Чифликът край границата

Глава 12

Исьоренският чифлик се намираше в югоизточните краища на Новопазарско, по-близо до морето, отколкото до Дунава. За Дунава рядко се споменаваше по тия места. Едно време наистина често отиваха за дъски и за сол в Силистра, но откато Добруджа остана в Румъния, нататък вече не можеха да отиват и Дунава го позабравиха. Само зимно време, когато паднеше голям сняг и се появяха вълци, селяните, както си грееха ръцете около ламаринените печки из кръчмите, казваха, че в такъв студ Дунава навярно е замръзнал и вълците, които правят пакости, са бели балтенски вълци, преминали отсам Дунава по леда.

Близостта на морето се чувствуваше повече. Есенно рреме, когато селяните отиваха да продават храна, те отминаваха Провадия и, все край границата, слизаха във Варна. Морето, тъй да се каже, беше всеки ден пред очите им. Но имаше и други признаци, от които можеше да се разбере, че морето не е далеч: лятно време, в най-голямата жега, редовно всеки ден по едно и също време — към 2–3 часа следобед — се появяваше прохладен ветрец, който идеше откъм морето. Тоя вятър беше истинска благодат през работното време и за хора, и за добитък. Есенно и зимно време пък често прелитаха насам гларуси. Те бяха два вида: едни по-дребни, черни отгоре и бели по корема, други — по-едри, с гълъбов цвят, с големи глави и заострени клюнове като на ястреби. Тия морски птици като че дохаждаха повече да си почиват, отколкото да дирят храна. Те седяха по поляните, скупчени една до друга, и дремеха. Ако минеше някоя каруца, те само избягваха настрана; ако някой ги подплашеше, те се разхвърчаваха и тогаз издаваха същите тия остри плачливи крясъци, които издават, когато хвърчат над морето.

Една сутрин Нона се готвеше да иде в Сеново. Тя се облече, стегна се и отиде до прозореца, за да види докарали ли са кабриолета й. Макар да беше още през август, тая сутрин беше паднала гъста мъгла, топла, лятна мъгла, дошла откъм морето. Но ето че сега мъглата беше се раздигнала и слънце грееше. Покривите, листата на дърветата и тревата едвам бяха се понамокрили като от лека роса. Нона се зарадва, че времето се поправя, дръпна се навътре в стаята и се погледна още веднъж в огледалото: черните й очи бяха пълни със светли точици, смееха се. Нищо от туй, че раменете й са черни като на циганка, и тъй е хубава. Тя поиздърпа с две ръце синята си копринена блузка, която я пристягаше в кръста, погледна се отпред, погледна се през рамо и се усмихна: няма ли да кажат — помисли си тя, — че взе май много да се конти, откато се запозна със сеновския офицер? Преди малко Санка влезе, не й каза нищо, но я изгледа и се засмя. Навярно и тя си е помислила същото.

Нона се наведе, поприбра бялата си рокля, за да може да види новите си обувки, след туй се засмя и се изправи предизвикателно и гордо.

„Нека мисли кой каквото си ще пък, не искам да зная!“ — помисли си тя и отиде към прозореца.

Кабриолета още го нямаше. Манолаки и Кутмака приказваха на чардака. Кутмака беше дошел за вода и, както правеше винаги, отбил се беше да поприказва. Изведнъж Манолаки се разсърди и завика. За да не я видят, Нона се подръпна назад и взе да слуша.

— Какво са видели от мене ли? — викаше Манолаки. — Само добро. Едно време, когато имах добитък, на кого не съм давал — на тоз кон, на онзи вол, крави съм им давал, овце. Като се случи да не станат храните, пак ще дойдат: дай за семе, дай за емелик. На кого не съм дал, кого съм върнал, я да ми кажат! — Той помълча малко, след туй пак се чу: — Бре, бре, бре! Голяма лакомия, страшна лакомия! Нека грабят… нека орат пръст да ядат, ако искат, като са толкоз гладни за земя…

Говореха пак за разправията със сеновчани. Колкото и да беше ядосан Манолаки, в гласа му прозвучаваше и старческа немощ, и страдание. На Нона й стана мъчно за него и бързо излезе навън. Щом тя се показа на пруста и се спря до вратата, Манолаки замълча и, още ядосан, обърна се и се загледа настрана. Кутмака превъртваше една пръчица в ръцете си и смирено гледаше към земята.

— Тъй е… право е туй, дето го казваш — започна той, все тъй замислен. — Ами че то стига да погледнеш добитъка им, колкото го имат, и ще разбереш, че е от твой дамазлък, от чифлика. Само покойната, бог да я прости, Антица, що добитък им е дала по сватби, по кръщавки. Гледал съм на някоя сватба, кога Антица е венчавала: булката и младоженецът стоят пред вратата, а Антица нарежда: една телица, четири овци, с агнетата им, бакъри, сахани — край няма. Току ги бележат, току дърпат черти горе на прага. — Манолаки все гледаше настрана и не отговори. Кутмака погледна Нона, усмихна се и като я видя пременена, каза: — За къде си се настанила, Ноне, в Сеново ли ще ходиш?

— Дядо Тодоре, аз с тебе не искам да приказвам. Аз съм ти сърдита. Снощи мед щеше да ми даваш, а? Защо ме излъга?

— Че ти що си отиде?

— А! Искаш да стоя до среднощ ли? И не те ли разбрах какво правеше? Ходиш от тръвна на тръвна, помайваш се и само поглеждаш към мене не съм ли си отишла. Ах, какъв си ти! Каква лисица си ти!

— Гледай я какво приказва — рече Кутмака, като поклати глава, а след туй взе да се смее. — Че ако съм ходел от тръвна на тръвна, то е, че исках да ти отрежа бял мед. А бял мед няма у всеки кош, него млади пчели го правят.

— Мълчи, мълчи! Знам те аз тебе.

— Отзарашната мъгла не е ли добра за пчелите? — обади се Манолаки. Не е ли бал-думан дето го казват?

— Да беше тя, аз богат чиляк щях да стана — каза Кутмака. — Онази мъгла е друга, тя, да ти кажа ли, една такваз тъничка мъглица е, като дим. И само е от мед, пада по тревата, по дърветата, като близнеш някое листо — сладко е. Тя е друга мъгла. А отзарашната мъгла — нищо, проста мъгла, за вълци мъгла.

На двора между кокошките се дигна голяма тревога: разбягаха се коя накъдето види, клочките заклоцаха често–често, изплашени, завъртяха се около топчестите мънички пиленца, прибраха ги и се скриха в буренака. Гъските проточиха шии от любопитство, а токачките се разтичаха и се разкрещяха като луди. Само два-три едри стари петли останаха, гдето си бяха, поизкъркорваха тревожно, след туй поглеждаха с еднооко нагоре към небето.

— Какво има? Какво има, булка? — попита Кутмака, като видя Санка на двора.

— Един дуган — каза Санка, като гледаше нагоре, — кацнал на дървото.

— Подплаши го, подплаши го! — извика Кутмака.

Санка замаха с ръце.

— Къш! Къш! Ха, хвръкна!

— Хвръкна ли! — каза Кутмака и се наведе да види ястреба, но не можа да го види. Нека хвръкне. Да върви да лоши мишки из нивята, какво е дошел тука да плаши кокошките. Мене сълдатите не ми дават да гърмя, че е близо границата, а то аз знам как да ги церя тез хайдуци.

— Ей го кабриолета! — каза Нона, като се спусна надолу по стълбите. — Ах, Енко!

Между дама и овчите саи, които бяха гърбом към двора и го обграждаха отпред, имаше една тясна уличка, колкото да мине каруца. Оттам се зададе кабриолетът — най-напред черният кон, лъснат от слънцето, след туй Енко на капрата, гологлав и ухилен. Като влезе в двора, той препусна коня, колкото място имаше, и го спря срещу стълбите. Докато Енко поглеждаше самодоволно наоколо си и имаше вид, че е свършил голяма работа, Нона го свали от кабриолета, изви му ухото и го бутна настрана.

— Откога съм зачакала, проклетнико! Къде разкарваш коня?

Енко се улови за ухото, но не заплака, намръщи се и изгледа Нона. А тя, като че нищо не беше станало, усмихваше се и поприбираше юздите. Но тя не се качи, а остана тъй и се замисли. После погледна Енка и пак се усмихна.

— Ела, Енко, да държиш коня — каза му тя. — Забравила съм нещо, сега ще дода. Ела де, ела подръж коня!

— Няма да дода. Ти го дръж.

— Е, добре де — засмя се Нона, като намираше, че Енко има право да се сърди, — стой там, ама да гледаш да не тръгне.

Нона се завтече към къщи. Като мина през чардака, Кутмака поиска да й каже нещо, но тя не го дочака и влезе вътре.

— Защо се върна Нона? Забравила е нещо — каза като на себе си Кутмака, после се обърна пак към Манолакя: — Та ще ти кажа, Давид се докачил и се жалвал. Ще ме съди. Отсега нататък абокатите ще ни разправят. Добре де, нека да е тъй! — каза той и се поусмихна. Подир малко друго му мина през ума и се разсърди: — Щял съм бил да го убивам! Какво ще го убивам, казах му, че видях пчелите му при моите, меда ми крадат, туй му казах.

И той млъкна, защото, като погледна в същата посока, в която гледаше Манолаки, видя, че откъм кладенеца бързо идеше насам, бос и гологлав, Малин. Личеше, че бърза и иде да каже нещо. Когато Малин влезе в двора, Манолаки и Кутмака видяха, че лицето му е изпотено, разтревожено и на едната му буза под окото имаше кръв…

— Господарю — извика той още отдолу, — ела, че ще ни избият! Додоха сеновчани на нивата са!

Той се качи горе и се спря, за да си поеме дъх.

— Какво има? — каза Манолаки учуден.

— Додоха сеновчани, цяло село е там… Изкараха нашите плугове, изпочупиха чивгари, хомоти… Махнете се, казват, нивата е наша ний ще я орем. Докараха техни плугове и орат сега…

Манолаки слушаше, без да продума. Лицето на Малина беше широко, с издадени скули, с дебели намръщени вежди и с отпусната долна устна. Не толкоз висок, но широкоплещест, с големи ръце, той изглеждаше не уплашен, а обиден и ядосан, че не е можал да си послужи, както си знае, със страшната сила, с която природата беше го надарила.

— Тошо не е ли там? — попита Манолаки.

— Там е бай Тошо. Ама какво ще направи и той, налитат отгоре му, ще го бият. И кмета е там, и стражар има, никого не слушат. Бай Тошо ме прати: иди, кай, кажи на стария да доде…

Когато Манолаки се разсърдеше, викаше и се караше. Сега той не по-малко беше ядосан, но изглеждаше съвсем спокоен. Като помисли малко, той каза на Малина:

— Иди впрегни каруцата. Аз ще дода.

Малин забърза към дама, но долу се спря и извика:

— Дядо! Ей го кабриолета готов, да идем с него!

Нона не беше разбрала какво става, но като чу Малина, показа се на прозореца.

— Не си давам кабриолета аз. Тате, аз ще ходя в Сеново!

Манолаки се наведе през пармаклъка към Малина.

— Каруцата впрегни, ти казах, с черните коне. По-скоро!

Като видя, че работата отива на зле и на Манолакя повече не му се приказва, Кутмака стана, каза, че ще си ходи, и тръгна към кладенеца, като все държеше пръчицата напреки в ръцете си.

Нона беше се върнала в къщи, защото, след като дълго се колеба, най-после реши, че новите дрехи не й стоят хубаво, освен туй за едно ходене до Сеново не заслужаваше да се облича толкоз. Тя реши да тури пак дрехите, с които си ходеше всеки ден, и докато се обличаше, мислеше си дали ще види тоя път Галчева в Сеново. Изведнъж й хрумна нещо на ума и тя се загледа в огледалото, като че се съветваше сама със себе си. Тя се усмихна, кимна с глава, отиде при сандъка, отвори го и бързо заизважда дрехите на Антица: червения шал, старовремската кафява рокля, ръченика, нанизите. Тя реши да се облече пак като селянка, както бе се облякла преди няколко деня.

Когато беше готова, тя чу, че Манолаки се кашли на двора, отиде на прозореца и погледна: с дребни старчески крачки Манолаки отиваше към дама. Ако той не се е стърпял да дочака каруцата, а сам отиваше при нея, туй показваше, че е много ядосан. Нона беше по-дочула нещо, но не можа да разбере добре какво става. Нямаше я и Санка, за да я попита. Нона взе да се безпокои, но като метна разкошния червен шал на плещите си и се погледна в огледалото, като че се изненада колко е хубава, усмихна се и тозчаз забрави всичко.

Нона имаше кръгло лице, с леко очертани бузи и затуй селската забрадка й стоеше добре. Тя поотпущаше клепачите си с дълги черни мигли и тоя засенчен поглед придаваше особена прелест на усмивката й, детски чиста и в същото време малко дяволита. Тя се хареса, зарадва се и като се оглеждаше в огледалото, нисичко прошепна:

— Майчице! Да можеш да ме видиш!

Тичешката тя излезе навън, спусна се по стълбите и Енко, както стоеше пред коня, избяга настрана и я загледа със зяпнали уста. Нона се качи на кабриолета, леко засегна коня с камшика и тръгна.

— И аз ще дода! — каза Енко и се засили да се качи. Нона се усмихна и му показа камшика.

— Ух ма, как се облякла! — разсърди се Енко. Ще те обадя на дяда, ще видиш!

Кабриолетът зави покрай кладенеца и се засили надолу. Времето беше тихо, грееше слънце. Небето беше ясно, но изглеждаше по-бледо и по-издигнато. От време на време в спокойния стъклен въздух се разливаше лека прохлада, но вятър нямаше — тия полъхвания като че идеха отгоре, от височините. Чувствуваха се първите, още слаби тръпки на есента.

Нона шибна коня и кабриолетът тръгна по-бързо. При един завой Нона забеляза, че вляво, на самия гребен на баиря, посивял от изсъхналата трева, бяха се натрупали много хора и неспокойно се движеха насам-нататък. В същия миг тя видя, че при тия хора наближи каруцата на баща й — по високите черни коне тя лесно се познаваше, пък и отзад, както винаги, Манолаки стоеше сам. Конете се мятаха в галоп, извиха и се спряха. Мравунякът от хора се раздвижи и се насъбра около каруцата.

Сега едвам Нона разбра защо беше дохождал Малин и защо баща й беше толкоз ядосан. Нямаше никакво съмнение вече, че сеновчани, както бяха се заканвали, са дошли да орат насила нивата. Пред тия настръхнали разядосани селяни стоеше сега баща й. Оттам се зачу сподавена глъчка. Нона се уплаши, че може да се случи нещо на баща й, и без повече да се колебае, обърна коня и в най-силен тръс го насочи към нивата, към многото хора.