъщерята на Химлер. Онази, която е търсел баща ми. Портретът е ключът. И той е бил на това мнение. Убеден съм, че там е скрит ключът за всичко.

— Но как портретът се е озовал тук?

— Не е толкова невероятно.

— Какво искаш да кажеш?

— Чувала ли си за златото на Шлиман? — след кратко мълчание попита Том.

Бяха стигнали до брега на реката и гледаха Петропавловската крепост. Том се облегна на парапета.

— Германският археолог? Разбира се.

Доминик много добре знаеше за кого говори Том. Шлиман беше пионер в археологията. Обсебен от „Илиадата“, той се заловил да търси Троя, като използва поемата на Омир като карта. През 1873 година най-после открил останките на града и купища бронзови, сребърни и златни предмети — кръстил ги „Съкровището на Приам“, на името на древния цар на Троя.

— Преди да умре, Шлиман подарил съкровището, което намерил в Троя, на Националния музей в Берлин, където останало до 1945 година — обясни Кърк.

— До 1945? Искаш да кажеш, че руснаците са го взели?

— Точно така. Руснаците били вманиачени по присвояването на ценности и творби на изкуството не по-малко от нацистите. След като Берлин паднал, те изпратили техния така наречен Трофеен взвод, специално обучен да открива и заграбва плячката на нацистите. Отрядът намерил съкровището на Приам в подземен бункер под зоологическата градина в Берлин заедно с хиляди други произведения на изкуството. Разбира се, доскоро никой не знаел за това. Всички мислели, че съкровището е изчезнало или е било унищожено през войната. Но през 1993 година руснаците най-после признаха, че е при тях, и поискаха правото да го притежават като част от полагащите им се репарации. В момента съкровището е изложено в музея „Пушкин“ в Москва.

— И смяташ, че картината може да е донесена тук като трофей?

— Берлин е бил превзет под командването на маршал Жуков. Щабът на Химлер трябва да е бил една от главните стратегически цели на руснаците. Ако сърцето на Химлер не му е позволило да унищожи портрета на дъщеря си, което е твърде възможно, руснаците може да са го намерили и да са го донесли тук като трофей. Това сочат трите кръста и плочката с името на стола в криптата. Убеден съм, че картината е тук. Проблемът е как да я открием.

— Защо?

— Нали ти казах — там има три милиона експонати, но са изложени само пет процента от тях. Останалите два милиона седемстотин и петдесет хиляди се пазят в огромни подземни хранилища и голяма част дори не са описани. Може би дори не знаят, че портретът е там.

Замълчаха. Докато замислено гледаше водата, Доминик изведнъж осъзна, че с изключение на перпендикулярните островърхи кули на Адмиралтейството и Петропавловската крепост в града преобладават хоризонталните, а не отвесните линии, същински пластове на скални натрупвания. Това се дължеше отчасти на очертанията на еднаквите покриви, които до нашествието на съветската ера бяха строени на височината на Зимния дворец или по-ниски, но главно заради невероятното количество вода. Гладките повърхности на четиридесетте реки и двадесетте канала в Санкт Петербург се сливаха с бреговете и създаваха илюзията за идеална гладкост.

И тъкмо да го каже на Том, забеляза, че той е натъжен и гледа някак отнесено. Така че пак му зададе въпроса, който я безпокоеше от известно време.

— Том, защо не си идвал тук? Сериозно?

Кърк помълча, после заговори, но без да я гледа.

— Когато бях осемгодишен, татко купи една книга за Санкт Петербург. Четяхме я заедно, но предимно разглеждахме илюстрациите. Той ми обеща, че един ден ще ме доведе тук. Ще организира пътуване само за нас двамата. Все чаках да ми каже, че тръгваме. Не предполагах, че ще дойда в този град без него.

Доминик — изненада повече себе си, отколкото дори него, се надигна на пръсти и нежно го целуна по бузата.

52.

Площадът на декабристите, Санкт Петербург

9-и януари — 16:03

Борис Кристенко се чувстваше виновен. Не само защото се беше измъкнал от кабинета си и защото ако шефът му разбереше, щеше да го кастри. По-скоро му беше неприятно, че е изменил на колегите си. Новата изложба на Рембранд щеше да отвори врати само след три седмици и той трябваше да ръководи поставянето на картините, но беше обещал, а винаги държеше на думата си, доколкото можеше, особено когато беше дадена на майка му.

Вървеше с наведена глава и внимаваше да не види някой колега, който да го познае, въпреки че ако това станеше, и той можеше да го попита защо е излязъл през работно време. Тази мисъл му вдъхна смелост и той си позволи да вдигне глава, но ускори крачка, за да навакса за дързостта си, прекоси Нева и тръгна по крайречния булевард „Лейтенант Шмид“.

Майка му искаше три матрьошки. Очевидно в предградията, където живееше, не можеше да намери наистина красиви, макар че Кристенко се съмняваше дали изобщо е търсила. Познаваше майка си — това беше начинът хитрата стара лисица да го накара да плати и да й ги занесе.

Матрьошките, разбира се, не бяха за нея, а за подарък на племенниците й в Америка. Преди петнадесетина години брат й бе заменил студените руски зими с влажните лета в Маями. Кристенко много му завиждаше.

Магазинът беше малък, предназначен предимно за туристи и добре запасен с руски сувенири. Кристенко избра матрьошките и плати, излезе на улицата и си погледна часовника. Беше отсъствал двадесет минути. Може би ако тичаше, щеше да успее да се върне, преди някой да е забелязал, че го няма.

Първият удар по главата го завари напълно неподготвен. Успя да предугади втория, но въпреки това юмрукът се заби в корема му и му изкара въздуха. Главата му започна да кънти и устата му се отвориха широко в опит да поеме въздух — като на златна рибка, изскочила от аквариума.

— Доведете го тук.

Той чу гласа и после усети, че го влачат за раменете и косата по мръсната улица. Нямаше сили нито желание да се съпротивлява. Знаеше кои са и че не може да ги победи.

Хвърлиха го на земята сред разлагащи се остатъци от храна и кучешки изпражнения. Главата му се удари в стена. Зъбите му изтракаха.

— Къде са парите ни, Борис Иванович? — попита същият глас.

Кристенко погледна нагоре и видя, че са трима, наведени застрашително над него.

— Идват — едва смотолеви той. Беше му трудно да говори.

— Дано. Имаш две седмици. И следващия път няма да дойдем при теб, а ще идем при майка ти.

Едрият мъж го ритна в главата. Ботушът му закачи носа на Кристенко и той усети как по лицето му се стича топла кръв. Във въздуха се извиси жестокият смях на нападателите.

Борис погледна охлузените си колене, разкъсаното изцапано палто и издрасканите си обувки. Кръвта течеше от носа му и капеше върху гърдите му.

Кристенко се разрида.

53.

Екатерининският дворец, Царское село, Санкт Петербург

9-и януари — 16:37

Том поиска за известно време да остане сам и Доминик се съгласи, макар и с нежелание, да се срещнат по-късно в хотела. Той искаше да е с нея, но често трябваше да бъде сам, за да възвърне самоувереността си и да се зареди с енергия. Знаеше, че Доминик е пълна негова противоположност и търси компанията на други хора като начин да се съвземе от случилото се през последните дни.

Докато минаваше през главните порти на двореца на Екатерина Велика, осъзна, че стиска в джоба си ключодържателя от слонова кост, който му беше подарил баща му. Обикновено не мислеше за него, но в случая го прие като потвърждение, че разговорът му с Доминик все още се върти в съзнанието му.

Знаеше, че тя иска да помогне, но фактът, че беше споменал за баща си пред нея, го накара да се почувства неловко, защото му беше трудно да говори за него с когото и да било. Освен това, колкото и да му беше неприятно да го признае, Кърк ревнуваше.

Доминик беше виждала баща му много повече от него през последните пет години и се беше шегувала, обядвала, вечеряла и спорила с него, докато бяха работили заедно. Всъщност Доминик бе имала с баща му такива взаимоотношения, за каквито Том само можеше да мечтае. Запита се дали тя не е прочела мислите му и дали това не е причината за целувката.

Посещението в Санкт Петербург го преизпълваше с чувства. Този град беше единственото място, където баща му бе обещавал да го заведе един ден. Когато слагаше Том да си легне, говореше за пътуването и очите му блясваха с унесен, замечтан поглед, докато описваше легендарната история на Санкт Петербург и загадъчната му съдба. Том слушаше, подпрял брадичка на коленете си и обгърнал краката си с ръце, затаил дъх, за да не пропусне нещо.

Дворецът се появи пред него и той спря да го огледа. Сградата беше неописуемо красива. Сводестите прозорци на трите етажа бяха украсени с пищни орнаменти и отделени от съседите си с ясно очертаните отвесни линии на колони и скулптури, повтарящи се с величествена симетрия. Фасадата в тюркоазеносиньо, бяло и златно се простираше на стотици метри.

Кърк се качи по широкото стълбище и влезе във фоайето. Знаеше пътя. Беше го научил наизуст от чертежа в книгата, която му беше подарил баща му. Зави наляво, без да се замисля, като само хвърли бегъл поглед на грандиозното стълбище от бял мрамор.

Дишането му се учести, докато минаваше покрай Бялата, Пурпурната и Зелената трапезарии. Хвърли им само един поглед, въпреки че при други обстоятелства дълго би се възхищавал на пищността и великолепието им. Дори Залата с картините и сто и тридесетте платна по стените не можа да задържи вниманието му по-дълго, отколкото беше нужно, за да мине по лакирания паркет. Вратата в дъното го привличаше като магнит с омайващото си сияние.

В помещението имаше само един човек — разглеждаше картините на отсрещната стена. В кресло от кадифе и позлатено дърво до входа седеше пазач със строго лице. Кърк спря на прага и затвори очи, за да почувства атмосферата на Кехлибарената стая.

Разбира се, това не беше автентичната Кехлибарена стая, а съвременно копие, направено за празненствата по случай тристагодишнината от основаването на града. И макар че му липсваха императорският произход и потеклото на известния му предшественик, помещението беше не по-малко поразително от истинската Кехлибарена стая, каквато си я представяше Том. Искрящите стени обхващаха целия спектър на жълтото, от опушен топаз до светлолимоново, и бяха украсени с фигури, гирлянди цветя, лалета, рози, мидени черупки, монограми и императорския герб на Романови.

Въпреки великолепието й обаче Кърк донякъде се зарадва, че баща му не е виждал стаята, защото след като цял живот бе чакал, може би когато най-после я видеше, нямаше да изпита въодушевление.

Кърк повече от всеки друг знаеше, че е присъщо на човека да иска най-много онова, което не може да има. Митът за Кехлибарената стая се беше родил от разрушаването й по време на войната — бяха останали само няколко избелели снимки — и мигновено бе преминал границите на преходността, за да навлезе в света на въображението, където величието му няма да бъде поставено под съмнение или да разочарова някого. Поне поради тази причина, колкото и да беше изящно, копието не можеше да се сравнява с божествения образ на оригинала, който хората бяха изградили в съзнанието си.

— Двадесет и четири години. — Мъжът в другата част на залата се беше приближил до него. Том не му обърна внимание. Предположи, че е турист. — Двадесет и четири години я възстановяваха. Изумително е как блести като златна, нали? И как повърхността отразява светлината, но в същото време изглежда толкова дълбока, че сякаш можеш да бръкнеш с ръце в нея до лактите.

Кърк се обърна да огледа мъжа, но видя само профила му. Лицето му беше закрито от черна ушанка от мечешка кожа, смъкната над очите, и от вдигната яка. Гласът обаче беше познат. Много познат.

— Здравей, Томас.

Човекът се обърна и се вторачи в него с немигащите си стоманеносиви очи — някога до болка познати, но въпреки това чужди. Очи, които събуждаха омраза и страх. И чувство на самота.

Очите на Хари Ренуик.

— Хари? — учудено промълви Кърк. — Ти ли си?

— Мое скъпо момче.

Ренуик вероятно изтълкува погрешно тона му и протегна ръце, за да го прегърне. Изненадата и стъписването на Том обаче мигновено се изпариха в студен болезнен гняв и следващите му думи не оставиха съмнение какви са истинските му чувства.

— Мръсник! — Кърк направи крачка към него и инстинктивно сви юмрук.

Ренуик отстъпи, но в очите му проблесна страх.

— Внимателно, Томас — тихо каза той. — Не прави нищо прибързано. Не искам да пострадаш.

Кимна над рамото му и Кърк се обърна. Двама едри мъже с обръснати глави измъкваха от стаята уплашения пазач. Вътре влязоха други двама. В коланите на панталоните им бяха затъкнати пистолети. По-високият застана до Ренуик. Том го позна. Това беше човекът, който според Търнбул беше участвал в убийството на Вайсман в болницата. Другият се приближи до Кърк и сложи ръка на рамото му, за да го спре, после взе ушанката на Ренуик и се отдалечи.

— Мисля, че все още не си имал удоволствието да се запознаеш с полковник Хехт — каза Ренуик. — Той е… мой колега.

— Какво искаш? — намусено попита Том; разбираше, че при дадените обстоятелства няма друг избор, освен да го изслуша.

— Ах, Томас — тежко въздъхна Ренуик. С изключение на един от преподавателите му в Оксфорд, Ренуик беше единственият, който го наричаше така. Той не обичаше съкращенията, инициалите и другите видове лингвистична стенография. — Колко тъжно, нали? След всичките години, прекарани заедно, жалко, че не се срещаме и не разговаряме като приятели.

— Спести си празните приказки — със стиснати зъби каза Кърк. — Приятелството ни беше изградено върху твоите лъжи. В деня, когато ти ме предаде, изгубихме всичко, което съществуваше между нас. Сега ти не означаваш нищо за мен. Затова, ако си дошъл да ме убиеш, приключвай, без да го увърташ.

— Да те убия? — Ренуик се засмя и се приближи до стената вляво. Хехт гледаше свирепо. — Мое скъпо момче, ако исках да те убия, вече нямаше да си на този свят. Можех да го направя пред хотел „Тримата крале“, в кафенето на Хауптбанхоф или докато сутринта вървеше по Невски проспект. Господ знае, че през последните няколко дни имах много възможности. Не, колкото и да удовлетворява желанието ми за отмъщение, което изпитвам всеки път, когато погледна ръката си, това не би послужило на целите ми. — Той вдигна протезата си и я погледна безпристрастно, сякаш не беше негова.

— Целите ти? — глухо се изсмя Кърк. — Мислиш, че ще ти помогна?

— О, ти вече направи много, Томас. Ключът, който взе от Ламерс, депозитната кутия, до която успя да получиш достъп, историята на Златния влак и вероятното местонахождение на съдържанието на изчезналите вагони.

— Как, по дяволите… — започна Том, но после осъзна какво означава това. — Радж! — стъписано промълви той. — Какво си му направил?

— А, да — въздъхна Ренуик. — Господин Дхута. — Свали ръкавицата от здравата си лява ръка и внимателно я сложи върху един от шкафовете. — Бих казал, че той беше много предан приятел. До самия край.

— Уби ли го? — Кърк дори не се опита да прикрие страха и ужаса си.

— Не, в края на краищата се оказа, че това не е необходимо. Но мисля, че този път ще му трябва нещо повече от сиропите за кашлица и витамините, за да се изправи на крака.

— Мръсник — пак изруга Том, но въпреки грубата шега на Ренуик почувства облекчение, че Радж е жив.

Ренуик се усмихна, но не каза нищо, а само погали един от мотивите с цветя на стената.

— И така, сега ти знаеш онова, което и аз знам от известно време. Орденът е бил пратен да пази влака. Когато са разбрали, че няма да могат да стигнат до Швейцария, са решили да изнесат ценния му товар и да го скрият. Тайната на местонахождението му е била кодирана в картина, чието местонахождение също е било скрито в други две картини и карта.

Кърк мълчеше. Мислите му препускаха между страха, гнева и отвращението при вида на Ренуик, който с обич милваше кехлибара, сякаш беше куче.

— Замисли се, Томас. Автентичната Кехлибарена стая. — Очите му блеснаха. — Най-после открита след толкова много години. Сигурно струва двеста-триста милиона долара.

— Бих дал десет пъти повече да те видя мъртъв — със стиснати зъби отговори Том.

— Баща ти прекара половината си живот да търси Кехлибарената стая. Само си представи какво би казал, ако можеше да ни види сега, толкова близо до откриването й.

— Не замесвай баща ми! — извика Кърк и направи крачка към Ренуик, без да обръща внимание на заплашителния поглед на Хехт.

— Баща ти беше замесен, Томас. Как инак мислиш, че разбрах за Кехлибарената стая? Той ми каза. Разказа ми всичко.

— Лъжеш.

— Нима?

— Дори да го е направил, това е защото е нямал представа кой си.

— Сигурен ли си? — Ренуик ядосано поклати глава. — Убеден ли си, че баща ти не беше наясно?

Сърцето на Кърк подскочи.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Не си играй с мен — жестоко се изсмя Ренуик. — Не ти подхожда. Трябва поне да се замислиш. Задай си въпроса.

— За какво да се замисля? — Устата на Том пресъхна, гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Как така, въпреки че бяхме колеги двадесет години и приятели от по-дълго, той не е знаел за мен? И че има съвсем малка вероятност не само да е знаел, но и да ми е помагал. Да е работил за мен.

— Не говори така. Ти не знаеш…

— Нямаш представа какво знам — прекъсна го Ренуик. — Дори да знаеш, няма да повярваш. Така, както знам, че няма да повярваш на това.

Извади джобния си часовник и го вдигна пред лицето на Том. Златният обков заблестя. Кърк го позна веднага. „Патек Филип“ от 1922 година, осемнадесет карата злато, изключително рядък. Сериен номер 409792. Часовникът на баща му.

— Откъде го взе, по дяволите? — прошепна Том. — Нямаш право…

— А ти как мислиш? Той ми го даде. Не разбираш ли, Томас? Ние бяхме съдружници. До самия край.

54.

Летище „Пулково 2“, Санкт Петербург

9-и януари — 18:47

Пол Виджиано мина през въртящите се врати, като шумно тропаше с крака. Бейли пазеше багажа им и учтиво отказваше на предложенията на носачите, които се опитваха да го натоварят на количките си. Над главата му светеше червена неонова реклама за местен нощен клуб — придаваше на терминала още по-грозен вид.

— Господи, тук е по-студено и от задника на полярна мечка.

— Виждаш ли ги?

— Все още не. — Виджиано духна, за да стопли ръцете си. — Казах ти да им се обадиш, преди да тръгнем, и да им съобщиш в колко часа ще пристигнем. Не можеш ли да проведеш като хората дори един телефонен разговор?

— Обадих се, сър. Те закъсняват.

Заради непрестанното заяждане на Виджиано вълнуващият и интересен в началото случай бързо се превръщаше в истинско изпитание за решителността на Бейли. Много други не толкова търпеливи хора не биха издържали и биха посрещнали поредния изблик на Виджиано с добре премерен удар.

Бейли обаче не беше глупак и знаеше, че трябва да внимава. Въпреки недостатъците си Виджиано ръководеше разследването и след това щеше да напише доклад за представянето на Бейли. На този етап от кариерата си той трябваше да е търпелив и да се пази от неприятности. Никой не обича хората, които не умеят да работят в екип.

Бейли обаче беше решил да се подчинява на Виджиано само защото заповедите бяха одобрени от друг.

— Говорихте ли с областния директор Картър, сър?

— Господи, Бейли, за какъв се мислиш? — избухна Виджиано. — За майка ми?

— Не, сър, но сме далеч от Солт Лейк Сити и още по-далеч от местопрестъплението.

— Е, и?

— Не искам да объркаме нещо. Тук нямаме пълномощия.

— Ще объркаш нещо само ако продължаваш да ме вбесяваш с проклетите си притеснения, Бейли — язвително каза Виджиано. — Видя с очите си човека, който излезе от хотела на Лаше. Блонди. Нашият главен заподозрян. Ясно като бял ден. След това разбрахме, че е издирван за убийство и в Австрия. Какво повече искаш? Димящо оръжие и пълен комплект отпечатъци?

— Видях мъж, който прилича на описанието, дадено от Хенеси, и на снимката от камерите за наблюдение на летището в Солт Лейк Сити, но не мога да съм сигурен, че е той — хладно отвърна Бейли.

— Не ми пука какво мислиш. Трябваше да кажеш веднага, щом имаш съмнения. Сега си вътре в играта като мен. Онова, което си видял, беше достатъчно за Картър. Тук сме, защото той ни даде зелена светлина. А сега по-добре ли се чувстваш? — Виджиано се приближи до Бейли. Дъхът му беше горещ и противен. — Виж, това е разликата между теб и мен. Понякога трябва да се доверяваш на инстинкта си. Ще ми благодариш, когато директор Грийн ни връчи медали. — Виджиано погледна към вратата, където спря черен силует. — Трябва да са те. Престани да хленчиш. Да вървим.

Хвана дръжката на големия си черен куфар „Самсонайт“ и го помъкна към изхода. Пластмасовите колелца ритмично затракаха по мраморните плочки. Бейли нарами чантата си и тръгна след него. Лицето му беше замислено и намръщено. Тази работа не му харесваше, но щом Картър я беше одобрил, нямаше какво да направи.

Колата беше голяма и по-чиста от всичко останало около нея. Багажникът се отвори, когато се приближиха. Двамата сложиха вътре багажа си, затвориха капака и се качиха в автомобила.

— Извинявайте, че закъсняхме, момчета. Движението беше адски натоварено. Аз съм Бил Стрейндж, а това е Клиф Кънингам. Добре дошли в Русия. — Мъжът протегна ръка през пролуката между двете предни седалки. Беше възпълен, с лъскаво теме и прошарена руса коса; приличаше на Харди, а колегата му на Лаурел — висок и слаб, с грижливо сресана кестенява коса.

— Няма проблем. — Виджиано стисна ръката му, без да си направи труда да признае, че отново е обвинил в некомпетентност Бейли. — Специални агенти Виджиано и Бейли. От Бюрото ли сте, или от Агенцията?

Бейли също се наведе и стисна ръката му.

— От Бюрото — усмихна се Стрейндж. — Реших, че ще искате да видите приятелски лица.

— Точно така, по дяволите — потвърди Виджиано. — Е, има ли някаква следа от нашия човек? — И се облегна назад на меката кожена седалка.

Колата се вля в уличното движение и се отправи към центъра на града.

— Това ли е вашият човек? — Стрейндж подаде снимка на Бейли. Той я погледна, кимна и после я предаде на Виджиано. Той нетърпеливо я грабна от пръстите му.

— Да, това е копелето. Кога пристигна?

— Преди час и нещо. Със самолет от Франкфурт, както казахте. Преди малко се регистрира в хотел „Европа“.

— Купонът се премести другаде, но пак танцуват същите хора, Бейли — ликуващо отбеляза Виджиано.

— И другият е тук.

Виджиано учудено поклати глава.

— Кой?

— Другият мъж, за когото казахте да си отваряме очите. Регистрирал се е под името Том Кърк.

— Не съм казвал…

— Проявих самоинициатива, сър — прекъсна го Бейли. — Това е човекът, с когото Блонди излезе от хотела. Реших, че трябва да проверим и него. Изпратих снимка в случай че той се появи в системата.

— За Бога, Бейли — изсумтя Виджиано. — Той е само странично явление. Трябва да се отдалечиш от детайла и да видиш цялата картина, както правя аз, и да наблюдаваш как се разместват фигурите по дъската.

— Мъжът може да се окаже нещо повече от пионка — обади се Стрейндж и съчувствено намигна на Бейли. — Има досие. Бивш крадец, решил да стане порядъчен. Дори е работил с едно от нашите момчета по случай миналата година.

— Искаш да кажеш с едно от нашите момичета — ухили се Кънингам.

— Точно така. Дженифър Браун. Тя не беше ли в твоя екип, Виджиано?

— Известно време.

Виджиано стисна зъби.

— Чух, че се била издигнала — отбеляза Стрейндж.

— Вижте какво, не ми пука за Том Кърк, още по-малко за Дженифър Браун, по дяволите — избухна Виджиано. — Дошъл съм за Блонди, затова да зарежем празните приказки и да отидем да го сгащим това копеле.

Кънингам и Стрейндж се спогледаха и се усмихнаха и Бейли изведнъж се зарадва на тяхната компания.

55.

Хотел „Европа“, Санкт Петербург

9-и януари — 19:22

Том си беше купил „Братя Карамазови“ от магазина за сувенири във фоайето на хотела. Въпреки че го беше чел, оправда избора си с довода, че Достоевски е написал почти всичките си книги в Санкт Петербург.

Оказа се, че напразно е прахосал парите си. Успя да прочете петнадесет пъти първата страница. Не можеше да се съсредоточи, защото мислите му постоянно се връщаха към Кехлибарената стая.

Към Ренуик.

И към думите му.

Хари, разбира се, имаше право. Е, поне донякъде. След като откри кой всъщност е Ренуик, Том наистина се усъмни в приятелството на баща си с него и се запита дали той е подозирал истината. Нито веднъж обаче не се беше замислял за вероятността, заявена от Ренуик — че баща му не само е знаел кой е той, но и е бил замесен в престъпната му дейност и дори му е бил съдружник.

Кърк беше наясно, че не бе познавал баща си толкова добре, колкото би искал и би трябвало. Знаеше само, че баща му беше човек, който би оставил визитната си картичка на предното стъкло на колата ти, ако неволно я е блъснал леко. Но не виждаше в характера му нищо, нито дори намек, загатващ за друго, освен за силно презрение към Касий и всичко, което представляваше той. Двамата бяха пълни противоположности.

Някой почука на вратата.

— Влез.

На прага застана Арчи.

— Здрасти.

— А, пристигна ли? Кърк вдигна глава, усмихна се и стана. Всъщност дори се зарадва, че Арчи прекъсва мислите му. — Имаше ли проблеми?

— Не. Но бих убил човек за едно питие.

— Налей си. — Том посочи минибара под телевизора.

Арчи се приближи и изсипа две малки шишенца уиски в голяма чаша.

— Денят беше дълъг — въздъхна той и се отпусна на стола. — Наздраве. Къде е Доминик? — И огледа стаята, сякаш очакваше тя да изскочи зад завесата.

— Преоблича се. Ще дойде в девет.

Арчи кимна и протегна крака.

— Несъмнено й е приятно да е с теб.

— Какво искаш да кажеш?

Арчи вероятно разбра, че Кърк не е в настроение да говори по този въпрос и поклати глава.

— Нищо. Е, какво прави днес?

— Обичайното. Разходих се по Невски проспект, отидох да разгледам новата Кехлибарена стая и срещнах Хари Ренуик.

Арчи едва не се задави с уискито.

— Касий? Тук?

— Да. Всъщност е с нас от Лондон. Следи ни и чака.

— Какво?

— Да му свършим работата и да разберем къде е последната картина на Белак.

— Значи знае?!

— Знае онова, което е успял да изтръгне с бой от Радж.

— Какво?!

Арчи скочи. Том протегна ръка да го успокои.

— Жив е. Не се притеснявай. Разбрах в коя болница е и говорих с лекаря. Ръката му е счупена, има три пукнати ребра и доста синини, но нищо по-сериозно.

— Само да го спипам това копеле! — ядоса се Арчи. — Ще го убия.

— Първо ще трябва да се пребориш с новите му приятели. И Хехт беше с него. Помниш ли го? Онзи от Кристално острие, когото Търнбул посочи като убиеца на Вайсман.

Арчи изгълта уискито на един дъх.

— И какво искаше милият чичо Хари?

Том сви рамене. Засега беше решил да запази за себе си думите на Ренуик за баща му. Въпреки че това вероятно не беше в духа на откритостта и доверието, които двамата с Арчи се опитваха да поддържат през последната година и нещо, той все още не беше готов да сподели с някого обидните намеци, докато не намереше време да ги обмисли спокойно. Пък и това нямаше нищо общо със Златния влак, нито с Ордена.

— Да разбере какво знаем. Да ни подтикне да направим грешка.

— Това означава, че и той не е намерил Кехлибарената стая.

— Точно така — усмихна се Том. — Няма представа какво сме открили в криптата, нито защо сме дошли тук.

— Няма да му отнеме много време да разбере, нали?

— Прав си. И затова се надявам, че имаш план.

— Не се тревожи. Готов е. — Арчи посегна да запали цигара, но Кърк се намръщи и му махна с ръка да не го прави.

— Все пак ще спя тук.

— Ясно де. — Арчи недоволно върна цигарата в пакета.

— Как така готов? — продължи Том.

— Е, още не е готов, но ще бъде. Познавам специалист в тази област. Мой клиент или по-скоро бивш. Всъщност наш.

— Кой бивш клиент? — недоверчиво попита Том.

Арчи сви рамене.

— Виктор, разбира се. Кой друг?

— Виктор? — Кърк иронично повдигна вежди. — Не беше ли онзи, за когото миналата година ме накара да открадна яйцата на Фаберже, но после се оказа, че всъщност са за Касий? Спомням си, че едва не ни убиха заради него.

— Да, но нека не се ровим в миналото, нали? — глуповато каза Арчи. — Всичко това е стара история, много вода изтече и така нататък. Сега не бих постъпил така с теб. Този път наистина е Виктор. И никой няма да бъде убит.

56.

Неизвестно място, Германия

9-и януари — 21:00

Мъжете бяха дванадесет и носеха еднакви златни пръстени с гравирани дванадесет квадратчета и инкрустирани с един-единствен диамант в едното.

Нямаха имена. Така беше по-безопасно. Нямаха и номера, защото това би намекнало за йерархия между тях, чувство за цифрово превъзходство и предимство, които бяха несъвместими с първоначалната идея за братство на равни. Но за да няма объркване, използваха имена на градове.

— Няма причина за паника. — Париж, възрастен мъж, седнал начело на масата, вдигна ръка, за да успокои останалите, които разтревожено бяха започнали да шушукат след последното разкритие. — Това не означава нищо.

— Нищо? — недоверчиво попита Виена, който седеше срещу него. — Не чу ли какво казах? В замъка Вевелсбург е открита крипта с дванадесет генерали от СС. Съобщиха го по новините. Пазачът влязъл и видял дупка в средата на пода. Не знаехме, че има крипта. Това е работа на Кърк. Той върви по следата. Нима това не е причина за паника?

В стаята се разнесе одобрителен шепот. Пламъчетата на свещите леко потрепнаха от развълнуваното дишане на присъстващите.

— Кърк е много по-умен, отколкото мислехме, но не трябва да подминаваме факта, че…

— Ами ако е намерил нещо там? — хладно попита Берлин. — Колко близо искате да се добере до истината, преди да приемете проблема сериозно? Ако открие картината на Белак?

Пребледнялото лице на Париж стана мъртвешки бяло. Другите единадесет мъже започнаха ядосано да говорят в един глас и помещението се взриви от шума.

— Братя, братя! — Виена стана и шумът утихна. — Времето за приказки свърши. Мисля, че дойде моментът да действаме.

— Точно така — съгласи се Краков.

— Какво предлагаш? — попита Берлин.

— Две неща. Първо ще елиминираме Том Кърк. Единият от източниците ни съобщи, че е забелязан да се качва на самолет за Санкт Петербург. Ако можем да го премахнем там, трябва да се възползваме от шанса.

— Аз ще се погрижа — каза Берлин. — Искам само да знам къде е.

— И второ, предлагам да го преместим.

— Да го преместим? — ахна Париж. — Шегуваш ли се?

— Настоящото му местонахождение служи добре на целта си, но опасните неща изискват крайни мерки. Предлагам да прекъснем връзката. Да елиминираме всички шансове някой случайно да открие картината и да разбере къде водят уликите в нея. Нека го преместим на друго място, където никой няма да го намери. И никой от нас няма да знае.

— Но това е нелепо — възмути се Париж. — Ние имаме морален кодекс и сме положили клетва да го пазим, но да не го местим. Ако го направим, ще съобщим на целия свят за съществуването му.

— Кодексът е бил за друго време — настоя Виена. — Вече не е уместен. Също както и че ти си единственият, който знае местонахождението му. Трябва да се приспособим, за да оцелеем.

— Това е безумие — продължи да упорства Париж.

— Нима? Или е безумие да не обръщаме внимание какво става? Да се доверим на прищевките на един старец? Трябва ни промяна, преди да е станало късно.

— Само един човек тук непрекъснато ни предупреждаваше за опасността, която ни грози, и това е Виена — подкрепи го Краков. — Той трябва да съхранява тайната и да предприеме необходимите мерки, за да го опази.

— Тайната трябва да се повери само на един човек — заяви Париж. — Това е бреме, което трае дълго, колкото е дълъг един човешки живот. Предшествениците ни са решили, че този човек трябва да съм аз, и няма да се отметна от задължението си.

— Тогава предлагам да гласуваме. — Берлин удари с юмрук по масата. — Да изберем Париж и неспособността му да действа или Виена и действието.

— Това не е демокрация… — започна Париж, но възраженията му бяха заглушени от гласовете в полза на плана на Берлин.

— Поласкан съм, че ме смятате за достоен за доверието ви. — Виена стана. — Но трябва да изберете сами.

В стаята отекна скърцане на столове. Един по един повечето мъже се наредиха зад стола на Швейцария. Колебаеха се само трима. Отчаяно погледнаха Париж, а после седемте мъже от другата страна на масата. Париж бавно кимна, сви рамене и се присъедини към останалите.

— Това е бреме за цял живот — тихо повтори той. — Моето бреме.

— Вече не. — Виена поклати глава. — Единодушното решение на групата е, че е време друг да носи огъня. Сам.

— Какво искаш да кажеш? — Очите на Париж изведнъж се отвориха широко, когато разбра намеренията му.

Без да каже нищо, Виена кимна на Берлин и той бръкна в джоба си и извади малко тефтерче и бяло хапче. Приближи се до Париж, сложи тефтерчето и хапчето на лакираната дъбова повърхност на масата, добави чаша вода и отстъпи назад.

Париж погледна оставените на масата неща, после човека пред себе си. От очите му бликнаха сълзи.

— Не е правилно.

— Ти служи добре на каузата — тихо каза Виена. — Времето ти тук изтече.

Париж преглътна сълзите, извади писалка, написа нещо в тефтерчето, откъсна листа, прегъна го на две и го даде на Берлин, който се приближи до Виена и му го връчи. Виена разгърна листчето, кимна и го поднесе към свещта пред себе си. Хартията пламна и бързо изгоря.

Единадесет чифта очи се втренчиха в Париж. С треперещи рамене той взе бялото хапче, сложи го на езика си и го преглътна с водата.

След две минути беше мъртъв.

57.

Нощен клуб „Тунелът“, Санкт Петербург

10-и януари — 01:13

Шофьорът Игор беше учител, а нощем се включваше в редиците на предприемчивите местни хора, които търсеха начини да увеличат мизерните си доходи — обикаляше улиците на града нащрек за вдигнатата ръка на някой минувач в късните часове.

Като се оплакваше на развален английски от студа, футболните резултати и корупцията на местните партийни величия, той закара Том, Арчи и Доминик до острова, на който се намираше нощният клуб „Тунелът“ — там трябваше да се срещнат с Виктор.

Отвън сградата беше непретенциозна — бетонен хангар, чиято задна стена се спускаше под остър ъгъл към замръзналата земя. На входа стояха трима яки охранители с черни барети и паравоенни униформи от войната с Афганистан. Дебелата двадесет сантиметра стоманена врата беше подпряна с автомат АК-47 от военния резерв. Аварийна червена лампа осветяваше стръмно бетонно стълбище.

— Това е стар противоядрен бункер — обясни Арчи. — Виктор е собственикът. Не се тревожете. Ще се грижат за нас.

Пазачите провериха имената им в списъка с гостите и им направиха знак да влязат. Пред заведението имаше опашка от нещастни на вид хора, които тропаха с крака и потриваха ръце, за да се стоплят, докато чакаха да ги пуснат.

Тримата заслизаха по неравните стъпала и усетиха полъх на топъл въздух и миризма на пот и алкохол. Монотонното ритмично пулсиране на музиката се засилваше с всяка тяхна крачка, същинско приглушено туптене на огромно сърце.

Долу имаше друга дебела стоманена врата, която се отвори, когато се приближиха към нея. Басите на музиката ги блъснаха като тежка вълна. Шумът притисна очите, ушите и белите им дробове, сякаш се бяха гмурнали на голяма дълбочина.

Появиха се още двама охранители с паравоенни униформи, старомодни слънчеви очила и заплашителен комплект от палки, сълзотворен газ и оръжия за контрол на тълпата, и им посочиха една врата. Красивата чернокоса млада жена от другата страна беше по бельо. Взе парите и палтата им и без да се обръща, посочи табелата зад себе си, без да спира безучастно да мляска дъвка.

Надписът беше на руски, но под него имаше тромав превод.

„Благодарим ви, че оставихте пистолетите и ножовете си на входа“.

Металният кош под него беше пълен с оръжия с най-различни форми и размери. На всяко имаше етикет с яркорозов номер от гардероба.

— Откъде познаваш Виктор? — недоверчиво попита Кърк.

— От години въртим бизнес заедно. Той е голям колекционер, но е много придирчив. Събира предимно творби на Пикасо и вещи от войната.

— Хубаво местенце.

— Предпочитам да кара хората да оставят оръжията си тук, отколкото да ги внасят вътре — отвърна Арчи.

Зад тях се чу силно пиукане. Обърнаха се и видяха мъж, който минаваше през детектор за метал, каквито има на летищата, монтиран на прага на клуба. Единият пазач се приближи до него и разгърна якето му. В кобура под мишницата му имаше лъскав сребрист „Магнум“. Охранителят се обърна колебливо към младата жена на входа, а тя огледа мъжа от главата до петите и кимна. Пазачът го пусна да влезе, без да му взима оръжието.

— Край на теорията ти — подхвърли Доминик. Минаха през детектора за метал и влязоха в заведението.

Беше ниско и с грубо изсечени стени и се простираше на петнадесетина метра под сводестия покрив, който усилваше музиката и шумните разговори в оглушителен рев. В отсрещната страна имаше импровизирана сцена, оградена с телена мрежа. В средата стояха дисководещ и две девойки с хубави тела, които се увиваха около месингови пилони.

Дансингът беше пълен. Посетителите се извиваха и въртяха в унисон с пулсиращия ритъм на музиката, проблясващите прожектори и лазерите. До стените бяха наредени малки маси и столове, но повечето клиенти стояха в центъра на помещението, близо до бара. Всички пушеха.

— Ще донеса нещо за пиене — изкрещя Том, за да надвика шума.

Проправи си път през тълпата, като неволно блъсна една жена в червена рокля — огромен рубин искреше между почти разголените й гърди. Тя му се усмихна, намигна му и понечи да каже нещо, но страховитият й брадат придружител я отведе настрана. Кърк предположи, че жената е проститутка.

Барът се състоеше от две дървени маси, обслужвани от три момичета с камуфлажни сутиени и къси поли. Изборът не беше богат. На едната маса имаше малки чаши и бутилки „Столичная“, а на другата високи чаши и шишета „Кристал“. Плащаше се само с американски долари. Том поръча шампанско, взе чашите и отново си запробива път през тълпата.

— Нямат ли бира или нещо друго? — попита Арчи, когато видя бутилката.

— Има само водка и шампанско, което ми струва четиристотин долара, така че дано ви хареса.

— Четиристотин! — възкликна Арчи. — Господи, можеше да те пребият, за да ти ги вземат.

— Мисля, че тук никой не обръща внимание на парите — каза Доминик и кимна към хората около тях.

Том трябваше да се съгласи. Жените, особено проститутките, носеха скъпи дамски чанти и бяха отрупани с бижута, инкрустирани с диаманти, рубини и други скъпоценни камъни. Повечето бяха с обувки с високи токчета. Дрехите им разкриваха загорели от слънцето и добре поддържани тела.

Мъжете бяха с костюми, най-вече италиански и определено шити по поръчка, и носеха златни гривни и пръстени. Тук-там се виждаше ръкохватка на пистолет, затъкнат в колана на нечий панталон, или характерни издутини под коленете и левите мишници.

— Желаете ли маса? — До тях се появи сервитьор и посочи масичка в ъгъла на помещението.

— Колко струва? — попита Арчи и го погледна подозрително.

Сервитьорът се намръщи, сякаш не разбра въпроса.

— Нищо. Вие сте гости на Виктор.

— Е, добре. — Арчи се усмихна на Том. — Виждаш ли? Казах ти, че ще погрижат за нас.

— Не може ли да седнем на онази? — Том кимна към една свободна маса малко по-отдалечена от сцената.

— Не. — Сервитьорът дори за миг се паникьоса. — Виктор каза на тази. Моля, заповядайте.

— Добре — съгласи се Кърк.

На лицето на сервитьора се изписа облекчение. Той ги заведе до масата и донесе кофичка с лед. Доминик отпи от шампанското и попита:

— И сега какво?

Арчи сви рамене.

— Сега ще чакаме.

58.

01:51

Том започна да става неспокоен. Бяха в клуба вече тридесет минути, а все още нямаше следа от Виктор. Дори танцьорките зад телената мрежа, които отначало сякаш имаха неизчерпаема енергия и способността да извиват телата си в невероятни пози, изглеждаха уморени. Той видя, че Доминик го гледа, и се усмихна, но тя отмести очи, без да каже нищо. Държеше се малко странно след разговора им на моста и Кърк се надяваше, че не я е обидил с нещо.

Тъкмо мислеше да каже на Арчи да попитат някой от сервитьорите защо Виктор не идва, когато някакъв младеж на не повече от двадесет години и русокосо момиче, което изглеждаше още по-младо, се приближиха до масата им и извикаха нещо на руски. Под разкопчаната риза на младежа се виждаше гъста паяжина от тъмнокестеняви косми и проблясъците на златна верижка.

— Какво? — попита Том.

— Каза, че това е неговата маса — със силен акцент преведе блондинката.

— Да бе — възрази Арчи.

— Иска да седне тук — настоя тя.

— Ще е трудничко, защото както виждаш, ние седим тук. Но може да се настани на пода.

Момичето преведе думите му и студената физиономия на младия мъж се разтегли в мрачна усмивка. Той й каза нещо и тя отново преведе.

— С удоволствие ще седне на пода, но ако използва главата ти за възглавница.

Арчи скочи и младежът отстъпи назад. Между тях застана друг човек — предпази с тялото си хлапака и момичето, бръкна под якето си с лявата си ръка и сложи дясната на гърдите на Арчи.

— Добре, добре. — Том стана, усмихна се отстъпчиво и вдигна ръце в знак, че се предава. — Грешката е наша. Моля, седнете. Откажи се, Арчи.

Като мърмореше ядосано, Арчи тръгна след Том и Доминик към отсрещната страна на нощния клуб.

— Тук е Дивият запад, по дяволите — оплака се той и хвърли фаса си на пода. — Законът на джунглата.

— По-добре не си навличай неприятности — рече Том. — Не си заслужава да те застрелят заради някаква си маса.

— Имаш право — съгласи се Арчи и хвърли гневен поглед към младия мъж и русокосата му приятелка, които вече се бяха настанили на предишната им маса и се смееха. Телохранителят им наливаше питиета.

Кърк изпи глътка шампанско, обърна се и огледа заведението. Ако Виктор имаше намерение да се появи, дано да станеше скоро. Мразеше да чака. Дългото пътуване, студът и обезпокоителният разговор с Ренуик започваха да го изнервят.

Двама мъже близо до входа привлякоха погледа му. При други обстоятелства не би ги забелязал, защото не се отличаваха от останалите в бара. Имаше обаче една съществена разлика, която ги открояваше. Въпреки горещината и двамата бяха с дебели кожуси.

Посетителите се отдръпнаха, за да им направят път. Те бързо се приближиха до масата, където седяха младежът, момичето и телохранителят им, неочаквано разгърнаха кожусите си и извадиха автомати „Узи“. Преди някой от тримата да успее да реагира, мъжете започнаха да стрелят в гърдите им. Чуха се писъци, няколко души се хвърлиха на пода, други хукнаха към изхода, като се препъваха и падаха в отчаяния си стремеж да избягат.

Музиката спря. След непрестанното думкане на баса тишината бе направо осезаема. Пукотевицата отекваше в помещението като серия гръмотевици. Гилзите тракаха на пода, сякаш някой хвърляше дребни монети. Пулсиращите прожектори продължаваха да проблясват и осветяваха движенията на убийците.

Те изпразниха пълнителите, а после единият извади пистолет и спокойно изстреля по един куршум в слепоочията на жертвите. След това, очевидно доволни, двамата минаха през помещението, като прекрачваха хората на пода, качиха се по стълбите и излязоха.

Истинската паника настъпи едва сега. Жените започнаха да плачат и да пищят истерично, а мъжете да крещят. Всички се втурнаха към изхода и дори събориха бара. Разхвърчаха се стъкла.

— Трябва да се махнем оттук — извика Том и дръпна Доминик, — преди да осъзнаят, че са убили други хора, и да се върнат.

— Какви ги говориш? — учудено попита Арчи, но в следващия миг явно разбра мисълта му.

— Сервитьорът много настояваше да седнем на онази маса. Ако убийците бяха дошли три минути по-рано, сега щяхме да сме мъртви.

59.

01:56

Развълнуваните хора, излизащи от клуба, изведнъж затичаха обратно вътре. Разнесоха се паникьосани викове. Проблясващите по стълбите сини светлини обясниха защо посетителите са решили да се върнат. Беше пристигнала милицията.

На пода затракаха оръжия, във въздуха полетяха бели пликчета. Клиентите се опитваха да се отърват от уличаващите доказателства. Няколко пликчета се разтвориха и на пода като сняг се посипа бял прах, осветен от все още пулсиращите дискотечни прожектори.

— Да тръгнем след тях — предложи Том, като забеляза, че неколцина посетители се отправят към вратата за тоалетните. — Сигурно има друг изход.

— Защо бягаме? — попита Доминик. — Не сме направили нищо лошо.

— Не искам руската милиция да ме разпитва цяла нощ, нито убийците да се върнат, когато разберат, че са сгрешили — отвърна Кърк и я побутна към опашката от блъскащи се хора, които се изнизваха в тесния коридор.

Вратата вляво беше за мъжката тоалетна, а онази вдясно — за дамската. Всички обаче се бяха отправили към вратата в дъното на коридора. Там имаше килер с парцали, метли и препарати за почистване. На отсрещната стена беше монтирана стълба, направена от тесни железни обръчи. Хората трескаво се катереха по тях.

— Хайде — извика Том и заразблъсква хората.

Първо се качи Доминик, после Арчи и накрая Кърк. Покрай лицето му прелетя женска обувка, в следващия миг той усети противното хрущене на пръсти под подметката си, когато настъпи нечия ръка.

След шест-седем метра стълбата ги изведе до люк като на подводница. През него се излизаше на тясна ивица запустяла земя между две високи стари сгради, очевидно жилищни.

— Да вървим — извика Том.

Засилващата се какофония от приближаващи се сирени означаваше, че на местопроизшествието пристигат още милиционери и линейки. Най-вероятно знаеха за задния изход и скоро щяха да задържат всички.

Тримата побягнаха. Доминик тичаше с дълги леки крачки, Арчи пуфтеше на няколко метра зад нея. Две бездомни кучета, тръгнали по замръзналите улици да търсят храна, хукнаха с тях, като лаеха от любопитство, докато някакъв очевидно интересен уличен стълб не ги накара да спрат и да го препикаят.

— Мислех, че Виктор ти е приятел — отбеляза Кърк. — Сигурно си направил нещо, което страшно го е ядосало.

— Нищо не съм направил — задъхано отвърна Арчи. — Станала е някаква грешка. Не може да е друго.

Стигнаха до някакво кръстовище и Кърк спря и се огледа. Неочаквано три черни кадилака изреваха по улицата зад тях, завиха зад ъгъла и спряха, обграждайки ги в полукръг. Сградата отзад препречваше пътя им за бягство.

Задната врата на колата в средата се отвори и се показа сервитьорът, който ги беше завел на злополучната маса. Лицето му беше пребледняло, очите — широко отворени и изцъклени, а тялото обърнато така, че не се виждаше кой е зад него.

— Какво искаш, по дяволите? — извика Арчи.

В следващия миг се разнесе силен пукот и главата на сервитьора се пръсна в облак червеникава мъгла. Тялото му се свлече. Доминик изпищя.

Появи се черна обувка с висок ток, която изрита трупа на сервитьора на улицата с ритник в гърба. После се показа дълъг крак с бронзов загар, последван от ръка с димящ пистолет, с дълги, инкрустирани с диаманти нокти. Накрая се видя овално лице с дълги черни коси, поразителни сини очи и едри гърди, почти излизащи от червена рокля. Том я позна веднага. Това беше жената, която му бе намигнала, когато леко я беше блъснал в нощния клуб.

— Здравствуй, Арчи. — Тя се усмихна.

Кърк го погледна учудено. Жената слезе от кадилака.

— Здравствуй, Виктор — отвърна Арчи.

60.

10-и януари — 02:01

Всички се качиха и колата рязко потегли. Мощният двигател ръмжеше. Том седеше отпред, а Арчи и Доминик бяха на задната седалка с Виктор. Шофираше навъсен грубиян, казваше се Алексей. На таблото от орехово дърво пред него беше подпрян автомат „Калашников“.

— Спри — каза Кърк, когато прецени, че са достатъчно далеч от клуба. — Престанете да се будалкате. Какво става?

— Том! — упрекна го Арчи, този път проявявайки се като умиротворител — Успокой се.

Кърк разбра какво има предвид. Намираха се на територията на Виктор и трябваше да внимават какво говорят и правят. Том обаче не беше в настроение да бъде дипломатичен.

— Едва не ни убиха, Арчи! Не знам за теб, но на мен ми писна от изненади. Първо тя ни покани в клуба си. — Той кимна към Виктор, но говореше така, сякаш тя не беше с тях. — А след това се погрижва да ни настанят на определена маса. После се появяват двама главорези и за малко не ни застрелват. — Кърк гневно се вторачи във Виктор. — Между другото, кое беше онова нещастно копеле, с което украси тротоара?

— Мой служител. Предател. — Гласът й беше нежен и напевен. Лицето й обаче остана безизразно. — Извинявам се за вероломството му.

— Искаш да кажеш, че нямаш нищо общо с това? — недоверчиво изсумтя Том.

— Нет. — Виктор поклати глава и косите й се люшнаха първо на едната, после на другата страна. — Казах му да ви намери маса, това е всичко. Той явно им е казал къде сте седнали.

— Значи затова настоя да ни настани точно там — предположи Арчи.

— И вероятно затова те не са разбрали, че тримата на масата не са тримата, които са им казали да убият — горчиво отбеляза Доминик.

— Кои бяха те? — попита Кърк.

— Изобщо не ги познавам — отвърна Виктор. — Вероятно чеченци. Идват да извършат по някой удар и после изчезват. С парите купуват оръжия за войната. Които и да са били, убийството е поръчково. Работа на професионалисти.

— Кой ги е наел? — попита Арчи.

— Всеки, който може да им плати. Но не съм аз. Имам си свои хора.

— Е, това поне е утешително — измърмори Доминик.

— Искам да знам как са разбрали къде да ни открият — каза Том. — Имали са време дори да намерят и да подкупят сервитьора. Единствените хора, които знаеха за срещата ни, бяхме ние и ти. — Той посочи Виктор, за да наблегне на думите си.

— Не съм аз — заяви тя. — Включих имената ви в списъка, но те бяха само три от стотина. Ако е изтекла информация, трябва да е било от ваша страна.

— Телефонът. — Арчи щракна с пръсти. — Подслушват телефона. — Обърна се към Виктор. — Обсъдихме всичко по телефона, нали?

Тя кимна.

— Или телефона, или стаята — замислено каза Кърк. — Това означава, че знаят и за картината и че според нас е в Ермитажа.

— Смяташ, че е Ренуик? — попита Арчи.

— Но защо Ренуик ще се опитва да ме убие само няколко часа, след като ме спипа сам, когато можеше да направи каквото иска? — Том поклати глава. — Не, трябва да е някой друг. Въпросът е кой.

— В такъв случай не можете да се върнете в хотела — заяви Виктор. — Ще дойдете при мен. Ще изпратя някой да вземе багажа ви.

— Не — възрази Кърк. — Мисля, че е по-добре да сме сами.

— Това не беше предложение — без да се усмихва, каза Виктор. — Имам трима мъртви клиенти и половината градска милиция е в клуба ми. Така че, докато не разбера какво става, ще бъдете с мен.

Първата кола от конвоя спря на червен светофар. Докато се приближаваха към нея, изведнъж блесна ослепителна светлина и в следващия миг се разнесе силен гръм. Кадилакът пред тях подскочи на два метра над земята и се стовари с трясък на едната си страна. Експлозията ги разтърси и колата им отскочи назад от ударната вълна, сякаш изненадана от земетресение.

В пушека се появи човек, залепи нещо на стъклото на шофьора и побягна. Том веднага се сети какво е и викна:

— Пластичен взрив! Залегни! — И се хвърли на пода, за да намери прикритие.

Експлозивът се взриви и в автомобила се разхвърчаха стъкла, забиха се в таблото и в меките кожени седалки. Тъмният силует се появи отново и откри огън с автоматично оръжие. Куршумите надупчиха останалите стъкла. Все още зашеметеният от експлозията шофьор нямаше шанс — тялото му се разтресе на седалката, направено на решето от куршумите.

Кърк се пресегна и натисна педала на газта с още ритащия крак на шофьора. Колата изрева, стрелна се напред и закачи горящия кадилак пред тях. Куршумите барабаняха по вратите и страничните огледала. Щом се отдалечиха, Том се надигна, отвори вратата на шофьора, блъсна трупа му на улицата, седна зад волана и настъпи педала на газта.

— Дръжте — каза и подаде автомата през рамото си. — Може да ни потрябва.

Виктор грабна оръжието, свали пълнителя да го провери, после ловко го щракна на мястото му. След това събу обувките си и се прехвърли на предната седалка до Том. Рамото й беше в кръв от дълбока прорезна рана.

Кърк погледна в огледалото. Задната придружаваща кола бе преобърната и гореше.

— Няма оцелели. — Виктор изруга на руски. — Или са гранатомети, или противотанкови мини. Извадихме късмет, че не се натъкнахме на мина. Ще разбера кой го направи и ще го накарам да си плати. — Очите й блеснаха. — Няма да ми се измъкнат.

— Ние обаче трябва да се измъкнем — напомни й Том.

— Карай на север към реката — заповяда тя.

Той кимна и погледна в огледалото за обратно виждане. Арчи се беше навъсил. Доминик нервно му се усмихна, разтриваше си брадичката — явно се беше ударила.

Изведнъж от улицата вляво изскочи кола и зави след тях. От задните стъкла се подадоха автомати.

— Дръж ме за краката — извика Виктор, смъкна стъклото и се наведе навън.

Том я хвана за глезените с дясната си ръка и тя изстреля три откоса по преследвачите.

— Цели се в гумите! — изкрещя Кърк.

Виктор стреля отново и от колата зад тях се разхвърчаха искри. Предната лява гума се разкъса на парчета. Автомобилът започна да криволичи, после се блъсна в една спряла кола и се преобърна.

— Патроните свършиха. — Виктор извади пълнителя, погледна го възмутено и го хвърли през прозореца, след това взе пистолета си от задната седалка. Тъмните му очертания изглеждаха странно несъвместими с искрящите й нокти.

— Накъде?

— Към моста — извика тя и посочи напред. — Карай към моста. — Виктор си погледна часовника, инкрустиран с диаманти златен „Ролекс“. — Все още има време.

След минута видяха Троицкия мост и дългата опашка коли пред него.

— Мини в лявото платно — нареди Виктор.

Кърк зави в насрещното движение. Шофьорите надуха клаксоните и замигаха с фарове, въртяха рязко воланите и се качваха на тротоара, за да не се блъснат. На пътя отпред се спуснаха две големи бариери и спряха потока коли.

— Какво става? — попита Том.

— Вдигат мостовете — обясни Виктор. — Правят го всяка нощ, за да могат да минат корабите. Обикновено през зимата е затворено, но тази година реката все още не е замръзнала. Ще спуснат моста чак в три часа. Ако успеем да минем, ще се отървем от преследвачите.

Кърк удари спирачки и спря пред бариерата.

— Да бягаме!

Слезе, прескочи бариерата и спря, за да помогне на Доминик. Виктор я преодоля с грациозен скок и викна:

— Насам!

Побягнаха покрай жестикулиращия пазач. Том усети, че мостът под краката им бавно се вдига, и извика:

— Няма да успеем!

— Трябва — отвърна Виктор и посочи назад. Към тях бързо се приближаваше друга кола, подобна на онази, която тя беше гръмнала преди малко. От прозорците откриха огън и куршумите заизравяха дупки в асфалта около тях като камъчета, хвърлени в пясък.

Четиримата хукнаха по моста. Наклонът ставаше все по-стръмен. С последно усилие Кърк, Доминик и Арчи прескочиха на другата половина. Виктор обаче спря на ръба, хвана пистолета си с две ръце, обърна се и изпразни пълнителя в предното стъкло на приближаващия се автомобил, който рязко свърна, разби парапета и падна в реката.

Тя мигновено се извъртя и скочи. За тези няколко секунди обаче пролуката се беше разширила и Виктор успя само да вкопчи пръсти в ръба — и увисна над леденостудените води на Нева.

Том клекна и я издърпа. Подхлъзнаха се, затъркаляха се по издигнатата вече на четиридесет и пет градуса страна на моста и спряха далече долу.

— Спасибо — каза Виктор и стана. Краката и ръцете й бяха охлузени.

— Няма за какво — усмихна се Том и в същия миг почувства силна болка в дясното рамо и трепна.

— Ранен си — възкликна тя и коленичи до него.

— Нищо сериозно — задъхано отвърна Кърк, погледна окървавените си пръсти и изведнъж осъзна, че не може да ги движи.

61.

Фонтанка, Санкт Петербург

10-и януари — 02:53

Помещението приличаше по-скоро на бордей, отколкото на спалня. От облицования с огледала таван висеше огромен полилей, а стените бяха боядисани в розово и златисто. Креслата бяха тапицирани с плат, имитиращ леопардова кожа, а пред грамадната камина от черен мрамор беше просната кожа на бяла мечка.

Том лежеше на леглото, гледаше отражението си в тавана и се опитваше да не мисли за пронизващата болка в рамото. Виктор седеше до него на ръба на леглото и, изглежда, прочете мислите му, защото вдигна глава.

— Не ти ли харесва?

Той сви рамене.

— Не е в моя стил.

— Не е и в моя. — Тя се усмихна сковано. — Наследих я. Бих я променила, но в Русия стаи като тази карат хората да те уважават. Да ти се подчиняват и може би дори да умрат за теб.

Каза го безизразно и монотонно, сякаш четеше съдържанието на списък за пазаруване. Кърк кимна. Знаеше, че тя има право. Беше виждал как суетната показност на богатство може да стресне враговете ти и да вдъхнови съюзниците ти.

— Ще боли.

Беше почистила раната с памук и топла вода и бе измила засъхналата кръв. На дясното му рамо имаше дупка. Том не си спомняше кога са го простреляли, въпреки че ъгълът и мястото на раната предполагаха, че е станало, когато сграбчи волана и настъпи газта, за да избягат от мъжа, който стреляше през разбитото стъкло на колата.

Куршумът беше останал вътре. Според Виктор вероятно беше заседнал в мускула и меките тъкани около лопатката. Тя всъщност демонстрира изненадващи познания за огнестрелните рани и начините за лечението им.

Отиването в болница очевидно беше немислимо и въпреки че имаше достъп до други, по-дискретни лекари, след случилото се със сервитьора Виктор не искаше да замесва повече хора, отколкото е абсолютно необходимо. Том се съгласи, макар да знаеше, че наложителната последица от това ще е да извадят куршума без упойка.

— Готов ли си? — попита тя и доближи до раната щипци от неръждаема стомана.

— Да — отвърна Кърк.

Виктор пъхна щипците в раната. Паренето в рамото му избухна в буен огън. Пред очите му притъмня и той ги стисна и задиша през зъби. От гърлото му излизаше задавено съскане всеки път, когато мъчението станеше непоносимо.

— Благодаря ти — изпъшка той; надяваше се, че разговорът ще го разсее. — Оценявам грижите ти.

— Докато не разбера какво става, ти струваш повече жив, отколкото мъртъв, поне за мен. — Гласът й беше сериозен и безчувствен. — Така че не ми благодари. Просто браня интересите си.

— И все пак ти благодаря. Правила ли си го преди?

— Много пъти.

— Медицинска сестра ли си?

— Не. — По лицето й за пръв път пробяга усмивка.

Въпреки тежкото си състояние Том се възхити от красотата й. Разрешените й черни коси ограждаха лице, което излъчваше буйна, огнена страстност, която се допълваше от циганските й черти и охлузените колене и лакти, подаващи се от скъсаната и изцапана рокля. Не беше висока, а тялото й беше слабо и стегнато.

И докато сиво-сините й очи го изгаряха с емоционална, странно пленителна енергия, Том видя, че в тях има и непреклонност, както и неизказана нараненост, изразяваща се по-скоро в примирение, отколкото в удоволствие от живота.

— По-рано работех. — Виктор сви рамене. — Сещаш се какво.

— Била си проститутка? — колебливо попита той.

Арчи му беше прошепнал нещо по този въпрос, когато пристигнаха в дома й, внушителна сграда на Фонтанка, но Том изпитваше толкова силна болка, че не бе запомнил нищо.

— Да. — Тя изведнъж завъртя щипците и той потръпна.

— Тогава как…

— Как стигнах дотук ли? — тъжно се изсмя тя. — Дълга история.

— Не бързам за никъде.

Настъпи дълго мълчание. Виктор се опитваше да нагласи щипците в по-удобно положение и Кърк реши, че няма да получи отговор.

— Когато навърших шестнадесет, родителите ми ме продадоха на един от босовете на мафията тук, в Санкт Петербург — каза тя накрая. — Виктор Черновски. Бивш борец от Рига. Отначало ми провървя. Виктор не позволяваше на никой друг да ме докосне. Изнасилваше ме само той.

Кърк измънка нещо от сорта, че съжалява, но тя сякаш не го чу, а продължи:

— След това, когато му омръзнах, ме даде на приятелите си. Те до един бяха престъпници. И когато се върнеха ранени от престрелка или обир, лекувах раните им. Така се научих.

— А къде се научи да говориш английски толкова добре?

— Един от хората на Виктор се грижеше за мен. Американец. Той ме научи. Беше единственият, на когото му пукаше за мен. Мисля, че дори бях влюбена в него.

— Защо не избяга?

— Не е толкова лесно. Не можеш да избягаш от този живот. Или си вътре, или си мъртъв. Освен това забременях — със смразяващо безразличие продължи тя. — Виктор разбра и ме накара да направя аборт. Каза на един от хората си да го направи — със закачалка за дрехи… Хванах го. — Тя извади щипците, показа му окървавено топче метал, не по-голямо от грахово зърно, и го пусна в стоманения поднос до себе си. — Изглежда, не е засегнал важен кръвоносен съд.

— Радвам се.

Виктор сложи йод на раната, която отново започна да кърви.

— И какво стана после? — попита Том.

— После? После той ме наказа.

Виктор се поколеба за секунда и след това повдигна косите си от лявата страна на главата. Кърк ужасен видя, че на мястото на ухото има дупка и розов белег.

— Затова го убих. — Каза го толкова равнодушно, че Том не беше сигурен дали е чул правилно. — Една нощ, докато това дебело потно прасе грухтеше върху мен, го наръгах с нож и после го изхвърлих в реката. Като Распутин. — Тя се изсмя.

— А това? — Той посочи стаята.

— Къщата беше негова и както споменах, аз я наследих.

— Просто ей така? — недоверчиво попита Кърк.

— Е, отначало имах проблеми. Някои смятаха, че жена не може да бъде глава на фамилия. В Русия обаче хората уважават силата и скоро ме приеха на сериозно. Взех името на Виктор, за да смекча удара. Мнозина мислят, че той е жив.

— Как е истинското ти име?

Том се надигна, за да може тя да превърже рамото му.

— Знаеш ли, ти си първият, който от десет години ми е задавал този въпрос.

Преди Виктор да успее да добави още нещо, на вратата се почука. Тя бързо спусна косите си над белега. Влязоха Арчи и Доминик.

— Как си? — разтревожено попита Арчи. — Нали няма да хвърлиш топа?

— Как си, Том? — Доминик коленичи на пода между него и Виктор. В очите й се четеше безпокойство.

— Ще се оправи — заяви Виктор. — Утре сутринта ще започне да взима антибиотици. Сега трябва да си почива.

— Размина се на косъм. — Арчи придърпа стол и седна. — Хубаво, че Виктор може да прави такива операции.

— И аз така разбрах — каза Том. Очите им се срещнаха и Виктор отмести поглед.

— Не се тревожи, Виктор. Утре ще се махнем оттук — рече Арчи.

— Не бързай, Арчи — отвърна тя. — Никой няма да ходи никъде, докато не ми кажете какво става.

Той поклати глава.

— Това не те засяга. Няма какво да ти кажем.

— Загубих шестима от най-добрите си хора. Не ме ли засяга?

— Виж, съжалявам за…

— Не забравяй, че ти ме потърси. Не желая извинения. Кажи ми какво правите тук и защо някой иска да ви убие.

— Не е толкова лесно да се обясни…

— Не преговаряме. Заради вас клубът ми ще бъде затворен седмици. Ще загубя пари. Така че сте ми длъжници. Знаеш какво означава това, нали?

Арчи намусено кимна.

— Дължим ти услуга.

— Не. Просто правите всичко, което кажа, докато не реша друго. Каквото и да сте си наумили, искам да участвам.

— По-добре недей.

— Решението е мое, не ваше. Няма да повтарям. Какво става?

Арчи погледна въпросително Том и той с нежелание кимна.

— Търсим една картина.

— Картина? Мислех, че си се отказал от занаята.

— Така е. И двамата се отказахме.

— Двамата? — озадачено попита Виктор.

— Том ми беше партньор. Той открадна за теб онази картина на Матис, която е окачена в коридора.

Тя се вторачи в Кърк, сякаш отново го оценяваше в светлината на новото разкритие.

— Харесва ми.

— Би трябвало, след като плати толкова много.

— Значи замисляте поредния удар?

— Не — отвърна Арчи. — Работата е необичайна. Смятаме, че картината може да ни покаже къде е скрито нещо в последните дни на войната.

— Какво?

— Все още не сме сигурни — намеси се Том. Не искаше да споделя тайната за онова, към което мислеха, че води картината. — Но е ценно.

— И искаме да попречим на други да се доберат първи до нея — добави Арчи.

— „Други“ означава хората, които тази нощ поръчаха нападението срещу вас, така ли?

— Може би. Не знаем.

— А какво знаете? — Гласът на Виктор прозвуча нетърпеливо и раздразнено.

— Знаем, че някой е положил много усилия да скрие серия улики, водещи до картина, която мислим, че е скрита в складовете на Ермитажа.

— В Ермитажа? Е, в такъв случай може да забравите за нея. — Тя завъртя очи към тавана. — Няма как да влезете там.

— Том може да влезе навсякъде — обади се в негова защита Доминик. Очите й блеснаха.

— Смятате, че можете да минете през охранителните системи? — Тонът на Виктор беше пренебрежителен. — Не забравяйте, че това е Русия. Тук охранителите носят оръжия.

— Какво искаш да кажеш? — попита Том.

— Мислиш ли, че си първият, който иска да обере Ермитажа? — усмихна се Виктор. — Властите може да са всякакви, но не са глупави. Нямат пари за камери и лазерни лъчи, но оръжията са евтини, а хората са още по-евтини. Ермитажът се охранява от многобройни пазачи, особено складовете. И човек трябва да е невидим, за да се промъкне покрай тях.

— Да караме поред — каза Арчи. — Първо трябва да разберем къде е картината, а после ще се тревожим как да я изнесем. Можеш ли да ни помогнеш?

— Може би. Зависи.

— От какво?

— Какво ще има за мен.

Арчи погледна Том и той едва забележимо поклати глава. Не търсеше партньор. Определено не и жена като Виктор.

62.

Американското консулство, Санкт Петербург

10-и януари — 03:12

— Там е същинска военна зона, по дяволите. — Специален агент Стрейндж уморено влезе в малката стая за съвещания, седна и вдигна крака на бюрото.

Беше обут с жълто-кафяви каубойски ботуши с американското национално знаме.

— Колко са убитите? — попита Виджиано.

— Трима. Двама мъже и една жена.

— Не са…

— Не се тревожи, Виджиано. Не са твоите хора.

— Нашите хора са — изръмжа специален агент Кънингам от отсрещната страна на стаята. — Местната мафия. Занимават се с търговия на наркотици и оръжия за Щатите през Карибските острови. Човекът беше един от многото, които Агенцията за борба с наркотиците ни кара да следим тук.

— Какво се е случило? — попита Бейли.

— Мокра поръчка — отвърна Стрейндж. — Двама мъже се приближили до масата им, застреляли ги и излезли. Абсолютно хладнокръвно.

— Мислиш ли, че Блонди е замесен?

— Кой знае? Местните ченгета са изпуснали половината посетители. Избягали са през нещо като таен тунел. Останалите вероятно дават подкупи, за да си нямат неприятности. Ще получат някакви описания, но това ще е всичко.

— Кърк, Блонди и младата жена не са заловени, така ли? — попита Бейли.

— Видяхме ги да влизат, но не забелязахме ченгетата да ги извеждат — потвърди Кънингам.

— Има и взривена кола. — Стрейндж преплете пръсти зад главата си и изпука врата си. — Две всъщност.

— Взривени коли? — възкликна Виджиано. — Подробности?

— Три кадилака са били нападнати на две мили от клуба.

— Гангстерите тук непрекъснато правят такива неща — обади се Кънингам. — Кара ги да се мислят за едновремешни италиански мафиоти в Америка.

— Ударът е извършен професионално. Сложили са на пътя пластичен експлозив с дистанционно управление, за да извадят от строя придружаващите превозни средства — продължи Стрейндж. — Главната кола обаче е успяла да избяга. Намерена е изоставена близо до Троицкия мост, малко след като е била взривена. Изглежда, онези, които са били вътре, са успели да се измъкнат.

— И мислиш, че Блонди е бил с тях?

— Ако се съди по информацията, която засякохме с полицейския скенер, очевидците разказват за четирима души — двама мъже и две жени. Описанията отговарят на Кърк, Блонди и момичето.

— А колата е на Виктор — добави Кънингам. — Ясно е кой е бил четвъртият човек.

— Виктор? — Виджиано озадачено поклати глава. — Това трябва ли да ми говори нещо? Кой Виктор? Има ли фамилия?

— Виктор е жена. Истинското й име е Катя Николаевна Мостова. — Стрейндж сложи на масата една папка и Виджиано я отвори. — Проститутка от Минск. Направила е страхотен удар и се е прочула, след като е убила приятеля си и си е присвоила името му.

— Ако се е свързал с нея, вашият човек се е забъркал в сериозни неприятности. Тя управлява града. Ако той иска да изчезне, Виктор може да помогне.

— Тогава да отидем и да го приберем — предложи Виджиано. — Разполагам с повече от достатъчно, за да издействам заповед за арест.

— Шегуваш ли се? — Стрейндж смъкна краката си на пода. — Не чу ли какво ти казахме току-що? Виктор притежава града. Тя контролира всичко — милицията, съда и политиците.

— Освен това домът й е същинска крепост — добави Кънингам. — Тя има повече оръжия от местните казарми. Ще е същинско самоубийство.

— Тогава какво ще правим? Не съм дошъл на другия край на света, за да изпусна онова копеле — сопна се Виджиано.

— Успокой се — каза Стрейндж. — Никой не е казал, че ще го изпуснем. Ще направим онова, което винаги правим в подобни ситуации.

— И какво е то, по дяволите? — ядосано попита Виджиано.

— Дългата игра. Ще наблюдаваме, ще чакаме и ще пристъпим към действие, когато е безопасно.

— Или с други думи, ще си седим на задниците, докато Блонди урежда бягството си. Страхотно. — Виджиано удари с юмрук по масата. — Идеално, по дяволите! — И излезе от стаята.

Настъпи неловко мълчание. Бейли се прокашля нервно и заби нос в досието на Виктор, за да избегне погледите на другите двама.

— Е, вече знаеш защо Картър ви е изпратил тук, вместо да остави случая на нас, нали? — иронично попита Стрейндж.

— Не знам. Защо? — попита Бейли и вдигна глава.

— За да не се налага да търпи тъпотиите на Виджиано в Солт Лейки Сити.

63.

10-и януари — 18:18

Пулсирането в рамото го събуди. Тъпата болка сякаш се засилваше с всяко негово движение и поемане на дъх. Том си погледна часовника. Беше спал цял ден. Антибиотиците и болката го бяха омаломощили.

Отметна черните копринени завивки, седна и видя до леглото поднос с недокосната храна. В тази стая нямаше огледала, полилей и леопардова кожа, а таванът беше боядисан в черно и със златисто бяха изобразени по-големите съзвездия. Кърк се запита дали Виктор се е смилила над него и го е сложила в по-нормална стая, поне по нейните стандарти.

Отказа се от опитите да си завърже обувките, излезе, тръгна по широките коридори с паркет на пода и охранявани от въоръжени пазачи — и отиде в трапезарията. Арчи и Доминик седяха до голяма маса от абанос.

— Том — възкликна Доминик. — Как си?

Скочи, за да му помогне, но той й направи знак да седне.

— Добре съм.

— Хубаво, защото трябва да се махнем оттук — настойчиво каза тя. — Виктор не ни позволява да напускаме къщата. Не можем дори да говорим по телефона. Тя…

Виктор избра точно този момент да влезе в стаята. Беше облечена в бежови бойни панталони и тясна черна тениска. В колана на кръста й беше затъкнат никелиран „Зиг-Зауер“.

— Вече си по-добре, виждам.

— Да — отвърна Том.

— Хубаво. Защото намерихме някого.

Двама от хората й вкараха в стаята човек с качулка на главата и оковани в белезници ръце.

— Беше в хотела ви и задаваше въпроси. Каза, че ви познавал. Искам да проверя, преди да наредя да изчезне.

И махна качулката от главата му. Пленникът беше Търнбул. Изглеждаше объркан. На устата му имаше лепенка.

Арчи стана, приближи се до него и присви очи, сякаш подробно изучаваше лицето му.

— Не, не сме го виждали — заяви и отново седна. — Трябва да е някой от тях.

— Заведете го в подземието — заповяда Виктор.

Търнбул се облещи от ужас и се задърпа ожесточено. Лепенката заглушаваше виковете му.

— Всичко е наред — усмихна се Том. — Арчи се пошегува. Този човек е с нас.

— Така ли? — Виктор — изглеждаше малко разочарована — с нежелание направи знак на главорезите си да махнат лепенката от устата на Търнбул.

— Много смешно! — ядосано извика той. Провисналата му черна коса беше сплъстена около зачервеното му потно лице. После каза нещо на руски на един от хората на Виктор, тя кимна и пазачът му свали белезниците.

— Така ти се пада, като слухтиш по петите ни — каза Арчи.

— Не слухтях. — Търнбул разтри китките си. Кожата му беше зачервена и подпухнала. — Кърк ми каза, че ще сте тук. Знаеше, че ще дойда.

— Сериозно? — Арчи изненадано се обърна към Том. — Защо?

— Може би защото, за разлика от теб, той не е забравил, че единствената причина да си замесен в тази работа съм аз. Спомняш ли си, че трябваше да действаме заедно? — изръмжа Търнбул.

— Заедно? — изсмя се Арчи. — Снощи не простреляха теб.

— Вие ли сте били? — ахна Търнбул. — По новините говорят само за това. Какво стана, по дяволите?

— Не сме сигурни — отвърна Том. — Някой се лепна за нас в Цюрих и после изведнъж…

— Мислите, че е Ренуик?

— Не. — Кърк му разказа набързо за събитията предишния следобед и как Ренуик го е причакал в Кехлибарената стая. — Ако искаше, Ренуик можеше да ме убие там. Трябва да е някой друг.

— Но в такъв случай Ренуик знае за Кехлибарената стая?

— Кехлибарената стая? — нетърпеливо попита Виктор и пристъпи напред. — За това ли става дума?

— Може би — бавно отговори Том, проклинаше наум недискретността на Търнбул.

— Но това е само мит.

— Какво знаеш за нея? — предизвика я Арчи.

— Знам, че хората я търсят, откакто е свършила войната, но все още не са я намерили. Истинският Виктор постоянно говореше за това.

— Защо се интересуваше?

— Той беше обсебен от войната. Долу има стая, пълна със стари карти, униформи и знамена. Дори поръча да поправят една стара машина „Енигма“, за да може да изпраща кодирани съобщения на един от американските си познати, който имаше същата джунджурия. Кехлибарената стая обаче е легенда.

— Тогава какво е това?

Кърк й даде малкото парче кехлибар, което бяха открили в кесията, заключена в трезора на „Фьолц“. Тя го огледа подозрително и когато заговори, гласът й прозвуча несигурно за пръв път, откакто се бяха запознали.

— Не може да бъде… Това е невъзможно.

— Вероятно. Но за да сме сигурни, трябва да намерим картината.

— Единствената добра новина е, че ако се съди по вниманието, което получаваме, очевидно търсим, където трябва и сме на прав път — обади се Арчи.

— Тогава в края на краищата може би ще ви помогна — отстъпи Виктор.

— Как? — попита Том.

— Заместник-уредникът на Ермитажа Борис Кристенко ми дължи пари. Дълг от хазарт, който не може да върне. Така че ще се съгласи да участва.

— Сигурна ли си?

— Просто трябва да го попритиснем.

— Не искам никой да пострада — предупреди я Кърк.

— Обаче искаш информация, нали?

— Не и по този начин.

— Говоря само за лек натиск.

— Какъв по-точно? — предпазливо попита Том.

— Онзи, който най-силно въздейства върху хората и ги убеждава да съдействат. Страхът и алчността.

— Ще го уплашиш, че трябва да плати или да приеме последиците?

— И ако ни помогне, ще му предложа още пари за неприятностите. Петдесет хиляди ще свършат работа.

Кърк кимна.

— Защо не спомена за това снощи?

— Защото снощи току-що се бяхме запознали и ти не спомена за Кехлибарената стая — усмихна се Виктор. — Сега обаче сме партньори. Освен ако нямаш по-добра идея.

64.

Канал Грибоедов, Санкт Петербург

10-и януари — 19:05

„Грешници“ не беше далеч. Четириетажният клуб за хомосексуалисти се намираше на канал Грибоедов. Разследването на Виктор беше показало, че Кристенко има навика да изпива по чашка там на път за дома си.

Барът отваряше в шест и предлагаше мъжки стриптийз през цялата нощ, макар че купонът започваше още в десет, когато голите танцьори се смесваха с тълпата и предлагаха боя и четки, за да могат гостите да рисуват върху телата им. Най-често рисуваните неща бяха телефонни номера.

Кърк и Виктор влязоха и тръгнаха към бара на първия етаж, за да чакат Кристенко. Заведението все още беше тихо. Виктор поръча бутилка водка и две чаши и ги напълни догоре.

— После чукна чашата си в неговата, изпи водката на един дъх и отново си наля.

Том направи същото.

В помещението нямаше никого и двамата седяха мълчаливо и чакаха. Кърк огледа стаята и видя, че всичко — от килима до стените, тавана и мебелите — е черно. Единственият друг цвят разпръскваше неоновата лампа, скрита зад лавиците с алкохол.

— Мислиш ли, че с тебе си приличаме? — Гласът на Виктор внезапно прекъсна мислите му.

Той си спомни колко хладнокръвно бе екзекутирала сервитьора.

— Не.

— Аз не съм толкова убедена.

— Защо?

— И ти си гневен като мен. Виждам го в очите ти.

— Така ли? И защо съм гневен?

Тя сви рамене.

— Ако си като мен… бих казала, че си наранен. Може би от предателство. От човек, на когото си мислел, че може да имаш доверие. И сега си загубил способността да обичаш много неща, другите хора и особено себе си. Огорчен си. Всеки ден е борба. Ненавиждаш се, без да знаеш защо. Живееш затворен в себе си.

— Преди известно време може би беше така. — Том бавно кимна, изненадан от интуицията й. — Но вече не. Не и откакто спрях.

— Невъзможно е да се промениш изведнъж.

— За мен ли говориш, или за себе си?

— Аз знам защо се ненавиждам — продължи тя, сякаш не чу въпроса му. — Станах като Виктор. Превърнах се в онова, което презирах. И ироничното е, че съм в капан. Пленница съм в повече отношения, отколкото когато той беше жив. При първия признак на слабост някой ще ме пречука и ще извадят трупа ми от Нева. И на никого няма да му пука.

Том за пръв път почувства, че зад каменната й фасада се крие различен човек. Замисли се за леопардовата кожа, за червените стени и черния таван в къщата й и се запита дали като примитивно племе ловци на глави тя не мисли, че като е запазила името на Виктор и обзавеждането на дома му, е наследила силата и безпощадността му. Кърк имаше чувството, че това е нещо като втора кожа, която не й приляга много добре.

— Какво друго очакваш? — осмели се да попита той. — Че може да се занимаваш с подобни неща и да живееш нормално?

Виктор само се усмихна криво.

— Изборът, който правим, неизменно има последици. Знам го, защото и аз съм взимал погрешни решения и съм страдал заради това. Винаги обаче можеш да се измъкнеш. По-рано мислех, че е невъзможно, но се оказа, че не е така. Никога не е късно.

— Не е толкова лесно. — Тя поклати глава. — Няма да ми позволят да го направя.

— Не им казвай.

— Спестила съм достатъчно пари, за да ми стигнат за няколко живота. Мога да замина още утре. Но как разбираш, че си избрал подходящия момент?

— Усещаш го.

— Знаеш ли, казвам ти всичко това само защото вчера ми спаси живота — след кратко мълчание рече Виктор. Думите й прозвучаха като извинение, сякаш изпитваше необходимост да оправдае този рядък миг на откровение.

— Спасявах и себе си и приятелите си.

— В колата може би, но на моста? Можеше да ме оставиш да падна. Щеше да се измъкнеш безнаказано. Никой нямаше да разбере.

— Аз щях да знам.

Отново настъпи мълчание.

— Между другото — Катя — каза тя.

— Какво?

— Казвам се Катя. Катя Николаевна.

Тя протегна ръка. Кърк я взе и я целуна официално. Виктор се засмя и я дръпна от устните му.

— Трябва да го правиш по-често — отбеляза той.

— Кое?

— Да се смееш.

След няколко минути влезе Кристенко. Беше слаб и жилав, с очила с дебели стъкла, които увеличаваха големите му зелени очи и им придаваха вид на постоянно учудени. Все още не беше навършил четиридесет, но русата му коса вече беше започнала да оредява и въпреки че се беше опитал да я приглади, тук-там се виждаше голото му теме. Вълненото му яке беше оръфано и старо, ризата му беше найлонова и неизгладена, а обувките му се нуждаеха от лъскане.

Не изглеждаше агресивен, но лявото му око беше насинено и подуто, а устата му беше разцепена. Том погледна укорително Виктор. Тя обаче само сви рамене, сякаш искаше да каже, че няма представа как е пострадал. Кърк се съмняваше в това.

Кристенко си поръча бира и водка, изпи водката на един дъх и я прокара с няколко глътки светло руско пиво. Комбинацията, изглежда, успокои нервите му. Той въздъхна, седна на едно високо столче до бара, а после огледа заведението и видя, че Кърк го наблюдава.

— Здравствуйте — каза Кристенко.

— Здравствуйте, Борис Иванович — студено отвърна Виктор и застана между двамата.

Кристенко озадачено присви очи, когато чу името си. Очевидно се опитваше да си спомни коя е тя.

— Не знаеш коя съм, нали? — попита тя и той глуповато поклати глава. — Наричат ме Виктор.

Кристенко се огледа отчаяно, после умоляващо погледна бармана, който мълчаливо режеше лимон. Виктор щракна с пръсти и кимна към вратата. Барманът остави работата си и излезе. Изражението на Кристенко беше уплашено като на хванато в капан животно. Имаше такъв вид, сякаш му беше лошо.

— Две седмици — неясно прошепна той. — Ти каза, че имам още две седмици.

— Имаш ги — отвърна Виктор. — Но и двамата знаем, че това няма да промени нещата.

— Имам вуйчо в Америка. Той ще ми прати пари — настоя Кристенко.

— Вуйчо, с когото не си говорил от десет години? Съмнявам се.

— Откъде знаеш… — Той зяпна от почуда.

— Работата ми е да знам. Не можеш да ми платиш сега. Няма да можеш и след две седмици.

— Ще ги спечеля. — Кристенко се разрида, раменете му се разтрепериха неудържимо.

— Майка ти обаче има спестявания.

— Не! — извика той. — Моля те, недей! Трябва да има друг начин. Ще направя каквото искаш. Но тя не трябва да знае.

Виктор бавно кимна на Том и после отстъпи назад.

— Търсим това. — Кърк извади снимката на портрета на Белак и я плъзна по бара към него. Кристенко избърса очи с ръкав и я взе. — За последен път е видяна в Берлин през 1945 година. Мислим, че може да я е взел руският Трофеен взвод и да са я прибрали в Ермитажа. Художникът се казва Белак.

— Не разбирам какво…

— Можеш ли да я намериш?

— Не знам къде да я търся — несигурно започна Кристенко.

— Ще ти платя — предложи Том. — Двадесет хиляди долара, ако я намериш. Петдесет хиляди, ако ми я донесеш.

— Петдесет хиляди? — Кристенко хвана снимката с две ръце и се втренчи в нея. — Петдесет хиляди? — повтори шепнешком.

— Можеш ли да я намериш? — попита Виктор.

— Ще се опитам.

— Не опитваш. Намираш я — обади се Виктор.

— Ето. — Том му даде пет хиляди в брой. — Да ти покажа, че съм сериозен.

Кристенко недоверчиво стисна дебелата пачка и колебливо погледна Виктор.

— Задръж ги — каза тя. — Ще ми платиш от петдесетте хиляди, когато ги получиш.

Той кимна и благодарно пъхна парите в якето си.

— Как да те намеря?

— Няма да търсиш мен. Вече ще имаш работа само с него. — Виктор посочи Том.

— Вземи. — Кърк му даде дигитален фотоапарат и мобилен телефон, осигурени от Виктор. — Трябват ми доказателства — снимки на картината. Когато ги направиш, обади ми се. В паметта има само един номер. След това парите са твои.

65.

Василиевски остров, Санкт Петербург

10-и януари — 19:45

Ренуик постави един по един лъскавите месингови патрони в пълнителя, после удари с него по масата, за да се увери, че е зареден както трябва.

Премери на ръка тежестта му и забеляза издрасканата му потъмняла повърхност. Новите пълнители падаха лесно, когато бъдеха освободени, но след продължителна употреба страните им леко се издуваха и се налагаше да се изваждат ръчно. За Ренуик обаче това нямаше голямо значение. Според него, ако човек не решеше проблема си с петнадесет куршума, нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да се тревожи за втори пълнител. Той го плесна с длан и го вкара в пистолета — „Глок 19“.

Харесваше оръжието си. Привличаше го с две неща. Първо, късото дуло, благодарение на което беше много по-лесно да го носи незабелязано. Малкият размер и олекотената конструкция не влияеха на точността му. Тези два фактора бяха изключително важни в професията му.

Второ, мисълта, старанието и гениалността, вложени в дизайна, допадаха на любовта му към майсторската изработка. Спусъкът беше предпазен от повреди при удар и се блокираше до следващото натискане. Ударният механизъм беше уникален. Друго нововъведение беше шестоъгълният профил, който гарантираше много по-добро сцепление. Най-много от всичко му се нравеше начинът, по който пистолетът го караше да се чувства. Непринудено, удобно, контролиращ положението, спокоен, решителен и безмилостен.

Вдигна глава, видя, че Хехт и хората му също подготвят оръжията си, и се усмихна. Вече беше толкова близо до целта, че можеше да протегне ръка и да я докосне.

Знаеше, че това ще стане тази нощ.

66.

Ермитажът, Санкт Петербург

10-и януари — 20:01

Малцина имаха достъп до тази част на лабиринта от складове в Ермитажа. Слабо осветеният коридор се намираше в таен ъгъл на огромната мрежа от подземни тунели в музея и водеше към ръждясала, рядко отваряна врата.

Дори на Кристенко му беше необходима набързо фалшифицирана бележка от директора на Ермитажа Павел Мишкин и въоръжени придружители, за да го заведат там, въпреки че пазачите с радост го изчакаха навън и веднага запалиха цигари с типичното за руснаците пренебрежение към предупреждението да не се пуши под една от най-богатите в света колекции на творби на изкуството. Кристенко реши да не повдига въпроса, защото ако им забранеше това малко удоволствие, можеше да влязат вътре с него.

Херметичната врата се отвори със свистене и се видя коридор с нисък таван. Кристенко мигновено усети промяната в температурата. Въпреки че в тези помещения се влизаше рядко, тук се поддържаха препоръчителните 50 процента влажност и двадесет градуса температура като оптимални условия за съхранение на картините.

Той притвори тежката врата зад себе си, за да намали до минимум влиянието на външния въздух. Силният трясък отекна като удар от спускане на плоча върху отворен гроб.

В коридора имаше шест врати. Кристенко знаеше, че всяка води към огромен склад. Металните рафтове вътре бяха извити от тежестта на хилядите предмети, натрупани върху тях. Много неща не бяха премествани от деня, когато бяха сложени там, описани набързо и после умишлено забравени.

Според грубия чертеж, който носеше, картините, заграбени от Берлин в края на войната, се намираха в хранилище номер три на така нареченото крило на Трофейния взвод. В другите помещения имаше скулптури, редки книги, ръкописи, мебели и така нататък. С изключение на тази информация данните бяха непълни и крайно ненадеждни.

Кристенко щракна ключа на осветлението в стая номер три и монтираните ниско лампи озариха прашен под и нисък таван. На стената беше заковано знаме от съветската епоха. Избелялото червено и златно беше приятна промяна след задушаващата монотонна сивота на бетонните стени, които сякаш се затваряха около него и заплашваха да го погълнат.

Картините бяха небрежно натрупани на купчини по двадесетина. До стените имаше колони, наподобяващи зъби на гигантски гребен. В средата бяха наредени ниски метални шкафове с по десетина чекмеджета. Кристенко знаеше, че там се пазят хиляди картини, платна и репродукции без рамки. Върху шкафовете нехайно бяха разпръснати още картини. Вероятно предишни посетители ги бяха извадили от купчините и после не си бяха направили труда да ги върнат на местата им.

Кристенко дишаше дълбоко, развълнуван не толкова от вероятността, че ще намери изчезналата картина на Белак, колкото от възможността най-после да види и да докосне някои от съкровищата тук. Бяха му разрешили да влезе в тази стая веднъж, както се полага на човек с неговия пост, но тогава не беше сам и изрично му забраниха да докосва каквото и да било. Сега най-сетне можеше да разгледа натрупаните тук богатства.

Сложи си бели памучни ръкавици, за да не повреди картините с потта и мазнините на кожата си — а и да не оставя отпечатъци. На снимката, която му бяха показали, картината беше с рамка, затова Кристенко започна да претърсва купчините до стените.

Работата беше трудна. Застоялият въздух и напрежението го караха да се поти. Трудностите обаче скоро бяха забравени, защото Кристенко намери голямо, тежко увредено платно във втората купчина.

За мнозина картината едва ли би заслужавала втори поглед. Платното беше напукано и набраздено там, където явно е било прегънато. Кристенко веднага позна, че творбата е на Рубенс, при това не коя да е, а „Тарквиний и Лукреция“, нарисувана в периода 1609 — 1612 година и смятана за едно от най-великите му произведения. Той знаеше и историята й. Първоначално картината принадлежала на Фридрих Велики, който през 1765 година я окачил в двореца си Сан Суси край Потсдам, където останала до 1942-ра, когато нацистите я пренесли в Рейнсберг. След това беше изчезнала.

Етикетът на гърба разказваше историята на липсващите години. Йозеф Гьобелс конфискувал картината и я сложил в спалнята на любовницата си в лятното си имение. Постъпката му вероятно беше уместна, като се имаше предвид, че творбата изобразяваше митологичното похищение на целомъдрената римлянка Лукреция. Когато съветската Шестдесет и първа армия превзела имението в село Богензее, руски офицер открил картината и я отнесъл в Русия, прегънал я така, че да се побере под униформата му. Властите пък я бяха прибрали тук долу заедно с всичко останало. Кристенко не се сдържа и се усмихна, докато я гледаше, сякаш единствено той знаеше някаква тайна шега.

С нежелание върна платното на мястото му и продължи да търси. И тъкмо се беше поуспокоил, когато откри картина на Рафаело. На етикета отзад пишеше, че това е „Портрет на млад мъж“, бивша собственост на музея „Чарториски“ в Краков. И сякаш тези творби не бяха достатъчно голямо съкровище, след десетина минути намери платно на Ван Гог, „Цветя в глинен съд“. Нямаше информация как е станало руско притежание. Споменаваше се само, че през 1944 година нацистите са го конфискували от замък край Дордона.

Кристенко сякаш се понесе във въздуха от щастие, но усмивката му изведнъж помръкна и се превърна в гневно смръщване. Как беше възможно тези шедьоври да не са изложени в музея, за да им се радват всички? Да са изоставени на пагубното въздействие на времето? Беше ужасно несправедливо, дори обидно такива гениални произведения на изкуството да са струпани като безполезен боклук.

Ето защо, като се имаше предвид душевното му състояние, след като търси повече от час, Кристенко едва не подмина картината на Белак. Всъщност вече беше сложил три-четири платна върху нея, когато нещо в подсъзнанието му прещрака и той я извади.

Портретът беше висок тридесет и широк двадесет и три сантиметра и изобразяваше най-обикновено тъжно и официално облечено момиче, застанало до отворен прозорец. Беше с тъмнозелена рокля, а стаята беше сива и мрачна, но небето и полята, които се виждаха през прозореца, бяха ярки и летни. Въпреки че като цяло портретът беше нарисуван добре, в ръцете на момичето имаше някаква непохватност, загатваща за посредственост.

В картината със сигурност липсваше вдъхновеното използване на цветовете на Ван Гог и майсторската перспектива на Рафаело, замахът на четката пък беше тромав и тежък в сравнение с гениалните творби на Рубенс. От друга страна обаче Кристенко трябваше да признае, че почти всички картини биха изглеждали нищожни, ако се съпоставят с творбите на колосите на изобразителното изкуство.

Защо Виктор и нейният английски приятел бяха готови да се разделят с петдесет хиляди долара за такова нескопосно произведение, беше пълна загадка. Кристенко, разбира се, не се оплакваше. Внезапната поява на бял свят на творба на Рубенс или Рафаело би предизвикала сензация и голям шум. Директорът на музея Мишкин или някой друг, който знаеше по-добре какво има в складовете, можеше дори да я познае. Щяха да последват въпроси и проверка на описите.

Никой обаче нямаше да забележи липсата на портрета на Белак.

Той измъкна картината от купчината, отстъпи към стената, угаси осветлението, излезе от стаята и тръгна към пазачите.

— Намерихте ли каквото търсехте, Борис Иванович? — добродушно попита единият и угаси фаса си в подметката на черния си ботуш.

— Да — сдържано отвърна Кристенко. — Може да заключите. Благодаря.

Качи се по стълбите на партера и после предпазливо отиде в отдела за реставрация на втория етаж. Главното ателие беше тъмно и безлюдно, както предполагаше. Под белите чаршафи бяха оставени експонати в различна степен на реставрация. По-ценните неща бяха прибрани в големите трезори в дъното на помещението.

Кристенко извади мобилния телефон от джоба си и набра номера. Отговориха му на третото позвъняване.

— Да?

Беше англичанинът.

— Намерих я.

— Отлично.

В гласа на мъжа прозвуча изненада. Кристенко явно се беше оказал по-бърз, отколкото очакваха.

— А сега какво? — колебливо попита руснакът. — Как ще си получа парите?

— Ще ни дадеш снимките, както се уговорихме. Щом се уверим, че са на картината, ще ни я донесеш и ще направим размяната.

Кристенко млъкна, обмисляше думите му.

— Откъде да знам, че имаш парите?

— Не ни ли вярваш, Борис? — подигравателно попита гласът.

— Толкова, колкото ми вярвате и вие.

— Добре — нетърпеливо каза англичанинът. — Ще донесем парите, когато дойдем да видим снимките, за да се увериш, че ги имаме. Парите са твои веднага щом ни дадеш картината.

— Хубаво. Тогава в девет и половина на Декабристкия площад, до Медния конник.

Кристенко затвори. Беше се изпотил, устата му беше пресъхнала.

Щеше да го направи.

67.

Площадът на декабристите, Санкт Петербург

10-и януари — 21:26

Както винаги около Медния конник, статуя, направена през 1782 година от френския скулптор Етиен Фалконе в чест на Петър Велики, имаше тълпи. Туристи и местни жители се редуваха да снимат изправения на задните си крака кон и ездача му, застинали в ярката светлина на прожекторите на земята. Лъскавите копита се извисяваха застрашително над главите на хората. Сянката на статуята се открояваше на фона на безоблачното небе.

Том говореше с Арчи по предавател. Микрофонът беше закачен на яката му, а прозрачната пластмасова слушалка почти не се забелязваше на кожата му. Чувстваше се малко смешно, тъй като разстоянието между двамата беше само няколкостотин метра, но Търнбул бе настоял да използват предавателя, така че Кристенко да не го види в компанията на друг човек и да се изнерви още повече. Том реши, че предложението е разумно.

— Как си? — попита Арчи. — Боли ли още?

— Не — излъга Кърк. Въпреки че болкоуспокояващите хапчета помагаха, рамото му все още пулсираше.

— Е, ще се оправиш. Между другото, къде са останалите?

— Аз съм на северната страна на площада. Търнбул и другите са в южната част. — Том се огледа, видя го и бързо отмести поглед. — Виждам те. А хората на Виктор?

— Чакат, в случай че ни потрябват. Може и да се наложи. Току-що забелязах Кристенко.

— Добре. Превключвам на главната честота. — Том натисна бутона на предавателя в джоба си. — Виктор, Доминик, Кристенко е тук.

— Мина покрай Адмиралтейството — потвърди Арчи. — Ей сега ще завие зад ъгъла.

— Виждаш ли картината? — попита Кърк.

— Не носи нищо. Сигурно я е оставил в музея, както каза.

— Голям конспиратор се оказа тоя Кристенко — обади се Търнбул.

— Може би ще му предложа работа, когато всичко свърши — засмя се Виктор.

— Ще го видите всеки момент — настойчиво каза Арчи.

Сякаш по подадена реплика, Кристенко се появи на ъгъла на Адмиралтейството и предпазливо тръгна през площада. На всеки няколко крачки крадешком поглеждаше през рамо.

— Господи! Не може да изглежда по-виновен дори да се опита нарочно — измърмори Арчи, който вървеше на шест-седем метра зад него.

Кристенко сигурно забеляза Том, защото му махна с ръка и после бързо я спусна до тялото си, осъзнал, че не бива да привлича внимание. Кърк кимна едва забележимо.

Срещнаха се под строгия поглед на Медния конник и се ръкуваха.

— Носиш ли парите? — Кристенко беше нервен, очите му бяха широко отворени и уплашени.

— Първо покажи картината — каза Том.

Руснакът бръкна в джоба си, извади дигиталния фотоапарат и му го даде. Кърк разгледа снимките, вдигна глава и кимна.

— Това е.

— А парите ми?

— Всичките са тук.

И вдигна една оръфана чанта, която Виктор беше изровила отнякъде. Беше достатъчно издръжлива за целта, но и стара, за да не бие на очи. Кристенко дръпна ципа, надникна вътре, после каза колебливо:

— Трябва да ги преброя.

— Точно са.

Напрегнатото пребледняло лице на руснака се отпусна в нещо като усмивка.

— Добре, добре. Тогава да направим размяната.

— Къде е картината?

— В музея. Ще отида да я взема и после пак ще се срещнем…

Неочаквано четирима мъже, които се снимаха пред статуята, закрещяха, хукнаха към тях и извадиха пистолети. Кристенко веднага вдигна ръце. Чантата падна, но съдържанието й не се разпиля.

Мъжете обаче не му обърнаха внимание — минаха покрай него, нахвърлиха се върху Арчи и го повалиха на земята. В същото време от улиците наоколо изскочиха пет милиционерски коли и спряха на площада. Сирените им виеха, лампите им проблясваха в мрака.

— Какво става, по дяволите? — изкрещя Том по предавателя, за да надвика шума. Около Арчи се насъбраха хора и той не виждаше нищо. От колите изскочиха въоръжени милиционери и с викове и псувни разблъскаха тълпата. Кърк преглътна с мъка, после попита: — Това твоите хора ли са, Виктор?

— Не — отвърна тя. И нейният глас беше озадачен.

Том се обърна към Кристенко. Руснакът се беше вцепенил. Изведнъж отчаяно погледна Кърк, грабна фотоапарата от ръката му, обърна се и бързо се отдалечи, без да поглежда назад, изобщо забравил пълната с пари чанта на земята.

68.

10-и януари — 21:34

Развълнуваните тълпи се разпръснаха веднага щом сирените на оттеглящите се милиционерски коли заглъхнаха в нощта. На ъгъла на площада остана само малка група.

— Къде го отведоха? — попита Доминик.

— А не те ли интересува защо го отведоха? — навъсено попита Кърк.

— Може би ще помогна — предложи Търнбул. — Ще използвам връзките си тук и ще разпитам.

— Не, остави на мен — заяви Виктор. — Имам вътрешни хора. Ще разберем какво става. Вие двамата се съсредоточете върху Кристенко.

— Права си — съгласи се Том. — Някой трябва да го проследи и да види къде отива.

— Вече го следят — каза Виктор. — Моят човек ще се обади веднага щом Кристенко стигне там, закъдето е тръгнал.

— Ако върне картината в подземието, ще трябва да започнем всичко отначало, дори по-лошо. Ако искаме да я вземем, трябва да го направим тази нощ, преди той да е променил решението си.

От предавателя на Виктор се разнесе руска реч. Безплътният глас се лееше като поток, без да се различават отделни думи.

— Кристенко е отишъл в музея и се е качил в отдела за реставрация.

— Откъде знаеш? — попита Търнбул. — Не, чакай да отгатна. И там имаш вътрешен човек.

Виктор кимна.

— Като им се даде повече време, накрая се оказва, че всички ми дължат услуга, независимо дали го знаят, или не.

В същия миг телефонът на Том иззвъня. Той се намръщи и го извади от джоба си. На лицето му се изписа изненада.

— Кристенко е. — Кърк озадачено отговори на обаждането. — Ало?

— Какво стана? — задавено прошепна Кристенко.

— Нямам представа.

— За миг реших, че… са дошли за мен.

— Не говори глупости. Откъде ще знаят?

— Идеята беше много лоша — измърмори руснакът. — Не знам какво да мисля.

— Мисли за петдесетте хиляди долара. И как ще върнеш дълга си на Виктор.

— Какъв е смисълът, ако съм в затвора?

— Не искаш ли парите?

— Не… Да… Вече не знам.

— Добре. Ще кажа на Виктор, че не искаш…

— Не, не. Но няма да я изнеса.

— Какво?

— Ще я оставя тук. Да, точно така. Ти ела и си я вземи.

— Уговорката ни не беше такава.

— Ти каза петдесет хиляди, ако ти я донеса, и двадесет хиляди, ако я намеря. Е, намерих я. Двадесет хиляди ще ми стигнат да си върна дълга. Останалите не си заслужават риска.

Кърк закри с ръка телефона и се обърна към другите.

— Казва, че няма да изнесе картината. Ще я остави някъде и ще трябва да отидем да я вземем. Предпочита да получи по-малко пари и да не рискува.

— Ще рискува повече, ако продължава да ни мотае — гневно заяви Виктор.

— Не можем да го принудим да я донесе.

— Аз мога — студено отвърна тя.

— Недей — заяви Том твърдо.

— Значи ще трябва да отидеш в музея и да си я вземеш.

— Можеш ли да ме вкараш вътре?

— Да.

Кърк отново заговори по телефона.

— Добре, Борис. Ще влезем и ще я вземем. Тази нощ.

— Хубаво. — Кристенко въздъхна облекчено. — Ще я оставя в отдела за реставрация. Тук е в безопасност.

— Каква е комбинацията?

— Ще ти я кажа, когато ми дадеш парите.

Том се усмихна. Руснакът ставаше все по-добър в играта.

— Ще ти се обадя, когато влезем. — Затвори и се обърна към другите. — Трябват ми инструменти и чертеж на сградата.

— Имаш ги — отговори Виктор.

— Как си с руския? — обърна се Кърк към Търнбул.

— Достатъчно добре.

— Дано.

— Защо?

— Защото идваш с мен.

69.

Американското консулство, Санкт Петербург

10-и януари — 22:02

— Да ти го начукам — изръмжа Арчи.

Противният американец, който се бе представил като Пол Виджиано, се изсмя.

— Ще трябва да направиш малко повече, Конъли.

Арчи им беше казал името си, но нищо повече.

— Нямам какво да кажа нито на теб, нито на ченгетата. Знам си правата. Искам да говоря с някой от английското посолство.

Виджиано седна срещу него и поклати глава.

— Ние сме от ФБР.

— И какво от това? Трябва ли да съм смаян? — Арчи говореше самоуверено, но трябваше да признае, че е озадачен. За какво ставаше дума, по дяволите? Както си следеше Кристенко, изведнъж на гърба му скочиха четири горили в милиционерски униформи. И какво искаха тези янкита? Ама наистина вечно си пъхаха носовете навсякъде.

— Ще бъдеш, когато всичко свърши.

— На твое място бих се погрижил да не ми свалят белезниците — изръмжа Арчи. — Защото при първата удобна възможност ще ти размажа физиономията.

— Цялостната картина ни е ясна — каза Бейли, който се беше облегнал на стената до вратата. — Искаме да знаем детайлите.

— Като например откога познаваш Лаше.

Сърцето на Арчи пропусна един удар. Не беше сигурен дали е чул правилно.

— Лаше?

— Не се прави на ударен. Видяхме те да отиваш при него. Знаем, че работиш за Лаше.

— Волфганг Лаше?

— Ето, познаваш го — победоносно възкликна Виджиано.

— Разбира се, че го познавам. Всички в бизнеса го познават. Какво общо има той?

— Защо уби онези хора? — притисна го Виджиано. — Жените и децата. Отрови ги с газ като лабораторни плъхове. Какво толкова важно знаеха, че трябваше да им затвориш устата?

— Какви ги говориш, по дяволите?

— А Лаше? Защо го уби? Разтревожи се, че те намерихме? За да прикриеш следите си?

— Лаше е мъртъв?!

— Обезглавен със самурайски меч — изрева Виджиано, наведе се над масата и доближи лицето си до Арчи. — Но доколкото разбрах, му е провървяло в сравнение с онова, което си направил на Ламерс в Австрия. Печелиш годишната награда за извратен психопат за тази година.

— Ламерс? Мария Ламерс? Мъртва? — Арчи се обърка съвсем. Как беше възможно всичките тези хора да са мъртви? И защо мислеха, че той е замесен? — Шегувате се, нали?

— Защо я открадна? — спокойно попита Бейли. — За какво ти е?

— Какво съм откраднал?

— Не се преструвай. Машината „Енигма“, разбира се.

— Вижте какво. — След последното фантастично разкритие Арчи реши, че нещата са отишли прекалено далеч. — Беше забавно, но престанете да се занасяте. Ако ще ме обвинявате в нещо, направете го. Адвокатът ми ще ме измъкне оттук по-бързо, отколкото можете да кажете „споразумение за екстрадиране“.

— Адвокат? — изсумтя Виджиано. — Мислиш, че някой адвокат ще ти помогне да обясниш тридесетте трупа, които остави в Айдахо? Или да те накара да кажеш къде е машината? Или да ни попречи да те екстрадираме в Щатите, където ще се изправиш пред обвиненията? Ще ни кажеш всичко, което искаме да знаем. Ясно ли е?

70.

Ермитажът, Санкт Петербург

10-и януари — 22:27

Опашката се виеше пред тях. Въздухът беше задимен от пушек предимно от руски цигари без филтър и от влажните изпарения на неспокойно дишане. Чистачите си подхвърляха неприлични шеги. Някои поглеждаха часовниците си, други говореха по мобилните си телефони. Вратите се отвориха точно в десет и тридесет.

Том и Търнбул не разговаряха — съзнаваха необходимостта да се слеят с тълпата и да приличат на руснаци. Под палтата им се подаваха крачолите на сините работни дрехи, които им беше намерила Виктор. На ламинираните пропуски на гърдите им пишеше, че са служители на фирмата за почистване, обслужваща Ермитажа.

Пазачите се държаха дружелюбно, ръкуваха се с хората, които познаваха, и намигаха на привлекателните жени. Някой пусна шега и всички избухнаха в смях. Том също се включи и се запита дали изведнъж изчервилият се младеж с детектора за метал не е обектът на шегата.

Кърк показа пропуска си на първите пазачи, които го погледнаха бегло и му направиха знак да влезе. Търнбул направи същото. След това Том мина през детектора за метал. Уредът не реагира. Търнбул го последва. Детекторът изпищя пронизително.

— Трябва да е от желязото, с което се тъпча — пошегува се той на руски.

Пазачите му махнаха да се приближи.

— Като те гледам колко си дебел, не е само от желязото — обади се някой от опашката отзад. Чистачите и пазачите отново се разсмяха.

— Вдигни ръце — каза пазачът с детектора за метал. Дигиталният екран беше зелен, което означаваше, че уредът е включен. Мъжът беше млад. Русата му коса беше подстригана съвсем късо, а носът му беше сплескан и леко крив, сякаш беше чупен поне няколко пъти. Търнбул се подчини. Пазачът започна да прокарва детектора по тялото му, но палецът му незабележимо натисна бутона за изключване и зеленият екран угасна. — Чист си — усмихна се младежът и се обърна към следващия човек, който беше задействал алармата и чакаше реда си. Палецът му натисна копчето и екранът отново светна.

— Не беше зле — прошепна Търнбул, докато вървяха след чистачите по тесен коридор, водещ към стълбите към подземието.

— Виктор каза, че може да ни вкара — напомни му Том. — Но оттук нататък всичко зависи само от нас.

Влязоха в голяма стая, пълна със столове в различен стил и разнебитени канапета. На възглавниците имаше черни петна и дупки от фасове, а по стените бяха заковани закачалки и снимки на голи жени, изрязани от списания и стари календари. Кърк и Търнбул съблякоха палтата си и ги закачиха. Неколцина чистачи носеха термоси и пиеха кафе, други събуваха тежките си ботуши и ги сменяха с удобни маратонки.

В помещението влезе мъж и започна да ги вика по имена — Том предположи, че е началникът на смяната. Хората се приближаваха до него по двама, получаваха лист, изчезваха в една странична стаичка и после отново се появяваха с колички, натоварени с метли, парцали, кофи, прахове и шишета с препарати за почистване и излъскване. Екипирани по този начин, работниците се качваха с асансьора на горните етажи и отиваха в посочените на листчетата стаи.

Търнбул сръга леко Том, за да му даде знак, че имената, написани на пропуските им, са извикани.

— Нови ли сте, момчета? — попита началникът на смяната. На пропуска на гърдите му пишеше, че се казва Григорий Миронов.

— Абсолютни новобранци — отговори Търнбул на перфектен руски, резултат от петте години подслушване на московския правителствен щаб за комуникации, както беше споделил с Кърк.

— Не са ми казали. — Миронов се намръщи.

— И на нас ни казаха само преди два часа.

Той погледна пропуските им, после лицата им.

— Няма ви в списъка.

— Вината не е наша.

Миронов въздъхна и посочи Том.

— Ти не говориш ли бе?

— Той е глухоням — увери го Търнбул.

Руснакът погледна подозрително Кърк, който отвърна на погледа му, без да мига. Миронов се ухили и каза:

— Личи си.

Том също се усмихна. Нямаше представа какво говорят.

— Тръгвайте. — Началникът на смяната даде един лист на Търнбул. — Взимате материалите и отивате на втория етаж. Ако се изгубите, питайте някой от пазачите.

Двамата взеха нещата от склада и забутаха количката към асансьора.

— Трябва да отидем на втория етаж в Западното крило — каза Търнбул, когато вратата се затвори и кабината потегли. Кърк извади малък чертеж на сградата, разгъна го върху капака на кофата за боклук и прокара пръст по листа.

— Значи сме на етажа, който ни трябва, но в друга част на сградата. Коридорът е от страната на Дворцовия площад, а ние трябва да сме в североизточния край от страната на Крайречния булевард, където са помещенията за реставрация.

Вратата се отвори. Посрещна ги въоръжен пазач и вдигна ръка.

— Какво има? — попита на руски Търнбул.

— Работният график. — Мъжът нетърпеливо щракна с пръсти. — В коя стая сте?

— Тази вечер няма график — заговорнически зашепна Търнбул и пазачът се намръщи. — Заместник-уредникът очаква важни гости утре, но по график кабинетът му трябва да се почисти чак вдругиден. Знаеш какви са шефовете, когато се нарушават правилата, дори заради него. Затова ни плати в брой да почистим тази нощ. Дадох една трета на Миронов. Ето една трета и за теб. Не искаме графикът да обърка нещата, нали?

Пазачът намигна и взе пачката нови банкноти.

— Ясно. — Дръпна се от вратата на асансьора. — Знаете ли къде е кабинетът?

— Натам, нали? — Търнбул посочи.

— Да. Последната врата вдясно, преди да завиете. Ако някой пита какво правите там, кажете му да се обади на Саша. Аз ще оправя нещата.

— Благодаря, приятел.

Тръгнаха към административните офиси и работилниците, които заемаха почти половината етаж. Въпреки че бяха затворени за посетители, коридорите бяха богато украсени като останалата част на музея — хубав паркет, стени, украсени с гипсови орнаменти, тежки полилеи, увиснали като клони, отрупани с узрели плодове.

Минаха покрай още един пазач. Той прегледа пропуските им и ги попита къде отиват. Споменаването на името на Саша го удовлетвори напълно и Том благодари на Бога, че Търнбул е наясно с руската система на подкупи.

Докато вървяха по коридора, Търнбул превеждаше имената на вратите и накрая спря пред врата с надпис „Отдел по история и реставрация“. Беше заключена.

Той кимна на Кърк, а после смъкна ципа на работните си дрехи и измъкна малката кесия, която беше задействала детекторите за метал, докато влизаха. Том не се изненада, като видя, че изваждането й не намали видимо корема му.

Кърк си сложи ръкавици и измъкна два инструмента — универсален шперц и специален гаечен ключ, който се поставяше под шперца и превърташе щифтовете. Вместо обаче да използва отнемащия много време метод да повдига поотделно всеки щифт, Том бързо придвижи шперца напред и назад над тях и ги отмести. В същото време натисна гаечния ключ с точно премерена сила.

Техниката беше известна като „изтъркване“ и беше много трудна за овладяване, затова я практикуваха само елитна група ключари и крадци. Предимството й беше, че за разлика от другите методи, отключваше ключалките толкова лесно, сякаш беше използван ключ.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

71.

Кабинетът на Борис Кристенко, Ермитажът

10-и януари — 22:52

Борис Кристенко седеше в тъмния си кабинет. Отдавна беше изгризал ноктите си и сега неспокойно дъвчеше химикалката. От време на време я прехвърляше от другата страна на устата си. Слюнката му изпълваше прозрачната й пластмасова обвивка с мътна течност.

Сърцето му блъскаше. Някъде изклокочи тръба и той подскочи, убеден, че звукът известява нахлуването на орда разгневени милиционери. Втренчи се страхливо във вратата, но никой не нахлу през нея.

Той въздъхна облекчено и се облегна на стола. Дървото изскърца от тежестта му. Кристенко затвори очи и се опита да проумее случилото се през последните няколко часа и сцената на площада.

Разбира се, милиционерите не бяха отишли там заради него. Някой друг нещастник гниеше сега в някоя влажна килия и опашките на плъховете го удряха в лицето, а пазачът го риташе.

Това обаче не правеше нещата по-малко ужасни. Кой можеше да каже, че утре или вдругиден няма да приберат него? И че някой от пазачите, които го бяха придружили до складовете, няма да каже нещо на някого? И че Виктор няма да го предаде, след като получи картината, за да не му плати? И че следващия път, когато на вратата му се почука, няма да са те?

Спомни си как вкараха в затвора за три години един негов съученик за кражба на кола. Влезе млад, а излезе сломен. Блясъкът в очите му беше помръкнал. В тях гореше единствено едва потискана закана. Другите затворници бяха видели меките му бели ръце и го бяха изнасилили групово още първата нощ. Студът, надзирателите и недохранването бяха изсмукали и последните остатъци от човечност в него. Беше останала само съсухрена смачкана фасада.

Но имаше ли избор? Да върне картината в хранилищата с ограничен достъп? Да не изплати дълга и на Виктор и да й позволи да отиде при майка му? Стисна очи.

Телефонът иззвъня. Кристенко протегна ръка към слушалката и краката на стола изтракаха на пода.

— Ало.

— Вътре сме.

— Къде?

— В отдела за реставрация.

— Как…

— Няма значение. Ела тук.

Той бавно стана.

— Идвам.

72.

Главно ателие, Отдел за реставрация, Ермитажът

10-и януари — 22:53

На загадъчната лунна светлина, проникваща през оберлихта, предпазните бели покривки, метнати върху статуите и скулптурите, подложени на реставрация, сякаш се рееха като призраци над пода. Работните маси бяха отрупани с тенекиени кутии, буркани, шишета и четки. Всичко беше покрито с фин слой прах. Въздухът беше парлив от тежката миризма на почистващи препарати и боя. Вратата на трезора се чернееше на отсрещната стена.

— Ще можеш ли да я отвориш? — попита Търнбул.

— Ако се наложи. Трябва да е поне на шестдесет години. Не е точно последната дума на техниката.

Търнбул рязко се обърна към входа.

— Някой идва. Бързо.

Не искаха да рискуват, така че побягнаха към другата страна на стаята и се скриха под една от работните маси. След няколко секунди се чу дрънкане на ключове и някой отвори. Том надникна и каза облекчено:

— Кристенко е.

Двамата се изправиха и руснакът подскочи.

— Някой друг ли очакваше? — попита Търнбул.

— Не. Просто се стреснах.

— Добре — каза Кърк. — Да приключваме.

— Парите ми?

— Ето ги. — Том нетърпеливо му подхвърли чантата. — Отвори сейфа.

— Аз ще пазя отвън — предложи Търнбул. — Ще се правя, че чистя. Ако чуя, че някой идва, ще подсвирна.

— Добре — рече Том.

Търнбул взе парцал и кофа и излезе.

Кристенко се приближи до сейфа и като криеше шайбата от Кърк с тялото си, започна да набира комбинацията. Вратата се отвори със силно тракане. Зад нея имаше квадратна стаичка със стоманени стени, два на два метра. На стената вляво бяха наредени дървени лавици с подбрани картини и други ценни предмети.

Кристенко влезе вътре и след секунда излезе с картината.

— Ето я. Въпреки че един Господ знае за какво ви е.

Преди Том да отговори, от коридора се чу тихо подсвиркване. Очите му се стрелнаха към вратата. Тя се отвори и Търнбул прекрачи през прага.

— Какво има? — разтревожено прошепна Кърк.

Търнбул не отговори. Очите му се вторачиха умолително в Том. Той протегна ръце към него… и после се строполи по очи на пода. От тила му стърчеше дръжка на нож.

Кристенко изстена ужасено.

Кърк стисна устни. Знаеше кой ще прекрачи прага.

— Добър вечер, Томас — каза Ренуик благо и се вмъкна в стаята. Зад него застанаха Хехт и други двама мъже.

— Ренуик — изръмжа Кърк.

— Благодаря ти за усилията да откриеш изчезналата картина на Белак. — Ренуик щракна с пръсти на Кристенко и той смутено и почти виновно погледна Том, отиде при Ренуик и му даде картината. Ренуик присви очи, докато я разглеждаше, после вдигна глава и се усмихна.

— Браво. Вече имаш, каквото искаше — ледено каза Кърк.

— Не съвсем. Но скоро всичко все пак ще свърши.

— Какво имаш предвид?

— Историите като нашата нямат щастлив край. — Ренуик въздъхна. — Просто естеството на нещата е такова.

Хехт пристъпи напред. Държеше пистолет. Насочи го към главата на Том. Кърк стисна челюсти и се подготви. Съзнанието му беше празно. Страхуваше се, но беше и примирен. Хехт помръдна дулото и стреля. Куршумът улучи Кристенко. Той залитна назад и се хвана за гърлото. Между пръстите му рукна кръв. В стаята отекна задавена кашлица. Вторият куршум се заби в гърдите му и руснакът въздъхна задавено и падна на пода.

— Мръсен убиец! — извика Том. — Защо го направи?

Другите двама хванаха Кристенко под мишниците и го завлякоха в сейфа. Кръвта му остави размазана диря. Пуснаха го и главата му тупна тежко на пода. Двамата излязоха и направиха същото и с Търнбул, макар явно да им беше доста по-трудно.

— Ти също, Томас — сухо каза Ренуик. — Прави им компания. Така няма да се наложи властите да търсят прекалено много, за да намерят заподозрения.

Кърк влезе в сейфа и се обърна към Ренуик.

— Все още не е свършило, Хари.

— За теб свърши. — Ренуик се усмихна. — И повярвай ми, когато приключат с теб тук, ще ти се иска да съм те застрелял.

Вратата бавно се затвори. Последна ивица светлина озари лицето на Ренуик и угасна, придружена от изтракването на затворената врата.

73.

23:07

Абсолютна тишина и непрогледен мрак.

Не чуваше нищо, освен глухите удари на сърцето си и тихия шепот на дишането си. Потискащото тъмно пространство притискаше, смазваше и задушаваше; струваше му се, че огромна тежест притиска гърдите му.

В известно отношение Ренуик му бе направил услуга. Ако и тримата бяха живи, нямаше да изкарат нощта в това херметически затворено помещение. Кислородът щеше да им стигне най-много за три-четири часа. Като бе убил Търнбул и Кристенко, Ренуик се беше погрижил поне Кърк да издържи до сутринта. Разбира се, не от великодушие. Единствената му грижа беше да осигури на руската милиция удобен заподозрян.

Том натисна бутона на дигиталния си часовник и синкавото неоново сияние близна китката му като пламък на запален газ. Той коленичи до двата трупа, освети лицата им и отвратен от деянието на Ренуик, пусна бутона.

Опипа първо Кристенко и намери мобилния телефон и дигиталния фотоапарат, които му беше дал. Въпреки че не му вършеха работа в сейфа, ги прибра в джоба си. След това допълзя до Търнбул, претърси го и откри комплекта инструменти, затъкнат в колана на панталоните му. Взе го, отиде вратата, прокара пръсти по гладката студена повърхност и напипа правоъгълния капак на бравата.

Извади отвертката и развъртя горния ляв винт. Свали и другите три, смъкна капака и внимателно го остави на пода, а после плъзна пръсти към втория, зад който беше скрит заключващият механизъм.

Извади още четири винта, този път много по-трудно поради ограниченото пространство, и свали и този капак. Бръкна в дупката и напипа колелото с комбинациите. Отвесното положение на маркиращия жлеб показваше, че е настроено на нула.

Разбиването на комбинации на ключалки беше един от първите уроци, които беше научил и запомнил с продължителни и изтощителни тренировки, въпреки че това изкуство замираше, като се имаше предвид увеличаващата се употреба на дигиталните системи за сигурност. Мнозина не толкова опитни касоразбивачи отказваха да правят друго, освен да пробиват сейфовете и после да използват ендоскоп, за да видят механизма. В някои случаи, когато имаше живачен прекъсвач или аларма, тази предпазна мярка беше необходима, макар че отнемаше време и беше шумна. Там обаче, където беше възможно, Том предпочиташе да се довери на инстинктите си, а не на науката. И това беше хубаво, защото в случая нямаше избор.

Затвори очи и започна да върти колелото. Дишането му се забави, докато се съсредоточаваше. Прещракванията бяха едва доловими, но за обострения му слух всяко прозвучаваше като оглушителен трясък.

Промяната в тона и леката разлика в усещането бяха почти незабележими, но за Кърк все едно някоя от статуите отвън се бе сгромолясала на пода. Беше открил първата цифра — седемнадесет.

Отново затвори очи и превъртя колелото на обратната страна. Този път промяната настъпи бързо. Осем. Той завъртя колелото в противоположната посока. Лостчето падна на петдесет и три. След това отново го завъртя обратно, надяваше се, че това ще е за последен път, защото този модел сейфове обикновено се програмираше само с четири цифри, въпреки че можеше да са и пет. Двадесет и седем.

Дръпна стоманения лост, контролиращ горния ред заключващи болтове, но не последва нищо. Намръщи се и опита пак. Вратата обаче не искаше да се отвори. Том сложи пръсти на колелото, премести го на едно деление, чу познатото изщракване на освободения механизъм и се усмихна. Поставянето на последно число на една-две цифри от предишното беше стар номер.

Дръпна лоста и горните болтове плавно се отдръпнаха. После направи същото с долните и с двата странични лоста и ги махна. Накрая натисна силно и вратата се отвори.

74.

10-и януари — 23:22

Григорий Миронов се качи по стълбите и тръгна към художествената галерия в Западното крило. Освен да раздава списъци за нощното дежурство, другото му задължение беше да проверява дали всички чистачи са отишли там, където трябва да бъдат, и дали си вършат работата. Лично той гледаше много сериозно на тази отговорност.

Влезе първо в стаята на Роден и за своя изненада видя, че нищо не е почистено. След това отиде в стаята на Гоген, но и там не беше работено.

— Сигурно са в стаята на Моне — измърмори той, но когато влезе там, видя, че и тук е мръсно, и се ядоса. — Хей! — извика на тримата пазачи, които трябваше да патрулират в тази част на музея, но вместо това се бяха събрали да пушат и да бъбрят. — Къде са новите чистачи? Оня дебелият и немият?

Единият пазач дойде при него, сложи ръка на рамото му и му прошепна:

— Спокойно де. Обясниха ни всичко. Пуснах ги, без да задавам въпроси. — И му намигна.

— Какво?!

— Една трета за теб и една трета за мен. Ще почистят кабинета на заместник-уредника и всички ще сме доволни. — Потупа го дружески по гърба. — Хубаво е да се прави бизнес с теб.

После се засмя и се върна при колегите си.

Миронов стоеше в средата на стаята и настроението му се колебаеше между гняв и объркване. Оказваше се, че двамата шегаджии работят на свободна практика. Бяха пренебрегнали нарежданията му и бяха зарязали работата си. А и тоя заместник-уредник… Щеше да го докладва. И без това не го харесваше.

Като мърмореше ядосано, Миронов тръгна към кабинетите на персонала.

75.

10-и януари — 23:22

Том излезе от сейфа. Белите му дробове лакомо поемаха чистия въздух. Затвори вратата. Радостта му обаче беше кратка, защото чу, че някой идва. Стъпките спряха, последвани от изтракване, после се чуха пак. Очите му инстинктивно се стрелнаха към дръжката на вратата и той се запита дали Ренуик си е направил труда да я заключи.

Не искаше да рискува и затова се скри под чаршафа, с който беше покрита статуята, намираща се най-близо до вратата. Стъпките се приближиха. Голата статуя на Хермес беше протегнала ръце в полет и тънкият бял плат падаше до пода като палатка. Кърк затаи дъх — опасяваше се, че ако диша, чаршафът ще трепне. Носът му беше само на сантиметри от лозовия лист, поставен на най-стратегическото място на бога.

Дръжката изщрака и се превъртя. Вратата изскърца и се отвори. Том надникна през пролуката между платното и пода и видя обувки. Човекът влезе в стаята и спря само на няколко крачки от него. Сигурно оглеждаше помещението. Измърмори нещо на руски, обърна се и тръгна към изхода.

Стъпките му отново спряха. Този път човекът коленичи и Том видя протегната ръка. Показалецът се плъзна по пода… там имаше петно от кръвта на Търнбул.

Пазачът скочи и хукна към трезора, вече бе видял кървавите следи. Кърк се хвърли върху него, блъсна го със здравото си рамо и руснакът се стовари върху една от работните маси и изпъшка.

Том отчаяно се мъчеше да смъкне чаршафа, който се беше усукал около главата и ръцете му, преди пазачът да е извадил оръжието си. Но преди някой от двамата да успее да направи нещо, едно от големите шишета на работната маса се заклати и падна върху главата на руснака.

И се пръсна с трясък. Разхвърчаха се кафяви стъкла. Главата на пазача клюмна.

76.

10-и януари — 23:25

Григорий Миронов зави зад ъгъла — и в същия миг чу звук на строшено стъкло, последван от изщракването на ключалката на вратата на главното ателие за реставрация.

— Кой е там? — извика той и удари с юмрук по вратата. — Отвори!

Беше служил в Афганистан през осемдесетте години и въпреки че вече не беше в такава добра форма, все още знаеше какво да направи и не се страхуваше от никого и от нищо.

— Влизам — заяви той, но отговор не последва. Отново се чу звук на строшено стъкло.

Руснакът протегна ръка към тежката връзка ключове на колана си, трескаво ги претърси и пробва един, после друг.

Вратата се отвори.

Той нахлу в стаята, вдигнал фенерчето над главата си като палка. Вътре обаче нямаше никого. Пронизващ студен полъх върху врата му го накара да вдигне глава. Нарушителят беше избягал на покрива.

Усети под краката си нещо странно, погледна надолу и видя на пода влажно петно. Очите му проследиха дирята до източника й и се спряха на тялото на пазача, който се беше свлякъл на работната маса. Той се приближи до него, провери пулса му и го сложи да легне на пода, след това взе предавателя му да съобщи за инцидента.

— Трябват ми хора в отдела за реставрация — изкрещя в микрофона. — Има ранен пазач. Влязъл е нарушител.

След двадесет и пет секунди дотичаха десетина мъже с извадени оръжия.

— Какво се е случило? — попита старшият.

— Тази вечер дойдоха двама нови чистачи. Изпратих ги да почистят няколко галерии в Западното крило, но не са там. Мисля, че са подкупили някой от пазачите, за да ги пусне тук. Тръгнах да ги търся. Чух звук на строшено стъкло. — Той посочи разбития тавански прозорец.

— Ще ги познаеш ли, ако ги видиш?

— Естествено.

— Добре. Идваш с нас. Искам хора на покрива и всички изходи да се затворят. След това да претърсят всички стаи, докато намерим негодниците. Алексей?

— Да. — Младият пазач, който стоеше до вратата, пристъпи напред.

— Остани тук с Иван. Ще изпратя медицински екип.

— Слушам.

Пазачите и Григорий излязоха, а Алексей коленичи до Иван, разкопча яката му и почисти стъклата от главата му.

77.

23:28

Том клечеше зад работната маса и мислеше трескаво. Разбиването на капандурата беше убедило пазачите, че е избягал оттам. Номерът обаче щеше да ги заблуди само докато не се покатереха горе и не видеха, че на покрива няма никого. Трябваше да измисли начин да се измъкне от охраната и да напусне сградата, при това бързо.

Приведе се и погледна пазача, когото бяха оставили — Алексей, така го бяха нарекли. Сърцето му подскочи. Това бе пазачът, който беше изключил детектора за метал, докато претърсваше Търнбул. Каквато и да беше причината, той очевидно дължеше услуга на Виктор и Том вероятно можеше да се възползва от това. Пък и нямаше много възможности за избор.

Кърк се изправи и младият мъж инстинктивно посегна към пистолета си.

— Чакай — тихо извика Том.

— Бягай. — Пазачът явно го бе познал. Изглеждаше уплашен, очите му нервно се стрелкаха към вратата.

— Как? — Кърк извади малката карта на музея и я посочи. Руснакът я грабна и с треперещ пръст показа някакъв маршрут. Водеше надолу по близкото стълбище, след това до първия етаж, в Малкия Ермитаж, после в Големия Ермитаж и накрая… Том присви очи. Не беше сигурен дали вижда правилно.

— Каналът? — попита колебливо.

— Да. — Младият мъж кимна и размърда ръце, за да му покаже, че трябва да стигне до канала и после да плува до реката.

Моментът не беше подходящ Том да му обяснява, че с раненото си рамо няма да може да стигне дотам, камо ли да плува. Трябваше да измисли нещо друго. Все пак му кимна в знак на благодарност и грабна ключа, който пазачът му подаде.

— Обади се на Виктор. Кажи й какво се случи.

Руснакът кимна, а Том изскочи от стаята, защото чу стъпките на пазачите на покрива.

Ключът лесно отвори вратата в дъното на стълбището и след секунди Кърк се озова на първия етаж. В коридора нямаше никого. Пазачите явно се бяха включили в издирването на покрива. Той хукна по наредения на рибена кост паркет. Рамото му пламтеше, гадеше му се от болка. Ориентира се по картата и мина по малкия мост за павилиона в Северното крило. Оттам побягна по коридора и отключи вратата на Големия Ермитаж.

Озова се в италианската колекция на музея. Тридесетте зали бяха посветени на развитието на италианското изкуство през периода тринадесети — деветнадесети век. Том забави крачка. Току-що беше минал през по-слабо охраняваната част на музея. В тези галерии обаче имаше две от дванадесетте картини на света, нарисувани от Леонардо да Винчи. Тук охраната щеше да е засилена.

И наистина, веднага щом влезе в първата зала, видя силует на мъж в далечината. Помещенията бяха свързани и през отворените врати се виждаше другият край на сградата. Том прецени, че човекът е през не повече от две стаи.

Бързо реши, че не трябва да го напада. Не можеше да рискува пазачът да стреля. Нещо повече, не знаеше колко пазачи има на етажа. Всеки шум щеше да ги накара да се втурнат насам.

Стаята не предлагаше други скривалища, освен облицованите с тъмно дърво стени. Том се доближи до вратата, скри се в сенките и опря гръб на стената. След няколко минути пазачът влезе и мина покрай него, без изобщо да го забележи.

Щом мъжът се отдалечи, Том се вмъкна в съседната зала и после в следващата, но пак видя застрашителната сянка на приближаващ се пазач. Помещението беше ярко осветено от външен прожектор, монтиран на фасадата. Том легна по корем, допълзя до някакво тапицирано с червено кадифе кресло до отсрещната стена, надникна през пискюлите от златист брокат и видя как пазачът влиза в галерията, как спира, оглежда се и после продължава обиколката си.

След десетина минути Кърк успя да стигне до североизточния край на сградата и мост към театъра на Ермитажа. Между него и моста имаше един последен пазач. Този път Том нямаше друг избор, освен да чака. Пазачът обиколи стаята, изсумтя, обърна се и тръгна да се връща. Това означаваше, че патрулира по определен маршрут. От което пък следваше, че другите се връщат и вървят към Том. Трябваше да действа незабавно.

Щом се увери, че е безопасно, той отиде до отсрещната стена и погледна през прозореца. Сърцето му се сви. Каналът беше замръзнал и дори да успееше да скочи от десет метра височина, пътят му за бягство беше преграден от дебела желязна решетка, монтирана под моста. Беше в капан.

Обърна се и огледа помещението. Кръвта бучеше в ушите му. Погледът му се спря на голям бял мраморен бюст на Екатерина Велика — императрицата сякаш го гледаше злобно и безмълвно го подканяше да напусне двореца й.

Вместо да го уплаши, леденият й поглед му подсказа идея. Том огледа прозорците надолу до канала. Както предполагаше, те имаха алармени системи, но не бяха заковани. Това означаваше, че може да ги отвори.

Отиде до мраморния бюст и като се смръщи от болка, го повдигна от подставката, приближи се залитайки до прозореца и го сложи на широкия дървен перваз. Не знаеше колко дебел е ледът, нито колко тежък е бюстът, но беше сигурен, че от тази височина ще пробие леда. А той щеше да скочи в дупката, да преплува под решетката и да стигне до Нева, която за щастие не беше замръзнала за пръв път от много години.

Как щеше да се измъкне от реката, беше друг въпрос. Температурата беше под нулата и той щеше да се вледени за минути. Но какъвто и да беше рискът, куршумът в гърба, изстрелян от изпаднал в паника пазач, беше по-неприемлив като вариант.

Стъпи на перваза, пое дълбоко дъх, вдигна резето и отвори прозореца. В стаята веднага се разнесе оглушителна аларма и Том чу викове и тичащи стъпки.

Ритна императрицата. Белият мраморен бюст полетя надолу, разби с трясък леда и потъна в широката дупка.

Виковете и стъпките се приближаваха. Кърк погледна през рамо. Срещу него с насочени оръжия връхлитаха петима пазачи.

Първият куршум изсвистя покрай ухото му и се заби в мазилката. Време беше да изчезва. Въпреки опасността Том не се сдържа и махна на пазачите, а после скочи в тъмните води на канала.

78.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 00:16

Ледената вода го преряза като с нож и той рязко пое въздух, но не можа да напълни белите си дробове, защото потъна под леда. Инерцията го понесе към дъното на канала и той усети как меката тиня го сграбчва в обятията си. Заплува към желязната решетка — надяваше се, че се движи в правилната посока и че въздухът ще му стигне.

Опита се да отвори очи, за да види накъде плува, но ледената вода се впи в тях като нокти на хищна птица. Том стисна клепачи и ожесточено размаха ръце и крака.

Ударът по главата му показа, че се е издигнал до леда. Над него отекна пронизително свистене — куршуми, изстреляни от прозорците горе. За миг Том се зарадва, че ледът е дебел, но после си спомни, че го затваря като в капан.

Опита да се гмурне по-надълбоко, но краката не го слушаха. Имаше чувството, че студът се е увил около тях като дебело одеяло, което се опитва да изрита. Раненото му рамо се вцепени.

Кърк протегна здравата си ръка, докосна стената вляво, от страната на Ермитажа, и като се придържаше към нея, започна да се изтласква към реката. Мускулите му се схващаха, гърдите и гърлото му пламтяха, сърцето му блъскаше в гръдния кош, стомахът му се свиваше болезнено.

Всяко движение затягаше металния обръч около белите му дробове. Мускулите и органите му изнемогваха за кислород. Изведнъж го обзе странното чувство, че пада от голяма височина.

И в същия миг осъзна, че се дави. Зарита отчаяно… и докосна решетката пред себе си, студена и твърда като на затворническа килия. Спусна се надолу по нея. Остра болка прониза очите и ушите му. Стори му се, че се гмурка цяла вечност, но най-после намери пролука между дъното на канала и решетката, достатъчно широка, за да се провре, и мина отдолу. Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Пред очите му затанцуваха звезди и светли петна.

Зарита пак, краката му едва се движеха. Речното корито беше меко и съблазнително. Светлините на Санкт Петербург успокояващо се отразяваха във водата като звезди от края на вселената. Всичко беше тихо и неподвижно.

Неочаквано от мрака се протегнаха две ръце и грубо го сграбчиха — и Том осъзна, че се издига към звездите. Зави му се свят, и в следващия миг го измъкнаха на повърхността и той се закашля. Възелът около сърцето му започна да се разхлабва.

— Издърпайте го на лодката.

Беше Виктор. Кърк осъзна, че го е хванала под мишниците и го влачи по гръб във водата.

Двама души веднага протегнаха ръце към него, измъкнаха го от водата и го увиха в одеяла.

— Тръгваме — каза Виктор.

Двигателят забръмча. Моторницата надигна носа си над водата и за секунди набра скорост. Корпусът от фибростъкло подскачаше по повърхността на Нева. Ермитажът се смаляваше в далечината.

— Според мен сме квит — каза Виктор.

Том кимна, трепереше от студ. После попита:

— Къде е Арчи?

— В американското консулство. Задържан е. А къде е Търнбул?

Кърк поклати глава.

— Убиха го.

79.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 00:46

Доминик чу гласове и надникна иззад ъгъла. Виктор водеше сериозен разговор с трима от хората си. Те слушаха съсредоточено и кимаха. Единият погледна през отворената врата на спалнята й и попита нещо. Тя проследи погледа му, усмихна се и каза:

— Да.

Под босите крака на Доминик изскърца дъска и тя бързо се отдръпна. Гласовете млъкнаха, чуха се отдалечаващи се стъпки.

— Вече можеш да се покажеш — отекна гласът на Виктор.

Доминик смутено излезе от сенките.

— Той добре ли е?

— Да — отвърна Виктор. — Измъкнахме го навреме. Просто трябва да се наспи.

— А Търнбул?

— Убили са го.

— Как…

— Том не каза. Но аз му казах за Арчи. Той ще отиде там утре сутринта и ще разбере защо са го задържали.

— Може ли да го видя?

Доминик тръгна към спалнята, но Виктор препречи пътя й и затвори вратата.

— Не.

— Защо?

— Защото си почива.

— В твоята спалня?!

— Да.

— Искам да го видя. И той сигурно иска да ме види.

Доминик посегна към дръжката на вратата, но Виктор грубо блъсна ръката й и почти викна:

— Защо си губиш времето с него?

— Какво искаш да кажеш?

— Видях как го гледаш и как те гледа той. Том изобщо не споделя чувствата ти.

— Ти не знаеш нищо — отвърна Доминик. Трескаво се мъчеше да разбере как Виктор е успяла да прочете мислите й.

— Не ми се сърди. Причината не е в теб. Том се държи с всички по същия начин. Той не умее да обича друг, освен себе си. Не го прави нарочно. Свързано е с онова, което е трябвало да прави, за да оцелее. Не желае да се обвързва и да носи отговорност, просто продължава напред. Повярвай ми, познавам много такива хора.

— Не е вярно! Ето например Арчи — настоя Доминик. Не искаше да спори, но не се сдържа.

— Арчи? — изсмя се Виктор. — Това е бизнес. Двамата се нуждаят един от друг.

— Сигурно мислиш, че Том се нуждае и от теб.

— Аз не се нуждая от него. В това е разликата.

— Защо? Защото можеш да поръчваш убийства на хора, като щракнеш с пръсти? Защото живееш като уплашено животно в този огромен мавзолей? — Доминик изобщо не криеше злобата в гласа си.

— Не. Защото Том не трябва да се тревожи, че ще ме разочарова. Не разбираш ли? Всичките му близки са го изоставили. Всеки път, когато усети, че се отдава на чувствата си, той бяга в противоположната посока, защото се страхува, че отново може да разочарова себе си или тях. Толкова ли е трудно да го проумееш?

— Нищо не разбираш — настоя Доминик, макар да съзнаваше, че в думите на Виктор има зрънце истина.

— Знам само, че той е мъж и че като всички мъже иска онова, което не може да има. Колкото повече го желаеш, толкова по-бързо ще се изплъзне от пръстите ти.

Вратата на спалнята се затвори пред лицето на Доминик. Тя се вторачи в нея, мъчеше се да преглътне сълзите си. Знаеше, че Виктор има право, и я мразеше тъкмо заради това.

80.

11-и януари — 08:30

Американското консулство се помещаваше в малка сграда на улица „Фуршадская“. Пред входа се точеше опашка. Том се нареди и търпеливо зачака, мислеше за събитията през изминалата нощ. В съзнанието му се въртяха образите на Търнбул и Кристенко, на картината на Белак, на подигравателно ухилената физиономия на Ренуик и на собственото му разминаване със смъртта на дъното на Нева.

Замисли се и за неловкия момент сутринта, когато се събуди до Виктор, без да си спомня нищо, както и за укорителния поглед на Доминик, когато се срещнаха в коридора. Тя му се сърдеше за нещо, но Том така и не я попита за какво. Откровено казано, нямаше нито време, нито енергия да спори рано сутринта.

— Да?

Гласът на облечения в костюм чиновник с очила, седнал зад бюрото, прекъсна мислите му.

— Искам да се срещна с консула — каза Кърк.

Мъжът — насочваше повечето хора към отдела за визи — като че ли се оживи от промяната в запитванията и вдигна глава.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Усмивката изчезна.

— Тогава се опасявам, че не мога да ви помогна. Трябва предварително да си уредите среща с канцеларията му и да бъдете проверен от охраната. Следващият, моля. — Той отмести очи от Том и погледна следващия на опашката.

— Става дума за човек, когото държите тук — настоя Кърк. — Трябва спешно да говоря с него.

Чиновникът кимна на двамата морски пехотинци, които сякаш се бяха слели с тъмната мазилка на стената. Те се приближиха до Том и застанаха от двете му страни.

— Моля, напуснете, господине — каза единият монотонно като робот.

Кърк не му обърна внимание и се втренчи в седналия служител.

— Арестували сте мой приятел, британски гражданин. Държите го тук. Искам да знам в какво е обвинен и да го видя.

— Разкарайте го — заповяда чиновникът. Безразличието му предполагаше, че много пъти се е справял с подобни положения. Морските пехотинци хванаха Том за ръцете и го поведоха към изхода.

— Пуснете ме — извика Кърк и се задърпа. Сгърчи се от болката в рамото.

— Един момент — чу се глас сред глъчката на развълнуваните посетители на консулството, които с интерес наблюдаваха какво става. Пехотинците спряха и обърнаха Кърк към гласа. — Искате да видите Арчи Конъли?

— Да — отвърна Том. — Познавате ли го?

— Разбира се. — Мъжът се усмихна и небрежно махна на морските пехотинци да отстъпят. Те пуснаха Том и отново заеха местата си до стената. Лицата им изобщо не трепнаха.

— Аз съм специален агент Пол Виджиано и може би ще ви помогна.

— Арчи тук ли е?

— О, да. Господин Конъли много любезно ни съдейства в разследването. Естествено, доброволно.

Кърк не каза нищо. Идеята, че Арчи доброволно съдейства на някого, особено на американци, беше абсурдна.

— Може ли да го видя?

Виджиано сви рамене.

— Разбира се. Хей, тъпако — извика той на чиновника, който преди секунди се беше опитал да изхвърли Том. — Запиши го, че влиза.

Мъжът се изчерви и кимна сковано.

Кърк получи ламиниран пропуск и последва Виджиано. Минаха през бронирана врата, където стоеше друг морски пехотинец, а после през лабиринт от мрачни кабинети, слязоха по някакви стълби и тръгнаха по тесен коридор с по три врати от двете страни.

— Той е тук. — Виджиано стигна до последната килия вляво и прокара карта през магнитно четящо устройство. Вратата избръмча и се отвори.

— Арчи? — Том влезе в стаичката.

— Здрасти, Том — усмихна се Арчи. — Забави се.

Лежеше на тясно легло и незаинтересовано прелистваше старо списание. Между устните му димеше цигара.

— Вие двамата очевидно имате да си говорите за много неща — студено каза Виджиано. — Ще се върна след няколко часа. Дано тогава вече сте готови да говорите.

И тресна вратата.

Том се вторачи в нея, после се обърна към Арчи.

— Чудесен план за бягство — недоволно измърмори Арчи. — Какво направи? Внесе лъжица да копаем тунел?

— Виджиано е наистина приятен тип, нали? — Том седна на леглото до него.

— Да бе! Трябваше да му търпя тъпотиите цяла нощ.

— Какво си направил според тях?

— Нищо особено. Само съм убил Лаше.

— Какво? Но нали се срещнахме с него само преди няколко дни!

— Да де. Смятат, че съм го убил точно тогава.

— И защо?

— По същата причина, поради която мислят, че съм убил и племенницата на Ламерс на следващия ден.

— И тя ли е мъртва? — ахна Том.

— Очевидно. Горката. — Арчи въздъхна. — Адски шибана история. Смятат, че се опитвам да скрия следите си.

— Какви следи? Това са пълни глупости. Не си направил нищо лошо.

— Знам. И ти го знаеш. За тях обаче аз не само съм замесен в кражба, която Лаше ме е накарал да извърша от някакъв музей в Щатите, но и съм отровил с газ група неонацисти и децата им, понеже съм ги бил наел да ми свършат работата. — Арчи говореше, вперил поглед в списанието. — Обвиняват ме в какво ли не. Може да ми припишат и убийството на Кенеди. Това вече ще е върхът.

— Това е абсурд! — възкликна Том ядосано и стана. — Как е възможно! — Млъкна и разсеяно зарита стената, от която като снежинки се отрониха няколко люспи бяла боя. — Макар че ти наистина беше в Щатите преди две седмици.

Арчи гневно хвърли списанието на коленете си.

— Не започвай пак!

— Какво прави там, Арчи?

— Прекаляваш.

— Сериозно? Те очевидно не мислят така. Защо не искаш да ми кажеш какво си правил там?

— Сериозно ли искаш да знаеш? Добре. Търсих часовник. Ръчен.

— Но ти не носиш часовник.

— Не за мен, а за теб. Трябваше да е изненада за рождения ти ден. Търсих го няколко месеца. Това е всичко.

Том се почувства неудобно.

— Съжалявам. Нямах представа…

— Вече имаш. И ти си проклет като тях. Винаги мислиш най-лошото. А аз се старая. Би трябвало да ми вярваш повече.

— Прав си. Извинявай. — Настъпи неловко мълчание, после Кърк се изкашля и се опита да смени темата. — И какво според тях си откраднал?

— Машина „Енигма“.

— Машина „Енигма“? — Том заинтригувано вдигна глава и гласът му изведнъж се оживи.

— Да. — Арчи го погледна и лицето му засия, когато прочете мислите му. — Нима смяташ, че…

— Защо не? Неонацистка организация. Шифровъчна машина от Втората световна война. Предполага се, че Лаше е замесен, и после го убиват. Едва ли всичко това е случайно съвпадение.

— Колекционерите вероятно проявяват интерес към „Енигма“, но инак за какво друго би могла да послужи?

— Да разкодира нещо — отвърна Кърк.

— Последната картина на Белак — промълви Арчи. — За това им трябва. На портрета сигурно е написано нещо. Трябва да се свържем с Кристенко и да вземем платното.

— За жалост вече е късно — горчиво отбеляза Том и му разказа накратко за случилото се през нощта — как е влязъл в Ермитажа и е взел картината, но после Ренуик му я е отнел и е убил Кристенко и Търнбул пред очите му.

— Значи картината и „Енигма“ са у него — въздъхна Арчи. — Ив момента вероятно Ренуик е близо до целта си, а ние нямаме нищо.

— Може би имаме — неочаквано заяви Кърк.

— Какво?

— Фотоапарат. Дадох го на Кристенко и го взех, когато бях в сейфа. Сигурно е повреден, но дискът със снимките трябва да се е запазил.

— Не разбирам…

— Той направи снимки на картината, за да докаже, че я е намерил. Ако ги имаме, портретът може да не ни е нужен.

— Обаче трябва да се измъкнем оттук.

— Лесно е да се каже. — Том тъжно кимна към тежката стоманена врата. — Имаш ли някакви идеи?

Преди обаче Арчи да успее да отговори, вратата се отвори и влезе Бейли.

81.

11-и януари — 09:27

Без да си прави труда да се представи, Бейли развълнувано се вторачи в Том.

— Разкажете ми за картината.

— Подслушвал си? — извика Кърк, ядосан по-скоро на себе си, че не е бил по-предпазлив.

Бейли кимна към една малка черна дупка в ъгъла на килията.

— Следях разговора ви, в случай че проявите небрежност. Не се тревожете. Изключих микрофона.

— Лъжеш. — Том го погледна недоверчиво.

— Защо не ми разкажете какво всъщност става?

— Няма да ти кажем нищо — изсумтя Арчи.

— Виж какво, здравата сте загазили. Моят шеф, Виджиано, ви е взел на мушка. Ако искате да се измъкнете оттук, трябва да ми кажете. И тогава може би ще ви помогна.

— И защо ще ни помагаш?

Бейли повдигна вежди.

— Да речем, че той прави нещата по свой начин, а аз по свой.

— Ти си пръв — бавно каза Том. — Какво мислите, че сме направили?

— От музея на АНС в Мериленд беше открадната машина „Енигма“ и един пазач беше убит. Получихме информация, че е замесена крайнодясна групировка от Айдахо — Синовете на американската свобода, — затова ги проверихме. Когато отидохме там, някой ги беше заключил в стая и беше заложил газ. Всички загинаха.

— Но как това ви доведе до мен? — попита Арчи.

— Имахме очевидец. Описа мъж, когото идентифицираха, че се е качил на самолет за Цюрих. Проверихме големите купувачи на вещи от войната и се появи името на Лаше, затова наблюдавахме хотела, където живее — където живееше всъщност. И след няколко дни се появи ти. Отговаряше на описанието.

— Не е възможно — заяви Арчи. — Аз бях в Ню Орлиънс. Дори не знам къде е Айдахо.

— Да видим какво имаш — поиска Том. — Покажи ни снимката.

Бейли бръкна в джоба си и извади сгънат лист. Кърк го разгърна, втренчи се замислено в лицето, после каза:

— Това може да е всеки.

— Не е всеки — възрази Арчи и грабна листа от ръцете му. — Това е болногледачът на Лаше.

— Болногледачът на Лаше? — недоверчиво попита Бейли. — Сигурен ли си?

— Не забравям физиономии. Мисля, че се казваше Хайнрих.

— Точно така — кимна Том. — Прилича малко на теб. Има горе-долу същото телосложение и подобна прическа.

— Какво е участието на Лаше? — попита Арчи.

— Предполагаме, че той е бил посредник за машината „Енигма“ — започна Бейли, гледаше неспокойно снимката. — И вие сте я откраднали и после сте я продали на него.

— Това е единственото ви правилно предположение — каза Кърк. — Макар че според мен Лаше е изпратил свой човек да открадне „Енигма“, а после някой друг е убил крайнодясната групировка и вероятно Лаше, за да им затвори устата.

— И кой е този някой друг? — попита Бейли.

— Мисля, че е Хари Ренуик, наричан още Касий, или някой от хората му. Проверете във вашата база данни. Последния път, когато погледнах, той беше в списъка на десетимата най-издирвани престъпници. Трябва да търсите него. Убеден съм, че Ренуик е организаторът на всичко.

— Но какво общо има това с картината? И с вас?

Том се замисли за миг, преценяваше колко е готов да сподели. Вроденият му инстинкт му подсказваше да не казва нищо, но у Бейли имаше нещо — откровеност, съчетана с нетърпение, които внушаваха доверие. Кърк реши да му каже каквото е необходимо, но нищо повече.

— Към нас се обърна едно лице: Уилям Търнбул, от антитерористичния екип на МИ6. Тревожеха се за някаква крайнодясна групировка в Германия, свързана с Ренуик, и поискаха да им помогнем да разберат какво е намислил.

— Защо вие? Познавате ли го?

— Може да се каже. — Том се изсмя глухо. — Оказа се, че и Ренуик, и те търсят нещо, скрито в края на войната. Смятаме, че картината е последният ключ за разкриването на местоположението му. Едва сега разбрах за машината „Енигма“, но предполагам, че поради някаква причина Ренуик се нуждае от нея, за да разкодира шифровано послание в картината.

— И как това води до Лаше?

— Картината е била скрита от таен рицарски орден на СС. Лаше беше експерт по онзи период. Искахме да чуем мнението му. Беше глупава случайност, че Ренуик вече го беше замесил в кражбата на „Енигма“.

— А Мария Ламерс? Какво е нейното участие?

— Чичо й е бил член на рицарския орден — обясни Арчи. — Тръгнахме по следата, за да видим дали ще доведе донякъде. Но не знаем защо Ренуик я е убил… — Той озадачено поклати глава. — Тя не знаеше нищо. Беше толкова млада…

— Имаш право. — Том се намръщи. — И онази нощ в клуба беше така. Има нещо, което пропускаме.

Бейли изду бузи, облегна се на стената и затвори очи. После се вторачи в пода и заговори монотонно:

— Добре. Стойте тук. Ще отида да проверя тези неща.

Кърк кимна към вратата и каза:

— Бездруго няма как да отидем никъде.

82.

11-и януари — 09:35

Бейли прочете резултатите от търсенето и се ококори невярващо.

Подсвирна. Може би в разказа на Том Кърк имаше повече истина, отколкото си мислеше.

— Намери ли нещо? — попита Кънингам, който тъкмо влизаше в стаята.

— Не. — Бейли се прехвърли на друга програма, обърна се към него и се усмихна нервно. — А ти?

— И аз. Все още се опитвам да го проуча, но който и да е този Конъли, досега не сме попадали на него. Ще питам Интерпол.

— Ами добре.

Бейли отново се обърна към компютъра, надяваше се, че по този начин ще намекне на Кънингам да излезе, но Кънингам се суетеше до вратата и накрая наруши мълчанието.

— Искам да те питам нещо, Бейли.

— Казвай.

— Как вървят нещата?

— Нали току-що ти казах…

— Не. Имам предвид между теб и Виджиано.

Бейли сви рамене.

— Знаеш как е.

— Той се държи много грубо с теб, нали?

— Е, имам още много да уча. Виджиано вероятно се опитва да ми помогне.

— Нека ти кажа нещо за Пол Виджиано. — Кънингам го погледна в очите. — Той помага единствено на себе си. Повярвай ми, познавам този тип хора. — Кънингам замълча за миг. — Знаеш ли защо са го изпратили в Солт Лейк Сити? Имам приятел в прокуратурата. Той ми каза. Виджиано се провалил. Работил по някакъв случай заедно с друг агент — жена, за която споменах онзи ден, Дженифър Браун. Всъщност Виджиано оплескал нещата и затова са го преместили надалеч. Ти самият видя, че все още е раздразнителен по въпроса.

— Може. Но той ръководи разследването, а аз трябва да изпълнявам заповедите му и да се надявам да приключи скоро.

— Видях оценките ти от Куонтико, Бейли. Отлични са. След няколко години несъмнено ще ти възлагат много задачи. Не позволявай на Виджиано да те завлече надолу. Той е напаст за млад човек като теб. Пълен е с отрицателна енергия. Внимавай да не изключиш. Продължавай да разсъждаваш и ще забележиш нещо, което той не е видял.

Бейли бавно кимна, пое дълбоко дъх и каза:

— Я ела да видиш това.

И върна на екрана информацията на ФБР за Ренуик.

83.

11-и януари — 09:50

Бейли се върна след двадесет и пет минути. Изражението му беше замислено. Придружаваше го Кънингам — застана до вратата, вдигна крак и опря подметката на черната си обувка в стената.

— Ренуик се появи в системата ни — започна Бейли. — Наистина се вписва в профила.

— Естествено — сухо подхвърли Том.

— Както и болногледачът на Лаше. Хайнрих Мюлер. Опасен тип. Преди няколко години е бил в испански затвор за убийството на търговец на редки книги. Снимката в досието отговаря на описанието.

Бейли млъкна.

— Защо ми се струва, че ще кажеш „но“? — студено попита Арчи.

— Защото няма никакъв Уилям Търнбул.

— Той беше шпионин — рече Кърк. — Не съм изненадан, че името му не се е появило.

— След атентатите на единадесети септември имаме споразумение за разменяне на информация с англичаните за персонала, участващ в борбата срещу тероризма. Търнбул не фигурира в списъка.

— Тогава може да е.

— Но е фигурирал — докато не са го убили в Москва преди година и половина.

— Какво?! — ахна Арчи.

— Бил е застрелян, докато е излизал от книжарница близо до Червения площад. Човекът, обърнал се към вас, не е бил нито Уилям Търнбул, нито от МИ6 — поясни Бейли.

— Излъгал ни е? — Тонът на Арчи изразяваше смесица от изненада и гняв.

— Измамил ни е още в самото начало — каза Том и си припомни случилото се през последните няколко дни.

— А колите и хората с него, когато се запознахме?

— Вероятно са били наети за един ден. Той изигра прекрасно ролята си. Знаеше, че ако спомене името на Ренуик, ще го изслушам. И че ако ни подтикне в правилната посока и ни пусне от каишката, ние ще свършим всичката работа. — Кърк поклати глава, ядосан на себе си.

— Мислиш, че е работел за Ренуик?

— Това определено би обяснило как Ренуик успяваше да ни следи толкова отблизо. И как е разбрал къде ще сме снощи.

— И защо го е убил веднага щом Търнбул си е свършил работата — добави Арчи.

— Какво ще правим сега? — прекъсна ги Бейли.

— Какво искаш да кажеш? — тросна се Арчи. — Как можем да направим нещо, като сме затворени тук?

— Не мога да ви освободя — отвърна Бейли. — Виджиано жив ще ме одере.

— Виджиано е идиот — гневно заяви Арчи.

— Бих искал да ви помогна. Сериозно. — Бейли въздъхна. — Но тук нямаме правомощия, съжалявам.

Той бавно тръгна към вратата и кимна на агент Кънингам.

— Това е безумие — недоверчиво каза Том. — Не мога да повярвам, че ни държите тук. Не сме направили нищо лошо.

Кънингам бавно се приближи към тях, гледаше в пода.

— Бейли е прав. Той няма правомощия тук. Но аз имам. — Кънингам вдигна глава и ги погледна в очите. — Не харесвам Виджиано. Не ми допадат методите му и как се държи с хората. И след онова, което ми разказа Бейли… Това обаче не означава, че можем да ви пуснем да си вървите ей така.

— Какво искаш да кажеш? — колебливо попита Том.

— Дойдох тук с Бейли. — Кънингам говореше бавно. Очите му не оставяха съмнение, че е сериозен. — След като той е излязъл, вие сте ме нападнали и сте ме закопчали с белезници за леглото. — Той извади стоманени белезници от джоба си. И сте взели ключовете ми. — Кънингам разклати връзка ключове с другата си ръка. — И сте излезли по задните аварийни стълби в южната страна на сградата.

— И после какво? — попита Арчи, докато предпазливо взимаше белезниците и връзката ключове от агента.

— После имате дванадесет минути, преди Бейли да се върне и да ме намери. Всъщност вече са десет — каза Кънингам. — След това ще започнем да ви търсим. Руснаците също. Съветвам ви да напуснете страната.

— И какво искате в замяна? — попита Кърк и закачи едната гривна на белезниците за металната рамка на леглото.

— Телефонно обаждане, ако откриете онези типове. — Кънингам извади визитка от горния си джоб. Краищата й бяха оръфани и подгънати, което показваше, че отдавна я държи там. — Ние ще поемем случая.

84.

Фонтанка, Санкт Петербург

11-и януари — 11:43

За петнадесетина минути Том и Арчи отговориха на всичките въпроси на Доминик и Виктор и разказаха какво са научили от Бейли. Накрая Кърк показа малкия сив диск, който беше извадил от фотоапарата на Кристенко, и се обърна към Виктор.

— Имаш ли с какво да го разгледам?

— Разбира се.

Тя го поведе по дълъг тъмен коридор към кабинета си. Макар и също натруфена, със златисти листа, нарисувани на тавана и около рамките на прозорците, тази стая не беше обзаведена безвкусно като останалите. Преобладаващите цветове бяха светлобежово и пясъчно бяло. Имаше много възглавници и меки мебели, придаващи й женска атмосфера. Том усети, че това вероятно е единственото помещение, което Виктор е обзавела сама, и затова го хареса още повече.

Мониторът на компютъра светна. Оперативната система започна да зарежда. На екрана започна да се претъркаля часовник с формата на яйце. След няколко минути се появиха букви на кирилица.

— По-добре дай на мен — усмихна се Виктор и седна на стола зад бюрото.

Сложи диска в процепа на процесора, отвори програмата и извади снимките на картината.

Бяха шест, по една на предната и задната част на платното и четири на краищата, такива, каквито се включваха във фотографското досие на всяко значимо произведение на изкуството, но обикновено бяха скрити от рамката, за да затруднят евентуалните фалшификатори.

Том се зарадва на усърдието на Кристенко, защото вниманието му мигновено беше привлечено именно към краищата. На четирите страни на платното бяха написани с мастило черни главни букви, които нямаше да се виждат, ако картината беше в рамка. Шифър.

— Това трябва да е търсел Ренуик. — Кърк посочи екрана. — На предната и задната страна на картината няма нищо.

— Ще ги препиша. — Доминик взе писалка и започна да пише.

— Няма да разберем нищо без машина за декодиране — подчерта Арчи.

— Машина за декодиране? — Виктор се намръщи. — Какво имаш предвид?

— „Енигма“ — обясни Том. — Казах ти, че според нас Ренуик е откраднал такава машина от един музей в Щатите. Това е немска шифровъчна машина от войната и е голяма колкото…

— Малък куфар — довърши изречението му Виктор. — Знам. Нали ти казах, че Виктор поръча да ремонтират една такава, за да я използва.

— Тук ли е? — обнадеждено попита Кърк.

Тя сви рамене.

— Доколкото ми е известно, машината е в библиотеката заедно с всичко останало. Ще отида да я взема.

Виктор излезе от кабинета и след няколко минути се върна с малък дървен куфар и тенекиена кутия и ги сложи на бюрото.

— Мисля, че е това. Преди няколко години Виктор я купи за колекцията си от някакъв търговец в Швейцария.

— Лаше — каза Арчи. — Трябва да я е купил от Лаше. Той беше единственият там, който би продал подобно нещо.

— Само не ме питайте как работи.

— Мисля, че мога да помогна. — Доминик пристъпи напред.

— Използвала си такава машина? — изненадано попита Том.

— Не, но знам как работи. Забрави ли, че страстта ми са шифрите и загадките? Машината всъщност е един голям ребус.

— В такъв случай, твоя е. — Том се подсмихна на поредния пример за енциклопедичните познания на Доминик. Способността й да изненадва беше едно от нещата, които най-много харесваше у нея.

Доминик отвори очукания куфар и видяха нещо, което на пръв поглед приличаше на старовремска пишеща машина. Издигнатите черни клавиши бяха големи и кръгли. На тях ясно бяха отбелязани в бяло буквите на азбуката.

Когато обаче човек се вгледаше по-внимателно, се забелязваха разлики. Нямаше валяци за листове. Над клавишите имаше плоскост с двадесет и шест кръгли стъклени прозорчета и бледи букви, а над тях — три тесни процепа. На предната част на кутията се виждаше нещо като старомодна телефонна централа — двадесет и шест дупчици с буквите от азбуката, свързани по двойки с тънки черни жички.

— И така. — Доминик седна пред машината и потърка ръце. — Какви са настройките?

— Какво? — Том я погледна недоумяващо.

— Настройките, за да мога да програмирам машината. Какви са?

— Откъде да знам, по дяволите?

— За какво говориш, Доминик? — нетърпеливо попита Арчи.

— Знаете ли как работи машината? — Въпросът й беше посрещнат от три недоумяващи погледа. — Е, добре. Знаете ли какво е заместващо кодиране?

— Когато една буква се замества с друга — предположи Арчи.

— Да — потвърди Том. — „A“ става „F“, „B“ става „G“ и така нататък.

— Точно така. „Енигма“ представлява сложна машина за заместване.

— В какъв смисъл сложна? — попита Виктор.

— Ключът за разбиването на всеки шифър е да забележиш повтаряща се схема — отвърна Доминик.

Кърк видя, че тя отговаря така, сякаш Виктор изобщо не е с тях. Дали не се бяха спречкали за нещо?

— Красотата на „Енигма“ е, че сменя схемата след всяка буква — продължи Доминик.

— С тези ли? — попита Том, който беше извадил метален диск със зъбци и електрически вериги от малката тенекиена кутия.

— Роторите — потвърди тя. — Всеки път, когато се кодира някоя буква, те сменят позицията си и схемата. Системата е защитена допълнително не само като превръща първата буква в съвсем различна начална буква чрез жичките на комутаторното табло, преди да мине през роторите, но и като после повтаря целия процес в обратна последователност, и едва тогава светва шифрованата буква. — Доминик посочи стъклените прозорчета. — Чела съм, че има сто петдесет и девет квадрилиона възможни комбинации.

— И за да разшифроваш някое съобщение, трябва да знаеш как е била настроена оригиналната машина, кодирала съобщението, така ли?

— Да, Имало е таблици с кодове, издавани всеки ден така, че всеки да знае каква настройка да използва. Ако нямаме настройките, ще ни трябва експертна помощ.

— Това ще отнеме време — отбеляза Кърк.

— Ренуик трябва да ги знае, инак нямаше да си прави целия този труд — каза Арчи. — Сигурно има начин да ги разберем.

— Имаш право — съгласи се Том. — Може би пропускаме нещо. Да разгледаме пак снимките.

Всички се обърнаха към монитора и се вгледаха в краищата на картината.

— Колко жички има? — попита Арчи.

— Различен брой. Между десет и тринадесет в зависимост от настройката. През роторите са пуснати букви, които не са свързани с жичките, без първо да бъдат заместени. Това е бил поредният начин да объркат подслушвачите. Защо?

— В горния край на картината има двадесет и шест букви. — Арчи посочи екрана. — И, изглежда, са написани по двойки.

— Да. Тринадесет двойки букви. Това може да е настройката за комутационното табло. „U“ на „A“. „P“ на „F“. — Доминик бързо пренареди жичките така, че да съответстват на двойките букви в горния край на картината.

— Какво остава още? — попита Виктор оживено.

— Изборът на роторите и настройките им — отвърна Доминик и Кърк отново забеляза ледения тон, когато отговаряше на въпросите на Виктор. — Трябва да знаем кои три да изберем и как да ги настроим. — Тя извади останалите четири ротора от пергаментовата хартия и посочи малките пръстени на всеки от тях. — Те се въртят и после се заключват в началната си позиция. Без тези две неща нямаме нищо.

85.

11-и януари — 18:21

Редуваха се пред компютъра. Всеки се опитваше да провери дали ще може да проумее бъркотията от букви, украсяваща като гиздава черна дантела краищата на картината. Колкото и съсредоточено да гледаха снимките и каквито и хитри номера да измисляха да броят буквите или да ги разделят или умножават на числото от другата страна, не можаха да открият настройките на роторите, нито кой от тях трябва да използват.

В отчаянието си дори включиха предметите, които бяха намерили предишните няколко дни — снимките на картините на Белак, кутията от орехово дърво с кръста на Ламерс, другите кръстове, ключа за депозитната кутия, кожената кесия и картата, за да видят дали ще намерят вдъхновение, скрита улика или послание. Нищо обаче не даде резултат и след шест часа безплодно търсене бяха толкова уморени, че буквите започнаха да се сливат пред очите им.

Арчи се оплака от силно главоболие и излезе от стаята. Виктор отиде да поръча храна. Доминик подозираше, че и това е търсене на извинение да напусне. Разбира се не съжаляваше за отсъствието й. Все още се ядосваше при мисълта за кавгата им. Как се осмеляваше Виктор да й говори така? Рускинята не познаваше нито нея нито Том.

Въпреки всичко Доминик беше твърдо решена да разкрие загадката на „Енигма“. Не откъсваше очи от екрана и спираше само за да раздвижи пръстите си, които се схващаха от вкопчването в компютърната мишка. Може и да не беше успяла да се справи добре с мъртвите есесовски генерали, нито да проникне в музея, но ребусите бяха нейната специалност.

— Какво ти е, Доминик?

Въпросът на Том я изтръгна от мислите й.

— Моля?

— Добре ли си? Изглеждаш напрегната. Случило ли се е нещо между теб и Виктор?

— Ти ми кажи — без да се обръща, отговори тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти прекара нощта с нея. — Доминик знаеше, че се държи като момиченце, но не се сдържа.

— За това ли става дума?

Тя видя в отражението на екрана, че Том се е преместил напред на стола и сякаш изпитва облекчение.

— Отговорът е лесен. Нищо не се случи.

Доминик се завъртя на стола и го погледна гневно.

— Виж какво, Том, не искам да говоря за това.

— Не разбирам. — Гласът му прозвуча искрено озадачено. — Нещо лошо ли съм направил?

— Категорично не. Животът си е твой. Защо да не правиш каквото искаш?

— Но какво общо има това с…

— Какво общо има личният ти живот с мен ли? Очевидно абсолютно нищо. Ти си прав. Да го забравим. Да разнищим загадката и да си вървим у дома. — Тя отново се обърна към компютъра. В гърлото й заседна буца. Надяваше се, че той няма да види сълзите, напиращи в очите й.

Усети, че Том се готви да каже нещо, но думите така и не излязоха от устата му. Истината беше, че не му се сърдеше, нито беше разочарована от него, но се чувстваше странно, че е изразила на глас мислите си. Поне донякъде.

Настъпи неловко мълчание. Накрая Доминик се намръщи и се обърна.

— Знаеш ли, че фотоапаратът не е празен?

— Какво? — Кърк замислено беше затворил очи.

— Фотоапаратът ти. Имал е други снимки, когато си го дал на Кристенко.

— А, да. — Том сви рамене. — Забравил съм да ги изтрия. Там няма нищо важно, нали?

— Не мисля така — отговори тя и разгледа фотосите на диска.

Първи бяха снимките на синагогата в Прага. Стените бяха издраскани с изпълнени с омраза графити, а на пода бяха разхвърляни детски рисунки. Следваше празната рамка на картината. След това снимките на витража в църквата в Кицбюел. Замък. Кръг от дървета. Птици, летящи на фона на лазурно небе. И накрая портретът на Белак…

Доминик спря, сбърчи чело и се върна на снимките на витража, а после намери избелялата черно-бяла фотография на картината, която Арчи беше открил в тайната стая на Вайсман, изобразяваща същата сцена. Погледна витража, после снимката.

— Том? — В гласа й се долови колебание.

— Да? — отговори той, без да отваря очи.

— Мисля, че попаднах на нещо.

— Какво? — Очите му мигновено се отвориха.

— Не са еднакви.

— Кое? — Кърк стана и се приближи до нея.

— Картината и витражът. Не са еднакви. Виж.

И посочи снимката на витража на екрана.

— Да, вярно — развълнувано промълви Том. — Витражът е различен. Той го е променил. Но защо?

Доминик кимна.

— Замъкът има три кули, а на витража е една. Тук се виждат пет дървета в далечината, а на витража са седем.

— И птиците на картината са две, а на витража — четири.

— Мислиш ли, че трябва да извадим едното от другото?

— Или може би разликата трябва да привлече вниманието ни към бройката на картината. Ако гледаш отляво надясно, виждаш три кули, пет дървета и две птици. Три, пет, две.

— Роторите — възкликна Доминик. Гневът й се изпари и отстъпи място на вълнението. — Това ни показва кои от тях да използваме.

— И настройката на роторите също трябва да е тук.

Двамата отново анализираха внимателно снимките, търсеха друго несъответствие, което можеше да им помогне. За съжаление обаче не откриха нищо повече. Картината беше точно възпроизведена във всички останали детайли, дори до подписа на Белак в долния ляв ъгъл.

— Не разбирам — отчаяно каза Том. — Трябва да са оставили някакъв начин за разбиване на кода, инак защо ще полагат толкова много усилия да го скрият?

— Може би останалата част на шифъра е в някоя от другите откраднати картини на Белак — предположи Доминик.

— Може би. Чакай малко. Какво е това? — Кърк посочи малка част от стената под витража, която беше заснета в ъгъла на снимката. — Можеш ли да го увеличиш?

Тя натисна няколко клавиша и увеличи участъка.

— Мемориалната плочка. „В памет на моята любима Ева Мария Ламерс, починала на 13 ноември 1926 година“ — преведе Доминик.

— Двайсет и шеста? — Том се намръщи. — Не може да е вярно. Той е сложил витража след войната. Арчи каза, че тя била починала през петдесетте години. Освен ако, разбира се, грешката не е умишлена.

— Тогава това вероятно са настройките — тринадесет, деветнадесет, двадесет и шест. — Доминик все още не можеше да си позволи да се зарадва.

Избра третия, петия и втория ротор от тенекиената кутия и после настрои първия на тринадесет, втория на деветнадесет и третия на двадесет и шест. Вдигна капака на машината, сложи ги вътре и я затвори. През тесния процеп се виждаше само горната им част. В същия миг влязоха Арчи и Виктор, носеха храна и напитки.

— Стигна ли донякъде? — попита Арчи.

— Може би — развълнувано отговори Доминик.

— Сериозно? — Той остави подноса на масата, като в бързината едва не събори чашите.

— Ще опитаме нещо — обясни Том. — Доминик забеляза разлики между картината и прозореца, които вероятно подсказват избора на ротори.

— И датата на мемориалната плоча под прозореца не съответства на годината, в която е починала съпругата на Ламерс. — Тя посочи увеличеното изображение на екрана. — Използвахме годините, за да определим позицията на пръстените. Сега ни трябва само началната позиция на роторите.

— Какво? — учудено попита Том. — Мислех, че знаем всичко необходимо.

— Виждаш ли прозорчетата в горната част на машината? — Доминик посочи три малки отвора до роторите. — Роторите трябва да се въртят, докато не видиш първата буква в прозорчето.

— Какво ще кажеш за ЕМЛ? — предположи Виктор.

— ЕМЛ? Защо тъкмо тези букви? — попита Кърк.

— Нейните инициали. — Виктор посочи екрана. — Ева Мария Ламерс.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Арчи.

Доминик завъртя роторите така, че буквите да се виждат в прозорчетата.

— Започваме. — И нервно погледна Том, докато въвеждаше първата буква.

На светлинното табло блесна „Z“. След това се появиха „W“, „O“, „L“ и „F“.

— „ZWOLF“ — разочаровано прочете Арчи, след като разкодираха всички букви. — Това не е дума. Нито дори началото й. Сбъркали сме някъде.

— Не е на английски — напомни му Том. — Съобщението трябва да е закодирано на немски. „Zwolf“ означава дванадесет.

Скоро се появи втора дума. „Funf“ или пет. А после „Sieben“, седем.

— Дванадесет, пет, седем — измърмори Арчи, сякаш ако ги повтореше, щеше да разгадае значението им.

Доминик продължи. Кърк превеждаше числата, въпреки че нямаше пунктуация и понякога беше трудно да определи къде свършва едното и къде започва следващото. Накрая получиха две познати думи. Виктор прочете на глас писмения превод на Том.

— Дванадесет, пет, седем, три, шест, девет. — Тя замълча. — Хайл Хитлер. Какво мислите, че означава това?

— Местата на картата не са ли обозначени с цифри? — попита Доминик.

— Това със сигурност е логичният начин да се посочи точно определено местонахождение — съгласи се Кърк.

— Картата е у нас — напомни им Арчи, извади я от кожената кесия и я разгърна на пода.

Том проследи с пръст дупчиците, като първо намери правилната хоризонтална позиция, а после отвесната. Показалецът му се спря на малко село в Австрия. Всички знаеха името му, защото оттам за последен път беше минал Златният влак, преди да се наложи да се върне.

Брикслег.

86.

В околностите на Брикслег, Австрия

12-и януари — 15:32

Том познаваше добре тази част на Австрия, въпреки че снегът и ледът, покрили пасищата и навели клоните на дърветата като тежки цветове, я правеха почти неузнаваема. Той беше идвал в Тирол през пролетта, за да се катери по планините с приятели или сам — тогава, с изключение на заснежените върхове навсякъде беше зелено и реките бучаха, препълнени с вода от топящия се сняг.

Брикслег беше обикновено селце край магистрала А12, сгушено в полите на гористата планина, на брега на река Ин. Представляваше смесица от традиционни тиролски къщи и по-модерни бетонни сгради, построени, за да задоволят непрекъснато нарастващото търсене на жилищна площ. Островърхата камбанария се извисяваше над покривите като ръка, протегната към небето.

Мястото, показано на кодираната координатна мрежа на картината, се намираше близо до характерен завой на железопътната линия, която криволичеше в долината, като следваше реката. Дотам се стигаше, като се завиваше по тесен път преди селото и после се минаваше по лек наклон и покрай няколко дървени хижи, които изглеждаха така, сякаш ги грози опасност гората около тях да ги погълне.

Пътят водеше до порта, покрита от обилно сипещия се сняг. Том спря колата и изключи двигателя. В огледалото за обратно виждане забеляза, че Виктор направи същото и угаси фаровете.

Споразумението с нея беше елементарно. Тя се беше съгласила да уреди частен самолет до Залцбург, където да ги чакат две коли, ако заедно с трима от хората си дойде с тях, за да пази инвестициите си, както се изрази. Том нямаше друг начин да напусне Русия и се съгласи. Освен това се радваше, че имат въоръжени придружители — никой не знаеше какво или кого може да срещнат.

Поседяха мълчаливо няколко секунди. В колата изведнъж като че ли стана студено. Както можеше да се очаква, Арчи пръв наруши тишината.

— Ще трябва доста да ровим, за да намерим нещо под преспите. — И пренебрежително кимна към покритата със сняг планина, извисяваща се над тях, запали цигара и смъкна стъклото два-три сантиметра, за да издухва дима навън.

— Така или иначе шансовете онова, което е било тук, да е изчезнало, са големи — каза Доминик и сви рамене. — Ренуик имаше почти два дни преднина минус времето да разшифрова картината.

Въпреки че бяха излетели в първия възможен час, за който Виктор можа да подкупи служителите на летището, трябваше да отложат заминаването си за сутринта. Поне Доминик изглеждаше в малко по-добро настроение от предишния ден и това направи чакането по-поносимо. Том все още не можеше да разбере защо му се сърди. Знаеше, че не е най-чувствителният човек на света, но не проумяваше какво лошо е направил.

— Е, щом вече сме тук, предлагам да огледаме — каза той.

Вдигна ципа на якето си и открехна вратата. Снегът нахлу на талази. Въздухът беше свеж и студен, особено в сравнение с приспивната топлина в колата. Том слезе и се приближи до Виктор, която вече беше изскочила навън и чакаше с тримата си хора Григорий, Пьотър и Юрий.

— Виктор? — подвикна Том.

Тя се обърна и насочи към него „Берета“ с късо дуло. Кърк замръзна.

— Дръж!

Виктор му хвърли пистолета и Том го улови във въздуха.

— Може да ти потрябва — обясни тя.

— Не обичам оръжията.

— И аз не ги обичам, но предпочитам да ги имам и да не ми трябват, отколкото да ги нямам и да ми потрябват.

И сякаш за да наблегне на думите си, рускинята бръкна в багажника и извади АК-47. Автоматът беше черен и лъскав, лакираният дървен приклад и спусъкът блестяха. Виктор го държеше непринудено, което говореше за дълга и интимна връзка. Докосването до оръжието, изглежда, намали напрежението й.

Тя имаше право. От обясненията на Търнбул за Кристално острие Том знаеше, че ако все още са с Ренуик, Хехт и хората му ще са въоръжени и няма да изпитват угризения да открият огън по всеки, който се изпречи на пътя им.

— Арженто! — отекна във въздуха нечий глас.

Виктор пусна автомата в багажника и го затвори. Кърк затъкна пистолета в колана на панталоните си, дръпна пуловера отгоре и се обърна да види кой е.

На прага на една от дървените хижи беше застанал възрастен мъж с навита на ръката каишка и викаше голямо куче вълча порода. Кучето не му обръщаше внимание, гонеше опашката си, опитваше се да захапе снежинките, прелитащи покрай лъскавия му черен нос, и развълнувано джафкаше.

— Арженто! — отново извика мъжът, а после затвори вратата и сграбчи кучето за нашийника. То обаче видя Том и другите, отскубна се и хукна по пътеката. Кърк коленичи и го хвана за широкия кожен нашийник. Животното енергично започна да ближе лицето му.

— Danke — каза старецът, приближи се и закопча каишката на кучето. — Арженто винаги се радва, когато излезем на разходка.

— Няма проблем — отговори Том на немски и се изправи. — Доста е буен.

— Да, така е. Поддържа ме млад. — Възрастният мъж с обич погали кучето, после озадачено погледна Том. — С другите ли сте?

— Кои други?

— Хората, който дойдоха по завчера. Казаха, че може да дойдат и други, затова предположих…

— А, да, с тях сме. Те къде отидоха? Телефонът ми не работи тук и не мога да се свържа с тях.

Извади картата и я показа на австриеца. След няколко секунди старецът се ориентира и посочи едно място на картата.

— Ето тук.

Том се намръщи. Това не беше мястото, което показваха разшифрованите координати на картината.

— Какво има там?

— Старата медна мина. Казах на колегата ви, че си губи времето, но той имаше нужните документи, затова го пуснах да отиде там.

— Какви документи?

— Отново да отвори мината. Докара и багери. Работи от два дни — в това време, представяте ли си?! Но само си губи времето. Там няма нищо.

— Защо сте толкова сигурен?

— Като малък си играех там. Разбира се, това беше отдавна, преди войната, но още тогава мината беше изчерпана. Играехме на криеница. Майка ми все се страхуваше, че мината ще се срути и ще ни убие. — Той се усмихна тъжно.

— Входът затрупан ли е?

— Една нощ в края на войната имаше експлозия. Заблудена бомба или нещо друго. Всичко се срути.

— А какво има тук? — Кърк посочи мястото, което бяха определили по картината.

Старецът присви очи, вгледа се внимателно, после сви рамене.

— Доколкото знам, нищо. Освен… — Той отново погледна картата. — Освен… Да, това трябва да е.

— Какво?

— Другият вход.

— Мината има два входа?

— Да. Всъщност мините са били две, но после са ги съединили. Тази е по-малката и се намира по-надолу и встрани по склона от главната. Входът е бил до старата хижа, но е затрупан, откакто се помня.

— Благодаря. — Том стисна ръката му. — Впрочем, кога дойдоха другите?

— Нали ви казах. По завчера. Преди три дни.

— Преди три дни? Сигурен ли сте?

— Да, сигурен съм, защото беше сряда, а в сряда водя Арженто в селото.

Щом чу името си, кучето наостри уши.

— Благодаря ви — усмихна се Кърк. — Приятна разходка.

— Благодаря. Хайде, Арженто. — Човекът изцъка с език и двамата тръгнаха. Кучето хукна напред и опъна каишката.

Том се върна при Арчи, Доминик, Виктор и тримата руснаци и каза:

— Тук има стара медна мина. Очевидно главният вход е бил затворен в края на войната. Преди три дни са се появили група мъже с багери и са отишли там. Картината обаче сочи към друг, по-малък вход за мината.

— Преди три дни? — намръщи се Арчи. — Не е възможно. Ренуик не може да е знаел за това място тогава.

— Да — съгласи се Кърк. — Знаем, че Ренуик не е изпратил главорезите в нощния клуб в Санкт Петербург и не е убил Мария Ламерс. Всичко се изяснява.

— Мислиш ли? — попита Доминик.

— През цялото време други хора, освен Ренуик са се опитвали да ни попречат да намерим мината. Дошли са тук преди три дни. Знаели са за това място и картината не им е трябвала, за да го открият.

— Кои са те? — попита Виктор.

— Предполагам, че хората, които са го скрили тук.

87.

12-и януари — 16:14

Компасът на Том се оказа излишен. Пътят нагоре към мината се разпознаваше дори в здрача. Отляво теренът рязко се спускаше.

Пътеката не беше стръмна, но се вървеше трудно, защото на някои места имаше лед, а на други — мек дълбок сняг, вече заличил следите на багерите.

Вървяха, без да разговарят. Единственият звук беше скърцането на снега под краката им и свистенето на вятъра покрай ушите им. От време на време силни пориви понасяха сняг и той се виеше на спирали около тях.

След известно време пътеката стана равна и от честите справки с картата Том разбра, че са близо до целта. А после чуха гласове, слаби, донесени от вятъра, боботене на мощна машина и приглушени удари на стомана, забиваща се в камък.

Кърк махна на всички да влязат сред дърветата и когато се събраха, каза:

— Според стареца това е главният вход. — Дърветата се извисяваха около тях като черни мраморни колони. — Онези се опитват да влязат.

— Как ще се промъкнем незабелязано? — попита Виктор.

— С Арчи ще заобиколим до другия вход и ще видим какво ще намерим там. Вие с Доминик ще се криете и ще наблюдавате — те може да решат да пробват и другия вход.

— Нет — заяви рускинята и го погледна възмутено. — И аз ще дойда с вас.

— Аз също — каза Доминик и гневно погледна Виктор.

— Ние се забъркахме в тази каша, а не вие.

— И аз се забърках, когато стреляха в клуба ми и убиха шестима от хората ми. Забрави ли, че сме партньори? Ще правим всичко заедно.

— Не се опитвам да те измамя. Няма смисъл да отиваме всички. Някой трябва да ни пази гърба. Предпочитам да сте вие двете, защото ви имам доверие.

Виктор и Доминик си размениха ледени погледи.

— Добре — отстъпи Доминик.

— Хорошо. — Рускинята с нежелание сви рамене. — Но ще вземете Григорий и другите.

— Дадено — съгласи се Том.

Тримата хора на Виктор изглеждаха заплашително, но и успокояващо. Бяха нащрек и бдителни, ръцете им здраво държаха автоматите. Всъщност Кърк дори се зарадва на предложението на Виктор.

— И поддържайте връзка. — Том потупа предавателя в джоба си. — Обадете ни се при първия признак на опасност.

— Същото се отнася и за вас — строго каза Доминик. — Добре ви познавам вас двамата. Никакви героични подвизи. Отивате, оглеждате и после се срещаме, за да решим какво да правим.

— Добре. Вземи това. — Той й даде оръфаната визитна картичка. — Тук е номерът на агента на ФБР, който ни помогна в Санкт Петербург. Ако нещо се случи, обади му се. Той ще може да изпрати хора тук.

Тримата руснаци провериха оръжията си и тръгнаха заедно с Кърк и Арчи. Луната вече изгряваше и осветяваше искрящия сняг, така че не запалиха фенерчетата, за да не се издадат.

След около осемстотин метра стигнаха до малка поляна. Арчи подсвирна и посочи напред. Развалините на хижа с ниски тухлени основи, потъмнели от годините, стърчаха над снега като почернели от пожар пънове. До тях в планинския склон се виждаше тъмна дупка. Ако се съдеше по голямата купчина пръст и камъни, натрупани като локва черно мастило върху белия сняг, беше изкопана наскоро.

— Някой вече е тук — прошепна Арчи.

Том кимна, предпазливо се запромъква напред и коленичи, за да разгледа следите, водещи към дупката.

— Мисля, че не са повече от шест-седем души. — Изправи се, безшумно се приближи до дупката и надникна вътре. — Трябва да е Ренуик. Той е единственият, който може да е разбрал къде е мястото, показано на картината. Но ако е копал с лопата, едва ли е отдавна вътре.

— Да се обадим на другите — каза Арчи — и да им съобщим какво сме видели.

— Би трябвало, но…

— Какво „но“?

— Може набързо да надникнем вътре и да видим дали Ренуик е там. Ако им кажем, те ще държат да дойдат с нас. Не искам да пострадат, ако стане нещо.

— Тоест ако Ренуик е долу, да се справим с него сами.

— Точно така. — Кърк стисна зъби. — Ние сме петима, а те са седем. Шансът не е лош.

— Освен това не ни очакват.

— Имаш право. Да приключваме с тази история.

88.

12-и януари — 16:56

— Къде отиваш? — шепнешком попита Виктор.

— Нямам намерение да стоя с теб — отвърна Доминик, едва сдържаше раздразнението си.

— Не прави глупости. Той каза да чакаме.

— Прекара една нощ с Том и вече правиш каквото ти казва? — надменно попита Доминик.

— За това ли е всичко? Сърдиш ми се, макар че трябва да ми благодариш за онова, което ти казах. Наистина ли искаш да прекараш живота си, като преследваш химери?

— Не се преструвай, че се опитваш да ми помогнеш. Ти мислиш само за себе си.

— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, нищо не се случи.

— Ха! — пренебрежително се изсмя Доминик. — И Том каза същото.

— Говоря сериозно. Болкоуспокояващите… Той заспа. Веднага.

Доминик усети как възелът в стомаха й се разхлабва. Може би беше прибързала с извода си.

Настъпи мълчание.

— Ти не ме харесваш, нали?

— Интересува ли те какво мисля за теб?

Отново последва мълчание, този път по-продължително.

— Може би имаш право. — Виктор сви рамене. — Правила съм неща, които… — Тя не довърши. — Понякога се забъркваш в нещо и докато осъзнаеш, че трябва да се измъкнеш, вече е станало късно.

— Том се измъкна.

— Да. И аз ще се измъкна.

Доминик я погледна недоверчиво.

— Не ми ли вярваш? Ще видиш. Уредих всичко.

— Какво си уредила?

Виктор не отговори пряко на въпроса.

— За мен има и по-важни неща от този начин на живот. Ще ти покажа.

— Къде отиваш?

— Нали не искаш само Том и Арчи да се забавляват?

Доминик се усмихна. Колкото и да мразеше Виктор, в нея имаше някаква искра на неудържима енергия и жилка на своеволна непредсказуемост, които й допадаха, може би защото копнееше да притежава тези качества. Вече разбираше защо Том харесва Виктор.

— Какво си намислила?

— Да се опитаме да видим какво става горе. Ако се крием зад дърветата и се движим покрай пътеката, може би ще намерим място, откъдето да надникнем.

— Добре — съгласи се Доминик.

— Вземи. — Виктор извади пистолет от кобура под мишницата си и й го подаде. — Знаеш ли как да се оправяш с това?

— Да. — Доминик ловко провери дали оръжието е заредено.

— Наистина си пълна с изненади — засмя се Виктор. — Хайде, да вървим.

Тръгнаха през дълбоките преспи по стръмния склон.

Бученето на машините се засили, чуваха се и виковете и смехът на хора.

— Назад — изсъска Доминик и бутна Виктор към дърветата: някой се приближаваше.

Над тях се появи човек, виждаше се само от коленете нагоре. Беше с бял скиорски екип на командос и небрежно бе преметнал автомат на рамото си. Призрачният му силует сякаш се рееше във въздуха.

Доминик надникна през клоните и видя, че мъжът пуши. Дръпна за последен път — огънчето освети за миг бузите му в червено, — после хвърли фаса. Той полетя във въздуха, удари се в преплетените клони и експлодира във фойерверк от оранжеви искри. Отдалече се чу вик, мъжът недоволно измърмори, обърна се и се отдалечи.

Доминик и Виктор пак тръгнаха през гората и скоро стигнаха до билото на склона.

— Аз ще погледна — каза Виктор, извади бинокъл и запълзя нагоре.

— Какво виждаш? — подвикна Доминик след малко.

Рускинята — гледаше през бинокъла — отвърна:

— Двадесетина души. Половината са въоръжени като онзи, когото видяхме. Другите явно са работници, ако се съди по дрехите им.

— Идвам — заяви Доминик и след минута залегна до нея.

Виктор й даде бинокъла и Доминик погледна надолу.

Мъжете в бяло стояха на групи по двама-трима, разговаряха и пушеха. Другите бяха с каски и дебели сини якета със светлоотразителни ивици — работниците. Един багер и един булдозер атакуваха планинския склон и вече бяха разкрили широк тунел, до който бяха натрупани купчини пръст и камъни. Два генератора зареждаха няколко прожектора, осветяващи всичко в жълтеникав оттенък.

Изведнъж се чу вик и един човек пред входа замаха на въоръжените мъже.

— Почти са приключили — прошепна Виктор. — Обади се на Том и му кажи.

— Добре. — Доминик натисна бутона за обаждане и тихо заговори: — Том, чуваш ли ме? Обади се, Том.

Не се чуваше нищо, освен приглушено съскане.

— Обади се, Том — повтори тя. — Не отговаря.

— Сигурно са извън обхват.

— Едва ли. Обхватът на тези радиопредаватели е няколко мили и всички се намираме от една и съща страна на планината. Не. Познавам Том и Арчи. Вероятно са намерили другия вход и са влезли.

— Трябва да отидем при тях и да ги предупредим.

— Съгласна съм. Чакай. Виждаш ли онзи?

— Кой?

— Мъжът вляво, онзи с ушанката. До прожектора. Изглежда, е шефът.

Тя подаде бинокъла на Виктор.

— Не знам. Не го познавам.

— Какво прави? — попита Доминик и присви очи.

— Не съм сигурна. — Виктор поклати глава, но докато наблюдаваше, мъжът съблече дрехата си и извади нещо като бял чаршаф от чантата, която носеше. — Мисля, че ще се преоблича.

— Да, но в какво?

Човекът тръсна чаршафа и видяха, че това всъщност е широк бял костюм. Той го нахлузи върху дрехите си и после си сложи кислородна маска. Накрая дръпна качулката на главата си и стегна връзките.

— Всички обличат такива дрехи. Виж.

— Приличат на ПБХ облекла.

— ПБХ? — намръщи се Виктор.

— За противоатомна, биологична и химична защита. Стандартни военни облекла, за да избегнат заразяване.

— Заразяване! — Виктор свали бинокъла и се обърна към Доминик. — Какво? Нали търсим Кехлибарената стая.

89.

12-и януари — 17:03

Шахтата беше много по-висока, отколкото очакваше Том, и се издигаше под остър ъгъл. От симетричните следи по стените ставаше ясно, че е изкопана отдавна с кирки и лопати. На всеки четири-пет метра имаше дебели дървени подпори. Годините ги бяха огънали и бяха отнели цвета им и сега приличаха на тежки сиви вкаменелости, превърнали се в част от планината.

— Виж!

Том спря и насочи фенерчето към тавана. Камъкът беше обгорен от следи от взрив.

— Изглежда, тук е бил поставен експлозив, вероятно динамит, за да срутят тавана.

— Да — съгласи се Кърк. — Не са искали някой да влезе тук дори случайно.

Продължиха. Том и Арчи вървяха отпред. Следваха ги Пьотър и Григорий — Юрий бе останал да пази на входа.

Лъчите на фенерчетата им се кръстосваха в мрака, избледняваха и чезнеха в далечината. От време на време светлината озаряваше дъха им и за миг въздухът лумваше като мъгла, пронизвана от фарове на кола.

Дишането и шумоленето на дрехите им отекваше и се усилваше от стените на тунела, сякаш вървяха в нефа на огромна тиха катедрала. Често настъпваха изпражнения на животни и кости на зайци или птици, вероятно донесени от лисица или някой друг хищник, намерил път в скалата.

А после неочаквано пред тях се появи тънка ивица светлина, усилваше се. Накрая видяха нещо като грамаден жълт прозорец, открояващ се в тъмния тунел.

— Това трябва да е — развълнувано прошепна Том и угаси фенерчето си.

Приближиха се предпазливо към светлината и видяха, че тунелът извежда в голяма естествена пещера.

— Няма хора — прошепна Кърк.

— Но какво е това? — ахна Арчи.

Пещерата беше осветена от четири прожектора. От тавана се спускаше огромно нацистко знаме, дълго поне десет и широко шест метра. Флагът се отличаваше с една съществена разлика. Традиционната свастика беше заменена с вече познатия символ на Черното слънце. Дванадесетте пречупени лъча се протягаха като криви пръсти на скелет, опитващи да се измъкнат от гроб.

— Господи! — промълви Арчи. — Те са тук, по дяволите!

Том поклати глава, не можеше да повярва на очите си. Гледката беше невероятна. Двата изчезнали вагона от нацисткия влак бяха изтеглени нагоре по австрийската планина и бяха скрити дълбоко в нея, грамадни и тромави, същински неми статисти в хиляди военни кинопрегледи, само че цветни, а не черно-бели.

— Май още не са ги отворили. — Кърк развълнувано посочи дебелите железни прътове, пъхнати в скобите на вратите.

— Ренуик е някъде тук — предупреди го Арчи. — Нека първо се справим с него.

Бавно заобиколиха вагоните и спряха пред друг, много по-голям тунел, през който вероятно бяха докарани вагоните.

— Сигурно води към главния вход — предположи Том. Приглушеното бучене на машини в тунела потвърди подозренията му.

— Виж. — Арчи посочи някакви дълги неща, струпани до стената, приближи се и ритна едното. Чу се тракане на метал.

— Релси — каза Кърк и коленичи да ги разгледа по-отблизо. — Виж. Има и нататък в тунела.

— Вероятно когато мината е работела, от главната линия е имало отклонение, минаващо успоредно на пътеката, по която се качихме — каза Арчи.

— Което означава, че са докарали вагоните тук, махнали са релсите, за да заличат следите, и после са срутили тавана.

— Трябва да проверим какво има в тунела — каза Арчи. — Да преценим с колко време разполагаме, преди онези да влязат. И да се уверим, че Ренуик не се крие някъде тук.

Влязоха в тунела, вървяха предпазливо. Оръжията им бяха насочени към мрака напред. Светлината в пещерата зад тях постепенно отслабваше и накрая се превърна в прозорче в далечината. Шумът на земекопните машини се засилваше. Земята под краката им потръпваше. Стигнаха до срутването в дъното на тунела. По купчината се търкаляха камъчета.

— Ще пробият всеки момент — възкликна Том.

— Може би това е уплашило Ренуик — предположи Арчи.

— Вероятно. Но не е в стила му да дойде толкова близо и да се откаже. Може би е отишъл да доведе подкрепления.

— В момента обаче явно не е тук. Не знам за теб, но аз искам да погледна какво има във вагоните.

Кърк се усмихна.

— И двамата искаме, но не съм сигурен дали има смисъл, ако не можем да го извадим.

— Мислех, че смяташ да се обадиш на агента на ФБР, когато разберем какво става.

— Да, такава беше уговорката ни. Но какво общо има това с…

— Преди да повикаш тежката артилерия, не искаш ли да видиш какво има вътре?

— А онези там? — Том кимна към затрупания тунел. — Да не искаш да ни хванат?

— Защо не оставим Пьотър тук? — предложи Арчи. — Щом пробият, ще изтича да ни каже. А Григорий ще изпратим в другия край да прави компания на Юрий и да пази Ренуик да не ни се появи в гръб.

— Добре — съгласи се Кърк. — Но не трябва да губим време.

След бързи инструкции, предадени предимно с жестове, оставиха Пьотър на стотина метра от входа на мината и побягнаха към пещерата. Изпратиха Григорий на пост на другия вход и щом той тръгна, насочиха вниманието си към двата вагона.

Бяха серийно производство. От двете им страни бяха заковани боядисани в оранжево-червено дъски за допълнително подсилване и стабилност. Освен очевидните последици от времето вагоните изглеждаха забележително добре запазени, въпреки че единият беше започнал да губи дългата битка с гниенето и дървоядите, й двете шасита бяха ръждясали. Отстрани с бяла боя бяха написани букви й цифри.

Двамата се приближиха до плъзгащата се на метални колела врата на първия вагон и точно когато се готвеха да я отворят, Том забеляза нещо. Дупките, които беше предположил, че са от дървояди и гниене, бяха прекалено симетрични, за да са резултат от природен процес.

Бяха дупки от куршуми.

90.

12-и януари — 17:20

Изведнъж го побиха ледени тръпки и Том разбра, че не са от студа. И Арчи видя залостената врата и дупките от куршуми и си зададе същия въпрос като него.

Том хвана железния прът, натисна го, но не можа да го помръдне. Бутна го от едната, после от другата страна и след няколко опита прътът се отмести с пронизително стържене, което накара Том да стисне зъби. Той го хвърли на земята, после двамата задърпаха голямата желязна дръжка и след ожесточена съпротива вратата най-после се открехна.

— Достатъчно — задъхано каза Том. — Ще можеш да се провреш.

— Искаш да кажеш, че ти ще се провреш — усмихна се Арчи и сключи пръсти.

Кърк стъпи на ръцете му и се вмъкна през пролуката. Клекна и посегна да извади фенерчето си, но разбра, че не е необходимо. През дупките от куршуми проникваше светлина. Стотиците тънки лъчи с различна дължина бяха наклонени под всевъзможни ъгли и се пресичаха като саби, забити в дървената кутия на фокусник.

— Какво става? — извика Арчи.

Том запали фенерчето и освети тавана и стените.

Нищо.

Стана, направи няколко крачки и се спъна в нещо твърдо, което се натроши под краката му. Той се дръпна назад и насочи фенерчето надолу. И видя бедрена кост. Човешка.

— Арчи, ела!

— Защо? Какво има? — Арчи подскочи към отворената врата и се хвана за платформата.

Кърк го издърпа вътре.

— Виж. — И освети пода.

Там лежаха тридесетина трупа, по-скоро скелети. Костите им се подаваха от оръфани ръкави и крачоли. От полуизгнилите фуражки надничаха белезникави черепи.

— Кои ли са били? — промълви Арчи. — Военнопленници? Цивилни?

— Не. — Том се наведе, взе една фуражка и посочи кокардата — свастика, чиито линии завършваха със стрели. — Виж. Това е кръст-стрела. Носили са го нацистките войски от Унгария.

— Лаше каза, че Златният влак е тръгнал оттам.

— Да. И доколкото си спомням, каза, че бил охраняван от унгарски войски. Ето какво е останало от тях.

Претърсиха набързо вагона, но не видяха нищо, освен скелетите. На едната стена, близо до пода, беше надраскано име. Йозеф Кол. Кърк предположи, че човекът е оцелял от масовото убийство, но е умрял от глад сред смрадта на разлагащите се трупове.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Арчи.

Том сви рамене.

— Знаем, че влакът вероятно е пътувал за Швейцария. Мостът в Брикслег е бил бомбардиран, затова са се върнали и са се скрили в тунела, надявали са се, че ще ремонтират моста и ще могат да продължат пътуването си. Обаче американците са ги сгащили. Някъде между Брикслег и тунела е било взето решение да откачат двата вагона и да ги избутат дотук с помощта на унгарски войници. След това са махнали релсите, за да скрият какво са направили, а после са обезоръжили пазачите, довели са ги тук и са ги екзекутирали, и накрая са срутили мината, за да са сигурни, че тайната им е запазена.

— Тогава онова, което са пазели, трябва да е в другия вагон.

— Има само един начин да разберем.

Преди обаче да помръднат, вратата на вагона започна да се затваря. Том и Арчи се хвърлиха към нея в отчаян опит да се измъкнат, но закъсняха. Вратата се хлопна с трясък и те чуха непогрешимото стържене на металния прът, който се плъзна в скобите.

91.

12-и януари — 17:20

— Какво да направим? — попита Доминик.

Виктор — гледаше навъсено как въоръжените мъже проверяват защитните облекла и оръжията си — отвърна сухо:

— Да отидем при Том и Арчи и да им кажем.

— Няма да стигнем навреме — отчаяно каза Доминик. — Картата не е у нас и нямаме представа къде е другият вход. Трябва да го намерим, да влезем и да ги предупредим. Това ще отнеме цяла вечност.

Виктор не отговори. Опитваше се да измисли как да се свържат с Том и да го предупредят, че всеки момент ще има компания и че очакванията на непознатите за онова, което се намира в мината, са съвсем различни от техните предположения.

Изведнъж Доминик я дръпна за ръката.

— Някой идва!

Един мъж вървеше право към тях.

Рускинята вдигна автомата си. Но ако стреляше, щяха да се издадат.

Затаиха дъх. Мъжът спря почти до тях, поразкрачи се и си разкопча дюкяна. Извисяваше се като великан на фона на безоблачното вечерно небе.

В сумрака проблесна струя бледозлатиста урина, извиси се над главите им и разтопи снега зад тях, като съскаше и вдигаше пара.

Виктор погледна Доминик и се ухили. Доминик също едва се сдържа да не се разсмее. И в следващия миг й хрумна нещо — начин да предупредят Том и Арчи. Единственият проблем беше, че трябваше да действат бързо.

Незабавно.

92.

12-и януари — 17:26

Том притисна лице до стената на вагона и надникна през една дупка от куршум.

— Ренуик — прошепна, когато видя кой стои до вагона. Хари се усмихваше победоносно. До него бяха Йохан Хехт и петима други главорези, вероятно членове на Кристално острие.

— Шегуваш се — задавено каза Арчи и също погледна. — Къде са Юрий и Григорий? Нали трябваше да пазят тунела?

— Е, не са го опазили — изсумтя Том, гледаше окървавените безжизнени тела в краката на Ренуик.

— Веднага щом чух, че идвате през гората, разбрах, че няма да устоите и ще ме последвате в мината — започна Ренуик. — Оставихме ви да се разходите и после ви излязохме в гръб. Беше много любезно от ваша страна да влезете във вагона. Това улесни залавянето ви.

— Спести си приказките, Хари — изръмжа Том. — Злорадството не ти прави чест.

— Не можеш да ми откажеш кратък миг на ликуване.

Кърк не каза нищо, но Ренуик и не очакваше отговор.

— Трябва обаче да те поздравя, че откри мястото толкова бързо, Томас. — Ренуик повдигна вежди в завистливо възхищение. — Йохан обаче е малко разочарован от упорството ти.

Хехт заплашително галеше спусъка на автомата „Хеклер и Кох“. Челюстта му леко се кривеше ту наляво, ту надясно — той дъвчеше дъвка.

— Съжалявам, че съм го разочаровал — престорено загрижено каза Том и докато говореше, огледа вагона. Нямаше ли начин да се измъкнат?

— Излизането от музея… Ако някой можеше да го направи, това си ти. Разшифроването на картина, която не е в теб, обаче беше страхотно внушително. Особено след като положих толкова много усилия да няма риск Търнбул да издаде нещо.

— Кога дойде тук? — попита Кърк — опитваше се да печели време.

— Късно снощи. И оттогава успяхме да пробием входа. Бяхме вътре само три минути, когато се появихте вие. Между другото, ако възнамерявате да се измъкнете оттам, губите си времето — добави Ренуик, сякаш разчел мислите на Том.

— Вагоните са добре защитени. Нацистите са ги запазили за най-ценния си товар.

— Като са убили взвод унгарски войници? — извика Кърк, отказа се от търсенето и ядосано сви рамене.

— Важното е какво има във втория вагон. Не се тревожи, Томас. Все още не сме го отворили. Готвехме се да го направим, но ви чухме, че идвате. Ще получите най-хубавите места за грандиозното отваряне и първия поглед към Кехлибарената стая от петдесет години насам.

Двама мъже с ножовка се приближиха до ръждясалия катинар на втория вагон и след минути отвориха вратата.

— Не виждам нищо — прошепна Арчи. — А ти?

— Не. — Том поклати глава. Полезрението му беше ограничено. Дупките от куршуми му позволяваха да вижда само предната и задната част на вагона, но не и през вратата. След малко се появиха други двама мъже, едва носеха голям тежък сандък. Пуснаха го на земята.

— Внимавайте, тъпаци! — изкрещя Ренуик.

След минути хората му изнесоха още пет-шест сандъка.

— Как ще ги измъкнеш оттук, по дяволите? — извика Кърк. — Знаеш кой разкопава главния вход, нали? Те не са далеч.

— Бих казал, само на няколко крачки — отвърна Ренуик. — Не си ли съгласен, Йохан? — Хехт кимна. — А що се отнася до това кои са, предполагам, както сигурно и ти, Томас, си стигнал до същия извод, те са последните остатъци от Ордена. Кой друг би могъл да намери това място без шифъра на картината? Работят от няколко дни, но трябва да пробият четиридесет и пет метра твърда скала, за да влязат. За щастие нашият вход беше по-лесен за разкопаване.

— Те пазят това място от петдесет години. Мислиш ли, че ще те пуснат да си отидеш ей така?

— Не мисля, че ще имат голям избор — усмихна се Ренуик. — Една от дарбите на Йохан е, че разбира от експлозиви. Той минира и двата тунела. Негов човек замени нещастника, когото бяхте оставили на пост, и ще ми се обади веднага щом онези пробият входа. Ще им позволим да влязат в тунела и после ще задействаме взрива.

— Ще ги убиете всичките? — възкликна Том.

— В общи линии това е основната идея. — Ренуик кимна.

В същия миг в по-големия тунел отекна тътен и после звукът от сменяне на скоростите на голяма машина. Ренуик рязко обърна глава натам и усмивката му изчезна.

— Влезли са — извика Хехт.

— Няма начин. — Ренуик изглеждаше стъписан. — Не чухме нищо. — Извади предавателя от джоба си. — Тук Ренуик. Чуваш ли ме? — Гласът му ставаше все по-отчаян. — Току-що чухме бръмчене на двигател. Обади се, да те вземат дяволите.

Обърна се към Хехт.

— Сигурно е мъртъв. Взриви експлозивите.

— Не знаем колко навътре в мината са проникнали.

— Няма значение. Или ще ги убием, или ще им препречим пътя. И двете ни устройват. Не можем да си позволим да рискуваме. Не и сега, когато сме толкова близо.

Хехт кимна и вдигна малка черна кутия с четири червени бутона. Захапа края на сребристата антена и я извади с рязко дръпване на главата си. След това се обърна към тунела. Шумът се засилваше, в мрака като очи блеснаха две бледожълти точки и започнаха да се уголемяват.

— Веднага, Йохан — отчаяно викна Ренуик.

Хехт натисна горния червен бутон, но не се случи нищо.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Ренуик. — Направи го веднага или ще е късно.

— Съжалявам, Касий — каза Хехт, извади пистолет и го насочи към гърдите му, — но за теб наистина е късно.

— Какво прави? — прошепна Арчи.

— Предава Ренуик — с блеснал поглед отвърна Том. — Свършено е с него.

93.

12-и януари — 17:46

Булдозерът изрева и спря на входа на пещерата. Ослепителните му фарове принудиха всички, с изключение на Том и Арчи да закрият с ръце очите си. Изведнъж угаснаха първо фаровете, а после и двигателят.

Пред булдозера се появиха десетина въоръжени до зъби мъже — за изненада на Том бяха в защитни облекла и приличаха на роботи. Всички бяха облечени еднакво и очевидно действаха по предварително режисиран план. Разпръснаха се ветрилообразно из пещерата. Лицата им бяха скрити под маски.

Двама се приближиха до Ренуик и бързо го обискираха. Хехт кимна към вагона, където бяха затворени Том и Арчи, и други двама мъже отвориха вратата, направиха знак с оръжията си на Том и Арчи да скочат долу, а после претърсиха и тях и ги блъснаха към Ренуик. Той не беше проронил дума и кипеше от гняв. Изгарящият му поглед беше втренчен в Хехт.

Един мъж — носеше куфарче — излезе в средата на пещерата и остави куфарчето на земята. Щракна закопчалките, отвори го, извади нещо като голям микрофон, вдигна го над главата си, погледна екрана на компютъра в куфарчето и каза:

— Чисто е.

Мъжете свалиха качулките от главите си и захвърлиха газовите маски.

Един обаче не махна качулката и маската си. Не беше въоръжен. Тръгна бавно през пещерата и спря пред Хехт. А после неочаквано двамата разпериха ръце, прегърнаха се като стари приятели и се затупаха по гърбовете. Кърк успя да чуе приглушените думи на мъжа с качулката и отговора на Хехт.

— Браво, полковник.

— За мен е чест.

— Какво става, по дяволите? — избухна Арчи. — Кои пък са тези?

Човекът отметна качулката си и смъкна маската от лицето си.

— Фьолц! — ахна Том.

— Кой? — обади се Ренуик. Очите му стрелкаха ту към Хехт, ту към Фьолц.

— Шефът на банката в Цюрих, където Вайсман и Ламерс бяха скрили картата — обясни Кърк.

Фьолц не му обърна внимание и пристъпи към Ренуик.

— За мен е удоволствие най-после да се запознаем лично, хер Ренуик, или може би предпочитате Касий? Полковник Хехт се изказа много ласкаво за усилията ви през последните няколко месеца.

— Това някаква шега ли е? — изръмжа Ренуик.

Том не се сдържа и се усмихна. Въпреки че положението беше отчайващо и беше заобиколен от въоръжени мъже в изоставена мина в недрата на планината, той се радваше, че най-сетне вижда Ренуик като жертва на предателство, каквото той редовно сервираше на другите.

В същото време обаче се притесняваше. Допреди малко с Ренуик бяха на срещуположни страни, но сега съдбата им беше еднаква. И двамата бяха в ръцете на хората на Фьолц и този път интересите им съвпадаха.

— Не е шега, Касий — заяви Фьолц.

— Кой си ти?

— Не познаваш ли гласа ми? — попита Фьолц.

Ренуик присви очи.

— Дмитрий?

— Както казах, приятно ми е най-после да се запознаем лично.

— Какъв е този цирк? — троснато попита Ренуик. — Имаме уговорка. Споразумяхме се да не си правим номера.

— Споразумяхме се за много неща — каза Фьолц и пренебрежително махна с ръка. — Но това беше, когато ти мислеше, че имаш с какво да се пазариш. Сигурно ще се съгласиш, че обстоятелствата се промениха.

— Защо сте облечени в защитни облекла? — прекъсна ги Том. — Какво се надявате да намерите тук?

— Най-после един интелигентен въпрос — каза Фьолц и изръкопляска. — И ти ще ми помогнеш да отговоря. Отвори го. — И посочи един от сандъците, който хората на Хехт бяха разтоварили от вагона.

— Какво? — колебливо попита Кърк.

— Чу ме. Отвори го — настоя Фьолц, грабна един лост от човека до себе си и го хвърли на Том. — Отвори го или ще те убия.

Кърк се приближи до сандъка. Както на всички останали, и на него бяха щамповани идентификационен код и свастика. Той пъхна лоста под капака и натисна. Гвоздеите изскърцаха и изскочиха. Кърк повдигна и другата страна и капакът падна на земята.

Вътре имаше слама. Том извади няколко шепи, бръкна по-надълбоко, докосна нещо меко и го измъкна.

— Кожено палто? — недоверчиво попита Арчи, отиде при Том, наведе се и извади второ кожено палто, а после трето, и ги хвърли през рамо. — Не може да е това — заяви той, когато стигна до дъното на сандъка, изправи се и погледна купчината черни, кафяви и златистожълти кожени палта на земята. — Тук има някаква грешка.

Ренуик също не можеше да повярва на очите си.

— Отвори друг сандък — ликуващо каза Фьолц. — Който и да е. Няма значение.

Арчи грабна лоста от Том и отвори друг сандък.

— Будилници — рече той, вдигна един така, че да го видят всички, после го пусна вътре.

След това отвори трети сандък.

— Пишещи машини.

После следващия.

— Копринено бельо. — С отвращение вдигна сутиен и кюлоти, после ги хвърли към Фьолц. Бельото прелетя на сантиметри от лицето му.

— Е, добре, Фьолц, стига шегички — бавно каза Кърк.

— Лаше сигурно ви е казал, че това са някои от нещата, натоварени на влака — отвърна Фьолц. — Не разбирам защо сте изненадани.

— Не се прави на глупак. Къде е?

— Кое? — престорено озадачено попита Фьолц.

— Много добре знаеш кое — сопна се Ренуик. — Кехлибарената стая. Защо мислиш, че сме тук?

Фьолц се изсмя.

— А, да, Кехлибарената стая. Учудващо е, че митът не умира.

— Какъв мит? — попита Ренуик.

— Не се чувствайте неудобно. Хиляди хора преди вас са вярвали в същата измамна фантазия. И съм убеден, че ще ги последват още хиляди.

— Искаш да кажеш, че Кехлибарената стая не съществува? — попита Том.

— Унищожена е през войната.

— Глупости — заяви Ренуик.

— Нима? — подигравателно попита Фьолц.

— Всички знаят, че е била преместена в двореца Кьонигсберг и после е изчезнала. Била е скрита.

— Не е изчезнала и никой не я е скрил. Ако искате да знаете, била е изгорена от руските войски, когато отишли да я вземат. През април 1945 година те превзели двореца Кьонигсберг и в бързината запалили Рицарската зала. Не знаели, че там е прибрана Кехлибарената стая, готова да бъде преместена на безопасно място. Когато го разбрали, било късно.

— Ако тази история е истина, досега щеше да се разчуе — пренебрежително отбеляза Ренуик.

— Смяташ ли, че руснаците доброволно биха признали, че техни войници са унищожили едно от най-ценните им съкровища? Не мисля. Много по-лесно е да обвинят нацистите, че са отнели от света тази незаменима скъпоценност, отколкото да изпаднат в неловко положение. Може и да не ми повярваш, но в Кремъл съм виждал документи, които потвърждават това. В Централния държавен архив за литература и изкуство. Убедително доказват, че руснаците са знаели за унищожаването на Кехлибарената стая, но въпреки това са я използвали като коз в преговорите за връщането на ценни произведения на изкуството от Германия.

Очите на Фьолц блеснаха и Том разбра, че той говори истината — или поне си вярва, че е така.

— Тогава защо си дошъл? — попита Кърк.

— Заради това — отвърна Фьолц и посочи втория вагон. — Покажи им, полковник.

Хехт грабна лоста от Арчи, приближи се до вагона, заби го между две дъски и натисна. Дървото се разцепи с трясък. Той изкърти едната дъска, после другата. Във вагона зейна голяма назъбена дупка. Кърк видя сив метал, загубил блясъка си. Нещо беше вградено в стените.

— Олово ли е това? — попита той.

— Да — отвърна Фьолц. — Разбира се, само защитен слой, за да намали риска.

— Какъв риск? — попита Том, макар че вече се досещаше и се страхуваше от отговора.

— Уран 235 — отговори Фьолц. — Четири тона.

— Какво?! — невярващо възкликна Арчи.

94.

12-и януари — 18:06

— Искаш да направиш ядрена бомба? — възкликна Ренуик.

Том не можеше да прецени дали е ужасен, или тайно възхитен.

— Уран 235 има период на полуразпад седемстотин милиона години. Една малка частица, прикрепена към конвенционален експлозив и детонирана в градски район, ще разпръсне радиоактивен прах в широк радиус и ще причини невиждана обществена паника и икономически срив. Да не споменавам факта, че се сещам за десетина правителства и множество терористични групировки, които ще ми платят цяло състояние, за да получат достъп до този уран. По един или друг начин скоро ще имаме средството да спечелим нашата война.

— Но откъде се е появил изотопът? — попита Том. — Как се е озовал тук?

— Знаеш ли какво означава маркировката на вагона? — Фьолц посочи редицата олющени букви и цифри, написани с бяла боя на втория вагон.

— Предполагам, че е сериен номер.

— Да. И този номер означава, че е от Берлин, и по-точно от Института по физика „Кайзер Вилхелм“ в Далем, щаба на усилията на нацистите да направят ядрена бомба.

— Глупости — пренебрежително заяви Ренуик. — Нацистите не са имали ядрена програма.

— Всички са имали — възрази Фьолц. — Руснаците са наричали своята „Операция Бородино“, а американците своята — „Проектът Манхатън“. И Хитлер е участвал в надпреварата. През 1940 година германските войски в Норвегия са завладели единствения в света завод за производство на тежка вода и са увеличили добиването на обогатен уран за нуждите на германската ядрена програма. И въпреки разказите след войната, че немските учени умишлено саботирали опитите на Хитлер да направи атомна бомба, истината е, че са положили огромни усилия. Просто не са могли да я произведат навреме.

— Докъде са стигнали? — попита Том.

— Достатъчно далеч, за да натрупат значителни количества материал в хода на научните си изследвания. Сталин бил твърдо решен да им го отнеме преди американците, затова заповядал на маршалите Жуков и Конев да се надпреварват кой пръв ще стигне до Берлин. Искал Червената армия първа да влезе там. В института били изпратени специални части на НКВД — през април 1945 година. Открили три тона уранов оксид, двеста и петдесет килограма уран във вид на метал и двадесет литра тежка вода, достатъчно, за да стартират „Операция Бородино“ и да позволят на Сталин да започне да разработва първата руска атомна бомба.

— Искаш да кажеш, че не са намерили всичкия уран?

— Казвам, че са намерили колкото е имало там. Изобретателният Химлер вече бил изнесъл няколко тона, като ги сложил в малки оловни кутии, които вградил в стените на специално направен вагон. Членовете на Ордена лично присъствали на натоварването му, а после пресрещнали Златния влак в Будапеща през декември 1944 година и закачили своите два вагона. И въпреки че влакът бил много добре защитен, скоро разбрали, че няма да успеят да стигнат до Швейцария. Затова откачили вагоните и ги докарали тук, за да ги вземат по-късно.

— Орденът на мъртвешката глава съществува и до ден-днешен, нали? — попита Кърк. — Само че вече притежава оръжие за убийството на всеки, който не споделя налудничавите ви убеждения.

— Орденът е престанал да съществува в деня, когато последният куршум е пронизал главата на последния човек около масата в криптата под двореца Вевелсбург — отвърна Фьолц. — Това няма нищо общо с мен и с моите хора.

— Тогава откъде знаеш всичко това? Как намери машината без помощта на картината? Ти дойде пръв тук. Само член на Ордена би могъл да знае мястото.

Фьолц не отговори веднага, но после кимна замислено, измъкна голям черен портфейл, извади от него изпокъсана черно-бяла снимка и я даде на Том. Беше същата като онази, която бяха намерили в дома на Вайсман.

— Вайсман и Ламерс — каза Кърк и вдигна глава.

Ренуик протегна ръка, взе снимката и внимателно я разгледа.

— А третият човек? — попита Фьолц. — Познаваш ли го?

Том отново погледна фотографията и изпитателно се вторачи в третия. Във високото чело, изящно изваяния нос и малките кръгли очи имаше определена прилика. Кърк я беше забелязал и на портретите в банка „Фьолц и Компания“ в Цюрих.

— Баща ти? — попита той.

— Чичо ми. Другите двама се казват Бекер и Албрехт. Вайсман и Ламерс бяха имената, зад които се криеха след войната.

— Значи знаеш всичко това от него? — попита Арчи.

— Една част знам от него, а друга ми помогнахте да разкрия вие. Чичо ми и двамата му другари са били вербувани заради научните си познания и са били приети в Ордена като адютанти.

Том кимна. Спомни си, че Вайсман е химик, а Ламерс — професор по физика.

— Трима адютанти на дванадесет рицари. Така както черното слънце има три окръжности и дванадесет руни — отбеляза той и кимна към огромното знаме, висящо над главите им.

— Да. — Фьолц се усмихна на схватливостта му. — Така както има и три кръста, и три картини. Чичо ми е придружавал Ордена по време на злополучното му бягство през Европа, а Ламерс и Вайсман са подготвили криптата в замъка Вевелсбург. А след това, както им е било заповядано, тримата се върнали в Берлин и скрили един от друг онова, което знаели. Накрая, преди края на войната, им била дадена една последна инструкция.

— Каква? — попита Ренуик. Жилите на врата му се бяха издули.

— Да пазят една картина. Била е окачена в кабинета на Химлер. На нея било написано кодирано описание на местонахождението на Златния влак. Посланието е можело да бъде разшифровано единствено с машина „Енигма“, програмирана на правилните настройки.

— Само, че руснаците са им я взели — каза Том.

— Руснаците стигнали до Берлин много по-бързо, отколкото очаквали всички. В суматохата тримата се разделили и едва спасили живота си. Вайсман и Ламерс избягали. Те знаели къде руснаците ще занесат картината и настройките за машината „Енигма“, но не и местонахождението на Златния влак. Знаел го само чичо ми. Те решили, че той е загинал, и затова оставили улики къде се намира картината и как да бъде разшифрована, за да ги последват и други, онези с чиста арийска кръв, истинските вярващи, които да използват богатството на Златния влак и да основат нов Райх.

Том кимна. Депозитната кутия, железопътната карта, дупките в картината, витражът и гравираните кръстове бяха направени, с цел да водят към намирането на мината, където беше скрит влакът.

— Но щом си знаел всичко това, защо си чакал досега да дойдеш и да намериш влака? — попита Арчи.

— Защото не знаех къде е.

— Нали чичо ти е помогнал да го скрият? Не може да не ти е казал.

Фьолц се изсмя нервно.

— За разлика от двамата си другари, в края на войната чичо ми се отвратил от онова, което видял и направил. Той съзнавал какво мощно оръжие е скрито в планината и решил да направи така, че никой да не може да го използва. Затова създал съвет от дванадесет души. Мисията им била да пазят живота, а не да го унищожават. Те я изпълнявали, като криели тайната на това място, каквато и да била цената. Когато чичо ми почина, членовете на съвета ме помолиха аз да заема мястото му.

— Не ти ли казаха къде е влакът?

— Чичо ми беше мъдър и постанови, че местонахождението на Златния влак може да бъде поверено само на един човек, водача на съвета. Тайната можело да бъде разкрита само ако влакът е в непосредствена опасност от разкриване.

— И ти ме използва, за да ги убедиш, че безценната им тайна е застрашена, нали? — изсъска Ренуик.

— Знаехме, че си научил за съществуването на влака. Предложих да обявим награда за главата ти със съобщения в „Хералд Трибюн“, за да се опитаме да те изкараме от скривалището ти. Разбира се, съветът се съгласи.

— Затова ли запалихте пожара в хотелската стая в Мюнхен? — попита Ренуик.

— Пожарът не беше истински. Във фоайето бяха моите хора. Целта беше да те накарам да помислиш, че си близо до истината, и да покажа на съвета, че методите им са неуспешни. И че се нуждаят от нов водач. Знаех, че или съветът ще ме помоли да поема ръководството и да ги спася от неизбежната опасност, или ти доброволно ще ми кажеш местонахождението на Златния влак. И в двата случая нямаше да загубя. Съветът се предаде пръв.

— Но защо замеси и мен? — попита Том. — За да ги накарам да се изпотят?

— Не съм те замесил аз, а Касий. Търнбул работеше за него.

Кърк стрелна с поглед Хари, но изпълнените с омраза очи на Ренуик се бяха втренчили във Фьолц.

— Почерпих вдъхновение от стратегията на Сталин да противопостави един срещу друг Жуков и Конев и включих и двама ви в издирването — продължи Фьолц. — Ироничното в случая беше, че през цялото време ключът за всичко се е намирал в моя трезор. Разбрах на кого принадлежи депозитната кутия едва когато се появихте вие. Ако го бях осъзнал по-рано, можеше да избегна всичко това.

— Но си знаел, че Вайсман и Ламерс са оставили карта.

— Преди няколко години съветът откри Ламерс и го принуди да говори. За съжаление сърцето му не издържа, преди да ни каже къде е криптата и последната картина, която се оказа в Ермитажа. Знаехме само, че Бекер живее в Англия, но не научихме името, под което се крие.

— Защо разкопахте главния вход, когато можеше да влезете отзад за много по-малко време? — попита Арчи.

— Освен факта, че мога да вкарам камиони само през главния вход, ако искам да изнеса нещо? Отговорът е елементарен. Когато дойдохме, преди три дни, не знаех, че има по-малък вход. Чичо ми каза само за големия, през който е помогнал да вкарат вагоните. Единствено картината сочеше към по-малкия вход, през който сте минали вие, а и Орденът е преценил, че този достъп е по-лесен. Йохан се появи тук заедно с вас и ми каза какво сте открили, затова реших да ви оставя, за да сте заети и да не ни пречите.

— Съветът няма да ти позволи да се измъкнеш безнаказано — заяви Том. — Щом разберат какво си направил, ще направят всичко по силите си, за да те спрат.

— Кой съвет? Този ли? — Фьолц бръкна в джоба си, извади шепа златни пръстени и презрително ги хвърли на земята. Пръстените бяха еднакви, с диамант, инкрустиран в едно от дванадесет квадратчета. — Всъщност жалко. Бих искал да видя лицата им, когато разберат, че ще въведа нов световен ред, който ще обезсмисли усилията и борбата им през последните шестдесет години. Времето на Кристално острие настъпи!

95.

12-и януари — 19:02

Хехт ги подкара с насочен пистолет към по-малкия тунел, грубо сложи пластмасови белезници на ръцете им и ги блъсна на каменния под. Ренуик оказа съпротива и получи приклад в корема, а после и по гърба. Земята беше студена и корава. Раненото рамо на Том пулсираше от болка.

— Няма да забравя предателството ти, Хехт — извика Ренуик. — Ще те накарам да си платиш.

— Съмнявам се, Касий. — Хехт се засмя подигравателно. — Следващия път, когато го натисна, бутонът ще работи. — Той вдигна дистанционното управление на детонатора и предизвикателно го размаха пред лицето му. — И ти и твоите приятели ще сте в пещерата, когато това стане.

Удари го по главата и отвори дълбока рана над ухото му с единия си пръстен, после остави двама души да ги пазят и си тръгна.

— Как е, Ренуик? — ухили се Арчи. — Разбра ли най-после какво е да си надхитрен? Предаден. Пленен.

— Вместо да злорадстваш, Конъли, защо по-добре не измислиш как да се измъкнем оттук — троснато отвърна Ренуик.

— Да се измъкнем? — изсмя се Арчи. — Повярвай ми, ако намеря изход, ти няма да излезеш през него.

Умълчаха се. От пещерата отекваха звуците на хората на Фьолц — те чукаха, пробиваха и режеха. Том предположи, че разглобяват вагона и се готвят да откарат смъртоносния му товар. Но къде? Това беше ужасяващо. Щом Фьолц осъществяваше плана си, никой нямаше да може да го спре. Арчи, изглежда, прочете мислите му.

— Фьолц наистина ли може да направи атомна бомба?

— Съмнявам се — отвърна Том. — Ще трябва да купи и много допълнителна техника и да наеме експерти. Но може и да спечели достатъчно пари, като предложи на търг урана, за да финансира малката си армия. Освен това съществува и перспективата за така наречената мръсна бомба, която ни описа. Представяш ли си какъв хаос ще настъпи, ако я хвърли в Берлин, Лондон или Ню Йорк?

— Е, край на Кехлибарената стая — отбеляза Арчи.

— Не мога да повярвам, че толкова години толкова хора са търсили нещо, което не съществува.

— Баща ти вярваше, че съществува — обади се Ренуик. — Мислиш ли, че е грешал?

— Не споменавай името му — сряза го Том.

— Не забравяй, че той се обърна към мен, когато чу историята, свързваща Кехлибарената стая с нацисткия Златен влак — усмихна се Ренуик. — Не вярвах в това, но преди няколко години попаднах на оригинал на Белак на търг във Виена. Тогава разбрах, че ако някой е оцелял от масовите убийства на Хитлер, вероятно са го направили и други и в тях е шансът да открия това място.

— Но не си могъл да намериш другите картини на Белак, нали?

— О, намерих ги навреме. И по един или друг начин се сдобих и с тях. Единственият проблем беше, че картината, която ми трябваше, продължаваше да ми се изплъзва. Тогава потърсих помощта ти. Реших, че може да използвам две по-млади очи, и се оказах прав.

— Да, но това не ти свърши кой знае каква работа, нали? — Язвително подчерта Арчи. — Ако не си забелязал, след малко ще бъдеш погребан в планината.

— Искам да знам едно нещо. — Кърк погледна Ренуик в очите. — В Екатерининския дворец ти каза, че баща ми е знаел кой си и е работил за теб. Вярно ли е?

Ренуик отвърна на погледа му, но точно когато се приготви да каже нещо, Хехт се зададе от тунела. Двамата пазачи го видяха, хвърлиха цигарите и застанаха мирно. Единият ритна Арчи в ребрата, сякаш да покаже на Хехт каква добра работа вършат. Хехт изсумтя одобрително.

— Някой да отиде и да ми донесе питие. И ако видиш Дмитрий, кажи му, че експлозивите са поставени.

Пазачът кимна и послушно изтърча към пещерата, като се размина с друг човек с каска и светлоотразително яке, който идваше към тях.

— Какво правиш тук? — изръмжа Хехт. — Трябва да си в пещерата при останалите и да им помагаш да разтоварят влака.

Човекът сви рамене, забеляза, че връзката на обувката му се е развързала, и коленичи да я завърже. Докато се навеждаше, погледна Том и му намигна.

Беше Виктор.

96.

12-и януари — 19:02

Том погледна Арчи и той едва забележимо кимна. И той беше разбрал кой е човекът.

— Казах нещо — изръмжа Хехт. — Връщай се на работа.

— Идиот — неочаквано извика Кърк, претърколи се върху Арчи и го ритна в корема. — Ти си виновен! Заради теб ще ни убият.

— Ако някой е виновен, това си ти — изкрещя Арчи. — Казах ти да се откажеш.

Хехт се обърна към тях. Лицето му беше безизразно.

— Скоро ще имате време да се карате, колкото искате. На оня свят.

Приближи се до Том и го хвана за рамото, за да го дръпне. Кърк обаче извъртя глава и захапа ръката му между палеца и показалеца. Хехт изрева от болка.

В същия миг Виктор застана зад другия пазач, чието внимание беше насочено към схватката, и с всичка сила го удари по главата. Той изохка и падна на земята.

Хехт чу и се обърна. Кървящата му ръка беше притисната до гърдите, но с другата измъкна пистолета си. Арчи вдигна крак и го изрита. Оръжието изхвърча от пръстите на Хехт и изтрака на каменния под. Хехт изкрещя, скочи върху Виктор и я удари по главата.

Тя го ритна с коляно в слабините и той изрева от болка и се строполи на земята, но веднага запълзя към пистолета си.

Том се надигна, подпря се на стената, за да се изтласка, оттласна се и се стовари върху гърба на Хехт. Хехт обаче само тръсна рамене и Том се свлече на земята. Забавянето обаче беше достатъчно за Виктор. Тя скочи и грабна оръжието, преди огромните ръце на Хехт да го вземат.

Пристъпи към Хехт, чиито очи горяха от ярост, и насочи пистолета към лицето му. И после, с едно-единствено мълниеносно движение, го удари по слепоочието с дръжката на пистолета. Той зарови лице в прахоляка на каменния под.

— Господи, колко се радвам, че те виждам — задъхано каза Том.

— Казахме ти да не влизаш в мината — усмихна се Виктор, извади нож и сряза белезниците му.

— Откъде взе тези дрехи? — попита Арчи, когато тя приклекна, за да освободи и него.

— Един от хората на Фьолц реши да се изпикае прекалено близо до нас. — Виктор се ухили. — За щастие се оказа, че са ми по мярка.

— Как разбра, че сме тук? — попита Том.

— Доминик предположи, че ще сте тук. Каза, че няма да можете да се справите сами. Добре, че ви познава отлично.

— Къде е тя? — Кърк се огледа притеснено, сякаш очакваше, че Доминик ще изскочи от мрака. — Добре е, нали?

— Отиде да се обади на ФБР, нали й даде оная картичка. Видяла телефонен кабел, водещ към дома на стареца, когото срещнахме. Хайде, да се махаме оттук.

— Чакайте — каза Том. — Не можем да ги оставим да вземат урана. След като Фьолц го изнесе, повече няма да чуем за него, докато не стане късно.

— Прав си — съгласи се Арчи. — Но ние сме само трима, а те са над двадесет. Имаш ли план?

Кърк заобмисля възможностите за избор. Накрая простряното тяло на Хехт му подсказа идея.

— Детонаторът — възкликна Том. — Може да използваме експлозивите, с които той щеше да срути мината, за да ги затворим вътре, докато не дойде полицията. Претърси го. Трябва да е в него.

Арчи преобърна Хехт, пребърка го и намери детонатора в единия му джоб и сгънат лист в другия. Разгърна го на земята и го освети с фенерчето си.

— Чертеж къде са поставени експлозивите. Номерирани са от едно до четири. Изглежда, във всеки тунел има по два, на входа и до пещерата.

— Искаш да кажеш, че ако взривим вътрешните, ще затворим пещерата от двата края?

— Не съм експерт по експлозивите — отвърна Арчи, — но и аз мисля така.

— Добре. Да се махаме оттук и да ги взривим. Не можем да позволим на Фьолц да изнесе урана.

Ренуик, който досега мълчаливо беше наблюдавал събитията, извика:

— Томас, мое скъпо момче, нали няма да ме оставиш тук?

— Няма ли? — сухо каза Кърк. — Само стой и гледай.

— Но те ще ме застрелят!

— Хубаво. Ще ми спестят труда — рече Арчи.

Ренуик не му обърна внимание и се вторачи в очите на Том.

— Ако не ми помогнеш, все едно ти ще натиснеш спусъка. Не го прави, Томас. Замисли се за времето, когато бяхме заедно. И как се разбирахме.

— Не го слушай, Том — предупреди го Арчи. — Той те омайва. Остави го да гние.

— Отговори на въпроса ми. — Кърк се приближи до Хари.

— Баща ми знаеше ли кой си? Работеше ли с теб?

— Пусни ме и ще ти кажа.

Том поклати глава.

— Не. Не искам да сключвам повече сделки с теб. Това е краят. — Бръкна в джоба му и извади златния „Патек Филип“. — Ще го взема — добави и прибра часовника в якето си.

— Така и така вече няма да ти трябва.

97.

12-и януари — 19:02

Побягнаха по тунела и след няколко минути излязоха от мината. Залегнаха сред дърветата и Том попита:

— Готови ли сте? — Държеше детонатора в дясната си ръка.

Виктор и Арчи кимнаха. Кърк включи устройството и издърпа антената. До всеки бутон блеснаха малки червени светлини.

— Две и три — напомни му Арчи. — Вътрешните. Те ще затворят пещерата. Само две и три.

— Добре.

Том натисна втория бутон. Дълбоко под тях се разнесе грохот и земята се разтресе. От елхите се посипа сняг. От шахтата повя силен вятър и разроши черните коси на Виктор.

— Дай трети — каза Арчи.

Кърк натисна третия бутон. Този път звукът беше много по-силен и се чу по-наблизо. Гърленият рев се засили и от мината излезе облак пушек и прахоляк. Накрая димът се разсея и те се приближиха до входа.

— В теб ли е предавателят, Виктор? — попита Том. — Трябва да се обадим на Доминик и да проверим дали е успяла да слезе до хижата и да повика помощ.

Рускинята извади предавателя си и му го подхвърли. Том го включи и въведе кода, за да го настрои на предварително уговорената честота. И в този момент прогърмя изстрел.

Том инстинктивно се хвърли на земята и изпълзя зад една скала. След секунди Арчи допълзя при него. В снега край тях се забиха още два куршума.

— Къде е Виктор? — обезпокоено попита Кърк.

— Не знам — задъхано отвърна Арчи.

Том подаде глава иззад скалата и сърцето му се сви. Виктор лежеше на двадесетина метра от тях и го гледаше.

— Улучили са я — изръмжа Кърк и ядосано удари с юмрук по земята.

— Жива ли е?

Том я погледна пак. Тя бавно вдигна ръка и отвори уста, но не се чу звук.

— На ръба е. — Покрай главата му прелетя куршум и той се наведе точно навреме, за да избегне следващия. Над тях изригна фойерверк от сняг. — Кой стреля, по дяволите? Как се е измъкнал?

Арчи надникна от другата страна на скалата.

— Хехт. Стреля от дупката.

— Хехт? Мамка му! — Том се прокле, че не го бе завързал. — Какво ще правим сега?

— Уместен въпрос — отбеляза Арчи. Около тях се посипа поредната канонада от куршуми. — Каквото и да предприемем, трябва да действаме бързо, преди Хехт да е разбрал, че нямаме оръжие. Тук сме удобна мишена.

— А четвъртият експлозив?

— Какво?

— Нали каза, че четвъртият експлозив е поставен до входа? Ако го взривим, ще погребем Хехт.

— Къде е детонаторът?

— У Виктор. Тя ми го взе, когато ми даде предавателя.

— Добре. Аз ще отвлека вниманието му, а ти издърпай Виктор на безопасно място и вземи детонатора.

— Няма да стане. Твърде опасно е.

— Не е по-опасно, отколкото да чакаме Хехт да дойде и да ни гръмне. А в това време кръвта на Виктор да изтече.

— Добре — с нежелание се съгласи Том. — Но ти не се показвай.

— Не се тревожи — ухили се Арчи.

И се надигна, скочи и хукна към най-близкото дърво. От входа на мината мигновено се разнесе автоматичен откос. Куршумите засвистяха във въздуха, забиваха се в дърветата, съскаха в снега. В същото време Кърк се претърколи до другата страна на скалата и запълзя към Виктор. Петте секунди, за които стигна до нея, му се сториха цяла вечност.

Стрелбата внезапно спря. Том уплашено надзърна към входа на мината. Хехт го гледаше. Обезобразеното му лице беше разтеглено в злобна усмивка. Автоматът му беше насочен й готов за стрелба. Кърк замръзна, за миг вцепенен от блестящите му очи, но после забеляза, че от тунела зад Хехт изниква тъмен силует. Държеше нож. Ренуик.

С дивашки вик Ренуик се хвърли върху Хехт и заби ножа в гърба му. Германецът изрева от болка, изпусна автомата, хвана се за раната, после вдигна окървавените си ръце към лицето си. Изкрещя гневно, обърна се към Ренуик и бавно тръгна към него. Ренуик го удари с юмрук по рамото, после го изрита в бедрото, но Хехт сякаш не усещаше нищо. Двамата паднаха на земята, претърколиха се към мината и се скриха от поглед.

Том надигна главата на Виктор. Тя му се усмихна немощно. Снегът под нея беше лепкав и тъмен. Куршумът я беше улучил в гърба.

— Дръж се — възкликна Кърк. — Доминик всеки момент ще доведе помощ. Скоро ще те закараме у дома.

— Няма да се върна у дома.

— Разбира се, че ще се върнеш — възрази Том. — Ще се оправиш.

— Няма да се върна. Уредих нещата. Приключих с онзи живот.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам пари. Ще се измъкна.

— Браво на теб — каза Том. В очите му напираха сълзи — петното кръв се уголемяваше.

— Нали каза, че никога не е късно. — Тя се усмихна. Кърк мълчеше. В гърлото му заседна буца. Животът я напускаше. — Вземи. — Виктор му даде детонатора.

Том го взе мълчаливо. С последните си сили рускинята неочаквано се надигна, придърпа Том към себе си и го целуна.

— Благодаря. — Виктор въздъхна, плъзна ръка към детонатора, затвори очи и натисна четвъртия бутон.

Този път експлозията беше страховита и мигновена. Входът на мината избухна, във въздуха се разхвърчаха камъни и отломки. Кърк се хвърли на земята, като изви тяло, за да предпази Виктор. Горещината на взрива опари лицето му. Земята под тях се разтресе. Дърветата се разлюляха.

След малко ехото заглъхна. Във въздуха остана само гъст облак прах и пушек, надвиснал като тежка мъгла. Том се закашля и от очите му потекоха сълзи. Чу вик и видя, че на поляната се появи Доминик, следваха я десетина въоръжени австрийски полицаи.

Погледна бледото лице на Виктор. На устните й беше застинала усмивка.

Кръвта в снега около нея беше черна и отразяваше лунната светлина като огледало.

98.

Лазаревските гробища, манастир „Александър Невски“, Санкт Петербург

13-и януари — 15:02

Прясно изкопаната купчина пръст беше заострена и приличаше на тънък черен пръст, стърчащ от белия сняг. От комините на фабриките в далечината се издигаше мръсен сив пушек и безцелно се виеше нагоре, но достигнеше ли светлината на слънцето, изведнъж се превръщаше във великолепен розов облак, извисяващ се към ясното небе.

— В края на краищата тя се оказа свястна, нали? — измърмори Арчи и дръпна от цигарата си.

— Да. — Том кимна. — Представи се страхотно.

Настъпи мълчание.

— Харесваше те.

Кърк се усмихна тъжно.

— И аз я харесвах.

— Хехт не й даде шанс.

— Да. — Том пристъпи от крак на крак и реши да смени темата. — Има ли новини за Дмитрий?

— Бейли ми се обади снощи. Все още няма следи от него. Негодникът е извадил късмет — сигурно е бил навън, когато взривихме мината.

— Има ли оцелели?

— Шестнадесет. И четирима убити. Сигурно са били в тунела при първите взривове.

— А Ренуик и Хехт?

— Все още ги търсят.

— А уранът? Какво ще стане с урана?

— Според Бейли германското и американското правителство „обсъждат“ какво да правят с него.

— Това означава, че разпалено се карат на кого принадлежи — подсмихна се Том. — Някои неща никога не се променят. А Бейли? Всичко наред ли е с него?

— Ще го местят в Ню Йорк. Повишават го.

— Браво на него. А Виджиано?

— Върнали са го в Солт Лейк Сити. Предполагам, че ще приключи кариерата си като регулировчик.

— Ако му провърви — засмя се Том.

— Бейли спомена, че му се обадила Дженифър Браун. Питала за теб. Очевидно е надушила за участието ти в тази история. Мисля, че й е казал друг агент на ФБР.

— Е, и? — хладно попита Кърк, вторачил очи в земята.

— Може би трябва да й се обадиш. Виж какво, знам, че те тормозих, защото тя е федерален агент, но двамата бяхте много добри. Онези неща за баща ти, Ренуик и Виктор…

— Катя. Казваше се Катя — поправи го Том.

— Всички тези неща явно те объркаха. Трябва да заминеш някъде на почивка. Може да отидем заедно. Какво ще загубиш?

— Виждаш ли всичко това, Арчи? — Кърк посочи надгробните плочи около тях. — Това ще загубя. Прекарах твърде много от живота си в гробища. Погребах твърде много хора, които обичах. Не можеш да тъгуваш за нещо, което не си имал.

Коленичи, гребна шепа пръст и я преся през пръстите си. Студът беше смразил влагата и пръстта се посипа по земята като зрънца лед. Кърк се изправи и ядосано хвърли останалата част.

— Да отидем да пийнем по едно.

— Не по едно. По няколко — усмихна се Арчи и хвърли цигарата си. Тя горя няколко секунди, после припламна и угасна.