Червенокосата дева

ПЪРВА ГЛАВА

Лагуната беше като стъкло и Никол унесено се взираше в спокойните, тюркоазени дълбини. Мислите й следваха ленивия ритъм на вълните. Тя лежеше заедно с един приятел на топлия, бял пясък на един от малките Бермудски острови. Бяха напуснали кораба, за да прекарат няколко часа на тишина и спокойствие. Малките островчета, съставящи Бермудите бяха едни от любимите места за спиране на капитан Сейбър.

Повече от триста малки островчета в Атлантическия океан, подредени като мъниста от огърлица, представляваха идеални скривалища за американските капери. Те ограбваха британските, френските и испанските кораби.

Безочливите американци не се въздържаха от атаки, често пленяваха британски военноморски кораби. Обявената през 1812 г. от президента Медисън война носеше на каперите допълнителна слава, като герои, изпълняващи патриотична задача. Но всъщност в края на краищата целта на американците не беше британската флотилия. Натоварените със стока търговски кораби, които плаваха от Западните Индийски ширини към Европа бяха плячката, привличаща каперите.

Капитан Сейбър, който както много други, плаваше с позволителни за каперство, издадени от много държави, беше забогатял от тази тлъста плячка.

Умозаключенията на Никол, свързани с последния бяха, че той май само си играеше на каперство. Действаше повече като охранен тигър, преситен, но неспособен да устои на съблазънта на тлъстите гълъби, които парадираха под носа му под формата на британски търговски кораби. „Ла Бел Гарс“ — лъскавата му, тежковъоръжена шхуна през последните шест месеца беше надвила английска бригантина от Ямайка и испански търговски кораб, плаващ за Кадиз.

Намръщена, Никол се загледа в подканящите води на скалистото заливче. (Мислеше си за това какво представлява човек, нарекъл кораба си „Ла Бел Гарс“ („Красивата Кучка“). От месеци насам Сейбър се държеше странно и тя се чудеше дали не се досеща за маскировката й. Тя неспокойно се размърда върху топлия пясък.

Защо нещата не можеха да си останат така, както бяха, тъжно си мислеше тя. През последните пет години беше живяла честито, тъй като те бяха изпълнени с вълнения и опасност. Дори понякога забравяше, че е жена, а не е каютния прислужник от „Ла Бел Гарс“. През първата година прикриването на истинския й пол беше сравнително проста работа. Природата, като съучастница в маскарада, я беше дарила с висок ръст и плътен, дрезгав глас, необичаен за нежния пол.

Капитанът, който не разбираше причината за обхваналата го странна прищявка, безгрижно я беше стоварил на палубата на кораба си и направо беше забравил за нея. Никол живя няколко седмици в неописуема мизерия и страх, преди той отново да я забележи. Междувременно се съсипваше от работа. Нощем, напълно изтощена, се хвърляше на койката си, разположена между палубите, където нощуваше екипажът. Даваха й всякаква работа — от почистването на нощните гърнета в офицерските каюти до търкане на корпуса на кораба. Понеже беше най-нисш член на екипажа, а и най-млад, всеки й даваше нареждания. През тези няколко седмици тя прекарваше по-голяма част от времето си в тичане между палубите. Мисълта, че беше избягала от семейство Маркъм повдигаше духа й. Хладният, чист, сладникавосолен бриз, който идваше от океана, успокояваше обърканите й мисли. Имаше и други компенсации. Опиянена от невероятната височина, много й хареса да се катери като маймуна сред платната.

Никога, унесено си мислеше тя, никога нямаше да забрави първата, морска битка… През онзи ден беше забелязан испански търговски кораб и „Ла Бел Гарс“ се хвърли като сокол върху него. Когато бяха изстреляни първите предупредителни изстрели, тя се ужаси, но после във вените й се събуди кръвта на други морски бойци и с широко отворени, топазени очи тя се хвърли в битката. Когато капитанът забеляза тънката фигурка, щураща се сред пушека й заповяда незабавно да се махне от там и да отиде в една от каютите. Тя настояваше с цялата си жар да я върнат, но той не позволи.

Вероятно трогнат от очевидната младост на момчето, Сейбър нареди Никол да бъде личен негов прислужник. Имаше шушукания и гадни забележчици за „хубавото момче“ на капитан Сейбър, но Никол, наясно със съществуващата опасност, за първи път мъдро задържа езика зад зъбите си. Преструваше се, че не ги чува… или, че не разбира значението им.

След като стана прислужник на капитан Сейбър опасността от разкриването й до голяма степен отпадна. Със загриженост, подходяща за домашен любимец, той й нареди да спи в някой ъгъл на каютата му. Без ентусиазъм тя се зае със задачата да поддържа каютата му, както й одеждите му в отлично състояние.

Разочарованието й от новото й положение беше очевидно и мрачните погледи, които му хвърляше, докато изпълняваше нарежданията му, изглежда за него бяха източник на забавление. И той често гълчеше каютния си прислужник.

„Ник, знаеш, че мога да назова поне половин дузина момчета, които в този момент с удоволствие биха заели мястото ти!“

Неконтролируемият език на Никол я караше да говори неразумно и с неуважение, за което той й дърпаше ушите толкова силно, че я боляха часове след това. Когато капитанът случайно откри, че неблагодарният му прислужник може да пише и да чете, обстоятелство, което го накара да цени повече момчето, той безцеремонно му нареди да прави списък на плячкосаните вещи. Така роптаещата Никол стана не само негов личен прислужник, но и секретар.

В по-спокойните моменти тя си признаваше, че ако беше оставена сред екипажа, несъмнено истинският й пол нямаше да остане в тайна за дълго, поне не цели пет години! Като собственост на капитана и негов секретар, тя беше държана настрани от мъжете. Що се отнася до самия капитан, той никога не й хвърляше втори поглед. Понякога тя се чудеше дали той не се досеща за тайната й.

— Алън, мислиш ли, че капитан Сейбър знае, че съм момиче? — Никол директно зададе въпрос на придружителя си.

— Мили боже, надявам се, че не знае! Ако знаеше, животът ти нямаше да струва пукната пара — отговори Алън с ненужна бързина.

Като гледаше мургавото му, открито лице, кестенявата, къдрава коса, леко разклащана от бриза, Никол отново се запита за причините, накарали го да се присъедини към екипажа на капитан Сейбър.

Алън Балърд беше енигма за Никол. Той беше дошъл на „Ла Бел Гарс“ преди по-малко от година. Беше дезертирал от британския военен флот. Тя често се озадачаваше за причините, подтикнали го да извърши това. Знаеше малко за него, но от спретнатото му облекло и превъзходни обноски беше очевидно, че има много по-добро потекло от останалите членове на екипажа. Неговата самоувереност, също както дрехите и маниерите му показваше, че е бил офицер, така че нямаше нищо за чудене, когато Сейбър го избра за заместник командир през последното им пътуване. Никол веднага бе привлечена от Алън. Той й напомняше за Джайлз със своите обмислени действия и между тях се зароди една силна, моряшка дружба.

Понеже прекарваха повечето от свободното си време заедно, Алън никак не се забави да открие, че Никол не беше стройното момче, на което се правеше.

Случи се през един, подобен на днешния ден. Той съвсем случайно попадна на нея, легнала гола на едно скрито, скалисто заливче. В първия момент не можа да повярва на очите си. Никол започна да го умолява да не я предаде. Това не му хареса, още по-малко, след като тя неохотно му призна цялата история. Той напразно се беше опитал да я убеди да му позволи да я върне в Англия при семейството й. Никол твърдо бе устояла на всичките му аргументи. Стори й се странно, че по един въпрос бяха на едно и също мнение — не трябваше да казват на капитан Сейбър! Често се чудеше защо, но не й се разсъждаваше по този въпрос.

Въпреки това, понякога й се струваше, че Алън беше нещо повече от личността, за която се представяше. Той проявяваше необичаен интерес към всичко, което ставаше в капитанската каюта. Особено се интересуваше от официалните документи и списъците за товарите на пленените кораби. Никол си мислеше, че го вълнува печалбата, докато не го свари да се рови из личните документи на Сейбър. В мига, преди да я познае, Никол беше прочела в очите му готовност за убийство. После на лицето му се бе появило странно изражение — съжаление… притеснение… примирение…

Ситуацията беше много комплицирана. Алън каза, че ако не го предаде, той ще продължава да си държи езика зад зъбите но нейния въпрос.

Колкото и изненадващо да беше, това ги сближи още повече. Никол го боготвореше, както преди това обожаваше Сейбър. Но днес не искаше да мисли за нищо.

Искаше да се наслади на миговете свобода. Нетърпеливо размърда тялото си под грубата памучна риза.

При нормални обстоятелства Никол би свалила дрехите си още със стъпването на брега. Тя носеше риза, вързана под високата й гръд, а панталоните бяха срязани до средата на стройните й бедра. Със себе си носеше друг чифт дълги, черни панталони, с който да се прибере на кораба, за да останат незабелязани изящно оформените й дълги крака.

Тя грациозно се изправи и се загледа в проснатия на пясъка Алън. Той носеше подобен костюм, с изключение на това, че широкият му, мускулест гръб беше свободно изложен на топлото слънце. На кръста му беше окачен дълъг, моряшки нож. Значи за Алън няма риза, възмутено си помисли тя. После, както винаги, настроението й бързо се оправи и тя каза.

— Ще се гмуркаме ли, като скачаме от скалата?

Въпреки че на Алън му харесваше, това заливче не беше в списъка на любимите на Никол. Наоколо витаеше някаква мрачна атмосфера, която я караше да се чувства неспокойна. Може би това се дължеше на черната, вулканична скала, която стръмно се извисяваше и ограждаше островчето. А може би беше заради по-дълбоката лагуна, чиито води бяха тъмни, по-скоро опасно сини.

Алън я погледна лениво и сънено промърмори.

— Ти върви, Ник. И аз може да дойда.

Никол сама се изкачи на скалата. Като се добра до върха тя дълго се взира в откритото море, после долу, в кристалната синева на лагуната. Тук водата беше много дълбока, идеална за гмуркане, поради липсата на скрити скали. Тя погледна през рамо и видя, че Алън най-после е поел към върха. Махна му весело с ръка и после се гмурна във водата. След топлото слънце копринената вода й достави истинско удоволствие. Тя лениво заплува в кръг, очаквайки появата на Алън.

Нямаше усещане за приближаващата опасност. Просто се наслаждаваше на милувките на водата. Алън се появи на върха на скалата. Тя разплиска вода в негова посока и извика през смях.

— Ела при мен! Божествено е!

Алън се усмихна от петнадесетте фута височина, после неочаквано се вкамени и рязко извика.

— Ник! Под тебе!

Там, само на петнайсетина фута под нея, обикаляше смъртоносната сянка, ужаса на моряците — акула!

Никол потръпна от ужас и със сковани движения започна да плува към намиращия се на около сто ярда бряг. Страхът пречеше на обичайните й, силни и бързи движения. Чудовището наближаваше и само след минути щеше да се нахвърли върху нея.

Изведнъж акулата се оказа на няколко ярда пред нея, като че ли искаше да й отреже пътя за бягство. Никол примря от страх. Хвърли неуверен поглед към Алън, който продължаваше да стои на скалата с побеляло от страх лице.

Той й извика окуражаващо.

— Продължавай да плуваш, Ник! За бога, не се паникьосвай! Плувай!

Никол преглътна с усилие, каза си, че няма да се даде на една акула и последва съвета на Алън. Но акулата пак се озова под нея, после бавно се понесе нагоре към беззащитното й тяло. Никол знаеше, че ще умре — сега!

Като в сън чу зад себе си плясъка на тялото на Алън, който беше скочил във водата. Шумът и вибрациите стреснаха акулата. Тя спря смъртоносната си атака и се отдръпна. Като видя главата на Алън да се подава от водата, тя извика.

— Какво правиш, по дяволите? Сега и двамата сме в опасност!

— Може би — мрачно викна той — просто трябваше да си стоя там и да наблюдавам разкъсването ти, така ли? Млъкни, Ник, и започвай да плуваш!

Акулата се върна, като този път се озова по-близо до Алън. Той разтревожено огледа чудовището и здраво стисна дръжката на ножа.

— Махай се, Ник, дявол да те вземе! — кресна той през рамо.

— Ами ти! — започна да спори тя. Знаеше, че е прав, но бе неспособна да го изостави.

— И какво, по дяволите, можеш да направиш! Ако любезно се разкараш оттук и аз бих могъл да направя същото! Не е време да се правиш на герой!

С бясна скорост, продиктувана от страха, тя се понесе към брега. Като се добра до брега, тя с облекчение видя, че Алън беше все още жив и само на петдесет ярда от брега. От бавните му, премерени движения и от начина, по който се взираше във водата тя разбра, че акулата все още го следва. Очите й отчаяно огледаха пустия бряг. Като полудяла търсеше нещо, с което да може да помогне на Алън, но уви.

Алън продължаваше да плува. Очите му не се откъсваха за повече от секунда от сивото тяло, което толкова тихо и изнервящо го следваше. Акулата не беше голяма. Ножът, който стискаше в ръката си, както и приближаващия бряг, му носеха известно успокоение. Алън познаваше акулите и действията на тази не можеха да го заблудят. Сега тя плуваше паралелно с него от лявата му страна. Веднъж или два пъти внезапно беше променяла посоката, плувайки директно под тялото му.

Бяха близо до брега и Никол сама можеше да види чудовището. „О, господи — помисли си с болка тя, — спаси го! Той ме спаси — не позволявай да умре! Моля те!“ Тя пристъпи, готова да се хвърли във водата, но си помисли, че с това можеше да навреди на Алън и замръзна на мястото си. Акулата още веднъж се гмурна под него. После, обръщайки се с едно единствено движение, животното предприе смъртоносната си атака.

Алън усети нападението и острието в ръката му му се стори нищожна защита срещу острите зъби в зиналата паст на нападателя.

Акулата се хвърли с главозамайваща скорост срещу Алън. Той успя да запази самообладание. После, когато от разтворената бездна го делеше само секунда, Алън се изви настрани. Беше стиснал ножа с двете си ръце, насочен към опашката. С мълниеносно движение го заби в стомаха й и акулата, изхвърлила се над повърхността, помогна на острието да разпори корема й. Алън се осмели да хвърли един поглед и видя раненото чудовище да плува към открито море. После заплува към брега с бързина, която беше неописуема. Там се сблъска с приветстващите го обятия на Никол.

Те стояха прегърнати известно време, разтърсени до дъното на душите си.

— О, господи, Алън! Толкова се страхувах! — промълви Никол с все още бледо лице.

Алън се усмихна, като едва успяваше да си поеме дъх.

— Аз също бях малко неспокоен!

Тогава Никол взе да се смее със смях, който граничеше с истерия. По-късно и двамата, легнали на пясъка, се смееха. Радваха се на факта, че са живи. Никол първа се свести и тихо произнесе.

— Дължа ти живота си, Алън. Как изобщо бих могла да ти се отплатя?

Цяла секунда сините очи оглеждаха лицето й, стройното тяло, примамливите извивки, видни под мокрите дрехи. Той се усмихна и каза:

— Глупости, млади Ник! Но не мисля, че ще плуваме повече на това място.

Никол потръпна и огледа спокойните води на лагуната.

— Не! Разбира се, че няма!

Той с обич разроши мократа й коса.

— Хайде да вървим! Забрави това и помни само, че следващият път не трябва да плуваш толкова далеч.

Тя се усмихна и кимна.

— Това ще ми бъде като обеца на ухото за дълго време.

Облякоха се бързо, без да говорят повече, но Никол знаеше, че завинаги остава длъжница на Алън. Благодарение на него беше жива сега. Това, което той направи беше нещо изключително храбро и тя никога нямаше да го забрави. Никога!

ВТОРА ГЛАВА

„Ла Бел Гарс“ беше почти изоставена, когато малко по-късно се качиха на борда й. Сега косата на Никол беше гладко вчесана и стегната в опашка. Чертите й бяха изопнати, изострени. Носеше евтини широки панталони и риза. Приличаше на висок, строен, петнадесетгодишен младеж.

Няколко мъже хвърляха зарове. Тя лесно разпозна главата с цвят на пясък, принадлежаща на Джейк. Не беше привлекателна личност и Никол реши, че нарочно се правеше да изглежда незначителен. Джейк задаваше много въпроси, помисли си Никол. Тя не можеше да се отърве от мисълта, че и той като Алън криеше нещо. После отхвърли съмненията си и бързо закрачи към помещенията на капитана.

— О, здравейте, мистър Хигинс — весело каза тя на помощник-капитана, наведен над разтворената върху една от дългите маси в стаята карта.

— Добро утро, Ник. Капитана ли търсиш?

Никол харесваше мистър Хигинс. Кафявите му, приличащи на копчета очи бяха винаги весели и изглежда той също хранеше топли чувства към нея. Неведнъж беше прикривал от острия поглед на капитана дребните й прегрешения.

— Не, не съвсем. Мислех си, че трябва да докладвам за завръщането си на кораба. Нямаше ме цяла сутрин — призна тя с виновна усмивка.

— Е, капитанът отиде на визита. — На набръчканото му лице се появи хитра усмивка и той измърмори. — А ние знаем на кого прави визита, нали?

— Луис Хантлей — рязко каза Никол, чудейки се защо новината я потисна.

Хигинс кимна с блеснали очи.

— Ах, да. Ако капитанът не внимава, дните в морето скоро могат да свършат.

— Аз май не мисля така — неочаквано провлече думите дълбок, ленив глас, идващ откъм входа.

Никол усети кехлибарено-златистия поглед на капитана. Сърцето й подскочи. Напоследък това й се случваше често. Тя негодуваше срещу безсрамната му мъжественост, бликаща от тялото му. Кожата му, често излагана на слънце, беше придобила тъмнобронзов оттенък. Гърдите му бяха широки, с добре очертани мускули и бяха покрити с фини, черни косъмчета. Краката му бяха дълги и тънки като всичко останало у него и той напомняше на Никол за лъскава, дива, кафява пантера, чиито златисти очи проблясват подигравателно под гъсти, черни мигли. Очевидно той току-що беше плувал в морето. От тялото му се стичаха капчици солена вода, които канеха по дървения под на палубата. Без да обръща внимание на присъстващите в стаята той небрежно свали хавлията. Никол бързо отвърна очи от него.

Хигинс видя инстинктивното й движение и в очите му се четеше въпрос. Никол му отправи хилава усмивка. След минута, все още учуден от свенливостта й, той се зае с картата си. Преди да успее да избяга от безпокоящото я присъствие на капитана, гласът му я възпря.

— Ник, къде, по дяволите, си сложил черните бричове, които купих от Бостън по време на предишното ни пътуване?

Тя въздъхна примирено и знаейки, че часовете на свобода са приключили, неохотно влезе в личните помещения на Сейбър.

Сейбър, все още гол стоеше пред дъбова ракла с едно отворено чекмедже и ровеше из съдържанието му. За момент Ник бе пленена от безусловната красота на това позлатено от слънцето, здраво мъжко тяло. Той беше висок над шест фута Аполон, с перфектни пропорции от добре оформената му, чернокоса глава, до петите на аристократично тесните му стъпала. Тя отчаяно желаеше да може да гледа голотата му, почти езическата му красота със същото безразличие, с което гледаше всеки друг член на екипажа. Но не можеше. Сейбър я разстройваше, караше я несъзнателно да усеща прикритата си женственост. Напоследък тези нахлуващи у нея чувства бяха нараснали до такава степен, че превръщаха обикновено уверените й движения в несръчни.

И този път не беше по-различно. Щом Сейбър се обърна и я изгледа нетърпеливо, тя прекоси стаята и се спъна в малка, дървена табуретка. Бързите действия на Сейбър, който скочи и я улови за раменете, я спасиха от пльосване на пода пред него.

— Спокойно, младежо. Това, че бързам, не значи, че очаквам да паднеш в краката ми — ухили се той. Зъбите му изглеждаха много равни и бели на фона на черната брада.

Никол отново бе завладяна от онова нежелано усещане, което я оставяше без дъх. Толкова силно съзнаваше присъствието на голото му тяло, на топлата му, ухаеща на море близост, че в един ужасяващ миг си помисли, че ще се разтопи в ръцете му. Но тя потисна една въздишка и бързо се свести. Мозъкът й бучеше и й повтаряше — помни, че той те смята за момче!

Тя се дръпна от ръцете му и измърмори.

— Тези бричове са тук в морската ракла, точно където ми казахте да ги поставя.

— О, така ли съм направил — той й отвърна доста безгрижно, но между извитите, черни вежди се появи бръчица на озадачение. — Нещо не е наред ли, Ник? — неочаквано попита той.

Тя бързо си събра акъла и измрънка.

— Не. Просто при това пътуване още не мога да свикна с люшкането на кораба. — Когато той я освободи, оглеждайки я внимателно с присвити очи, тя въздъхна с облекчение.

Нямаше да бъде толкова спокойна обаче, ако знаеше, че озадаченият му поглед я проследи, докато излезе от каютата. Какво, по дяволите, му става на това момче, помисли си Сейбър. Ник беше толкова пъргав преди, а сега не приличаше на себе си. Сейбър беше абсолютно сигурен, че иска да знае причината. Реши, че ще е най-добре да попита Хигинс. Хигинс изглежда знаеше всичко, което ставаше с екипажа му. И като си припомни годините, прекарани заедно с него, той се усмихна.

Бяха приятели от момента, в който по-възрастният мъж бе взел под закрила объркания младеж, захвърлен в прегръдката на британския кралски флот. Онези първи месеци бяха ад, дори при покровителството на Хигинс. По гърба му личаха белезите от онези времена, когато Хигинс, самият той престъпник, обвинен в подправяне на документи, не можеше да предпази буйния си, млад приятел от страданието. Сейбър често си мислеше, че би полудял, ако не беше Хигинс. Хигинс също беше възмутен от бруталната система и когато Сейбър избяга от кораба, той го придружи. Ролите им изведнъж се смениха, Сейбър беше водачът, а Хигинс го следваше. Сейбър се доверяваше единствено на Хигинс и на един бивш роб на име Сандерсън.

Сейбър и Хигинс попаднаха на него малко след бягството си. Той беше изложен на пазара в Ню Орлианс. Гледката, която представляваше това могъщо тяло, носещо с гордост веригите, направи силно впечатление на Сейбър, спомнил си оковите, от които бе избягал. Двамата мъже дадоха всичките си средства, за да го откупят.

Когато си тръгнаха от робския пазар представляваха странно трио — дребен, приличащ на гном мъж, висок, широкоплещест младеж и сърдит, строен негър. Стъпките им ги отведоха до ковачницата на братята Лафит и там Сейбър настоя да свалят веригите от негъра. След като това стана той постави в ръцете на смаяния човек документите за покупката и последната си златна монета. Каза му, че е свободен. В онзи миг Сейбър спечели роб за цял живот.

Сейбър с усмивка се изтръгна от миналото и влезе в корабната канцелария. Хигинс беше все още там, замислен върху последната сцена с Ник. Сейбър попита:

— Хигинс, забелязал ли си, че напоследък с Ник става нещо странно? Момчето ме гледа като че ли съм чудовище и не мога да си обясня защо.

Хигинс се поколеба, преди да му отговори. Най-накрая каза:

— Не мога да кажа, че не съм. Мисля, че момчето просто израства и е малко обидено, че е само един прислужник. Може би Ник има амбиции.

Сейбър изсумтя.

— Съмнявам се. Или се държи много нахално с мен или върви с рогата напред. Но може и да си прав. Трябва да помисля за бъдещето му.

Никол щеше да бъде ужасена, ако знаеше, че капитанът се е загрижил за бъдещето й, но за щастие тя не знаеше за този разговор. Тя се зае с ежедневните си задължения, като че нищо не се беше случило. Нощем, когато лежеше върху хамака си в съзнанието й нахлуваха мисли за капитана и тя го проклинаше. Дори, когато не беше наоколо той притежаваше силата да я тормози.

Няколко дни по-късно, когато лежеше на топлия пясък на друго, изолирано заливче, тези мисли я обзеха отново.

До неотдавна изобщо не се замисляше върху отношенията им със Сейбър. Той просто присъстваше на общия фон. Като се върна мислено в миналото тя си призна, че през първите години от живота си на „Ла Бел Гарс“ го обожаваше. Той й се струваше богоподобно същество, накарало и най-смелите й сънища да се сбъднат. Беше я измъкнал от семейство Маркъм, беше изпълнил живота й с вълнение. След започването на войната с Англия тя започна да се пита за чувствата си.

Странно беше, внезапно си помисли тя, че през петте години, откакто бяха заедно той никога не прояви любопитство относно младия си прислужник и секретар. Никога не се беше поинтересувал, защо тя толкова отчаяно искаше да отиде в морето, не я попита дори дали има семейство.

Предполагаше, че отчасти това се дължеше на факта, че никой не задава въпроси на индивидите с мрачни лица и твърди погледи, плаващи на каперските и пиратските кораби. Неписано правило беше никой, дори и капитанът да не нарушава анонимността на хората, желаещи да плават в морето. Сейбър никога не й обръщаше внимание, освен за да провери дали е изпълнила нарежданията му. Никога не се бе държал ненужно жестоко, въпреки че беше взискателен господар. Тя никога не си задаваше въпроси за отношенията на кораба, нито за начина, по който той управляваше „Ла Бел Гарс“. Понякога, за свое объркване, откриваше, че Сейбър заслужава възхищение. Но това беше преди, помисли си мрачно тя, преди той да покаже абсолютното си студенокръвие.

Това се случи точно преди три месеца. Един член на екипажа, младеж на не повече от осемнадесет, тайно бе качил жена на борда. Жената беше проститутка, една от многото, които обикаляха пристанищата. Младежът беше толкова заслепен, че пристъпи едно от основните правила на кораба — никакви жени на борда в открито море. Бяха на два дни път от Франция, когато проститутката бе открита. Наказанието беше сурово — тридесет камшика пред екипажа и карцер до края на пътуването.

Тя беше напълно съгласна с факта, че е необходима желязна ръка. Но отношението към жената беше това, което я накара да се поболее.

След като приключиха с момчето, студеният поглед на Сейбър се беше спрял на жената. Той я гледа дълго време, мислейки какво да прави с нея. После очите му се присвиха, когато тя, погрешно разбрала интереса му хвърли подканящ поглед. Наблюдавайки я с бизизразно лице, той каза тихо: „Отведете я долу и нека екипажът се ползва от услугите на присъстващата проститутка по време на това пътуване!“

Очите на жената се бяха разширили от шока. Тогава Никол реши, че Сейбър е хладнокръвен, брутален, безчувствен звяр!

Сърцето й страдаше, заради съдбата на уличницата. Нито една жена, помисли си тя, дори и жена от улицата, не би трябвало да бъде принуждавана да задоволява непрекъснато нуждите на целия екипаж на „Ла Бел Гарс“.

Припомнила си инцидента с всичките му подробности, тя се размърда неспокойно на плажа. Случилото се продължаваше да я потиска, създавайки й някакво усещане за празнота в стомаха. Мъжете са такива диваци, помисли си тя с отвращение. После пълните й устни бавно се извиха в усмивка — не, не всички мъже, не и Алън.

Мисълта за Алън разведри настроението й. Алън беше този, който намекна на Сейбър, че не беше много разумно Ник да наблюдава всичко, което става в капитанската каюта. Несъмнено припомняйки си многобройните случаи, в които бе забавлявал в стаята си дами с не много морален характер, докато Ник спеше в ъгъла си, устата на Сейбър се беше извила в ленива усмивка. Тогава беше наредил на Алън да намери нещо наблизо за момчето. Вследствие на това Никол стана гордият собственик на малък шкаф, намиращ се до вратата на капитанската каюта.

Наистина беше шкаф, но Алън нареди на корабния дърводелец да направи известни подобрения. И така Никол вече притежаваше малка стаичка, която събираше хамака й и една тапицирана с кожа ракла, приютила личните й вещи. Месеците минаваха и тя често изразяваше благодарността си, че Сейбър бе приел предложението на Алън.

Слънцето започна да става прекалено горещо, за да продължава да лежи неподвижно на пясъка. Никол се изправи и бавно закрачи към края на брега. Страхът от акулите я беше напуснал и тя продължи да върви, докато водата стигна до кръста й. После заплува сред примамливата синева. Продължи да плува, докато се почувства уморена и лениво се отправи към плитчините. Като си мислеше, че никой не я наблюдава, тя беше толкова естествена и безгрижна, колкото могат да бъдат само младите. Изправи се засмяна, вдигайки лице за целувката на слънцето. Синьо-зелените води се въртяха около стройните й бедра като великолепна одежда от бляскав сатен. Но Никол не беше сама.

Мъжът, който стоеше омагьосан от гледката беше скрит от сочната зеленина на тропическата гора. Той не помръдваше и не издаваше нито звук. Озадачен и смаян, той можеше само да се взира в смеещото се момиче във водата, да се наслаждава на тъмнокестенявите й коси, покриващи раменете й като самурено наметало.

Никол бе израснала и бе станала високо, стройно момиче. Беше с изящна конструкция, красиво заоблени рамене и висока, горда, щръкнала гръд — не похотлива, но все пак много женствена. Оглеждайки тънката талия и изящно заоблени бедра, наблюдателят се чудеше саркастично как някой би могъл да бъде в неведение за истинския й пол! И, когато тя излезе на брега, с дълги, гъвкави крака, проблясващи в мокрозлатисто на слънцето, дъхът му спря от великолепието на издължената й красота. Гладката кожа с прасковен цвят беше безупречна, а пълните й, знойни устни събуждаха желанието му да я грабне в прегръдките си и да опита съблазнителния им вкус. Тъкмо пое напред, когато един звук, идващ от лявата му страна го накара да спре. Веднага разпозна мъжа, който излезе на плажа.

— Мътните да те вземат, Ник! Колко пъти трябва да те предупреждавам? Някой може да мине оттук и да те види!

Изненадана, Никол вдигна тревожен поглед, но като видя кой е, се усмихна.

— О, Алън, вдигаш прекалено много пара. Корабът е на другия край на острова и мъжете никога не напускат града. Прекалено заети са с рома и проститутките. Защо, за бога, ще идват толкова далече?

— Не разчитай на това! Някой може да го направи и тогава наистина здраво ще загазим. Непрекъснато ти повтарям, когато ходиш да се къпеш да ме уведомяваш, за да мога да те пазя.

Без изобщо да се притеснява от голотата си Никол направи гримаса и изръмжа.

— Мисля, че се безпокоиш прекалено много.

Алън възмутено поклати глава.

— Не мисля, че ти си наясно с риска, който поемаме. Облечи си някакви дрехи!

Никол добродушно обу дългите, памучни панталони и без да губи време да овързва гърдите си, навлече грубата бяла, ленена риза. — Ето, доволен ли си? — предизвика го тя.

На лицето му с тъмен тен се появи усмивка и с блеснали, сини очи той се засмя.

— Да, доволен съм. Но мисля, че съм мъж и те предпочитам в предния вариант. Ела тук сега и ме остави да оправя тази твоя оплетена грива!

Никол послушно се приближи до него. Той се настани удобно върху една издадена част от скалата, заобикаляща залива. Накара я да коленичи пред него и се зае с косата й. После немилостиво я издърпа на гърба й и я стегна в опашка. След като свърши, той се изправи и протегна ръка, за да й помогне да се вдигне на крака. Като се вгледа в тези огромни, приличащи на топази очи, чиято тъмнина се подсилваше от гъстите, черни ресници и златист тен, Алън притеснено се зачуди колко ли дълго щеше да продължи този маскарад. Устата й беше прекалено чувствителна и пълна, за да принадлежи на мъж; носът й, със своята чиста линия, нарушена съвсем слабо в края, където леко се вирваше нагоре, също беше чисто женствен.

Фактът, че изглеждаше с около три години по-млада от възрастта си, помагаше в значителна степен. Алън си помисли, че един изтънчен младеж на петнадесет би могъл да прилича на Никол. Усмихна й се, но не можа да се въздържи и попита сериозно.

— Никол, колко дълго мислиш да носиш тази дегизировка? Рано или късно трябва да сложиш край на това. Нали нямаш намерение да се превърнеш в стара мома?

Никол повдигна едното си рамо и извърна очи от настоятелния поглед на Алън. Докато се взираше в океана, примижала на слънцето, тя бавно заговори.

— Ако направя както ти искаш и се върна в Англия, няма да постигна нищо друго, освен да понеса отложената си с пет години присъда. Семейство Маркъм ще продължат да контролират както личността ми, така и парите ми. Имам две възможности — да чакам, докато навърша двадесет и една години или да се омъжа. — Тя се обърна към него и закачливо го попита:

— Ще се ожениш ли за мене, Алън?

Алън безпомощно я гледаше, изгубил ума и дума. Никол, като видя изражението му, се заля от смях.

— Виждаш ли — нямам друг избор, освен да чакам да навърша необходимата възраст.

Алън се опита да обясни, но се улови, че заеква пред развеселените очи на Никол. Самоувереността й често го притесняваше. Тя не притежаваше нито капчица женски подход. Мислеше ясно и практично като мъж и понякога Алън отчаяно се чудеше дали съзнаваше, че беше жена. Той не беше влюбен в нея, но наистина много я обичаше. Отнасяше се с нея като с по-малък брат и дори на него понякога му беше трудно да си припомни, че разговаря с жена. Но в случаи като сегашния, той беше изключително наясно, че Никол беше жена, при това млада жена с добро потекло, със семейство в Англия, което сигурно се чудеше каква е съдбата й.

Никол не се преструваше. Беше пряма и всички женски капризи и превземки й бяха чужди. Той се усмихна при мисълта за това, какъв ефект би имала първата й поява в лондонското висше общество. Щеше да ги смае с цветистите си моряшки изрази и псувни, научени през петте години живот в морето. Алън я прегърна през раменете и я поведе по пътеката, минаваща през гората.

— Млада госпожице, знаеш, че щях да се оженя за тебе, но много се страхувам, че ще ме поведеш в такъв лудешки танц, че ще отида в гроба много преди да съм го планувал.

— Бих искала да можеше да се ожениш за мен, Алън — бавно каза Никол. — Сигурен ли си, че не можеш да го направиш? В крайна сметка ние се разбираме възхитително и знам, че ти можеш да се справиш със семейство Маркъм.

Алън само поклати глава на подмамващата нотка в гласа й.

— Никол, Никол, какво необикновено момиче си ти! Не си ли мечтаеш да се влюбиш?

Учудването я накара да се спре и да се втренчи в него.

— Но аз те обичам! Обичам те повече от всеки друг на този свят! — запротестира тя.

Алън нежно й каза.

— Това е друг вид любов, Никол. Някой ден ще разбереш какво съм имал предвид. Ще бъдеш на ясно, че това, което изпитваш към мене не е достатъчно.

Алън лекичко я перна по носа.

— Не се тревожи за това — нежно й каза той. — Забрави го! Скоро ще разбереш за какво говоря, веднага, след като те облека в подходящи дрехи.

Склонна да спори Никол отвори уста, но Алън решително я избута напред и тя неохотно тръгна по пътеката.

— Хайде, млади Ник, имам изненада за тебе. Надявам се да ти хареса.

Те бавно се изгубиха от погледа на наблюдаващия ги и след няколко минути мъжът излезе от прикритието на зеленината. Въпреки, че не бе успял да чуе разговорът им на брега, той внимателно бе наблюдавал интимното им държание. Изваяните му устни се разтеглиха в неприятна усмивка, като си помисли мрачно, че младият Ник не беше единственият, който получаваше изненади!

ТРЕТА ГЛАВА

Никол и Алън, в пълно неведение, че са били наблюдавани, продължиха да вървят по тясната, прашна пътечка през избуялата, тропическа зеленина. Стигнаха до мястото, където гората свършваше и се появяваха видими следи от човешко присъствие. Те пресякоха полето и стигнаха до малка, едноетажна, варосана къща.

Къщата принадлежеше на шотландеца Идън Макалистър. Алън се беше запознал с него по същото време, когато Сейбър бе открил прелестите на Луис Хантлей, единственото дете на работодателя на Макалистър. И докато Сейбър лениво ухажваше Луис между Алън и Макалистър се зароди дълбоко приятелство. В следствие на това щом „Ла Бел Гарс“ пристигнеше на Бермудите и Алън се освободеше от задълженията си на борда на кораба, той прекарваше времето си с Макалистър, в повечето случаи заедно с Никол.

На хитрия шотландец не му трябваше много време, за да разгадае тайната, която Никол и Алън се опитваха да опазят. Но щом като хубавото момиче искаше да се прави на момче, на него какво му влизаше в работата.

Но за разлика от него Марта, жена му, дребничка и миловидна квартеронка, а също така и камериерка на Луис не беше на същото мнение. За нея това беше неприлично. Въпреки неодобрението си Марта притежаваше добро сърце и тайно се възхищаваше на хладната дързост на Никол. Когато Алън се обърна към нея за помощ, тя беше повече от благосклонна да се включи в плана му.

Като влязоха в къщата Никол любопитно огледа хладната стая, търсейки нещото, което би могло да бъде изненадата на Алън. Но къщата, с лъснатите си, дървени подове и бели стени, си беше същата.

Марта, облечена в снежнобяла рокля се вдигна от тръстиковия стол и окуражаващо се усмихна на Никол. Идън, здраво стиснал със зъби вечно присъстващата си лула, се засмя.

— Мили боже, девойче, тези двамата ще ти вземат ума с всичките им разкошотии.

Никол изненадано огледа Марта и Алън.

— Ти да млъкнеш! Мис Никол, елате с мен и не му обръщайте внимание — каза стопанката.

Никол се огледа разтревожено. Приличаше на животно, надушило опасност. Алън й се усмихна доста неспокойно и нежно я побутна.

— Върви с Марта, Ник! Тя няма да ти стори нищо лошо.

Марта, която нямаше търпение да се заеме с трансформацията, сграбчи ръката на Никол и я въведе в малка спалня. Като затвори вратата под носовете на развеселените мъже, тя се зае със задачата си.

Никол застана сковано в средата на стаята и впери поглед в медната вана, напълнена с ароматизирана вода. Гледаше я както би гледала скорпион. Върху леглото беше поставена рокля от масленожълт муселин и смаяна все повече и повече тя огледа четките, гребените и бог знае още какви кутийки, наредени на тоалетната масичка. Тя преглътна и отстъпи назад, но Марта й каза ласкаво:

— Хайде, мис Никол, не желаете ли да видите на какво е способна Марта? Това е само за наше собствено удоволствие. Освен това, не желаете ли да се изкъпете в топла, мека дъждовна вода, вместо в противното море?

Никол предпазливо се приближи до ваната и потопи ръка във водата. Наистина беше мека и доста приятна. Тя не искаше да развали изненадата на Алън и Марта и се предаде. Без всякакъв ентусиазъм се остави жената да я настани във ваната. За свое учудване намери банята много приятна. Хареса й лавандуловото ухание на сапуна, който Марта използваше с такова умение. След като банята приключи Никол установи, че й е много приятно. Отпусна се и едва не заспа, докато Марта четкаше и изсушаваше дългите кестеняви коси. Квартеронката вдигна високо на тила блестящите кичури и ги подреди в прическа. След като я напудри обилно, тя подмами Никол да облече ефирна шемизета, преди да навлече през главата й красивата рокля. Роклята беше много модерна, но разбира се Никол не знаеше това. По някаква случайност дрехата бе включена в поръчката на Луис преди няколко месеца.

Леко замаяна Никол се втренчи в собственото си отражение в огледалото. Не можеше да повярва, че това царствено създание беше самата тя. Роклята беше с ниско деколте, оставаше раменете открити и едва прикриваше високата й гръд. Под гърдите й беше вързана зелена, сатенена панделка. Останалата част от роклята падаше на меки дипли чак до краката й — босите й крака. Но тя изобщо не се замисли върху липсата на обувки. Развълнувана като дете, каквото си беше, тя нахълта в стаята, където Алън и Идън, удобно настанени, обсъждаха последните събития от войната на мистър Медисън.

И двамата мъже вдигнаха погледи. Израженията на лицата им бяха доказателство за уменията на Марта. Дори и в най-смелите си сънища Алън не си беше представял Никол толкова красива. Той я гледаше така, като че ли я виждаше за първи път. „Тя е истинска красавица“ — помисли си той. Погледът му обхода блестящите тъмни къдри, преди да се спусне към високото чело и изненадващо черни вежди, засенчени от гъсти ресници. Марта бе сложила дискретен грим върху това възхитително лице и Алън аплодира сръчността й, но в блясъка на топазените очи нямаше нищо изкуствено. Никол затанцува из стаята, после извика:

— Вижте ме! Не съм ли огромна! Мислите ли, че съм хубава? — Сведе поглед и попита закачливо: — Кажи ми, Алън, хубава ли съм като жените при мадам Мария, които вие със Сейбър посещавате?

Тъй като публичният дом на мадам Мария беше добре известен в Ню Орлианс, Алън гледаше навсякъде, но не и в ядосаните очи на Марта. Той с неудобство прочисти гърлото си и я сгълча.

— Ник, ти не трябва да бъдеш сравнявана с тях и освен това младите дами не говорят подобни неща.

— Но аз не съм млада дама и не познавам други жени — призна тя и дяволито добави, — освен Марта.

Алън се разкъсваше между желанието да се разсмее и да й издърпа ушите. Като реши, че забавлението е най-правилният изход той каза:

— Е, да се надяваме, че ще можем да направим нещо за това, че не си млада дама!

Алън видя бунтовническия израз на лицето на Никол, затова вдигна ръка и изкомандва.

— Изслушай ме, Ник!

— Защо не ме оставиш на мира? И така ми е добре, пък и не ти е работа какво правя аз — отговори му тя с много неподходящо за млада дама изсумтяване.

Без да обръща внимание на ядните й думи, Алън се настани срещу нея, взе едната й ръка и заговори:

— Изслушай ме! Това, което ти предлагам няма да ти навреди. Дори си мисля, че ще ти помогне. Рано или късно трябва да се научиш да бъдеш момиче и дама, също така. Ние с Марта имаме намерение да ти помогнем да си спомниш как се прави това. Ако някога пак заемеш мястото си в обществото, не можеш да го направиш като се обличаш в мъжки дрехи и псуваш като моряк. Помисли върху това.

Никол стисна устни и издърпа ръката си от неговата. Искаше й се да избяга от стаята и да съдере роклята. Истината в думите му беше очевидна. Никол не се беше замисляла за евентуалното си завръщане в наследствените си имения. Това беше нещо, което щеше да се случи в далечното бъдеще. Просто очакваше деня, в който щеше да се върне, да изгони семейство Маркъм и да заживее щастливо. Тя размисли и каза:

— Какво точно искаш да направиш?

— Марта и аз решихме, че сигурно ще ти хареса да се отнасяме с тебе като с млада дама. Със сигурност не губиш нищо.

Тя погледна Идън и Марта, после Алън. На лицата им беше изписана загриженост. Неохотно реши да се съгласи, щом това означаваше толкова много за тях.

По време на вечерята тя откри, че се чувства отлично. Алън беше очарователен, правеше й комплименти и я караше да се изчервява. Единственото нещо, което не хареса беше, че и тримата й правеха забележка за езика и поведението й.

Алън беше доволен от вечерта, но го запази за себе си. Тя трябваше да извърви дълъг път, преди отново да има желание да заживее във висшето общество. Тази вечер беше направена първата крачка. Беше й показано, че има друг начин на живот.

Никол с нежелание се раздели с роклята си. Но като си представи как щеше да се разяри капитан Сейбър, ако я види така натруфена и с вдигната коса, се разтревожи.

Тази вечер у нея се събудиха стари спомени. Никога не се беше замисляла за предишния си живот, за охолния живот на Никол Ашфорд. Припомни си красивата си майка, облечена в разкошни рокли, облегната на ръката на своя съпруг. Представи си баща си в коприна, слизащ по извитото, дъбово стълбище, за да посрещне гостите си. Представи си разкошния си дом, обсипаната с дърворезба врата на столовата, дългата маса от махагон, скрита под белоснежна покривка, кристалът и среброто, които проблясваха на светлината на свещите. Колко отдавна беше всичко това, а спомените бяха толкова ясни.

Никол направи опит да заспи, но напразно. Умът й беше претоварен и за първи път малкото помещение я потискаше. Триста дяволи! Защо му трябваше на Алън да се намесва? Неспокойствието й изцяло се дължеше на него. Ако просто я оставеше на мира, щеше сама да се справи.

Но какво трябваше да направи? Освен дрехите на гърба си май не притежаваше нищо друго. Делът й от плячката през последните години беше минимален и тя не беше спестила нищо. Просто си живееше ден за ден.

Изведнъж разбра, че завръщането й в Англия щеше да бъде свързано с много трудности. Хрумна й нещо, което още повече сломи духа й. Не беше възможно просто така да застане на прага на фамилната си къща. При всички положения щеше да се наложи да докаже самоличността си и щеше да се наложи да преживее някак, докато претенциите й бъдат приети от закона. Мисълта, че никой нямаше да й повярва, я накара да стисне устни. Тя беше Никол Ашфорд и щеше да си върне богатството… но как?

Тя продължи да се върти неспокойно на хамака. Проклет да е Алън! Защо не я остави на мира? Та тя беше щастлива. Поне така си мислеше.

Стана доста късно. Никол повече не желаеше да мисли за това. Беше уморена и леко замаяна от малкото вино, което беше изпила на вечеря.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Никол начумерено се взираше в Сейбър. Откакто бяха напуснали Бермудите й се струваше, че той преминаваше всякакви граници в стремежа си да я дразни. Непрекъснато я държеше на крак, караше я да се втурва ту към един, ту към друг предмет, които му трябваха на момента. Когато не вършеше тези безполезни неща я държеше като закована за стола, нареждайки й да преписва със старателната си ръка и красив почерк списъците на товарите, качени на кораба през изтеклата година. Никол не виждаше смисъл в тази работа и подозираше, че целта му е да я държи под око. Но това, което наистина я дразнеше бяха безобразните му маниери. Той изпитваше удоволствие от умишленото сътворяване на хаос. После, вместо да я остави на спокойствие да оправи бъркотията той се облягаше на вратата и критично наблюдаваше работата й. Същото беше и този път: Никол хапеше устни и се стараеше да не обръща внимание на предизвикателството в очите му.

— Това ли е всичко, сър? — вдървено попита тя.

— Хм. Предполагам, че засега е достатъчно.

Никол доволна, че ще избяга от все по-обезпокоителното му присъствие, направи няколко крачки, но той продължи да стои на прага. Тя спря съвсем близо до него леко обезпокоена. В златистите очи имаше странен блясък. Не й харесваше начинът, по който я гледаха същите тези очи.

— Мога ли да мина, сър? Или има още нещо, което бихте искали? — попита тя нервно.

Сейбър бавно се изправи. Високата му фигура изпълни входа. Блестящата му, чернокоса глава почти докосваше горната част на дървената рамка на вратата.

— На колко години си, Ник? — безцеремонно попита той.

Топазените очи се разшириха от изненада и тя запелтечи.

— Осем… петнадесет!

През лицето му премина неприятна усмивка.

— Петнадесет, мммм. Не си ли попрестарал за каютен прислужник, а?

Обхваната от моментна изненада Никол разтревожено наблюдаваше как той минава покрай нея и се отправя към подредените върху бюрото му гарафи с напитки. След като си наля доволно голямо количество тъмен ямайски ром той се обърна и полуседнал на бюрото, с дълъг крак, люлеещ се безцелно над пода се втренчи в нея. Тя го погледна и някакъв непознат трепет изпълни цялата й същност. Той беше едно от най-мъжествените същества, които някога бе виждала. И точно сега, с бялата риза, отворена почти до талията, разкриваща мускулестите гърди, със стройните и дълги крака, обути в черни, прилепнали бричове той накара Никол с неудобство да усети присъствието му като мъж — мъж, привличащ по изключителен начин противоположния пол! В мислите й нахлуха спомени за времето, което бе прекарал с други жени. Ядосана на себе си тя го изгледа намръщено.

— Искате да кажете, че повече не се нуждаете от услугите ми, така ли… сър? — запита враждебно.

— Нима съм казал такова нещо? — провлечено изрече той, като неприятната усмивка още веднъж изкриви устните му. После добави стегнато: — Ник, ако се вслушваше в думите ми със същата готовност, с която вършиш всичко, което ти каже Алън, нещата между нас щяха да вървят много по-леко. Но да оставим това, просто отбелязах, че петнадесет години са множко за задълженията, които изпълняваш. Може би трябва да те изпратя при корабния дърводелец или пък вероятно ще те заинтересува работата като помощник на оръдието. Ще ти хареса ли това?

Имаше времена, когато страстно желаеше това, но сега беше ужасена. Не можеше да продължава с маскарада си в близост до екипажа. Още в първия миг, в който нямаше да може да се справи със задача, изискваща единствено мускулите на мъж щеше да бъде разкрита. Уверена, тя войнствено вирна брадичка и каза нахално:

— Това би ми харесало най-много от всичко. Нямам нищо против да се обучавам за помощник при оръдието.

При смелите й думи и предизвикателен тон устните на капитана се стегнаха неодобрително. Като трясна чашата си на масата, той отговори кисело:

— Както и да е, забрави това. След пет години установявам, че съм свикнал с твоята безочлива експедитивност.

Ядосана от факта, че се опитва да я сплаши, тя постави ръце на стройните си бедра и го сряза.

— Вие бяхте този, който започна темата. Аз просто си изпълнявам задълженията!

— Внимавай, Ник — тихо каза той. — Не ме принуждавай да стигам твърде далече и да се отнасям с тебе така, както заслужаваш.

Заплахата, която се криеше в гласа му я накара да дойде на себе си. Тя сведе очи от неговите и каза с безизразно лице.

— Простете, сър. Ако ме извините ще продължа да работя над списъците с товарите.

Списъците, над които работеше си стояха разпръснати върху бюрото. Тя придърпа един тежък дъбов стол и седна сковано да пише. Откри, че са й нужни невероятни усилия да се концентрира, защото Сейбър беше наблизо. Стройната му, мъжествена фигура и силата на дългите му крайници отвличаха вниманието й. С бялото на очите си наблюдаваше как една, загоряла от слънцето ръка безцелно си играе с някаква връв, Страшно много й се прииска той да си тръгне. Знаеше, че я наблюдава, знаеше, че се взира в наведената й глава. Чувстваше го и мускулите на шията й се стягаха. Още по-лошо, когато протегна ръката си за лист хартия забеляза как трепери.

— Отпусни се, Ник. Знаеш, че не хапя. — Той очевидно се забавляваше и Никол заскърца със зъби. После, още веднъж забравила за ролята, която играеше и подведена от пламналата си глава тя му хвърли унищожителен поглед.

Той се усмихна в отговор с подигравателен блясък в златисто-кехлибарените очи.

— Млади Ник, струва ми се, че независимо от петте години, прекарани в близост, знаем много малко един за друг. Имаш ли някакво предположение защо това е така?

Налагайки си да отговори спокойно тя каза сковано.

— Съмнявам се, че повечето капитани са особено загрижени за каютните си прислужници. — И като не успя да овладее импулса, добави саркастично. — Всичко, което е общо между нас са мръсни чаршафи, помия и разхвърляни легла — това едва ли са вълнуващи теми за разговор. Не е нужно да знаете много за мене при положение, че се справям задоволително със задълженията си.

— Но ти не го правиш — мрачно каза той. — Безочлив си и не ме харесваш — факт, за чието прикриване полагаш малко усилия. — Гласът му стана по-твърд и той полюбопитства: — Но не е така, нали, Ник?

— Не съм си помислял, че моето харесване или нехаресване са толкова важни за вас — каза предпазливо тя. — Никога досега не сте коментирали отношението ми и ако моето… — тя се поколеба за момент преди да продължи — нехаресване е било толкова очевидно, както изглежда го усещате, сигурно би трябвало да кажете нещо по въпроса преди. — След това храбро довърши: — Мисля, че си въобразявате, сър.

— Така ли, Ник? Въобразих ли си погледа, който ми хвърли само преди секунди? И нима съм си измислил всички онези злобни погледи, които често ме застигат в тази стая? — сухо попита той.

„О, господи, къде беше Алън?“ — неспокойно си помисли тя. Нямаше ли кой да прекъсне този напрегнат разговор? Тя си наложи да се успокои. Очите й срещнаха неговите и тихо каза:

— Мога само да се извиня, ако сте намерили маниерите ми незадоволителни. Съжалявам, че съм ви подразнил и за в бъдеще ще се постарая да не давам повод за оплаквания.

Надменно беше и тя го знаеше, но искаше да приключи с тази среща.

Устните на Сейбър бяха изтънели при думите й. Тръсвайки чашата си на бюрото, той грубо я сряза:

— Не желая извиненията ти, дявол го взел! Голям експерт си в отбягването на въпроси, приятелче! — Като се наведе напред, така че лицето му се оказа на инчове от нейното той изръмжа: — А сега ми кажи, млади Ник, защо намираш службата си при мене за толкова отвратителна? Този път искам отговор — не извинение или друг вид измъкване!

Взряла се в строгото лице, обрамчено с брада, което беше така близо до нейното, Никол беше обхваната от хаос от емоции. Връх взимаше острото усещане за мъжествеността му. Устата му беше едва на един дъх от нейната. Тя глупаво взе да се чуди каква ли щеше да е неговата реакция, ако се наведе напред и притисне собствените си, разтреперани устни към неговите.

— Чакам, Ник.

Думите му прогониха еротичните й мисли. Тя каза бавно:

— Мисля, че всички момчета преживяват периоди на недоволство от тези, които имат власт над тях. Ако понякога ви се струва, че не ви харесвам, трябва да е по тази причина.

Думите на Сейбър бяха предшествани от отчаяно изсумтяване.

— Умно, Ник. Отговор, който не е отговор. — Той възстанови първоначалното положение на тялото си и взе чашата. — В някой от близките дни ние с теб трябва да проведем друг разговор. Ти растеш мой… ъъ… поверенико и ми хрумна, че не изпълнявам задълженията си към тебе. Струва ми се, че ще проявявам повече интерес към тебе за в бъдеще… повече интерес, отколкото съм имал в миналото.

Той стана, като преди това изля в гърлото си остатъците от рома. Гледайки надолу към озадаченото и малко слисано лице на Никол, той се усмихна сладко и каза:

— Това ще ти хареса, сигурен съм! — После бавно излезе от стаята.

Никол гледа след него няколко секунди. Какво, по дяволите, имаше предвид той с това? Тя въздъхна и се зае отново със списъка на товарите, но установи, че й беше невъзможно да се съсредоточи. Можеше да се закълне, че до преди тази сутрин, Сейбър едва забелязваше съществуването на каютния си прислужник. Какво ли се криеше зад странното му настроение?

Не й харесваше и начина, по който очите му шареха по тялото й. Той рядко я поглеждаше преди. Но днес в очите му имаше оценка или поне така й се струваше. Беше ли се досетил?

Вероятно, заключи тя, той беше просто отегчен и се забавляваше като я дразнеше. Ако знаеше или дори подозираше тя нямаше да седи до масата сега.

Работи старателно известно време. В стаята беше тихо. Единствените звуци бяха тихият плясък на вълните, които се разбиваха в корпуса на кораба и приятният шепот на вятъра, играещ си с платната.

„Ла Бел Гарс“ беше построен преди четири години според изискванията на Сейбър. Беше четиримачтова шхуна, дълга, ниска и доста тясна. Корабът представляваше заплаха от триста и деветнадесет тона, носеща двадесет и дванадесет паундови оръдия с по две дълги, осемнадесет милиметрови дула.

Стаята, в която работеше Никол явно беше офисът. Независимо от чудесния килим на пода и завесите от дамаска, които закриваха люковете, тежкото дъбово писалище в ъгъла, както и таблиците и картите, опасващи стената бяха доказателство за това. Масата на Никол беше откъм щирборда, а в средата на стаята имаше друга, излъскана до блясък маса с няколко тумбести, кожени столове, пъхнати под нея.

Звукът, причинен от отваряна на врата накара Никол рязко да вдигне глава.

— Благодаря на бога, че си ти, Алън — измърмори тя.

Настанявайки се на ръба на масата, където работеше тя той се засмя.

— Какво има, Ник? Капитанът пак ли те дразни?

Никол захвърли писалката и попита със сериозен тон:

— Алън, мислиш ли, че Сейбър знае, че съм жена?

Блясъкът в сините очи изчезна моментално. Загрижен той се поинтересува.

— Какво те кара да питаш? Казал ли е нещо?

Тя нетърпеливо повдигна рамо и смотолеви.

— За проклетия се държи дяволски странно, казвам ти! Тази сутрин надрънка куп глупости за това, че не сме се познавали и че се интересувал от мен.

Алън подсвирна тихичко. Намръщен, той замислено потърка брадичката си.

— Ммммм, това не ми харесва! Сейбър не е глупак и всеки, който те огледа внимателно би проникнал през дегизировката ти. Ник, това решава въпроса. Когато стигнем Ню Орлианс трябва да ми позволиш да се погрижа за тебе.

— О, Алън, не подхващай отново същата тема! Той не може да знае. Ако знаеше, можеш да бъдеш сигурен, че сега нямаше да седя тук.

— Не бъди толкова сигурна. В много отношения той прилича на котка и няма нищо против да си поиграе с малко мишле с кестенява главица. Говоря сериозно, Ник, щом стигнем до пристанището, този път слизаш с мен и аз ще се погрижа за всичко. Твърдо съм решил, Ник. Няма да продължаваш по този начин! Ако ме изиграеш, не ми оставяш никаква алтернатива, освен да кажа на Сейбър.

Смаяна Никол го погледна умоляващо. Но изражението му беше строго и излъчваше желязна непоколебимост.

— Ще го направя, Ник. Това приключва веднага, след като достигнем Ню Орлианс.

Тя мълчаливо го огледа. Любопитно беше, защо сега използваше ултимативната заплаха, защо сега си беше избрал да я използва. Разбира се, тя можеше да му отвърне със същото…

— Нима забравяш какво мога да разкажа на Сейбър… за тебе?

Лицето на Алън се смрази и за кратко в сините очи блесна грозен пламък.

— Заплашваш ли ме, Ник? Ще си позволя да те предупредя да не го правиш. Тичай при Сейбър щом ти харесва, но нищо не можеш да докажеш. От друга страна — продължи спокойно той, — можеш да си държиш устата затворена по отношение на подозренията си и да ме оставиш да се занимая с тебе, докато се окажеш на сигурно място в Англия. — После нежно добави: — Харесвам те, Никол, и ще направя така, че да пристигнеш при семейството си, където ще си в безопасност.

— Разбирам — хладно каза тя. — Боя се, че не ми е предоставен реален избор. Просто трябва да приема любезното ти предложение. Гласът й застърга при думата „любезно“ и Алън трепна от болка.

Той се протегна, улови ръката на Никол и я задържа в своята.

— Не го приемай по този начин, Ник. Ако го обмислиш, ще се убедиш, че съм прав. Сега това е единственото решение и много отдавна трябваше да настоявам да се осъществи. Не трябва да се тревожиш чак толкова, че ще плащам сметките ти — щастлив съм да го направя. Ако това не ти харесва можеш да си водиш сметки и да ми върнеш парите след като се оправиш със собствените си дела. — Той подмамващо я помоли: — Нека си останем приятели, Никол. От толкова дълго време сме заедно, че е невъзможно да се разделим с яд. Най-вече, защото ти мисля само доброто.

Неволна усмивка изви устните на Никол.

— О, дяволите да те вземат, Алън! От мене да мине. Уморих се да водя борба с теб, а и планът ти вероятно е най-мъдрото решение — призна тъжно тя. — Със сигурност нищо няма да изгубя от това. Но ще се разплатя с тебе — ще ти върна всяко пени.

Зад тях се чу дискретно покашляне. Обръщайки се Никол видя Сейбър, облегнат на вратата. Той ги наблюдаваше с кръстосани пред гърдите ръце. Тонът му беше язвителен, когато бавно изрече:

— Нещо не е наред с ръката на Ник, така ли?

Алън я пусна така бързо, като че ли се беше превърнал в горещ въглен. Изправи се веднага и измърмори:

— Ъъъ, Ник си мислеше, че му излиза цирей и аз просто проверих.

Сейбър промълви саркастично:

— О, станал си и доктор. Трябва да кажа на корабния хирург, че следващият път, когато се нуждае от помощник ти ще бъдеш щастлив да му асистираш. — После, оттласквайки се от вратата, той каза с леден тон: — На палубата имат нужда от теб, Балард. В случай, че не си забелязал, там кипи трескава дейност. Съгледахме друг кораб и мисля, че това, дявол го взел, е много по-важно от предполагаемия цирей на ръката на Ник. Освен това — добави той с кадифен глас, — Ник си е моя грижа — не твоя!

Лицето на Алън беше безизразно, но устните му се притиснаха една в друга. След като Алън си отиде Сейбър затръшна вратата и се завъртя на пети, за да погледне Никол.

— И колко често се случва това? — грубо попита той.

Готова да се защити, тя се помъчи да не покаже тревогата си.

— Какво? Не разбирам какво имате предвид — попита тя невинно. — Не трябва ли мистър Балард да влиза тук?

Сейбър избълва една псувня и я изгледа мрачно.

— Не ме взимай за глупак! Струва ми се, млади Ник, че много скоро ще имаме възможност да проведем онзи тих, личен разговор — само ти и аз!

Бързо почукване на вратата ги прекъсна. Отваряйки с яд Сейбър изрева на Джейк, който стоеше там пред него:

— Да, какво има?

— Сър, бързо се приближаваме. Корабът е английски пакетбот2, тежко въоръжен, но се опитва да избегне битка. Да го преследваме ли?

Сейбър се ухили и потупа Джейк по рамото.

— А ти какво мислиш? — подкачи го той.

После, хвърляйки на Никол поглед през рамо заповяда:

— Ти оставаш тук! Не желая да виждам лицето ти горе. Ясно ли е?

Никол кимна, вече усетила тежест в стомаха си. Над главата си тя чуваше шума на босите мъжки крака, втурнали се в трескавата дейност и стържещите звуци на оръдията, който те влачеха и подготвяха. Стрелците, със заредени пушки сигурно вече се катереха по въжетата и Никол знаеше, че горната палуба щеше да се превърне в кошер. Сейбър от наблюдателния си пост на мостика щеше да изревава последните инструкции, докато двата кораба се приближават един към друг.

Не й пукаше когато се биеха с испански или дори с френски кораб. Но когато корабът беше английски тя водеше война със себе си. Чувстваше се притеснена и неспокойна, че трябваше да участва в ограбването на сънародниците си.

Опитвайки се да не обръща внимание на това, което ставаше наоколо, тя си наложи да работи над списъка с товарите. Оказа се невъзможно. Зае се да наблюдава действията от люка.

Водеше се жестока битка. Тътенът на оръдията ехтеше надалече по огряната от слънцето морска шир, а въздухът беше изпълнен с пушеци и викове на ранени. Точно когато Никол се зае да наблюдава, пощенският кораб изстреля страхотен залп с оръдията от едната си страна. Това не свърши никаква работа. Той нямаше далекобойността на канонадите на „Ла Бел Гарс“. Сейбър, досетил се, че капитанът ще пробва подобен маньовър, бе заповядал „Ла Бел Гарс“ рязко да се оттегли и изстрелите не стигнаха мишената си.

Когато най-после настана тишина Никол отиде в личните помещения на Сейбър, за да надникне през люка. Пакетботът се беше отбранявал храбро, но не беше подходящ съперник на „Ла Бел Гарс“. Главната му мачта я нямаше, платната бяха съдрани и газеше зле. Палубата му беше претъпкана с ранени мъже. С твърда буца, заседнала в гърлото, Никол извърна поглед от кървавата сцена. „Защо му трябваше да напада английски кораби?“ — мрачно размишляваше тя.

Забравяше, че Съединените щати бяха във война с Британия. Трябваше да стане събитие като днешното, за да й напомни за войната на мистър Медисън.

Вратата се отвори и тя бързо вдигна поглед. Сърцето й подскочи при вида на Сейбър. На челото си имаше струйка кръв и носеше под мишница малко, месингово ковчеже. Очите му пламтяха в златистожълто от победата, а черната му коса беше разрошена от вятъра. Хвърляйки й ослепителна усмивка, той тръсна на масата малкото ковчеже и каза:

— Открихме съкровище, Ник! Британският флот би заплатил доста, за да си го вземе обратно.

Вроденото й любопитство я накара да се приближи. Ключалката, която преди бе гарантирала неприкосновеността на сандъчето бе разбита с пистолетен изстрел. Надзъртайки вътре, Никол с разочарование откри само няколко черни на цвят книги и някакви документи.

С озадачен поглед тя попита:

— Какво представлява това?

Алън, приближил се тихо зад гърба й беше този, който отговори:

— Британски кодирани книги.

Думите на Алън бяха последвани от зловеща тишина. Никол, която гледаше с празен поглед отвореното ковчеже беше наясно, че Сейбър я наблюдава внимателно. Опита се да запази неразгадаемо изражението на лицето си, поне доколкото бе възможно. Чудеше се как ли се е почувствал Алън след завладяването на тези малки книжки. Те щяха да дадат на американците нечестно предимство над англичаните.

Сейбър седна на масата близо до ковчежето. Запали тънка, черна пура и взе една от книгите. Алън не можа да се въздържи и неволно пристъпи напред. Изглеждаше, като че ли ще издърпа книгата от ръцете на Сейбър. Сейбър го погледна и с неприятна усмивка бавно изрече:

— Интересуваш ли се от тях, Балард?

Алън се овладя и отговори спокойно:

— Не съвсем. Но те обясняват, защо пощенският кораб се биеше така отчаяно. Само се чудя, защо капитанът не ги е унищожил преди да попаднат във вражески ръце?

Сейбър повдигна рамене.

— Бил е достатъчно глупав да чака до последната минута, преди да се отърве от тях. Заловили го тъкмо, когато се опитвал да ги изхвърли през борда. — С очи, впити в лицето на Алън той добави: — Колко жалко, че не е бил достатъчно бърз.

Алън замълча и Сейбър, очевидно изгубил интерес към него, безцелно запрелиства страниците.

— Хъм, не мога да схвана кой знае колко от това, но съм сигурен, че военните в Ню Орлианс много ще им се зарадват. — После, понеже Алън не понечи да си тръгне, той го погледна многозначително и каза: — Нямаш ли някаква работа на палубата?

Вратът на Алън се оцвети в тъмночервено и без да проговори се завъртя на пети и сковано излезе от стаята. Сейбър продължи да го наблюдава, докато вратата се затвори зад гърба му. След това прехвърли поглед върху лицето на Никол. Изглежда я чакаше да заговори, но тя не можеше да измисли какво да каже.

Водеше борба със себе си. Разкъсваше се между лоялността към Америка и Сейбър и знанието, че тези малки книжки можеха да костват живота на стотици британци. Всичко, което можеше да направи беше да се въздържи да грабне тези документи и да ги изхвърли през най-близкия люк. Вероятно мислите й я бяха издали. Сейбър грубо се изсмя и каза:

— Не бих опитал това, Ник. Ако бях на твое място, щях да се науча да не разкривам това, което чувствам.

Храбро, с очи сражаващи се с неговите, тя каза:

— Боя се, че не ви разбирам, сър. Какво имате предвид?

Като махна пурата, която стискаше със зъби и хвърли книгата обратно в ковчежето, той се изправи. Действието му го постави обезпокояващо близо до Никол. Тя не можа да се удържи и направи крачка назад. Той се премести още по-близо. Всичко, което можеше да направи беше да престане да бяга от него, а имаше усещането, че той се стремеше да я накара да направи точно това. Принуждавайки себе си да остане на мястото си, тя вдигна поглед към него. Устните му, с порочната си извивка, бяха само на инчове от нейните. Погледите им се кръстосаха за момент и тя имаше лудото усещане, че има намерение да я целуне. Беше виждала в очите му пламъчето на желанието, за да не сгреши и можеше да се закълне, че само за миг, само за част от секундата то блесна в зениците му. Но дори и така да беше, бързо бе прикрито. Все по-объркана и по-объркана Никол болезнено преглътна и глупаво повтори:

— Какво имате предвид?

— Мисля, че много добре знаеш, какво имам предвид, Ник. — После буквално я накара да се парализира прокарвайки по лицето й пръст и добави: — Такава нежна кожа за момче, Ник. Чудя се, наистина ли си момче?

Обхваната от страх тя дръпна глава и скоростно се премести. С глух глас, чиято дрезгавост бе засилена от страха, тя каза:

— Не ставайте смешен! Разбира се, че съм момче! Че какво друго бих могъл да бъда? Мисля, че напоследък сте в странно настроение, сър, и бих желал да не изпробвате въздействието на чудатия си хумор върху мен.

— Странен хумор, така ли? Нима? — бавно промълви той. После спокойно взе да я оглежда. Очите му, почиващи върху нея, бяха магнетични и тя трескаво желаеше той да си иде. За момент си помисли, че изнервящите му въпроси ще продължат. Но очите му се преместиха от нея на кодираните книжа. Повдигайки рамене, като че ли се беше отегчил от собствената си игра той тръгна и взе малките книги.

— Мисля, че е най-добре тези неща да бъдат заключени в сейфа. — Той излезе от стаята, отправяйки се към личните си помещения. Изпълнена с объркани чувства, тя го наблюдаваше. Той съхраняваше единствения ключ за сейфа, а размерът му, по-висок от човешки бой и няколко пъти по-тежък, правеше невъзможна кражбата му.

В крайна сметка заключените в сейфа документи не можеха да причинят вреда на никого!

Беше странно, че Никол изпадна в затруднение — много обичаше Съединените щати и все пак, все още се смяташе за англичанка.

Тази нощ, излязла за глътка въздух на палубата на кораба, тя се видя с Алън и му каза, че й се иска книжата да изчезнат. Алън й хвърли странен поглед и попита:

— Не те ли притеснява фактът, че американците ще използват информацията срещу сънародниците ти, че много британски моряци ще умрат в резултат на това?

Чувствайки се изключително виновна, като че ли тя беше причината проклетите книги изобщо да бъдат намерени, Никол каза с тих глас:

— Да така е. Но Алън, ние сме във война и съм сигурна, че британските кораби също успяват да откраднат американски тайни!

Лицето на Алън се стегна.

— Слушай, малка глупачке — просъска той полугласно. — Британия се бие за живота си. Да не си мислиш, че тази война се води за развлечение?

Вътрешната й борба ставаше все по-силна и Никол нещастно прошепна.

— Не. Но, Алън, моля те, разбери. Много ми е трудно да взема страна. Не съм в Англия от пет години и всички, които познавам оттогава са американци.

Лицето на Алън се вкамени и сините очи станаха почти черни от някакво силно чувство. Ръцете му, които бяха поставени близо до тези на Никол се свиха в юмруци и тя имаше тревожното усещане, че ако се намираха далеч от чужди погледи, той би я ударил от яд.

После, много бавно тя зададе въпроса, който стоеше между тях от толкова време:

— Ти в действителност не си британски дезертьор, нали, Алън?

В тъмното не можеше да прочете нищо по лицето му, но усети колко беше напрегнат: Тишината продължи няколко дълги секунди. Двамата се взираха през перилата в морето, което се простираше пред тях безкрайно и черно.

Алън каза най-накрая:

— Нека просто кажем, че бих искал да видя края на тази проклета война! И, че ще направя всичко, което е по силите ми тя да свърши колкото е възможно по-бързо.

Никол преглътна, несигурна дали беше доволна или не, че Алън отказа да й отговори. Наистина ли имаше значение? Важен беше краят на войната.

Тя замислено промълви:

— Аз също бих направила всичко, което би допринесло за края. Не е правилно две толкова близки държави да водят война.

Алън бързо каза:

— Помогни ми тогава, Ник! Тези кодирани книги ще доведат до още кръвопролития, много хора и кораби ще бъдат погубени и от двете страни. Но ако ние ги откраднем от Сейбър, ако ги откраднем и унищожим, тогава нито една от страните няма да ги притежава.

— Да ги откраднем от Сейбър? — неуверено попита тя, като не й се понрави идеята да застане срещу него.

— Да! Трябва да го направим, Ник. Ако тези книги и документи бъдат унищожени, тогава нито американците, нито британците ще ги притежават! Не разбираш ли — това ще спаси живота на много хора. Помогни ми!

Никол продължаваше да се колебае, знаейки, че Сейбър щеше да бъде бесен, а тя — нелоялна. Но после, убедена, че ще допринесе за приключването на войната и подтикната от някакво неясно чувство, тя се съгласи. Капитулацията й не беше от сърце, но тя решително отхвърли съмненията си.

— Да, ще ти помогна. Какво искаш да направя? Алън я изгледа доста остро, наясно с факта, че сърцето й не беше напълно решено, но после повдигна рамене. Нуждаеше се от помощта на Ник и знаеше, че тя щеше да свърши своята част от сделката. Той тихо каза:

— Нищо добро не ни чака, ако действаме сега. Ще изчакаме, докато стигнем Баратария. Всичко, което можеш да правиш междувременно е да държиш под око Сейбър и веднага да ме уведомиш, в случай, че той ги премести от този сейф.

Малко след това те се разделиха. Никол тихичко се упъти към малкия си шкаф-стая, а Алън остана облегнат на перилата. Тези книги не трябваше да попаднат в ръцете на американците, реши разяреният Алън. В никакъв случай!

ПЕТА ГЛАВА

Въпреки че Сейбър вече не създаваше сцени, Никол беше в постоянен конфликт със съвестта си. Тя си мечтаеше тези кодирани книжа да се изпарят по някакъв начин и така да я освободят от необходимостта да застава срещу Сейбър. Сама в помещенията на Сейбър, тя прекарваше часове, загледана в масивния сейф, опитвайки се чрез силата на волята си да го принуди да изчезне. Но това не се получаваше и тя знаеше, че беше осъдена да открадне тези малки, черни книжки.

Завръщането в залива Баратария се осъществи лесно. Никол видя очертанията на островите Гранд Тер и Гранд Айл и изпита чувството, че се завръща у дома.

От пет години Гранд Тер, главната квартира на Жан Лафит, известен аристократ контрабандист й беше като втори дом. Първият беше „Ла Бел Гарс“. Тук, на Гранд Тер, лежащ на изток от Гранд Айл Лафит беше издигнал огромни складове, където държеше плячката, заграбена от многото кораби, които изпълваха залива. Тук той беше построил огромни ферми за роби, публични домове, помещения за хазарт и кафенета за развлечение на пиратите. Лафит — висок, красив мъж, стоящ рамо до рамо с богатите и благородниците, безочливо се разхождаше из Ню Орлианс.

Контрабандата беше начин на живот и множеството заливчета под Ню Орлианс представляваха идеално убежище за контрабандистите. Блатистата местност беше като катакомба със скрити местенца за складиране на стоки, преди тайно да бъдат транспортирани по вода до складовете в града. Извършваха се много контрабандни операции на дребно, но групата на Лафит, разположена на Гранд Тер беше неоспоримо най-голямата, наброяваща над хиляда мъже.

Както винаги при завръщането на кораб цареше трескава дейност. Обикновено Никол обожаваше този период на интензивно вълнение, но това пътуване беше различно. Тя беше напрегната и раздразнителна, завладяна от мисълта, че двамата с Алън скоро щяха да бъдат далеч от кораба. След като тези кодирани книжа се окажеха в ръцете им, нямаше връщане назад. Повече нямаше да плава на „Ла Бел Гарс“. Тя, секретарят и каютният прислужник на капитана, никога вече нямаше да спи в стаичката-шкаф, криейки своята самоличност. Това беше краят на приключението, започнало в мига, в който се беше метнала на седлото зад Сейбър преди години.

Тя и Алън се бяха спрели на прост план. Щяха да изчакат капитана да остане сам на кораба, да го надвият в каютата му и да го вържат. Лесно щяха да вземат ключа от врата му, да отворят сейфа, да вземат книжата, след което да изчезнат.

Но ако Сейбър замине с кодираните книги по-рано, отколкото очакваха, Алън беше снабдил Никол с малък пистолет с дръжка от слонова кост.

Нервите на Никол бяха изопнати като струни. Малкият пистолет, скрит под дрехите й се струваше като оръдие и всеки път щом Сейбър заговореше, тя смяташе, че е разкрил заговора. Наложи си да се държи хладнокръвно и нащрек, да подрежда бюрото си, игнорирайки безпокоящата я близост на Сейбър.

Той изглежда не бързаше да замине. Ник беше раздвоена. Дълбоко в себе си знаеше, че дължи на Сейбър известна лоялност. Въпреки това не можеше да му позволи да предаде на американците тези проклети кодирани книжа. Без да съзнава тя се намръщи на нерадостните си мисли.

— Безпокои ли те нещо, Ник? — тихо попита Сейбър и Никол подскочи при думите му.

Тя престана да сгъва документите и бавно се обърна с лице към него.

— Защо, не, сър. Просто се концентрирах. Знаете как е, когато нечий ум е зает.

Надутите й слова бяха посрещнати с невярващо сумтене. Сейбър си почиваше в един от големите кожени столове до бюрото. Беше полуразсъблечен, с отворена бяла риза и Никол изведнъж стана плячка на изнервящото желание да прокара ръце но мускулестите му гърди. Едната му ръка си почиваше на бюрото, стиснала чаша ром, независимо от утринния час. Пушеше тънка, черна пура и главозамайващият й аромат се носеше из въздуха. Поглеждайки го изпод клепки, тя отново с неудобство осъзна мъжката сила, която се излъчваше от него. За част от секундата тя се запита разумно ли е да си навлича враждебността му. Знаеше твърде добре какъв безмилостен враг щеше да бъде той. С изключение на плясъка на водата по корпуса цареше тишина. Усещайки, че от нея се очакваше нещо повече, Никол троснато попита:

— Не ви ли хареса отговора ми, сър?

Смачквайки пурата си в малко блюдо от китайски порцелан, очевидно погълнат от занятието, той каза замислено:

— Не, не ми хареса отговора ти, но така или иначе аз никога не го правя… нали?

Като не искаше между тях да избухне друг спор Никол задържа езика си и при липсата на отговор той прехвърли златистия си поглед върху лицето й.

— Нищо ли няма да кажеш, млади Ник?

Никол поклати глава умишлено обърнала гърба си към него. Чу движенията при ставането му от стола и сърцето й подскочи.

— Смълчаният Ник е нещо необичайно. Чудя се, не замисляш ли нещо?

Никол усърдно продължи да държи главата си наведена, като изгаряше от желание той да излезе и да я остави сама. Нямаше да го понесе, ако той започне някой от онези странни, обезпокояващи разговори, които изглежда не водеха до никъде.

Щастие беше, че не можеше да види Сейбър в момента. Той се взираше в гърба й с присвити очи и спекулативен поглед. Продължи да го прави няколко секунди, но тъй като Ник отказа да се хване на въдицата, той безразлично повдигна рамене и се отправи към личните си помещения.

Никол се досети, че той се преобличаше, за да напусне кораба. Устата й пресъхна. Знаеше, че ако Алън не се появи скоро щеше да се наложи тя да спре Сейбър. Ръката й тайно се плъзна към малкия пистолет. Тя извърна глава тъкмо в секундата, когато Сейбър, напълно облечен, с черно, облицовано с кожа сандъче под мишница се върна в стаята.

Сейбър въпросително повдигна едната си вежда, когато тя стана от масата и се насочи към външната врата.

— Тръгваш ли, Ник? Ако бъдеш така добър да изчакаш една минута, можеш да дойдеш с мен.

Очевидно не подозираше предателството, което беше на път да се извърши. Той повече не й обърна внимание. Постави сандъчето на бюрото си и го отвори. След като провери съдържанието, той затвори капака и го заключи. Пъхна го отново под мишница, обърна се и рязко се спря. Никол, застанала изопната като струна пред вратата, решително стискаше пистолет в ръка.

— Господи — изръмжа той почти развеселен, — това означава ли онова, което си мисля?

Никол преглътна, игнорирайки закачливия му въпрос и гласът й застърга през стиснатите зъби.

— Оставете този сандък на бюрото.

— Разбира се. Както кажеш, скъпи. Наистина се надявам да не си много нервен, Ник. Ще бъде ужасно, ако случайно ми направиш някоя дупка — мърмореше Сейбър, докато следваше инструкциите. След като постави сандъчето на сигурно място върху бюрото, той се облегна на ръба му, кръстосал ръце пред гърди и попита:

— Сега появата на Алън ли чакаме или вършиш това по собствено хрумване?

Думите му я накараха да трепне при споменаването на Алън. Нима се беше досетил за заговора им? Тонът му със сигурност не издаваше безпокойство и Никол беше направо смаяна от отношението му. Беше очаквала ярост, но не и това безразличие.

— Нямаш намерение да отговаряш? Е, това е мъдро. Виждам, че Алън те е обучил по достоен за възхищение начин. — Очите му внезапно изоставиха лицето й и се вдигнаха към точка някъде зад нея. — О, ето го сега и добрият Алън.

Никол с облекчение се завъртя към вратата и в този момент Сейбър я удари. Никол имаше само секунда да разбере, че й беше приложен един от най-старите трикове в света. Ръцете на Сейбър се стегнаха около нея като железни обръчи, раздробяващи ръцете й. Отне й пистолета. Водеше отчаяна борба, но той без усилия овладя мятащото се тяло. Притисна я здраво до гърдите си в болезнена прегръдка-капан.

— Малка глупачка! — издиша той в ухото й. — Наистина ли мислеше, че можеш да избягаш с това?

Прекалено вбесена, за да бъде изплашена Никол отвърна с пламнал от ярост поглед.

— Пусни ме! — изсъска тя. — Остави ме!

Тя продължи да се бори тихо, докато установи, че кехлибарено-златистите очи се впиваха в нея, че устата му бе разтеглена в доволна усмивка и че ръцете му, които уверено я държаха, почти галеха с допира си. Обхваната от внезапно подозрение, тя бързо дръпна глава назад и очите й се разшириха от това, което видя на лицето му.

— Ти знаеш — глухо произнесе тя.

Ако това беше действително тя замаяно го чу да прошепва:

— Разбира се, малка вълшебнице.

Секунда след това устата му покри нейната.

Дъхът му миришеше на цигарен дим, устните му бяха твърди, докато се движеха наполовина дивашки, наполовина нежно върху нейните. Сетивата й се обостриха при докосването му. Тя не беше способна да мисли ясно, докато стоеше скована в прегръдката му. След мига, който й се стори часове, хватката му се отпусна. С подигравателно изражение на лицето той се поинтересува:

— Аз ли съм единственият или Алън е този, с когото поделяш чара си?

Говорейки стегнато, през зъби тя изсъска.

— Защо не го попиташ?

Една гъста, черна вежда се вдигна.

— Възнамерявам да го направя, хитрушо. Възнамерявам да задам на добрия Алън толкова много въпроси!

Вратата зад тях се отвори като по сигнал и в стаята влязоха двама яки моряци, притиснали между себе си разкървавения и раздърпан Алън.

Виждайки Алън Никол понечи да тръгне към него, но ръката на Сейбър я дръпна и я принуди да застане до него.

— Дръж се достойно — заплаши той тихо. — Би ли искала да се присъединиш към него? Убеден съм, че на мъжете много ще им хареса.

Смразена от подтекста в думите му тя остана безмълвна, неспособна да си обясни как се беше провалил планът им, нито пък как Сейбър беше разбрал, че е жена. „Откога е знаел?“ Имаше усещането, че й прилошава. „От началото? Не, със сигурност не. Тогава кога?“ Тя чуваше като в просъница разговора, който се водеше около нея. „Отведете го долу и го оковете. Ще се погрижа за него по-късно“ — бяха думите, които я извадиха от унеса.

— Не! — изкрещя тя и изненадала Сейбър почти успя да се измъкне от здравата му хватка. Ръката му болезнено се стегна около китката й и знаейки, че е безполезно да се освободи от железните мускули, тя злобно издраска с нокти едната страна на обраслото му с брада лице.

Псувайки, Сейбър я пусна само за да улови другата й ръка и като я извъртя, я удари през лицето. Слисана и разтърсена тя изкрещя:

— Ти ме удари, копеле!

Със святкащи и присвити очи Сейбър я сряза тихо:

— И пак ще те ударя, ако повториш този номер!

Без да й обръща внимание, той се озъби на зяпналите в почуда моряци.

— Чухте ме, махнете го от погледа ми! И — добави заплашително — си дръжте езиците зад зъбите.

Ако Никол си мислеше, че преди бе тихо, тишината, която настъпи след като двамата мъже, влачейки Алън, излязоха от стаята беше направо буреносна. Никол отказваше да погледне Сейбър и остана с гръб към него, вперила неподвижен поглед в люка. Умът й беше така объркан от случилото се и от това, че Сейбър бе узнал истинския й пол, че за момент се почувства затъпяла и лишена от мисли. Докато се взираше през люка в зелените вълни, които нежно люлееха кораба постепенно я обхвана болезненото чувство, че знае какво ще се случи по-нататък.

Въпреки че беше млада Никол знаеше повече от колкото бе необходимо за животинските нагони, които караха мъжете да полудяват. Знаеше, че Сейбър я желае… тялото му, когато се бяха сборичкали преди това, го беше издало съвсем определено! Дори сега тя си спомняше тази негова топлина. Най-ясно мислите й възпроизведоха натиска на втвърдения символ на мъжка сила, който беше оживял, докато телата им се извиваха заедно.

Тя преглътна с усилие. Гърлото й изведнъж бе пресъхнало.

Оставяйки се на съдбата, тя изпъна елегантните си рамене и бавно си обърна, за да застане лице в лице със Сейбър. Той се беше облегнал на стената близо до входа. Очите му се бяха присвили от тънката струйка дим, която излизаше от пурата му. Косата му се беше разрошила по време на борбата им и върху челото му бяха паднали няколко заблудени кичура. Колкото и да не искаше, срещайки студения му поглед усети, че сърцето й заби по-силно. За да прикрие нервното си състояние ядно вирна брадичка и успя да задържа хладния тон в гласа си.

— Какво възнамеряваш да правиш с нас?

Като се усмихваше неприятно, той каза доста сговорчиво:

— Знаеш, че оплеска цялата работа. Вместо леденото мълчание трябваше да демонстрираш невинност и да настояваш да узнаеш какво е направил добрият Алън. Приемаш разгрома твърде лесно. Разочароваш ме, Ник. Сигурен бях, че ще опиташ нагло да отречеш всичко.

Никол се вкамени от провокиращото му държание и неспособна да се овладее избълва:

— Едва ли щеше да ми помогне това? Ти очевидно знаеше всичко.

— Хмммм, вярно — но никога, малка лисичке, никога не показвай така явно, че си загубила. Можеше да ме убедиш, че не си замесена в заговора на Алън. И ако бяхме запазили предишните си отношения, би могла да помогнеш на съмишленика си. Жалко, че не беше по-хитра.

Никол се въздържаше с невероятни усилия.

Сейбър се усмихна на себе си. Каква твърдоглава, малка лисичка беше тя. И в какво пълно неведение от собствената си красота се намираше. Докато продължаваше да я гледа го обхвана чувство на силно доволство. Повече нямаше да бъде измъчван от мисли за красивото тяло с дълги крайници, спящо недалеч от него и вече нямаше да го преследва споменът за нея, излизаща от водите на Бермудите!

Коя беше тя, не го интересуваше. Още по-малко се интересуваше защо тя се намираше на този кораб под тази дегизировка. Тя беше жена, желана жена, която беше заговорничила срещу него. При тази мисъл очите му се присвиха и погледът му стана твърд, задържал се за един дълъг миг на тъмната й коса, съживена от слънчевата светлина. На жени с червена коса, независимо от оттенъка, не можеше да се вярва. Колко добре беше научил този урок, помисли си с горчивина. Изведнъж лицето на Анабел се появи пред него… Анабел с коси като пламък и зелени очи… Анабел, която беше лъгала и мамила и начертала план за неговото падение, дори след като беше положил в краката й младото си сърце… кучка! Лъжлива, долна кучка!

Никол, все още загледана в пространството, някъде над него, бе започнала да се уморява от тази проклета несигурност. Нямаше намерение да го остави да я провокира или да я уплаши. За нещастие тя не умееше да прикрива чувствата си и войнственото й отношение личеше много ясно.

Изглежда това прогони мрачните спомени на Сейбър и той бавно изрече с нещо като напушващ го смях в гласа.

— Нима възнамеряваш завинаги да стоиш така? Уверявам те, че само след няколко часа ще се отегчиш.

Тя го изгледа със смразяващ поглед.

— Какво друго, по дяволите, би трябвало да правя? — Гласът й беше леден. С удоволствие би запратила нож по главата му.

Той се отблъсна от стената и бавно се придвижи към нея. Повдигайки с един пръст лицето й към своето, той сведе глава закачливо и докосна устните й със своите.

— Звучиш нетърпеливо. Толкова много ли бързаш да се заемеш с новите си задължения? — промълви той почти до устните й. После устните му обходиха бузата й, целунаха леко ухото й и той каза: — Разбира се, ако го желаеш можем да започнем незабавно. Доста време измина откакто напуснахме Бермуда и не мога да мисля за никоя друга, с което да сложа край на принудителното си въздържание.

Никол се дръпна от него и се изчерви.

— Нито дори с Луис Хантлей?

Очите му заблестяха с яден златист блясък между гъстите, черни мигли и Никол разбра, че е станала свидетел на един от изблиците на буйния му нрав.

— Нея ще я оставим настрани! — сряза я той.

Водена от някакъв вътрешен импулс тя реши да продължи спора.

— Че защо? Тя не ти ли е любовница? Мислиш ли, че ще бъде доволна като разбере, че се забавляваш с друга?

— Ти си много млада, нали, Ник? — подсмихна се той. После попита, завладян от нова мисъл: — На колко години си? Със сигурност не си на петнадесет, както ме остави да повярвам. И както си започнала, не е лошо да ми съобщиш и истинското си име. Не мога да продължавам да те наричам Ник, нали така? Въпреки че независимо от всичко за мен ти ще си останеш завинаги Ник.

Тя много се чудеше дали да му отговори. Въпросите бяха толкова незначителни, че неохотно му даде отговорите, които той искаше.

— Е добре, Никол, още един въпрос, ако обичаш. От колко време си любовница на Алън?

Този рязко излаян въпрос накара Никол да замлъкне. Тя не мислеше, че той ще й повярва, ако признаеше, че никога не е била любовница на Алън — нито пък на някой друг. От друга страна, когато той я вземеше, което със сигурност щеше да направи, фактите щяха да са очевидни. Тя решително промълви:

— Никога не съм му била любовница.

— Скъпо мое дете, нима очакваш от мене да преглътна това? — сурово попита той.

Очите й срещнаха неговите, тя го предизвика:

— Има един начин да установим това, нали така? — Като видя подозрителното пламъче в очите му, тя добави: — Обещавам, че ще се съпротивлявам и можеш да бъдеш сигурен, че няма да можеш да се насладиш на това!

— Какво? Да не се насладя на това, че ще бъда първият! — подигра се той. — Ужасно млада си, затова мислиш така. Всеки мъж високо цени девствеността на жена си.

— Но аз не съм твоя жена, нали така? — изстреля тя в отговор, ядосана и въпреки това странно развълнувана.

— Не — отговори той с разцъфнала на устни лека усмивка. — Не и в момента! Не сме доказали и истинността на твърдението ти. Трябва да призная, намирам, че е трудно да се повярва, че Алън не се е възползвал от твоята достъпност. Разбира се — довърши ведро той, — бих желал да се окаже обратното.

Игнорирайки закачливите нотки в гласа му и чувствайки, че е благоразумно да смени темата, тя настоя:

— Какво смяташ да правиш с Алън?

Усмивката веднага напусна лицето му и чертите му възстановиха обичайните твърди, неумолими линии. Той заяви хладно:

— Ще бъде по-добре за тебе да забравиш Алън. Сега той не ти носи нищо добро.

— Да го забравя? Трябва да си луд! Аз го обичам! Не мога да го изхвърля от съзнанието си, като че ли нищо не се е случило! — пламенно извика тя.

— Ти го обичаш? — сухо се поинтересува той. — Преди известно време твърдеше, че не сте любовници. Кое е вярно?

— Проклет да си! Ти изкривяваш всичко, което казвам. Нищо повече няма да ти кажа. Прави си каквито искаш изводи. — Тя довърши сърдито: — Ти така или иначе си ги правиш.

Очите на Никол бяха станали почти черни от тревога, нахвърляше се с думи върху него, но той изглеждаше недокоснат от яростния й изблик, наблюдавайки я като че ли беше забавно дете. Вбесена от невъзмутимостта му Никол ядно тропна с крак и му изкрещя, поставила ръце на бедрата си:

— Проклет да си, Сейбър! Стига си стоял такъв! Отговори на въпроса ми. Какво смяташ да нравиш с Алън?

Той избухна в смях и каза подигравателно:

— Нима забравяш, че аз съм в положението на задаващия въпроси. Успокой се, малка лудетино.

Изпълнена с потискана ярост, Никол фучеше. Тя се врътна на пети с намерение да излезе от стаята, но гласът на Сейбър, престанал да бъде забавен, я спря.

— Сядай, Ник. Никъде няма да ходиш, поне не и в момента. Лоялността ти към твоя… ъъъ… съмишленик, макар и достойна за възхищение е ненужна. Той е напълно способен да се погрижи за себе си. Ти не си! Ако аз самият не те желаех, бог знае защо, ти щеше да бъдеш окована заедно с него. Щеше — допълни нарочно той — дори да увиснеш на бесилото заедно с него.

Шокирана Никол изкрещя:

— Не можеш да го обесиш! Нямаш право!

Той невъзмутимо отговори.

— Аз няма да го обеся. Това е задължение на властите в Ню Орлианс. — С още по-твърди нотки в гласа той продължи: — Скъпият ти Алън е британски агент.

— Откъде знаеш? Нямаш никакви доказателства!

— Не се нуждая от доказателства. Случайно знам, че е от Британския кралски флот — всъщност е капитан. В случай, че си забравила — Америка е във война с Англия. Дори и да не се беше опитал да открадне кодираните книжа, откриването му на борда на кораба ми щеше да е достатъчна причина за обесването му.

— Какво можеш да кажеш ти? Алън не е направил нищо, докато е бил на кораба ти. Дори не можеш да докажеш, че днес е направил нещо погрешно — мрачно каза Никол, прикривайки страха си, който се загнезди в сърцето й.

Сейбър си пое дълбоко въздух и се пребори с желанието да я метне по корем на коленете си и да й влее малко ум в главата. Тя изглежда не разбираше сериозността на положението си и сляпото й доверие в Алън го дразнеше.

— Алън е бил член на екипажите на два други американски кораба преди да дойде на „Ла Бел Гарс“. Нима ще кажеш, че е било съвпадение това, че и двата му предишни кораба са били пленени от британците дни, след като той се е озовал на бордовете им и, че и двата пъти мистър Балард като по чудо избягва, само за да се появи на друг кораб на Съединените щати?

Разтърсена Никол се сви в стола си и продължи да се държи агресивно.

— Измисляш си го, за да го дискредитираш. Освен това, защо един капитан от Британската флота ще стои на „Ла Бел Гарс“? Ние сме цивилни — не пренасяме военни тайни.

Сейбър едва не се усмихна от собственическия й намек за кораба, но гласът му с нищо не издаде мислите му, когато отговори:

— Алън не е глупак! Трябвало е да стои в безопасност, неразконспириран на „Ла Бел Гарс“ и да снабдява началниците си с дати на отплаване и маршрути на други капери.

След като Никол го изгледа невярващо, той добави:

— Аз също си имам собствени методи да откривам някои неща. Беше много проста задача да помоля Ямайка да се поинтересува за предполагаем близък във Флота. Получената информация ясно разкри, че Адмиралтейството в Лондон високо цени младия капитан Алън Балард.

Ужасена и ни най-малко изненадана от мисълта, че Алън действително беше шпионинът, за който само подозираше, Никол побледня. Не се съмняваше, че Сейбър щеше да представи информацията си пред съответните власти и Алън щеше да бъде обесен! За момент собственото й нещастие остана на второ място пред по-голямата опасност, грозяща Алън. Тя замислено огледа Сейбър.

Вътрешно беше убедена, че желанието му да я има беше финалната цел и тя видя начин да се възползва от предполагаемата му страст.

— Ако е от полза за тебе ще забравиш ли самоличността на Алън и ще му позволиш ли да избяга? — внимателно попита тя.

— Скъпа моя Ник — подигравателно попита той, — нима се опитваш да ме подкупиш?

Тя бавно кимна, усетила някакво вълнение да минава през вените й. Но Сейбър развали настроението й като жестоко се разсмя.

— Какво можеш да предложиш? Нямаш пукната нара и не смятам, че Алън е в такава позиция, та да сключва сделки с мен.

Ситуацията беше много деликатна.

— Нямам какво да ти предложа освен себе си. Предлагам ти сделка — аз идвам в леглото ти по собствено желание и оставам толкова дълго, колкото желаеш, а ти освобождаваш Алън — имаш думата ми!

ШЕСТА ГЛАВА

Безумното предложение на Никол постави Сейбър в затруднено положение. След няколко изнервящи минути той попита с любопитство.

— Нима казваш, че ще ми станеш любовница, ако освободя Балард?

— Точно така! — каза тя с повече увереност, отколкото в действителност чувстваше.

Погледът на Сейбър броди цяла минута по тялото й. Тя несъзнателно се стегна от яд.

— Е, сделката става ли?

С малко подигравателна усмивка Сейбър се отдалечи от писалището и без да бърза се приближи до нея. Тялото му беше топло и твърдо. Когато бавно я притегли в прегръдките си, Никол усети трепет, който нямаше нищо общо със страха.

— Защо не? — промълви той и тогава устните му, търсещи и проучващи, покриха нейните.

Казвайки си, че прави това заради Алън, Никол стоеше неуверена, но без да се съпротивлява, в ръцете на Сейбър. Устните й бяха нежни и неопитни. След секунда той вдигна глава и подхвърли.

— Трябва да се справяш по-добре, Ник.

Непоправимо откровена и леко жегната Никол отвърна:

— Как да се справям по-добре, като не знам какво се иска от мен?

Една вежда политна отново нагоре, този път решително невярващо.

— Продължаваш ли да се правиш на девствена? Ако бях на твое място не бих го правил. Видях те през онзи следобед, когато срещна Алън на лагуната и бях свидетел на нетърпеливата ти прегръдка. Никога, моя скъпа Ник, не ме прави на глупак.

Тя мрачно каза:

— Казвам истината и трябва да съм глупачка, за да се опитвам да те заблуждавам за нещо, което толкова лесно може да бъде доказано.

Тя наблюдаваше от близо чертите, покрити с тъмна брада и й се искаше той да не беше толкова вещ в прикриването на чувствата си. Какво ставаше зад тези неразгадаеми златисто-кехлибарени очи? Лицето му не го издаваше и Никол притеснено се размърда в прегръдките му. Секундите течаха, а той оставаше безмълвен. Най-накрая той каза тихо:

— Има само един начин да се установи това, нали?

Никол бавно кимна. Сърцето й лудо биеше. Като внимателно наблюдаваше лицето й Сейбър я пусна и каза рязко:

— Махаме се оттук. — Внезапна усмивка разведри лицето му и хвърляйки й закачлив поглед добави: — Предчувствам, че ни предстои изпълнен с удоволствия отдих.

Никол не каза нищо. Той беше приел безумното й предложение и тя беше длъжна да удържи на думата си. Поне щеше да се успокоява с мисълта, че Алън е спасен. Притеснено си спомни, че Сейбър не се беше съгласил с абсолютна сигурност, а само беше намекнал с толкова много думи, че щеше да го направи.

Разтревоженият й поглед падна върху сандъка, докато той го поставяше на рамо. Забелязал интереса й, Сейбър хладно се усмихна и каза нелюбезно:

— Изобщо нямаше да ти свърши работа, Ник. Тези кодирани книги напуснаха кораба тази сутрин, когато те изпратих в склада. Хигинс сигурно вече приближава Ню Орлианс заедно с тях.

Никол побледня и заеквайки от ярост настоя:

— К-к-как е възможно? Ти изобщо не си се приближавал до сейфа тази сутрин.

— Не си толкова умна, колкото се мислиш, Ник. Беше много лесно да ги преместя снощи и да ги връча на помощник-капитана тази сутрин. Много верен индивид е Хигинс — завърши той с дразнещия си маниер да провлича думите.

Никол почувства вина при поставеното ударение на думата верен и се остави да я изведат от стаята. Палубата беше безлюдна с изключение на няколко членове на екипажа, които се мотаеха наоколо.

Никой не проговори, докато спускаха малката лодка и те се качиха на борда й. Пътуването до брега беше мълчаливо. Поскърцването на греблата, плясъкът на вълните, периодичните крясъци на чайките бяха единствените звуци в пропития със сол въздух.

Сейбър не обръщаше почти никакво внимание на Никол. Когато се отдалечиха от лодката тя се замисли дали да не избяга.

— Не бих опитал, ако бях на твое място, Ник. — Хладното предупреждение на Сейбър я накара направо да се спъне в пясъка. Отхвърляйки изнервящата мисъл, че той бе прочел мислите й, тя невинно попита:

— Какво имаш предвид?

Откъм него дойде неприятен смях.

— Много добре знаеш какво имам предвид! Стига си се опитвала да ме баламосваш. Спомни си за бедния Алън.

Тя унило си призна, че почти беше забравила Алън и със съжаление отхвърли мисълта за бягство.

След известно време Никол, потънала в мисли, откри с изненада, че сякаш се събужда от неприятен сън.

Никол и Сейбър внезапно се озоваха пред Тибодю Хауз, величествена под зимното слънце. Като рамка на красива картина около нея с вещина бяха разпръснати магнолии, американски орех и вечно присъстващите дъбове. Като че ли и къщата беше наясно за голямата си красота. Тя се издигаше гордо в подобната на парк смарагдена ливада. Архитектурата й беше превъзходна. Широки и хладни галерии обгръщаха къщата от всички страни. Парапетът, минаващ по дължина на втория етаж беше изработен като фина дантела и беше боядисан в нежно зелено, докато долу, грациозните тухлени колони бяха искрящо бели. Капаците на дългите тесни прозорци повтаряха същия нежен зелен цвят като на горния парапет, което се отнасяше и за двете стълбища, от двете страни на къщата.

Докато се наслаждаваше на тихата, почти арогантна красота на къщата, Никол само за минута позволи през нея да премине чувството на удоволствие. Тя се чудеше на присъствието на Сейбър тук. Нима имаше толкова богати приятели, които можеше да посещава когато му хрумне? Или пък, по някакъв начин сам бе придобил тази къща? И понеже беше изморена и изпълнена с подозрения, успя да прикрие всяка следа от възхищението, което изпита.

Дори черно-белите мраморни подове на огромното главно преддверие, с плочи, подредени във формата на красиви ромбоиди, не предизвикаха коментар от нейна страна. Тя сковано стоеше до Сейбър, докато той с приглушен глас разговаряше с висок, строен негър, облечен в строг, тъмен костюм. Тя не обръщаше внимание на техния разговор. Взираше се с празен поглед някъде в дъното на залата. Не чуваше нищо, нищо не виждаше. Сейбър леко я докосна но рамото, за да я насочи към импозантната предна врата и тя подскочи от изненада.

Усмихвайки се на вдигнатото й нагоре лице, той хладно каза:

— Нервна ли си, скъпа? Недей. Уверявам те, нямам намерение да се нахвърля отгоре ти като гладен вълк.

Никол не се успокои от подигравателните му думи. Тя му хвърли поглед, пълен с неприкрита омраза. Капитанът се засмя и ръката му се стегна около рамото й. Подтикна я да се движи по коридора на долния етаж. В основата на стълбите бяха посрещнати от усмихната, млада негърка, чиято глава бе обвита в тюрбан. Сейбър с удоволствие поздрави момичето и Никол, кисело наблюдаваща как чернокожото лице засия от щастие.

Той я погледна и като че ли прочел мислите й, ведро каза:

— Сигурен съм, че те впечатлява радостта, с която слугите ми отбелязват моето завръщане.

— Скъпи сър, вашите отношения със слугите ви не са моя работа. Всичко, от което се интересувам в момента са леглото и банята ми — с отегчено равнодушие каза тя.

— Тогава, без съмнение, ще се радваш на услугите на Галина. Докато си тук тя ще бъде твоя камериерка. Уведомявай я за желанията си.

— Точно така ще направя! — сладко измърка Никол.

Сейбър се усмихна, после се отправи по посока на помещението на надзирателя.

Никол обикаляше огромната спалня, в която се намираше и се чудеше как се чувства Сейбър в подобен разкош. Стаята наистина беше великолепна, с разкошни вълнени килими, махагоново легло, покрито със светложълта коприна, малки резбовани масички, пръснати тук-там, няколко стола, поставени близо до камината, а над нея едно величествено, позлатено огледало отразяваше цялата стая.

Тя обърна гръб на камината и се приближи до единия от високите, тесни прозорци. Животът беше дяволски. Спомни си за Алън, за плановете, които крояха, за сделката си със Сейбър. Когато Галина се появи и положи на леглото роба от коприна в тъмнозелено и халат в по-светъл цвят, но не по-малко прозрачен, тя изпита диво желание да хукне навън и да избяга. Единствено мисълта за Алън я накара да се овладее.

Като гладиатор, подготвящ се за арената, тя се остави в ръцете на Галина да я изкъпе и парфюмира с жасминов парфюм. Опитните ръце на момичето я масажираха и я накараха да се отпусне. Чудеше се къде беше изчезнала волята й и желанието да се съпротивлява.

Вцепенението й беше толкова силно, че не успя да я извади от него дори появата на Сейбър. Той беше облечен в халат от тежка коприна с избродирани китайски дракони.

Държейки се така, като че ли беше нещо обичайно да приема джентълмен в стаята си, тя с безразличие наблюдаваше как високият негър сервира достойна за крале вечеря. Никол обаче не хапна нищо, само бързо изпразни чашата с тъмночервено бургундско.

Сейбър, лениво отпуснат след вечеря пушеше пурата си и с усмивка я наблюдаваше, докато тя допиваше втората си чаша вино. Никол погледна Сандърсън, но той, предупреден от решителното поклащане на главата на господаря си, се направи, че не забелязва и бързо отсервира масата. След като остави само гарафа с бренди за Сейбър, Сандерсън излезе от стаята.

Смаяна тя пое дълбоко въздух и каза настоятелно:

— А сега какво?

Сейбър се усмихна лениво, но после, след като загаси наполовина изпушената си цигара, усмивката му изчезна и каза замислено:

— А сега, малка лисичке… ще разберем дали си ми казала истината!

СЕДМА ГЛАВА

Думите му я връхлетяха като леден вятър. Смразена, тя го наблюдаваше с потъмнели от вълнение очи. Той застана до нея за момент и я погледна в лицето. Очите му леко се плъзнаха но възбуденото й лице. Бляскавата, като тъмен огън коса се спускаше над раменете, обрамчваше лицето й и й придаваше вид на някакво горско създание — диво същество, недокоснато от човек. Очите му бавно обходиха тази полуотворена уста, после се спуснаха към нежно изпъкналия бюст, взирайки се като омагьосан в учестеното повдигане и спускане на гръдта под ефирния, зелен воал на дрехата й.

Никол никога не беше усещала тялото си така чувствително, но не беше и носила такова прозрачно подобие на дреха. Имаше чувството, че това се случва с някой друг. Дори, когато той я притегли в прегръдките си усещането продължи. Не нея целуваше той с горещи и страстни устни. Не нея, а някое друго момиче притискаше той до високото си, мускулесто тяло. Тя, Никол беше само страничен наблюдател.

Сейбър, усетил липсата на отговор от нейна страна, вдигна устни от нея. Тя беше така далечна. Той я огледа подозрително с присвити очи. Може би беше, както твърдеше, девствена. Той се съмняваше. И понеже смяташе, че се опитва да го подведе, не губи много време с прелюдии. Сграбчи деколтето на дрехата й и я смъкна само с едно движение.

Никол остана гола и неподвижна пред него. Стройното й тяло се къпеше в светлината на свещите. Впил поглед в елегантната й красота — висока гръд с нежни, коралови връхчета, тесен гръден кош, разположен над тънка талия, плосък стомах и тъмен, красив триъгълник между дългите й крака. Сейбър остана без дъх. Желанието му експлодира като изригващ вулкан. Грабна я на ръце и я отнесе до леглото.

Той се плъзна до неподвижното тяло на Никол, която лежеше в уханните чаршафи с коса, разпръсната като огнена пелерина около раменете й. Легнал на една страна, едва докосващ се до нея той се наведе и лениво я целуна, потискайки желанието си. Отново не получи отговор. Недоволно намръщен, той се повдигна на една ръка и втренчено я погледна.

Тя мрачно огледа суровото, покрито с брада лице. От него се излъчваше животинско желание, което наруши спокойствието й.

— Погледни ме, Ник — тихо нареди той. Улови брадичката й и я принуди да го погледне в очите. Гласът му издаваше надигащия се яд, когато каза троснато: — Когато те целувам, дявол да го вземе, искам да знам, че целувам жена, а не скована стара мома.

Той притисна устата й със своята и я принуди да я отвори. Нахлу с език вътре, започна да изследва и да проучва. Стискаше здраво брадичката й, без да й позволява да се откопчи от жадното му нападение. Разтърсена от настоятелната му целувка Никол беше безпомощна срещу внезапно породилото се, плашещо я желание. Неспособна да се овладее тя остави устните си да се размекнат под неговите и да му отговарят. Усетил, че се предава, Сейбър пусна брадичката й и пръстите му нежно започнаха да галят челюстта и шията й, преди ръката му да се плъзне към раменете и гърба, събуждайки тялото й и карайки го да тръпне.

Никол се почувства като завладяна от зъл дух, като друго същество, като чувствено животно с гореща кръв. Ръцете и се вдигнаха по собствена воля, за да прегърнат Сейбър. Пръстите й, подтиквани от собствената й нужда започнаха да галят тъмнокосата глава и после се осмелиха да се плъзнат и да проучат дългото, жилаво тяло, широкия му гръб и рамене с железни мускули. Ръцете му бяха като огнени езици, увиващи се деликатно около нея, устата му вече не беше нападателна, въпреки че продължаваше да бъде гладна и настоятелна. Никол потъваше в море от нови усещания. Не разсъждаваше, само чувстваше как някакво диво желание се надига в нея със все по-голяма сила след всяко негово докосване. Твърдото му тяло сякаш я водеше в този копнеж за притежание — финото докосване на косъмчетата на гърдите му до бюста й, дългите му крака, притискащи нейните и символът на самата му мъжественост между тях, топъл и пулсиращ.

Тъй като нарастващото му желание оформяше една-единствена мисъл, Сейбър повече не можеше да контролира чувствата си. Повече не можеше само леко да докосва и проучва плътта като коприна, която беше толкова близо до неговата. Забравил за възможността да е девствена, ръката му сляпо потърси сатенената мекота между краката й. Пръстите му се вмъкнаха в нея без предупреждение.

При това първо, не нежно докосване между бедрата цялото тяло на Никол се стегна от шока. Внезапно в съзнанието й нахлуха спомени за Сейбър и други жени и тя разбра, че нямаше да може да го направи. Мислите й прогониха доскоро завладялата я страст и откъсвайки устни от тези на Сейбър, тя се извъртя, успявайки да избегне ръцете му. Полулегнала на леглото и полуколеничила на пода тя се обърна и впи поглед в смръщеното му лице. Очите му горяха от желание. Опитвайки се искрено да му обясни мотивите си за внезапното отдръпване, тя започна да заеква.

— Н-не мога! Моля те, разбери!

Думите й изглежда озадачиха Сейбър и той дълго я гледа, неспособен да схване какво му казва. После си спомни за възможността да е девствена и цялото му поведение се промени. Очите му, спрели се на лицето й, изведнъж станаха топли и пълни с разбиране.

— Тихо, любима. Ела при мен и ми позволи да те науча. Няма да те нараня… обещавам. О, господи, Никол, позволи ми да те обичам — глухо каза той и обезоръжавайки я с нежност, притегли неспокойното й тяло. Няколко секунди лежаха един до друг. Никол го усещаше до голото си тяло и, когато я целуна с устни, движещи се в нежен, чувствен ритъм върху нейните, тя усети, че отново потъва главоломно в опияняващото желание. Ръцете му обхождаха елегантните извивки и хлътнали места. Този път бавно, влудяващо, галейки, докосвайки нежно. Тя замаяно се опита да се измъкне от паяжината, в която той я оплиташе, но тялото й вече беше в капана на събуденото желание, заложен с такава вещина.

От устните й се изтръгна слаб стон, когато устата му изостави нейната и бавно се спусна към втвърдените зърна на гърдите й. Тя не беше подготвена за неописуемото удоволствие, което предизвикаха зъбите му, леко захапали нежната плът. Те изпращаха тръпка на чисто животинско желание по целия й гръб. Ръцете му с чувствена сила се придвижиха по кожата й, внимателно напипаха основата на шията й, после продължиха надолу по бедрата й, запращайки съзнанието й извън обсега на рационалната мисъл. Притегли я до себе си така, че легнаха един до друг. Гърдите й докосваха коприната върху неговите и той умишлено я накара да почувства, че е напълно готов за нея. Бързо улови ръката й и без да обръща внимание на изненадания й протест, я насочи към себе си.

Никол инстинктивно разбра какво искаше той и усети топла вълна от нежност. Когато почувства как дъхът му спира и той се стяга от неумелия допир на ръцете й. Тя продължи. Той изстена тихо, чувствайки как гладът му за нея расте до мига, в който разбра, че скоро трябваше да я има или да се опозори!

Бавно я обърна да легне по гръб, като устните му не спираха да изучават нейните с нарастващо нетърпение. Никол не можеше да мисли, обхваната от толкова много нови, физически усещания. Когато ръката му нежно се промъкна между бедрата й тя подскочи от страх и от удоволствие. Сейбър я успокои и промълви до самите й устни:

— Не се движи, любов моя… не се съпротивлявай, любима. Всичко ще бъде наред… обещавам.

Никол потръпна и се разтопи под него, а той леко се премести, оставил пръстите си вещо да проправят път към владението му. Настани се между бедрата й, разтваряйки ги с колене, като изостави устните й за секунда само, за да промълви:

— Нека да вляза, любов моя, позволи ми да те изпълня и да се изгубя в теб.

Замаяна и в плен на такъв силен копнеж Никол едва го чу. Усети повдигането на бедрата си и първият натиск от навлизането му. Той я взе нежно, толкова нежно, че имаше само миг на болка. После се плъзна с цялата си дължина в мекотата между бедрата й. Обхваната от шок и възбуда тя усети как тялото й се устреми да го поеме, да улесни нашествието му. Целувайки я той нежно прошепна:

— Малката ми, ти наистина се оказа девствена.

Но после тази почти галеща забележка изчезна и той каза гърлено, почти като стон:

— О, господи, не знам дали ще мога да се удържа. Прекалено силно те желая.

Устата му улови нейната и тялото му, независимо от думите, се задвижи над нея докато повече не можеше да се сдържа. Нахлу в нея жадно, почти болезнено. Въпреки, че се стараеше да не я нарани Никол не беше напълно готова за внезапните, почти брутални движения на тялото му и извика от болка. Чувайки вика Сейбър положи усилия да забави движенията си, но мекото тяло под него го подтикваше да я изпълни, да я вземе, както никога до сега не беше взимал жена. Воден от нещо, което не разбираше, той искаше да я заклейми като своя собственост, да я обладае с такава сила, че завинаги да бъде негова. И Никол, незаинтересована от нищо друго, освен от силното тяло, съединено с нейното, внезапно, трескаво се присъедини към него. Повдигаше се да посрещне тласъците му, а ръцете й го притискаха, като че ли не можеше да има достатъчно от него. И, когато най-накрая невероятната емоция се прояви като див порив на изключително удоволствие, Сейбър притисна в ръце нейното разтърсващо се тяло. Тя беше изтощена от бурята, която той бе предизвикал и беше объркана от факта, че толкова лесно се беше приспособила към правенето на любов. Нито веднъж не си беше помислила за Алън и сега виновно си припомни, че отдаването й на Сейбър беше уж заради него.

Тя лежеше в прегръдките на капитана, изпитвайки известен дискомфорт между краката си. Внезапно сърцето й се изпълни с тъга. Сейбър се беше държал нежно, не можеше да го отрече, но все още не можеше да отхвърли чувството, че никога няма да се гордее със случилото се. Казваше си, че го беше направила заради Алън и това беше ниска цена, която можеше да плати, тъй като му дължеше живота си. Но една натрапчива мисъл не й даваше покой — наистина ли го беше направила само заради Алън? Не можеше да даде отговор и не искаше да застане лице в лице с вероятната истина. Тя неспокойно се отдръпна от отпуснатото тяло на Сейбър и за няколко минути се унесе в дрямка. Не можа да заспи. След около двадесетина минути, задавена от сълзи тя седна сковано, без да обръща внимание на Сейбър.

— Къде отиваш? — попита той.

— Н-не знам. Получи това, което искаше. Нищо друго не можеш да вземеш от мен.

Сейбър само се усмихна. Очите му, златни и топли обхождаха лицето й.

— О, не. Ще те искам отново и отново известно време. Знаеш ли, че отново те желая и то с такава сила?

Тя го погледна, после бързо отмести поглед от нарастващото доказателство за думите му. Седнала там, до него тя стигна до решението, че Алън щеше да я ненавижда заради направената сделка. Вече беше дарила невинността си на този мъж. Повече не можеше да даде и не искаше нищо друго, страхувайки се от това, което би могла да разбере за себе си.

Усетил неспокойствието й Сейбър нежно погали гърба й, а устните му се плъзнаха по рамото й.

— Ела при мен, Никол — каза той с дрезгав глас.

— Не, никога! — ядно извика Никол и скочи с потъмнели от срам очи. — Сделката беше глупава. Не мога да ти бъда любовница. Мислех си, че бих могла, но дори заради Алън няма да се превърна в уличница… най-вече в една от твоите уличници!

Устата на Сейбър се стегна и той усети как яростта го стиска за гърлото при мисълта, че това можеше така лесно да приключи.

— Не се притеснявай за сделката си! — каза той през зъби. — Нямам никакво намерение да освобождавам Алън Балард и ти нищо не можеш да направиш, за да промениш мнението ми. Никога не съм ти казвал, че ще го пусна, нали?

— Но т-ти, ти… — Не намираше думи, докато отчаяно се мъчеше да си спомни какво беше казал той.

— Казах, „Защо не?“ Признавам, че в тези думи съществува намек. Но, момиче, ти трябваше първо да се увериш, преди да се съгласиш.

Част от яростта му се стопи, като видя смаяното й лице и добави почти нежно:

— В момента той не е в ръцете на американците в Ню Орлианс, така че можеш да смяташ, че държа на сделката. Чуй ме, Никол, няма да освободя Алън, поне не веднага. Ще го направя, когато реша, че не би могъл да причини повече неприятности.

— Но ти обеща! — разгорещено запротестира Никол, без наистина да схваща какво й говори Сейбър.

— Ти също! — дръпна се той. — Обеща да ми бъдеш любовница толкова дълго, колкото пожелая, а сега биеш отбой, нали?

— Това е различно!

— Боя се, че разликата ми убягва. Като оставим настрана факта, че събитията не вървят по твоя план, аз спазвам уговорката. Алън е още жив и не е в затвора в Ню Орлианс.

— Ти, лъжливо, гадно чудовище! Нарочно ме подведе! Знаеше, че си мислех, че ще го освободиш след тази нощ! — извика побеснялата Никол с искрящи от яд топазени очи.

— И ти щеше да си отидеш на сутринта, нали така? — опасно изръмжа той. — Щеше да се присъединиш към съмишленика си, след като така хитро си изиграла капитана.

Никол замлъкна, ужасена от мисълта, че той я смяташе за способна на такава двойна игра.

— Не можем ли да забравим за Алън и сделката? Не можем ли просто да приемем, че съм променила решението си? Не искам да ти бъда метреса, Сейбър… и Алън няма нищо общо с това.

— Но ти се отричаш от думата си! Обеща ми, спомни си! — хладно я сряза Сейбър.

— Ти също — и също така не я удържа!

— Не съвсем! — каза той с ледена усмивка. — Никога не съм ти давал дума. Ти го направи и ти си тази, която не държи на нея! Добре, нека ти кажа, девойче, че не ми харесва хората да не плащат дълговете си към мен! Ще забравим за сделката ти и ще се отнасям с тебе така, както трябваше да направя още първия път, когато открих дребната ти измама! — Той злобно протегна ръце да я улови. Преди да скочи от леглото главата му бе изпълнена само от една мисъл — че всички жени са еднакви — лъжкини, фалшиви, предателки. И тази жена не беше по-различна от онази, която беше причина да бъде унизен и продаден на Британския флот. Кучки — всички до една!

Никол видя очите му да се присвиват и предугади намерението му секунда преди да се е придвижил. Тя скочи и застана зад масата, на която бяха вечеряли. Докато той напредваше към нея по гърба й полази студена тръпка. Усети, че го подтиква някакво странно чувство, от което тя беше само частица и с все по-голямо смайване наблюдаваше приближаването му.

Черната коса, която беше разрошила с пръстите си, осветена от свещта, хвърляше сенки по обраслото с брада лице. Очите му бяха ледени и нещо й подсказваше, че можеше да я убие.

Те бавно започнаха да обикалят около масата. Търсейки начин да избяга или да го спре Никол съгледа чашата, с която той беше пил. Тя я сграбчи със светкавична бързина за столчето и разби горната й част в масата.

Той се усмихна мрачно.

— Мислиш ли, че това ще ме спре?

Никол буйно закима. Очите й решително блестяха.

— Искам те — хладно заяви той. — Ще те имам и нищо няма да ме спре!

Той прескочи масата и Никол остана безпомощна. Между голите им тела беше единствено счупената чаша. Тя я държеше като нож и внимателно се отдръпваше. Сърцето й биеше лудо и се чувстваше полузамаяна. Насреща й очите му излъчваха леден блясък, а устата му беше решително стисната. Никол се препъна и неспособна да запази равновесие се залюля. Сейбър сграбчи ръката с чашата и я изви зад гърба й. Преведе я през стаята и я принуди да легне по очи на леглото.

— Хвърли я, Ник! — нареди той, но тя продължи да я стиска още по-силно.

— Няма! — изстена тя, извивайки фината си китка в желязната му ръка. — Няма!

Сейбър стисна още по-силно и тя разбра, че щеше да счупи китката й, ако не го послушаше. Натискът беше почти непоносим и накрая двамата чуха изпукване на кост. След това чашата се изплъзна от безчувствените й пръсти.

Откъм Сейбър долетя въздишка на облекчение, след като усети, че тя се отпусна. Той нежно взе на ръце тялото на победената Никол и я положи на леглото. Китката я болеше с тъпа, пулсираща болка и докато лежеше усети сълзи в очите си. Няма да плача, ядосано си помисли тя. И без това унижението й беше огромно, та да го подсилва с поток от сълзи. Тя легна на страни, без да му обръща внимание и се сви, трогателно потънала в нещастието си.

Сейбър я гледаше с безизразно лице и се молеше да не издаде чувствата си. Объркано откри, че я желае — отново, сега! Заедно с желанието имаше и проблясък на нежност, както и огромно съжаление за отношението му към нея. Колкото и невероятно да беше, той призна пред себе си, че чувстваше странно задоволство, понеже тя беше казала истината за своята девственост. Дълбоко раздразнен от противоречивите си мисли той й обърна гръб.

Стаята беше в безредие от двубоя им и като дръпна въжето на звънеца, той повика прислугата. После облече халата си и нежно придърпа завивките върху Никол. Когато Сандерсън се позова в отговор на повикването, Сейбър рязко нареди да му бъдат донесени някои неща и стаята да бъде приведена в порядък. Лицето на Сандерсън с нищо не издаде мислите му. Той бързо и тихо подреди наоколо и помете счупените стъкла. После се върна с огромен сребърен поднос с бренди и другите, поръчани от Сейбър неща. След като ги постави на масата той попита формално:

— Това ли е всичко, сър?

Сейбър го освободи с рязко кимване, наля си бренди и запали пура. Известно време стоя, наблюдавайки замислено неподвижното тяло на Никол.

Самата Никол беше изпразнена емоционално. В момента й се искаше да е мъртва! Не, внезапно си помисли, искаше Сейбър да беше мъртъв! Бавно се обърна на другата страна — най-добре е, напомни си тя, винаги да държиш врага си под око.

Сейбър озадачено я погледна, като че ли питаше разумно ли е така открито да показва, това, което чувства. Без да бърза взе кана с топла вода и купа, както и кърпите, които бе наредил да донесат, после тръгна към нея. Като сведе поглед към момичето, тя му напомни за лисицата, която веднъж беше видял с почти разкъсан на две крак, следствие усилията й да се освободи от железните зъби на капана. Създанието беше погледнало приближаващия се бракониер по същия начин — полууплашено, но въпреки това готово да се бори за живота си. Развълнуван от вида й той се поколеба. Накрая каза:

— Нямам намерение отново да те наранявам. — После добави безцеремонно: — Освен, ако не ме принудиш.

Никол потръпна. Нежните й устни се свиха в знак на протест. Топазените очи го проклинаха.

Без да се засяга от враждебността й той махна завивките и откри голото й тяло. Никол си наложи да стои неподвижно, докато ръката му леко се придвижи по бедрото й. Но Сейбър, с въздишка на съжаление прогони желанието и нежно взе наранената й китка. Тя изстена, макар и тихо и Сейбър се усмихна съчувствено.

— Съжалявам, малката. Не бих те наранил нарочно, но нямах никакво желание да прекарам остатъка от живота си писукайки като момиче, след като ме ръгнеш в гърлото.

При други обстоятелства Никол би се посмяла на думите му, но сега не й беше до това. Тя не можеше да отрече, че беше привлечена от него. Гледаше го и се чудеше защо все още го намира за привлекателен. Със суровите си черти, със златистожълтите очи, искрящи върху брадатото лице и с коса, толкова черна, че синееше, той беше така отвратително поразителен.

Докосването на Сейбър беше нежно. Беше сигурен, че китката й не е счупена, понеже с точност знаеше колко силно бе стиснал. Само беше доста подута и очевидно я болеше. Той я превърза с професионално умение, като използва ленените превръзки, които бе наредил да донесат. Нямаше да я боли повече от ден-два, а за болката имаше лауданум. Изсипа малко в една чаша, добави бренди и й го подаде.

— А сега ме упояваш? — присмя се тя.

Той леко се усмихна.

— Точно така лисичката ми. За твое собствено добро. Бъди добро дете и го изпий.

С гримаса на отвращение тя взе чашата и изпи съдържанието й на един дъх. Отпусна се на възглавницата и зачака. Предишното й отчаяние беше изчезнало. Брендито разнесе топлина по вените й, болката в китката намаля и тя си помисли, че може да посрещне бъдещето по-възторжено, отколкото бе смятала преди.

Сейбър постави на масата празната чаша и за нейна изненада се зае да мие тялото й. По лицето му нямаше и следа от желание, докато наведен над нея нежно отстраняваше следите от изгубената й девственост и собствената му, брутална страст. Колко странно, че след такива насилствени действия можеше да бъде толкова нежен. Неочакваната му любезност я разтревожи. Лауданумът я правеше сънлива и й се искаше той да я остави на спокойствие. Нали беше взел това, което искаше? Тя се размърда неспокойно под ръцете му, доволна, когато най-после той захвърли кърпите в купата.

Но изглежда Сейбър не беше свършил. Тя наблюдаваше с широко отворени очи как той съблече халата си и легна до нея. Лауданумът беше забавил рефлексите й, но тя вдигна юмруци и ги опря в гърдите му. Той се засмя и улови двете й ръце. Когато Сейбър се надвеси над нея, мрачен и решителен, тя избълва:

— Не отново! Дори ти няма да си позволиш да бъдеш такова животно!

Устните му се изкривиха в подигравателна усмивка. После притискайки я със своето снажно и топло тяло раздели краката й със своите. Той промълви до устните й:

— Ще откриеш, че има много неща, които ще си позволя.

ОСМА ГЛАВА

Сейбър по навик се събуди още, когато първите бледи пръсти на зората се промъкнаха в стаята. Той полежа малко, за да се наслади на топлото и меко тяло на Никол.

Изпита разкаяние. С нежност си помисли каква луда глава беше Ник. Ако я събудеше, рискуваше очите й отново да заблестят от яд, да скочи от леглото и да се нахвърли върху него с какви ли не обидни думи.

Жалко… сънливо си помисли той. Само, ако можеше тя да приеме, че случилото се беше естествен ход на събитията. Рано или късно това щеше да стане, ако не с него, то с някой друг.

Беше толкова просто. Винаги се беше отнасял добре с любовниците си и Ник дяволски добре знаеше това. Той се усмихна, като си припомни колко учудена беше тя, когато поднесе като прощален подарък карета с четири коня на една проститутка.

Близостта на Никол смути мислите му и с необичаен глад той почувства как тялото му се втвърдява от желание. Леко докосна отхвърлената й настрани ръка и близна ухото й. Но тя го отхвърли дори в съня си, като обърна глава на другата страна.

Той я остави със съжаление.

Час по-късно, облечен и закусил, той беше на път обратно към Гранд Тер. Трябваше да се погрижи за някои неща — не на последно място за съдбата на Алън! Щеше да обсъди това с Лафит. Двамата щяха да измислят нещо, което да се хареса на Ник. Но какво, по дяволите, го засягаше нейното мнение?

След няколко часа пред погледа му се появи Гранд Тер, царството на Лафит. Този остров бе пълен с игрални и публични домове, кафенета и всякакви заведения за забавление на моряците. Сред тях се възправяше тухлената къща на Лафит. Домът му беше разкошно обзаведен и пълен със всякакви редки и скъпи мебели.

Откакто търговията с роби беше забранена те можеха да бъдат закупени единствено тук. В Ню Орлианс губернаторът Клейборн и американските офицери скърцаха със зъби от ярост, неспособни да прекратят тази незаконна търговия.

Клейборн беше стигнал до там, че беше обявил награда от петстотин долара за известния пират Жан Лафит. Лафит се беше изсмял и беше направил контра предложение от петнадесет хиляди долара за този, който му доведе губернатора на Гранд Тер!

Припомнил си този инцидент Сейбър се усмихна, докато прислужникът го въвеждаше в кантората на Лафит.

— Мон ами, прекрасно е, че те виждам! Очаквах те веднага, след като съобщиха, че са забелязали „Ла Бел Гарс“. Какво те задържа толкова дълго?

Усмихнат, Сейбър взе една от отличните пури на Лафит и отговори:

— Имаше някои неща, които се нуждаеха от вниманието ми.

— О, да, аферата с младото момче, което не е момче и което капитанът бил видян да прегръща в каютата си.

— Проклет да съм! — раздразнено изръмжа Сейбър, но сви рамене и се настани в едно от тапицираните кресла.

Лафит, който продължаваше да се усмихва се измъкна иззад писалището. И двамата бяха високи мъже. Сейбър беше малко по-висок от Лафит. Лафит, няколко години по-възрастен от Сейбър, беше изключително красив мъж с привлекателни, правилни черти. Мургавата му кожа и черни очи говореха за френските му предци. Косата му беше гарвановочерна като на Сейбър и излъчваше интелект и елегантност. Със сигурност никой не би го взел за контрабандист. Произходът му беше забулен в мистерия. Капитан Сейбър беше един от лейтенантите в неговата армия от пирати, на когото имаше най-голямо доверие.

Известно време двамата водеха общ разговор, после Сейбър поднесе темата, която най-много го притесняваше — Алън Балард.

Лафит се намръщи.

— Как желаеш да се освободиш от него? В крайна сметка той е твой пленник и мене не ме интересува съдбата му, стига да спрем изтичането на информация. Дали ще го предадем на американците или ще го продадем на британците няма никакво значение. — Лицето му се проясни и той се усмихна. — Приятно уреждане на нещата, нали?

— Мисля че за сега искам да го държа като пленник — бавно каза Сейбър. — Ще ми се да измъкна малко повече информация от него. Бихме могли да го използваме по някое време. Имаш ли нещо против да го преместя от кораба в затвора на острова ти?

Лафит с готовност даде съгласието си и извика прислужник, който да отнесе съобщение за преместването на Алън от „Ла Бел Гарс“. След като прислужникът излезе Сейбър небрежно попита:

— Искаш ли да присъстваш на разпита?

Лафит отвърна със ироничен блясък в очите.

— Мон ами, ти искаш този човек за свои собствени цели. В противен случай никога не би ми казал за съществуването му.

Сейбър се усмихна. Не беше учуден от правилната преценка на Лафит.

— Е, може би има някой и друг член на екипажа, които да не са съгласни с действията ми — призна той. — Балард беше много популярен.

— Но естествено! Някой шпионин — сухо отвърна Лафит. — Но като говорим за шпиони, трябва да споделя, че след отплаването ти до ушите ми долетя слухът, че някой съвсем целенасочено разпитва за теб.

Показал изненадата си Сейбър попита:

— Какви въпроси задава?

— Мммм, въпроси като: Какво е истинското име на капитан Сейбър? Откъде е дошъл? Кога?

Сейбър озадачено гледаше Лафит.

— Защо някой ще се интересува от мен? Знаеш ли кой е?

— Това не знам. Думите се носят като вятър над Гранд Тер, губейки източника си. Може би не е нищо, но си мислех, че трябва да те предупредя. Вероятно някой ти желае злото. Кой знае?

За момент Сейбър си помисли за Робърт Саксън от Англия, но отхвърли идеята като абсурдна. Дори ръката на Робърт не беше толкова дълга.

Без да е много притеснен от новините на Лафит Сейбър повдигна рамене и отхвърли тези мисли. Загледан в залива каза:

— Каква цена би дал за „Ла Бел Гарс“?

— Моля? — смайването личеше в гласа на Лафит. — Сигурно не съм те разбрал… помислих си, че току-що ме помоли да купя кораба ти.

— Хм, точно така. Реших да го продам. Решил съм да стана порядъчен.

Лафит нямаше да бъде по-ужасен, ако Сейбър беше заявил, че иска да стане монахиня в ордена на Урсулинките в Ню Орлианс. Той повтори едва чуто.

— Да продадеш „Ла Бел Гарс“ и да станеш порядъчен. Трябва да си полудял! Защо?

В момента Лафит не можеше да намери думи, за да изрази чувствата си и съжалявайки го Сейбър внимателно обясни.

— Харесва ми нашата асоциация и печалбата от нея, но вече не съм онази луда глава, която бях преди десет години. Изморих се да си играя на пират, дори и това завоалирано да се нарича каперство. Вече нямам нужда от кораба. Състоянието ми е доста голямо.

Свестил се някак Лафит въздъхна.

— Значи изоставяш приятелите си и ставаш порядъчен джентълмен в Ню Орлианс.

Сейбър се засмя.

— Никога не обръщам гръб на приятел и се съмнявам, че ще се превърна в образец на благоприличие.

Лафит позволи на една усмивка да разцъфти върху красивото му лице.

— Съгласен съм. Сигурен ли си, че след шест месеца няма да промениш решението си?

— Сигурен съм и бих те посъветвал нещо, ако позволиш.

Лафит сбърчи вежди и се засмя.

— Ти ли ще учиш баща си как се правят деца?

Сейбър, обаче каза сериозно.

— Не е лошо да последваш примера ми и да се освободиш от Гранд Тер и всичко свързано с този остров. Чуй ме, Жан, безгрижните времена отминаха. Грози ни заплаха.

Лафит изръмжа. Сейбър говореше истината. Той се изправи и се поклони много, много изискано. Обърна се да си върви, но Лафит измърмори:

— Чакай!

Сейбър се обърна към станалия на крака Лафит, който каза:

— Ние сме приятели и като такива можем да си разменяме мисли без да се сърдим един на друг. Признавам, че съм вбесен, но не желая да се разделяме с яд.

Сейбър се усмихна лениво.

— Ти се ядоса, не аз.

Лафит се засмя.

— Ще ти дам добра цена за кораба. Докога искаш да уредим нещата?

— Не съм се забързал чак толкова, въпреки че съм взел решението. Да кажем, до една седмица. Дотогава ще съм решил какво да правя и с добрия Алън.

— Много добре. С голямо съжаление ще изгубя един от най-добрите си капитани, но се надявам, че за в бъдеще ще те запазя като клиент.

След няколко минути Сейбър излезе от жилището на Лафит и се упъти към грозната тухлена сграда, в която се помещаваше затворът. Като влезе вътре той откри, че Алън току-що беше доведен и беше окован в една от килиите в дъното. Сейбър безпристрастно огледа мъжа пред себе си. Дрехите му бяха разкъсани и окървавени, лицето му беше в синини. Като видя една прясна рана Сейбър заинтересовано попита:

— Да не си се опитал да избягаш, като са те водели към брега? Когато за последен път се срещнахме не беше чак толкова раздърпан.

Алън рязко вдигна глава при думите на Сейбър и инстинктивно дръпна веригите.

— Копеле! — просъска той с потъмнели от омраза очи. — Какво направи с Ник?

— Имаш предвид Никол?

Дъхът на Алън спря.

— Тя ти е казала?

— Нека кажем, че аз бях способен да… аа… го открия сам. Тя, също като теб не беше много сговорчива.

Алън огледа мъжа пред себе си. Собственото му нещастие не го вълнуваше толкова, колкото съдбата на Никол.

— Къде е тя?

Сейбър повдигна вежди.

— Съдбата й е моя грижа.

— Сейбър, изслушай ме! — започна искрено пленникът и избълва цялата история на Никол. Тя беше съобщила на Сейбър само името и годините си, но загрижеността на Алън за нея го накара да разкаже всичко. Едва, когато престана да говори забеляза необичайното мълчание на другия мъж и студената, иронична усмивка на устните му. Ако Алън знаеше какво мисли Сейбър щеше да се слиса.

Името Ашфорд беше добре известно на Сейбър. Беше го проклинал цял живот. То беше заклеймено в съзнанието му като символ на безчестие, лъжи, предателство. Каква ирония на съдбата, осиротялата Никол Ашфорд да попадне в ръцете му.

— Не разбираш ли? — настоя Алън, прекъсвайки мислите му. — Никол Ашфорд е от добро семейство и трябва да бъде върната в дома си, преди да й се е случило нещо още по-лошо.

Сейбър се съвзе и скептично попита.

— Защо не го каза по-рано? Сега е малко късно да се тревожиш за нея.

Алън прехапа устни. Нямаше желание да споделя причините за собствените си действия, които не бяха нищо повече от алтруизъм. Когато тишината стана безгранична Алън настоя:

— Какво възнамеряваш да правиш?

Безгрижно изучавайки ноктите на една от фино оформените си ръце, Сейбър хладно каза.

— Да правя ли? Нищо не възнамерявам да правя. Намирам го много по-забавно по този начин.

— Сейбър, това, което ти казах нищо ли не означава за тебе? Толкова ли си безсърдечен, че да похабиш едно младо, невинно момиче?

С подигравателно, блеснали златни очи Сейбър за миг го изгледа със съжаление, после безчувствено заяви.

— Да, разбира се, такъв съм.

Алън изръмжа в безсилната си ярост, но Сейбър само се засмя и си тръгна. На входа на килията се спря и погледна назад към затворника.

— Не се грижи за бъдещето на младата Ник, имам намерение да я взема под покровителството си. И съм сигурен, че знаеш какво означава това.

Алън бясно дръпна веригите.

— Сейбър, проклет да си! Чуй ме! — Но думите достигнаха до нечуващи уши. Подигравателно наклонил чернокосата си глава Сейбър се отправяше към изхода.

Останал сам Алън не можеше да не мисли за Никол. Беше ужасен от мисълта тя да стане любовница на Сейбър. Вълнуваше го и собствената му съдба. Защо се беше провалил планът му? Проклетият Сейбър, как можеше да знае кога да удари? Само още половин час и той и Ник щяха да бъдат в безопасност. А Ник? Дали Сейбър вече не беше връхлетял отгоре й? И най-важното — къде, по дяволите, беше тя сега?

В този момент Никол беше на път за Гранд Тер. Тя се събуди горе-долу по времето, в което Сейбър замина. Тихо полежа няколко минути, все още замаяна от лауданума, като постепенно осъзнаваше къде се намира. При едно несъзнателно притискане на ръката усети болка, която й припомни събитията от нощта.

Внимателно огледа стаята и като се увери, че Сейбър го няма, облекчено въздъхна.

Най-лошото беше факт. Маскарадът й беше разкрит. Алън беше във вериги, а самата тя беше пленница на Сейбър. Беше станала жена в опитните ръце на Сейбър и в този процес бе наранила китката си. Тялото й още я болеше и усещаше известен дискомфорт между бедрата си. Благодарение на Бога това приключи. Беше жива, малко поразкъсана и раздърпана, но цяла и нащрек.

Тихото отваряне на вратата я изтръгна от мислите й. Като видя кръглото лице на Галина се усмихна с облекчение.

Галина весело попита:

— Ще желаете ли кафе или шоколад?

Никол й се усмихна, решила да се държи колкото е възможно по-естествено.

— Малко кафе, моля. — Поколеба се после предпазливо попита: — Къде е Сейбър?

Галина изглеждаше леко озадачена.

— Сейбър? О, сигурно имате предвид господаря. Отиде по работа и сигурно няма да се върне до утре или до други ден. Нареди да се чувствате възможно най-добре и да се погрижим да изпълняваме всяко ваше желание.

Никол замислено изгледа Галина. Какво ли беше обяснил Сейбър на прислугата? До каква степен щяха да й се подчиняват? Е, имаше само един начин да го разбере. Тя каза направо:

— Нуждая се от баня, нещо за обличане и храна. Ще се погрижиш, нали?

Галина излезе и след малко донесе няколко одежди. С изписано върху лицето съмнение каза:

— Господарят не беше сигурен, дали нещо от намиращите се тук дрехи ще ви стане. Боя се, че тези рокли ще ви бъдат къси.

Никол се стегна, но се усмихна и каза:

— Предпочитам да ходя гола, отколкото да облека изоставена от някоя негова любовница дреха. Ще нося собственото си облекло.

Галина наистина се притесни.

— Но, не можете! Дамите не носят бричове.

— Съмнявам се, че господарят ти е водил тук дами преди! — троснато изрече Никол. — Донеси ми дрехите или нещо друго от този род. Сигурно бих могла да заема от някой прислужник чиста риза и панталон. В този момент няма много да придирям.

Шокирана Галина облещи очи. Излезе от стаята и забърза по коридора. Тя бързо запозна Сандерсън със странното желание на Никол. Той трепна, но бързо я снабди с чиста бяла риза и сиви, памучни панталони.

Изкъпана и пременена в момчешкото си облекло Никол тръгна да разглежда къщата на Сейбър. Несъзнателно търсеше нещо и очите й светнаха, когато в дъното на първия етаж откри оръжейната.

Стаята беше пълна с ловни трофеи и оръжие. Мебелите бяха големи, удобни и топли. Тя смело отвори едно сандъче, после друго. Тършуваше из различните оръжия, докато се спря на много остър, ловен нож и малък пистолет. Запаси се с барут и след като помисли малко, скри находката си в едно чекмедже.

Закуси с апетит. Беше страшно гладна. Животът продължаваше, реши тя, независимо от това, което се случва. Духът й се възвръщаше с всяка хапка. Накрая безочливо поиска един ловен жакет, по всяка вероятност притежание на Сейбър и излезе да се разходи.

Студеното слънце на късния ноември не предлагаше топлина и тя беше доволна, че облече жакета. Тръгна надолу към реката. Докато стигна до брега на Мисисипи вече бе решила каква щеше да бъде следващата й стъпка.

Сейбър явно не беше уведомил никой за истинската ситуация. Затова щеше да пробва да им нареди да я съпроводят до Гранд Тер. Знаеше, че сама няма да намери пътя в блатата. Трябваше незабавно да избяга.

Тя обърна гръб на реката и целеустремено тръгна към къщата. Като срещна Сандерсън в главното фоайе предпазливо каза:

— Реших да не чакам завръщането на господаря ви. Ще тръгна след час. Моля, пригответе кошница с храна за път и намерете някой, който да ме придружи до Гранд Тер.

Без да обръща внимание на неодобрителното изражение на лицето му тя тръгна към оръжейната. Прибра находката си в дълбокия джоб на жакета. После бързо намери пътя до стаята, в която бе прекарала нощта. Там нямаше никой. Огледа се и видя врата, свързваща тази спалня с друга стая. Вратата не беше заключена и след като се увери, че там също нямаше никой, влезе вътре.

Това очевидно беше спалнята на Сейбър. Масивната мебелировка беше от тъмно дърво. Никол не се интересуваше от изискания вкус на Сейбър. Без много, много да се мае се упъти към ковчежето за бижута, което стоеше отворено върху голямо писалище. Взе една носна кърпа на Сейбър и уви диамантена игла за вратовръзка, чудесен пръстен със смарагди и перли и беше една игла, този път с рубин, както и други ценни бижута. До ковчежето лежаха няколко златни монети и тя прибра и тях. Двамата с Алън щяха да се нуждаят от доста средства.

С нарастваща увереност тя нетърпеливо изчака в стаята си. Когато реши, че е изминало достатъчно време безгрижно слезе по стълбите и попита Сандерсън.

— Готово ли е всичко? Бих искала да тръгна възможно най-бързо.

Преди той да успее да отговори по коридора се запрепъва малко негърче, помъкнало кошница с храна. Като погледна детето Сандерсън неохотно отвърна.

— Така ми се струва. Това е храната, която поискахте, а Джон, който ще ви води чака при доковете. — Той направи пауза, но Никол, повдигнала едната си вежда, нахално го гледаше, предупреждавайки го да не се осмелява да й задава въпроси.

— Това ли е всичко, мадам? — каза накрая той. — Самюъл ще ви придружи до пристанището.

Никол учтиво кимна и последва дребната фигурка. Сърцето й биеше лудо, когато с доволна усмивка се настани в пирогата. Като видя как доковете се отдалечават от нея, тя не успя да удържи тихия си смях. Младият негър, управляващ пирогата я изгледа странно, но какво я интересуваше. Имаше си провизии, пистолет, пари и свобода!

ДЕВЕТА ГЛАВА

Никол беше права, че ще бъдат на острова на смрачаване. Тя пъхна в ръката на водача си една златна монета, грабна кошницата и тръгна по брега. След като пирогата вече не се виждаше, бързо се мушна в храстите и седна да помисли.

Беше избягала. Беше въоръжена и имаше храна. Следващата стъпка беше да освободи Алън. Беше ли той все още на кораба? Не, надяваше се тя. Щеше да бъде трудно да го освободи оттам. Слухът за дегизировката й сигурно се беше разнесъл навсякъде. Сети се за Сейбър и потръпна. Надяваше се той да е поне на двадесет мили оттук.

Ако той се намираше на острова, със сигурност беше при Лафит.

Погледът й съвсем случайно попадна на тухлената сграда, в която се помещаваше затворът. Огледа я подозрително. Възможно беше Алън да е там. Трябваше да провери това предположение.

Като скри храната под един перест храст тя предпазливо пое през острова. Промъкваше се внимателно и със страх, тъй като вече беше забелязала няколко пияни членове на екипажа на „Ла Бел Гарс“. Ако я разпознаеха, бог да й е на помощ!

Като стигна до сградата тя събра цялата си смелост и тръгна към прозорците с железни решетки. Спираше пред всеки един и викаше Алън. Тя едва не припадна от облекчение, когато той отговори от третия прозорец.

— Сам ли си? Добре ли си? — прошепна тя.

— За бога, Ник, какво правиш тук? — Като погледна нервно към тъмния коридор, по който бе изчезнал Сейбър само преди час, Алън добави:

— Говори бързо. Сейбър може да се върне. Ти добре ли си?

Никол кимна, носле, като се сети, че Алън не можеше да я види каза:

— Да, но да не губим време в приказки. Дойдох да те освободя.

В тъмнината на килията Алън се усмихна. Благословено да е детето! Колко спокойно го каза — като че ли беше най-простото нещо на света.

— Ник, не искам да те обезкуражавам, но съм окован във вериги и вратата на килията е много здрава.

— Кой го е грижа? Въоръжена съм. В джоба си имам пистолет. Ще измисля нещо — каза тя убедително, макар и вътрешно да не изпитваше чак такава увереност. Тя облегна гръб на тухлената стена и се огледа наоколо. После тихичко подвикна на Алън.

— Кой държи ключовете? Имаш ли охрана?

— Не. Единственият пазач е старият Мануел и стой в стаята отпред. У него са ключовете от килията, но се боя, че единствено Сейбър притежава ключа от веригата.

— Сигурен ли си, Алън? Не са ли всички ключове у стареца?

Усмихнат той каза:

— Има един начин да разберем, Ник. Трябва да вземеш ключовете от стария Мануел. Можеш ли да го направиш.

Никол стисна зъби. Щеше да го направи, дори това да я убиеше.

— Не се безпокой, в най-лошия случай ще стрелям във веригата. Почакай малко да измисля нещо. — И тя го направи. Смелостта й беше помогнала да избяга от Сейбър и щом веднъж го беше направила, щеше да го направи и втори път.

На острова липсваше дисциплина и положението на стария Мануел като надзирател беше само една формалност. Обикновено ключовете от затвора висяха на стената в стаята му, тъй като и без това в него много рядко присъстваха затворници. Ако имаше такива, то те се бояха от Лафит и предпочитаха да играят честно с него. Като член на екипажа на „Ла Бел Гарс“ Никол знаеше това и бавно тръгна към предната част на сградата. Помисли си, че старият испанец може би беше предупреден за нея, но отхвърли това предположение и храбро каза:

— Дойдох да видя Алън Балард от „Ла Бел Гарс“. Къде е той?

Старият човек, приспан от изпития ром вяло махна с ръка по посока на ключовете.

— Обслужи се. Той е в последната килия отляво. Докато взимаше ключовете кръвта й бясно пулсираше в слепоочията. Като стигна до килията и започна да пробва ключовете, ръцете й така трепереха, че изгуби доста скъпоценни секунди, преди да отвори вратата. С разтуптяно сърце се втурна към него. Един дълъг миг стояха и се гледаха. После Никол видя раните и окаяния му вид и с вик се хвърли на гърдите му.

— О, Алън, бедното ти лице. Какво ти е сторил той?

Алън топло се усмихна и прошепна в косите й.

— Няма нищо, Ник. Сега, когато ти си тук всичко ще бъде наред.

Никол отново го прегърна с бликнали в очите сълзи и като сестра, даряваща любимия си брат с целувка, допря устни до неговите. За нещастие високият, брадат мъж, материализирал се на входа не си помисли точно това. Изглеждаше му като среща между двама влюбени. Устните му се разтегнаха, готови да изръмжат от ярост, а в очите му пламна ярък, жълт пламък.

— Вълнуващо! — изсъска Сейбър.

Никол и Алън се смразиха. Ръката й стисна пистолета в джоба и тя рязко се извърна към Сейбър. Той се извисяваше точно на входа, разкрачен, с много тъмно, брадато лице на фона на мъгливата светлина.

Алън усети намерението й и предупреди:

— Недей, Ник! Изстрелът ще доведе цяла тълпа. Няма да успееш да избягаш.

Сейбър саркастично промърмори:

— Сигурен ли си, че няма да има време да те освободи?

Алън хвърли на Сейбър яден поглед, но Никол беше тази, която го сряза:

— Млъкни, Сейбър, или ще те застрелям!

Той се поклони подигравателно.

— Вашите желания, мадам, в момента са закон за мене.

Хвърляйки му изпълнен с ненавист поглед, Никол продължи да държи пистолета, насочен към сърцето му и нареди:

— Отстъпи насам и се облегни на стената.

Сейбър изпълни нареждането с помръдващи от яд устни. После с отегчено изражение на лицето нарочно я подразни:

— Имаш намерение да ме оковеш като добрия Алън ли?

Тя рязко кимна в отговор. После предпазливо се приближи към него. Сговорчивостта на Сейбър изобщо не я подведе. Щеше да й бъде трудно с едната ръка да му слага вериги, а с другата да държи пистолета. Погледна към Алън. Дали да не освободи първо него, а после двамата да оковат Сейбър? Но нито един от ключовете й не пасваше на веригите.

— Само да беше попитала, скъпа, щеше да си спестиш неприятностите — гладко изрече Сейбър. — Ключът, който ти трябва се намира в бюрото ми в стаята, която имам при Лафит.

Тя изръмжа на лениво облегналия се на стената Сейбър, който явно въобще не се притесняваше.

— Млъкни! — сопна се тя. Имаше само едно решение. Трябваше сама да окове Сейбър, после щеше да стреля във веригите на Алън и двамата щяха да избягат много бързо.

Застанала пред Сейбър тя тихо каза:

— Само едно движение, което не ми хареса и си мъртъв. Ясно ли е?

Наблюдавайки я внимателно Сейбър кимна. Очите му не се отделяха от побледнялото й, решително лице.

— Пъхни лявата си китка в прангата, точно над тебе — заповяда Никол. — Направи го внимателно, Сейбър, и помни, че ще се радвам да те убия.

Но Сейбър кръстоса ръце на гърди и хладно каза:

— Нямам намерение да направя такова глупаво нещо. Давай нататък и стреляй — ако смееш!

Заеквайки от ярост тя изкрещя:

— П-п-проклет да си, С-сейбър, прави каквото ти казвам!

— Не — спокойно отвърна той.

Наблюдавайки лицето на Никол Алън разтревожено я предупреди.

— Внимавай, Ник. Той те дразни нарочно.

Никол с усилие се опита да преглътне яростта си. Но напразно. Пламъците в косите й говореха за истински неуправляем темперамент. Гледайки врага пред себе си, тя направо се побърка и се нахвърли отгоре му. Дръпна яростно кръстосаните му ръце и извика:

— Ще правиш каквото ти казвам, дори, ако трябва сама да те принудя! — Забравила болната си ръка, тя вдигна пистолета и злобно удари Сейбър по бузата.

Разнесе се стон от болка. Наранената китка я предаде. Но този стон се превърна в яростен вик, когато Сейбър се хвърли в атака. Той я стисна в една никак не нежна прегръдка и скоро Никол изпусна пистолета. Беше хваната като лисица в капан и го знаеше. Проклет, проклет характер, помисли си тя, ядосана на себе си. Тя затвори очи, възмутена от глупостта си и започна да се проклина на ум.

— Изплакваме си болката ли, Ник? — тихо попита Сейбър.

Тя бързо отвори очи, изпълнени с омраза и изръмжа:

— Нима ме питаш? Колко странно! В миналото винаги заповядваше.

Усмихвайки й се, Сейбър с изненада откри, че дори й се възхищава. Малко кисело каза:

— Какво непослушно момиче си. Никога ли не стоиш там, където те оставят?

Смятайки за унизително да му отговори, Никол продължи да гледа в лицето му. Нямаше намерение да води словесни двубои.

— Сейбър, чуй ме — настоя Алън. — Трябва да върнеш Никол на семейството й. Заведи я в Ню Орлианс и я качи на първия кораб за Ямайка. Оттам лесно ще потегли за Англия. Имам достатъчно пари да платя това и да й осигуря компаньонка. Това, което имаме да обсъждаме с тебе не я засяга. Умолявам те, човече, пусни я да си върви!

С ледено лице Сейбър впи поглед в окования мъж.

— Да я пусна ли? Да не си си загубил ума? Че защо трябва да го направя? Какво печеля от това?

Хубавото лице на Алън също се вкамени. Какво можеше да предложи на този човек, за да го накара да изпълни молбата му?

Никол сложи край на изпълненото с несигурност очакване.

— Не го моли заради мене, Алън. Стореното сторено. Ти не си виновен. — Тя решително отметна назад косите си и добави: — Сама ще планирам бъдещето си и то няма да има нищо общо с такива като Сейбър. — Тя погледна насилника си с унищожителен поглед.

Сейбър се ухили и измърмори:

— Мислиш, че няма, така ли? — Хвърляйки поглед към Алън, той я привлече към себе си и я целуна дълбоко, изпивайки сладостта на устните й със своите.

Никол не се съпротивляваше. Тя знаеше, че той имаше за цел да дразни Алън. Тя изтърпя целувката му и после въздъхна с облекчение.

Сейбър се намръщи на реакцията й, но я пусна като безгрижно повдигна рамене. Вдигна падналия пистолет и го пъхна в широкия си колан. После претърси Никол, като ръцете му нарочно се задържаха на гърдите и бедрата и. Унижена до дъното на душата си, тя се разплака. Сейбър демонстрираше на Алън, че тя му принадлежи. Картината, представляваща Никол, която целува Алън, не му даваше покой. Този спомен го подтикваше да я вземе там, в килията, пред него. Искаше му се да изкрещи: „Виж, тя е моя!“ Но като погледна напрегнатото лице на Никол, това чувство го напусна. За първи път през живота си зачете друго човешко същество, освен себе си.

Без да промълви дума той прибра намерения нож, бижутата и златните монети. Улови я с една ръка за рамото и я поведе към вратата на килията. Тя неохотно се подчини и избухна в нервен смях.

— Не, нямам намерение да се удавя в сълзи — каза тя, след като той остро я погледна. — Просто ми стана забавно.

— Доста си упорита — прошепна той саркастично. — Изглежда си си внушила смехотворната идея, че можеш да ме надвиеш. Срамота е, млади Ник, замисли се малко!

Сейбър се усмихна, гледайки с възхищение огнения блясък в косите й, но усмивката му бързо се стопи, щом се обърна към Алън.

— Престани да се тревожиш за нея. Както виждаш изпълнявам това, което споменах преди — добре се грижа за бъдещето на младата Ник!

Алън мълчаливо наблюдаваше как Сейбър заключи вратата на килията и бутайки Никол пред себе си се изгуби от погледа му.

Никол, водена от надзирателя си Сейбър не беше в най-добро настроение. Китката я болеше и й се струваше, че този път беше счупена. В момента не можеше да направи нищо за Алън. Отдели му минутка и после съсредоточи цялата си енергия върху настоящето. Беше много доволна, че успя да си придаде безгрижен вид, когато двамата със Сейбър влязоха във дома на Лафит. За нищо на света нямаше да издаде чувствата си. Главата й беше вдигната високо, очите й блестяха предизвикателно. Не беше победена, само беше претърпяла малък неуспех. Това беше всичко!

Никол никога не бе виждала къщата на Лафит отвътре, така че с голямо любопитство оглеждаше заобикалящата я среда. След като огледа импозантните мебели тя реши, че вкусът на Лафит граничи с вулгарното и сви устни.

Наблюдавайки реакцията й Сейбър леко се усмихна и каза:

— Малко е претрупано, нали? Жан смята, че тъкмо това се очаква от него. Но това не е много подходящ начин да убеди бъдещите си клиенти, че е напълно способен да задоволи изискванията им.

Яростният поток, с който Никол се канеше да залее Сейбър бе прекъснат от появата на Лафит.

— О, ти се върна, мон ами. Изчезна така бързо, след като чу, че някой се навърта около затвора, че си помислих, че няма да се върнеш тази вечер.

Като съзря високата, стройна фигура на Никол, той се спря посред стаята. Очите му с открито любопитство поглъщаха напрегнатото й лице. Лафит погледна Сейбър, мърморейки:

— Но, да. Тя е висока за жена и в тези небрежни дрехи, разбира се, че формите й ще бъдат скрити. На колко години каза, че е?

Преди Никол да се усети Сейбър бе застанал до нея, след което разпусна косите й.

Освободени от връзката те се спуснаха на меки вълни около раменете й. Черните очи на Лафит се присвиха от възхищение.

— Много е красива — тихо каза той. — Заинтересован ли си от продажбата й? Ще ти дам отлична цена.

Очите на Никол се разшириха и шокирания й поглед се прехвърли върху Сейбър. Без да съзнава, че умолява с погледа си, тя продължи да го гледа, изисквайки той да каже не.

Капитанът й хвърли саркастичен поглед. Обръщайки се към Лафит изрече с равен тон:

— Може би по-късно. Още не съм се отегчил от нея. Ще говорим след седмица-две.

При други обстоятелства Никол щеше да реагира на думите му, но не й хареса пресметливия блясък в очите на Лафит и предпочете да замълчи.

След като изчака минута, Сейбър вдигна рамене и отбеляза с цел да я вбеси:

— Виждаш, Жан, почти перфектната жена. Знае кога да си държи устата затворена!

Блесналите с тъмен, яростен огън очи на Никол се забиха в Сейбър.

Наблюдавайки двамата — гиганта с черната брада и стройното, храбро момиче, Лафит се усмихна на себе си. Беше уверен, че Сейбър е на път да открие, че не всички жени са еднакви, че съществуват такива, които могат да се противопоставят на ласките му. Възможно ли беше, както подозираше Лафит, Сейбър най-накрая да се е хванал в най-стария капан? Нима тази стройна като момче жена го беше накарала да свали гарда? Ако беше така, то очевидно нито един от двамата участници нищо не подозираше.

Лафит обичаше наравно с парите любовните истории и мисълта, че коравосърдечният му приятел е хванат в капана на любовта го накара да се усмихне. Той попита с блеснали очи:

— Смяташ ли рано да се оттеглиш, мон ами? Мислех, че можем да изиграем една-две ръце пикет. Разбира се — широко се усмихна той, — бих те разбрал, ако отхвърлиш предложението ми.

Сейбър му хвърли ленив поглед и кимна.

— Звучи чудесно. Веднага, след като настаня Ник ще се присъединя към теб в библиотеката.

Сейбър отхвърли предложението на Лафит да позвъни за прислугата и поведе Никол към извитото стълбище. Заведе я до един апартамент, който Лафит държеше специално за него.

Затвори вратата след себе си и с неудоволствие изгледа ядосаното лице на Никол. Изведнъж й хрумна, че независимо от закачките и учтивите маниери, той беше бесен. Излъчваше такава ледена ярост, която бе по-страшна от викове и крясъци. Но Никол не се плашеше лесно. Като му хвърли мрачен поглед каза троснато:

— Не смятам да те задържам. Сигурна съм, че Лафит с нетърпение очаква компанията ти.

Тя му обърна гръб, но усети силната му ръка върху рамото си, която я обърна с лице към него. Той вече не се забавляваше. Устата му беше стисната в права линия, а очите му бяха студени като замръзнало злато. Думите му, когато проговори се забиваха като стрели.

— Лафит може да почака! Първо трябва да уредим нещата между нас. Ако добре си спомням, ти трябваше да останеш в плантацията. Трябва да ти напомня, че не давам нареждания само, за да се наслаждавам на гласа си. Това, че си ми станала любовница не значи, че не трябва да изпълняваш това, което казвам. Разбираш ли ме? — Докато изричаше последното той леко я разтърси.

— Разбирам, ти… ти си акула! — ядосано отвърна тя. Размахвайки пръст насреща му го сряза: — Ти се този, който не разбира! Не съм част от трофеите ти и няма да бъда твоя метреса… нито пък нещо друго! — Тя бясно се опита да се изтръгне от хватката му. Ръцете му я стискаха, докато костите й започнаха да пукат.

Удържайки буйния си нрав с повече търпение, отколкото знаеше, че притежава, тя хладно настоя:

— Пусни ме! Вече изкълчи китката ми, нима смяташ да счупиш и рамото ми?

Ръцете му се поотпуснаха, но не я освободиха.

— Не ме предизвиквай, лисичке. В настроението, в което се намирам точно сега бих счупил всяка кост на тялото ти и още повече, бих се наслаждавал на това!

— Ако се чувстваш по този начин, защо ме държиш като пленница?

На лицето му се появи грозна усмивка. Той я притисна до мускулестото си тяло, обхвана с ръце задника й и го придърпа до бедрата си. Тя се изви назад, но той се тласна към нея, принуждавайки я да усети твърдостта му, породена от желанието му към нея. Прошепна в ухото и:

— Ето защо те държа.

Разтърсена повече, отколкото можеше да понесе тя не успя да възпре сълзите.

— Нямаш ли милост? Нямаш ли никакво чувство към друг човек? Забравил ли си морала, който си имал? — Знаеше, че беше глупаво, но думите неволно се изтръгнаха от нея и докато чакаше, очите й блеснаха от непролетите сълзи.

Той я огледа през полуспуснати клепачи, после каза с леден тон:

— Не притежавам морал! Искам те, Никол, и нищо на тази земя няма да ми попречи да те притежавам толкова често, колкото пожелая. Не си губи времето с молби и сълзи. Молбите ти ме дразнят, а сълзите ти ме отегчават. Ако запомниш този разговор, ще си спестиш много неприятности за в бъдеще. И бъди спокойна, щом ми омръзнеш ще се погрижа добре за тебе.

Тя глухо каза:

— А ако никога не ти омръзна?

Внезапно в очите му блесна весело пламъче. Той се засмя и подхвърли:

— Ласкаеш се, Ник. Няма жена на света, която да съм поискал завинаги и помни, Ник… ти не си ми абсолютно по вкуса!

ДЕСЕТА ГЛАВА

След като Сейбър излезе стаята й заприлича на гробница. Никол постоя няколко секунди като в кошмар, вперила поглед във вратата. Не беше възможно той да е казал тези грозни думи. После тялото й потръпна. Да, възможно беше. Той можеше да ги каже и още по-лошо, наистина мислеше това, което каза. Тя обезсърчено се хвърли на покритото със сатен легло. Дълго лежа там, не желаейки да мисли, но неспособна да избяга от мислите си.

Ако можеше да върне времето. Но после сви рамене. Сейбър беше разбрал, че е жена и дори да не се бяха опитали да откраднат книжата, Алън щеше да бъде заловен и тя пак щеше да се окаже в леглото на капитана… насила или не. Сейбър много хитро я беше подвел да сключи сделка с него и да я използва за собствените си цели. Толкова лесно се беше хванала в капана, че стомахът й се свиваше всеки път, щом си помислеше за това. За няколко мига в съзнанието й се появи картина, представляваща Сейбър на колене пред нея, обожаващ я, докато тя оставаше безразлична.

Идеята в първия момент беше просто мечта за отмъщение, но внезапно концентрирала се, тя я разгледа по-обстойно. Ако успееше да го накара да не може да живее без нея, тогава ролите им щяха да бъдат сменени. И ако беше достатъчно изкусна щеше да открие слабото му място и везните да натежат в нейна полза. Възможно ли беше да накара Сейбър да угажда на всеки неин каприз? Да прави всичко, което тя пожелае? Като да освободи Алън… или, очите й заблестяха от вълнение, да прогони семейство Маркъм от владенията й в Англия!

Как някои жени успяваха да направят от мъжете свои роби? Беше наблюдавала няколко жени, макар и не от близо, как се опитват да очароват Сейбър, но напразно. Той си играеше с тях, използваше ги и после ги забравяше. Тя се намръщи и се опита да си спомни дали някоя го беше заинтересувала. Стигна до извода, че задачата й нямаше да бъде лесна.

Фактът, че не беше влюбена в него й даваше предимство пред другите.

Мисълта да победи Сейбър повдигна духа й. Тя крачеше из стаята, без да забелязва, че е станало доста късно и много й се спи. Съблече се и се пъхна под завивките. Мисълта, че с пристигането си е объркала плановете на Сейбър, искрено я зарадва.

Всъщност пристигането й не причини неприятности на Сейбър. Той предпочиташе да не я показва на Лафит, но като оставим това настрана, всичко беше наред.

Като се върна в библиотеката Сейбър си наля чаша френски коняк и като игнорира любопитния поглед на Лафит, се настани удобно на един стол. Двамата мъже прекараха остатъка от вечерта както обикновено — играха пикет, пушиха пури и пиха коняк. Ако Жан беше очаквал Сейбър да съкрати вечерта, то остана разочарован. Сейбър стоя до след полунощ обсъждайки всичко друго, но не й жената горе.

Когато стана очевидно, че Сейбър няма да спомене за Никол, Лафит се прозя и стана на крака.

— Мон ами, готов ли си да се оттеглим за почивка? Мълчанието ти да не би да се дължи на момичето горе?

Раздразнен, че е позволил на мислите му да го издадат Сейбър остро отвърна:

— Ако искаш да си лягаш, направи го. Няма да те задържам.

— Наистина е време да си лягаме. Ставаш раздразнителен или — Лафит добави лукаво с блеснали очи — имаш проблеми с Амур?

Проявявайки всички признаци на раздразнение Сейбър стана от стола си.

— Амур! — Той го произнесе като че ли беше проклятие. — Вие, проклети французи, винаги се занимавате с това. Тази девойка горе е като всички останали. За мене не означава нищо повече от половин дузина други, които мога да назова. — С нещо, което не приличаше точно на обичайния му, подигравателен маниер той пожела на Лафит лека нощ и се упъти към стаята си.

Тъмнината в стаята го изненада, както и заспалата Ник. Колкото повече я гледаше, толкова повече се ядосваше.

„За бога! — вбесено си помисли той. — Тя е по-нахална и от циганин калайджия.“

Като че усетила присъствието му, Никол се размърда и отваряйки очи срещна златистия му поглед. Превъзмогнала инстинктивния подтик да се свие при вида на брадатото лице, надвиснало над нея, тя остана неподвижна, като се надяваше чертите й да не я издадат. Няколко секунди продължиха да се взират един в друг. Никой не беше в състояние да отклони погледа си. После, с очи все още впити в нея той протегна ръка и бавно и решително отхвърли завивките. Тя не го спря и остана неподвижна дори, когато ръката му леко погали гърдите й. Вътре в нея се надигна внезапен копнеж.

Беше си казала, че следващият път щеше да се отдаде с безразличие на любовта му, но ето, че се налагаше да се бори със собственото си тяло. Тя безпомощно усети как зърната й се втвърдяват и се засрами от това предателство. Тялото й имаше собствена воля, не зачиташе заповедите на ума й. В слабините й се появи топло, разтапящо усещане и очите й с трескава решителност се впиха в неговите, ненавиждайки хладното, недокоснато от чувства изражение в жълто-златистите им дълбини. Тя усещаше, че той се въздържа, стремейки се да покаже, че в действителност не му беше много интересна.

В този момент го мразеше истински. Мразеше го заради властта, която имаше над беззащитното й тяло. Желаеше го независимо от случилото се. Въпреки това беше бясна, че той можеше да гледа голотата й, да я гали и да остава безразличен, докато тя се разкъсваше от собственото си желание. Не можеше да устои на опитните му ръце, които се плъзгаха по цялото й тяло. Не можеше да възпре ускоряващия се ритъм на сърцето си и направо й прилошаваше. Знаеше, че очите й я издават, докато той, проклетникът, все още изглеждаше безчувствен. Тя отчаяно се мъчеше да се овладее, но я издаваха толкова много неща. Очите й бяха потъмнели от страст, а зърната й — твърди от желание.

Това беше дуел между тях — тя, бореща се да остане хладна, а той, възбуждащ я умишлено и изискващ отговор от нея.

Тя дрезгаво изрече през зъби:

— Мразя те, Сейбър!

Той не даде вид, дори че е чул думите. Замаяна, тя се запита дали не я наказваше заради миналата нощ. После, след като пръстите му вече не галеха стомаха й, а я отвориха и я намериха, изчезна всяка ясна мисъл. Шокът от това нежно докосване премина през цялото й тяло. Тя се бори с чувството докато можеше, после с мъченически стон се отдръпна от него.

Лежеше настрани, с ръце, обгърнали гръдта й. Опита се да улови някоя и друга съзнателна мисъл, докато силната, почти болезнена болка между бедрата й зовеше за облекчение.

Лицето му вече не беше безизразно. Потта по челото му издаваше собствената му борба за контрол. Сейбър трескаво свали дрехите си и преди Ник да е имала време да се съвземе силното му тяло се притисна до гърба й. Дъхът му бе нежен и топъл. Тя усети как тялото му се моделира по нейното. Легнали и двамата на една страна изглеждаха като създадени един за друг — гърдите му прилепени до елегантния й гръб, дупето й, наместило се удобно до стомаха и краката му, следващи дължината на нейните. Тя понечи да се отдръпне, но една силна ръка се озова пред нея и той прошепна:

— Миналата нощ беше провал и имам намерение да променя това — веднага. Позволи ми, Ник, помогни ми — позволи ми да те любя.

Тя почти не чу, понеже ръката му вече държеше едната й гръд, преди отново да се спусне към краката й. В слабините й гореше огън. Учестеното му дишане я влудяваше. Тя се разтапяше и беше готова да му се отдаде безрезервно. Усещаше пулсиращия му член нежно да се промъква между бедрата й. Той не влезе в нея веднага, а умишлено я накара да усети сексуалната наслада, продължавайки да я опипва с ръце. Тя знаеше, че е извикала, когато с ръка той я доведе до върха, но чувствата й се въртяха без контрол. Нищо друго не я интересуваше, освен това усещане да продължи. И то продължи. Тъкмо се връщаше към здравия разсъдък, когато той, все още легнал на страни се тласна и нежно влезе в нея. Тялото му се устреми към дълбините на приветстващата го мекота, а ръцете му здраво я притиснаха към себе си. Като загасващ огън, който пламва отново, тя усети цялото си тяло да отговаря на неговото и жадно, без да съзнава, че го прави, се изви, за да улесни движенията му. Когато този път дойде краят беше, като че ли всеки нерв в тялото й експлодира от удоволствие.

Задъхана, все още замаяна, с широко отворени от шока очи, тя лежеше и почти не усещаше, че той беше до нея, докато възприятията й бавно се върнаха. Сега знаеше защо другите жени така безсрамно го преследваха и би дала всичко самата тя да не го прави.

Обърна се към него с неохота. Той лежеше по гръб, пъхнал едната си ръка под главата си и я наблюдаваше. Дълго го гледа, чудейки се как бе възможно да го мрази и същевременно всяка фибра от тялото й да копнее за него. Тя каза тихо, но дръзко:

— Все още те мразя!

Не беше за вярване, но той се усмихна, но не с подигравателната усмивка, която тя толкова добре познаваше, а тъжно, нежно, може би. Отговори й тихо:

— Знаеш ли, мислех си, че ще кажеш тъкмо това? Ти може и да ме мразиш, Ник, но тялото ти не ме мрази.

Той се обърна към нея, като лицата им се оказаха само на инчове разстояние. Ръката му нежно се спусна към тъмния триъгълник между краката й. Тя отчаяно се стегна, опитвайки се да пропъди надигащия се в стомаха й копнеж.

— Виждаш ли — засмя се той, почувствал отговора й, — мога да те накарам отново да ме желаеш независимо от това, което казваш. — Устните му покриха нейните, лишавайки я от възможността да отговори. Целувката беше различна от всички други, които той й бе дал. Беше нежна и все пак възбуждаща и дълбока. Вдигна глава, погледна я и прошепна с глас, станал по-дълбок от страстта: — Да го направя ли, Ник? Да ти покажа ли?

Тя бавно поклати глава с очи, болезнено впити в неговите. Нямаше нужда, безрадостно си помисли тя, да доказва нещо, което и двамата знаеха толкова добре.

Сейбър въздъхна. Неохотно се отмести от нея. Прибра тялото й до своето, целуна я леко по челото и прошепна:

— Заспивай, Ник. Чака ни дълъг ден.

За голяма изненада тялото й се чувстваше много удобно до неговото и тя последва съвета му. Сейбър дълго остана да лежи след като равномерното дишане показваше, че тя е заспала, мислейки за бъдещето.

Тази вечер той и Лафит се бяха споразумели за цената на „Ла Бел Гарс“. На сутринта двамата с Ник щяха да потеглят към дома с доста голямо количество злато. Тази вечер се бяха погрижили и за Алън Балард. Той щеше да прекара следващите няколко месеца като гост в затвора на Лафит. Сейбър още не беше решил какво да прави с Алън, но дотогава щеше да е под ключ на сигурно място.

След като се отърва от „Ла Бел Гарс“ и Алън, остана само една нерешена дилема и тази дилема лежеше топла и притисната до него — Ник! Скоро тя щеше да бъде посветена в тайната и той се чудеше как щеше да възприеме факта, че капитанът и Кристофър Саксън са една и съща персона!

Кристофър Саксън. Чувстваше се странно доволен от факта, че след по-малко от двадесет и четири часа отново щеше да възвърне истинското си име. Двойната самоличност на брадатия капер Сейбър и гладко избръснатия собственик, на плантация повече нямаше да съществува.

Тази измама беше започнала отдавна, когато той и Хигинс бяха избягали от кораба. За да се предпази от преследване от страна на британските власти се беше нарекъл Сейбър Лейси. Но когато се присъедини към Лафит, Лафит беше този, който предложи предимствата на двойната самоличност. Като си мислеше за дядо си в Англия Кристофър се съгласи. И така капитан Сейбър плаваше на „Ла Бел Гарс“, а Кристофър Саксън спечели състояние и Тибодю Хауз в игралните зали на Ню Орлианс.

Сейбър никога не се появяваше в града, докато Саксън го правеше периодично. Саксън живееше по няколко месеца годишно в Тибодю Хауз. Вярно, Саксън се губеше с месеци, но кой го беше грижа? И кой щеше да забележи, че по време на отсъствието на Саксън на Гранд Тер се появяваше капитан Сейбър и „Ла Бел Гарс“ създаваше хаос в моретата? Никой, освен Ник!

Той хладно си каза, че нямаше значение. И все пак… Никол лесно можеше да разруши престижа му пред най-изтъкнатите членове на обществото в Ню Орлианс. Кого го касаеше това?

Каперството не беше непрестижна професия, но определени вежди щяха да се повдигнат, щяха да го следват мълви и повече нямаше да бъде добре дошъл в някои домове. Това беше риск, който трябваше да поеме. Освен това, какво го интересуваше „обществото“? Разбира се, би могъл да остави Ник при Лафит, но тази идея не му беше по вкуса.

Паметта е нещо загадъчно, неуловимо. Докато си лежеше там се върнаха други спомени, свързани с Ник — малката фигурка, която се катереше по въжетата, блесналите от вълнение топазени очи преди битка, начинът, по който решително се извиваха устните й, когато работеше на масата в каютата му. През ума му преминаха хиляди нейни образи като Ник и той се почуди как бе могъл да бъде толкова сляп, че да не прозре маскировката й много отдавна.

Може би несъзнателно го беше направил. Беше се отнасял с нея като с никой друг, толерираше безочието й до учудваща степен и някак си, умишлено или не, се грижеше тя да е в безопасност по време на битка. Неохотно си призна, че винаги бе хранил някакво топло чувство към Ник. Определено не беше мислил за Ник по времето, когато беше Кристофър Саксън. Чудеше се как ли се е справяла тя, когато той е бил далеч. С ненавист си спомни за Балард. Разбира се. Сигурно е живяла на „Ла Бел Гарс“, докато корабът е бил на Гранд Тер и тъй като повечето от екипажа са се мотаели насам-натам, никой не й е обръщал внимание. Но тя беше поемала огромен риск.

Тъй като мислите не му позволяваха да заспи, той измъкна ръката си от под главата на Ник и стана от леглото. На масата намери поднос с напитки. Сипа си коняк и нетърпеливо закрачи из стаята. Мислите му бяха поели посока, която не му харесваше. Споменът за Ник събуди друг, който като спящ звяр се криеше в дълбините на съзнанието му. Неизбежно беше да си припомни майка й и събитията, които беше най-добре да забрави. Но тази вечер не можеше да отхвърли спомените. С отчаяние си спомни хубавата майка на Ник, Анабел и чичо си!

Като си помисли колко умно го бяха използвали направо се поболя от ярост. Отколко ли време съпругът на Анабел подозираше съществуването на друг мъж? Сигурно не бе било от много отдавна, иначе нямаше да го използват за жертвена овца. Като погледна назад видя аферата между чичо си Робърт и прелъстителната съпруга на съседа. Двамата обвързани с женитби, на които не можеха да сложат край. Нима се страхуваха от скандал, та бяха решили да пожертват него? Или чичо му бе имал още по-злостни планове? Сега разбираше колко лесно би могъл да умре във флота, оставяйки чичо си наследник на дядо си и на имението на фамилията Саксън.

Докато се връщаше на тези отдавна отминали дни яростта отново пламна в него. Господи! Как я беше боготворил, бляскавата Анабел, с коси като пламък и тяло, което изгаряше мъжете като огън. О, колко глупаво го беше очаровала и той като глупак й бе предложил цялата си любов. Беше неспособен да прикрие младежкото си обожание. Но никой не знаеше за срещите им в павилиона. Може би само Робърт. Но предполагал ли е Робърт, че тези тайни срещи са били знойни, знаел ли е как Анабел бе отнела девствеността му, въвеждайки го напълно в изкуството на любовта. Понякога се съмняваше, че чичо му е знаел това. Анабел бе като наркотик за кръвта му, бе си играла с него и му се бе подигравала пред другите. Но заради своята богиня бе готов на всичко, понеже знаеше, че щом падне нощта щеше да се изгуби в благоразположената й плът. Той изсумтя от възмущение, заради собствената си глупост. Трябва да е бил луд, та да повярва, че жена, десет години по-голяма от него, в разцвета на красотата си ще се влюби в неориентирано, петнадесетгодишно момче.

Тя не се беше влюбила. Разбира се, сега го знаеше. Беше го разбрал след онзи отвратителен, черен миг, когато дядо му, с потъмняло от ярост лице, хвърли върху него грозните обвинения, а през това време тя, проклетата кучка, хлипа в носната си кърпичка и обяснява как я бил изнасилил, после я бил принудил да се среща с него всяка вечер. Дори сега тялото му се разкъсваше от ярост, причинена от подобна бруталност. Съпругът на Анабел стоеше сковано до нея. Тъмните му очи показваха отвращение и съжаление, че Кристофър е толкова млад и не може да го предизвика дори на дуел. Гордостта не бе позволила на Кристофър да отговори на нито едно обвинение. Той бе избягал навън, за да попадне в лапите на чичо си. Робърт го бе повел към една селска кръчма, където под предлог, че иска да му помогне, му предложи да отиде в британския флот. Кристофър с пристъп на ярост си представи онази последна сцена. Самият той вързан и раздърпан, бит от собствения си чичо, а Анабел в прегръдките на Робърт. Той бе наблюдавал с погнуса как те се съвкупяват като животни върху грубия под на кръчмата и си припомни погледа на Анабел, когато се изправи, оправи роклята си и попита: „Какво ще правим с него? След като ни послужи вече, как ще се отървем от него?“

Робърт се беше засмял, притегляйки я към себе си. „Не се безпокой. До утре той ще е някъде в морето, нещастна жертва на комисията за насилствено събиране на моряци. Само баща ми и съпругът ти няма да узнаят това. Нека смятат, че е предпочел да избяга, вместо да понесе срама.“

Тя се бе усмихнала. „Толкова си умен, Робърт. Кой друг би измислил такъв план, за да отговори на подозренията на Ейдриън. Той напълно повярва, че Кристофър е мъжът, с когото се срещам. Но, ако той се върне?“

Робърт бе повдигнал рамене. „Това, любов моя, е доста съмнително. Във флота ще се погрижат за него. Освен това сме във война с Франция. Ако пък оцелее и се върне, кой ще му повярва?“

„Сигурно си прав.“ Тя си беше отишла без дори да го погледне. След час Кристофър беше продаден на комисията и бе изведен от стаята, съпроводен от широката усмивка на Робърт.

Тялото на Кристофър затрепери от силата на чувствата. „Проклети да са! — помисли си той, побеснял. — Дано вечно да се пържат в ада!“ С разтреперани ръце си сипа друг коняк. Изпи го на един дъх, като непрестанно си повтаряше, че тази ярост щеше да го съсипе.

Глупако, помисли си той, ти не можеш да бъдеш наранен. Отдавна отряза възможността на когото и да било да те нарани. Приключвай с миналото. Нищо не можеш да върнеш назад. Анабел е недостижима за тебе. Тя е мъртва, удавена в морето!

Но чувството за отмъщение бе много силно, не бе забравено и той съвсем определено погледна към Никол. Каква ирония на съдбата, дъщерята на Анабел да попадне в ръцете му. Изпитваше известна степен удоволствие, призна си той, от факта, че можеше да измъчва дъщеря й, че можеше да подчинява Ник на волята си. Честността го принуди да каже, че наказването на Ник, донякъде бе и заради греховете на майка й!