Четвъртата маймуна

27

Изкачих стълбите бавно като охлюв. Мозъкът ми кипеше, опитвайки се да съчини правдоподобна история. Как да попреча на госпожа Картър да влезе в къщата или по-лошо — да слезе в мазето?

Заварих я да седи до масата в кухнята. Пак беше плакала. Избърса очите си с влажна кърпичка, докато чоплеше филия хляб.

Стигнах до горе и затворих вратата зад гърба си. Рамката се издуваше през летните месеци и се наложи да дръпна силно валчестата дръжка, за да я затворя плътно.

Прекосих кухнята и седнах до масата, приковал очи в изстиналата яхния.

— Има проблем с бойлера и мама е долу и помага на татко да се опита да го поправи.

Изрекох думите толкова тихо, че едва ги чух. Лъжата не беше особено остроумна, но трябваше да свърши работа. Погледнах госпожа Картър и умореното й лице.

Тя отвърна на погледа ми. Синините й бяха станали по-тъмни само за няколко минути. Подутините се бяха увеличили. Как беше възможно един човек да причини такова нещо на някого, когото обича? Коляното й подскочи под масата. Когато заговори, гласът й беше немощен и далечен:

— Той е мъртъв, нали?

Това беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос, изречено монотонно, без дори намек за някакво чувство.

— Те работят върху бойлера. Стар е и трудно се поправя — настоях.

Госпожа Картър поклати глава и въздъхна.

— Можеш да ми кажеш истината. Всичко е наред.

Баща ми искаше да се справя с нея. Да разгадая ребуса. Ако й кажех, щяха ли да убият и нея? Ако тя умреше, аз ли щях да съм виновен? Госпожа Картър обаче имаше правото да знае. Ако не й кажех, какво щеше да направи? Да си отиде вкъщи и да се обади на полицията? И по-лошо, да им каже, че господин Картър е дошъл у нас и не се е върнал в дома си? Трябваше да й кажа.

— Той се опита да нарани мама. Тя се защити. Никой не би я обвинил, че го е направила.

Госпожа Картър отново въздъхна. Стисна смачканата си кърпичка.

— Не, предполагам.

— Трябва да ви заведа вкъщи — казах.

Тя избърса носа си с опакото на ръката си.

— Ами какво… какво направиха с… О, Боже, наистина ли е мъртъв?

Госпожа Картър се разплака. Години по-късно щях да размишлявам върху това. Жените имаха неизчерпаем запас от сълзи. Потичаха толкова лесно и с такава сила при подаден емоционален знак. Но не и мъжете. Мъжете рядко плачеха, и не от чувства. За тях болката предизвикваше водопада и пускаше кранчето с пълна сила. Жените бяха способни да се справят с болката, но не и с чувствата. Мъжете се справяха с чувствата, но не и с болката. Понякога разликата беше тънка, но съществуваше.

Аз никога не плачех. Съмнявах се дали изобщо мога да плача.

Станах и предложих ръка на госпожа Картър.

— Елате. Нека да ви заведа у дома.