Чичо Томовата колиба

Глава XXVIСМЪРТ

Измамливият прилив на сили, който приповдигна Ева през последните дни, бързо намаляваше. Все по-рядко и по-рядко се чуваха леките стъпки по верандата. Все по-често и по-често оставаше облегната на малкото канапе до отворения прозорец, устремила замислено големите си дълбоки очи към издигащите и оттеглящи се води на езерото.

Късно следобед, както беше полегнала с книга в отпуснатата си прозрачна ръка, Ева чу ненадейно резкия глас на майка си от верандата:

— Какво е това, нахалнице? Каква нова пакост си направила? Късала си цветя, а? — И Ева чу звука на хубава плесница.

— Но, мисис, аз ги откъснах за мис Ева! — каза един глас, който Ева позна, че е на Топси.

— За мис Ева ли? Хубаво извинение! Ти си въобразяваш, че са й дотрябвали твоите цветя, негърко негодна. Махай се оттука, За миг Ева скочи от канапето и се намери на верандата.

— О, недей, мамо. Харесват ми цветята, дай ми ги…

— Но, Ева, стаята ти е пълна с цветя сега.

— Мен цветята никога не са ми достатъчно — отговори Ева. — Топси, донеси ми ги тука….

Топси, която стоеше намръщена и с наведена глава, се приближи и подаде цветята. Тя направи това с израз на нерешителност и смирение, които съвсем не отговаряха на обичайната й дързост и насмешливост.

— Какъв красив букет! — каза Ева, като го погледна. Букетът беше твърде оригинален — една блестяща червена пелагония и една бяла японска роза с лъскави листа. Сполучливият контраст и умело подредената зеленина показваха, че момичето има вкус.

Топси се зарадва, когато Ева й каза:

— Топси, ти много хубаво подреждаш цветята. Ето в тази ваза… Нямам цветя за нея. Искам всеки ден ти да я подреждаш.

— Странно хрумване! — каза майката. — За какво ти е потрябвало това?

— За нищо, мамо, но нали на теб ти е все едно дали Топси или някой друг ще я подрежда?

— Разбира се. Прави, каквото ти хареса… Топси, чу ли младата си господарка? Отваряй си очите.

Топси се поклони леко и наведе очи. Когато излизаше, Ева видя как една сълза се търкулна по черната й буза.

— Виждаш ли, мамо. Аз си знаех, че нещастната Топси иска да направи нещо за мене — каза Ева на Мари.

— Глупости! Това е само защото обича да прави пакости. Тя знае, че не трябва да къса цветята и затова къса. Но щом това ти харесва, нека ги къса.

— Мамо, аз мисля, че Топси не е, каквато беше преди. Тя се старае да стане добра.

— Доста много ще трябва да се старае, докато стане добро момиче — каза Мари и пренебрежително се засмя.

— Но, мамо, ти знаеш. Бедната Топси! Всички са били винаги против нея!

— Но не, откакто е при нас, разбира се. Как не й се приказва!

Кой не я съветва? И не се ли направи всичко, каквото е въобще възможно да се направи? И въпреки това тя си остана пак толкова лоша и винаги ще остане такава. Нищо не може да стане от нея.

— Но, мамо, много различно е да си израснал като мене с толкова близки и да имаш всичко, което да те направи добра и щастлива, и да си израснал при условията, при които тя е била непрекъснато, преди да дойде при нас.

— Не знам… може би — каза Мари и се прозя. — Боже мой, колко е горещо.

— Мамо — каза Ева, — искам да отрежа от косата си… повечко.

— Защо?

— Искам да я раздам на приятелите си, докато имам още сила да го направя сама. Би ли повикала леля да ми помогне. Мари повиши глас и извика мис Офелия от съседната стая. Когато мис Офелия влезе, Ева едва се повдигна от възглавницата, разтърси дългите си златистокафяви къдри и каза:

— Лельо, хайде острижи овчицата.

— Какво става? — зачуди се Сен Клер, който влезе с плодове за Ева в този момент в стаята.

— Татко, тъкмо помолих леля да подстриже косата ми. Тя е станала много дълга и ми държи много топло, а освен това искам да раздам от нея.

— Внимателно само! Гледай да не развалиш къдрите — каза бащата. — Режи отдолу, където не се вижда. Нейните къдри са моята гордост.

Сен Клер сви устни и мрачно гледаше как падаха една след друга прекрасните й къдри. Ева ги вземаше от полата си и ги гледаше замислено, навиваше ги около тънките си пръсти и поглеждаше от време на време с безпокойство към баща си.

— Сега искам всички наши слуги да дойдат тука заедно. Имам да им кажа нещо — каза Ева.

— Добре — сякаш без сила отговори Сен Клер.

Мис Офелия се разпореди и скоро всички слуги се събраха в стаята. Ева лежеше отпусната на възглавницата. Косата й небрежно падаше около лицето й. Бузите й пламтяха в ярък контраст с невероятно бялата й кожа, както и от нежните очертания на ръцете и чертите й. Големите й сини одухотворени очи се спираха съсредоточено върху всеки един от присъствуващите.

Слугите се споглеждаха един друг, въздишаха и тъжно поклащаха глава. В стаята цареше пълно мълчание като на погребение.

Ева се приповдигна от възглавниците и каза:

— Мили мои приятели, пожелах да ви видя всички, защото ви обичам… Аз знам, че и вие всички ме обичате… Приемете от вашата Ева малък подарък — нека ви напомня винаги за мене! На всекиго от вас ще дам по една къдрица.

Не е възможно да се опише как те наобиколиха със сълзи и ридания малкото създание и взеха от ръцете му това, което им се струваше последен знак на невинната обич.

Мис Офелия се боеше от последиците на това вълнение и затова на всеки, който получаваше подаръка си, тя даваше знак да напусне стаята.

Накрая останаха само Том и Мами.

— Ето, чичо Том — каза Ева, — една хубава къдрица остана за тебе… Вземи и ти, моя скъпа, моя мила. — И тя прегърна дойката си.

— Как ще мога да живея без тебе. Като че всичко изведнъж ще си отиде — каза вярната Мами и горко зарида.

Мис Офелия изведе Мами и Том навън и мислеше, че всички са си отишли. Но като се обърна, видя Топси.

— Ти откъде изникна?

— Аз бях тука — отвърна Топси и си изтри сълзите. — О, мис Ева, аз бях лоша, но все пак няма ли да дадете и на мене.

— Да, бедна Топси, разбира се. Ето… и винаги, когато я погледнеш, спомняй си, че те обичам и искам да бъдеш добро момиче.

Топси закри очи с престилката си и мис Офелия я отведе. Щом излезе от стаята, тя пъхна скъпоценната къдрица в пазвата си.

Всички си бяха отишли. Мис Офелия затвори вратата. Благородната жена пророни не една сълза, докато траеше тази сцена.

Сен Клер бе останал през цялото време, закрил очите си с ръка.

И когато всички си отидоха, той продължи да стои неподвижен на мястото си.

— Татко — каза Ева, като постави леко ръката си върху неговата.

Той се сепна и потрепери, но не отговори.

— Мили татко — повтори Ева.

— Не мога повече — каза Сен Клер и стана. — Не мога. Бог е много жесток към мене!

— Моля те, татко, недей. — Ева стана и се хвърли в прегръдките му. — Ти не трябва да мислиш така.

Детето зарида неудържимо, което уплаши всички.

— Успокой се, Ева, скъпа. Успокой се. Съжалявам. Няма да мисля така, ти само не се тревожи — започна да я увещава баща й.

След малко Ева се отпусна в ръцете на баща си, който я успокояваше с гальовни думи.

— На мене ти не даде къдрица, Ева — с горчива усмивка й каза той.

— Тези всичките са за теб, татко — отговори тя усмихнато, — за теб и за мама. И ще дадете и на милата леля, колкото пожелае. Аз лично раздадох само на нещастните ни слуги, защото, вие, татко, вие можете да ги забравите, когато си отида, а аз се надявам, че моите къдри ще им напомнят…

От този ден Ева почна бързо да отпада. Вече не съществуваше никакво съмнение за болестта й и най-горещата надежда, че ще оздравее, не можеше да заблуди никого. Прекрасната й спалня се превърна в болнична стая. Мис Офелия беше денонощно около нея и едва през тези дни у дома успяха да оценят истинските качества на тази жена. С опитна ръка, наблюдателно око и с изключително умение да се справя с всяка неприятна проява на болестта и да поддържа тишина и приятна обстановка в стаята, толкова точна и толкова редовна в изпълняване предписанията на лекарите, мис Офелия беше наистина незаменима болногледачка. Тези, които по-рано повдигаха рамене и намираха нейната настойчивост и строгост за излишни и странни от гледище на южняците, сега признаваха, че точно такъв човек е нужен за Ева.

Чичо Том също често идваше в стаята на Ева. Момиченцето не можеше да лежи спокойно и му беше по-леко, когато го носеха на ръце. И Том изпитваше най-голяма радост да носи из стаята или на верандата това мило същество, облегнато на възглавница. И когато сутрин откъм езерото подухваше свеж ветрец и Ева се чувствуваше по-бодра след съня, той я изнасяше под портокаловите дървета в градината или седнали някъде, където обичаха да се застояват преди болестта, той й пееше любимите й стари химни. Баща й също я носеше на ръце, но той беше по-слаб и когато се умореше, Ева му казваше.

— Татко, остави чичо Том да ме носи. Бедният! На него му прави удоволствие. Това е единственото, което може да направи сега. А той иска да направи нещо за мене…

— Но и аз също! — казваше бащата.

— Знам, татко, но ти и без това правиш всичко и ти си всичко за мене. Ти ми четеш, бдиш по цяла нощ около мене. А Том може само да ме носи и да ми пее. И знам, че на него му е по-леко.

Той тъй сигурно ме носи.

Не само Том беше изпълнен с желание да помогне. Всички слуги в къщата проявяваха същото желание и всеки един правеше, каквото можеше.

Сърцето на нещастната бавачка се късаше по любимото й дете, но тя нямаше възможност нито през деня, нито през нощта да бъде при него, защото Мари заявяваше, че здравословното й състояние не й позволява да спи и разбира се, в такъв случай беше противно на принципите й да позволи на другите да почиват.

Нощем Мами ставаше по двадесет пъти да й разтрива краката, да й поставя компрес на главата, да й подава носна кърпа, да види защо се шуми в Евината стая, да спусне пердето, защото е светло, или да го вдигне, защото е тъмно. Денем пък, когато тя копнееше да помогне в грижите около милото й дете, Мари ставаше необикновено изобретателна и й създаваше работа някъде из цялата къща или около нея самата. Така че Мами можеше да я види или поговори с нея само крадешком.

— Чувствувам, че съм длъжна да бъда особено внимателна за здравето си сега — казваше Мари. — Каквато съм слаба и на това отгоре цялата тази грижа за скъпото ми дете…

— Наистина ли, мила моя — отговаряше Сен Клер, — аз пък мислех, че братовчедка ни напълно те е освободила от тези грижи.

— Така могат да разсъждават само мъжете. Как е възможно майката Да бъде освободена от грижи за своето дете, което се намира в такова състояние. Но все едно… Никой не знае какво преживявам! Аз не мога да гледам на нещата с такава лекота като тебе.

Сен Клер се усмихна. Не бива да му се сърдим, че не можа да се въздържи. В този момент той все още можеше да се усмихва, защото детето преживяваше последните си дни така тихо и спокойно, че не беше възможно да се допусне, че смъртта се приближаваше. Детето не чувствуваше болка, а само слабост, която ежедневно и почти незабелязано нарастваше. Единственият човек, с когото Ева споделяше своите предчувствия, които таеше дори от баща си, за да не го тревожи, беше нейният верен приятел Том. Накрая Том вече не искаше да спи в стаята си, а лягаше на верандата, готов да скочи при всяко повикване.

— Чичо Том, какво те е прихванало да спиш, където ти попадне като куче? — го запита мис Офелия. — Аз мислех, че ти си човек, който обича реда.

— Вие имате пълно право, мис Фели — отговори Том тайнствено, — но сега…

— Какво сега?

— Не бива да говорим високо, да не чуе мистър Сен Клер… Мис Фели, тази нощ трябва да бъдем нащрек.

— Да не би мис Ева да ти е казала, че се чувствува по-зле днес?

— Не… Но тя ми каза тази заран, че не й остава много… Мис Офелия и Том водеха този разговор между десет и единадесет часа вечерта, когато мис Офелия, която, след като бе наредила всичко за през нощта, беше отишла да затвори външната врата и намери Том да лежи на верандата.

Мис Офелия не беше нервна или Впечатлителна, но тържественият и затрогващ начин, по който говореше Том, я порази. Следобед Ева беше необикновено бодра и весела, дори се беше изправила в леглото и разглеждаше всичките си играчки и разни други любими неща и определяше кое на кого да се даде; движенията й бяха по-живи и гласът й звучеше по-естествено, отколкото през последните седмици. Привечер баща й дойде да я види и каза, че откакто се е разболяла; не е изглеждала никога толкова добре. Той я целуна за лека нощ и каза на мис Офелия:

— Братовчедке, може би ще успеем да я спасим. Без съмнение тя е по-добре.

И той си отиде успокоен. На душата му беше леко. Той отдавна не се беше чувствувал така.

Но в полунощ в стаята на Ева се чуха бързи стъпки. Мис Офелия, която бе решила да бодърствува до сутринта, в полунощ забеляза това, което опитните болногледачки знаменателно наричат „промяна“. Тя отвори вратата на верандата и Том веднага скочи.

— Повикай лекаря. Том! Не губи нито минута! — каза мис Офелия, после прекоси коридора и почука на вратата на Сен Клер.

— Братовчеде, моля те, ела!

Тези думи паднаха върху сърцето на Сен Клер, както буци пръст падат върху ковчег… Той мигновено скочи, втурна се в стаята и се наведе над спящата Ева.

Какво видя? Защо замря сърцето му? Защо двамата с мис Офелия не си казаха нито дума? Това го знае всеки, който е видял същия израз по лицето на свой близък, израз неописуем и безнадежден, безпогрешен израз, който недвусмислено ти казва, че твоят близък скоро ще те напусне.

Мис Офелия и Сен Клер я гледаха неподвижни и мълчаливи В стаята беше толкова тихо, че дори ударите на часовника звучаха силно.

Наскоро Том се върна заедно с доктора. Той погледна Ева и както останалите застана мълчалив до леглото.

— Кога настъпи промяната? — запита той шепнешком мис Офелия.

— Около полунощ — отговори тя.

Мари, разбудена от идването на доктора, дойде набързо от съседната стая.

— Огюстйн! Братовчедке! Какво има?…

— Тихо! — каза Сен Клер с хриплив глас. — Тя умира… Бавачката чу тези думи и отлетя да разбуди слугите. Скоро цялата къща беше на крак. По стаите светна, чуха се стъпки, уплашени лица се трупаха на верандата и просълзени гледаха през стъклената врата. Но Сен Клер не чуваше и не забелязваше нищо — той виждаше само лицето на спящата си дъщеря.

— О, да можеше да се събуди и само да каже поне Още една дума! — каза той и като се наведе над нея, прошепна на ухото й: — Ева, моя радост!

Големите сини очи се отвориха, по лицето й премина усмивка. Тя се опита да повдигне главата си и да каже нещо.

— Ева, познаваш ли ме?

— Татко, мили! — едва чуто каза тя и с последни сили обви ръце около шията му. Но след миг те се отпуснаха пак и когато Сен Клер повдигаше главата и, видя как смъртна спазма премина по лицето й. Тя се помъчи да поеме дъх и протегна нагоре ръчичките си.

— Боже мой! Това е ужасно! — мъчително възкликна Сен Клер, като се обърна и стисна ръката на Том, без да съзнава, какво прави. — О, Том, приятелю! Това е убийствено!

По черното лице на Том течаха сълзи.

— Сърцето ми се къса! — каза Сен Клер. — Моли се да се съкратят страданията й.

— Те свършиха, слава на господа! Свършиха, скъпи господарю, погледнете я!

Детето лежеше на възглавницата и дишаше тежко, като че бе изтощено. Големите светли очи се извиха и останаха загледани нагоре. Изразът на лицето му беше толкова тържествено спокоен, загадъчен и светъл, че всички горчиви ридания стихнаха. Мълчаливи и със затаен дъх, всички се струпаха около кревата му.

— Ева — каза Сен Клер нежно.

Но Ева не чуваше. Светла усмивка озари лицето й и тя издъхна.