Черното слънце

19.

Гринич, Лондон

6-и януари — 15:00

Търнбул ги чакаше пред номер петдесет и две, красива стара къща от червени тухли. На свода над вратата беше изваяно брадато лице, вероятно на някой високомерен римски бог.

Прав Търнбул изглеждаше дори по-дебел, отколкото в колата предишния ден. Огромният тъмносин шлифер не прикриваше пълнотата му. Тежките гънки се бяха опънали на корема му като палатка.

— Благодаря, че дойдохте — каза Търнбул и протегна ръка. Този път Арчи и Том я стиснаха, макар че Арчи не скри нежеланието си. Търнбул обаче не обърна внимание на това. — И за помощта.

— Все още не ти помагаме — заяви Кърк.

— Е, поне за това, че ми дадохте ръката. Можехте да се отървете от нея. Други биха го направили.

И хвърли поглед към Арчи.

— И какво сега? — безцеремонно попита Арчи.

Кърк се усмихна. Винаги можеше да се разчита на Арчи да пристъпи направо към въпроса.

— Сега ще се срещнем с Елена Вайсман, дъщерята на жертвата.

Търнбул отвори портата и тримата тръгнаха към вратата. Нямаше звънец, а голямо месингово чукало с формата на лъвска глава. Търнбул почука и зачакаха търпеливо. Накрая чуха приближаващи се стъпки и видяха сянка зад матираното стъкло.

Вратата се отвори. На прага стоеше поразително красива жена на около четиридесет години. Беше с катраненочерни коси, вдигнати на кок с две червени лакирани пръчици в същия нюанс като червилото и лака на ноктите й. Въпреки че си беше сложила пудра, която придаваше на кожата й свеж бронзов загар, гримът не можеше да скрие тъмните сенки под очите й, загатващи, че не спи добре. Беше облечена елегантно — черна плетена жилетка, бяла блуза и черни панталони. Обувките й бяха италиански, при това скъпи.

— Да? — Жената излъчваше обаяние. Гласът й беше висок, а държането — малко надменно. Том се запита с какво ли си изкарва прехраната.

— Госпожице Вайсман, аз съм детектив инспектор Търнбул от столичната полиция. — Той извади значка. Том забеляза, че не е същата като онази, която им беше показал предишния ден. Търнбул несъмнено имаше пълно със значки чекмедже и можеше да избира в зависимост от ситуацията. — Искаме да поговорим за баща ви.

Жената се изненада.

— Но аз вече говорих с…

— Това са моите колеги, господин Кърк и господин Конъли — прекъсна я Търнбул. — Може ли да влезем?

Тя се поколеба за миг, после отстъпи встрани.

— Да, разбира се.

В къщата миришеше на лак за дърво и препарат за почистване на подове с ухание на лимон. Опушените правоъгълници на стените показваха местата, където доскоро е имало окачени картини. Контурите им се бяха запазили там, където четиридесет години бяха предпазвали тапетите от въздействието на мръсния лондонски въздух.

Елена Вайсман ги покани във всекидневната. Канапето и двете кресла бяха покрити с големи бели чаршафи. В отсрещния ляв ъгъл бяха натрупани няколко кашона с лепенки на капаците. В стаята нямаше нищо друго. На месинговата релса над прозореца висяха халки, но завесата беше изчезнала.

— Извинявам се за бъркотията — каза тя, смъкна чаршафите и покани гостите да седнат, — но трябва да се върна в Бат. Занимавам се с недвижими имоти там. Докато не се решат юридическите и данъчните въпроси, трябва да опразня къщата. Казаха ми, че ще дадат трупа за погребение чак след няколко седмици. — И погледна Търнбул укорително.

— Тези въпроси винаги са трудни — внимателно каза той, докато се настаняваше на канапето до нея. Том и Арчи седнаха на креслата срещу тях. — Разбирам тежкото ви положение, но трябва да търсим равновесие между потребностите на семейството и необходимостта да заловим виновниците.

— Да, разбира се. — Тя кимна и преглътна.

Кърк имаше привилегията, че е прекарал детството си в страна, която одобрява откритата изява на човешките чувства, и оцени типично английския й стремеж да потисне скръбта си, да запази достойнство и да се владее пред непознати. За секунда му се стори, че тя ще се предаде и ще се разридае, но Елена Вайсман очевидно беше горда жена, и мигът отмина. Тя отново вдигна глава. Очите й блеснаха предизвикателно.

— Та какво искате да ме питате?

— Баща ви говорил ли ви е за живота си в Полша? — попита Търнбул. — В Аушвиц?

Елена Вайсман поклати глава.

— Не. Много пъти се опитвах да го накарам да говори за това. Исках да разбера какво се е случило и как е било, но той все повтаряше, че не можел да ми каже нищо. Бил заключил преживяното в тъмен ъгъл на съзнанието си и не искал да го поглежда. По някакъв начин това ми казваше всичко, което трябваше да знам.

— А татуировката на ръката му? Затворническият му номер. Показвал ли ви го е?

Тя отново поклати глава.

— Разбира се, от време на време го виждах. Той се чувстваше неудобно и винаги носеше ризи с дълъг ръкав, за да го скрие. Знам, че други оцелели смятат номерата за символ на страданията си и с гордост ги показват, но баща ми не беше от тях. Той беше много затворен. Загубил е цялото си семейство в лагера. Мисля, че искаше да забрави този период от живота си.

— Разбирам. — Търнбул кимна. — А беше ли религиозен?

Елена Вайсман категорично поклати глава.

— Не. Хората се опитваха да го върнат в еврейската общност тук, но той нямаше време за Бога. Войната беше унищожила вярата му в доброто в света. Между другото, аз също не вярвам в Бог.

— Баща ви занимаваше ли се с политика? Например с правата на евреите?

— Не. Интересуваше се само от железници и птици.

Настъпи кратко мълчание.

— Госпожице Вайсман — отново заговори Търнбул, — ще ви кажа нещо много неприятно.

— Така ли? Какво?

— Намерихме ръката на баща ви — каза Търнбул и погледна Кърк.

Тя сякаш се успокои — да не би да се беше страхувала от по-страшно разкритие?

— Това е хубаво, нали?

— Да. Само че татуировката му, номерът от концентрационния лагер, е бил… премахнат.

— Премахнат? — Сега вече Елена Вайсман се стъписа.

— Изрязан.

Тя ужасено сложи ръка на устата си и Том забеляза, че лакираните й нокти са нащърбени, защото ги е гризала.

— Господи!

— Но чрез анализа на увредената тъкан и пигментацията в по-дълбоките пластове на кожата — продължи забързано инспекторът, сякаш терминологията щеше да намали въздействието на думите му, — нашите съдебни експерти ще могат да възстановят затворническия му номер.

Той млъкна и тя погледна първо него, после Том и Арчи, и накрая отново Търнбул.

— И?

— Запозната ли сте със системата на кодиране, използвана в Аушвиц?

Елена Вайсман мълчаливо поклати глава и Търнбул леко се усмихна.

— И аз я разбрах едва тази сутрин. Аушвиц, изглежда, е бил единственият концентрационен лагер, където методично са татуирали затворниците. До известна степен това се е налагало поради огромните му размери. Системата на номериране била разделена на „редовни“ серии, където използвали прости поредни числа, и на серии „AU“, „Z“, „EH“, „A“ и „B“, в които са вписвали комбинации от букви и цифри. Буквите показвали откъде са затворниците или каква е етническата им принадлежност. „AU“ е означавало съветски военнопленници, които също са били изпращани в Аушвиц, а „Z“ — цигани. Номерата на затворниците евреи са следвали предимно редовните серии, но често са били предхождани от триъгълник, а сериите „A“ и „B“ били въведени през май 1944 година.

— Защо ми разказвате всичко това? — В гласа й прозвуча леко истерична нотка и този път Том усети, че тя наистина е на път да се разплаче.

— Защото номерът на баща ви не отговаря на нито една от известните серии в Аушвиц.

— Какво?! — Гримът на Елена Вайсман не можа да прикрие пребледнялото й лице.

— Номерът се е състоял от десет цифри без азбучен или геометричен индекс. Номерата в Аушвиц така и не са стигнали до десет цифри. — Търнбул млъкна за миг. — Възможно е баща ви да не е бил в концентрационен лагер, госпожице Вайсман.

20.

15:16

Тримата седяха, мълчаха смутено и я гледаха. Тя беше скрила лицето си с ръце, раменете й се тресяха. Кърк нежно докосна ръката й.

— Съжалявам, госпожице Вайсман.

— Няма нищо — отвърна тя. Пръстите заглушиха гласа й. — Очаквах го.

— Какво искате да кажете? — Търнбул се наведе напред и сбърчи чело от любопитство.

Елена Вайсман свали ръцете си и видяха, че не плаче, както предполагаха. Лицето й пламтеше от страховит гняв. От истинска ярост.

— Трябва да ви покажа нещо.

И стана, и ги поведе към коридора.

— Не съм докосвала нищо, откакто я намерих — задавено каза Елена и спря пред една врата. — Мисля… Може би се надявах, че един ден ще вляза и всичко ще е изчезнало, сякаш никога не го е имало.

Отвори вратата и ги покани да влязат. За разлика от останалата част на къщата, тук беше тъмно и миришеше на тютюн за лула, прах и кучета. В единия ъгъл бяха натрупани кашони, страните им се бяха огънали от тежестта на съдържанието им. До прозореца в другия край имаше бюро. Празните чекмеджета бяха издърпани до половината и образуваха нещо като дървено стълбище към осеяния с петна изподраскан плот.

Елена Вайсман се приближи до прозореца и дръпна завесата. От тежкия плат се разнесе гъст облак прах и затанцува на лъчите на слънчевата светлина, която се мъчеше да проникне през изцапаните стъкла.

— Госпожице Вайсман… — започна Търнбул, но тя не му обърна внимание.

— Открих я случайно.

И отиде до библиотеката, където имаше само една книга. Натисна я. Средната секция на библиотеката изщрака и леко помръдна.

Кърк усети, че Арчи се скова.

Елена дръпна библиотеката и я отвори. В стената зад нея имаше зелена врата. Елена сложи ръка на дръжката, после спря и унило им се усмихна.

— Странно, нали? Обичаш някого през целия си живот. Мислиш, че го познаваш. И изведнъж откриваш, че всичко е било лъжа. — Гласът й беше монотонен и безчувствен. — Изобщо не си го познавал. И това те кара да се запиташ за себе си. Кой си всъщност. За всичко. — Тя махна с ръка. — Това е… това е… Направо не знам.

Кърк почти се насили да спре да кима в знак на съгласие, защото тя красноречиво беше описала чувствата му, когато бе разобличил Ренуик. Тогава беше загубил не само приятел и наставник, но и част от себе си.

Елена Вайсман отвори вратата и тримата се приближиха.

— Господи! — прошепна Арчи.

Видяха малка стая, метър и петдесет на метър и петдесет, без прозорци. На отсрещната стена беше заковано огромно знаме със свастика, толкова дълго, че платът се разстилаше по пода като края на булчински воал. Вляво имаше манекен, облечен в черната униформа на СС. Безликото бяло лице изглеждаше зловещо на слабата светлина. Вдясно имаше метални лавици, отрупани с невероятно разнообразие от нацистки предмети — пистолети, снимки, кортици, карти за самоличност, книги, значки, брошури и ленти за ръкави.

Търнбул чак подсвирна и на Том мигновено му се прииска да не го беше правил, защото звукът му се стори странен и неуместен.

— Не сте ли знаели за това? — попита Кърк.

Елена поклати глава.

— Баща ми се заключваше с часове в кабинета си. Мислех, че чете. Сега знам защо. Влизал е тук.

— Може да е било посттравматичен интерес — предположи Том. — Нездраво занимание, което се е дължало на случилото се с него. Стрес, шок… Те карат хората да правят необясними неща.

— И аз се надявах и се молих да е така… — каза Елена Вайсман, — докато не видях ето това.

Взе една снимка от най-горната лавица, излезе и отиде до прозореца. Том и Търнбул я последваха. На снимката имаше трима млади мъже, облечени в есесовски униформи. Изглеждаха сериозни, дори малко високомерни.

— Нямам представа кои са другите двама, но този в средата… Това е баща ми. — Гласът й вече беше напълно безизразен.

— Баща ви? Но той е с… — Кърк млъкна, като видя огорченото й изражение. — Кога е правена?

— Мисля, че през 1944 година. На гърба е написано нещо, но не го разбирам. Написано е на кирилица.

Търнбул надникна над рамото на Том и каза:

— Декември. На руски е.

— Знаеш руски? — учуди се Кърк.

— Малко. — Очите на агента се стрелнаха към Елена и Том кимна с разбиране. Търнбул очевидно не искаше да обсъжда това пред цивилен гражданин.

— Том, трябва да вземем това — обади се Арчи от вратата на килера. Беше разкопчал куртката на манекена и бе смъкнал фуражката.

— Защо? — попита Търнбул.

— Виждал ли си такова нещо? — Арчи посочи кръглата кокарда, на която беше изобразена свастика с дванадесет вместо с традиционните четири линии оформени като есесовски мълнии. — Аз не съм.

— Мислиш, че Лаше може да помогне, така ли? — попита Кърк.

— Ако ни приеме — отвърна Арчи.

— Кой? — попита Търнбул.

— Волфганг Лаше — обясни Том. — Беше един от най-големите търговци на военни реликви. Униформи, пистолети, саби, знамена, медали, дори самолети и кораби.

— Беше?

— От години живее уединено на последния етаж на хотел „Тримата крале“ в Цюрих. Завършил е право. Прочу се със съдебните си дела срещу германски, швейцарски и дори американски компании заради участие във военни престъпления.

— Какви военни престъпления?

— Обичайните. Използване на робски труд в оръжейни фабрики. Финансова помощ за нацистите през войната. Подпомагане на холокоста.

— И успя ли?

— Да. Спечели стотици милиони долари обезщетения за оцелели от холокоста. След това според слуховете ударил джакпота. Разкрил измама в швейцарска банка, която постепенно присвоявала непотърсени ценности, депозирани от жертвите на холокоста, възлизащи на десетки милиарди долари. Корупцията стигала чак до върховете. И те го подкупили. Хотелът принадлежи на банката, която разследваше. И сега живее на последния етаж и му плащат да мълчи.

— Значи търговията му с антики…

— Част от сделката е била Лаше да излезе от играта с обвиненията срещу нацистите. Промяната едва ли е била трудна, като се имат предвид връзките му и подкрепата. Сега е голям независим колекционер. Никой не познава пазара по-добре от него.

— И не излиза никъде, така ли?

— Болен е. На инвалидна количка. За него денонощно се грижат болногледачи.

— И смяташ, че ще може да помогне с тези неща? — Търнбул кимна към куртката и кокардата.

— Ако някой може, това е Лаше — отвърна Том.

— Можех да му простя — каза Елена Вайсман. Гласът й беше напрегнат, почти истеричен. — Обичах го. Щях да му простя всичко, ако ми беше казал.

Държеше пистолет — един от няколкото в тайната стая.

— Дори това — продължи тя и вдигна очи към небето. Гласът й се извиси в отчаян вик. — Можеше да ми кажеш!

И внезапно Елена Вайсман пъхна черното дуло на пистолета в устата си, размазвайки яркочервеното си червило.

— Не! — извика Том и се хвърли да избие оръжието от ръката й, преди да е натиснала спусъка.

Но вече беше късно. Тилът й избухна в кървава мъгла и тя се свлече пода.

21.

Щабът на ФБР, клон Солт Лейк Сити, щата Юта

6-и януари — 08:17

Пол Виджиано си наля още една чаша кафе от автомата. На стъклото беше останала тъмнокафява следа там, където кафето се беше изпарило, откакто сутринта бе направена последната кана. Течността беше черна и гъста като петмез. С прецизността на учен той отмери доза и половина сметана, добави една внимателно изравнена чаена лъжичка захар и разбърка кафето точно три пъти.

После, доволен от свършената работа, се обърна към шерифа Хенеси и адвоката му Джеремая Уолтън. Адвокатът беше жилав и агресивен, със слабо лице, гърбав нос и хлътнали бузи и, изглежда, не му беше удобно на пластмасовия стол, защото току преместваше тежестта си от едната страна на другата. Бейли седеше срещу тях от другата страна на разклатената маса, гледаше враждебно Хенеси и държеше неподвижно писалката си над тефтера.

— Приеми истината, Хенеси. Всичко свърши — каза Виджиано. Опитваше се да говори спокойно, но всъщност едва сдържаше вълнението си. Преди три дни се беше чудил какво да прави с живота си, а сега ръководеше разследване на масово убийство. Беше странно как лошият късмет на друг може да се окаже щастливата случайност, за която се молиш. — Измамата ти е разкрита, затова по-добре ни кажи какво знаеш и улесни нещата за себе си.

Хенеси се вторачи във Виджиано и за стотен път избърса потта си с мръсната си носна кърпа.

— Клиентът ми настоява за имунитет — с превзет, пронизителен носов глас се обади Уолтън, адвокатът, и разтърка меката част на дясното си ухо с палец и показалец.

— Клиентът ти да върви по дяволите. Там има двадесет и шест трупа — троснато отвърна Виджиано и махна с ръка към Малта, Айдахо, макар че в малката стая без прозорци не можеше да е сигурен дали градът наистина е натам. — Жени. Деца. Цели семейства. Двадесет и шест души — мъртви. Думата „имунитет“ няма абсолютно нищо общо с твоя така наречен „клиент“.

— Не разполагате с нищо срещу него. Само вашата дума срещу неговата. — Уолтън погледна Бейли. — Неволно подхвърлена забележка, направена под напрежението на момента и извадена от контекста. Той е стожер на местната общност, който става свидетел как поставят под съмнение почтеността му и опетняват доброто му име…

— За невинен човек Хенеси много бързо те доведе тук — прекъсна го Виджиано.

— Клиентът ми има правото на…

— Може би си прав, по дяволите. — Виджиано сви рамене. — Вероятно в момента не разполагаме с много. Но ще намерим доказателства. — Той се наведе над масата към Хенеси. — Ще прегледаме банковите ти сметки и характеристиките ти от гимназията и колежа. Ще преобърнем дома ти с главата надолу, ще го изтръскаме и ще видим какво ще изпадне. Ще претърсим фермата, където твърдиш, че не си ходил. Ще изпратя там екип от десет криминалисти и те ще ми кажат абсолютно всичко, дори дали си пърдял там през последната половин година. Ще намерим, каквото ни трябва.

Уолтън погледна въпросително Хенеси, който само леко повдигна вежди и сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е в ръцете на адвоката.

— Добре — отстъпи адвокатът и този път пощипна лявото си ухо. — Тогава искаме сделка.

— Това е най-голямото разследване за убийство в Айдахо от масовото клане край Беър Ривър през 1863 година1 — студено му напомни Бейли, без да изпуска от поглед Хенеси, — а не обир в някоя бензиностанция.

— Най-добрата сделка е клиентът ти да избегне смъртната присъда — добави Виджиано. — Съучастие в масово убийство. Престъпен заговор. Въоръжен грабеж. По дяволите, не знам дали ще излезе от затвора до края на живота си.

— А ако сътрудничи? — попита Уолтън и облиза устни.

— Ако сътрудничи, няма да настояваме за смъртно наказание. И може би ще има шанс за условна присъда.

— В затвор с отличен режим?

— Може да се уреди. — Виджиано кимна. — Но искаме всичко. Имена, дати, места.

— Настоявам за писмена гаранция от прокурора.

— Кажи ми, когато я получиш, и после ще видя дали прокурорът ще пожелае да участва в играта. Знаеш каква е процедурата.

Хенеси погледна Уолтън и той се наведе към него и прошепна няколко думи в ухото му. Шерифът се изправи и бавно кимна.

— Добре, ще говоря.

— Хубаво. — Виджиано придърпа стол, обърна го с облегалката напред и го яхна. — Да започнем с някои имена.

— Не му знам името — отвърна Хенеси. — Поне не истинското. Всички го наричаха Блонди.

— И мислиш, че той го е направил?

— Аха.

— Откъде е този човек?

— Не съм сигурен. Той се свърза с нас.

— Кои сте вие?

— Синовете на американската свобода.

— Чакай, Бил. Не се впускай в подробности — предупреди го Уолтън и нервно врътна китка.

— Защо? Не се срамувам — предизвикателно каза Хенеси и отново се обърна към Виджиано. — Да, аз съм един от тях. Защо не, по дяволите? Ние сме патриоти. — Вторачи се в очите на Бейли. — Истински американци, а не мързеливи имигранти, които продават наркотици.

— Да бе, големите патриоти! — гневно извика Бейли и хвърли писалката си върху листа. Мастилото прокапа. — Патриоти, които екзекутираха пазач в Мериленд. Ако случайно не си забелязал, тук не е Мисисипи.

— Не знам нищо за това. — Хенеси се намръщи.

— Откъде е Блонди? — Виджиано не се интересуваше от политическите възгледи на Хенеси, нито от предсказуемата, макар и разбираема реакция на Бейли.

— От Европа.

— Там живеят двеста и петдесет милиона души — сухо отбеляза Бейли.

— Казвам ви, каквото знам — изсъска Хенеси. — Не съм виновен, че не ви харесва.

— Какво искаше Блонди? — попита Виджиано.

— Някаква машина — „Енигма“. Щял да ни плати, ако му я намерим.

— Колко?

— Петдесет хиляди. Половината предварително, а другата половина при доставката.

— Съгласихте ли се?

— Че кой няма да се съгласи? Сумата си я биваше, въпреки че не за пръв път ни предлагаха пари.

— В смисъл? — попита Бейли.

— Достатъчно, Бил — отново го предупреди Уолтън.

— Блонди работеше за друг. Не разбрахме за кого и откровено казано, не ни интересуваше. Важното беше, че му трябваше нещо и ние щяхме да му го дадем. Не попита как ще го вземем, нито откъде, и винаги плащаше всичко до цент и навреме.

— Какво стана после? — настоя Виджиано.

— Той имаше планове, чертежи и всичко останало. Трима души отидоха доброволно и извършиха кражбата от музея. Чух, че всичко било минало гладко.

— Освен пазача, когото са линчували.

— Е, сигурно им се е изпречил на пътя. — Хенеси сви рамене. — Пък и един повече или по-малко — на кого му пука?

— Какъв един повече или по-малко? — Бейли скочи и този път хвърли писалката си на пода. — Хайде, кажи го. Един негър повече или по-малко, нали? — Стисна юмруци. — Кажи де!

Хенеси се ухили мръснишки, но прояви достатъчно здрав разум да не каже нищо.

— И какво стана после? — намеси се Виджиано, сложи ръка на треперещото рамо на Бейли и го натисна да седне. — След като взеха машината?

— Не знам.

— Как така? Защо загинаха онези хора, по дяволите?

— Ти ми кажи. Ти отвори вратата — отвърна шерифът хладно.

Виджиано присви очи. Вече беше изтърпял три часа през нощта с Картър, докато изясняваха случилото се. Накрая областният директор на ФБР се съгласи, че след като хората са били заключени три или повече дни, Виджиано е постъпил правилно, като се е опитал да ги измъкне колкото е възможно по-скоро, без да има представа, че на вратата е заложен капан. Както винаги, щеше да има доклад, но що се отнасяше до Картър, Виджиано не беше допуснал грешка.

— Защо ти не беше с тях?

— Какво искаш да кажеш?

— Как Блонди е успял да вкара всички, освен теб в онази стая? Знаеше ли какви са намеренията му? Затова ли не беше с тях? Сделка ли сключи, за да му помогнеш да ги примами там? Помогна ли му да ги убие?

— По-спокойно, агент Виджиано. — Уолтън гневно размаха пръст. — Няма начин клиентът ми да е знаел…

— Не — разпалено го прекъсна шерифът. — Трябваше да съм там, но онази нощ имаше буря. Нямаше как да стигна.

Виджиано отново погледна Бейли и той потвърди информацията, като кимна, макар и с нежелание.

— Размяната трябваше да е директна — продължи Хенеси. — Парите срещу машината. Разбрах, че има проблем, чак когато се появихте вие и казахте, че ще атакувате фермата.

— Според теб е било чист късмет, че ти си единственият, който го познава и все още е жив? — недоверчиво попита Бейли.

— Не съм казал, че го познавам.

— Но нали каза…

— Просто съм го мяркал. Не сме говорили лично. Момчетата ме пазеха от външни хора, за да не се разчуе за участието ми в организацията.

— Лъжеш — отсече Бейли.

— Не лъжа. Загиналите бяха мои приятели. Някои са деца, за Бога! Ако знаех кой го е направил, щях да ви кажа. Искам да го намерите тоя мръсник.

— Да го намерим? — отчаяно попита Виджиано. — Как да го намерим, като не знаем дори как изглежда, по дяволите!

22.

„Капитан Кид“, Уопинг Хай Стрийт, Лондон

6-и януари — 16:42

Том гледаше през прозореца и разсеяно барабанеше с пръсти по надупчената, почерняла от цигари маса. Темза беше пълноводна и водите й бяха сиви, студени и мръсни.

— Как си? — Арчи седна срещу него и му подаде халба „Гинес“.

Кърк понечи да отпие, но после бутна халбата настрана. Не му се пиеше.

— Горката жена — каза той и поклати глава.

— Да — съгласи се Арчи. — Още ми е пред очите…

— Ние сме виновни, Арчи. Трябваше да предположим, че ще се опита да направи нещо такова.

— Не — възрази Арчи. — Не й казахме нищо, за което вече не се беше досетила от снимката. Нямаше начин да разберем, че ще се самоубие.

— Търнбул поне се оправи с ченгетата.

Инспекторът им беше казал да тръгват и да го оставят да се разправя с полицаите. Вероятно не искаше да му задава прекалено много неудобни въпроси за това какво прави с двама заподозрени членове на престъпния свят в дом на жертва на самоубийство. Честно казано, Том и Арчи бяха повече от щастливи да приемат предложението му.

— Какво мислиш за Търнбул?

Кърк сви рамене.

— Очевидно знае повече, отколкото ни казва, но не съм изненадан. Шпионите обичат тайните. Предполагам, че всъщност той търси хората от Кристално острие. Ренуик… вероятно беше стръвта, на която да клъвнем.

— Вярваш ли му? — попита Арчи и запали цигара.

— За Вайсман ли? — Том бутна пепелника към Арчи, за да му покаже да не издишва дима срещу него. — Мисля, че да. В края на войната много хора са криели тайни за неща, които са направили, видели или чули. Представянето за оцелял от концентрационен лагер е било един от начините да избягаш от миналото и да започнеш нов живот.

— Не смяташ ли, че е малко крайно?

— Зависи от какво бягаш. Според мен много по-крайно би било да прекараш в лъжа остатъка от живота си. Да измислиш цяла фамилна история, за да подкрепиш разказа си. И през цялото време да криеш истината в една малка стая.

— А татуировката?

— Кой знае? Може би е само несполучлив опит да фалшифицира сериен номер от концентрационен лагер. А може и да е нещо повече. Някой очевидно мисли, че си заслужава да го има.

— И какво ще правим сега?

— Ще отида да се срещна с Лаше, както говорихме.

— Това ми напомни нещо. — Арчи се усмихна. — Дай ми униформата.

— За какво ти е? — попита Кърк и посегна към найлоновия плик на пода; надяваше се, че никой няма да разбере какво има вътре.

— Намерих в стаята още нещо. Предположих, че няма да искаш Търнбул да го види. — Арчи взе плика, бръкна във вътрешния джоб на куртката и извади избелял кафяв плик. — Да ти говори нещо?

Измъкна снимка с оръфани краища и я подаде на Кърк. Той я погледна и възкликна:

— Картината на Белак от синагогата в Прага! По дяволите, как…

— И това не е всичко — победоносно продължи Арчи. — Има още две. — И хвърли две избелели черно-бели снимки на масата, сякаш раздаваше карти на покер. — Някакъв замък… и погледни тази.

— Портрет — промълви Том. — Онзи, който е търсил баща ми. Дъщерята на Химлер.

— Не е нещо особено, нали? — засмя се Арчи.

— Има ли нещо написано отзад? — попита Том и обърна снимката.

— Не. Проверих. Но виж това. — Арчи посочи плика. На гърба имаше име и адрес на подател, написани със ситен, почти нечетлив почерк. Черното мастило беше станало тъмнокафяво, а бялата хартия бе пожълтяла и крехка. — Кицбюел. Австрия.

— Браво, Арчи! Гениално. — Кърк го погледна. — Беше прав, че не трябва да ги показваш на Търнбул. Докато не разберем защо Ренуик иска картините, трябва да ги пазим в тайна.

— Точно така, по дяволите — съгласи се Арчи, а после изведнъж млъкна, сякаш се бе готвил да добави нещо, но е променил решението си.

— Какво има?

— Нищо. Само че колкото повече неща разкриваме, толкова по-неприятно става. Защо не оставим цялата каша на Търнбул и да не се замесваме?

Последва дълго мълчание. Том пъхна снимките в плика, после извади ключодържателя си и го сложи на масата между двамата.

— Знаеш ли какво е това?

— Прилича на шахматна фигура. Топ. От слонова кост.

— Баща ми ми го подари няколко седмици, преди да почине. Едно от малкото неща, които ми е дал. Знам, че изглежда странно, но се сещам за него всеки път, когато го докосна в джоба си. Сякаш е частица от баща ми. — Погледна Арчи в очите. — Каквото и да прави Ренуик, това е свързано с нещо, върху което е работил баща ми. Нещо важно за него. Частица от него. Така че нямам намерение да седя със скръстени ръце и да гледам как Ренуик го открадва, както ми отне всичко друго. Що се отнася до мен, аз вече съм замесен.

23.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:07

Хари Ренуик влезе в хотела и отиде на рецепцията. Портиерът — носеше пенсне със стоманени рамки — го погледна уморено. Ренуик забеляза, че златните кръстосани ключове на ревера на черното му сако са обърнати наопаки. Това предполагаше края на дълго и трудно дежурство.

— Guten abend, mein herr2.

— Guten abend. Дойдох да се срещна с господин Хехт.

— А, да. — Мъжът веднага заговори на английски. — Той ви очаква, господин…

— Смит.

— Смит, да. — Портиерът се усмихна разсеяно, докато преглеждаше имената на екрана пред себе си. — Господин Хехт е в апартамент „Белвю“ на седмия етаж. Асансьорите са от другата страна на фоайето. Ще му позвъня и ще му кажа, че сте тук.

— Благодаря.

Служителят — ръката му леко трепереше от умора — посегна към телефона, а Ренуик се обърна и тръгна към асансьорите в отсрещния край на фоайето.

Хотелите винаги го изнервяха. Не заради повишения риск за безопасността му. Всъщност предлагаха множество маршрути за бягство и удобството на анонимността, но го обиждаха в естетическо отношение. Ренуик смяташе, че хотелът като институция е творение на Франкенщайн, незаконно дете на чудовищен брак между идеализираното виждане за британски колониален клуб и безкомпромисната функционалност и грозотия на пътническа зала в летище.

Въпреки че беше луксозно, фоайето беше безлично, някак фалшиво и шаблонно. Тъмната ламперия беше ламинат, дебел само няколко милиметра. Бежовият мокет беше безвкусен и стандартен. Копията на антики бяха „небрежно“ разпръснати тук-там. Мебелите от изкуствен махагон бяха грозни и ръбести, без изящност и финес, а столовете бяха тапицирани с внимателно съчетана палитра от неутрални червени, златисти и кафяви тонове. Обиждаше го самата безобидност. Дори музиката в асансьора беше внимателно стерилизирана — сложни оркестрови изпълнения, сведени до сладникаво соло на флейта. Неразпознаваемо. Непоносимо.

На седмия етаж имаше табела с надпис къде се намира апартамент „Белвю“. Ренуик почука на вратата и Хехт отвори. Ренуик се вторачи в него, не можеше да разбере дали озъбената му гримаса е искрена усмивка, или страничен ефект от белега му. Хехт протегна дясната си ръка, но Ренуик му предложи лявата. Все още не можеше да позволи на други да докоснат неестествената твърдост на протезата му. Хехт кимна за извинение и смени ръката.

Въпреки че беше голям, апартаментът повтаряше повечето недостатъци на фоайето. Таванът беше нисък и потискащ, стените бяха боядисани в червено, мебелите бяха прекалено големи и грубовати, а завесите, възглавниците и килимите бяха в различни оттенъци на кафявото. Хехт покани Ренуик във всекидневната, посочи му едно бежово канапе и тежко се отпусна на отсрещното. Този път се усмихна истински — Ренуик беше сигурен в това.

— Питие?

— Не. — Ренуик поклати глава. — Къде е Дмитрий?

— Тук.

Ренуик стана и огледа стаята, но не видя друг човек.

— Споразумяхме се без игрички, Йохан.

— Успокой се, Касий.

Гласът се разнесе от високоговорителя на телефона — Ренуик не го беше забелязал. Беше на средата на масата от бял мрамор между канапетата. Гласът беше накъсан и с неопределим акцент, в който все пак преобладаваше немският.

— Дмитрий? — колебливо попита Ренуик.

— Извинявам се за мелодраматичните обстоятелства. Моля, не обвинявай полковник Хехт. Той настояваше да се срещнем лично, но за съжаление е много трудно да пътувам, без да привлека внимание.

— Как мога да съм сигурен, че си ти? — подозрително попита Ренуик.

— Е, нали вече сме партньори. Трябва да ми имаш доверие.

— Доверието е погубило много хора в моя занаят.

— Тогава ти давам честната си дума.

— Има ли разлика?

— Никаква за бизнесмен като теб — и всичко за войник като Йохан и мен. За войника честта и предаността са над всичко останало.

— Войник? — Ренуик се усмихна криво. — Каква война си мислиш, че водиш?

— Безкрайна. Война в защита на нашето отечество от ордите евреи и имигранти, които всеки ден опетняват душите ни и оскверняват чистотата на кръвта ни. — Гласът на Дмитрий се усили и Хехт закима в знак на съгласие. — Война за премахване на оковите на ционистката пропаганда, която прекалено дълго задушава с вина мълчаливото мнозинство на немската нация, докато ние, истинските германци, страдахме и умирахме за родината си. Продължавахме да страдаме, но бяхме осъдени да мълчим от лъжите на контролираните от евреите медии и незаслужената мощ на финансовите и политическите им институции. Сега обаче нещата се променят в наша полза. Поддръжниците ни вече не се срамуват да покажат на кого са лоялни. И отново маршируват за нас в градове и села. Те се борят за нас. Гласуват за нас. Ние сме навсякъде!

Ренуик сви рамене. Речта — очевидно репетирана — не го трогна.

— Не се интересувам от убежденията ви.

Настъпи мълчание, после Дмитрий отново заговори, вече по-спокойно.

— В какво вярваш, Касий?

— В себе си.

Дмитрий се изсмя.

— Значи си идеалист?

Ренуик най-после седна.

— По-скоро реалист. Мисля, че все пак ще пийна нещо. — Той кимна на Хехт. — Шотландско уиски.

— Отлично — каза гласът по телефона. Хехт стана и затътри крака към шкафа с напитките. — Да пристъпим към деловата част.

Хехт донесе питието на Ренуик и седна.

— Твоята война не ме интересува — предпазливо започна Ренуик. — Но онова, което ще ти кажа, ще ти даде средствата да я спечелиш.

— Пред мен е играчката, която си дал на полковник Хехт в Копенхаген. Много е забавна. Той спомена за златен влак.

Ренуик поклати глава.

— В това има повече от злато. Много повече.

24.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих, Швейцария

7-и януари — 15:07

Сградата беше необикновена — всъщност бяха четири-пет свързани средновековни градски къщи. Подозрително бялата мазилка издаваше, че неотдавна е правен ремонт. Въпреки това постройката беше запазила автентичния си непреходен и малко провинциален вид, нарушен единствено от новите капаци и наскоро боядисаните еркери.

Интериорът обаче беше коренно различен. Бяха останали само бледи следи от първоначалната сграда — няколко грубо измазани стени и дъбови греди тук-там. Всичко останало беше модерно. Подът беше от сив мрамор, стените бели, мебелите черни, халогенните лампи — ослепителни. Най-внушителното беше огромното стълбище от стъкло и стомана и асансьорът, монтирани в средата на фоайето като лъскав хирургичен имплант.

Том — носеше голяма кафява кожена чанта — се приближи до овалната рецепция от орехово дърво. Привлекателната млада жена зад нея го посрещна с усмивка.

— Бих искал да видя хер Лаше.

Усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.

— Нямаме гост с такова име.

— Нося му нещо. — Кърк сложи чантата на рецепцията.

— Съжалявам, но…

— Повярвайте ми, той ще иска да го види. Предайте му и визитната ми картичка.

Том й даде визитката си. Гордееше се с визитките си. След дългогодишния стремеж да не издава съществуването си на властите вече изпитваше удоволствие да се рекламира публично. Дизайнът беше непретенциозен и нямаше емблема, а само името му в средата й телефони. Единствената екстравагантност беше напечатаното с тъмночервено име на фирмата — „Кърк Дювал“ — на белия фон. Доминик му бе казала, че несъмнено несъзнателно е избрал същата цветова гама като баща си.

Администраторката безпомощно сви рамене и после, без да го изпуска от поглед, протегна ръка под рецепцията и натисна някакъв бутон. От стаята зад нея мигновено се появи едър мъж с черно поло и джинси.

— Ja?3

Кърк повтори онова, което вече беше казал на младата жена. Лицето на мъжа остана невъзмутимо. Той дръпна ципа на чантата и внимателно прерови съдържанието й. После, очевидно доволен, че вътре няма нищо опасно, кимна към една врата.

— Изчакайте там.

Стаята се оказа бар. Нямаше други хора, освен бармана, който бършеше чаши. На стената зад него бяха наредени всевъзможни бутилки. Другите стени бяха облицовани с мека червеникавокафява кожа, подхождаща на високите столчета и тапицерията на пейките, и заедно с оскъдното осветление придаваха на стаята отпускаща, почти приспивна атмосфера. Кърк седна. В бара влязоха двама мъже и се настаниха срещу него. Не пророниха нито дума, но го приковаха със смущаващо втренчени погледи, сякаш участваха в състезание да не мигат. След няколко минути администраторката го повика във фоайето. Двамата мъже го последваха.

— Хер Лаше ще ви приеме, господин Кърк. Ако не възразявате, Карл ще ви претърси, преди да се качите.

Том кимна. Знаеше, че няма избор.

— Не възразявам, разбира се.

Първият охранител се приближи до него с ръчен преносим скенер, прокара го по тялото му и спря, когато уредът изпиука, докато минаваше над китката му. Том надигна ръкава си и му показа часовника си, „Ролекс Принс“ от неръждаема стомана, произведен през двадесетте години на двайсети век. Носеше го винаги, когато пътуваше в чужбина. Предпочиташе да оставя у дома любимия си „Жаге льо Култре Мемовокс“ от 1957 година. Пазачът настоя да го свали, за да го разгледа по-отблизо. Том изтръпна, когато мъжът сграбчи с дебелите си ръце крехкия ключ на часовника и грубо го превъртя няколко пъти, за да провери дали работи. След като реши, че часовникът не е опасен, му го върна и го поведе към асансьора.

Кърк влезе, но вместо да го последва, охранителят се наведе, прокара карта през бяло контролно табло и после отстъпи назад. Вратите се затвориха и последното, което Том видя, бяха тримата мъже, вторачили се в него и заплашително скръстили ръце на гърдите си.

Подобна гледка го посрещна, когато вратите се отвориха към малък коридор. Тук обаче пазачите бяха двама. Настояха отново да го обискират, този път без скенер, а по традиционния начин, с ръце, и когато приключиха, го заведоха в голяма стая.

Обстановката не оставяше съмнение какви са интересите на Лаше. Капаците на трите прозореца вляво бяха спуснати. През пролуките проникваха тънки ивици светлина. Окачените по стените старинни саби, пистолети и пушки бяха старателно излъскани и блестяха като метални цветя.

Том вдигна глава и видя, че таванът е избит и помещението се простира нагоре. Оголените греди се кръстосваха като дъски на разбил се кораб.

От тях гордо висяха военни знамена. Ярките им цветове бяха избледнели в битки. Във витрини бяха поставени лъскави каски, някои украсени с ефектни пера, орли, кожа и конски опашки. Тесните шкафове отдолу бяха пълни с безброй неща — пистолети, гилзи, медали, кокарди, кортици. Имаше дори полева радиостанция. Писалището в ъгъла също издаваше каква е професията на собственика — плоча от черен гранит, подпряна на четири снаряда.

Вниманието на Том обаче мигновено беше привлечено от бронзовото оръдие, поставено успоредно на писалището на дебели дъбови плинтове. Той се приближи до него и забеляза странни знаци по външната страна на дулото. На оскъдното осветление в стаята лъскавият корпус блестеше заплашително, дори ужасяващо, но и крайно интригуващо. Кърк не устоя и докосна гладката повърхност. Металът беше плътен и топъл, като състезателен кон, току-що напуснал пистата.

— Красиво е, нали?

Гласът на Лаше стресна Том и той почти подскочи. Вдясно от писалището се беше отворила врата и на прага се беше появил мъж в инвалидна количка, следван от болногледач с разкопчана бяла престилка, лъскав сив костюм и късо подстригана руса коса. Изглеждаше як и силен. Начинът, по който гледаше Кърк и кафявата му чанта, загатваше, че няма да разсъждава много и ще употреби физическа сила, ако се наложи.

Волфганг Лаше беше почти съвсем плешив. Няколкото останали му проскубани кичура бяха пригладени назад на розовия, осеян със старчески петна череп. Кожата на лицето му беше увиснала като грамадна ръкавица и беше тънка и крехка. Червените капиляри внасяха лека руменина в нездравословния му жълтеникав тен. Носеше очила с дебели стъкла и стоманени рамки. Очите му бяха сиви и премрежени. Том забеляза няколко трохи на ревера му — вероятно от прекъснат обяд.

— Това е побратим на оръдията, които англичаните са претопили, за да набавят метал за Виктория Крос — продължи Лаше със силен, почти комичен немски акцент. Електрическият мотор на инвалидната му количка силно бръмчеше, докато се приближаваше към Кърк. Към количката бяха прикачени кислородни бутилки и малки черни кутии, от които излизаха разноцветни жички и тръбички: скриваха се в предната част на пижамата му и в ръкавите на кафявия му копринен халат. — Надявах се да го продам на британското правителство, когато им свърши металът. — Лаше леко се запъваше, поемаше дълбоко дъх и хриптеше като астматик. — За мое съжаление обаче запасите им в централния артилерийски склад в Донингтън остават неизчерпаеми. Изглежда, напоследък има недостиг на британски героизъм.

Инвалидната количка спря на две крачки от Том. Лаше се усмихна на шегата си. Устните му бяха синкави и тъмни, а зъбите — пожълтели и изтрити. На врата му като шал висеше кислородна маска.

— Китайско ли е? — попита Том.

Лаше кимна, очевидно впечатлен.

— Знаете историята на страната си, господин Кърк. Повечето хора мислят, че металът, използван за направата на Виктория Крос, е от претопени руски оръдия, пленени в битката при Севастопол по време на Кримската война. Очевидно човекът, пратен да ги вземе, е объркал кирилицата с мандаринската азбука. Военните често допускат подобни дребни грешки. Необикновеното е, че тази не е струвала човешки живот. Но мисля, че не заради това прекъснахте обяда ми.

— Не. Благодаря, че ме приехте, хер Лаше.

— Обикновено не приемам посетители, но като се има предвид славата ви, реших да направя изключение.

— Славата ми?

— Знам кой сте. Трудно е да си в моя бизнес и да не знаеш кой сте вие. Да не си чувал за Феликс.

„Феликс“ беше псевдонимът, който Том си беше избрал, когато се включи в кражбите на произведения на изкуството, щит, зад който да се крие. Сега обаче се почувства неловко, като го чу. Прякорът му напомни за миналия му живот и за предишната му самоличност, от които се опитваше да избяга.

— Чух, че сте се оттеглили.

Лаше се закашля и болногледачът, който следеше разговора с нарастващо безпокойство, веднага се наведе и сложи кислородната маска на лицето му. Кашлицата постепенно затихна и Лаше кимна на Том да продължи.

— Оттеглих се, но търся нещо и ми е нужна помощта ви.

Лаше поклати глава. Гласът му беше заглушен от маската.

— Имате предвид чантата, която сте донесли? Не я отворих. И аз се оттеглих.

— Моля ви, хер Лаше.

— Хер Лаше не е в състояние да ви помогне — покровителствено се обади болногледачът.

— Хвърлете само един поглед — примоли се Кърк, без да обръща внимание на русия мъж. — Ще ви заинтересува.

Големите сиви очи на Лаше се вгледаха замислено в Том. След това той кимна и направи знак на болногледача. Мъжът пристъпи напред и подаде чантата на Том, гледаше го укорително. Кърк дръпна ципа и внимателно извади куртката. Черният плат беше груб и някак неприятен, дори зловещ.

Лаше превключи инвалидната количка на заден ход, приближи се до писалището, после посочи куртката, махна кислородната маска от лицето си и вдигна глава. За миг Кърк забеляза как очите му блеснаха като на млад човек — силен и решителен, а не съсухрената черупка, в каквато се беше превърнал.

— Светни ми, Хайнрих — каза Лаше и болногледачът протегна ръка и запали лампата на писалището. Абажурът — беше направен от шест парчета кожа, съшити с дебел черен конец, и бе украсен с цветя, фигурки на животни и голям дракон — хвърли противна жълта светлина над гранитната повърхност. Том ужасен разбра, че е от човешка кожа.

— Единственият оцелял от богатата частна колекция на Илзе Кох, съпругата на коменданта на Бухенвалд — тихо каза Лаше, като видя изражението му. — Чувал съм, че имала дори дамска чанта от същия материал.

— Но защо го пазите? Това е… чудовищно. — Кърк се опита да намери подходяща дума, но знаеше, че която и да избере, няма да опише отблъскващия ужас на това, което вижда.

— Войната произвежда страховита красота и страховита грозотия. — Лаше посочи първо оръдието, после абажура. — Хората плащат щедро и за двете. Държа го тук, за да ми напомня това. А сега, да видим към коя категория спада куртката.

Започна бавно да разглежда униформата, обръщаше я на всички страни. Ръцете му трепереха, макар че не беше ясно дали от вълнение, или от старост.

— Очевидно есесовска униформа — едва поемайки въздух, каза Лаше и посочи отличителните сребърни двойни мълнии на дясната петлица. — Собственикът вероятно е бил германец, тъй като теоретично само на германци е било позволено да носят тези символи. Виждате, че тук нацисткият орел и свастиката са поставени високо на левия ръкав. Правели са го само есесовците. Всички други бойни единици са го носили на лявата страна на гърдите. Униформата е правена по модел М1943, но ако се съди по плата и качеството, бих казал, че е ушита по поръчка, а не масово производство на есесовската Bekleidungswerke, и това е странно.

Том поклати глава, за да покаже, че не знае какво означава тази дума.

— Заводите за облекла на СС — обясни Лаше. — Ушиването по поръчка е било нещо обичайно за старшите офицери, но не и за обикновен унтершарфюрер. Той посочи единствения сребърен знак на черен фон на лявата петлица.

— Какво?

— Най-обикновен ефрейтор. Ето защо или притежателят на тази униформа е бил много богат, или…

В същия миг Лаше забеляза лентата — тънка ивица черен плат, избродирана със злато и зашита на левия ръкав точно под лакътя, — разкашля се с раздираща суха кашлица и се задъха. Болногледачът отново притисна кислородната маска до лицето му и трескаво завъртя кранчетата на бутилките.

След минута Лаше отново беше в състояние да говори и му махна с ръка да го остави на мира.

— Къде я намерихте?

— В Лондон. Защо?

— Защо ли? Защото куртката е принадлежала на член на Ордена на мъртвешката глава.

25.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:31

— Орденът на мъртвешката глава? — Гласът от високоговорителя на телефона прозвуча недоверчиво. — Не съм го чувал.

— Малцина са го чували. — Ренуик стана и закрачи напред-назад зад канапето. — Бяха ми нужни години, за да свържа малкото, което знам. Но те уверявам, че Орденът е съществувал.

— Известен ми е всеки полк, дивизия и взвод, сформирани в Третия райх, но не съм чувал за този орден — отсече Хехт.

— Е, в такъв случай може да научиш нещо — отвърна Ренуик.

— Остави го да говори, полковник — обади се Дмитрий.

Хехт сви рамене, свали краката си от масичката за кафе и се облегна на стола.

— Както знаете, СС е създадена от Хитлер като негова лична охрана, за да гарантира лидерската му позиция в партията. Хайнрих Химлер обаче я превръща в безспорно най-мощната сила в Райха, държава в държавата. Пипалата на СС са стигали до почти всички аспекти на живота в Германия и са влияели върху политиката в сферите на земеделието, здравеопазването, науката и расовите въпроси.

— Това е било истинско чудо — съгласи се Дмитрий. — Гордостта на отечеството. Те са отговаряли за полицията, тайните служби и лагерите на смъртта. Имали са собствен бизнес и фабрики.

— Да не говорим за контрола върху армия от близо деветстотин хиляди души в разцвета на силите си — въодушевено добави Хехт.

— Точно така. И от самото начало Химлер осъзнал, че лоялността може да се купи много по-лесно, като убедиш хората, че участват в нещо неповторимо и важно. Ето защо всичко в СС, от черните униформи до руническите символи и значки, е било внимателно планирано, за да подчертава тяхната загадъчност и елитен статут. Нещо повече, вдъхновен от еврейския пример, той съсредоточил СС около доктрина на безпрекословно подчинение и дисциплина. СС се превърнала не толкова във военна организация, колкото в братство.

— Говорите така, сякаш е било религия — обади се гласът от телефона.

— В много отношения наистина е било религия — съгласи се Ренуик. — Фанатична религиозна секта с Хитлер като папа и Бог. — Спря да крачи и опря ръце на гърба на канапето. — Комбинацията е била прекалено силна.

— Как така прекалено силна? — намръщи се Хехт.

— Защото, както ти току-що спомена, с времето СС започва да придобива на все по-голям контрол и в резултат на това се разраства извънредно много. Успява да издържа на този растеж чрез вербуването на хора от по-широк и не толкова ограничен кръг кандидати, отколкото в началото.

— И това е разводнило идеологическата целокупност — предположи Дмитрий.

— Да. Така че Химлер се насочва към романтизираната история, германските легенди и езическите ритуали, за да намери обединяващ фактор между различните фракции, появили се в състава на СС.

— В смисъл?

— Химлер копнее за една по-феодална епоха, за време на митове и легенди с рицарски идеали, символи и ритуали, ясно изразено йерархическо разделение на властта и загадъчност.

— Всичко това са само думи — отсече Хехт. — Разкажи за Ордена. И за влака.

— Ще стигна и дотам, Йохан — раздразнено отвърна Ренуик и отново насочи вниманието си към телефона. — Химлер бил обсебен най-вече от легендата за крал Артур и как е събирал около кръглата маса своите дванадесет най-смели и благородни рицари, за да бранят келтския начин на живот от нашествениците англосаксонци. Вдъхновен от преданието, Химлер избира за свои рицари дванадесет мъже, всички с ранг обергрупенфюрер. Те трябвало да олицетворяват всичко най-добро в арийската нация и братството СС.

— Не съм чувал за това — недоверчиво се обади гласът от телефона.

— Не съм изненадан. Дори фюрерът не е знаел за съществуването им. Хитлер би сметнал за предателство факта, че те са положили клетва за вярност към Химлер. Ето защо те се събирали тайно и носели отличителните знаци за членството си в най-елитния клуб в СС само когато били заедно. Тогава сменяли обичайните си униформи с други, които показвали ранга им.

— Каква е била разликата?

— Стандартните есесовски униформи показват полка на войника на маншета.

— Разбира се. — Хехт свали краката си на пода и се наведе напред. — SSI Liebstandarte Адолф Хитлер, Das Reich, Теодор Айке и така нататък. Имена, влезли в историята.

— Орденът разпознавал членовете си по подобен начин, само че имената били извезани със златна, а не със сребърна нишка.

— Орденът на мъртвешката глава? — затаил дъх, промълви гласът от телефона.

— Точно така.

— Но какво е станало с тях? — нетърпеливо попита Хехт.

— Всички до един изчезват в началото на 1945 година. Някои твърдят, че са избягали в чужбина. Според други членовете на Ордена са загинали, отбранявайки Берлин. Аз обаче мисля, че са оцелели и са живели достатъчно дълго, за да изпълнят една последна заповед.

— Каква?

— Да пазят един влак.

26.

Кицбюел, Австрия

7-и януари — 15:31

Скиорският сезон беше в разгара си и красивите като на картичка улици на Кицбюел гъмжаха от хора — нарамили ските си, всички вече слизаха от склоновете.

Арчи предпазливо си проправяше път през тълпата, като поглеждаше картата и в същото време внимаваше да не блъсне някого. За щастие къщата, която търсеше, се намираше на голям парцел близо до пешеходната зона. Той въздъхна облекчено и вкара колата в алеята пред сградата.

Къщата изглеждаше добре поддържана, за разлика от запуснатата градина. Стените бяха боядисани в яркожълто. Дървената облицовка на горния етаж беше сменена неотдавна. Направеният от дъски и пластмасови плоскости гараж вляво беше хлътнал от тежестта на наскоро падналия сняг.

Вратата беше от дясната страна, под отделен покрит свод. Арчи изкачи стъпалата, натисна звънеца и зачака, но никой не отвори.

Той слезе от верандата, отстъпи няколко крачки, огледа къщата и въздъхна. Не обичаше да ходи в чужбина. Мразеше да напуска Лондон, освен ако не беше абсолютно наложително, и щеше да е още по-лошо, ако пътуването му се окажеше напразно.

Приближи се до входа и позвъни пак. Този път вратата се отвори почти веднага и той се стресна.

— Ja? — попита жена на тридесетина години. Косите й бяха прибрани под синя кърпа на бели точки. Носеше яркожълти гумени ръкавици, маратонки и широк анцуг. В коридора зад нея се виждаше детска тротинетка и футболна топка.

— Guten Tag4 — поздрави Арчи.

За разлика от Том и Доминик, неговият речник не съдържаше повече думи, освен „здравей“ и „довиждане“ на всеки език, с изключение на френския, на който знаеше основните изрази, използвани в бакарата.

— Търся господин Ламерс. Манфред Ламерс. — Той погледна плика, който беше намерил в дома на Вайсман, й и го показа, та жената да може да прочете името, ако не е разбрала произношението му. Тя се наведе, погледна написаното и после се изправи. На лицето й се изписа тъга.

— Съжалявам — със силен акцент каза жената. — Хер Ламерс почина преди две, не, вече стават три години.

Арчи посърна. Отново се връщаше в началото.

— Може би мога да ви помогна. Аз съм неговата племенница. Мария Ламерс.

— Благодаря, но едва ли. Исках да го питам нещо за една картина.

— Картина? — Тя се усмихна гордо. — Той обичаше да рисува. Колекционер ли сте?

— Не, не негова картина. Друга. Картина от Карел Белак.

— Не съм го чувала — смутено отвърна Мария Ламерс.

— А тези? Мисля, че чичо ви ги е изпратил на някого в Англия. Виждали ли сте ги?

Тя взе снимките, разгледа ги внимателно, после поклати глава.

— Nein… Не, съжалявам. Не съм… — И млъкна, като погледна последната снимка.

— Какво?

— Тази. — Тя вдигна снимката на картината на замъка. — Виждала съм я.

— Къде? — Арчи се пристъпи към нея. — У вас ли е?

— Nein. Но знам къде е.

— Може ли да ми я покажете?

Мария Ламерс замълча, обмисляше отговора си.

— Дошли сте чак от Англия, за да я видите?

— Да, от Англия.

Тя кимна, после свали гумените ръкавици и кърпата от главата си. Боядисаните й в яркочервено коси се спуснаха около лицето й.

— Елате.

Взе си палтото от закачалката зад вратата, облече го и поведе Арчи към улицата. Завиха наляво и тръгнаха през малък парк — няколко деца правеха снежен човек, замерваха се със снежни топки, смееха се и крещяха. Минаха под голяма арка и се спуснаха надолу по хълма. Арчи стъпваше предпазливо, за да избегне заледените локви. По пътя се разминаха с неколцина познати на Мария. Тя им кимаше за поздрав, а те любопитно оглеждаха Арчи от главата до петите.

Най-после стигнаха до стръмно стълбище, което ги изведе до църква. Покритата й със сняг камбанария се извисяваше над покривите наоколо.

Въпреки невзрачния външен вид на храма интериорът в стил барок от деветнадесети век беше реставриран и в резултат на това той беше изненадващо богато украсен и светъл. Всичко ценно беше позлатено, от рамките на картините и иконите, които благосклонно гледаха от четирите колони в средата, до богато украсения олтар в източната страна на църквата. Огромната декоративна преграда на черни и златисти листа зад него стигаше почти до високия таван.

— Comen5.

Мария го поведе през нефа, после по кървавочервените мраморни плочи на пода на източната част и накрая зави надясно в страничния параклис.

— Виждате ли?

Дневната светлина навън вече помръкваше и Арчи озадачено се взря в сумрака. Таванът беше украсен с изрисувани гипсови отливки, но в параклиса нямаше нищо, освен икона на Дева Мария и Младенеца, окачена високо на стената вляво, и примитивно изсечения мраморен купел за светена вода под нея.

И в следващия миг Арчи инстинктивно вдигна глава.

27.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих, Швейцария

7-и януари — 15:31

— Членовете на Ордена са били дванадесет, така ли? — попита Том.

— Да. Като Рицарите на Кръглата маса на крал Артур. Химлер ги избрал лично заради арийската външност и расово чистите им родословия. Но също и заради лоялността им към него. Те били неговата преторианска гвардия.

— А името? Какво е значението му?

— Изборът бил очевиден. Всички подразделения на СС, Алгемайне, Вафен и други, са носели на фуражките си символа на Totenkopf или Мъртвешката глава. Символът произлиза от имперската пруско-германска армия, когато е бил знак на германската военна мощ и храброст. Но нацистите не се притеснявали чия история и култура крадат, за да си изградят собствена идентичност.

— Какво имате предвид?

— Например свастиката. Това е индуистки религиозен символ от хиляди години и може да се види в архитектурата в целия свят — в развалините на древна Троя или като част от мотива на пода в катедралата в Амиен във Франция. Ръдиард Киплинг е украсил обложките на всичките си книги със свастики, за да му донесат късмет. Дори вашите британски скаути са я използвали в значките си за заслуги до 1922 година, докато политическата ситуация не се променила. Хитлер обаче видял нещо различно. Той изтълкувал свастиката като неизбежна връзка с арийския културен произход на германския народ. Защо ли? Защото смятал, че първите арийци в Индия са белите колонизатори. И така, по време на нацизма свастиката се превръща в Hakenkreuz, пречупен кръст, символ на превъзходството на арийската раса, също както Мъртвешката глава се превръща от символ на смелост и доблест в символ на терор.

— Но нали казахте, че дванадесетте рицари са били с ранг генерал-лейтенант и нагоре. Въпреки това униформата е на ефрейтор. Как е възможно?

— Не съм сигурен. — Лаше поклати глава. — Доколкото ми е известно, никой не е виждал униформите им. Може би в акт на ритуално смирение нацистките рицари са приели ранга на редник, за да подчертаят братството и единството си.

— Или, ако наистина са били рицари, са имали адютанти, които да им помагат да изпълняват задълженията си? — замислено каза Кърк.

— Да, това също е възможно.

— И със сигурност би обяснило защо един млад човек е носил тази униформа.

— Кой е този човек?

— Бил е. Почина преди две седмици на осемдесет и няколко години. Снимката му с униформата е направена през 1944-та. Тогава трябва да е бил на двадесетина години.

— Как се казва?

— Андреас Вайсман. — Том видя изненаданото изражение на Лаше. — Знам, че името е еврейско. Твърдял, че бил оцелял от концентрационен лагер и избягал в чужбина. Татуирал е фалшив лагерен номер на ръката си и дори е живял като евреин, макар и не религиозен, след като е стигнал до Обединеното кралство. Не знаем истинското му име.

— Чувал съм подобни истории — кимна Лаше. — През 1945 година Европа е горяла в пламъци. Мъглата на войната е обгръщала всичко. Било е лесно да минеш между капките. Хиляди по-висши офицери и високопоставени длъжностни, лица са избягали дори по доста по-прости начини.

— Да.

— Мнозина членове на СС са татуирали кръвната си група на лявото рамо на двадесет сантиметра от лакътя, за да могат полевите медици веднага да видят кръвната група на ранения. След войната следователите на Съюзниците са използвали татуираните кръвни групи, за да разпознаят заподозрени в извършването на военни престъпления. Мнозина членове на СС са изгаряли или одирали кожата на рамото си, за да не ги заловят.

— Или са татуирали друг номер отгоре, за да я скрият? — предположи Том, мислеше за затрудненията на съдебните експерти на Търнбул да разчетат цифрите, възстановени от ръката на Вайсман.

— Възможно е.

— Орденът имал ли е отличителни символи или знаци, освен традиционните за СС?

— Само един. Черен диск, ограден с две концентрични окръжности с дванадесет лъча, излизащи от центъра във формата на есесовски мълнии, по един за всеки член на Ордена. Наричали го Schwarze Sonne — Черното слънце.

— Като това ли? — попита Кърк, даде му фуражката от манекена в дома на Вайсман и посочи кокардата.

Лаше я взе с треперещи пръсти и изражението му показа, че е виждал такова нещо.

— Да, точно каквото мислех. — Той развълнувано погледна Том, мъчеше се да произнася думите отчетливо, макар едва да си поемаше въздух. — Това е символът на Ордена, изопачен алемански слънчев диск от трети век. В древността с него са отмервали времето, а по-късно есесовското слънце е осветило света, за да провъзгласи расовото им превъзходство.

Настъпи мълчание. Кърк осмисляше новата информация.

— Какво се е случило с Ордена все пак?

Лаше сви рамене.

— Това е въпрос за шест милиона долара, както казват в телевизионните състезания. Отговорът е лесен. Никой не знае.

— Никой?

Лаше се усмихна. Имаше повече коронки, отколкото зъби.

— Макар че не е сигурно…

— Продължете, моля.

— Да речем, че имам собствена хипотеза по въпроса. Въпреки недостатъците си Химлер имал по-ясна представа от Хитлер накъде върви войната. Дори се опитал да договори сключване на мир със Съюзниците в последните дни на войната. Тъй като над Германия бил надвиснал призракът на поражението, Химлер не можел да се примири с мисълта, че враговете може да заловят или убият безценните му рицари.

— И какво е направил според вас?

Лаше млъкна, сякаш за да събере сили, после изхриптя:

— Знаете ли какво се е случило с крал Артур, докато лежал на смъртно легло?

— Крал Артур помолил един от рицарите си да хвърли Екскалибур в езерото.

— Да. Сър Бедивер, който отказал три пъти, както Петър се отрекъл три пъти от Иисус. И после, когато най-после се съгласил, се появил кораб с черни платна и откарал Артур в Авалон, където според преданието един ден той ще възкръсне и ще спаси народа си, когато отново го застраши смъртна опасност.

Том се намръщи.

— Не следвам мисълта ви.

— Много култури имат подобна легенда. В Дания вярват, че Холгер Датчанина спи под замъка Кронборг, откъдето ще излезе, ако отечеството му се нуждае от него. В Германия митът разказва, че император Фридрих II Барбароса спи под планината Кифхаузер, откъдето ще се завърне преди свършека на света. Аз съм на мнение, че Химлер е искал подходящ легендарен и епичен край за рицарите си. Ето защо през декември 1944 година той събрал Ордена за последен път. Нямам представа какви инструкции им е дал, но скоро след това те изчезнали и повече никой не ги видял.

— Мислите, че са избягали?

Лаше сви рамене.

— Вероятно. Може би са били убити от напредващата съветска армия. А може и да изживяват дните си в някоя бананова плантация някъде в Парагвай. Или докато ние с вас разговаряме, чакат под някоя планина или замък деня, в който ще бъдат призовани да възстановят величието на Третия райх.

28.

Хотел „Четири сезона Кемпински“, Мюнхен, Германия

7-и януари — 15:32

— Най-после стигнахме до влака — облекчено въздъхна Хехт.

— Искам да знам какво е имало във влака! — разнесе се все по-оживеният глас от телефона.

— Имаш право — каза Ренуик, — защото оттам историята наистина става интересна. И така.

Но преди да успее да продължи, вратата се отвори и в стаята нахлуха трима униформени мъже с бръснати глави. На гърдите им бяха преметнати автомати. Ренуик стрелна с поглед Хехт, който обаче не помръдна. Очевидно ги познаваше.

— Какво има, Конрад? — обърна се Хехт към първия мъж, плещест блондин с безизразно глупаво лице.

— Funf Manner — задъхано отвърна Конрад. — Mehr draussen. Stellen unten fragen.6

— Какво е станало? — попита Ренуик. Едва сдържаше раздразнението си, че Хехт не е спазил обещанието си да дойде сам. От напрегнатостта в гласа на Конрад, ако това беше истинското му име, личеше, че моментът не е подходящ да повдига този въпрос.

— Имаме компания.

— Полицията?

Хехт погледна въпросително Конрад, който сви рамене.

— Ja. Ut Bundesnachrichtendienst.

— Тайните служби? — обади се Дмитрий. — Как са стигнали до нас толкова бързо, по дяволите?

— Портиерът — бавно каза Ренуик, като си припомни притесненото му държане и нервното барабанене с пръсти по бюрото. — Мислех, че е уморен, но той знаеше нещо. Очакваше ме.

— После ще се оправим с него — изръмжа Дмитрий. — Имаш ли таен изход, полковник?

— Разбира се.

— Gut.7 Използвай го. Друг път ще продължим разговора. — Той затвори и линията шумно забръмча. Хехт се наведе и натисна бутона да я изключи.

— Как ще се измъкнем? — с привидно безразличие попита Ренуик, мъчеше се да прикрие нарастващото си безпокойство. Обикновено не би се тревожил. Беше изпадал и в по-неприятни положения и се бе измъквал незабелязано. Разликата беше, че в онези случаи беше действал сам, можеше сам да взима решения, да реагира, както намери за добре. Този път — за пръв път, откакто се помнеше — разчиташе на други хора, на които нямаше доверие и които не познаваше добре. Това не му харесваше изобщо.

— С тези. — Конрад извади униформи като неговата и на другите двама мъже, хвърли ги на пода и направи знак на Ренуик да облече едната. — Schnell.8

Ренуик взе униформата и я огледа недоверчиво. Беше ушита от дебел син плат и имаше сребърни копчета и червен ширит на яката.

— Какви са тези униформи?

— На пожарникари — отвърна Хехт, грабна едната и я облече.

— И къде е пожарът? — попита Ренуик, докато закопчаваше куртката и нахлузваше панталоните.

— Точно там, където стоиш. Карл, Флориан — действайте.

Двамата влязоха в спалнята и след секунда донесоха две големи туби и почнаха да изливат бензин по килима, канапето и завесите. От сладникавата миризма с привкус на метал на Ренуик му се пригади.

Хехт и Конрад избърсаха дръжките на вратите, масата, бутилката уиски и всичко останало, което може би бяха докоснали или използвали, дори строшиха чашата на Ренуик в стената. Действаха сръчно и професионално и за тридесет секунди бяха готови.

— Вземи. — Конрад му подаде бледожълта каска, очукана и покрита със сажди, за да изглежда така, сякаш собственикът й е ветеран с дългогодишен опит в овладяването на огнени стихии. Ренуик си я сложи на главата. Вграденият противогаз и предпазните очила скриха лицето му почти напълно.

— Готови ли сте? — попита Хехт.

Всички кимнаха, сложиха си каските и излязоха в коридора. Хехт се приближи до пожарната аларма между двата асансьора и счупи стъклото с лакът.

В коридора се разнесе пронизителен вой. След секунди вратите започнаха да се отварят и от стаите занадничаха хора. Видяха Ренуик и другите, облечени в пожарникарски униформи, и всички се втурнаха към аварийните стълби и надолу към партера.

— Алармата автоматично затваря асансьорите, така че нашите приятели не могат да се качат с тях…

— А тълпата на аварийните стълби ще ги забави, ако се опитат да минат оттам — довърши Ренуик, възхитен от елементарната тактика. — Но как ще се измъкнем ние?

— В задната част на сградата има авариен асансьор, който работи, стига да имаш ключ. — Хехт му показа малък ключ. — Истинските пожарникари ще дойдат след три минути. Веднага щом пристигнат, ние ще слезем в мазето и ще минем през подземния гараж. В суматохата никой няма да обърне внимание на петима души с пожарникарски униформи.

Хехт извади кибрит, разклати го, после се обърна към отворената врата на хотелския апартамент.

— Може ли? — попита Ренуик.

— Разбира се. — Хехт му даде кибрита и дори леко се поклони и се усмихна весело. — Като гледам, ще ти достави удоволствие.

Ренуик хвърли последен презрителен поглед на отвратителните мебели, бежовия килим, златистите възглавници и кафявите завеси, после драсна клечка и я вдигна пред себе си.

— Повече, отколкото мислиш.

29.

Кицбюел, Австрия

7-и януари — 15:32

Арчи осъзна какво вижда едва след няколко секунди… и в следващия миг изпита желание да прегърне Мария Ламерс.

Тя му показваше витраж с цветни стъкла, вграден в долната част на централния прозорец. Отличаваше се не с грозотията си, а защото бе идентично копие на картината на замъка на снимката, която бяха взели от тайната стаичка на Вайсман.

— Откога е тук?

— Подарък е от чичо ми. В памет на съпругата му. Тя е починала, преди да се родя. Мисля, че през четиридесет и пета година. От рак. Той идваше тук да се моли за нея.

Настъпи кратко мълчание.

— Може ли да го снимам?

Мария Ламерс нервно погледна през рамо, видя, че в църквата няма никого, и кимна.

— Ja, добре. Няма проблем.

Арчи извади от джоба си дигиталния фотоапарат, който му беше дал Том, и направи няколко снимки на прозорчето и паметната плочка под него. Светкавиците прорязваха сумрака в църквата с бяла светлина.

Прозорецът несъмнено беше относително нов. Стъклото беше гладко, оловните части бяха без гънки и релефни геометрични фигури, характерни за по-ранните модели. Въпреки това обаче беше направен в класически стил и изобразяваше замък на хълм и няколко кръжащи птици отгоре. На заден план имаше дървета, скупчени около бълбукащ поток.

Арчи, доволен, че е направил достатъчно снимки, се обърна към Мария.

— С какво се занимаваше чичо ви?

— Беше професор във Виенския университет — гордо каза тя. — Най-старият университет в немскоезичния свят.

— Какво преподаваше?

— Физика.

— А преди това? През войната?

Мария изпъшка отчаяно.

— Вие, англичаните, все говорите за войната. Вманиачени сте на тази тема, ja?

— Не, не става дума за това…

— Чичо Манфред не се е сражавал на бойното поле. Бил е твърде млад.

Тръгнаха към изхода, Арчи вдигна яката си — очакваше пронизващия полъх на студения въздух, щом излезеха.

— Искам да ви питам само едно последно нещо. — Насмалко да забрави да го спомене. — Бихте ли погледнали тази снимка? Кажете ми, ако познавате някого.

И й даде копие на фотографията на тримата мъже в есесовски униформи, която бяха намерили в дома на Вайсман. Мария я взе, погледна я, после се обърна към него. Очите й бяха гневни, а гласът й строг.

— Това английско чувство за хумор ли е?

— Не. Защо?

— Подигравате ли се с мен?

— Не, разбира се.

— Не ви вярвам. Тази снимка е лъжа — изкрещя тя и гласът й отекна сред каменните стени. — Защо сте дошли? Да се гаврите с мен?

— Чичо ви е на снимката, нали? — попита Арчи: бе стигнал до този извод от реакцията й.

— Знаете го. Защо инак сте тук?

— Вчера намерихме в Лондон снимката заедно с плика, който ви показах — поясни той. — Нямах представа, че чичо ви е на нея. Разбрах го едва сега. Кълна се. Само ми кажете кой от тримата е той.

Мария отново погледна снимката; стискаше я толкова силно, че пръстите й трепереха.

— Този вляво. Той е чичо Манфред.

— Съжалявам — въздъхна Арчи.

— Съжалявате? Защо? — Тонът й изведнъж се промени и от гневен стана безразличен. — Това очевидно е грешка. Той е бил твърде млад, за да се сражава. Каза ми го.

— Може би имате право. Но виждате ли човека в средата? Дъщеря му мислеше, че и той не се е сражавал, но грешеше. Той я беше излъгал. Нея и всички останали.

— Имал е дъщеря? — Гласът й вече не звучеше толкова самоуверено.

— По-голяма от вас, но не много. Всъщност тя откри снимката.

— И тя мисли, че… снимката е истинска? — Мария сякаш се смали направо пред очите му. Гласът й премина в шепот, очите й се напълниха със сълзи.

— Да — внимателно отвърна Арчи, мъчеше се да прогони образа на трупа на Елена Вайсман от ума си. — Тя откри тайна стая, където той е криел всичките си спомени от войната. Униформи, знамена, пистолети, медали.

— Медали? — Тя вдигна ръка и избърса една сълза. — От войната?

— Да. — Арчи се намръщи. — Защо питате?

— Comen. Трябва да ви покажа нещо. Comen.

Отвори вратата и забърза през двора на църквата. Точно преди да стигне да най-горното стъпало, се поколеба за миг, обърна се наляво, после ядосано тръсна глава и измърмори нещо.

Арчи също се обърна натам и видя черна мраморна надгробна плоча, по-нова от съседните. Въпреки че не можеше да прочете какво е написано на нея, името, гравирано с големи златни букви, беше достатъчно ясно.

Д-р Манфред Ламерс.

Арчи мълчаливо последва Мария до дома й. Стъписването й се беше сменило с мрачна решителност. Щом влязоха, тя посочи всекидневната вляво и отиде някъде.

Арчи влезе, свали си палтото и ръкавиците и седна на кремавото канапе. Мебелите — в различен стил — изглеждаха нови и евтини. В средата на тавана висеше безвкусен полилей от месинг и изкуствен кристал и осветяваше в жълто обикновените метални рамки с репродукции на Пикасо по белите стени.

Мария се върна. Носеше малка дървена кутия от лакиран орех — блестеше като табло на стара спортна кола. Очите на Арчи грейнаха при вида на старинния и наистина добре изработен предмет. Кутията беше дълга около педя и наполовина широка. Отпред беше пъхнат малък месингов ключ. Капакът беше плосък.

Най-поразителното обаче беше символът, инкрустиран на капака. Арчи го беше виждал. Две концентрични окръжности с черен диск в средата и дванадесет рунически мълнии, излизащи от центъра. Същият символ като на кокардата на униформата на Вайсман.

— Чичо ми загина при пожар. — Мария сложи кутията на бялата пластмасова масичка за кафе пред Арчи. — Обзаведох къщата отново. Това е единственото оцеляло нещо. Намерих я в колата му. Мислех, че я е купил от някой панаир и не е негова, но сега… — Гласът й заглъхна. Тя седна срещу Арчи и се втренчи в кутията. На лицето й беше изписана смесица от страх и подозрителност. — Моля ви, вземете я. Не я искам.

Арчи превъртя ключа и предпазливо вдигна капака на кутията. Вътре, върху червена кадифена подплата, лежеше медал с лента на черни, червени и бели ивици, сгъната под него. Очертанията му бяха непогрешими.

Нацистки железен кръст.

30.

Щабът на ФБР, клон Солт Лейт Сити, щата Юта

7-и януари — 07:27

Специален агент Пол Виджиано беше сложил на бюрото си списание за авточасти и бе разглобил револвера си върху него. Имаше и тенекиена кутия със смазка, три малки парчета бял плат, откъснати от стара тениска, и различни месингови пръчици, някои с абразивни глави, други с меки тампони.

За него почистването на личното оръжие беше ритуал. Рутинната практика се състоеше от поредица отработени последователни действия, не изискваше мислене и помагаше на съзнанието му да се отпусне, когато беше особено напрегнат или ядосан, какъвто беше случаят сега.

На вратата се почука и влезе Бейли. Лицето му беше подпухнало от умора, очите му бяха зачервени. Виджиано вдигна глава, докато пъхаше мазно парче плат в цевта с една от пръчиците.

— Къде беше, по дяволите?

— Взех портрета на заподозрения въз основа на описанието на Хенеси.

— Ясен ли е?

— По-добре от нищо. Ръст метър седемдесет, може би малко повече. Късо подстригана руса коса. Около деветдесет и пет килограма.

— Хенеси промени ли разказа си?

— Не. Адвокатът му заяви, че няма да му позволи да пророни и дума, докато не види писмено нареждане от прокурора.

— Какво нареждане? — Доволен, че цевта е чиста, Виджиано се залови с петте гнезда на револвера: прокарваше напоен със смазка парцал във всяко. — Той не ни е казал нищо. Никакво име, нито отличителни белези. Само някаква тъпа история и прякор, който вероятно е измислен.

— Блонди?

— Да.

— Знаете ли, че така се е казвало кучето на Хитлер?

— Какво? — Виджиано вдигна глава. На лицето му се изписа изненада и нетърпение.

— Името на любимото куче на Хитлер е било Блонди.

— А кучето на Дороти се казва Тото. Е, и?

— Нищо. Интересно е, че е избрал това име.

— Господи, Бейли, какво си намислил? Да арестуваш куче?

— Не — търпеливо отвърна Бейли. — Но дотук знаем, че някой използва името на кучето на Хитлер, знаем за кражбата на нацистката машина „Енигма“ и за участие на крайнодясна групировка. Не мислите ли, че може би има връзка?

— Мисля, че трябва да се съсредоточиш върху големия пейзаж — отговори Виджиано и поклати глава. — Трябва да идентифицираме този клоун, а не да откриваме ловния сезон на неонацистки вещици. А единственият жив човек, който знае нещо за нашия загадъчен заподозрян, седи в стаята за разпити и се прави на луд.

— Точно затова проверявам статистиката. — Бейли плъзна една папка по бюрото.

— Така ли? — незаинтересовано попита Виджиано и продължи да почиства револвера си, без да докосва папката.

— Търсих големи търгове на вещи от Втората световна война, за да видя кои са големите играчи.

— Не мисля, че нашият заподозрян купува неща по интернет — подигравателно отбеляза Виджиано, макар че Бейли, изглежда, не забеляза това.

— Необичайно е някой да открадне машина „Енигма“. Предполагам, че човекът, за когото работи Блонди, е колекционер или търговец. Ето защо направих списък на купувачите от всички големи търгове на военни вещи през последните пет години и съпоставих резултатите.

— И какво? — В гласа на Виджиано прозвуча нещо като надежда.

— Както би могло да се очаква, двадесетина търговци са редовните осемдесет процента от всички купувачи.

— Може да ни отнеме години, докато свържем някой от тях с нашия човек.

— Стесних кръга до европейските търговци, тъй като Хенеси каза, че Блонди е оттам. Така останаха седем.

— Пак са много.

— Поисках видеозаписите на охраната на входовете и изходите за полетите до градовете, където са се намирали въпросните седмина през четиридесет и осем часовия период, през който се предполага, че Блонди е направил размяната, и после сравних пътниците с описанието, дадено от Хенеси.

— Нищо чудно, че изглеждаш ужасно. — Виджиано не се опита да прикрие неволното възхищение в гласа си. — Откри ли нещо?

— Един човек. Качил се е на американски полет за Цюрих. Отговаря на описанието. Арно Фолкер. — Бейли отвори папката и посочи размазан кадър, взет от видеозаписа на охраната, после сложи до него портрета, изготвен от художника на ФБР по описанието на Хенеси. Определено имаше прилика, макар че беше трудно човек да е сигурен сто процента.

— Може да е той. — Виджиано кимна. — Да я покажем на Хенеси и да чуем какво ще каже.

— И ако е той?

— Тогава с тебе хващаме първия самолет за Цюрих.

— Няма да го намерим там.

— Вероятно. Но може да открием търговеца. Ако работи за него, Блонди може да се появи там, като се има предвид, че все още не знае, че го издирваме.

— Възможно е — съгласи се Бейли.

— Това е най-доброто, което можем да направим. Как каза, че се казвал търговецът?

Бейли погледна записките си.

— Лаше. Волфганг Лаше.

31.

Централна гара — Цюрих, Швейцария

7-и януари — 19:12

Беше петък вечерта и гарата беше оживена. Голяма група ученици със сноубордове чакаха номерът на влака им да се появи на някое от светлинните табла над главите им. Едно момче носеше стереокасетофон и всички се бяха струпали около него като около лагерен огън. Ритмичното думкане на баса се съпровождаше от металически вой; във въздуха се разнасяше мирис на канабис.

Кафенето, което беше избрал Том, предлагаше добра гледка към пероните и слизащите пътници. Той седна на един стол, стратегически разположен под отоплителна лампа, и поръча силно кафе без захар и сметана на отегчения сервитьор. Мястото не беше лошо за убиване на времето. Но почти веднага щом кафето му пристигна, телефонът му иззвъня. Обаждаше се Търнбул.

— Някакви новини? — Инспекторът явно не беше в настроение за празни приказки и Кърк всъщност бе доволен от това. Възнамеряваше да сложи край на деловите им взаимоотношения, след като получеше каквото искаше — разчистване на сметките с Ренуик и обяснение защо търси картините на Белак.

— Да. Но нещо не се връзва.

Том набързо му предаде разказа на Лаше за Ордена на мъртвешката глава и изчезването му в последните дни на войната.

— Как ни помага това? — Незабавната реакция на Търнбул повтори извода, до който беше стигнал и Кърк. — Какво общо има със случая тайна организация от четиридесетте години на миналия век?

— Не знам. Имам чувството, че сега знаем по-малко, отколкото в началото. И все още не разбирам връзката с Ренуик или с Кристално острие.

— Лаше не каза ли нещо друго?

— Не. Само че странната кокарда на фуражката на Вайсман е символът на Ордена. Според него е възможно членовете на Ордена да са татуирали на ръцете си символа или кръвната си група. Това би обяснило защо съдебният ти патолог се затрудни да възстанови номера.

— Да, има логика.

— А ти? Проучи ли Вайсман?

— Както се досещаш, архивите от онова време са оскъдни. Името му се среща за пръв път в доклада на следовател на военни престъпления, изпратен в северната част на Германия. Вайсман очевидно е бил намерен полумъртъв от глад близо до границата с Полша от патрул, издирващ нацистки партийни функционери. Твърдял, че е освободен от Аушвиц и е избягал от руснаците, за да търси семейството си. Нашите момчета поискали да проверят дали отговаря на описанието на някой от издирваните. Не намерили съвпадение и татуировката от лагера ги убедила да вземат решение в негова полза. Предложили му да избере убежище в САЩ, Израел или Англия. Той избрал Англия. Бил учил химия преди войната и си намерил работа в една фармацевтична компания. След това нищо. Няма дори глоба за неправилно паркиране. Плащал си е данъците най-редовно. Живял е тихо и спокойно. Образцов гражданин.

— Пътувал ли е в чужбина?

— Подновил е паспорта си преди три години. Според дъщеря му е ходил в Женева, за да присъства на конференция по геология. Очевидно си е падал по камъните. Ако не се брои това, не е напускал страната.

— Явно е имал или е знаел нещо, което и Ренуик, и хората от Кристално острие искат.

— Така изглежда. Конъли откри ли нещо в Австрия?

Том отпи от кафето си и отвърна:

— Ще ти кажа след два часа. Ще се срещнем на вечеря веднага щом пристигне.

32.

Ресторант „Цюнфтхаус“ — Цюрих

7-и януари — 21:02

Том и Арчи се бяха уговорили да се срещнат в ресторант в Алтщад или Стария град, близо до гарата, в квартала Нидердорф. Сградата, първоначално място за срещи на дърводелската гилдия, беше построена през 1336 година и отвън приличаше на малък замък с кула и пилон със знаме. Беше разположена на брега на реката.

До разкошната трапезария се стигаше по стълбище. Стените бяха облицовани с дъбова ламперия. Между прозорците с цветни стъкла се виждаха дебели каменни орнаменти и различни фамилни гербове. Заведението беше любимо на местните банкерски величия и туристите, но по това време все още беше тихо.

— Шотландско уиски — провикна се Арчи, докато се приближаваше към масата, на която го чакаше Том. — Без лед.

Сервитьорът го погледна озадачено.

— Ein Whiskey — преведе Кърк. — Ohne Eis. Danke.9 Арчи пусна чантата си на пода, седна и въздъхна, когато сервитьорът се отдалечи.

— Как пътува?

— Полетът закъсня и стюардесата имаше мустаци. С изключение на това беше идеално.

Том се засмя.

— Какво каза Ламерс?

— Не много. Двата метра пръст и надгробната плоча заглушиха гласа му.

— Мъртъв ли е?

— Починал е преди две години при пожар в дома му. Почти три всъщност.

— По дяволите! — Кърк унило поклати глава. — Значи се връщаме там, откъдето започнахме.

— Не съвсем — усмихна се Арчи. — Оказа се, че сега в къщата живее племенницата му. Показах й снимките на картините, а тя ми показа това. — Той извади дигиталния фотоапарат от джоба си, включи го и го даде на Том да разгледа фотосите.

— Същият замък като на едната картина.

— Искаш да кажеш, че е точно копие на картината. Ламерс е подарил витража, след като съпругата му починала — през петдесетте години.

— Това означава, че е знаел за автентичната картина или че е имал достъп до нея.

— Точно така. Въпросът е къде е картината сега? Ако, разбира се, е оцеляла. Имаш ли нещо против? — Арчи измъкна кутия „Марлборо“. Том завъртя глава и Арчи запали.

— Истинският въпрос е какво толкова важно има на картината, че да поръча да направят витража?

Арчи сви рамене.

— Предполагам, че не е само защото го е харесвал.

— А племенницата? Тя знае ли нещо?

— Не, нищичко. Направо щеше да падне, като й показах снимката.

— Защо?

— Защото до Вайсман е сниман и Ламерс.

— Хм.

Арчи кимна и продължи:

— Не го прие много добре. Но ми даде това. Каза, че не го иска в дома си.

Бръкна в чантата, извади лакираната кутия и му я даде.

— Отново символът. Черното слънце — отбеляза Том.

— Знаех, че ще ти хареса — усмихна се Арчи. — Защо не я отвориш?

Кърк превъртя ключето и вдигна капака.

— Железен кръст — рече Арчи и дръпна силно от цигарата.

— Не точно — бавно каза Том и извади кръста от кутията. Страховитата черна фигура сякаш зловещо пулсираше на светлината на свещта. Той докосна релефната свастика в средата и годината 1939 под нея. — Това е Рицарски кръст. Попадал съм на такива медали. Този обаче се различава от другите. Закопчалката на лентата е много по-богато украсена, ръбът е набразден, а не гладък, и периферията е сребърна, а не имитация.

— Значи е високо отличие?

— Едно от най-високите в Третия райх. Мисля, че са раздадени само около седем хиляди в сравнение с милионите Железни кръстове. Колекционерите много ги ценят.

— Ако е принадлежал на Ламерс, това означава, че той или е бил колекционер, или…

— Или е направил нещо, заслужаващо специално признание. — Кърк обърна кръста и се намръщи. — Странно.

— Кое?

— На тези кръстове обикновено е щампована годината — 1813. Понеже за пръв път са били сечени през Наполеоновите войни.

— А какво има на този? Не погледнах.

— Ти ми кажи. — Том му показа обратната страна. Там бяха гравирани хаотични линии, дъги и окръжности, приличаха на безсмислени драсканици на дете. — Каквото и да е това, не съм виждал подобно нещо.

— Същия медал носеше и манекенът в дома на Вайсман — отбеляза Арчи. — Трябваше да го разкопчая от врата му, за да съблека куртката. Може би трябва да видим и него.

— Определено — съгласи се Кърк. — Има ли нещо друго тук? — И вдигна кутията, и я разклати.

— Не знам — подсмихна се Арчи. — Виж сам.

Том отново отвори кутията и внимателно я огледа отвътре, но не откри нищо. Пъхна показалеца да измери дълбочината. Нещо не пасваше.

— Хм — измърмори той и притисна пръста си до едната страна. Кутията беше два сантиметра и половина по-плитка, отколкото би трябвало. — Има двойно дъно.

Арчи кимна.

— Знам. Но един Бог знае как се отваря. Не я напъвах много, за да не я счупя.

— Виждал съм подобни неща. Руски кутии с двойно дъно. Обикновено трябва да приплъзнеш някоя от дървените части, за да я отвориш.

Лакираната повърхност беше гладка, без издайнически вдлъбнатини или ръбчета, така че не беше ясно коя част може да се отмести. Кърк изпробва всички страни, натискаше с палец дървото над долния ръб и го дърпаше, но безуспешно.

Повтори процедурата, като този натискаше надолу. Най-после нещо помръдна и долната част на едната страна изскочи от малък процеп, невидим дотогава. Напредъкът обаче свърши дотук.

— Опитай другата страна — предложи Арчи.

— Защо?

— Може би това е някакъв заключващ механизъм и е освободил нещо от другата страна.

Кърк кимна и се опита да отмести срещуположната част на кутията встрани, после надолу и накрая нагоре. При последния му опит кутията изщрака и се видя малко чекмедже с дръжка от слонова кост. Той ахна и го издърпа.

— Какво има вътре? — попита Арчи.

Том вдигна глава. Очите му блестяха.

— Ключ.

Чекмеджето беше подплатено с червено кадифе като главното отделение. На светлината на свещта ключът блестеше като из лъскано сребро. Арчи посегна и го взе. Беше доста тежичък.

— Странен ключ, нали?

Беше дълъг пет сантиметра и с необикновена форма — беше триъгълен, а не плосък. Освен това нямаше зъбци. На лъскавата му повърхност бяха гравирани малки шестоъгълни знаци.

— Прилича на електронен. Като в частната банка в Монте Карло.

— Какво мислиш?

Стоманеният край на ключа беше обвит в дебела гума, която в сравнение с него изглеждаше грубовата и грозна. От едната страна имаше малко копче, но когато Арчи го натисна, не се случи нищо. От другата страна бяха щамповани преплетени калиграфски изписани букви. На Том му се стори, че различава „Ф“ и „К“, но не беше сигурен. Сви рамене.

— Инициали на собственик? Емблема на производител? Може да е всичко.

— И сега какво? — попита Арчи, сложи ключа в тайното чекмедже и го затвори.

— Трябва да разберем какво отваря този ключ.

— И как по-точно смяташ да го направим?

— В Цюрих сме. Как мислиш, че ще разбера? — усмихна се Кърк.

— Не говориш сериозно.

— Защо не?

— Радж? — подозрително попита Арчи.

— Кой друг?

— Можем ли да му имаме доверие?

— Е, има само един начин да разберем — заяви Том.

33.

Випкинген, Цюрих

7-и януари — 22:40

Река Лимат течеше на северозапад към индустриалната зона на Цюрих, далеч от центъра на града. Районът представляваше конгломерат от складове и високи бетонни производствени сгради. Пепелявосивите стени бяха облепени с черни плочки. Комините и отдушниците на отоплителните системи бълваха задушлив пушек.

Том и Арчи минаха по моста Випкингер и тръгнаха по Брайтенщайн Щрасе и после надолу по Ампер Щрасе, откъдето слязоха по стръмните стълби до слабо осветена пътека, минаваща успоредно на реката.

— Сигурен ли си, че е тук? В тая дупка? — попита Арчи. Тонът му предполагаше, че това е малко вероятно.

На тридесетина метра над главите им застрашително се извисяваше крайречният булевард. Тухлите близо до земята бяха изрисувани с графити и облепени с листовки. Мръсни прозорци тъмнееха на стената на фабриката на отсрещния бряг като амбразури в стена на крепост.

— Поне беше, когато идвах последния път — отвърна Том.

— Идвал си тук? Кога?

— Преди три-четири години. Когато направихме онзи удар във Венеция. Помниш ли?

— А, да — ухили се Арчи. — Две картини на Рембранд за десет минути. Де да бяха всичките удари такива.

— Не забравяй, че ако не беше Радж, щеше да се наложи да разбия сейфа.

— Добре де, добре — отстъпи Арчи. — Признавам, че е способен ключар.

— Най-добрият в занаята. Много добре го знаеш.

— Но можем ли да му се доверим?

Кърк въздъхна. Годината извън играта очевидно не беше направила много, за да разсее вродената предпазливост на Арчи към почти всяко друго същество, особено когато ставаше дума за пари. Дхута им дължеше две хиляди долара за информацията, която му бяха съобщили преди няколко години, и оттогава демонстрираше забележителни умения да се изплъзва. Тъкмо оттам произтичаха опасенията на Арчи. За него дълговете категорично те поставяха в четвъртия кръг на ада. Нещата не се вършеха така.

Том спря пред една стоманена врата, вградена в стената на крайречния булевард. Сивата боя едва се виждаше под дебелия колаж от обяви, рекламиращи дискотеки и различни други местни забавления. Над вратата обаче ясно се открояваше яркожълт знак с мълния в черен триъгълник.

— Шегуваш се — изсмя се Арчи. — Тук?

— Знаеш какъв е Радж по отношение на личната сигурност. Това държи повечето хора настрани.

Прокара ръка по тухлите на височината на кръста си вдясно от вратата и намери онова, което търсеше — тухла, леко издадена пред останалите. Натисна я и тя леко хлътна, а после отново отскочи в първоначалното си положение. Някъде зад вратата се разнесе звън.

— Искам да се държиш възпитано, Арчи. Не се заяждай с него. Радж е достатъчно нервен и без да го дразниш.

Арчи само сви рамене. Изведнъж изсъска домофон, макар че не се виждаше говорител.

— Да? — чу се писклив, почти женски глас.

— Радж? Ние сме: Том Кърк и Арчи Конъли.

Последва дълго мълчание.

— Какво искате?

— Да поговорим.

— Вижте какво, нямам пари, ако става дума за това. Мога да ги намеря. Утре. Да, утре ще ги намеря. Днес не става. Зает съм. Много съм зает. Утре?

Дхута говореше бързо и със силен индийски акцент.

— Не сме дошли за парите — каза Том, с което си спечели гневния поглед на Арчи. — Нуждаем се от помощта ти. Опрощаваме ти дълга.

Отново настъпи дълго мълчание, после вратата забръмча и се отвори.

— Не забравяй, че половината пари са мои — напомни Арчи на Том, докато влизаха. — Следващия път питай, преди да ги подаряваш.

— Харчиш много повече всеки път, когато хванеш картите — тихо отговори Том. — Даже няма да усетиш липсата им.

Пристъпиха в стоманена клетка. Силни прожектори, насочени към тях от отсрещната страна на помещението, ги заслепиха. Отстрани се очертаваха тъмни силуети — не помръдваха.

— Радж? — извика Том и засенчи очите си с ръка.

Пред прожекторите се появи друг силует и се чу глас:

— Опрощавате ли ми дълга?

— Да, нали ти казах — отвърна Кърк, кимна и сръга Арчи в ребрата да направи същото. — Не сме дошли да ти създаваме неприятности, Радж. Искаме съвет.

Светлините угаснаха и към клетката се приближи слаб мъж с огромна връзка ключове. Радж Дхута беше нисък, само метър и шестдесет, и жилав. Имаше къдрава черна коса, сресана на път наляво с хирургическа точност, и продълговато лукаво лице. Очите му се стрелкаха ту към Том, ту към Арчи, като на птица, подскачаща на клон. Грижливо подстриганите му дълги мустаци потрепваха като конска опашка.

Внимателно избра един ключ и го пъхна в една ключалка, после сложи втори във втора и трети в трета — и спря, преди да ги превърти.

— Е, имаме ли джентълменско споразумение? — попита недоверчиво, сякаш говореше по телефона с прокурор.

— Да, имаме — отвърна Том.

— Отлично. — Дхута се усмихна широко. — Отлично.

Вратата на клетката най-после се отвори и Том и Арчи влязоха при Радж. Той веднага тресна вратата зад тях.

— Да си стиснем ръцете. — Сграбчи ръката на Кърк и я стисна с изненадваща сила.

— Не познаваш Арчи, нали? — попита Том и измъкна ръката си от менгемето на хватката му.

— Не. — Дхута се усмихна на Арчи. — Приятно ми е най-после да се запознаем, Конъли.

Ръкуваха се като стари приятели, подновяващи почти забравено познанство.

— Къде можем да поговорим? — попита Том: не искаше да губи време.

— Извинявам се. — Радж се поклони. — Наистина съм лош домакин. Заповядайте, заповядайте.

И почти се втурна към отсрещната страна на помещението. Кърк видя, че тъмните силуети около тях са големи ръждясали машини, вероятно отдавна изхвърлени за отпадъци. Подът и стените бяха от влажен позеленял бетон.

— Какво е това място? — попита Арчи, като внимаваше къде стъпва. — Или по-скоро какво е било?

— Стара електрическа подстанция. — Дхута ги поведе нагоре по стълбите към втора стоманена врата — отключи я с други ключове.

— Тук ли живееш? — отново попита Арчи.

— Не, не, не. Това е работилницата ми. Жилището ми е на улицата горе. Дотам се отива от мазето, така че не се налага да излизам. Заповядайте, заповядайте — отново ги подкани Радж.

По време на предишното си посещение Том не беше допуснат до тази част на сградата — тогава Дхута настоя Кърк да чака в мрачното малко преддверие, през което току-що бяха минали. Сега Том видя, че вратата води към огромна зала. Сводестият таван се извисяваше на шест-седем метра над главите им. На еднакви разстояния бяха монтирани лампи. Стоманените им предпазни решетки бяха големи колкото чадъри. Бетонният под беше застлан с десетки застъпващи се килимчета.

— Чай? — попита Радж. — Имам най-различни видове от чичо ми в Калкута. „Ърл Грей“, „Дарджилинг“, „Асам“, „Нилджири“. Какъв желаете? Водата в чайника току-що завря.

— „Ърл Грей“ — отвърна Арчи, докато оглеждаше стаята.

— Кафе. Без захар и сметана — каза Том, с което си спечели очевидното неодобрение на Дхута.

— Щом настояваш. Моля, чувствайте се като у дома си.

Посочи им две протрити канапета до стара масичка за чай в лявата част на стаята и изтърча към мивката да вземе чаши. Том и Арчи оставиха пътните си чанти до вратата и седнаха.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя, Том. Чух, че вече не се нуждаеш от услугите ми.

— Вярно е. С Арчи се оттеглихме.

— Свършват джентълмените в занаята — оплака се Дхута. — Младите хора, които навлязоха в бизнеса, нямат уважение.

— Нещата се промениха, Радж.

— В индуизма казваме, че човек се е преместил във ванапраста, тоест че се е оттеглил, когато предаде отговорността на по-младите поколения и започне да прави безкористни обществени услуги — сериозно каза Радж.

— А след това? — шеговито попита Том.

— След това пълно отказване от света и единение с Бога.

Кърк се засмя.

— Мисля, че до няколко години ще стигна и до това.

Дхута им поднесе чая и кафето и се настани срещу тях.

— Ти няма ли да пиеш нещо? — попита Арчи.

— Само това — отвърна Радж и извади шише сироп за кашлица. Том и Арчи загледаха изумено как отвърта бялата капачка и отпива голяма глътка — почти една четвърт от шишето.

— Това сто на сто е вредно — намръщи се Арчи.

— Профилактиката е по-добра от лечението. — Очите на Дхута бяха широко отворени и съвсем сериозни. Той кимна към лавицата над мивката — беше отрупана с шишета и шишенца, пълни с какви ли не хапчета, витамини, незнайни хранителни добавки и цял спектър от сиропи и други шарени течности. — Искате ли да опитате? — предложи им нетърпеливо. — Може би срещу сенна хрема или малария?

— Дошли сме за информация — заяви Том.

— Информация? — Дхута с нежелание отмести очи от лавицата и го погледна. — Каква информация?

— Искам да ти покажа нещо, но трябва да си остане между нас.

— Разбира се. Знам правилата.

Кърк сложи малката кутия от орехово дърво върху изподрасканата масичка.

34.

7-и януари — 23:31

Радж придърпа кутията към себе си и изхъмка, преди да я отвори. Пръстите му докоснаха инкрустираната на капака свастика.

— Това ли?

— Не. Вътре.

Дхута отвори кутията и се намръщи, като видя, че е празна. Взе я, разклати я и отново я разгледа. Том го наблюдаваше развеселено и се питаше колко време ще му трябва, докато разбере, че кутията има двойно дъно и как да го отвори. Но с четири бързи движения Радж отмести встрани различните заключващи се части и откри тайното чекмедже.

— Все още те бива — усмихна се Том.

Дхута обаче сякаш не го чу. Издърпа чекмедженцето, извади ключа, огледа го отвсякъде и после вдигна глава. Мустаците му потрепваха от любопитство.

— Виж ти! — възкликна Радж. — Интересно. Много интересно. Може ли да попитам къде я намери, Том?

Кърк повдигна вежди и стисна устни, за да покаже, че на този етап не желае да разкрива повече, отколкото е абсолютно необходимо.

— Явно не всичко се е променило — намусено подхвърли Дхута.

— За какво мислиш, че е ключът?

— Сейф. Депозитна кутия. Нещо такова. Строго охранявано.

— А инициалите? Говорят ли ти нещо?

Радж присви очи и се вторачи в красиво изписаните букви на гумената дръжка на ключа.

— Приличат на „Ф“ и „К“. Но това е невъзможно.

— Кое?

— Емблемата на „Фьолц и Компания“. Частната банка. Те обаче вече не предлагат депозитни кутии.

— Не съм чувал за тях — каза Том.

— Няма и да ги чуеш, освен ако нямаш сметка там. — Дхута започна да върти ключа между пръстите си. — Централата им е тук, в Цюрих. Много престижна банка. И много потайна. Не рекламират, дори нямат табела на входа. Ако решат, че си подходящ, те ще те намерят.

— Ключът трябва да има нещо общо с тях, след като емблемата им е на него — настоя Кърк.

— Елате. — Радж скочи, подхвърли ключа във въздуха и сръчно го улови. — Искам да опитам нещо.

Залата беше разделена на три главни части. Най-малката беше онази, където току-що бяха седели, нещо като импровизирана всекидневна вляво, отделена от останалата част на помещението със стоманена преграда, издигаща се на три-четири метра от пода като метална барикада. В преградата имаше врата и тримата влязоха в работилницата.

На ниските работни маси бяха занитени металообработващи машини — шлайфмашини, бормашини, триони и други инструменти. Подът беше осеян със стружки. Рафтовете бяха отрупани с кошове, пълни със съоръжения за рязане, оформяне и запояване. Най-поразителна беше отсрещната страна на работилницата, където бяха заковани големи черни дъски, на които бяха окачени хиляди ключове — за къщи, коли, сейфове и магазини — във всевъзможни размери, форми и цветове. Блестяха на светлината на лампата на тавана като брънки на огромна метална броня.

Без да спира, Радж ги поведе през друга врата и Арчи направо се облещи. За разлика от мръсната, воняща на смазочни масла работилница, тук всичко беше от чиста лъскава неръждаема стомана и силиций.

На стената бяха наредени шест-седем дигитални панела, всеки свързан с различен софтуер. Екраните блестяха като малки езера светлина. Двата големи рафта с компютри в левия ъгъл скърцаха и бръмчаха под тежестта на рутери, сървъри и телекомуникационна апаратура. Скенери, принтери и всевъзможна електронна техника се бореха за пространство на стената вдясно. Мониторите и лампите на захранването проблясваха като рекламно табло на Таймс Скуеър. На стената вляво имаше три плазмени телевизора, всеки включен на различен новинарски канал. По единия предаваха крикет. Радж видя изненаданата физиономия на Арчи и обясни:

— Неудържимият ход на прогреса. — И развълнувано размаха ръка. — Хората все повече се доверяват на единиците и нулите, вместо на пружините и зъбчатите колела. Но ключалката си е ключалка и аз трябва да вървя в крак с времето, за да разбера дали ключът е направен от метал, или съдържа бинарен код.

Седна на един стол, запали лампите на бюрото и внимателно разгледа ключа.

— Точно както си мислех — възкликна радостно. — Триизмерна лазерно обработена променлива матрица.

— И какво означава това? — попита Арчи.

Радж се обърна към него и се усмихна.

— Ключът няма зъбци, както виждаш. Когато го пъхнеш в ключалката, четири електронни очи изследват тези прогорени с лазер знаци, за да проверят размерите и разположението им. Почти невъзможно е да се направи копие.

Кимна и погледна Арчи.

— И ако не греша… — Насочи ключа към една завинтена на стената черна кутия и натисна малкото копче на гумената дръжка. Почти веднага на екрана до него проблесна дълга поредица цифри.

— Какво е това? — попита Кърк.

— След като ключът се пъхне в ключалката и лазерните очи го разчетат успешно, натискаш това копче, за да активираш инфрачервен обмен на информация със заключващия механизъм. Въз основа на кода. — Дхута се обърна към екрана. — Прилича на алгоритъм, вероятно 128-битов код. Много труден за разбиване. Сложна математическа формула го променя на определени интервали — веднъж дневно или седмично в зависимост от това как е програмирана. Ако кодът не съвпадне, ключалката не се отваря.

— Виждал ли си такова нещо?

— Само веднъж. На система, разработена за севернокорейските военни за достъп до ракетните им силози. Но те настояваха за още една степен на сигурност.

— Каква?

— Ключът може да бъде изгубен или дори откраднат. — Радж се ухили и многозначително намигна на Том. — Ето защо решиха, че е необходим биометричен анализ, допълнителна предпазна мярка, за да са сигурни, че ключът наистина принадлежи на човека, който го пъха в ключалката.

— Анализ на какво?

— В корейския случай на отпечатък от длан.

— Тогава не можем да влезем без…

— Радж — прекъсна го Арчи. — От колко цифри се състоят банковите сметки в Швейцария?

— Между осем и шестнадесет. Зависи колко сметки имат и от настройката на мерките за сигурност.

— Номерът на сметката може ли да е съставен например от десет цифри?

— Разбира се.

— За какво намекваш? — попита Том.

— Мисля, че знае защо Касий е искал ръката на Вайсман. Татуировката е била номер на банкова сметка, а не от концентрационен лагер.

— Но защо Вайсман е имал номера на банковата сметка, но не и ключа? — попита Кърк.

— Ние намерихме този, но това не означава, че той не е имал друг.

— И не знаем със сигурност дали Ламерс е имал номера на сметката, нали? — бавно каза Том, следеше логиката на Арчи. — Вероятно и двамата са имали достъп.

— Да, връзва се — съгласи се Арчи. — Особено ако онова, което са криели, е ценно. Единственият проблем е, че и двамата са мъртви. Дори ако сме прави за ключа и номера на банковата сметка, няма начин да се доберем до депозитната кутия.

— Няма ли? — Кърк се усмихна.

35.

Квартал Ау-Хайдхаузен, Мюнхен, Германия

7-и януари — 23:55

Помещението представляваше нещо като гараж за поправка на коли. На отсрещната стена бяха окачени инструменти, а на бетонния под имаше улеи и канали за прегледи на автомобили. В задната част имаше два големи хидравлични асансьора. Буталата им от неръждаема стомана блестяха на слабата светлина.

— Защо не се срещнахме тук, а в хотела? — ядосано попита Ренуик. — От устата му излизаха облачета пара и се разсейваха във въздуха. — Щяхме да избегнем цирка тази вечер.

Въпреки че бягството им от хотела беше минало гладко, той се бе замислил сериозно за случилото се. Беше допуснал грешката да зависи от хора, на които нямаше доверие и които не познаваше добре. Това беше грешка. На всичко отгоре ръката адски го болеше от влагата и студа.

— Защото тук щеше да има работници — търпеливо обясни Хехт. — Собственикът е наш симпатизант и ни позволи да използваме гаража след работно време, ако се наложи. Но това е всичко. Дмитрий е изключително предпазлив — добави той, сякаш за да се оправдае. — Не допуска външни лица до нашата операция.

— Едва не ни заловиха заради предпазливостта му — троснато отвърна Ренуик и заразтрива ставата между ръката си и протезата. — Следващия път аз ще избера мястото за среща, а ти ще оставиш вкъщи карнавалните костюми. — И посочи пожарникарската униформа, която беше съблякъл и пренебрежително захвърлил на пода.

— Следващия път няма да е необходимо — увери го Хехт. — Сега си с нас.

— Не съм с никого — поправи го Ренуик. — Аз съм си аз. Имаме уговорка, нищо повече.

— Както искаш. — Хехт сви рамене. — Все още ли си убеден в плана си?

— Разбира се. Пък и заради теб нямаме голям избор. Убийството на Вайсман не беше особено умна идея.

— Може би трябваше да ни се довериш по-рано. — В тона на Хехт отново прозвуча извинение, но пък Ренуик не очакваше друго.

— А ти може би не трябваше да се намесваш. Алчността ти можеше да ни струва всичко.

— Мислиш, че той няма да успее ли? — нервно попита Хехт.

— Мисля, че ако някой може да го намери, това е той.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото е най-добрият. И има отличен шанс да успее.

— Какъв шанс?

— Най-добрият. Аз. Трябва само да го наблюдаваме и да пристъпим към действие в подходящия момент. — Ренуик извади златния си часовник от джобчето на сакото си и го погледна. — Като говорим за това, защо се бавят?

— Не знам. — Хехт се намръщи. — Вече трябваше да са тук… Аха.

Навън спря кола и от нея слязоха Конрад и другите двама мъже от хотела — Карл и Флориан. Довлякоха в гаража голям чувал, който оставяше размазана диря от моторно масло и прах по пода. Все още бяха с пожарникарските панталони, но бяха само по тениски и се потяха обилно. Мускулестите им ръце бяха изрисувани с големи страховити преплетени татуировки.

— Някакви проблеми? — попита Хехт.

— Nein — отвърна Конрад. — Освен че плаче като момиче.

Карл и Флориан се засмяха и изправиха чувала. Конрад извади от левия си ботуш дълъг ловджийски нож и сряза въжето, с което беше вързан чувалът. Платът се свлече на пода като дебела завеса и Ренуик видя портиера на хотела. Устата му беше залепена с тиксо, лицето му беше обезумяло от страх. Конрад го тръшна на един стол и бързо завърза глезените и китките му за краката и облегалките за ръце.

Хехт пристъпи напред и без да пророни и дума, удари пленника по бузата. Главата на портиера отхвръкна настрана, сякаш беше на пружина. Той бавно се обърна. Очите му бяха широко отворени и вторачени, а устната му разцепена. Хехт го удари още веднъж. Столът се прекатури и портиерът падна на студения бетонен под. Разнесе се парливият мирис на урина.

— Напика се! — засмя се Карл. — Мръсно прасе.

— Вдигни го — изрева Хехт.

Карл послушно изправи стола.

— Сега, след като вниманието ти е насочено към мен, ще ти задам няколко въпроса и искам да ми кажеш отговорите. — Хехт се наведе над вързания мъж. — Всеки път, когато реша, че лъжеш, и ако се поколебаеш дори за секунда, преди да отговориш, Конрад ще ти отрязва по един пръст. Когато пръстите ти свършат, ще минем към по-чувствителните органи. — Той посочи с брадичка мокрото петно между краката на портиера. — Ясно ли е?

Човекът кимна трескаво и замига, за да прогони сълзите.

— Хубаво. — Хехт се изправи и направи знак на Конрад, който махна лепенката от единия край на устата на портиера. Лентата увисна на бузата му, потрепваше при всяко издишване, сякаш беше завързана за вентилатор.

— Как се казваш?

— Николас — разтреперано отговори портиерът. — Николас Ганц.

— Е, Николас Ганц, как ни намериха тази вечер? Ти ли се обади?

Портиерът кимна и се разрида.

— Съжалявам.

— Няма нищо — успокои го Хехт. — Защо им се обади?

— Преди няколко дни в хотела дойдоха двама мъже — обясни Ганц, хлипаше — Показаха ми снимка и казаха, че ще ми платят десет хиляди евро, за да им се обадя, ако видя човека, когото търсят.

— Какви бяха? Полицаи? От разузнаването? От Интерпол?

Ганц поклати глава.

— Не знам. Не казаха.

Хехт погледна Конрад и леко кимна. Конрад се наведе, отново сложи лепенката на устата на Ганц и хвана дясната му ръка. Портиерът замята глава и стисна юмрук, но усилията му се оказаха напразни. Конрад разпери пръстите му и ги прикова върху плоската дървена облегалка на стола. Ганц замуча. Приглушените звуци отекваха нечовешки в притихналия гараж.

Конрад опря острието на ножа в показалеца му. При вида на кръвта портиерът припадна и тялото му се отпусна неподвижно. След секунди обаче се свести, защото Конрад натисна силно с длан дръжката на ножа, бавно я завъртя — и отряза пръста. Чу се противно хрущене.

Хехт взе окървавения показалец и го вдигна пред кървясалите очи на Ганц. Портиерът започна да повръща. Раменете му трепереха. Хехт дръпна лепенката от устата му, за да не се задуши, и Ганц повърна върху дрехите си.

— Дайте вода — заповяда Хехт и щом му подадоха пълна чаша, я допря до устните на портиера, който благодарно отпи.

— Добре ли си, Николас?

Ганц кимна. Целият трепереше.

— Дишай дълбоко. Помага. Сега ще те попитам още веднъж. Кои бяха онези мъже?

— Не казаха — извика портиерът. — Само ми показаха снимка и ми казаха да им се обадя. Не ги попитах. Не ме интересуваше. О, Господи, пръстът ми! Пръстът ми!

— Кой беше на снимката? Аз ли?

Ганц поклати глава.

— Той ли? — Хехт кимна към Конрад, който все още държеше ножа. От лъскавото острие капеше кръв.

— Не.

— Не лъжи! — изкрещя Хехт.

— Не лъжа. — Ганц изпищя, понеже Конрад пак сграбчи китката му. — Той беше. — Окървавеният остатък от показалеца му трескаво се разклати, докато се опитваше да посочи.

— Той беше. Хер Смит.

Ренуик стана.

— Аз?

— Да, да, да! — стенеше портиерът.

Хехт се приближи до Ренуик.

— Какво означава това?

— Търсили са мен, не теб.

— Защо?

Ренуик сви рамене.

— Имам свои проблеми, които не те засягат.

— Засягат ме, когато застрашават безопасността ни — възрази Хехт.

— Провървяло им е. Показали са снимка и няколко дни по-късно се появявам. Вероятно ме издирват в цяла Европа. Това доказва, че вече ще трябва да се крием.

— И без това се крием.

— Шефе, какво да го правим тоя? — попита Конрад.

Ганц отново повръщаше.

— Убийте го — тихо каза Ренуик.

— Да го убием? — Хехт очевидно не беше съгласен. — Защо?

— Той видя мен, теб и това място. Кой знае какво е чул. Убийте го. — Гласът му беше студен и безразличен.

— Не ни трябва полицията да слухти по дирите ни…

Ренуик блъсна Хехт, взе ножа от ръката на Конрад, сграбчи косата на Ганц, дръпна главата му назад и с едно-единствено светкавично движение му преряза гърлото.

Ганц се разтърси конвулсивно, повдигна се от стола, сякаш го екзекутираха с електричество, после се отпусна безжизнено. Главата му клюмна на една страна. Върху гърдите му се изливаше водопад от кръв.

Ренуик даде ножа на Хехт.

— Вече действаме както аз кажа, Йохан. Никакви свидетели. Никакъв риск. Никаква недовършена работа.

36.

Парк „Монсо“, Париж, Франция

8-и януари — 07:46

Двамата мъже се приближиха към олющена зелена пейка от различни посоки. По-възрастният седна и извади днешен брой на „Екип“. Според първата страница ПСЖ бяха на път да сключат поредния договор за много пари. По-младият извървя още двадесетина метра, спря и се огледа, после се върна и се настани на пейката до първия мъж.

Носеха еднакви златни пръстени на кутретата на левите си ръце. На плоската част бяха гравирани дванадесет квадратчета, в едното от които беше инкрустиран малък диамант. Пръстените се различаваха само по местоположението на скъпоценния камък. Диамантът на по-възрастния мъж беше поставен в долното ляво квадратче, а на по-младия — в горното дясно.

— Защо ме повика да се срещнем тук? — измърмори първият, криеше се зад вестника.

— Положението се влоши — като едва движеше устни, отвърна вторият; гледаше малкото декоративно езеро, оградено с неубедителни „римски“ колони. — Реших, че ще искате да го чуете с ушите си.

— И без това ми се обаждаш само когато имаш лоши новини — изсумтя възрастният мъж. — Не виждам защо този път…

— Кърк бележи напредък.

Възрастният мъж изсумтя пренебрежително.

— Какъв напредък?

— Достатъчно голям. Днес единият му съдружник посети племенницата на Ламерс.

Последва мълчание. В далечината отекна детски смях, придружен от музиката на въртележката. Шарените кончета се издигаха и спускаха, преследваха се в безкраен кръг.

— Тя не подозира нищо. Освен това претърсихме из основи къщата, преди да я запалим. Там нямаше нищо.

— С изключение на витража в местната църква.

— Какъв витраж? — Мъжът остави вестника, забравил опитите да скрие лицето си.

— Витражът, който е поръчал Ламерс.

— Защо не знаехме за това?

— Защото не ни е казал.

— Какво изобразява? — В гласа на възрастния мъж прозвуча леко безпокойство.

— Замък. Триъгълен замък.

— Merde.10

— И това не е всичко. Тя му даде нещо. Не можахме да видим какво, но той дойде с празни ръце, а си тръгна с чанта.

Отново настъпи мълчание: първият мъж обмисляше информацията, която току-що му бяха съобщили.

— Къде е сега съдружникът? А Кърк?

— В Цюрих. Отиде при Лаше.

— Лаше! — възмутено възкликна възрастният мъж. — Този стар глупак никога няма да…

— Вижте — прекъсна го по-младият, — моля да ми простите, но мисля, че е дошъл моментът за… по-драстични мерки. Вече не е достатъчно да разчитаме на провидението и на некомпетентността на другите.

— Какво искаш да кажеш?

— Кърк успя да стигне от Вайсман до Ламерс само за няколко дни, а ние се опитваме да направим обратното от три години. Той откри витража, за чието съществуване ние не знаехме. Освен това Кърк се свърза с Лаше. Каквото и да мислите за него, Лаше знае повече от всеки друг за онзи период. Смятате ли, че ще мине много време, преди Кърк да започне да свързва нещата и да му провърви?

— А Касий? — намусено попита по-възрастният. — Намерихте ли поне него?

— Не. — По-младият поклати глава и отмести поглед. Покрай тях изприпка куче, после спря и си свърши работата по средата на чакълената пътека. Стопанинът му вървеше след него, пушеше, бъбреше по мобилния си телефон и старателно пренебрегваше табелките, които му казваха да държи кучето си на каишка и да почиства след него. — Засякохме го снощи в Мюнхен, но се измъкна. Изглежда, вече не действа сам.

— Имаше право да ми се обадиш да се срещнем — с нежелание призна възрастният мъж. — Ако разберат какво има долу, това ще ги направи още по-решителни. Трябва да вземем мерки. Събитията излизат от контрол. Ако не действаме веднага, може да стане късно.

— Какво да предприемем?

— Витражът трябва да бъде унищожен.

— Очевидно. А Кърк?

— Трябва да се справим с всички — Кърк, колегата му и с всички, с които влизат във връзка. Намерете ги и ги убийте. Не можем да си позволим да поемаме повече рискове.

37.

Випкинген, Цюрих

8-и януари — 09:35

Том спа неспокойно. Предложените от Дхута канапета бяха удобни, но свръхвъзбуденото му съзнание го държа буден до малките часове и после отново го стресна няколко минути след шест. Ренуик, Вайсман, Ламерс, Белак? Каква беше връзката между тях? Какво знаеха за Ордена? Известен ли им беше символът му — черното слънце?

Накрая — вече не беше в състояние да понася хъркането на Арчи — стана, изкъпа се и се облече.

Изчака до девет и половина и събуди Арчи с чаша кафе. Арчи замърмори недоволно, че го бил събудил толкова рано: той спеше до обяд и рядко идваше в офиса сутрин, но после работеше до полунощ и дори до по-късно. За Кърк обаче нещата стояха точно на обратно.

— Закъде си се разбързал? — упрекна го Арчи и се уви в завивките, като крепеше чашата кафе.

— Снощи успях да се свържа с Търнбул и му обясних какво сме открили. Той се съгласи да изпрати ръката на Вайсман по медицински куриер рано днес. Вече би трябвало да е тук.

— Изкарваш ме от леглото заради някакъв си куриер! — запротестира Арчи.

— Не ми казвай, че си спал удобно на това нещо. — Том ритна канапето, от което се вдигна облак прах.

— Имаш право — с нежелание се съгласи Арчи.

Някъде прозвуча звънец и след секунди се появи Радж.

Мустаците му бяха пригладени, а косата му блестеше от душа. Държеше броеница с кехлибарени мъниста и нервно ги премяташе.

— Добро утро, господа — каза и им кимна поотделно. — Надявам се, че сте спали добре. А сега, моля да ме извините, но изглежда имам посетител.

— Мисля, че е за мен — каза Том.

— Така ли? — В гласа на Дхута се долови безпокойство.

— Трябваше да ми донесат нещо и обясних как да намерят задната врата. Не се тревожи — добави Кърк, като видя изражението на Радж. — Може да им имаш доверие.

— Дал си този адрес на някаква куриерска фирма? — Арчи се изсмя. — Какво им каза? Втората тухла вдясно и после направо?

— Нещо подобно — усмихна се Том и отново се обърна към Дхута. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа вчера, но не исках да те безпокоя излишно.

Радж махна с ръка, но сковаността на раменете му показа, че е малко притеснен. За съжаление при дадените обстоятелства това беше неизбежно.

— Щом казваш, че мога да им имам доверие, това ми е достатъчно. Ще отида да отворя.

Арчи стана и се прозя. Беше по сини боксерки и бяла тениска. Том осъзна, че може би едва за втори път го вижда без костюм — изглеждаше някак странно.

През отворената врата се чуха гласове — единият на Радж, а другият женски — и Арчи изненадано вдигна глава.

— Насам, моля — каза Дхута.

След секунда в стаята влезе Доминик, безупречна както винаги. Русите й коси бяха вдигнати и пристегнати със сребърна шнола. Арчи грабна чаршафа да се скрие.

— Добро утро, Доминик. — Том я целуна за поздрав по двете бузи.

Тя го прегърна и прошепна в ухото му:

— Липсваше ми.

— И ти. — Кърк също я прегърна. — На всички ни липсваше. Как пътува?

— Добре, благодаря. Добро утро, Арчи. Добре ли спа?

— Можеше да ми кажеш, че ще идваш — укори я той.

— И да пропусна да видя физиономията ти? За нищо на света! — засмя се Доминик.

Арчи грабна от стената закачалката с костюма си и се запрепъва към банята, все така увит е чаршафа.

— Току-що направих кафе — каза Том, когато Арчи изчезна, след като още веднъж ги погледна гневно и обвинително. — Искаш ли?

— Да — отвърна тя.

— Проследиха ли те?

— Мисля, че не.

— Значи Търнбул дойде снощи, както се уговорихме?

— Не. Обади ми се, след като беше говорил с теб, и се разбрахме да се срещнем сутринта на летището. Тревожеше се, че през нощта ръката може да се размрази.

— Имаше ли проблеми с митницата или другаде?

— Никакви. Не предполагах, че е толкова лесно да разнасяш насам-натам човешки крайник.

— Да — рече Кърк, даде й кафето и седна до нея. — Прикритието е страхотно. С Арчи непрекъснато го използвахме. Щом свърши проверката на документите, властите не докосват кутията. Не искат някое нещастно дете да умре, докато чака да му трансплантират орган, защото са замърсили новото му сърце или бъбрек. А медалите?

— Търнбул донесе и тях. Арчи се оказа прав. Вайсман наистина е имал Рицарски кръст.

Доминик извади един плик и му го даде. Том го отвори, извади медала, обърна го, за да погледне задната страна, после кимна доволно.

— Има същите странни знаци като медала на Ламерс.

— Взех и картината на Белак. Реших, че може да е полезна.

— Добра идея.

— Между другото, забеляза ли дупчиците в платното?

— Да. Защо?

— Сториха ми се странни. Много са подредени. И са с абсолютно еднакви размери. Не изглеждат случайни.

— Не разбирам защо някой ще ги направи нарочно, освен ако не е искал да обезобрази картината.

Арчи излезе от банята. Беше възвърнал обичайното си спокойствие, след като бе облякъл костюма си — той сякаш му придаваше някакво много нужно му самочувствие.

— Всъщност какво е това, Том? — попита Радж и посочи капака на махагоновата кутия.

— Нацистки символ — обясни Кърк. — Свастика с дванадесет лъча вместо с четири, по един за всеки човек. Известна е като Черното слънце. Виждал ли си такова нещо?

— Не — отвърна Дхута и погали капака с пръст. — Макар че свастиката е индуистки символ.

— Да. — Том кимна, спомняше си разговора с Лаше.

— Думата произлиза от санскритски и означава „да бъда добре“. В свещените писания може да означава „брама“, което е късмет, или „самсара“, прераждане. — Радж вдигна глава и добави замислено: — Кое ли от двете ще е за теб, Том?

38.

Финансовият район, Цюрих

8-и януари — 12:42

„Фьолц и Компания“ се помещаваха в ъглова постройка в един от най-скъпите квартали в Цюрих. Сградата бе от средата на деветнадесети век, неокласическа, въпреки че проектът не беше добре обмислен. Огромните каменни колони на входния портал бяха архитектурно противоречива комбинация между йонийски и коринтски стил.

Най-поразителното беше, че докато растящите цени на недвижимите имоти бяха принудили собствениците на съседните парцели да надстрояват все повече етажи, за да увеличат максимално печалбата от земята си, сградата на „Фьолц“ беше само на два етажа. Изглеждаше малка в сравнение с много по-големите постройки около нея, но говореше повече за богатството и властта на банката и от най-високия лъскав небостъргач.

Елегантно облечен мъж в тънък син памучен костюм посрещна Том и Арчи в малкото мраморно фоайе. Помещението приличаше повече на частен дом, отколкото на банка. От двете страни на бронзовата врата, водеща към главната зала, имаше мраморни масички с крака от абаносово дърво, на които беше гравиран по един златен лист. Върху масичките бяха поставени големи железни урни.

— Guten morgen, meine Herren.11

— Guten morgen — отвърна Кърк и премина на английски. — Идваме да се срещнем с господин Фьолц.

Мъжът се намръщи, сякаш надуши нещо неприятно, и ги огледа от главата до петите, особено Том в неговите избелели джинси и маратонки.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

Устните на мъжа потрепнаха, сякаш бе чул забавна шега.

— Съжалявам, но хер Фьолц е зает човек. Ако ми кажете имената си и телефонния си номер, ще помоля някой от служителите да ви се обади. — И посочи с глава към вратата, за да им покаже, че трябва да напуснат банката.

— Имаме депозитна кутия тук и бихме желали незабавно да я видим.

Мъжът се изсмя.

— Тук няма депозитни кутии. Това е банка, а не бюро за изгубени вещи.

— Кажете на хер Фьолц, че имаме ключ — настоя Кърк и му го показа. — И че няма да си тръгнем, докато не ни приеме.

Човекът се втренчи колебливо в ключа, после в Арчи, чието изражение потвърждаваше, че намеренията им сериозни.

— Изчакайте тук — тросна се мъжът, отиде до една масичка вляво, извади черен телефон от желязната урна и набра трицифрен номер, без да ги изпуска от поглед. — Хер Фьолц? — Обърна се с гръб към тях, за да не го чуват, но току поглеждаше ключа, който Том продължаваше да държи в протегнатата си ръка, и непрекъснато кимаше, докато слушаше какво му говорят от другия край на линията. Накрая затвори телефона, изчака сковано секунда и после отново се обърна към тях. На лицето му грееше невероятно радушна усмивка.

— Моля да ми простите, господа. Разбира се, че хер Фьолц ще ви приеме веднага. Насам, ако обичате.

Отвори бронзовата врата и ги покани да го последват. На стените с ламперия от тъмно дърво бяха окачени портрети на навъсени преуспели господа. Стъпките на тримата заотекваха по пода от черно-бели шахматно подредени мраморни плочки. Мъжът ги въведе в един кабинет вляво. Две секретарки трескаво печатаха на клавиатурите. Плоските екрани на компютрите им бяха поставени в кутии от махагон и месинг, сякаш присъствието на модерна техника можеше да опетни аристократичния облик на банката.

— Палтата ви, моля. — Гласът на мъжа беше стихнал до почтителен шепот. Той взе връхните им дрехи и внимателно ги сложи на закачалката от ковано желязо на стената. Опита се да вземе и куфарчето на Том, но той успя да го разубеди, като категорично поклати глава и се вторачи в него, без да мига. След това мъжът почука тихо на масивната дървена врата, която застрашително се извисяваше между бюрата на секретарките. На месинговата плочка с красив калиграфски почерк, подобен на надписа на ключа, пишеше, че това е кабинетът на директор Рудолф Фьолц.

Отговор не последва и Том проследи погледа на мъжа до миниатюрния светофар, монтиран вляво от вратата. Светлината беше червена и те зачакаха търпеливо. Чаткането на ноктите на секретарките по клавиатурите отекваше като изстрели. Най-после светна зелената лампа. Мъжът отвори вратата, махна с ръка да им покаже, че може да влязат, и затвори зад тях.

Лъчите на ниското зимно слънце проникваха през прозореца вляво и разделяха стаята по диагонал надве. Половината беше в сянка, а другата страна, където стояха Том и Арчи, беше обляна в светлина. Въпреки яркия блясък Кърк забеляза, че кабинетът на Фьолц се придържа към същата строга традиционна схема като останалата част на банката — мек червен килим, лавици с книги на стените и безучастен портрет в цял ръст над камината.

— Какво искате?

Акцентът беше силен и гласът — враждебен. Том присви очи, защото му беше трудно да определи посоката, от която се чу. Постепенно, когато очите му привикнаха със сумрака, той видя тъмен силует, прегърбен над бюрото в отсрещната страна на помещението.

— Хер Фьолц? — попита Кърк и тръгна към бюрото. Арчи остана на мястото си, както се бяха уговорили.

— Какъв сте вие? Журналист? Наемен драскач, който се опитва да направи кариера на гърба на доброто име на семейството ми? — Човекът стана, без да обръща внимание на протегната ръка на Том. — Или поредният адвокат, опитващ се да си изкара прехраната за сметка на усилената ми работа.

— Уверявам ви, че не съм нито едното, нито другото — отвърна Кърк и спря пред бюрото.

— Вече не съществуват депозитни кутии. Това беше неблагоразумие стратегия за разнообразяване на дейността, измислена от дядо ми през войната. Баща ми взе мъдро решение и я премахна през шестдесетте години с пълното съдействие на Швейцарската банкова комисия, както сигурно знаете, ако сте си научили урока. Нямате работа тук.

Хер Фьолц се наведе напред, сякаш за да наблегне на думите си, и Том видя лицето му. Рудолф Фьолц беше сравнително млад, на четиридесет и няколко, и имаше същия нетрепващ пред нищо поглед и горда осанка като на мъжете на портретите в коридора. Тъмнокестенявата му коса беше грижливо подстригана и сресана надясно. Прошарените косъмчета по слепоочията бяха много по-забележими в късата му брада. Очилата му бяха без рамки и с дръжки от прозрачна пластмаса.

— Шестдесетте години на миналия век? — попита Том и хвърли на бюрото ключа, който бяха намерили в кутията от орехово дърво. — Тогава как ще обясните това? В случай че не го познавате, на ключа е гравирана вашата емблема. И освен ако дълбоко не греша, ключалката, която отваря, е последната дума в съвременната технология.

Фьолц седна, вторачи се в ключа и после бавно кимна.

— Имате ли номер на сметка?

— Да — отвърна Кърк.

— Кажете ми го.

— 1256093574.

Предишната нощ Търнбул беше потвърдил числата и Том ги беше запаметил.

Фьолц присви очи, свали очилата си, въведе цифрите в компютъра, натисна ENTER, изчака, а после вдигна глава и се усмихна.

— Добре дошли във „Фьолц и Компания“, господа.

39.

13:10

— Моите извинения. Моля, простете ми за грубостта.

Високомерието на Рудолф Фьолц се смени с любезна усмивка и поток от сърдечни извинения.

— Не се притеснявайте — каза Том и отпи от кафето, с което Фьолц настоя да ги почерпи.

— Много хора опитват късмета си тук, затова трябва да сме внимателни.

— Какво търсят? — попита Арчи.

— В Швейцария всеки търси не шоколад или нов часовник, а пари. А в нашия случай — или сметки, изоставени от жертвите на холокоста, или нещо, за което да ни съдят. Баща ми прояви достатъчно разум, премахна бизнеса с депозитните кутии и предаде всички непотърсени средства на фонда на оцелелите от холокоста, за да избегне бъдещи… усложнения.

— Но не всички кутии са били предадени, нали? — отново попита Арчи.

— Не, разбира се. — Фьолц се усмихна гордо. — В края на краищата ние сме банка. Първото ни задължение е към нашите клиенти, а не към еврейското лоби. Тук, във „Фьолц и Компания“, не забравяме това.

— Радвам се да го чуя. А нашата сметка…

— Всичко е точно, каквито са първите инструкции. Нищо не е докоснато.

— Отлично.

— Поне не и от последния път, когато е получен достъп.

— Когато по-точно е било това? — попита Арчи.

Фьолц махна очилата си и погледна екрана.

— Месец май петдесет и осма година.

— Петдесет и осма — бавно повтори Кърк. Според пощенското клеймо въпросната година Ламерс беше изпратил по пощата снимките на трите картини на Белак на Вайсман. — Доста отдавна. Още една причина да не протакаме, ако не възразявате, хер Фьолц.

— Разбира се, разбира се. — Фьолц скочи. — Моля, последвайте ме, господа.

Отново минаха покрай секретарките, излязоха в коридора и стигнаха до друга врата. Зад нея имаше широко стълбище. Площадките бяха застлани с тъмнозелен мокет. През стъкления купол горе се виждаше сивото небе.

Фьолц бръкна в джоба си, извади ключ, отвори вратата под стълбището и запали лампите, които осветиха тесни стълби.

— Винарската изба.

Тримата се озоваха в стая с нисък таван. Беше студено и миришеше на мухъл. Помещението беше осветено само от две слаби крушки. До стените бяха наредени лавици с прашни бутилки вино. Етикетите им бяха избелели и изпъстрени с петна.

— Хубава колекция имате — одобрително отбеляза Арчи и извади бутилка „Шато Лафльор“ от 1961 година.

— Благодаря. — Фьолц се поклони. — Но скоро ще видите, че тук има още по-големи съкровища.

Отиде до задната част на избата и издърпа един рафт. Отзад се откри голяма стоманена врата. Фьолц извади ключ и я отвори.

Лампите се запалиха автоматично и осветиха абсолютно чиста бяла стая с гумиран под. В средата беше монтирана маса от неръждаема стомана, а на отсрещната стена — монитор с плосък екран. Вдясно от него се виждаше предната част на стоманено чекмедже. Всичко в стаята беше овално и гладко. Нямаше никакви остри ръбове.

— Колко сметки държите тук? — попита Том. Опитваше се да говори безразлично и да не издаде интереса си.

Фьолц замислено потърка брадичката си.

— Имате предвид като вашата ли? Имаме около двеста, които датират от войната и все още са отворени.

— Как преценявате дали са отворени?

— Отворените имат адрес за връзка, предимно пощенски кутии, за посочените притежатели на сметките. На тях им изпращаме важна информация, като например вашия нов ключ, когато модернизирахме системата за сигурност. Ако не го върнат, смятаме сметката за отворена.

— А ако го върнат?

— Това обикновено означава, че първоначалните притежатели или попечители са починали и заедно с тях е погребана информацията за съществуването на кутията. Ние обаче продължаваме да я пазим в случай че някой установи контакт. Повечето кутии са взети под наем за деветдесет и девет години и са платени предварително, затова сме длъжни да ги държим до края на този период. Когато срокът за наемането им изтече… Ами, да речем, че тогава проблемът вероятно няма да е мой.

Той се засмя, обърна се към компютъра и го докосна с пръст. Машината мигновено се включи и на черния екран се появиха десет бели въпросителни знака. Фьолц се обърна към Том и Арчи.

— Моля, въведете номера на сметката.

Кърк написа кода, възстановен от ръката на Вайсман, като избра всяка цифра от списък в долната част на екрана. Мониторът угасна, после отново светна и на него се изписа:

„Име на сметката «Верфен»? — зачуди се Том. — Какво или кой е това?“

Фьолц прекъсна мислите му.

— Моля, поставете ключа. — И посочи малкия триъгълен процеп под екрана.

Кърк пъхна ключа. След секунди се отвори малък графичен катинар, който потвърди, че лазерите успешно са разчели знаците на ключа.

— А сега инфрачервените лъчи — подсказа Фьолц.

Том натисна бутона на гумирания край на ключа. Отвори се друга графична врата — потвърждаваше, че алгоритмите съвпадат.

— Е, господа, ключът ви съответства на номера на сметката. Остава само сканирането на дланта.

— Хер Фьолц — попита Кърк, — бихте ли ни оставили насаме с моя колега?

— Естествено. — Фьолц кимна разбиращо. Все пак беше швейцарски банкер професионалист. — Просто поставете ръката си на панела. — Той посочи вляво от монитора на компютъра, където имаше стъклена плоскост. — Системата ще извади депозитната ви кутия и ще я сложи тук. Когато приключите, поставете кутията отново в чекмеджето и системата ще се пренастрои. Аз ще сляза и лично ще затворя стаята, след като си тръгнете.

— Благодаря за помощта — рече Кърк и стисна ръката му.

Фьолц се качи по стълбите, а Том сложи куфарчето на масата и го отвори. Ръката на Вайсман беше внимателно пакетирана в лед и запечатана херметически в прозрачно найлоново пликче с още торбички лед. Въпреки това вече беше започнала да мирише и плътта бе пожълтяла.

— Господи — измърмори Арчи. — Каква гадост!

Като дишаше през уста, Кърк бръкна в пликчето и извади ръката: държеше я над китката. Отрязаният крайник беше твърд и хлъзгав като мъртва риба.

Том се приближи до стъкления панел и сложи отгоре безжизнената ръка. Дълбоко отдолу блеснаха кръстосани червени лъчи — сканираха повърхността на ръката. На екрана блесна предупреждение.

— Сканирането неуспешно — изсумтя Кърк.

— Колко опита имаме?

— Още два. След това системата се изключва.

— Лошо.

— Търнбул каза, че Вайсман е пътувал в чужбина само веднъж, преди три години, на някаква конференция в Женева. По думите на Фьолц по същото време тук са осъвременили системата за сигурност. Съмнявам се, че това е случайно съвпадение. Вайсман може спокойно да се е качил на влака дотук, да е дал дланта си за сканиране и после да се е върнал в Женева навреме за вечеря. Никой не би заподозрял нищо.

— Може би пръстите трябва да са притиснати по-силно до стъклото — предположи Арчи.

Том натисна ръката на Вайсман. Червената решетка отново светна и отново угасна.

— Сканирането неуспешно — унило каза Том. — Мисля, че четящото устройство засича краищата на пръстите ми там, където се застъпват. Може би трябва да опиташ ти. Твоите ръце са по-малки от моите.

— Добре. — Арчи натисна ръката на Вайсман толкова силно, че пръстите се сплескаха върху стъклото. Лазерната решетка отново я сканира. Екранът угасна и после се появи друго съобщение.

— Сканирането успешно — промълви Кърк.

Арчи хвана ръката с връхчетата на пръстите си и като я държеше колкото е възможно по-далеч от себе си, я пусна в найлоновото пликче, запечата го и с облекчение затвори куфарчето.

Отвъд стената се разнесе бръмчене и Том и Арчи се спогледаха. Някъде дълбоко под тях роботизираната ръка сравняваше данните им за достъп със стотиците кодове на кутиите, сложени в плитки чекмеджета в бомбоустойчивия огнеупорен трезор. Механизмът трябваше да намери кода на тяхната кутия, да я извади от гнездото й и да я изпрати нагоре. След малко предната част на чекмеджето забръмча и се издигна няколко сантиметра.

Арчи го издърпа. Вътре имаше очукана метална кутия. Той я извади и я сложи на масата. Беше дълга около метър, широка седемдесет и пет и дълбока петнадесет сантиметра.

— Е, дай да видим. — Кърк се усмихна и вдигна капака.

40.

Подразделение на ЦРУ, Цюрих

8-и януари — 14:20

— Мобилен Едно, тук Сребърна шпора. Обади се.

— Казвай, Сребърна шпора — чу се отговорът от другия край на линията.

— На позиция ли си, Робъртс? — Агент Бен Круди се наведе над стола на диспечерката и заговори в микрофона й.

След секунди единият от трите монитора с плоски екрани пред облечената в костюм диспечерна се включи. В същото време на големия екран над главите им се появи директна сателитна картина на града. Червената точка показваше местоположението на агента, предавано от портативния му GPS. Наоколо пулсираха още пет точки — обозначаваха позициите на останалите членове на екипа през последните пет минути.

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? — попита Коуди. Гласът му беше изпълнен с подозрение.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно попита Виджиано и отмести очи от лъскавата модерна техника, на която се възхищаваше.

— Изтеглих хора от други три екипа, за да участват в акцията. — Коуди махна с ръка към трескавата дейност, кипяща в стаята за тайни операции на ЦРУ. Четирима оператори и шестима агенти следяха излъчваните емисии, зад тях още четирима души разнасяха листове из помещението и отговаряха на телефонни обаждания. Всичко това беше придружено от постоянното бръмчене на компютрите и пронизителното скърцане на кодиращата факс машина. Въоръжен пост стоеше до активиращата се с пропуск врата и проверяваше дали някой не е излязъл с някакви документи или друга поверителна информация.

— Дано това не е поредното гонене на вятъра на Бюрото. Писна ми вече от разни тъпи истории.

Виджиано не реагира на презрителната забележка.

— Какво знаеш за Лаше?

— Какво толкова има да се знае? — Коуди сви рамене. — Той е отшелник. Седи заключен в онзи хотел и не приема никого.

— Замесен ли е с някаква крайнодясна групировка? Или в търговия с откраднати предмети на изкуството?

— Шегуваш ли се? — изсумтя Коуди.

— Защо мислиш така? — с любопитство попита Бейли. Намесата му спечели гневния поглед на Виджиано: беше му наредил да не се обажда.

— Лаше стои в сянка и играе по правилата. Съмнявам се, че е закъснял да върне дори някоя книга в библиотеката. И дори да го е направил, вероятно са му казали да я задържи. Той е нещо като местната знаменитост, разбираш ме.

— Уликите сочат друго — заяви Виджиано. — Лаше е замесен в нещо голямо. Като начало — в масово убийство.

Бейли понечи да каже нещо, но размисли. Доказателствата им бяха неубедителни и Виджиано го знаеше. Всъщност дори не бяха доказателства, а само предположения, продукт на логически разсъждения, водещи от анализ на неотдавна проведен търг на военни вещи до разпознаването на пътник в самолет, който приличаше на човека, описан от Хенеси. Тъкмо затова Бейли беше на мнение, че всичко това са само догадки.

Виджиано обаче се беше вкопчил в разкритията като удавник за сламка. И в обясненията си пред районния директор Картър разви толкова правдоподобна и реалистична история, че Бейли почти повярва, че е бил свидетел на събитията.

Колкото и убедителен обаче да беше Виджиано, Бейли се изненада още повече, когато Картър им разреши да заминат за Европа, за да продължат с разследването. Всичко предполагаше, че случаят е за някой от екипите там или за Интерпол, а не за двама агенти от Солт Лейк Сити, изпратени в другия край на света. Единственото обяснение на Бейли беше, че жестокостта на престъплението, което разследваха, е отменила стандартните оперативни процедури. Той обаче усещаше, че готовността, с която Картър се съгласи с предположенията на Виджиано, крие друга, тайна цел, макар че нямаше представа каква.

— Щом казваш. — Коуди сви рамене. На лицето му беше изписано недоверие. — При всички случаи ще видим кой влиза и излиза от хотела. Ако нашият човек се появи, ще го пипнем.

41.

Випкинген, Цюрих

8-и януари — 14:32

— Това ли е всичко?

Том разбираше разочарованието в гласа на Доминик. Всички си бяха представяли какво може да има в депозитната кутия — нещо, което налагаше драстичните мерки на Вайсман и Ламерс да гарантират запазването му в тайна.

Оказа се, че грешат.

Вътре нямаше злато, нито диаманти или отдавна изчезнала картина на Вермеер, а кесия тънка кафява кожа, протрита по шевовете. Сега Том я беше сложил на масичката за кафе.

— Някой ни се подиграва — в типичния си откровен и директен стил анализира Арчи. — Това трябва да е някаква тъпа шега.

— Какво има вътре? — попита Радж. Мустаците му потрепваха от любопитство.

— Карта — отговори Том, отвори кесията и извади пожълтял лист, прегънат няколко пъти, за да се побере вътре. — Може ли да я закачим някъде?

— Разбира се, разбира се. — Дхута нетърпеливо кимна и облиза устни. — Ето тук. — Той се втурна към компютрите и посочи едно празно място на стената над принтерите и скенерите. — Мисля, че ще се побере.

Кърк се качи на един стол, закрепи картата с четири кабарчета и скочи на пода.

— Deutsche Reichsbahn, Германски железници — преведе Доминик. — Карта на железопътните линии в нацистка Германия.

— Точно така — потвърди Арчи. — Ако се вгледате внимателно, ще видите, че различните държави в Райха са отбелязани в същия цвят като Германия. Австрия, Люксембург, Чехословакия, Полша.

— Като се има предвид, че нацистите са завладели такава голяма част от Полша чак през 1942 или 1943 година — добави Том, — картата трябва да е отпечатана в края на войната. Преди това Централна Полша е била германска колония със столица Краков.

— Юни 1943 година — уточни Доминик и посочи датата в долния десен ъгъл на картата.

Кърк кимна и се приближи да я разгледа по-подробно.

— Отбелязани са всички големи градове. Черните линии са железници, а не шосета. По-тънките линии би трябвало да са теснолинейки.

— А точките са гари — каза Арчи.

— Защо са я запазили? — намръщено попита Доминик.

— Уместен въпрос — съгласи се Арчи. — Сигурно е имало десетки хиляди такива карти.

— Да. — Том се почеса по носа. — Това означава, че тази карта се различава по нещо от останалите. Радж, имаш ли проекционен апарат?

— Разбира се.

— Чудесно. Доминик, потърси в Мрежата карта на Германските национални железопътни линии от 1943 година. Ще я увеличим до размера на тази карта, ще ги сложим една върху друга и ще видим дали има разлики.

Доминик се залови за работа с компютъра, а Том приготви проекционния апарат и го повдигна на нивото на картата, та образът да не се изкривява. След няколко минути Доминик каза:

— Готово.

— Какво намери? — попита Арчи.

— Както ти предположи, картата от 1943 година е била стандартно издание. Открих копие в уебсайта на един университет. Може би ще трябва да си поиграем с размерите, но ще свърши работа.

Изображението светна на стената.

— Дори да се различават, не виждам къде — изсумтя Арчи.

— Аз също — каза Том.

— И аз — въздъхна Доминик.

— А ако използваме ултравиолетова светлина? — въодушевено предложи Радж. — Може да ни покаже нещо. Имам ултравиолетова лампа.

— Ултравиолетова светлина? — възкликна Арчи. — Знаели ли са тогава за нея?

— Открита е в началото на деветнадесети век — каза Доминик. — От Йохан Ритер, полски учен.

Арчи сви рамене. Опитът очевидно го беше научил да не предизвиква Доминик по фактологични въпроси като този.

— Давай лампата — каза Том.

Дхута отиде в работилницата и след минутка донесе лампа, подир която се влачеше дълъг черен шнур. Доминик угаси осветлението. Кърк взе лампата от Радж, приближи се до стената и започна да я мести по повърхността на картата. Лицето му се озари от неестествената тъмночервена светлина на лампата. Почти незабавно се появиха черни знаци и всички ахнаха.

Доминик бързо състави списък с имената — Кърк й диктуваше. На картата не се появи нищо друго и Дхута отново включи осветлението.

— Дай сега да видим какво е това — каза Арчи.

— Подредих ги по азбучен ред — отговори Доминик. — Брамберг — 30/3, Брикслег — 21/4, Будапеща — 15/12, Верфен — 16/5, Виена — 3/4, Гьор — 4/2, Залцбург — 13/4, Линц — 9/4, Хопфгартен — 15/4.

— Верфен? — Арчи се обърна към Том. — Това не беше ли името на банковата сметка?

— Да.

— И какво мислиш, че е?

— Ами ако числата са дати? — предположи Кърк. — Първо денят, а после месецът? Какво ще се получи, ако ги подредим като дати?

Доминик бързо пренареди имената и ги прочете отново.

— Будапеща — 15/12, Гьор — 4/2, Брамберг — 30/3, Виена — 3/4, Линц — 9/4, Залцбург — 13/4, Хопфгартен — 15/4, Брикслег — 21/4, Верфен — 16/5.

— Вижте. — Том заби карфица на всяко място от списъка. — Имената се движат от изток на запад. Прилича на пътуване, извършено или планирано от Будапеща из Европа, или… Погледнете каква е посоката до Брикслег. — Той посочи границата на стотина мили от селцето.

— Швейцария — каза Арчи.

— По всичко личи, че маршрутът почти стига там, а после се връща към Верфен. — Кърк почука картата с пръст. — Трябва пак да отидем при Лаше и да видим дали не знае нещо по въпроса.

— Каквото и да знае, съмнявам се, че ще обясни защо картата е била охранявана толкова строго и имената на някои градове са оградени със симпатично мастило — отбеляза Доминик.

— Не е симпатично мастило — възрази Дхута. Гласът му бе смъртно сериозен, той дори бе спрял да подрънква с голямата връзка ключове, закачена на колана му. — Въпреки че цветът е избледнял през годините, моят опит показва, че обикновено има само едно вещество, което свети по-слабо от фона и се вижда с ултравиолетова лампа.

— Кое?

— Кръвта.

42.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих

8-и януари — 15:24

Гледката беше страховита, точно както си я спомняше Том — бойните знамена, сабите по стените и излъсканите револвери и пистолети, поставени като бижута във витрини. За Арчи Обаче всичко беше ново. Той разглеждаше експонат след експонат като нетърпеливо дете.

— Откъде е намерил тези неща?

Опитваше се да говори тихо, но развълнуваният му глас свистеше шумно в тихата стая. Том разбираше защо партньорът му шепне — помещението бе потискащо и имаше някакво странно натрапчиво излъчване, загатващо за смърт. Том внезапно почувства присъствието на нещо неуместно, сякаш се беше озовал в забранена стая на тайна библиотека и се изкушава между желанието да избяга и непреодолимия копнеж да разгледа всичко, преди да го заловят. В дадените обстоятелства шепотът беше наистина подходящ.

— Виж това!

Арчи беше спрял пред някаква броня, интригуваща най-вече с факта, че бе сложена да седи, а не изправена. Черната лакирана повърхност отдавна се беше напукала и олющила, но на страховития шлем и нагръдника все още се виждаха избледнели остатъци от сложни златни знаци. Парчетата за раменете и врата бяха от широки метални плоскости, съединени с различно оцветена връв. По-голямата част обаче беше изработена от бамбук и платно, изпъстрено с фигури.

— Самурайска е — задъхано обясни Арчи, въпреки че Том вече беше разбрал това. — Ако се съди по дизайна на шлема, бих казал, че е от периода муромахо, петнадесети, може би дори четиринадесети век. Сигурно струва цяло състояние.

— При това огромно, господин Конъли.

Лаше незабелязано беше влязъл с електрическата си количка. Арчи се обърна, очевидно изненадан — също като Кърк — че Лаше знае името му.

— Да, знам кой сте — засмя се Лаше. — Налага се, след като плащам толкова много пари, за да попълня колекцията си. Знам, че сте от най-добрите.

— Бях. Оттеглих се. И двамата се отказахме, нали, Том?

Кърк не отговори. Забеляза, че гласът на Лаше е изненадващо по-силен, отколкото при последната им среща. Дишането му беше все така затруднено, но се беше подобрило значително и беше станало почти нормално.

— Много любезно от ваша страна, че ме приехте пак, хер Лаше. Изглеждате… много по-добре.

— Пълна подмяна на кръвта. — Лаше се усмихна. — Правят ми го веднъж месечно. За няколко дни се чувствам почти човек.

Потупа се по гърдите и Том чак сега си даде сметка, че е сменил пижамата и халата с костюм и вратовръзка, вярно, не съвсем стегната.

— Защо е дошъл пак? — ядосано попита болногледачът, вървеше зад количката.

— Простете на Хайнрих. — Лаше поклати глава. — Той е прекалено грижовен, въпреки че въпросът му може би е уместен. Защо дойдохте пак, господин Кърк? Надявам се, че не е във връзка с Ордена, защото пътуването ви ще е напразно. Вече чухте малкото, което знам за тях.

— Възможно е да има някаква връзка, но непряка. Става дума за карта. Железопътна.

— Железопътна карта? — Лаше облиза бледите си устни. — Определено притежавате дарбата да сте загадъчен. Май ще трябва да ви изслушам още един… последен път.

Насочи инвалидната си количка към отсрещната страна на стаята, спря зад бюрото и им направи знак да седнат срещу него.

— Е, казвайте.

— Намерихме карта на железопътни линии, на която, изглежда, е показано пътуване с влак, извършено през войната.

— И несъмнено мислите, че води към някакво фантастично скрито съкровище — пренебрежително каза Лаше.

— Защо смятате така? — Том не можа да скрие изненадата си.

— Инак защо точно вие, господин Кърк, ще дойдете при мен? Имате обаче основателна причина. Хитлер е разбирал културното значение на изобразителното изкуство и емоционалната му притегателна сила върху чувството за идентичност на народа. Ето защо с войната за него и приближените му се появила възможността да променят възгледите на света за голямото изкуство. Преди да решат да нахлуят в някоя страна, нацистите съставяли подробни списъци на експонатите във всеки музей или частна колекция, които искали да унищожат или да присвоят.

— Говорите за Зондерауфтраг Линц, нали? — попита Том. — Военното подразделение, чиято задача е била да събере колекция творби, която олицетворява всичко най-добро в арийското изкуство?

— Говоря за най-добре планираната и перфектно извършена кражба в историята. Ограбването на Европа и геноцидът спрямо евреите са вървели ръка за ръка. Откраднати са милиони произведения на изкуството. Десетки хиляди са неоткрити и до ден-днешен. Стотици продължават да се появяват всяка година, без да са върнати на законните им собственици. И сега вие мислите, че сте открили трохичка, паднала от масата.

— В момента мислим, че сме открили само пътуване с влак — заяви Кърк. — Надяваме се, че вие може би ще знаете нещо за него. Нека прочетем имената на гарите, откъдето е минал.

Лаше се почеса по главата. Розовата му кожа се обели на няколко места и люспите се посипаха по яката му.

— Дълбоко се съмнявам. От милионите пътувания, направени през онзи период, защо някое да има по-голямо значение от друго?

— Защото смятаме, че това може да е било особено поради някаква причина — уверено каза Том, макар да разбираше, че Лаше може би има право: вероятността да се доберат до нещо беше нищожна.

— Е, добре. — Лаше сви рамене. — Прочетете ги. Но не храня големи надежди.

Кърк започна да чете списъка, който беше съставила Доминик.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена, Линц.

Лаше само леко кимаше, сякаш да покаже, че го слуша, но че имената не му говорят нищо.

— Залцбург, Хопфгартен — продължи Том. — Брикслег, Верфен.

Лаше присви очи.

— Верфен ли казахте?

— Да.

— Питате за влак, тръгнал от Будапеща и стигнал до Верфен?

— Това означава ли нещо?

— Принуждавате един старец да напряга до краен предел паметта си. — Лаше се обърна към болногледача, който стоеше в ъгъла. — Хайнрих, моля те, донеси ми папка номер петнадесет. А, и шестнадесет. Сигурен съм, че е в едната от тях.

43.

15:42

Том и Арчи се спогледаха озадачено. Лаше сякаш не ги забелязваше — гледаше замислено в тавана. След няколко минути болногледачът се върна с две големи червени папки. Лаше отвори първата, прелисти я, после насочи вниманието си към втората. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше.

— Прочетете ми пак имената — каза, без да вдига глава.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена… — започна Кърк.

— Линц, Залцбург, Хопфгартен, Брикслег, Верфен — монотонно довърши списъка Лаше, а после го погледна с любопитство. — Е, в края на краищата се оказва, че може би знам нещо повече за вашия влак. Вие току-що описахте точно разписанието на унгарския Златен влак.

— Златен влак ли? — възкликна Арчи.

Лаше си наля вода, отпи голяма глътка, облегна се назад в инвалидната количка и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво знаете за събитията в Унгария през последните дни на войната?

— Всъщност почти нищо — призна Кърк.

— Тогава нека ви опиша обстановката. През декември 1944 година победоносните руски войски обкръжават Будапеща. Германците преминават в отстъпление. Райхът се срива пред очите им. Затова по изрична заповед на Адолф Айхман се подготвя влак.

— Адолф Айхман? — Арчи се намръщи. — Той не беше ли човекът, когото израелците отвлякоха от Аржентина и екзекутираха?

— Същият. — Лаше кимна. — Известен е като архитектът на Крайното решение, но по онова време е оглавявал Бюрото за депортиране във Виена. Поръчаният от него влак трябвало да превози огромно нацистко съкровище, ограбено от близо един милион унгарски евреи, които той изпратил на смърт, далеч от обсега на настъпващата руска армия.

— Какво съкровище? — попита Том.

— Очевидно злато. Над пет тона, от кюлчета, заграбени от националните банки, до златни коронки, вадени от устата на живи хора. Говори се, че е имало три сандъка само с венчални пръстени, свалени от ръцете на жертвите. Освен това… — Лаше погледна за справка папката и зачете: — Близо триста и петдесет килограма диаманти и перли, хиляда двеста и петдесет картини, пет хиляди персийски килима, над осемстотин и петдесет сандъка със сребърни предмети, изящен порцелан, редки марки, колекции от монети, кожи, ръчни часовници, будилници, фотоапарати, палта, пишещи машини и дори копринено бельо. Списъкът продължава. — Той вдигна глава. — Военни трофеи. Плод на убийства.

— Сигурно струва милиони.

— По-точно двеста и шест милиона долара по курса през 1945 година, а днес няколко милиарда.

— И всичко това в един влак?

— Влак с петдесет и два вагона, от които… — Лаше отново погледна папката, — двадесет и девет товарни. Големи и в някои случаи специално бронирани товарни вагони, пълни с най-доброто, което нацистите са могли да плячкосат по онова време.

— И влакът се е измъкнал? — попита Арчи. — Руснаците не са ли го заловили?

— Тръгнал е от Будапеща на петнадесети декември.

Том провери в списъка. Датата на заминаването на влака съвпадаше с датата, отбелязана на картата.

— След това е спрял в Гьор, където са натоварили още сто шедьовъра на стари майстори, оставени на съхранение в градския музей. През следващите три месеца обаче влакът изминал само сто мили. Пътуването било възпрепятствано от бушуващи наоколо сражения и десет неуспешни опита за обир, девет от които извършени от корумпирани офицери от СС. Унгарските войници ги осуетили и успели да опазят товара.

— Закъде се е бил отправил? — попита Арчи.

— Вероятно за Швейцария.

Този отговор потвърди убеждението на Том за крайната дестинация на влака.

— Когато влакът стига до покрайнините на Залцбург, войната вече е почти свършила. Съюзниците бързо напредват към Австрия. На двадесет и първи април съюзническата авиация взривява моста на железопътната линия в Брикслег, а няколко дни по-късно Седма армия се присъединява към Пета армия в прохода Бремнер. Австрия е разделена на две и пътят на влака към Швейцария е блокиран.

— И влакът е пленен?

Лаше се усмихна.

— Мисля, че думата „открит“ би описала случилото се по-точно. От Трета пехотна дивизия на Петнадесети полк в тунела Тауерн, само на няколко мили от Брикслег, където германците го изоставили, все още пълен с безценния товар. Американците го преместили във Верфен и после в Кемп Тръскът в покрайнините на Залцбург, където всичките двадесет и седем вагона били разтоварени в охраняеми складове.

— И после? — попита Том.

Лаше унило поклати глава. Гласът му изведнъж стана строг.

— Въпреки че армейското командване знаело, че ценностите са притежание на унгарските евреи, съкровищата на Златния влак били погрешно класифицирани като вражеско имущество с неопределен произход и високопоставени американски военни ги присвоили.

— Присвоили? Какво искате да кажете? — учуди се Арчи.

— Неколцина алчни и безскрупулни американски висши офицери си взели каквото искат и откарали огромни ценности в Съединените щати. — Лаше заговори ядосано: — Вместо да предадат заграбеното на унгарската държава, която да го върне на оцелелите и роднините на обраните и убити евреи, американците дали над хиляда произведения на изкуството на австрийското правителство й продали останалото на търг в Ню Йорк.

Кърк поклати глава.

— Простете, че ви питам, хер Лаше — тонът му беше подозрителен, — но май сте забележително добре информиран за този влак.

— Вижте, невинаги съм пикал в найлоново пликче. — Лаше се потупа по бедрото. — Навремето съдех чуждестранни компании и правителства от името на жертвите на холокоста. Работата ми беше да знам точно за такива случаи. — Той посочи папката. — От години се носят слухове за Златния влак, но едва след като се оттеглих, американската конгресна комисия за имуществото на евреите, пострадали от холокоста, най-после призна онова, което ви разказах току-що, и оцелелите заведоха съдебно дело. Както можеше да се очаква, американското министерство на правосъдието се противопостави на опитите им да получат компенсация, като първо отрече обвиненията, а после заяви, че събитията са се случили отдавна и днешният съд не може да прецени обстоятелствата. Съдът обаче излезе с решение в полза на оцелелите и им платиха обезщетение двадесет и пет милиона долара.

— Чакайте малко. — От няколко секунди Арчи се мръщеше в усилие да се съсредоточи. — Казахте, че янките са разтоварили двадесет и седем вагона. Но преди това споменахте, че товарните вагони са били двадесет и девет.

— Да, точно така. — Лаше кимна. — Защото някъде между Будапеща и Верфен, изглежда, два вагона са изчезнали, господин Конъли.

— Как така са изчезнали? Два вагона не може да се изпарят ей така.

— Това е логичното заключение — съгласи се Лаше. — Но е факт, че са изчезнали. И се опасявам, че никога няма да разберем какво е имало в тях и къде са сега.

44.

Подразделение на ЦРУ, Цюрих

8-и януари — 16:51

— Определено е той — възкликна Виджиано и развълнувано посочи екрана. — Блонди. Трябва да е той. Бейли, кажи на лаборантите да извадят снимка от този кадър, да я проверят в системата и да видят дали ще открият съвпадение.

Бейли прошепна няколко думи на младата жена, която стоеше до него, и тя кимна и излезе.

— Сигурен ли си, че е той? — попита Коуди. — Разполагаме само с една възможност. Ако проследим него, а се появи още някой, ще го изпуснем.

— Разбира се, че е той. — Виджиано размаха портрета по описание, даден от Хенеси. — Едър и як, късо подстригана руса коса, пушач. И преди малко отиде при Лаше. Вашият вътрешен човек го потвърди.

— А кой е приятелят му? — попита Бейли и се взря в трепкащия образ, който изпращаше един от агентите, намиращ се срещу входа на хотела. — Да проверя ли и него?

— Не ми пука кой е — троснато отвърна Виджиано. — Дошли сме за Блонди. — И отново погледна Коуди. — Само не го изпускайте.

— Добре. — Коуди сви рамене и кимна на диспечерката, която очакваше заповеди. — Кажи на Робъртс да тръгва.

Тя се обърна към екрана.

— Мобилен Едно, тук Сребърна шпора. Потвърдено: обектът е главната ни цел. Проследи го от разстояние.

Образът на монитора трепна колебливо, когато човекът с прикрепената камера тръгна. Червената точка на плазмения екран се раздвижи, показваше маршрута му.

— До всички агенти — продължи диспечерката. — Главната цел напуска хотела и се отправя на север към реката. Вървете след него…

— Поправка, Сребърна шпора — изпука глас от тонколоната. — Главната цел зави на изток. Повтарям, главната цел зави на изток към Банхофщрасе.

— Банхофщрасе? По дяволите! — възкликна Коуди. — Кой друг имаме там?

— Мобилен Две и Три са…

— Имената им, за Бога — отсече Коуди. — Кажи ми имената им. Нямаме време за глупави кодови прякори.

— Маркес и Хенри могат да отидат там до минута. На Джоунс, Уилтън и Греган ще им трябват около две минути да заемат позиция.

— Всичките да отидат там. Незабавно. Искам да го следят колкото е възможно повече очи.

— Какъв е проблемът? — обезпокоено попита Виджиано.

— Проблемът е, че по обяд Банхофщрасе е като Пето авеню в първия ден на зимните разпродажби — отвърна Коуди. — Ако той отиде там и нашите хора не се залепят за него като влюбени на абитуриентски бал, ще го изпуснем в тълпата.

Бейли погледна плазмения екран: трите червени точки бързо се движеха към Банхофщрасе.

— Добре, започваме — изсумтя Коуди, щом камерата показа гърбовете на двамата мъже, които се сляха с гъстия поток пазаруващи по обяд хора. — Не се откъсвай от него, Робъртс… Не го изпускай.

Робъртс следеше целите отблизо. Сигналът, който изпращаше, предполагаше, че върви на двадесетина крачки зад двамата мъже. Това беше много по-близо от безопасното и приемливо разстояние, но в дадените обстоятелства рискът беше неизбежен. Към целите се приближиха още двама агенти, по един от всяка страна, и на малките монитори се появиха три точки под леко различни ъгли.

Заподозрените спряха пред един от безбройните бижутерски магазини, стиснаха ръцете си и се разделиха.

— Какво да направим? — обърна се Коуди към Виджиано.

— Блонди. Да следят Блонди — настоя Виджиано. — Да забравят за другия.

— Добре.

— Робъртс, Маркес, Хенри, останете с главната цел — обади се диспечерната. — Джоунс, Уилтън, Греган, заемете позиции и бъдете готови да смените другите, докато минават покрай вас. Не искам целта да вижда едно и също лице повече от веднъж.

— Прието — чу се отговорът на фона на статичния шум.

Мъжът продължи да върви, разглеждаше безгрижно витрините. А после, съвсем неочаквано, когато край него мина трамвай, хукна.

— По дяволите, разкри ни! — изръмжа Коуди. — Да се включат всички. Повтарям, включете се всички. Арестуваме го.

— Как така ни е разкрил? — озадачено попита Виджиано.

— Явно е професионалист.

— Твоите хора го следяха твърде отблизо.

— Моите хора направиха каквото трябваше — отвърна Коуди.

— Тича към трамвая — разнесе се глас от тонколоната.

— Продължавайте да го следите. Качете се с него. Не го изпускайте.

Червените точки на монитора заподскачаха — тримата агенти също затичаха. Тежкото им дишане отекна в стаята. Всички мълчаха, приковали очи в екраните.

Агентите стигнаха до трамвая и се качиха. Вратите се затвориха.

— Къде е той? — възкликна Виджиано. — Да го намерят и да го свалят.

На мониторите се появи образ от вътрешността на трамвая и кадри отблизо на изненаданите лица на пътниците… но нямаше и следа от мъжа, когото следяха.

— Ето го! — викна Коуди и посочи екрана.

На единия монитор се виждаше през стъклото. Мъжът стоеше на тротоара и им махаше за сбогом.

— Мръсник! — извика Виджиано. — Какво стана, по дяволите?

— Надхитри ни, какво — гневно извика Коуди и удари с длан по масата. — Господи, сякаш знаеше, че ще сме там!

— Може и да е знаел — изсумтя Бейли и посочи листа, който някой току-що му бе донесъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Австрийската полиция издирва човек във връзка с убийството на Мария Ламерс и палежа на църква в Кицбюел в Алпите.

— Е, и? — нетърпеливо попита Виджиано.

— Неколцина свидетели са казали, че предишния ден са видели някакъв непознат заедно с жертвата. Вижте.

И вдигна листа и снимката на човек, излизащ от хотел „Тримата крале“.

Мъжът определено беше същият.

45.

Випкинген, Цюрих

8-и януари — 17:17

— Върна ли се Арчи? — Том се беше задъхал, гласът му беше напрегнат.

— Защо? — попита Доминик стреснато. — Какво стана? Не си ранен, нали?

— Нищо ми няма. Но се тревожа за Арчи. Проследиха ни, когато излязохме от хотела. Поне един човек. Може би повече. — Той свали палтото си и го хвърли на едно от протритите канапета. — Мисля, че ни причакваха. — Обърна се към Дхута. — Каза ли на някого, че сме тук?

— Не, Том. Уверявам те, че…

— Дано да не си — студено го прекъсна Том. — Сещам се за няколко души, които биха проявили подчертан интерес към настоящото ти местонахождение. Ако си подшушнал дори една дума на някого…

— Аз държа на думите си — настоя Радж, ожесточено въртеше нещо невидимо между палеца и показалеца на дясната си ръка. — Имаме уговорка. Не бих изменил на доверието ти. Доверието е всичко, което остана на хората като нас.

Настъпи дълго неловко мълчание. Никой не изпитваше желание да говори. След известно време пронизителният звук на звънеца на вратата наруши тишината.

— Може би е Арчи — с надежда възкликна Доминик.

Дхута развълнувано изскочи от стаята и след минута се върна с Арчи.

— Съжалявам, че закъснях — каза Арчи и се тръшна на канапето. — Не е по моя вина. Том сигурно ви е разказал какво стана.

Радж въздъхна облекчено, отиде до лавицата с лекарствата, прокара пръсти по редицата кафяви шишета, избра едно, отвори го, отпи глътка и го върна на мястото му. Какъвто и да беше, сиропът, изглежда, успокои нервите му.

— Имаш ли представа кои бяха? — попита Доминик.

— Не останах да разбера в подробности.

— Какво искаше той от нас, по дяволите? — попита Том.

— Искаш да кажеш „те“ — сухо отбеляза Арчи. — И в случай че не си забелязал, гонеха мен, а не теб.

— Направил ли си нещо, за което би трябвало да знаем? — Кърк го погледна подозрително. — За пръв път те преследват така ожесточено.

— Не, разбира се — обидено отвърна Арчи.

— Например скорошното ти пътуване до Америка. Така и не каза защо ходи там.

— Я стига — възрази Арчи. — Оттеглих се от играта, знаеш го много добре.

— Тогава какво прави там?

— Нищо, което да е свързано с нашия проблем. Това би трябвало да ти е достатъчно.

— Имаш право. Извинявай. — Том сви рамене. — Просто съм изнервен. Време е да напуснем града. Не знам за вас, но аз нямам никакво желание да остана, за да разбера кои са онези типове и какво искат. Освен това получихме онова, за което дойдохме.

— Мислиш ли? Научихме, че Вайсман и Ламерс са били членове на някакъв таен орден на есесовски рицари. Разбрахме също, че са похарчили цяло състояние, за да опазят карта, на която е показано последното пътуване на влак, натоварен с откраднати еврейски съкровища.

— Лаше ли ви го каза? — развълнувано попита Доминик.

Кърк набързо разказа историята на унгарския Златен влак — за поръчването му от Айхман, ценния му товар, за пътуването му през Европа, за атаките на корумпираните офицери от СС, за изоставянето му край Брикслег, за откриването му — и ограбването му — от американски военни. Дхута слушаше и трескаво въртеше някаква писалка в пръстите си.

— Проблемът е там, че от влака са взети два вагона и нямаме абсолютно никаква представа какво е имало в тях и къде са сега — въздъхна Арчи. — Така че не съм сигурен, че сме получили онова, за което дойдохме.

— Не бих казала — възрази Доминик. В ъгълчетата на устните й заигра усмивка.

Том я погледна. Познаваше този неин тон.

— Открила си нещо, нали?

Тя кимна и взе кожената кесия, в която бяха намерили картата.

— Измъчваше ме мисълта, че са положили огромни усилия да опазят картата, след като в нея няма нищо особено — започна Доминик. — После обаче осъзнах, че в депозитната кутия не са съхранявали само картата… но и това.

Кърк кимна.

— Имаш право.

— Кесията е най-обикновена. Произведена е в Германия в края на четиридесетте години на миналия век. Вероятно е имало милиони такива.

— Казвай, Доминик — нетърпеливо я подкани Арчи. — Какво откри?

— Един час я обръщах насам-натам и я изтръсквах, без да видя нищо, но после… забелязах това. — Тя посочи.

— Шевът? — Арчи го огледа с интерес. — Да, конецът е с различен цвят.

— Просто е по-нов. Затова го разших и намерих нещо вътре.

— Друга карта? — нетърпеливо предположи Дхута.

— Не. Изобщо не е карта. — И тя подаде на Том малко плоско оранжево-кафяво парче.

Той го разгледа внимателно, после мълчаливо го даде на Арчи.

— Поръбено е със златен кант — каза Доминик.

— Не. — Арчи поклати невярващо глава. — Не е това. Не може да е.

— Защо? — шепнешком попита Кърк. — Има логика. Защо иначе Орденът ще е замесен с влака?

— Господи! — В гласа на Арчи се долови страхопочитание. — Съзнавате ли какво означава това?

— Не, Арчи. Опасявам се, че не знам — озадачено отговори Дхута. — Какво е това?

— Кехлибар — отвърна Доминик. — С високо качество.

Том кимна и каза:

— Ренуик търси Кехлибарената стая.

46.

8-и януари — 17:26

Беше тихо. Чуваше се само приглушеният коментар на мача по крикет от плазмения телевизор в съседната стая. Очите на всички бяха вперени в парченцето кехлибар в шепата на Арчи. Радж пръв наруши мълчанието.

— Моля, простете ми невежеството, но каква е тази Кехлибарена стая?

Кърк се замисли. Как да опише неописуемото? Как да изрази с прости думи безценната същност на нещо с такава неземна красота, че сякаш е създадено от въображението, а не от човешки ръце?

— Представи си прекрасна стая, която може да се нарече осмото чудо на света. Била е поръчана от пруския крал Фридрих Велики и подарена на руския цар Петър I Велики, довършена е от императрица Екатерина Велика. Направена е от тонове естествен балтийски кехлибар, който навремето е бил дванадесет пъти по-скъп от златото, примесен с мед и коняк и после отлят в плоскости, подплатени със злато и сребро. Петдесет и пет квадратни метра, украсени с диаманти, изумруди, нефрит, оникс и рубини. И всичко това е изчезнало.

— Изчезнало? — Радж учудено вдигна вежди.

— През 1941 година нацистите изнасят Кехлибарената стая от императорския дворец и я монтират в двореца Кьонигсберг, а през 1945-а отново я разглобяват, понеже се страхуват от британски бомбардировки.

— И оттогава никой не е чувал нищо за нея — добави Арчи. — Може би досега.

— Мислите, че Кехлибарената стая е била във влака? — развълнувано попита Доминик.

— Защо не? — отвърна Том. — Стаята е едно от най-великите произведения на изкуството. Сигурно струва стотици милиони. Ако е имало нещо определено, което елитните войски на Химлер да са били изпратени да пазят, трябва да е била Кехлибарената стая. Какво друго биха крили толкова усилено?

— Може би затова баща ти търсеше картината на Белак. Спомняш ли си колко беше заинтригуван от историята на Кехлибарената стая и идеята, че е скрита някъде? — Доминик погледна Том и той кимна. — Казваше, че портретът е ключът. Вероятно и за местонахождението на влака.

— Ако Ренуик го е открил, няма да можем да го изпреварим — мрачно отбеляза Арчи.

— Очевидно не е у него — възрази Кърк. — Защо иначе ми позволи да намеря ръката на Вайсман и другата картина на Белак? Той е в задънена улица и се опитва да ни използва, за да свърже точките.

— Какво каза? — Доминик присви очи и озадачено намръщи чело.

— Попитах защо иначе ще ми позволява да намеря ръката на Вайсман и…

— Не. За точките.

— Какви точки?

— Да свърже точките. Нали така, каза?

— Какво искаш да кажеш, Доминик? — нетърпеливо попита Арчи.

Без да отговори, тя забърза към отсрещната страна на стаята и откачи картата от стената.

— Разгърни я на пода — каза Доминик и я даде на озадачения Том. — Чудех се за какво са дупчиците — продължи, задъхана от вълнение.

— Какви дупчици? — попита Арчи.

— В картината. — Доминик щракна с пръсти и му махна да й даде картината на Белак, която бяха оставили на бюрото. — Направени са прекалено внимателно, за да са случайни. — Разгъна платното и го сложи върху картата. — Дайте ми молив!

Дхута извади молив от джоба на ризата си и й го даде.

Доминик го стисна, заби върха в първата дупка и го завъртя така, че да остави следа върху повърхността на картата отдолу, а след това повтори същото и с останалите девет дупки и махна картината.

— По дяволите! Точките показват същия маршрут — възкликна Арчи.

— Точно както каза Том. Да свържем точките.

Кърк се вторачи в картината. Не можеше да повярва на очите си. Точките от молива бяха отбелязали градовете, осветени от ултравиолетовата лампа и потвърдени от Лаше като маршрута на Златния влак.

Всички, освен една.

47.

Замъкът Вевелсбург, Вестфалия, Германия

9-и януари — 02:23

Замъкът се издигаше високо над гъсто залесената и обгърната в мъгла околност.

Още по-изненадваща беше формата му. Това беше единственият триъгълен замък в Европа, с една голяма кръгла кула в северния ъгъл и две по-малки в южния, свързани със силно укрепени стени. От друга страна обаче по време на седемчасовото пътуване от Цюрих Доминик им беше разказала, че дизайнът му е само единият от начините, по които замъкът разчупва традицията, както беше разбрала от проучванията си в интернет, преди да тръгнат.

През 1934 година замъкът бил взет под наем за сто години от Хайнрих Химлер. Планът му, който веднага бил приведен в действие, бил да го превърнат не само в арийски център за научни изследвания и обучение, но и в духовен дом на СС. Това трябвало да бъде нов Камелот, свещено място за арийската раса, като Мариенбург за средновековните тевтонски рицари.

За тази цел всяка стая била посветена на различни герои от древната германска история и митология. Една дори била отредена за Свещения Граал, който трябвало да търсят по света.

Жилищните помещения на Химлер били посветени на крал Хенрих I, основателя на първия германския райх. Химлер очевидно се смятал за земно превъплъщение на духа на Хенрих и дори вярвал, че един ден ще установи контакт с „древния народ“ от легендарния остров Туле, предполагаема изчезнала цивилизация, в намирането на която вложил огромни суми, и по този начин ще бъде надарен със свръхестествена сила и енергия.

За Том всичко това звучеше познато до болка, защото повтаряше разказа на Лаше за изпълнената с омраза мистична идеология, с която Химлер формирал и вдъхновявал СС към нови висоти на безчовечност. Истинската история обаче беше още по-мрачна. Наблизо бе построен концентрационен лагер, за да осигурява работна сила, необходима да приведе замъка във вид, отговарящ на стремежите на Химлер. И въпреки че замъкът така и не започнал да развива никаква дейност и дори не бил завършен, все още се носеха слухове, че между тъмните му стени се извършвали езически и сатанински ритуали.

Сякаш за да подчертае мислите на Кърк, замъкът избра този момент и застрашително се извиси над преплетените клони на дърветата. Прозорците блеснаха като очи на животно на жълтата светлина на фаровете и после отново изчезнаха в студената прегръдка на гората.

На фона на нощното небе се очерта силуетът на малка църква. Докато завиваха покрай къщи с кепенци, островърхата й камбанария хвърли дълга сянка на земята. Том угаси фаровете, превключи на първа скорост и автомобилът безшумно измина последните стотина метра на лунната светлина. Както можеше да се очаква, Арчи пръв наруши мълчанието, когато колата спря пред старото есесовско караулно помещение, сега превърнато в музей.

— Определено сме дошли, където трябва.

Кърк кимна. Замъкът несъмнено беше същият като на снимката на картината на Белак, която бяха намерили в тайната стая на Вайсман, и на витража, поръчан от Ламерс.

— Не спомена ли, че Химлер е наредил да го унищожат? — попита Том.

— Да, опитал се да го направи: през март 1945 година заповядал да го взривят, но изгоряла само част — отвърна Доминик. — Експлозията не засегнала най-важните помещения.

— И кои били те?

— Церемониалната зала и криптата в северната кула. След края на войната останалата част на замъка била построена отново, но онези помещения не били докоснати. Там се помещавал щабът на СС.

— Сигурна ли си, че няма никого?

— Сега сградата е младежко общежитие и музей, но по това време на годината е тихо и спокойно. Ще дойдат хора чак сутринта.

— Има ли охрана?

— Има нощен пазач, но той спи в западното крило. Ако действаме безшумно, няма да ни чуе.

Слязоха от колата. Валеше ситен студен дъжд. Кърк отвори багажника, извади две големи раници и даде едната на Арчи. Той кимна на останалите и всички се обърнаха към стените на замъка.

Широкият ров, някога несъмнено страховито препятствие, отдавна беше пресушен и по бреговете му сега имаше старателно поддържана градина. До главната порта на замъка водеше тесен каменен мост с две арки. Над сводестия вход имаше украсен с орнаменти еркер, вероятно добавен по-късно, като се имаше предвид различният му проект в сравнение със строгия вид на останалата част на сградата.

Минаха по моста и спряха пред внушителната главна порта. Естествено беше заключена, така че Том се зае с тясната врата, вградена в нея, и след няколко секунди я отвори.

Минаха по къс покрит коридор и влязоха в необикновения триъгълен вътрешен двор. Беше слабо осветен и с изключение на приглушеното барабанене на дъжда — тайнствено притихнал и неподвижен. Вятърът явно не можеше или не искаше да проникне тук.

Доминик посочи един вход в основата на северната кула — тя се извисяваше застрашително над тях като тежък облак и почти закриваше черното небе. Другите две кули, много по-тънки, едва се забелязваха над стръмния покрив и изглеждаха така, сякаш може да се огънат при силен вятър.

Приближиха се до вратата. Над входа имаше старинен надпис, показващ, че някога това е било параклис. Вратата не беше заключена и тримата влязоха — и се озоваха пред желязна решетка.

Кърк извади фенерчето си, насочи лъча през решетката и освети голяма зала. Дванадесет каменни колони, наредени в кръг, крепяха поредица ниски арки. В стените на кулата между тях бяха вградени прозорци с изящни рамки. Погледът на Том мигновено се насочи към пода. Центърът на помещението беше облицован с черен мрамор, който образуваше вече познатата фигура на диск, обграден от други две окръжности с дванадесет рунически мълнии, излизащи от центъра. Черното слънце.

— Това е била залата на върховните есесовски лидери — прошепна Доминик. — Място за извършване на ритуални церемонии.

— Всичко автентично ли е? — попита Кърк, изненадан от доброто състояние на залата.

— Повечето. Все пак е било реставрирано, вече ви казах.

— В такъв случай онова, което търсим, няма да е тук — заяви Том. — Къде е криптата, за която спомена?

— Точно под нас. Но трябва да излезем навън, за да стигнем до нея.

Доминик ги поведе към двора и после обратно по моста. Вятърът свиреше през двете арки. Вляво имаше стъпала, водещи към дъното на рова и към две врати, изсечени в основата на източната стена.

— Там — прошепна Доминик и посочи вратата вдясно.

Вратата беше заключена, но за няколко секунди я отвориха и влязоха в сводест коридор. Доминик освети тясно стълбище вдясно. Стъпалата свършваха пред друга желязна решетка. Кърк я отключи, а Доминик щракна електрическия ключ за осветлението на стената и ги последва.

Криптата беше десетина квадратни метра, солидно иззидана. Стените бяха от дялани каменни блокове, а подът — от гладък варовик. Сводестият таван се извисяваше на четири-пет метра над главите им. В средата имаше кръгла каменна дупка със стъпала, водещи надолу, а в центъра на пода — друга по-плитка вдлъбнатина.

Том се приближи до по-малкия кръг и спря под най-високата точка на тавана.

— Вижте. — Арчи насочи фенерчето си над главата му. Там ясно се виждаха очертанията на свастика, направена от камъни в различни цветове.

— Какво е било това място? — попита Том.

— Очевидно есесовска гробница — отвърна Доминик. — Предполагаемо последно място за почивка в центъра на вселената за духовете на членовете на Ордена, след като умрат.

Гласът й беше странно приглушен. Нямаше ехо, въпреки че пространството беше затворено. Стените сякаш поглъщаха звуците.

— Какво имаш предвид? — попита Кърк и любопитно огледа залата.

Високо в дебелите стени бяха вградени четири източника на светлина — тесни шахти, които стръмно се издигаха нагоре в мрака.

— Според Химлер центърът на света не е в Ерусалим, Рим или Мека, а тук, в хълмовете на Вестфалия — обясни Доминик. — Ето защо той смятал да построи огромен комплекс на СС, състоящ се от серия концентрично разположени укрепления, казарми и жилища, разпространяващи се във всички посоки от мястото, където стоиш.

Том погледна в краката си и смутено се отмести.

— На това място трябвало да бъде запален вечен огън — продължи Доминик. — И въпреки че в пътеводителите не се споменава името на Ордена, прахта на старшите есесовски лидери е трябвало да бъде положена тук. — Тя се приближи до стената и посочи нисък каменен пиедестал, на който Кърк не беше обърнал внимание. Всъщност имаше още единадесет подобни пиедестала, поставени на еднакво разстояние покрай стените. — Членовете на Ордена е трябвало да останат свързани и в живота, и в смъртта.

— Тогава ще започнем оттук — заяви Том и тропна по каменния под, — където е трябвало да гори вечният огън. Точно под свастиката, в центъра на техния свят.

48.

9-и януари — 02:51

Том и Арчи клекнаха и почнаха да разбиват пода с донесените чукове и длета. Работата беше бавна и трудна. След десетина минути обаче звуците на метал върху камък се смениха с друг, неочакван звук.

— Отдолу има нещо метално. — Арчи вдигна глава и развълнувано погледна Кърк.

Извадиха първия камък и после се захванаха да измъкват и останалите около него. Накрая разкриха очертанията на квадратна еднометрова метална плоча.

— Опитай с това. — Доминик подаде на Том дълъг метален клин.

Кърк го пъхна под плочата и я повдигна няколко сантиметра. Арчи бръкна отдолу и я изправи, а после я блъсна настрана. Плочата падна с трясък на пода и разпръсна облак прах. От тъмната дупка ги лъхна зловоние.

Тримата коленичиха и надникнаха вътре. Долу цареше непрогледен мрак. Цяла минута никой не каза нищо.

— Това трябва да е. Ще сляза пръв — каза Том, изправи се, взе въже и хвърли единия край в дупката, а след това стисна със зъби фенерчето и се спусна в мастиленочерната бездна.

Дъното беше от бял камък с черен диск в центъра. Едва, когато краката му неочаквано стъпиха върху диска, Кърк осъзна, че това всъщност е голяма маса. Пусна въжето и извади фенерчето от устата си.

Масата беше направена от дърво и заобиколена от дванадесет дъбови стола с високи облегалки, украсени с потъмнели сребърни плочки, на които бяха гравирани различни фамилни гербове и имена.

А на столовете, като зловещи гости на апокалиптична вечеря, седяха дванадесет белезникави скелета, облечени в есесовски униформи, и му се хилеха.

Затаил дъх, Кърк плъзна лъча на фенерчето по гърдите им и освети медалите и нашивките, а после левите им ръце и бродираните ленти.

Златните букви върху черния плат му казаха всичко. Това беше Орденът на мъртвешката глава.

49.

Хотел „Тримата крале“, Цюрих

02:51

— Ето я. — Лаше кимна към дървената кутия с размерите на пишеща машина на бюрото си. — Досега съм продал само една такава. Преди няколко години. На един руски колекционер, доколкото си спомням.

— А другите съставни елементи? — Гласът беше тих и напевен и загатваше за лениви влажни вечери на веранда някъде в Северна Каролина или Луизиана.

— В машината са, въпреки че, разбира се, вие ще се погрижите за окончателните настройки, господин… Съжалявам, забравих името ви.

Благотворният ефект на подмяната на кръвта започваше да преминава и Лаше се чувстваше уморен и не беше толкова съсредоточен, колкото би му се искало за тази среща. Това вероятно беше неизбежно, като се имаше предвид късният час, но от друга страна, го бяха предупредили в последната минута. Обадиха му се по телефона и му казаха, че някой ще дойде да направи размяната, така че да се погрижи да е сам.

— Фостър. Кайл Фостър. — Мъжът беше едър, груб и намръщен, с гъста брада, сливаща се с буйна чорлава светлокестенява коса, и стоманеносиви бдителни очи. Лаше инстинктивно разбра, че този човек е опасен. — Срещнахте ли проблеми да я намерите?

— Не. Имам връзки, хора, на които имам доверие да свършат подобна работа. Те са надеждни и дискретни и си държат устата затворена. Освен това са последните хора на света, с които някой би си помислил, че съм замесен.

— Имате предвид Синовете на американската свобода? — Фостър се усмихна.

— Откъде знаете? — Лаше беше изумен и в същото време ядосан. Изумен, че Фостър знае, и ядосан, защото това означаваше, че го наблюдават и нямат доверие в него.

— Както ви е известно, работодателят ми не поема рискове. Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди… Така ли му беше името?

Лаше кимна предпазливо.

— Веднага щом се увери, че вашият човек Блонди е взел това — Фостър покровителствено потупа дървената кутия — и се връща, той ми нареди да отида и… да се срещна с вашите хора. Колебанието и леката нервност, които Лаше долови в гласа на Фостър, загатваха за по-тъмни намерения в привидно невинната му забележка. Намеренията можеше да имат само едно възможно обяснение. Въпреки това Лаше зададе въпроса, надяваше се, че инстинктите му грешат.

— Да се срещнете с тях? Какво по-точно означава това?

— Мисля, че знаете какво.

— Всичките ли? — ахна Лаше. — Защо?

— Недовършена работа. — Фостър бръкна в джоба си и извади деветмилиметров пистолет със заглушител. — Която ни доведе при вас.

Лаше се втренчи в него, видя студените му немигащи очи и бавно кимна.

— Предполагам, че няма възможност за отмяна на смъртната присъда. — Гласът му беше спокоен и делови. Лаше отдавна се занимаваше с този бизнес и знаеше, че нито сълзите, нито гневните изблици ще имат ефект. — И никаква сума не би ви убедила да приберете оръжието и да си тръгнете?

Фостър се подсмихна.

— Тогава аз ще бъда мъртъв, а не вие.

Настъпи кратко мълчание.

— Работодателят ми обаче има предложение за вас.

— Какво? — В гласа на Лаше прозвуча слаба надежда.

— Да изберете сам.

— Да избера? — Лаше се намръщи озадачено. — Какво?

Фостър сви рамене и кимна към пълната с оръжия стая.

— Как да умрете.

Лаше унило поклати глава. Беше глупав да очаква нещо повече. Въпреки това беше благодарен за снизходителността, защото поне му даваше последен елемент на контрол в отнемането на живота му; беше дори проява на любезност. Колкото и нелепо да изглеждаше, Лаше наистина оценяваше жеста.

— Предайте му… моите благодарности.

Подкара инвалидната количка, заобиколи бюрото и бавно започна да се движи покрай шкафовете с витрини, наредени до стената вдясно, възхищаваше се на съдържанието им. Фостър го последва, без да го изпуска от прицел. Звукът на стъпките му наподобяваше равномерно и неумолимо биене на барабан.

Лаше обходи с поглед оръжията, сравняваше достойнствата им. Зловещият блясък на ножа кукри го правеше пръв възможен кандидат. Ножът бе принадлежал на британски войник в състава на непалската армия, загинал по време на Индийското въстание през 1857 година. Извитото острие беше внимателно покрито, защото според легендата никой нож кукри не може да бъде изваден от ножницата, без да пролее кръв.

Или може би лъскавият елегантен револвер, използван от руския поет Александър Пушкин в дуела през 1837 година, за да защити честта на съпругата си от нежеланите опити за сближаване от страна на дръзкия Дантес? На дуела Пушкин беше получил рани, от които бе починал след два дни, потапяйки в траур цяла Русия.

А може би „Уинчестър M 1873“, пушка, съчетаваща страховита точност и надеждност — две качества, спечелили й статута на икона като „оръжието, завладяло Запада“? Експонатите на Лаше бяха изключително редки — две от осемте пушки, използвани от индианците в битката при Литъл Бигхорн през 1876 година.

Продължи покрай тези и много други подобни оръжия. Накрая инвалидната количка избръмча и спря пред самурайската ризница. На подставката под нея имаше два меча. Лаше знаеше, че те са единственият възможен избор.

— Самураят е носел два меча — тихо каза той. Усещаше, че Фостър стои зад него, но не се обърна. — Катана и уакизаши. — Лаше кимна към дългия меч и после към по-късия, поставен над него. — Те са символ на доброто име и гордост и заедно със Свещеното огледало и мънистата с формата на запетая са едно от трите съкровища на Япония.

— Толкова ли са стари? — незаинтересовано попита Фостър.

— От осемнайсети век. Стари са, но не колкото ризницата.

— Това ли е желанието ви? — Фостър пристъпи напред и застана до него. Тонът му беше недоверчив.

Лаше кимна.

— Добре. — Фостър се наведе да вземе единия меч и вдигна глава да види кой иска Лаше, но Лаше само се усмихна.

— Чували ли сте за бушидо?

— Не. — В гласа на Фостър се долови раздразнение, сякаш искаше да приключи по-бързо.

Лаше не обърна внимание на това.

— Бушидо е моралният кодекс на самураите ръководство за живота им. Учи, че за да си спести срама, самураят може да извърши сепуку, форма на ритуално самоубийство.

— Искате да го направите сам? — Фостър изглеждаше обезпокоен, сякаш това излизаше от границите на оказаното благоволение. Сигурен, ли сте?

— Абсолютно. Вие ще сте кайшакунин, моят помощник в смъртта. Ще ви трябват и двата меча.

Фостър сви рамене, взе двата меча от подставката от абаносово дърво и последва Лаше до другия край на стаята, където той спря пред голямо оръдие.

— По традиция трябва да съм облечен в бяло кимоно и пред мен да има поднос с хартия уаши, мастило, чаша саке и нож танто, макар че уакизаши ще е достатъчен. Трябва да изпия сакето на две глътки. Повече или по-малко не би показало правилното равновесие между съзерцание и решителност. След това трябва да напиша подходящо стихотворение в стил уака и накрая да приема меча. — Той взе по-късия меч от Фостър, махна черната лакирана ножница и я хвърли на пода. — И да го опра в корема си ето така. — Лаше издърпа ризата от панталоните си, оголи мекия си увиснал корем и опря острието в него. — И после, когато съм готов, ще натисна и ще разрежа отляво надясно.

Фостър вече бе махнал ножницата на по-дългия меч, преценяваше тежестта му в ръката си и нетърпеливо потрепваше с крак.

— А след това вие — продължи Лаше, — като мой кайшакунин, ще пристъпите напред и ще ми отрежете главата. Това се е правело, защото…

Така и не довърши изречението — Фостър го обезглави с внезапен замах на стоманения меч. Тялото се свлече от инвалидната количка и падна пред оръдието, а главата се търкулна на пода.

— Говориш прекалено много, старче — измърмори Фостър.

50.

Замъкът Вевелсбург, Вестфалия, Германия

9-и януари — 03:23

— Тук са! — извика Том, скочи от масата между два скелета и започна да ги обикаля, като ги осветяваше с фенерчето. Главите на неколцина бяха паднали на земята, но повечето изглеждаха забележително непокътнати — матовобели черепи и празни очни кухини, които сякаш следяха всяко негово движение като в гротескен карнавал на плашила. — Всичките са тук — прошепна Кърк, без да е сигурен дали да изпитва въодушевление, или ужас от откритието си.

— Кои? — попита Арчи.

— Орденът. — Забеляза малка дупка в дясното слепоочие на един череп, огледа и останалите — и те бяха простреляни, — после видя пистолета на пода до столовете. — Изглежда, са се самоубили по взаимно съгласие.

— Слизам — обяви Арчи и след секунди едрото му тяло за миг закри малкия кръг светлина от криптата горе. Той се спусна по въжето и тупна в средата на масата. — Господи! — възкликна, когато лъчът на фенерчето му освети безумно вторачилите се в него скелети. Сребърните плочки зад главите им блестяха на светлината. — Мислех, че не е възможно, но те са дори още по-страшни, отколкото приживе. Събрани за последна вечеря като дванадесетте апостоли. Изглеждат така, сякаш ни чакат.

— Нас или нещо друго — каза Том. — Сигурно са слезли тук, накарали са да ги зазидат и после са се самоубили.

— И са си осигурили много по-приятна смърт, отколкото на другите, които са убили — изсумтя Арчи. — Защо хора като тях винаги постъпват така? — Той скочи на пода и възмутено поклати глава. — Видя ли нещо друго?

— Все още не. Дай да огледаме и да видим защо това място е толкова важно, че Ламерс и Вайсман са положили такива усилия да го скрият.

— Искате ли помощ? — Доминик безшумно се беше спуснала по въжето зад тях.

— Мислех, че ще ни пазиш гърба — отвърна Кърк.

— Правя го. Тук долу. По дяволите! — Тя видя труповете и сложи ръка на устата си. — Не знаех, че…

И изведнъж пребледня, сякаш й стана лошо.

— Опитай се да не ги гледаш — каза Том, помогна й да слезе от масата и сложи фенера в средата така, че да виждат какво правят. — Преструвай се, че не са тук.

Доминик кимна и стисна ръката му.

Помещението беше десетина квадратни метра, гладките стени бяха овални, сякаш се намираха в голямо каменно дуло. Бързото изследване потвърди, че единственият начин да се влезе и излезе, е пътят по който бяха дошли, защото никъде не забелязаха врата или отвор. Тримата се събраха в средата на стаята.

— И да има нещо тук, не го виждам. — Арчи освети криптата с фенерчето си.

— Да — съгласи се Том. — Но има едно място, където не сме търсили.

— Труповете — промълви Доминик. — Имаш предвид труповете, нали?

— Няма проблем. Аз ще го направя — отвърна Кърк.

— Не, аз — бавно каза тя.

— Не мисля, че…

— Искам — настоя Доминик. — Сериозно.

— Сигурна ли си? — попита Арчи. — Може да ти…

— С вас ли съм, или не?

— Разбира се, че си с нас — отвърна Том.

— Тогава трябва да мога да се справям с такива неща, нали? Все пак отрязаните човешки крайници и труповете са част от работата. — Доминик примирено сви рамене. — Освен това щом мога да се справям с вас двамата, би трябвало да мога да се оправя и с няколко трупа. — И се усмихна смело, но Кърк долови в гласа й нервност и неувереност. Щом обаче Доминик смяташе, че трябва да докаже нещо, той нямаше намерение дай пречи.

— Всичките са твои.

— Откъде мислиш, че трябва да започна? — Тя бавно се приближи до масата.

— Ти си реши.

Доминик се намръщи съсредоточено. Потрепващата светлина на фенера хвърляше вълнообразни сенки върху черепите и скелетите изглеждаха почти живи. Проблясването на зъбите им и тъмните празни очни кухини им придаваха такъв вид, сякаш всеки момент може да се събудят от дългия си сън.

Доминик храбро тръгна около масата и накрая спря зад един стол.

— Да опитаме първо този.

— Защо точно той? — полюбопитства Арчи.

Трупът не се различаваше от останалите, макар че безспорно беше по-уродлив от тях, защото челюстта му беше паднала в скута и едната очна кухина беше покрита с протрита черна копринена превръзка.

— Вижте масата.

Том проследи с поглед лъча на фенерчето й и видя, че повърхността на масата е разделена на дванадесет еднакви части, по една срещу всеки рицар. Секциите бяха от различни видове дърво.

— Дъб, орех, бреза. — Доминик посочи, и после обходи масата с лъча на фенерчето. — Бряст, череша, тик, махагон. — Лъчът спря върху парчето срещу стола, зад който беше застанала. — Различни видове дърво. Освен това. Направено е от кехлибар.

— Заслужава си да опитаме — съгласи се Арчи.

Доминик стисна решително зъби, внимателно разкопча куртката на скелета и претърси джобовете, но не намери нищо. Конците бяха изгнили и две сребърни копчета паднаха.

— А на врата му? — попита Кърк. — Дали не е носил нещо?

Като държеше лицето си колкото е възможно по-далеч, Доминик разкопча ризата. Платът беше залепнал за мумифицираните ребра. Плътта се беше разложила и после изсъхнала. Но и там нямаше нищо, освен празен гръден кош и съсухрени остатъци от сърцето.

Доминик въздъхна облекчено, отстъпи назад и неволно закачи ръката на скелета. Черепът тупна на земята и се търкулна под масата. Тя изпищя и се хвърли в обятията на Том.

— Справяш се страхотно — увери я той.

Доминик кимна, пусна го и отново се обърна към масата.

— Сигурно съм избрала погрешно.

— Може би — каза Кърк, освети рицарите от Ордена е фенерчето си, сравни всеки със съседа му и се запита къде ли може да е следващото парче от ребуса. Проблясъкът на метал му подсказа отговора.

— Медалите му — възкликна той. — Вижте ордените и медалите му.

Арчи пристъпи напред и се втренчи в лъскавите медали и ордени на куртката.

— Има Рицарски кръст.

И го свали от яката на униформата.

— Има ли знаци на задната страна?

Арчи обърна кръста.

— Да.

— Доминик, носиш ли другите два?

Тя кимна, извади ги и ги сложи на масата така, че знаците да се виждат. Арчи постави до тях кръста, който бе свалил от скелета.

— Трябва да означават нещо — рече Том. — Да ги подредим някак.

— Може би е картина — предположи Доминик. — Линиите се събират, за да покажат нещо, което не се вижда, когато са разделени.

Започна да размества кръстовете, слагаше ги един до друг в различни положения, за да види дали някои линии нямат продължения.

За съжаление нямаше такива и след като изпробваха всяка възможна комбинация, за която се сетиха, Кърк се приготви да предложи нещо, но Доминик изведнъж щракна с пръсти.

— Разбира се.

— Какво?

— Триизмерни са.

— Кое?

— Кръстовете. Не трябва да се наредят един до друг, а един върху друг.

Взе единия, сложи го върху друг и леко го отмести встрани, за да види дали ще се появи схема. Опита пак и пак и накрая вдигна глава и се усмихна.

— Ето.

Линиите наистина се сливаха и оформяха образ, който можеше да се види само ако се гледа отгоре. Два украсени с орнаменти кръстосани ключа.

— Ключовете за „Свети Петър“ — промълви Том.

— „Свети Петър“ в Рим?

— Може би. — Той погледна сребърната плочка на облегалката на стола, където седеше мъртвецът, от когото бяха взели последния кръст. На фамилния герб беше изобразен горд двуглав орел, сграбчил глобус и скиптър в протегнатите си нокти. — Прилича на императорския герб на Романови. Какво общо има това с Рим или с офицер от СС?

Арчи присви очи.

— Може би не сочат към Рим, а към друг град. В Русия.

— Санкт Петербург? Възможно е — съгласи се Том.

— Да, но фамилното име? — Доминик отново освети плочката с фенерчето си. — Симеон. Не е немско, нито руско.

— Имаш право. Необичайно е. — Кърк се намръщи.

— Единственият Симеон, за когото съм чувала, е светец. Симеон Стълпник — каза тя.

— Какъв е бил?

— Отшелник от пети век. Прекарал тридесет години на върха на стълб, висок четиридесет лакти, близо до Халеб в Сирия — обясни тя. — Но не виждам какво…

— Отшелник! — Арчи се усмихна. — Ти си гениална, Доминик.

— Така ли?

— Съвпада абсолютно точно.

— Кое?

— Единственото място, където можеш да намериш отшелник в Санкт Петербург, или поне отшелник, пазач на картина, е Ермитажът12.