Червенокосата дева

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

През февруари, докато мисис Игълстоун и Кристофър плаваха заедно с Никол за Англия, Лондон бе в плен на невиждан от векове мраз. Темза се беше превърнала в път от солиден лед и хората спокойно преминаваха по „Ледената улица“. Големият мраз беше последван от снеговалеж, който продължи без прекъсване шест седмици.

Времето все още беше много студено през един от последните дни на март, когато Кристофър и компанията му слезе на Английски бряг.

През април жестоката зима свърши, войната с Наполеон приключи и Англия се отдаде на веселие. Но независимо от празничната атмосфера нито Никол, нито Кристофър имаха чувството, че са се завърнали у дома. За Кристофър беше разбираемо — беше напуснал принудително, при брутални обстоятелства. Англия беше за него чужда страна и то страна, във война с осиновилата го родина. Никол не изпитваше силни чувства към Англия, защото я беше напуснала преди толкова години. Но тя беше доволна, че слязоха от кораба, където непрекъснато бе измъчвана от близостта на Кристофър.

От тримата единствено мисис Игълстоун истински се радваше на завръщането си. Беше отново у дома и имаше Кристофър и Никол до себе си! През седмицата, последвала пристигането им те буквално поглъщаха всички новини и клюки, които се носеха из големия град. Кристофър бе направо смаян, като чу новината за абдикирането на Наполеон. Краят на войната с френската империя щеше да освободи войски, които да бъдат изпратени в Америка и той с горчивина прокле необходимостта да действа внимателно. За момента можеше само да се усмихва и да се прави на щастлив, завърнал се в родината син.

Първата седмица на април премина бързо. Кристофър беше зает с различни влудяващи, но отнемащи и време задачи. Трябваше да се види с банкер, да открие кредит, да наеме карета и коне, да си избере агент за евентуален бизнес и да се ориентира в този чужд град.

Дамите веднага откриха какво удоволствие бе да обикалят магазините на Бонд Стрийт и да продължават, след известно нежелание от страна на мисис Игълстоун да добавят елегантни труфила към гардеробите си. Кристофър взе карта за библиотеката Колбърн и дори успя да ги придружи на няколко обиколки, с цел да видят забележителностите.

На втория ден от пристигането си в Лондон Кристофър се зае с една лична работа. Тихомълком посети Съмърсет Хауз — където съхраняваха документи за всички раждания, женитби и смърт. С облекчение и задоволство откри, че Саймън Саксън все още беше шести барон на Саксъни. Дядо му беше жив и не за първи път Кристофър се почуди как избухливият, възрастен джентълмен щеше да приеме завръщането му.

Този факт запази за себе си. Дядо му беше жив и в момента се намираше в лондонската си резиденция.

Първата му официална визита беше при Александър Баринг, управител на голямата банкова институция „Хоуп енд Баринг“, която обслужваше американските интереси в Европа. Баринг беше и член на парламента. Той посрещна сърдечно Кристофър и след като му предложи пури и освежителни напитки, се зае да прочете препоръчителното писмо на Монро. Вдигайки поглед от писмото той отбеляза:

— Не желая да ви обезкуражавам, но в настоящия момент мога да направя малко. Вие сте тук неофициално. Мога да ви представя в обществото, но се боя, че с това се изчерпват възможностите ми.

Кристофър кимна.

— Разбира се. Не очаквам повече и оценявам затруднението ви.

Те не си казаха много повече и малко след това Кристофър се сбогува. Върна се в апартамента си в Грилиънс и няколко минути прекара в обиколка на елегантния салон.

Британия може и да иска мир, язвително си мислеше той, но не и преди още една блестяща победа в Америка. Майсторски удар, който да покаже на нахалните колониалисти кой беше господарят. Доказваше го забавянето на преговорите. Това забавяне вероятно щеше да им даде възможност да завладеят Ню Орлианс. Кристофър изсумтя недоволно. Въпреки, че доказателството се искаше от него, в момента не можеше да направи нищо. Трябваше да се остави да бъде погълнат от английското общество и да се надява случайно да се препъне в някой или в нещо, което да го снабди с исканата информация.

Когато дойде време за чай той се присъедини към дамите в гостната на техния апартамент. Мисис Игълстоун беше тази, която повдигна въпроса за семейството му.

— А кога ще се видим със семейството ти, Кристофър? В Лондон сме повече от седмица и ми се струва много грубо, че не сме ги уведомили за пристигането си.

Кристофър я погледна с нещо като ужас в погледа. Беше избягвал семейството си просто, защото не беше сигурен дали нямаше да възникне някоя грозна сцена. Как ли щеше да реагира дядо му? А Робърт… милият, внимателен чичо Робърт… може би щеше да планира някой друг, подъл заговор? Семейството му беше усложнение, от което не се нуждаеше в този момент.

За нещастие мисис Игълстоун нямаше намерение да му остави избор!

— Е, Кристофър? — попита тя, тъй като той продължаваше да мълчи.

Преглъщайки едно проклятие, касаещо възрастните жени, които си пъхат носа навсякъде и все пак знаейки, че тя бе права, Кристофър каза неохотно:

— Предполагам, че бих могъл да се отбия на Кавендиш Скуеър тази вечер и да оставя визитката си.

Мисис Игълстоун го огледа внимателно. Но преди да успее да продължи по темата, Никол зададе въпроса, на който, също като Кристофър предпочиташе да не получава отговор.

— Знаят ли леля ми и чичо ми, че съм се върнала? Писа ли им или трябва сама да го направя?

Никол беше много доволна от ситуацията, но много уместният въпрос на мисис Игълстоун направи невъзможно отбягването на собственото си, несигурно положение.

Кристофър напсува наум неочаквания интерес на Никол. Умишленото му отбягване да даде информация на семейство Маркъм за завръщането на племенницата им се дължеше на друг задълбочаващ се проблем. Не можеше да приеме идеята, че Никол повече нямаше да бъде под протекцията му! Мрачно си казваше, че това чувство скоро ще отмине, че причината за него бяха многото години, прекарани заедно, споделените приключения в морето и това че й бе помогнал да порасне.

Като повечето мъже, изправени пред две решителни жени, задаващи въпроси, на които предпочиташе да не отговаря, той се чувстваше изтормозен и леко раздразнен.

— Не, не съм ги информирал, по дяволите! Нямах представа, че си толкова нетърпелива да се върнеш в прегръдките им! — Не беше честно и Кристофър съжали в момента, в който провокиращите думи се откъснаха от устните му.

Очите на Никол потъмняха от гняв и мисис Игълстоун веднага се хвърли в ролята на миротворец, шепнейки успокояващо:

— Сигурна съм, че скъпата Никол нямаше предвид нищо от този род Кристофър, ти не трябва да си служиш с такъв език пред дами.

Удържайки с усилие гнева си той каза рязко:

— Извинявам се. И тъй като вие не сте доволни от уреждането на нещата, незабавно ще се погрижа за изразените ви желания! — Поклони се сковано и се оттегли.

— Е! — възкликна мисис Игълстоун, доста изненадана от пристъпа му на лошо настроение. — Какво му става на Кристофър? Никога не съм го виждала да се държи така.

Вие нищо не знаете, ядосано си помисли Никол. Тя с трясък стовари чашата си за чай, показвайки собствения си гняв.

Но усмивката, с която дари мисис Игълстоун секунда по-късно беше всичко, което можеше да се желае от една добре възпитана, млада лейди. Като повдигна леко красивите си рамене тя каза безгрижно:

— Може би не се чувства добере или не му се е понравила визитата, която направи тази сутрин на мистър Баринг. Нямам представа.

Изпълнена със съмнения мисис Игълстоун отговори:

— Даааа, може и да е вярно.

През следващите часове, Кристофър седнал в стаята си, се опита да състави писмо до Маркъм, но беше неуспешно.

Знаеше, че не беше възможно да я държи повече в ергенското си домакинство, дори и с мисис Игълстоун като придружителка. Законно и дори морално бе да пише на Маркъм. Щом узнаеха къде се намира на законно основание настойниците й щяха да я отведат и той нямаше да може да направи нищо, за да ги спре.

От друг страна Кристофър отдавна протакаше решаването на проблема със семейството си. Не можеше да се надява сам да направи нещо за Никол. Но дядо му беше лорд, барон и ако всичко, което Никол бе разказала на Алън беше вярно, той можеше да използва голямото си влияние в нейна полза. Но оставаше въпросът — ако на семейство Маркъм им бъдат отнети правата върху Никол и състоянието й, кой ще заеме мястото им?

Евентуално един съпруг би поел тези задължения, безцелно разсъждаваше Кристофър. Внезапно установил на къде се носеше мисловния му поток, той се дръпна, като че ли някой го беше ударил. Той съпруг? На Никол!

Мили боже, не! Това беше смешно! Те не се понасяха, освен тази странна химия, която привличаше телата им. Докато седеше в стаята не намери отговор на задачата, но стигна до едно решение — незабавно щеше да потърси дядо си!

Облече се много грижливо. Светлосиви бричове, снежнобяла жилетка и черно, кадифено сако с плоски, позлатени кончета. Гъстата, черна коса, малко по-дълга от модната линия, беше сресана и блестеше като крило на кос. С високото си, гъвкаво тяло, с мъжествените, красиви черти и безупречни маниери, той беше внук, когото повечето мъже с гордост биха признали… но щеше ли да го направи лорд Саксън?

Кристофър застана пред високия, величествен дом на Кавендиш Скуеър, изпълнен с различни емоции. Не се боеше нито от дядо си, нито от Робърт, но му беше неловко и беше бдителен. Саймън беше способен да накара да го изхвърлят от къщата, а Робърт, ако можеше, би го посочил като дезертьор от британския флот.

Но с типичното си твърдоглавие той си помисли, че ако Саймън не пожелаеше да го признае, може да върви по дяволите. Въпреки това, гореше от желание да се помири с дядо си.

На силното му почукване на тежката дъбова врата отговори учтив и много високомерен иконом. Човекът прие визитката на Кристофър без коментар. С изписано по лицето безразличие, Кристофър хладно заяви:

— Бих искал да се видя с лорд Саксън веднага… ако си е вкъщи. Можете да кажете, че го търся по личен въпрос.

Когато икономът прочете визитката само за секунда в светлите му очи проблесна интерес.

— Ако почакате тук, сър, ще проверя дали лорд Саксън е свободен — каза той. После изчезна надолу по дългия коридор в бяло и злато.

Сега, когато моментът бе настъпил, Кристофър се изпълни с нетърпение. Неспокойно, с широки нервни крачки запристъпва по инкрустирания под, напълно подхождащ на елегантното обзавеждане.

Изведнъж се вкамени, когато една врата се отвори с трясък и добре познатият глас изрева:

— Къде, по дяволите, е той? Малоумник такъв! Не го оставяй да виси като някой просяк. Това е собственият ми внук прибрал се у дома!

В коридора нахлу висока, поизмършавяла фигура, облечена във вечерно облекло, почти същото като на Кристофър, с очи, святкащи като полирано злато, с мургава кожа, набраздена от възрастта и гъста черна коса, контрастираща на бръчките по лицето. Приликата между двамата, Саймън и Кристофър, беше невероятна. Кристофър щеше да изглежда така след четиридесет години. За Саймън това беше като връщане в миналото, да види собственото си лице отново гладко и строго.

Настана тишина. Те се оглеждаха един друг без думи. Кристофър, с ускорен пулс, се удържа да не покаже усмивката, която замести страховете му.

— Е — сопна се възрастният мъж, — виждам, че си се върнал. Отдавна беше време!

Този път Кристофър се усмихна.

— И аз така си помислих. Вие сте си все същият, сър, ако мога да отбележа.

Усмивката се стопи и очите му огледаха скъпото лице, след което Кристофър бавно каза:

— От това, което чух очаквах да ви видя много променен. Радвам се да ви видя здрав, сър.

Оглеждайки го изпод гъстите си вежди, неспособен напълно да прикрие радостта си, Саймън агресивно изрече:

— Ти, малък дявол, как си позволи да изчезнеш така? Щеше да станеш причина за смъртта ми. А сега имаш нахалството да се интересуваш за здравето ми! А-а! Веднага си разопаковай багажа!

Думите едва бяха излезли от устата му, когато той се обърна към чакащия иконом и изрева:

— А ти, малоумно същество, за какво стърчиш там? Погрижи се да приготвят стаите му! — Разяреният му поглед се премести върху Кристофър и той каза настойчиво: — Къде ти е багажа? Не ми казвай, че няма да останеш!

Ни най-малко притеснен от яда му Кристофър каза спокойно:

— Отседнал съм в Грилиънс и преди да правиш по-нататъшни планове, трябва да ти кажа, че не съм сам.

— Женен, а? Браво, момчето ми. Дано да е добро момиче. Но ела! Ела в кабинета ми!

Стиснал с една ръка рамото на Кристофър, а с друга потупвайки го по гърба, Саймън го поведе към кабинета.

— Проклет да съм, момче, но това е най-приятната изненада — измърмори той накрая, а думите излизаха направо от душата му.

Останали сами, те отново се втренчиха един в друг. Кристофър с болка разбра, че до ден днешен дядо му не знаеше нищо за съдбата му. Саймън си мислеше за същото, но в момента не му бяха нужни слова. Беше доволен да гледа това любимо лице. Гордееше се с това, което виждаше. Благодари на бога, че момчето бе спасено. Спасено и си дойде при него.

С груб глас, прикривайки дълбоките си чувства Саймън нареди:

— Сядай! Сядай! Недей да стърчиш над мен! — Той отиде до шкафа с напитки и наля в кристални чаши солидно количество чудесен френски коняк. Подаде едната на Кристофър, седна и настоя: — А сега, млади хулиганино, разкажи ми защо избяга така. Сигурно си знаел, че ядът ще ми мине. Проклет да съм, момче! Ако беше изчакал, щях да ти обясня нещата.

Изненадан, Кристофър го загледа с празен поглед.

— Да ми обясниш нещата ли?

— Разбира се! Дявол го взел, Кристофър. Какво друго можех да направя, освен да успокоя Ейдриън Ашфорд. Той беше готов да убива и аз нямах друг изход. Бях груб с тебе, а ти не го заслужаваше. — Направи пауза, докато посрещаше смаяния поглед на Кристофър. — Трябваше да ти кажа онези думи. Не можех да заявя на Ейдриън, че жена му е лъжкиня и малка кучка, която не си събира краката. И че не внукът ми, а синът ми й е любовник!

Кристофър гледаше втренчено, без да може да каже нито дума. Накрая успя да промълви:

— Вие сте знаел?

— Разбира се, че знаех! О, нямах представа, че имат намерение да те използват като жертвено агне. От известно време знаех, че Робърт и Анабел имат връзка и че тя си играе с тебе. И все пак не подозирах, че възнамеряват да излъжат Ейдриън, че ти си мъжът! — Той добави със съжаление: — Със сигурност не подозирах, че ти си този, който трябва да поеме вината. Ще бъда откровен… този ден бях побеснял. Яд ме беше на тебе, че беше такъв романтичен, млад глупак. Ядосвах се на Анабел и Робърт, че са създали тази ситуация и на себе си, че не осуетих плана им още в зародиш. — Очите му, пълни с болка, се впиха в тези на Кристофър и той тихо попита: — Защо изчезна така? Трябваше да знаеш, че никога не бих те обвинил преди да те изслушам на четири очи. Защо нито веднъж през тези петнадесет години не ме уведоми къде си? Нима си мислеше, че не ме интересува? Как не ти хрумна, че бях полудял от страх?

Този момент беше най-объркващия в живота на Кристофър. Той беше напълно неспособен да се защити. Очевидно, Саймън нямаше и понятие за това, как Робърт буквално го беше продал в робство. Дядо му не знаеше дори и, че преди пет години беше направил опит да се помирят. Колкото и да ненавиждаше и презираше чичо си, не можеше да го предаде пред Саймън. Просто не му беше в стила да обвинява единствения жив син на Саймън. Знаейки, че истината щеше да разсипе възрастния човек пред него, Кристофър взе мрачно решение — каквото и да имаше между него и Робърт щеше да си остане лично. Като погледна твърдо дядо си в очите, той излъга:

— Сър, боя се, че повярвах на думите ви, когато ми казахте, че повече не искате да ме виждате.

Лицето на Саймън се изкриви от болка и Кристофър прокле острия си език. Помоли се съвсем откровено:

— Моля за прошката ви. Не се вълнувайте. Вината за цялата ситуация си е лично моя. Не се обвинявайте! — Като видя, че тревогата започна да се оттегля от набръчканото лице, Кристофър продължи по-ведро: — Беше за добро. Направих същото, което правят много младежи. Отидох да служа във флота. Не съжалявам за това си решение.

— Флота, а? — отсечено каза Саймън, оглеждайки изпитателно лицето на Кристофър.

Мразейки се Кристофър отговори ласкаво:

— Защо не. След като избягах от къщи, стигнах до малко селце под Бедингтънс Корнър. Случайно попаднах на няколко моряци, готови да отплават. Разказите им звучаха толкова вълнуващо, че преди да се усетя, ги помолих да ме вземат със себе си. — Той добави твърдо: — Никога не съм съжалявал за това, сър, освен, че се разделихме с такава горчивина.

Саймън махна с ръка на опита за извинение.

— Достатъчно! Всичко е минало и ти си пак у дома. Това е добре — изръмжа той, — не забравяй, че си моят наследник. Когато умра, титлата и всичко останало е твое.

В ума му отново се появи мисълта, че Робърт е имал и друга причина да желае смъртта му. Богатството на Саксън беше изключително голямо и не беше за изпускане. Титлата барон на Саксони беше стара и уважавана, и един мъж с гордост би я носил… но щеше ли Робърт да извърши убийство заради нея?

Лицето на Кристофър с нищо не издаде мислите му. Той побърза да каже:

— Едва съм се върнал, а вие ми говорите за смъртта си. Вярвам, че ще минат много години преди да стана барон Саксън.

Саймън изсумтя:

— Ха! Че какво те интересува, аз можех да умра по всяко време през тези години, без ти изобщо да разбереш. Отгоре на всичко взел да се интересува за здравето ми!

Кристофър се усмихна, знаейки че Саймън се опитва да скрие чувствата си зад хладното, понякога грубо държание. Саймън никога нямаше да допусне Кристофър да узнае дълбоките му чувства към завърналия се внук. Просто разпитваше и обясняваше, за да скрие силното си вълнение.

Като видя усмивката на Кристофър Саймън каза грубо:

— Ако си се върнал само, за да седиш и да се хилиш като някой малоумник на панаир, по-добре се омитай!

Думите му бяха посрещнати от силен смях и след секунда неохотно се усмихна.

— Стига, дявол такъв. Разкажи ми всичко.

Част от веселието на Кристофър се изпари и доста колебливо, внимавайки да се придържа към истината, където беше възможно, той запозна дядо си с приключенията си. На някои места беше трудно, най-вече, когато се опитваше да обясни защо след като с такова желание бе отишъл във флота, бе избягал от кораба и не се беше върнал в Англия.

Саймън очевидно не одобри факта, че Кристофър така бързо се е отказал от военноморската кариера. Саймън не беше доволен, че внукът му е бил прост моряк, след като мястото му е било сред офицерите. През следващите часове той находчиво движеше историята по кораби и океани, разказваше за спечеленото състояние в Ню Орлианс и за желанието си да се завърне у дома. Много леко премина през каперството, оставяйки впечатление, че огромното му богатство се дължи на късмета в игра на карти — което, всъщност, криеше известна доза истина.

Когато завърши разказа си, Саймън го гледаше съсредоточено няколко секунди.

Единственото, което Саймън взе за вярно от казаното, бе за спечеленото на карти богатство. Но той беше умен човек и запази мнението си за себе си, след което каза:

— Поне си имал достатъчно ум да се завърнеш в дома си, там, където ти е мястото.

Кристофър беше готов да каже, че това е само визита и че сега домът му е плантацията в Луизиана. Но беше немислимо. Трябваше да изчака и да намери подходящ момент, за да обясни на дядо си, че не може да се върне към стария си живот. За щастие Саймън не продължи повече на тази тема, а подхвана друга, още по-деликатна.

— Е, забелязах, че не спомена за съпругата си. Защо?

Усмихвайки се обезоръжаващо, Кристофър измърмори:

— Защото нямам съпруга, сър. Трябва да ти обясня нещата по-обстойно.

— Ами давай де, какво се мотаеш!

И така, Кристофър започна да разказва за срещата си с мисис Игълстоун и Никол Ашфорд. Едва бе споменал името на мисис Игълстоун, когато забеляза странно изражение на лицето на Саймън.

— Лети? — нетърпеливо попита Саймън. — Ти знаеш къде е тя?

Изненадан, Кристофър избълва:

— Лети ли? Имаш предвид мисис Игълстоун?

— Дяволите да го вземат, разбира се, че нея имам предвид. Никога през живота си не съм я наричал по друг начин. Единствено Лети. И ако тя не беше такова избухливо същество, което не се вслушва в гласа на разума… — Саймън прекъсна мисълта си и заплашително изгледа втрещения си внук. — Ако не беше най-упоритата жива жена и ако аз не бях такъв арогантен, избухлив, млад глупак, тя щеше да ти бъде баба!

Кристофър гледаше като втрещен.

— Ти си бил сгоден за нея?

— Да. Дявол го взел, не казах ли тъкмо това! Скарахме се за нещо дребно и аз, магарето, врътнах опашка, кълнейки се повече да не я видя. Две седмици по-късно, единствено от злоба, направих предложение на баба ти. Това, момчето ми, беше най-голямата грешка в живота ми.

Омаян от тази неизвестна част от семейната история, Кристофър не го остави да спре.

— И?

Саймън неудобно се размърда в стола.

— Никога не съм обичал баба ти, но хората от нашата класа рядко се женят по любов и бях добър с нея. Но Лети винаги е била единствената жена за мене. — Саймън с горчивина в погледа се загледа в недокоснатата чаша с коняк. — Не прави същата грешка, момче! Трябваше да страдам, заради постъпката си и заедно с мен страдаха още няколко човека.

Кристофър мъдро мълчеше. Саймън, разбрал със закъснение, че е разкрил душата си в невероятна степен, хвърли на внука си смразяващ поглед, с който го предупреждаваше да не се осмелява да коментира.

— Осмелявам се да кажа, че това е доста отегчително за тебе, както си е всъщност. Сега ми разкажи как се случи така, че Лети пътува с тебе?

Кристофър разказа измислената история. Саймън го изслуша в абсолютно мълчание. Не го притесни дори присъствието на Никол Ашфорд.

— Значи през цялото време момичето е било заедно с Лети. Много се чудех къде ли е изчезнало. Знаех, че Лети обича детето и знаех що за птици са лелята и чичото. Какво трябва да правим сега? — Той се втренчи нарочно в безизразното лице на Кристофър и изсумтя: — Искаш да ги взема тук, а?

— Ако се съгласиш — отговори искрено Кристофър. — Не е редно да продължавам да държа в неведение настойниците на Никол. И знам, че веднага след като разберат за пристигането й ще се втурнат като хиени. Без съмнение ще я отведат в провинцията. Със сигурност няма да позволят на мисис Игълстоун да я придружава.

— Мога да ти кажа, момчето ми, че те са готови да се спречкат със самия дявол! Всеки знае, че вече години живеят от богатството й. Миналата пролет дори се опитаха да обявят момичето за мъртво. Но съдът отказа. Казаха им, че трябва да чакат до пълнолетието й. — Саймън се изкиска злобно. — Как искам да видя лицата им, като разберат, че девойчето се е върнало!

Кристофър се усмихна някак тъжно. „О-хо — с радост си помисли Саймън — настъпват бурни времена.“

С внезапно блеснали очи той каза:

— Тази вечер е твърде късно да доведеш дамите, но първата ти работа утре е да ви видя тук и тримата.

За бога, помисли си Саймън след като Кристофър си тръгна, щеше да стане толкова забавно. Кристофър у дома, Лети с него и като подправка, битката за малкото момиче на Ашфорд. Той щастливо реши, че надхитрянето на семейство Маркъм щеше да му осигури толкова забавления, колкото не бе имал от години!

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Преместването на Кавендиш Скуеър протече гладко. Кристофър, независимо че с готовност се беше съгласил на настояването на Саймън, беше резервиран до известна степен. Не му харесваше идеята да използва дядо си, но знаеше, че Саймън щеше да бъде дълбоко наранен, ако бе отказал. А и го дразнеше фактът, че нямаше друга възможност.

На следващата сутрин по време на закуска мисис Игълстоун също беше резервирана.

— Но, Кристофър — попита тя, — благоприлично ли е това? Поканата е за тебе, ние с Никол не сме роднини на лорд Саксън. Какво ли ще говорят хората за нас, ако живеем в къщата му?

Ситуацията беше необичайна, тъй като нито той, нито дядо му имаха права над Никол. Със сигурност не се нуждаеха от клюки и скандали. Този проблем трябваше да бъде решен.

За щастие Саймън мислеше по-бързо от тях и когато Кристофър се появи при него той изсумтя:

— Току-що се сети, а! Е, момчето ми, аз се сетих още снощи. — Саймън продължи със самодоволна усмивка: — Направих приготовления сестра ми Регина да ми погостува. Знаеш, че е вдовица и живее в спретната къщурка в Есекс. Изпратих й вест още снощи и момчето пристигна преди десет минути с отговора й. Тя ще бъде тук тази вечер.

Никол се държа пасивно през цялото време. Не можеше да разбере, защо Кристофър не искаше да информира Маркъм за завръщането й в Англия. Хрумна й, че може би го прави от любов, но отхвърли тази мисъл. Нямаше да допусне отново да бъде подведена!

Никол беше изгубила желание да се бори. Животът й беше приятен. Мисис Игълстоун, мила и грижовна, Майо, компетентна и забавна, Кристофър, поносим през повечето време и дори очарователен, грижещ се за всичко. Беше почти невъзможно да прави друго, освен това, което всички искаха от нея — да се облича красиво и да се държи очарователно.

Беше й все по-трудно да си спомня дните на „Ла Бел Гарс“. Дори онова време, когато Кристофър я бе притежавал, й се струваше като сън-мечта. Почти повярва, че е скромната и тиха млада лейди, каквато изглеждаше.

Саймън ги посрещна учтиво. Беше надминал себе си, понеже мразеше промени в домакинството.

Към пет часа дамите бяха настанени в разкошен апартамент на втория етаж. Всяка разполагаше с отделна спалня и тоалетна стая, като двете си поделяха изискана всекидневна. Стаите на Кристофър бяха в противоположната страна на къщата и не отстъпваха по разкош и изисканост на тези на дамите. Прислугата на лорд Саксън живееше на третия етаж.

Пристигането на Регина същата вечер, с три часа закъснение, създаде голяма суматоха. Тя пътуваше с лична камериерка, фризьорка, неин собствен паж, в допълнение на коняра й и кочияша.

Лейди Дарби беше висока, кокалеста жена, чиито черти можеха да бъдат определени като красиви, но и мъжествени. Имаше дълъг нос, широка уста и много издадена брадичка. И тя като брат си имаше тъмна коса, но въпреки че беше с петнадесет години по-млада, нейната беше прошарена. Беше облечена в тъмносиня, модна рокля и прическата й беше разкошна. Регина излъчваше величественост и надменност. Но всичко това беше преструвка. Тя беше толкова добросърдечна, колкото и застрашителна.

Тя нахлу в гостната с възклицанието:

— Скъпи мои! Ужасно съжалявам, че закъснях, но просто не успях да пристигна по-бързо. — Хвърли на брат си закачлив поглед и го нахока. — Наистина, Саймън, на твоята възраст човек не трябва толкова да припира! — Докато той се опитваше да я смрази с поглед, тя пресече стаята и прегърна малко стреснатата мисис Игълстоун. — Скъпа Летисия! Какво удивително чудо е да те видя отново! Как можа да заминеш по този начин? Толкова се радвам, че си тук и то заедно със Саймън. Ще имаме много време за приятни разговори.

Като остави мисис Игълстоун Регина впи очи в Никол.

— Скъпа моя! Какво прекрасно дете си станала! Джентълмените направо ще заживеят на прага ни! Ще им вземеш акъла за нула време. О, колко ще се забавлявам, знам го! Кълна се, че до две седмици няма да имаме свободна вечер.

Никол бе очарована. Колко мила беше лейди Регина Дарби! Тя се поклони грациозно.

— Благодаря за хубавите думи. Колко мило, че вие с лорд Саксън ни приехте. Надявам се да не бъда разочарование за вас.

— Разочарование ли? Мила моя, аз никога не съм разочарована! Никой не би дръзнал да ме разочарова! — отвърна Регина, като й намигна.

Регина бавно се обърна към Кристофър, небрежно облегнат на решетката на камината. В обичайното си черно, вечерно облекло, той би привлякъл погледа на всяка жена. Регина не издаде това, което мислеше за него, а го изгледа мрачно.

— Е, Кристофър? — хладно каза тя. — За да останеш ли се върна? Или възнамеряваш пак да изчезнеш без предупреждение и да убиеш дядо си?

— Регина! — прогърмя гласът на Саймън.

— О, боже! — въздъхна мисис Игълстоун, като в очите й се четеше страх. Всичко беше толкова хубаво.

Никол стоеше малко настрани от останалите. Тя наблюдаваше семейната сцена с доста голям интерес. Капитан Сейбър, както продължаваше мислено да нарича Кристофър беше енигма за нея. Колкото и да се напрягаше, не можеше да си спомни някога да го е виждала в Бедингтън Корнър. Беше много любопитна и това беше първата възможност да научи нещо за потъналото му в тайна минало.

— Току-що се върнах. Смяташ ли, че е редно да ме посрещаш, интересувайки се от заминаването ми?

— Тишина! Държа да ти кажа, млади момко, че си станал много красив дявол с остър език. Не се опитвай обаче да си играеш с мен! — грубичко отвърна Регина. А, когато Саймън отвори уста да каже нещо, тя бързо се обърна към него: — О, тихо, любов моя! Ние сме семейство и в едно семейство винаги се задават вълнуващи въпроси! Хайде сега да ме нахраните! Кълна се, че умирам от глад!

Вечерта премина бързо, докато Регина ги засипваше с клюки. Тя зададе няколко въпроса, свързани с внезапното им пристигане и изглежда прие поднесената й история. Но Кристофър беше нащрек в присъствието на лейди Дарби. Усещаше, че тази негова баба нямаше да приеме нещата, без да прояви резервираност.

През тази нощ сънят бягаше от Кристофър. Разбра, че е бил голям глупак, за да повярва, че може да се върне в Англия и да се освободи от Никол и мисис Игълстоун, като от ненужен багаж, да подведе дядо си и узнае за плановете, свързани с Ню Орлианс, след което бързичко да отплава.

На следващата сутрин той и Саймън бяха планирали да се поразходят по Сейнт Джеймс Стрийт. Саймън искаше да разведе внука си из намиращите се там клубове. Но когато Кристофър слезе за закуска откри, че го чака донесено на ръка съобщение. Александър Баринг искаше да го види възможно най-скоро.

Извини се на дядо си и потегли за резиденцията на Баринг в града. Няколко минути по-късно бе въведен в библиотеката в дома на Баринг, където домакинът разговаряше с мъж на средна възраст. Когато Кристофър влезе, Баринг стана на крака.

— Много добре, че дойдохте толкова скоро. Имам приятна изненада за вас. — Баринг поведе Кристофър към по-възрастния мъж.

— Албърт, това е джентълменът, за когото ти говорих. Трябва да добавя, че Монро много го цени. Кристофър Саксън, позволете ми да ви представя Албърт Галатин.

Кристофър изненадано гледаше Галатин, докато се здрависваха.

— Сър, не очаквах да ви видя в Лондон! Последното, което чух за вас беше, че сте в Петербург.

Галатин се усмихна мрачно.

— Наистина бях и от месеци си играя на турист. Нищо не постигнах и реших да си тръгна. Очаквах тук да намеря добри новини, но изглежда нищо не е било направено.

Баринг се почувства доста неудобно.

— Обясних в писмата си, че моето правителство категорично отказва да се меси. Не е желателна и външна намеса в личните ни работи. Но най-после вашият мистър Медисън се съгласи с Касълрийф и насрочиха преговори.

Кристофър слушаше внимателно. Съединените щати бяха обявили война. Той се поинтересува с хладен тон:

— Смятате ли, че е правилно, Баринг, вашите кораби да спират нашите в океана и да пленяват американски граждани? Да ги принуждават да служат в Британския флот?

Баринг не отговори на въпроса. Той не одобряваше тези действия, но можеше да направи много малко, за да ги спре.

Галатин беше този, който разведри малко враждебната атмосфера.

— Прекалено голямо значение отдаваме на този въпрос. Правителствата все пак се съгласиха да водят преговори.

— Да, така е — съгласи се Баринг. — Но нямам представа накъде ще се насочат преговорите. За момента се задоволявам от факта, че наистина ще има такива. — Той се усмихна и добави: — Знаете как стоят тези неща.

Галатин наистина знаеше. Знаеше при какви условия британците се бяха съгласили на директни преговори. Преди да се разделят Кристофър успя да си уреди среща насаме с Галатин.

Пристигането му в Лондон не беше предвидено от Джейсън. Той не можеше с нищо да му навреди, напротив можеше много да му помогне. И той като него беше посетител без статут, но разполагаше с много повече връзки в определени среди.

Албърт Галатин изобщо не приличаше на човек, който би могъл да бъде намерен в средата на схватка между конгресмени. Беше търпелив, уравновесен човек, който не взимаше прибързани решения. Кристофър се надяваше и другите членове на комисията да са такива.

Усмихнат, Галатин посрещна на следващата сутрин Кристофър.

— А сега, млади човече, кажете какво мога да направя за вас? — попита домакинът.

— Не съм сигурен, че можете да направите нещо за мене, просто исках да говоря с вас насаме.

Галатин остана леко изненадан.

— Имате да ми кажете нещо, което не би могло да бъде съобщено пред Баринг?

Чувствайки се малко неловко, но решен да изрази становището си, Кристофър каза:

— Да. Вярвам, че мистър Баринг работи много старателно за наше добро, но също така съм уверен, че това забавяне е умишлено. Вярвам, че британците се канят да нанесат друг силен удар на Америка.

— О, убеден съм, че тъкмо това замислят.

— Така ли? — объркано каза Кристофър.

— О, да, млади приятелю. Повече от сигурен съм, че британските ни приятели целят териториални завоевания. Свикнал съм с хора, които говорят едно, а вършат друго. Не вярвам, че ние с вас можем да направим нещо. Пиша на Монро за подозренията си и се надявам да успеем да задържим границите си такива, каквито бяха преди войната. Възнамерявам да го предупредя, че британците планират много силен удар и че ще бъде мъдро да се подпише мирния договор, колкото е възможно по-скоро. Ако не го направим, ще изложим нацията на смъртна опасност. Най-добре е да забравим за Канада и да внимаваме да не се окажем отново под британско владичество!

— Такова е и моето мнение. С облекчение научавам, че ще пишете на щатския секретар по този въпрос. Навсякъде виждам доказателства за превъзходството на Британия — откровено каза Кристофър. — И трябва да призная, че наистина съм разтревожен.

Галатин погледна Кристофър с тревога.

— Надявам се да убедим Монро и Медисън.

— Аз също изразявам тази надежда. — Изправяйки се на крака Кристофър добави: — Сър, ако мога да ви бъда полезен, моля не се колебайте да ме уведомите. Бих бил щастлив да направя всичко според възможностите си, за да ви услужа. — Предложението бе откровено.

Галатин също стана на крака и протегна ръка.

— Със сигурност ще ви потърся, щом стане нужда. И ако аз мога да ви помогна, не губете нито секунда, а елате при мене. Ние, американците трябва здраво да се държим един за друг.

При този приятен завършек на срещата Кристофър си тръгна по-уверен, че не е тръгнал на глупав поход. Щеше да има нападение. Но кога? И най-важното, къде?

Саймън, разбира се беше малко ядосан от изчезването на Кристофър още първия ден. Когато младият мъж се появи, той изръмжа:

— Е, много мило от твоя страна, че реши да се присъединиш към нас тази вечер. Не можа ли да се сетиш за нещо друго, което е трябвало да свършиш?

Кристофър само се усмихна. Миг по-късно пристигнаха дамите и гневът на Саймън си намери друг отдушник. Като изгледа страшно сестра си той се сопна:

— Какви са тези глупости, които чувам за голям бал следващия месец? По дяволите, Джина, предупреждавам те, няма да допусна къщата ми да бъде обърната с покрива надолу! Тук си като моя гостенка, не го забравяй!

— О, пфу! Някога това беше и мой дом! А сега нали трябва да представим Никол? Как ще го направим, ако не с голям бал! Всичко друго ще бъде половинчато. Дори Летиция се съгласи с мене!

— О, да, Саймън, много е необходимо — намеси се мисис Игълстоун. — Нали нямаш нищо против? — помоли тя с очи, болезнено фиксиращи лицето на Саймън.

Нещо, наподобяващо изчервяване, премина по слабото лице на Саймън. Никол и Кристофър, втренчили се като омагьосани, видяха как той се разтопи под умолителния поглед на мисис Игълстоун. Потънал в разтревожените сини езера, той промърмори:

— Хм… ъъъ… не мисля, че един бал ще донесе чак такава бъркотия. — После, свирепо намръщен откъсна очи от мисис Игълстоун и изрева на Регина: — Но помни, не искам тази къща да бъде драпирана в розова коприна или подобни глупости.

Регина доволна от изхода се усмихна с ангелска усмивка. Никол погледна Кристофър с надежда да разгадае мистерията и той, отгатнал объркаността й, прошепна само с уста:

— По-късно.

Доста по-късно през седмицата той намери възможност да проведе личен разговор с Никол. Тази вечер дядо му вечеряше в клуба с няколко приятели, а мисис Игълстоун и лейди Дарби се затвориха в синия салон.

Никол, която нямаше никаква работа, се упражняваше на пианото в музикалния салон. Кристофър, на път да излиза, влезе там, очаквайки да намери трите дами.

Като видя, че Никол е сама се поколеба, но тъй като отношенията им напоследък бяха почти приятелски, прецени, че няма причина да напуска веднага. Той пресече стаята и отиде до нея.

— Да не си замислила да направиш музикална кариера? — подкачи я той.

Никол направи гримаса.

— Едва ли! Просто баба ти и мисис Игълстоун ме изхвърлиха от схемите си, след като попитах защо е толкова важно да каним принцеса Естерхази и графиня Лиевен.

— И защо е толкова важно? — заинтересовано попита Кристофър.

С дяволит блясък в очите Никол скромно каза:

— Ами те и двете са покровителки в Олмак и лейди Дарби казва, че ми трябва поръчител. Всяка седмица се прави списък на поканените и ако името ми не е сред тях, ако съм отхвърлена, ще се проваля в обществото.

Като видя по изражението на Кристофър, че всичко това му се струваше невероятно, Никол побърза да го убеди.

— Вярно е!

Кристофър се усмихна.

— Значи целият ти успех зависи от този списък и от тези две дами?

— Да, що се отнася до листата, но има и други покровителки. Лейди Дарби спомена някоя си лейди Джърси и лейди Купър. Предполага се, че лейди Купър е изключително мила. Мисля, че имаше още две, но сега не мога да си спомня имената им. Лейди Дарби казва, че не трябва да се безпокоим, но ако принцесата и графинята се окажат упорити, заради леля ми и чичо ми, и заради цялата тази странна ситуация, ще се обърне към лейди Джърси. — Никол се усмихна притеснено и продължи: — Лейди Джърси май обича да всява смут и сигурно ще пожелае да ме покровителства, ако не по друга причина, то за да предизвика останалите.

— Хм. Изглежда баба ми много добре държи юздите. Искрено се надявам да не реши да се заеме и с мене!

Никол се засмя, почувствала се приятно в компанията му за първи път от толкова време.

— Да. Тя е много властна жена, но е толкова приятна, че просто не може да й се откаже. Забелязах, че дори дядо ти не й отказва.

— Ето тук грешиш! — решително оспори Кристофър. — Мисис Игълстоун беше тази, която го убеди да се съгласи за бала.

Като спусна клепачи над засмените очи, тя попита почти с безразличие:

— Имало ли е нещо между тях?

Кристофър, застанал безгрижно до пианото, загледан в наведената глава на Никол, изведнъж забеляза очарователната, изкусно подредена маса от къдри и нежната, бяла шия. Обзе го желание да се наведе и да я целуне. Въздържа се с огромни усилия. В обхваналото я скромно, почти срамежливо настроение, тя направо го омагьосваше.

— Да, между тях има нещо. Някога са били сгодени. Някакъв спор накарал мисис Игълстоун да развали годежа и всеки се оженил за някой друг.

— Разбирам — бавно каза Никол, без наистина да разбира. Беше й трудно да си представи мисис Игълстоун да влезе в конфликт с някого и това да доведе до разваляне на годеж. — Той все още е влюбен в нея, нали?

Устата на Кристофър се изви в сатирична усмивка.

— Така изглежда. Невероятно, нали! Един Саксън да обича някого и то толкова дълго!

— Престани! — извика Никол, вбесена от хапливата му забележка. — Защо трябва да говориш така? — настоя разгорещено тя с буреносно святкащи очи. — Мисля, че ти харесва да правиш подобни, цинични забележки.

— А ти не го ли правиш? — тросна се той, незнайно защо също ядосан. — Създаде ми повече неприятности, отколкото някога съм имал.

— Не е честно! О! — В очите й блеснаха сълзи и тя каза през зъби: — О, мразя те, Кристофър Саксън! Мразя те!

Кристофър дълго я гледа, като едно мускулче не спираше да трепка върху челюстта му. После, забравил всичките си добри намерения той я притегли в прегръдките си и промълви с плътен глас:

— Добре, ето ти още нещо, което да добавиш към омразата си!

Устата му, твърда и безмилостна, улови нейната в една ядна целувка, която не съдържаше нито страст, нито нежност. Но докато Никол се съпротивляваше, тази горчивина пламна в желание, което изглежда винаги щеше да гори между телата им.

За свой срам Никол установи, че настоятелно се притиска до високото му тяло и изпитва перверзна наслада от болката, която й причиняваше яростната му прегръдка. Но после, точно когато целувката стана нежна и гореща, Кристофър рязко я отстрани от себе си, като че беше нещо зло и грозно. С блеснали от нещо подобно на омраза очи, той се завъртя на пети и излезе от стаята като остави смаяната Никол да гледа след него.

Разтърсена както от целувката, така и от неочаквания й край, тя се отпусна на стола до пианото. Толкова им беше приятно заедно, помисли си тя сковано. После всичко експлодира в нещо тъмно, насилствено и неприятно. Щеше ли някога да успее да остане безчувствена, когато той беше наблизо? Тя едва си пое дъх, установила, че го мрази почти толкова, колкото го обича. Защо, нерадостно си помисли тя, трябваше да е точно той?

Кристофър, ядно крачещ към клуба си, си пожелаваше нещата да бяха различни. Както и да стояха нещата, той винаги щеше да вижда в мис Никол Ашфорд частица от майка й.

Но тази вечер, колкото и да се мъчеше, не можеше да я обвини в нищо. Той беше този, който разруши крехкия мир помежду им. Само ако не я желаеше така дяволски и само ако не гореше от такава силна страст да я притежава. Мразеше се, че не можеше да забрани на ръцете си да я докосват. Мразеше се, че тя продължава да го вълнува. Ненавиждаше се за това, че една жена бе успяла да го изтръгне от леденото му безразличие.

Тъмен като облак и в отвратително настроение той се присъедини към няколко от новите си познати в игралния клуб на Буудъл. Кристофър не си беше губил времето през изминалите дни. Благодарение на дядо си бе станал член не само на Буудъл клуб, но и на Уайтс и Бруукс.

Саймън го беше запознал и със синовете и внуците на приятелите си и сега Кристофър бе известен сред върхушката. Решен да намери доказателството, което търсеше, той се стремеше към военните кръгове. С цел да получи сведенията се беше запознал с един армейски капитан, на служба в конната гвардия и един военноморски лейтенант, възстановяващ се от получена рана.

Кристофър бързо установи, че капитан Бъкли беше склонен към недискретност и се надяваше лейтенант Кетълскоуп да се окаже наистина корумпиран.

Докато седеше на масата за карти мислите му бродеха. Представяше си предстоящите нощи на пиене и комар, които трябваше да изтърпява с едничката надежда да се добере до късче информация, някоя случайна клюка, която да се превърне в солиден факт. Вътрешно изстена, проклинайки Джейсън. После се усмихна. Нищо нямаше да го спре за осъществяване на мисията му.

Независимо от грижите и тревогите, той беше много доволен, че отново бе видял дядо си. С Регина все още се държеше резервирано. Но онзи член на семейството, който едновременно желаеше да срещне и се ужасяваше от тази среща не се беше появил. Къде, по дяволите, беше Робърт?

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато Кристофър играеше фаро, Робърт Саксън бясно пришпорваше впряга на дорестите си коне на път за Лондон. Красивото му лице, белязано от разгулния живот, се изкривяваше още повече от мрачното изражение.

„Проклет да е! — злобно си мислеше той. — Защо не умря и Саймън, този стар глупак!“

В сърцето на Робърт имаше много малко обич към когото и да е било, освен към самия себе си. Беше студен човек, който през целия си живот бе копнял само за две неща. Едното му беше отказано просто защото бе роден втори син, а другото поради немилостив трик на съдбата.

Но Робърт не беше човек, който да се примири с пречки от сорта на по-голям брат или съпруг на жената, която искаше за своя. Братът беше далеч по-лесен за отстраняване. Когато преди много години Гейлърд и съпругата му заминаха на пътешествие в Корнуел, Робърт ги беше придружил до много коварен, крайбрежен път. Гейлърд бе добродушен, красив мъж и никога не би заподозрял по-малкия си брат в грозни подбуди. Робърт бе прерязал почти до край ремъците на каретата. Две мили надолу каретата бе потънала в морето. Малкият син на Гейлърд, Кристофър оставаше единственото препятствие на пътя на Робърт. Но Робърт беше убеден, че ще измисли план, за да се отърве от племенника си.

Идеята за нещастният случай бе свършила добра работа, но нито Робърт, нито Анабел бяха предвидили нейната смърт. Инцидентът с яхтата трябваше само да я освободи от съпруга й, за да може да се омъжи повторно. Никой никога нямаше да узнае за черната ярост и разяждащия душата му гняв, когато до него достигна новината за смъртта на Анабел. Какво, по дяволите, се беше объркало в онзи ден? Защо това момче, Джайлз е било с тях? Дали Ейдриън бе открил прекалено късно заговора им и дали не се беше погрижил Анабел да умре заедно с него? Или Анабел се беше удавила, докато се е опитвала да спаси сина си? Това бяха въпроси, на които никога нямаше да получи отговори и шест дълги години те разяждаха като киселина душата му.

След като Анабел си беше отишла, той живееше единствено с мисълта, че щеше да бъде следващият барон Саксън. Но преди пет години Кристофър се бе върнал. Кристофър, за когото мислеше, че е потънал в океана. Той отново се бе опитал да се отърве от него, като го убие, но Кристофър отново бе избягал.

Робърт присви очи и камшикът му жестоко изплющя върху гърбовете на конете. С изкривена от злоба уста той си обеща веднъж завинаги да се справи с племенника си! „Този път няма да се измъкнеш — дори и да се наложи да го направя със собствените си ръце.“

Бележката на Саймън, уведомяваща го за пристигането на Кристофър, го бе сварила в Кент. Робърт бе пребледнял след прочитането й.

Отношенията между Робърт и баща му бяха просто едно добре прикрито безразличие. Саймън живееше на Кавендиш Скуеър през една част от годината, наслаждаваше се на сезона в Брайтън и когато тези забавления приключеха се оттегляше на тишина в Сърли. Робърт също живееше в Лондон. Имаше много елегантен апартамент на Стратън Стийт. Но двамата с баща му се срещаха много рядко — обикновено когато сметките на Робърт ставаха прекалено големи или възникне опасност от отвратителен скандал.

Съпругата на Робърт, винаги болна, бе починала преди седем години при раждането на мъртво дете.

Саймън обичаше сина си, но не беше сляп за недостатъците му. Никой не предполагаше докъде се простират тези недостатъци. Дори Регина, незаслепена от родителска любов никога не би го заподозряла в убийство.

Още едно кратко писмо на Саймън събуди ярост и негодувание.

— Господи! Не го вярвам! Никол трябва да е мъртва! Барон Саксън пише някакви небивалици! — ядосано бе възкликнал Едуард Маркъм, информиран от родителите си за тревожната вест. — Ако това е Никол, какво прави в Лондон? Трябваше да се представи тук, у дома! Трябва да е блъф! Не вярвам!

Писмото на Саймън бе възможно най-учтиво и възможно най-кратко. Мис Никол Ашфорд, тяхната племенница, в момента беше на визита на Кавендиш Скуеър. Върнала се е в Англия от Америка преди около две седмици. Може би семейство Маркъм биха желали да я посетят?

— Посещение, а? — грубо изрева Едуард. — Веднага ще накарам тази малка кучка да напусне това място! За кого се мисли лорд Саксън? Нали вие сте нейните настойници, а не той!

Едуард бе заживял с мисълта, че Никол е мъртва и бе само въпрос на време цялото й богатство да премине в негови ръце. Цялото семейство беше шокирано от тази новина. Не само това, бяха доста разтревожени и притеснени. Чичо й Уилям през тези пет години бе прибирал в собствения си джоб всички ренти от имотите и изобщо не си беше правил сметка, че някой ден можеше да се наложи да дава обяснения. Сега трябваше да влезе в действие първоначалният им план — да омъжат Никол за Едуард. Те започнаха приготовления за пътуването си до Лондон.

Саймън беше написал и двете писма със злобна радост и чакаше с възбуда резултатите на своя труд.

Робърт пристигна в Лондон на следващата сутрин и отиде в апартамента си да отдъхне. След като се събуди следобед, той се облече в обичайния си, небрежен стил за посещението в дома на баща си.

На четиридесет и три Робърт Саксън все още беше красив мъж. Все още беше много привлекателен за жените. Висок малко над шест фута, той имаше мускулесто и жилаво тяло. Черната му коса беше прошарена по слепоочията като тази на Саймън и също като Кристофър имаше мургав тен. Очите му имаха много странен цвят, нито зелен, нито жълт, устните му бяха тънки и прави, пълна противоположност на тези на Кристофър, но въпреки това Робърт беше много страстен мъж.

Докато Робърт се обличаше за визитата си, всички обитатели на Кавендиш Скуеър се бяха събрали за чай. Домакинята, лейди Дарби им наливаше от голям, сребърен чайник, а Никол в бледозелена, копринена рокля седеше до мисис Игълстоун на двойно канапе в стил Чипъндейл, тапицирано в розов брокат.

Саймън бе седнал от ляво на лейди Дарби, а Кристофър стоеше до стола му. Двамата мъже си говореха приятно, когато обявиха пристигането на Робърт.

Трите дами вдигнаха погледи, леко изненадани. Регина раздразнено си помисли какво ли пак искаше Робърт от Саймън и се прекръсти с надеждата да не стане някоя неприятна сцена.

След като първият пристъп на ярост бе преминал, Робърт бе успял да се овладее. Много добре умееше да прикрива неудоволствието си. Но се случи нещо, което изхвърли от главата му всички мисли за Кристофър.

Присъствието на Регина не го впечатли с нищо, тъй като тя често пребиваваше при Саймън. Но Саймън не бе споменал в писмото си за присъствието на мисис Игълстоун и Никол. Робърт беше тотално неподготвен за дъщерята на Анабел.

Би я разпознал навсякъде. Истина беше, мислеше си той, докато гладния му поглед бродеше по лицето й, че косата й не беше така яростно червена като на Анабел, но тъмната мед блестеше в самурените къдри и неоспоримо напомняше на майка й. Прилика имаше и във фината кожа с прасковен цвят, в извитите, тъмни вежди, в омайната извивка на устните й, в правилния, почти арогантен нос и стройното тяло с пълна гръд. Голямата разлика се криеше в цвета на очите. Те не бяха дълбоките, смарагдени езера на Анабел, но формата беше същата и Робърт изведнъж се изгуби в топазените дълбини.

Той с усилие откъсна погледа си и се съсредоточи върху мисис Игълстоун. Едва си я спомняше и докато Регина ги представяше, успя да се овладее.

Той отбеляза с хладна усмивка.

— Каква приятна изненада да ви видя отново, мисис Игълстоун. Надявам се да ви хареса престоя в Лондон.

Мисис Игълстоун измънка някакъв отговор, тъй като присъствието на Робърт винаги я бе сковавало. Поздравил мисис Игълстоун той отново имаше възможност да остави очите си да празнуват, спрели се на Никол. Неспособен да се въздържа и с това още повече разяряващ Кристофър, който внимателно ги наблюдаваше, Робърт задържа ръката й повече от необходимото, целувайки пръстите й.

Под настоятелния поглед на Робърт Никол не успя да се предпази от лека розова вълна, която заля бузите й, но с несигурна усмивка открито срещна погледа му. Робърт беше омагьосан и в този момент страстта му към Анабел се прехвърли върху Никол. Забрави всичко, освен момичето пред себе си и единствено сопнатия глас на Саймън го накара да се свести.

— Престани да изпробваш неоспоримия си чар върху гостенката ми и ела да поздравиш племенника си! — строго нареди Саймън.

Целта на посещението му бавно изплува в съзнанието на Робърт. Умело прикривайки яростта си, той се отправи към тях с язвителна усмивка.

— Извини ме! Но толкова рядко имаш гости, че се самозабравих. Здравей, Кристофър.

Омразата между двамата мъже беше явна. Наподобяваха могъщи хищници. Погледите им се сблъскаха като светкавици на фона на черно небе и въздухът около тях направо изпука от силата на тъмните емоции.

В момента, в който Туйкхъм бе обявил пристигането на Робърт, Кристофър се бе вкаменил. Но сега с безизразно лице и предизвикателно блеснали очи, той се поклони със заучена грация, прошепвайки сухо:

— Чичо, колко хубаво е да те видя след толкова години.

— Хубаво?

Усмихнат подигравателно Кристофър отвърна:

— Да! Нямаш представа колко горещо желаех срещата си с тебе.

Очите му се присвиха от тези двусмислени слова. Робърт сви рамене и каза с приятен тон:

— Колко приятно! Ще се погрижа да не останеш разочарован!

— Сигурен съм, че ще го направиш! Очаквам… ааа… да ти бъда в услуга! — обеща Кристофър с учтива заплаха в гласа.

Робърт настръхна, но преди да успее да отговори, Саймън ги прекъсна.

— Хъм! Е, момчето ми, изглежда си във форма. Въпреки това не очаквах да те видя до следващата седмица.

— Съмнявам се! — отвърна Робърт с мрачна усмивка. — Трябва да си знаел, че любопитството ми, свързано с пристигането на Кристофър веднага ще ме доведе тук. Не се случва всеки ден някой да възкръсва от мъртвите и да се завръща в наследственото имение.

От присъстващите в стаята единствено Кристофър долови враждебната нотка в гласа му.

По-късно Кристофър потърси дядо си, но старият хитрец беше изчезнал в клуба си.

Лежейки в леглото тази нощ, той отново и отново прехвърляше в ума си разговора с Робърт. Беше сигурен, че Робърт продължаваше да го мрази. Кристофър се мяташе и се измъчваше не само от старите спомени, но и от сцената, по време на която Никол се усмихваше на Робърт. Тази сцена го изваждаше от равновесие до такава степен, че не можеше да различи Никол от Анабел.

„О, господи! Аз съм луд — мислеше си с болка той. — Луд съм, че позволявам на миналото да разруши живота ми.“

Кристофър не беше единственият, който не можеше да заспи. Саймън беше много притеснен от конфронтацията между сина и внука си. Беше наясно, че зад учтивите им думи се крие нещо опасно. Но какво можеше да очаква? Нима смяташе, че Кристофър ще се хвърли на врата на Робърт? Подозираше, че Робърт има пръст във внезапното изчезване на Кристофър, но нямаше доказателства. И какво щеше да постигне, ако подозренията му се потвърдят? Щеше да разбере, че синът му е още по-черен, отколкото го смяташе? Щеше ли това да го направи щастлив?

Един баща не можеше да желае злото на поколението си, затова Саймън отхвърли тези мисли, успокоявайки се, че Кристофър се е върнал.

На другата сутрин Кристофър помоли дядо си да поговорят насаме. Саймън бе очаквал това, с готовност поведе внука си към кабинета. Затвори вратата и сърдито настоя:

— Какво има? Какво толкова те гризе, та дори не ме оставяш спокойно да закуся?

Понеже знаеше, че Саймън се беше нахранил половин час преди това, Кристофър не обърна внимание на оплакването му. Бързо и точно той обясни какви са намеренията му.

Саймън се вкамени от чутото и бавно повтори:

— Искаш да се преместиш? Да имаш собствен апартамент?

Точно това имаше предвид Кристофър. След тази тежка нощ той бе стигнал до това решение. И дума не можеше да става да остане при Саймън. Имаше си работа. Ако искаше да постигне нещо и да изпълни задачата си, се нуждаеше от свобода. Шпионите, мрачно бе решил той, работят най-добре в сянка. Но имаше още една причина за това му желание. Не искаше повече да вижда Робърт наведен като граблива птица над ръката на Никол. Това прекалено много му напомняше за Робърт и Анабел. Самата Никол против волята му присъстваше в сънищата му и близостта й предизвикваше копнеж. Не беше специалист в борбата с изкушенията и смяташе, че е по-добре да се отдалечи от изкусителката си. Беше направил всичко, което бе необходимо за завръщането й в Англия. Повече не носеше отговорност за нея. Каквото и да е имало между тях, беше минало. Беше мъртво.

Саймън го изненада, като каза безгрижно:

— Прави, каквото си щеш. Вече си голям и няма да се меся. Надявам се, че често ще се отбиваш?

— Можеш да бъдеш сигурен. Ако нямаш нищо против, ще отида да се консултирам с агента си за намирането на подходящо жилище.

— Нямам нищо против, въпреки че се съмнявам, че имаш нужда от такова. Благодарен съм ти, че поне ми оставяш младата Никол и Лети. Много се привързах към това дете. Благодаря на бога, че не се е метнала на майка си. Истинско удоволствие е да гледаш това сладко същество. Но Регина ще ни побърка с нейния бал и ти си прав, че бягаш. И аз щях да го направя, ако това не беше моят дом.

Като се разсмя на думите на дядо си, Кристофър подхвърли:

— Ела с мене, а?

— Не, няма да избягам от Регина.

Кристофър огледа възрастния мъж. Усети прилив на обич и изведнъж съжали за всички лъжи. Но нямаше връщане назад. Той каза весело:

— Е, ако ти стане много, знаеш, че вратата ми е отворена за теб. А сега ми кажи защо писа на Робърт, без да ме уведомиш?

Саймън малко се притесни, но изрева:

— Това си е моя работа, млади хулиганино.

Кристофър помълча малко и после попита:

— Случайно да си писал на някой друг, без да сметнеш за необходимо да ми кажеш? Може би на Маркъм? — измърка той.

Саймън отговори гузно:

— Всъщност, да! Да писах им!

— И не си помисли, че би ме интересувало? Че бих искал да съм подготвен? — сряза го Кристофър с блеснали от възмущение очи.

— Аз съм подготвен! — изрева Саймън. — И аз съм единственият, който трябва да бъде! — И тъй като Кристофър продължаваше да го гледа намръщено, Саймън каза с по-спокоен тон: — Няма причина да притесняваме дамите. Те само ще се тревожат и нищо няма да могат да направят. Когато пристигнат Маркъм и палето му, аз ще се погрижа за тях. Ще видиш дали няма да го направя!

Кристофър забеляза причинения от вълнението блясък в очите на Саймън и омекна.

— Това ти доставя удоволствие! — обвини го Кристофър, готов да се разсмее.

Гледайки намръщено внука си, Саймън отговори след секунда:

— Може би — призна той. После с лице на истински двуличник каза тъжно: — Толкова малко удоволствия има човек на моята възраст, а ти ми ги отказваш.

Този път Кристофър се разсмя.

— О, не, дядо! Имаш благословията ми да се забавляваш, особено, когато това е свързано със семейство Маркъм.

Нямащи представа, че на тях се гледа с присмех, семейство Маркъм се подготвяха за появата си на Кавендиш Скуеър. За голямо учудване, след пристигането им в Лондон, Едуард изведнъж реши, че няма да придружи родителите си до дома на лорд Саксън. Много по-хитър от Уилям и Агата, той правилно бе преценил, че лорд Саксън нямаше намерение да остави Никол в ръцете им. Представи си и възможната конфронтация — Лорд Саксън хладен и арогантен, а баща му беснеещ, докато майка му сигурно щеше да изпадне в поредната истерия. Не, каза си той, като потръпна, нямаше да отиде с тях.

Щеше да остави родителите си да свършат черната работа, да обиждат и заплашват, а той щеше да се направи на загрижен братовчед и да подмами Никол.

Уилям и Агата не бяха особено притеснени от нацупената му физиономия. В петък сутринта Уилям и Агата отидоха в елегантната къща на Кавендиш Скуеър. Бяха посрещнати от изключително високомерния Туйхъм. Саймън го бе инструктирал да си вири носа, колкото си иска, така че той ги огледа с пренебрежение от горе до долу и каза надменно:

— Ако изчакате, ще проверя дали господарят приема тази сутрин.

Той ги остави прави в преддверието и с високо вдигната глава тръгна по коридора. Като намери Саймън сам в столовата той му каза със заговорнически блясък в очите:

— Пристигнаха, сър! Оставих ги да чакат в преддверието.

— Ха! — изсумтя Саймън със задоволство и в очите му блесна готовност за битка. Той замислено огледа Туикъм. — Мислиш ли, че можем да ги оставим да чакат повече от тридесет минути?

Много доволен от факта, че господарят му беше така жизнен, както не беше го виждал от години Туикъм позволи на педантично строгото си изражение да се поотпусне…

— Да, сър, мисля, че около тридесет минути ще са достатъчни. Джентълменът вече е някак нетърпелив. До тогава хубавичко ще побеснее!

Потривайки ръце от радост, Саймън отбеляза:

— Знам, Туикъм, много ще се забавлявам! По дяволите, много се радвам, че внукът ми си дойде у дома! Не съм спортувал така от години!

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Докато семейство Маркъм чакаше в преддверието с нарастващо раздразнение, Саймън седеше в едно кресло и се наслаждаваше на мислите за предстоящата среща. Туикъм се мотаеше из кабинета, мислейки си за щастието, предизвикано от завръщането на младия господар.

Горе, в тоалетната си стая Регина си мислеше същото. Завръщането на Кристофър беше направило чудо с брат й. Беше много благодарна, че Кристофър беше срещнал Лети.

Докато самата Регина предпочиташе да не се омъжва повторно, просто не понасяше мисълта един мъж да стои без съпруга. Дълги години се беше опитвала да подмами овдовелия си брат да се ожени, но той упорито отказваше. Когато почина полковник Игълстоун Регина просто засия от щастие. Надяваше се, че след необходимия траурен период Лети и Саймън ще се оженят. Но тогава тя изчезна и надеждите й рухнаха. Но сега всичко щеше да бъде наред. Щеше да се погрижи за това.

В момента липсата на съпруга при Кристофър не я тревожеше особено. Трябваше първо да ожени Саймън. Реши, че след като брат й бъде задомен, ще се погрижи и за Кристофър. И тъй като много бе обикнала Никол, съвсем логично бе да заключи, че тя щеше да бъде най-подходящата съпруга за Кристофър.

Никол, седнала в стаята си в много понижено настроение се взираше с празен поглед в пространството. Малко преди това бе позволила на Майо да я облече и когато мисис Игълстоун беше дошла да я покани да отидат до библиотеката, тя бе отказала. Дори новината, че Кристофър щеше да ги придружава не я накара да тръгне.

Малко разтревожено мисис Игълстоун уведоми Кристофър за отказа й, но той само сви рамене и двамата се отправиха към библиотеката.

Тъй като повече не можеше да понася самотата си тя тръгна към стълбището. Щеше да потърси Регина.

Никол, дълбоко замислена, беше стигнала до средата на стълбището, когато забеляза стоящите долу мъж и жена. Тя се спря изненадана. Не беше в стила на Туикъм да остави някого да стои. Тя огледа чакащата двойка с нараснало любопитство. Изведнъж ги позна.

Тя ахна от изненада и при този звук Уилям и Агата, които ядно си шепнеха, вдигнаха погледи.

На тях им отне повече време, за да осъзнаят, че високата, красива млада жена, облечена в стилна рокля от френска батиста в лавандулов цвят беше племенницата им. От нея се излъчваше грация и елегантност и това ги накара да замлъкнат. В този момент Никол разбра, че петте години не ги бяха променили. Агата беше още по-дебела, с още по-изрусена коса и отново бе облечена в неподходяща за нея рокля. Лицето на Уилям беше още по-червено, косата му оредяла, а коремът му още по-голям.

Като зяпаше елегантната млада жена на стълбището Уилям направо побесня. Той осъзна, че няма да е така лесно да я накарат да им се подчинява. Тя очевидно вече не беше дете и нямаше да позволи да правят с нея каквото си поискат. Мисълта, че щеше да се наложи проверка на състоянието на имотите и парите й, направо го влуди. В този пристъп на ярост той изпсува и се втурна по стълбите.

Сграбчил с все сила ръката на Никол, той се опита да я смъкне надолу по стълбите.

— Ти ще дойдеш с мене, мис! Веднага! Как си позволи да избягаш и да ни направиш за смях! Неблагодарно змийче! Обещавам ти, че ще съжаляваш за всичко. Тръгвай!

След като премина първоначалното й учудване, Никол побесня и като извиваше китката си в ръката му, се опита да се освободи. Изведнъж забравила всички предписания за добро държание, наливани в главата й от мисис Игълстоун, тя изсъска:

— Пусни ме, гаден червей, или ще ти насиня зъркелите!

Смаян от факта, че подобни думи излизат от устата на образец на благовъзпитана, млада дама, Уилям отпусна хватката си и Никол, без да се помайва му залепи един плесник и здраво го ритна в пищяла.

Уилям изрева от ярост и болка, сграбчи я за раменете и брутално я разтърси.

— Защо го направи, малка кучка? Ще те…

Саймън току-що беше махнал с ръка на Туикъм да ги доведе в кабинета му, когато яростния възглас на Уилям завибрира из въздуха.

Звукът подтикна Саймън към действие. Като се движеше с бързината на човек на половината на годините му, той отстрани безмълвния Туикъм и бързо закрачи по коридора. Като видя, че Никол се бори с човек, когото смяташе за най-долен червей, буйният му нрав експлодира.

— Как смееш! Пусни я веднага, мошенико! — изрева той с разтреперан от гняв глас. Очите му хвърляха златни искри, докато напредваше по коридора. — Как се осмеляваш! — прогърмя отново гласът му, разнасяйки се из цялата къща. Това накара слугите да притичат, а също и Регина.

Регина спря на горната площадка на стълбището и с един поглед схвана положението. Знаеше, че брат й не понася намеса и затова задържа езика зад зъбите си.

Уилям, разбрал, че е преминал всякакви граници, успя да изфабрикува мазна усмивка, докато Агата бързо изпадна в истерия. Тя стоеше по средата на фоайето и бръщолевеше извинения.

Ако Уилям беше по-умен и се бе опитал да се концентрира върху извиненията, които дължеше на Саймън, сцената можеше да има по-различен край. Но той направи фатална грешка. Потупа я по рамото и измрънка:

— Стига де, стига, нещата не стоят така, както изглеждат. Малката Никол и аз просто имахме дребно недоразумение, нали така, скъпа?

Никол, все още разгневена и истински ужасена от случилото се, беше готова да заглади нещата, като се съгласи с него, но Уилям стисна заплашително рамото й и я подкани:

— Нали така, скъпа?

Тя с отвращение тръсна рамо, за да се освободи от ръката му и произнесе ясно със студен тон:

— Моля, освободете рамото ми незабавно! Не, не сме имали дребно недоразумение! Ти ме нападна и се опитваше да ме принудиш да тръгна с вас!

Събралите се наоколо възкликнаха в хор, а Саймън, едва сдържащ яда си се насочи с решителни крачки към стълбите. Стъпил с един крак на първото стъпало, той заяви с опасен тон:

— Незабавно напуснете дома ми и никога повече не се появявайте тук! Ако сте толкова неразумни, та да го сторите, ще накарам да ви пребият пред вратата ми като побеснели кучета, каквито сте всъщност.

Побеснял от неприкритото презрение на Саймън, Уилям се нахвърли върху Никол:

— Цялата вина е твоя, малка скитнице! Но твоят настойник съм аз и ти ще дойдеш с мене! А вие се самозабравяте, милорд. Никол е моя племенница и аз съм законният й настойник. Нямате право да ме спирате да я преместя от тази къща!

Уилям продължи да усложнява и без това тежкото си положение. Още веднъж сграбчи ръката на Никол и каза през зъби:

— Тръгвай! Нещата ти могат да бъдат изпратени по-късно.

Като знаеше, че Саймън не би могъл да направи нищо, за да й помогне, ако тя не направи първата стъпка, Никол започна да мисли бързо. Саймън нямаше да позволи да я отведат против волята й, но нищо не можеше да направи, ако тя самата не се противопоставеше. Тя се изправи гордо и тихо каза:

— Нямам намерение да ходя където и да било с вас. — После бързо се дръпна, обърна се и се изкачи с две стъпала по-нагоре. Уилям изгуби контрол над себе си и пред очите на всички, грубо я обърна към себе си и я удари с все сила по бузата, крещейки:

— Сега ще се погрижим за това, мис! След като се заема с теб, ще научиш кой е господарят ти!

Колкото и да се беше опитвала да се въздържа, това я изкара от релси. С пламнала от шамара буза и изпълнен с гняв глас, тя изсъска:

— Защо го направи, тлъста жабо! — Тя отвърна на насилието му с изненадващо силен юмрук в лицето му.

Уилям се залюля и Никол, решила, че и така е прекалила, заби едно дясно круше в стомаха му.

Всичко стана толкова бързо, че наблюдателите се стъписаха за момент от изумление. Регина, на която й бяха дотегнали истериите на Агата, решително заслиза по стълбите. Саймън, вдигнал бастуна си се спусна към Уилям и му нанесе няколко доста солидни удара по раменете.

Допълнителната атака напълно го извади от равновесие. Бълващ псувни и простотии, той много неграциозно се затъркаля надолу по стъпалата и се приземи в краката на жена си.

— Ха! — доволно изръмжа Саймън с блеснали от възбуда очи.

Никол го погледна и неочакваното му намигване едва не я накара да избухне в смях. Тя бързо погледна настрани, за да не се разсмее на факта, че Саймън беше така доволен от обединените им усилия. Видя как Регина се носеше покрай бълващия змии и гущери Уилям, за да грабне една ваза с рози и сръчно да изхвърли съдържанието й в лицето на Агата.

Шокът от водата, която продължаваше да се стича по носа й я накара да онемее и дори Уилям замлъкна. Във фоайето на Кавендиш Скуеър се възцари тишина.

Тогава находчивата Регина каза спокойно:

— Туикъм, погрижете се тези посетители да бъдат отстранени, веднага! — Поглеждайки уж строго, но с весело пламъче в очите, към двамата виновници, все още стоящи на стълбите, тя изкомандва: — Никол, върви в стаята си! Ще обсъдим това по-късно. Саймън, уверена съм, че ти също трябва да се оттеглиш. Припомни си какво каза докторът. Вълненията са вредни за здравето ти.

Схванал идеята й, Саймън измърмори:

— Да, да, абсолютно права си.

Той и Никол бързо се изнесоха нагоре по стълбите и се скриха от погледите.

Като видя, че жертвата му се измъква, Уилям скочи на крака и изкрещя с дрезгав глас:

— Не! Никол идва с нас.

Регина му хвърли презрителен поглед и каза студено:

— Аз едва ли мисля така, сър! Вие влязохте в дома на брат ми неканени, обидихте гостенката ни, самата мене третирахте с такъв език, какъвто се надявам никога повече да не чуят ушите ми, а жена ви почти ме накара да оглушея с бръщолевенията си, показващи лошо възпитание и ниска култура. При тези обстоятелства, които така ясно демонстрирахте, мога да ви уверя, че Никол Ашфорд никога няма да бъде оставена в ръцете ви. Още повече, възнамерявам да предявя обвинения срещу вас и съпругата ви. Ще постъпите мъдро, ако си тръгнете, преди да съм оформила решението си!

За първи път неспособен да каже нито дума Уилям я гледаше с отворена уста и преди още да е осъзнал казаното, Туикъм с помощта на втория иконом, умело насочи двамата членове на семейство Маркъм към масивната входна врата като я заключиха след тях.

Покланяйки се с дълбоко уважение към Регина Туикъм каза тържествено:

— Ако ми позволите да споделя, мадам, това беше много добре направено!

— Е, да и аз си мисля така! — съгласи се Регина с присъщата й скромност. — Саймън, къде си? — извика тя. — Знам, че сигурно висиш на перилата и надничаш като някоя прислужница. Слез долу!

— Ха! — изръмжа Саймън, появил се така внезапно. Нелюбезното обвинение на Регина се оказа вярно. Той продължи с раздразнен тон: — Какво друго можех да направя, когато ти ми нареди така? И то в собствения ми дом! Казвам ти, Регина, няма да се примиря с властните ти методи. — За нещастие провали цялата тирада, като се закиска. — Много хитро ги изгони — призна той. — Винаги съм казвал, че си много умна за жена!

Сестра му само изсумтя, по не много пристоен за една дама начин и попита?

— Къде е Никол?

— Тук съм — извика Никол и последва Саймън във фоайето.

Наясно с любопитните погледи на прислугата Саймън поведе дамите към кабинета си. Въпреки, че беше доволен от преживяването, знаеше, че нещата бяха много по-сериозни.

Никол също преценяваше държанието си като неприлично и се срамуваше от ролята, която бе изиграла в този фарс. Тя каза тихо:

— Трябва да се извиня за дяла, който имам в тази унизителна сцена. Не трябваше да губя контрол и не трябваше да удрям чичо си. Ако решите да ме изхвърлите на улицата, напълно ще съм го заслужила.

— Съгласна съм. Държа се като продавачка на риба — каза с нежност Регина. — Но трябва да призная, че в този случай изобщо не те виня. Какви отвратителни същества са тези твои роднини. Но нещата са сериозни. Саймън, какво ще правим сега?

Лицето на Саймън беше строго и замислено и Никол реши, че има намерение да я изгони от дома си. До този момент не бе разбрала колко се беше привързала към лорд Саксън и сестра му. Ако се разделеше с тях, щеше да бъде като повторна загуба на семейството си. Тя понечи отново да изкаже съжалението си, но Саймън вдигна ръка и я спря. Измери я с поглед и й се усмихна.

— Аха! — изсумтя той. — Какво ще правим, а? Е, ще се бием! — Хвърли на Никол изпитателен поглед. — Нали, момиче?

Никол се отпусна и се усмихна щастливо.

— Щом така казвате, сър.

— Разбира се, че така казвам! Защо да позволявам на тази… а… тлъста жаба, мисля, че така го нарече, да издевателства над нас? — Той замислено добави: — Наистина прилича на такава, нали?

Регина въздъхна отчаяно.

— Тлъста жаба или не — решително започна тя, — той е законният настойник на Никол. Не бих искала да те нараня, мила моя, но откъде накъде имаш такива роднини?

— Те не са ми истински роднини — искрено отговори тя. — Леля Агата е доведена сестра на майка ми и когато родителите ми починаха, нямаше кой друг да бъде избран за настойник.

— Разбирам — каза Регина. — Това значи, че можем да оспорваме настойничеството им. Особено, ако някой като Саймън поеме тези задължения. Ще го направиш ли, Саймън?

— Ама, разбира се! Не казах ли тъкмо това? — изръмжа той. — Ще посетя приятеля си, съдията Уайт на Ръсел Скуеър. Не се съмнявам, че той ще намери някакво решение. Освен това Маркъм няма да направи нищо. Имам подозрението, че чичо ти е грабил с пълни шепи от богатството ти и се обзалагам, че не желае да се проверят нещата. И ние просто ще си траем.

— За първи път съм съгласна с тебе. Ако има нещо незаконно, свързано с управлението на именията, той няма да потърси съда. Освен това днешното им поведение ще ги представи в лоша светлина. Има няколко свидетели, които ще потвърдят, че е ударил Никол. Мисля, че фактът, че не й е роднина също ще наклони везните в наша полза. Друго доказателство е фактът, че живеят доста разкошно и то благодарение на богатството на Никол. Нали така, скъпа?

— Така мисля — отговори неуверено Никол.

— Точно така е — сухо каза Саймън. — Уилям Маркъм е един фермер. Собственото му състояние би осигурило на семейството му нормално съществуване, нищо повече. Бащата на Никол беше богат човек. Той би могъл да купи и продаде дузина пъти някой като Маркъм, без дори да го забележи. Както виждам, всичко, което трябва да правим е да ги изчакаме. Никол ще стане пълнолетна след по-малко от три години и, ако преди това се омъжи ще сложи ръка на състоянието си дори по-рано.

— Но аз не мога да ви вися на главата три години — възкликна Никол, почувствала, че Саймън е направил вече достатъчно за нея.

— Защо не? — изръмжа Саймън. — Не виждам нищо лошо в това. Вие с Летиция оставате при мене и няма да търпя възражения. Знаете, че няма да ме разорите.

Саймън говореше на Никол ту на ти, ту на вие, но в последно време предпочиташе по-близката форма на обръщение, тъй като много харесваше девойката.

— Не мога да ви позволя да направите такова нещо. Сигурно има по-прост начин.

— Ти ли не можеш да ми позволиш? — разярено избълва Саймън. — Я ме чуй, госпожичке, или ми го позволяваш или отиваш при чичо си. Избирай!

Никол се изчерви. Буйният й темперамент напираше да се прояви. Тя каза сковано:

— Знаете, че изобщо не може да става въпрос за избор! Но настоявам да си водите точно сметка какво харчите за нас и когато богатството ми отново бъде в ръцете ми, ще ви се издължа до пени. — Отново забравила, че младите дами от висшето общество едва ли държат такъв език, тя ядосано скочи на крака и излезе от стаята.

Регина и Саймън мълчаливо се спогледаха. Накрая Саймън тъжно се усмихна:

— Тази млада кобилка има дух! Не беше нужно да бъда толкова рязък, а?

— Точно така! — отговори направо Регина. — Саймън, ти наистина ме тревожиш понякога. Няма нужда да бъдеш толкова нетактичен.

Моментното му разкаяние веднага изчезна и Саймън сгълча сестра си:

— Ба! Я недей да започваш прочутите си скандали. Тази сутрин беше достатъчно драматична.

— Съгласна съм — каза тя и стана на крака. — Не се бави много с посещението на съдията Уайт.

— Ще отида още този следобед. Доволна ли си?

Регина си позволи една усмивка и напусна стаята. Но докато се изкачваше по стълбите усмивката й се стопи. Ситуацията беше неприятна. Ако Маркъмови изискаха Никол по законен път, не се и съмняваше, че животът й щеше да бъде нещастен. И тя предполагаше, че са заграбили доста от парите й. Ако наистина имаха малко мозък в главите щяха да мълчат. Цяло нещастие беше, че още три години трябваше да чакат до пълнолетието на Никол… освен ако Никол не се омъжеше.

Регина изведнъж спря с много доволно изражение на лицето. Да. Ето решението! Имаше и жених. Цялата история щеше да има много приятен завършек.

След около час тя се отби в стаята на Никол, но Майо я информира, че момичето е слязло в оранжерията. Наблюдавайки замислено камериерката й, тя попита:

— Как е тя?

Майо се поколеба и после призна:

— Бузата й ще бъде подута няколко дни, където я е ударило онова чудовище. Не каза нищо за това.

Намръщена Регина излезе от стаята. Решила да остави Никол сама известно време, тя се упъти към утринния салон. Но преди да е имала възможността да се замисли много дълбоко или да се отегчи Кристофър и мисис Игълстоун се завърнаха.

Мисис Игълстоун беше зачервила бузи от ентусиазъм, тъй като бе попаднала на няколко редки книги. Тя разпалено започна да обяснява на Регина за съвременните автори, чиито живот познаваше. От своя страна Регина сподели доста клюки, касаещи същите млади творци. Кристофър, установил, че двете можеха да си седят и да бръщолевят дълго време се усмихна и каза:

— Дами, бихте ли ме извинили? Имам среща с агента си, който ми търси жилище.

Мисис Игълстоун се усмихна и му благодари за приятните часове, готова да го освободи, но Регина каза:

— Първо искам да си разменим няколко думи, Кристофър. Летиция, моля те да ни извиниш за момент.

Озадачена, но решила, че Регина имаше какво да каже на внука си насаме, мисис Игълстоун се извини.

Настъпи неловко мълчание. Накрая, изцяло на щрек, Кристофър попита:

— Е, какво има?

Регина се поколеба. Знаеше, че би трябвало Саймън да му разкаже за събитията от тази сутрин, но тя сама искаше да види как Кристофър ще реагира на поведението на Маркъм и плесницата. Разказа му всичко от игла до конец. Реакцията му беше такава, че по-добре да не си беше хабила думите. Единственото, което забеляза беше едно мускулче, което затрепка върху дясната му буза и особен блясък, светнал за секунда в очите му. Регина се беше надявала на много повече. Когато спря да говори, той само каза провлечено:

— И къде е сега Никол?

Вбесена от липсата му на чувства Регина мислеше да не му казва, но после му заяви троснато:

— Сигурна съм, че е в оранжерията.

При този тон Кристофър повдигна едната си вежда и добави още към разочарованието й, казвайки с безизразен глас:

— Е, щом Никол се чувства достатъчно добре, за да излезе от стаята си, значи не е толкова притеснена от визитата на семейство Маркъм. — После добави с вбесяващо подигравателна усмивка: — И, ако добре познавам Никол, вероятно добре се е забавлявала. А сега би ли ме извинила?

Регина го изгледа кръвнишки, като изгаряше от желание да може да прочете мислите му. Но не можеше и затова се успокои с дребните признаци на заинтересованост, които бе забелязала.

След като напусна стаята, незаинтересованото изражение на Кристофър моментално изчезна. Лицето му изведнъж стана сурово и безмилостно. Като изкачваше стъпалата по две наведнъж, той бързо стигна до стаята си. С помощта на Хигинс бързо се преоблече, като обу кожени бричове и ботуши за езда. Отне му само секунда и устремен към вратата, нареди с твърд глас:

— Открий къде са отседнали семейство Маркъм. Веднага, след като видя Никол ще им направя визита!

Оранжерията се намираше в задната част на къщата и беше гордостта на главния градинар на лорд Саксън. Целият покрив беше от стъкло, а изобилието от зеленина и редки растения омайваше очите и сетивата. В един от ъглите на огромното помещение имаше езерце с декоративни рибки, около което изкусно бяха подредени каменни пейки.

Кристофър я намери седнала на една от тях. Тя не усети приближаването му и той се спря да я погледа. Очевидно бе погълната от оранжевите и златисти рибки, които се гмуркаха в синята вода. Косата й беше разпусната и понеже се беше навела, част от лицето й беше скрито.

Той тихо произнесе името й и тя подскочи от изненада. Очите й се впиха в неговите и веднага разбра, че бе уведомен за сутрешното събитие. Не можеше да разбере как е приел нещата. Изражението на лицето му беше доста добре контролирано. Кристофър перфектно се владееше във всяка ситуация, помисли си тя с горчивина. Нищо не можеше да го накара да покаже чувствата си, дяволите да го вземат!

Тя го поздрави хладно, като собствените й чувства бяха под строг контрол. Трябваше й още една сцена, помисли си тя, за да хукне крещейки към някоя лудница.

Но Кристофър нямаше намерение да прави сцени. Очите му внимателно разглеждаха вдигнатото й лице. Без да коментира, той забеляза побледнялото й лице и стиснатите, обикновено така нежно извити устни. После протегна ръка, бавно повдигна брадичката й и се втренчи в зачервената й, перфектно изваяна буза. Ръката му докосна удареното място невероятно нежно и когато тя потръпна очите му гневно засвяткаха. Но Никол не можа да понесе нито тишината, нито докосването му. Беше прекалено обсебена от собствените си чувства, за да забележи неговите. Тя отблъсна ръката му, заявявайки ядосано:

— Тази сутрин вече бях малтретирана. Да нямаш намерение да я подкараш в същия стил?

Лицето на Кристофър не промени изражението си, освен че стана по-сурово. Никол отново изпита познатото негодуване срещу способността му да се владее. Той й каза хладно:

— Не си спомням някога да съм те малтретирал, Ник. Заслужаваш да ти издърпам ушите за злобните ти думи.

— Направи го, де! Удрял си ме, защо и Уилям да не го направи.

— Не си спомням да съм те удрял толкова силно, че да ти посинее лицето.

— Не, не си, но вместо това ме прелъсти.

Мускулчето отново заигра на бузата му и Никол се зарадва, че е успяла да му влезе под кожата. Но радостта й беше кратка, тъй като Кристофър продължи спокойно.

— Да, направих го. Но мисля, че много повече съжалявам от самата тебе. Как можех да знам, че си само една малка непослушница, избягала от къщи, а не любовница на Алън? Направих това, което би направил всеки друг мъж на мое място. И — добави той с жестокост, тъй като собственият му темперамент вече се отвързваше, — май си спомням, че ти хареса!

Никол побледня и без да мисли скочи и удари Кристофър с всичка сила през устата.

Той инстинктивно затвори очи и отстъпи назад от изненада — изненада и яд. Когато отвори очи след секунда, гневът му беше много явен.

Никол смело очакваше реакцията му, мразейки себе си и него, че я принуждава да изпада в такива състояния. Кристофър дълго я гледа с лека усмивка на уста. Накрая каза:

— Нищо чудно, че чичо ти те е ударил. Ако си се държала с него, както се държиш с мен, мисля, че трябва да му поднеса поздравленията не покана за дуел!

Никол разтревожено го огледа. Беше добре запозната с действията му, за да знае, че независимо от незаинтересования му вид, вътрешно беше бесен и нямаше да й се размине за този влудяващ удар.

— Какво имаш предвид? — попита тя, мръщейки се.

Той отговори тихо:

— Нали не смяташ, че на Уилям ще му се размине едва ли не само с едно нахокване от страна на дядо ми?

С пресъхнали уста от скрития смисъл на думите му, тя прошепна с широко отворени очи:

— Няма да го предизвикаш на дуел, нали?

Устните на Кристофър се усмихваха, но очите му останаха студени. Тя прочете отговора там. Мигновено забравила за собствените им разпри, тя умолително постави ръка на рамото му и каза едва чуто:

— О, Кристофър, недей! Той е опасен човек и няма да се срещне с тебе, преди да си осигури победата. Ще те убие! Това беше само удар — не смъртна обида. Остави го!

Кристофър махна ръката й.

— Мисля, че аз решавам дали е било смъртна обида или не.

— О, но…

С потъмняло от ярост лице, изгубил вече контрол, Кристофър прекъсна протеста й, като я сграбчи за раменете и каза през зъби:

— Млъкни, Ник! Ти може и да си склонна да забравиш за деянията му, но аз не съм! Докато си под моя протекция никой няма да те удря! Аз може и да го направя, ако ме предизвикаш, но тази гадина не може да си го позволи!

Тя объркано гледаше ядосаното му лице и отчаяно желаеше да можеше да го разбере. Тя не можеше да направи нищо, за да овладее страха, който изпитваше за него и тихо каза:

— Внимавай, Кристофър.

Ръцете му болезнено я стиснаха и той каза:

— Нима си загрижена за мене? Трудно ми е да го повярвам!

Ядът й отново се върна и се опита да се измъкне от ръцете му.

— Ти си абсолютен звяр! Пусни ме!

— О, не, скъпа моя! Дължа ти нещо за показаните преди минута лоши обноски. — В гласа му се промъкна нотка на забавление, докато гледаше ядосаното й лице.

Никол замръзна, но упорито вирна брадичка.

— Хайде, удари ме! Очевидно има много малко разлика между тебе и чичо ми! — процеди през зъби тя.

— О, има, лисичке моя — нежно обеща той. — Огромна разлика. — И дръпвайки я към себе си, устата му улови нейната, за да я накаже с целувка.

Никол се бореше като луда да потисне лудия изблик на удоволствие, преминало през цялото й тяло. Въпреки че знаеше, че я целува с цел да я нарани, тя цялата се разтопи в ръцете му. Тялото на Кристофър незабавно отвърна на нежното й предаване. Докато телата им се вкопчваха едно в друго, ръката му омайващо се спусна по гърба й, по бедрата й, притискаше я още по-плътно, ако това бе възможно. Тъпата болка от страст в слабините й стана почти непоносима, когато езикът му заопипва и пробва сладкото вино на устата й. Тя знаеше, че ако той я желаеше, нямаше да го спре.

Той вдигна глава и от желанието, което гореше в очите му, Никол разбра, че той изпитваше същите луди, безумни чувства. Някъде дълбоко в мозъка на Кристофър едно предупреждение не преставаше да тръби. Предупреждение, че можеха да бъдат открити всеки момент. Но той беше преминал точката, откъдето можеше да се върне назад. Със стон притисна Никол, без да го интересува, дори и самият крал да ги видеше. Устата му намери нейната с плашеща настойчивост и изгубили всякаква ясна мисъл, те бавно се свлякоха до тихото езерце.

Никол само измърмори нещо, когато той вдигна роклята й и отстрани дантеленото бельо. Той напипа като слепец деликатния триъгълник и при докосването му всяка капка разум напусна и двамата, като остана само нуждата да се съединят.

Той я взе бързо. Мъжеството му, влязло в приветстващата го плът заля Никол с удоволствие и изпълни силното й желание. Телата им се задвижиха с чувствен ритъм, всяко устремено да посрещне тласъка или да се тласне към другото. Нямаха представа от нищо друго, освен от изгарящия пламък на страстта, който ги поглъщаше. Имаше и изключително удоволствие и горчиво терзание в това, водено от безумието желание, което гореше в тях. Нито един от двамата не беше склонен да признае, че корените му се криеха в нещо по-дълбоко, по-фино и по-трайно от животинската похот.

В този момент за Кристофър съществуваше само нежното, извиващо се тяло под неговото, а за нея — единствено силните мускули, които я притискаха. Когато я заля изключителното удоволствие, стонът й от екстаза беше приглушен от жадната уста на Кристофър. Потънала в доволство, тя лежеше неподвижно, изпълнена от странна нежност, когато желанието на Кристофър експлодира. Те останаха така дълго време, вкопчени един в друг. Устните им не преставаха да се докосват.

Най-накрая Кристофър се повдигна малко и дълго се вглежда в лицето й. Притеснен и несигурен, той каза:

— Никол, аз… — Но после, осъзнал ситуацията, в която се намираха се дръпна. Изправи се и след като бързо въведе в ред дрехите си, се наведе и разсеяно оправи смачканата й рокля. Помогна й да стане на крака, без да каже нито дума. Лицето му пак се бе превърнало в маска.

След като страстта си беше отишла, Никол изведнъж се почувства засрамена и вбесена от себе си. В този момент мразеше себе си и Кристофър повече от когато и да било. Тя рязко се зае да оправя роклята си. Изобщо не го поглеждаше от страх лицето му да не е приело обичайното си язвително изражение. И, когато най-после го погледна, това, което видя я изпълни с яд и отчаяние.

Лицето му беше студено и безизразно. Очите му бяха далечни и празни. Дори гласът му, когато заговори беше безжизнен, като че ли беше водил ужасна битка и беше загубил.

— Извинявам се за случилото се. Не трябва да се боиш, че ще се случи отново. Обещавам ти, че няма да стане.

Думите му с нищо не допринесоха за успокояване на яда и срама, които бушуваха в душата й. Тя искаше от него нещо повече от извинение. С бликнали в очите сълзи тя каза рязко:

— Няма да приема това! Изглежда вярваш, че можеш да правиш каквото си поискаш и после с няколко думи да оправиш нещата. Е, няма да стане! — Чувствата й бяха толкова силни, че не помисли за неговите. Тя не разбра, че той беше не по-малко ядосан на себе си и засрамен.

Въпреки това думите й го жегнаха и с жесток блясък в очите той процеди:

— А ти, скъпа? Не забелязах да се бориш много упорито! Дяволите да го вземат, Ник, аз съм само един мъж! Съжалявам. Не исках това да се случи. Можеш да бъдеш сигурна, че съжалявам толкова много, колкото не можеш да си представиш. Дадох клетва, че няма да те докосвам и я наруших. Как си мислиш, че се чувствам? — Той горчиво добави: — Ти си последната жена, с която бих искал да се ангажирам!

Те се гледаха с яд, без да мислят какво говорят или какво вършат. Наранена и смаяна от факта, че той я мразеше толкова много, Никол внезапно обзета от ярост му удари плесница.

Кристофър не помръдна, но челюстта му се стегна и очите му станаха като лед.

— Мисля, че това ще бъде достатъчно! Признавам, че беше провокирана, но не разчитай толкова на късмета си! — тихо каза той.

Ужасена от грозната си постъпка, Никол му даде гръб.

— Остави ме, Кристофър. Изглежда не сме способни да се държим като нормални хора, когато сме сами. Или се бием, или — тя се изсмя истерично — се занимаваме с нещо, което прилича на правене на любов. — Тя се обърна да го погледне и каза тъжно: — Но не го правим, нали? Сътворяваме омраза.

Мрачен, Кристофър не направи опит да опровергае думите й. Той кимна леко, дали в знак на съгласие или за сбогом тя не разбра. После я остави, крачейки с котешка грация към изхода на помещението.

Но той не забрави това, което се беше случило между тях. Остана в душата му и нямаше отдих от гротескната война, бушуваща в гърдите му. Тя беше като Анабел. Беше. Тя беше нейна дъщеря. „Каквато майката, такава и дъщерята“ гърмеше в ума му. И чувствата на любов и омраза бяха вплетени като две могъщи змии, извиващи се в битка в душата му. Така се бяха оплели, че Кристофър беше сляп за действителността, неспособен да разграничи едното чувство от другото, любовта от омразата, настоящето от миналото.

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

След като Кристофър излезе от оранжерията, къщата на Кавендиш Скуеър изглеждаше като опустяла. Туикъм го уведоми, че дядо му беше отишъл да посети съдията Уайт, а двете по-възрастни дами бяха при шивачката на Регина. Кристофър се поколеба дали да не се присъедини към дядо си, но реши, че ще се освободи от яростта си, като се срещне с Маркъм. Той рязко кимна на Туикъм и бързо се изкачи по стълбите.

Хигинс го чакаше.

— Семейство Маркъм са отседнали в един хотел на Пикадили. Ето адреса — каза той и подаде на Кристофър лист хартия.

Кристофър му хвърли един поглед.

— Благодаря. — После, спомнил си за срещата с агента, изстена: — Хигинс, иди и се виж с този приятел Дженкинс. Трябваше да се срещна с него преди час. Извини ме. Огледай жилището, което предлага и прецени. За бога, намери ми къде да отседна, преди да съм полудял!

Изненадан, Хигинс погледна обичайно невъзмутимия си господар.

— Толкова ли зле стоят нещата?

Кристофър му хвърли тревожен поглед.

— Възможно най-зле! Има опасност да си загубя разсъдъка и преместването е не само необходимо, но отчаяно се нуждая от него! — Като каза това, той изхвърча от стаята, оставяйки озадачения Хигинс да зяпа след него.

Кристофър откри Уилям Маркъм без проблеми. Уилям също не беше изненадан, когато обявиха името на Кристофър. Кристофър бе въведен и Уилям определено беше шокиран. Чувстваше се неудобно. Имаше нещо толкова заплашително в начина, по който този висок, широкоплещест, млад мъж влезе в стаята, че той се уплаши и му се прииска Едуард да не беше излязъл.

Кристофър спря насред стаята, като не правеше никакви опити да прикрие презрението си. Поинтересува се с нетърпящ възражение тон:

— Вие ли сте посетили дядо ми тази сутрин?

— Е, да — започна да се оправдава Уилям. — Да, направих го — каза той по-твърдо. — И ще ви кажа, млади човече, че с мен не се отнесоха кавалерски! Мис Ашфорд е моя повереница и дядо ви, дори и да е лорд, няма право да се меси.

— Дори и когато я удряте? — попита Кристофър с кадифен глас.

Уилям нервно преглътна.

— Тя беше дръзка и като неин настойник — той взе да бушува, — като неин законен настойник имам права да я обуздавам! Тя беше безочлива, сър!

Почти небрежно Кристофър премести в другата си ръка камшика за езда, без да отклонява поглед от все повече зачервяващото се лице на Уилям.

— Грешите — заяви той с равен глас. — Никол Ашфорд повече не е ваша грижа. Не е била, откакто е избягала от тиранията ви преди пет години.

Уилям се вкамени от яд, но Кристофър не му обърна внимание.

— Ще ви дам безплатен съвет, мистър Маркъм. Ако бях на ваше място, щях да забравя Никол Ашфорд и да се върна във фермата си. Дядо ми добре ще се погрижи за нея. И, разбира се, ако не последвате съвета ми — той направи пауза с неприятна усмивка на устните, — боя се, че ще се нагърбим с неприятното задължение да изискаме проверка на състоянието на имотите и парите й по време на вашето настойничество.

Уилям едва не припадна от бяс.

— Как смеете да ме заплашвате! Ще накарам да ви изхвърлят от този хотел и щом се видя с адвоката си, ще откриете, че не е било много мъдро да обиждате невинен човек.

— Невинен ли? — подигра се Кристофър. — Аз едва ли мисля така. И съм сигурен, че ще можем да докажем обратното.

Знаейки много добре, че не би могъл да издържи на каквато и да е проверка, Уилям запротестира:

— Вижте, нека обсъдим това!

Кристофър сухо промърмори:

— Но аз си мислех, че правим точно това.

— Да, да. Само седнете и да видим дали няма да можем да се споразумеем.

— Приема се само един вариант. Вие и съпругата ви се оттегляте във фермата си и забравяте за Никол Ашфорд. Също така — продължи твърдо Кристофър, — прехвърляте на дядо ми контрола върху имотите й. Ако не го направите — изръмжа той заплашително, — много ще съжалявате, обещавам ви.

С потъмняло от яд лице Уилям се съгласи.

— Разбирам. — Разяждаше го ярост, но нищо не можеше да направи. Не можеше да си позволи да проверят сметките. По добре беше да вземе каквото може от парите на Никол и да бяга. Не можеше да победи фамилията Саксън.

— Чудесно! — рязко заяви Кристофър. Завъртя се на пети и после, като че ли се беше сетил за нещо, бавно се обърна с лице към Маркъм. — О, да, още едно нещо. — Той удари Уилям по бузата с камшика си за езда. С очи, превърнати в златни цепнатини изсъска през зъби: — Никога не посягайте на Никол Ашфорд! Следващия път ще Ви убия!

Смаян, Уилям остана безмълвно да наблюдава Кристофър, който се поклони учтиво, след което излезе от стаята. Като остана сам в стаята той сви гневно юмруци и изпита желание да изпотроши всичко наоколо. После се успокои с мисълта, че му се е разминало доста леко. Не можеше да си представи, какво щеше да стори, ако младият Саксън го бе предизвикал на дуел. Уилям се втурна в стаята на Агата и й нареди да опакова багажа. Връщаха се в провинцията, веднага щом Едуард пристигнеше.

Но Едуард, след като беше уведомен за случилото се, само погледна отегчено баща си и каза с ленив глас:

— Много добре. Ти и майка ми заминавайте на село.

С пулсираща върху лицето му следа от камшика, Уилям изръмжа:

— А ти?

— О, аз възнамерявам да се оженя за наследницата.

Уилям изсумтя:

— Дано да ти хареса. Тя е истинска дива котка! Ще направи живота ти ад и те предупреждавам, че може да не си струва да го правиш, дори и заради цялото това богатство.

Едуард гледаше баща си с празен поглед.

— Може би, но се съмнявам че скъпата ми булка ще преживее медения месец!

Като се вгледа внимателно в прозрачносините очи на сина си, Уилям потръпна. Имаше нещо в Едуард, което от време на време го плашеше и той побърза да измърмори:

— Прави каквото намериш за добре. Но помни, от тук нататък фамилията Саксън ще контролира богатството й. Ние с майка ти заминаваме утре за фермата.

Синът му небрежно му махна с ръка.

— Довиждане.

Останал сам, Едуард отново обсъди следващата си стъпка. Трябваше да си намери по-подходящо жилище, но за това щеше да се погрижи прислугата. В момента най-важна беше Никол Ашфорд.

Не искаше да чака да отмине неприятното впечатление, оставено у нея от родителите му. Беше жизнено необходимо да я види, преди да бъде представена в обществото. На една наследница никога не й липсваха обожатели и Едуард не беше сляп за този факт.

Той изобщо не смяташе Кристофър за заплаха. Според Едуард, ако младият Саксън бе имал претенции към наследницата, щеше да я компрометира и да се ожени за нея, преди да я доведе в Англия. Това, че беше нападнал баща му изобщо не го вълнуваше, нито пък изпитваше желание за отмъщение. Беше бесен от поведението на родителите си, които бяха объркали всичко.

След като размишлява няколко часа, той реши още на сутринта да се представи на Никол. Щеше да се прави на шокиран и ужасен от случилото се. Той застана пред огледалото и изпробва различни изражения на лицето. Точно така! Отлично! Това придаваше на профила му едно мъжко безпокойство, което така впечатляваше дамите!

На другата сутрин отиде да се сбогува с родителите си. Веднага щом каретата им потегли, той се упъти към дома на лорд Саксън, без дори да допусне възможността да не бъде приет.

Туикъм прочете визитката му с нещо като учудване. Никой не можеше да отрече, че този млад Адонис по нищо не приличаше на по-стария клон на фамилията. Едуард бе въведен в малък салон, намиращ се точно до преддверието.

Той кимна с приятна усмивка на влезлия Саксън в стаята.

— Защо искате да видите мис Ашфорд? — агресивно изрева той.

Едуард придоби най-благородното си изражение.

— О, прося извинение, сър, но ако не е много неудобно горя от желание да видя братовчедка си. Трябва да се извиня за действията на родителите си. Току-що пристигнах в Лондон и съжалявам, че не бях тук да предотвратя тази ужасна сцена. Много искрено се надявам братовчедка ми да не обвинява мене.

Саймън, почувствал се неловко, огледа младия мъж пред себе си. Думите на Туикъм се бяха оказали верни. Едуард наистина изглеждаше добре. Независимо, че самият Саймън не одобряваше такава женствена красота у един мъж, му се стори, че младежът беше искрен. А и той беше братовчед на Никол.

— Тя не ви обвинява, но не можете да се сърдите, ако не изгаря от желание да Ви види.

Едуард си придаде засрамен вид.

— Разбирам. Можете да й предадете, че съм убедил родителите си да се върнат в провинцията. И те, както и аз, сме дълбоко разтревожени от случилото се.

— Така и трябва да бъде! — изсумтя Саймън. И тъй като Кристофър още не бе уведомил никого какво се бе случило между него и Уилям, Саймън беше разположен към младия мъж, убедил родителите си да напуснат бойното поле. Той още веднъж огледа внимателно Едуард и като реши, че Никол може и да се зарадва на срещата, нареди:

— Елате с мен, в такъв случай. Братовчедка ви е в утринния салон с лейди Дарби, моята сестра и мисис Игълстоун.

Малко по-късно Едуард пусна в действие целия си чар. Той се поклони с дълбоко уважение на лейди Дарби и мисис Игълстоун, като каза на последната:

— Какво щастие, че братовчедка ми е била с вас, мадам. Не знам как да Ви благодаря, че я върнахте невредима в Англия. Трябва да добавя, че и вие много ни липсвахте.

Мисис Игълстоун, въпреки че не си спомняше той някога да е бил любезен с нея, бе склонна да се остави да я ласкае, заради перфектните му обноски. Регина също се остави да бъде заблудена от приятната му външност.

Само Никол го огледа със съмнение, когато накрая той се обърна към нея.

Тя стоеше до един отворен прозорец и слънцето блестеше в косите й, подпалвайки тъмните къдри. Облечена в бледожълта, муселинена рокля, която нежно подчертаваше гръдта, преди да се спусне грациозно надолу, тя приличаше на млада богиня.

Нищо чудно нямаше, че Едуард бе пленен. Не само от издължените форми на стройното тяло, но и от призрачната красота на лицето й.

— Никол? — попита колебливо той.

Никол се развесели от явното му учудване и превъзходните й, бели зъби блеснаха, когато се усмихна.

— Да, братовчеде, това съм аз.

Едуард, на когото веднага му хрумна, че женитбата с братовчедка му можеше и да не се окаже така неприятна, се усмихна с удоволствие:

— Просто не мога да повярвам! Знам, че е невъзпитано, но, братовчедке, вие сте се променила до неузнаваемост! — каза той и се засмя.

— Надявам се, че виждате промяната в добра светлина!

— О, да! — въздъхна напълно искрено Едуард. С готовност би признал, че Никол бе красива. Също така би признал, че много мъже биха били щастливи да се оженят за нея, независимо от парите й.

През последвалия един час, той упражни неоспоримия си чар не само върху братовчедка си, но и върху лорд Саксън и лейди Дарби. Той си тръгна много доволен с една от позлатените покани за бала на Никол.

По-възрастните дами на Кавендиш Скуер бяха направо смаяни от външния вид на Едуард.

— Наистина — извика ядосано Регина, веднага щом останаха сами, — Саймън трябваше да има повече мозък в главата! Как му хрумна да среща Никол с този неин великолепен братовчед!

— О, скъпа, той е толкова хубав — тъжно се съгласи мисис Игълстоун. После лицето й се проясни и добави: — Но Кристофър е много по… — тя безпомощно затърси думи.

— Мъжествен? Силен? Потентен? Чувствен? — сухо попита Регина.

— Всичко това! — каза мисис Игълстоун, като се изчерви.

— Добре, това е много добре, но се предполага, че благовъзпитаните, млади дами не знаят тези неща — дръпна се Регина. — Предполага се, че те се оставят да ги примамват с учтиви фрази и прекрасни маниери, а не хукват след мъже като внука ми.

— Знам, знам — тихо прошепна мисис Игълстоун. — Но, Джина, понякога се чудя…

Присвила очи, Регина настоя:

— Какво се чудиш?

Объркана, мисис Игълстоун призна:

— Имам чувството, че са били в интимни отношения! — въздъхна тя, почувствала се като предателка на Никол и Кристофър. Тя със страх очакваше Регина да избухне, възмутена от чутото.

— Хъм, така ли мислиш? — попита с интерес Регина.

— Да — призна мисис Игълстоун. — Не си ли недоволна?

— Естествено, че съм. Това е много нежелателно! Но не виждаш ли, гъска такава! Ако Никол и Кристофър вече са така обвързани един с друг, няма какво да се боим от Едуард и подобни на него. Ако Кристофър я е компрометирал, няма да бъде много трудно да го накараме да й направи предложение. Така трябва да постъпи един джентълмен.

— Така ли мислиш? — каза със съмнение мисис Игълстоун. — Не мисля — добави откровено тя, — че Кристофър може да бъде принуден да направи нещо, което не иска.

Усмихвайки се мило Регина потупа ръката на събеседничката си.

— Не се безпокой, скъпа. Остави това на мене. Спомни си, че Кристофър изцяло е имал Никол за себе си. Но сега, ако открие, че има и други мъже, заинтересовани от нея, заинтересовани и предлагащи женитба, сигурна съм, че ще бъде повече от склонен да се появи на хоризонта. Ревността — мъдро добави тя — е ускорила повече от едно предложение. И от нас зависи Кристофър да стане изключително ревнив!

— О, Регина, толкова си умна! — въздъхна възхитената мисис Игълстоун.

— Разбира се, че съм, скъпа.

Възрастните дами напразно се безпокояха за реакцията на Никол. Едуард наистина беше красив млад мъж с изискани маниери, но Никол имаше много добра памет. Тя си спомняше всички злини, причинени й от него в детските им години. Никой не се променя толкова много, заключи тя.

Твърде добре си спомняше кървящите хълбоци на коня си, след като Едуард го беше яздил, подлите му заговори, с които умишлено й създаваше неприятности с родителите му. Най-ясно си спомняше случката в конюшнята с прислужницата. Никол беше достатъчно умна, за да прецени, че беше по-добре да остави Едуард да играе игричката си, вместо да го прати да си гледа работата.

Тя нетърпеливо изхвърли Едуард от мислите си и несъзнателно се върна на вчерашната си, катастрофална среща с Кристофър.

Какво му става, мислеше си отчаяно тя. В момента, в който ме докосне се разтапям като влюбена глупачка, независимо, че той не дава ни най-малък знак за загриженост или внимание. Тя с болка си пое дъх, спомнила си за желанието, с което му се беше отдала. Знаеше, че той я мисли едва ли не за лека жена и с вчерашното си поведение бе доказала това.

Тя с болка затвори очи и се помоли страстно: „О, мили Боже, нека нещата между нас се уредят. Нека да живея без тази преследваща ме сянка. Моля те!“

Тя изтича към леглото си и се захлупи по очи на него. Заудря с юмруци копринената покривка. Мразеше Кристофър за това, което правеше с нея… мразеше властта му над нея, заключи тя с яд. Мразеше го, защото беше събудил у нея могъщото чувство, наречено любов и после небрежно го беше захвърлил обратно в лицето й… мразеше го, понеже събуждаше такова силно желание, че можеше да я доведе до тези неописуеми дълбини на удоволствието.

Но Никол беше жена със силна воля, която не си губи времето с неща, които не може да промени. Той не е единственият, който може да бъде вбесяващо безразличен. Един ден и аз ще бъда същата, един ден, мрачно се закле тя, ще бъда цяла и имунизирана за неговия фалшив чар. Ще го направя!

Стаите, които Хигинс беше огледал, срещнаха одобрението на Кристофър. Следващата седмица той вече не живееше в дома на Саксън и беше доволен, че се е измъкнал от орбитата на Никол.

Измъчваше го мисълта, за начина, по който я беше изоставил в оранжерията и отчаяно се бореше да стане безразличен към чувствата, които съществуваха между тях.

Виждаше се със Саймън в един от клубовете или го придружаваше на партита и разходки. Разбираше кога дамите не са вкъщи и тогава се отбиваше на Кавендиш Скуеър, без да се бои, че ще се види с Никол. Ако случайно се срещнеха, той успяваше да каже изискваните от етикета слова, преди да си отиде.

Регина, която както и останалите не знаеше какво се беше случило, не можеше да си намери място от яд. Кристофър се изплъзваше като призрак. Тя забеляза, за свое още по-голямо разочарование, че винаги, когато Никол отсъстваше от къщи, отишла или на шивачка или на езда с Робърт или Едуард, Кристофър се появяваше. Щом Никол я нямаше той прекарваше часове с дядо си или със самата нея и мисис Игълстоун. Без значение колко често се опитваше да ги срещне, забавяйки заминаването му или опитвайки се да разбере кога щеше да ги посети отново, той винаги я надхитряше и нищо чудно, че беше бясна.

Когато Регина, притисната до стената, започна да описва достойнствата на Едуард Маркъм, подхвърляйки лукаво, че изглежда Никол доста го харесва, Кристофър пресече по-нататъшните й обяснения като промърмори незаинтересовано:

— Наистина ли?

Като видя, че с Едуард няма да постигне нищо Регина веднага изигра втория си коз. Обяви Робърт, когото самата тя ненавиждаше за възможен кандидат за ръката на Никол. Но Кристофър изобщо не изглеждаше трогнат.

Всъщност Кристофър се отбиваше на Кавендиш Скуеър не по-често от стриктните изисквания на етикета. Живееше в удобното си жилище на Райдър стрийт, разширяваше приятелския си кръг и водеше живот подобен на много млади аристократи в Града.

Така изминаха седмици и месеци, докато Никол зае своето място в обществото. Кристофър прекарваше дните и нощите си сближавайки се с военните. Слушаше внимателно за всяка мълва.

През май се състоя бала, на който Никол бе представена на обществото. Той бе приет като събитието на годината. Посети го дори принцът регент, чиято корсет запука обезпокоително, докато се навеждаше над ръката на Никол. Никол беше блестяща: беше с рокля от бял сатен, обшита със злато. На шията й проблясваха перли. Огнената й коса беше вдигната във висока прическа и тя се превърна в най-възхитителната и омайваща млада лейди на сезона през тази година. Успехът й беше пълен.

Естествено, Кристофър също беше там, но тази вечер той не беше част от кортежа й. Покани я на един жив, народен танц, преди дискретно да се оттегли в залата за игра на карти.

През май на политическата сцена се появи Уелингтън като британски посланик в Париж и най-после Албърт Галатин получи правомощията си като член на мирната делегация.

През юни Кристофър получи първото от кодираните писма на Джейсън Савидж. След като го огледа удоволствието му се стопи. Прочете за арестуването на Пиер Лафит през април. Кристофър се зачуди как бе реагирал Жан на този арест, но после повдигна рамене — новината беше остаряла с месеци и той беше на цял океан разстояние.

Една тревожна мълва, че двадесет и пет хиляди британски войници отплават за Америка, накара Кристофър отново да се срещне с Галатин. Срещата беше мрачна. После Галатин уведоми Кристофър, че го оставя да действа сам, тъй като се налага да замине обратно за Америка.

Никол продължаваше да бъде кралица на красотата през този сезон. Нито едно модно събиране не беше пълно, докато не пристигнеше тя. Едуард и Робърт си съперничеха за ръката на младата наследница и не останаха незабелязани. В клубовете джентълмените залагаха на евентуалния победител. Залаганията се увеличиха, когато кръгът на най-явните обожатели на Никол се увеличи с наследника на едно херцогство. Дори Кристофър с язвителна усмивка заложи на херцога.

Седмиците минаваха без Никол и Кристофър да се срещат. Ако го направеха случайно, то тогава се разминаваха с безразлични усмивки, продължавайки да водят личната си битка.

Най-после, на 8 август 1814 мирните преговори в Гент започнаха. Въпреки това Кристофър беше по-разтревожен от всякога. Беше убеден, че британците планират нападение над някой главен град на Америка, но не беше сигурен, че това щеше да бъде Ню Орлианс.

Една вечер, когато беше в изключително понижено настроение, един от нарочно избраните му приятели от армията, капитан Вакли намекна, че прехвърлянето на войски с кораби не е за мощната офанзива на Големите езера, а за истинска битка в Ню Орлианс. Кристофър прикри вълнението си и се усмихна безгрижно:

— Какво ме интересува, приятелю? Аз съм тук, в Англия. Още едно питие?

И така Кристофър прекарваше вечерите и нощите си в пиене сред цигарен дим с надеждата, че може да научи нещо, свързано с поставената му задача. Беше си създал кръг от доста влиятелни приятели. Познаваха го и го уважаваха на много места.

Дядо му с нищо не му помогна, когато Кристофър му поднесе тази тема. Саймън го погледна с изненада и попита:

— Ние във война ли сме с Америка?

Отчаян, Кристофър се сопна:

— Да, вече две години!

В средата на август Кристофър беше готов да признае неуспеха си. Беше прекарал в Англия близо пет месеца и имаше хиляди подозрения. Беше дочул хиляди слухове и шушукания, но нямаше доказателство! Тази мисъл отекваше в съзнанието му със силата на топовен гърмеж.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

През всичките тези месеци Никол непрекъснато убеждаваше себе си, че каквото и привличане да бе съществувало между нея и Кристофър то бе напълно изчезнало. Сега, при срещите си с него, тя не губеше самообладание. Ако сърцето й все още се разтуптяваше, когато очите им се срещнеха неочаквано, тя си казваше че и това ще отмине.

До голяма степен заслуга за тази очевидна промяна имаше и Робърт Саксън. Той беше забавен и изискан не по-малко от Кристофър, а това я интригуваше.

Още повече, че той се явяваше едно желано избавление от страстните й ухажори. Беше съблазнително недостъпен и сдържан, но в същото време изкусно даваше на Никол да разбере, че е обект на неговите желания.

Никол харесваше компанията на Робърт. Саркастичните му забележки я караха да се смее, а блясъкът на зелените му очи караше кръвта и да се движи по-бързо. Тя се улови, че мечтае за неговите целувки.

И ако намираше Робърт привлекателен, то тя съвсем умишлено не отблъскваше до край Едуард.

Никол нямаше намерение да се поддава на привидното му очарование, но и нямаше намерение да го гневи. От детството си спомняше твърде добре подлите му средства за отмъщение.

Отегчена от превземките му и баналните разговори, нямаше нищо чудно, че с облекчение прие по-изисканото и далеч по-вълнуващото ухажване на Робърт Саксън. С Робърт тя не се чувстваше нащрек. В погледа му се четеше обещание, което караше Никол да усеща с всичките си сетива своята женственост. Очарователен, но и безсрамен също, помисли си тя в онази вечер, когато бяха във Вауксхол Гардънс. Той много умело успя да я отдели от компанията на мисис Игълстоун и лейди Дарби и я поведе надолу по една от многото лъкатушещи пътечки, предлагащи уединение.

Тази вечер тя изглеждаше изключително привлекателна в своята бяла прозирна рокля, а косите и — облак от нежни къдрици, покриваха млечнобелите рамена. Ръката й отпусната, лежеше меко в силната длан на Робърт, а очите й с цвят на топаз, искряха, когато весело подхвърли:

— Това е доста самоуверено. Държиш се, бих казала неуместно. Лейди Дарби ще се разяри.

— Щом ти не намираш нищо осъдително в това, всичко друго няма значение — отвърна Робърт.

Лунната светлина подсилваше мекия блясък на нишките сребро в тъмните му коси и изглеждаше изключително елегантен в черната си дреха.

— О, нямам нищо против — отвърна Никол чистосърдечно. — Понякога се чувствам толкова ограничена, че ми се ще да крещя. Не мога да разбера, защо не можем дори да се разходим без придружител. Толкова е нелепо.

Никол беше привикнала към свободата, свобода, която би учудила всички, които я познаваха в момента. Тя ненавиждаше постоянното надзираване както от страна на лейди Дарби, мисис Игълстоун, така и от страна на камериерката. Не беше възможно да се разходи сама из Хайд Парк, да отиде сама до библиотеката или дори на шивач.

Наблюдавайки съблазнителното й, вълнуващо лице, Робърт почувства как сърцето му затуптя и без да мисли нежно придърпа Никол в прегръдките си. Като погледна към нея видя объркване и притеснение, изписани на лицето й. Той каза нежно:

— Придружителките са извънредно необходими за красиви, млади жени като теб, скъпа моя. И те никога не трябва да те изпускат от погледа си, защото всичките им страхове ще се оправдаят. — И съвсем умишлено я целуна. Това беше изследваща целувка, която по никакъв начин не приличаше на настойчивите и необуздани целувки на Кристофър. Беше много приятна. Срамежлива усмивка се появи на устните й и тя попита плахо:

— И какво толкова лошо има в това?

Робърт смяташе, че може да се контролира, но нежната приканваща мекота на устните и го накара да се забрави. Той прошепна:

— Защото води до това.

Той я сграбчи страстно в прегръдките си, притисна устни да нейните.

Никол се вкопчи инстинктивно в него. Мъката в нараненото й сърце се топеше и то отново затуптя с нов ритъм, събудено за живот от упоителните целувки на Робърт. Той я целува дълго. Очите му, потъмнели от страст, излъчваха дълбока и омайваща нежност. Той се отдръпна от нея за момент. Втренчи се в прекрасното младо лице пред себе си и като дишаше тежко с плътен глас прошепна:

— Обичам те, Никол. Обожавам те, скъпа моя!

Притегляйки я още веднъж към себе си, той покри лицето й със страстни целувки. Така ги свари Регина. Шокирана най-напред, а след това вбесена, тя гледаше втренчено вплетените в прегръдка тела. Секунди по-късно закрещя гневно:

— Полудял ли си, Робърт? Какво значи всичко това?

Двете тела се отделиха едно от друго неохотно. Никол, замаяна от факта, че мъж като Робърт, толкова красив и изискан е влюбен в нея, гледаше към Регина с нищо невиждащ поглед, а Робърт с усмивка на задоволство се обърна към нея и каза успокояващо:

— Скъпа моя лельо, знам че това е доста необичайно, но Никол и аз…

Регина, чието лице предвещаваше буря, остро го прекъсна.

— Веднага ще си поговорим с теб! Никол, ти незабавно се върни при лорд Саксън и мисис Игълстоун. С теб ще разговаряме веднага щом се върнем у дома. Ти много ме разочарова, госпожице. А сега, тръгвай!

Омаята рязко отстъпи място на реалността. Вдигайки високо глава Никол се приготви за битка, но Робърт меко и каза:

— Върви, скъпа моя. По-добре ще бъде аз и лейди Дарби да обсъдим това помежду си.

Като отправи многозначителен поглед към лейди Дарби, Никол изчезна по пътеката. Тя едва се бе скрила от погледа им, когато Робърт се обърна студено към леля си.

— Беше ли необходимо да говориш с такъв тон на бъдещата ми съпруга?

Удивлението накара Регина да отстъпи крачка назад:

— Твоята бъдеща съпруга?

— Да. Все още не съм говорил с баща ми, което може би трябваше да сторя, но не вярвам да има някакви възражения — обясни Робърт нетърпеливо. — И ако това е твоето желание, първо ще разговарям с него, преди да се доближа отново до Никол. Смятам да се оженя за нея и имам основания да вярвам, че тя ще се съгласи.

— И грешиш — отвърна Регина с леден тон.

Изправи се гордо и каза:

— Има споразумение между Кристофър и Никол, и твоят баща вече даде съгласието си за техния брак.

Това беше безцеремонна лъжа, но Регина никога не позволяваше такива дреболии да я спрат. Тя беше решила, че Никол и Кристофър трябва да се оженят и нищо не можеше да я разубеди. Лицето на Робърт потъмня от болка и гняв.

— Това не е вярно — изкрещя гневно той. — Защо, кажи ми защо това конте не се е появявало тук през цялото лято. Аз единствен бях до нея и аз съм този, който тя е избрала. Мен, а не него!

Регина изглеждаше почти отегчена.

— Скъпи ми, племеннико, това няма нищо общо. Ако си решил да се занимаваш с момиченца по-малки от собствената ти дъщеря, това си е твоя работа. Никол Ашфорд обаче забрави, тя не е за теб. Тя ще се венчае за Кристофър, запомни това.

Омраза проблесна в очите му и устните му изтъняха в разкривена, грозна усмивка. Робърт се поклони отсечено.

— Ще видим, скъпа леличко, ще видим!

Регина го наблюдаваше, докато той сърдито се отдалечаваше. Робърт щеше да създава неприятности. Колко жалко, мислеше си безстрастно, че си беше избрал Никол. Но след това безгрижно сви рамене. Един провал щеше да му се отрази добре. А за да не се провалят нейните планове тя трябваше да се заеме със Саймън незабавно. Трябваше той да бъде убеден да потвърди тази история с брака. Надяваше се да не бъде непохватен.

Саймън се справи добре, въпреки че за момент той изплаши Регина. През останалата част от вечерта тя се държа с хладна учтивост към Никол. За мисис Игълстоун и лорд Саксън никак не бе трудно да се досетят, че нещо се бе случило.

Когато се прибраха вкъщи, Никол незабавно бе изпратена в стаята си. Преди да си пожелаят лека нощ по-възрастните членове на групата се настаниха в синия салон за кратък разговор. Регина им разказа всичко, включително и съчинената от нея история. Възклицание на изумление се чу от мисис Игълстоун, узнавайки за непростимото поведение на Никол. Останалата част от историята на Регина бе приета с изненада.

След като сестра му спря да говори Саймън не каза нито дума. В следващите няколко мига той като че ли беше заинтригуван единствено от своето бренди с цвят на кехлибар.

Когато най-после вдигна поглед изпод гъстите си черни вежди, той се втренчи в нея и тихо я попита:

— Ще спреш ли някога да мислиш, че хлапачката ще предпочете Робърт пред Кристофър?

Ужасена Регина му кресна:

— Саймън! Не искаш да кажеш, че предпочиташ да видиш Никол омъжена за Робърт. Не искам да те наранявам, знам че той ти е син, но не можеш да отречеш, че се държеше ужасно с първата си жена. Често си мисля, че тя умря само, за да се спаси от него!

Саймън кимна. Той не хранеше никакви илюзии по отношение на най-малкия си син, но почувства, че трябва да каже няколко думи в негова защита.

— Робърт не искаше да се жени за това малко бледно същество. Аз настоях. Това беше… — каза той с болезнена усмивка. — Аз го насилих, като смятах, че го правя за негово добро. — Лицето му внезапно се изпълни с тъга и болка. Той погледна към мисис Игълстоун и каза:

— Човек би трябвало да очаква, че съм станал по-мъдър, като се има предвид, че сторих същото и със себе си.

Мисис Игълстоун му се усмихна нежно.

— Не мисли за това, скъпи, то вече е в миналото.

Регина ги наблюдаваше, разкъсвана от желанието да се оттегли и да ги остави да се справят сами и в същото време от желание да остане и да се бори за Никол. Да се бори и да спечели, защото всеки глупак би видял, че е само въпрос на време Летиция и Саймън да свържат бъдещето си.

— Това звучи много добре — поде тя енергично. — Но все още не значи, че Робърт е подходящия съпруг за Никол.

— Не, не значи. Но аз не бих я принудил да се омъжи за моя внук, само защото ние тримата намираме тази идея за великолепна. Ако тя иска Робърт, не бих застанал на пътя й — отсече Саймън тежко.

Регина като че ли го беше развълнувала. На стари години Саймън се бе превърнал в романтик. Хората от техния ранг поколения напред се бяха женили без любов, а ето сега той възразяваше.

— Много добре — студено отвърна тя. — След като не желаете да помогнете, едва ли аз бих могла да направя нещо. — И тогава ледената и обвивка се пропука и тя проплака:

— Но, Саймън, Никол не желае истински Робърт, тя само смята, че е така. Дори Лети мисли, че Никол и Кристофър се обичат, само че са твърде глупави и горди, за да го признаят!

Саймън погледна към мисис Игълстоун.

— Вярно ли е, Лети?

Мисис Игълстоун нервно приглади светлосинята си сатенена рокля. Без да може да го погледне тя отвърна леко:

— Вярно е. Ние бяхме като тях и позволихме на гордостта да ни заслепи.

Саймън пребледня, защото това беше първият случай, в който те открито дискутираха тяхната собствена любов.

— Ще направим така. Нито ще отрека, нито ще потвърдя пред Робърт, че има споразумение между Никол и Кристофър.

Това беше всичко, което Регина искаше и тя бе доволна. Поне, мислеше си тя със задоволство, в този момент Саймън няма да даде съгласието си за годеж между Робърт и Никол.

Денят на Кристофър започна простичко — с фехтовка в школата на Анджело. През изминалите месеци той бе отделил няколко часа за тренировки по бокс в спортния клуб на Джаксън. Боксът беше забавен и му доставяше удоволствие, но неговата истинска страст бе шпагата. Често можеше да бъде открит с рапира в ръката да изразходва насъбралата се в него енергия.

Тази сутрин Кристофър прекара около час-два с капитан Бъкли и лейтенант Кетълскоуп. В помещението имаше около петнайсетина мъже. Някои от тях наблюдаваха дребничкият собственик на школата, французина Анджело.

Кристофър внезапно видя Робърт. Той се намираше встрани от кръга. Когато очите им се срещнаха Робърт тръгна бавно към него.

Докато ухажваше Никол, Робърт бе склонен да отложи уреждането на старата им разпра, но като видя обекта на своята омраза, безгрижно изправен пред него неизпитана до този момент ярост впримчи сетивата на Робърт. Той бързо се овладя, но очите му бяха зли.

— Справяш се добре с шпагата за новак — подигравателно подхвърли Робърт, чиято ревност го подлудяваше.

Кристофър му отправи студен поглед.

— Как би могъл да знаеш дали съм новак? Смятам, че се справих много добре.

Робърт сви рамене и небрежно се протегна за една от многото шпаги, подредени до стената.

— Без съмнение приложи един-два салонни трика, но аз, уважаеми племеннико, съм убивал на дуел.

— Как? — попита Кристофър подигравателно. — С удар в гърба?

— Проклет да си! — изруга Робърт през зъби. Без да обмисли действията си, той свали наконечника от върха на рапирата и без задължителното „En garde“ атакува Кристофър.

Гъвкав като пантера, Кристофър с лекота парира неочакваната атака на Робърт. Посипа се порой от мощни удари, но Кристофър ги отбиваше бързо. Когато стана ясно, че Робърт смята да продължи тази неравна схватка, Кристофър отбеляза с равен глас:

— Наконечникът на рапирата ти е паднал или не си забелязал?

Робърт се усмихна.

— Наистина ли? Съжалявам, но ми се струва, че не разбирам за какво говориш.

И той отново нападна остро. Кристофър успя да отклони острието на шпагата ловко.

— Трябва да положиш повече усилия, чичо. Или имаш преимущество единствено пред по-слабите и по-глупавите?

— Кълна се, че ще съжаляваш за думите си! — изсъска Робърт.

— О, може би отново среща с комисията или този път имаш нещо по-достойно на ум?

Кристофър хладнокръвно разсъждаваше върху ситуацията. Беше невероятно Робърт да се е забравил дотолкова, че да се опита да го убие пред толкова много хора. Но явно имаше нещо, което изкарваше този човек из релси. Той погледна към оживената група в другата част на залата, но в момента никой не им обръщаше внимание. Можеше да извика за помощ, но в мига, в който тази мисъл се появи той я отклони — гордостта не му позволяваше да стори това.

Докато битката се водеше Кетълскоуп внезапно изкрещя:

— Боже мой, мистър Саксън, наконечникът на шпагата ви е паднал. Внимавайте!

Кетълскоуп мързеливо наблюдаваше една муха, когато лудешкото темпо на схватката между Кристофър и Робърт привлече вниманието му. Понякога се случваше така, че наконечниците на рапирите падат и Кетълскоуп предположи съвсем невинно, че именно така се бе получило. Така смятаха и останалите мъже, които сега наблюдаваха съперниците.

Смятайки, че Робърт ще спре своята атака при това положение, Кристофър свали гарда си. Робърт не можа да устои на примамливата възможност и нанесе неочакван удар. Бързата реакция на Кристофър отклони посоката му, но отбивайки острието то остави кървава следа върху ръката му.

Кетълскоуп дойде първи, след него Бъкли, а скоро всички се събраха разтревожени около Кристофър. Всички без съмнение смятаха, че това беше злополука. Ужасна случайност, която би могла да сполети всеки. Изглеждаше така, сякаш Робърт, несъзнаващ факта, че рапирата му е без наконечник бе завършил своята атака. Възползвайки се от ситуацията той захвърли шпагата настрани и с ужасено изражение на лицето извика:

— О, Боже! Нямах представа! Лошо ли си ранен?

Кристофър би го промушил ако можеше. Раната му не бе така лека както изглеждаше на пръв поглед. Количеството кръв, което губеше, беше обезпокоително. Кетълскоуп бе извадил носната си кърпичка, опитвайки се да го превърже. Кристофър се изправи и с нисък, плътен глас каза:

— Ще живея. За твое нещастие.

Кетълскоуп рязко вдигна поглед, но Робърт вече се отдалечаваше, говорейки загрижено:

— Трябва да намерим лекар. Анджело, има ли наблизо хирург. Племенникът ми трябва да бъде прегледан веднага!

Пренебрегвайки молбите на останалите да не мърда, Кристофър отиде да се преоблече.

Лекарят намръщено и в мълчание прегледа дълбоката прорезна рана в ръката на Кристофър. След като смени превръзката, мрачно заяви, че няма нищо опасно и след няколко седмици всичко ще се оправи.

Той поръча на Кристофър да сменя превръзката два пъти дневно и в продължение на няколко дни да я прикрепя с превръзка през рамото, за да не се отвори. След това прибра всичко в кожената си чанта и си тръгна.

Робърт промени изцяло изражението си. Никой не поставяше под съмнение привидната му тревога и веднага след като Кристофър си тръгна, придружен от двамата си спътници, инцидентът беше забравен.

Вестта за раняването на Кристофър достигна до Кавендиш Скуеър предиобед. Когато Никол я чу неочакван спазъм сви сърцето й. В един кратък миг й се стори, че самата тя има вина за всичко това. Но след това се успокои, че вероятно е било злополука. Единственото, за което си даде сметка, бе факта, че Кристофър все още я вълнуваше, независимо дали това й харесваше или не.

Лорд Саксън незабавно отиде на Райдър Стрийт, за да се осведоми за своя внук. Робърт му бе поднесъл новината, заедно със своите извинения. Но последвалата бурна сцена доказваше без съмнение, че лорд Саксън вини сина си за нещастния инцидент.

Кристофър лежеше отпуснат в леглото си, когато дядо му пристигна. Той беше пребледнял от загубата на кръв, а очите му горяха трескаво. Като видя, обаче, загрижеността на стария човек, той се стегна и му отправи ленива усмивка.

— Каква глупост — каза той, налучквайки най-точния тон на съжаление. — Не знам кой от нас е по-голям глупак? Дали Робърт, защото не разбра, че наконечникът му е паднал или аз, задето бях толкова непохватен.

Безгрижието, с което бяха произнесени тези думи, потуши страховете в душата на стария човек. Това, че Робърт го бе атакувал умишлено бе последното нещо, което Кристофър искаше дядо му да разбере.

Същата сутрин по време на закуската мисис Игълстоун припомни за посещението, което щеше да им направи лорд Линдли.

Никол направи физиономия. Тя бе забравила, за това, а и не бе много сигурна, че иска да окуражава лорд Линдли в неговите домогвания. Независимо от това, когато той и неговия придружител бяха въведени в стаята, тя поздрави и двамата мъже учтиво.

Лорд Линдли беше срамежлив млад човек, но тази сутрин беше особено ентусиазиран — причината за това беше господина, който го придружаваше.

— Искрено се надявам да ми простите, че доведох Дженингс-Смайт със себе си — каза той. — Дженингс току-що се завърна от Америка и се опитвам да го накарам да се почувства у дома. Знаете ли, той е герой. Вярно е! Преди една година неговият кораб беше атакуван от небезизвестния капитан Сейбър и Дженингс беше похитен. Само благодарение на своята изобретателност, той неотдавна успя да се спаси.

Потискайки тръпката на ужас, която премина по цялото й тяло, Никол се усмихна на младия човек, който седеше до лорд Линдли и попита:

— Истина ли е? Той действително ли ви плени?

Дженингс-Смайт отвърна на усмивката:

— О, да, капитан Сейбър от „Ла Бел Грас“ почти потопи моя кораб и бяхме принудени да се предадем. Отведоха ни на някакъв малък, мръсен остров, от който успях да се спася. Не беше затвор, просто бърлога на бандити.

По-изплашена отколкото показваше тя запита привидно безгрижно:

— А успяхте ли да видите този капитан Сейбър?

Дженингс-Смайт се намръщи, но като се поизпъчи отвърна:

— Е, само веднъж, но мога да ви уверя, че бих го познал веднага. Той не е човек, който лесно се забравя.

Никол беше безкрайно благодарна, когато Регина и госпожа Игълстоун се включиха в разговора.

Когато най-после успя да се освободи, тя забърза към стаята си. Единствената и мисъл бе да предупреди Кристофър. Като прецени, че не е удачно да му пише, реши, че е най-добре да му каже лично, и то веднага.

И точно в този момент тя с изненада си даде сметка, че след като Дженингс-Смайт е успял да избяга, то Алън също е могъл да го стори. Вълна на разкаяние и чувство за вина я заля. Докато беше тук в Лондон мислите и бяха заети изключително с Кристофър и тя рядко се сещаше за Алън. Възможността, той да е на свобода я изпълваше с радост, но предположението, че той може да е в Англия я плашеше.

„О, Алън, прости — мислеше си тя с болка, — но моля те, моля те, бъди някъде жив и свободен, някъде където и да е, но не и тук в Лондон.“

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Решението на Кристофър да отпътува за Съсекс не беше взето леко. Единствено в Лондон той можеше да открие полезна информация, но Лондон не беше най-подходящото място за възстановяване. Непрекъснатите визити на Регина и мисис Игълстоун, ежедневните посещения на дядо му, а и неговите приятели по-скоро щяха да попречат на възстановяването му, отколкото да му помогнат. Не, Лондон определено не беше подходящо място за някой, който имаше нужда от почивка и спокойствие.

И което беше още по-важно той си даде сметка, че през цялото това време е преследвал нещо несъществуващо. Беше лудост от тяхна страна да смятат, че ще открие нещо важно. И преди не разчиташе на голям успех, но се бе надявал, че все от някъде с малко късмет ще се появи нещо. Уви, всяка надежда си бе отишла и Кристофър стигна до тъжния извод, че е пропилял достатъчно време в Англия. Имаше толкова много неща, които би правил по-добре и по-успешно в Ню Орлианс, отколкото тук в Англия. Това беше трудно решение, но вече бе взето. Ако трябваше да се върне в Ню Орлианс, то беше необходимо да намери подходящо място за отпътуване — Съсекс, например.

Раната на Кристофър беше чудесен претекст да напусне града и никому не би се сторило чудно, че желае да прекара няколко дни на спокойствие.

Той реши, че щом веднъж раната му зарасне, ще направи един последен опит да открие Британските планове за Ню Орлианс.

Нае една къщурка до първи октомври, тъй като датата тринайсети септември бе определена от него и Джейсън за среща с капитана на кораба. Ако не успееше да открие нещо до определения срок, щеше да напусне страната с празни ръце.

Времето, което прекарваха с Хигинс в колибата минаваше бързо. Кристофър с всеки изминал ден ставаше все по-силен и здрав. Те прекарваха дните си в разходки по брега, той дори се опита да поплува в студената океанска вода. В следобедните часове Кристофър си почиваше върху скалистите възвишения над брега, а вечер спеше дълбоко след прекарания на открито ден. Единственото, което го обезпокои беше, че откри красивата вила, наемана от Робърт, когато той отсядаше в Брайтън.

Той реши да не мисли за това, като не желаеше да позволи мислите за Робърт да нарушат хармонията, в която се бе потопил.

Имаше много време за размисъл. Понякога лежеше на брега с часове, вятърът играеше с тъмните му коси и ги диплеше със същата нежност, с която браздеше вълните. Кристофър гледаше непрекъснато променящия се океан и мислите му често се връщаха назад. Той не изпитваше съжаление почти за нищо, но понякога разсъждавайки за младостта си си даваше сметка, че се е държал като глупак с Анабел и съжаляваше за начина, по който се бе отнесъл към Никол.

Мислите му за кратко се спираха при Никол. Независимо от всичко, той беше човек, комуто бяха чужди компромисите. Беше я потопил в дълбините на съзнанието си. Тя би трябвало да ми е благодарна, мислеше той със саркастично задоволство. С мен тя имаше толкова емоции и приключения, че биха и стигнали за цял живот. Когато я омъжат за скучен богаташ, наобиколена от дузина сополанковци, вероятно ще си спомни за мен с носталгия. Но какво значение имаше всичко това. След по-малко от месец той щеше да отпътува за Америка. Никол сигурно щеше да разсъждава върху дилемата на кого от многобройните си ухажори да даде ръката си и прекрасното си тяло.

Неочаквано пред очите му изникна ярък спомен за това тяло и той гневно установи, че неговото собствено е подвластно на спомена. Проклинайки скочи от мястото си и се хвърли във водата. Тя беше леденостудена и болката в ранената му ръка го накара да прималее. В крайна сметка здравият разум надделя и той се отправи към брега. Плуването в студената вода бе прогонило Никол далеч от мислите му и в този момент той вече мислеше за Саймън. С ужас разсъждаваше върху факта, как да поднесе новината на дядо си. Не можеше да изчезне просто ей така без дума. Щеше му се да се отърве от мислите за предстоящата раздяла, така както направи с ненавременните и нежелани мисли за Никол, но това беше въпрос, който трябваше да реши. Той нервно подхвърли едно камъче в прииждащата вълна и си пожела и неговите проблеми да могат да се решат така лесно.

Когато минаха две седмици Кристофър се улови, че мечтае да се завърне сред шума и тълпите на Лондон. Той и Хигинс бяха живели в усамотение твърде дълго.

Определената от него дата на заминаване го подтикна да направи още един, последен опит да превърне неуспешната мисия в успех.

Когато пристигна в жилището си на следващия ден привечер, той намери купчина писма, покани, бележки, които го чакаха. Той прегледа разсеяно някои от тях и ги захвърли. След вечеря щеше да провери дали имаше нещо, което да заинтригува вниманието му. Взе си с наслада вана, а после облечен само в домашен халат се настани пред едно от вкусните блюда на хазайката си. С пура в уста и чаша бренди той завърши чудесната вечеря. Към десет часа вниманието му отново бе привлечено от внушителната купчина върху махагоновото бюро и много скоро откри съобщението на Никол.

Той го прочете намръщен, а после още веднъж. Какво, по дяволите би могло да значи това? Имаше само една причина, поради която Никол би си позволила да използва името Ник. Тази причина беше капитан Сейбър. Бележката беше написана преди две седмици.

Като захвърли недопушената си пура нетърпеливо извика Хигинс. Много скоро след това отпътува към дома на Кавендиш Скуеър. За негово разочарование Никол не си беше в къщи.

— Госпожица Ашфорд, придружена от лейди Дарби и госпожа Игълстоун е на бал в семейство Алмак — беше отговорът на прислугата.

Проклинайки, Кристофър се втурна по стълбите. Слава богу, още нямаше единадесет. Удареше ли единадесет, портите на града се затваряха и не се правеше изключение за никого.

Кристофър се добра до дома на Алмак, точно минута преди да удари единайсет. Като сваляше в движение ръкавиците и шапката си той се втурна в балната зала. Погледът му нетърпеливо търсеше Никол. Лесно я откри, защото тя стоеше в един край на залата, заобиколена от тълпа поклонници. Голите й рамене имаха цвят на праскова, а червената й коса, огряна от светлината, добиваше огнени отблясъци.

Кристофър се вгледа в нея продължително. И тогава за пръв път с изненада си даде сметка, че Никол е нещо много повече от лекомислена съблазнителка, която против волята му се натрапва в неговите сънища. Неприятната мисъл, че се е държал с нея като глупак, отново го завладя. Но той бързо я прогони. И въпреки това, когато видя красивото лице на Никол, обърнато към стоящия до нея Робърт, който й се усмихваше и говореше весело, присви очи. Ноздрите му, яростно се разшириха и силна тръпка, премина през тялото му. Не му беше възможно да определи и да си даде сметка за чувството, което го завладя. Знаеше единствено, че силно желае да я държи в прегръдките си, знаеше, че иска да я отдалечи от Робърт.

Кристофър решително се отправи към Никол, точно в момента, в който Робърт я бе повел към кръга от танцуващи за започващия валс. С подигравателно пламъче в очите той се изпречи на пътя им и след учтив поклон каза:

— Танцът е за мен надявам се! — И преди Робърт или Никол да отгатнат намеренията му, той сграбчи Никол и я завъртя в ритъма на танца.

Внезапната му поява и докосването до познатото тяло, накараха сърцето на Никол да бие с къси отсечени удари, факт, който я ужасяваше, защото бе сигурна, че Кристофър ще го усети. Но когато видя дръзкото пламъче в очите му, впити в нея, тя не можа да потисне изблика на весел смях:

— Кристофър, как можа? Робърт ще се вбеси.

С широка усмивка на устните Кристофър отвърна:

— Какво ме е грижа, щом ти не се сърдиш. Сърдиш ли се?

Озадачена, тя вдигна поглед към познатото красиво лице. Тази вечер той бе някакси особен, в него имаше нещо различно, което тя не можеше да определи. Някаква странна светлина проблесна за момент в очите му и замаяна тя отвърна:

— Не, не се сърдя — след което му отправи прекрасната си усмивка.

Огън премина по тялото на Кристофър и с плътен глас той каза:

— Когато ми се усмихваш по този начин е цяло щастие, че се намираме сред толкова много хора, в противен случай не бих могъл да отговарям за постъпките си.

— Какво имаш предвид? — подразни го тя.

Тя остана без дъх, когато Кристофър я притисна до себе си. Но спомняйки си, че се намират в дома на Алмак и сред толкова много хора, той отхлаби прегръдката си и бавно се усмихна.

— Много добре разбираш какво имам предвид! Хитрувай с друг, малката! — добави с равен глас той, въпреки, че пламъкът блестеше все още в очите му.

За момент танцуваха мълчаливо. Никол усещаше тялото му, движещо се в ритъм с нейното. Докато валсираха Никол откри, че я връхлитат спомени за тези ръце, силни и настойчиви в ласките, които даряваха и тя несъзнателно се стегна.

Сякаш прочел мислите и, Кристофър и каза меко:

— Успокой се. Не се каня да те насилвам. Тук си в безопасност.

Без да може да се овладее тя рязко отвърна:

— Но не и в зимната градина на дядо ти.

Лицето на Кристофър потъмня. Изражението му беше хладно и подигравателно, когато й отвърна:

— Винаги си имала дълъг език, Ник. И сега май си спомням, че ти като че ли не беше против тогава.

Никол преглътна болезнено разкъсвана от гняв и срам. Избягвайки подигравателният му поглед тя каза:

— Защо ми припомняш за неща, които и двамата бихме искали да забравим?

— Защото — грубо отвърна Кристофър, — не мога да ги забравя. Ти си невероятно съблазнителна за всеки мъж, а аз, освен всички други мои недостатъци, съм и мъж!

И двамата бяха объркани от жестоките му думи. Кристофър вбесен от това, че се бе изпуснал, погледна настрани и рязко попита:

— Защо си искала да ме видиш?

— Дженигс Смайт от онзи английски кораб, който плени миналата година е тук в Лондон!

Кристофър не се показа изненадан, въпреки че леко смръщи вежди. Давайки си сметка, че са наблюдавани докато танцуват, той прикри притеснението си и я попита:

— Сигурна ли си?

Никол кимна енергично. После внезапно спомнила си нещо тя стисна силно ръката му.

— Той е тук тази вечер. Видях го преди час-два.

Той като че ли не се развълнува особено от нейното разкритие и на нея и се дощя да го удари заради безразличието му. Запазвайки самообладание заради всеки, който би могъл да ги наблюдава, тя каза през стиснати зъби.

— Минавало ли ти е през ум, че той може да те разпознае като Сейбър?

— Не, но на теб очевидно ти е минавало. Смяташ ли, че той ще ме издаде? Ако го направи ти би трябвало да си доволна. Ще бъде удоволствие да гледаш как ще ме влачат, окован във вериги. Ако добре си спомням, все още има награда за главата ми. Е, може би ще успееш да я задържиш за себе си.

— О, господи, замълчи! — прекъсна го тя разкъсвана между обич и омраза. Умоляващо вдигна очи, за да срещне ироничния му поглед.

— Кристофър, внимавай! Дженингс е тук тази вечер, не разбираш ли? И ако те разпознае, наистина ще те влачат окован във вериги!

— А теб ще те е грижа ли? — нежно я попита той, като не откъсваше поглед от нея. В този момент цялото и самообладание и увлечението и по Робърт се стопиха, сякаш никога не бе ги имало и на Никол и се щеше да изкрещи: „Да, за бога, да! Ако нещо се случи с теб ще умра!“ Но тя овладя чувствата си и се постара гласът й да звучи безгрижно:

— Е, ще бъде доста неловко. В крайна сметка, ако те арестуват всички ще се чудят на връзката ми с теб.

Лицето му се вкамени и очите му се превърнаха в лед.

— О, Кристофър… — каза тя разкаяно, ненавиждайки се за това, че бе унищожила топлотата помежду им. Ако можеше би изтръгнала проклетия си език, който бе изрекъл тази ужасна лъжа. Но думите бяха казани и нищо не можеше да се направи. Щом валсът свърши Кристофър сковано я отведе до Робърт и се поклони без да каже дума. Тръгвайки си, той се обърна към нея и й каза:

— Благодаря, че ме уведоми за присъствието на лейтенант Дженигс Смайт. Ще отида да се запозная с него.

Изплашена от безразсъдството на Кристофър, тя остро каза:

— Не ставай глупак!

Но Кристофър само се усмихна студено и се отдалечи, оставяйки Никол, едновременно вбесена и изплашена до смърт.

Проклет, твърдоглав глупак — мислеше си тя в пристъп на ярост.

Същевременно ужасена душата й стенеше: „За бога, Кристофър, не го прави!“ Без да си дава сметка, че Робърт, който стоеше до нея я наблюдава внимателно, тя проследи с ужасен поглед Кристофър. Усмихнат той се здрависа с леко озадачения Дженингс Смайт.

Когато разбра, че я наблюдава не само Робърт, тя му отправи ослепителна усмивка:

— О, колко нелепо! Трябва да призная, че твоят племенник е непростимо нахален. Да се държи по такъв начин! Толкова е неприятен!

Никол вече се бе овладяла и нейната безгрижност уталожи ревността му.

Точно тогава се появи лейди Дарби и с нетърпящ възражение тон, обяви че си тръгват. Никол я последва безропотно. Когато се прибраха у дома тя побърза да се прибере в стаята си.

Облечена в лека батистена нощница Никол бродеше нещастно из покоите си. Сънят бягаше от нея и мислите сърдито кръжаха в съзнанието й.

Докато Никол бродеше без покой в дома си, Кристофър бързаше да се прибере в къщи. След първия изблик на силен гняв, провокиран от обидните думи на Никол, той си даде сметка, че с появата си пред Дженингс Смайт той се бе изложил на опасност.

Беше късно, но не му се спеше. Кристофър реши да потърси Бъкли и Кетълскоуп. След като провери в няколко клуба и не ги откри, той се отправи към квартирата на Кетълскоуп. Завари ги в компанията на още двама офицери, всички много пияни.

Кетълскоуп го приветства със замъглен поглед и веднага му предложи чаша вино. Въпреки, че бе приел да се присъедини към тях, Кристофър пиеше без удоволствие. Но неприятното му чувство изчезна и очите му се присвиха съсредоточено, когато Бъкли измърмори:

— Празнувахме. Кетълскоуп скоро ще отплава.

— Наистина ли? Накъде? — попита безизразно Кристофър.

Кетълскоуп поспаливо му се усмихна.

— Т’ва е тайна! Но ми казаха, че трябва да съм на разположение.

Бъкли се намеси:

— Готов съм да се обзаложа, че ще е към Америка! Всички знаят, че се подготвя нова офанзива.

Единият от офицерите се обади с всезнаещ тон:

— Още не се знае кой ще води настъплението, но дочух, че Уелингтън се е отказал. Всички правят догадки кой ще бъде главнокомандващ.

Втренчил поглед в чашата си с вино, Кристофър промърмори:

— Чудя се, дали някой изобщо знае нещо за подобна офанзива. От месеци се чува, че се планира нещо подобно, но изглежда никой не знае къде и кога. Смятам, приятели, че вие просто си търсите повод да се напиете — добави усмихнато той.

— Не съвсем — измърмори Бъкли. — Вчера съвсем случайно видях върху бюрото на майор Блек меморандума.

— Е, да. Още един меморандум — подхвърли иронично Кристофър, но вече беше нащрек. Бъкли беше достатъчно пиян, за да бъде непредпазлив. Кристофър беше убеден, че тази вечер ще научи нещо.

— Вярно е! Всичко беше написано. Частите, целите и точната дата!

— Наистина ли? — попита Кристофър невярващо. — Ако е така, в което се съмнявам, уважаеми приятелю, защо не ни кажеш какво пише там.

Бъкли отвори уста, но после бързо я затвори.

— Това е секретна информация — промърмори той. — Не трябваше да го споменавам.

— Разбира се — съгласи се Кристофър. Но сетне сякаш му хрумна нещо друго и той добави:

— След като майор Блек е оставил този меморандум да се въргаля на бюрото му, много е чудно, че се е загубил.

Единият от офицерите се засмя.

— Господи, Саксън, това е страхотно. Тези от министерството винаги губят скъпоценните си меморандуми. Преди един месец се беше изгубил един и им отне повече от две седмици, докато го намерят. Междувременно се бе вдигнала голяма патърдия, че е откраднат, но после го намериха да се търкаля на едно бюро.

Кристофър се присъедини към удивлението, изказано от другите, но вътре в себе си той прокле офицера, затова че е изместил темата. Това беше първото истинско доказателство, на което се бе натъкнал, откакто беше в Англия. Смеейки се той каза:

— Е, да се надяваме, че меморандумът на майор Блек няма да бъде споходен от същата съдба! — И късметът не му изневери, защото Бъкли налапа въдицата.

— Ха! Това е невъзможно. Майорът го държи здраво заключен!

— О-о! — възкликна иронично Кристофър.

— О, да! — продължи Бъкли. — Документчето е заключено в желязната каса в стаята на майора.

Губейки видимо интерес, Кристофър сви рамене и каза:

— Сигурно е така, приятелю, сигурно е така.

Той се насили да остане поне още час, като се смееше и пиеше с другите, но в главата му вече имаше план да открадне меморандума, и то скоро. Но не твърде скоро, защото си спомни, че чак на тринадесети септември бе следващия кораб за Америка.

Той се прибра в къщи и разсеяно започна да се преоблича. Щом откраднеше меморандума се поставяше в много неизгодно положение. Беше лудост да държи в продължение на трийсет дни документ, който можеше да му коства живота. Да чака също беше неуместно. Щеше ли документът да е на същото място след седмица или две?

Трябваше да минат ден-два преди да се отбие случайно в министерството и по-специално в канцеларията на майор Блек, за да види металния сейф. Сейфът изобщо не го притесняваше. Със своите бързи и чувствителни пръсти той би могъл да отвори всяка ключалка.

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Безсънната нощ не му донесе никакво решение. Освен това, че до края на седмицата меморандумът трябваше да бъде у него. Единственият начин, по който Кристофър можеше да направи това незабелязано, бе да размени оригинала с копие. Беше му необходим съучастник. За целта би могъл да използва Хигинс, но той рядко му се доверяваше. Подозираше, че по-възрастният мъж вероятно се досеща за истинските причини, довели ги в Англия. Но тъй като не желаеше да намесва когото и да било в това опасно начинание, Кристофър умишлено държеше своят приятел и слуга настрана.

Този път, обаче, нямаше избор. Хигинс бе единствения човек, на когото Кристофър можеше да се довери.

Той смяташе да го информира при първия подходящ момент.

Кристофър побърза да се облече, като разменяше с Хигинс обичайните реплики. Тъй като познаваше характера на господаря си той уловил особеното му настроение.

— Май нещо се носи из въздуха? — невинно попита той.

— Нищо, което не може да почака — отвърна му Кристофър. — По-късно ще говорим. Сега трябва да видя дядо си незабавно. Вече е разбрал, че съм се върнал и е добре да го посетя веднага. — Като оправяше жилетката си, той допълни: — Кажи на готвачката, че няма да вечерям у дома, а ти можеш да правиш каквото намериш за добре през останалата част на деня. Не ме чакай преди полунощ.

Кристофър пристигна на Кавендиш Скуеър доста преди часа за визити. Той свари Никол и Саймън на масата за закуска, Регина и мисис Игълстоун още не бяха слезли от стаите си.

Саймън бе много доволен да го види. Веднага нареди да бъде сложен още един прибор, но Кристофър го спря, като каза весело:

— Не се притеснявай. Вече закусих. Но една чаша кафе би ми се отразила добре.

Никол не му обърна никакво внимание. Тя бодеше яростно остатъците от бекон и бъркани яйца в чинията си, ядосана, че внезапното му появяване я бе оставило без дъх. Нямаше смисъл да продължава с това глупаво увлечение по някой, който пет пари не дава за нея.

За съжаление не можеше просто да стане и да напусне стаята, щеше да е такъв шок за Саймън. Никол харесваше старият джентълмен и не желаеше да го разстройва. С усилие на волята, тя се въздържа да не гледа към тъмнокосия мъж.

Въпреки, че на пръв поглед Кристофър не й обръщаше внимание, той забеляза здраво стиснатите й челюсти и безкомпромисността изписана на красивите й черти. Това изражение му бе познато, още от времето, когато бяха на борда на „Ла Бел Грас“.

Той наблюдаваше с ленива небрежност как тя съвсем очевидно игнорираше присъствието му. Облечена в утринния си тоалет, Никол изглеждаше прекрасна. Кристофър изпита неудържимо желание да я държи в прегръдките си и да я накара да усети присъствието му така силно, както той усещаше нейното. Докато погледът обхождаше лицето й и галеше всяка извивка на шията й, той съвсем престана да слуша Саймън.

Усетил, че думите му не достигат до Кристофър, Саймън се поколеба за момент дали да спре, но после продължи да бърбори, като наблюдаваше с нарастващ интерес и Кристофър, и Никол. Докато продължаваше да говори, Саймън установи със задоволство, че между двамата наистина съществуваше привличане. Повече от ясно бе, също така, че и двамата бяха или твърде горди, за да го признаят, или твърде глупави, за да не го усетят.

Кристофър рязко вдигна глава, внезапно осъзнал, че почти не бе слушал Саймън. Той откъсна поглед от Никол и каза:

— Моля? Какво каза? Извинявай, но бях се замислил.

Дяволита искра припламна в очите на Саймън и той засмян повтори:

— Питах те дали ще прекараш остатъка от сезона с нас в Брайтън. Тръгваме в понеделник и едва ли ще се върнем в Лондон до пролетта.

Брайтън беше предпочитаният морски курорт от принц-регента и след като той бе започнал да покровителства малкото градче, то се превърна в предпочитано място от висшето английско общество. Брайтън беше само на няколко мили от Ротингдийн, където обикновено Кристофър се срещаше с американския капитан. Разсъждавайки на глас, той каза бавно:

— Аз имам къща близо до Ротингдийн, всъщност през изминалите седмици бях точно там. Аз не просто ще се присъединя към вас, смятам да се установя там и да яздя всеки ден до града, за да се насладя на удоволствията, които той предлага.

— Но това е смешно! Разбирам желанието ти за усамотение тук, в Лондон, но там? Наистина, Кристофър, би било глупаво да яздиш всеки ден, когато ще имаш възможност да живееш в удобство. Толкова се надявах да поживееш под моя покрив, поне за няколко месеца.

Кристофър беше поблазнен, та дори и само, за да угоди на дядо си, но учтиво отклони поканата.

— Много съм ти благодарен, дядо, но вече имам собствена вила, която предпочитам да задържа. Но ако толкова настояваш, бих могъл да оставам за ден-два. Това ще те удовлетвори ли?

Не точно това бе имал Саймън наум, но той беше достатъчно мъдър, за да не оспори. Забоде нос в „Лондон Таймс“ и започна да си мърмори нещо тихо.

Никол, след като се насили да довърши закуската си, много внимателно остави салфетката на масата и като се изправи, каза тихо:

— Извинете ме, моля, имам да обсъдя нещо с камериерката си.

Кристофър я погледна право в очите и изненадващо и за двамата той я попита:

— Трябва ли да тръгнеш точно сега? Надявам се да те убедя да се повозиш с мен. Навън е прекрасно утро и ми се щеше да пробвам новата си двуколка. Ще дойдеш ли?

Лицето на Никол остана безизразно, прикривайки бурята от чувства, която я завладя. Жадуваното „да“ трептеше на устните й, когато събрала цялата си воля, тя си каза: „Не!“

Втори път не би се държала като глупачка, не би му позволила да я подведе. Съзнавайки обаче, че привидно заетият с вестника Саймън с интерес следи размяната на реплики, Никол с изключителна учтивост и усмивка на устните каза:

— О, наистина съжалявам, но е неотложно. Ще трябва да решим този въпрос до обяд, а следобед имам други ангажименти.

Кристофър усети несъстоятелността на нейното извинение и иронично отвърна:

— Е, нищо. Ще го оставим за друг път. Може би в Брайтън?

Като му се усмихна мило, усещайки, че не може да противостои на чара му, Никол промълви:

— Може би.

В този момент в стаята влезе мисис Игълстоун. Когато видя Кристофър на устните й се появи топла усмивка, която огря красивите й сини очи.

Никол, чийто път за отстъпление бе отрязан от мисис Игълстоун, сега реши, че моментът да си тръгне бе най-подходящ и припряно каза:

— Бихте ли ме извинили. — И побърза да излезе от стаята.

Кристофър я изпрати със замислен поглед. Той бе озадачен, както от собствената си импулсивност, когато внезапно я покани на разходка, така и от прокрадналото се чувство на разочарование, когато получи отказ. Побърза да си припомни всички стари разочарования, които Никол му бе причинила и реши, че така се е получило по-добре. В крайна сметка тя не значеше нищо за него, нали?

Мисис Игълстоун не обърна внимание на погледа, с който Кристофър изпрати Никол. Тя загрижено го попита за състоянието на раната след престоя му в Съсекс. След това продължи:

— Много съжалявам, че не се видяхме на бала у Алмак. Никол спомена, че си бил там. Дълго ли остана?

Кристофър даде доста уклончив отговор. Не му се щеше да обсъжда този въпрос именно сега. Но мисис Игълстоун като че ли беше решила да говори само за това и нищо друго:

— Лорд Линдли за съжаление не беше там, но той ни засвидетелства доста голямо внимание напоследък. Не бих се учудила, ако направи предложение на нашата мила Никол.

Скривайки бурята, която настъпи в душата му Кристофър попита небрежно:

— Синът на дука на Стратмор? — След утвърдителното кимване на мисис Игълстоун, той продължи весело: — О, това е чудесно. Представете си Никол дукеса.

— Сигурна съм, че ще се справя чудесно — каза мисис Игълстоун.

Кристофър се усмихна, разбирайки много добре, защо тя беше подхванала този разговор и каза предизвикателно:

— Не бих възлагал големи надежди на това. Кой знае, може би някой друг, може би дори аз, би могъл да измести богатия лорд Линдли.

Саймън и мисис Игълстоун незабавно отправиха погледи към него в отговор на репликата му, а на него му се прищя да отхапе езика си. Ядосан на себе си, той се извини и побърза да си тръгне.

Озадачена мисис Игълстоун погледна разтревожено към Саймън, без да знае какво да мисли. Ако Регина беше в стаята, тя веднага би намерила най-подходящото обяснение.

Но в момента мислите на Регина бяха ангажирани с нещо друго. Тя мислеше за Саймън и Лети. През изминалите месеци, отношенията между мисис Игълстоун и лорд Саймън не бяха претърпели особено развитие. Тя бе стигнала до извода, че да живее с Лети под един покрив е напълно удовлетворително за Саймън и той не предприемаше нищо конкретно.

Мисис Игълстоун не смяташе, че е необходимо да се омъжва отново, нито смяташе, че Саймън иска да се ожени за нея. Всяка сутрин, щом се поглеждаше в огледалото, тя виждаше една възрастна жена с побелели от годините коси. Но независимо, че наближаваше седемдесетте, финото й лице издаваше все още колко красива жена е била.

Това неудовлетворително състояние на нещата не можеше да продължава повече.

Щом Регина седна на масата за закуска, мисис Игълстоун въздъхна доволно:

— О, скъпа, смятам, че Кристофър е на път най-сетне да положи усилия, за да задържи интереса на Никол върху себе си. Той току-що беше тук и от думите му пролича, че сериозно обмисля въпроса за женитбата си с Никол. — След това добави замечтано: — Една сватба през декември би била чудесна. Как мислиш?

Саймън остана мълчалив, скрит зад вестника си. Регина погледна мисис Игълстоун изпитателно. Тази сутрин тя изглеждаше много добре, помисли си Регина. После погледът и се премести върху Саймън, който вместо да я ухажва, беше забол глава във вестника си.

Тогава в главата на Регина се появи план. След малко тя каза:

— Каква чудесна новина! Предполагам, че след като Никол се омъжи, ти Лети ще пожелаеш да ни напуснеш, за да си на разположение на Никол.

Регина си даваше сметка, че мисис Игълстоун се намира в изключително деликатна ситуация. Покойният й съпруг не й бе оставил почти никакви средства и ако Никол се омъжеше за Кристофър, беше много възможно да й се наложи да работи за прехраната си.

Регина знаеше, че няма такава опасност. Тя бе сигурна, че нито Никол, нито Кристофър биха позволили такова нещо. Нещо повече, тя самата никога не би го допуснала, а що се отнася до Саймън, бе убедена тя, той би обърнал света с главата надолу, но не би го позволил.

Изявлението на Регина сепна Саймън:

— Що за глупост е това? — попита той, като захвърли настрана вестника, който четеше. — Лети няма защо да ни напуска.

— О — продължи безгрижно Регина: — Една новобрачна двойка едва ли ще иска за придружител една възрастна жена, независимо от обичта им към нея. Не смяташ ли така, мила? — попита Регина, гледайки директно в мисис Игълстоун.

Летиция разбра, че това, което Регина казва е абсолютно вярно. Тя не можеше да натрапи присъствието си на новобрачната двойка от една страна, но и след като Никол се омъжеше не би могла да остане в дома на Саймън. Усмивката слезе от лицето й. Слънчевото й бъдеще се превърна в мрачна перспектива. Какво трябваше да направи?

Този път Регина се обърна към Саймън:

— Виждаш ли, Лети разбира? — каза бодро тя. — Вероятно вече има някакви планове. Какво смяташ да правиш, скъпа? В чужбина ли ще пътуваш или си решила да се върнеш в Америка? Предполагам, че след като си посетила всички забележителни места в Англия, не би пожелала да останеш в страната.

Лицето на Саймън потъмня, погледът му предвещаваше буря. Мисис Игълстоун отчаяно се мъчеше да запази самообладание. Тя не можеше да повярва, че милата, добра Регина, която познаваше, би могла да бъде толкова жестока. С много усилия, тя успя да отвърне весело:

— Вероятно точно така ще направя! — След това страхувайки се да не се разплаче, побърза да напусне стаята.

Преструвайки се, че нищо особено не се е случило, Регина намаза филийката си препечен хляб с масло и започна да се храни, като се чудеше, кога гневът на Саймън ще се стовари върху главата й. Не беше необходимо да чака дълго.

— Е! Предполагам, че си доволна от себе си. Не смятах, че някога ще доживея деня, в който ще те видя да се държиш по такъв жесток начин с наш приятел. Срамувам се от теб Регина! Може би си й казала да си стяга багажа и да се маха! Как можа да го изречеш!?

— О, я стига! — отвърна Регина раздразнено. — Лети разбира. Освен това какво друго би могла да направи! Никол определено няма да има нужда от нея щом се омъжи.

— Ха! Само защото Кристофър се е изпуснал да каже някаква недомислица, решихте, че Никол ще се омъжва! И то през декември!

— Лети беше тази, която спомена декември — подхвърли невинно Регина. Беше ясно, че Саймън е разстроен и сърдит, защото според Регина, за пръв път си даваше сметка, че малката им групичка може да се разбие.

Проклетата Джина, мислеше ядосано Саймън, защо не си гледа работата! Всичко беше чудесно, докато тя не си отвори устата! Проклети да са всички жени!

Когато Регина заговори, тя звучеше много благоразумно:

— Вероятно не бива да придаваме толкова голямо значение на думите на Кристофър, но Лети трябва да е наясно какво ще прави, ако Никол скоро се омъжи. Всички смятат, че не би имало нищо чудно в това Никол да посрещне Новата година, ако не омъжена, то поне сгодена.

— Това е възможно, но не е причина да втълпяваш на Лети, че трябва да се махне — разгорещено се възпротиви Саймън.

Като отвори широко очи Регина попита с привидно учудване:

— Че какво друго би могла да прави тук. Англия не би могла да й предложи нищо ново! О! Предполагам, че би могла да ме посещава от време на време. Но наистина, Саймън, тя не е обвързана с нас!

Като гледаше към сестра си с нескрито чувство на неодобрение, Саймън рязко й отвърна:

— Знам това! Но защо да не си намери някоя приятна малка къщичка в Есекс, близо до теб. Ти знаеш, Джина, никога не съм бил против да имаш свой собствен начин на живот, но ако Лети остане край теб, това би ми доставило голямо удоволствие.

— Сигурна съм, че би било така — отвърна сухо сестра му. Именно от това се боеше Регина и искаше да го избегне на всяка цена. Ако Саймън направеше така, че Лети и сестра му да живеят заедно, щяха да минат месеци преди той да й направи предложение. Точно това Регина никога нямаше да позволи да се случи. Тя продължи:

— Но това не е добра идея, Саймън. Аз обичам компанията на Лети, но предпочитам да прекарвам времето си така, както аз намеря за добре. Бедната Лети! Ще й бъде много трудно да живее с мен. Не, няма да стане.

Саймън я погледна свирепо и без да каже нито дума се пресегна отново за вестника си. Регина усети, че разговорът отива в задънена улица и реши да изиграе последния си коз. Изведнъж тя разтревожено извика:

— О, каква глупачка съм аз, Саймън! Съвсем ми излезе от ума. О, горката Летиция какво й причиних!

— Какво си й причинила? — попита Саймън с поглед, вперен в сестра си.

Регина наведе поглед и отвърна тихо:

— Горката Лети! Тя няма абсолютно никакви средства. Полковникът умря потънал в дългове и тя трябваше да работи в последните няколко години, за да изкарва прехраната си. А аз като първа глупачка й говорих за пътувания в чужбина. Какво ли ще си помисли за мен! — Регина въздъхна дълбоко. — Колко неприятно! Все пак предполагам, че ще трябва да си потърси някаква работа. Ще пиша на някои от моите приятелки. Спомням си, че една от тях имаше нужда от гувернантка. За съжаление аз не мога да й предложа нещо подобно, защото тя веднага би го сметнала за подаяние, а знаеш колко е горда и чувствителна. — За момент Регина се замисли. — Я да видим какво може да се направи… А сетих се! Госпожа Болдуин спомена миналата седмица, че съвсем определено си търси компаньонка. — Регина се изправи и като тръгна към вратата каза:

— Ще кажа на Лети веднага.

— Седни си на мястото! — прогърмя гласът на Саймън. — Госпожа Болдуин! Тази стара вещица е най-отвратителната жена в цял Лондон и ти искаш да оставя Лети в ръцете й!

— Но, Саймън, какво може да се направи! Госпожа Болдуин ще й плаща добре.

— Да, и ще се държи с нея като със слугиня! Немислимо!

Регина мило се усмихна.

— Напълно съм съгласна с теб. В крайна сметка може да се появи и друга възможност. Все пак не е наложително да се вземе решение непременно днес.

Саймън само изсумтя в отговор и необичайно енергично се отправи към вратата, която затръшна с трясък зад гърба си.

Усмивка на задоволство се появи на лицето на Регина и тя с наслада отпи от чая си.

Саймън не тръгна веднага да търси Летиция. Той отиде в кабинета си, за да премисли всичко, което Регина му бе казала. Мисълта, че неговата Лети ще трябва да работи, за да се издържа, бе просто непростима!

Саймън беше вдовец повече от двайсет и пет години и нито веднъж през това време не му бе минала мисълта да се ожени отново. Неговият брак не беше нещастен, но той не смяташе, че такова обвързване прави човека щастлив. А госпожа Игълстоун, единствената жена, която бе способна да промени това му мнение, вероятно щеше да напусне страната, преди той да е осъзнал напълно какво щастие е да я има до себе си и че те, макар и в заника на своя живот, биха могли да се свържат в едно.

Бракът беше единственият възможен изход. Той бе искал да се ожени за Летиция още по времето, когато беше на седемнайсет, а тя шестнайсетгодишно девойче. Но и сега, когато моментът беше настъпил, той бе нападнат от онзи страх и несигурност, които впримчват всеки мъж, в момента преди да направи решителната стъпка: „Дали го обича!? Дали ще приеме!?“

„Тя трябва да се омъжи за мен“ — мислеше си той. Беше я обичал през целия си съзнателен живот и изобщо не можеше да си представи да преживее остатъка от него без Лети.

Той решително излезе от стаята и тръгна да я търси. Не след дълго я откри в една малка стая. Госпожа Игълстоун беше с гръб към него, взирайки се с невиждащ поглед през прозореца, който гледаше към малка градинка. Когато се приближи дочу ридание. Без да мисли повече, той се втурна към нея.

— Лети, Лети скъпа моя, не плачи, моля те! — Суровите му черти бяха омекнали и като я обърна нежно с лице към себе си, внимателно сложи ръка на рамото й.

— О, скъпи! — Госпожа Игълстоун изхлипа, като отчаяно се опитваше да се въздържа. Но напразно. Тя се чувстваше толкова самотна, изоставена и нежелана, че появата на скъпото лице на Саймън, така загрижено и разстроено, отприщи сълзите й.

— О, Саймън, толкова съм нещастна! Какво да правя?

— Лети, Лети — нежно промълви той, като я прегърна крепко. — Омъжи се за мен! Трябваше да го направим още преди години, но този път няма да приема твоето — „не!“ Загубихме много години, любов моя, нека не пропиляваме тези, които са ни останали.

— О, Саймън, толкова те обичам! Винаги съм те обичала! Ако трябва да се разделим отново, мисля че бих умряла!

Безкрайно развълнуван и трогнат, Саймън се наведе и горещо целуна своята Лети за първи път от младостта им.

— О, Лети, толкова те обичам! Бяхме такива глупаци!

Тя го погледна срамежливо, като младо момиче и Саймън не можа да се въздържи да не я целуне отново. След това енергично каза:

— Ще се оженим веднага. Ще си извадя специално разрешение и в неделя ти ще се венчаеш за мен!

— О, Саймън, трябва ли да бързаме толкова? Какво ще си помислят хората?

Саймън взе ръцете й в шепи и като се засмя, каза:

— Боже мой, Лети, какво значение има на нашата възраст?

— Така е, Саймън. Няма никакво значение! — И тя вдигна към него красивите си сини очи, изпълнени с щастие и любов.

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Никол побърза да напусне стаята, само и само да се спаси от натрапчивото присъствие на Кристофър Саксън. Като се разхожда известно време безцелно из покоите си, без да може да се освободи от спомена за изкривеното в подигравка лице на Кристофър, тя извика камериерката си, за да й помогне да се преоблече. Никол излезе, като каза, че отива на разходка в Хайд Парк. Както винаги, когато напускаше дома си, Никол винаги бе придружавана от някой от прислугата. Нещо, което тя намираше за доста глупаво и досадно. Придружителката обикновено беше Галина, чиято компания Никол понасяше благосклонно.

Галина вървеше плътно зад господарката си, докато Никол бродеше замислено по една от най-прекрасните алеи на парка, сляпа за красотата на нацъфтелите метличини и ароматните маргаритки.

Толкова много неща я дразнеха — това, че бе следена и придружавана навсякъде, невъзможността за усамотение, за това, че не можеше да избира сама приятелите си, че винаги трябваше да иска позволение, дори и за най-незначителни дреболии.

Потънала в мисли, тя продължи да върви, незабелязваща нито възхитените погледи на хората, които минаваха покрай нея, нито топлите лъчи на слънцето, което весело светеше отгоре.

Тя осъзна, че не би могла да продължава да живее по този начин. Никол все по-силно копнееше за свободата си, за възможността да бъде тя, да свали проклетата маска на мис Никол Ашфорд и да се превърне отново в Ник, тази Ник, която се обличаше по начина, по който тя избереше мила и любезна само с този, с когото тя пожелаеше. Единствената й мисъл беше как да избяга от този затвор.

Тъжно си даде сметка, че единствената й възможност за спасение е женитбата.

Тъжна усмивка се появи на устните й. Да се омъжи — но за кого? Единственият мъж, с когото би искала да живее бе Кристофър, но да мисли за брак с него беше невъзможно! Щеше й се да бе продължила да живее в онзи измислен свят на увлечението си по Робърт. Беше невъзможно! Сега тя наистина знаеше какво бе изпитвала към Робърт — увлечение. А женитбата с мъж, когото не обичаше беше немислима. Що се отнася до останалите й обожатели?! Едуард изобщо не влизаше в сметките, а компанията на лорд Линдли бе поносима, но само толкова. За другите не си струваше да мисли.

Може би в Брайтън щеше да се почувства по-добре? Но после въздъхна. Кого се мъчеше да убеждава. Та нали Кристофър щеше да бъде там, а докато Кристофър е наоколо, за нея нямаше да има покой.

Като реши, че се бяха отдалечили достатъчно от Кавендиш Скуеър, тя се обърна, за да каже на Галина, че е време да се връщат. Гласът на Робърт я спря:

— Мили боже, Никол, та това си ти! — Радостта в гласа му беше неподправена.

— Здравей, Робърт, как си днес? — отвърна весело Никол, давайки си сметка, че са за първи път сами, откакто Регина ги бе хванала да се целуват.

Робърт също бе наясно, затова без да се колебае я покани:

— Ела да се поразходим с двуколката. Слугинята може да те изчака при южната порта.

Никол охотно се съгласи. След минута, когато вече седеше до Робърт, тя каза:

— Знаеш ли, ако лейди Дарби беше тук, щеше да каже, че сме загубили благоприличие.

Странен пламък се появи в тези особени очи, носещи цвета на морето.

— И какво от това? Денят е прекрасен и ние сме заедно. Единствено това има значение.

Имаше време, в което тази откровеност би поласкала Никол, но не и тази сутрин. Като осъзна внезапно, че не бе постъпила по най-умния начин, Никол отговори:

— Да, денят е прекрасен и аз съм ти много благодарна, че ми предложи да ме повозиш.

Робърт усети резервираността в гласа й и първият му порив на радост се стопи:

— Значи ли това, че не ти е приятно с мен? — навъсено попита той.

Никол преглътна мъчително, като си даде сметка, че в миналото тя беше тази, която подведе Робърт. А сега трябваше да му обясни, че за нея той е само приятел и винаги ще си остане такъв.

Робърт усети, че е напрегната, но отдаде това на друга причина и преди тя да може да предложи смислен отговор на първият му въпрос той каза грубо:

— Значи е вярно! Ще се омъжваш за Кристофър!

Никол пребледня и едва успя да прошепне:

— Да се омъжа за Кристофър?

Като гледаше някъде в страни Робърт саркастично я попита:

— О, нима не са те информирали още? Моята скъпа леля се постара да разбера още в онази вечер във Вауксхол Гардънс!

В продължение на няколко секунди Никол стоя безмълвно, разкъсвана от вълната на дива ярост, която я заля и бледият пламък на надеждата. Яростно тя сграбчи ръката на Робърт и изкрещя в лицето му:

— Ти не знаеш какво говориш! Кристофър е последният човек, за когото ще се омъжа! Как се осмеляват да кажат подобно нещо!

Робърт й хвърли изпитателен поглед, но видимо успокоен от бурната й реакция, провлечено каза:

— Така значи! Ти не си знаела нищо, така ли!

С трепереща от гняв брадичка Никол каза:

— Нищо! Те трябва да са луди, за да си помислят подобно нещо… А Кристофър изобщо не се интересува от мен!

— О, не смятам така. Миналата вечер на бала у Алмак той изглеждаше доста заинтригуван.

Никол махна с ръка:

— Кристофър е способен да демонстрира което и да е чувство, стига да пожелае. Не се оставяй да те подведе!

— Много добре, но какво ще правиш? Женитбата е вече решен въпрос.

— Ще видим! — изръмжа Никол. — Откарай ме при Галина. Трябва да разбера незабавно какво се готви зад гърба ми! Твоята леля и баща ти ще трябва да ми обяснят, какви сметки са си правили, а аз ще имам удоволствието да ги разваля!

Никол крачеше устремено по улицата, въпреки молбите на Галина да не бърза толкова. Никога в живота си не беше изпитвала подобна ярост и щом се намери у дома, тя хвърли гневен поглед към Туикъм:

— Къде е лорд Саксън? Бих искала да го видя незабавно!

Леко стреснат от поведението на младата жена, Туикъм замърмори нещо неразбираемо и накрая каза:

— Лорд Саксън и госпожа Игълстоун отидоха на среща с епископа. — След това целият грейнал добави:

— Мис, в неделя е тяхната сватба!

В първия момент Никол дори не му повярва. След това гневът отстъпи място на радостната тръпка, която премина през тялото й.

Като в транс тя се изкачи в стаята си. Мисис, госпожа Игълстоун и лорд Саксън — женени. Беше трудно да повярва, че хора на тяхната възраст могат да се влюбят и оженят. Но колкото по-дълго мислеше за това, толкова по-естествено й се виждаше то. Какво по-разумно и нормално за лорд Саксън да превърне жената, която бе обичал цял живот, в своя съпруга? Поне тяхното бъдеще щеше да е щастливо. И мислейки за това, тя си спомни причината, поради която се бе прибрала така вбесена в къщи.

Яростта отново я завладя. Как се осмеляваха! И Кристофър! Нека само да й се покаже пред очите! Внезапно тя се изправи. Ако лорд Саксън и лейди Дарби не бяха в къщи и тя не можеше да разговаря с тях, то с Кристофър не бе така.

И след като веднъж бе решила, нищо не можеше да я спре.

Когато пристигна в дома на Кристофър, вратата й отвори изненадания Хигинс.

— Мис Никол, какво правите тук? Не трябва да идвате тук! И то съвсем сама! Никой ли не ви придружава?

Никол захвърли чантичката си върху претрупаното с вещи кожено кресло:

— Искам да видя Кристофър! И искам да го видя веднага! Искам да говоря с него по личен въпрос и ми писна да бъда ескортирана непрекъснато, където и да отида! Мога и сама да се движа из града и трябва да ти кажа, че се оправям страхотно! А сега, къде е Кристофър?

Напълно откровено Хигинс каза:

— Нямам представа! Тази сутрин излезе рано, като каза, че отива у дядо си. Каза, че няма да вечеря и ще се върне през нощта. Повече не знам!

Объркана, но все още ядосана, тя се обърна към Хигинс и с трептящ от гняв глас го попита:

— Какво знаеш за тази идиотщина, че Кристофър ще се жени за мен?

Кръглите очи на Хигинс заприличаха на две блестящи топчета от изненада, а по лицето му бе изписано безкрайно учудване:

— Вие с Кристофър ще се жените?

— Нищо подобно! Робърт Саксън ми каза тази сутрин, че се подготвя женитба между мен и Кристофър и аз съм тук, за да заявя, че при никакви обстоятелства не бих се омъжила за него! Е, знаеш ли нещо?

Хигинс бързо се съвзе и когато името на Робърт Саксън бе споменато, една дълбока бръчка проряза челото му:

— Робърт Саксън ли ви е разказал тази история?

Никол отвърна автоматично:

— Да, тази сутрин случайно го видях в Хайд Парк и той ми каза, че преди известно време лейди Дарби го е информирала за бъдещия ни брак.

Хигинс и отправи поглед, в който се четеше едновременно отвращение и разочарование:

— И вие му вярвате?

Пламъчето на съмнението проблесна в очите й. Никол вдигна поглед към Хигинс.

— Защо да не му вярвам? Защо би ме излъгал за подобно нещо!? Той е чичо на Кристофър, а не някаква хлевоуста клюкарка!

Очите на Хигинс я оглеждаха мълчаливо, но после усетил, че нещата вземат добър обрат, реши, че е време да осветли Никол по някои въпроси. Нямаше да му бъде леко да говори за майка й, но някои неща трябваше да бъдат изяснени. В крайна сметка Анабел беше мъртва от седем години, а Ник е била още дете, когато е загубила майка си и имаше право да знае.

Хигинс помоли Никол да седне, а самият той важно се настани срещу нея. Като се наведе към нея, той започна леко:

— Сега ще ти разкажа някои неща, които смятам, че не знаеш. Сигурно няма да ти харесат, но не бих те обвинил. Това се случи доста отдавна и след като чуеш тази история, може би вече няма да имаш толкова високо мнение за Робърт Саксън.

Никол скептично погледна към Хигинс, но въпреки всичко тя изпитваше уважение към него и му вярваше. Хигинс никога не я бе лъгал.

И така Никол чакаше да чуе онова, което Хигинс се готвеше да й разкаже. Но когато той спомена името на майка й, заедно с това на Робърт, Никол се изправи ужасена. Не искаше и не можеше да повярва, че мъжът, за когото смяташе да се омъжи е бил любовник на майка й.

Но трябваше. Това обясняваше отношението на Робърт към нея, странния блясък в очите му и страстта на горещата му целувка. Тя, Никол не беше любима, а само споменът на този мъж, споменът за нейната майка, майката, която той бе обичал…

Тя впи поглед в Хигинс и каза твърдо:

— Продължавай! Предполагам, че има още!

— Така е, Никол — каза тъжно Хигинс. Той прокара ръка през посивелите си коси и като замълча за момент и разказа останалата част от тази тъжна история. Разказа й за това как нейната майка бе прелъстила Кристофър и как двамата с Робърт го бяха използвали за прикритие.

Когато той завърши разказа си настъпи ужасяваща тишина. Неспособен да гледа нещастното лице на Никол, Хигинс неловко се изправи и започна да оправя разхвърляните по масата книжа. След известно време той й каза:

— Сама виждаш, че на Робърт Саксън не може да се вярва.

В гласа му нямаше нищо осъдително, нито назидателно, прокрадваше се само нотка на тъга и съжаление. Никол изгубена в лабиринта на собствените си кошмарни мисли почти не го чу. Опита се да заговори, но думите се бяха спрели в гърлото й. Преглътна с мъка, като се опита да прогони от съзнанието си всички онези чудовищни неща, които Хигинс й разказа. Тръпка на погнуса и отвращение разтърси тялото й при мисълта, че собствената й майка бе познала магията на красивото тяло на Кристофър, че собствената и майка му бе показала и го бе научила да използва силата на своята мъжественост. Устните и трепереха, когато отново се опита да проговори. Искаше да каже на Хигинс, че всичко това е лъжа, че не може да бъде вярно, че не е възможно да бъде истина. Напразно. Думите щяха да останат неизречени, защото Никол знаеше, че е истина. Нито една лъжа не би могла да бъде толкова чудовищна и отблъскваща.

С болезнен стон тя скри лице в шепите си, а Хигинс очевидно притеснен от начина, по който тя приемаше нещата, побърза да й налее чаша бренди.

— Виж, Ник, не бива да приемаш нещата по този начин. Това е стара история и няма за какво да се обвиняваш — поде Хигинс, съжалявайки, че изобщо бе подхванал това.

Като се насили да отпие глътка-две от брендито, Никол отвърна:

— Но Кристофър ме обвинява!

— Вероятно, но сега, след като знаеш истината, може би ще престанеш да смяташ Кристофър за толкова лош. И ако помислиш по-добре, Ник, ще видиш, че когато си искрена с Кристофър, той е също толкова искрен.

— Да не се опитваш да ни сватосаш, Хигинс?

— Е, трябва да призная, Ник, че сте доста симпатична двойка.

— Мисля, че малко прекаляваш, Хигинс. Ние с Кристофър изобщо не сме красива двойка. Вероятно си пил повечко от виното му. — И понеже той не отвърна, тя уморено продължи: — Няма значение. Е, не знам дали трябва да ти благодаря или да те проклинам за това, което ми каза. Мисля, че засега мога да ти благодаря. Твоят разказ обяснява доста неща, които преди изглеждаха нелогични. Сега разбирам защо на думите на Робърт не може да се вярва, но това, което той ми каза беше истина. Истината, такава каквато му е била поднесена и на него. Някой трябва да му е казал, че ще има сватба. — Никол се опита точно да си спомни думите на Робърт: „Лейди Дарби!“

Никол и Хигинс бяха твърде увлечени в разговор, за да обръщат внимание на това, което ставаше около тях. Когато вратата се отвори и в стаята влезе Кристофър, те и двамата се стреснаха.

Трудно беше да се каже кой от тримата бе по-удивен. Хигинс и Никол, разбира се не очакваха появата на Кристофър, а по неговото лице се четеше искрено учудване, че намира Никол в стаята си.

— Какво по дяволите правиш тук? — сърдито я попита той, като междувременно се оглеждаше за лейди Дарби или госпожа Игълстоун.

Никол облиза пресъхналите си устни, като отчаяно се опитваше да намери най-подходящите думи. Хигинс побърза да се извини с неотложно появил се ангажимент и напусна стаята. Никол и Кристофър останаха сами и той отново настойчиво я попита:

— Би ли ми обяснила какво правиш тук?

Никол отвърна:

— Тази сутрин говорих с Робърт и той ми каза, че се подготвя женитба между теб и мен.

Поразен Кристофър се втренчи в нея, като в главата му се въртеше вихрушка от разпилени мисли.

— Не ставай смешна! Такова нещо не съществува.

— Робърт каза, че лейди Дарби го е информирала за това, и че дори дядо ти е дал своето съгласие.

Като изкриви устни в подигравателна усмивка Кристофър отбеляза:

— В това вече определено се съмнявам. Саймън може да е доста своенравен, но той е човек със здрав разум. А само някой, който си е изгубил ума е способен да мисли за брак между нас!

Никол потисна изблика си на негодувание и каза:

— Може да е така, но Робърт беше убеден в думите на лейди Дарби.

— Защо не започнеш отначало и не ми кажеш всичко, което знаеш? Какво е казала Регина на Робърт?

Никол се поколеба, като внезапно почувства желание да преустанови този мъчителен разговор:

— Преди няколко седмици бяхме във Вауксхол Гардънс. Лейди Дарби имаше разговор с Робърт и тогава му е казала.

Като присви очи и скръсти ръце на гърдите си, той се втренчи в Никол и я попита рязко:

— Как мислиш, защо е направила това?

— Нямам представа!

Очевидно неудовлетворен от отговора й Кристофър се наведе към нея и като вдигна брадичката й, каза:

— Да не би защото не й е харесал начина по който ви е сварила?

Пламтящите бузи на Никол бяха очевиден отговор и той с отвращение я пусна. После продължи студено:

— Доколкото познавам Регина, ако вие с Робърт сте били недискретни, тя едва ли би се поколебала да излъже в подобна ситуация. Подозирам, че е казала първото, което й е дошло на ум. Затова моля те, забрави тази история и в бъдеще не обръщай внимание на клюки. Повярвай ми, ако исках да се оженя за теб, ти щеше да разбереш, но в момента нямам такова намерение.

Никол рязко се изправи. Тя стисна чантичката си толкова силно, че пръстите и побеляха.

— Не бих могла да ти опиша, колко съм ти благодарна! За мен е невероятно облекчение да разбера, че никога няма да бъда омъжена за мръсник като теб!

Като наблюдаваше пламъка в големите й очи и огнените отблясъци на яростта, лицето на Кристофър внезапно се промени и той каза тихо, почти заплашително:

— Казах, че в момента нямам намерение да се оженя за теб!

Гневът сграбчи Никол. Като забрави, че да се омъжи за Кристофър е това, за което копнееше с цялото си сърце, тя се нахвърли върху него.

— Подлец! Нима смяташ, че е достатъчно ти да промениш решението си, че аз нямам какво да кажа, така ли?

Снизходителна усмивка се появи на устните му. Той се отдели от мястото си и след миг Никол се намери в ръцете му. Когато устните му почти докоснаха нейните, той каза предизвикателно:

— Сигурен съм, че би казала много неща! Но има много ефикасни начини за разправа със своенравни млади дами, които не знаят кое е добро за тях.

Никол се опита да се отскубне, но това само стегна прегръдката му. После устните му се впиха в нейните, горещи и жадни, така отчаяно и настойчиво търсещи нейният отговор. Топлина покри тялото на Никол и тя усети, че отвръща на желанието му. Изстена, когато топлият му език разтърси сетивата й. Никол усещаше силата на мускулестото тяло, което трептеше притиснато силно към нейното, твърдостта на слабините му и бурните ласки на ръцете, които се бяха вкопчили в нея. Тя се бореше неистово с неудържимото желание да отвърне на ласките му, да му позволи да я сграбчи и отнесе на ръце в леглото, за да се наслади на екстаза, който предизвикваше у нея тялото на Кристофър.

Но в момента, в който ръцете й го обгърнаха диво в необуздан порив, в ума на Никол изникна ужасната история, която Хигинс й беше разказал. Споменът за това, как майка й се бе наслаждавала на същите тези ласки, накара Никол яростно да се изтръгне от прегръдката на Кристофър.

Той не се опита да я задържи. С присвити очи и учестен дъх, промълви студено:

— Ако Регина ви е сварила по този начин, не намирам нищо чудно в това, че е излъгала.

Никол гневно се извъртя към него.

— Робърт поне имаше уважението да не се натрапва!

— Натрапил!? Мила моя, не преигравай! Ти ме желаеш точно толкова, колкото и аз теб!

— Не съм дошла тук да се препирам с теб! — каза Никол сърдито. — Можеш да си мислиш каквото намериш за добре, но аз не изпитвам ни най-малко желание да бъда прелъстена. А ако беше поне малко джентълмен, никога нямаше да ме поставиш в това неудобно положение.

— Съгласен съм. Но ние и двамата вече се съгласихме с факта, че не съм джентълмен. Ти не би могла да имаш подобни претенции, защото поведението ти едва ли би могло да се нарече поведение на дама.

Внезапно отмаляла, Никол не пожела да продължи спора и тихо каза:

— Ето поне едно нещо, за което да сме единодушни. А сега, моля те, остави ме да си отида.

В продължение на една безкрайна минута Кристофър я гледа безмълвен, забелязал облака, помрачил красивите й очи.

— Ще повикам файтон и ще те изпратя до Кавендиш Скуеър. Ако имаме късмет никой няма да разбере, че си била тук. Какво каза, когато излезе?

— Нищо, просто излязох — отвърна Никол.

Те успяха да се върнат на Кавендиш Скуеър, без някой да разбере къде е била Никол. Объркан от необичайното й поведение, Кристофър каза:

— Защо имаш такава физиономия? Тя изобщо не ти отива.

— Щом не ти харесва, можеш да си вървиш! — сърдито му отвърна тя.

Устните му гневно се свиха, но вместо това попита:

— Къде са дядо ми и дамите?

И Никол внезапно си спомни за женитбата на лорд Саксън:

— О, Кристофър, забравих да ти кажа. Дядо ти ще се жени за госпожа Игълстоун тази неделя!

Кристофър изобщо не се изненада, както Никол предполагаше.

— Крайно време беше да го направят! — весело каза той.

— Ти си го очаквал? — изумено го попита Никол.

— Разбира се! Всеки, който ги познава знаеше, че е само въпрос на време Саймън да й направи предложение. И нямаше никакво съмнение, че госпожа Игълстоун ще го приеме. Беше очевидно дори и за мен!

— Е, щом това не представлява никакъв интерес за теб, бъди така добър, моля те, да не разваляш моята радост!

— Да я разваля ли, Никол? Смяташ ли, че някога съм развалил нещо?

— Винаги! И ти го знаеш много добре, Кристофър.

Кристофър замръзна, очите му я пронизваха. Въздухът в стаята се наелектризира от напрежението, което безумните думи на Никол създадоха. Ако можеше, тя би избягала, но беше тук и не можеше да се скрие от изумения поглед на Кристофър. Затова в пристъп на разкаяние тя извика, опитвайки се същевременно да се защити:

— Не искам вечно да завися от благоволението ти, особено откакто живея в къщата на дядо ти и ти дължа толкова много. Ще ми се да оставим миналото настрани и да се отнасяме един към друг с уважението и обичта на добри приятели.

— Добри приятели! Ние с теб никога няма да бъдем добри приятели! Ти нищо не ми дължиш, Ник! Запомни това! Сега, след като изрази благодарността си към мен и разбра, че няма да е необходимо да се омъжваш за мен, позволи ми да се оттегля. Предай моите благопожелания на бъдещите младоженци.

Той затръшна вратата на стаята, когато пред него се изправи Регина, току-що прибрала се в къщи.

— Кристофър, чу ли новината! Не е ли вълнуващо!

Кристофър сковано отвърна:

— Да, чух. Всъщност Никол ми каза преди малко.

Като пренебрегна факта, че Кристофър се канеше да си тръгва, Регина го помоли:

— Остани още малко, моля те! Имам толкова идеи за сватбата и бих искала да ги обсъдя с теб.

Почти грубо Кристофър и отвърна:

— Убеден съм, че Саймън сам може да се погрижи за сватбата си, а ако има нещо, с което ти да не можеш да се справиш, леличко, сигурен съм, че никой друг не би могъл. А сега би ли ме извинила?

Подразнена от отговора му Регина кипна:

— Наистина ти си най-невъзпитаният млад мъж, когото познавам! Мисля, че Робърт трябваше да пусне малко повече от буйната ти кръв!

Кристофър се поклони с арогантна учтивост.

— Мадам, значи ли това, че трябва да го потърся и да го помоля да коригира пропуска си?

— Не ставай глупав, Кристофър, знаеш, че понякога можеш да изкараш човек от релсите! Кажи ми как е ръката ти?

— Благодаря, много добре. — Сякаш внезапно нещо му хрумна и той каза: — Може би ще остана. Има нещо, което бих искал да попитам Никол?

— Много добре, върни се при нея, а аз след малко ще се присъединя към вас.

Кристофър толкова рязко отвори вратата на всекидневната, че Никол подскочи.

— Не се бой, хлапе! Искам само да те попитам нещо, а нямаме много време. Регина е вкъщи и всеки момент ще влезе. Исках само да ти кажа, че е по-добре да не споменаваш пред нея какво ти е казал Робърт. Сигурен съм, че ако се разчуе ще стане по-лошо.

Като се поколеба за момент, Никол кимна с глава.

— Добре, няма да кажа нищо!

Но Кристофър сякаш не бързаше да си тръгва.

— Има само още едно нещо, което бих искал да изясним. Можеш ли да си спомниш, кога Робърт узна за годежа между теб и мен. Спомни си, моля те!

— Защо толкова държиш да знаеш?

— Защото смятам, че това ще обясни нещо, което ме измъчва от дълго време. Спомняш ли си кога беше това?

— В деня преди да те ранят. — В момента, в който изрече това, очите на Никол потъмняха в зловеща догадка. — О, Кристофър! Това не е възможно! Той не би го направил нарочно, нали?

Погледът на Кристофър беше непроницаем.

— Точно това ще изясним!

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

След като беше открил това, което търсеше, Кристофър незабавно си тръгна. Следобедът, който прекара на Кавендиш Скуеър му остави много приятен спомен. Той дори прие поканата на Регина за вечеря. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Щеше да бъде изключително неучтиво, ако беше отказал. За малко дори той беше склонен да забрави проклетия меморандум.

Същата вечер, докато вечеряха, той наблюдаваше Регина и се чудеше дали тя има някаква представа за последствията от своята лъжа.

Кристофър и Робърт бяха единствените гости на Кавендиш Скуеър. Робърт прие новината за сватбата на баща си с безразличие. Измърмори с едва прикрита досада типичните за такъв случай поздравления. Кристофър от друга страна бе много радостен и показваше нескритото си задоволство. Освен това, с чувство на вина си мислеше, че женитбата на Саймън съвпада с неговите планове. С Летиция до себе си, нямаше да чувства много липсата на внука си.

Ако Робърт не бе особено заинтересован от решението на баща си да се ожени за втори път, то не можеше да се каже същото по отношение на Никол. Поласкан от поканата за вечеря, той през цялото време се мъчеше да привлече вниманието й.

Никол обаче оставаше недостъпна. Робърт се чудеше дали обратът в отношението й нямаше връзка със сутрешния им разговор. Сутринта тя бе толкова сигурна в думите си за несъществуването на връзка между нея и Кристофър, че сега Робърт бе учуден от нелогичното й поведение. Защо го отбягва? Защо не иска да го погледне? Защо се държи така, сякаш й беше изключително неприятен?

Като погледна подозрително към Кристофър, като че ли откри отговора и тръпка на ярост премина през тялото му. „Някой ден, някой ден ще се отърва от теб така, както се отървах от баща ти! И този ден ще настъпи скоро, Кристофър, бъди сигурен!“ — обеща си той.

Сякаш прочел мислите му, Кристофър му се усмихна мрачно и подигравателно вдигна чашата си с вино насреща.

Това, което Никол бе научила за Робърт я караше да изпитва непоносимост към него. Мисълта, че някога бе смятала да се омъжи за него я изпълваше с отвращение. Под спуснатите си ресници тя наблюдаваше двамата мъже и се чудеше как е възможно Кристофър да се държи толкова хладнокръвно.

Тази способност бе вследствие на многогодишни усилия от страна на Кристофър. Той дълго бе живял с измяната на чичо си и бе решил, че няма смисъл да бърза. Кристофър знаеше, че ще настъпи момент, в който Робърт щеше да бъде само негов и тогава нямаше да има пощада. Кристофър се усмихна на чичо си. Като вдигна един последен тост за здравето на младоженците, той се приготви да си тръгва. Обеща да дойде на сватбата в неделя.

Прибра се у дома, малко след десет и за негова изненада там откри Бъкли, който кръстосваше неспокойно стаята.

— А, ето те и теб! Мислех, че никога няма да се прибереш! Твоят слуга ми каза, че си на семейна вечеря и не предполагах, че ще се върнеш толкова късно — изръмжа Бъкли вместо поздрав.

— Заставайки нащрек Кристофър му се усмихна учтиво и щом Хигинс влезе в стаята, нареди да бъде донесена една бутилка от най-хубавото бренди. С очи, приковани в зачервеното лице на Бъкли той попита невинно:

— Какво те води насам?

Бъкли изглеждаше притеснен, което накара Кристофър да бъде още по-внимателен. Какво ли безпокоеше капитана?

Хигинс се върна с брендито. След като напълни чашите на двамата мъже с кехлибарената течност, той се оттегли в другия край на стаята, демонстрирайки привидна незаинтересованост.

Бъкли погледна към Хигинс и за момент Кристофър сметна, че ще настои той да напусне стаята. Но очевидно мислеше за по важни неща и се обърна към Кристофър:

— Надявам се, че ще забравиш снощния ни разговор. Бяхме се почерпили добре и не ми се ще да мисля, че съм казал нещо, което не е трябвало.

— Но, драги Бъкли, за какво говориш? — попита Кристофър.

Червеното лице на Бъкли се зачерви още повече.

— За проклетия меморандум! Изобщо не трябваше да го споменавам! Искам думата ти на джентълмен, че никога няма да говориш за това.

— Моля, моля, нима ти приличам на някоя стара клюкарка! Защо ми е да споменавам подобно нещо? Това беше частен разговор, а аз нямам навика да повтарям всичко, което чуя под път и над път.

Очевидно облекчен от обиденото изражение на Кристофър, Бъкли се опита да заглади работата. Скоро след това си тръгна. Докато го изпращаше до вратата Кристофър подхвърли небрежно:

— Ще се видим ли утре на бала на лейди Бейкли?

— О, не, приятелю! За съжаление ще бъда извън града в продължение на две седмици.

След като изпрати Бъкли, усмивката на Кристофър изчезна от лицето му. Той пожела на Хигинс лека нощ и побърза да си легне, но не за да спи. Вместо това той гледаше в тавана и се опитваше да открие най-добрия начин да се сдобие с меморандума. Беше очевидно, че трябва да го открадне. За сега нямаше да казва на Хигинс. На следващата сутрин той се измъкна от леглото си и без да се обръсне се премени в чифт дрехи, останали още от времето на капитан Сейбър.

Кристофър беше мяркал майора един-два пъти, когато бе идвал да търси Бъкли, така че го познаваше по лице, но до сега никога не беше посещавал офиса му. След като го намери той почука на вратата. Придавайки си маската на артистична фриволност, типична за аристократичното му потекло, той нахълта в стаята. Като хвърли разсеян поглед из помещението измърмори:

— Извинете за безпокойството, но смятах, че капитан Бъкли може да е тук.

Майорът, грубоват, сърдечен човек, възкликна:

— О, не! Той получи две седмици отпуск. Мога ли да ви бъда полезен?

Кристофър, чийто остър поглед вече бе забелязал железния шкаф, придоби изражение на раздразнение и досада:

— Боже мой, разбира се! Как можах да забравя! Всъщност не беше нищо важно. Той се отби снощи у дома и едва тази сутрин открих, че е забравил ръкавиците си. Понеже имах работа наблизо сметнах, че мога да му ги донеса.

— Ако желаете можете да ми ги оставите — предложи майор Блек.

— Не, няма да е необходимо. Много е възможно да го видя преди вас. Благодаря ви все пак.

След като изпълниха задачата си ръкавиците бяха прибрани и понеже майорът беше в добро настроение, Кристофър остана да си побъбри с него няколко минути. Той използва добре времето си, за да огледа внимателно сейфа. Според него отварянето нямаше да представлява голям проблем.

Когато се върна на Райдър Стрийт, той изпрати Хигинс да изпълни някои поръчки. Тези поръчки трябваше да му отнемат най-малко няколко часа. Когато остана сам в къщи посвети целият си следобед на ключалките и начините за отварянето им. Завръщането на Хигинс сложи край на заниманията му. Той изрази задоволство от елегантността на новите шалчета, от качеството на емфието, което специално бе поръчал. Но Хигинс не можеше да бъде измамен. Той знаеше, че съвсем умишлено са го пратили да обикаля из Лондон, но за сега предпочете да мълчи.

Най-накрая съдбовната нощ настъпи. Той освободи Хигинс за вечерта и прекара оставащите часове крачейки неспокойно из стаята си. Когато настъпи момента, Кристофър бързо се преоблече в удобни, черни панталони и черна памучна риза. Сложи в джоба си огниво, свещ и малък набор с инструменти.

Когато наближи министерството той си набеляза прозореца, през който щеше да влезе. Като се промъкна с котешка ловкост успя да се изкачи точно преди обиколката на патрула. Увери се, че е останал незабелязан и бързо тръгна по тъмните коридори към стаята на майор Блек.

Вратата беше заключена. Той леко приклекна до нея. Като държеше под око тесния коридор той започна да действа. След малко вратата щракна. Като прекоси стаята, Кристофър се отправи към прозореца.

Подготвил си път за бягство, Кристофър и се наведе над железния шкаф. Внимателно извади инструментите и свещта. С лекота успя да отвори сейфа.

На светлината на свещта Кристофър различи купчина документи, някои от тях запечатани и украсени с панделки. Той отчаяно се надяваше, че меморандумът няма да е сред тях. Но след месеци напразни усилия и безплодни надежди късметът тази вечер беше на негова страна. Третият документ, към който посегна бе меморандумът.

Това беше само къс хартия, но за Кристофър съдържаше цялото му бъдеще. Безшумно се върна по същия път, по който бе дошъл и след секунди се намери отново на улицата.

Силно чувство на въодушевление и възбуда премина през тялото му. Когато го занесеше на Джейсън в Ню Орлианс, тогава щеше да ликува.

Щом се прибра в къщи, той започна внимателно да го преглежда. Генерал-майор Едуард Пекенхам щеше да води експедицията. Значи Пекенхам — зетят на прословутия Уелингтън, Пекенхам, който се надяваше че ще може да се спаси от Америка. Той, заедно с щаба на войските си щеше да отплава от Спайтхед в първата седмица от ноември. Те щяха незабавно да се отправят към Ямайка, където да се прегрупират под командването на генерал-майор Джон Ламберт.

Кристофър замислено седна на леглото. Ако имаше късмет, щеше да замине за Америка по същото време, по което генералът щеше да отплава за Ямайка. Ако всичко вървеше по план, на Ню Орлианс щяха да са му необходими шест седмици да се подготви за защита, а това беше достатъчно време.

Чу се шум, бравата леко изщрака и на вратата се появи Хигинс.

— Сър — извика той, очевидно объркан не само от странното облекло на Кристофър, но и от черните ивици сажди по лицето му.

„Е, сега стана тя!“ — помисли си Кристофър раздразнено. Явно бе дошъл моментът да разкрие на Хигинс причините, поради които бяха дошли в Англия.

Няколко мига те се гледаха мълчаливо, после Хигинс каза бавно:

— Взехте ли меморандума?

Очите на Кристофър се разшириха от учудване и той попита:

— От кога знаеш за това?

— Само от онази вечер, когато капитан Бъкли беше тук и говореше за някакъв меморандум. Познавам те много добре Кристофър и знам, че искаш този меморандум на всяка цена.

— Искрено се надявам да не съм толкова прозрачен и за другите! — изръмжа Кристофър.

Но момента на неловкост бе отминал. След това обясни на Хигинс какво трябваше да направи.

— Е, приятелю, смяташ ли, че ще се справиш?

— Разбира се! Ще се убедиш, щом свърша. Няма да можеш да ги различиш.

Няколко часа по-късно, когато Кристофър сравни двата документа, те наистина бяха досущ еднакви, дори и в най-малките подробности.

След като обсъдиха ситуацията прецениха, че е много опасно Кристофър да влезе в министерството по същия начин, както бе направил първия път. Решиха да се опитат да подхвърлят фалшификата през деня.

На следващия ден Кристофър се появи в министерството. Той се отби в кабинета на майор Блек, като помоли за адреса на Бъкли в провинцията. Кристофър остана при майора толкова дълго, колкото му бе възможно, но не му се отдаде възможност да подхвърли документа. Когато вече си тръгваше, в стаята на майора влезе неговият адютант, натоварен с огромна купчина документи. Разминавайки се, те неволно се сблъскаха и документите полетяха към земята. Кристофър се наведе и започна да помага на адютанта да събира разпилените книжа, извинявайки се учтиво. Когато се изправи, усмивка озари устните му. Беше успял.

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Сватбата на Лорд Саксън и госпожа Игълстоун беше обявена за един часа. Беше малка сватба. Летиция и Саймън бяха поканили само десетина гости. Всъщност, що се отнася до Саймън, той искаше да покани само Регина и Кристофър като свидетели и с това да приключи. Но Лейди Дарби изобщо не се съгласи.

Церемонията се извърши в най-красивия салон на Кавендиш Скуеър. Стаята беше красиво украсена с огромни сребърни вази с цветя. Стъклената врата беше широко отворена, за да разкрие прекрасна гледка: мраморната тераса бе покрита с широки цветни ленти, а под тях бяха подредени вази с цветя, различни по вид и форма те създаваха една неповторима атмосфера.

Церемонията бе кратка. Като наблюдаваше как Саймън почти с благоговение постави пръстена на ръката на Летиция, Никол усети спазъм в гърлото си и щеше да се разплаче като лейди Дарби, която подсмърчаше до нея.

Празненството беше великолепно. Вдигнаха се много тостове за здравето на младоженците и следобедът премина във вечер.

С напредването на вечерта Никол си мислеше, че би се почувствала безкрайно облекчена, ако някои от гостите си тръгнат. Единият бе Робърт, чието присъствие не можеше да търпи. Другият — Кристофър, който с подигравателната си усмивка я вбесяваше, а третият беше Едуард с неговите превзети маниери.

Кристофър можеше най-лесно да избегне, защото той изобщо не правеше опит да се доближи до нея. Но именно този красив, елегантен мъж привличаше вниманието й най-силно. Съвсем неволно и неподвластни на нейното желание, очите й непрекъснато търсеха Кристофър.

Робърт наблюдаваше Никол напрегнато. С нарастващо недоумение се опитваше да разгадае причините за студеното й поведение. Добре познаващ правилата на ухажването, той не правеше опити да й се натрапи. Смяташе, че това бе временен каприз или пък е малко притеснена от неговата настойчивост. Каквато и да беше причината, Робърт беше готов да чака, убеден че един ден Никол ще стане негова жена.

Едуард също бе забелязал хладното отношение на Никол към Робърт и си помисли, че шансовете му се увеличават, а това значеше край на финансовите му затруднения.

Жадуваща за спокойствие, Никол помоли стоящия до нея Едуард с мила усмивка:

— Едуард, би ли ми донесъл чаша лимонада, моля те? — Като играеше ролята си безупречно, той се отдалечи, а Никол, възползвайки се от отсъствието му, побърза да излезе в градината.

Като намери усамотено място зад един розов храст, тя седна, като се надяваше, че тук Едуард няма да може да я намери. Внезапно усети непреодолим копнеж по морето, по мекия плисък на вълните, по нежните кристалчета на пясъка и свежия мирис на море.

Гласът на Едуард развали очарованието. С въздишка тя отправи поглед към него, приближаващ се с чаша студена лимонада.

Той предложи невинно:

— Ще се поразходим ли братовчедке? Вечерта е толкова хубава!

Беше й на езика да му каже, че ако иска да се разхожда, може да го направи сам, но като си помисли, че вечерта наистина е прекрасна, а и така по-бързо щеше да минава времето, Никол се съгласи.

Следващите няколко минути те прекараха, разхождайки се из огряната от лунна светлина градина. Когато наближиха малкия бял павилион. Едуард отбеляза:

— Какво интересно хрумване от страна на лорд Саймън да направи павилион тук! Хайде да влезем!

Никол се почуди на този внезапен интерес, но се подчини. Тя скоро разбра, че Едуард изобщо не се интересува от павилиона. Щом влязоха, той силно я дръпна и притисна в прегръдките си.

— Да не си се побъркал! — изкрещя тя и го блъсна диво.

— Да, луд съм по теб, Никол! — отвърна Едуард и като я сграбчи здраво, разкъса роклята и. По-скоро ядосана, отколкото изплашена, тя се опита да се освободи от прегръдката му. Но Едуард бе по-силен, отколкото изглеждаше.

Косите, които само преди няколко часа бяха подредени изкусно сега се бяха разпилели в безпорядък по раменете й. Зелените очи хвърляха гневни отблясъци. Никол изкрещя:

— Пусни ме, проклет да си!

При вида на красивите й рамене и меката извивка на гърдите, Едуард бе обхванат от истинска страст. Устните му намериха нейните безпогрешно и Никол осъзна истинските му намерения. Това я изпълни с отвращение и ярост и тя отчаяно се опитваше да се освободи от него. Бурната съпротива на Никол още повече възбуди Едуард и той брутално я повали на земята.

В приглушената светлина на павилиона тя забеляза една полупразна бутилка от шампанско. В главата на Никол се роди план. Съпротивата й отслабна и тя се отпусна в ръцете на Едуард. След това бавно вдигна ръка и го погали. Хитростта й подейства. Прегръдката на Едуард се отхлаби. В този момент тя заби зъбите си във врата му, а коляното си между краката му.

Викът на Едуард болезнено проехтя в тишината на нощта. Никол скочи и грабна бутилката от шампанско. Като я разби във стената тя насочи назъбения край към Едуард и изръмжа заканително:

— Докосни ме още веднъж и ще превърна лицето ти в зловеща маска, с която ще плашиш хората до края на нещастния си живот!

Едуард я гледаше смазан. Той беше толкова шокиран от това, което се беше случило с него, че не можеше да повярва. Никол го гледаше с отвращение и с глас, пълен с омраза:

— Стегни се, глупако! Нали не съм те убила! — изкрещя му тя.

— Не, скъпа моя, не си. Но ако питаш мен, твоето нещастно братовчедче се чувства така, все едно си го сторила — отбеляза Кристофър, който стоеше подпрян на вратата.

Никол почувства облекчение, че именно Кристофър ги бе открил. Тя остави бутилката и каза:

— Моят братовчед е попрекалил с виното тази вечер. Защо не го изпратиш до каретата му, а аз ще се прибера в къщата.

Едуард като видя, че всичките му надежди рухват скочи на крака и с дрезгав глас каза:

— Но аз ще се оженя за нея! Ще се оженя за нея в момента, в който си извадя специалното разрешение. Никой никога няма да разбере какво се е случило тази вечер. Честта й ще бъде спасена!

— А твоето богатство подсигурено! — извика Никол сърдито. — Нямам никакво намерение да се омъжа за теб, Едуард.

Кристофър пристъпи по-навътре и като се приближи до Никол попита:

— Добре ли си, хлапе?

Като оправи една от разрошените си къдрици, Никол отвърна:

— Да, малко разчорлена и пораздърпана, но невредима.

— Защо не се върнеш в стаята си и не помолиш някоя от камериерките да ти помогне да се пооправиш. Аз ще се погрижа за господин Маркъм.

Като усети, че я третират като дете, очите на Никол заискряха от негодувание.

— Не ми нареждай какво да правя. Ако си спомняш добре аз бях тази, която го предложи!

— Така е. Защо не го направиш тогава или може би съм се объркал? Да не би да съм прекъснал скандал между влюбени?

Въпреки безгрижния маниер, с който бяха изречени думите, Никол разбра, че Кристофър е бесен. И опасен! Като се хвърли умолително към него, тя му каза:

— Братовчед ми се държа отвратително, но не ме нарани. Израснала съм с него, Кристофър, и знам как да се оправя с него.

Като разглеждаше внимателно пръстите на ръцете си, Кристофър попита безизразно:

— Да го убия ли?

Стресната Никол го погледна. Като преглътна тежко, каза:

— Не го наранявай, Кристофър. Той е глупак и аз не мога да го понасям, но не искам да пострада.

— Глупачка! Не разбираш ли, че ако се появи с тази история пред Саймън, докато мигнеш ще си вече омъжена за него?

Стресната от думите на Кристофър тя тихо каза:

— Никой друг не ни видя! Моля те, Кристофър, нека да се прибера в къщата и сама ще кажа на Саймън. Ако ти се погрижиш Едуард да…

— Саймън може и да ти повярва, но как ще затвориш устата на братовчед си? Как може да си сигурна, че името ти няма да се разнася по всяка кръчма из града? Че хората от твоя кръг няма да те отбягват? Не разбираш ли, че той може да те унищожи?

— А теб какво те интересува? — озъби му се тя.

Без да отвърне на предизвикателството й, Кристофър прокара ръка през гъстите си тъмни коси и каза:

— Прибирай се! Аз ще се погрижа за Едуард. Не се бой! Няма да го убия, само ще го сплаша.

Когато Кристофър се върна в павилиона Едуард до голяма степен се беше съвзел и седеше на една от пейките. Щом видя Кристофър той запелтечи:

— Знам, че това, което сторих е лошо, но Саксън, аз я обичам и ще се оженя за нея, повярвай ми!

— Не, няма, ако искаш да живееш! Ще забравиш всичко, което се случи тази вечер! По една или друга причина братовчедка ти ме помоли за снизхождение, но държа да знаеш, че ако не беше Никол ти щеше да си мъртъв! Затова дръж си устата затворена и се разкарай от тук! И, Маркъм, ако чуя една думичка само, един гадничък слух, пиши се умрял!

И понеже храбростта не беше сред най-забележителните му качества, Едуард побърза да се измъкне.

Кристофър остана в павилиона няколко минути след като Едуард си тръгна. Бореше се с неудържимото желание да го настигне и да му разбие физиономията. „Как смее да й посяга?“ — мислеше си той яростно. Картината на преплетените тела оживя в съзнанието му. И как Никол се бореше за честта си! Облегнат на вратата на павилиона Кристофър гледаше замислен към пътечката, по която Едуард бе изчезнал.

В това време Робърт и приятелят на лорд Линдли, лейтенант Дженингс Смайт се разхождаха по пътеката, водеща към павилиона. Те се приближиха бавно към Кристофър, който изобщо не ги усети. Профилът му, удължен от сенките на дърветата придаваше някак зловещо изражение на лицето му и когато го видя лейтенант Дженингс спря изумено. След като го гледа втренчено няколко мига Дженингс извика:

— Капитан Сейбър! Твоят братовчед е проклетият американски корсар!

Кристофър, който чу гласовете, но бе достатъчно далеч, за да разбере за какво става въпрос рязко се обърна. По дяволите! Беше си обещал да внимава, а ето, че се оказа лице в лице с Дженингс Смайт.

— Малко чист въздух, а? — обърна се любезно Кристофър към тях.

Обхванат от внезапна несигурност Дженингс промърмори неясни извинения.

Без да му остави време да потвърди подозренията си, Кристофър спомена нещо за времето и побърза да се отдалечи към къщата.

Намръщен той мислеше за Дженингс Смайт. Трябваше да измисли някакъв план в случай, че лейтенантът стане по-сигурен в съмненията си.

Робърт наблюдаваше с нескрит интерес сцената. Най-сетне се бе натъкнал на нещо, което можеше да компрометира Кристофър, а може би дори да го унищожи. Той запази мълчание, докато Кристофър не изчезна от погледа им. После попита лейтенант Смайт:

— Ти каза, че моят племенник е капитан Сейбър. Защо?

Мисълта, че капитан Сейбър и внукът на лорд Саксън са един и същи човек, се стори на Дженингс невероятно глупава и той каза:

— Вероятно съм се припознал. Беше игра на светлината. Когато го видях в анфас разбрах, че съм сбъркал.

Ако се отнасяше до някой друг, Робърт би приел обяснението на Дженингс Смайт за напълно правдоподобно. Но не и когато се отнасяше до Кристофър.

Робърт би се хванал за всяко нещо, което би злепоставяло Кристофър, та дори и лъжа. Когато си легна същата вечер, той за първи път от месеци заспа с усещането за победа.

Робърт дълго бе чакал този момент, затова знаеше, че може да изчака още малко. Далеч по-важно за него бе да си върне Никол. И да разбере какво се бе случило между тях, та не можеше да се наслаждава на прекрасната й усмивка. Кристофър можеше да почака!

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

Брайтън носеше нещастие на Никол — тук се бяха удавили родителите й и брат й. Когато веднъж тя и Регина минаха с колата край красивото имение Ашфорд, болезнени тръпки я побиха при спомена за онзи ден. Регина я попита дали не иска да обиколи къщата и да провери дали Маркъмови са променили нещо, откакто живеят там, но тя решително поклати глава. Не мислеше че ще понесе разходката из къщата или че ще може да излезе на онзи балкон, където беше седяла през страшния ден.

Времето беше притъпило болката, но тя винаги свързваше Брайтън с нещастие. Макар че Регина беше самата любезност и очевидно й беше простила авантюрата с Робърт, новата лейди Саксън й липсваше страшно много. Регина не можеше да замести нито милите, съчувствени маниери на лейди Саксън, нито саркастичната дрезгавост на лорд Саксън и къщата изглеждаше скучна и празна без младоженците.

Тя признаваше пред себе си, че Брайтън има някои преимущества. Тук Никол чуваше как океанските вълни се разбиват точно под дигата и придружена от Галина намираше известна утеха в разходките по брега. Чувстваше се някак по-свободна, по-малко обвързана. Може би, мислеше си горчиво тя, в крайна сметка съм привикнала към този начин на живот и сега, когато вече не се налага да се придържам към нормите и маниерите на висшето общество, ще започна да водя безлично, скучно съществувание.

През един следобед в средата на септември тя седеше в стаята си и мислеше за Робърт и за твърде странното положение, в което се намираше.

Той отговаряше на презрителното й отношение галантно и с насмешлива усмивка, с ласкав поглед, който я питаше защо се държи така. Тя не можеше да му отговори.

Външно Робърт не даваше израз на гнева си, породен от отдръпването на Никол, но вътрешно се разкъсваше от ревност. Беше се опитал да отмъкне повече информация от Дженингс Смайт за този капитан Сейбър, но той винаги отклоняваше въпросите с насмешлива забележка. Най-накрая Робърт реши, че единствената му възможност е да наеме детектив.

На двадесет и четвърти септември Саймън и Летиция пристигнаха в Брайтън. И двамата изглеждаха невероятно щастливи. С тяхното завръщане къщата на Кингс Роуд сякаш внезапно се пробуди и се отърси от задрямалия си вид.

С тяхното завръщане апатията, която беше обзела Никол, изчезна. Тя упорито си повтаряше, че пърхащото в гърдите й оживление се дължи на това, че лорд Саксън и съпругата му са пак част от този дом. И все пак не можеше да не признае, че обзелото я чувство се дължи на факта, че след по-малко от седмица ще види отново Кристофър.

Както Саймън, така и Летиция забелязаха, че тя не поздравява Робърт със същата топлина и сърдечност както преди. Саймън, който смяташе, че това е работа на Регина, я беше смъмрил още първия път, когато останаха насаме.

Летиция съумя да узнае какво се е случило, тъй като Никол й разказа всичко. Регина беше отишла да посети лорд Уинтън, с когото бяха близки приятели, а Саймън беше зает с делови въпроси. Летиция и Никол седяха на сянка под бряста край къщата и пиеха лимонада. Тогава Никол колебливо разказа на Летиция това, което беше научила от Хигинс.

Нямаше намерение да казва на когото и да е било, но Летиция нежно я подпита за Робърт. Това й развърза езика и тя разказа всичко — от игла до конец.

Летиция слушаше безмълвно, ококорила бледосините си очи от изумление. Когато Никол свърши, единственото, което успя да промълви беше: „Господи, боже мой! Колко ужасно!“

— Да, така е. Беше доста шокиращо да узная, че майка ми е била такова коварно създание. — Гласът й й изневери и тя сподавено каза: — Опитвах се да намеря някакво извинение за стореното то нея, да я помня такава, каквато съм я познавала преди, но просто не мога! Всичко, за което съм способна да мисля е, че не само Робърт е бил неин любовник, а и Кристофър! О, знам, че е било само за да заблудят баща ми, но ако Робърт действително е бил влюбен в нея, той не би я поделил по такъв начин.

Летиция погледна встрани и предпазливо промълви:

— Може би Робърт не е знаел.

Никол се втренчи в нея. После глухо попита:

— Мислите, че майка ми е мамила и Робърт? Че той е смятал тези срещи за невинни, за уговорени, просто за да се прикрият нещата?

— Да, скъпа моя. Опасявам се, че точно това имам предвид — стисна ръката й Летиция. — Чуйте ме, мила! Майка ви беше като глезено дете. Познавам я от пелените. За нея беше изключително важно да има обожанието на всеки срещнат мъж, независимо от това дали е млад или стар. Не мисля, че е обичала истински някого, но това не означава, че е била порочна. О, скъпа, опитвам се да ви обясня, че тя не беше покварена, а просто имаше склонност към такива неща. — Тя продължи с тъжна нотка в гласа. — Кристофър толкова очевидно страдаше от младежкото си увлечение по нея, че според мен е било свръх силите й да устои на изкушението да го прелъсти! Вероятно те с Робърт са възнамерявали да го използват — като параван, но навярно от суетност тя е превърнала лъжите в действителност.

— Мисис Игълстоун! — извика Никол тъй развълнувана, че пропусна да спомене титлата й. — Как можахте да изречете това! Да не би да оправдавате намеренията им?

С пламнало лице Летиция вплете пръстите на ръцете си и произнесе:

— О, не! Опитвам се да ви кажа, че вашата майка наистина беше егоистична и лекомислена и използваше хората, но по начина, по който го прави едно дете. Тя не се замисляше какво причинява на Кристофър. Имали са с Робърт нужда от изкупителна жертва и Кристофър им е бил под ръка. Тя обръщаше внимание само на нещата, които пряко засягаха нея! Разбираш ли какво имам предвид?

Никол се втренчи намръщено в далечината.

— А Робърт? — попита уморено Никол.

— О, боже! — промълви Летиция нещастно. — Не искам да ставам груба, скъпа, но Робърт въобще не е достоен за вас. Той беше злобен и ревнив като малко дете и трябва да ви призная, че никога не съм го харесвала. След това ваше разкритие, аз обвинявам него за случилото се. Вероятно идеята да използват Кристофър е била негова и сигурно той го е отпратил от Англия. В такъв случай не бих могла да кажа че това не е било добре обмислено и предварително планирано. Робърт е искал Кристофър да умре и съм сигурна, че е искал той да бъде опозорен повече, отколкото… — тя внезапно млъкна, сякаш усети, че е стигнала твърде далеч.

Никол се усмихна тъжно.

— Но едва ли можем да кажем това на съпруга ви.

— О, не, за бога! Робърт и така е причинил на Саймън достатъчно мъка. Всичко е минало и приключило, никой от нас не би могъл да го промени. — Със замъглени от сълзи очи тя се наклони напред и разпалено каза: — Скъпа моя, не оставяйте това да ви погуби, изтръгнете го от мислите си и го забравете.

Никол я погледна с печална усмивка.

— Сега, когато говорих с вас, мисля че ще мога да направя това. Олекна ми, чувствам се по-малко объркана и ядосана. Може би след известно време ще гледам по-обективно на нещата.

— Да, така е, скъпа моя! Наистина се опитайте да сторите това! — насърчи я сърдечно лейди Саксън.

Никол откри, че е казала истината — сякаш разговорът с лейди Саксън действително беше облекчил болката.

През нощта, след разговора с Никол, лейди Саксън беше толкова притеснена, че дори не успя да притвори очи. Внезапно я осени мисълта, че трябва да се противопостави на Робърт, но нямаше и представа как можеше да го стори. Тя се въртеше неспокойно в леглото, като се опитваше да не тревожи заспалия си съпруг. Едва не скочи, когато гласът му разкъса мрака.

— Лети! Какво има? Въртиш се от часове!

— Нищо, Саймън. Имам ужасно главоболие и не мога да заспя. — Гласът й леко трепна. — Надявах се, че няма да те безпокоя.

Саймън усети лекото потрепване и протегна ръце да я прегърне.

— Какво има, мила, какво те тревожи?

Тя подхвърли някаква шега, но не можа да заблуди Саймън. С изумителна интуиция той попита:

— Робърт ли е причината? Забелязах, че от вчера си някак напрегната в неговата компания.

Летиция се стегна и Саймън, усетил веднага напрежението й, попита рязко:

— Кажи ми какво е направил! И Лети, не ме заблуждавай с плоски извинения, че те боли главата! Познавам те твърде добре и очевидно, Робърт е сторил нещо, което те е разстроило. Сега ми кажи какво е то без да шикалкавиш.

Летиция се поколеба още миг. Тогава Саймън я целуна нежно по бузата и прошепна умоляващо: „Моля те, любов моя, кажи ми.“

Какво друго можеше да стори след всичко това, освен да му каже?

Когато тя свърши разказа си, Саймън замълча за няколко секунди. Летиция го погледна и сърцето й се сви от болка. Той нежно я отстрани от себе си и тежко въздъхна.

— През цялото време се опасявах, че е нещо такова — каза тъжно той. — Подозирах, че е така, но не исках да го повярвам. Защо? Защо, Лети, Робърт е такъв? Винаги съм се опитвал да бъда справедлив към него и Бог ми е свидетел, винаги съм го обичал и защитавал. Да се отнесе така към едно момче! Към собствения си племенник! Да го изпрати на сигурна смърт! — Разкъсван от болка, той избухна: — Казвам ти, Лети, не мога да го гледам повече. Този път не мога да му простя.

— Саймън, Саймън. Не се разстройвай. Моля те, опитай се да заспиш. Та това се е случило толкова отдавна.

Той разсеяно оправяше омотаните завивки.

— Саймън, не се измъчвай от това. Робърт е такъв, какъвто е и не можеш да се виниш за това.

Кристофър беше в Лондон и наистина приличаше на тигър — на тигър в клетка. Не му беше леко да чака, а мисълта, че Дженингс Смайт можеше да го провали всеки момент помрачаваше настроението му.

Вече беше обявил, че напуска Лондон и заминава за Брайтън.

Изплати дълговете си, уведоми своя хазяин кога ще отпътува и стегна багажа си. Документът беше скрит в малка кожена торбичка, привързана към кръста му.

Септември се проточи. Все още не беше взел твърдо решение, какво ще каже на дядо си. Не се срамуваше от това, което беше извършил, но дали Саймън щеше да одобри действията му.

Най-лошият момент настъпи на двадесет и осми септември сутринта.

Предната вечер беше скитал и пиянствал до късно с капитан Бъкли и лейтенант Кетълскоуп. Нещо като прощална вечер с Лондон. Беше спал до късно. Главата го болеше ужасно. Току-що беше изпил четвъртата си чаша силно кафе, когато Хигинс влезе и тръсна под носа му новия брой на „Лондон Таймс“.

Кристофър недоверчиво плъзна поглед по плътните, черни заглавия. „ВАШИНГТОН ОПОЖАРЕН!“ Лицето му пребледня и той бързо се зачете в статията.

Около 19 август британските войски бяха отблъснали американските и ги бяха прогонили от столицата. После бяха нахлули в града, грабили и опустошавали наред. Генерал-майор Робърт Рос лично наредил разрушаването, на Белия дом, Военното министерство и Държавния архив.

Обзет от ярост и безсилие, Кристофър хвърли вестника на масата и изръмжа:

— За бога, те ще съжаляват за тази свинщина! Само да се върна в Ню Орлианс, ще им дадем да разберат, че никое нападение над нашата столица не може да се размине безнаказано!

Рано на следващата сутрин Кристофър и Хигинс напуснаха Лондон. Малко следобед те пристигнаха в Брайтън. Саймън беше доволен да види внука си и дори не се опита да го скрие.

— За бога, момчето ми, толкова е хубаво да те види човек! — избоботи той, когато Кристофър влезе в библиотеката.

— Удоволствието е взаимно, сър! Виждам, че съпружеският живот ви се отразява добре. Имате вид на щастлив, доволен мъж, а лейди Саксън определено е по-красива от всякога!

Саймън изглеждаше изключително доволен.

— По-красива, казваш. Тъй ли? — отвърна той с доволна нотка в гласа. — Наистина се забавлявахме в Бедингнът Корнър. Решихме да се върнем там на първи октомври. Джина може да покаже на Никол забележителностите на града.

Кристофър се усмихна уклончиво, като се чудеше дали ще може да се възползва от неочакваната интимност на тази среща и да каже на дядо си, че утре вечер ще трябва да замине. Той напразно търсеше подходящите думи, но те бяха заседнали на гърлото му. Не можеше още с пристигането си да изтърси на стареца, че заминава за неопределен период от време. Той умишлено отложи неприятното задължение и вместо това седна край дядо си, за да се наслади по-пълно на тези няколко приятни минути в компанията му.

Саймън също търсеше подходящи думи, но се опитваше да каже нещо съвсем различно. Искаше да съобщи на Кристофър, че знае всичко, което се е случило преди години, но някак си не можеше да повдигне въпроса.

— Нещо не е наред ли, сър? — попита Кристофър, приковал поглед върху лицето на дядо си.

— Какво? — промърмори сепнато Саймън, като се опитваше да се овладее. — Не, просто се бях замечтал. — Очевидно притеснен, той се усмихна и добави: — Установявам, че се отнасям в най-неподходящи моменти. Сигурно възрастта вече ми се отразява. Догодина навярно ще съм вече съвсем изкукуригал.

— Едва ли! — възрази Кристофър. Не беше доволен от извинението на Саймън, но остави нещата така. Ако беше нещо важно, щеше скоро да го узнае.

Никол не знаеше, че Кристофър е пристигнал. Когато го видя така неочаквано, почувства, че сърцето й подскочи, но се насили да се усмихне учтиво.

— О-хо, дечко — каза Кристофър с насмешка в гласа, като я погледна оценяващо. — Изглеждаш много добре. Брайтън явно ти понася.

Тя се усмихна ослепително и мило каза:

— Брайтън? О, по-скоро това се дължи на факта, че съм далеч от теб!

Очите му потъмняха и за миг тя си помисли, че ще й го върне. Вместо това той сви мощните си рамене.

— Все същият остър език, Ник — каза сухо и отмина.

Точно тогава се приближи Едуард и докато Никол се опитваше учтиво да отпрати братовчед си, Кристофър се изгуби от погледа й.

Малко по-късно Едуард Маркъм се разхождаше отчаяно из стаята си. Преглеждаше дълговете си отново и отново и стигна до извода, че е останал напълно без средства. Той обмисляше положението си от всички страни и все стигаше до един и същ извод. Трябваше да се ожени за богата наследница. Тази, която той искаше да вземе, го отхвърляше. „По дяволите, Никол“ — изсъска той. Беше невъзможно да се мисли за отсрочка.

Всъщност беше му хрумнало да убие Никол, но когато прецени ситуацията разбра, че ще е по-лесно да се ожени за нея — да я принуди да се омъжи за него.

Веднъж взел решение, той се зае да изпипа скалъпения набързо план. Наемането на кола и четири коня щеше да погълне последните му пари.

Как да подмами Никол в колата? Едва ли би могъл да я отвлече от улицата посред бял ден! Тя не би се срещнала с него на подходящо място, но пък ако има среща с друг? Но с кого? И защо това трябваше да стане тайно? Той отчаяно напрягаше мозъка си. Никол не би си определила среща със случаен човек, още повече, че това трябваше да стане на закътано място.

Накрая се спря на един твърде рискован план. Знаеше, че Никол има навика да се разхожда в парка всеки следобед. Всичко, което трябваше да стори, беше да я пресрещне, когато си тръгва към къщи и разтревожено да й съобщи, че лорд Саксън е получил сърдечен удар. После, преди да има време да се опомни щеше да я замъкне в каретата си. Докато Никол се осъзнае, че не пътуват към Кингс Роуд, ще е прекалено късно. Беше доста доволен от плана си. Трябваше да поеме този риск.

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Кристофър очакваше последния ден от престоя си в Англия отчасти с вълнение, отчасти с безпокойство. Най-много се притесняваше от това, че трябва да съобщи на Саймън, че някъде между привечер и полунощ трябва да бъде на кораба, който ще отплава обратно за Америка.

Старецът беше правил планове колко весело и приятно ще прекарат Коледа в Бедингнът Корнър. Беше подхвърлил, че градската къща в Лондон може да прехвърли на Кристофър, след като той и Летиция предпочитат спокойствието на Бедингтън Корнър.

В това време Никол четеше в библиотеката. Изведнъж самотата й се стори непоносима и тя решително стана. Почти беше стигнала до вратата, когато някой я отвори със замах и едва не я удари.

— За бога, Никол, трябваше да ме предупредиш, че си тук. Можех да те ударя лошо — възкликна тревожно Кристофър, като спря на прага.

В гърдите на Никол се надигна вълна от гняв и тя му се сопна:

— А аз откъде да зная, че ще нахлуеш тук като разярен бик?

Те се погледнаха войнствено. Лицето на Кристофър се изкриви в злобна гримаса, но след това се засмя.

— Хайде, мир, малка лисичке! Прибери си острите зъбки.

— Ти пръв започна! — отговори отбранително тя. Лицето му й се струваше по-слабо, по-изсечено. — За колко време смяташ да отседнеш при нас? — кротко попита тя.

Кристофър се поколеба за миг, но след това вдигна рамене и отговори нехайно:

— Въобще не мисля да оставам тук. — И тъй като тя го погледна изненадано, той бавно изрече: — Ние с Хигинс ще прекараме тази вечер във вилата ми край Ротингдийн, а що се отнася до утре, кой знае къде ще ни отвее вятърът. — Тези думи бяха всичко, което можеше да й каже без да се отклонява от истината.

Никол го познаваше много добре и потръпна от обзелото я предчувствие.

— Заминавате, нали? Връщате се обратно в Луизиана.

Кристофър си пое въздух. Беше получил смъртоносен удар, но лицето му не трепна, когато й отвърна:

— Да. Да, Никол, заминаваме.

Още щом произнесе тези думи, той се сепна. Въобще нямаше намерение да казва на Никол, още повече преди да говори с дядо си. И все пак, след като се беше досетила, не би могъл да я излъже.

Никол замръзна. Ужасното чувство за загуба вледени всяко кътче на тялото й. Той заминава. Нямаше да го има вече. Би трябвало да се радвам, каза си твърдо тя. Изправи гордо гръб и отвърна хладнокръвно:

— О, но това е много хубаво! — Големите изумрудени очи го погледнаха безизразно изпод гъстите черни клепки и със застинала усмивка Никол продължи: — Трябва да си щастлив да се отървеш най-сетне от мен.

— Ник, млъкни! — сопна се Кристофър твърдо, а на бузата му затрепка едно мускулче.

Никол тръсна глава и тъмните, буйни къдрици затрепкаха по раменете й.

— Не! Ти трябва да ми позволиш! Трябва да ти кажа…

Кристофър я спря по единствения начин, на който беше способен. Той грубо сграбчи крехките й рамене, притисна я плътно до себе си и впи устни в нейните. Целувката продължи цяла вечност. Една дълга, жадна, настойчива ласка, която я превърна в слабо, тръпнещо създание. Когато тя прислони глава на рамото му, с болезнена нежност той прокара устни по меките къдрици и глухо каза:

— Не говори. За теб и мен думите не означават много. Изричаме неща, които не мислим и твърде често се поддаваме на настроенията си. Някой ден вероятно ще сме способни да разговаряме като разумни човешки същества, но, бог да ми прости, по отношение на теб не мога да мисля разумно.

Изумена, Никол рязко вдигна глава, за да го погледне. Тя разтвори устни, но от тях не се отрони никакъв звук. Кристофър, подтикван както от мисълта, че на следващия ден между тях щеше да лежи цял океан, така и от нейното тръпнещо тяло, не можа да сдържи бликналия копнеж да усети отново вкуса на устните й. Те се разтвориха като цветна пъпка и при това неочаквано отстъпление, от гърдите му се отрони глух стон. Той притисна крехката фигурка по-плътно към себе си. Ръцете му галеха гърба и бедрата й, като караха Никол да осъзнае, че той я желае. Кристофър с нежелание си напомни къде се намира и като я отблъсна леко, каза с горчива усмивка:

— Ти разгорещяваш повече от всяко вино, Ник. Можеш да накараш един мъж да се забрави и да стори неща, за които после ще съжалява.

Никол несъмнено не разбра думите му и замръзна.

Кристофър не й даде възможност да отговори. Вместо това я застави да седне. Като я настани на облицования с кадифе диван, той седна небрежно на една от облегалките му, провесил неспокойно дългите си нозе. Изпълнен с нарастващо разкаяние и същевременно с твърда решителност бавно произнесе:

— Не винаги съм се отнасял към теб така, както заслужаваш. Въпреки това, няма да се извинявам за това, което съм направил. — Той я изгледа похотливо и безсрамно призна: — Да ми прости господ, но ако пак бях поставен при същите обстоятелства, вероятно пак щях да направя същото. Тогава те желаех, искам те и сега и трябва да призная, че никога жена не ме е карала да се чувствам тъй оплетен и объркан, както ти ми действаш. Вярвай ми, дяволче, бих бил неописуемо радостен да ти видя гърба!

Безгрижните думи я удариха като плесница през лицето. Знаеше, че той ще бъде щастлив да се отърве от нея, но онемя от лекотата, с която заяви това. Тя си играеше безцелно с ъгълчето на копринения си халат, за да прикрие треперещите си ръце и се стремеше да държи лицето си извърнато.

Кристофър я гледаше настойчиво, а тъмните му ресници хвърляха сянка върху израза в златистите очи. Той съзнаваше, че се държи зле, но не беше по силите му да промени каквото и да е било. Обикновено нямаше проблеми с общуването, но що се отнасяше до Никол, това съвсем не беше така. Казваше не каквото трябва, правеше не каквото трябва и сякаш винаги ставаше причина за ужасна препирня.

Никол чувстваше настойчивия му поглед и знаеше, че трябва да направи някаква хаплива забележка, да отвърне нещо през смях, но думите бяха заседнали в гърлото й. Най-сетне, гордостта й се притече на помощ и с неподвижна, бляскава усмивка, каза:

— Е, предполагам, че ако те смущавам, както ти твърдиш, това би трябвало да е нещо като победа за мен!

— По дяволите, Никол! Та ние не водим война! — изръмжа Кристофър. Той искаше да изтръгне от нея нещо повече от повърхностни изявления, въпреки че все още не можеше да определи какво точно искаше да чуе.

Погълната от мъчителната борба със собственото си сърце, Никол не чу странната умолителна нотка в гласа на Кристофър. Всичко, което можа да забележи, беше едва прикрития гняв, изписан на лицето му. С болезнено примирение тя осъзна, каква беше причината, поради която между тях винаги бяха стояли гнева и грозните нападки — нейната майка. Можеше ли да го вини, че я мрази? Затова, че я наранява? Тя примирено каза:

— О, Кристофър! Мина им времето на преструвките между нас! Знам какво ти се е случило преди всичките тези години и зная защо ме мразиш толкова. Казваш, че между нас няма война. Това е лъжа. — Тя изведнъж почувства прилив на сили и продължи разпалено. — Ние винаги ще сме във война! Майка ми се е погрижила за това. Мога цяла вечност да се опитвам да те накарам да го забравиш, мога да ти позволя да ме стъпчеш в прахта, но това няма да утоли цялата омраза, с която си изпълнен.

Кристофър не помръдна. Притихна съвсем. Гъстите му черни вежди се смръщиха над присвитите очи. Той попита хладно:

— За какво по-точно говориш?

Никол скочи на крака и стиснала юмруци, смело изрече:

— Хигинс ми каза за теб и майка ми. За това как тя и Робърт са те изиграли и как той те предал на комисията за принудителна мобилизация.

Кристофър, по-вбесен от всякога, откакто го познаваше, започна да ругае. Златистите му очи блестяха заплашително. Той изръмжа:

— А, затова ли си така отзивчива? Затова ли толкова искаш да те целуна? Защото тази стара, тъжна история е пробудила съчувствие у теб? Точно това можеш да ми спестиш!

Той стана рязко и като изгледа Никол с неприязън, ядно изсъска:

— По-добре забрави какво се е случило преди! Аз вече съм го забравил. И със сигурност нямам нужда дъщерята на Анабел да ми се умилква, сякаш съм полуудавено коте.

— Да се умилква! — изсъска Никол. Гневът й нарастваше и изтриваше и съжалението, и болката, и собствената й мъка от заминаването му. С пребледняло като платно лице и гневни искри в огромните очи, тя пристъпи бързо напред и преди Кристофър да се опомни, го удари през лицето. — Ах, ти, кучи сине! — извика гневно тя с блеснали в очите сълзи.

Не по-малко ядосан от нея, Кристофър съзнателно сграбчи раменете й с такава грубост, че тя напразно се мъчеше да се освободи.

— И така, мисля, че стигнахме пак до там, откъдето тръгнахме — изрече твърдо той. — И понеже явно си казахме всичко, което имахме да споделим, аз ти казвам сбогом. Ако имаме късмет, няма да се видим преди да замина. Можеш да бъдеш сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми да стоя надалеч от пътя ти!

Напълно вбесена Никол хвърли на Кристофър един поглед, в който се четеше и отчаяние, и предизвикателство.

— Още по-добре! — В сподавения й глас звучаха войнствени нотки. — Ще благодаря на бога в деня, когато корабът ти отплува!

Със странен блясък в очите той се втренчи за миг в пламналото й от гняв лице. Сякаш се опитваше да запечата образа й в паметта си. После устните му се извиха в присмехулна усмивка и хладно изрече:

— Е, това е онази Ник, която помня. А ето и още нещо, с което пък ти да ме запомниш!

Той я привлече рязко в обятията си и властно целуна полуотворените й устни. Езикът му страстно нахлу в устата й, а ръцете му я приковаха в пламенна прегръдка. Неговите устни изгаряха нейните, повеляваха, търсеха отговор на този преднамерено хладнокръвен изблик. Никол отчаяно се бореше с коварната отмала, с избухналото неудържимо желание, което се разливаше по цялото й тяло. Тя беше пленница на устните му, те я изпълваха с копнеж, заставяха я да се предаде.

Несъзнателно притисна тялото си по-плътно към неговото. „Дявол да го вземе! — мислеше гневно тя. — Проклет да е, че ме кара така да го желая!“

Кристофър също се бореше със самия себе си. Вцепенен от едва удържимо желание, той неистово жадуваше Никол — само още веднъж. Само още веднъж да потъне в тази плът, да я почувства как потръпва под него, да усети вкуса на копринената кожа под устните си, да вдиша мириса на този толкова специфичен парфюм. О, Господи, толкова жени има, защо точно тази? Не беше ли вече разбрал, че една Ашфорд е прелестна вещица с омайна сила, че е едно същество, изтъкано от сласт и лъжи, от страст и предателство? Обзет от желание да разкъса тънката копринена мрежа, която го обвиваше, Кристофър отдели устни от Никол и рязко я отблъсна. Дишаше тежко. Погледът му все още беше замъглен от желание, но когато проговори, гласът му беше равен и спокоен:

— Мисля, че и двамата ще имаме спомени един от друг, Ник — независимо от това дали го искаме или не!

Той се завъртя на пети и тръгна, но после, сякаш нещо си спомни, спря и я изгледа през рамо:

— Все още не съм решил окончателно кога да замина и не съм казвал нищо на дядо си. Бих бил благодарен, ако не споменаваш на никого за това, докато аз самият не им кажа.

Изплашена от собствените си чувства, Никол нямаше сили да го погледне отново. Тя кимна безмълвно, като се насили да спре глупавите сълзи, които напираха в очите й.

Кристофър не можа да се сдържи и я погледна за последен път. Той се втренчи в нея, сякаш искаше да я погълне, да попие безупречните черти, буйните, искрящи къдри, раздалечените, изумрудени очи, волевите, страстни устни и това високо, стройно тяло, което така добре му подхождаше. Отправи се към вратата и излезе от стаята.

Никол се отпусна бавно на дивана, а звукът от затръшването на вратата кънтеше още в ушите й. Той си замина, мислеше мрачно тя. Има още няколко дни. Няколко дни, през които трябва да се държа, сякаш нищо не се е случило, да се усмихвам, да не показвам, че душата ми се разкъсва. Ще го направя! Мога да го направя. И някой ден ще го забравя. Да, ще го забравя! Трябва да сторя това.

Подтикван от чувства, коренно различни от тези, които измъчваха Никол, Робърт Саксън разпитваше из всички краища на Лондон, за да открие неуловимия капитан Сейбър. Научи, че капитан Сейбър действително съществува, че той наистина е американски капер и има обявена награда за главата му. Но освен думите на смутения Дженингс Смайт, Робърт нямаше за какво друго да се хване. Той не се съмняваше, че Кристофър е капитан Сейбър и копнееше да хвърли този факт в лицето на Саймън.

Следобед Робърт се отби да говори с Никол. Той пристигна в Кингс Роуд към пет. Оказа се разочарован. Никол, както му казаха, беше излязла на разходка из парка и нямаше да се прибере до половин час. Той реши да потърси младата жена и да я убеди да го придружи. Тъкмо тръгваше, когато Саймън му каза:

— Робърт, ако нямаш нищо против, бих искал да поговорим.

Робърт го погледна неохотно:

— Точно сега ли? Тъкмо отивах да търся Никол.

— Тя може да почака — отвърна Саймън с тон, който не позволяваше възражения. — Имам да ти казвам нещо и искам да го сторя веднага.

Робърт сви рамене и последва баща си в кабинета. Малкият кабинет представляваше приятна стая с дъбова ламперия. Извитото кленово бюро, зад което Саймън седна, определено беше в английски стил. Робърт застана неспокойно в центъра на стаята, стиснал небрежно в ръка светлокафявите си ръкавици и малкия цилиндър.

— Е — попита той с раздразнение. — Какво има да ми казвате? Нямам много време.

— Седни — отвърна тихо Саймън и като го погледна хладно и с неприязън посочи един стол край себе си. Робърт неохотно се подчини.

Саймън прекара в душевни терзания двата дни, откакто Летиция му каза какво се е случило между сина му и внука му. Той беше обичал непрокопсания си син, въпреки всички разочарования, които му беше донесъл през годините, но позорната постъпка спрямо Кристофър не можеше да му прости. Когато първоначалният ужас и отвращение отминаха, той реши, че ще може да преглътне, че дори и обичта му към Робърт никога да не бъде същата, той все пак би могъл да го приеме по някакъв начин. Но след две безсънни нощи, през които беше измъчван от мисълта за стореното от собствения му син, негова плът и кръв, той осъзна, че това не може да стане. Това, което смяташе, че е справедливо да стори, беше честно и прямо да каже на Робърт, защо неговото присъствие в този дом вече не е желано. Беше се страхувал от този миг, мислеше, че няма да има сили да го стори. Но не беше така.

Лицето му изглеждаше като изсечено от камък, когато проговори с равен глас.

— Не искам да те виждам повече в моя дом. В която и да е от къщите ни. През всичките тези години ти прощавах всеки скандал, който ми поднасяше. Плащах дълговете ти, застъпвах се хиляди пъти за теб. Стига толкова. С това, което си причинил на Кристофър, ти престъпи границата. Бог да ми прости, но аз не мога да намеря никакво извинение за постъпката ти.

Изричайки тези думи Саймън изпусна нервите си и попита почти умоляващо:

— Защо, Робърт? Защо, за бога? Той беше такъв чудесен младеж, носеше ми толкова радост. Нищо лошо не ти е направил. Не, никога не бих могъл да проумея как сте могли да го сторите. — Той замълча. Чертите му се изостриха, а на лицето му се изписа тъга. — Можехте да станете причина за неговата смърт. Не те ли гризе съвестта затова?

Робърт пребледня още при първите думи на баща си. Дойде часът на истината. Кристофър беше обърнал собствения му баща срещу него! С пропит от горчивина глас, той мрачно отвърна:

— Това не му е навредило особено. Сам виждате, че извлече полза от случилото се.

Саймън се втренчи в него. Не можеше да повярва! В гърдите му се надигна вълна от отвращение, когато осъзна, че Робърт не вижда нищо лошо в постъпката си. Чувството за безпомощност пропълзя по вените му и той уморено призна:

— Да, оказва се, че е било за добро. Но не сте имали това предвид, нали?

Без да дочака отговор, уморен от разигралата се сцена, Саймън отсече:

— Сбогом, Робърт. Благодаря на бога, че въпреки всичко, което е трябвало да преживее, Кристофър се превърна в прекрасен млад мъж. Поне имам внук, с когото да се гордея, ако нямам такъв син.

Обидата избухна в душата на Робърт. Той скочи на крака и извика с безумен блясък в очите:

— Вие грешите! Мислите, че е толкова безупречен. Ха! Той не е нищо друго, освен най-обикновен пират. Един морски разбойник, който Адмиралтейството издирва за престъпления срещу собствената ни държава. Попитайте скъпоценния си Кристофър за капитан Сейбър! Питайте го де! И ще видите. Ще разберете, че не е такъв светец за какъвто го мислите. Той е кръвожаден пират!

Саймън се втренчи в него. Внезапното откровение на Робърт го накара да замълчи. Това нямаше никакво значение за Саймън. И все пак, чувстваше, че трябва да даде на сина си една последна възможност като разговаря с Кристофър. Той каза с тих глас:

— Много добре. Ще го питам. Но дори и да е така, това не променя нашите отношения. След като разговарям с него, ти ще напуснеш тази къща. — Саймън стана от стола си и забързано излезе от кабинета.

Робърт се отпусна. Душата му преливаше от злонамереност.

Вместо да накара някой от слугите да извика Кристофър, Саймън слезе и сам го намери.

При внезапното му нахлуване Кристофър се стегна и на лицето му се изписа войнствено изражение. Саймън погледна Хигинс и изрече с обичайния си остър тон:

— Ти излез! Искам да говоря с внука си.

Хигинс хвърли поглед към Кристофър, който леко му кимна, и напусна стаята.

— Нужно ли беше да сте толкова груб с него? — попита вяло Кристофър. — Знаете, че държа на Хигинс.

— Я стига! Не ми пробутвай такива захаросани приказки. Това, което искам да кажа е съвсем лично и засяга само нас. Не искам някой да ни слуша. Ако смяташ, че е толкова важно, после ще му се извиня.

Кристофър повдигна иронично едната си вежда и повтори:

— Да му се извините? Е, това вече си заслужава да се види. Вие никога на никого не се извинявате.

— По дяволите, престани да отклоняваш темата. Робърт е долу в кабинета и каза доста компрометиращи неща по твой адрес. — Той изгледа Кристофър изпод смръщените си буйни вежди и изрече с равен глас: — Той каза, че си пират! Че си капитан Сейбър и има обявена награда за главата ти. Истина ли е това?

Очите им се срещнаха. Саймън попита:

— Е, наистина ли си този… този капитан Сейбър?

Дори окото му не потрепна, когато Кристофър отсечено кимна:

— Да, аз съм.

Той изрече тези думи твърдо, с глас, който не предполага нито обяснения, нито извинение.

Въпреки обзелото го по-рано безразличие, признанието нанесе съкрушителен удар на Саймън. Всъщност не вярваше, че това е истина, не искаше да го повярва. Златистите очи леко потъмняха и бавно, като грохнал старец, той се отпусна в близкото кресло. После с мъка продума:

— Опасявах се, че това е така.

Кристофър знаеше, че дори и да не разкрие цялата истина ще трябва да предложи някакво обяснение. Беше се надявал, че ще може да напусне Англия без Саймън да научи за капитан Сейбър. Той стисна зъби и едно мускулче заигра на решително вирнатата му брадичка. След това погледна изпитателно дядо си.

Саймън очевидно беше съкрушен. Кристофър не можеше да понесе повече тази гледка, затова забързано промърмори:

— Дядо, ако зависеше от мен, бих ти спестил това. Не бих могъл да променя истината нито за миналото, нито за настоящето си. — При тези думи той се отпусна на коляно и нежно обгърна със силната си, мургава ръка осеяната със сини вени китка, която все още стискаше неизменния абаносов бастун. После рязко каза:

— Дори не мога да моля прошка за стореното. Но не съм го направил, за да те нараня, нито за да почерня името ти. — В плътния му глас прозвуча умолителна нотка. — Всеки от нас трябва да живее така, както сметне за добре. Не очаквам да одобриш стореното от мен, но, за бога, не ме кори, че съм бил един корсар, американец — първо по силата на обстоятелствата, а сетне — по собствено желание.

Саймън рязко вдигна глава при тези думи. Избледнелите лешникови очи се впериха в другите — по-дълбоки, златисти, по-искрящи очи, които го гледаха открито и прямо.

— Американец? — изсумтя сприхаво той.

Кристофър сухо кимна. Бавно, без да отделя поглед от лицето на Саймън, той разпалено заяви:

— Сега Ню Орлианс е моят дом! Моята земя, моето богатство, бъдещето ми. О, да, бях корсар, онзи капитан Сейбър, за когото Робърт ме смята. Да, нападал съм британски кораби, дори — подчерта нарочно той — съм ги потапял. Но каквото и да съм сторил, то не е било, за да ви причиня болка или неприятности. — После мрачно добави: — Известно време мислех, че никога няма да искам да ви видя отново, ненавиждах всичко британско. Водил съм начин на живот според свои собствени правила и не мога да заявя, че съжалявам затова.

— Възхитително! — отбеляза сухо Саймън.

Кристофър се стегна и се изправи. После лаконично каза:

— Нямах намерение да ви отегчавам.

— Ха! Да съм казал, че ме отегчаваш? — сопна се сприхаво Саймън. — Сега ти ще ме слушаш, надути момко! Може и да си американец, може да си бил разбойник, но преди всичко си мой внук, а също така, по тази причина и мой наследник!

Кристофър го погледна преценяващо. Макар че разкритието би трябвало да му е причинило болка, Саймън като че ли се съвземаше. Той не позволи на Кристофър да каже каквото и да е друго.

Седеше на стола изпънат като струна, стиснал здраво в ръка бастуна. Погледна ядно разтревожения си внук и поде враждебно:

— Слушай сега! Имам да ти кажа някои неща, непрокопсанико! Първо, както казах вече ти си мой внук и недей никога да забравяш това! Второ, хич не ме интересува какво си правил… — Той млъкна внезапно, спомняйки си за Робърт и това, което му беше казал. — Аз ще бъде най-големият глупак на света, ако те отритна само, защото имаме различни политически възгледи.

Кристофър се усмихна печално:

— Мислите ли, че Робърт ще приеме либералното ви становище по въпроса?

Саймън изсумтя:

— Остави това на мен. Ще се погрижа да бъде сложен краят на тази Кентърбърийска история, в която се е заиграл!

— Не мисля, че ще бъде толкова лесно, сър. Съществува… — той замълча, сетне предпазливо изрече — съществува известна вражда между нас. Не ми се вярва той просто да си затвори устата, само защото вие сте му наредили да го стори. — Кристофър се поколеба, несигурен в следващия си ход. Не беше планирал такава развръзка. При мисълта за отлитащото време и за това, че само след няколко часа трябва да се срещне с американския корсар, единствената възможност, която виждаше пред себе си, беше да съобщи на Саймън за скорошното си заминаване. Саймън веднага щеше да се досети, че пристигането му в Англия е нещо повече от частно посещение и това би му причинило още по-голяма болка. Би могъл да му прости, че е капитан Сейбър, но дали би приел, че е шпионин? Навярно не, мислеше си Кристофър. Внезапно му хрумна, че би могъл да използва Робърт като извинение за отпътуването си.

— Мисля — изрече бавно той, — че най-добре би било да замина за Америка. Още тази вечер. Преди Робърт да има каквато и да е възможност да ми причини неприятности. Когато тази война приключи — усмихна се иронично той, — тази война, която така слабо ви интересува, моята дейност вече няма да представлява опасност. Тогава ще мога да се върна. Дотогава, сър, не мога да рискувам да остана тук.

Тъй като Саймън изглеждаше разтревожен, Кристофър откровено призна:

— Дженинг Смайт знае кой съм. Той ме позна и може да ме разобличи като капитан Сейбър.

Саймън издаде упорито напред брадичката си и не съвсем убедено попита:

— Как ще заминеш? Към Америка не пътуват кораби.

— Довечера мога да тръгна за Франция. Оттам мога да хвана кораб за Западна Индия. Или за Куба. Няма значение точно закъде. В край сметка ще успея да намеря някой американски капер, който плава в тези води или кораб, който се кани да пробие блокадата на Залива. Не се притеснявайте. Ще успея да се върна в Ню Орлианс. Просто ще отнеме известно време.

Това не се понрави на Саймън, но той ясно съзнаваше опасността. Все още не можеше да се примири с мисълта за заминаването на внука си, затова възрази:

— Защо точно тази вечер? Защо не утре или вдругиден?

Още преди да произнесе тези думи, той знаеше отговора на въпроса си. Всяко забавяне сега, когато Робърт открито говореше за капитан Сейбър, можеше да се окаже фатално. Сърцето му се скова от страх, че Кристофър може да бъде окован във вериги или да увисне на бесилото. Той промълви едва чуто:

— Прав си. Трябва да заминеш тази вечер.

Кристофър потръпна от тези кротки слова. Знаеше колко се плаши стареца от предстоящата раздяла. А не се ли ужасяваше и той самият от нея?

— Дядо — започна да го убеждава той. — Няма да е както последния път. Сега знаете закъде съм тръгнал и знаете, че ще се върна. Скоро. Обещавам.

Саймън бавно се изправи. Не искаше да се сбогува, все още не. Той отклони поглед встрани и каза навъсено:

— След вечеря бих искал да те видя в кабинета си. Междувременно ще говоря с Робърт. Ще му кажа, че не съм могъл да те намеря и че тази негова история е водевилен фарс.

Кристофър кимна:

— А дамите? — попита той. — Какво ще им кажеш?

— Ами, че са те извикали обратно в Америка по неотложна работа и че не трябва да коментират това. Рано или късно ще престанат да питат.

После Саймън погледна върховете на ботушите си и разпалено промълви:

— Ти само гледай да се върнеш жив и здрав, колкото е възможно по-скоро.

Дълго, много дълго, Кристофър седя, вперил поглед във вратата, през която Саймън излезе. Обгърна го тъга, сърцето му се сви от болка. Застави се да мисли за предстоящата задача и нетърпеливо звънна на Хигинс да дойде.

За нещастие, когато Саймън стигна в кабинета си, той беше празен. Разпита Туикъм и от неясното му обяснение успя да разбере само, че господарят Робърт е излязъл, заедно с Галина, прислужницата на Никол.

— С една от прислужниците? — повтори Саймън. — За какво пък му е една от прислужниците?

— Наистина не мога да ви кажа, сър — отвърна учтиво Туикъм. И тъй като забеляза огнени пламъчета в очите на Саймън, побърза да добави: — Макар че чух да се споменава името на мис Никол, както и това на Едуард Маркъм. Нещо във връзка с парка на Брайтън. Може би мис Никол е изпратила Галина да поръча на някой от кочияшите да отиде и да ги вземе от парка и господарят Робърт е решил да отиде вместо него.

— Може би — съгласи се уклончиво Саймън. Не изглеждаше вероятно, въпреки че Робърт беше споменал, че търси Никол. Може би са отишли да пояздят. Но по това време? С Едуард Маркъм? Това му се стори странно. Твърде странно.

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Наистина беше странно. Едуард Маркъм беше с Никол, но не по нейна покана или желание. В действителност той следваше плана си да я отвлече. И сякаш късметът беше на негова страна.

Никак не беше трудно да се наеме кола. Дори времето му се усмихваше. Следобедът беше прекрасен, като есенна симфония от кристално свеж въздух и златни и червеникави листа. Никол беше дошла в парка придружена само от Галина.

Тя остана по-дълго от обикновено. Постоянно мислеше за Кристофър и това, което се бе случило в библиотеката. Бързата разходка поизбистри главата й.

Хубаво беше, убеждаваше се ожесточено тя, че Кристофър заминава. Така беше най-добре. Когато той си замине, когато вече няма възможност да го вижда, тя най-сетне щеше да се освободи от тези глупави, обсебващи я чувства, които изпитваше към него.

Малко по-късно тя стигна до главната порта на Брайтънския парк и пое дългия път към къщата на Кингс Роуд. Не беше направила и няколко крачки, когато обезумелия, опечален Едуард буквално се сблъска с нея.

— Боже мой! — извика афектирано той. — Трябва да ви кажа нещо ужасно! Направо не зная как да го изрека!

Никол побледня, като първата й мисъл беше за Кристофър. Изумрудените й очи станаха почти черти от ужас и тя болезнено сграбчи ръката на Едуард.

— Какво се е случило? Кажете ми, по дяволите! Какво?

— Лорд Саксън! — каза драматично Едуард. — Мъртъв е. Преди малко получи фатален сърдечен удар. Хайде, имат нужда от вас. Побързайте!

Почти изпаднала в шок, Никол вцепенена му позволи да я преведе през оживената улица до колата, която ги чакаше. Толкова силна бяха мъката и болката, които изпитваше, че не забеляза слисаната Галина, останала пред парка, нито се замисли, защо обитателите на Кингс Роуд са сметнали Едуард за най-подходящия човек, който да й съобщи вестта.

Почти парализирана тя въобще не обърна внимание накъде пътуват. Невиждащият й поглед блуждаеше през прозореца на колата и в първия момент не осъзна, че летят в грешна посока.

Едуард я наблюдаваше скришом от отсрещното място на колата. „Сега, малка хитрушо, не можеш да ми се измъкнеш — злорадстваше той. — След по-малко от два дни ще бъдем вече женени, а дотогава ти вече няма да бъдеш невинната девица, която си в момента. Ще се погрижа за това!“ Той се усмихна отблъскващо, като похотливо съзерцаваше формите, които скоро щеше да притежава. Имаше достатъчно време да сломи волята и, мислеше със задоволство Едуард и на лицето му се изписа злоба.

Никол видя това изражение и то веднага я накара да се осъзнае. Галина не беше с нея, трябваше да са стигнали до Кингс Роуд преди няколко минути. Като се надигна и огледа пробягващия край тях пейзаж, мигом разбра, че не пътуват във вярната посока. Тя седна на мястото си, лицето й се изопна и доби иронично изражение. Умът й работеше с бясна скорост. Явно Едуард я беше подмамил и тя горчиво се проклинаше за собствената си глупост. Трябваше да предположи, че рано или късно той ще се опита да й изиграе такъв номер. Напълно беше в стила му, мислеше с презрение тя. Навярно е замислил сватба в Гретна Грийн… ако не възнамерява да я убие.

Внезапно тя се намръщи. Дали Едуард не е използвал трагичното събитие за да осъществи собствените си планове? Тази мисъл я ужаси. Цялата мъка и страх, които беше изпитала, когато той й съобщи вестта за смъртта на лорд Саксън я връхлетяха отново.

— Едуард — промълви най-сетне тя. — Знам, че не отиваме в дома на лорд Саксън. Доколкото разбирам, ме отвличате и ме водите в Гретна Грийн. Но, кажете ми истината, лорд Саксън действително ли е мъртъв или просто ми съобщихте това, за да се кача с вас в колата?

Едуард беше очаквал порой от упреци от страна на братовчедка си. Със сигурност не беше предполагал, че ще се държи така смирено, нито пък че ще е тъй загрижена за лорд Саксън. И тъй като думите й го свариха неподготвен, той призна истината:

— Доколкото зная, лорд Саксън се радва на обичайното си крепко здраве.

Никол го погледна презрително и той започна да се оправдава:

— Е, трябваше да ви кажа нещо, което ще ви разстрои, ще ви накара да се отклоните от пътя. Какво друго можех да сторя?

— Ах, вие, безгръбначно мекотело! — изсъска презрително тя. — Какво друго бихте могли да сторите? Наредете колата да бъде незабавно спряна, а аз ще се преструвам, че тази отвратителна история никога не се е случвала. В момента може и да съм в ръцете ви, но ето какво ще ви кажа, измамнико — тя обидно провлачи последната дума, — нищо не може да ме накара да се омъжа за вас! Ще изглеждате доста глупаво, когато кажа „не“ на сватбената церемония.

Едуард впи заплашително сините си очи в нея и изръмжа:

— Ако бях на ваше място, нямаше да се репча така безстрашно! Докато стигнем Гретна Грийн, ще бъдете повече от щастлива да се омъжите за мен… още повече, че дотогава, може би вече ще носите мое дете! Със сигурност ще се погрижа да реализирам тази вероятност. Направил съм всичко възможно, за да не могат плановете ми да бъдат осуетени. Така че не чакайте помощ от страна на Саксънови! Освен ако не ни хванат през следващите няколко часа, което е малко вероятно, няма да ви бъдат от особена полза. Дори лорд Саксън няма да застане за вас, когато узнае, че вече не сте девствена и че навярно очаквате дете.

Никол горчиво преглътна гневните думи, които бяха заседнали на гърлото й, тъй като не искаше да го подтиква към действие. Все още не. Едуард беше глупак, ако си мислеше, че ще мине между капките за тази безумна постъпка. Никога не би се омъжила за него! В никакъв случай! Пък и няма да му бъде лесно да я изнасили. Дори и да успее, дори тя да забременее, никога не би се омъжила за него. Щеше да посрещне скандала, клюките, унижението и някак си щеше да се отърве от нероденото дете.

— Няма какво да кажете, нали, скъпа? — прекъснаха мислите й насмешливите думи на Едуард.

Никол сви рамене. Не искаше да създава напрежение, докато не реши какво точно да стори. С почти безразличен глас, тя произнесе:

— Какво бих могла да кажа? Явно сте обмислил всичко.

— Точно така — съгласи се самодоволно Едуард. — Така е и много мъдро сте преценили, че би било глупаво да упорствате. Ще понесете много по-леко цялата тази история, ако ми помогнете. — Той се усмихна самодоволно и наперено добави: — Казват, че съм доста изкусен в правенето на любов и съм сигурен, че бихте оценили уменията ми, ако не се съпротивлявате.

В първия момент й се стори, че в колата няма нищо, което би могло да й окаже помощ. Багажът на Едуард беше привързан отвън, върху покрива и като се изключи тяхното присъствие, колата беше съвсем празна. Дамската й чантичка лежеше на седалката до нея, но вътре нямаше нищо, което би й свършило работа.

Тя прехапа устни, огледа за последен път колата и тогава го видя! Бамбуковият бастун на Едуард! Вътре имаше шпага! Тя жадно впи очи в тънкия, смъртоносен предмет, който така невинно лежеше на седалката до него.

Никога през целия си живот Никол не се беше чувствала тъй самотна и безпомощна. Не беше изплашена, не се страхуваше от Едуард, но усещаше с всеки изминал час как времето й се изплъзва. Скоро братовчед й щеше да изпълни заплахата си и да осъществи грозното си намерение. Тя потръпна като си представи как ръцете му свободно опипват тялото й, как устните му смазват нейните.

Сякаш прочел нейните мисли Едуард й се усмихна в сумрака:

— Не се тревожете, имате още няколко минути преди първичните ми инстинкти да се развихрят.

С пресъхнали устни Никол равнодушно попита:

— Какво чакате още? Повече лунна светлина, за да можете да се насладите по-пълно на представлението си?

— О, това не е лоша идея! Не, грешите. Наближаваме един твърде тесен и криволичещ участък от пътя. Не ми се иска да се подмятам насам-натам из колата в най-критичния момент. Ще оцените притеснението ми, когато видите какво имам предвид.

Изтощена от усилието да прикрива презрението и гнева си, да демонстрира смирение, което не изпитва, Никол каза с насмешка:

— Съмнявам се, че има миг в цялото ви егоистично съществувание, когато сте се съобразявал с някого! — После безгрижно подметна: — Знаете ли, Едуард, с това, което правите, излагате живота си на опасност. Мислите ли, че женитбата ще възпре някой от семейство Саксън да ви обяви дуел?

Тя се изсмя весело, като видя как на лицето на Едуард се изписа несигурност. Явно не беше се замислял за това. В изумрудените й очи заиграха хитри, жълтеникави пламъчета и бавно, наслаждавайки се на всяка своя дума, тя продължи:

— Я да видим. Първо — самият лорд Саксън — все още доста сръчен с пистолета, доколкото зная. А и Робърт. Робърт трябва да е доста добър фехтовач, не мислите ли? А що се отнася до Кристофър, чувала съм да казват, че се справя добре и с двете! — Тонът й се изостри неочаквано и тя изсъска с омраза: — Наистина ли си мислите, че ще ви оставят да се измъкнете? Особено ако ни хванат!

Едуард се изсмя нервно:

— Я не ставайте смешна! Никой от тях не е толкова глупав, нито пък тъй загрижен за вас, че да ме извика на дуел. Пък и никой няма да ни хване.

В този момент, сякаш за да опровергае думите му, каретата направи неочакван остър завой, който запрати Едуард към вратата и накара Никол да се вкопчи в една от кожените дръжки. Преди да имат време да се опомнят, последва друг остър завой, който събори проклинащия Едуард на пода, а Никол, здраво увиснала на дръжката, едва не тупна на пътеката. Виждайки, че братовчед й се опитва да запази равновесие, тя бързо се наведе и сграбчи бастуна. След миг той беше вече скрит в гънките на палтото й.

Последва заплашително изскърцване и колата внезапно спря, необичайно наклонена на една страна. Никол чу как кочияшът възбудено подвиква на коня. Едуард, запазил най-сетне равновесие, отвори вратата. Каретата беше така наклонена, че той трябваше да се изкатери, за да излезе навън. Стъпил най-сетне на здрава почва, той ядосано изкрещя:

— Какво става, по дяволите!

Никол внимателно се заслуша в гласовете отвън. Явно на пътя е имало неочаквано дълбока дупка и когато кочияшът е извил да я избегне, по невнимание е навлязъл в канавката. Едно от задните колела беше излязло от пътя и беше затънало дълбоко в калта.

Никол се усмихна. Нямаше и представа дали някой от Саксънови е тръгнал след тях, но всяко забавяне беше в нейна полза. Тя се надяваше, че помощта е на път, тъй като Галина навярно се е прибрала в Кингс Роуд. Когато се разкрие, че лорд Саксън е жив и здрав, ще се вдигне олелия и някой — сърцето й лудо подскочи в гърдите при мисълта за мургавото, гневно лице на Кристофър — някой със сигурност ще се сети какво се е случило.

Докато мъжете се опитваха да измъкнат затъналата кола, настроението й се повиши. Тя хвърли поглед на озарения от луната пейзаж и горещо пожела вратата й да не беше затисната. Може би, мислеше с надежда тя, ще бъдат принудени да останат тук цяла нощ. И това ако не е подходящ край за подлия план на Едуард! Но надеждата й бе покосена. В следващия момент каретата се килна рязко, колелото се завъртя бясно и за секунда изскочи от калта.

Сърцето на Никол замръзна. Но в следващия миг тя успокоително напипа скрития бастун.

Миг по-късно спътникът й се качи обратно в каретата и раздразнено промърмори:

— Тези некадърни глупаци! Човек би си помислил, че за парите, които им плащам, ще знаят как да карат.

Никол не отвърна. Сърцето й лудо биеше. Трябваше да действа сега, докато той беше все още развълнуван. С блеснали от решителност очи тя бързо се изви, стиснала безпогрешно шпагата в ръка. Той се озова притиснат от голото шейсетсантиметрово острие. Инстинктивно се отдръпна назад, а Никол му заповяда с измамна кротост в гласа:

— Не мърдайте, Едуард. Не ме стряскайте, че мога без да искам да ви пронижа.

Едуард замръзна, приковал поглед в острието. Никол мъдро беше насочила шпагата в лицето, защото знаеше, че той би сторил почти всичко, за да предпази от обезобразяване красивите си черти.

Без да си дава труд да скрие обзелото я отвращение, тя нареди:

— Наредете на кочияша си да обърне колата. Връщаме се в Брайтън.

Едуард беше толкова потресен при мисълта, че рухват всичките му мечти, че забрави за лицето си. Той се изправи рязко, но острието веднага го одраска по скулата.

— Дявол ви взел, Никол! — извика злобно той.

Присвила очи, с изпънати в презрителна усмивка устни, тя произнесе с равен глас:

— А вие бъдете проклет за това, което се опитахте да ми сторите! Сега наредете тази карета да бъде обърната или ще ви оставя белег за цял живот! Веднага!

Едуард се подчини неохотно и почука по стената. Колата спря и миг по-късно той злобно процеди, че тръгват обратно към Брайтън.

Колата изви и Никол облекчено въздъхна, когато конете запрепускаха към Брайтън. Тя не сваляше поглед от Едуард. Съзнаваше, че сега той е много по-опасен от всеки друг път. Инстинктивно стисна по-здраво бастуна. Щеше да го убие, преди да попадне отново в ръцете му.

Нямаше и представа колко е часът, нито колко дълго са пътували. Беше сигурна, че помощта вече е на път. Сега Кристофър или Робърт би трябвало да препускат след тях. Поне се молеше да е така.

Възвърнал част от увереността си, Едуард се отърси от обзелия го по-рано страх и скришом огледа Никол. Беше просто една крехка жена.

Никол, която през цялото време беше нащрек, усети момента, в който отношението на Едуард се промени. Тя го погледна смело. Красивото й лице с нищо не издаваше, че е отгатнала намеренията му. Когато Едуард се размърда тя произнесе равно:

— Едуард, на ваше място не бих се опитвала да сторя каквото и да е било. Не съм някоя пъзлива госпожичка, която припада при вида на кръв. Виждала съм кръв и преди, виждала съм и как умират хора. Мога да ви убия и ще го сторя, ако ме принудите… избирайте. Но имайте предвид, че си нямате работа с някоя истеричка, ако се наложи, ще ви пронижа без да ми мигне окото.

Едуард преглътна с мъка, изненадан от решителната нотка в гласа й. Замълча за миг, но положението му беше прекалено отчайващо, за да обръща внимание на заплахите й. Ако Никол успеше да му избяга, той не само нямаше да може да си изплати дълговете, но и скандалът от това неуспешно отвличане щеше окончателно да го разори. Това не беше невинна беля, за която можеше да намери оправдание, нито пък можеше да откупи свободата си. Щом стигнеха в Брайтън, той трябваше да посрещне последствията от своите действия. Обаче преди да стигнат до там, щеше да даде добър урок на тази глупава кучка.

След не повече от пет минути часът на Едуард настъпи. Колелото, което преди беше излязло от пътя, беше повредено. При един особено остър завой, то не издържа на натоварването и се разпадна с ужасно скърцане.

Навън цареше хаос. Конете риеха и се мъчеха да се освободят от юздите си. Колата беше клюмнала на една страна насред тесния път. Вътре Никол и Едуард се бяха вкопчили в смъртоносна битка за шпагата, като никой от тях не знаеше каква е причината за неочакваното спиране. При първия трясък Едуард се нахвърли върху Никол, а Никол се бореше като хванат в клопка звяр.

Тя се извиваше в смъртоносната му хватка. Тялото му лежеше с цялата си тежест върху нейното, като я приковаваше към седалката. Тя потръпна от отвращение, когато усети горещия му дъх в лицето си. Едуард беше сграбчил и двете й ръце и стискаше с цяла сила китката, която държеше шпагата. Никол пренебрегна изгарящата болка, която се разля по ръката й. Ритна със злоба Едуард в слабините. Той извика от болка.

Усетила как стягането около ръката й се поразхлаби, Никол със бързината на нападаща змия, бързо заби меча в рамото му. Той падна назад, като с една ръка се държеше за слабините, а с другата за рамото. Като видя няколкото кървави петна на палтото й, Едуард притвори очи и промълви:

— Умирам. Зная си. Вие ме убихте, братовчедке!

— Едва ли — отвърна сухо Никол. — Вие сте просто ранен, братовчеде и то не фатално. Мога да ви уверя в това. Предупредих ви, можете да вините само себе си. Радвайте се, че не ви убих… защото и това ми мина през ума.

Вниманието й беше привлечено от внезапното дрънчене на приближаваща кола. Отне й само секунда да разпознае в мрака тревожния глас на Робърт. Като измери презрително с поглед Едуард, хвърли шпагата, отвори вратата и грациозно скочи от колата.

— Робърт! Спри! Аз съм, Никол! — извика почти гордо тя, щастлива, че помощта пристига толкова скоро. Не би било приятно да остане през цялата нощ в компанията на ранения, мрънкащ Едуард.

Робърт присви очи в сребристата нощ и възкликна:

— Боже господи, това наистина си ти! Мислех, че ще ви настигна най-рано след час!

Никол нервно се изсмя:

— Имахме малко неприятности. — После облекчено въздъхна. — О, Робърт, толкова се радвам да те видя! Моля те, отведи ме у дома! Много ли се притесниха в Кингс Роуд?

Робърт понечи да отговори, но Галина, която беше седнала до него, не можеше да се сдържа повече и се спусна към господарката си.

— Мис Никол, бях толкова изплашена! Изтичах вкъщи веднага щом изчезнахте с господаря Едуард. Срещнах господаря Робърт в преддверието и научих, че лорд Саксън е жив. — Като погледна разтревожено Робърт, тя продължи: — Когато му казах какво се е случило, той веднага предположи, че господарят Едуард ви е отвлякъл, за да ви принуди да се омъжите за него и тръгнахме след вас. Даже никой не знае къде сме. Господарят Робърт каза, че нямаме време за губене и че ще е по-добре и аз да съм тук, когато ви намерим.

Никол дари разтревожената девойка с успокоителна усмивка:

— Добре си сторила, Галина. Хайде да тръгваме оттук и да си ходим у дома. Толкова съм уморена, изминалите няколко часа ми скъсаха нервите.

Робърт се вслуша в думите й. Слезе и й помогна да се качи в двуколката. Тя погледна за последен път повредената кола и потръпна. Цяло щастие беше, че вече е далеч от лапите на Едуард!

След като настани жените, Робърт намръщено се загледа в другата кола, но Никол го възпря:

— Не, Робърт. Не! Остави го на мира!

Тъй като Робърт я погледна недоверчиво и с учудване, тя убедително продължи:

— Тази нощ той не може да стори нищо повече. Раних го със собствената му шпага и утре ще имаме достатъчно време да предприемем нещо. Хайде да тръгваме. Заради мен, моля те!

— Скъпа моя, заради теб бих сторил всичко на този свят, но не мога да се примиря с мисълта, че ще се измъкне само с една рана.

— Така и ще стане, Робърт. Но нека да е утре. Става вече късно, а никой не знае къде се намирам. Сигурно всички са ужасно притеснени, така че моля те, отведи ме у дома.

Робърт беше извърнал лицето си настрани и тя не забеляза странната сянка, която пробяга през него. Той хвърли последен поглед на повредената карета на Едуард и каза:

— Добре, скъпа моя, щом така желаеш. Ние ще си поговорим по-късно с него. За това вече не можеш да ме спреш!

— Не бих и искала, Робърт. Не бих го сторила.

Без да възразява повече, Робърт бързо се качи в двуколката. Обърна конете и Никол отново пое обратно към Брайтън, този път в много по-приятна компания.

Никол грешеше в преценката си за състоянието на Едуард. Трябваше да усети, че той е изключително отчаян. Едуард беше разпознал гласа на Робърт Саксън и сграбчвайки шпагата се беше смъкнал от другата страна на колата. Да се изправи срещу един разярен и бесен Саксън не беше по силите му в момента. Имаше нужда от време, за да събере отново потъпканата си смелост. О, той щеше да се бие за Никол, но не тук, на главния път, пред четирима свидетели.

От скривалището си той с присвити очи следеше как Робърт извива колата си и тръгва по обратния път. Почувствал се вече в безопасност, той смело се измъкна иззад колата и като пренебрегна болката в рамото си и кървавите петна, които бяха избили на отлично скроеното му синьо сако, той нареди един от конете да бъде освободен от впряга. Щеше да отиде за помощ! Определено нямаше намерение да седи цяла нощ в студената неудобна кола и да ги чака да направят нещо.

Щеше да бъде трагедия, мислеше си гордо той, загадъчна трагедия. Синът на лорд Саксън, мис Никол Ашфорд и нейната прислужница убити на пътя за Брайтън от неизвестен убиец! Прекрасно! Разрешението на всичките му проблеми. И нито един свидетел. Как точно ще ги накара и тримата да му се подчинят безпрекословно и да му позволят да ги убие беше нещо, за което Едуард все още не се беше замислил.

Без да имат и най-малка представа за отчаяния преследвач, който беше само на няколко мили от тях, Робърт и неговите пътници пътуваха към Брайтън. Освен това Робърт, подобно на Едуард, имаше планове, които бяха съвсем различни от това, което беше казал.

Когато Робърт тръгна единствената му цел беше да освободи Никол от подлите намерения на Едуард. Но когато тя беше вече в безопасност, той реши да не я връща в Кингс Роуд. Щеше да я отведе в малката си къща край Ротингдийн. Там щеше да я увери в любовта си и да я накара да се омъжи за него.

Никол нямаше представа от плановете му, но се чувстваше притеснена от момента, в който разбра, че никой друг не знае какво се е случило. Отдавна беше минало времето, когато тя харесваше и уважаваше Робърт. Но все пак я беше спасил в много критичен момент и му беше благодарна за това.

Угризенията на съвестта й траяха не повече от половин час. Когато Робърт небрежно отби конете от главния път и зави наляво, тя попита остро:

— Къде отиваме? Брайтън е направо, ние се отклоняваме!

— Зная, скъпа моя, но си мислех, че бихме могли да се отбием вкъщи. Много по-близо е. Ти си замръзнала до кости и икономката ми ще ти приготви горещо вино — отговори спокойно той, като гледаше конете. — Ще се стоплиш пред камината, а аз веднага ще изпратя някой от слугите със съобщение за местонахождението ти. Както самата ти каза, всички навярно са си изкарали ума от притеснение къде се намираш. Когато съобщението пристигне при баща ми, не се съмнявам, че бързо ще дойдат. И вместо да се прибираш със студената, проветрива двуколка, ще пътуваш удобно, заобиколена от любящото ми семейство.

Това беше примамлива перспектива, но Никол погледна с недоверие на нея. А ако не пристигнеха за кратко време в къщата на Робърт, щеше да й стане съвсем ясно, че той не е искрен.

Едуард, замръзнал от студ, неудобно настанен върху коня, все още ги следваше упорито. Подсвирна изненадано, когато Робърт отби двуколката от главния път. Какво беше решил Саксън? Устните му се извиха в насмешлива усмивка и той тихо се изсмя. Може би прелъстяване? О, той ще брани правата на Никол. Каквито и причини да имаше Саксън да тръгне точно по този път, те прекрасно вършеха работа на Едуард. Безлюдния селски път по това време на нощта беше много по-подходящ за хладнокръвно убийство.

Той погали бастуна с шпагата и злобно ритна коня в слабините. Но конят му, обучен да бъде част от пощенски впряг, се възпротиви. Едуард се притесняваше, че ще изгуби напълно целта от погледа си.

Милите пробягваха край тях и стана очевидно, поне за Никол, че в едно отношение Робърт несъмнено беше я излъгал. Ако бяха продължили по главния път те вече щяха да са стигнали вкъщи. Тя започна да се притеснява все повече. Галина явно прочете мислите й, защото като малко дете мушна крехката си длан в ръката на Никол.

Робърт караше на юг към морето и Никол можеше да усети вкуса на соления морски въздух. Тя изви глава, за да го погледне и тихо попита:

— Всъщност къде се намира къщата ти?

Робърт й се усмихна чаровно.

— На не повече от миля от тук. Близо край морето. Нощем, лежейки в леглото, често слушам песента на вятъра. — После прошепна с ласкава нотка в гласа: — Майка ти казваше, че това е една от най-прекрасните къщи, които някога е виждала.

Никол почувства как стомахът й се присви от внезапното припомняне на тази грозна история. За щастие, след не повече от миля надолу по пътя, те най-сетне съзряха къщата на Робърт.

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

Къщата на Робърт не беше голяма, но много уютна и удобна. Всекидневната, в която един от прислужниците я въведе беше подредена с вкус. Огънят подскачаше игриво в камината, а икономът веднага й донесе димяща чаша горещо, ароматно вино.

Окаляното палто беше небрежно преметнато на близкия стол и застанала пред огъня, Никол се опитваше да се сгрее. Тя погледна Робърт над ръба на чашата си и настойчиво попита:

— Кога ще пишеш на баща си? Не е ли добре да го сториш преди да е станало твърде късно?

— А, да, скъпа, веднага ще го направя — съгласи се бързо Робърт и като седна зад вграденото бюро от палисандрово дърво, започна да пише. Когато свърши, той погледна усмихнато и като взе сгънатата бележка тръгна към вратата. Излезе в преддверието. Изпълнена със съмнение Никол бързо прекоси стаята, предпазливо открехна скърцащата врата и започна внимателно да го наблюдава.

Робърт беше сам в преддверието, обърнат с гръб към нея. Тя видя, как той старателно накъса бележката и пусна късчетата в една голяма медна урна. След това така рязко се обърна и се отправи към всекидневната, че Никол нямаше време да затвори вратата. Едва успя да изтича обратно през стаята и да заеме предишното си място пред огъня.

Струваше й доста усилие да посрещне невинната му усмивка. Вътрешно кипеше, проклинаше се, че е била такава глупачка, та да не се усети. Като сведе клепки да прикрие гневния блясък в очите си, тя започна да изучава стаята. Нямаше много неща, които биха й свършили работа. Това беше просто една мъжка стая — практична, но все пак елегантна. Мебелите бяха тапицирани с кожа и дамаска в топли тонове. От килимите струеше приглушена златиста и кафеникава топлина, тежките завеси от кафяво-червеникаво кадифе се спускаха пред прозорците и спираха есенния хлад. Никол внимателно разгледа стъклените врати, които явно водеха навън. Пред тях се спускаше драперия от някакъв прозрачен материал. За миг я обзе неприятното чувство, че някой я наблюдава, но отхвърли мисълта като плод на въображението си.

Ако вратите не бяха заключени, нямаше да е трудно да грабне палтото си и да изтича навън в нощта. Тя смътно си спомни, че тази част на брега имаше скали и ями, където можеше да се скрие, докато настъпи утрото. Започна да се придвижва към палтото си, но Робърт несъзнателно препречи пътя й. Той взе ръката й, поднесе я към устните си и каза:

— Скъпа моя, не можете да си представите, колко често мечтаех да сте тук, до мен.

Никол преглътна с усилие, като се чудеше дали да се изсмее или да го удари през лицето. Тя бързо погледна встрани. Страхуваше се, че очите й ще я издадат и като отстъпи назад, решително измъкна ръката си от неговата. После без да го поглежда, промълви:

— Искрено се надявам лорд Саксън да дойде веднага! Толкова съм изтощена, а и се опасявам, че пак получих пристъп на тази неприятна мигрена. Моля да ми простите, сър, ако ви се струва, че не оценявам комплиментите ви, но съм толкова разстроена от събитията през тази вечер, че не мога да мисля ясно.

Това беше прозрачна лъжа и ако Робърт не беше толкова омаян, щеше веднага да я усети.

— Ако искате да си легнете, ще накарам икономката си, мисис Симикинс да ви покаже една от спалните — загрижено каза Робърт.

Никол нямаше предвид точно това. Тя се огледа отчаяно и погледът и веднага беше привлечен от двете кръстосани над камината шпаги. Мисълта, че може да прободе още един човек през тази невероятна нощ беше непосилна дори и за нея. Пък и би било почти невъзможно да свали една от шпагите, преди Робърт да я спре.

Добре, но ще вземе и Галина. Тя сложи ръка на челото си и отпаднало изстена:

— О, колко ме боли главата. Да, вероятно ще трябва да си легна. Но много ви моля, изпратете и моята камериерка. Тя знае как да се справи с тези пристъпи.

Молбата й беше изпълнена с такава охота, че тя остана изумена. Само след няколко секунди икономката на Робърт вече водеше нея и твърде разтревожената Галина нагоре но стълбите. Като продължи да играе ролята на глезена кокетка, тя промълви нацупено:

— О, моля ви, мисис Симпкинс, оставете ни сами. Моята камериерка знае много добре как да се справи с тази ужасна мигрена.

Галина едва не зяпна, като чу тази явна лъжа. Тя беше умно момиче и не каза нищо, само кимна, сякаш се съгласяваше с всяка изречена от Никол дума.

Като си мислеше, че това е бъдещата съпруга на господаря й, мисис Симпкинс направи точно каквото й беше наредено. Нямаше смисъл да противоречи на новата господарка.

Още щом вратата беше затворена и стъпките на мисис Симпкинс заглъхнаха Никол седна и с отвращение захвърли напоената с лавандула кърпа.

Тя се спусна към един от прозорците, съпроводена от притеснения поглед на Галина. После с възторжено възклицание се спусна към леглото и безмилостно започна да дере копринения балдахин. Неспособна да сдържа повече нервите си, Галина избухна:

— Мис Никол, какво правите? Какво става?

Никол я погледна дяволито:

— Ние — каза тихо тя — ще избягаме. — Хайде, помогни ми! Завържи лентите за крака на този масивен шкаф. Трябва да е достатъчно стабилен, за да издържи тежестта ни.

Тъй като Галина явно не разбираше нищо, Никол забързано каза:

— Не можем да разчитаме на Робърт Саксън. Опасявам се, че се кани да ми навреди така, както Едуард се опита да ме компрометира. Тъй че ще трябва да избягаме.

Галина тихо й помагаше, но явно не беше убедена в успеха на начинанието. Тя хвърли поглед на триетажното разстояние до земята и застина:

— Мис Никол, не мога да го сторя! Ще падна, знам си аз. Много е високо!

Никол я погледна намръщено. Можеше да я смъмри, но беше безполезно. Ако Галина си мислеше, че ще падне, щеше да падне.

— Много добре — каза Никол примирено. — Ще го направя сама. Няколко минути след като стигна долу, слез в кухнята сякаш нищо не се е случило. Кажи на икономката, че съм заспала дълбоко и не бива в никакъв случай да бъда обезпокоена. Така ще спечеля около час. Дотогава ще мога да намеря някой, който да отнесе съобщение на лорд Саксън.

— Мис Никол, нали няма да ме оставите сама тук?

— Нямам друг избор, Галина! — отговори нетърпеливо Никол. — Сега прави каквото ти казвам. Няма да ти се случи нищо лошо. Просто се дръж сякаш нищо не знаеш и когато открият, че ме няма, се прави на толкова изненадана, колкото всеки друг. Разбра ли?

Галина бавно кимна с разширени от ужас очи.

— Но, мис Никол — запротестира тя. — Нямате нито палто, нито наметка. Със сигурност ще си докарате пневмония.

Никол я погледна гневно и се сопна:

— Готова съм да мина гола през центъра на Брайтън на връх Коледа, ако знам, че така ще се отърва от Робърт Саксън! Сега престани да говориш глупости и ми помогни!

Прозорецът се отвори лесно и Никол, вкопчена в парчето плат, се плъзна по перваза. Увисна за миг в пространството, после започна бързо да се спуска към земята. Това й отне само няколко минути. Когато тупна на земята под прозореца сърцето й биеше като камбана.

Като й помаха окуражително, Никол повдигна полите си и се стрелна надолу към морето. Имаше намерение да стигне, обратно до пътя, който се намираше надолу по плажа. Доколкото знаеше Ротингдийн беше на не повече от три мили на изток от къщата на Робърт. Трябваше да стигне до него за около час. Там щеше да намери някой, който да отнесе съобщение на лорд Саксън.

Докато се спускаше надолу по плажа тя разсеяно хвърли поглед към високия мачтов кораб, закотвен навътре в океана. Мисълта за безгрижните дни на „Ла Бел Грас“ я накара да се усмихне отново.

Докато вървеше по окъпания от лунна светлина пясък тя почувства странна лекота. Но скоро действителността прогони безгрижието й. Как би се радвала да е отново в Кингс Роуд. Въпреки че, както мрачно предполагаше, обясненията щяха да бъдат мъчителни. Как щеше да каже на лорд Саксън, че собственият му син има дял в грозните, непочтени събития от изминалата вечер! Нямаше да бъде приятна и срещата с презрителния, присмехулен поглед на Кристофър.

Нито Саймън, нито Кристофър се замислиха твърде за начина, по който Туикхъм беше преценил ситуацията. Изглеждаше доста разумно, макар и малко странно, Робърт да напусне Кингс Роуд, само защото иска да закара у дома с двуколката си Никол и Едуард Маркъм. Колкото повече мислеше затова, толкова повече Кристофър се тревожеше. Четирима в двуколката на Робърт? Дали когато е взел Галина със себе си Робърт е смятал, че Никол ще я изпрати да се върне пеша през парка? Не изглеждаше вероятно.

Около седем часа вечерта и двамата със Саймън бяха вече доста обезпокоени. Не бяха казали нищо на дамите, защото не искаха да ги тревожат. Когато Регина попита за Никол, Саймън забързано смотолеви:

— А, забравих да ти кажа. Разреших й да вечеря у Унтънови днес. Нали знаеш колко е очарован синът на Унтън от нея, тъй че не видях нищо лошо в поканата. В края на краищата ти самата беше снощи там, тъй че не можеш да кажеш, че имаш нещо против.

— Не съм казала, че имам нещо против, просто не е обичайно за Никол да излезе просто ей така. Каза ли кога ще се върне?

Саймън се поколеба и Кристофър се намеси, като каза спокойно:

— Подозирам, че доста късно. Спомена за някаква шарада, която ще играят в полунощ, защото имало пълнолуние. Не бих се тревожил. Унтън и синът му ще се погрижат за нея.

Саймън го погледна с благодарност и темата беше сменена, но проблемът не беше забравен. След няколко минути двамата мъже се преместиха в кабинета на Саймън.

Вечерята щеше да бъде сервирана в осем и като погледна бързо часовника си, Кристофър каза:

— Ще отида до парка, а след това ще се отбия до дома на Маркъм. Може да е там и да знае нещо.

Той стана и тръгна към вратата. После спря и като извърна бавно лице към дядо си, добави твърдо:

— Смятам да видя и Робърт дали си е вкъщи. Така че, не ме чакайте за вечеря.

— Кристофър! Смяташ ли, че това е разумно. Знаеш какви са отношенията ви с него.

Кристофър стисна решително устни и като го погледна твърдо със златистите си очи, каза разпалено:

— Не ме е страх от Робърт! Той явно е този, който знае точно какво е казала Галина и вероятно единственият, който може да ни каже какво се е случило с Никол. Дотам е не повече от час езда, така че ще мога да се върна преди десет. Не се тревожи. Отдавна мога да се пазя сам.

Когато съобщиха на Хигинс за плана, той се възпротиви още повече:

— Казвам ти, че си луд! Ник може да се грижи сама за себе си. Не казвам, че ако не трябваше да хванем този кораб, не бих помогнал да открием какво се е случило. Но, за бога, човече, трябва да отплуваме в полунощ! Няма за кога да се шляеш из пътищата и да търсиш тази жилава малка пакостница. Вероятно нищо лошо няма да й се случи.

С каменно лице Кристофър спокойно му отвърна:

— Млъквай, Хигинс, и прави каквото ти нареждат. Всичко ли опакова?

По-възрастният мъж навъсено отговори:

— Да. В края на краищата няма какво толкова да се опакова.

— Много добре, тогава. Ти ще дойдеш с мен. Робърт живее на не повече от миля от мястото на срещата. Ще отидеш по рано и ще те оставя там… Заедно с писмото.

Хигинс се втренчи в мургавото лице и попита бавно:

— Да не искаш да кажеш, че няма да заминеш с нас? Че оставаш и аз трябва да се върна сам?

— Не! — прекъсна го ядно Кристофър. — Ще бъда там, но ще ми бъде много притеснено, ако… — тук той направи кратка пауза, — ако нещо се случи. Ти и писмото все пак със сигурност ще стигнете до Ню Орлианс.

Той беше непреклонен, въпреки усилията, които Хигинс положи, докато претърсваха затворения, пуст парк. Минаха край тъмната, празна къща на Едуард.

Когато стигнаха до дома на Робърт, Кристофър научи от прислужника, който им отвори, че господарят не си е вкъщи в момента, но ще си дойде по-късно за вечеря. Кристофър не остави съобщение. Малко по-късно Кристофър и Хигинс вече препускаха към малката вила, където бяха отседнали, докато Кристофър се възстановяваше от раните си.

Раздялата между двамата беше кратка. След като остави Хигинс във вилата, Кристофър просто каза:

— Ще се върна до полунощ. Ако не дойда — не ме чакай. Още щом пристигнеш в Ню Орлианс се погрижи писмото да бъде предадено на Джейсън Савидж. — Тъй като Хигинс го гледаше мрачно и нещастно, той каза кротко: — Хигинс, ще направя каквото е по силите ми, но ако не успея, ще сторя това, което вече казах и на дядо си. Ще тръгна за Франция. Ще бъда там навреме за битката. Това вече мога да ти обещая.

Кристофър се върна в Кингс Роуд бързо, като мислите му неволно се въртяха около Никол. „Вероятно тя си седи на топло край огъня вкъщи — реши ядосано той, наближавайки покрайнините на Брайтън. — И ако това е така, дано има достатъчно важна причина за неочакваното си изчезване!“

Още щом влезе в къщата, той се сблъска със Саймън, който разпръсна всяка надежда, че Никол се е прибрала докато го е нямало.

— Е, откри ли нещо?

Кристофър смъкна ръкавиците си и като започна да топли ръцете си на огъня в кабинета, призна:

— Не, нищо. Парка е пуст. Маркъм не си е вкъщи, но чакат Робърт да се прибере по-късно вечерта.

Като си пое дълбоко дъх, Кристофър погледна дядо си през рамо и каза:

— Знаеш, че аз все пак трябва да замина тази вечер. Изчезването на Никол не променя нещата.

След това извърна гръб и промърмори ядосано:

— По дяволите, ще ми се да я удуша, заради този номер! Ако не бях достатъчно благоразумен бих могъл да се закълна, че тая малка лисичка го е направила нарочно. — Рязък смях се изтръгна от гърдите му.

Саймън го погледна остро:

— Изглежда — каза кротко той, — че ти приемаш нещата твърде лично. Не виждам причина да променяш плановете си. Никол ще бъде открита и вероятно има логично обяснение на нейното отсъствие. Това, дали си тук или не, има слабо значение за нещата.

— Прав си. И ако смятам да пътувам, по-добре е да го сторя, преди да е станало твърде късно. Дали дамите са все още будни? Ако са — хубаво ще е да ида и да им пожелая лека нощ. Това е най-малкото, което мога да сторя, като се има предвид, че всъщност трябва да се сбогувам с тях.

Саймън кимна и остана сам в кабинета, докато Кристофър отиде до синята всекидневна и пожела лека нощ на новата съпруга на дядо си и на сестра му. Нито една от тях не се усъмни, че той се сбогува с тях.

Кристофър се върна в кабинета. Лицето му имаше сериозно и загрижено изражение. Знаеше, че вече е дошъл часът за прощаване. Седнал зад бюрото си, Саймън също знаеше, че трябва да се сбогуват. Сърцето му се сви от болка.

Дългите пръсти на Кристофър разсеяно поглеждаха полираната повърхност и с помътняло лице, той се вгледа в уморените черти на човека зад бюрото.

— Дядо — поде колебливо той. — Не бих искал да заминавам при тези обстоятелства, но трябва да го сторя и то веднага. Хигинс вече ме чака в Ротингдийн и оттам ще отпътуваме за Довър.

Саймън, който вече беше овладял чувствата си, рече сприхаво:

— Ха! Не ме баламосвай, не съм бебе! Предполагам, че с Лети ще се справим отлично без теб. — Втренчил упорито поглед в плота на бюрото си, без да поглежда Кристофър, той нехайно продължи: — Като си помисля реално, така е най-добре. Ние с Лети сме младоженци, а не е хубаво когато един мъж започва брак, всички тези роднини и тям подобни да му се мотаят наоколо. Когато се върнеш следващото лято, ние вече ще сме се установили и тогава ще имаме време да се радваме на присъствието ти! Няма да разбереш какво имам предвид, защото не си бил женен, но се съмнявам, че ще ни липсваш твърде много през следващите няколко месеца.

Кристофър едва можа да удържи смеха, който се надигна в гърдите му. Той отвърна с едва прикрита веселост в гласа:

— А, да. За това въобще не бях и помислил. Навярно дори е добре, че обстоятелствата се стекоха по този начин.

Саймън го погледна строго:

— Да. Да, така е! А сега трябва да вървиш. Хайде, заминавай!

Кристофър усети болката в гласа на Саймън и веселостта му се изпари. Той се протегна през бюрото. Саймън здраво стисна подадената му ръка, а Кристофър каза простичко:

— Сбогом, дядо. Чакай ме през следващото лято.

— Ще те чакам. И мисли му, ако не си дойдеш! Нито един от двамата не спомена за опасностите, свързани с дългото пътуване по море. Кристофър се опита да не мисли за възрастта на Саймън. Той каза меко:

— Ще се върна. Обещавам.

Те стиснаха здраво ръце и след миг Кристофър излезе.

„Става все по-студено нощем“ — мислеше си Кристофър, когато най-сетне пришпори коня си към Ротингдийн. Ако всичко върви по план, след по-малко от два часа двамата с Хигинс щяха да пътуват обратно към Ню Орлианс.

Притесняваше го единствено местонахождението на Никол. Макар че вероятно имаше разумно обяснение за продължителното й отсъствие, искаше му се да знае, какво точно се е случило. Хрумнаха му множество причини, но нито една от тях не му се понрави. Беше обзет от натрапчиво предчувствие, че Никол се намира в опасност. Той беше ужасно ядосан на Никол, тъй като беше разтревожен, нещо, което не би си признал. „Боклук! — мислеше си цинично той. — Да се мъкне из горите с двама мъже, като най-обикновена малка уличница! Няма да си губя повече времето. Нека Едуард Маркъм и Робърт се бият за нея.“ Той просто ще напусне бойното поле.

След като проследи двуколката на Робърт до къщата, Едуард се помота отвън няколко минути. Не можеше да прецени какъв ще бъде следващия ход. Все още не беше отхвърлил мисълта за убийство и търсеше начин да влезе в къщата. Прикрит под булото на нощта, той наблюдаваше разигралата се сцена — как Робърт пише бележка, как Никол се стрелва през стаята и после бързо се връща на предишното си място. На устните му се изписа демонична усмивка и той изтегли меча. Такава актриса беше братовчедка му. Той леко побутна стъклената врата и за голямо свое удовлетворение установи, че не е заключена. Открехна я леко и се промъкна в стаята, докато Робърт беше излязъл за малко.

Когато чу приближаващи стъпки Едуард бързо се скри зад кафеникавите завеси. Робърт се върна и седна пред камината. Едуард използва този факт. Промъкна се през стаята, опря острието във врата на Робърт и каза меко:

— Не мърдай. Само да мръднеш и ще те убия!

Робърт се стегна, но остана съвсем неподвижен.

— Ти ли си, Маркъм? — попита най-накрая той.

Едуард се изкиска със злобно задоволство.

— Това ти ли си, Маркъм? — имитира го той. Без да отклонява острието, той мина пред Робърт. — Разбира се, че съм аз! Кой друг мислиш, че може да е? Наистина ли си мислеше, че ще оставя Никол да ми се изплъзне така лесно? — Опиянен от успеха си, с трескав блясък в сините очи, той продължи: — Не си твърде въодушевен да ме видиш, нали?

Робърт хладно го погледна, после попита почти учтиво:

— Мога ли да се изправя? Ако ще говорим дълго, предпочитам да стоим по-близо до огъня.

Едуард се втренчи подозрително в него. Като реши, че молбата му е безобидна и усещайки преимуществото в силите, той великодушно се съгласи.

Робърт попита учтиво:

— Кажи ми сега, Едуард, какво точно искаш от мен?

Едуард се изхили, замаян от загубената кръв:

— Ще ти кажа какво искам — каза хрипливо той, като размахваше шпагата. — Искам Никол. Прати да я извикат.

Робърт отпи от чашата с вино без да бърза и след това, когато Едуард заплашително пристъпи напред, захвърли чашата и съдържанието й в лицето му. Докато Едуард извика от изненада и гняв, Робърт се хвърли, сграбчи една от шпагите, кръстосани над камината и бързо я откачи, след това се спусна към съперника си със странен блясък в морскосините очи.

Положението се беше променило тъй бързо, че Едуард все още не можеше да се отърси от шока, когато Робърт стремително го нападна. Късата шпага на бастуна му беше безсилна срещу дългото острие, което другият мъж размахваше без никакво усилие. Това беше като да убиеш впримчен в капан заек, усмихна се на себе си Робърт и заби меча в незащитеното гърло на Едуард.

Едуард издаде слаб, гърлен звук и се свлече на пода. Робърт разсеяно избърса меча си и замислено погледна трупа. Какво, по дяволите, щеше да прави сега с тялото? Шумът на морето привлече вниманието му и той се усмихна. Морето, разбира се.

Но още щом се наведе и започна да влачи тялото на Едуард към отворената стъклена врата, той чу топуркане на приближаващ кон. Напрегнато зачака да отмине, но то спря.

Кристофър нямаше намерение да се отбива отново в къщата на Робърт, но не можа да отхвърли мисълта за Никол. Къде, за бога, беше отишла и защо? Когато наближи къщата на Робърт, той не можа да устои на желанието да задоволи любопитството си.

Влезе, привърза коня си за стълба и видя едрия пощенски кон. Зачуди се какво прави животното тук. Присъствието му пред дома на един джентълмен със сигурност беше твърде странно.

Всичко беше странно, мислеше си нетърпеливо той. Това, че Никол беше излязла без да се обади, че Робърт беше тръгнал нанякъде посред важен разговор със Саймън, а сега и този неоседлан кон, по тялото на който все още имаше привързани части от впряг. С нараснало любопитство той приближи животното и прекара опитно ръце по широкия му гръб. Беше влажен. Явно е препускал доста, реши той. Потупа животното още веднъж и тъкмо се отправи към предната врата, когато забеляза обилната светлина, която струеше от едната й страна.

Беше очевидно от силата на светлината, че има отворена врата и след кратко колебание Кристофър тръгна по същата пътека, по която беше минал Едуард. Спря точно пред яркото петно, вперил поглед във всекидневната.

Най-странното беше, че първото нещо, което Кристофър забеляза не бе нито Робърт, нито проснатото тяло на Едуард, а палтото на Никол. То все още лежеше небрежно преметнато на един от столовете. Позна го веднага. Та нали той го беше избирал и платил в Ню Орлианс. „Малка кучка — рече си разярено той, — проклета малка кучка!“ Пристъпи гневно напред и в същия миг видя Робърт. Също и Едуард Маркъм. Мъртвият Едуард Маркъм, установи той без дори да се изненада, като наблюдаваше как Робърт тегли тялото към вратата.

За миг Кристофър едва не си тръгна, попарен от грозното обяснение, което пламна в мислите му. Явно Никол е била с любовника си и очевидно той е убил съперника си, за да й докаже своята любов. Това беше толкова низко и жалко, че чак му прилоша. Беше точно в стила на Анабел, майката на Никол. Явно дъщеря й не беше по-различна от самата нея. Той направи крачка назад, но припомняйки си тревожното лице на Саймън, реши да се намеси. Не заради Никол, а заради дядо си — или поне се убеждаваше, че това е единствената причина. Не го интересуваше, какво ще стори Робърт с тялото на Едуард, но явната връзка между Никол и Робърт го изгаряше като киселина. Той със задоволство си представи как обвива в смъртоносна хватка ръцете си около нежната шия на Никол.

Явно Кристофър беше вдигнал някакъв шум или пък нервите на Робърт бяха опънати до краен предел от хладнокръвното убийство на Едуард, защото го усети как стои там, пред всекидневната и го погледна. Очите им се срещнаха за един безкраен миг. После, с полудоволна полубезумна усмивка Робърт пусна ръката на Едуард и се изправи.

— Е — каза той, — май най-накрая се срещнахме.

Нямаше нужда от обяснение. И двамата чувстваха, че тази нощ те ще се изправят един срещу друг в смъртоносна битка. Всички предишни грешки, цялата омраза, която носеха в сърцата си щеше да бъде защитена… с кръв.

Кристофър кимна, в знак на съгласие с думите на Робърт и с широка, нехайна походка влезе в стаята. Той не погледна към Робърт, докато се измъкваше от палтото. Вместо това разсеяно огледа стаята. Нави ръкавите на бялата си ленена риза и лаконично попита:

— С какво ще се бием — шпага или пистолет? Тук или на плажа?

Също така делово Робърт отвърна:

— Шпаги. Твоята е там, над камината. Моята е вече в ръката ми. Както си забелязал, тя вече ми послужи тази вечер.

Устните на Кристофър се раздвижиха в нещо, което би могло да бъде наречено усмивка.

— Забелязах. А къде ще приключим с този фарс? Тук?

— Защо не? Можем да махнем мебелите.

Двамата мъже се захванаха за работа с убийствена охота, като избутаха тежките мебели към стените на стаята. Все така безмълвно те седнаха и свалиха ботушите и чорапите си — знаеха, че босите крака им помагат да пазят по-добре равновесие.

След това Кристофър пристъпи към камината и свали другата шпага от полицата. Той я прекара бавно по дланта си, за да провери дали е достатъчно остра и как приляга на ръката му. Извърна се към Робърт, който вече беше взел своята и каза с равен глас:

— Изборът ви на оръжие е забележителен. Това острие е извънредно добро.

Робърт насмешливо кимна и надменно отговори:

— Нали знаеш, че винаги съм имал най-доброто както, що се отнася до шпагите, така и по отношение на жените.

Хладна светлина озари очите на Кристофър и те проблеснаха в осветената от огъня стая. Той промълви с иронична нотка в гласа:

— Дали тя ви принадлежи, чичо? Или по-скоро… дали бихте могъл да я задържите?

Това беше очакваната обида, която даде повод за начало на битката. Ръката на Робърт се стегна около шпагата. Устните му се свиха в гневна черта и той изсъска:

— За бога, ще си платиш за тези думи. Пази се!

Кристофър с готовност посрещна атаката на Робърт. Остриетата иззвънтяха във въздуха. След като отби първия удар, Кристофър се отдръпна пъргаво и процеди:

— Хайде, чичо, би трябвало да се справяте по-добре! В края на краищата този път силите са равни. Или сте толкова добър само когато противникът ви е почти обезоръжен?

— По дяволите! Хайде де, бий се! — извика Робърт, като дишаше тежко.

— Ще се бия, чичо, ще се бия. Не се бойте. — Отвърна хладно Кристофър и внезапно нападна Робърт с бързи, отсечени движения на шпагата.

Продължиха да се бият мълчаливо. Чуваше се само глухото трополене на босите им нозе и звънтенето на шпагите. В стаята цареше гробна атмосфера, която с всеки изминат миг ставаше все по-напрегната. Удар след удар Робърт едва успяваше да отбие бързите атаки на Кристофър.

За всеки от тях не съществуваше нищо друго освен съперника и омразата, която носеха в гърдите си. Нищо не беше действително освен шпагата на другия — мамеща, нападаща, парираща, която всеки миг можеше да използва неволното сваляне на гарда и да постави край на тази неизбежна среща. Те бяха двама високи, красиви мъже, приличаха си в много отношения и яростта, която бяха сдържали толкова дълго, сега беше избухнала с пълна сила.

Робърт едва отби една атака, която щеше да го прониже в сърцето. Движеше се прекалено бавно. Острието на Кристофър се удари в неговото, после се мушна под гарда му и се плъзна надолу по ръката, оставяйки дълга, кървяща следа.

Със свирепа усмивка Кристофър кротко промълви:

— Дължах ви това, чичо!

Тъй като това не беше прост дуел, който можеше да бъде решен с един-единствен удар и с първите капки кръв всеки от тях бе готов да прободе безжалостно другия. Робърт се престори, че се кани да нападне високо, а същевременно се опита да промуши шпагата си ниско под гарда на Кристофър, но племенникът му успя да отбие атаката.

Задъхано, но със съвсем отчетлив глас, Кристофър попита:

— Къде е тя?

Сега беше ред на Робърт да се усмихне:

— Горе, в леглото ми… къде другаде може да бъде?

Веднага съжали за думите си, тъй като шпагата на Кристофър преднамерено и с лекота, го одраска по скулата.

— И как се озова в дома ви? Какво правеше Едуард тук?

Робърт вече нямаше сили да атакува. Ръката го болеше от рамото до китката. Лицето му беше обляно в пот и всичко, което можеше да стори бе само да парира все по-опасните атаки на Кристофър.

— Отговорете ми! Как се озова Никол тук и то с Маркъм?

Задъхано и като преглъщаше с мъка, Робърт изсъска:

— Прислужницата й ми каза, че Едуард я е отвлякъл. Аз ги настигнах и доведох Никол тук.

Кристофър можеше да се досети за повечето от подробностите от разказа на Робърт, но не за всичките. Очите му се присвиха, а върха на шпагата му проблесна под гарда на Робърт. Спря и се отдръпна назад.

— А в леглото ви?

Робърт задъхано се изсмя:

— Да си ме чувал някога… да се хваля… с моите… завоевания?

Това бяха последните думи, които Робърт Саксън произнесе през живота си. Не му беше останал повече дъх, цялата му енергия бе съсредоточена в последната смъртоносна схватка, която реши борбата.

Миг по-късно Робърт разбра, че настъпва края. Видя летящото към сърцето му острие, отчаяно се опита да го отклони, но беше твърде късно. Шпагата на Кристофър безпогрешно потъна дълбоко и смъртоносно в гърдите на Робърт и сложи завинаги край на дуела между тях.

Кристофър гледаше с безразличие тялото на Робърт, изненадан от факта, че не чувства нищо. Робърт беше човекът, който той мразеше и презираше през целия си живот. Победата над него би трябвало да го изпълва с възторжено ликуване. А сега се чувстваше празен, вцепенен, безразличен към проснатото на пода тяло.

Очевидно беше стоял там известно време. Никога не разбра какво точно го накара да излезе от това странно състояние. Може би изпукването на горяща цепеница в камината или прибоят. Във всеки случай той се отърси от вцепенението, давайки си сметка, че чудовищната омраза между него и Робърт най-сетне беше унищожена — на ужасна и страшна цена.

Цъкането на часовника над камината го отрезви. Накара го да се сети за отлитащото време, за кораба, който го очакваше зад същите тези вълни, които се разбиваха в брега точно под прозорците на къщата. Хвърли мрачен поглед на картината пред себе си. Мъртвият Робърт лежеше в краката му, а тялото на Едуард беше проснато на пода на не повече от четири фута. Точно тази близост на телата му подсказа как да постъпи. Смъртта на Робърт щеше да бъде достатъчно тежък удар за дядо му и без да знае, че е причинена от собствения му внук. Една мисъл мина като светкавица през ума на Кристофър. Той се приближи до тялото на Едуард и ловко подмени собствената си шпага с шпагата-бастун.

Само миг по-късно вече беше развил ръкавите си, обул ботушите и навлякъл палтото. Огледа още веднъж стаята, с ясното съзнание, че е време да тръгва — приливът наближаваше и времето течеше бързо. Но мисълта, че Никол спи спокойно горе, в леглото на Робърт, не му даде мира. Той знаеше, че преди да отпътува, трябва да я види, да се увери със собствените си очи, че тя наистина е лъжлива уличница, за каквато я смята.

Мислите му бяха прекъснати от плахо почукване. Той бързо прекоси стаята и се долепи до стената.

Галина предпазливо влезе в стаята. Кротките й, кафяви очи бяха широко отворени от тревога и притеснение.

Не беше пристъпила и две крачки, когато Кристофър, с привичната за него грациозност на пантера, затвори вратата с рамо и затисна устата й с ръка.

— Тихо — прошепна той в ухото й. После хвърли поглед към мястото, където лежаха труповете и със задоволство отбеляза, че едно от канапетата ги скрива от погледа им. Той бързо избута вкаменената Галина към бюрото на Робърт и като все още държеше ръката си на устата й, обърна лицето й към себе си.

Очите й се разтвориха още по-широко, ако това въобще беше възможно, и устните й беззвучно произнесоха името му.

Той сложи пръст пред устните си, за да й покаже, че трябва да мълчи и бавно свали ръката си.

— О, господарю Кристофър, трябва да я спасите! Тя избяга надолу по плажа. Трябва да я намерите и да я върнете обратно! — После несвързано добави: — Тя няма наметка и ще замръзне.

Кристофър трескаво мислеше. Сметна, че Никол е узнала по някакъв начин за присъствието му в къщата и се опитва да избяга от последиците. Забелязвайки парче хартия върху бюрото на Робърт, той бързо надраска бележка на дядо си.

Той грабна палтото на Никол и издърпа Галина от стаята. После я подкани да побързат по пътеката, по която беше минал преди толкова кратко време. Когато стигнаха до коня му, той буквално набута Галина в палтото на Никол, тикна бележката в ръката й и я метна на коня си.

— Надявам се, за бога, че можеш да яздиш, Галина — каза весело той. — Ще идеш при лорд Саксън и ще му дадеш тази бележка. Не се тревожи за господарката си. Аз ще се погрижа за нея. — Той се поколеба, после бавно изрече: — Галина, много ще ти бъда благодарен, ако не споменаваш пред никого друг, освен пред дядо, че си ме виждала тази вечер. Ако те питат, измъкнала си се сама. Разбра ли?

Галина машинално кимна. Кристофър плесна хълбока на коня и животното препусна напред. Кристофър го проследи с поглед, после се обърна и хукна надолу по плажа с единствената мисъл да открие Никол. А когато я намереше…

По това време мис Никол Ашфорд беше в доста окаяно състояние. Уверена в собствените си сили, тя си беше позволила да бъде невнимателна. Успя да се спъне в един полузаровен в пясъка камък и да изкълчи зле глезена си. Усети пронизваща болка. Бясна от яд, тя седеше на пясъка, почти зарязала безплодните си усилия. Тя погледна отново нагоре към скалата и успя да различи на лунната светлина очертанията на един мъж.

За миг си помисли, че фигурата й е позната, но после реши, че тази идея е плод на въображението й. Хигинс не би излязъл по това време на нощта, за да си разменя сигнали, с някакъв странен кораб. Всъщност, дали не би го сторил?

Изведнъж тя се изправи рязко, припомнила си, че Кристофър спомена за някаква вила край морето, когато говореше за заминаването си. Тя се втренчи упорито в морето и въобще не се изненада, когато няколко минути по-късно във водата беше спусната малка лодка. Мъжете в нея започнаха да гребат към брега.

Тя гледаше почти развеселена как след не повече от няколко секунди Хигинс се заспуска надолу по скалата. Нямаше спор — тази нощ неприятностите валяха една след друга. Кристофър щеше да я удуши, ако я откриеше тук, мислеше си тя с полуистеричен смях. Хигинс вече беше близо до нея и тя извика:

— Хигинс! Знам, че е странно да ме видиш по това време, но би ли съобщил на Кристофър, че съм тук?

Хигинс, разбира се, подскочи от изненада.

— Мис Никол! — извика развълнувано, след като присвивайки очи я разпозна в огряната от луната нощ. — Какво правите тук? Кристофър хукна да ви търси. Всъщност ще изпусне кораба заради вас!

Никол погледна ужасено разтревоженото лице на Хигинс. „Боже мой!“ — прошепна тихо тя, осъзнала какво точно се е случило. Мисълта, че Кристофър ще я пребие, вече не й се струваше тъй смешна, защото след всичко, което се беше случило, той със сигурност щеше да стори точно това. Прехапала устната си, тя гледаше приближаващата се лодка. Най-накрая попита:

— Какво мислиш да направиш? Да им кажеш, че няма да пътувате?

Хигинс я погледна колебливо:

— Не, аз ще се върна с тях. Този кораб заминава за Америка, за Ню Орлианс и Кристофър ми нареди да замина на всяка цена.

— Разбирам — отвърна бавно тя. Мисълта, че той не е спазил уговорката заради нея, я изуми. „Но, по дяволите — си каза непокорно тя, — не е по моя вина! Не съм го молила да тършува из околностите и да ме търси!“

— Вижте! — прекъсна мислите й развълнуваното възклицание на Хигинс.

Със свито сърце Никол разпозна дългокраката фигура, която гневно се спускаше надолу по плажа. Отне му само миг да стигне до тях и лицето му доби странно изражение, когато погледна седналата на плажа Никол.

— О-о-хо — произнесе той, като саркастично провлачи възклицанието, — я да видим какво ни чака тук? Озлочестена девица? Или забягналата любовница на чичо ми?

Без да й даде възможност да отговори, той се наведе и я изправи на крака. Тя го гледаше враждебно, пренебрегвайки пронизващата болка в глезена си. После почти кротко произнесе:

— Ако не бях си наранила глезена, нямаше да ме намериш тук. И, Кристофър — продължи тя с отчаяна нотка в гласа, — не исках да стане така.

Кристофър я погледна безмълвно. Беше раздиран от толкова противоречиви чувства, че не беше сигурен какво точно изпитва. Откри, че някакво друго, неопределимо чувство, раздира душата му.

Вече духаше остър вятър, който подемаше катранено-черните й къдрици и неистово ги разпиляваше по раменете й. Той прилепваше тънката й рокля към стройното тяло и караше Кристофър да се върне към спомени, които искаше да изличи от паметта си. „Не я желая — убеждаваше се упорито той. — Тя носи само беди.“

Никол преглътна, леко обезкуражена от суровото, безмилостно лице, което се беше надвесило над нея. Гневът й се беше отдръпнал пред сдържаната ярост, която Кристофър излъчваше и тя колебливо изрече:

— Аз… аз…

— Ти какво? — сопна се бурно Кристофър. — Съжаляваш? Не е ли твърде късно за това? Двама мъже са мъртви заради теб! Боже Господи, Никол, оставям те за по-малко от месец и какво откривам? Хаос и бъркотия. Какво да те правя сега?

С блеснали от гневни пламъчета очи, тя му отвърна сприхаво:

— Нищо няма да ме правиш! Успях да се добера дотук сама и съм сигурна, по дяволите, че нямам нужда от помощта на такива като теб! Срещай си проклетия кораб!

Тя се обърна рязко забравила за наранения си глезен. Острата болка й напомни за злополуката. Направи още една колеблива стъпка, преди да се свлече в силната прегръдка на Кристофър.

Викът на Хигинс бе накарал Кристофър да се обърне. След миг, изричайки тихи, гневни проклятия, той пое ритащата, съпротивляваща се Никол и я понесе надолу към морето. Стовари я на мокрия пясък и изръмжа:

— Сега ще стоиш тук и ще ме слушаш: Робърт и Едуард са мъртви. Дори и да не си го сторила със собствените си ръце, вина за смъртта им имаш ти! — После горчиво добави. — Толкова приличаш на майка си!

Никол пребледня като платно. Очите й се разшириха и добиха цвета на буреносно небе. Беше потресена от ужасната вест, но това, което я изуми най-много, беше, че Кристофър обвинява нея! Знаеше, че той ще погледне нещата откъм най-черната им страна, но това? Беше толкова отвратително да я сравнява с майка й, да мисли, че тъй много си приличат.

— Ако бях мъж, още преди разсъмване щеше да опиташ острието на шпагата ми. Как смееш да говориш така! Да ме обиждаш, без да си ме изслушал, без дори да знаеш какво се е случило. Ти, противно животно, надявам се, че гадният ти кораб ще потъне!

В думите й имаше достатъчно справедливост, за да накарат Кристофър да спре за миг, но нямаше време — нямаше време за повече разговори, нямаше време за обяснения. Разкъсван от чувства, които не можеше да назове, той за първи път в живота си не можеше да вземе решение. И причината за това беше само една жена — тази жена. Не можеше да отрече, че все още я желае, дори сега, когато знаеше, че Робърт е спал с нея, че е целувал тези сладки устни. Все още искаше да почувства голотата на това стройно тяло в прегръдките си, да почувства трепета му, когато навлиза в него. Всъщност защо трябваше да я оставя тук?

Дори мисълта, че може да я вземе със себе си беше безумие, но веднъж загнездила се в съзнанието му, той не можеше да се отърси от нея. Погледна замислено към лодката. Беше стигнала до брега и след няколко секунди трябваше да се отправи натам. Хигинс вече газеше в разпенената вода. Той се обърна назад да погледне отново изразителните черти на Никол. Погледът му се плъзна по пълните й, чувствени устни и в този миг Кристофър Саксън изчезна, отстъпвайки мястото си на капитан Сайбър.

Кристофър Саксън имаше намерение да я остави при дядо си, където тя щеше да бъде в безопасност. Ако знаеше, че тя е при Саймън, можеше да отплува за Америка и да се опита да я забрави. Сейбър никога не се беше лишавал от това, което искаше, а той отчаяно желаеше тази жена.

Вятърът пилееше синкавочерната му коса. Златистите очи блестяха от чувственост и инстинкти, които бяха потискани и отричани през дългия престой в Англия. Той взе решение и се наведе над Никол тъй бързо, че тя нямаше време да предположи какво се кани да стори. Целуна дълго и властно полуотворените й устни, а сетне с лекота я метна на рамото си.

Без да обръща внимание на гнева й, на юмруците, които гневно удряха по гърба му и ритащите крака, той нагази сред вълните и се отправи към пристигащата лодка. Когато стигна до нея водата беше до хълбоците му и почти развеселен метна Никол върху дървените дъски. След миг Хигинс му подаде ръка и той се качи в лодката. Хвърли за последен път поглед към безлюдния плаж и усети, че сега наистина може да напусне Англия без да изпитва съжаление. Той се обърна към един от моряците и подхвърли:

— Всички сме на борда. Хайде да се махаме оттук, преди да ни е открил някой от британските военни кораби.

Мъжете се поколебаха за миг, после примирено свиха рамене и започнаха да гребат към кораба. Един от тях не можа да се сдържи и промърмори:

— Никой не е споменавал, че ще има и жена. Капитан Бейкър няма да е много доволен, когато я види!

Кристофър погледна надолу към гневното лице на Никол и като небрежно разроши къдриците й, произнесе с равен глас:

— Съжалявам за допълнителния пътник, но ние с дамата не успяхме да си довършим един много важен разговор, а Ню Орлианс е идеално място за това.

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Дългото пътуване по море към Ню Орлианс беше истински кошмар. Два пъти ги нападаха британски военни кораби, веднъж ги обстрелваха и само заслона на плъзналата мъгла даде възможност на капитан Бейкър да се измъкне. Времето беше отвратително. Вятърът и мъглата сякаш вървяха по петите им, като разваляха и без това лошото им настроение.

Капитанът, съвсем естествено, не беше възхитен от неочакваното и нежелано присъствие на жена на кораба си. Никол прекара цялото пътуване затворена в малка порутена каюта. Бяха разменили само няколко думи с Кристофър. И на двамата им беше ясно, че не е време да започват някой от язвителните си спорове.

Ден след ден Никол крачеше из тесния си затвор, а духът й все повече се сломяваше. Беше като диво животно, уловено в капан, от който толкова й се искаше да избяга и все пак…

Кристофър се чувстваше също тъй зле, въпреки че имаше възможност да се разхожда из кораба. Единственото нещо, от което изпитваше удовлетворение, беше мисълта, че носеше доказателството за плановете на британците. По отношение на Никол не можеше да стори нищо, освен да проклина безумието си да действа тъй импулсивно.

Саймън сигурно щеше да се сети, че тя е с него. Бележката, която му написа намекваше за това, а и Кристофър беше казал на Галина, че ще се погрижи за господарката й. За миг му хрумна невероятната мисъл, че дори тогава подсъзнателно е възнамерявал да вземе Никол със себе си.

Никога през целия си живот Кристофър не беше попадал в такова огромно затруднение. Той се презираше, че се е поддал на прищявката си, проклинаше Никол, че е тъй изкушаващо привлекателна, но не можеше да отрече, че все още я желае, толкова я желае, че не би могъл да си представи живота без нея. В действителност точно това го гризеше, вбесяваше го и го измъчваше до такава степен, че едва можеше да я погледне без да изпита желание да сключи пръсти около крехкото й вратле.

Дългите дни, прекарани в морето, с нищо не разрешиха проблемите му. Близостта на Никол и неспособността му да задоволи физическия глад, който гризеше цялото му същество, го караха да се разхожда по палубата по цяла нощ. Неизменно мислеше за свитата в малката си каюта Никол.

О, той можеше да нахълта вътре и да я има по всяко време на деня, но беше стигнал до онзи повратен момент, когато жадуваше нещо повече от бързо физическо успокоение. Рязко, сякаш беше сграбчил нажежен ръжен, той отхвърли абсурдната мисъл, че това което искаше от нея беше любов. Това беше направо смешно. Объркан, изпълнен с ненавист, той обърна гръб на тази идея.

Пристигането им в Ню Орлианс през втората седмица на ноември беше посрещнато от всеки с облекчение.

Кристофър и неговите придружители слязоха от кораба и се отправиха към елегантната му къща във Вю Каре. Когато стигнаха там, в главния салон приветливо ги посрещна запалената камина, в която танцуваха игриви пламъчета. Сандърсън беше уведомен за пристигането им.

Кристофър се информира за последните новини и тръгна почти веднага за дома на Савидж. Той мислеше да изпрати един от прислужниците да провери дали Савидж си е вкъщи, но после, тъй като нямаше търпение, а и не беше спокоен, реши да не губи ценно време.

За щастие Джейсън си беше у дома и когато Кристофър влезе в библиотеката, той вяло четеше някакви служебни писма. Грубите черти на лицето му се озариха от ведра и приветлива усмивка. Той се изправи и енергично подаде ръката си:

— За бога — каза полунасмешливо, полусериозно той, — крайно време беше да се върнете! Вече се чудех дали интуицията ми не ме е излъгала.

Кристофър се усмихна широко, докато се ръкуваха и подхвърли:

— Повярвайте ми, имаше моменти, когато си мислех, че и двамата трябва да сме побъркани, за да се впуснем в такъв план! — После, неспособен да се сдържа повече, възторжено добави: — Стана, Джейсън. Вече не знаех какво да правя, почти бях сигурен, че съм се провалил, когато нещата се подредиха чудесно. Прочетете сам. — Той подаде записката на Джейсън, седна небрежно на крайчеца на бюрото и добави: — Не е кой знае какво, но е все пак доказателство, че ще ни нападнат и ни дава част от тъй нужната информация.

— Хм-м, да, да, разбирам какво имате предвид — рече Джейсън, докато набързо преглеждаше кратките факти от бележката. — Всъщност, точно на това се надявах. Трябва веднага да я отнеса на Клейборн. През тези няколко месеца той почти се побърка. А и вестниците не съобщават кой знае какво. Едва ли не всеки ден чета за надвисналата заплаха за нападение над Ню Орлианс, а сякаш нищо не се прави, за да се подготвим. Градът е все още в плачевно състояние що се отнася до отбранителните сили.

— Тогава явно нищо не се е променило, докато ме е нямало тук — отбеляза разочаровано Кристофър.

— О, не бих се изразил така! — отвърна Джейсън, усмихвайки се леко. — Случиха се някои неща. Джон Армстронг се оттегли от поста секретар на военното министерство и Монро пое неговия пост. Като изключим, че опожариха Вашингтон, не бих казал, че сме се справяли зле през изминалите месеци. Има още една новина, която пропуснах да ви съобщя — генерал Рос е мъртъв. Беше убит през септември при нападението на Балтимор. Е, показахме си зъбките, доколкото можахме.

Кристофър въздъхна:

— Сигурно сте прав — но перспективите не са окуражаващи. Не забравяйте, че мирните преговори в Гент се развиват с бързината на костенурка, а и що се отнася до Гент, не бих възлагал особени надежди за бързо разрешаване на проблема.

— Съгласен съм. Но вижте, с тази записка ние със сигурност ще успеем да убедим Андрю Джаксън, че Ню Орлианс наистина е в опасност. А успеем ли веднъж да го убедим, той и армията му ще бъдат тук. Джаксън няма намерение да остави британците да превземат Луизиана.

Кристофър го изгледа скептично:

— Надявам се да сте прав. Междувременно какво мислите да правим?

Джейсън се облегна в креслото си.

— Искам да дойдете с мен, когато отида да дам тази записка на губернатора — каза той след известно колебание. — Тъй като вие самият сте набавил тази информация, мисля че ще е най-честно да отдадем дължимото на тези, които имат заслуга затова. А което е по-важно, губернаторът има нужда от подкрепата на всеки способен човек.

Кристофър го погледна озадачено.

— Надявам се, че знаете какво вършите. Преднамерено пробутвате опърпан пират като мен на губернатора. Не се ли опасявате, че ако той узнае за връзките ми с Лафит, това ще подбие реномето ви пред него?

На лицето на Джейсън се изписа странен израз и той каза провлачено:

— Скъпи приятелю, един хаймана като вас, трудно може да ме компрометира! А и голяма част от ползата, която губернаторът има от мен се дължи точно на факта, че познавам такива опърпани корсари!

В погледа на Кристофър затанцуваха насмешливи пламъчета.

— В такъв случай аз съм на вашите услуги, сър!

Незабавно беше уредена среща с губернатора. През цялото време, докато гледаше как Клейборн чете записката, Кристофър се чудеше дали информацията, която се съдържаше в нея го успокоява или тревожи още повече. Когато Клейборн я прочете, лицето му доби каменно изражение. Той я остави върху старателно полираната повърхност на бюрото. Скръсти спокойно ръце и погледна със светнали очи двамата мъже, които седяха пред него.

— Добре — произнесе бавно той, — ако това не размърда Джаксън, не зная какво би могло да го стори! Надявам се той да осъзнае, че британците се канят да нападнат точно Ню Орлианс, а не Мобил. — Мекият вирджински акцент се усещаше в гласа на Клейборн дори след единадесет години, прекарани в Ню Орлианс. — Аз лично смятам, че нападението ще бъде откъм брега.

Нито Кристофър, нито Джейсън биха могли да добавят кой знае какво към това, което той вече знаеше. След няколко минути учтив разговор двамата мъже напуснаха дома на Клейборн.

Дъждът беше престанал, но след като погледна надвисналото над тях синьо небе, Кристофър отбеляза:

— Ако побързаме, можем да се приберем преди следващия порой.

Джейсън изгледа враждебно дъждовните облаци, които се събираха над главите им и се съгласи:

— Като гледам небето, може и да ни се наложи да поплуваме, mon ami! Пък и смятам, че засега сторихме каквото можахме. Щом науча нещо ще ви уведомя. — Джейсън се поколеба и на лицето му се изписа дяволито изражение. — Бихте ли имал нещо против да вечеряте с мен и Катрин в четвъртък? Случиха са някои неща из Ню Орлианс и ми се иска да ги обсъдим. Сега не е подходящо, а и аз не съм свободен довечера.

Без да обръща внимание на няколкото капки дъжд, Кристофър погледна загрижено Джейсън:

— Важно ли е? Нещо, в което и аз трябва да се намеся?

Другият мъж отново се поколеба за миг и Кристофър усети, че той крие нещо. Но преди да успее да го попита направо, Джейсън каза:

— Може да сметнете, че е важно и да се почувствате задължен да сторите нещо. — Тъй като Кристофър смръщи вежди, Джейсън добави: — Не искам да се правя на интересен. Трябва да бъда искрен, в момента нямам време да навлизам в подробности. Може и да го чуете преди да ви го съобщя, но ви моля да бъдете благоразумен и да не се палите. Нали знаете, че креолските сплетни и слухове не винаги казват истината.

Кристофър издаде упорито брадичката си напред и присвивайки лешниковите си очи, промърмори:

— Може и да не искате да се правите на интересен, но точно това се получава, и то дяволски добре!

Пълните устни на Джейсън се свиха в бегла усмивка:

— Зная, скъпи приятелю, зная, но ще трябва да потърпите. Разбрахме се, нали? Ще дойдете ли на вечеря в четвъртък?

— Можете да бъдете сто процента сигурен, че ще дойда.

Джейсън се сбогува и Кристофър тръгна бавно към къщи. Мислеше си за Никол. Толкова пламенна, тъй порочно омайна, тъй пагубно красива! Навярно мразеше дори мисълта за него, но той не желаеше друга жена — поне в момента, побърза да се успокои Кристофър. Не искаше и да си мисли, че може да изпитва същото и през следващите няколко седмици… а може би и месеци?

Той категорично отказваше да мисли за по-далечното бъдеще. Не беше се тревожил за друга жена, защо трябваше да го прави сега?

Както можеше да се предположи, Никол нямаше никакво намерение да чака „да види какво ще стане“. От една страна беше ядосана, а от друга безпомощно съзнаваше, че най-много бе копняла именно да бъде с него. Но не на такава цена, мислеше гневно тя, не и да я метне на рамо като парче месо и да я понесе към срама и унижението.

Ако имаше право на избор, ако сама бе решила да замине с него, ако беше казал „Ела“ и го бе последвала по своя воля, нямаше да се чувства така унизена. Срама и позора бяха нещо, което с радост би понесла, ако Кристофър й беше дал правото на избор.

Не си направи труда да скрие чувствата си и чак когато забеляза учуденото изражение върху лицето на младото чернокожо момиче, набързо натоварено със задачата да й служи като камериерка, тя се насили да мисли за нещо друго. Усмихна се чаровно и каза:

— Моля те, не се плаши от мен! Аз често съм навъсена и съм в ужасно настроение, но рядко си го изкарвам на прислугата. Я ми кажи как се казваш?

Момичето боязливо измънка:

— Наоми. Господин Сандърсън каза, че ще ви прислужвам, докато успее да наеме камериерка.

Никол наблюдаваше как Наоми сръчно приготвя нещата за ваната и как внимателно изважда една от роклите, които по ред причини бяха останали, когато отпътуваха за Англия. Нямаше причина да се наема друга. Този път тя нямаше да бъде представяна в елитно общество. Да бъдеш метреса — предполагаше, че Кристофър й бе отредил точно тази роля — беше много по-различно от това да си на официално посещение!

Наоми прекъсна размишленията й с вестта, че ваната е готова. Като остави настрани мислите за предстоящата битка с Кристофър, тя се остави да бъде съблечена и отведена до голямата медна вана.

Удоволствието от банята беше несравнимо. След дългите седмици, прекарани в открито море горещата вана я накара да се чувства като в рая.

Никол от седмици не се беше чувствала тъй чиста и отпусната. Тя седеше край огъня в стаята си, увита в голяма, пухкава хавлия, а Наоми решеше дългата й коса. Монотонното, отпускащо движение на гребена едва не я приспа и Никол реши да полегне за малко.

Спа здрав сън. Няколко часа по-късно, когато се събуди, в тъмната и тиха стая влезе Наоми със запалена свещ в ръка.

— Да? Какво има? — попита тя.

— О, мис, не исках да ви събудя. Господарят Кристофър само искаше да разбере дали още спите.

— Не си ме събудила. Тъкмо се канех да позвъня за тебе — излъга Никол.

Уверила се отново, че обслужването на мис Никол щеше наистина да се окаже приятна работа, Наоми запали лампите и с готовност и умение се зае да облича новата си господарка.

Предварително подготвената рокля беше от мек муселин в много приятен бледозелен цвят.

Не си беше оставила други обувки и загледана в босите си крака, си припомни с болка онази вечер на Бермуда. Колко различно щеше да е бъдещето и, ако бе последвала съвета на Алън, с тъга си помисли тя.

Проблемът с липсващите обувки бе разрешен. Тя обу малко смачканите чехли от бронзова коприна, с които беше дошла. Един небрежно метнат на раменете шал довърши тоалета й и Никол се спусна по стълбите към главния салон.

Кристофър се оказа там, слязъл преди нея, както очакваше. Това, което не очакваше бе удоволствието и едновременно с това болката, преминали през нея, като го видя да стои небрежно облегнат на камината.

Вдигайки поглед от пламтящия огън Кристофър учтиво се поинтересува:

— Добре ли спа?

— Да. Едно истинско легло бе голям разкош след удобствата, подсигурени от капитан Бейкър — отвърна му Никол със същия тон, несигурна нито в себе си, нито в настроението му.

Той изглежда се чувстваше доста добре, но мургавите му черти бяха неразгадаеми. Приближи се до нея и учтиво я поведе към един стол. Тя се поколеба, после реши, че също може да се държи като него и се настани на предложеното й място.

Движенията на двамата бяха забавени, речта им отмерена, като на непознати, срещнали се за първи път. Кристофър попита учтиво:

— Би ли искала чаша шери? Струва ми се, че разполагаме с доста време, преди да сервират вечерята.

Почувствала се като кукла с изрисувана на устните усмивка, Никол тихо прошепна:

— Да. Чудесно ще е да пийна нещо.

Кристофър отиде до сребърния поднос с напитките и й сипа от бледожълтата течност. И двамата мълчаха. Все още в мълчание, той се приближи до нея и й подаде чашата. Пръстите им се докоснаха. И двамата реагираха като ужилени. Ръката на Кристофър веднага се дръпна, а Никол едва не изпусна чашата.

Тишината стана непоносима. Всеки чакаше другия да направи първото движение, да изрече първата дума. Никой не го направи.

Мълчанието им се усещаше като трето присъствие в елегантната стая и, колкото повече време течеше, толкова по-неудобно се чувстваше Никол.

Кристофър се беше върнал на мястото си до огъня, бе вперил поглед в пламъците и отпиваше от брендито. Накрая той реши да се обърне с лице към нея, като каза подигравателно:

— Е? Нямаш ли какво да кажеш? През изтеклите няколко минути очаквах да ме поразиш с острия си език.

Никол се стегна. Топазените и очи заблестяха. С усилие се овладя да не направи точно това, което каза той. Вместо това му отговори със същия тон:

— Словесните двубои с тебе няма да доведат до никъде. Надявам се, че съм надживяла част от глупостта си и нямам намерение да споря.

Едната му гъста, черна вежда се повдигна присмехулно нагоре.

— Сигурен съм, че имаш какво да кажеш. Може би ме осъждаш за действията ми?

Никол се изправи и много решително постави чашата си на близката маса.

— Да, имам какво да кажа и по-точно, искам да задам един въпрос. Позволено ли е? — поинтересува се тя със сарказъм в гласа. След като Кристофър рязко кимна, тя заяви направо: — Какво смяташ да правиш с мене?

Очите на Кристофър я пребродиха цялата, от бронзовите пантофки до косата. Погледът му галеше, спрял се малко по-дълго на високата гръд, на блестящите, тъмни коси, преди отново да се върне на пълните й устни.

— О, мога да споделя няколко плана, които имам, скъпа моя — прошепна той, — но се съмнявам, че ще се съгласиш. — С очи, впити в нейните, той се приближи, оставяйки само инчове между телата им. — Желая те, Никол — откровено каза той. — Желая те повече от която и да било жена на света. — Златистите очи заискриха от внезапно появилото се желание, докато бързо казваше: — Ти беше склонна да станеш любовница на Робърт. Защо да не бъдеш моя метреса? — Докато Никол стоеше като каменна статуя, с бушуващ в гърдите й гняв, той бързо продължи: — Дадох ти възможност да водиш достоен за уважение живот. Уверих се, че си заела дължимото ти място в обществото, но ти не искаше това. Ти беше готова да захвърлиш всичко, само за да станеш играчка на Робърт. Е, скъпа, ще ти бъде по-добре като моя играчка, а не като негова. Повярвай ми, ще бъда изключително щедър. Само назови цената си.

Топазените очи горяха от ярост, докато тя казваше през зъби:

— Надценяваш чара си! Дори и да умирах и ти да държеше в ръце живата вода, отговорът ми пак щеше да бъде не! Да ти бъда любовница? Ха! Предпочитам да стана проститутка, отколкото да изтърпя прегръдката ти!

Кристофър стисна челюсти и сви устни, ядно протягайки ръце към нея.

— Така казвате, мадам! — изсъска той съвсем близо до устните й. — Така казваш, но тялото ти ми говори други неща!

Устата му брутално се впи в нейната, ръцете му се стегнаха около кръста й, веднага събудили спомени за други споделени мигове. Ако бе продължил да я целува по този жесток начин, тя можеше и да устои, но като че ли усетил, че грубата сила няма да го доведе до никъде, устата на Кристофър се задвижи нежно върху нейната, изисквайки отговор на нарастващата му страст.

Никол взе да се бори отчаяно, за първи път решила да не се поддава на тъмната му сила. Но Кристофър значеше прекалено много за нея. Силните му ръце я притискаха до топлината на собственото му тяло, карайки я да усеща дори през дрехите, колко много я желае. После ръцете му нежно се спуснаха към бедрата й, плъзнаха се по изящния гръб, а устните му я упойваха като наркотик. Никол изстена. Тя се заизвива в ръцете му, борейки се както с него, така и със себе си. Движенията на тялото й само накараха Кристофър да обезумее от страст, подтикваха го да се съедини с нея.

Кристофър замръзна от внезапното почукване на вратата. Като изпсува тихо, той вдигна глава и извика властно:

— Кой е?

— Сандерсън — беше спокойният отговор. — Вечерята е сервирана, сър.

Кристофър се зае да оправя дрехите си, като се сопна:

— Много добре. Веднага идваме. — Обръщайки се към Никол той прошепна полуядосано, полузакачливо: — Изглежда, че този интересен разговор ще трябва да почака! Готова ли си?

Без да го поглежда, оправяща роклята си с разтреперана ръка, Никол каза с твърд глас:

— За вечеря, да!

Кристофър се усмихна.

— Но, скъпа, че за какво друго?

Потиснала желанието си да му залепи плесница, Никол сковано пое към вратите, водещи към трапезарията.

По време на вечерята разговаряха със смешна учтивост. Но и двамата бяха бесни и готвачът остана доста разочарован, след като в кухнята беше върната по-голяма част от храната.

След вечеря Никол послушно се остави да я заведат до салона, в който седяха преди. Кристофър я настани на едно канапе, а Сандерсън й поднесе чаша кафе. Кристофър отново си сипа бренди. След като Сандерсън излезе Кристофър веднага даде да се разбере, че вечерята е била само един кратък отдих.

— Е? — попита той. — Предложението ми е все още в сила. Надявам се, че си имала достатъчно време да го обмислиш.

— Не е имало въобще какво да обмислям. Казах ти преди, ще ти го кажа и сега — няма да стана твоя любовница!

Гърдите й се повдигаха от вълнение и гняв. Тя се изправи и продължи смело с леко разтреперан глас:

— Изненадана съм, че изобщо искаш такова покварено същество като мене. Та нали аз съм една неблагодарница, която е обърнала гръб на прекрасния живот, осигурен ми от тебе. О, да! Нека не забравяме, че съм дъщеря на майка си! А и двамата знаем каква е била тя — лъжкиня, предателка, сладострастница! И, Кристофър, обещавам ти, ако ме насилиш, ще ти покажа точно колко много мога да заприличам на майка си! За бога, пусни ме! Осигури ми кораб до Англия! Изпрати ме далеч от себе си, за да намерим и двамата покой!

При думите й Кристофър побеля като платно. Той каза горчиво:

— Не мога. Мислил съм за всичко това, което казваш. То ме разкъсва ден след ден, нощ след нощ! Но да те оставя да си отидеш, не мога! — Това беше признание, което той не беше искал да прави, признание, което се опитваше да скрие от самия себе си. И побеснял той излезе от стаята, затръшвайки вратата.

Мятайки се в леглото същата нощ, Никол отново и отново си припомняше тези напрегнати моменти, неспособна да повярва на казаното от него. Окуражаващо беше да знае, че Кристофър също усеща тази невидима нишка, която ги свързва толкова здраво. Омразата му към този факт също беше явна. Какво да правя, мислеше си тя нещастно. Да остана? Да се надявам, че след време той ще ме обикне, ако изобщо е способен да обича? Или да продължавам да се боря с него, да го накарам да разбере, че ще бъде по-добре да се разделим?

Нямаше отговор на въпросите й. Тя въздъхна и седна в леглото, убедила се, че няма да може да спи. Не знаеше какво да прави. Нямаше собствени пари и не можеше да се върне в Англия. Къде можеше да отиде. Тогава дойде и признанието — докато обичаше Кристофър Саксън, бягството от него нямаше да разреши дилемата.

Никога не бе преставала да го обича, тъжно си призна тя. Да, беше се опитвала сама да се убеждава в обратното, но никога не бе успявала да заблуди глупавото си сърце. Какъвто и да беше — брутален, арогантен, една минута нежен, в следващата жесток — за нещастие тя го обичаше. Какво можеше да направи с това?

Тя потисна истерично кикотене, когато си помисли за изражението му, ако му кажеше: „Обичай ме! Искай ме не само с тялото си, но и със сърцето! Обичай ме, дяволите да те вземат!“

Но каква беше ползата. Самата тя не беше сигурна, че можеше да прости всичко, случило се между тях. После се усмихна цинично: „Колкото й да се преструваш, щом Кристофър повдигне малкото си пръстче, ти си готова да се хвърлиш в краката му.“ Да, обичаше го, дявол да го вземе!

Изгубена в собствените си мисли, тя подскочи при рязкото отваряне на вратата. Изненадана, видя Кристофър, който леко се клатеше на краката си.

Очевидно беше, че е полупиян. Косата му беше разрошена, дрехите му — в безпорядък. Той затръшна вратата със сила, принуждавайки Никол да се свие и да го изгледа тревожно. Тя прояви голямо самообладание, като си наложи да остане на мястото, отказвайки да се покаже притеснена от нахлуването му. Попита го хладно:

— Какво искаш, Кристофър?

На устата му се появи крива усмивка.

— О, тъкмо сега този въпрос е много подходящ, скъпа — отвърна той със същия тон и перфектно произнесени думи. Той небрежно седна на края на леглото, захвърли сакото си на пода и несъзнателно продължи да сваля останалото си облекло. Произнесе бавно: — Доста мислих за това тази вечер. Какво точно искам?

Никол наблюдаваше с пресъхнала уста как той сваля дрехите си и не смееше да помръдне. Когато Кристофър се изправи, за да разкопчае колана на панталоните си, самообладанието й се пропука, тя попита възмутено:

— Какво си мислиш, че правиш?

Без да изоставя заниманието си, той я погледна.

— А, този въпрос съдържа точно желанията ми. Аз искам теб, скъпа и мисля, че ще те имам!

— Ти си пиян! — обвини го Никол, започнала несъзнателно да се отстранява от него.

— Не. Тук грешиш — отговори той съвсем спокойно. — Пих, изпих много, но не съм пиян. Опиянен съм, може би луд и изпълнен с копнеж по очарователното създание, което не ми дава покой. — Гласът му изгуби част от вълнението и стана по-твърд. — Ето това съм!

Отдръпвайки се инч по инч, Никол нервно преглътна. Никога досега не го беше виждала такъв. Може би не беше пиян, но със сигурност се държеше странно. Той се наведе да издърпа панталоните и Никол бързо постави крак на пода. Но бърза, като змия, ръката на Кристофър стисна китката й.

— Не — тихо каза той. — Ти никъде няма да ходиш. Поне не докато свърша с тебе.

С порозовели от яд бузи тя се задърпа с все сила.

— Дяволите да те вземат, пусни ме! И се махай от стаята ми. — Очите й срещнаха неговите и това, което прочете в златистите дълбини засили отчаяното й желание за битка.

Без да се трогва от действията й, Кристофър само каза тихо:

— Не — и съвсем, съвсем целенасочено смъкна нощницата й.

И дума не можеше да става да му избяга. Без да обръща внимание на ударите, които тя сипеше по главата му и на злобните ритници, насочени срещу слабините му, Кристофър просто притегли голото й тяло в прегръдките си. Лесно намери устните й, пиейки жадно от упойващото им вино.

Мразейки се, Никол усети как собственото й тяло се събужда за чувствената му магия, която разливаше върху нея с целувките си. Ръцете му, престанали да я държат в капан, бяха започнали да галят. Устата му напусна нейната и бавно пропълзя по шията й, по гърдите, което накара Никол да прошепне, почти останала без дъх:

— Не, Кристофър, моля те не прави това.

Той спря и впи поглед в нея.

— Да спра? — промълви той с плътен глас. — Не мога. Казваш, че не ме искаш. Но ти лъжеш, Никол, винаги си лъгала. Ако не ме искаше, това нямаше да се случи. — И ръката му нежно погали гърдите й, чиито връхчета бяха набъбнали предателски от желание. — Нито това! — добави тихо той, спускайки ръка между бедрата й, като нежно взе да гали закопнялата мека плът.

Никол тихо изстена от удоволствие. Беше я срам, но не можеше да устои на физическото привличане на телата им.

Беше същото като през нощта с бурята. И двамата изоставиха съмненията и въпросите. Действителността се състоеше само от докосването и милувката на другия. Не съществуваше нищо друго, освен този свят на топлина и мекота, нежност и грубост — любов и омраза.

Никол не се съпротивлява. Тялото й реагираше дори на най-лекото му докосване. Тя също го желаеше, искаше онова славно освобождаване, което само Кристофър можеше да предизвика. Вече загубила битката срещу него, тя остави ръцете си да опипват и галят мускулестото тяло, притиснато до нейното.

— О, Исусе, Никол — изстена тихо той, когато накрая ръцете й намериха твърдата, пулсираща негова същност. — Ти си вълшебница, любов моя. Магьосница, която има ужасна сила над мен.

Той жадно я притегли към себе си, изпъвайки тяло върху нейното. Ръцете му трескаво се задвижиха по елегантния гръб и се спуснаха към дългите бедра. Стройното, красиво тяло на Никол го влудяваше. Чувстваше се като див звяр, пируващ над плячката си. Искаше я и не можеше да се удържи да не я завладее.

Тя също изгаряше от желание, тъй като отдавна не му беше принадлежала. Водена от старо като света чувство, тялото й се изви, за да посрещне Кристофър и да се задвижи в еротичен ритъм.

Преживяването беше неописуемо. Никол беше направо шокирана от удоволствието, което й даваше той. Тя стенеше и трепереше в очакване на приближаващия се екстаз. Стоновете й бяха като милувка за него, подтикваха го да засили темпото, докато Никол усети вълна след вълна прилива на най-мощния екстаз, оставяйки тялото й да се носи в новооткрития свят на плътските удоволствия.

Отпусната и доволна, твърде уморена, за да се движи, тя усещаше само тялото на Кристофър върху своето. Устните му се задвижиха върху нейните със същия ритъм, с който проникваше в нея. Тя усещаше вкуса на устата му, миризмата му и отново усети как желанието се надига в тялото й. Обзелата я моментна летаргия изчезна, оставяйки я нетърпелива да срещне тласъците на силното тяло на Кристофър.

За Кристофър съществуваше само тялото й под неговото. И в този миг, всяка жена, която някога беше познавал изчезна завинаги от съзнанието му. Там остана само Никол, Никол с нейната приветстваща го мекота, с гордата, млада гръд, притисната до гърдите му и с ръцете й, които го подлудяваха, докато повече не можеше да издържи и с дълбок, дрезгав стон той се изля в нея.

Никол усети експлозията на сдържаната страст на Кристофър, подскока и конвулсиите на тялото му. Неконтролируемо, собственото й тяло бе разтърсено от друг, чувствен прилив на удовлетворението, доказващ още веднъж, колко лесно той можеше да я доведе до върховната страст и колко безпомощна беше тя в ръцете му.

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Студената сива светлина на зимното утро се процеждаше в стаята, когато Кристофър се събуди. В първите няколко секунди не беше сигурен къде се намира. После Никол леко помръдна в съня си. Стройното й тяло се притисна по-близо до неговото и спомена за предната нощ нахлу в съзнанието му.

Той се отдели от нея, като внимаваше да не я събуди. Подпря се на лакътя си и се загледа в спящото лице. Мрачно се питаше, защо от всички жени по света, желаеше точно нея. А той несъмнено я желаеше. Само докато я гледаше как спи, пулсът му се ускори, започна да диша по-учестено, тялото му се втвърди от желание и без дори да осъзнава какво прави, той смъкна завивките от нея. О, за бога, рече си той, тя е създадена от дявола, за да влудява мъжете и аз не бих могъл да се защитя. Не мога да я откъсна от себе си.

Никол почувства прегръдката на студа и се размърда неспокойно. Кристофър, който не искаше да я разбуди, нежно я зави и нарочно стана от леглото. Ако се събудеше, щеше да я люби отново. Тялото му копнееше за нейното, но мозъкът му имаше нужда от време — време за размисъл, за разрешаване на дилемата, пред която беше изправен.

Той намъкна набързо разпилените си дрехи, тихо се измъкна от стаята й, мина по застлания коридор и бързо се вмъкна в собствената си стая. Метна сакото и измачканото шалче на един стол и остави ботушите си до вратата. После спокойно, без да бърза, той съблече останалите си дрехи и се мушна в леглото си.

Не си и мислеше, че може да заспи. Лежеше с кръстосани на тила ръце, вперил празен поглед в тежката, тъмносива покривка на леглото. Предната нощ се беше надявал, че нещата ще се решат, а вместо това се чувстваше още по-объркан.

Когато снощи твърдеше, че не е пиян, беше казал истината. Беше отишъл в един крайбрежен бар, за да се опита да заличи Никол от мислите си, но за свой ужас и яд установи, че тя все още си беше там, съблазнителна и примамливо недосегаема. Колкото по-късно ставаше, толкова повече той се убеждаваше, че трябва да я има — само още веднъж. Да почувства отново как изящно потръпва. Тогава можеше да я забрави и да живее тъй, както беше живял преди.

Твърдо решен да стори точно това, той пристъпи към действие.

С изненада откри, че желае не само тялото й — искаше нея! До последната къдрица, всяка нейна мисъл, смеха й и, да, дори бурните й избухвания. Само за миг той се опита да си представи живота без тази разярена лисичка, която се нахвърля върху него със гневен блясък в изумрудените очи. Такъв живот не беше възможен. Каквато и да бе Никол, той я желаеше. И същевременно се презираше за това.

Ти си луд, рече си примирено той. Също като Никол, той не можеше да намери разрешение на дилемата си, само се чувстваше още по-объркан и несигурен.

Когато Хигинс влезе, той все още лежеше там.

Хигинс хвърли поглед към Кристофър и бодро каза:

— О, добро утро, сър! Бихте ли желали да Ви бъде донесено кафе или предпочитате да го изпиете след като се облечете?

Кристофър просто изръмжа. Хигинс започна да събира разпилените по пода дрехи. След като приведе стаята в ред, той приближи до затворените прозорци и сръчно ги отвори. Погледна навъсеното небе и отбеляза:

— Хм, като гледам тези черни облаци, които са се събрали на хоризонта, мисля, че и днес ще вали. Ако имате намерение да излизате, вероятно ще е по-добре да отложите плановете си.

Кристофър отметна одеялата и отиде до облицованата с мрамор мивка. Той наплиска лицето си със студена вода и промърмори:

— Че откога лошото време може да бъде пречка за мен? А ти понеже гориш от желание да започнеш днешния ден, вземи та свърши нещо полезно и ми приготви дрехи.

Един час по-късно, току-що избръснатият и изкъпан Кристофър Саксън, бавно отпиваше от чаша силно кафе и с безразличие наблюдаваше как Хигинс приготвя дрехите му за деня. Те бяха по последна мода — жилетка от шарена коприна, плътно прилепнали панталони от тънък бледозлатист вълнен плат и дълго тъмнозелено палто.

Той излезе от къщи към девет часа и се разходи до борсата на Масперо. По това време на деня тук нямаше много хора, но той не остана дълго сам. Едва му бяха сервирали кафето, когато Юстас Кроа дойде и седна при него.

— А, и тъй, върна се — каза Юстас вместо поздрав и широката му усмивка разкри два реда ослепително бели зъби. — Знаете ли скъпи приятелю, притежавате влудяващия навик да изчезвате тихомълком, а после все тъй незабележимо да се появявате отново. Къде, по дяволите, бяхте през изминалата половин година? Да знаете какви интересни неща стават из нашия град! — Юстас намигна, докато изричаше последните думи и черните му очи проблеснаха на фона на смуглото лице.

Кристофър повдигна гъстата си, тъмна вежда в отговор.

— О — попита сухо той. — Какво чак толкова? Ново петле, което е най-силно и най-скокливо в боя? Или кон, по-бърз от вятъра? О, това ще да е. Имаш нова четирикрака любовница. — При последните си думи Кристофър се усмихна, а в златистите му очи затанцуваха насмешливи пламъчета.

— Скъпи приятелю, вие ме наранявате! — извика драматично Юстас, а в очите му също проблесна смях. После стана внезапно сериозен и каза — Чухте ли за Лафит? Знаете ли какво го сполетя?

Кристофър замръзна на мястото си.

— Не — рече небрежно той. — Какво прави нашия приятел Жан напоследък?

— Крие се — бе лаконичният отговор. — Достойният родолюбец Патерсън и полковник Рос от Армията разрушиха Баратария. През септември те атакуваха крепостта и я завзеха. Но победата не беше тъй пълна, както се очакваше. Нито Жан, нито Пиер бяха там.

— Пиер? — попита остро Кристофър. — Последното, което чух за него бе, че е в затвора.

— А, да, за известно време, може би — усмихна се Юстас. — Но да сте чувал някога някой Лафит да не е успял да се освободи? — Пиер, заедно с няколко негри, избяга дни преди нападението на Баратария. Въпреки че, според това, което достигна до ушите ми, Пиер е много болен. Жан се укрива. Доминик и няколко други зъзнат в затвора, а Баратария е в ръцете на войската.

Кристофър навъсено попита:

— А Клейборн? Предполагам, че е извънредно доволен от себе си?

— Е, сега ме хванахте натясно, приятелю. Трябва да ви кажа, че в цялата тази работа има нещо загадъчно. — Юстас се наведе поверително напред и каза: — Чух, че всъщност Лафит е писал до губернатора, преди нападението. Поне със сигурност зная, че губернаторът е свикал своите съветници, за да се обсъди важен въпрос. Слуховете твърдят, че Лафит предложил помощта си за отбрана на града, в случай, че британците наистина се опитат да го превземат.

Кристофър изрече с безразличен тон:

— И тъй, Лафит вече не е в Баратария, а хората му са в затвора. Много интересно, драги мой.

— А ти, къде се изгуби през изминалите месеци?

Кристофър подхвърли нещо неангажиращо, като умишлено измести разговора към по-общи теми. След малко Юстас вече му разправяше клюките, които Кристофър слушаше с половин ухо. В мислите му все още се въртяха новините, които чу за Лафит. Той си допи кафето и си тръгна.

Спомни си странното поведение на Джейсън предния ден и с насмешлива усмивка си припомни съвета да не си вади прибързани заключения. Той със сигурност нямаше да чака до четвъртък.

Джейсън имаше среща в дома си, когато няколко минути по-късно му донесоха картичката на Кристофър. Той я погледна с раздразнение, тъй като имаше съвсем ясна представа защо е дошъл. Най-доброто, което можеше да стори е да се срещне с Кристофър веднага.

Леко притеснен Кристофър седна вдървено на червения кожен диван. Възвърнал здравия си разум, той каза хладно, но спокойно:

— Извинявам се, че тъй се натрапих. Съжалявам, ако съм ви създал неудобство. Ако искате, мога да се отбия в по-подходящ час, но държа да ви видя днес. Искам да зная какво точно се е случило и съм готов — при тези думи на лицето му се изписа горчива усмивка — да се вслушам в разума.

Джейсън, успокоен от уталожения тон на Кристофър, отвърна с лекота:

— Аз също ви дължа извинение. Трябваше веднага да ви кажа за Лафит, а не да ви оставям да го узнаете от други хора. Сигурен съм, че не са ви казали истината такава, каквато е.

Джейсън извади малък часовник от джоба на жилетката си и като го погледна, каза:

— Ще се върнете ли, да речем, в два часа? Наистина се опасявам, че не бих могъл да ви отделя време по-рано.

Кристофър кимна в знак на съгласие. Двамата мъже излязоха заедно в хола и след като се ръкуваха Кристофър си тръгна.

Нямаше намерение да се връща в „Масперо“, нито му се прибираше на улица „Дофин“.

Първият пристъп на гняв бе отминал и Кристофър съумя да погледне по-разумно на нещата. Като се изключеше факта, че Лафит не напускаше града, той бе контрабандист, който нарушаваше закона всеки божи ден. Не можеше да се отрече, че сред екипажа му имаше хора, които направо биха могли да бъдат наречени отявлени пирати. Предупредих го, мислеше си Кристофър.

За нещастие, мисълта за това едва ли го успокои, и дори не се учуди, когато усети, че е стигнал до укрепленията. Лафит имаше малка вила наблизо и миг по-късно, Кристофър се озова пред нея.

Дървената постройка изглеждаше изоставена, но колкото по-дълго стоеше там, толкова повече нарастваше убеждението му, че някой го наблюдава. Той решително пристъпи към вратата.

Почука силно, но никой не му отвърна. При втория опит вратата бавно се отвори. Той пристъпи и без никакво учудване видя Лафит, който стоеше небрежно до вратата. Лафит проговори пръв:

— Е, скъпи приятелю, отново се срещаме. — В очите му проблясна неудържима искрица и той промърмори: — Но при много по-различни обстоятелства, а?

— Много — отвърна сухо Кристофър.

Лафит махна към един от масивните дървени столове край масата и каза:

— Седнете, приятелю мой. Седнете и ми разкажете, защо сте дошъл. Не мисля, че съм в много добри отношения с повечето хора тези дни и съм учуден, че въобще сте си направил труда да ме потърсите.

С брутална откровеност Кристофър отвърна:

— Дори не знаех, че сте тук. Просто някакво предчувствие. А и не мога да си ви представя да бягате с подвита опашка.

— След като Патерсън и Рос приключиха с Баратария, почти не ми беше останала опашка за подвиване.

— Зная. Съжалявам, Жан. — Отвърна тихо Кристофър и добави бавно: — Не искам да ви обидя, като ви предложа пари, но ако имате нужда, знаете, че ще ви дам — както и всичко друго, от което бихте могъл да се нуждаете.

Устните на Лафит се извиха в горчива усмивка:

— Все още не съм стигнал дотам, че да живея от подаяния. Но ви благодаря за предложението и ме радва това, че макар и да копнеете за престиж, нямате желание да ме изоставите.

Кристофър вдигна вежди и подхвърли небрежно:

— Вие ми помогнахте, когато имах нужда, сега просто ви връщам услугата.

Лафит кимна:

— Да, така е. Но, хайде, нека да говорим за други неща. Предполагам, че искате да разберете, какво се е случило с нашия Алън Балард, не е ли така?

Насмешлив блясък светна в очите на Кристофър и той призна хладно:

— Всъщност не бях се сетил за господин Балард. Пуснахте ли го, както беше уречено?

Лафит го погледна самодоволно и каза с патос:

— Не само го освободих, драги мой. Няма да навлизам в подробности, но имах шанса да го предам право в ръцете на няколко от неговите британски офицери. Предполагам, че в този миг е някъде на път за Англия… или по-вероятно се е присъединил към британската флота и в момента ни тормози в Залива. — Той отправи на Кристофър насмешливо-укорителен поглед и промърмори: — Какво ли не прави човек за приятелите си!

Кристофър би искал да зададе поне дузина въпроси, относно завръщането на Алън при британците. Но Лафит вече беше казал, че няма да навлиза в подробности. Беше казал всичко, което би искал… поне засега. Все пак, не би оставил нещата така, имаше нещо, което не му харесваше. Оставяйки настрана въпроса със съдбата на Алън, не му харесваше отношението на Лафит към цялата тази работа. Жан се държеше твърде безгрижно и безразлично, твърде бодро. Човек, който е изгубил всичко, не се държи така — не и в случай, че е принуден да се крие в малка къщурка при укрепленията. Кристофър смръщи вежди и направо попита:

— Жан, какво възнамерявате да правите сега? Да оставите американците да ви прогонят от Ню Орлианс? А Доминик Ю и другите?

Лицето на Лафит внезапно се изпъна. В очите му проблясна преценяваща искра.

— Вие ли питате или Вашият приятел Джейсън Савидж? Савидж, който шепне на ухото на губернатора?

Кристофър свъси гневно вежди и изрече с равен тон:

— Мисля, че знаете отговора на този въпрос. Казах ви каква е моята позиция.

— Да, но предвид обстоятелствата, простете ми подозрителността. В края на краищата, не виждам причини да обичам губернатора. Доколкото чух, вие и монсиньор Савидж сте му се обадили вчера. Чудех се дали ще ми разкажете за тази среща?

Кристофър бе забравил, че шпионите на Лафит са едни от най-способните. Хванат натясно, той се втренчи в него, като се проклинаше, че въобще е подел този разговор. Беше изключено да разкаже на Лафит за срещата, а ако пък не стореше това, той никога не би му се доверил отново. А Кристофър инстинктивно чувстваше, че е жизнено необходимо да може да разчита на приятелството на Лафит. Тъй като трябваше да намери изход от неприятната ситуация, Кристофър стисна здраво зъби и изрече:

— Не мога.

За негова изненада Лафит сякаш бе доволен от отговора му.

— Зная скъпи приятелю. Ако ми бяхте казали това, което знаете, никога повече не бих могъл да ви имам доверие. Този, който би издал една тайна, би издал и много други.

— Май сте почнали да гледате доста философски на нещата — рече сухо Кристофър.

Жан се загледа в сключените си ръце и каза бавно:

— Питате ме какво ще правя. Да ви кажа — не зная. Баратария е в руини, склада и корабите ми или са опожарени, или са в ръцете на американците, много от моите хора са в затвора. Но аз не съм победен. Американците не знаят нищо за бегълците, които чакат нарежданията ми на един от островите, нито пък предполагат, че има друг, таен склад за барут и амуниции, до който лесно мога да се добера. — В черните му очи проблесна твърдост и горчивина — Те ще съжаляват, скъпи приятелю, ще съжаляват, че са отклонили предложението ми за помощ.

Кристофър гледаше изписаната на лицето на Лафит решителност.

Това и каза на Савидж, когато се срещна с него по-късно. В момента, в който двамата останаха сами в библиотеката на Джейсън, Кристофър се сопна:

— Видях се с Лафит. За бога, Джексън, от това което знаем съотношението на силите ще бъде три към едно, а вие с Клейборн отказвате помощта на около хиляда души! Лафит естествено не е твърде възхитен от случилото се, но все още може да бъде привлечен на наша страна. А бог ни е свидетел, че се нуждаем от него. Той има на разположение хора и, което е по-важно, склад с барут и амуниции.

Кристофър се бе поколебал дали да каже това на Джейсън, но сметна, че е относително безопасно да спомене за хората и оръжието. Дори би могло да помогне, ако Савидж поиска да чуе плана му. Той попита:

— Бихте ли могъл да разберете, дали губернаторът все още е склонен да преговаря с Лафит? Все още е възможно да превърнем това в наше предимство.

Изумрудените очи на Джейсън проблеснаха и той попита:

— Имате нещо предвид?

— Да. Но зависи от губернатора. — Кристофър свъси чело. — Или — каза бавно той, — от Джексън.

Джейсън поклати решително глава.

— Не е съвсем така. Джексън вече знае всичко за цялата тази работа. Всъщност Клейборн му изпрати информацията, която донесохте по специален пратеник още щом тръгнахме вчера. Това, което можем да сторим сега е да стоим и да чакаме какво ще реши генералът.

Кристофър го погледна кисело:

— То аз май това и правя от месеци насам — каза с отвращение той. — Първо в Англия, а сега очевидно ще правя същото и тук в Ню Орлианс — ще стоя и ще чакам.

Джейсън се засмя:

— Зная точно как се чувствате. Трудно е за всички ни. Знаем, че предстои британско нападение, знаем, че британците правят големи приготовления в Протока, но кога или по-точно къде ще нападнат можем само да гадаем.

— Поне знаем накъде да гледаме — кисело рече Кристофър. — Добре, няма да ви задържам и съжалявам, че се държах толкова грубо сутринта. Тъй като вече обсъдихме ситуацията с Лафит, все още ли желаете компанията ми за обяд в четвъртък?

— Защо не? Не ви поканих само заради Лафит. — В ъгълчетата на очите му проблесна смях и той добави: — Нямам търпение да чуя как Никол е покорила Англия. Кажете ми, добре ли се устрои там, колко красиви млади мъже коленичат в краката й?

Безгрижното изражение изчезна за миг от лицето на Кристофър. О, господи, мислеше ядно той, защо не помислих за всички неудобни въпроси, които ще ми зададат? Нямаше смисъл да лъже. Не бе направил нищо за да скрие присъствието на Никол в дома си, пък и рано или късно, Джейсън щеше да разбере истината.

Когато проговори, гласът му бе спокоен и безизразен:

— Всъщност не я оставих в Англия. Тя е тук, при мен на улица „Дофин“.

Джейсън погледна дискретно строгото, безизразно лице и си помисли, че е по-добре да не си пъха носа, където не му е работа. Кристофър не бе споменал сватба, нито съпруга. Явно че Никол се бе върнала като негова любовница. А това, мислеше със съжаление Джейсън, щеше да бъде проблем. Той бе харесал момичето, Кетрин също. Тя бе представена на някои от най-добрите и най-гордите семейства в Ню Орлианс, но сега… Каква проклета работа! Джейсън въобще не се интересуваше от това, но човек не би могъл с лека ръка да пренебрегва мнението на познатите си, които не са така свободомислещи. Съществуваше рязка социална граница между млада дама и любовница.

Паузата, с която думите на Кристофър бяха посрещнати, бе очевидна и той троснато попита:

— Е, нямате ли какво друго да кажете? Някакви други въпроси?

— Какво искате да кажа? — отвърна Джейсън, като неволно и внезапно си припомни за онези първи дни с Кетрин, когато бе разкъсван от желанието да обвие ръце около нейния врат и с това да сложи край на мъките, които му причиняваше. Той чувстваше интуитивно, че Кристофър се намира в подобна ситуация и малко или повече му съчувстваше. Това беше изтънчено мъчение, което не би пожелал дори и на най-големия си враг.

Чувствайки, че Кристофър е като неразровена жарава, готова да избухне всеки миг в пламъци, Джейсън попита:

— Искате ли да говорим за това?

— Не, за бога! — избухна Кристофър, като скочи на крака и направи няколко къси, забързани крачки към вратата. После каза с горчивина: — Няма полза от приказки. — След това, сякаш възразявайки сам на себе си той отправи предизвикателен поглед на Джейсън и промърмори: — Намирам се в най-оплетения лабиринт и накъдето и да се обърна, не виждам изход.

Джейсън не беше сигурен, но подозираше, че Кристофър и Никол се намираха в същия меден капан, в който те с Кетрин преди толкова много години бяха попаднали. Но тъй като не бе сигурен, едва ли можеше да каже: — „Вижте какво, Саксън, същото се случи и на мен и аз направих тъй и тъй.“ Ако грешеше, щеше да разкрие повече за себе си, отколкото искаше и то съвсем безпричинно. Разбира се, от друга страна, ако добре е разчел признаците и ако кажеше какво мисли, би помогнал на Кристофър и би му подсказал как да се справи с тази болезнена дилема.

Той наблюдаваше загрижено Кристофър, който се бе втренчил навън, обърнал гръб на стаята, а широките му рамене бяха изпънати като за битка.

Преди Джейсън да може да каже каквото и да е било, Кристофър се завъртя на пети и като разярена, златоока пантера се приближи до писалището. Беше ядосан на себе си, че така избухна и сега искаше само да избяга, да отрече още веднъж, че Никол представлява някаква трудност. Той разбира се, не би искал да обсъжда положението с когото и да е било — особено с Джейсън Савидж, въпреки странната симпатия и разбирателство, които се бяха породили между тях.

Външно безразличен, той стоеше пред Джейсън съзнателно избягвайки темата. Каза хладно:

— Ще ви видя в четвъртък, както се уговорихме, освен ако не решите нещо друго. Сега, моля за извинение, но се опасявам, че трябва да се заема с моите дела. Ако чуете новини, които смятате, че представляват интерес за мен, моля не се стеснявайте да изпратите съобщение на улица „Дофин“.

Почти развеселен от упоритото нежелание на Кристофър да се изправи лице в лице с това, което го притеснява, Джейсън просто кимна и отвърна небрежно:

— Чудесно. Ние с Кетрин с нетърпение ще ви очакваме. А колкото до останалото, ако имам нужда от вас, веднага ще изпратя да ви повикат.

Кристофър кимна учтиво и тъкмо бе стигнал до вратата, когато думите на Джейсън го възпряха:

— Вие сте доста твърд млад човек — каза замислено и спокойно Джейсън, а после с весела нотка в гласа добави: — Но аз ще наруша едно от моите основни правила и ще ви дам малък съвет. Веднъж бях изправен пред дилема, подобна на вашата, предполагам. И разреших проблема — довърши почти самодоволно Джейсън, — като просто се ожених.

Кристофър му хвърли един полусмутен, полуразвеселен поглед и излезе от стаята без да продума и дума повече. Да го вземат мътните, — мислеше с раздразнение той, като вървеше под дъжда. — Нищо ли не му убягваше от погледа?

Тъй като нямаше желание да взема на сериозно предложението на Джейсън, той просто го забрави.

Влезе в едно малко, тихо кафене, настани се в ъгъла и втренчил поглед в дъжда, който плющеше в прозорците, се замисли за всичко, което бе узнал този ден.

На пръв поглед нищо не изглеждаше добре. Клейборн бе отблъснал Лафит, като бе пренебрегнал предложението му за помощ. Лафит, справедливо засегнат, имаше на разположение оръжие и хора, които можеха да обърнат нещата в полза на британците. Как, по дяволите, да ги помири? Джейсън, както знаеше, щеше да направи всичко възможно да убеди губернатора, но той подозираше, че по-скоро проблемът се корени в Лафит. — Ще иска ли той да прости на губернатора и да се бие с американците?

Някак си трябваше да уреди среща между Лафит и Джаксън… като, разбира се, Лафит трябваше първо да бъде добре подготвен.

Мисълта за новините за Алън Балард, които Лафит му съобщи, не му отне дълго време. Единственото, за което мислеше бе, че Никол ще е доволна.

Тази мисъл го изправи лице в лице с това, което бе отбягвал цял ден — Никол. Той прокле наум, а образа й изплува пред очите му, помете всяка мисъл от съзнанието му. А думите на Джейсън се върнаха като парещи въглени в главата му. — Да се ожени за нея!

Той се принуди хладнокръвно да мисли за това. Защо да не се ожени за нея? Това ще зарадва дядо му. И ако се уреди веднага и тихомълком ще усмири обществения смут, причинен от положението на Никол. Семейство Савидж не биха разпространили факта, че са се оженили след като са пристигнали в Ню Орлианс. Ако действаше бързо, до утре вечер Никол щеше да бъде негова жена. Обяда в четвъртък щеше да бъде първата обществена поява на съпругата му.

Защо да не се ожени за нея?

Тя бе красива, зашеметяваща, всичко, което той искаше на този свят. Вече нямаше значение дали се беше отдала на Робърт или не. О, за бога, мислеше ядно той, ти си отчайващ глупак. Ожени се за нея, смотаняко, но за бога, никога не й позволявай да узнае, колко лесно би могла да те върти около малкото си пръстче. Никога, никога не й позволявай да разбере, че си направил непростимата глупост да се влюбиш. А той беше, призна си страстно, неизкоренимо влюбен в Никол Ашфорд.

Ето! Призна си го, но това не му донесе удоволствие, не му донесе радост, нито облекчение, просто горчивия вкус на поражението. Но щеше да се ожени за нея. И дори може би щеше да се опита да я накара да го обикне.

Всички диви и все пак нежни чувства, които бе потискал, сега бликаха в гърдите му. Каква ирония на съдбата! Той, който се бе смял и подигравал с любовта, който бе отричал, че такова чувство съществува, сега бе станал нейна жертва.

Е, това щеше да се компенсира, мислеше мрачно той. Никол щеше да бъде негова и някой ден щеше да роди детето, което той желаеше. О, да. Образът на една зеленоока дъщеричка израстваше пред очите му. Дъщеря, на която да дари цялата любов и нежност, които нямаше смелост да разкрие пред майка й.

Взел решение, той стана от стола, хвърли няколко монети на масата и тръгна към улица „Дофин“. Щом трябваше да се жени, по-добре беше да уреди нещата. Нарочно реши да не мисли за реакцията на Никол.

Той й предложи с арогантна нетактичност. Не попита Никол дали ще се омъжи за него, просто й каза. А което бе по-лошо, дори не намекна, че тази женитба е нещо повече от удобство. Каза, че това ще зарадва дядо му. Ще й спести неудобството. Че е време да се ожени и да има наследник.

Като не обръщаше внимание на блясъка в очите на Никол, той продължи сляпо да копае пропаст под краката си, като просто изреждаше причините, поради които Никол би трябвало благодарно да се хвърли в ръцете му.

Кристофър не бе единственият, който бе вземал решение този ден.

Никол, която се събуди късно след като той бе напуснал леглото й, също си бе направила някои горчиви заключения. Тя обичаше Кристофър Саксън и го искаше на всяка цена, поне така мислеше. Тази сутрин мислеше с шокиращо спокойствие, че ако той я иска като любовница, щеше да я има. Беше безполезно да вика срещу него, да му крещи, че го мрази, защото щом я докоснеше, тя се разтапяше като сняг на слънце. Бе възможно Кристофър да желае само тялото й, но от време на време през ума й минаваше странната мисъл, че може би той се води от чувства, различни от похотта. Тази мисъл бе успокоителна и повече от всичко друго й помогна да вземе решение. Някой ден той може би щеше да я обикне и тя бе готова да жертва цялото си бъдеще в името на тази крехка надежда.

През целия дълъг ден тя бе обикаляла къщата, чакайки го да се върне, решена да изиграе всичките си козове, да му съобщи решението си преди да изгуби смелост. Съвсем естествено бе нервна, когато малко след мръкване Кристофър най-сетне се прибра. Когато я помоли да отиде при него в библиотеката, устата й внезапно пресъхна. Брадичката й гордо се вирна, раменете й се изпънаха и тя влезе със смела стъпка в библиотеката.

Кристофър стоеше прав, втренчил поглед в огъня, и след като изгледа одобрително елегантно събраните на върха на главата й меки коси и измамно скромната рокля от изумрудена естествена коприна, й каза да седне. За миг настъпи неловка тишина. Никол почувства любопитното усещане, че Кристофър се чувства неудобно, дори нервно.

Когато й съобщи, че ще се женят, сърцето й подскочи в гърдите, шокът се примеси с надеждата и облекчението.

ТРИДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

Те се ожениха на следващия ден, в сряда, в едно малко градче на около двайсет мили от Ню Орлианс. Венча ги един мирови съдия, а широко усмихнатият Хигинс стана свидетел. Жената на съдията, която присъства като втори свидетел по-късно сподели със съпруга си, че никога не бе виждала такава хубава двойка или, по-точно, двама души, които така очебийно да са влюбени един в друг.

Кристофър наистина не можеше да отдели очи от Никол, сякаш се страхуваше, че ще се изпари във въздуха. Никол от своя страна не си даваше труд да прикрие любовта, която струеше от изумрудените й очи. Искаше й се лорд и лейди Саксън да бяха там. Всъщност всичко, което действително имаше значение за нея, бе че Кристофър я обича, че я обича достатъчно силно, за да се ожени за нея.

Те тръгнаха обратно към Ню Орлианс, мълчаливо, под неспирния дъжд, който, въпреки нагретите тухли за краката и стабилната конструкция на елегантната карета на Кристофър, правеше пътешествието влажно и неудобно. Хигинс, демонстрирайки обичайния си такт, се беше жертвал и седна при кочияша.

Вътре в каретата цареше приятна тишина. Двамата за първи път от началото на връзката си, не се караха. Пред тях стояха още трудности, но с търпение, разбиране и любов биха могли да ги преодолеят.

Те пристигнаха на улица „Дофин“ на смрачаване и Кристофър набързо събра прислугата. Представи Никол като своя жена и тяхна господарка. По-късно поясни на Сандерсън, че би бил много доволен, ако се знае, че действителната венчавка се е състояла в Англия, а днешната церемония е била само потвърждение на обета им.

Лицето на Сандерсън се бе озарило от широка, белозъба усмивка и той бе отвърнал: — „Отлично ви разбирам, сър. Няма да има клюки. Ще се погрижа за това.“

С усмивка на уста, Кристофър го бе отпратил с небрежно махване с ръка. Сега положението на Никол като негова съпруга бе стабилно, а и Сандерсън щеше да се погрижи никой да не се осмели да задава неудобни въпроси.

Преди да остави всичко настрана и да обърне внимание на далеч по-приятни неща, той седна и написа две кратки бележки. Едната бе изпратена в дома на Джейсън Савидж. Представляваше кратко съобщение, че той и съпругата му Никол ще бъдат щастливи да вечерят с тях следващия ден.

Писането на второто писмо му отне малко повече време. Беше до лорд Саксън. Написа просто, че отново е в Ню Орлианс и Никол е с него — този път като негова съпруга. След любящо запитване за здравето на дядо си и това на лейди Саксън, Кристофър завърши с обещание, че идното лято ще се върнат отново в Англия. На следващия ден щеше да разбере дали някой от корабите се кани да премине през блокадата, за да може да изпрати писмото до дядо си. Погрижил се за най-неотложните си ангажименти, той вече можеше да се наслади на тишината в библиотеката. Настанен удобно в креслото си припомни, че вече е женен мъж.

С нежна, игрива усмивка, тръгна да открие това изкусително създание, което сега бе негова съпруга. Намери я седнала кротко в големия салон да разглежда разсеяно някакви модели за рокли.

Когато влезе, тя вдигна поглед и като се усмихна срамежливо, остави настрана журнала, който държеше:

— Свърши ли си работата?

— Да, приключих. Семейство Савидж са информирани и съм сигурен, че ще направят всичко възможно, за да пресекат всеки възможен проблем. Всъщност аз смятам, че проблеми няма да възникнат. В края на краищата ние се върнахме в Ню Орлианс едва преди три дни, а и ти не си имала никакви официални контакти. Съмнявам се, че някой, освен хората в този дом и семейство Савидж, въобще знае, че си тук.

Леко изненадана, тя запита със сериозно изражение:

— Защо си тъй загрижен за хорските приказки сега? Никога не си го правил.

Кристофър се усмихна.

— Никога не съм имал съпруга, за която да се тревожа, а и не искам да бъдеш прицел на клюкарите в града. Освен това голяма вина за това имам и аз.

Топла вълна на благодарност обля Никол. С игрива усмивка тя си припомни старата поговорка, че най-добрите съпрузи са разкаялите се грешници. От сърце се надяваше това да е самата истина.

Като видя усмивката й Кристофър промърмори:

— Какво забавно има? Това, че искам никои да не петни името ти?

— О, не! Просто се сетих за една поговорка за добрите съпрузи.

Кристофър седна до нея на дивана, взе едната й ръка и притисна дланта й към устните си.

— Мисля да се опитам, скъпа моя, наистина мисля да се опитам.

Останала без дъх, Никол не знаеше какво да каже. След миг Кристофър дяволито попита:

— Няма ли да кажеш същото? Че ще положиш усилия бракът ни да върви добре?

— О, разбира се, че искам. — Отвърна незабавно тя, като се наведе към него, а устните й несъзнателно зовяха. Неспособен да се овладее, Кристофър я привлече в силна прегръдка. Устните му потърсиха нейните. Никол щедро му отвърна. Огненото връхче на езика й се плъзна между устните му и с приглушен стон Кристофър отдели устни от нейните.

— Магьосница! — изрече той приглушено. — Не му е времето сега за това. Малко по-късно тази вечер ще видиш. Мога да ти кажа, че нямам намерение да спя сам в леглото си тази вечер, както снощи!

В изумрудените очи на Никол проблясна дяволита светлинка и тя промърмори:

— Защо? Никога преди не те е възпирала липсата на венчална халка.

Кристофър смръщи чело и бавно промълви:

— Признавам, че сам съм си виновен. Тъй като знаех, че днес ще се венчаем някак не исках споменът от вечерта преди сватбата да хвърли сянка върху първата брачна нощ. — После почти срамежливо добави. — Съвсем необичайна сантименталност от моя страна, любов моя, но така беше.

Никол внезапно осъзна, че колкото и невероятно да звучи, зад обичайната студенина, която всички виждаха у Кристофър Саксън, се крие едно романтично сърце. От устните й бликна щастлив смях.

— Кристофър! — изчурулика тя. — Остава да кажеш, че съжаляваш дето се държа толкова надменно с мен в началото.

Той я погледна насмешливо и се сопна:

— Не съжалявам за нищо, което съм ти сторил преди. Единственото, за което изпитвам съжаление в този момент е, че още в мига, в който те видях, не се досетих, че ти си моята съдба и не те заведох при първия свещеник да се венчаем! Щях да си спестя толкова терзания и болка!

Никол не можа да сдържи любопитството си и попита:

— И толкова ли измъчих сърчицето ти?

Кристофър нежно я повали на дивана, надвеси се над нея и приближил дъх до устните й, промълви:

— А ти как мислиш? Първо беше Алън, който ме караше да се въртя и подскачам в леглото, чудейки се дали в този миг не лежите прегърнати някъде. — Нежната, ласкава нотка в гласа му изчезна и той изрече със съвсем друг тон: — После отиде в Англия. Да, за бога, сърцето ми кървеше — от болка, ревност, ярост, омраза. Тъй много изстрадах, дяволче такова!

Лицето му бе придобило каменното изражение, което тъй често беше виждала преди. Погледът му внезапно стана студен и враждебен. Този път тя срещна този поглед без да трепне и пръстите й нежно се плъзнаха по очертанията на устните му.

— Не е имало защо, просто трябваше да ми покажеш по някакъв начин какво чувстваш.

Той се опита да се отдръпне, но Никол обви ръце около врата му:

— Чуй ме, глупчо такъв! — прошепна тя в ухото му. — Никога не е съществувал някой друг за мен, освен теб! Но как можех да ти го кажа? Единствения път, когато се опитах да го сторя, ти запрати думите ми обратно в лицето ми. Бях сигурна, че не изпитваш нищо към мен. — Устните й се извиха в иронична усмивка и тя добави: — Освен известна доза животинска страст.

Сега беше ред на Кристофър да се нацупи:

— Наистина изпитвах голяма доза страст към теб, скъпа моя! Не го отричам. Никога преди това не бях изпитвал желание някоя жена да бъде само моя. Никога не бях чувствал нужда да защитавам жена или да се грижа за сигурността на бъдещето й. Никога преди не бях изпитвал такова разрушително чувство като ревността. Бях в състояние да убия Робърт и всички останали, просто заради това, че те гледат. — Лицето му отново доби каменно изражение и той добави: — Както да убия и теб, когато открих, че в онази последна нощ в Англия си с него!

Погледът на Никол пробягна по лицето му и тя предпазливо изрече:

— Робърт не означаваше нищо друго, освен добър приятел за мен, Кристофър. По-късно, когато узнах какво ти е сторил, го намразих.

Лицето на Кристофър не се промени. Той с нищо не показа, че вярва на думите й и сърцето на Никол се сви от болка. Толкова неизречени неща ги деляха, а той желаеше да говори за миналото. Като потвърждение на думите й, той подхвърли:

— Стига за това. Сандерсън всеки момент ще дойде да ни съобщи, че вечерята е готова. Искаш ли чаша шери или да ти налея нещо по-силно?

Тя неохотно се включи в тона му. Усмихна се с престорена лъчезарност и отбеляза, че би предпочела шери. Гледаше високото, слабо тяло, докато той с гръб към нея си сипа малко бренди. Наля чаша леко златисто шери и за нея. Беше толкова красив, бе й толкова скъп, но тя знаеше, че не могат да забравят миналото. Макар че Кристофър й бе признал любовта си и тя му беше повярвала, знаеше че не беше искал да я обича и че все още изпитва известно подозрение и съмнение по отношение на нея. Чувства, които биха могли да разрушат крехкото начало на пътя по който бяха поели. Дори не бе сигурна дали беше повярвал в думите й, че го обича. Снощи, когато тя изля чувствата си, в очите му проблесна искрица цинизъм. А днес, въпреки че се венчаха и въпреки начина, по който я гледаше, в маниерите му имаше враждебност. Потръпвайки тъжно, тя се чудеше дали той вече не съжалява не само за това, което бе признал предната нощ, а и за тяхната женитба.

Тази мисъл се въртеше в ума й през цялото време на вечерята. Никол справедливо одобри вкусните ястия, които й бяха сервирани. Като дъвчеше последната хапка от пухкавото бадемово суфле, тя се закле пред себе си, че Кристофър ще трябва да посрещне не само истината за собствената й майка, а и тази за Робърт. Защото докато не го стори, те не биха могли да имат тази любов и този брак, които тя би искала — и които бе решена да имат. Бе казал, че не иска духове в сватбеното си легло, е, добре, тя също не би искала!

С решителен блясък в изумрудените очи, тя влезе в главния салон. Надяваше се Кристофър да дойде скоро. Когато след час той все още не се беше появил, тя извика един слуга, за да го попита къде е. Бе леко притеснена от краткото му съобщение, че господарят е излязъл. Раздвоена между желанието да избухне в смях или в гняв, Никол прекара останалата част от вечерта сама. Съвсем естествено се чудеше къде е отишъл мъжът, за когото току-що се беше омъжила.

До десет часа Кристофър все още не се беше появил и тя се качи в стаята си. Мисълта че сега, когато вече бе негова съпруга, той не я иска, че е обречена на безкрайни самотни вечери я потисна. Здравият разум й подсказа, че това е глупаво.

През деня бяха сменили стаята й. Дрехите и личните й вещи, които в момента имаше, бяха преместени в елегантен апартамент, свързан с покоите на Кристофър. При други обстоятелства щеше да се наслаждава на просторните стаи, на дебелия червен килим, на лъскавите бледожълти стени, на пищните кадифени завеси в сапфиреносиньо, но тази вечер това не я интересуваше. Дори топлината на огъня, който трепкаше в лъскавата маслиненочерна камина, не успя да сгрее студенината, която пълзеше по вените й. Тя освободи Наоми почти веднага и, като дори не погледна финото бельо от ефирна кехлибарена коприна, положено изкусително върху сапфирената кадифена покривка тя с горчивина се втренчи в масивната двукрила дъбова врата, отделяща покоите й от тези на Кристофър.

Как се осмелява да ме остави така, питаше се тя с растяща болка. После в съзнанието й се прокрадна мисълта, че щом я обича, не бива да се тревожи затова? Ядоса се на себе си, че е така прибързана в преценките си и с решителна крачка се отправи към леглото. Кристофър е имал основателна причина да излезе. Щеше да й я каже още щом се върне. Здраво се вкопчи в тази мисъл и си наложи да се приготви за сън. Нямаше да го посрещне с гняв и обвинения, поне докато не му даде шанса да погаси съмненията й.

Почти безгрижно тя съблече роклята си и облече кехлибареното бельо. Тя седна на килимчето пред камината и започна да се разресва с рогова четка. Пламъците в камината заиграха в гъстите й, дълги коси, оживиха ги с игрив блясък, превърнаха ги във бурно море.

Така я завари Кристофър, когато няколко минути по-късно тихо открехна облицованата врата. Никол бе окъпана в златиста светлина. Огънят трепкаше по тялото и косите й, позлатяваше кожата й. Кехлибареното бельо искреше като утринна зора, а косите й пламтяха като огнен венец. Дъхът му секна при непринудено чувствената гледка. На светлината на огъня бельото показваше стройното й тяло толкова, колкото и го прикриваше.

Той издаде някакъв звук, който никога по-късно не можа да си припомни. Дали прошепна името й или вратата изщрака при затварянето си… Никол се извърна бавно и го погледна. Ослепителната й усмивка го накара да се почувства странно замаян.

Прекоси стаята за миг и като коленичи на едно коляно, протегна ръка към катраненочерните лъскави коси. С необичайно вълнение в гласа прошепна:

— За бога, толкова си красива! Приличаш ми на езическа богиня! Господи, колко си омайна!

Топлината и нескритата нежност в очите на Кристофър заличиха всичките й съмнения. И тъй като отново е край нея, ръката му нежно милваше косите й, а устните му бяха на един дъх разстояние, тя събра сили да го подпита дяволито:

— Затова ли излезе и ме остави сама цяла вечер? Защото съм тъй омайна?

Веселост проблясна в златистите очи и той рече с насмешка:

— Магьосница! И то хаплива при това! — После седна на един стол край огъня и извади от сакото си тясна правоъгълна кутийка. Подаде я на Никол и свенливо промълви: — Не съм забравил сватбения ти подарък. Всяка булка, дори и тъй набързо венчана като теб, заслужава нещо от човека, за когото се омъжва. Спомен от сватбата. За нещастие не бях помислил за това до вечерята днес. Хукнах да търся златар. Нямаш представа с какво усилие открих тази дрънкулка. Надявам се, че ще ти хареса.

Когато с треперещи ръце Никол отвори кутийката, остана изумена от великолепната огърлица и обеци, които бяха положени в нея. В центъра на златната верижка имаше топаз, шлифован във формата на круша, обграден от бляскави жълти диаманти. Обеците бяха изработени от по-дребни камъни, които щяха да танцуват по страните й, когато ги сложеше.

— Кристофър! — Пое си най-сетне дъх тя. — Това със сигурност е най-красивото нещо, което някога съм виждала.

— М-м, търсих ти рядък камък, но когато видях тези, толкова ми напомниха за блясъка на твоите очи, разбрах, че трябва да ги взема. — Той произнесе тези думи меко, едва ли не на себе си, но Никол го чу. Като остави кутията настрани, се хвърли на врата му.

— Обичам те — каза пламенно тя. — Мисля, че винаги съм те обичала, дори когато бях дете, а ти се държеше тъй грубо с мен. И ще те обичам до последния си дъх.

Кристофър я притисна към себе си, а устните му инстинктивно потърсиха нейните. Тя бе тъй топла и тръпнеща в прегръдките му, както никога преди. Това му подейства като най-разпалващото вино. С приглушен стон, той нежно я положи да легне край огъня. После изпъна стегнатото си тяло до нея. И като човек, който се наслаждава на вкуса на рая, устните му нежно се плъзнаха по нейните, езикът му погали жадно устните й, преди да ги разтвори и да навлезе вътре, да изследва, да докосва, да възпламенява.

С разтреперани ръце Никол смъкна сакото му, после шалчето и уверено разкопча ризата му. Пръстите й сякаш бяха от нажежено желязо, галеха стегнатите гърди, широкия гръб. Панталоните я затрудниха. Пръстите й се оплетоха във връзките и с приглушен смях Кристофър се претърколи. Стана и свали останалата част от облеклото си. После легна гол край нея и насмешливо подхвърли:

— Виждам, че не си събличала много мъже, любов моя.

Думите бяха изречени през смях, но жегнаха Никол. Седна и като отметна от лицето си водопада от разпилени коси, тя твърдо изрече:

— Никога не съм събличала мъж.

Насмешливият блясък изчезна от златистите очи и сякаш подтикван от някаква сила, той остро попита:

— Дори и Робърт?

Никол въздъхна дълбоко и изрече с равен глас:

— Дори и Робърт.

Но той не й повярва напълно. Тя видя как стисна зъби и слаба искрица неверие за миг проблесна в дълбините на очите му. Отчаяна, тя сграбчи раменете му и нетърпеливо го разтърси.

— Кристофър, чуй ме. — Гласът й придоби остра нотка. — Защо ме заклеймяваш преди дори да си чул какво се случи през онази нощ? Никога не сме говорили за това, никога не си ми разказвал как си открил труповете на Робърт и Едуард, нито си ме питал как съм се озовала в къщата на Робърт. — Очите й блестяха от растящия гняв и болка и тя изрече с горчивина: — Как е възможно да твърдиш, че ме обичаш, като ми нямаш доверие? Вярваш ли ми?

Лицето на Кристофър бе безизразно и с ужасяваща преднамереност в движенията, той свали ръцете й от раменете си и каза:

— Много добре, кажи ми какво се случи.

— Да те вземат дяволите! — извика ядно Никол. — Няма! Не и докато си решен да срещаш с предубеждение всяка моя дума! А това е точно така! Много добре познавам това изражение на лицето ти. Вече си решил, че ще те излъжа — забивайки по-дълбоко ножа в сърцето си, тя добави с мек тон, — че съм дъщеря на майка си.

Тези думи сякаш накараха Кристофър да подскочи. Лицето му се сви от болка и с нервен жест, той прокара ръка през черните си коси.

— Не зная вече на какво да вярвам — призна мрачно той. — Обичам те. Желая те. Но не мога да забравя, как някога майка ти едва не ме погуби, това, че ме държеше в прегръдките си и също ми шепнеше, че ме обича. — Той я погледна с неприязън и грубо изрече: — Тя ме научи как да правя любов, как да подлудя една жена, как да я накарам да се моли на един мъж и през цялото време повтаряше, че ме обича. — Той се изсмя дрезгаво. — А после, след като се е разделяла с мен, тя се е срещала с Робърт, разправяла му е същите лъжи, целувала го е със същата страст и плам, както мен, отдавала му се е със същата щедрост. И ти си нейна дъщеря. — Той попита хладно: — Кажи ми, Никол, ти на мое място не би ли се съмнявала поне малко?

Тя не можеше да го погледне, да види подозрението, омразата и горчивината, които знаеше, че са изписани на лицето му. Той я обичаше, но докато съществуваше миналото от паметта му, те не биха могли да намерят покой. Никол се втренчи замислено в огъня. Търсеше точните думи, с които да му отвърне. Чувстваше, че няма смисъл да продължава да твърди, че е невинна. Колкото й да го убеждаваше, че Робърт не е означавал нищо за нея, той нямаше да й повярва. Сравняваше я с Анабел. Трябваше да го убеди, че тя и Анабел са две съвсем различни жени, че тя е Никол. Никол с нейния избухлив и своенравен характер, Никол, която с желание му се отдаде, не Анабел, която го е излъгала, измамила и предала. Това сякаш бе непосилна задача и все пак, докато седеше там, вперила поглед в подскачащите пламъци, чувствайки едрото тяло на Кристофър до себе си, й хрумна една смътна идея. Пое си дълбоко дъх и предпазливо изрече:

— През цялото време ми напомняш за моята майка и това, което е сторила. И казваш, че съм нейна дъщеря. Съгласна съм — Анабел със всичките си пороци и суета беше моя майка. Не мога да сторя нищо срещу това, но след като ми е била майка, задължително ли е да бъда нейно точно копие? Някога давала ли съм ти доказателство, че не може да ми се вярва?

Кристофър се размърда неспокойно зад нея.

— Да — каза равно той. — Кодовите книги. Забрави ли за това?

Пръстите й се забиха в нежната плът на дланите и тя призна:

— Да. Бях забравила. — После го погледна гневно и разпалено каза: — Добре де, опитах се да ги взема, но не съм те предала. Кражбата на тези книги нямаше да ти навреди. Те дори не бяха твои, беше ги откраднал. — После искрено добави: — При същите обстоятелства бих направила същото. Те не ти принадлежаха, ние с Алън просто искахме да ги върнем на истинските им собственици. Освен това — добави тя с невинен тон, — исках да се върна при теб. Да попреча на всемогъщия капитан Сейбър.

С развеселена нотка в гласа, Кристофър изрече меко:

— И успя, малко дяволче такова! От Бермудите насам не правиш нищо друго, освен да ми се пречкаш.

В очите й проблеснаха гневни сълзи и тя се обърна към него:

— Не си позволявай да се смееш! Признах си защо съм се опитала да взема книгите и никога няма да стигна толкова далеч и да кажа, че съм сгрешила, но това не означава, че съм като майка си. — Тя отчаяно хвърли и последния си коз: — Ти казваш, че съм като нея, защото е моя майка, но кажи Робърт беше ли като дядо ти? Принципът е един и същ: каквато майката, такава и дъщерята; какъвто бащата, такъв и синът. Робърт беше ли точно копие на лорд Саксън?

— Разбира се, не! В никакъв случай! — Избухна гневно Кристофър. — Нямат нищо общо. Робърт беше подъл и егоист, а дядо ми е… — Кристофър внезапно замълча и изумено се втренчи в нея. Сключи челюсти и най-сетне промълви — Разбирам гледната ти точка.

Никол се усмихна мрачно:

— Разбираш я, но не си съгласен с мен?

Кристофър протегна нежно ръка и погали страната й:

— Не зная вече на какво да вярвам. Толкова време хранех тези чувства към теб, че явно не мога да се отърся от тях. Дай ми време, любов моя. Време да се разбера сам със себе си. Ще го направиш ли?

Това бе простичка молба, и ако все още вътрешно се колебаеше, любовта бе изписана на лицето му. Тя кимна безмълвно, знаейки, че времето е на нейна страна. Времето и любовта. Мисълта, че дори и да я смята за толкова покварена и подла като майка й и въпреки това я обича, обича я и се е оженил за нея, я изпълни със странно чувство на нежност. Може би, мислеше си тя, това е много по-голям израз на любов, отколкото безрезервното доверие.

Кристофър нежно я привлече към себе си и я попита:

— Кажи ми за последната нощ в Англия.

Тя започна колебливо, после гласът й стана по-уверен и разказа цялата история за това как са я похитили и измамили. Когато свърши да говори, настана продължителна тишина. И двамата бяха вперили поглед в огъня в камината, сякаш в трепкащите пламъци се криеше нужния отговор. Кристофър обви ръце около нея и прошепна в косата й:

— Вярвам ти, рисче. Тази история е прекалено смахната и невероятна, за да бъде измислена. Как ми се иска да съм бил аз този, който те е спасил, а не Робърт.

Тя се изви в прегръдката му и обърна лице.

ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Никой не се съмняваше, че британците бяха решени да завладеят Ню Орлианс, да осъществят контрол над долното течение на Мисисипи. Дори и мирните преговори в Гент засилиха желанието на британците да отнемат града от американците. Лорд Ливърпул беше намекнал на херцог Уелингтън, че е много желателно американската война да се увенчае с брилянтен успех.

За щастие Андрю Джаксън не беше много наясно с британските претенции към Ню Орлианс и беше писал на полковник Батлър, че „ще има разбити носове“, преди да позволи да бъде превзет града. Джаксън направи опасното предположение, че ако има атака, то тя няма да е откъм брега, ще идва от Мобил, затова нареди мобилизация на сухопътните войски.

Джаксън действаше бързо. Нареди да му бъдат изпратени нови войскови части и амуниции. Затвори устието на залива Мобил, като изпрати още войски в Батън Руж. На седемнадесети ноември влезе с маршова стъпка в испанска Флорида, атакува Пенсакола, плени фортовете Сент Роуз и Сент Мишел. Английските гарнизони бяха принудени да се товарят на кораби и да бягат след превземането на форт Баранкас. Победата даде на американците едно удовлетворение, тъй като от дълго време не бяха принуждавали британци да се оттеглят. Почувствал, че е сторил най-доброто Джаксън потегли за Ню Орлианс и зачака евентуално нападение.

Когато дойде новината, че генералът е на път за Ню Орлианс, Кристофър седеше в библиотеката на Джейсън. Той отбеляза:

— Е, това вече е нещо! Може би сега съгражданите ни ще се отърсят от ужасната апатия.

Тъжно усмихнат Джейсън направи коментар:

— Така ли мислите? Заявявам ви, мон ами, имам своите съмнения. Представителите на закона са заети със самите себе си, съветът за обществена безопасност се кара със министерството на отбраната и, въпреки че Клейборн мобилизира милицията, заповедта беше игнорирана от някой, който не желае да служи. Ние сме в окаяно положение и се чудя дали дори такъв великолепен генерал като Джаксън може да промени нещата.

Имаше много истина в думите на Джейсън и Кристофър продължаваше да ги обмисля, когато половин час по-късно се присъединиха към дамите. Никол, която бързо усещаше настроението му му изпрати разтревожен поглед. Въпреки че й се усмихна, Кристофър не можа да я заблуди.

Визитата на семейство Саксън у семейство Савидж беше комбинация от удоволствие и работа. Кристофър и Джейсън се бяха оттеглили в библиотеката да обсъдят последните военни действия, докато Никол и Катрин се радваха на компанията си. Двете жени се бяха сприятелили бързо, защото бяха англичанки и защото бяха омъжени за изключително провокиращи и действени мъже. В началото Никол се притесняваше от Катрин, но скоро откри, че зад външния й вид на строга дама се крие живо чувство за хумор и шокиращо нестандартни идеи. Катрин караше Никол да се отпуска и често я разсмиваше с тактиките си, използвани да овладява властния й съпруг, когото явно обожаваше. Никол се наслаждаваше на факта, че Джейсън беше като глина в малките ръце на жена си и се чудеше дали и те с Кристофър щяха да имат подобни отношения.

След визитата у Савидж Никол и Кристофър седяха в една от по-малките и по-уютни стаи на дома си. Никол все още беше загрижена за Кристофър, затова попита направо:

— Какво толкова тревожно ти каза Джейсън?

Кристофър изненадано вдигна глава от листовете, които четеше.

— Нищо важно, сладка моя. Само някои политически новини, с които не е нужно да пълниш красивата си глава.

Изчерпала търпението си, Никол го изгледа мрачно и каза троснато:

— Не съм глупачка! Защо просто не споделиш с мене какво става?

Кристофър въздъхна, пленен от очарователната гледка, която представляваше тя. Какво да й каже? Нямаше намерение да се отнася с нея като дете и не я обвиняваше, че беше ядосана. Не искаше да говори с нея на тази тема по две причини. Първата беше, че не й се доверяваше. Втората причина беше, че просто не искаше да я тревожи. Той предпочиташе да я заведе в Тибодю Хауз, докато премине опасността. Но знаеше, че Никол щеше да пожелае да остане и той нямаше да може да я спре.

Кристофър се усмихна, стана от стола си и лениво се придвижи до канапето, на което седеше тя.

— Успокой се лудетино — каза той, като се настани до нея и обгърна раменете й. — Съжалявам, ако си мислиш, че се отнасям с тебе като с глупаче, но просто не знаех, че те интересува разговора ни с Джейсън.

Малко засрамена от бързото си избухване тя каза тихо:

— Не искам да бъда съпруга, която си вре носа навсякъде, но ме интересува защо този разговор те обезпокои. Толкова ли е лошо, че се интересувам от тебе? Ти какво би сторил на мое място?

Хванат на тясно и напомняйки си, че скоро всичко щяха да узнаят за това, той й разказа за пристигането на генерала, за предстоящата атака над града. Облегнала глава на рамото му Никол тихо попита:

— Ще участваш ли в сраженията?

Кристофър въздъхна и нежно погали тъмно-огнената коса.

— Да, боя се, че ще участвам — призна той. — Не очакваш да стоя със скръстени ръце, нали?

Тя вдигна поглед към него със заседнала буца в гърлото.

— Ще внимаваш ли?

Галейки бузата й, той прошепна:

— Нима мислиш, че ще рискувам, щом ме очаква такава прекрасна съпруга? — После устата му улови нейната за нежна целувка. Но мекото й тяло беше толкова близо до неговото, че не можа да се удържи. Устните му се втвърдиха от желание и ръцете му нетърпеливо затърсиха копчетата на роклята й.

Никол отвърна както винаги на любовта му, но наясно къде се намираха, тя прошепна до устните му:

— А Сандерсън?

С блеснали от страст очи той обеща с плътен глас:

— Ще счупя врата на всеки, който посмее да отвори тази врата!

Тя тихо се засмя и без да мисли повече се отдаде на желаещото я тяло на Кристофър.

На втори декември в Ню Орлианс пристигна генерал Джаксън и населението се пораздвижи. Апатията изчезна, въпреки че креолите все още не схващаха, че ще се наложи да се защитават. Генералът направи преглед на батальона на града и остана много недоволен от жалката войскова единица.

Кристофър също гледаше тези далеч недостатъчни войни и още веднъж реши да предложи услугите на Лафит.

В първия момент Джейсън беше доста скептично настроен.

— Вижте, знам, че се нуждаем от тези мъже, но какво ви кара да мислите, че Клейборн и Джаксън ще се съгласят?

— Ще се съгласят, защото не желаят Ню Орлианс да попадне в ръцете на британците — каза малко разгорещено Кристофър.

— Много добре — каза Джейсън. — Ще говоря с генерала. Но защо не отидете първо при Лафит?

Кристофър направи тъкмо това отправи се към хижата на Лафит в укрепленията.

— Влизай, мон ами, чудех се кога ще дойдеш да ме видиш отново — весело извика Лафит.

Кристофър се отпусна на един стол и каза:

— Предполагам, че знаеш защо съм дошъл?

— Нека кажем, че се надявам да знам защо си дошъл. Американците имат нужда от мен, така ли?

— Да, дяволите да го вземат! — Забравил всички предпазливи аргументи, с които да убеди Лафит, той настоя: — Ще се присъединиш ли към нас?

Лафит призна с подигравателно вдигнати вежди:

— Но, разбира се! Съмняваше ли се?

Кристофър го изгледа с присвити очи.

— Каква е цената ти? Със сигурност не се ръководиш от чисто благородни цели?

— О, разбира се, че си прав, мон ами — имам цена. — Станал изведнъж сериозен, Лафит каза: — Искам да освободят хората ми, да ми върнат стоките и не желая Клейборн да ми се бърка в работите.

— Нищо не мога да ти гарантирам — призна Кристофър. — Това, което се надявам да направя е да те срещна с генерал Джаксън и сами да си уредите нещата.

Лафит кимна.

— Това е предостатъчно. Чувал съм, че Джаксън не е неразумен мъж… нито пък е в положение да претендира откъде да идват амунициите и въоръжените му хора.

Кристофър се съгласи и след като се увери, че Лафит ще се срещне с генерала си тръгна.

В града започна трескава подготовка за битка. Генералът нареди да се прочистят блатата с брадви. Тъй като Кристофър познаваше тези места, по препоръка на Клейборн бе назначен да отговаря за тази армия от мъже. Работеха здраво и Кристофър беше доволен, че се полагат усилия за защитата на града. Всеки беше зает с нещо. Изграждаха се укрепления, събаряха ненужни, стари сгради. Най-после бяха преценили реалната опасност.

В града Никол наблюдаваше дейността с нарастващо смайване и неудобство. Отчаяно жадуваше Кристофър и се безпокоеше за него. Проклинаше се за глупостта си, знаейки, че той е доволен да се включи в отбраната на града. Предположи, че собственото й бездействие я кара да се тревожи и си призна, че завижда на заетостта му.

Самият Кристофър се върна в града през втората седмица на декември, изморен и раздразнен. Духът му се успокои обаче, като узна от Джейсън, че генералът се е съгласил да се срещне с Лафит. На срещата беше се стигнало до споразумение и беше решено Лафит и хората му да се бият на тяхна страна. Сега определено можеше да бъде спокоен. Оставаше му само да чака нападението.

Никол намираше чакането изтощително. Искаше й се да има малко от бодрия дух на съпруга си.

Дойде новината, че британците се канят да атакуват откъм езерото Борне. Гражданите бяха смаяни и обхванати от паника. Джаксън свика съвещание, на което Кристофър, разбира се присъстваше. Същия ден Никол беше на проба при мадам Колет, недалеч от сградата, в която се съвещаваха. Уговориха се да се срещнат с Кристофър там, след като приключи съвета.

Разговорите продължиха по-дълго, отколкото и двамата бяха очаквали и Никол, изтощена от чакане каза на мадам Колет да информира съпруга й, че си е отишла у дома. Обвита в пелерината си и придружавана от Наоми, тя излезе от шивашкото ателие и случайно се блъсна в спретнато облечен, млад мъж.

Усмихната, тя се дръпна назад и възкликна:

— Извинете ме! Ужасно съжалявам, но не ви видях. — В следващия миг лицето й побеля като платно. Срещу нея стоеше Алън.

И двамата бяха замръзнали. Никой не каза нищо. Алън беше блед като самата нея. Никол несъзнателно постави ръка на гърдите му, като че ли искаше да се увери, че това не е привидение.

— Алън — прошепна тя накрая.

И Алън, след като се огледа наоколо сграбчи ръката й и каза настоятелно:

— Трябва да говоря с теб? Има ли някъде наоколо подходящо място?

Все още смаяна от неочакваната среща и разбирайки какво означаваше това в навечерието на атаката на британците, тя бавно поклати глава. После, поглеждайки мадам Колет промърмори неохотно:

— Предполагам, че мадам би могла да ни предложи една от пробните си.

Не беше това, което искаше Алън, но щеше да свърши работа. И той като Никол беше изваден от равновесие и все още се бореше с шока, че я вижда в Ню Орлианс. Трябваше да я накара да мълчи поне докато се измъкнеше от града и докладваше на командващите офицери за изключително подготвената отбрана.

Алън не беше искал да го пращат да шпионира, но тъй като се оказа единствения, напълно запознат с местността, нямаше как да откаже. Допускаше, че може да бъде разпознат. Но реши, че никой няма да го заподозре. Не беше предвидил срещата си с Никол Ашфорд. Дяволски късмет, помисли си той, само още половин час и щеше да бъде в безопасност.

В същото време Кристофър се приближаваше към ателието на мадам Колет. Той направо се смая, когато видя жена си да разговаря с непознат, млад мъж. После, когато и двамата се обърнаха и влязоха при мадам Колет, очите му се присвиха невярващо. Алън Балард! Какво, за бога, правеше той в Ню Орлианс? На Кристофър му отне само секунда да разбере причината. Той стисна устни, докато се приближаваше до ателието на шивачката.

Собствената му съпруга да разговаря с един шпионин! От това, което виждаше му стана ясно, че не се срещаха за първи път. Може би тази малка кучка непрекъснато снабдяваше Балард с информация. Обхванат от бушуващ гняв Кристофър беше сляп за всичко друго, освен за факта, че Никол беше с Алън.

В първия момент си помисли да отиде да докладва, че при мадам Колет се намират двама британски шпиони. Нека Никол си плати за двойната игра. Но със сърцето си знаеше, че няма да го направи. Каквато и да беше, тя беше негова. Това го преряза като нож. Установи колко бързо се беше оплел в мрежите й. Беше започнал да вярва на демонстрираната й любов, да вярва, че тя е така различна от Анабел, както Робърт от Саймън.

Поколеба се само за миг пред вратата на модния салон. После взе твърдо решение. Никол трябва да бъде предпазена от собствената си измяна. Нямаше да позволи на такива като Балард да я въвличат в заговорите си. Алън щеше да умре, преди да е успял да злепостави Никол.

Кристофър влезе почти безгрижно, решил да се държи колкото е възможно по-естествено, докато стисне Алън за врата. Но плановете му претърпяха промяна. Сложила пръст на уста, мадам Колет го поведе настрани и му съобщи, че съпругата му се е срещнала с непознат млад мъж в предната пробна.

В този момент умът на Никол работеше трескаво. Нито за миг не се беше усъмнила в целта за посещението на Алън в града. Не можеш да му позволи да си отиде, не и когато се досещаше, че той разполага с информация, достатъчна да предизвика смъртта на съпруга й. Не можеше и да го предаде на властите. Твърде ясно си спомняше случая с акулата и знаеше, че няма да има покой, ако стане причина за смъртта на Алън. Трябваше да го принуди да остане в града до края на битката.

С трескаво блеснали очи тя забеляза тухлата за затопляне, която невинно си стоеше в единия ъгъл на пробната. Ако успееше да го удари и да го накара да изпадне в безсъзнание, можеше да го скрие някъде с помощта на мадам. След като информацията му вече нямаше да има стойност, щеше да го освободи.

Алън си мислеше почти същото, с тази разлика, че беше решил да надвие Никол и да я върже, след което бързо да избяга.

Кристофър си имаше собствен план. Трябваше да накара мадам да излезе от салона, докато накараше Алън да замлъкне и единственият начин беше да я изпрати за военните. Те щяха да намерят един мъртъв шпионин, който нямаше да може да обясни нищо.

Но нещата не се развиха според ничий план. Никол бе успяла да грабне тухлата и да я скрие под пелерината си, а Алън се канеше да нанесе страхотен удар върху красивата й глава, когато Кристофър, готов за убийство отвори с трясък вратата.

Алън се обърна по посока на шума и Никол, възползвала се от момента запрати тухлата по главата му. За нещастие не се беше прицелила добре и тухлата се стовари върху гърдите на съпруга й.

Алън изскочи от пробната и Никол изгуби само една ценна секунда да погледне съпруга си. Като разбра, че Кристофър изобщо нямаше да е от полза в момента, тя се втурна след Алън.

Той беше почти до изхода, когато Никол се хвърли отгоре му и псувайки той падна на земята.

За Кристофър, обаче това изглеждаше като бягство и на двамата, само дето тя се бе спънала и бе паднала, повличайки Алън след себе си. Без да губи време той скочи и докато Алън се опитваше да се отскубне от Никол, му нанесе доста силно кроше по бузата. Алън се свлече и доволната Никол го освободи от хватката си.

Кристофър се отпусна на колене, посягайки към гърлото на Алън. Мадам бе имала късмет да срещне двама от патрулиращите и в този момент влезе заедно с тях.

Кристофър се изправи на крака и глухо каза:

— Този човек е британски шпионин. Отведете го и информирайте генерала, че ще му докладвам по-късно.

Никол го наблюдаваше с натежало сърце. Все още не се досещаше какво си мисли той, но когато стоманените пръсти на Кристофър стиснаха ръката й, тя вдигна поглед и с изненада видя разочарованието, недоволството и яда му.

— Но аз… — безпомощно започна тя.

— Млъкни! Не казвай нищо повече, докато не се приберем у дома!

Тя беше безкрайно объркана и се опита да обясни, но той отново каза:

— Казах по-късно!

Докато стигнаха до Дофин Стрийт Никол беше вече побесняла от яд. Не беше възможно Кристофър да си мисли, че тя си е уговорила среща с Алън. Колко обидно и абсолютно смешно! Ако това беше цялото доверие, което й имаше, нямаше да се примири!

Малко по-късно, застанала в средата на спалнята си, тя се обърна с лице към него и настоя:

— Какво ти става? Не искаш ли да знаеш какво се случи?

Кристофър, стиснал чаша бренди в ръка, отговори остро:

— Не. Вече знам какво се е случило и не искам лъжите ти да развалят истината.

— Тогава ми го кажи. Може би има нещо, което не разбирам или не знам.

— В такъв случай, мадам, ще ти разкажа — започна хладно Кристофър. — Този следобед бях тръгнал да се срещна със скъпата си съпруга, когато за мое нещастие я видях да гали открито непознат мъж на улицата. После и двамата се скриха, като котки, направили си малко рандеву. И още повече, мъжът, когото жена ми с такова нетърпение срещаше се оказа английски шпионин. Кажи ми, даваше ли му информация? Затова ли толкова много се интересуваше от това, което правя?

Никол потръпна от погледа му. Това, което си мислеше за нея я караше да се чувства като болна. Тя каза уморено:

— Много добре. Щом вярваш на това, няма да се опитвам да променя мнението ти. Кажи, възнамеряваш ли да ме предадеш на властите? Искам да знам, за да опаковам някои неща.

Спокойното приемане на обвиненията му накара Кристофър да я погледне ядосано и смаяно. Не, нямаше да я предаде, но какво щеше да прави? И наистина ли вярваше на това, което й каза? Като се замисли, вече по-спокойно, разбра, че някои неща, случили се този следобед бяха доста странни. Например, лудостта на тази среща, при положение, че го очакваха всеки момент. И тухлата за затопляне, хвърлена по него. Никой не ги бе предупредил за нахлуването му, тогава какво правеше тя с нея? През ума му премина грозното подозрение, че Алън се е опитвал да прелъсти Никол и тя е защитавала честта си. И, ако беше така…

Кристофър преглътна с усилие, установил, че този път е прибързал с изводите си и е сгрешил. Колебливо каза:

— Никол, аз…

Но беше твърде късно. Наранена повече, отколкото смяташе за възможно, Никол го изгледа враждебно.

— Какво? Да не си се сетил за нови престъпления, които да добавиш към списъка?

— Не. Аз… — заекна той, почувствал с пълна сила огромната си грешка.

Никол го изгледа мрачно.

— Да не би да си размислил? — попита мило тя. След като Кристофър рязко кимна, тя застана пред него побесняла. — Добре, но, дяволите да го вземат, вече е твърде късно! Никога няма да те убедя, че не съм като майка си, нали? Ти си се лепнал за тази фикс идея! По-скоро бих успяла да обърна течението на реката, отколкото да се занимавам с такива като тебе! — Гласът й трепереше и в топазените очи бликнаха сълзи. — Махай се от стаята ми и стой надалече! Точно сега не мисля, че изобщо някога ще поискам да те видя отново.

Кристофър се опита да я докосне, но тя се дръпна ядосано и се хвърли по очи на леглото. Разхлипа се и успя да каже:

— Махай се! Остави ме сама!

Все още колебаейки се, но знаейки, че тя е прекалено много наранена и ядосана, за да го изслуша, Кристофър направи това, което тя искаше. Затвори тихо вратата след себе си.

Собствената му мъка беше почти непоносима. Знаеше, че с една единствена необмислена проява на ревност беше скъсал тънката нишка между тях. Но аз ще й обясня, помисли си той нещастно. Ще я накарам някак си да разбере и, ако имам късмет, тя ще ми прости.

Но през следващите дни Никол изобщо не даде признаци, че се кани да му прости. Държеше се с него хладно и той, напълно наясно с грешката, която бе направил, беше неспособен да спре разширяването на пропастта между тях. Беше ли това краят на крехкото им начало?

Като избягваше собствения си дом Кристофър прекарваше повечето от времето си в главната квартира на Джаксън. Той беше там, когато вратата се отвори и пратениците нахлуха с новината:

— Джентълмени, британците са тук. Ще се бием с тях тази нощ.