Чичо Томовата колиба

Глава XXII„ТРЕВАТА СЪХНЕ, ЦВЕТЕТО ПОВЯХВА“

Животът си тече за всички ни. Така ден след ден незабелязано се изнизаха две години и за нашия приятел Том. Въпреки че той живееше разделен от всичко, което му бе скъпо на сърцето, и често копнееше за своя дом, все пак той не се чувствуваше съвсем нещастен. Том умееше да вижда добрите страни при всяко положение, а четенето на Библията поддържаше неговата бодрост и спокойствие.

Скоро той получи отговор на писмото си, за което разказахме по-рано. То бе написано от мистър Джордж и с такъв хубав, кръгъл ученически почерк, че според чичо Том можеше да се чете „дори от другия край на стаята“. То съдържаше много ободряващи новини за близките му, с които нашият читател е напълно запознат: че леля Клоу е постъпила на работа при един сладкар в Луисвил, където благодарение на голямото си майсторство в сладкарското изкуство печелила извънредно много; всичките пари се слагали настрана, за да се събере сумата, която е необходима, за да бъде откупен чичо Том. Моз и Пит растели, а бебето припкало из цялата къща под грижите на Сали и на цялото господарско семейство.

Колибата на чичо Том сега била затворена, но Джордж беше описал прекрасно в подробности какви пристройки ще направят и как ще я украсят, когато чичо Том се върне.

Останалата част от писмото съдържаше списъка на предметите, които Джордж изучава, и всяко наименование почваше с красиво написана главна буква; по-нататък се съобщаваха имената на четирите нови жребчета, родени в имението след заминаването на чичо Том. И накрая Джордж пишеше, че майка му и баща му са добре.

Писмото беше кратко и сбито, но за чичо Том то бе образец на най-съвършеното литературно произведение, което се е появило през последните години. Той непрекъснато му се любуваше и дори се съветва с Ева да го постави в рамка и да го окачи в стаята си; този план не се изпълни единствено поради невъзможността писмото да се постави така, че да се виждат и двете му страни.

Ева растеше, а заедно с това се увеличаваше привързаността й към Том. А той я обичаше и почти боготвореше. На пазара сутрин очите му бяха винаги отправени към цветарите, откъдето той избираше най-редките цветя за Ева. Той отделяше най-хубавите праскови или портокали, за да й ги даде, когато се върне. И се чувствуваше най-щастлив, когато отдалече забележеше златистата й главичка да го очаква пред вратата и чуеше детския въпрос:

— Чичо Том, какво ми носиш днес?

По времето, за което става дума в нашия разказ, цялото семейство на Сен Клер бе отишло във вилата край езерото Поншартрен. Летните горещини накараха всички, които имаха възможност да напуснат задушния и прашен град, да се отправят към брега на езерото и към свежия морски ветрец.

Вилата на Сен Клер беше построена в източноиндийски стил, обиколена от всички страни с леки бамбукови веранди, които се откриваха към градините и полето. От просторната всекидневна стая се излизаше направо в голяма градина, ухаеща на най-разнообразни тропически цветя и растения; през нея извиваха пътечки до самия бряг на езерото, чиято сребриста повърхност трепкаше под слънчевите лъчи и представляваше непрекъснато сменяща се картина, всеки път различна и всеки път по-красива и по-живописна.

Беше един от тези златисти залези, при които целият хоризонт пламва и Превръща повърхността на езерото в друго небе. По езерото, изпъстрено със златисти и бледорозови ивици, леко като призраци се появяваха и изчезваха белите платна на лодки. По небето се показаха първите малки златни звезди, които наблюдаваха трепкащото си отражение във водата.

Том и Ева седяха в покритата със зеленина беседка в долния край на градината.

— Чичо Том — каза момиченцето, — знаеш ли, че скоро ще отида там?

— Къде, мис Ева?

Тя стана и посочи с малката си ръчичка към небето.

Сърцето на стария верен приятел се сви от болка. Той си припомни, че през последните месеци Евините малки ръчички се изтъниха, кожата й стана по-прозрачна и че тя дишаше по-трудно; по-рано Ева тичаше и играеше с часове в градината, а сега лесно се задъхваше и изморяваше. Той слушаше често мис Офелия да говори за някаква кашлица, която нейните лекарства не могли да излекуват; дори сега пламналите й бузи и нежни малки ръчички горяха от някаква странна дяволска треска, но никога досега мисълта, която Евините думи събудиха у него, не бе му идвала наум.

Разговорът между Том и Ева бе прекъснат от тревожния глас на мис Офелия:

— Ева, Ева, детето ми, вече е паднала роса. Не бива да стоиш навън.

Ева и Том побързаха да се приберат.

Мис Офелия беше стара и опитна болногледачка. Тя беше от Нова Англия и познаваше първите злокобни признаци на тази коварна незабележимо промъкваща се болест, която помиташе толкова прекрасни и любими същества и която дълго преди смъртта поставяше печата на неизбежния им край.

Тя беше забелязала леката суха кашлица и болезнената руменина на лицето; не можеше да се изплъзне от нейния поглед и блясъкът на очите, и трескавата възбуденост у детето.

Тя се опита да сподели своите опасения със Сен Клер, но той винаги отхвърляше нейните предложения с нервна раздразненост, несвойствена на обикновено доброто му настроение.

— Стига си предричала, братовчедке. Не мога да го понасям — отвръщаше той. — Не виждаш ли, че детето расте? Децата винаги отслабват, когато растат бързо.

— А тази нейна кашлица?

— Глупости! Кашлица? Няма й нищо. Тя навярно се е малко простудила.

— Да, но точно така беше и с Близа Джейн, както и с Елен и с Мария Сандерс.

— О, стига с тези чудовищни бабини приказки. Всички по-опитни болногледачки толкова много започват да знаят, че стига детето само да кихне или да се закашля и те изпадат в отчаяние и мислят най-лошото. Ти само добре я наглеждай, пази я от вечерната прохлада и не я оставяй да прекалява в игрите. Тя ще се поправи.

Сен Клер само така говореше, а всъщност ставаше все по-нервен и неспокоен. Той с вълнение наблюдаваше Ева всеки ден, което се виждаше от честото повтаряне, че „детето е много добре“, че кашлицата нищо не значи, че това е от стомаха, което често се случвало при децата. Но той оставаше с нея по-дълго отпреди, вземаше я често на езда със себе си и често носеше у дома някакви рецепти и лекарства или средства за усилване, като обясняваше:

„Не, че детето се нуждае от тях, но току-така — те няма да й навредят с нищо.“

Цялото детско сърце и душа на Ева бяха сега изпълнени с любов и милосърдие. Ева беше добросърдечна и по-рано, но сега на всички правеше впечатление нейната особено трогателна и топла загриженост за всички. Тя както преди играеше с Топси и с другите негърчета, но сега вече по-скоро като зрителка, отколкото като участница в игрите. Тя и сега се смееше както по-рано на забавните закачки на Топси, но само за известно време; след това като че някаква сянка минаваше по лицето й, очите й потъмняваха, а мислите й отлитаха надалеч.

— Мамо — запита тя веднъж ненадейно майка си, — защо не учим нашите негри да четат?

— Какъв е този въпрос, Ева? Това не се прави.

— А защо, мамо?

— Защото не им е нужно да се грамотни — с това няма да започнат да работят по-добре, а те са родени само за работа.

— Но мис Офелия научи Топси да чете — настояваше Ева.

— Е и какво спечели? Топси е най-ужасното създание, което съм виждала в живота си.

— А милата Мами — продължаваше Ева, — тя много обича Библията и толкова много й се иска да може да чете. Какво щеше да прави, ако аз не й четях!

Мари, която в това време подреждаше скрина си, отговори:

— Да, разбира се. Скоро ти ще трябва да започнеш да се занимаваш с други работи, а не само да четеш на негрите. Не казвам, че в това има нещо лошо; и самата аз го правех, когато бях здрава. Но когато ти почнеш да мислиш за тоалети и да излизаш в обществото, няма да ти остане време… Погледни — продължи тя, — тези брилянти са за тебе, когато пораснеш. Аз ги носих на първия си бал. Трябва да ти кажа, Ева, че имах голям успех.

Ева взе кутията и извади брилянтената огърлица. Големите й замислени очи се втренчиха, а мислите й се понесоха надалече.

— Колко сериозна стана, мило дете — каза майката.

— Струват ли скъпо, мамо?

— Разбира се. Татко ти ги купи във Франция. Те струват цяло състояние.

— Как бих желала да са мои — каза Ева — и да правя с тях, каквото пожелая!

— А какво би направила?

— Бих ги продала; бих купила имение в свободните щати и там бих преселила всичките наши негри; бих им наела учители да ги учат да четат и да пишат…

Мари я прекъсна със смях:

— Ще направиш пансион за негри. Няма ли да ги научиш да свирят на пиано и да рисуват?

— Ще ги науча сами да пишат и да четат писмата, които получават — каза твърдо Ева. — Мамо, аз знам, че им е много мъчно сега. Том се измъчва, също и Мами. Много от тях страдат, че са неграмотни. Много лошо правим, че не ги учим.

— Хайде, хайде, Ева! Ти си още дете. Още нищо не разбираш от тези работи — каза Мари. — Освен това от твоите приказки ме заболя глава.

Мари винаги получаваше главоболие, когато някой разговор не беше по вкуса й.

Ева тихо излезе, но от този ден почна най-старателно да дава уроци по четене на Мами.