Червей под есенен вятър

1

…и нови халюцинации в безкрайния пространствен коридор, и неизброими нови светове, в които търсеше „играчите“, без да ги намери. Но сега за пръв път се сблъскваше с нещо, излизащо извън рамките на познатата изморителна бутафория. И още преди да разбере какво е то, Грем изтръпна от страх.

Той стоеше и бавно се оглеждаше наоколо. Намираше се в неголяма зала със стени от цветопроменлив пластик тип „хамелеон“. Над главата му висяха десетки прожектори с големи бели номера. Между тях от тавана се спускаха гъвкави метални пипала с миниатюрни камери на върха. Едната от по-късите стени на залата беше стъклена и отвъд нея се виждаше огромен пулт, осеян с ръчки, бутони и екрани. Около пулта седяха няколко души. Един от тях се бе привел над вградения микрофон и заровил пръсти в рядката си коса, крещеше:

— Стоп! Незабавно спрете предаването! Не виждате ли какво става? Изключвайте! Кой идиот е включил видеонна програма към камерите в студиото?

— Позволете ми, драги зрители, да благодаря от ваше име на професор Лемхович за интересната беседа — произнесе мек мъжки глас зад гърба на Грем. — А сега е време за забавната програма от Будапеща.

Грем рязко се обърна. В другия край на залата металните пипала бяха се струпали над голяма кръгла маса. Обективите на камерите им се насочваха към насядалите в кръг осем души — петима мъже, две жени и едно момче. Ако съдеше по костюмите им, отново беше попаднал в някаква отминала епоха. Но особено странно изглеждаше това, че в цялата обстановка нямаше онази показност, онова очакване да се случи нещо необикновено, които бяха характерни за всички светове, командувани от „играчите“.

В душата му се надигна неясно предчувствие. Тези хора… Те не изглеждаха командувани. Животът, свободата, истинската воля витаеха около тях, невидими, но ясно доловими, като топлина, излъчвана от нажежен метал. Дали не беше попаднал най-сетне в свят, над който чуждата воля е безвластна, където човекът е човек и животът е живот — такъв, какъвто трябва да бъде?

Кой знае защо, те не го забелязваха. Може би защото бяха насочили погледите си настрани, към подредените един до друг старинни плоски телевизори. За да види онова, което така привличаше вниманието им, Грем направи няколко крачки към масата и също погледна към екраните. Нищо… Всички екрани показваха едно и също — групата около кръглата маса, гледана от различни ракурси. Обикновена картина, в която нищо не обясняваше обтегнатите лица на хората. И после изведнъж разбра. Те гледаха само един екран — онзи, на който образът на Грем, изправен пред масата, закриваше част от изображението. Изтръпнал, той прехвърли поглед от екран на екран. На два от тях картината беше хваната така, че Грем не влизаше в кадъра. Но останалите… Те обхващаха масата, пространството пред нея, хората… Липсваше само едно.

Грем.

Отново и отново очите му пробягваха по екраните и потвърждаваха тревожната истина. На единия екран образът му съществуваше, на други два не беше хванато пространството, в което се намираше, а за останалите пет сякаш беше невидим.

— Какво става тук?… — произнесе той с неузнаваем, дрезгав глас.

Хората трепнаха, един от тях се надигна от креслото си, но всички продължаваха да гледат екраните и нито един не обърна очи към Грем. Оттатък, зад стъклената стена, мъжът с рядката коса движеше ръце по пулта. Червените лампички по миниатюрните камери изгасваха една след друга и заедно с тях изгасваха екраните.

Край масата се изправи възрастен мъж с кафяв костюм и буйна бяла коса. Ръката, която надигна нагоре, леко трепереше.

— Моля ви, не изключвайте всичко! Оставете тази камера… да, трета. Ако обичате…

Сред изгасналите матови прозорци на екраните остана да свети само един бял правоъгълник — онзи, на който се виждаше образът на Грем. Хората около масата продължаваха да го гледат втренчено, сякаш присъствуваха на необикновено събитие. И всъщност навярно беше така… Човек, който се появява от нищото, трябва да предизвика изумление, дори страх. Само онези екрани… с тях нещо не беше наред. Може би техническа повреда, с надежда помисли Грем. Но защо тогава не го поглеждаха?

— Запитах какво става тук — повтори той с гняв, породен от страха.

Те отново трепнаха, отново се взряха в единствения екран, сякаш не забелязваха, че живият човек е край тях. Възрастният мъж се приведе напред и неуверено запита:

— На кого… на кого говорите?

— Смешно… — нервно се обади седящият до него млад мъж с къдрава черна коса, тънки мустачки и прекалено самоуверена физиономия. — Не виждате ли, че е само образ, фантом… Как искате да ви отговори?

С ловко движение Грем направи крачка към мустакатия. Водеше го неочакваната догадка, че това може да са „играчите“, а заедно с нея — злобата, гневът и желанието да се подиграе със студеното насмешливо лице. Нямаше да го удари силно, достатъчно беше да го събори от стола.

Приведе се над масата, усети под пръстите си плата на костюма и дръпна… За миг тялото на мустакатия се надигна, олюля се и Грем очакваше да го види как се премята назад. Но вместо това непоносима тежест се стовари върху ръцете му, дръпна обратно чуждата фигура и я върна на стола. Грем изпъшка, натисна отново, но този път не успя дори да разклати противника. Зад масата сякаш седеше каменна статуя, зазидана за пода.

Тогава нещо в него се скъса и той престана да се контролира. Скрито някъде на дъното на мозъка, съзнанието му откъслечно забелязваше как останалото без ръководство тяло се мята из студиото, блъска стените, хората, камерите, мебелите и нищо, дори най-дребният предмет, не се подчиняваше на силата. Материята беше замръзнала, неподвижна.

— Аз ви казвах — дочу той като от огромно разстояние думите на мустакатия млад мъж. — Това не е нищо повече от случаен видеонен образ. Сигурно техническа повреда… или пак някой от техниците е обработвал домашния си видеон…

Обърна се назад. Тази насмешлива усмивка!…

— Не съм образ! — изкрещя Грем. — Аз съм човек като всички вас! Какво сте направили с мене?

Едната от жените закри очите си с разперени пръсти. Този път дори самоувереният бе изгубил спокойствието си. Само момчето не изглеждаше смутено, то посочи с ръка към единствения работещ екран и гръмко обяви:

— Познах го. Това е Грем Троол, галактическият разузнавач. Само че къде му е пантерата?

Грем стисна ръце с всички сили. Познаваха го… Това беше добре. Може би щеше да се разбере с тях. Може би всичко щеше да се окаже някакво недоразумение.

— Безсмислица… — промърмори мустакатият.

Някой изшътка. Възрастният мъж с кафявия костюм избута настрани мустакатия и се приведе над масата, забил поглед в екрана.

— Грем… Грем Троол… Чувате ли ме?

— Да — мрачно каза Грем. — Чувам ви. Аз съм тук, по дяволите! Защо не гледате към мене?

Очите на възрастния мъж се разшириха. Той прехапа устни, сетне неуверено надигна ръка към екрана.

— Но аз ви гледам! Ето тук!

— Не ме гледате! — нервно възрази Грем. — Що за глупост, вие гледате своя идиотски телевизор и упорито не искате да се обърнете към мене. Сляп ли сте? Аз съм тук, пред масата!

Онзи завъртя глава покорно, като кукла, и се вгледа в Грем със сляп, невиждащ поглед. Очите му блестяха, лишени от всякакво изражение, няколко секунди те се мъчиха да открият нещо на височината на гърдите, после отново се върнаха към екрана.

— Сигурен ли сте, че сте тук? — гласът на стареца трепереше.

Грем искаше да отговори, но гласът му беше изчезнал. Той само направи неясно движение с ръка, след това плъзна пръсти по собственото си тяло, като че искаше да се увери, че съществува. Събеседникът му не изчака отговора. Вместо това той изведнъж изохка и се обърна към своя съсед — нисък, пълничък мъж с рядка прошарена коса и с очила с дебели лещи.

— Вашият експеримент… Кого казахте, че сте избрали за герой на програмата?

Другият навярно разбра нещо, защото лицето му побледня и по челото му изведнъж, като от стисната гъба, избиха капчици пот. Той надигна ръка към екрана, после безсилно я отпусна на масата. Гласът му се задавяше.

— Той… това… Грем Троол… не, това е невъзможно…

Грем се хвърли към него, искаше да го дръпне към себе си, но си спомни предишния неуспех и само се приведе над изтръпналия свит човек. Отстрани рамото му се опря в твърдото като камък тяло на стареца.

— Какво знаете за мене?

Но човекът не го забелязваше. Той гледаше като замаян светещия екран и шепнеше несвързано:

— Грем Троол… обемът на паметта… ние мислехме, че е изгорял… не, това не е той… това е някой друг…

— Омръзна ми — обади се гласът на мустакатия млад мъж.

Грем видя как старецът се извъртя, хвана самоуверения за раменете и го разтърси с всичка сила още докато онзи довършваше думите си:

— …Ще се обадя да го изключат…

— И ще имате удоволствието да бъдете пребит от лауреат на Нобелова награда! — злобно изръмжа старецът. Той не изглеждаше надарен с особена физическа сила, ала сега гневът беше наелектризирал цялото му тяло. — Стойте тук и затваряйте проклетата си уста! Това е човек като всички нас!

— Глупости! — упорствуваше мустакатият. — Какъв човек…

— А вие знаете ли що е човек? Не? Тогава мълчете и оставете другите да говорят!

— Това не може да е нашият Грем… — продължаваше да шепае очилатият.

— Успокойте се, колега. Най-добре ще разберем от самия него.

Сега старецът изглеждаше почти спокоен. Той оправи костюма си, седна на стола и се обърна към екрана.

— Грем… Вие може би сте объркан… Повярвайте ни, ние сме не по-малко смутени от вас. Но трябва да ни разкажете за себе си всичко. Какво се е случило, как попаднахте тук, какво сте видял… Разказвайте, моля ви…

Откъм стъклената стена се обади някакъв високоговорител:

— Нямаме време. Студиото е нужно за…

— Мълчете! — властно надигна ръка старецът… — Мълчете и водете видеозапис, ако сте го изключили. Тук става нещо по-голямо, отколкото можете да разберете.

После той се обърна към екрана и лицето му омекна.

— Говорете, Грем. Ние ви слушаме.

— Добре — каза Грем. — Ще говоря. Всичко започна преди няколко дни. Беше вечер, валеше дъжд…

2

Едрият рус мъж на екрана замълча, но всички продължаваха да седят като вцепенени, сякаш очакваха да им каже оше нещо, нещо важно, което да разсее кошмара и очакването на някаква страшна, неясна развръзка. Струваше им се, че ако обърнат глави, ще го видят — тук, пред самата маса; и в същото време разбираха, че няма да го видят, че не могат да го видят, защото той не беше нищо друго, освен един образ, случайно попаднал а телевизионния монитор на студиото. Чертожничката мачкаше кърпичката си и хапеше края й, научният сътрудник нервно подсмърчаше, водещият непрекъснато разкършваше рамене, като че прекалено дълго бе седял на едно място. Дори ученикът бе изгубил юношеската си предизвикателност и несъзнателно се стремеше да се свие, да изглежда по-дребен, да се върне към онази възраст, в която „големите“ взимат всички решения вместо него.

Лемхович разтърси глава. Сега изглеждаше с десет години по-стар. Скептичната му усмивка беше изчезнала. Той се обърна към научния сътрудник и потърси погледа му, но онзи бе свел очи към масата и не желаеше да ги надигне.

— Струва ми се, че всичко съвпада… колега… — тихо каза Лемхович. — Претоварванията… прекъсванията, опитите на логическия филтър да поправи нещата… да удържи във верига едно съзнание, което открива свободата…

Раменете на научния сътрудник потръпнаха. Отразен от масата, гласът му беше неузнаваемо глух.

— Да, съвпада… Разбрах го, още от началото го усещах… — той изведнъж се надигна с отчаяни, просълзени очи и сега почти викаше. — Е, и какво? Какво ще искате от мене? Откъде можех да зная, че образът ще оживее? Знаете ли колко опити са правени досега за създаване на изкуствен интелект? И нито един… нито един, чувате ли!…

— Какъв изкуствен интелект? — тревожно избумтя от екрана гласът на Грем Троол. — Ще ми обясни ли най-сетне някой какво става тук?

— Да, аз мога — деловито се надигна водещият. — Накратко, с две думи. Вие сте образ, разбирате ли, образ! Вашето съзнание, вашите светове не са нищо повече от комбинация от сигнали в компютър, свързан с телевизор. И като такава комбинация от сигнали сте пътувал по проводниците на електромрежата. Безкрайно пространство… коридори… ха! Кажете по-просто от контакт до контакт, от телевизор до…

Той не довърши. Дребничкият научен сътрудник скочи от мястото си и с непостижимо точен удар в брадата го събори на пода. Водещият се търкулна, надигна се на лакти и замаяно опипа челюстта си. Над него научният сътрудник, съвсем объркан, бе вдигнал юмрук пред очите си и го оглеждаше с късогледо изумление.

На екрана Грем Троол бе притиснал слепоочията си с ръце. Той като че искаше да смачка в главата си чудовищната, невероятна вест, която го лишаваше от право на живот.

— Как може… — несъзнателно мърмореше Грем. — Аз търсех… „играчите“, а вие… Нали сте хора! Направете нещо… не можете ли?

— Безсилни сме, Грем — уморено каза Лемхович. — Ние не сме „играчи“… И няма сила, която да преодолее преградата между нас. Наша е вината… Моя… негова… на всички… Човек не може без изкуство, да! Без зрелище! И ние непрекъснато усъвършенствуваме зрелищата. Преди сто и петдесет години създадохме киното, „великия ням“. После му дадохме глас, с годините създадохме цветно кино, обемно кино… И всичко това ни води към последния праг, където истински личности истински ще страдат пред нас. Е, с какво ще се различаваме тогава от римляните с техните кървави гладиаторски игри, с техния сладострастно отпуснат палец? Дяволите да ни вземат нас, любителите на трагедии! Мислили ли сме някога за онова, което става зад екрана, зад грамофонната плоча, зад страниците на книгата? Та ако можехме да го почувствуваме, би трябвало досега да сме станали милиони пъти по-добри! Убиваме Ромео и Жулиета в стохиляден тираж… и добре, ако са Ромео и Жулиета… но често го правим просто така, не дори за изкуството, а просто за развлечение и забавляваме жадната публика с мъченията на Джон Уилбъри и други като него. Ако можехме да помислим за образа, за думата като за късче от живо човешко същество…

Чертожничката хлипаше, вече без да го крие, строителят стискаше зъби, писателят въртеше писалката си по масата, без да забелязва, че отдавна е счупил златното перо…

— На кого говорите, професор Лемхович? — изгъгна водещият през разбитите си устни.

Лемхович плъзна ръка по лицето си.

— На себе си… и на другите…

Той погледна към екрана, искаше да каже нещо топло, нещо по-силно, отколкото можеше да измисли, но остана с отворена уста.

Екранът беше изгаснал и с нищо не се отличаваше от другите седем матови правоъгълника.

Само някъде там, в отражателната му дълбочина, се виждаха белезникави, но достоверни масата, хората около нея, прожекторите, стените на студиото и дявол да го вземе, Лемхович изпъшка, зад тези отразени стени навярно има свят, има свят… има свят… има…