Четирите споразумения (или практическо ръководство за лична свобода или толтекска книга на мъдростта)

ПОСВЕЩАВАМЕ НА МЪРТВИТЕ:ДА ПРЕГЪРНЕМ АНГЕЛА НА СМЪРТТА

Последният метод за постигане на лична свобода е да се подготвим за посвещаването на мъртвите, да приемем смъртта за свой учител. Защото ангелът на смъртта може да ни научи как да бъдем истински живи. Даваме си сметка, че може да умрем всеки миг; живи сме само в настоящия момент. Ние наистина не знаем дали няма да умрем утре. Кой може да каже със сигурност? Смятаме, че разполагаме с много години живот. Но така ли е?

Ако отидем в болницата и лекарят ни каже, че ни остава една седмица, какво ще направим? Както вече казахме, имаме две възможности. Едната е да страдаме, защото ще умрем, да се оплакваме на всички: „Горкият аз, ще умра“, и да направим истинска трагедия. Другата възможност е да използваме всеки миг, за да бъдем щастливи и да правим онова, което наистина ни е приятно. Ако ни остава само една седмица, нека се порадваме на живота. Нека бъдем живи. Можем да кажем: „Ще бъда самия себе си. Вече няма да се старая да угаждам на другите. Няма да се интересувам какво мислят за мен. Какво ме засяга мнението на другите, след като ще умра след една седмица? Ще бъда самия себе си“.

Ангелът на смъртта може да ни научи да изживяваме всеки ден така, сякаш е последният в живота ни, сякаш няма да има утре. Можем да започваме всеки ден с думите: „Буден съм, виждам слънцето. Ще благодаря на слънцето и на всичко и всички, защото съм още жив. Още един ден, в който да бъда себе си“.

Така трябва да приемаме живота, на това ме научи ангелът на смъртта — да бъда напълно отворен, да зная, че няма от какво да се боя. И, разбира се, показвам на любимите си хора своята обич, защото това може да е последният ден, в който мога да ви кажа колко ви обичам. Не зная дали ще ви видя пак, затова не желая да се караме.

Ами ако се скараме жестоко и аз ви изпратя цялата си емоционална отрова, а вие утре умрете? Олеле! Мили Боже, Съдникът добре ще ме нареди и аз ще се чувствам виновен за всичко казано. Ще изпитвам вина и че не съм ви казал колко ви обичам. Любовта, която ме прави щастлив, е любовта, която мога да споделя с вас. Защо трябва да отричам, че ви обичам? Няма значение дали вие отвръщате на чувствата ми. Може утре да умра, вие също. Онова, което ме прави щастлив сега, е да ви покажа колко много ви обичам.

Можете да живеете по този начин. Така се подготвяте за посвещаването на мъртвите. А при посвещаването на мъртвите ще се случи следното: старият сън в ума би ще умре завинаги. Да, ще си спомняте за паразита — за Съдника, за жертвата и за предишните си убеждения — но паразитът ще е мъртъв.

Ето какво ще умре при посвещаването на мъртвите — паразитът. Не е лесно да се решиш на посвещаването на мъртвите, защото Съдникът и жертвата ще се съпротивляват с всички сили. Ще ни се струва, че ние ще умрем, и ще се боим от тази смърт.

Когато живеем в съня на планетата, все едно вече сме мъртви. Но който оцелее след посвещаването на мъртвите, получава най-прекрасния дар: възкресение. Да възкръснем означава да се изправим из мъртвите, да бъдем живи, отново да бъдем самите себе си. Да възкръснеш означава да бъдеш като дете — да бъдеш див и свободен. Но с известна разлика. Разликата е, че свободата е съпроводена от мъдрост, а не от невинност. Способни сме да се отърсим от опитомяването, да станем отново свободни и да излекуваме умовете си. Предаваме се на ангела на смъртта, знаейки, че паразитът ще умре, а ние ще продължим за живеем със здрав ум и съвършен разум. Тогава ще сме свободни да използваме собствения си ум и да управляваме собствения си живот.

Ето защо толтеките смятат, че ангелът на смъртта е наш учител. Той идва при нас и казва: „Разбираш, че всичко, което съществува, е мое, не твое. Къщата ти, партньорът ти, децата ти, колата ти, кариерата ти, парите ти — всичко е мое и мога да си го взема винаги, когато пожелая, но засега можеш да го използваш“.

Ако приемем ангела на смъртта, ще бъдем вечно и винаги щастливи. Защо? Защото той премахва миналото, за да позволи на живота да продължи. От всеки минал момент ангелът на смъртта взима мъртвата част и ние продължаваме да живеем в настоящето. Паразитът иска да носим миналото със себе си и затова е толкова тежко да бъдеш жив. Нима можем да се радваме на настоящето, когато се опитваме да живеем в миналото? Защо да носим товара му, когато мечтаем за бъдещето? Кога ще живеем в настоящето? Това ни учи да правим ангелът на смъртта.