Четвъртата маймуна

42

Портър намери място за паркиране на три преки от апартамента си и тръгна към жилищната сграда. Беше наблюдавал къщата на Талбът през по-голямата част на нощта и освен Карнеги, която, препъвайки се, се прибра малко след два, нямаше друго раздвижване. Абсолютно никаква следа от Артър Талбът.

Клеър и Наш се бяха обадили. Спасителните екипи не бяха открили никаква следа от Емъри в сградата на "Мълифакс", нито в строящия се жилищен комплекс "Мурингс".

Задънени улици.

От наблюдателния си пост пред дома на Талбът Портър беше прочел още от дневника, но и написаното не му подсказа нищо, само детинско бръщолевене. Започваше да си мисли, че това са художествени измислици, съчинени с единствената цел да му губят времето.

Още една задънена улица.

Емъри беше изчезнала безследно и те нямаха представа къде да я търсят.

Портър се приближи до "охраняемия" си жилищен блок и видя, че външната врата е широко отворена и се блъска от вятъра. Пред стъпалата имаше голяма, вдигаща пара купчина кучешки изпражнения, несъмнено оставени от питбула от апартамент 2В. Той не обвиняваше кучето, но нямаше проблем да натрие с лайната дебелото лице на стопанина му, ако го завареше сам навън. Всички в блока знаеха, че човекът оставя кучето си да свърши работата си точно на това място и че никога не събира фъшкиите.

Кармайн Лупо.

Петдесет и три годишният бивш продавач на вани за бани по цял ден седеше вкъщи и играеше видеоигри. Излизаше от дома си само колкото да осребри чека си за инвалидност, да попълни запасите си от говежда саздърма и да придума красивото си куче да се изсере пред стълбите навън.

Миналия месец шестима съседи дежуриха на смени, опитвайки се да го хванат на местопрестъплението, но той някак съумя да се изплъзне от тях. Имаше такъв вид, сякаш тежеше сто и осемдесет килограма — не точно човек, който може да се промъква крадешком и незабелязано, — но въпреки това вълшебната купчина кучешки изпражнения се появи отново.

Говореха да монтират камера.

Портър предложи да купят телевизионния домейн за видеоклипове с дрискащи кучета, да излъчат кадрите и може би да вземат такса за реклама.

Той пъхна ключа в пощенската си кутия, извади купчина пликове и набързо ги прегледа. Три сметки, съобщение от химическо чистене и телевизионен справочник.

Изхвърли всичко с изключение на телевизионния справочник. Харесваше го. Не гледаше телевизия, защото не му се налагаше. Научаваше всичко от справочника. Колкото до него, телевизията беше изгубила привлекателността си, когато спряха "Невероятният Хълк" през май 1982 година. Трите етажа стълби се оказаха по-трудни за изкачване, отколкото за слизане, и той се задъха, докато най-после стигна до апартамента си: Хедър беше веган и се кълнеше, че ако Портър промени начина си на хранене, ще отслабне няколко килограма и ще се зареди с енергия. Той предполагаше, че тя е права, но когато я гледаше да яде бургер от зелен фасул и брюкселско зеле, а Портър нагъваше хубавото, старомодно червено месо, знаеше, че скоро няма да поеме по пътя на веганството. Предпочиташе да мъкне нарастващия си корем, отколкото да се откаже от телешкото месо. Беше се примирил с решението си и бе приел последиците. Ето защо торбичката в ръката му съдържаше два студени "Биг Мак" и голяма порция пържени картофи.

Портър отключи вратата, извършвайки подвиг на сръчност с пръстите си, и успя да влезе, без да изпусне нещо. Остави торбичката от "Макдоналдс" на кухненския плот, съблече палтото си и отиде в спалнята.

Бележката на Хедър беше на леглото, където я беше оставил сутринта.

Отивам да купя мляко.

Портър се наведе над нея и вдъхна мириса й, а после извади телефона си и набра номера на Хедър. Включи се съобщението на гласовата й поща, последвано от сигнал.

— Здравей, бонбонче. — Думите излязоха от устата му по-немощно, отколкото се надяваше. В гърлото му заседна буца. — Денят беше лудешки. Съмнявам се дали ще мога да се наспя добре, но ще опитам да поспя. Има едно момиче, Емъри Конърс. Трябва да я намеря. Тя е само на петнайсет, бонбонче. Отвлече я Убиецът с маймуните. Шибано копеле. Затова се обади Наш тази сутрин. Затова излязох толкова… — Въздухът му свърши. Очите му се напълниха със сълзи и той ги избърса с ръкава на ризата си. Преглътна първото ридание, но второто беше по-настойчиво. Възрастните мъже не трябва да плачат. Искаше да спре, но в умореното му тяло нахлу поток от чувства. Стомахът му се присви и сълзите потекоха, първо тихо, а после все по-шумно, докато Портър се предаде и зарови глава в ръцете си. Телефонът падна встрани от него.