Четвъртата височина

„Само да не завикам!“

В стаята беше тихо и тъмно. Гулината майка бе покрила настолната лампа с копринената си забрадка, пердетата на прозорците бяха спуснати.

— Къде е болната? — запита старецът лекар, като бършеше очилата си.

Майката привдигна кърпата, метната над абажура.

— Ето я, докторе, порадвайте й се.

Лекарят седна на стола до Гулиното легло.

— Знаех си аз, че така ще се свърши — оплакваше се майката, като сваляше кърпата от Гулината глава. — Помислете само, такава студена есен, проливен дъжд, а тя се снима за филма само по рокля.

— Та именно този дъжд чакахме ние — каза Гуля. — Отначало ни трябваше слънце, а после истински проливен дъжд.

Лекарят поклати глава.

— Да, трудна професия имаш ти, момиченце. Много трудна.

Той се наведе над Гуля.

— Докторе, отрежете го това проклето ухо — каза тя изведнъж решително.

— Защо? — учуди се лекарят.

— За да няма какво да боли!

Лекарят се засмя:

— Ами ако главата те боли, и главата ли ще речеш да ти отрежем? Не, мила моя, ухото ще ти оставя, но ще го пробия с игла. Лекичко, лекичко. Ти не се бой.

— Че аз не се боя — отговори Гуля.

— Наистина ли? — запита лекарят. — Ще видим!

Сутринта той дойде с цял куфар инструменти.

— Та значи ти наистина не се страхуваш? — запита той Гуля, гледайки я изпод очилата си. — Може би вчера, без да помислиш, се похвали? Пък и доста висока температура имаше.

— И днес не се страхувам — каза Гуля. — Само че пробивайте по-скоро!

— Виж я ти каква е бърза! — каза лекарят и започна да нарежда на една чиста салфетка някакви лъскави ножчета и дълги игли.

Гуля гледаше накриво всички тия сребърни неща и си мислеше: „Само да не завикам! Казах, че не се страхувам, а току-виж, че съм заревала с цяло гърло! Какъв срам ще бъде…“.

— Е, душичке — каза лекарят, като се приближаваше до леглото с нещо остро и лъскаво в ръка, — майка ти ще те подържи малко.

— Няма нужда — каза Гуля. — По-страшно е, когато те държат. По-добре аз сама ще държа мама за ръката.

И тя здраво стисна ръката на майка си със своите горещи от температурата пръсти.

— Е, това е всичко — каза лекарят.

Гуля си пое дъх и отвори очи.

На майчината й ръка се бяха отпечатали всичките Гулини пръсти — пет червени петна.

— Болеше ли те? — запита я майка й.

— А тебе?

Майка й се засмя. А лекарят изгледа Гуля някак си особено сериозно и ласкаво.

— Моите уважения, моите най-искрени уважения! — каза той и се зае да нарежда лъскавите ножчета и игли в куфарчето си.

Когато най-после лекарят си отиде, Гуля каза на майка си:

— Аз съм някак си много радостна. А сама не мога да разбера защо. Не, разбирам. Първо, затова че ми е по-леко. Второ, защото операцията мина вече, и трето, затова че не виках. Да знаеш как ме болеше и колко ми беше страшно.

— Зная, Гуленка — каза майка й. — Зная и това, че си ми юначинка. А сега помъчи се да заспиш, след операцията ще трябва добре да си отпочинеш.

— Няма защо да се мъча — отговори Гуля. — Никога през живота си не ми се е спяло така силно, както сега. Пък и ти ще си отдъхнеш от мене.

И тя заспа дълбок, здрав сън.

Така започна оздравяването.

Гуля лежеше в чистото, свежо легло измита, весела, с книжка в ръце. Радостно й беше да гледа през прозорчето и да следи как час след час листата на дърветата в двора падат. Радостно й беше да чете новото и да препрочита старото — струваше й се, че никога тя не е разбирала прочетеното така добре и ясно, а стиховете не е запомняла така бързо, както сега.

Познатите деца често я навестяваха и й донасяха ту последните цветя, ту първите ябълки и круши.

Веднъж, когато Гуля, без да чете, лежеше с отворена книга на Лермонтов в ръце и повтаряше безкрайно все същите редове:

Във вестибюла се позвъни боязливо.

Отвориха вратата, но дълго никой не влизаше в стаята. Гуля чуваше само нечия кашлица и прекъслечен, тих шепот:

— Какво става там? Мамо, кой е дошъл?

— Аз и Килка! Аз и Клюква! — отговориха от вестибюла два гласа.

— А защо се въртите там? — извика Гуля. — Влизайте по-скоро.

Те влязоха и седнаха и двамата на един стол.

— Е, хайде, разказвайте де! Защо мълчите? Какви новини има в Зоологическата градина.

— Никакви — каза Килка. — Само докараха нови змии. Тропически.

— Субтропически — поправи го Клюква. — От Абхазия.

— Колко са? — попита Гуля.

— Петдесет и четири — каза Клюква.

— Петдесет и шест — поправи го Килка.

— Брей, че много!

— Доста — съгласи се Клюква.

Гуля се учуди:

— А вие казвате, нямало новини! Е, още какво?

— Старият вълк умря.

— Тъй ли? Колко ми е жал!

— Но затова пък три нови вълчета докараха. Ние взехме шефството над тях. Двете са кротички, но третото веднага се измъкнало и изяло два пауна.

Гуля даже подскочи.

— Че как така?

— Пазачът не го видял. Хванаха го и го затвориха.

— Кого? Пазачът ли?

— Вълчето!

— А вие какво гледахте?

— През това време ние гледахме змиите.

— Ех, вие! Не сте шефове, а гарги!

Килка и Клюква смутено се спогледаха.

След това Килка с въздишка разгъна нещо, завито във вестник, и извади оттам две паунови пера.

— Това е за тебе, за спомен.

Гуля ги изгледа укорно.

— Дръжте си ги за вас. Ще бъдете гарги с паунови пера.

Момчетата се засмяха.

— Ние и без това ще запомним. А ти ги вземи. Красиви перца!

И наистина перата бяха великолепни. На едното имаше синьо око със злато, на другото — зелено.

Като поседяха мълчаливо още малко, Килка и Клюква се приготвиха да си вървят.

На вратата те се спряха.

— Ха, щях да забравя — сети се изведнъж Килка. — Ние имахме събрание. Разделихме всички на три групи — на ударници, кандидат-ударници и слабаци.

— А аз в кои попаднах? Май че в слабаците?

— Не, в ударниците.

— Та аз съм болна!

— Това не се смята. Ето, ние сме здрави, а попаднахме едва в кандидатите.

— Заради пауните — каза Клюква.

— Заради вълчетата — поправи го Килка.

И те си отидоха.