Червенокосата дева

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Кристофър Саксън със сухо, гладко избръснато лице, с отегчено, надменно изражение слушаше безполезния разговор, който се водеше около него. Защо, по дяволите, бе позволил на приятеля си Юстас Кроа да го уговори да посетят соарето на семейство Лавил? Семейство Лавил бяха възрастни и такива бяха повечето от гостите им. Когато Юстас го бе помолил да го придружи, трябваше да му откаже, без да се замисля.

Кристофър Саксън не беше много общителен млад мъж. Беше мълчалив и затворен в себе си и странеше от тези, които търсеха приятелството му. Студен, коравосърдечен, безчувствен бяха епитетите, които често му лепваха. Това не значеше, че не беше търсен и популярен. Напротив! Всяка сутрин по време на спорадичния му престой в града прислужникът му му поднасяше сребърен поднос с покани за партита и балове, и какви ли не други развлечения. Благодарение на богатството и красивото си лице беше любимец на дамите с дъщери за омъжване. Доста мъже го смятаха за приятен, макар и малко хладен в държанието си.

Висшето общество го приемаше такъв, какъвто беше. Държанието му беше коректно, семейството му в Англия — известно и никой нищо не можеше да каже против него. Може би някой и друг член на креолската аристокрация, които все още си спомняха обстоятелствата, при които беше спечелил богатството си — удобната си къща в града и плантацията Тибодю Хауз, но те бяха малцина. Дори и те бяха съгласни, че младият Южен Тибодю бе глупак да заложи на комар цялото си състояние.

Вечерта беше ужасна и Кристофър остана много доволен, когато успя да се измъкне. Като се прибра в собствената си къща, откри, че не му се спи. Замисли се дали да не отиде в някоя от кръчмите, но после се отказа. Съблече изящните си дрехи и се пъхна в тежък халат от черна коприна. Сипа си уиски и излезе през френските врати на балкона, който гледаше към двора.

Стоя там дълго време, взирайки се в нищото и отпивайки от уискито. Знаеше, че трябва да е доволен, но не беше. Местата и забавленията, привличали го някога сега не му правеха впечатление. С изненада откри, че се намира в някакъв застой.

Капитан Сейбър вече не съществуваше! Плантацията беше организирана по превъзходен начин и почти не се нуждаеше от вниманието му. Не беше човек, който стои на едно място и сега му се струваше, че сгреши с продажбата на „Ла Бел Гарс“. Изминалите няколко седмици въобще не се оказаха така приятни. Липсваше му предизвикателството, липсваше му искрата. Беше отегчен до смърт. Трябваше да вземе Ник със себе си, тъжно реши той.

За свое най-голямо раздразнение той се улавяше, че мисли за Ник в най-неочаквани моменти. Когато танцуваше с една от водещите красавици и гледаше наистина красивите й кафяви очи, той откри, че предпочита тези на Ник. Нейните бяха по-дълбоки, по-блестящи и със сигурност по-живи. Посещавайки една вечеря, докато го представяха на очарователната племенница той си мислеше, че устата й, въпреки чудесната извивка, е несравнима с тази на Ник, която събуждаше желания за безброй целувки. Една вечер, когато забеляза в операта поразителна, червенокоса красавица, той сметна бляскавите й къдрици за избледнели на фона на горящия огън в тъмните коси на Ник. За мъж като него тези мисли бяха дразнещи и обезпокоителни и той прокле глупавите си умствени занимания.

Когато се събуди сутринта, с отвращение си спомни за мислите си от предната вечер. Седмицата преди Коледа бе видян на всички партита или соарета в изисканите домове на Ню Орлианс. Тъй като всяка минута бе запълнена с приятни неща, той опита да убеди себе си, че тъкмо това е желал. Това бездействие би могло да продължи безкрайно, ако не се бяха случили две неща в нощта на губернаторския бал по случай Коледа. Там, членове на луизианското общество, се сблъска със изненадващо видение от миналото му.

Беше дребна, приличаща на птичка жена на около шестдесет и пет, с блестящи сини очи и пухкава бяла коса. Беше облечена спретнато, но не изискано, явно беше гувернантка.

Нямаше представа какво го накара да я забележи. Може би начинът, по който държеше главата си изправена или бързите движения на тялото дръпнаха някаква струна в паметта му. Той се улови, че я наблюдава озадачено.

Сигурен беше, че познава тази жена. Най-накрая изиска запознанство с мис Лийла Дюма, която, изглежда бе работодателката й. Тогава научи името на гувернантката — мисис Игълстоун!

Като чу това име годините изчезнаха и той отново беше на дванадесет и се видя да взима захаросана слива от съпругата на полковника. Тя не се беше променила много през годините, въпреки че нежните сини очи вече не бяха готови да се смеят и лицето й беше малко уморено.

Той се изненада, когато тя, чула името му го погледна и каза:

— Но, Кристофър, не можеш да си представиш, колко ми е приятно да те видя след всичките тези години.

Той се усмихна тъжно:

— И на мене, мадам, но кажете ми защо сте тук?

Тя се поколеба и той не пропусна погледа, който хвърли на повереницата си, надутата мис Дюма. Изражението на лицето на младата мис показваше неудоволствие от факта, че бляскавият мосю Саксън обръща повече внимание на гувернантката й, отколкото на собствената й, красива особа. Така че Кристофър не се изненада, когато мисис Игълстоун нервно произнесе:

— Историята е много дълга, за да те отегчавам с нея. Не желаеш ли да поканиш мис Дюма за следващия танц?

Кристофър грациозно се подчини на неизказаната молба в очите й и поведе сияещата мис Дюма към дансинга. По време на танца той умело измъкна информация от партньорката си.

Мисис Игълстоун беше стигнала до там, че да преживява от милостта на всеки, който се нуждаеше от услугите й. Незадоволен от чутото, в края на танца той върна партньорката си и изчака, докато мис Дюма бе поканена от млад креол за следващия танц. Под прикритието на учтив разговор успя да убеди мис Игълстоун да се срещнат след два дни. Тя не изглеждаше много уверена, но не успя да устои на молбите му. След като изпълни задачата си той се отправи към залата за игра на карти.

Секунди по-късно той се присъедини към приятелите си. Кристофър лесно откри трима познати, които се нуждаеха от четвърти човек за играта и се настаниха в един отдалечен ъгъл. След като беше изиграл доста ръце той се заслуша в разговора, който се водеше почти до ухото му.

Споменаването на името на Лафит привлече вниманието му и погледът му лениво се прехвърли от картите към групата мъже от лявата му страна. Трима от тях познаваше бегло. Беше по-близък с другите двама — Даниел Патерсън и Джейсън Савидж.

Патерсън служеше във флота в Ню Орлианс и тъкмо на него анонимно беше изпратил кодираните книжа. По принцип Кристофър нямаше нищо общо с него, но понеже беше главнокомандващ беше сметнал за редно него да запознае е това.

Познанството му с Джейсън Савидж не се базираше на лични отношения. Това, което знаеше беше от клюки и мълви, но беше сигурен, че Савидж не беше човек, с когото трябва да се караш или да игнорираш. Той изглежда се радваше на доверието и благоразположението на губернатора Клейборн и беше доста почитан както от американците, така и от креолите. Преди няколко години Кристофър беше представен на красивата съпруга на Савидж Кейтрин и той се съгласи, че тя беше една от най-красивите жени, украсявали Ню Орлианс. Думите на Патерсън събудиха интереса му.

— Казвам ви, просто не го разбирам! Нито пък ми е ясно защо някой от главорезите на Лафит ще направи такова нещо.

С провлечения си маниер на говорене Джейсън промърмори:

— Вероятно се е надявал да спечели нещо от това — награда, или дори прошка. Кой знае? — После подхвърли: — Кой го е грижа?

Патерсън се ядоса от хладните думи и избухна:

— Не, дявол да го вземе, Джейсън, не беше така! Книжата се появиха като призраци в кабинета ми. Нямаше нищо с тях, нито писмо, нито идентификация, нищо! Само книгите. Разпитах хората си, но никой не знае как са се появили там. Ако човекът, който ги е оставил е искал пари, сигурно е щял да остави съобщение с проклетите книжа.

— Сигурен ли сте, че са истински? Ще бъде много остроумно от страна на британците да ви подхвърлят подправени.

Един от другите мъже се опита да подхвърли това предположение само, за да раздразни още повече Патерсън и Кристофър, който безсрамно подслушваше се усмихна. Патерсън доста надменно го сряза:

— Да, книжата са истински и ние не сме вчерашни! — Разговорът затихна и тъкмо когато Кристофър започна да се отегчава Патерсън отново каза нещо, което привлече вниманието му.

— … нападение над Ню Орлианс.

— О, хайде стига, Даниел! Британците няма да хвърлят повече войници нито военноморски сили за нас. Твърде заети са на Канадската граница и в региона на Големите езера, за да се занимават с Ню Орлианс — противопостави се един бизнесмен.

Патерсън нищо не каза. Може би бе разбрал, че се беше държал малко недискретно. Джейсън беше този, който продължи по темата. Той лениво провлече думите:

— Не бих казал това, Джон. Нападението и завладяването на Ню Орлианс ще бъде стратегически акт от страна на Англия. Притежаването на града ще й даде голямо предимство на мирните преговори в Санкт Петербург.

Патерсън неловко промърмори:

— Трябва да знаете, че нищо не е сигурно. Това са само намеци. В едно наскоро заловено съобщение се говори за южна кампания.

Внезапно очите на Джейсън предизвикателно се впиха в Кристофър. С голямо усилие Кристофър игнорира предизвикателния взор и не даде да се разбере, че го е забелязал. Но малко след това, докато излизаше от залата за игра на карти, беше сигурен, че тези зелени очи го следват и че щяха да бъдат зададени проучващи въпроси за него.

Всъщност нямаше кой знае какво, което Джейсън Савидж да не бе узнал за Саксън. Няколко дълги секунди той продължи да гледа замислено след Кристофър. След това се извини и напусна салона. Безцелните му на пръв поглед крачки го заведоха до градината на губернатора. Там отвори тясна порта и се озова до постройка за карети.

— Джейк? — тихо извика той.

— Тук — откъм една купа сено дойде груб глас.

Напрежението върху тъмното лице бе заменено от усмивка и Джейсън се поотпусна, когато Джейк, дребен, лошо облечен човек със зле подстригана руса коса и раздърпана брада се надигна от сламата. Джейк би могъл да бъде на каквато й да е възраст между тридесет и петдесет. Правеше впечатление на човек с груби обноски.

Високата фигура на Джейсън, елегантна във вечерното облекло, състоящо се от черно кадифено сако и снежнобяла жилетка беше в пълен контраст с външния вид на другия мъж.

— Видя ли го? — безцеремонно попита Джейк.

Джейсън кимна.

— Току-що. Много е корав. Джейк, мислиш ли, че можем да му се доверим?

— За бога, Джейсън! Саксън може и да е проклет пират, но той не обича британците. Бях там, когато взе тези кодирани книги и изпрати Хигинс да ги занесе на Патерсън.

Джейсън се беше съсредоточил и беше присвил очи.

— Много добре. Ще трябва да се доверя на думите ти.

— Дяволски си прав! Не ми викат Джейк котката за нищо!

Джейсън се усмихна, бръкна в джоба на жилетката си, извади няколко златни монети и ги постави в ръката на Джейк.

— Мисля, че това ще ти стигне за известно време. А сега, приятелю, се оттегли…

— Не ме е страх — безгрижно каза Джейк.

— Разбирам те, малки приятелю, но не съм ти спасил главата само, за да я изгубиш сега. Заминавай за Тер дю Кьор.

Джейк дрезгаво измърмори.

— Ако знаех, че си такова проклето, деспотично копеле, щях да се оставя да ми отрежат главата.

— Сигурен съм, че си такъв инат, че щеше да го направиш. — Джейсън се упъти към вратата и каза през рамо: — Прави каквото искаш.

— Тръгвам де, тръгвам — чу се недоволно ръмжене.

Усмихвайки се Джейсън бързо се отправи назад към бала на губернатора. Още веднъж преди края на бала видя Кристофър Саксън и с интерес наблюдаваше лекотата и грацията на младия мъж, движещ се из балната зала. Да, Кристофър Саксън беше напълно подходящ за отредената му роля.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващия ден след вечеря Кристофър се намираше в кабинета си и си почиваше пред огъня, когато икономът му влезе в стаята.

— Сър, някакъв мистър Джейсън Савидж е тук.

Изненадан Кристофър се изправи, щом Савидж влезе в стаята.

— Какво щастие за мене, че сте си у дома тази вечер! — каза Джейсън, докато се здрависваше с Кристофър. — Възнамерявах да намина по-рано през деня, но обстоятелствата не ми позволиха.

Застанал нащрек, Кристофър се усмихна учтиво.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Шери, порт или малко бренди?

— Бренди.

След като се погрижиха за напитките, двамата мъже се настаниха удобно пред огъня.

Савидж огледа елегантно обзаведената стая и направи коментар.

— Виждам, че съвсем малко неща сте променил в тази стая от времето, когато я притежаваше семейство Тибодю.

Удвоил бдителността си, Кристофър повдигна вежди и отпи от брендито.

— Затова ли дойдохте да ме видите? — сухо каза той. — За да видите новите ми мебели?

Джейсън се усмихна.

— Не и съм сигурен, че го знаете.

— Тогава защо сте тук? Нямам за цел да звуча негостоприемно, но не вярвам да сте тук за учтив разговор. Мога ли да направя нещо за вас?

Прямотата му свари Джейсън неподготвен. Но тъй като самият Джейсън предпочиташе да говори направо, заяви безцеремонно.

— Бих искал да отидете в Англия!

Кристофър го погледна озадачено.

— Извинете! Да не сте полудели? Та ние сме във война с Англия!

— Съвсем вярно, но е възможно някой като вас да отиде там.

— И защо, по-дяволите, трябва да го направя?

Джейсън хвърли към събеседника си преценяващ поглед, после тихо каза:

— Защото искам да знам със сигурност дали британците се канят да атакуват Ню Орлианс.

Кристофър, чиито златисти очи изведнъж станаха замислени се облегна на стола. Умът му полетя в хиляди посоки. Каквото й да бе очаквал от визитата на Савидж, със сигурност не беше това.

— Защо аз? — попита той след няколко секунди.

Джейсън огледа течността в чашата си.

— А защо не вие?

Кристофър нетърпеливо стана на крака. Загърби огъня и погледна Джейсън.

— Никой не ходи при напълно непознат човек с подобно предложение. Не съм глупак! Искам да знам каква игра играете, Савидж.

Смарагдените очи на Джейсън огледаха враждебно настроения мъж. Той призна с почти безразличен тон.

— Не играя игра. От няколко месеца съм си наумил да изпратя човек в Англия. Замислях това още преди да има и намек за възможна атака над Ню Орлианс.

Все още озадачен, Кристофър отново настоя:

— Защо избрахте мене? Не съм дипломат, нито някога съм проявявал интерес към политиката, а и не се познаваме. Господи! — избухна той накрая. — Можеше да се окажа британски шпионин!

— А такъв ли сте? — меко попита Джейсън.

Кристофър му хвърли доста неприятен поглед.

— Не, разбира се! Но вие не го знаете. Имате само думата ми.

Устата на Джейсън се разтегнаха в тънка усмивка.

— Знам го, приятелю. Както казах преди малко, не играя никаква игра. Откакто ми хрумна идеята, съм в процес на издирване на подходящ човек. Не бях се спрял направо на вас, трябва да го призная. Вие събудихте любопитството ми и ви наблюдавам съвсем от близо вече няколко месеца. — Джейсън спря, после преднамерено каза: — Капитан Сейбър!

Кристофър се вкамени, но с нищо друго не показа, че думите на Джейсън са го засегнали. Винаги бе живял с този риск, но той не беше фатален. Би предпочел да запази тайната си, но нямаше причина да се паникьосва. Повдигна рамене и тихо каза.

— Да, аз съм капитан Сейбър, но не съм безчестен пират! Много по висшестоящи от мене са се отправили към океана и са нарекли себе си капери. Каква е разликата?

Джейсън се усмихна с разбиране на арогантността на Саксън.

— Мон ами, не ме разбрахте. Харесвам хората на действието. Това, че сте бил капитан Сейбър едва ли ме засяга. Ако бях разбрал, че плячкосвате американски кораби и наистина сте шпионин, това мое посещение никога нямаше да се състои. Мога ли да бъда прям?

— А не бяхте ли?

— Вероятно. Попитахте ме защо се обърнах към вас и ще бъда откровен. Няма друг. Преценил съм ви посредством много вещ шпионин. Знам, че сте си играли на каперство, но това не ме кара да ви ценя по-малко. Знам, че не питаете никаква любов към британците, независимо от факта, че самият вие сте британец.

— Савидж, мисля, че трябва да си изясним нещо. Не съм британец, откакто попаднах на комисията за насилствено събиране на войници и моряци преди петнадесет години. Избрал съм да бъда американец. — Кристофър каза през зъби последните думи, почти засрамен от непоклатимата си гордост.

— Много добре тогава. Съгласни сме. Ако сте такъв американец, какъвто казвате, вярвам, че бихте искали да направите нещо за Америка. — Джейсън престана да говори, но като видя съсредоточеното внимание на Саксън, продължи стегнато. — Както добре знаете, тази война на мистър Медисън няма да има такъв добър край, какъвто се предвиждаше. Ако не внимаваме, ще я приключим като бити и унижени. Великата идея за завладяване на Канада, която положи началото на тази проклета работа е катастрофа. Съединените щати ще са доволни, ако успеят да задържат собствените си граници. Не можем да се надяваме, че ще завладеем дори инч канадска територия. — Джейсън спря по средата на изречението, осъзнал, че се е разпалил прекалено много. — Простете! Нямах намерение да ви дотягам с личното си отношение към тази война. Но не искам да видя Ню Орлианс затънал в тази каша.

Потънал в мисли, Кристофър се намръщи.

— Наистина ли вярвате, че британците ще ни атакуват? Те имат достатъчно войски и кораби на Гълфа, но по-голямата част от силите им са на север.

Джейсън прокара ръка през гъстата си, черна коса.

— Всички доклади, с които разполагам, сочат, че британците се готвят за голяма атака. Не се посочва Ню Орлианс, но логиката ме кара да мисля, че нашата креолска кралица е целта им.

Новината за възможност от нападение над Ню Орлианс извади Кристофър от апатичното му отношение към войната. Той откри, че би искал да направи всичко по силите си, за да предотврати това събитие.

— Ако искате да отида в Англия, ще го направя — каза направо той. — Но трябва да призная, че не виждам как бих могъл да ви бъда от голяма полза. Когато заминах от там бях момче и бих могъл да използвам много малко източници за сведения.

— Не очаквам чудо, приятелю. Знам, че може и нищо да не откриете. Наясно съм със ситуацията и не съм способен да ви отворя много врати.

Кристофър мрачно се поинтересува:

— Трябва ви човек с очи и уши, нали така?

— Виждате — каза весело Джейсън, — вие сте човекът, който ми трябва. Но помнете, трябва да разчитате изцяло на себе си. Мога да ви препоръчам някои хора, но това ще си остане само между нас. Ако напиша писма, има вероятност те да ви причинят повече вреди, отколкото ползи. Ако някой разбере, че се познаваме, ще следят всяка ваша стъпка. Както виждате, никак няма да ви е лесно!

Кристофър повдигна рамене.

— Ще направя каквото мога, но трябва да бъдете по-точен. Каква ще бъде ползата, ако разбера, че предстои атака, а нямам доказателство за това? От какво точно доказателство се нуждаете?

Джейсън не свали погледа си от Кристофър няколко секунди. Отговори много бавно.

— Вашата дума ще бъде достатъчна.

Когато Кристофър се изненада и го погледна невярващо, Джейсън каза:

— Всичко, от което се нуждая са нещо повече от мълви, за да мога до го изложа пред военните. Аз ще застана зад вас и без да ви подвеждам, ще ви заявя, че те ще приемат моята дума. — После Джейсън добави с гримаса: — И ако избраният от мене човек дойде директно от Англия с новината за предстоящо нападение над града и те не изпратят войски и амуниции, тогава ще бъда изчерпал силите си докрай. — Когато продължи, гласът му стана по-твърд: — Губернаторът Клейборн постоянно изисква допълнително въоръжение, но не му обръщат внимание. Тази ситуация не може да продължава вечно.

— Не поемате ли голям риск? Можете ли да бъдете сигурен, че няма да ви предам? — с любопитство попита Кристофър.

— Бихте могли — призна Джейсън, без да се притеснява. — Може би постъпвам глупаво, но знам какво изпитвате към британците. Знам също, че притежавате земи в Луизиана и се съмнявам, че искате да ги видите опустошени от войната. Извоювали сте си място в Ню Орлианс преди да започне войната.

Кристофър все още изглеждаше скептично настроен. Тогава Джейсън се усмихна с една от много чаровните си усмивки и каза любезно:

— Има моменти, когато трябва да се доверявам на собствените си инстинкти.

— С колко време разполагам преди да замина?

— Естествено бих предпочел да се качите на следващия кораб, който успеем да подготвим за заминаване. Но вие със сигурност трябва да имате официална причина, заради която се завръщате в родните си земи.

Кристофър направи гримаса.

— Хрумна ми една идея, която може да подхожда на ситуацията. Проблемът е времето. Нуждая се от месец, два.

— Нали разбирате, че времето е важен фактор?

— Знам това, но в този случай, по това време на годината, бих се осмелил да предположа, че нищо няма да се случи. До пролетта Наполеон ще трябва да бъде разбит на всички фронтове в Европа. Ръцете на британците и съюзниците им ще бъдат повече от пълни. — Кристофър престана да говори, като се опитваше да схване ефекта, който имаха думите му върху Джейсън.

Джейсън го наблюдаваше съсредоточено и Кристофър имаше странното усещане, че го подлага на някаква проверка. Пробвайки внимателно почвата той продължи.

— Ако се съгласите с мене, аз ще пристигна в Англия към средата на април. Ще имам време да разкрия планираното и да се върна, преди да дойде врага. Без достатъчно основателна причина за завръщането ми в Англия, просто ще се окажа безполезен.

— Мога ли да знам какъв е този план, който ще ви отнеме два месеца.

Кристофър се поколеба. Надеждата да осъществи това свое хрумване беше много слаба, но в момента само това беше на лице. Бързо, като сведе фактите до минимум той обясни за Никол Ашфорд, без да разкрива личните им отношения. Разказа и за мисис Игълстоун. Джейсън, който слушаше с внимание, долови леката промяна в гласа на Кристофър, когато споменаваше за момичето и си направи извода, че Саксън не беше напълно безразличен към нея. Той с нищо не издаде мислите си като попита:

— Смятате, че за няколко месеца можете да заличите последните пет години и до март да я подготвите за поява в обществото?

Кристофър повдигна рамене.

— Не би трябвало да е невъзможно. В крайна сметка първите й тринадесет години са преминали в аристократично семейство. Мисля, че мисис Игълстоун ще успее да изглади острите ръбове.

— Е, можем само да се надяваме. Печелите по точки за бързо мислене.

Кристофър се поклони. Лицето му просветна и той каза:

— Благодаря. Надявам се, че и останалата ми дейност ще бъде задоволителна.

— О, сигурен съм, че ще се справите със задачата. Обикновено не греша в преценките си.

Кристофър кимна леко. Джейсън стана от стола и каза с изненада в гласа:

— Изглежда обсъдихме най-съществената част за забележително кратко време. За сега ви оставям да се занимавате със собствените си планове, но ме дръжте в течение, ако възникнат проблеми или усложнения. Аз също ще ви съобщя, ако някое събитие ни накара да побързаме.

— Съгласен съм. Ще се срещна с мисис Игълстоун в сряда, както възнамерявах и в зависимост от изхода на срещата, почти веднага ще се върна в Тибодю Хауз.

След заминаването на Джейсън Кристофър продължи да обикаля из библиотеката като звяр в клетка. Струваше му се, че беше най-големият глупак, за да допусне да бъде въвлечен в подобна схема. От друга страна смяташе, че ще е нечестно да не направи нещо за страната, която го беше приела.

Планът на Саксън за връщането на наследницата беше забележителен, но като по-възрастен и по-опитен Джейсън Савидж виждаше някои несъвършенства. Той се настани зад писалището и се зае да пише на секретаря на щата, Джеймс Монро. Писмото представляваше кратка бележка и след като го прочете, той го запечата. Кристофър не се нуждаеше от награди, но ако Монро се съгласеше с предложението му, щеше да има нещо ценно, което да предложи на младия мъж.

Кристофър продължаваше да оглежда плана си. Намираше го доста несъвършен, но за момента не можеше да измисли нищо друго. Ник нямаше да му създаде проблеми. Мисис Игълстоун сигурно щеше да приеме с желание предложението му. Естествено нямаше да сподели за взаимоотношенията си с Никол. Като видя мисис Игълстоун предната вечер той се шокира. Не знаеше дали му беше приятно или не.

Като малък той беше оставен на свобода. Родителите му предпочитаха да поддържат възможно най-деен светски живот. Освен дядо му, мисис Игълстоун беше единствената, която му осигуряваше нежността и любовта, от които се нуждаеше едно човешко същество. Беше едва десетгодишен, когато родителите му загинаха при нещастен случай.

Той прехвърляше на ум плана си, когато отиде да се срещне с мисис Игълстоун. Срещнаха се пред известно шивашко ателие и след кратък разговор Кристофър я убеди да се качи в каретата му.

Беше решил първоначално да не й съобщава за Ник. Първата му стъпка щеше да бъде да убеди възрастната дама да се освободи от зависимостта на мис Лейла Дюма. Предложи й протекцията на своя дом, обясни й, че би желал някой да го чака вкъщи и да споделя ястията с него. Предложи й това по такъв учтив начин, че се надяваше още тази вечер да я настани в къщата си на Дофин Стрийт. Но не беше предвидил тихата решителност на мисис Игълстоун.

Очите й се напълниха със сълзи от милите му думи и с разтреперани устни произнесе:

— Много мило, Кристофър, но не мога. Не би било удобно. Някой ден ще се ожениш и ще съжаляваш за прекрасния и благороден жест, който предлагаш сега. Не бих си позволила да допусна да направиш такава жертва за една стара жена. Сложила съм нещо на страни и когато му дойде времето ще успея да се справям със старостта.

След като Кристофър не й отговори мисис Игълстоун постави бялата си, с почти прозрачна кожа ръка, върху неговата и тихичко попита:

— Нали не си ми ядосан?

Беше ядосан. Много й беше сърдит, но не си позволи да й го каже. Отвърна й хладно:

— Не, разбира се. Обичам да захвърлят щедростта ми обратно в лицето ми.

Стресната от думите му тя погледна настрани. Постояха така няколко секунди и после, неспособен да понася явното й притеснение той каза по-меко:

— Кажете, защо ви притеснява фактът, че искам да се грижа за вас? Какво лошо има в това да живеете при мене и да споделяте самотните ми вечери?

Тя леко се усмихна и отбеляза:

— Ако това е, което искаш, защо не се ожениш? Със сигурност би желал да те очаква съпруга, а не една стара жена. — После въздъхна леко и продължи: — Много лошо, че не си женен и нямаш деца, за които да се грижа.

— Нима казвате, че бихте работили за мен? — настоя той с невярващ тон.

— Ама разбира се, че бих го сторила.

Вдигайки очи към небето той прокле тази благородническа гордост и каза на глас:

— Господи, дай ми сили! Много добре, мадам, вие няма да живеете в дома ми, без да си изкарвате прехраната. Дайте ми седмица, най-много две, за да направя някои приготовления. Тогава ще се върна при вас с друго предложение, което се надявам да одобрите.

Малко след това той остави мисис Игълстоун на една пряка от мястото, където се бяха срещнали и докато наблюдаваше приличащата й на птичка фигура си помисли с малко объркано, но не и неприятно чувство — жени!

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Библиотеката в Тибодю Хауз беше дълга и тясна стая, с високи прозорци, които заемаха почти две цели срещуположни стени. На една от дългите стени се намираше великолепна камина с позлатено огледало над нея. Мебелите бяха разкошни и изключително удобни. В тази елегантна стая Никол прекарваше по-голямата част от времето си, най-вече през мрачните и студени дни. Независимо от протестите на Галина тя продължаваше да носи момчешките си одежди. Разделяше се с панталоните и ризата преди лягане и когато се нуждаеха от пране. Както обикновено и този следобед Никол се намираше в библиотеката. Тя се взираше с празен поглед през прозореца, а мислите й бяха далеч. Коледа бе настъпила и си бе отминала. Изминаха седмици, а Сейбър го нямаше. Втора седмица ръмеше като днес и тя не можеше да излезе да се поразходи. Освен удоволствието, което й доставяше обиколката на имението на кон, придружена от коняр с гробовен вид, просто беше като вързана пантера. На пода имаше книга, която беше захвърлила само преди минути, в ненужен пристъп на гняв. Това чувство на безпомощност и бездействие я изнервяше. Бледият й прасковен тен беше изчезнал, оставяйки кожата й гладка с млечен цвят на магнолия. Беше отслабнала и фините кости на лицето й бяха по-изпъкнали. И независимо от височината си, създаваше впечатление за крехкост.

Звуци, идващи откъм входа я изтръгнаха от отвлечените й и нерадостни мисли. Тя се вслуша намръщено в приглушените шумове. Сейбър беше пристигнал! С цялото си същество усещаше присъствието му. Без да обръща внимание на ускорения си пулс тя си наложи да остане там, където беше. Не се заблуждаваше — вълнуваше се от завръщането му.

Тя напрягаше слуха си, за да чуе гласа му и замръзна, когато разбра, че с него има жена. Устните й се стегнаха в знак на протест — вероятно друга негова играчка!

Звукът от отварянето на вратата й дойде като изненада. Когато погледна през рамо и видя високия, елегантен джентълмен, застанал до един от алените столове, беше шокирана.

В първия момент не го позна. Облечен по последна мода — със светлосиви бричове, синьо сако с красиви, сребърни копчета и раирана жилетка, Сейбър беше образец на превъзходен вкус.

Никол премига пред това изящество, после очите й се вдигнаха към лицето му. За първи път го виждаше без брада и беше изненадана от разликата. Устата му, с наследствената си чувственост, изглеждаше аристократично изваяна. Твърдата линия на челюстта и агресивно издадената брадичка бяха много очебийни. Лицето му беше поразително красиво. Плътните му устни се извиха в усмивка и след като свали кожените си ръкавици, той тихо попита:

— Няма ли поздрав, Ник? Мислех си, че след такава дълга раздяла ще се радваш да ме видиш.

Наясно с внезапно ускорените удари на сърцето си, тя си наложи да се прави на безразлична. Като повдигна язвително едната си вежда, тя каза:

— Нима рибата, която плува в морето се радва на завръщането на акулата? Забравяш, че има само една причина, която ме кара да продължавам да се радвам на… ъъъ… гостоприемството ти или си забравил за Алън?

При тези думи усмивката на Кристофър изчезна.

— Ти си едно змийче. Не, не съм забравил добрия Алън, но мисля, че експлоатираш това извинение повече от необходимото.

Никол му хвърли вбесяваща усмивка и се обърна да зяпа през прозореца. Усети присъствието му зад себе си, но упорито остана с гръб.

Дъхът му нежно галеше косите й и тя усещаше близостта му почти непоносимо.

— Защо — тихо произнесе той — искам да ти извия врата и в същото време да те целувам, докато се разтопиш в прегръдките ми?

Без да чака отговор той я обърна към себе си. Преди да успее да се защити и дори, преди да предугади намеренията му, ръцете му, силни и причиняващи болка се сключиха около гърлото й. Свеждайки глава той впи жадни устни в нейните. Никол усети как пламва желанието и без да мисли се притисна до тялото му. Почувства мигновения отговор на близостта й. Дълго стояха притиснати един в друг. Устните му търсеха нейните с почти отчаяно нетърпение. Ръцете му вече не стискаха болезнено елегантната й шия, а галеха там, където преди секунди смятаха да наранят.

Откъсвайки с усилие устни той погледна към вдигнатото й лице и после, изгубвайки се в дълбоките, тъмни езера на очите й, промълви:

— О, господи! Ти си вълшебница, Ник! — После отново я притисна до себе си, като устата му обходи цялото й лице.

Обезумяла, Никол не се съпротивляваше на собствените си чувства. Беше прекалено заета с неописуемото удоволствие отново да се намира в прегръдките му. По-късно щеше да се проклина.

— О, господи, не сега!

Колко дълго щяха да останат изгубени в прегръдката или колко далече щеше да ги отведе този внезапен порив на страстта, никога нямаше да се разбере. На вратата дискретно се почука и с воля, която не знаеше, че притежава, Кристофър откъсна уста от тези на Никол и почти отхвърляйки я от себе си, извика нетърпеливо:

— Да, какво има?

Влезе Сандерсън с извиняващ се вид.

— Сър, мис Майо би искала да знае дали имате някакви инструкции за нея преди да започне да разопакова багажа?

Дишайки тежко и приглаждайки с ръка гъстата, синкавочерна коса, Кристофър изръмжа:

— О, дяволите да я вземат! — После, разбирайки, че не това се очакваше от него и игнорирайки мълчанието на поразената Никол, той тихо попита: — Настанихте ли я в стаите й?

— Да, сър. На третия етаж е, както наредихте. Току-що се освежи с разхладителни напитки и е готова да се заеме със задълженията си.

— Много добре. Просто й кажете да се погрижи за настаняването си. Утре ще се заеме със задълженията си.

Сандерсън се поклони и излезе от стаята.

Прекъснатият разговор беше дал време на Никол да се овладее. Борейки се с чувството, което незнайно защо граничеше с ревност, тя каза троснато:

— Боже! Сега сме две! Не се ли страхуваш, че можем да те разорим? Разбира се — продължи ведро тя, — ако ме заменяш, мога да бъда само щастлива. Да отида ли да поздравя заместничката си? Няма причина мис… ъ… Майо, нали така каза Сандерсън, да стои на третия етаж заедно с прислугата на конете. На минутката ще си сменим стаите с нея.

— Млъкни, Ник — любезно каза Кристофър. Той също се беше свестил и беше непоклатим, както винаги. Гледайки с безразличие ядосаното й лице, той напълно я обърка като каза: — Мис Майо е прислужница. Имаш много пошло мислеше, момичето ми. Мис Майо е твоята камериерка. Споменатият багаж за разопаковане са дрехите, които поръчах за теб. Мис Майо ще ги поправи, за да ти станат. Постарах се да й кажа мерките ти съвсем точно и тя ще се погрижи за някое… ааа… недоглеждане от моя страна.

Под яростния поглед на Никол той продължи с по-твърд тон.

— Ще си държиш устата затворена, докато приключа! Майо е много скъпо платена камериерка. От утре тя ще започне да се грижи за тебе така, както се полага на една млада лейди. Ще се държиш прилично и ще следваш съветите й. Също така ще престанеш да използваш тези моряшки клетви и псувни, които толкова харесваш и ще изпълняваш моите нареждания. Ще започнеш да се подготвяш за завръщането си в Англия.

Напълно объркана Никол го зяпаше като омагьосана.

— Връщане в Англия? — най-накрая издаде глас, който не звучеше като собствения й.

Кристофър кимна. Той усети внезапна, остра болка в стомаха си, като разбра какво точно се кани да направи. Не знаеше дали този спазъм бе предизвикан от предстоящите трудности или от раздялата с Ник.

— Глей ти! Пиратът се превърнал в почтен джентълмен! Направо съм пленена! — Никол провлече думите по вулгарен начин.

Кристофър изкриви устни.

— Сигурен съм, че можеш да ми покажеш отлично владеене на груб език, но се въздържай. От тук нататък ще правиш всичко възможно да станеш такава, каквато трябва да бъдеш. Майо е само началото и скоро се надявам да назнача гувернантка. Нямаме много време, скъпа моя, за да се превърнеш в млада лейди от висшето общество.

— Защо? — настойчиво попита обърканата Никол.

— Защото аз казвам това — тихо отвърна Кристофър.

Лицето на Никол се стегна.

— Винаги ли правиш каквото си поискаш?

— Разбира се.

Тя се взираше в него известно време. После тръгна към вратата с едно възклицание, изразяващо отвращение. Спря се с ръка на бравата, когато Кристофър каза:

— Стаята ти е сменена.

Тя се завъртя с лице към него и попита с тих, хладен тон:

— Защо? Необходимо ли е, имайки предвид удобството?

Кристофър кимна.

— Оттук нататък ще забравиш всичко, което е имало между нас. Майо е информирана, че ти си моя повереница. И още, че гувернантката ти, мисис Игълстоун, впрочем, не е с нас, поради заболяване на дробовете. Понеже аз не съм на възраст, за да имам в дома си красива млада повереница, без да събудя подозрения, съм стоял далече, докато гувернантката ти е боледувала. Завръщането ми стана възможно едва, след като Майо се съгласи да постъпи на работа при мене. Дори и при тази ситуация, по-добре ще бъде, когато пристигне мисис Игълстоун. — Думите му бяха произнесени без всякакво чувство, като че ли рецитираше урок, който Никол трябваше незабавно да научи.

Но Никол имаше други идеи и извика вбесена:

— Нима очакваш да преглътна тази помия?

Кристофър пресече стаята с бързи крачки и здраво стисна ръцете на Никол. После твърдо заяви:

— Най-добре ще бъде да повярваш на това и да го запомниш! От тук нататък, това е истината. Ти си моя повереница, мисис Игълстоун е твоя гувернантка и ще разказваш тази история на всеки, който попита. Ако не го направиш, ако ме разсърдиш, Ник, ще откриеш, че съм дяволът, за който винаги си ме мислила. — Подтикван от собствените си демони той добави: — Помни, Ник, животът на Алън зависи от тебе. Противопоставяй ми се и ще го убия със собствените си ръце!

Никол го гледаше и разтърсена от насилието, витаещо наоколо прошепна:

— Защо? Защо правиш това? Какво целиш?

Впил поглед в нея той не разбираше нито едно от чувствата, които изпитваше. И понеже беше объркан и несигурен в себе си, гласът му беше ненужно груб.

— Защото така ми харесва! Ще те върна в Англия колкото е възможно по-скоро. Надявам се до февруари да наваксаш загубеното и да се държиш така, както изисква потеклото ти. Майо ще ти вземе мерки и през тази седмица пак ще замина за Ню Орлианс. Нов гардероб ще замени този, който се предполага, че си изгубила, когато корабът, на който сте пътували от север с мисис Игълстоун е потънал. Живели сте там, докато съм уредил да ви придружа дотук. Точно тогава мисис Игълстоун се е разболяла. Преживяването е било много неприятно и вие сте щастливи, че сте се измъкнали живи.

— Защо — попита Никол с безжизнен глас, — сме живели на север?

— О, това ли? — каза той с лекота. — Знаеш ли, че когато преди пет години си избягала от Брайтънс Корнър си тръгнала с мисис Игълстоун?

Никол го гледаше така, като че ли не беше със всичкия си. После едва чуто попита:

— Избягала съм с мисис Игълстоун?

— Да. Било е изключително безотговорно от твоя страна, но мисис Игълстоун ти е съчувствала. Тя не е разбрала, че си се скрила в каретата й, докато е стигнала в Лондон.

Очите й обхождаха лицето му с нещо близо до истерия.

— Трябва да си луд! Никой няма да повярва на тази история. Освен това, коя е мисис Игълстоун? — Изражението й се промени само за миг. — Мисис Игълстоун! Вдовицата на полковник Игълстоун?

Кристофър кимна.

— Същата. Случайно я срещнах в Ню Орлианс.

Около секунда той гледа преценяващо Никол. После я хвана за ръката и я отведе до два стола. Настанявайки се на единия посочи на Никол другия. Тя седна, движейки се като в транс. Най-накрая от гърлото й излезе глас.

— Откъде познаваш мисис Игълстоун? — После намръщено добави: — И какво прави тя тук?

Кристофър се поколеба. Какво да разкаже на Никол и какво да скрие? Реши, че единственото нещо, което тя не трябваше да знае беше визитата на Джейсън Савидж и истинската причина за завръщането им в Англия. Нека Ник си мисли, че внезапно му е заговорила съвестта и е решил да я върне у дома. Някак внимателно той попита:

— Никога ли не си си задавала въпроса точно кой съм и какво съм правил в Англия преди пет години?

— Дойде да наемеш моряци — каза тя с озадачен тон. — Поне така каза Сали.

— Сали?

— Сали Браун. Сестра й Пеги работеше в кръчмата. Пеги беше чула, че разпитваш наоколо.

Кристофър се усмихна.

— Ето как си разбрала, че търся моряци. Често съм се чудил, но никога не се замислях прекалено много.

Никол нетърпеливо попита:

— И така?

И Кристофър неохотно призна.

— Ник, аз съм внукът на лорд Саксън. И от сега нататък е по-добре да забравиш, че капитан Сейбър някога е съществувал. Запомни, че името ми е Кристофър… не Сейбър.

Никол го гледа известно време буквално като невменяема. Най-после успя да каже:

— Онзи Кристофър, който избяга?

По лицето му се изписа горчивина и устните му се свиха, преди да каже:

— Същият.

— Ама тогава разбира се, че познаваш мисис Игълстоун — каза тя учудено. — Та ти познаваш всички в Бедингтънс Корнър!

— Не съвсем — сухо изкоментира той. — Никога не съм имал удоволствието да срещна настойниците ти, Маркъм.

— О — каза Никол, колкото да не мълчи. В напрегнатия й мозък имаше дузина въпроси. „Защо той беше пират? И защо, по дяволите, сега искаше да се върне в Англия?“

С усмивка на уста Кристофър подметна:

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

Тя търсеше думи.

— Ъъъ, не. Просто съм шокирана от факта, че ти в действителност си някой, когото съм познавала през целия си живот. Че семействата ни са били съседи, добри приятели дори. — Свестявайки се тя изказа проницателно предположение: — Освен това ти така или иначе нищо няма да ми кажеш. — Внезапно осъзнавайки напълно значимостта на разкритието му, темпераментът й се възпламени. Тя възкликна: — Знаеш, че си абсолютен звяр, Сейбър! Как можа да се отнесеш с мене по този начин! Разбирах го отчасти, когато беше просто капитан Сейбър, но ти си роден със синя кръв! Дядо ти е лорд! Очаквах повече от тебе.

Очите на Кристофър бяха затворени, а усмивката беше изчезнала, оставяйки лицето му студено и предвещаващо неприятности.

— Внимавай, Ник! — тихо я предупреди той. — Не съм те назначил за съдия. Аз съм такъв, какъвто съм. По какви причини, това не те засяга! Всичко, което те засяга, е историята, която се каним да поднесем. А ще я представим със абсолютна сигурност!

Никол се въздържа да се нахвърли с още по-ядни слова. Вместо това скочи на крака и каза подигравателно:

— Изглежда интригата е един от талантите ти! Сигурна съм, че ще измислиш правдоподобна история, така че кажи ми защо сме били на север? Как сме живели с мисис Игълстоун през тези пет години? И как сме имали голямото нещастие да попаднем под протекцията ти?

Кристофър стана и я сряза:

— Нещастие, наистина! Дяволски късмет имаш, че още не съм те вързал и не съм те хвърлил в реката. Не ме карай да стигам толкова далеч, Ник!

Беше го вбесила, а й се искаше да не го беше правила, затова каза бързо и с успокояващ глас:

— Не можеш да очакваш да приема безропотно това, което си извършил. Мисля, че ако ролите ни бяха сменени ти също щеше да се отбраняваш!

Кристофър мислено призна правотата на думите й, но не каза нищо, а само поклати глава.

Като видя, че той няма да каже нищо, Никол се дръпна сърдито:

— Разкажи ми приказката, която трябва да науча и да приключваме с този фарс.

— Много добре тогава. Преди пет години ти си избягала с мисис Игълстоун, когато тя е напуснала Англия. Прекарали сте тези години в тих, малък град в Британска Канада. Боевете по границата са накарали мисис Игълстоун да напусне това място. Освен това, тя също е решила, че е дошло време да се завърнеш и да влезеш във владение на именията си. За нещастие корабът ви е бил потопен от американски капер и вие сте били отведени в Чарлстън. Случайно аз самият съм се оказал там с цел покупка на собствен търговски кораб и сме се срещнали. Естествено — Кристофър се поклони подигравателно, — научавайки за участта ви, аз незабавно съм ви взел под крилото си. Отпътували сме за Ню Орлианс, където сме оставили мисис Игълстоун поради заболяването й. Тебе съм те настанил в Тибодю Хауз и веднага пак съм отпътувал за Ню Орлианс. Току-що съм се завърнал с подходяща камериерка и няколко рокли, които да заместят изгубените в океана. Ще замина пак след няколко дни да се погрижа за остатъка от новия ти гардероб и да придружа напълно възстановената мисис Игълстоун до тук. Скоро ще се заема с подготовката за пътуването ни до Лондон. И — добави той провокиращо, — ако правиш, каквото ти казвам и не ми създаваш трудности, ще освободя Алън… в рамките на разумен период от време.

Кристофър беше доста доволен от измислицата си. Всичко се връзваше много добре. И най-важното, щеше да има цял океан между тях и истинските факти — океан и война. Щеше да бъде почти невъзможно за който и да било да опровергае историята му. А и кой би искал да го направи? Мисис Игълстоун беше голям коз. Тя се ползваше с добро име и вдъхваше респект. А и тя му беше признала, че никой, от приятелите й не знае истинската причина за заминаването й. Те не знаеха, че е била без пукната пара, а смятаха, че просто не е могла да понесе смъртта на полковника. Кристофър благославяше тези съвпадения.

Що се отнасяше до семейство Маркъм, щяха да срещнат много трудности, ако продължаваха да настояват да контролират живота и богатството на Ник. Този път Ник нямаше да се бори с тях сама. Щеше да има до себе си него и мисис Игълстоун. А и имаше чувството, че ако дядо му е жив, старият Саймън Саксън, щеше да пренесе битката направо във вражеския лагер.

След като Ник влезеше във владение на собствеността си и се окажеше в безопасност, самият той щеше да бъде ненужен. До тогава се надяваше да е узнал каквото трябваше и да я остави сама. За момент установи, че тази перспектива го натъжава, но отхвърли мисълта на страна. Тя не означаваше нищо за него — просто беше свикнал с нея. И понеже беше ядосан от нещо, което не можеше или не искаше да разбере, грубо отсече:

— Мислиш ли, че можеш да запомниш това, което казах? Не би трябвало да имаш проблеми, схватлива си.

Никол кимна, а в гърлото й бе заседнала някаква мъка. Овладявайки се с усилие, тя попита с безизразно лице и безцветен глас:

— Това ли е всичко? Сега мога ли да си вървя в стаята?

Ядосан, без да знае защо, Кристофър се озъби:

— Да, Боже мой! Махай се от очите ми!

Без да промълви нито дума повече, Никол избяга от библиотеката и тичешком изкачи стълбите до втория етаж… до новата си стая. Срещна Галина в коридора и тя много внимателно и мило я заведе до новата стая. Чашата щеше да прелее, ако се беше наложило да пита Сейбър… или Кристофър, както сега искаше да го наричат.

Не разбирайки сама себе си, вместо огромно щастие, усещаше само празнина в стомаха си. Тя не обърна внимание на сандъците и пакетите, пръснати из стаята, а с едно хлипане се хвърли на драпираното със зелена коприна легло.

Разбира се, това не беше хлипане — Никол никога не плачеше, но беше опасно близо до това състояние. Хапейки устните си, за да спре треперенето им, тя си каза, че трябва да бъде най-щастливото момиче на света. Алън щеше да бъде свободен… евентуално. Повече нямаше да се налага да изпитва страстта на Сейбър. Не, на Кристофър и скоро щеше да бъде върната вкъщи, където й беше мястото и да прогони семейство Маркъм, както винаги бе планирала. Не знаеше защо, но това изобщо не я вълнуваше. Единственото, което й се искаше, беше да продължават да кръстосват саби със Сей… Кристофър, борейки се с него и после изгубвайки се в прегръдките му!

Трябваше да забрави тази мисъл.

Позвъни за Галина. Само след минути те вече разопаковаха сандъците. Кристофър беше казал, че е донесъл само няколко дрехи, но като видя повече от половин дузината великолепни рокли — една от ефирен, смарагденозелен сатен; божествените копринени обувки, изящните къдрички на копринената шапчица; три просто вълшебни нощници, комплектовани със съответните халати, фино избродирани с рози; костюмът за езда в зелено, ушит по последна мода и украсен с черни кантове; малка шапчица за езда от черно кадифе с щраусово перо; два чифта полу ботушки; дантела а ла херцогиня д’Агулем; копринена пелерина с кехлибарен цвят — Никол просто не можеш да си представи, че някога щеше да се нуждае от повече!

Едно малко сандъче съдържаше всички дреболии, които радваха жените и Никол установи, че не беше по-различна. Тя почти благоговееше пред позлатените гребени, четки, перлено огледало, уханни сапуни и кристални шишенца с парфюми. Като щастливо дете Никол тичаше ту към един, ту към друг предмет. Най-после, след като Галина я изкъпа и й помогна да облече една от новите нощници, Никол се настани пред камината и се отпусна.

Загледана в пламъците Никол взе няколко решения. Нямаше да мисли за Сейбър — или Кристофър, както трябваше да го нарича. Не знаеше защо, но си мислеше, че за нея той винаги щеше да си остане Сейбър. Независимо от това, което щеше да донесе бъдещето. От тук нататък щеше да работи много, за да си възвърне маниерите, изисквани от висшето общество. Каквото и да беше намислил той, съществуваше фактът, че всичко вървеше според желанията й. Единствената грешка, която можеше да открие, беше, че Алън нямаше да бъде освободен незабавно. Тя се намръщи. Кристофър беше казал, че ще го освободи, но щеше ли да го направи? Да, бавно реши тя, след доста мислене. Кристофър беше умен дявол, но щом кажеше, че ще направи нещо, го правеше.

Внезапно тя скочи на крака, решила, че трябва да му зададе още няколко въпроса. Галина я върна обратно.

Тази нощ спа лошо, мяташе се и се въртеше, изпадаше в някакви полусънни състояния. Опитваше се да се убеди, че това се дължи на новата стая, но вътрешно знаеше, че не беше така. Някъде, дълбоко в съзнанието си винаги бе съхранявала мисълта, че някой ден ще се върне в Англия. Как, кога или защо, не беше важно. Никога не го беше обмисляла много. Живееше на повърхността на чувствата, но обратът на събитията я накара за първи път в живота си да се огледа в най-дълбоките си чувства. И това, което видя не й хареса!

Напразно се опитваше да игнорира физическото привличане между нея и Кристофър. Тайно се възмущаваше и срамуваше, но знаеше, че това беше истина. Не беше сигурна за чувствата си, свързани със завръщането й в Англия. Наистина ли искаше да се върне? Помисли си, че не иска — не и ако това означаваше да се раздели с Кристофър!

Благодарение на всички тези разсъждения и объркани мисли една сънена и с подути очи госпожица поздрави на сутринта мис Майо. Мис Майо изглеждаше точно такава, каквато беше в действителност — много прецизна камериерка — от главата, със стегнатия кок, до строгите черни обувки на краката й. Не беше висока, нито красива, но бляскавите й черни очи и усмивката й я правеха приятна. Имаше нежен глас и, когато й заговори, френският й акцент пролича много явно.

След като се увери, че дрехите са подредени в гардероба, тя попита:

— Мадмоазел би ли искала да се облече?

Никол, седнала на леглото в не много добра форма, я огледа преценяващо. Щеше й се да нареди на жената да се махне, но като се сети, че Кристофър щеше да побеснее от това, каза с неохота:

— Предполагам, че би трябвало. — После, в пристъп на откровение, с което веднага спечели мис Майо, Никол призна: — Знаете ли, никога досега не съм имала лична камериерка, така че вие ще ми покажете как да процедирам.

С това тя направи мис Майо своя робиня. Свикнала с разглезени красавици и застаряващи дами, побеснели от мисли, как да запазят красотата си, за нея Никол беше освежаваща промяна.

Утринта се превърна в удоволствие. По молба на мис Майо Никол обличаше всяка рокля, а тя отбелязваше какво трябва да бъде поправено.

За през деня избраха кехлибаренобронзова рокля от шевиот с дълги ръкави по последна мода. Дрехата беше с висока талия и шокиращо ниско изрязано деколте. След като роклята беше готова, Майо колебливо предложи да направи прическа на Никол.

Изненадана и малко разтревожена Никол попита:

— Какво точно имате предвид?

— Мадмоазел, вие имате прекрасна коса. С такъв тъмен, меден цвят, но може би е малко дългичка и лошо подстригана.

Гледайки в огледалото тъмната огнена маса, която падаше до средата на гърба й Никол призна:

— Дааа, не съм полагала особени грижи за нея.

Окуражена мис Майо предложи:

— Да я скъсим мъничко и ще бъде по-лесно да ви правя модни прически.

Никол с готовност се съгласи. В очите й блестеше пакостливо пламъче. Сигурна беше, че ако знаеше, Кристофър щеше да забрани подрязването на косата. И така, в отлично разбирателство те се заеха да сътворят „новата“ Никол.

Два часа по-късно пред огледалото стоеше много модерно облечена млада лейди. Косата й беше подрязана и стигаше малко под раменете. Майо я беше направила на букли, които беше вдигнала на кок, оставяйки една къдрица да пада до рамото. Кехлибарената рокля й стоеше перфектно, а цветът много й отиваше. Никол дълго гледа в огледалото високото, безспорно елегантно създание. Не можеше да повярва, че тази млада жена с тъмни очи и прекрасна фигура е самата тя.

Сърцето й трепна, като си помисли дали Кристофър щеше да хареса новата Ник повече от предишната. Или щеше да продължи да я люби полудивашки, полунежно в един миг, а в следващия да й ръмжи и да й се зъби.

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Ако Никол беше изведена от равновесие от събитията през изминалия ден, то с Кристофър се случи същото. Не беше очаквал, че ще изпита такова удоволствие при вида на стройната фигура в момчешки одежди, нито пък, че ще го обхване съжаление, заради евентуалната им раздяла. Това, че изпита тези две чувства го остави разкъсван от ярост.

Нямаше намерение да попада в същия капан, в който бе паднал преди години. Не и с дъщерята на онази кучка Анабел! Отървал се от гнева си, затръшвайки вратата на библиотеката, той нареди на Сандерсън да му сервира уиски в оръжейната. Чашите се изливаха една след друга в гърлото му, нещо, което рядко му се случваше, но точно сега не желаеше да мисли за нищо.

Каза си, че събитията се развиваха точно по план и ако изпитваше някакво съжаление, то беше защото още не се беше наситил на тялото на Никол.

На другата сутрин се събуди в лошо настроение.

Обут в удобни бричове и високи ботуши, той направи приготовления да прекара сутринта с управителя си, Ханс Бартел. Трябваше да разгледа счетоводните книги на плантацията и да подготви нещата за заминаването си.

След като си свърши работата с Ханс, той се върна в къщата в доста по-добро настроение. Надяваше се тайно да види Ник, облечена в някоя от фините одежди. Кристофър се насочи към стълбите, с цел да се преоблече за обяд тъкмо, когато Никол се канеше да слезе. Зърнали се един друг, те замръзнаха за около секунда. Никол, посред стълбището, а той стъпил с единия крак на най-долното стъпало.

Никол пребледня. Усети, че остава без дъх при внезапната им среща, а Кристофър не успя да прикрие светкавичния пламък, превърнал очите му в блестящо злато.

И двамата бързо се свестиха, въпреки че едно мускулче продължаваше да играе върху бузата на Кристофър, когато каза провлечено:

— Много красиво. Доставяш ми удоволствие, скъпа моя.

Забравила ролята си Никол каза троснато:

— Хич не ми пука! Хубавата перушина не прави непременно хубава птицата.

Кристофър само се ухили.

— В твоя случай е точно така.

— Я ме остави на мира. Да не съм ти някоя от прелетните птички!

Кристофър присви очи и тонът му стана по-остър.

— Достатъчно! Много добре знаеш, че този език е непристоен. Запомни го!

Никол бавно се спусна по стълбите и заставайки до него прошепна с усмивка:

— Чудя се, чия ли е заслугата за държанието ми? Кой поквари птичето?

Кристофър улови китката й и я дръпна към себе си. Сега и двамата бяха ядосани, а той се бореше и с желанието да я отведе в леглото си.

— Говори така пред някой друг и смятай, че с теб е свършено! — И понеже си спомни как тя целуна Алън в килията, му се прииска да я нарани. Затова добави: — И Алън ще умре!

— Копеле! — изсъска Никол със святкащи от яд очи.

Отвратен от себе си и от грозната сцена, той пусна ръката й.

— Достатъчно ли съм ясен?

— Напълно.

Кристофър се усмихна толкова хладно, че на Никол й се прииска да му залепи плесница.

— Тогава вярвам, че ще внимаваш с езика си за в бъдеще.

Без да му обръща повече внимание, тя се обърна и си тръгна, като държеше гърба си много изправен. Кристофър продължи да гледа след нея, възхищавайки се на лекото поклащане на полите й. Все още изпитваше желание да я грабне и да я отнесе в леглото си. После повдигна рамене и изкачи стълбите. Бързо се преоблече с бухнали бричове и прецизно скроено сако в испанскосиньо. Хигинс, в новата си роля на камериер, му подаде лъснати високи ботуши.

Кристофър го попита:

— Настани ли се? Имаш ли нужда от нещо?

Хигинс отвърна с усмивка:

— Всичко е наред, сър. Хубаво е, че няма да се връщаме в морето. Остарях вече за околосветски пътешествия.

Кристофър показа една усмивка, която малко хора бяха виждали.

— Е, не свиквай така бързо с домашната обстановка, приятелю. Помни, че след около шест седмици заминаваме за Англия.

Хигинс кимна, но усмивката му се стопи и той изказа съмненията си.

— Мислите ли, че е разумно, сър? Все още сме във война с Англия, а ние на практика сме дезертьори. Съмнявам се, че чичо ви ще се зарадва, когато се появите.

— Наясно съм с опасността, която ме грози от страна на чичо ми, Хигинс, но сме длъжни да върнем мис Ашфорд в дома й. Колкото до войната, в Англия тя не е по-популярна, отколкото тук. Ще се промъкнем незабелязани. — Кристофър каза тези думи с лекота, доволен, че не беше споделил с Хигинс истинската причина за пътуването. Това, което Хигинс не знаеше, не можеше да го нарани, напротив, можеше да спаси живота му, ако истинската мисия на Кристофър бъдеше разгадана и той заловен.

— Както кажете, сър, но на мене не ми се нрави.

На Кристофър също не му харесваше и то по редица причини, но не желаеше да мисли за тях.

Никол бе успяла да укроти буйния си нрав и да потисне гнева си. Държеше се с ледена учтивост, когато се присъедини към него на масата. Хранеше се в абсолютно мълчание и отговорите й на забележките на Кристофър бяха едносрични. Докато приключваха с десерта Кристофър беше вече побеснял. Като избута стола си назад с ненужна сила, той се изправи на крака и каза отсечено:

— Искам да поговоря с теб — в библиотеката. Сега!

— О, много съжалявам — тихичко каза Никол, — но ние с мис Майо сме заети този следобед. Може би преди вечеря?

Кристофър стигна до нея само с две дълги крачки, издърпа я от стола и я повлече към библиотеката под учудения поглед на Сандерсън.

Тя го гледаше мрачно, а гърдите й се повдигаха от потисканите чувства. Борейки се да запази хладната си фасада тя попита:

— Това беше ли необходимо? Очакваш от мене да се държа като лейди, но твоите действия едва ли са присъщи на един джентълмен.

— Ако искаш да се държа като джентълмен, не се отнасяй с мене така, като че ли не съществувам. Не очаквам да си доволна от ситуацията, но трябва да се научиш да ми оказваш дължимото внимание като на настойник. Не очаквам да ми благодариш, но очаквам учтиви отговори, а не надути мърморения под носа.

Хапейки устни, за да се усмири, Никол му обърна гръб. Без да обръща внимание на грубите му думи тя каза стегнато:

— Съжалявам, ако не харесваш маниерите ми, но трябва да си припомниш, че от дълго време не съм била сред висшето общество.

— Маниерите ти са приемливи, скъпа. Отношението ти е това, което трябва да се промени — сухо изкоментира Кристофър.

Като чу тези думи Никол го изгледа. После мрачно каза:

— Отношението ми е по-добро, отколкото заслужаваш. Не съм забравила, че ме държиш в шах с живота на Алън, нито това, което се случи между нас.

Кристофър се приближи до нея и я хвана за раменете. Взирайки се в ядосаното й лице, бавно попита:

— Мислиш ли, че ми харесва да използвам Алън като оръжие срещу тебе?

Никол изведнъж остана без дъх и се уплаши от чувствата, които преминаха през нея при това докосване.

— Мислиш ли? — настоя той отново.

— Не знам! — извика тя.

Отговорът й му достави малко удоволствие.

— Не ми оставяш избор — горчиво призна той. — Трябва да ми се подчиняваш, без да задаваш въпроси, а Алън, изглежда е единственият човек, който означава нещо за тебе — добави той с обвиняващ тон. — Дори беше готова да развратничиш заради него!

Никол потрепери, но очите й срещнаха неговите.

— Не съм забравила и това, че ме подведе — тихо каза тя. — Мислиш ли, че някога ще забравя случилото се?

— Не — съгласи се той с безизразен тон. — Ти няма да забравиш, но — засмя се той с безрадостен смях, — аз също няма да забравя!

Пусна я и Никол веднага се дръпна настрани. Той я гледа около секунда с мрачно и замислено изражение. Накрая каза:

— Ще се помириш ли с мен или ще продължаваме тази непрекъсната война?

Никол предпазливо отстъпи:

— Ще се опитам да се отнасям с тебе като с мой покровител, но не очаквай да те харесвам!

Кристофър кимна.

— Това ще свърши работа — каза ведро той. — Повече би те изтощило много.

През останалата част от деня Никол плуваше в мъглата на объркването. Не можеше да го разбере — в една минута беше жесток и брутален, в следващата взискателен, после я питаше за мнението й, като че ли имаше значение за него. Кристофър трябваше да замине за Ню Орлианс в сряда и те прекараха следващите два дни, отнасяйки се един към друг с педантична учтивост.

Сутринта преди заминаването му, след като закусиха, Никол зададе един въпрос, който беше в ума й от известно време.

— Какво знае за мене мисис Игълстоун? Как си й обяснил присъствието ми тук?

— Не съм й обяснявал.

Изненадана Никол впи поглед в неговия.

— Имаш предвид, че тя не знае, че съм тук?

— Все още не. Но ще научи преди да пристигне. Възнамерявам да й кажа малко от истината — че си се била дегизирала като момче и си ми била прислужник, докато съвсем скоро съм открил тайната ти. Естествено — каза той с шеговита нотка, — след като съм разбрал коя си, веднага съм се заел да уредя нещата.

Никол го гледаше объркана.

— Но-но — взе да заеква тя, — какво ще стане с историята, която ми разказа — че съм живяла с нея в Канада?

— Хммм. Не се безпокой. Мисис Игълстоун ще поддържа цялата измислица, но в момента трябва да знае само това, което искам аз. Да се надяваме, че ще стане така.

Кристофър прекара остатъка от деня, зает с работите на Тибодю Хауз. Умишлено прогонваше от съзнанието си мислите за Никол, принуждаваше се да отрича колко много я желае.

Когато слезе за вечеря, Никол вече беше в столовата. Беше облечена във великолепна рокля от ефирна, светлозелена коприна, която толкова подхождаше на кожата й. Роклята беше с модно ниско деколте и Кристофър срещаше доста трудности при опитите си да откъсне поглед от разкритата сатененогладка плът. Косата й падаше на меки спирали около лицето. Докато оценяваше гледката бе обхванат от силно желание да съдере роклята и да развали прическата й като я люби. Докато вървеше насреща й чувстваше, че тялото му го предава, втвърдявайки се от желание. Уханието на парфюма й беше омайващ и той с усилие устоя на първичните си инстинкти. Вбесен от себе си и ядосан на нея, че го възбужда, той хладно сигнализира на Сандерсън да сервира. По време на вечерята постоянно усещаше издуването в бричовете си. Учтивите опити на Никол да завърже разговор бяха посрещани с такава ненужна грубост, че тя се отказа да се прави на разговорчива.

След като се нахраниха тя стана и с облекчение напусна стаята. Чувстваше се странно депресирана. Кристофър едва изчака излизането й. Няколко минути след това той успя да стане от масата и отново овладя тялото си. Ядосан и неспокоен излезе навън с намерението да се разходи, за да му олекне. За нещастие отново заваля и след като измина няколко ярда, се върна обратно в още по-мрачно настроение. Качи се в стаята си, облече халат и си сипа уиски. Беше толкова кисел, че Хигинс, който обикновено си бъбреше вечер с него, с облекчение се измъкна от стаята. Лекият дъждец се беше превърнал в истинска гръмотевична буря.

Застанал до отворените двойни врати, водещи към верандата, той гледаше набразденото от светкавици черно небе. Не му се спеше и бурята го накара да си представи, че отново плува на „Ла Бел Гарс“. Като в сън той се улови, че върви по верандата по посока на стаята на Никол.

Бурята я беше събудила и тя лежеше загледана в проблясващите като огнени камшици светкавици. Седна в леглото и усети студения въздух. Независимо от факта, че много харесваше новите нощници, тя предпочиташе да усеща допира на сатенените чаршафи до кожата си. Затова спеше гола. Сви колене до брадичката си и придърпа завивките.

Бурята й напомни за морето. Припомни си вкуса на дъжда по устните, вятъра в косите, когато стоеше на люлеещата се палуба. Стана бързо от леглото, грабна един от халатите и затича боса към френските прозорци, водещи към верандата. Тъкмо ги отваряше, когато се разнесе много силен гръм, последван от гигантска светкавица. Тя озари цялото небе и ясно очерта застаналия до перилата, с гръб към нея, Кристофър. Като го видя, тя замръзна. Силата на бурята вдигна халата й и го развя. Шокът от присъствието му я накара да отпусне прозорците, които стискаше здраво. Вятърът ги подхвана с такава сила, че ги хлопна с трясък в стената. При този шум Кристофър се обърна и те дълго останаха така, впили погледи един в друг. Никой не проговори. Никол почувства как стомахът й се стегна и дъхът и спря. Уплашена от събудените емоции тя тихичко извика и се запрепъва обратно към стаята си. Но Кристофър се придвижи като светкавица и с едно приглушено „Ник!“ я притегли в прегръдките си. Като се бореше със себе си, а и с Кристофър тя се опита да избяга. Не можеше да се избяга, не и от устните му, топли и настойчиви, движещи се бясно и нежно върху нейните. Тялото й се огъна под силата на неговото. Усети толкова неща — сладкия му вкус, дългите му, мускулести крака до своите и най-вече голотата им, тъй като и двамата бяха останали без халати. Дъхът й спря, когато се докосна до слабините му. Усещаше го твърд и натежал от желание.

А Кристофър, изгубен в собствения си ад, нямаше желание да се бори със себе си. Ник беше в прегръдките му и той не мислеше за нищо друго, освен за болката и удоволствието, което му доставяше тялото й. Тя изпълваше ръцете му така, както никоя досега. Високото й, стройно тяло му прилягаше така добре, като че ли беше създадено за него. Сега единственото нещо, което искаше беше да утоли копнежа си, навлизайки между бедрата й. Направо го болеше от този копнеж и изглежда Ник бе единствената жена, която можеше да излекува болката. И докато продължаваше да я целува, Никол престана да се съпротивлява. Остави обхваналия я глад да я завладее, глад, който само Кристофър можеше да породи. Усетил как тя се разтапя в ръцете му, той вдигна глава и настоятелно се вгледа в тъмните очи. Неговите блестяха от страст и съзирайки собствените си желания, отразени в нея прошепна едва чуто:

— О, господи! Искам те… болен съм по теб, Ник! Излекувай ме!

Без да го е грижа какво щяха да разкрият думите му, ако Никол ги чуеше, той я взе на ръце и я занесе до леглото. Това, което последва не можеше да се сравнява с нищо от преди. Те се движеха с бавни, чувствени движения, като изпаднали в транс. За първи път в живота си Никол разбра какво означава да се прави любов. Защото те наистина правеха любов, не задоволяваха просто едни животински страсти. Тяхната страст беше изразена по възможно най-естествен и красив начин.

Пръстите й бавно опипваха топлата, кадифена плът на Кристофър. Ръцете й се плъзгаха като на сън по лицето, носа му, устата, набъбнали от страст, по покритите с черни, странно меки, косъмчета гърди, по гърба и тъмната твърда коприна на косите. Тя беше тази, която поднесе устни, обхванала с ръце лицето му и ги задвижи с омайващо предизвикателство.

При първото й, изкусително докосване Кристофър беше останал неподвижен, уловен в чувствената й паяжина. Разтреперан от силата на желанието си той я остави да се наслади на опасното удоволствие да го възбужда. Издържа на това изключително удоволствие толкова дълго, колкото можа, но когато гърдите й леко докоснаха неговите и тя накрая го намери той изстена, обърна се и я привлече под себе си. Улавяйки долната й устна със зъби той прошепна:

— Изтезаваш ме, нали?

Пусна устата й и устните му бавно прокараха огнена диря по шията и гърдите й. Ръцете му нежно галеха Никол и тя усети как цялото й тяло започва да трепери, когато устните му поеха втвърдените й зърна, а дъхът й спря, когато ръцете му нежно се плъзнаха между бедрата й. Докосването му, деликатно, но настоятелно, предизвика пронизваща, сладка агония на копнеж и тялото й само започна да се движи в ритъма на пръстите му. Този път тя не се задоволи с пасивна роля. Ръката й улови косата му и привлече устните му към своите, а другата отиде там, където Кристофър най-много я желаеше. Щом пръстите й докоснаха тази твърда, гореща и пулсираща част от него той изстена. Бързо я покри с тялото си и двамата се стопиха един в друг. Той я изпълни и се изтегна в деликатната мекота, докато от Никол излезе слаб стон на удоволствие и болка. Но, когато при този полуживотински звук той се поколеба, тя стегна крака около него и прошепна с дрезгав глас:

— Не! Не ме напускай… не още, моля те!

Тялото му конвулсивно се разтърси от думите й и той започна да се тласка в нея бавно, почти лениво, подпомаган от нетърпеливо вдигащите й се бедра. Устните му продължаваха да се движат трескаво по лицето й.

Никол му се беше отдала напълно, с всяка фибра на тялото си. Тя като че ли го поглъщаше. Поглъщаше уханието му с лек намек на тютюн, уиски и нещо, което беше самият Кристофър. Въртеше се като в чувствен сън, опиянена от вкуса му, с отворена уста, спускаща се към врата му, с език, облизващ соленото от пот рамо. Правеше това само, за да се върне отново гладна и дивашки да се нахвърли на устните му, предлагащи й опияняващо вино.

Ръцете на Кристофър бързо се спуснаха към бедрата й, повдигнаха ги в отчаяната нужда да намери облекчение. И двамата бяха погълнати от изгарящия пламък на желанието и телата им се сливаха с трескава бързина.

Болката в слабините й растеше, докато се превърна в сладка, пронизваща агония, която внезапно експлодира в прилив на удоволствие — толкова силно, че тя несъзнателно заби нокти в гърба му и изстена, произнасяйки името му. Тялото й беше мокро и треперещо от изключителния, поразяващ екстаз, предизвикан от Кристофър. Омаяна от изпитаното удоволствие тя остана да лежи в леглото, споделяйки изживяването му, тласъка на тялото му, когато накрая той не издържал повече се изля дълбоко в нея.

След това между тях нямаше думи. Само тишина и онова опияняващо чувство, което следва след такова огромно удоволствие. Удовлетворена и щастлива Никол скри глава в рамото на Кристофър и заспа като дете, притиснала тяло до неговото.

При Кристофър сънят не идваше толкова лесно. И понеже имаше опит с физическите изживявания, той знаеше, че тази нощ беше изключителна. Загледа се в лицето на спящата Никол. В съня чертите й бяха приели сладката невинност на младостта, тъмните мигли падаха като плътни ветрила върху кожата й, устата й беше мека и нежно извита, а прекрасната й коса се спускаше върху едната й буза. В този миг той почувства нещо странно — почуда от противоречивите емоции, които тя събуждаше у него и собственическото му чувство. Тя беше негова! И тези странни чувства изпитваше мъж, за когото жените бяха играчки. Някъде дълбоко в душата му съществуваше обич — ако не към Никол Ашфорд, то към Ник. Дори сега ясно си спомняше как преди пет години слабичкото тяло се беше притиснало до него в онази нощ. Той се усмихна в тъмното, спомнил си и яростното й нападение над конярчето. Каква дива котка беше тя! И ако имаше нещо, на което се възхищаваше, това беше духът. Без съмнение Ник беше едно от най-буйните малки дяволчета, които познаваше. Внезапно, неочаквано, при мисълта за опасностите, който я бяха грозяли през всичките тези години на „Ла Бел Гарс“, ръцете му инстинктивно се стегнаха около нея. После се усмихна на себе си. Бедната Ник, тя беше предпазена от всички други, но не и от самия него. Той сънливо отпусна буза върху косите й. Жените бяха забавни същества, с които да прекараш нощ-две. Никога не събуждай у себе си нежност към някоя от тях, сънено си помисли той. В това се крие някаква лудост.

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

На следващата сутрин Никол бавно се събуди. Полежа в леглото с тяло и чувства, успокоени за първи път от толкова седмици насам. С усмивка на устните си тя се протегна и посегна към възглавницата, която още беше вдлъбната от главата на Кристофър. Нямаше представа кога беше станал, но предполагаше, че сигурно е било призори. Мястото, където беше лежал бе все още топло. Ръцете й обгърнаха възглавницата така, като че ли тя се беше превърнала в голямото, силно тяло на Кристофър. Беше замаяна и отпусната, изпълнена с доволство.

С положена върху възглавницата буза тя си призна, че беше влюбена в Кристофър Саксън. И по някаква необяснима причина това не предизвика ужас и отвращение, както би трябвало. Каквото и да й струваше и независимо от възможните удари на бъдещето, повече не можеше да го отрича. Почти засрамена сега си обясни, че част от яростта и омразата й към капитан Сейбър бяха били форма на самозащита, опит да игнорира нарастващото си влечение към него. Дори стъпките, които беше предприела срещу него заедно с Алън, бяха с цел да прикрие от себе си определения копнеж на сърцето си. С тъжна усмивка тя тръсна глава, припомни си другите жени, които го бяха обичали и другите страстни нощи в живота му. Но изминалата нощ беше различна, възбудено си помисли тя. Седна в леглото и позвъни за Майо. Ако все още се придържаше към плана си, може би още не беше заминал. Тя пламенно се молеше случилото се между тях да промени отношението му към бъдещето.

След като се изкъпа бързо, с помощта на Майо тя облече светложълта рокля от мек муселин и прокара четка през косите си. Седя нетърпеливо само докато Майо привърза бляскавите й къдри с жълта, копринена панделка.

Кристофър трябваше да изпитва нещо към нея. Нуждаеше се от уверение, от някакъв малък знак, че изминалата нощ за него също бе специална.

Като пресече главното преддверие и видя подредения му до вратата багаж, тя въздъхна с облекчение. Още не беше тръгнал. Никол страстно желаеше след като тя беше почувствала любовта така внезапно, с него да се бе случило същото. Беше сигурна, че той изпитва нещо към нея.

Постоя малко в коридора, несигурна къде да го открие. Тъкмо се насочи с колебливи крачки към библиотеката, когато Сандерсън я изненада.

Като я видя да стои там той я поздрави:

— Добро утро, мис Никол, станали сте наистина рано днес!

Тя го озари с щастлива усмивка и попита:

— Виждали ли сте мистър Саксън? Не е заминал още, нали?

— О, не! Няма да замине поне до час. Току-що му сервирах закуската. Ще се присъедините ли към него?

— Благодаря ти, точно това бих желала да направя!

Когато влезе секунда по-късно, Кристофър я погледна изненадано. Изглеждаше изключително красива тази сутрин, помисли си той.

С несигурна усмивка, трепкаща на устните й, тя се приближи към стола, на който обикновено седеше и срамежливо измърмори:

— Добро утро.

Сандерсън й наля чаша силно кафе, след което се оттегли, за да се погрижи за закуската й.

Останали сами те се втренчиха един в друг от двата противоположни края на масата. Никол с ужас установи, че не може да каже нито дума. Какво се казва на мъж, с когото си прекарала нощта — и то нощ, като отминалата?

Кристофър беше обут в кожени бричове и високи ботуши. Оглеждайки смаяно затвореното му, студено изражение тя се изпълни с ужас. Все пак, като забеляза подутите му очи, доказателство за безсънна нощ на устните й разцъфтя доволна усмивчица. Тя знаеше причината за това недоспиване!

Това беше потайна, доволна усмивка. Кристофър я разпозна. Анабел се беше усмихвала така много често през онези дни, предшестващи измяната й към него.

Гледайки мрачно нежната извивка на устните й, той внезапно се вбеси и грубо я сряза:

— Нещо те забавлява? Не бих имал нищо против да се посмея тази сутрин.

Тя се стресна от грозния му, саркастичен тон и усмивката й изчезна.

— Не се усмихвах на нещо определено. Просто утрото е прекрасно — каза тя. Разтревожена от лошото му настроение и чудейки се какво го е ядосало, тя отпи от кафето.

Но Кристофър не пропусна възможността за караница.

— Винаги ли се смееш просто защото утрото е прекрасно? Трябва ли да седиш на другия край на масата ми и да се хилиш като идиот?

Буйният й нрав се надигна като лятна буря. Опита се да не положи началото на скандал и все пак се поинтересува с неотстъпващ на неговия тон:

— Нима първото нещо, което правиш всяка сутрин, е да си развалиш настроението?

— Не си ли спомняш, Ник? Не е минало много време, откакто бяхме на „Ла Бел Гарс“. Сигурно няколкото седмици не са те накарали да забравиш какъв съм след нощ на блудство! — Той изсъска последните думи, подтикван от яд към самия себе си. Не можеше да мисли разумно. Виждаше единствено дъщерята на Анабел да седи пред него — красива, притежаваща хубост и топлина, които без всякакво усилие щяха да засенчат тези на майка й.

Беше ужасен. Беше объркан и в същото време побеснял от факта, че Никол беше събудила чувства, отдавна мъртви за него. Не можеше да прецени със сигурност дали тези чувства бяха истински. Страшно много желаеше да възвърне обичайното си безразличие към жените и да убеди сам себе си, че предишната нощ изобщо не е съществувала.

При тези грозни негови думи нещо вътре в Никол се скъса. Мечтите й бяха разбити. Смаяна от думата „блудство“ тя експлодира.

— Как смееш! — извика тя. Вибрираше от силата на гнева си, който буквално се излъчваше от нея. Без да мисли, стисна в ръка чашата от фин, китайски порцелан. С яростен вик я запрати право срещу главата на Кристофър. Той се наведе и чашата не го улучи, но част от горещото кафе се изплиска върху него. Кристофър също скочи на крака и двамата се втренчиха един в друг през дългата, покрита с ленена покривка маса.

— Достатъчно! — изгърмя гласът му.

Никол сви устни и изсъска:

— Така си мислиш! Дори не съм започнала! — Заедно с думите към главата му полетя чинийката и той едва успя да избегне тежката, сребърна мелничка за чер пипер, която я последва. Беше толкова изненадан и разконцентриран, че не успя да избегне смъртоносния удар на сребърната солница. Тя го удари в корема със силата на магарешки ритник. Яростта на Никол удвояваше силите й. Невиждаща от бяс, тя затърси подходящ предмет, който да запрати по него. Очите й попаднаха на красивия, сребърен свещник, украсяващ средата на масата. С една псувня, която би направила горд всеки член на екипажа на кораба, тя го запрати по посока на Кристофър. За щастие свещникът пропусна целта, но за нещастие се удари в стената тъкмо, когато Сандерсън невинно влизаше в стаята със закуската на Никол.

С разширени от изненада очи Сандерсън наблюдаваше как Кристофър внимателно почиства сакото и ризата си.

— Сега можеш да си вървиш, Сандерсън — каза Кристофър спокойно. — Мис Никол и аз ще приключим със закуската след малко.

В столовата се възцари тишина. Спокойните думи на Кристофър бяха охладили яростта на Никол и тя с ужас огледа нанесените поражения.

Кристофър я наблюдаваше внимателно. Беше виждал избухливи хора и преди, но Никол несъмнено държеше рекорда. Докато една част от него й се гневеше, друга се бореше с желанието да се разсмее. Той наистина не винеше Ник за избухването й. И като си помисли колко абсурдно е изглеждал, попита:

— Бурята свърши ли или да изтичам да си взема чадър?

Никол се чувстваше зле. Яростта си беше отишла така бързо, както беше дошла и сега искаше само да може да припълзи на някое скрито място и да умре. Запрепъва се като сляпа към вратата, но Кристофър хвана ръката й.

— Не си отивай, Ник — каза с нежност той.

Тя беше така очебийно натъжена, че той се трогна.

— О, Ник, съжалявам. Не трябваше да казвам това, което казах. — Усмихвайки й се нежно, той продължи: — Тази сутрин съм по-лош от дявола, скъпа. Забрави казаното и нека да започнем отново.

Никол го изгледа преценяващо. Тя не се довери на подмамващата нотка в гласа му, нито повярва на топлината, която струеше от златистите очи. Беше я подвеждал много пъти в миналото и не можеше да му прости, че беше омаловажил нещо, което имаше такова голямо значение за нея. Въпреки че първият й гневен пристъп бе отшумял, все още беше доста ядосана.

— Не — тихо каза тя. — Няма да започнем отново. Ти показа отношението си много ясно. Нещата са точно такива, каквито бяха вчера следобед. Изминалата нощ беше грешка. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да се повтори!

Тя решително отмести ръката му и докато вървеше към вратата учтиво каза:

— Надявам се пътуването ти да е приятно и очаквам с нетърпение срещата с мисис Игълстоун. Някога тя ми беше много добра приятелка.

После вече я нямаше. Кристофър остана с бледо, напрегнато лице да се взира в затворената врата. Остана с неприятното чувство, че безвъзвратно е съсипал нещо. Но бързо се свести. Напомни си за измяната на Анабел и в изблик на гняв прокле всички жени — най-яростно Ник.

По-късно реши, че ще държи Ник на разстояние. Нямаше да позволи да се влюби в нея, не и на неговата възраст! Педантично издигна в съзнанието си една много висока, много студена бариера между тях и беше твърдо убеден, че сега държи в ръце положението.

Повярвал на това, той посети мисис Игълстоун същия следобед. Семейство Дюма отсъстваха и мисис Игълстоун си почиваше от младата досадница. Разказът на Кристофър за съдбата на Никол я развълнува и тя с готовност прие предложението му да стане нейна гувернантка.

— Тази Никол Ашфорд! — каза тя накрая с блеснали, бледосини очи. — Винаги е била малка лудетина. И въпреки, че съм шокирана от постъпката на тази млада лейди, с такъв произход, трябва да призная, че не съм учудена. Тя беше много нещастна след смъртта на родителите си. Семейство Маркъм не са много любезни хора. Разбира се, че ще бъда много щастлива да й бъда гувернантка.

— Ти си толкова добър, а Никол е имала истинско щастие, че е попаднала на тебе. Представи си, че беше попаднала в ръцете на някое безскрупулно чудовище, което можеше да се възползва от нея и да я опозори.

Кристофър никога не се беше чувствал по-неудобно. Той се въртеше на стола и се чудеше как да смени темата.

— Това беше моя привилегия и ви уверявам, че не съм направил нещо от голямо значение. Сега това е зад гърба й и аз възнамерявам да я върна на семейството й. Мисля, че е много важно да я заведем до Англия независимо от войната, колкото е възможно по-скоро.

Разтревожена, мисис Игълстоун колебливо предложи:

— Кристофър, не вярвам, че е толкова просто.

— Но защо? Какво имате предвид, мадам? — попита той. — Трябва, разбира се, да я подготвим за представянето й в обществото. Вие ще се погрижите затова.

Мисис Игълстоун каза бавно:

— Не това ме притеснява, а скандалът, който ще избухне при мълвата, че Никол е плавала пет години на кораб, преоблечена като момче. Тя ще бъде напълно съсипана. Не можем да позволим това да се случи!

— Какво предлагате? — попита Кристофър с безизразен тон.

Тя му хвърли нервен поглед. Струваше й се, че ако не беше заминала, това нямаше да се случи с Никол. Затова искаше да оправи нещата, дори и с цената на лъжа. Не искаше Кристофър да я помисли за лъжкиня, затова доста се колеба, но накрая каза:

— Можем да излъжем. Можем да кажем, че е била с мене!

Кристофър с вещина прехвърли водещата роля в разговора върху себе си и каза стегнато:

— Да, разбира се. Трябваше да помисля за това. Позволете ми да измисля нещо подходящо.

Благодарна, че той е взел решението вместо нея, мисис Игълстоун се поинтересува:

— Кога трябва да уведомя семейство Дюма?

— Днес. До довечера ви искам навън от тази къща.

Като видя, че тя показа признаци на недоволство Кристофър бързо я убеди, че нямат време за губене. Нежното й сърце беше затрогнато от съдбата на Никол и тя се предаде. Написа бележка, в която съобщаваше за напускането си.

Кристофър и мисис Игълстоун останаха в Ню Орлианс още два дни. Той остави взетите от Майо мерки в шивашкото ателие и придума мисис Игълстоун да си поръча няколко рокли, подходящи за новата й служба.

В първия момент тя се възпротиви, но Кристофър обясни невинно:

— Права сте, разбира се. Но не искам някой да си помисли, че сте се лишавали заради Ник като види скъпия й гардероб и собствените ви дрехи. Припомнете си, че никой не знае за обстоятелствата, принудили ви да си изкарвате хляба с работа. Щом искате ще откажа поръчката за тези толкова изискани рокли и ще вземем на Ник нещо по-обикновено.

Като си помисли как бедната Никол е прекарала толкова време без този лукс мисис Игълстоун се почувства много нещастна. Точно както беше предвидил Кристофър. Тя огледа нищо неизразяващото лице на Кристофър и каза притеснено:

— О, не! Не мисля, че това е необходимо. Малката Никол заслужава нещо хубаво. Добре, ще си взема една-две рокли и ще ти се издължа от чудесната заплата, която ми предлагаш.

Прикрил усмивката си Кристофър я наблюдаваше, докато изчезна в пробната на модния шивашки салон. Докато тя беше заета с мерките той проведе кратък разговор с мадам Колет, модистката. Мисис Игълстоун щеше да открие доста повече неща от тези, които бе поръчала.

Вечерта, преди заминаването си успя да се види за няколко часа с Джейсън Савидж.

След доста приятната вечеря Джейсън каза доста доволен:

— Изглежда, че не губите време и планът ви е на път да се увенчае с успех.

Кристофър направи гримаса.

— О, да. Ставам експерт по подвеждане на възрастни дами.

Весело повдигнал вежди Джейсън попита:

— Трудно ли го правите?

— Много! Единственото, което ме успокоява е, че го правя за нещо, което си заслужава.

Тези няколко думи доставиха голямо удовлетворение на Джейсън. Той наистина се чудеше какъв човек беше Кристофър. Джентълмен от добро семейство, капер, собственик на плантация, комарджия, съратник на Лафит и сега… патриот или шпионин? Коя беше истината за този мъж? Зелените очи внимателно обхождаха решителното и почти нещастно лице. Накрая Джейсън реши, че у този човек има дълбини, до които не допуска никой. Времето щеше да покаже дали правилно беше преценил Саксън. Като отстрани тези мисли той попита Кристофър:

— След колко време смятате да потеглите? Трябва да ме предупредите, за да намеря кораб, готов да премине блокадата на британците.

— Мисля, че бихме могли да тръгнем в средата на февруари. Ник не е чак такова хлапе, за каквото я мислех. А и ние с мисис Игълстоун ще имаме още шест седмици в морето.

Джейсън кимна и потръпна, като си припомни собственото си пътуване през зимата преди няколко години.

— Съгласен съм. Ще започна да разпитвам наоколо за капитан, готов да премине блокадата. Не е нужно да бързаме в последната минута.

— Може би вашата задача и моята ще се осъществят по едно и също време. Няколко седмици разлика в предвидените срокове няма да бъдат проблем.

— Да, така е. Чувствам се, обаче напрегнат — призна честно Джейсън.

— Мислех, че няма да бъдат предприети решителни стъпки преди пролетта — каза Кристофър.

— О, сигурно сте прав, но ненавиждам несигурността — оплака се Джейсън.

Така се разделиха с известно напрежение от проведения разговор.

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

През седмицата след катастрофалната конфронтация в столовата, Никол бе успяла да овладее наранената си гордост. Беше стигнала до горчивия извод, че Кристофър никога няма да позволи на една жена да означава нещо за него. Реши да изхвърли от съзнанието си всяка мисъл за него. Мрачно се съсредоточи в стремежа на Майо да я превърне в лейди.

— Не крачете като мъж, мила моя! Трябва да се движите грациозно, като цвете, полюшвано от бриза. Не така, а така!

Отначало, наранена и ядосана, тя протестираше, излизаше от стаята, само за да се върне малко след това утихнала и някак засрамена от себе си.

Този път Хигинс беше останал. Никол се чувстваше добре в компанията на бившия помощник-капитан. Познаваше го и двамата се разбираха много добре на борда на „Ла Бел Гарс“. Припомняха си случки от миналото, разменяха си шеги. Заедно с него седеше на пода по съвсем непристоен за дама начин, печелеше или губеше огромни въображаеми суми, хвърляйки зарове.

За нещастие Кристофър и мисис Игълстоун пристигнаха един следобед, когато двамата бяха изцяло погълнати от заровете. Седяха на пода пред камината. Бяха навили част от килима, за да може зарът да се движи по-добре по дървения род. Никол, впила поглед в последното хвърляне на Хигинс не чу за пристигането им. При звука на ледените думи на Кристофър „Безпокоим ли ви?“, Хигинс скочи на крака и изчезна със забележителна скорост. Никол въобще не направи опит да стане. Облегна се назад на ръцете си и предизвикателно погледна буреносното лице на Кристофър.

— О, върна се! Щеше ми се да бяхме довършили играта. Тъкмо губех и му дължа половин милион паунда.

Със стиснати устни и въпреки това готов да се засмее на вбесяващото й поведение, той я вдигна на крака и каза на мисис Игълстоун:

— Както виждате задачата ви няма да е лесна.

А тя, гледайки високата богиня пред себе си, отхвърли всяка мисъл за „малката“ Никол. После, като прецени елегантното облекло на момичето, реши, че не е чак толкова голяма немирница. С мила усмивка каза:

— Здравей, скъпа Никол. Кой би помислил, че след като си казахме сбогом в Ашланд ще се срещнем отново? Колко много приличаш на родителите си!

Никол издърпа ръката си от хватката на Кристофър и се усмихна.

— Вие сте същата, както ви помня. Винаги много тактична.

Независимо от усмивката си мисис Игълстоун беше много уморена.

Никол се спусна към нея, прегърна крехкото й тяло и предложи:

— Ще ми позволите ли да ви заведа до стаята ви? Сигурна съм, че бихте искали да вдигнете крака пред огъня, за който ще се погрижа незабавно да бъде запален.

— О, да, разбира се — каза новодошлата с голямо облекчение.

— Разбира се, ще има и чаша чай — продължи да я изкушава Никол.

— О, господи, това ще бъде истинско удоволствие. Скъпа Никол, колко мила и досетлива си.

Кристофър наблюдаваше весело, макар и малко присмехулно тази сцена. Но беше доволен, че двете жени са се харесали и беше много благодарен, че не бяха сварили Ник в някое по-голямо прегрешение.

Мисис Игълстоун, придружавана от Никол с радост откри, че момичето не беше загубило топлината и спонтанността си. Беше сигурна, че ще научи Никол Ашфорд на всичко, което трябваше да знае.

Никол също беше много щастлива. Разбра колко скандално бе поведението й. Почувства огромна благодарност към Кристофър, който правеше пътя й към Англия по-лек.

Никол остави мисис Игълстоун да си почива.

— Ще се видим на вечеря — каза тя и тактично се оттегли.

Настанена удобно до огъня мисис Игълстоун се отдаде на мисли. Не беше толкова спокойна след разказа на Кристофър. Познаваше го от дете и й беше ясно, че само част от разказаното беше истина.

Но откъде започваше лъжата? С лекота, която би изненадала Кристофър тя предположи, че той бе обезчестил Никол. Тя въздъхна и остави чашата. Имаше някакво напрежение, някакво привличане между нейните двама млади хора. Кристофър и Никол бяха пораснали. Надяваше се странното събиране на тримата да доведе до нещо хубаво. Доволна, тя задряма пред огъня.

Но ако мисис Игълстоун беше спокойна, а Никол примирена, то за Кристофър не можеше да се каже нищо такова.

Никол мрачно полагаше всички усилия да изтрие от паметта си последните пет години. Научи се да се усмихва на Кристофър с точно премерена, приятелска усмивка, когато той поемаше ръката й за предполагаем танц. Специализира се във воденето на учтиви разговори, когато тримата вечеряха. Под ръководството на мисис Игълстоун успя да преодолее ненавистта си към следобедния чай. Не бяха пропуснати и научните й занимания. Въпреки че едва ли можеше да се изчете кой знае какво за малкото време, с което разполагаха.

На Никол бързо й стана втора природа да очаква услугите на Майо и Галина, както и на останалата прислуга. С течение на времето се разшири и социалната сфера в Тибодю Хауз. Една от най-приятните срещи беше първото посещение на Ханс и младата му съпруга, приели поканата за чай. С грация и чар, достойни за ролята, която играеше, Никол ги накара да се отпуснат, действайки като че ли наистина беше повереница на Кристофър.

Кристофър наблюдаваше новата Никол с полувъзхитени, полувраждебни очи. Наблюдавайки начина, по който му се усмихваше, като че ли не беше нищо повече от неин опекун, за какъвто се представяше, той с болка си спомняше за измамата на майка й. По същият начин Анабел се преструваше пред другите, усмихвайки му се толкова незаинтересовано, а после търсеше начин да го накара да обсипе с целувки устните й. И двете бяха еднакви, мислеше си той възмутено. И въпреки това, лежейки буден нощ след нощ, знаейки, че нейната врата е съвсем близо, той не беше толкова сигурен. През деня успяваше да се прикрие зад безразличието, но нощем…

За Никол безизразното присъствие на Кристофър също беше агония, която смяташе, че няма да може дълго да понася. За щастие мисис Игълстоун не отпускаше много време за такива волности.

Най-после дойде денят, в който Кристофър, след консултация с мисис Игълстоун реши, че са готови за пътуването. След като пристигнаха в Ню Орлианс Кристофър веднага посети Джейсън Савидж.

— Трябва да сте прочели мислите ми — каза Джейсън — понеже вчера ви изпратих съобщение с молба да се върнете в Ню Орлианс. Да разбирам ли, че сте готови?

Кристофър кимна.

— Да, така смятам.

— Отлично! Във ваше отсъствие направих някои приготовления. Надявам се, че ще срещна одобрението ви.

Кристофър разтревожено погледна Савидж.

— Какво има?

Джейсън взе лист от писалището си и го подаде на Кристофър. Беше кратко писмо и то му отне минута да прехвърли съдържанието му. Опитвайки се да запази чертите си безизразни той каза:

— И така, аз трябва да тръгна като неофициален представител на Съединените Щати. Мога ли да попитам какво казахте на Монро, за да го накарате да се съгласи?

— Обясних му, че искам да изпратя представител в Англия и че този човек ще има по-голяма тежест, ако разполага с известни пълномощия от правителството. Както виждате щатския секретар се съгласи с мене.

Разтревожен, Кристофър каза замислено:

— Сега вече определено съм причислен към американския лагер. Преди можеше да има съмнения по този въпрос, но с писмо от секретаря на Съединените щати, е напълно ясно на чия страна съм.

— Да, така е. Това по никакъв начин не променя плановете ни. Вие все още трябва да извършите същата задача.

Джейсън побърза да смени темата.

— Тъй като току-що сте се върнали в града, приемам, че не сте посетили разпродажбата на братя Лафит в Темпъл?

— Не, не съм — лениво отвърна Кристофър. — Защо е това внезапно любопитство към връзките ми с Лафит? Не съм оръжие, което да бъде използвано срещу Жан.

— Не можете да ме обвинявате, че ви подлагам на проверка, имайки предвид случилото се на последната разпродажба.

— Какво се е случило? Разбирам, че е нещо извън границите на нормалното.

— Този път Лафит отиде доста далеч — призна Джейсън. — Инспекторът по продажбите бе изпратен да спре разпродажбата. За нещастие се сблъскали с главорезите на Лафит и той бил убит. Останалите са в затвора на Гранд Тер. Както можете да си представите губернаторът е побеснял. Имате ли нещо против да отидете при Лафит и да го убедите да освободи хората ни?

— Очаквах подобна молба — замислено каза Кристофър.

— Ще го направите ли?

Кристофър сви рамене.

— Нека просто кажем, че имам моя работа на Гранд Тер и тя няма да ми попречи да предам молбата ви на Жан. Не обещавам повече — всъщност не мога да обещая.

— Много добре. Това е достатъчно — съгласи се Джейсън.

Кристофър сметна, че визитата е приключила и понечи да стане, но Джейсън го спря.

— Уредил съм да заминете след десет дни с датски кораб. Познавам както капитана, така и кораба. Ще имате възможно най-приятното пътуване за това време на годината.

Със спекулативен блясък в очите Кристофър попита:

— Предполагам, че вие и хубавата ви съпруга няма да имате нищо против да вземете под крилото си Никол и мисис Игълстоун, докато аз съм на Гранд Тер? Те не познават никого в града, а Никол трябва да бъде представена в обществото.

Джейсън му хвърли развеселен поглед.

— Ще ви кажа, че много бързо се възползвате от всяка ситуация. Да, по дяволите, Кейтрин и аз ще се погрижим за по-нататъшното обучение на Никол.

Подсвирквайки си тихичко и много доволен от създалата се ситуация, Кристофър забърза към собствената си къща. Като свали палтото си той се присъедини към дамите в малкия салон в задната част на къщата. Огънят в камината се опитваше да прогони леката влага. Никол стоеше и гледаше през двойните френски прозорци, а мисис Игълстоун, седнала на един от комфортните дивани се занимаваше с някакво ръкоделие. И двете жени го погледнаха, когато влезе. Никол, наблюдавайки го как прекосява стаята и си помисли, че не беше честно само вида на тази висока фигура да кара кръвта й лудо да се втурва във вените. Ненавиждаше слабостта си, отчаяно й се искаше той да беше поне кривоглед, за да може да преодолее физическото влечение към него. Тя си призна, че след пристигането на мисис Игълстоун той се държеше учтиво, отнасяше се с нея с безразличие и арогантност, която я нараняваше и в същото време я вбесяваше. Само да можеше да забрави миговете в прегръдките му, дългото, силно тяло, притиснато до нейното и неописуемото удоволствие да бъде притежавана от него. Ако все още беше девственицата, за каквато я смяташе мисис Игълстоун, нямаше да бъде толкова болезнено, но сега тя познаваше магията на страстта. Какво друго би могла да очаква от него, тъжно се почуди тя.

Кристофър й отправи оценяващ поглед. Очите й бяха засенчени от скромно сведените мигли и той се почуди как ли щеше да възприеме последните новини.

Тя прие съобщението за вечерята тази вечер и за неколкодневното му отсъствие с едно трепване на дългите мигли. При известието, че ще отплават след десет дни, очите и се вдигнаха, за да се впият в неговите.

— Десет дни — тихо каза тя. — Ще бъдем ли готови до тогава?

— О, да, любов моя — окуражаващо се намеси мисис Игълстоун. — Няма от какво да се страхуваш и щом мистър Савидж и скъпата мисис Савидж са предложили да ни въведат в обществото, ще имаш прекрасната възможност да усъвършенстваш маниерите си.

Кристофър не можеше да каже със сигурност как й беше повлияла новината. Тя бе станала изключително опитна в умението да прикрива чувствата си. За една кратка секунда той безразсъдно закопня за „младия Ник“. Модно облечената кукла, която бе заела мястото на Ник го дразнеше. Знаеше, че трябва да се радва на превъплъщението, но вместо това се ядосваше. И понеже мислите му бяха нелогични и смешни, той се ядоса на себе си. С облекчение си спомни за непредвиденото пътуване до Гранд Тер. Може би там щеше да намери разрешение на ситуацията, в която се оказа. Мрачно се надяваше на това.

Вечерята у Савидж премина много добре. Кетрин, видение в светложълта рокля, която подчертаваше тъмновиолетовия цвят на очите й, веднага установи топли взаимоотношения с мисис Игълстоун. Никол преживя внезапна атака на силно стеснение, но скоро откри, че отговаря на милите въпроси на домакинята и се включва в леко течащия разговор.

Като оставиха джентълмените да пият бренди след вечеря, Кетрин въведе другите две жени в специална дневна, обзаведена с отличен вкус. Но мислите й бяха заети с предположения относно отношенията между Никол и Кристофър.

Какво красиво момиче, мислеше си Кетрин малко завистливо, когато сравняваше изваяното като на статуя тяло на Никол със собствената си, дребна фигурка. Но после се усмихна — ниските жени, като нея непрекъснато искат да бъдат високи богини, а жени като Никол, вероятно искат да бъдат нещо друго. Чудеше се какви предпочита Кристофър Саксън.

Щом гостите си отидоха Кетрин изкоментира с Джейсън впечатленията й от Никол.

Джейсън не обръщаше внимание на думите й, докато тя не каза разтревожено:

— Никол Ашфорд е една от най-красивите млади жени, които някога съм срещала. Надявам се, че Кристофър Саксън се отнася добре с нея. Не бих искала да бъде наранена. Вие, мъжете сте такива немислещи дяволи!

— Мислех, че отдавна си променила мнението си за мене.

— О, да, скъпи! Нямам предвид това, което си сега.

Джейсън повдигна широките си рамене.

— Те ще трябва сами да изгладят проблемите си. Всичко, което ме интересува си ти. — Вгледан в лицето й, той прошепна: — Толкова те обичам, Кетрин и точно сега искам да те любя.

После наведе тъмнокосата си глава и я целуна. Кейтрин веднага забрави Никол Ашфорд и се зае с много по-приятната задача да докаже на съпруга си, че напълно споделяше чувствата му.

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Приближавайки Гранд Тер с пирогата, Кристофър усети разликата в атмосферата. Струваше му се, че от всякъде го наблюдават враждебни очи.

Беше сменил елегантното си облекло и отново беше облечен като капитан Сейбър. Не се беше бръснал два дни и по лицето му беше набола тъмна брада. Когато влизаше в голямата къща на Лафит, никой не го спря, но отново почувства напрежението. Пиратите не се чувстваха спокойни след похищението над хората на губернатора.

Имаше промени и в района на затвора. Въоръжени мъже обикаляха наоколо и Кристофър не се съмняваше, че там държаха хората на губернатора. Него никой не го спря. Повечето го познаваха като капитан Сейбър.

Жан го прие радушно, но от него се излъчваше необичайна напрегнатост и бдителност. Като знаеше, че учтивите разговори нямаше да доведат до никъде, Кристофър каза направо:

— Предполагам, че знаеш защо съм тук.

Лафит безгрижно повдигна рамене.

— Но, разбира се, мон ами. Не мога да се сетя за друга причина, освен да си дошъл да се поинтересуваш за затворника от „Ла Бел Гарс“.

Кристофър поклати глава.

— О, значи си дошъл да искаш да освободя хората на губернатора.

Кристофър се усмихна и каза:

— Има ли нещо, което да не знаеш?

— Много неща не знам, мон ами. Едно от тях е колко дълбоко си се настанил в джоба на губернатора.

Усмивката се стопи и Кристофър заяви ядосано:

— За Бога, не мислиш, че с такава готовност бих си сменил палтото, нали?

— Кой знае? Случвало се е и преди.

Кристофър помълча известно време и накрая каза спокойно:

— Ако това е отношението ти, нямам какво да кажа.

— Винаги съм се възхищавал на арогантността ти, Сейбър. Но да минем на въпроса. Кажи защо си тук.

— Ще изслушаш ли това, което трябва да ти кажа?

— Знам, че си дошъл, заради хората на губернатора.

— Да. Някой трябва да води преговори за освобождаването им. Защо да не съм аз?

— Добре, да говорим тогава. Но, Сейбър, трябва да ти кажа, че съм много недоволен от твоя Клейбърн.

— Жан, престъпил си закона и продължаваш да го правиш. Не можеш да виниш губернатора, че се опитва да сложи край на дейността ти.

Разярен, със святкащи, черни очи, Жан скочи на крака.

— Как можеш да говориш така? Какъв закон нарушавам? Закон, прокаран от дебелите американски бизнесмени, за да могат да монополизират търговията, нали? Ето какво казвам за твоя закон — Лафит направи неприличен жест с пръсти. — Аз продавам по-хубави и по-евтини стоки на гражданите и затова съм обявен извън закона! Кажи ми защо трябва да се толерират американците, а мене да ме карат да плащам невероятни данъци?

Кристофър каза мрачно:

— Не съм тук да водя дебати с тебе. Дойдох да те убедя да ми предадеш хората на губернатора. Чуй ме, Жан, този път си стигнал твърде далече. Убил си трима. Смяташ ли, че Клейборн ще си трае? Решен е да доведе войска. Ако освободиш мъжете, това ще успокои духовете и ще покаже, че не си обикновен пират, който убива и държи в залог всеки, появил се на пътя му.

Лафит измърмори с присвити очи:

— Не мисля, че Клейборн ще стигне много далеч с искането си.

Вече раздразнен Кристофър каза през зъби:

— Много добре! Прави каквото искаш, Жан, но те предупреждавам, дните ти са преброени. Истински глупак си, ако не освободиш тези хора! Срещу тебе се надига гнева на обществото! Дяволите да го вземат, Жан, предай ми тези мъже!

Лафит внимателно го наблюдаваше, преценяваше казаното. Дългото мълчание бе прекъснато от самия него:

— Много добре. Ще го направя, но само за да докажа, че съм честен човек, който защитава стоките и хората си.

Кристофър нямаше намерение да спори с него. Единственото, което искаше бяха задържаните. Той попита хладно:

— Можем ли да потеглим днес?

Лафит повдигна рамене.

— Щом искаш. Мога да ти заема три малки лодки. Задържаните не са ранени и сами могат да гребат. За да докажа добрите си чувства, мога да ги снабдя и с храна, достатъчна за пътуването. Моите хора ще ви ескортират докато стигнете на няколко мили от града. Нямаш нищо против, нали?

Имаше, но нищо не можеше да каже. Можеше само да се надява, че хората на Лафит няма да им прережат гърлата в блатата. Прикривайки резервираността си каза с безразличие:

— Нямам.

Огледаха се един друг. За първи път от толкова години бяха от различни лагери. Лафит тихо каза:

— Съжалявам, че така се отдалечихме един от друг, приятелю. Вярвам ти, не ме предавай.

Кристофър не му отговори. И двамата знаеха, че макар да имаха различни становища сега, здравата връзка от миналото не можеше да бъде така лесно разрушена.

— А Алън Балард? — внезапно попита Лафит, нарушавайки неловкото мълчание.

— Все още искам да го държиш затворен, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Все още сме приятели и можем да разчитаме един на друг.

Без да обръща внимание на този коментар Кристофър продължи:

— Можеш да му свалиш веригите, но се увери, че няма да избяга. След седмица ще отплавам за Англия и като се върна през септември, бих искал да го освободиш.

Лафит се изненада.

— Да го освободя? Един шпионин!

— Да. Обещах да го направя. Тогава няма да има от какво да се страхуваме. Информацията му ще бъде ненужна.

— Наистина си се променил, приятелю. Имаше времена, когато би наредил да му отсекат главата.

— Може би. Просто искам да задоволя суетата си и да го освободя.

— Много добре. Ще стане така, както желаеш.

Вече нищо не задържаше Кристофър на Гранд Тер, затова той стана и каза:

— Бих искал да си тръгна колкото е възможно по-скоро. Ако нямаш нищо против, нека да приключим с това.

Повече не говориха и няколко часа по-късно задържаните, заедно с ескорта бяха на път за Ню Орлианс.

Пътуването не беше трудно, макар и неприятно. Кристофър не можа да мигне през нощта. Боеше се да не се случи нещо на някой от бившите задържани.

Нищо не се случи и той въздъхна с облекчение, когато ескортът ги напусна на няколко мили от града. Кристофър скочи на брега на кея до един запустял склад, определен за място на срещата. Към тях тръгнаха група мъже. Джейсън беше на чело. Кристофър с изненада разпозна военноморската униформа на Патерсън. Като видя Джейсън, първата мисъл на Кристофър беше свързана с Никол. Но на питащия му поглед той отговори като отрицателно поклати глава.

— Не, тя не ме е провалила. Просто си помислих, че е по-добре да присъствам. Комодор Патерсън не е много доволен, че съм се заел със случая. Освен това имам новини. Заминавате в други ден, но за това после.

През това време хората на Патерсън помогнаха на тези в лодките да слязат, а самият той поздрави сковано. Явно личеше, че не му харесваше намесата на Джейсън, още по-малко участието на Кристофър Саксън.

— Бих искал да разменя няколко думи с вас, ако е възможно.

Молбата приличаше на заповед и Кристофър беше малко отегчен от целия инцидент. Той повдигна вежди и каза провлечено:

— Сега ли?

— Сега! — отсече Патерсън.

Кристофър хвърли поглед на Джейсън, чудейки се в какво точно го беше въвлякъл този джентълмен. Лицето на Джейсън беше неразгадаемо. Кристофър остана с убеждението, че Джейсън, също както и Патерсън нямаше търпение да му зададе въпроси.

С очевидно раздразнение Кристофър каза:

— Много добре, нека да приключим с това.

Тримата влязоха в отдавна изоставената сграда, където някога бяха държали различни стоки. Патерсън ги въведе в нещо, което явно е било офис. Кристофър отказа да приеме предложения стол и се облегна на стената. Въпросите, които Патерсън започна да задава не бяха неочаквани. С какви сили разполагат братя Лафит? Колко са амунициите им? Какви са укрепленията им? Какви пътища използват за пренасяне на стоките си в града? Колко кораба има Лафит на Гранд Тер?

Стори му се, че въпросите продължават с часове. Единственото, което отговаряше беше: „Не знам. Не съм ги броил и въобще не ме интересува. Губите си времето, както и моето.“

Накрая Патерсън избухна:

— По дяволите! Отговорете или ще ви арестувам!

— Писна ми от вас, Патерсън — тихо изръмжа Кристофър. — Арестувайте ме, ако смеете или ако сте толкова глупав, та да го направите. Само след четиридесет и осем часа ще се озовете на двадесет крачки от мене на Метейра Роуд.

Лицето на Патерсън побледня, но преди да успее да заговори Джейсън се намеси.

— Даниел! — тихо каза той. — Няма за какво да го арестуваш, а и той доведе тези хора.

— Не съм забравил, но също така знам, че мистър Саксън е приятел на онзи престъпник и би могъл да съдейства за залавянето му.

Джейсън се усмихна и каза:

— Съгласен съм, но те предупредих, че мистър Саксън е много упорит човек.

Патерсън изсумтя, сбогува се троснато и си отиде. Като останаха сами с Джейсън Кристофър каза:

— Това не ми харесва. Нито въпросите, нито намесата на Патерсън.

Джейсън го изгледа.

— Никога не съм крил чувствата си към Жан Лафит. Ако можехме да получим полезна информация, щяхме да я използваме срещу него. Но разбрах едно, вие сте човек на думата си.

На Кристофър със закъснение му хрумна, че целият епизод е бил тест. Джейсън проверяваше лоялността му. Почти разсеяно каза:

— Знаете, че всичко това можеше да е блъф. Възможно е да съм се споразумял с Жан да освободи мъжете, за да спечеля доверието ви.

— Смятате ли, че не съм го допуснал? Признавам, че не мога да реша що за човек сте. Ще спя по-леко, щом потеглите за Англия.

— Споменахте, че се променя датата на отплаването.

— Да. В други ден, както казах. Монро е приел предложението на английския министър на войната, Касълрийф за директни преговори.

— Нямаме ли официален представител? — попита Кристофър.

— Само един джентълмен на име Рюбен Бийсли. Вярвам, че Монро е включил уведомително писмо до него, касаещо вас. А и младият секретар на Албърт Галатин е в Лондон. И той като вас е там неофициално и не мисля, че трябва да се срещате с него. Няма да ви бъде от полза. Но утре ще ви дам цялата информация.

През това време уискито значително намаля, но изглежда Джейсън не бързаше и добави развеселено:

— Трябва да ви поздравя за повереницата ви.

Едва ли не с лошо предчувствие Кристофър повтори:

— Да ме поздравите ли?

— Да. Казахте, че няма да ме посрами и тя не го направи, въпреки че ме би на карти. Голямо щастие е, че заминавате в четвъртък, в противен случай кандидатите й ще се избият пред вратите ви. Вечеряхме в дома на губернатора в събота и самият Клейборн е много възхитен. В неделя я заведохме на опера. Самата опера не беше голям успех, но Никол със сигурност беше! Кълна се, мислех, че ще се наложи да се бия, за да разчистя пътя ни.

В очите на Кристофър имаше блясък, който Джейсън не можеше да определи, но смразяващата гладкост на гласа му не можа да го излъже:

— А Никол спря ли се на някой, който да й привлече вниманието?

— Това не мога да кажа. Но съм сигурен, че сам ще разберете — тя е ваша повереница, преди всичко.

— Може би. — Кристофър веднага смени темата, насочвайки разговора към Англия.

Те допиха бутилката уиски и пияни Кристофър и Джейсън закрачиха към представителните си домове. Беше започнало да вали и псувайки недоволно, Кристофър придърпа сакото си по плътно до тялото. Като видя действията му, Джейсън се засмя:

— Почакай да стигнеш до Англия, приятелю. Почакай да усетиш английския дъжд.