Червени листа

V

Мокитуби взе чехлите със себе си. В движение не можеше да ги носи дълго, па макар и в носилката, на която се облягаше полуотпуснат, затова ги държеше в скута си върху квадратно парче кожа от млад елен — напуканите, разнищени чехли, вече обезформени, с олющени лачени горнища и езици без токи, с червените си токове — лежаха върху тази скапана и тлъста маса, която едва даваше признаци на живот, и пътуваха с нея през тресавища и трънаци, носени от сменящи се мъже, които цял ден без прекъсване мъкнеха престъплението и неговата лачена цел, за да извършат онова, което бе нужно на жертвата. Мокитуби може би си въобразяваше, че в своето безсмъртие лети през пъкъла, понесен от осъдени души, които приживе са жаждали неговата гибел, а в смъртта са станали заслепени участници в неговото проклятие.

През кратката почивка, като подпряха носилката в средата на кръга от клекнали мъже, а неподвижният Мокитуби със затворени очи и най-сетне за миг озарено от смирение лице, схвана неизбежността на това, което го чака, той можа да обуе чехлите. Сложи му ги момчето, едва напъхвайки със сила огромните, размекнати и подпухнали ходила, при което на лицето му отново се появи онова трагично, страдалческо и безкрайно напрегнато изражение, което имат хората с лошо храносмилане. След това продължиха. Той не помръдваше, не издаваше звук, застинал в ритмичното поклащане на носилката, сякаш пестейки своята леност, или може би своите кралски добродетели, като например храбростта и силата на духа. След време оставиха носилката и се вгледаха в жълтото му лице на идол, цялото обсипано с капчици пот. Тогава някой — Трите кошници или Тоя с двамата бащи — каза:

— Свалете ги. Нужната почит вече е отдадена.

Свалиха чехлите. Лицето на Мокитуби остана същото, но чак сега дишането му стана видимо, въздухът влизаше и излизаше между бледите му устни с тихо свистене, а те отново клекнаха да дочакат куриерите и вестоносците.

— Още ли не?

— Още не. Сега отива на изток. До залез ще стигне устието на Типа. И тогава ще се върне. Можем утре да го хванем.

— Да се надяваме. Няма да е много скоро.

— Да. Вече три дни го търсим.

— Когато умря Дум, за три дни свършихме.

— Но оня беше стар човек. А този с млад.

— Да. И добре тича. Хванем ли го утре, печеля кон.

— Дано го спечелиш.

— Да. Неприятна работа.

В този ден храната в плантацията свърши. Гостите се разотидоха по домовете и на другия ден се върнаха с нова храна за още една седмица. Исетибиха вече смърдеше; когато по пладне стана горещо и лъхна ветрец, усетиха миризмата по цялата долина. Но негъра не хванаха нито тоя ден, нито на следващия. Беше на смрачаване на шестия ден, когато вестоносците дотичаха до носилката; бяха открили кръв.

— Наранил се е.

— Дано не е зле — каза Трите кошници. — Как ще пратим с Исетибиха човек, който няма да му бъде от полза?

— Или такъв, за когото Исетибиха сам ще трябва да се грижи — добави Шипката.

— Нищо не знаем — каза вестоносецът. — Скрил се е. Пропълзял е обратно в тресавището. Оставихме постове.

И припнаха с носилката. Мястото, където негърът бе пропълзял в блатото, се намираше на един час път. В бързината и вълнението забравиха, че Мокитуби е с чехлите; когато стигнаха, той беше припаднал. Свалиха чехлите и го свестиха.

Със смрачаването заградиха блатото. Клечаха, връхлетявани от облаци мушици и комари; вечерницата светеше ниско на запад, а съзвездията отгоре бавно се завъртяха. „Ще му дадем време — си казаха. — И утре е ден.“

„Ами да. Да му дадем време.“ Млъкнаха и като един се вторачиха в мрака към тресавището. След малко шумовете спряха. Скоро от тъмното изскочи вестоносецът.

— Опита се да избяга.

— А вие го върнахте?

— Сам се върна. За миг и тримата се уплашихме. Надушвахме го как пълзи в тъмнината, надушвахме и нещо друго, ама не знаехме какво. Затуй се и уплашихме, но той ни каза. Каза ни да го заколим на място, защото сега било тъмно и нямало да види лицето на оня, който ще свърши тая работа. Но нас на друго ни миришеше. И той ни каза какво е. Змия го ухапала. Преди два дни го ухапала. Ръката му се подула и сега мирише лошо. Но нас на друго ни миришеше, защото издутото вече е спаднало и ръката му не е по-голяма от детска ръка. Той сам ни показа. Всички до един я опипахме — не по-голяма от детска. Поиска да му дадем секира, та да я отсече. Но и утре е ден.

— Да. Утре е като днес.

— Малко ни беше страх. Но той се върна в блатото.

— Добре.

— Да. Страх ни беше. Да кажем ли на вожда?

— Ще разбера — каза Трите кошници и се оттегли. Вестоносецът клекна и отново заразказва за негъра. Трите кошници се върна. — Вождът каза, че и така е добре. Върни се на пост.

Вестоносецът се изниза. Клекнали около носилката, отвреме-навреме подремваха. Някъде след полунощ негърът ги събуди. Развика се и почна да си говори сам, а гласът му ехтеше остър и изненадващ в мрака; после млъкна. Зазори се. По светложълтото небе бавно прелетя бял жерав. Трите кошници се сепна:

— Да вървим! Вече е днес.

Двамата индианци навлязоха с шумни движения в тресавището. Преди да стигнат до негъра, спряха, защото той изведнъж запя. Виждаха го — гол и облепен с кал, седи на един дънер и пее. Клекнаха тихо недалеч от него и го оставиха да свърши. Напяваше нещо на своя си език с лице, вдигнато към изгряващото слънце. Гласът му бе ясен, пълен, малко примитивен и тъжен. „Да му дадем още малко време“ — казаха си индианците и търпеливо зачакаха. Той млъкна и те го приближиха. Обърна се и ги изгледа през напуканата маска от кал. Очите му се бяха налели с кръв, а пресъхналите устни едва скриваха квадратните му къси зъби. Маската от кал едва се държеше на лицето му, сякаш току след слагането й плътта се е стопила. Държеше лявата си ръка близо до гърдите. От лакътя надолу беше покрита с безформена и спечена черна кал. Надушваха го, вонеше страшно. Наблюдаваше ги безмълвен, додето единият не го докосна по ръката.

— Ела — каза индианецът. — Тичаш отлично. Няма от какво да се срамуваш.