Чифликът край границата

Глава 20

Горичката не беше много голяма и те скоро излязоха на края. Съвсем наблизо, на стотина-двеста крачки, се виждаха някакви изкопи и струпаната там отдавна пръст беше обраснала е трева.

— Какво е това? — попита Нона.

— Там са щели да правят кладенец за псета — каза Галчев. — Стигнали до сто метра дълбочина, а вода все нямало. Работниците взели да се задушват и една нощ, без да чакат да им се плати, избягали.

— А сега какво има? Какви са тез дъски?

— Запушен е кладенеца, да не падне някой.

Нона се позамисли, усмихна се и каза:

— Не искам да ходите там. Може да паднете. — Тя бързо се обърна и погледна на друга страна. — А това е границата, нали? Да река да избягам, ще ме пуснете ли? Не? Защото нямам паспорт ли?

— Не. Защото искам да останете тука.

Нона обърна към него черните си усмихнати очи и го погледна, без да каже нещо. Тя тръгна да се връща назад, като вървеше сама и често изпод око поглеждаше към Галчева. Тя беше забелязала, че той се вълнува, отговаря й накъсо, като че чака удобен момент да заговори за нещо по-важно, не за тези незначителни неща, за които говореха. Това дразнеше любопитството и, но в същото време тя се безпокоеше и за да му попречи, бързаше напред и непрекъснато го запитваше за туй, за онуй. Галчев ставаше все по-мълчалив.

Като се върнаха пак на поляната, слънцето беше вече залязло. Над потъмнелите върхове на акациите небето се червенееше. Отведнъж, както става по тия моста, жегата не се чувствуваше вече, поразхлади, а въздухът се напои с дъх на билки.

— Елате да поседнем — каза Галчев, като показваше беседката.

— Не, аз закъснях. Трябва да си ходя.

— Има време още, г-це. Аз ще ви придружа. Елате да починем малко. — И тъй като Нона все стоеше настрана, той прибави: — Елате, ще ви кажа нещо.

— А, тъй ли? — засмя се Нона. — Че какво привихте досега? Защо не ми го казахте?

Тя стоеше сред поляната и си играеше, като разгазваше с крак тревата, превиваше я към земята и стъпваше отгоре н. После се спря, подигна очи, погледна Галчева и се усмихна. Наоколо се събираше здрач светлината идеше откъм върховете на акациите, от червеното светнало небе. Розови отражения грееха по лицето на Нона, по обгорелите й стройни ръце, черните й очи лъщяха. Тя все си играеше с тревата и при неочакваните движения, които правеше, снагата й трептеше и се огъваше, стройна и силна.

— Моля ви, г-це, една минута само — настоя Галчев. — Няма защо да бързате, аз ще ви придружа. Една минута само, елате!

В гласа на Галчева имаше не само настойчива молба, а и едва сдържано вълнение. Нона се поколеба за миг, но доде и седна на пейката. Тя се загледа пред себе си и се усмихна. Не каза нищо, чакаше да заговори Галчев.

— Много добре направихте, че додохте днес — започна Галчев. — Аз много се радвам… аз ви чаках, исках да ви видя. Аз също като оня наш колега, офицера от Енидже, мога да кажа, че съм щастлив. — Гласът на Галчева потрепера. Нона дори чу как поема дъха си. Тя погледна към червеното небе, което все по угасваше.

— Аз трябва да си ходя — тихо каза тя.

— Г-це Нона, моля ви почакайте. Има време. — Галчев позамълча и се премести по-близо до нея. — Г-це Нона, искам да ви кажа нещо, моля ви да не се сърдите. Аз знам, че вие не сте свободна, разбирам, и туй, което ще ви кажа, не ви задължава с нищо. Но аз искам да ви го кажа. Аз се борих със себе си, но не успях, то стана против волята ми, против усилията ми.

— Г-це Нона, все пак аз съм щастлив, че ви срещнах, че ви видях. Г-це Нона… — той взе ръката й. Нона не се възпротиви, но продължаваше да гледа пред себе си. — Аз не мога да се надявам, зная, но аз ви обичам, още от първата минута, обичам ви…

Той подигна ръката й и я допря до устните си. Нона стана и не изтегли ръката си, която Галчев все целуваше. Като гледаше настрана, тя тихо и уплашено прошепна:

— Аз трябва да си ходя.

Неочаквано тя се обърна към Галчева, развълнувана, с полуотпуснати клепачи, прегърна го с две ръце и взе бързо и страстно да го целува, докато я целуваше и той. След туй тя се изтръгна от прегръдките му, избяга на десетина крачки от беседката и му извика:

— Да не смейте да дохождате при мене! Стойте си на мястото!

Галчев се спря. Изведнъж някъде наблизо се чуха гърмежи от пушка. В поста войниците се разгълчаха, залаха кучета, Хубен викаше: г-н подпоручик! г-н подпоручик! Галчев стана и мислеше вече да отиде към поста, когато се показа подофицерът Левашки.

— Г-н подпоручик! — извика той и се спря на другия край на поляната. По самото му лице се познаваше, че се е случило нещо особено. Още един гърмеж проеча все тъй наблизо и екът премина като вихрушка над върховете на салкъмите.

— Боже мой, какво става? — прошепна Ноиа. — Що ми трябваше да дохождам!

Галчев отиде при Левашки. Ниско, все със същото обтегнато лице, той му доложи нещо. Галчев се върна при Нона.

— Не бойте се, нищо няма — каза той, като се усмихваше, за да се покаже спокоен. — Дребна работа ще е. Навярно войниците са стреляли на някой заяк. Елате да отидем горе. Ще ме почакате една минута, аз ще се върна веднага.

От стълбите Нона видя, че няколко войници тичаха надолу по границата, други излизаха с пушки от поста, като набързо се настаняваха. Един войник отвързваше кучетата, които подскачаха и лаяха.

— Не бойте се, г-це, нищо няма — успокояваше Галчев Нона, като я въведе в стаята си. — Вие тука сте в пълна безопасност. Аз ей сега ще дода.

Галчев излезе. На първо време Нона се успокои, тя повярва на Галчева, че наистина може нищо да няма. От друга страна, нея още я занимаваше онуй, което беше се случило преди малко. Тя го предвиждаше, тя го чакаше, като на шега и с весела безгрижност, както винаги, но сега, след като беше станало вече, тя се изненада и сепна. Дълбоко в себе си тя чувствуваше тръпки на остра болка, надигаше се един глас на неодобрение, на укор, но всичко туй се замъгляваше в радостното вълнение, което я държеше. Сега тя вече не мислеше за себе си, а се боеше да не се случи нещо на Галчева, стана и отиде на прозореца. Вън беше притъмняло и не се–виждаше нищо. Около поста беше утихнало.

Изведнъж се зачуха гласове, приближиха се и долу влязоха наведнъж много хора. „Полека! Полека го сложете!“ — чу тя гласа на Галчева. Някой тежко изохка. Нона се ослуша и потръпна от страх. Тя разбра, че се е случило нещо лошо, напрягаше слуха си да чуе какво се говори, но след гласа на Галчева всичко замлъкна. Чуваха се само бързи стъпки, влизаха от една стая в друга, нещо вършеха.

Нона искрено се разкая, задето беше дошла тука. Тя погледна към прозореца — беше тъмно, Галчев не дохождаше. Нона ту сядаше, ту ставаше, ту отиваше до вратата и се ослушваше. Долу ставаше нещо, но какво, не можеше да се разбере. Най-после Нона реши да не чака вече, да излезе, да намери кабриолета си и да си замине. Тя беше отворила вече вратата, но чу, че иде някой, и се дръпна навътре. Влезе Галчев.

— Къде? Канехте се да бягате ли?

— Но какво има? — каза Нона.

— Дребна работа. И все пак всичко се свърши благополучно. — Галчев се обърна — откъм стълбите блесна светлина, сенките се завъртяха и на вратата, с лампа в ръка, се показа Хубен. — Дай лампата тука, Хубене! — каза Галчев. — Остави я на масата. Дребна работа — продължи той, след като излезе войникът. — знайте ли кой докара цялата тая тревога? Пак онзи, вашия приятел, Гърдю.

— Какво е направил? — попита уплашено Нона.

— Не се безпокойте, нищо няма. Преди малко бяха дошли двама наши войници от съседния пост. Като се връщали, тук наблизо, те забелязват, че някакъв човек бяга от селото и отива право към границата. Викат му „стой!“ веднъж, дваж, триж — той не спира, все бяга, минава вече границата. И какво да правят войниците, стрелят.

— Ах, боже! — извика Нона, — убит ли е?

— Не, ранен е само, много леко е ранен. Ей сега го превърза фелдшера. Раната му не е опасна и скоро ще оздравее. Но той е много възбуден, много неспокоен. Нали ви казах, трябва да е направил нещо, затуй е бягал. Изглежда, че е и пиян.

— Аз много закъснях — каза Нона. — Трябва да си ходя.

— Да, аз ще ви придружа.

Когато слязоха долу, минаха покрай една полуотворена врата. Един войник внасяше едно одеяло, отвътре се чу някакъв несвързан говор, като че някой бълнуваше.

— Тук е — прошепна Галчев.

Нона се ослуша, след туй каза:

— Искам да го видя.

— Но защо, г-це? Какво ще го гледате? Оставете.

— Не, искам. Моля ви се!

— Добре — съгласи се Галчев и влезе пръв, а след него Нона.

Върху едно войнишко легло, на което имаше само гол сламеник, лежеше Гърдю. Една лампа с опушено стъкло беше сложена на прозореца и слабо осветяваше стаята. Гърдю, изтегнат на цял ръст, лежеше възнак, очите му бяха затворени. На Нона той се показа голям и страшен. Единият му ръкав беше съблечен и около разголеното му рамо имаше превръзка. Той не погледна и не чу, че някой влезе, само помръдна устните си и преглътна. Един миг лицето му остана неподвижно като на мъртвец, след туй гърдите му се надигнаха и се чу въздишка.

— Е, какво, какво сега — заговори той, без да отваря очите си, като преглътна слюнката си. — Хубаво ме наредихте вий мене… Нищо де, нищо… кой ще плаче за мене… никой не ще плаче за мене. — Той пак въздъхна и съвсем тихо продума: — Да се прибера и аз най-сетне… да ида при Антица…

Нона трепна и учудените й широко разкрити очи срещнаха очите на Галчева. В същия миг и Гърдю подигна клепачите си и, като да беше съвсем здрав, спря учуден и любопитен поглед на Нона. Нона се обърна и излезе. След нея излезе и Галчев и затвори вратата.

Нона бързаше, като дори и не поглеждаше назад, за да види иде ли Галчев след нея. Тя забеляза кабриолета си в тъмнината, Хубен стоеше пред него. Нона се качи.

— Ще дода донякъде да ви придружа — каза Галчев.

— Не, не трябва. Аз сама ще си ида.

— Не, г-це, късно е. Не може.

В държането на Галчева имаше някаква промяна: говореше по-свободно, по-отпуснато, като към близък човек. Нона забеляза това и когато той пак настоя да я придружи и поиска да се качи, тя не можа да се сдържи.

— Оставете! Не искам да дохождате. Ще ви се разсърдя, не ща… — И да смекчи тая своя грубост, когато вече тръгваше, тя се усмихна и каза: — Ний пак ще се видим. Довиждане!

Тя подкара бързо и отначало не съобрази ще мине ли през село или не. Отведнъж се зачерняха дървета, чу се да свири флейта (свиреше Великин). Тая весела и игрива мелодия проряза слуха на Нона като с нож. Тя шибна коня, заобиколи селото и когато беше вече вън на пътя, поспря коня да върви по-бавно. „Какво беше всичко туй?“ — помисли тя, като все още не можеше да събере мислите си. Тя като че виждаше още пребледнялото лице на Гърдя, той може би умираше и шепнеше името на майка й. А малко преди това тя и Галчев бяха се целували и той казваше, че я обича, нея — годеницата на друг, когото тя очакваше всеки ден. Нона хвана с ръка челото си и отпусна глава. „Жан, защо не доде? Защо ме остави, Жан?“ — прошепна тя, отчаяна и просълзена.

Тя се стресна и погледна наоколо: навсякъде полето беше тъмно, черно. Ниско над хоризонта, сред по-светло и зеленикаво небе, светеше слабо новият месец, обърнат надолу и тънък като сребро. Нона се уплаши, че е късно, че е сама, накани се да шибне коня, но на няколко крачки настрана се мярна човек, като че израсна из земята.

— Хей, кой си? — прогърмя силен глас. Нона позна Кутмака.

— Аз съм, дядо Тодоре.

— Къде си ходила, Ноне? Що си закъсняла толкоз? Бива ли тъй да закъсняваш. — Кутмака доде наблизо и Нона видя лицето и очите му. — Не те ли е страх бе, къзъм, я каква е тъмница!

— Мене не ме е страх, дядо Тодоре.

— Не те е страх, не те било страх. И мене ме е страх. Нощно време е, всякакви хора скитат. — Той се качи на кабриолета, като остана прав, стъпил с единия си крак на стъпалото. — Карай сега! Ще дода донейде с тебе. Тъй не бива то…

Дали беше случайно, или какъвто си беше хитрец, беше поусетил нещо, Нона не знаеше, но в гласа на Кутмака имаше нещо тъй сърдечно, тъй благо, че Нона се трогна и усети да я задавя плач.

— Ти, Ноне, мене слушай, пази се — говореше той. — Пази се най-много от хората. Не те било страх, как да не те е страх, нощя е. И знаеш ли какво стана? Сега бях в Сеново. Гърдю да земе да се напий, че да земе да се скара с кмета. Гръмнал отгоре му. Не го ударил, ама гръмнал, па ударил да бяга през границата. Май че го хванали, тъй казаха.

— Хванаха го, дядо Тодоре — каза Нона. — Аз бях там.

Кутмака зацъка с език.

— Май с човек! Тъй ще свърши, като куче. Ти знаеш ли, Ноне — заговори високо Кутмака, — дето ти бях казвал, че той ми се сърди, то не е само зарад Якуба, и друго има. Когато го пуснаха от тюрмата, майка ти беше жива още, чакаме го ний да си доде в село, а него го няма. Еднъжка, по харман, Тошо, батю ти, ми каза: намерихме си, кай, дядо Тодоре, един барабанджия за вършачката, здраве му кажи, премята, кай, снопите като нищо. Чакай, рекъх, да видя и аз тоз юнак. Гледам го, гледам — Гърдю. Турил си чер ни очила — нали всички барабанджии си турят очила да не ги удря зърното в очите, — турил си очила, пуснал брада, ама познах го — Гърдю бе, Гърдьо, ти ли си? Не съм, кай, Гърдю аз, мене ме викат Димо.

Нона се пообърна и се вслуша по-внимателно.

— Бе, Тошо, казвам, Гърдю е. Не е, кай, Гърдю той. Че като му смъкнах очилата — Гърдю. Изпъди го баща ти на часа. Един чиляк кога се предреша, кога си преправя името, той добро не мисли.

Нона не понасяше мъката, която я душеше. Добре, че както вървеше кабриолетът, Кутмака скочи и изведнъж остана назад в тъмнината.

— Хайде сега, Ноне, оттук натъй може да си идеш самичка. Много здраве на татка ти. Аз утре ще дода къде вас.

Близо до кладенеца Нона срещна Малина и Мурада; и двамата бяха излезли, изпратени от Манолакя да я посрещнат. Нона остави кабриолета на тях, а сама тръгна към къщи.