Четвъртата височина

Огънчето

— Не излизай — каза Гуля. — Тъмно ми е.

Майка й се наведе над мрежата на кревата.

— Тъмнината, Гуленка, съвсем не е страшна.

— Та нали нищо не се вижда!

— Само отначало нищо не се вижда. А после ще видиш такива хубави сънища!

Майка й я зави по-добре. Но Гуля отново повдигна глава. Тя гледаше прозореца, едва осветен от уличните фенери през синия транспарант.

— А онова огънче гори ли?

— Гори. Хайде спи.

— Покажи ми го!

Майката взе Гуля на ръце и я занесе до прозореца.

Насреща, над стените на Кремъл, се вееше знаме. То беше осветено отдолу и трептеше като пламък. Това именно знаме малката Гуля наричаше „огънче“.

— На̀, виждаш, свети огънчето — каза майката. — То винаги ще свети, Гуличка. Никога няма да угасне.

Склонила глава върху рамото на майка си, Гуля мълчаливо гледаше трептящото в тъмното небе пламъче.

Майката занесе Гуля в креватчето.

— А сега спи.

И тя излезе от стаята, като остави момиченцето самичко в тъмнината.