Червенокосата дева

1.

Беше един от онези дълги августовски дни, които с топлия си полъх галеха нежните хълмове и долини на Сари, близо до малкото селце Бедингтън Корнър. Слънчевата светлина струеше в стаята на Никол Ашфорд. Златните, ефирни нишки притегляха неустоимо. Въпреки това Никол отказваше да напусне уюта на пухения дюшек. Зарови глава във възглавницата, но сънят й се изплъзна и тя бавно се обърна. Изтегна се по гръб в голямото, обвито в памучна драперия легло. Топазеният й поглед сънено обходи прекрасната стая. От лявата й страна се мъдреше дъбов, люлеещ се стол. Върху него беше захвърлена роклята й от предишния ден.

Като я видя тя се сети, че скоро ще се наложи да стане от леглото, тъй като днес беше специален ден — днес родителите й организираха градинско увеселение, на което щяха да присъстват тя и Джайлз, нейният брат близнак. За някои, идеята за градинско увеселение вероятно не звучеше много вълнуващо, но за Никол, която беше едва на дванадесет и за първи път щеше да присъства на празненство с възрастните, вълнението бе разбираемо. Освен това Анабел и Ейдриън Ашфорд не се задържаха дълго в Ашланд, тяхното провинциално имение. Никол обожаваше кратките мигове, прекарани заедно с родителите си.

Преизпълнена от щастие тя отметна чаршафите, но веднага спря. Вратата се отвори и Джайлз с трясък катапултира в стаята.

— Ники! Още ли си в леглото, мързелана такава? Бързо се облечи! Тази нощ Шадоу се е сдобила с конче! — извика Джайлз. Гласът му бе изпълнен с гордост и вълнение. Топазените очи, същите като на сестра му, блестяха и хвърляха мънички искрици, а върху челото му бе паднал кичур тъмнокафява коса.

Малкото личице на Никол веднага засия от възхищение. Тя скочи от леглото и изпълни въздуха с въпроси.

Останали без дъх, няколко минути по-късно децата стигнаха до конюшните зад къщата. Като стъпваха на пръсти, те се приближиха до едно от отделенията в просторната конюшня. Ейдриън Ашфорд, висок и красив, обут в бричове и с елегантно прилепнал син жакет, вече стоеше там заедно с главния коняр, мистър Браун. Като погледна през рамо, Ейдриън се усмихна на децата и им махна да се приближат.

— Виждам, че си я събудил? Не можа ли да почакаш? — попита той с топла усмивка.

— Не! Освен това Ники щеше да побеснее, ако не й бях съобщил веднага. Знаеш колко е сприхава! — отговори Джайлз, а очите му танцуваха.

Никол му се оплези и отправи бляскава усмивка към баща си.

— Сега съм голяма! Младите дами не са сприхави! — отбеляза с престорена скромност тя.

Джайлз подсвирна и се разсмя. Изпълнен с жал Ейдриън се опита да я вдигне на ръце.

— Ставаш прекалено голяма, любима моя. След година, две ще се наложи да си напомням, че вече не си малкото ми момиче.

— О, татко! Аз винаги ще бъда твоето малко момиче! — обеща Никол с жар, а ръцете й обвиха врата му в здрава прегръдка. Баща й я целуна по челото и я свали на земята. Като втъкна внимателно зад ухото й едно огнено кичурче той нежно каза:

— Сигурен съм, че ще бъде така, любима моя. Но хайде, ела да се порадваме на малката дъщеричка на Шадоу.

С блеснали като скъпоценни камъни очи, Никол се обърна и се втренчи в кончето. След няколко минути каза:

— Знам, че не е много умно, но ми харесва името Миднайт1. Родила се е точно в полунощ и със сигурност е черна като средата на нощта!

— Това име е съвършено точно, Ники!

— Отличен избор — изкоментира Ейдриън. После, след като издърпа на крака Никол той каза. — Мисля, че доста време се мотахме в конюшнята. Майка ви вероятно се чуди къде сме изчезнали всички. Не забравяйте, че само след няколко часа очакваме гости.

— Как бих могла да забравя! — промърмори Никол.

Джайлз й хвърли закачлив поглед, след което й отвърна:

— Е, съдейки по дрехата, с която си облечена и свободно оставената ти грива, със сигурност изглежда, че си забравила!

— О, престани! Много Добре знаеш, че не съм! Само почакай да ме видиш след около час! — Като каза това тя се затича, а дългата й, огнена коса се развя като знаме зад нея.

Два часа по-късно, когато Никол стоеше на широките, мраморни стъпала, водещи към входа на Ашланд и посрещаше пристигащите гости, никой не би я свързал с лудетината, която бе коленичила в сламата в конюшнята. Застанала самоуверено между баща си и Джайлз, облечена в най-привлекателната масленожълта муселинена рокля, с прихваната на тила дълга коса, спускаща се като водопад от блестящи къдри, Никол беше всичко, което трябваше да бъде една дъщеря на аристократ. Ейдриън Ашфорд много се гордееше с децата си и това много явно личеше по усмивките и окуражаващите погледи, които им хвърляше, докато те продължаваха да поздравяват гостите.

Никол изпитваше наслада от всеки миг. Единственото й разочарование беше, че майка й, Анабел, посрещаше гостите в градината, вместо да остане на стъпалата заедно с тях. Но в този великолепен ден това беше дреболия и Никол я прогони от съзнанието си.

Празненството имаше голям успех. Ухаещите на рози градини бяха окупирани от членовете на най-богатата английска класа. Между тях обикаляха слуги в ливреи, с гигантски подноси, пълни с изкусителни освежаващи напитки. Под величествените дъбове и разлистени лешникови храсти имаше изискани бели маси и столове за онези, които биха искали да поседнат на сянка и да обсъдят присъстващите.

Никол и Джайлз преминаваха от една група на друга, наслаждаваха се на вниманието, което получаваха. Това беше първото им празненство с възрастните, и затова се държаха учудващо добре. Учудващо наистина, тъй като всички в околността знаеха какви палави малки дяволи са близнаците Ашфорд.

— Няма дори намек за нещо осъдително в поведението на двамата — надуто отбеляза полковник Игълстоун. — Но… какви неприятности могат да причинят те! Разказах ли ви за случая с лисицата, която бяха уловили и бяха пуснали в кокошарника на лорд Саксън? Малката Никол е най-безразсъдната хаймана, която някога съм виждал. Няма и седмица откакто се покатери до върха на стария орех пред входната ни порта! Това едва ли е благопристойна постъпка от страна на една млада дама!

Никол, която се приближаваше към полковника и мисис Игълстоун, чу коментара и за момент бе обхваната от гняв. Но изведнъж внезапният гняв изчезна и тя каза весело:

— Добър ден, полковник Игълстоун, мисис Игълстоун, пасторе и мисис Самъртън.

— Колко си красива днес, миличка — бързо каза мисис Игълстоун.

Понеже мисис Игълстоун беше най-близкото същество на близнаците, след евентуалната им баба, която липсваше, Никол веднага забрави коментара на полковника. Въпреки това тя не остана дълго при тях. Видя баща си да стои сам в ъгъла на къщата и се втурна към него. Той разсеяно обви с ръка крехките й рамена и я привлече към себе си.

— Щастлива ли си, кукло?

— О, да… но малко се поуморих да се усмихвам на всеки и да бъда толкова добра. Няма ли вече да си вървят?

Ейдриън се разсмя на висок глас.

— Колко тактично! Същинско ехо на моите чувства!

Като се огледа наоколо, той неочаквано попита:

— Къде е майка ти? Не съм я виждал от няколко минути.

— Мисля, че се разхожда в розовата градина заедно с мистър Саксън. Поне там я видях за последен път.

Никол с изненада усети как тялото на баща й се стяга и любопитно вдигна поглед към лицето му. Внезапно то бе станало мрачно. После той се засмя със странен глас и каза:

— Чудесно! Защо не отидем да ги потърсим?

Тъй като нищо не би й харесало повече от това да види заедно очарователния си баща и красивата си майка, тя щастливо се упъти в избраната посока.

Откриха Анабел в компанията на Робърт Саксън в края на градината. Анабел, облечена в рокля с висока талия от мек, памучен зелен плат, с деколте, разкриващо пищната й гръд много повече, отколкото се смяташе за благоприлично, се беше изтегнала лениво върху възглавничките на един градински шезлонг. Робърт Саксън се беше настанил до нея, а чернокосата му глава грижовно се беше наклонила по посока на Анабел.

Обзета от пристъп на невинна гордост, Никол не можа да не се възхити на поразителната красота на майка си. С огненочервена коса, безупречни черти и котешки, смарагдови очи, Анабел Ашфорд несъмнено беше една от най-красивите жени в Англия.

— О, ето къде си била, скъпа — хладно каза Ейдриън. — Не мислиш ли, че проявяваш неучтивост, като изоставяш гостите си?

Анабел с безразличие повдигна рамене. После протегна ръце към Никол, усмихна се с вълшебната си усмивка и детето нетърпеливо полетя към нея. Не се случваше често мама да проявява любвеобилност. Никол пазеше в душата си тези мигове така, както би пазела съкровище. С глава, положена върху прекрасната гръд на Анабел, Никол стеснително се усмихна на Робърт Саксън.

Като хвърли на съпруга си пресметлив поглед, Анабел измърмори:

— Толкова е топло, Ейдриън, а и ти знаеш, че тези провинциални забави не са ми по вкуса. Ще се върна след минути. Просто се нуждаех от миг спокойствие. Робърт беше така любезен да ми предложи компанията си и да ме отведе настрани от всички тези надути селяндури.

С широко отворени, учудени очи, Никол вдигна поглед към майка си.

— Не ти ли харесва увеселението, мамо? Мисля, че е превъзходно!

— Разбира се, че ми харесва, мила! Просто този вид забавление не е така вълнуващо като тези, които посещаваме с баща ти в Лондон. Това е всичко, което имах предвид.

Доволна, Никол остана в прегръдките на майка си, без да има представа каква очарователна гледка бяха те двете. Робърт Саксън беше този, който направи коментара.

— Поздравления, Ашфорд. Вие притежавате такава красива съпруга и, както изглежда, изключително хубаво дете. С тази коса и уста и с тези огромни, топазени очи само след няколко години вашата дъщеря ще има тълпи от обожатели.

Никол се изчерви и извърна глава, въпреки че беше много доволна. Ейдриън хвърли към Саксън не много дружелюбен поглед и отговори уклончиво. Усетила, че разговорът между тримата възрастни се поддържа за пред нея, Никол прегърна още веднъж майка си, изправи се и каза:

— Ако ме извините, ще отида да потърся Джайлз.

— Тичай, сладурче — отговори Ейдриън и Никол тръгна по настланата с плочи пътека към къщата.

Въздухът беше изпълнен с лек аромат на лавандула, смесващ се с тежкия парфюм на розовите храсти. Днешният ден беше толкова специален, че Никол щеше да го запомни завинаги. Първото й празненство с възрастните — с мама, толкова красива и с татко, толкова мъжествен и мил. Беше чудесно. Чудесно беше да живее тук в Ашланд, чудесно беше да има Джайлз за брат и да бъде дъщеря на родителите си. С нарастваща гордост тя се приближи до великолепната къща, която наричаше свой дом. Мислеше си за поколенията Ашфорд, които бяха живели в същата тази къща. Някой ден тя щеше да направи велики неща!

Тя хукна да търси Джайлз и го откри в плевника на конюшнята. Близнаците прекараха няколко минути, гледайки все още несигурните движения на новородената кобилка. Като се изправи на крака и изчисти полепналите по роклята си сламки, Никол каза:

— По-добре да се връщаме, Джайлз. Татко смята, че е невъзпитано от наша страна да изоставим гостите си.

Джайлз се съгласи неохотно и бавно заслиза по стълбата, която водеше към конюшнята. Никол го следваше. Кракът й се подхлъзна и тя залитна. Опита се да се задържи, но не успя. Тялото й полетя надолу, надолу…

Никол отвори очи и трескаво заоглежда стаята. Беше собствената й спалня. Но имаше нещо различно. Мебелите бяха същите, но раклата под прозореца вече не беше натъпкана с играчки и върху стола нямаше рокля. Нещо в душата й също беше по-различно. С болка установи, че отново бе сънувала. Мечтаеше и непрекъснато сънуваше онзи чудесен ден преди година. Мечтаеше за отминалото време. Сънуваше, че Джайлз и мама, и татко са живи.

Тя преглътна напиращите сълзи. Отметна завивките и впери поглед във вратата. Знаеше, че никога повече Джайлз няма да нахълта в стаята й. Никога повече татко нямаше да я нарече „малкото ми момиче“, никога вече мама нямаше да я прегръща. Слаб, болезнен стон се изплъзна от устните й. С несръчни движения, като че ли агонизираше, тя се запрепъва към прозореца, който гледаше към моравата зад къщата — моравата, където само преди година се беше състояло чудесното увеселение. Взирайки се с невиждащи очи през прозореца, тя мрачно си помисли колко бързо се беше променило всичко.

Шест седмици след градинското парти бяха отпътували за Брайтън. Ейдриън беше решил, че морският въздух щеше да бъде чудесна промяна за всички тях. И беше точно така… в началото.

Джайлз и тя обожаваха морето. Много често цялото семейство плаваше в залива на Брайтън, наслаждаваше се на хладния въздух, на вълнуващия се под краката им океан. Ейдриън дори беше купил малка яхта, кръстена на Никол, за нейна неописуема гордост. О, да, наистина бяха чудесни времена… докато настъпи онзи ден.

Денят беше малко мрачен. В залива духаше сковаващ вятър. Някак много набързо Ейдриън и Анабел бяха решили да излязат сами с „Никол“. Анабел беше заявила, че иска да бъде сама със съпруга си. Но Джайлз, в отлично настроение и готов за закачки, беше решил да изненада родителите си, като се промъкне на борда и се скрие в кабината. Планът му беше да разкрие присъствието си едва, след като яхтата се отдалечи достатъчно, за да не могат да го върнат на брега.

Може би, ако Никол не си беше навехнала глезена и ако не й беше забранено да ходи, Джайлз щеше да остане при нея. Ако не беше навехнатият глезен, съществуваше възможност Никол да се присъедини към Джайлз, за да се кикотят на последната си лудория. Но съдбата беше решила друго. Никол остана в лятната им резиденция, за да наблюдава от балкона развитието на събитията. С крак, вдигнат върху купчина меки възглавнички, тя видя как „Никол“ се стрелна от доковете и се плъзна по вълните. С усмивка на лице тя си представи появата на Джайлз на палубата. И тогава усмивката й изчезна. „Никол“, която се носеше от вятъра, внезапно се завъртя и се наклони на една страна. Бялата яхта бе потънала пред ужасения поглед на Никол.

Часовете, последвали нещастието бяха изпълнени със задушаващ страх. Тя гледаше и чакаше да чуе нещо за семейството си. Паниката й нарастваше. Не е възможно да са се удавили, не е възможно, повтаряше като молитва тя. Приятелите на семейство Ашфорд бяха пристигнали незабавно. Сред тях беше и мисис Игълстоун. Върху плещите й се стовари тежката задача да съобщи на детето, което здраво стискаше в прегръдките си, че родителите му са се удавили. Приливът бе изхвърлил телата им на брега точно преди зазоряване. От Джайлз нямаше и следа. Предположиха, че вероятно е бил затворен в кабината на яхтата и не е могъл да излезе на повърхността.

Като си помисли за Джайлз, останал завинаги в океанските дълбини, от гърлото й се изтръгна страдалчески вик. Тя затвори очи. Искаше да повярва, че това е само кошмар. Но не беше.

Джайлз й липсваше повече, отколкото Анабел и Ейдриън. Както се случваше в повечето аристократични семейства, родителите й бяха прекалено заети, за да се занимават с поколението си. Никол и Джайлз бяха по-близки с дойките си и прекарваха по-голямата част от времето с тях, отколкото с родителите си.

За Никол смъртта им беше трагедия в много по-дълбока степен от очевидната. След тяхната смърт тя оставаше абсолютно сама. За нейно нещастие Анабел имаше доведена сестра, Агата, която заедно със съпруга си Уилям Маркъм заявиха, че са много близки роднини на семейството. Те нямаха кръвна връзка с Никол, но тъй като представляваха все пак някакви роднини, а не просто загрижени съседи, бяха избрани за настойници. Те станаха опекуни на младата Никол Ашфорд и на нейното много, много голямо богатство.

Това беше и продължаваше да бъде много трудно съжителство за Никол. Сега непознатите заемаха стаите, в които бяха спали майка й и баща й. Дори стаите на Джайлз не бяха пощадени. Едуард, седемнадесетгодишният й братовчед, арогантно бе заявил, че ще служат за личните му нужди.

Семейство Ашфорд никога не е било в близки отношения със семейство Маркъм, понеже двете сестри не можеха да се понасят. Анабел произхождаше от богато, аристократично семейство, докато Агата, независимо от успешния брак на майка си с богат вдовец с положение в обществото, едва се беше докоснала до благородната кръв. А сега Никол се намираше под пълния контрол на една леля, с която нямаше нищо общо и един чичо, чиято вулгарност отвращаваше местната аристокрация.

Подпряла отчаяно глава на рамката на прозореца Никол гледаше новия ден с очи, пълни със сълзи. Поне Джайлз да беше останал жив. Тогава нещата нямаше да бъдат толкова лоши. Ако Джайлз беше с нея, тогава семейство Маркъм нямаше да й се струват чак такива зверове. Тя й Джайлз биха могли да се утешават един друг. Но сега…

Чувстваше, че сърцето й й тежи като камък в гърдите. С летаргични движения тя се затътри към мраморния умивалник и като в несвяст започна да излива вода от каната в легена.

Тъкмо си беше облякла роклята, когато се сети, че мисис Игълстоун щеше да дойде да я види тази сутрин. Усети как в душата й пламва една топла искрица. Като си помисли за трагедията, сполетяла съвсем наскоро мисис Игълстоун, тя забрави собствените си неприятности. Полковникът беше починал едва преди две седмици и Никол си каза, че сега беше дошло време тя да успокоява скърбящата жена.

2.

— Не можете да ме изоставите! — изплака Никол. — Не е възможно! О, мисис Игълстоун, кажете, че не е вярно. Защо трябва да заминете? — извика момичето. Лицето й бе пребледняло от шока, предизвикан от думите на мисис Игълстоун. Двете се намираха в синята стая в предната част на къщата. Мисис Игълстоун тъкмо беше съобщила на Никол много внимателно изключително неприятната новина, че заминава за Канада утре сутринта.

В гласа на Никол имаше такова отчаяние, че за момент решението на мисис Игълстоун се разклати. Тя знаеше, че детето щеше да се разстрои и умишлено, като истинска страхливка, беше отлагала тази среща до последния момент. Реакцията на Никол я разтърси повече, отколкото предполагаше, но тя решително каза:

— Скъпа моя, колкото и много да ми се иска да остана и колкото и много да ми липсваш, просто не е възможно да остана в Бедингтън Корнър. — Бледосините й очи умоляваха за разбиране и тя продължи тихо: — Често се налага да правим неща, които не искаме и се боя, че за мене е настъпил точно такъв момент. Повярвай ми, детето ми, бих дала всичко, за да не те напусна, но не ми е възможно да продължавам да живея в Роузхевън.

— Но защо? — попита Никол. Очите й, с цвят на жълто-зелен топаз бяха широко отворени, пълни с молба и сълзи, готови да потекат всеки момент.

На мисис Игълстоун й се искаше да може да я успокои поне мъничко. Възрастната жена умишлено отказваше да мисли за семейство Маркъм и за това, което те правеха с детето. Но не бе в състояние да промени нищо, за да помогне на Никол.

— Скъпа моя, знам, че в момента нещата ти изглеждат доста ужасни, но вероятно няма да е така след време. Та само след няколко години ти ще бъдеш млада лейди, ще посещаваш баловете в Лондон и всичко това ще ти изглежда като лош сън.

Сънят за случилото се все още беше в съзнанието на Никол и сълзите, които беше удържала тази сутрин в спалнята си изведнъж рукнаха. Мисис Игълстоун усети как собствените й очи се изпълват със сълзи и с нечленоразделен шепот притисна разтрепераното телце на Никол.

— О, скъпа, недей да плачеш така! Моля те, недей! След миг и аз ще се разплача.

Никол се овладя и накрая само хлипаше от време на време. Тя прошепна едва чуто:

— Съжалявам за бебешкото си държание. Стана така, понеже никога не съм си представяла, че ще ме напуснете.

Мисис Игълстоун прошепна със свито сърце:

— Никол, скъпа, та това не е краят на света. Ще ти пиша и ти трябва да ми обещаеш, че ще отговаряш на писмата ми. Така ще поддържаме връзка и всяка от нас ще знае какво прави другата. Знам, че не е същото, като да се виждаме, но се налага да се задоволим с това.

— О! Нали знаете, че леля ми брои всяко пени, което поискам. Просто не мога да си представя как ще плаща пощенските марки до Канада — каза Никол ядосано, възвърнала до известна степен състоянието на духа си.

Мисис Игълстоун прехапа устни. Това, което казваше Никол беше истина. Къщата, земите, богатството бяха на Никол. Въпреки това, откакто се бяха преместили тук семейство Маркъм се държаха с нея като с ненужна вещ. Мисис Игълстоун неведнъж беше виждала Агата да третира момичето като някоя крадла, заловена на местопрестъплението. А Едуард, Едуард не правеше никакви опити да прикрива неприязънта, която изпитваше към малката си братовчедка. Уилям, съпругът на Агата, винаги правеше отвратителни, вулгарни забележки, щипеше бузите на Никол или я сръгваше с лакът.

Гледайки стройната фигурка в бяла, муселинена рокля, мисис Игълстоун не можеше да повярва, че това слабо, малко момиче, с помръкнало лице и замъглен поглед, е същата Никол, която така щастливо припкаше наоколо в деня на градинското увеселение. Щеше ли някога това дете да си възвърне духа. Щеше ли искрицата на щастие отново да заблести в очите й?

Като си напомни, че не би могла да направи нищо, за да промени ситуацията, мисис Игълстоун спря да мисли върху, тези тревожни факти.

— Е, тогава ми пиши, когато можеш, малката ми. А сега, боя се, че трябва да тръгвам.

Необходима й беше голяма доза решителност, за да остави тази самотна, малка фигурка. Всъщност тя се намираше в по-трудна ситуация дори от самата Никол. Детето поне имаше покрив над главата си за разлика от нея. С тези мисли старата дама излезе от стаята.

Никол не беше единствената причина за мъката й. Тя си имаше големи грижи и неприятности, но за нищо на света не би допуснала някой да узнае за тях — най-вече малката Никол.

Ненадейната смърт на полковник Игълстоун беше шок, но още по-голям шок очакваше вдовицата. Установи се, че той е бил затънал в дългове. Луксозната къща Роузхевън, в която мисис Игълстоун беше живяла повече от двадесет години трябваше да се продаде. Беше продадено и всичко, което имаше някаква стойност — предмети, събирани от нещастната жена по време на четиридесетгодишния й брак. Вместо да прекара спокойно и сигурно старините си, тя беше изхвърлена без пукнато пени.

Никой, най-малко Никол, не знаеше за сполетялата я беда. Тя имаше намерение да запази тайната си и никога нищо да не се разбере. С бляскава, горда усмивка тя казваше на приятелите си, че Роузхевън й навява спомени и че е прекалено голяма за една стара жена. На тези, които питаха, отговаряше, че отива в Канада да живее при далечни роднини. Всъщност имаше късмет да бъде наета като компаньонка от една възрастна благородничка, французойка, емигрантка, която напускаше Англия и заминаваше за Канада. И така, понеже мадам Бовар смяташе да отплава в сряда, този беше последният ден на мисис Игълстоун в Бедингтън Корнър.

Тя се върна в Роузхевън и прекара останалото време в опаковане на багажа. Щеше да прекара нощта в „Камбаната и свещта“, единствената странноприемница на Бедингтън Корнър и на следващата сутрин да потегли за Лондон. И така, потисната и тъжна, мисис Игълстоун сгъваше дрехите, които смяташе, че най-много ще подхождат на новото й положение. Оставаха й няколко часа до идването на каретата, която щеше да я откара. Тя направи последна обиколка из празните стаи на своя дом.

Толкова много спомени витаеха наоколо. Самотната жена се изправи пред еркерния прозорец, който гледаше към кръглото езерце с рибки и като че ли видя Кристофър Саксън. Засмяното му, мургаво, младо лице съвсем ясно се очерта в съзнанието й. Гъстата му, гарвановочерна коса му придаваше вид на див разбойник. Сякаш беше вчера — той измъква от плитките води на езерцето крещящата четиригодишна Никол.

Какво се беше случило с този блестящ младеж, мислеше си тъжно тя. Не си беше позволявала да мисли за Кристофър от години. Споменът беше прекалено болезнен и тя се чудеше дали въобще момчето беше живо. Онази пролет, преди девет години той беше толкова красив — висок, гладката му кожа имаше оттенък на тъмен бронз, с очи като невероятно блестящи златисти кехлибари. Струваше й се невъзможно такова пращящо от здраве момче да е мъртво или пък да е извършило ужасните неща, които мълвяха.

Също както Никол и него мисис Игълстоун познаваше от дете. Някога той и близнаците бяха чести посетители на дома й. С тъжна усмивка тя съзна, че беше заобиколена от деца, а нямаше собствени. Кристофър беше внукът, който никога нямаше да има. Тя се сгълча. Решително обърна гръб на езерцето с рибките. Ако през онова лято не беше заминала със съпруга си за Испания, вероятно Кристофър все още щеше да бъде тук, млад мъж на двадесет и четири години, при това жив и благоденстващ.

Ужасяваше я мисълта да изостави Никол, като знаеше за нещастието на детето.

И все пак, без самата мисис Игълстоун да знае, отпътуването й от Бедингтън Корнър щеше да постави началото на нов живот за Никол — живот, преизпълнен с измама и опасност. Заминаването й по някакъв начин извади Никол от летаргията, в която беше изпаднала. Същият ден, когато Никол се присъедини към Маркъмови за обяд, тя беше извънредно замислена и самовглъбена.

Едуард, чиито сини очи блестяха подигравателно, каза на Никол с противен тон:

— Бедното детенце, сега е съвсем само. О, господи, какво да правим? — Очите му се присвиха и той продължи: — Е, сега, когато дъртата „Иги“ я няма може би в тази къща ще настъпи мир и няма да се препъваме постоянно в нея. А може би сега ще се държиш малко по-дружелюбно с мене, нали, малка братовчедке?

Никол му хвърли презрителен поглед. Когато Едуард излезе Агата взе писмото, което беше получила от нейна много близка приятелка в Лондон.

— О, чуй това, Уилям! Бет пише, че е срещнала Ан Саксън! — И като каза това, тя започна да чете на глас.

„Миналата седмица имах щастието да се запозная с ваши съседи. Не си ли споменавала, че Ашланд се намира близо до имението на барон Саксън? И така, скъпа, стоя си аз в библиотеката Хукъм и кого мислите виждам, младата Ан Саксън! Тя наистина е красиво момиче с всичките тези руси къдри и сини, сини очи. Тя е тук за сезона и джентълмените вече я наричат «несравнима». Говори се, че ще бъде сгодена преди сезона.“

Като остави писмото, лелята отправи към Никол раздразнен поглед.

— Знаеше ли, че Ан се кани да ходи в Лондон? — Агата бе обсебена от амбицията да се присъедини към висшето общество и се вбесяваше, когато доста явно, дори грубо й се даваше да разбере, че всяка врата, широко отворена за осиротялата Никол Ашфорд веднага се затваряше пред нея.

Никол въздъхна и тихо отговори:

— Не. Ан е на осемнадесет и е почти пораснала. Защо ще ми съобщава, че потегля за Лондон? Защо си толкова заинтересована от това, което прави Ан?

Хвърляйки й доста нелюбезен поглед, Агата каза троснато:

— Спазвай учтивия тон, млада госпожичке!

Уилям, чието пълно лице се беше зачервило от няколкото чаши вино, с които бе полял обяда си, каза сърдечно:

— Хайде стига, любима! Не се нахвърляй върху малката ни Никол.

В случая Никол можеше да благодари на чичо си за намесата, но това не го правеше по-симпатичен. Ненавиждаше тези непрекъснати дърляния, които преливаха от пусто в празно.

Уилям кротко успокои жена си.

— Не се напрягай, любов моя. Когато дойде време Никол да има своя сезон, тя ще се промени.

— Но Никол няма да има сезон — изтърси Агата.

При тези думи главата на Никол рязко се вдигна и тя улови ядосания, предупреждаващ поглед, който чичо й хвърли на леля й.

— Защо аз няма да имам сезон? — попита тя озадачено.

Леля й се направи, че не чува.

— Достатъчно! Можеш да ставаш от масата.

Усетила, че нещо не е наред, Никол се вцепени. Малката й брадичка се вдигна решително.

— Защо няма да имам сезон?

Гледайки я намръщено, с открита ненавист, Агата изсъска:

— Защото ще се омъжиш за Едуард! Няма нужда да се пилеят всичките тези пари за сезон в Лондон, само за да ти намерим съпруг. Всичко е предвидено.

За миг лишена от дар слово, Никол можеше само да се взира в леля си. Да се омъжи за Едуард! Да се омъжи за този ленив, злобен син на двете персони, които мразеше повече от всичко на света!

— Едуард! — избълва накрая тя с отвращение. — Няма да се омъжа за него! Трябва да сте луди, за да мислите, че ще го направя!

Чичо й, с още по-червено от яд лице, изведнъж изкомандва:

— А сега, момичето ми, престани да се надуваш и слушай внимателно! Ти притежаваш голямо богатство и ние сме единствените ти роднини. Не желаем някой да се възползва от това. — Той продължи с по-спокоен тон. — Женитбата ти с Едуард ще направи така, че всичко да си остане в семейството. Няма да допуснем някой си да се омъжи за тебе, заради парите ти.

— Не, разбира се! Та има ли по-големи ловци на богатство от вас — избълва Никол с тъмните, топазени очи, почти черни от ярост и с почервенели бузи. Тя скочи от стола и каза с разтреперан от яд глас. — Забравяте, че не сте ми никакви роднини! Богатството, за което се безпокоите не принадлежи на вашето семейство, а на моето! — После се врътна на пети и без да обръща внимание на крясъците на чичо си да остане, тя избяга от стаята, от къщата, насочвайки се към конюшнята.

Сред тишината на конюшнята се открояваше тежкото й дишане. Тя допря лице до копринения врат на коня си. Той вече не беше само неин, помисли си тя с горчивина. За да не прахосва пари да купува кон на Едуард, Уилям се беше разпоредил жребецът й да бъде използван и от сина му.

Максуел й беше подарен от баща й за единадесетия й рожден ден. Сърцето я болеше при мисълта, че трябва да поделя чистокръвния жребец с някой като Едуард, който малтретираше животните. С нежните си пръсти тя погали полузаздравелите рани по лъскавата кожа.

Имаше и други коне в конюшнята, но нито един не беше като Максуел. Чичо й от скъперничество беше продал всичките породисти жребци и кобили на баща й. Беше оставил само няколко кранти и чифт коне за карета. Максуел щеше да последва събратята си, ако Никол не беше се отърсила от скръбта си, за да попита с какво право се продават неща, които всъщност принадлежат на нея. Чичо й отстъпи.

Шум от приближаващи се стъпки върна Никол в настоящето и я накара да се свие в един ъгъл на конюшнята. Точно сега не й се говореше с никого. Отчаяно се надяваше който й да бъде да си тръгне, но вместо това, след миг се присъедини още някой. Никол чу шушукане, изблик на смях и после тишина. Любопитството я накара да надникне иззад ъгъла на преградата за конете. Гледката я смая. Едуард, със свалени бричове се търкаляше в мекото сено с Елън, прислужницата в кухнята. Ръцете на Едуард изчезнаха под полите на Елън и Никол премига, неспособна да повярва на това, което виждаха очите й.

— О, млади господарю, какво би си помислила мис Никол, ако можеше да ви види сега? — закачливо подхвърли Елън, чиито бедра се разтвориха пред ужасения поглед на Никол. Никол не беше толкова малка, за да не знае какво правеха и отвратена се извърна от тази гледка.

Едуард изпъшка силно и измърмори.

— Малката Никол ще прави това, което й се казва, по дяволите.

На Никол й се повдигаше и за миг си помисли, че щеше да повърне. Тя обаче успя да се пребори с неприятното усещане и със затворени очи и бистро съзнание зачака да приключат с жалкия си акт. След известно време чу Едуард да казва:

— Довечера нали ще дойдеш в стаята ми?

Мърморенето на Елън убягна на Никол, за което беше благодарна. Беше чула достатъчно. Повече не й беше необходимо. Тя остана на мястото си като вкаменена още известно време, след като те излязоха. После, като подгонена от хрътки лисица се запрепъва и хукна към гората зад конюшните. Като слепец търсеше пътя към изоставения летен павилион, превърнал се в любимо убежище.

Павилионът не беше построен на земята на Ашфорд, а принадлежеше на най-близкия им съсед, барон Саксън. Постройката винаги бе привличала Никол и напоследък тя там намираше спокойствие. Промъкваше се на тавана и се отдаваше на мечтите си, прогонваше страховете си. Постройката беше свързана със спомените й за по-щастливи времена — времена, когато е била много малка и Ашфорд и Саксън са си разменяли много визити.

През последните години павилионът беше изоставен. Сега цветът му беше тъжен, потискащ, приличащ на кал, което нямаше нищо общо с предишния чар на постройката.

Преди години близнаците бяха открили тавана на павилиона и го бяха превърнали в свое скривалище. Те лежаха там и, като гледаха небето през една дупка в покрива, мечтаеха. Но всичко това беше минало.

Събитията от днешния ден само бяха потвърдили нещастията, които я очакваха. Семейство Маркъм твърдо вярваше, че ще се разпорежда със състоянието й и живота й както им хрумне. Тя мрачно се закле, че нямаше да допусне това да се случи. Сега духът й и решителността й се бяха събудили от дългия сън.

Трябваше по някакъв начин да се измъкне от алчните им нокти. Първо фантазиите й я отведоха в далечна кръчма, където се видя да работи на бара. После реши да избяга в Лондон и да предложи услугите си като прислужница… или пък като компаньонка на някоя очарователна, стара жена… дали пък не беше много малка? Или пък да се преоблече като момче и да отиде в армията?

Нечие шумно приближаване я изтръгна от мислите й и я накара разтревожено да надникне от скривалището си. Въздъхна облекчено, като разпозна възпълничката фигура на Сали.

Бащата на Сали беше главен коняр при Ашланд преди Уилям. Никол и Сали се познаваха от самото си раждане. Сали Браун беше по-голяма от Никол. Наближаваше шестнадесетият й рожден ден и по тази причина дружбата им бе започнала да куца. Интересът на Сали към противоположния пол нарастваше, нещо, което отегчаваше и възмущаваше Никол.

— Ники, горе ли си? — извика Сали, след като беше стигнала насред павилиона.

Никол изръмжа и отвърна неохотно:

— Да, тук съм. Какво искаш?

— Добре де, глупава гъско, слез долу и ще ти кажа!

Никол направи гримаса, сигурна, че Сали ще й досажда с приказки. Въпреки това тя се зарадва на Сали, понеже реши, че веселият й и глуповат нрав ще я изтръгнат от мислите за семейство Маркъм и заминаването на мисис Игълстоун.

Сали въздъхна със замечтан поглед.

— О, Ники, трябва да видиш великолепното създание, което се е настанило в странноприемницата. Току-що пристигна, а Пег казва, че щял да отседне там само за тази нощ.

Никол направи гримаса и отвърна с отегчен глас.

— Голяма работа! Мислих, че ще ми кажеш нещо интересно.

— Ама това е интересно! Трябва да го видиш — висок, с толкова черна коса, че чак синее, а очите му ми приличат на лъвски, златисти и — Сали потръпна от удоволствие — точно толкова опасни.

— И как разбра това? Видя ли го? — настоя Никол, заинтригувана въпреки всичко.

— О, да! Пег ми позволи да му сервирам обяда и едва се въздържах да не го докосна. Толкова е различен от всички тук. Името му е капитан Сейбър, американец е и Пег казва, че ще остане само една нощ, за да се види с приятели. Утре заминава за Лондон. Само си помисли, той притежава собствен кораб! Според Пег той е дошъл в Англия за стока, която да продаде в Америка. Чула го е да казва, че не би имал нищо против да наеме няколко местни момчета за кораба си.

Изненадана, Никол се втренчи в приятелката си.

— Моряци? На този човек му трябват моряци?

— Е, така предполагам. Поне така е казал на Пег.

Никол, която вече имаше невероятен план, попита нетърпеливо.

— Къде е той сега?

Сали сви рамене.

— Не знам. Замина нанякъде следобеда. Сигурно няма да се върне скоро. — Сали въздъхна. — Сигурно никога повече няма да го видя.

— Шт! — рязко я прекъсна Никол. Главата й се обърна по посока на Сали, ослуша се и каза: — Бързо! Качвай се на тавана! Някой идва!

— Че какво от това? — попита Сали, поколеба се, но после с недоволно изражение последва приятелката си. Тъкмо се беше присъединила към Никол, когато в постройката влезе висок мъж.

Сали сподави ахването си.

— Това е той! Това е капитан Сейбър!

Високият мъж долу не чу шепота. Той застана насред павилиона и бавно го заоглежда. Никол, привлечена от тъмните му, красиви черти, се взираше като омагьосана в него.

Тя изпита странното усещане, че това място за него беше изпълнено с неприятни спомени. Той взе една от избелелите, алени възглавнички и после с ядно възклицание я захвърли далече от себе си.

Чу се приближаване на втори човек. Учудени, Никол и Сали наблюдаваха как в постройката влезе Робърт Саксън, единственият жив син на лорд Саксън.

— Не мога да си обясня как си се решил да дойдеш тук и да се срещнеш с мен след всичко, което се случи — каза Робърт вместо поздрав.

Капитан Сейбър се усмихна и зъбите му бялнаха на фона на черната брада.

— Вече не съм малко момче, така че не можеш да ми въздействаш. А и съм подготвен за срещата. Последният път ти се доверих.

Робърт огледа високата, стройна фигура, застанала пред него, с широки рамене и дълги, мускулести крака. Без да покаже, че думите на другия са го обезпокоили той каза:

— Беше цяло щастие, че те срещнах по пътя за къщата. Появата ти щеше да разстрои Саймън.

— Така казваш ти, но ще ме извиниш, ако си позволя да се усъмня в думите ти.

На лицето на Робърт се появи тънка усмивка.

— Но ти не се съмняваш в думите ми, нали? Иначе нямаше да се съгласиш да се срещнем първо тук. А сега искаш ли да чуеш това, което трябва да ти съобщя?

Златистите очи се присвиха и се превърнаха в опасни процепи. Мъжът, наречен капитан Сейбър, отвърна с мрачен тон:

— Не съвсем, но след като бях достатъчно глупав да приема тази среща е теб, ще трябва да те изслушам, нали така?

Така изглежда — съгласи се Робърт. — Преди месец баща ми получи удар и известно време смятахме, че ще умре. Много е болен и се съмнявам, че присъствието ти ще му помогне с нещо. Всеки шок, всяка неприятна емоция може да доведе до фатален край. Ако толкова настояваш да го видиш — да видиш човека, който не иска да те види, бих ти предложил да изчакаш няколко седмици.

— Не мога! Днес тук ме доведе една случайност. — Капитан Сейбър се поколеба. — Бих искал да го видя, Робърт — каза той накрая. — Корабът ми ще отплава в края на седмицата и се съмнявам, че някога ще се върна в Англия. Моят живот е в Америка, тук нямам нищо. Не трябва да се безпокоиш, че ще му се натрапя, нито че ще накарам злите езици отново да заговорят. Само исках да го видя, да оправя нещата между нас.

— Колко възхитително! — сухо каза Робърт, останал безпристрастен към изповедта на другия. — Но за съжаление е невъзможно. Предлагам ти още тази нощ да се качиш на кораба си и да забравиш за лорд Саксън. Знам, че не ми вярваш и вероятно имаш причина за това, но всичко, което направих беше за твое добро. — Тъй като капитан Сейбър побеснял пристъпи напред, Робърт вдигна ръка и извика: — Изслушай ме! Не желая да влизам в спор с теб! Ти не ми вярваш, но мисля, че в случая трябва да го направиш. Ако настояваш, ще се опитам да подготвя почвата. Но нека първо да поговоря със Саймън.

— Защо трябва да ти вярвам? — изръмжа капитан Сейбър с плътен глас.

— Не можеш да бъдеш сигурен, разбира се — безгрижно подхвърли Робърт, — но лесно можеш да се осведомиш за здравословното състояние на лорд Саксън.

— Проклет да си! — разгорещено избълва Сейбър. — Знаеш, че няма да го направя след всичко, което ми каза. Много добре, ще постъпя както ме съветваш. Но те моля да ми помогнеш, Робърт, ако…

— Скъпи мой млади човече! Забравяш, че той ми е баща и с нищо не бих му навредил. Колкото до тебе — ти не ме интересуваш, но ще се опитам да ти уредя среща. Къде ще отседнеш?

Капитан Сейбър каза през зъби:

— В „Камбаната и свещта“. Утре трябва да се върна в Лондон. Мога да се забавя най-много до утре следобед.

— Мммм. Ще се опитам да направя каквото мога. Ако не ти се обадя до десет часа утре сутринта, считай че опитът ми се е провалил.

Капитан Сейбър преглътна с усилие.

— Разбирам те. Ако не получа вест от теб, ще знам, че нищо не се е променило.

Двамата мъже не продължиха разговора си. Излязоха заедно от павилиона и поеха в различни посоки.

След като Никол и Сали останаха сами се спогледаха.

— Е! — изтърси накрая Сали. — Чудя се за какво този Сейбър толкова много иска да види лорд Саксън?

Никол не каза нищо. Разговорът, който беше чула не представляваше интерес за нея. Това, което имаше значение бе, че капитан Сейбър се нуждае от моряци.

— Кой знае? Сигурно му е бил помощник-иконом, откраднал е някои сребърни прибори и сега иска да се извини — отбеляза Никол.

— Може би, но не мисля, че е бил такъв. А може и да си нрава — разочаровано каза Сали. — Нямаше ли да бъде по-вълнуващо, ако тук се криеше нещо друго? Като например…

— О, Сали, защо не млъкнеш! — раздразнено измърмори Никол, пожелала да остане насаме с мислите си.

Сали се нацупи и каза сърдито:

— Е, щом така преценяваш нещата, ще те оставя да се мусиш тук сама. Ти си толкова малка, Никол. Честно да ти кажа, не знам защо се занимавам с тебе.

Никол веднага съжали за думите си и понеже не желаеше да нарани чувствата на Сали, бързо каза.

— Съжалявам. Не се сърди, Сали, но бих искала да остана сама, ако нямаш нищо против.

Сали се предаде и отвърна:

— Всичко е наред. Тръгвам си. Ще се видим ли следващата седмица на панаира за коне или леля ти ти е забранила да ходиш?

Мислите й бяха другаде и Никол отвърна разсеяно.

— Вероятно. Поне така мисля.

Никол се измъкна от скривалището си и забърза към Ашланд. Умът й се изпълни със схеми и планове, а духът й се повдигна.

Веднага след като й позволиха да стане от масата след вечеря, тя изкачи стълбите, които водеха до стаята й и заключи вратата след себе си. С разтреперани от трескаво вълнение ръце прерови малкото скъпи за нея вещи, останали от брат й. Сред тях се намираха чифт избелели панталони, една от ризите му и любимият му жакет от мек, доста износен кафяв туид. Тя бързо смъкна роклята си и навлече необичайните дрехи, като използва един от шаловете си за колан на панталоните. Без да се притеснява от стигащите до глезените й панталони и от жакета, чийто ръкави едва покриваха ръцете й тя се погледна в огледалото.

Загледа се в клоунската фигура, отразена в него. После, съвсем сериозно огледа дългите, самурени кичури, с проблясващи кестеняви пламъчета. Трябваше да ги махне! И тя безмилостно отряза дългата, копринена коса. Внимателно събра падналите кичури и ги пъхна в една торбичка с цел да бъдат изхвърлени в най-близкия кладенец. Това, което беше останало от косата й, стърчеше в най-различни посоки, но определено й придаваше момчешки вид. Несъмнено беше момче! Вече успокоена, тя пак се погледна в огледалото. За щастие гърдите й още не бяха пораснали, но тя се намръщи, като направи щателен оглед на лицето си. От огледалото я гледаха големи, широко отворени очи, с цвят на зелен сапфир, премрежени от извънредно дълги, черни мигли. Носът й беше малък и правилен, макар и все още да изглеждаше детски. Тя грабна ножицата, лепна носа си в огледалото и безжалостно подстрига разкошните си мигли. После се гледа дълго време. Никой нямаше да се досети за истинския й пол и тя мрачно се закле, че каквото и да се случи, никога няма да се върне. Щеше да се срещне с този човек в „Камбаната и свещта“ и щеше да го принуди да я вземе със себе си в морето! Без да мисли повече, тя с лекота се прехвърли през прозореца. Спусна се долу по стария дъб, който растеше близо до къщата.

3.

Ако самочувствието на Никол, която избяга през прозореца, беше значително повдигнато, то духът на капитан Сейбър не беше в подобно състояние. Настанен в частния салон на странноприемницата с уханна и пенлива халба бира в ръка, той прецени настоящата ситуация като непоносима. Въпреки това не можеше да направи нищо. Дискретно и внимателно бе разпитал няколко местни жители, които потвърдиха дадената му от Робърт информация. Саймън Саксън беше прекарал удар през януари. Независимо от тези новини той се съмняваше, че Робърт ще говори в негова полза. Знаеше, че постъпва като глупак. Самата мисъл, че лорд Саксън му е простил или пък е научил истината беше глупава. Да се върне сам и невъоръжен беше опасно. С голямо съжаление той се укори, че не беше взел със себе си Хигинс. Но нали беше дал да се разбере, че няма намерение да остава, мрачно си помисли Сейбър. Беше заявил, че веднага заминава и няма да се връща. Това трябваше да възпре Робърт от планиране на неприятни изненади. Озлобен започна да се чуди дали Робърт беше казал на онази кучка Анабел за завръщането му.

Сейбър горчиво стисна устни и кехлибарено-златистите му очи заискряха със страшен блясък. Беше изживял четири дълги години на бруталност и жестокост в британския кралски военноморски флот. И всичко това бе прецизно подготвено от любезния Робърт! Четири години, които превърнаха момчето идеалист в корав, пресметлив мъж, преживял кървави морски битки, със следи от бич по гърба си, които щеше да носи до края на дните си.

Спомняйки си тези години ръката му така силно стисна халбата, че кокалчетата му побеляха. Ядосан на себе си, че си е позволил да се разгневи, той изпи на един дъх студената бира и тръсна халбата на масата. Наложи си да прогони спомените и да повярва, че до известна степен Робърт му беше направил услуга. А че самият Робърт не беше постъпил във флота беше нещо съвсем различно. От гърлото му се изтръгна рязък, неприятен смях и той нетърпеливо стана от стола си. Тази вечер се нуждаеше от компания, а не от тишината в тази малка стая.

Бедингтън Корнър беше малко селище и „Камбаната и свещта“, типично за хановете по тези места, даваше убежище на фермери и селяни. Частният салон се използваше рядко, тъй като малко дами и господа се отбиваха в Бедингтън Корнър. От евентуалната среща с мисис Игълстоун го деляха само няколко минути. Сейбър влезе в общото помещение с лъскава дъбова ламперия и се присъедини към шумната група. Когато улови погледа на закръгленото, хубавичко момиче, което работеше на бара, той напълно се отпусна. Пеги често се обръщаше към високия, тъмнокос джентълмен, който се изтягаше с небрежна елегантност в ъгъла.

„Божичко, та той е истински красавец“ — доволно си мислеше тя. С наближаването на нощта по гръбнака й преминаваха тръпки на очакване. Скоро щеше да се изкачи по задното стълбище заедно с този джентълмен. Като улови ленивия му, развеселен поглед, изпратен й през гъстите му, черни мигли, вълна на удоволствие заля слабините й.

Сейбър, сигурен, че ще има приятно занимание през останалата част от нощта, отпиваше по малко от тъмната, силна бира.

Мислите му бяха ясни и стъпката твърда, когато той и Пеги заизкачваха стъпалата малко след полунощ. Когато стигнаха до стаята му, Сейбър отвори вратата и покани нетърпеливата Пеги да влезе. Тя пристъпи в тъмната стая и извика от болка, когато върху главата й се стовари доста тежък предмет. Сейбър моментално се лепна до стената. Пръстите му напипаха моряшкия нож, скрит под дрехите. Подпрян здраво до стената, той се обърна с лице към вратата и се втренчи в тъмното.

Очертаха се два силуета. Чу се дрезгав шепот.

— Това е проклетата барманка! Къде е мъжът?

Нападателите бързо изтичаха в коридора, когато Сейбър, с нож в ръка, излезе от прикритието си. Изненадани те се хвърлиха върху него, но той пъргаво отскочи и с добре пресметнат ритник запрати единия срещу другия. Той събори съучастника си и двамата се затъркаляха по стълбището. Сейбър се затича след тях и се метна отгоре им, преди да успеят да се съвземат. Въздържа се да не убие и двамата. Прецени, че ако го открият с двата трупа, това само ще зарадва Робърт. Той изрева с все сила, за да повика съдържателя.

Мина цял час, докато всичко се уреди. Пег дойде в съзнание, но пулсиращата й глава щеше да я накара друг път да си помисли, преди да влезе в стая на непознат джентълмен. Двамата мъже се кълняха на висок глас, че са объркали стаята и не са докосвали жената. Тя вероятно била паднала и ударила главата си в пода. Пег съвсем честно си призна, че не си спомня. Капитанът разбра, че нищо няма да постигне, затова хладно прие фалшивите им извинения. Очевидно бяха добре известни, местни побойници и съдържателят не желаеше да си има неприятности.

Сейбър разбра, присъствието му в Бедингтън Корнър щеше да даде друга възможност на Робърт за посегателство върху живота му. Плати си сметката и нареди да доведат коня му. Разбра, че няма начин да се добере до Саймън Саксън. Робърт щеше да се погрижи за това.

Съдържателят на хана съвсем разбираемо беше недоволен от станалото и се опитваше да заглади инцидента. Гостът не се успокояваше от думите му. Закрачи към конюшнята с цел да разбере какво толкова задържа оседлаването на коня му. На светлината на един мъждив фенер той се зае да наблюдава несръчните движения на съненото момче, докато накрая, изчерпал търпението си отсече.

— Остави го! Връщай се в леглото! Сам ще го оседлая.

Без какъвто и да било протест, конярчето се мушна в леглото си. Тъкмо поведе дорестия кон навън от конюшнята, когато го застигна дрезгав, слаб гласец.

— Извинете, сър, вие ли сте джентълменът от Лондон, който търси моряци?

Изненадан, Сейбър се завъртя на пети и развеселено се втренчи в дребничката фигурка пред себе си. Лошо облеченото момче също го гледаше с огромните си очи, премрежени от оскъдни мигли. Изпод черната шапка с увиснала периферия стърчаха краищата на небрежно подстригана коса. Момчето беше на не повече от десет години, досети се Сейбър и каза с любезна усмивка на уста.

— Новините бързо се разнасят. Наистина се нуждая от моряци, но се боя, че обстоятелствата ме принуждават да замина по-рано от предвидения срок. Ти ли се интересуваш от живота в морето?

Сърцето й туптеше толкова силно, че Никол се страхуваше да не го чуе. Тя въздъхна.

— Да, сър. Ще ме наемете ли? Аз съм много по-силен, отколкото изглеждам и ще работя здраво!

Поклащайки бавно глава Сейбър се опита да смекчи отказа, като се взираше в умоляващите очи на хлапака.

— Сигурен съм, че ще бъде така, но си много малък… Може би следващия път, а?

Той учтиво кимна на момчето и се обърна, за да яхне коня си. Единият му крак беше вече в стремето, когато отчаяна ръка стисна неговата и страстен глас тихо проплака.

— О, моля ви, сър! Вземете ме със себе си! Обещавам никога да не съжалявате! Умолявам ви!

Взирайки се в тези огромни, пълни с молба очи, той се поколеба. Беше странно развълнуван от това момче. Като усети, че той омеква Никол пак помоли.

— Моля ви, дайте ми шанс, сър!

Сейбър сигурно щеше да потегли, съжалявайки, че е изоставил момчето, ако конярчето, събудено от гласовете, не бе се намесило в този момент.

Макар и само една провинциална страноприемница „Камбаната и свещта“ имаше много добро име — име, което не би се примирило с факта, разни просяци и скитници да досаждат на гостите. Ядосаното конярче се приближи и нареди на Никол да се маха. Като крещеше то я улови за яката и направи опит да я изхвърли от конюшнята.

— Изчезвай, малък боклук! Върви да просиш на друго място! Не досаждай на този джентълмен!

Никол бе обхваната от внезапен гняв. Като побесняла се нахвърли върху момчето ритайки, дращейки и хапейки.

Момчето от конюшнята беше два пъти колкото Никол и след като премина изненадата му я сграбчи с намерение да й даде добър урок. Беше неравностоен двубой и щеше да свърши зле, ако Сейбър не беше протегнал ръка. Той измъкна малкото дете от ръцете на конярчето и каза през смях:

— Много добре, малко лисиче! Тръгвай с мен!

Смайването я обездвижи за миг. После, игнорирайки болката в носа и бързо подуващото се око, тя се усмихна. Сейбър, неспособен да разбере мотивите си, също се усмихна.

Той яхна коня си, после протегна ръце и метна зад себе си лекото телце. Те поеха в тъмната нощ и оставиха Бедингтънс Корнър зад гърба си. Тя се притисна силно до Сейбър. Тънките й ръчички го стискаха като в предсмъртна хватка. Никол едва се въздържаше да не закрещи от радост. Беше успяла! Отиваше в морето!