Червени листа

II

Къщата беше в дъбравата на хълмчето. Отпред беше един етаж висока и представляваше цялата надпалубна част на параход, закотвена на сухо. Била демонтирана от робите на Дум, бащата на Исетибиха, и докарана дотук, дванайсет мили от брега, като я търкаляли на кипарисови трупи. Това им отнело пет месеца. По него време къщата му се състояла само от една тухлена стена. Той опрял парахода надлъж до стената и сега напуканата и олющена позлата на корнизите в стил рококо се извиваше в арки на отминало великолепие над златните букви, изписващи разни гръмки имена до вратите на каютите, засенчени с жалузи.

Едно от три деца и член на племето минго, по рождение Дум бил от главатарски произход, но по майчина линия. Когато бил още млад, а Ню Орлеанз — още европейски град, Дум направил пътешествие с товарна лодка по Мисисипи — от северния край до Ню Орлеанз, където се запознал с кавалера Сьор Блонд дьо Витри, човек, чието обществено положение, както личало, било почти толкова съмнително, колкото и това на Дум. Попаднал сред комарджиите и гърлорезите от пристанището на Ню Орлеанз и под ръководството на своя наставник, Дум взел да се представя за вожд, за Човек, за наследствен собственик на онази земя, която принадлежала на семейството му по бащина линия; не друг, а кавалерът дьо Витри го нарекъл du homme Човек, откъдето дошло и Дум.

Виждали ги навсякъде заедно, индианеца, трътлестия мъж с голобрадо загадъчно и грубиянско лице, и парижанина, безотечественик и както разправяли, приятел на Каронделе1 и доверен човек на генерал Уилкинсън2. После и двамата изчезнали, изпарили се от дотогавашните си подозрителни свърталища и оставили зад себе си легендата за парите, които Дум уж бил спечелил, и сплетнята за някаква млада жена, дъщеря на твърде заможна индианска фамилия от Запада, чийто брат, известно време след изчезването на Дум, обикалял старите му убежища с пистолет в ръка.

Половин година по-късно изчезнала и младата жена, качила се на парахода за Сент Луи, който една нощ спрял край дъсчен кей в северното течение на Мисисипи, и придружена от прислужница-негърка, жената слязла на брега. Посрещнали я четирима индианци с кон и кола, тръгнали, пътували бавно, защото тя вече била с доста издут корем, и след три дни стигнали плантацията; тук тя разбрала, че Дум вече е станал вожд. Нито веднъж не й разказал как е постигнал това, съобщил й само, че неговият чичо и братовчед му внезапно починали. По това време къщата се състояла от една тухлена стена, издигната от некадърни роби, до която била долепена разделена на стаи и покрита със слама колиба, из която се търкаляли кости и всякаква смет; колибата се намирала в центъра на неподражаем парк от гори, из чиито десет хиляди акра като домашни животни бродели елени. Тук Дум и жената се оженили и скоро след това се родил Исетибиха. Бракосъчетанието извършил един комбинатор, наполовина пътуващ проповедник и наполовина търговец на роби, който пристигнал, яздейки муле, по чиито хълбоци шибал памучен чадър и дамаджана за уиски от три галона. Оттам насетне Дум взел да наема все повече роби и да обработва част от земите си, както постъпвали белите. Но работа никога не стигала за всички и в пълно бездействие мнозинството от тях изцяло възстановили живота от африканската джунгла, с изключение на ония случаи, когато, забавлявайки гостите си, Дум пускал подире им гладните си кучета.

Когато Дум умрял, Исетибиха бил на деветнайсет. Той станал собственик на земята и на опеторилото се стадо черни, от които нямал никаква полза. Макар че титлата вожд преминала върху него, намерила се йерархия от чичовци и братовчеди, която управлявала племето и накрая свикала едно клечащо заседание по негърския въпрос, на което всички клекнали под изписаните със златни букви имена над параходните врати.

— Не можем да ги изядем — казал един.

— Защо не?

— Много са.

— Вярно — казал трети. — Почнем ли, ще трябва всичките да изядем. А месото никак не е полезно.

— Ами ако месото им е като на елените? То не е вредно.

— Да избием някои от тях, без да ги ядем — предложил Исетибиха.

Другите го изгледали.

— Защо? — попитал един.

— Вярно — рекъл втори. — Така не може. Много са скъпи. Помните ли какво главоболие беше да им търсим работа? Да направим като белите хора.

— Какво? — казал Исетибиха.

— Да обработим още земя, да посеем царевица, че да ги храним, да се умножат още и тогава да ги продадем. Ще разчистим всичката земя, ще насадим храна, ще развъждаме негри и ще ги продаваме на белите за пари.

— А какво ще правим с тия пари? — попитал трети.

Тук се позамислили.

— Ще решим — казал първият. Потънали в сериозна размисъл, все тъй клечейки.

— Това значи работа — казал третият.

— Ами да я свършат негрите! — рекъл първият.

— Да. Да я свършат! Вредно е да се потиш. Влага е това. Отваря порите.

— И влиза нощен въздух.

— Да. Нека негрите работят! Ясно е, че обичат да се потят.

Разчистили земята заедно с негрите и засяли зърно. Дотогава робите живеели в една огромна барака с покрив, килнат над единия ъгъл, нещо подобно на свинска кочина. А сега почнали да им строят селища и хижи и в хижите настанявали по двама млади негри да се размножават; след пет години Исетибиха продал четирийсет глави на един търговец от Мемфис, взел парите и под напътствията на свой вуйчо от Ню Орлеанз заминал за странство. По това време кавалерът Сьор Блонд дьо Витри бил вече стар човек, живеел в Париж, носел перука и корсет, а съсредоточеното му старческо беззъбо лице било завинаги застинало в загадъчна и дълбоко трагична гримаса. Той взел от Исетибиха триста долара и в замяна на това го въвел в известни кръгове; след една година Исетибиха се завърнал у дома с едно позлатено легло, два полилея, на чиято светлина, както разправяли, мадам Помпадур оправяла косите си, докато иззад напудреното й рамо Луи самодоволно се усмихвал на своя образ в огледалото, и чифт чехли с червени токове. Те били малки за крака му, тъй като до деня, в който се отправил от Ню Орлеанз на път, той изобщо не бил носил никакви обувки.

Донесъл чехлите, загънати в тънка тоалетна хартия, и ги турил в единствения останал джоб на чифт дисаги, който дотогава бил натъпкан с кедрови стърготини. Вадил ги оттам само в случаите, когато синът му Мокитуби искал да играе с тях. На тригодишна възраст Мокитуби имал широко плоско монголоидно лице, което съществувало сякаш в пълна и неизмерима летаргия от нея то излизало само при вида на чехлите.

Майката на Мокитуби била миловидно момиче, което Исетибиха срещнал веднъж в динените лехи — там работела тя. Спрял, погледал я — широки и здрави бедра, силен кръст и спокойно лице. Него ден отивал на реката за риба, но по-далеч от дините не отишъл; кой знае, може би додето стоял и наблюдавал неподозиращото момиче, той си припомнил майка си, гражданката, бегълката с многото ветрила, дантели и негърска кръв и цялата евтина изтърканост на тази тъжна история. След една година се родил Мокитуби. На три години краката му вече не можели да влизат в чехлите. В тихите палещи следобеди Исетибиха го наблюдавал как се бори с чехлите, обзет от някакво чудовищно упорство, и кротко се смеел в себе си. Така се смял — на Мокитуби и на чехлите — няколко години, защото Мокитуби не се отказал от опитите си да ги обуе, додето не станал на шестнайсет. Тогаз ги зарязал. Или по-скоро Исетибиха си мислел така. Защото Мокитуби се отказал от тези опити само в присъствие на баща си. Най-младата жена на Исетибиха му обадила един ден, че Мокитуби е откраднал и скрил чехлите. Тогава Исетибиха спрял да се смее, отпратил жената и като останал сам, казал си: „Да, и мен ми се ще да живея“, после пратил за Мокитуби и му рекъл: „Подарявам ти ги.“

По това време Мокитуби бил вече на двайсет и пет, още ерген. Исетибиха не бил висок, но бил по-висок от сина си с половин педя, а почти петдесет кила по-лек. Мокитуби вече страдал от своята болезнена тлъстина, лицето му било бледо, широко и неподвижно, ръцете и нозете му — подпухнали като от воднянка. „Сега са вече твои“ — казал Исетибиха и го загледал. Като влизал, Мокитуби скришом хвърлил на баща си бърз, забулен поглед.

„Благодаря“ — казал той. Исетибиха го погледнал. Не могъл да разбере гледа ли Мокитуби, вижда ли. „Не е ли все едно дали ти ги давам или ти ги подарявам?“ — попитал той.

„Благодаря“ — казал Мокитуби.

По това време Исетибиха употребявал емфие; един бял му бил показал как да поставя праха на устната си и да го разтрива в зъбите с клонче от кучешки дрян или стръкче от червена орхидея. „Добре — казал той, — човек не може да живее вечно.“ Погледнал сина си, после очите му на свой ред се замъглили и без да вижда, замислил се. Какво си е мислил, никой не може да каже, но по едно време само изрекъл с половин глас: „Да. Но чичото на Дум е нямал чехли с червени токове. — Погледнал пак сина си, а оня — тлъст и неподвижен. — Зад такава мутра може всякакви намерения да се таят, но човек ги узнава, когато стане късно. — После седнал на плетен стол с ремъци от еленова кожа. — Този дори не може да ги обуе. И той, и аз сме прокълнати от живото месо, което носим на себе си. Дори не може да ги обуе. Но нима аз съм виновен?“

Живя още пет години, после умря. Разболя се една нощ, стана му зле и макар че врачът пристигна и както си беше по жилетка от скунксова кожа, горя отгоре му някакви клечки, Исетибиха умря на следното утро.

Това стана вчера; изкопаха гроб и вече дванайсет часа хората прииждаха с коли и фургони, на коне и пешком да хапнат от печеното куче, сукоташа3 и сладките картофи, печени в пепел, и да присъстват на погребението.