Червени листа

III

— Ще минат три дни — каза Трите кошници, когато той и другият индианец се връщаха към къщата на вожда, — ще минат три дни и храната ще се свърши. И друг път ми се е случвало.

Вторият индианец се казваше Луи Шипката.

— И на това време, каквото е топло, той ще вземе да се вмирише.

— Да. Мъртвите са главоболие и грижа.

— А може и да не минат три дни.

— Да. А Човекът ще се вмирише, преди да го спуснат в земята. Стой и гледай и ще видиш, че съм прав.

Приближиха къщата.

— Сега вече може да обуе чехлите — каза Шипката. — Сега може да ги носи пред всички.

— Още няма да може — каза Трите кошници. Шипката го изгледа. — Нали ще води гонитбата.

— Мокитуби? — учуди се Шипката. — И мислиш, че ще може? Човек, за когото и ходенето е мъка?

— А как иначе? Нали туй, дето скоро ще се вмирише, е негов баща!

— Вярно — каза Шипката. — За тия чехли той ще има още да плаща. Да, да. Той наистина ще ги купи. Ти какво мислиш?

— А ти какво мислиш?

— Ти какво мислиш?

— Нищо не мисля.

— И аз. Сега Исетибиха няма да има нужда от чехли. Да ги носи Мокитуби! На Исетибиха му е все едно.

— Да. И вождовете умират.

— Да. Остави го, нали пак си имаме вожд.

Навесът от дървесни кори над верандата се придържаше от лющени кипарисови колове на височина на параходната кают-компания и хвърляше сянка върху пръстената пътечка, на която в лошо време спъваха мулета и коне. В предния край на параходната палуба седяха старец и две жени. Едната скубеше заклана птица, другата лющеше царевица. Старецът приказваше. Беше бос, с дълга ленена наметка и касторена шапка.

— Светът отива по дяволите — казваше той. — Съсипаха го белите хора. Дълги години преди белите да ни наложат своите негри, живеехме чудесно. Едно време старите хора седяха на сянка и дъвчеха варено еленско и царевица, пушеха тютюн и разговаряха за чест и за важни неща. А какво правим сега? От грижа за тия, дето обичат да се потят, старите се изтощават и направо в гроба. — Щом Трите кошници и Шипката преминаха по палубата, той млъкна и вдигна очи към тях. Погледът му беше заядлив и гурелив, а лицето — покрито с безброй ситни бръчици. — И този е избягал — каза той.

— Да — рече Шипката. — Няма го.

— Знаех си. Казах. Ще отидат три седмици, както при смъртта на Дум. Само стой и гледай.

— Беше три дни, а не три седмици — каза Шипката.

— А ти присъствал ли си?

— Не — каза Шипката, — ама съм чувал.

— Пък аз присъствах — каза старецът. — Цели три седмици, през блата и гъсталаци…

Продължиха нататък и го оставиха да говори.

Бившият бюфет на парахода сега представляваше бавно гниеща черупка; полираният махагон и резбите сега едва личаха под плесента и само от време на време проблясваха в някакви кабалистични знаци, за да помръкнат отново. Продънените прозорци напомняха очи с перде. Тук имаше няколко чувала зърно или семе и предната част от рамата на фиакър, на чиято ос сега стърчаха и събираха ръжда два сгънати като сърпове яйове, застинали в грациозни пози, без да носят нищо на гърба си. В единия ъгъл безшумно и непрестанно нагоре-надолу във върбовата си клетка тичаше лисиче; три кльощави бойни петлета подскачаха из прахоляка и всичко наоколо бе нашарено и белязано от техните изсъхнали курешки.

Като минаха тухлената стена, озоваха се в голямо помещение от пропукани стволове. Тук беше задната част на фиакъра — рамата и откачената горна част, легнала на една страна; прозорчето й бе замрежено с върбови пръчки и през тях надничаха главите, кротките като мъниста, ала гневни очи и оклюмали гребени на още няколко бойни петлета. Подът беше от спечена глина. В единия ъгъл бе подпряно грубо рало и две дялани на ръка гребла от лодка. Провесено на четири каиша от еленова кожа, от тавана висеше позлатеното легло, което Исетибиха бе домъкнал от Париж. То нямаше ни пружини, ни дюшек, на рамката му бяха кръстосани ремъци, образуващи проста люлка.

Исетибиха караше последната си, най-млада жена да спи в леглото. Тъй като по рождение беше от тия, които страдат от задух, прекарваше нощите полуизлегнат на плетения си стол. Изпращаше я в леглото и след това, полубуден и полузаспал в мрака, се правеше, че спи — спеше три-четири часа — и се ослушваше да я чуе как с безкрайна предпазливост се измъква от завивката и ремъчното легло, за да полежи върху сламеника на пода до първите часове на предутринта. Тогава тя отново се промъкваше тихо до леглото и на свой ред се преструваше, че спи, а в тъмното до нея Исетибиха нечуто се смееше.

Канделабрите бяха привързани с ремъци на два кола и сега стояха облегнати в единия ъгъл, където се търкаляше и една десетгалонова бъчва от уиски. На плетения стол срещу глиненото огнище седеше Мокитуби. Не много по-висок от пет стъпки, той тежеше сто и двайсет кила. Носеше сукнено палто на голо, а кръглият, гладък, медночервен балон на корема му висеше над долната половина от комплект бельо с дълги крачоли. На краката му се мъдреха чехлите с червените токове. Зад стола стоеше момче с голямо азиатско ветрило от драпирана хартия. Мокитуби седеше с неподвижно, широко и жълто лице, затворени очи и сплескани ноздри, протегнал напред тюленоподобните си лапи. На лицето му се четеше дълбоко трагичен и равнодушен израз. Той не отвори очи, когато влязоха Трите кошници и Шипката.

— От изгрев слънце ли ги е обул? — попита Трите кошници.

— От изгрев — каза момчето. Ветрилото не спираше. — Нали виждате.

— Да — рече Трите кошници, — виждаме. — Мокитуби не се и помръдна. Напомняше истукан, малайско божество в сюртук, по долни гащи, с разголена гръд и просташки чехли с алени токове.

— На ваше място няма да го безпокоя — рече момчето.

— Но не и на твое — каза Трите кошници. Той и Шипката клекнаха. Момчето непрекъснато размахваше ветрилото. — О, вожде — започна Трите кошници, — слушай! — Мокитуби не помръдна. — Той е изчезнал — добави Трите кошници.

— Нали ви казах — обади се момчето. — Знаех си, че ще избяга. Казах ви.

— Да — каза Трите кошници. — Ти не си първият, който ни казва онова, което трябваше да знаем предварително. И защо вие, по-мъдрите от нас, не направихте вчера нищо, за да не стане тъй?

— Не му се е искало да умре — каза Шипката.

— А защо да не иска? — попита Трите кошници.

— Това, че все някой ден ще умре, не е обяснение — каза момчето. — Не можеш да ме убедиш, старче.

— Дръж си езика — рече Шипката.

— Цели двайсет години — почна Трите кошници, — додето останалите от неговата раса се потяха по полето, той служеше на вожда за сянка. Защо да не иска да умре, след като не е искал да лее пот?

— При това щеше да стане много бързо — додаде Шипката. — Няма да е бавна смърт.

— Хванете го и му кажете — каза момчето.

— Шшт! — рече Шипката. Както клечаха, погледнаха Мокитуби в лицето. Сякаш и той беше умрял. Потънал в собствената си плът, той дишаше някъде твърде дълбоко, за да му личи отвън.

— Слушай, вожде — каза Трите кошници, — Исетибиха е мъртъв. Той чака. Неговото куче и неговият кон са готови. Но робът му е избягал. Оня, който му придържаше гърнето, оня, който ядеше от неговата гозба, от неговата паница, избягал. Исетибиха чака.

— Да — потвърди Шипката.

— И това не е за първи път — продължи Трите кошници. — Случи се и когато Дум, твоят дядо, лежеше в очакване пред ямата в земята. Лежа и чака три дни и все повтаряше „Къде е моят негър?“ А Исетибиха, баща ти, отговаряше: „Аз ще го намеря. Ти почивай. Ще го доведа и тогаз ще тръгнеш на път.“

— Да — потвърди Шипката.

Мокитуби седеше неподвижен, със затворени очи.

— Три дни Исетибиха претърсваше из ниското — рече Трите кошници. — Дори да хапне не се върна, додето не доведе негъра. И тогава каза на Дум, на баща си: „Ето ти кучето, ето ти коня, ето ти и негъра. Почивай.“ Каза го Исетибиха, който от вчера е мъртъв. А сега неговият негър е избягал. Конят и кучето чакат, а негъра го няма.

— Да — потвърди Шипката.

Мокитуби не мръдна. Очите му бяха затворени; над ленивата му чудовищна маса тегнеше неизмеримо безразличие, нещо безкрайно неподвижно, което прескачаше плътта и оставаше глухо за нея. Клекнали, те го гледаха в лицето.

— Това се случи, когато баща ти току-що беше станал вожд — каза Трите кошници. — И никой друг, а сам Исетибиха доведе роба при баща си, който чакаше да влезе в земята. — Лицето на Мокитуби не трепна, очите му останаха затворени. След малко Трите кошници рече: — Махни му чехлите.

Момчето свали чехлите. Мокитуби взе да пъшка, голата; му гръд дълбоко се раздвижи, сякаш той отново изплуваше от дълбините на плътта си към живота, като че излизаше от водата, от морето. Но очите му още не се отваряха.

— Той ще води преследването — каза Шипката.

— Да — каза Трите кошници, — той е вожд и той ще води преследването.