На петнадесет години гимназистът Адам Лемхович се увлече от космонавтиката. В стаята му започнаха да се трупат модели на ракети, книги за космоса и дебели папки с изрезки от вестници и списания. Вечер мълчаливият късоглед юноша се затваряше и с часове разглеждаше снимките, преодолели невъобразимите разстояния от милиони километри. Безмълвните лунни кратери, червените скали и пясъци на Марс, странните потоци по повърхността на Енцелад, загадъчната тъмна половина на Япет, ледените пукнатини по Ганимед — всичко това го омагьосваше. Момчето притваряше очи и мечтаеше за междуплапетни полети, за слава и подвизи.
Времето внесе някои прозаични поправки. Петнадесет години по-късно за Лемхович вече бе ясно, че никога няма да стане космонавт, нито пък има шансове да извърши някакъв подвиг. От старата мечта бе останало само ядрото — жаждата за слава. Както всеки млад научен сътрудник, той имаше няколко революционни идеи и твърдо вярваше, че след време те ще му донесат Нобелова награда.
Идеите се оказаха несъстоятелни. От тях останаха само няколко статии, почти безследно изгубени в морето от публикации. И все пак съдбата прояви благосклонност към Адам Лемхович. На четиридесет и пет години мечтата му се сбъдна по най-блестящ начин — той не само получи Нобелова награда, но и потъна във вълните на шумна и заслужена (както смяташе тогава) популярност.
На шестдесет години Адам Лемхович мечтаеше само за едно — да бъде обикновен, никому неизвестен пенсионер.
Седнал в широкия хол на анонимния хотелски апартамент, той печално поклати глава. Отдавна се бе примирил с неудобствата на славата и вече почти нямаше надежда някога да се отърве от нея. Беше осъден до края на живота си да влачи бремето на световната известност — Адам Лемхович, Нобеловият Лауреат, Човекът Който Промени Нашия Свят, Откривателят ма Новото Изкуство и прочие, и прочие… Не се оплакваше — отдавна бе забелязал, че околните възприемат жалбите му като кокетство на капризна знаменитост и вместо да го оставят на мира, удвояват признаците на внимание. Навярно трудно можеха да разберат каво означава да бъдеш почти напълно лишен от личен живот, да изоставиш изцяло научната си кариера заради безсмислени симпозиуми и коктейли, да отговаряш в безбройни интервюта на еднообразни до втръсване въпроси. Светът се нуждаеше от знаменитости и когато те не достигаха, сам си ги създаваше.
Тихият звън на телефона прекъсна мислите му. Лемхович с пъшкане се пресегна и натисна бутона. На екрана се появи симпатично младо девойче с очила (напоследък ретромодата отново въвеждаше очилата).
— Вашата международна поръчка…
— Да, да! — нетърпеливо възкликна Лемхович. — Свържете ме!
Девойчето кимна и изображението се смени. На екрана изникна познатата гостна в извънградската му вила. По стените висяха снимки на спътниците на Юпитер — спомен от детското му увлечение. Марта седеше в старото кожено кресло срещу телефона. Беше в любимата си черна рокля с бяла дантелена якичка, за която Лемхович на шега казваше, че я подмладява поне с тридесет години. Но сега Марта изглеждаше състарена и прегърбена, сякаш невидим товар притискаше крехките й рамене. Зачервените й очи издаваха, че е плакала. Беше неподвижна, само пръстите й нервно мачкаха кърпичката.
Марта да плаче! Лемхович бе толкова поразен, че не успя да измисли нищо по-добро от предварително подготвеното бодро начало.
— Привет, Марта! Какво ново в къщи?
Тя бавно вдигна поглед — толкова объркан и отчаян, че Лемхович изтръпна. „Филип! — мина му през ума. — Нещо се е случило с Филип! Господи, момчето ми!“
— Игна… — заекна Марта. — Игнасно е болен…
Лемхович притвори очи. Въздъхна тежко и му се стори, че тази въздишка няма да има край. Игнасио… Разбира се, Игнасио. От години бе очаквал това. В края на краищата, никой не е безсмъртен. И въпреки това, в дъното на душата си бе таил надеждата, че Игнасио ще се окаже вечен.
— Какво се е случило? — гласът му отекна глухо из стаята.
— Нали знаеш, че той чакаше Хуан да се върне — бързо заговори Марта, сякаш нямаше търпение да прехвърли болката си. — Преди три дни поиска да отиде на пристанището. Беше си втълпил, че корабът на Хуан непременно ще пристигне този ден. После започна буря… Когато се прибра, беше мокър до кости… Вечерта вдигна температура. Лекарят дойде чак на следващия ден… Каза, че няма надежда… — Тя изведнъж изхлипа. — Помогни му, Адам! Трябва да му помогнеш!
— Не мога, Марта. Знаеш, че не мога. Никой не може да му помогне сега. И изобщо… Защо си въобразяваш най-лошото? Само защото един некадърен доктор казал, че няма надежда? Хайде де! Да не мислиш, че една настинка е достатъчна за нашия стар авантюрист? Помниш ли колко по-зле е бил? Ще се измъкне, Марта! Избърши си очите и престани да плачеш.
Тя го погледна с колебливо облекчение. Лемхович криво се усмихна. Ето че отровата на световната популярност бе проникнала дори у Марта. Нито той, нито някой друг би могъл да предскаже съдбата на Игнасио, ала Марта вярваше, че Великият Лемхович не може да греши. Какво пък, нека! Нека вярва, че Игнасио ще оздравее въпреки прогнозата на лекаря. Току-виж наистина оздравял.
— Сигурен ли си? — Марта избърса очи с омачканата кърпичка и приглади прошарената си коса. — Нали не ме залъгваш, Адам? Толкова се разтревожих, като го видях в леглото…
— Ще се оправи! — решително отсече Лемхович. — Ами че това е Игнасио, не някой от днешните слабаци. Представи си само: да умре от настинка! Няма да стане!
— Благодаря ти, Адам! — сега Марта наистина се успокои. — Обаждай се по-често. И се връщай скоро!
— Излитам след два дни. Ако се опитат да ти натрапят някакви ангажименти, отбивай атаките. Решил съм поне един месец да не пътувам никъде.
— Дано! — тя недоверчиво поклати глава. — Ще те чакам вдругиден. Довиждане. Отивам да видя как е Игнасио.
Екранът изгасна. Лемхович разсеяно закрачи из хола, после се приближи към широкия панорамен прозорец и притисна чело към хладното стъкло. Едва сега започваше да осъзнава онова, което бе чул. Игнасио беше болен, Игнасио можеше да умре. А той… Какво търсеше тук, в тази далечна столица? Още един научен конгрес, още десет интервюта, още петдесет безлични срещи…
Долу блестяха светлините на вечерния град. Преплитаха се причудливо изкривени фасади от стъкло и метал, между тях тъмнееха задрямалите масиви на многоетажните паркове, по магистралите прелитаха коли. В далечината проблясваха, подредени в романтични правоъгълници, прозорците на старите квартали. Лемхович обичаше тая архитектура от миналия век — строго функционална, сдържана, без модерните строителски излишества. Имаше нещо аскетично в някогашните панелни сгради, нещо спокойно и далечно от съвременната суета.
Погледът му се плъзна отвъд старинните здания, към тъмната планинска верига. По склоновете блещукаха прозорците на хижи и хотели, далече надясно, осветена от прожектори, се издигаше кулата на стария телевизионен център. Лемхович се намръщи — гледката му напомняше за предстоящото интервю. И едва бе помислил за това, на вратата се почука.
— Заповядайте! — високо изрече той.
В стаята влезе преводачката — високо русо момиче с грозновато лице и весела усмивка, която заличаваше всички недостатъци.
— Добър вечер, професор Лемхович. Извинете за безпокойството, исках само да ви кажа, че преди малко ми се обадиха от телевизията. Колата ще ви чака пред хотела в десет часа сутринта.
— Добре, добре — разсеяно кимна Лемхович. — Тъкмо мислех за това. Не се тревожете, моето момиче, всичко ще бъде наред. Ако не друго, поне интервюта се научих да давам.
Преводачката се смути, пожела му лека нощ и излезе. Лемхович уморено се отпусна в креслото и машинално посегна към масичката, където лежеше любимата му книга — „Класически японски тристишия“. Разгърна я, ала не виждаше текста. Пред погледа му танцуваше загорялото от слънцето, набръчкано лице на Игпасио.
И изведнъж буквите бавно се проясниха. Беше отворил книгата на едно от тристишията на Басьо.
Пеперуда той вече
никога няма да стане. Напразно трепери
червей под есенен вятър.
Навън, край фасадата на тридесететажния хотел, свистеше вятър.
Пътят криволичеше нагоре, сред лескови гъсталаци и обляни от слънце тревисти склонове, от време на време потъваше в сянката на букови гори и отново излизаше на открито. Отгоре се мярнаха пъстрите кабинки на лифта.
— Тази планина е истинско богатство за вашия град — каза Лемхович. — Малко столици могат да се похвалят с такива чудесни възможности за туризъм.
— Ако остане време, ще направим една обиколка, искате ли? — предложи преводачката. — Ще видите колко е красиво. От върха се вижда целият град. А може и довечера да се изкачим догоре — нощем гледката е фантастична. Същинско море от светлини…
Колата направи последния завой и спря в подножието на телевизионната кула. Пред входа вече ги чакаше водещият на предаването — невисок мургав мъж с къдрава коса и тънки черни мустачки. Докато излизаха от колата, той гн наблюдаваше със същия поглед, който бе подразнил Лемхович при вчерашната им среща — внимателен и леко насмешлив. С изискания си тъмен костюм и златната игла върху модната широка вратовръзка приличаше по-скоро на важен търговски представител, проследяващ изпълнението на доставка от ценни стоки. „Специалист по провокиращи интервюта — помисли Лемхович. — Ще се опитва на всяка цена да оживи беседата с неочаквани въпроси. Да видим, да видим…“
Вместо да го раздразни, мисълта го развесели. Отдавна бе минало времето, когато се объркваше пред журналистите и смутено мънкаше в отговор на неудържимото им любопитство. Сега знаеше как да се справи с който и да било от тях. Ако се наложеше, би могъл да постави на място този самоуверен млад мъж, но се надяваше да не стига чак дотам. Най-подходяща за момента му се струваше неутралната позиция — световноизвестен учен благосклонно отговаря на въпросите на журналиста и заобикаля с дискретно мълчание неудобните теми. А за разнообразие можеше тук-там да подхвърли по някоя ненадейна преценка за ролята, която бе изиграл в науката. Обичаше да поразклаща пред публиката собствения си пиедестал.
Водещият маниерно протегна ръка и заговори нещо.
— Добре дошъл в нашия телевизионен център, професор Лемхович — преведе момичето. — Екипът е готов за предаването. Заповядайте в студиото.
Докато пресичаха широкото фоайе и се изкачваха по стъпалата към втория етаж, водещият продължаваше да говори. Всъщност, в приказките му нямаше нищо ново. Още вчера бяха уговорили темата на предаването. Лемхович трябваше да беседва с няколко представители на зрителите. Разговорът щеше да протече без предварителна подготовка, за да не се нарушава впечатлението за непосредственост и автентичност. Телевизионните журналисти винаги обичаха да говорят за непосредственост и автентичност, макар че рядко можеха да обяснят какво точно имат предвид.
Студиото се оказа неголяма зала със стени от цветопроменлив пластик тип „хамелеон“. От тавана висяха десетки прожектори с големи бели номера, между които се спускаха гъвкави метални пипала с миниатюрни камери на върха. Лемхович съчувствено погледна към режисьора на пулт, отделен от студиото с прозрачна стена. Не му завиждаше — от опит знаеше колко трудно се управляват тези манипулатори с неограничена степен на свобода.
Около кръглата маса вече седяха седемте поканени представители на зрителите и водещият му ги представи един по един: едър, широкоплещест механик на строителни машини; висок и мършав социолог с дълги ръце, дълъг нос и дълга, отдавна неподстригвана коса; млада домакиня с празнична прическа, облечена в най-хубавата си рокля (как иначе, нали всички съседи ще я видят по телевизията!); артистично небрежен писател в кожено яке и пуловер с раздърпана яка; чертожничка на около тридесет и пет години с вечно очакващ поглед на стара мома; късо подстриган ученик с предизвикателно присвити очи, облечен в строг черен костюм (несъмнено наложен от родителите, но момчето не бе пропуснало да разхлаби вратовръзката и да разкопчее горното копче на ризата); и накрая — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса, научен сътрудник от Националния изследователски център по видеоника. „Колега — помисли Лемхович. — Скромен, но скрито суетен. Иначе за какъв дявол ще носи очила с такива дебели стъкла, вместо отдавна да си направи операция.“
Кимна на гостите, отпусна се в креслото като в зъболекарски стол, притвори очи и се отдаде във властта на екипа. Още отсега започваше да му става горещо под светлината на прожекторите. Някой прокара по лицето му гъба, напоена с грим (за да не изглежда червен на екрана), друг бързо закрепи на ухото му слушалка за симултанния превод.
— Готови ли сме? — раздаде се гласът на режисьора от високоговорителя.
— Готови! — отвърна водещият.
— Внимание! Излъчваме директно в ефир. Тишина в студиото!
Предаването започна.
Водещият с привичен жест се облегна назад в креслото, като че искаше да увеличи разстоянието между себе си и гостите. Погледът му стана съсредоточен, професионален. Вече се откъсваше от хората и виждаше пред себе си само обекти за беседата, които трябва да бъдат манипулирани по най-оригиналния начин. Подпрял с ръка леко наклонената си настрани глава, той се обърна към камерата.
— Добър вечер, драги приятели на нашето телевизионно предаване „Гостът на трета програма“. Искам преди всичко да ви благодаря за стотиците писма, които получихме през изминалата седмица. В тях предлагате многобройни теми за разговор, по преобладава желанието да разкажем за новото изкуство, което от няколко години завладя света. Вече разбирате, че имам предвид видеониката.
Лемхович се усмихна. Началото беше добро, само че малко фалшиво. Едва ли бяха чакали писмата от миналата седмица, за да определят темата на предаването. Във всеки случай, бяха го поканили още преди месец.
— Авторите на най-интересните писма са край мене в студиото — продължи водещият. — Те са представители на разнообразни професии (той ги изреди набързо). А сега имам удоволствието да ви съобщя, че на нашата покана бе любезен да се отзове самият професор Адам Лемхович, създателят на видеона. Добре дошъл в студиото, професор Лемхович. Мога да ви уверя, че цялата наша публика с интерес ще изслуша онова, което очакваме да разкажете.
Той направи кратка пауза, присви очи и нанесе първия удар:
— И тъй, пека започнем с въпроса: кой е всъщност професор Лемхович?
„Добре, моето момче — помисли Лемхович. — Нека опитаме да поразклатим пиедестала, пък да видм какво ще се получи.“
— Виждам, че обичате „да хващате бика за рогата“ — каза той с добре изиграна наивност. — Е, смятам, че на този въпрос може да се отговори с две думи. Кой е професор Лемхович? Много просто — самозванец и узурпатор.
— Вие се шегувате — объркано произнесе водещият. За миг бе изтървал ситуацията и на всяка цена трябваше да спечели няколко секунди, за да си възвърне контрола.
— Не, защо… — Лемхович беше самата свещена наивност. — Разбира се, Нобеловата награда, която ми бе връчена преди петнадесет години, действува… мммм… хипнотизиращо върху широката публика. Но мнозина известни учени, които аз дълбоко уважавам, са на мнение, че не съм нищо друго, освен узурпатор на едно откритие, което, така да се каже, „плуваше във въздуха“. И ще ви призная — те извънредно се смущават, когато в лична среща им съобщя, че напълно се съгласявам с тях.
Водещият бавно се опомняше.
— Искате да кажете, че на ваше място всеки друг би направил същото откритие?
— Не само на мое място. Всъщност, трябва да подчертая, че в нашия двадесет и първи век истински новите открития са изключителна рядкост. В този смисъл видеониката не е откритие. Ако трябва да направя една сериозна оценка на собствените си заслуги, бих казал, че само съм събрал заедно нужните елементи. Както прави например готвачът. Но не при изготвянето на някакъв кулинарен шедьовър, а при сваряването на най-елементарен бульон. Самият шедьовър, повтарям, се дължи не на мене, а на историческото развитие на електронните информационни средства.
— И… често ли изказвате подобни мисли? — предпазливо опита почвата водещият.
— Всеки път, когато имам възможност — Лемхович се разпалваше както винаги, когато ставаше дума за незаслужената му популярност. Знаеше, че няма смисъл и все пак опитваше да обясни как стоят нещата. — Може би затова на запад престанаха да ме канят по шумни симпозиуми. Имам предвид не сериозните научни срещи, а онези, където се търси повече реклама и пропагандна пушилка, отколкото истинска работа. На такива симпозиуми, естествено, е нужна гигантска фигура, някакъв научен супермен или в най-лошия случай — нещо като Уелсовия доктор Моро…
Писателят нетърпеливо се размърда. По челото му вече бяха избили капчици пот. Непрактичен човек — да идва в студиото с пуловер и кожено яке. Навярно му се искаше да ги свали, но вече нямаше как.
— Извинете, ще ви задам един въпрос, на който можете и да не отговаряте — каза той. — Защо с тези възгледи приехте Нобеловата награда?
Лемхович бавно кимна. Някога се боеше от този въпрос. Журналистите винаги го задаваха и в началото той се мъчеше да се отклони от отговора. По-късно разбра, че мълчанието е безполезно. Славата висеше над него като увеличително стъкло, от което нищо не можеше да се укрие. Откровеност, абсолютна откровеност — това беше единственото решение.
— Виждате ли, всичко е много просто — замислено обясни той. — Бих могъл да се оправдая със скандалните последици на един отказ, с натиска от страна на научната общественост или с това, че още съм бил под силното влияние на огромния успех. Но истината е, че просто не можах да победя собствената си суетност. Такова нещо се случва само веднъж в живота на човека и… който е безгрешен, нека хвърли камък върху мене…
Отново си припомни щастливата вечер преди петнадесет години, когато тичаше към къщи с бутилка шампанско възбуден, опиянен, ликуващ. Най-после! Най-после! Марта го целуваше на прага, Филип възторжено крещеше из хола. После изтичаха да вдигнат първия тост за Игнасио, от когото бе започнало всичко. Телефоните звъняха един през друг, роднини, колеги и познати бързаха да го поздравят. Колко бързо са научили, чудеше се той и сияеше в лъчите на славата — виден учен, лауреат на Нобелова награда, гордост на родната наука. И не подозирше, че всичко ще свърши така — с отегчение и умора, със съжаление, че не е помислил малко, преди да приеме незаслужените почести.
А сега не желаеше нищо друго, освен едно — да бъде в къщи, при Марта и да се вълнува за здравето на Игнасио.
Унесен в спомени, за момент бе престанал да се вслушва в тънкия глас на преводачката, долитащ от слушалката. Видя, че всички го гледат с очакване и извинително се усмихна.
— Прощавайте, разсеях се. Какво казахте?
— Струва ми се, че се осъждате прекалено строго, професор Лемхович — повтори чертожничката. — Поне така изглежда от мястото на човек, като мене, който не разбира тънкостите на видеониката. Аз знам само едно — че новото изкуство завладя целия свят, че във всеки дом има видеон…
— Ние в къщи имаме четири! — вметна домакинята, загледана право в обектива на камерата.
— …и че за мене това наистина е епохално откритие — намръщено продължи чертожничката. — Затова ще ви помоля да обясните по-подробно какво имате предвид, когато твърдите, че идеята за видеона „се е носела из въздуха“.
Навлизаха в „научната част“ на беседата. В такива моменти Лемхович наистина започваше да се вълнува. Струваше му се, че говори прекалено сухо, с твърде много технически подробности. Но нямаше друг начин да обясни същността на видеониката. Утешаваше се с това, че поне за една част от зрителите ще бъде от полза да чуят как е създадено новото изкуство.
— Добре, нека започнем отначало. Какво е видеонът? В най-общи линии бихме могли да го наречем безкрайно дълъг филм. Ако погледнем в историята на киното, ще открием, че времетраенето на филмите непрекъснато се увеличава — от няколко минути до час, час и половина, после кн-нотворби с по две, три, пет серии… Към средата на миналия век се появяват телевизионните серийни филми с по 20, 30, дори 100 епизода. Това вече доста напомня видеон, нали?
— Не е същото! — предизвикателно възрази ученикът.
— Правилно, не е същото. И все пак по онова време доста успешно се създават серийни филми по най-големите класически литературни произведения. Кинематографията по редица съображения не би могла да направи това.
— Радвам се, че казвате добри думи за телевизията — опита се да овладее разговора водещият.
— И ще кажа още — прекъсна го Лемхович. — Видеониката не би могла да се появи без съществуването на телевизията. Та какво друго е видеонът, освен леко видоизменен телевизор?
Огледа се. Слава богу, всички го слушаха с интерес. Нямаше нужда да претупва набързо темата и да търси по-забавни примери. Не обичаше да се прави на шут пред публиката. В края на краищата бяха го поканили да говори за видеониката и щеше да обясни всяка подробност.
Научният сътрудник отсреща се приведе напред, като че говореше пряко, без посредничеството на слушалките.
— Професор Лемхович, бих искал да ви запитам като специалист — кой момент от развитието на телевизията смятате за преломен по пътя към видеониката?
— С риск да ви учудя, колега, ще се върна твърде назад. През 60-те години на миналия век в Съветския съюз започват опити за предаване на факсимилета на вестници от Москва до Сибир. По този начин се избягвало транспортирането на печата с тогавашните сравнително бавни и скъпи самолетни превози. За подобряване на качеството на приемания образ сигналът преминавал през компютър. Мисля, че именно от този момент можем да говорим за историческата неизбежност на видеона.
— Да, благодаря ви — удовлетворено кимна събеседникът му.
Настъпи кратко мълчание. После строителят, малко смутен, повдигна ръка като ученик.
— Извинете, за вас може би е ясно, но за мене — не съвсем. Защо използуването на компютър да означава, че е направена крачка към видеона? Доколкото знам, днес всеки телевизионен приемник е снабден с компютър, но въпреки това няма нищо общо с видеона.
— „Нищо общо“ е силно казано, но по принцип сте прав — съгласи се Лемхович. — Наистина днес телевизорите са снабдени с миниатюрни компютърни блокове. И по този начин всички те са наследници на онзи сибирски експеримент. По-късно, през 70-те и 80-те години на миналия век комбинацията телевизор-компютър е използувана за доставяне на телевизионни изображения от борда на космически станции. По този начин са били получени снимки на Марс, на Меркурий, Венера, Юпитер, Сатурн… с две думи — на всички планети от Слънчевата система и техните спътници.
Той помълча, припомняйки си далечните години, когато жадно разглеждаше космическите фотографии, без да подозира, че след десетилетия те ще оформят съдбата му. После поклати глава и продължи:
— Всъщност нека поставим въпроса така: каква роля играе днес компютърният блок при създаването на телевизионната картина?
— Запазване на статичния образ! — скорострелно изтърси ученикът, сякаш се боеше да не го изпревари някой.
— Браво, младежо — одобрително се усмихна Лемхович. — Отговорът е правилен. Вие може би се интересувате от електроника?
— Не, просто това сме го изучавали по физика — момчето се мъчеше да говори небрежно, но личеше, че е готово да се пръсне от гордост. В тази блажена възраст навярно още не допускаше, че славата има и обратна страна.
— Добре, да се върнем на темата. Стигнахме до статичния образ. Но преди да говорим за него, нека се върнем към историята на телевизията. През един голям период от своето съществуване тя се базира върху предаването на цялото изображение — по 25 пъти в секунда се излъчва целият кадър с всичките му подробности, независимо, че е показан преди част от секундата. Този архаичен процес наричаме динамичен принцип.
Той се облакъти на масата и продължи да излага тезата си бавно и спокойно, като на лекция в Политехническия институт:
— А сега — за днешния статичен принцип. В края на миналия век възниква идеята за нов метод при използуване на връзката компютър — телевизор. Вместо да се излъчва непрекъснато целият кадър, статичните елементи се запазват в паметта на компютъра и непрекъснато се подават на екрана. През това време предавателната станция излъчва само динамичните промени в кадъра. Така се икономисва излъчвателна мощност, премахват се смущенията.
Всички около масата закимаха одобрително. „Дано да им е ясно — с надежда помисли Лемхович. — Прекалено много станаха чудесата на техниката, които използуваме, без да ги разбираме.“
— Да, чел съм за статичния принцип — обади се социологът. — Но знаете ли, винаги съм си задавал един малко наивен въпрос… Какво ще стане, ако включа своя телевизор в средата на предаването? Нали в паметта на компютъра няма да са получени статичните елементи. Значи ли това, че ще виждам само движещото се изображение?
Лемхович отвори уста да отговори, но водещият, изтощен от толкова дълго мълчание, побърза да вземе думата:
— Позволете да отговоря аз. За да се избегне опасността от „непълно“ изображение, на всеки две секунди се излъчва целият кадър. Фактически единственото неудобство е почти незабележимото закъснение при появата на образа…
Той самодоволно погледна към Лемховнч, сякаш искаше да каже: „Виждате ли, и ние ги разбираме тия работи!“. Но точно в този момент го прекъсна научният сътрудник:
— А това закъснение е било значително по-голямо при старите телевизори, използуващи електронно-лъчева тръба.
— …Колкото до предимствата, те са очевидни — малко по-нервно продължи водещият. — Статичните елементи се излъчват 50 пъти по-рядко и това позволява да се вмести в предаванията значително по-голямо количество информация.
— Виждал съм изображението на екрана на музеен телевизор от миналия век — намеси се ученикът. — Прилича на старинна фотография — цялото е на точки и петна.
Водещият го изгледа свирепо, но Лемхович се пресегна и бащински потупа момчето по рамото.
— Благодаря за подкрепата. Да смятаме, че сме свършили със статичния принцип. Ще добавя само това, че първите телевизори от нов тип са имали твърде масивен компютърен блок. Благодарение на постиженията на електрониката в началото на века той започва да придобива все по-компактни размери, докато става онова, което виждаме днес — малка кутия в почти плоския телевизионен приемник.
Строителят не изглеждаше удовлетворен. Той се въртеше в креслото си, прехвърляше поглед от събеседник на събеседник и накрая не издържа:
— Признавам, че досега научихме много неизвестни неща… е, поне за мене. Но вие така и не отговорихте на въпроса ми. Каква е връзката между статичния принцип и създаването на видеона?
— Още малко търпение — успокои го Лемхович. — Връзката е почти абсолютна. При статичния принцип компютърът поема грижата за неподвижното изображение. Логично е да се запитаме: а не можем ли да го натоварим и с движещия се образ?
— Това е вашата идея, нали? — възкликна чертожничката.
— Уви, не. За разочарование на своите почитатели трябва да кажа, че идеята е засягана много преди мен. През 2003 година я изказа Шарл Терлие, няколко месеци по-късно — Игор Мостовский… Да не говорим за многобройните публикации на подобна тема между 2010 и 2015 година. Преди двадесет години идеята за създаване на видеона вече съществуваше. И когато компютърната техника напредна достатъчно, оставаше само някой да се сети за идеите на Терлие и Мостовский и да ги приложи на практика. По една случайност аз бях първият. Това е всичко.
Отново настъпи мълчание. Водещият гледаше Лемхович с кисела физиономия. Беседата вървеше съвсем не в тая посока, която бе предвиждал.
— Професор Лемхович, вие сте първият… ъъъ… откривател, с когото се срещам — запъна се домакинята. — Извинете за любопитството. Спомняте ли си как възникна у вас мисълта за създаване на видеона?
— Разбира се, помня… Това беше много отдавна. Но чакайте, трябва да ви разкажа за Игнасио…
Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.
— Тук е! — вбесено изрева дребният шишкав сержант. — Проклятие, казвам ви, че трябва да е тук!
Той изскочи пред входа, хвана Игнасио за раменете и го разтърси с всичка сила.
— Ти си го скрил, негоднико! Казвай къде е, или ще те подпаля заедно с колибата ти!
— Ваша воля, господин сержант — кротко наведе глава Игнасио. — Можете да правите каквото си искате, но от пладне насам не съм виждал жив човек. Послушайте съвета ми, оставете ме на мира и побързайте да потърсите вашия избягал роб на друго място, преди да е изчезнал завинаги.
Сержантът ядно плю настрани, избърса потта от челото си и отново влезе в колибата. Отвътре долетя отчаяният му глас:
— Трябва да е тук, трябва! Мадре де диос, сеньор Мадейра ще побеснее, като разбере, че сме го изтървали! Какво се хилите, проклетници? Да не мислите, че на вас ще ни се размине?
— Господин сержант, този човек сигурно е прав — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.
Игнасио се обърна. Застанал сред колибата, сержантът нервно хапеше устни и се колебаеше какво да реши. Не можеше да се отърве от чувството, че избягалият роб е скрит някъде наблизо. Но всяка минута забавяне намаляваше шансовете за успех на преследването.
— Негодници! Всички са негодници! — мрачно промърмори сержантът. — Хайде да вървим.
Впил напрегнат поглед в него, Игнасио не забеляза как зад гърба му пропълзя едра змия и бързо се вмъкна под дъсчената настилка на колибата.
— Дай път! — сърдито викна сержантът и изблъска Игнасио от дървеното стъпало, макар че имаше достатъчно място.
Един но един войниците излязоха от колибата. За миг сержантът спря и се огледа, избирайки посоката, в която да ги поведе. Игнасио въздъхна с облекчение. Още малко и щеше да се спаси от тях, а после нещата ставаха по-прости.
Внезапно от колибата се раздаде пронизителен крясък. Войниците смаяно се обърнаха. Пред очите им две от дъските на пода изхвръкнаха нагоре и от образуваната дупка изскочи полугол негър с посивяло от страх лице.
— Ето го! — тържествуващо изрева сержантът.
С едни скок негърът излетя през вратата и побягна към храстите. Войниците още не се бяха опомнили и само гледаха объркано подир него.
— Стреляйте, проклетници! — викаше сержантът. — Огън!
Един от войниците вдигна пушката и натисна спусъка, без да се цели. Прогърмя изстрел, но негърът продължаваше да тича. Вторият куршум също не го улучи. До храстите оставаха само десетина крачки, когато отекна третият гърмеж. Негърът изпъшка, хвана се за кръста и рухна на земята.
Сержантът се обърна. В малките му черни очички блестеше злобна радост. Той вдигна ръка и посочи с пръст Игнасио.
— Арестувайте този човек!
Отекна финалният акорд на музиката, екранът на телевизора изгасна за миг, след това се появи говорителката и усмихнато съобщи:
— Драги зрители, това беше седми епизод на кубинския сериен филм „Животът на Игнасио“. Следващия, осми епизод, очаквайте в сряда, от…
— По дяволите! — възкликна момчето, седнало пред телевизора.
— Филип! — строго каза Лемхович. — Колко пъти съм ти казвал да не ругаеш?
— Не е честно! — обидено промърмори момчето.
Лемхович изключи телевизора, където беше започнало някакво рекламно предаване и се обърна към сина си.
— Кое не е честно според теб?
— Ами това… — Филип неопределено махна с ръка. — Защо Игнасио не се обърна? Само за мъничко да беше погледнал настрани, щеше да види змията и да я прогони. Онзи, дебелият и без това вече се канеше да си тръгва.
Бащата вдигна рамене.
— Е, филмът вече е заснет и не може да се промени. Остава си един и същ — за всички зрители и всеки път, когато се излъчва. Можеш да го гледаш и десет пъти, но змията все ще влиза в колибата.
— Знам, знам — нетърпеливо кимна момчето. — Друго исках да кажа. Няма ли начин да се даде свобода на Игнасио?
Лемхович помисли малко. Не беше привърженик на „приспособяването“ към детската възраст. Предпочиташе да говори със сина си като с възрастен. Марта понякога мърмореше за това, но Филип беше доволен.
— Разбирам какво искаш да кажеш, моето момче, но това е невъзможно. В края на краищата Игнасио на екрана е само един подвижен образ — без своя воля, без собствени решения. И така е не само с него, но и с цялата екранна действителност. Веднъж зафиксирана, тя не може да се промени. За създаването на един филм ние плащаме скъпа цена — отказваме се от случайността, този неразделен елемент на реалния живот.
В очите на Филип пламнаха войнствени пламъчета.
— Слушай, тате, не ме баламосвай! — непочтително заяви той (в споровете това му се позволяваше). — Обясни ми по човешки, защо да не дадем свобода на Игнасио.
Лемхович въздъхна. И тая вечер нямаше да има време за работа. Статията стоеше недописана, в редакцията вече се сърдеха, а той трябваше да спори със сина си на някаква безсмислена тема.
В този миг не би могъл и да предположи, че само след пет години тази тема ще му донесе Нобелова награда.
Седнал в студиото, Лемхович си припомняше онази далечна вечер и собственото си объркване в спора с упоритото момче. Спомняше си как дълго се въртя в леглото в напразна борба с безсъницата. Някъде към полунощ стана внимателно, за да не събуди Марта, качи се на тавана и започна да рови в старите списания. Имаше нещо такова, сигурен бе. И наистина го откри — пожълтял, прашен екземпляр на „Журнал дьо л’ектронисиен“ от 2003 година със статията на Шарл Терлие.
— На следващия ден започнах да правя най-общи изчисления — продължи той. — Пресмятах какъв обем на паметта трябва да има един компютър, за да може да разиграе историята на Игнасио. Получаваха се чудовищни цифри. Бях готов да се откажа, но разбирах, че идеята си заслужава труда. Ако успеех, светът щеше да получи нов вид изкуство — самостоятелен телевизор, способен безкрайно дълго да разиграва всяка история, която му възложим. Мисля, че тогава ми хрумна и названието „видеон“. Не е много успешно, но си спечели популярност.
Научният сътрудник се изкашля.
— Споменахте за трудностите и мога да си ги представя. Как успяхте все пак да преодолеете пречките?
— Виждате ли, в първоначалната си работа се ръководех от една най-проста принципна схема на бъдещия апарат. Ето ще я нахвърлям тук…
Лемхович извади от джоба си лист, разгъна го и започна да скицира. Една от камерите се наведе над рамото му, за да обхване схемата.
— Аха! — кимна с разбиране научният сътрудник. — Тази схема се употребява и до днес.
— Да, тя е твърде проста, за да се видоизмени, макар че някой ден сигурно и това ще се случи. Но въпросът беше как да се реализира всичко това на практика. По това време работех в една експериментална лаборатория. Ръководството на института се заинтересува от идеята и ми даде, така да се каже, зелена улица. Тъкмо тогава вече беше готова нова дългосрочна памет за универсалните компютри на автоматичните космически станции. С много усилия успяхме да си набавим един от първите модели и мислехме, че вече всичко е решено. А в действителност трудностите едва започваха.
Лемхович отново си припомни онзи наивен ентусиазъм, с който се беше нахвърлил върху работата. Тогава твърдо вярваше, че всичко ще бъде готово най-много за шест месеца. А бяха минали повече от две години, преди в лабораторията да се появи първият видеон — машина с размерите на гардероб и с малък екран върху предната стена. Както всеки прототип, той беше истинско чудовище в сравнение с днешните си елегантни правнуци. Но Лемхович си обичаше старата примитивна машина — нали от нея започваше животът на неговия Игнасио!
— Да, забравих да спомена! — сепна се той. — За работен вариант бяхме избрали именно филма „Животът на Игнасио“. Паметта на модела беше натъпкана със сведения за историята и географията на Куба, за физическия облик и характера на действуващите лица и тъй нататък. За първоначална ситуация избрахме момента, когато избягалият роб пристига в колибата на Игнасио. Както виждате на схемата (той посочи с пръст) тази ситуация минава през логическия филтър и преобразователят я подава на екрана. Веднага след това влиза в действие генераторът на случайности. Неговото действие в много отношения копира човешката фантазия — по закона на вероятностите се избира произволна информация от паметта и се съчетава с възникналата ситуация. Филтърът я пропуска — и тя се появява на екрана. Или пък я отхвърля. Тогава генераторът подбира нова. Това става за части от секундата и не се усеща от зрителя. Така получаваме едно истинско, уникално, непредсказуемо действие.
Той помълча малко и тихо добави:
— Всъщност това е видеонът.
Игнасио седеше край вратата на колибата и се мъчеше да изглежда безучастен. Не помръдваше, само ъгълчето на устните му леко потреперваше, ала четиримата войници не се интересуваха от това. Под ръководството на сержанта те разхвърляха оскъдната покъщнина, преобърнаха старото дъсчено легло, раздърпаха сламеника и объркано се огледаха наоколо. В тясната колиба нямаше къде да се скрие човек.
— Трябва да е тук! — вбесено изрева дребният, шишкав сержант. — Проклятие, не може да се е изпарил!
— Ами ако изобщо не е идвал, господин сержант? — несмело се обади един от войниците. — Нали виждате, че тук няма никой.
Сержантът се завъртя, подскочи и с все сила го зашлеви през лицето. Ботушите му тежко изтропаха по пода и изведнъж се раздаде трясък. Прогнилите дъски не бяха издържали тежестта. Сержантът хлътна до кръста и усети под краката си нещо меко.
В тясното, мрачно пространство под колибата робът лежеше по корем, вцепенен от страх, с посивяло лице. Сержантът тъпчеше по гърба му, безпомощно драскаше с пръсти по дъските и злобно въртеше очи срещу войниците, които едва сдържаха усмивките си. Игнасио хвърли безразличен поглед през рамо и отново се обърна навън. За миг от тревата се показа змия, полюшна тясната си глава и запълзя обратно.
Най-после войниците измъкнаха сержанта. Той изтърси треските от униформата си, понечи да надникне в дупката, но се отказа и с прекомерно широки крачки се отправи навън. Мимоходом блъсна Игнасио, макар че имаше достатъчно място.
— И мисли му, ако се окаже, че си скрил проклетия негър, негоднико! Ще се върна и ще те подпаля заедно с колибата ти!
Сержантът спря и се огледа, избирайки посоката. После обърна гръб на Игнасио и поведе четиримата войници към храстите.
Въздишката на Игнасио се сля с възторжените възгласи на скупчените пред видеона мъже. Някой изтича към хладилника за предварително подготвената бутилка шампанско, другите грабнаха Лемхович и започнаха да го подхвърлят из въздуха. Филип (специално поканен за първата проба) подскачаше отстрани и дрезгаво викаше:
— Нали ти казвах, тате! Нали ти казвах! Видя ли, освободихме Игнасио!
Това беше преди осемнадесет години…
Лемхович бавно се измъкна от унеса на спомените и се обърна към научния сътрудник, който тъкмо задаваше въпрос:
— Колко време продължи работата на този първи видеон?
Старият човек неволно се усмихна, после си представи Марта, впила разтревожен поглед в екрана на овехтелия метален шкаф. Усмивката му изчезна.
— Виждате ли, той все още работи… Вече осемнадесет години. Пазя го в къщи като спомен, макар че заема доста място. Игнасио е станал почти член на семейството ни… нали знаете как човек се привързва понякога към героите от видеона. Всъщност той е доста остарял, беше в затвора в Хавана почти две години. Сега главен герой е неговият син, Хуан…
Той говореше, а пред очите му отново трептеше белобрадото лице на Игнасио. В паметта му изплуваха дългите самотии вечери, когато седнал в хола чакаше възмъжалия Филип да се обади, а във видеона Игнасио напразно се надяваше да получи вест от Хуан. Те двамата — екранният образ и неговият създател — се бяха слели в едно цяло, бяха преплели съдбите си за цели осемнадесет години. Как можеше да опише тази близост, тази топлота, с която следеше съдбата на Игнасио? Лемхович въздъхна. Не, по-добре беше да се придържа към академичния тон. И той се възползува от въпроса на социолога:
— Как продължи работата ви след първия успех?
Добре. На тази тема можеше да говори с часове.
— Истинската работа беше през първите две години. А после… После успехът вече беше налице, името Лемхович гръмна из целия свят и аз се превърнах в нещо като свещена крава… Започнах „живот на колела“. Срещи, симпозиуми, конгреси… Работата продължи без мене в много страни. Започна масово производство на видеони и на програми за тях. Знаете как е сега — избирате едни герой, едно действие и купувате програмния блок, голям колкото пакет цигари. Включвате го във видеоиа. И героят се появява пред вас, живее пред вас месец след месец, година след година. В съседния апартамент може да е включена същата програма, но генераторът на случайности гарантира, че вашият герои ще има друга съдба… Но извинете, аз се увлякох в подробности, които са известни на всекиго.
— Моят видеон е за Рам, кроманьонеца — обади се ученикът. — Понякога си задавам въпроса какво ще стане, ако в програмирането има грешка. Да речем… ако в небето над него се появи реактивен самолет, включен неволно в програмата.
С ъгълчето на окото си Лемхович забеляза; че водещият се размърдва, готов да поеме думата. Побърза да го изпревари и ее обърна към научния сътрудник.
— Колега, бихте ли отговорили на въпроса?
— Подобна грешка е почти невъзможна — уверено заяви дребният късоглед мъж. — Ако все пак е допусната, и ако генераторът на случайности избере точно тази информация, логическият филтър ще я отхвърли. И ако все пак стане невероятното — тя да стигне до екрана, ще се задействува обратната връзка на логическия филтър. Образно казано, ако въпреки всичко в небето над кроманьонеца Рам се появи реактивен самолет, след секунда системата ще го превърне в нещо по-подходящо за епохата — облак, орел, мълния…
— Имам още един въпрос — настоя момчето. — Защо впдеоните работят само с електрозахранване от мрежата?
Лемхович се разсмя. Спомняше си колко труд му бе струвало да прогонва Филип от екрана, където се развиваше първото в света видеонно действие — съдбата на Игнасио. Дори и самият той бе преминал през почти болезнен стадий на неугасим интерес към видеона. По онова време му се случваше да се прави на болен, само и само да остане в къщи и да не пропусне нещо от приключенията на любимия си герой.
— Просто защото така се налага — усмихнато отговори той. — Доколкото знам, в настояще време усилено се работи върху създаването на видеон с автономно захранване… но лично аз съм за старите модели. На какво ще заприлича това — да помъкнем видеоните и в транспорта, и на излети…
Момчето направи гримаса. Очевидно му се искаше тъкмо това.
От известно време писателят при всяка пауза се готвеше да зададе някакъв въпрос и все се отказваше. Най-после той се реши.
— Професор Лемхович, винаги ме е вълнувала темата за отговорността на твореца. Кажете, мислехте ли за бъдещите последствия, когато пристъпихте към създаването на видеона?
Този въпрос му бе задаван толкова пъти, че Лемхович отговори, без да се замисля.
— В началото — не. Предполагам, че така е с всекиго, когато започне да твори. Създаването на нещо ново е твърде увлекателно преживяване, то просто засенчва всички останали чувства. Но през двете години до създаването на прототипа имах достатъчно време, за да мисля за бъдещето на новото изкуство. И стигнах до убеждението, че видеонът ще бъде полезен за хората.
— И днес ли сте на същото мнение? — настоя писателят.
— Да. Но сред нас има социолог. Вярвам, че той би могъл по-добре от мене да коментира обществената роля на видеона в съвременния живот.
Лемхович се облегна назад и изиеднъж се запита защо ли се мъчи да прехвърли отговора върху някой друг.
— Професор Лемхович е прав — започна социологът. — Видеонът се оказа едно полезно средство за развлечение. Той намери мястото си в свободното време на личността — и нищо повече. Преди години, по времето на така наречения „видеонен бум“, на запад се издигнаха гласове, предричащи настъпването на един кошмарен период, в който хората ще делят времето си единствено между работата и видеона. А реалността се оказа далеч по-спокойна.
— И все пак огромната популярност на видеониката поражда опасения, че новото изкуство може да измести по-старите! — възрази писателят.
— Не съм специалист по изкуствата и ще говоря като обикновен човек — намеси се Лемхович. — Ако си спомняте, след появата на видеона мнозина твърдяха, че телевизията ще изчезне. Но ние се срещаме тук, в студиото, а не на улицата, нали?
— За щастие — да! — побърза да вметне водещият.
— Моето мнение е такова — разпалено заяви Лемхович. — Да, един видеон може да се конкурира с фантазията на писателя. По значи ли това, че писателят губи? Не! Лично на мене, а вярвам и на мнозина други, книгата често доставя много по-голямо удоволствие, отколкото видеонът. Навярно защото с печатното слово човек се чувствува съпричастен с твореца, неговата собствена фантазия доразвива недоизказаното. Не знам, може би видеониката ще окаже въздействие върху литературата. Възможно е да намалеят „описателните“ романи и да се увеличи дялът на литературата, която се насочва към духовните проблеми на човека. Но това винаги е било главната задача на писателя. Така ли е?
Писателят неохотно кимна.
— А как оценявате някои необикновени форми на видеонните програми, които се появяват напоследък? — запита социологът.
Лемхович вдигна рамене.
— Както всяко ново изкуство, видеонът преминава през етапи на експерименти и творчески търсения. Правят се опити за създаване на абстрактен видеон — непрекъсната случайна игра на цветове и сенки, линии и петна. На няколко пъти съм гледал подобни зрелища. Красиво е… но леко ме уморява след известно време. Може би този тип видеони имат бъдеще като предмет от интериора на жилището, нещо като вечно променяща се абстрактна картина. Но нека да не предсказваме…
Лемхович замълча и леко повдигна ръка, за да погледне незабелязано часовника си. Разговорът започваше да го уморява. Дори двубоят с водещия вече не го вълнуваше, струваше му се, че е постъпил глупаво, изливайки върху журналиста своята неприязън към всички негови колеги.
— Чувал съм, че на запад видеонните зрелища са съвсем различни — колебливо се обади строителят.
— От собствен опит мога да ви кажа, че не виждам особена разлика — възрази Лемхович. — И там е същото — герои, непредсказуемо действие…
Всъщност и той бе чувал откъслеци от съвременното митотворчество — слуховете за необикновени видеони. Носеха се легенди, че някои милионери поръчвали да им се изработи специална програма, в която човекът, когото ненавиждат, е подложен на безконечни адски мъки. Лемхович не знаеше дали на слуховете може да се вярва. По принцип изработването на специална програма не представляваше трудност, стига да има кой да я плати. Но подобни детинщини биха били само признак на слабоумие и нищо повече.
Имаше и други слухове — вече съвсем невероятни. Според „осведомени“ източници, в някои страни с диктаторски режими с помощта на свръхмощни видеони се изследвали възможните варианти на бъдещото поведение на противниците на властта. Лемхович неведнъж се бе изказвал против това дълбоко вкоренено заблуждение. За да се предвидят реакциите на един човек, трябваше да бъде изкопиран изцяло неговият характер, а тази задача все още не бе решена и в най-напредналите психофизически лаборатории.
— Няма да крия всеизвестното — продължи Лемхович. — На запад масово се произвеждат видеонни програми, наситени със секс и насилие. За тях наистина бих казал, че отнемат хляба на писателите в този жанр. Но ще се съгласите, че в тези области не може и дума да става за изкуство, за да привличаме подобни случаи към проблема за конфликта между видеониката и другите изкуства… Случвало ми се е да гледам образци на видеонната порнография. Да, те минават извън границите на въобразимото. И всъщност с това действуват по-скоро отблъскващо, отколкото заинтригуващо на един нормален човек.
Моментът бе дошъл. С безпогрешен усет, добит в безбройни интервюта, Лемхович долавяше приближаването на най-важния въпрос, онзи, на който сам не бе успял да си отговори. И наистина, нервно чупейки пръсти, чертожничката заговори:
— Знаете ли, професор Лемхович, понякога изпитвам чувството, че героите в моя видеон са живи. И тогава ме обхзаща едно неясно усещане за срам, за подлост от моя страна… Те страдат, борят се, радват се, а аз ги гледам като през ключалка.
Лемхович отново въздъхна. Да, тази срамежлива млада жена имаше право. Но какво можеше да й каже? Да сподели собствените си вълнения за съдбата на Игнасио, да разкаже за снощния разговор с Марта? Или да опише най-кошмарните си тревоги, представите си за един бъдещ свят, изпълнен наполовина с хора, наполовина с призрачни приятели… Нямаше смисъл.
— О, успокйте се, моля ви — заяви той с фалшива увереност, като се мъчеше да бъде убедителен. — Подобно чувство е неоправдано. Във всеки случай, при видеона то е толкова уместно, колкото и когато гледате един спектакъл на киното или телевизията.
— И все пак… — неуверено възрази чертожничката.
— Добре, ще ви убедя по друг начин — бързо я прекъсна Лемхович. — Тук достатъчно дълго говорихме за паметта и нейната роля в създаването на видеонното действие. Вече ви обясних, че паметта трябва да съдържа огромно количество информация за условията на дадената обстановка. За характера на действуващите лица остава по-малко от една четвърт от обема на паметта. Повярвайте на думата ми, за да се създаде истинска видеонна личност, обемът на дългосрочната памет трябва да се увеличи с около два порядъка — тоест от сто до неколкостотин пъти. А и тогава резултатът няма да бъде сигурен. Впрочем, доколкото знам, още никъде не са опитвали да създадат видеон с такава памет и по всяка вероятност няма да опитат в близките десет години.
Говорейки, Лемхович следеше лицето на младата жена и виждаше как погледът й бавно се успокоява. Знаеше, че залъгва не само нея, но и себе си. Някой ден щеше да дойде разплатата за съзнателното самозаблуждение, защото отлагането на един въпрос само го прави още по-тежък.
И изведнъж Лемхович изтръпна. Някакво мрачно предчувствие удари право в сърцето му още докато дребният научен сътрудник говореше на непознатия език. После преводачката повтори:
— Тук вече грешите, професор Лемхович. Само преди няколко дни в нашия Национален изследователски център по видеоника бе направен тъкмо такъв експеримент.
От години бе очаквал това да се случи именно така — неподозирано, в случаен разговор. И все пак, когато тревогите се превърнаха в реалност, Лемхович не успя да се удържи на висота. Той стреснато се въртеше ту към събеседника си, ту към камерите и говореше неясно, губейки нишката:
— Какво?!… Моля за извинение. Моите поздравления, колега! Как успяхте да се справите с обема на паметта?… О, моля за извинение още веднъж. Не искам да отегчавам зрителите с разговора на двама специалисти, но след края на предаването с удоволствие бих посетил вашия център. А сега ще си позволя само един въпрос. Успешен ли е експериментът?
Водещият не разбираше нищо. Той само усещаше, че Лемхович най-после е поставен натясно. Ролите като че се бяха разменили. Професорът слушаше с нетърпение, едва не подскачаше в креслото си, а научният сътрудник отговаряше с бавен, академичен тон:
— За съжаление — нито да, нито не. За основа на действието бяхме избрали стандартната научнофантастична програма „Грем Троол, галактичният разузнавач“. Около година и половина работихме за обогатяването на образа, за създаване на допълнителните подробности. Преди няколко дни решихме, че програмата е окончателно готова и включихме видеона. В първите минути всичко вървеше добре. После във видеона възникнаха самовъзбуждащи се колебания и логическият филтър прекъсна действието. Отново включихме видеона. И пак всичко изглеждаше наред. Лично аз не съм виждал толкова добро осъществяване на програмата. Но след няколко часа отново възникнаха смущения и накрая логическият филтър не успя да попречи на колебанията. Системата се претовари, започна да показва безсмислици… и преди да я изключим за по-дълго време, основните блокове се разпаднаха. Просто не знаем с какво да си обясним неуспеха. Един от колегите дори подхвърли „лудата идея“, че образът на Грем Троол се е разбунтувал срещу своите създатели…
Лемхович бавно се съвземаше. „Този път неуспех — помисли той. — А следващият? Или последващият? Преди осемнадесет години духът излетя от бутилката и вече никой няма да го върне в нея.“
— Благодаря ви — уморено каза той. — Виждам, че работите много сериозно и навярно след време ще успеете да стабилизирате системата. Но дотогава вярвам, че нашата събеседничка няма основания за безпокойство.
Внезапно, заглушавайки думите на преводачката, в слушалките някой закрещя:
— Стоп! Незабавно спрете предаването! Не виждате ли какво става? Изключвайте! Кой идиот е включил видеонна програма към камерите в студиото?
Вцепенени, гостите около масата се оглеждаха наоколо. Единствен водещият прояви бърза реакция. С професионална усмивка той се обърна към една от камерите.
— Позволете ми, драги зрители, да благодаря от ваше име на професор Лемхович за интересната беседа. А сега е време за забавната програма от Будапеща.
Разговорът бе привършил.