Чифликът край границата

Глава 28

Нищо не се виждаше наоколо чифлика на другия ден, но и никой не смееше да излезе навън и да отиде някъде. Към обед, като да беше в най-спокойно време, към чифлика се приближи един градинар, който беше ходил надолу по селата и с празна кола се връщаше в градината в Енидже. От него научиха, че в Сеново е тихо и хората си гледат работата. Манолаки още лежеше, но беше по-добре. Той повика веднага Малина и Мурада и им поръча да приготвят плуговете. Кутмака нямаше какво да прави повече в чифлика и си отиде. Всички се заловиха за работа, както винаги. Само Санка още се безпокоеше за Тоша. Когато Нона, след като беше приказвала с градинарина, отърча при нея да й каже какво беше чула, завари я, че беше плакала, с още зачервени очи.

— Стига, Санке, срамота е! — скара й се Нона. — Нищо няма, не бой се. Ей сега мина градинарина, в Сеново било спокойно, хората си гледали работата. И вред по селата. А ти! Стига, стига!

Но Нона не поиска да обади едно нещо: като уверяваше, че навред из селата, гдето беше минал, няма нищо, градинаринът беше споменал, че само на едно място, в някое село край границата, имало бъркотия, сбиване, но точно как е станало, той не разбрал. „Аз си гледам лука и чушките — беше казал той, — мене политика не ми трябва.“ Тая новина смути Нона. Какво беше станало с Галчева? Ако той се е върнал от обиколката си по границата, през тия два–три деня, когато толкова събития станаха около чифлика, той не би се стърпял и би дошел. Щом не доде, туй показва, че не е бил в Сеново. Дали се е върнал вече? Ако пък не се е върнал, где е, какво става с него? Дали не е бил тъкмо там, гдето е станало сблъскването? Най-напред Нона само помисли туй, после повярва, като че някой й беше казал, че Галчев е бил именно там. Тя искаше да иде веднага в Сеново, но баща й нямаше да й позволи, а тя не искаше да го тревожи. Реши да потрае и днес, а утре да иде в Сеново и да разбере какво е станало.

Те обядваха, после Санка се залови за къщна работата Нонасе прибра в стаята си. Но тя нищо не можеше да чете, нито да се сдържи на едно място. Мина й през ума, наместо да отлага за утре, да иде още сега в Сеново. Тя скочи, облече си едно късо палто от кафява кожа, тури си също такава барета и ръкавици и излезе незабелязано от къщи. Малин и Мурад бяха отишли да орат — не на нивата, за която се караха със сеновчани, а на друга. Баба Лукана и Галунка работеха нещо в градината, от другите слуги не се виждаше никой. Нона изкара коня, впрегна го сама в кабриолета и докато още не беше я видял някой, тръгна към Сеново. Искаше да отиде и да се върне, преди да вземат да я търсят, затуй не жалеше коня и караше бързо.

Времето беше облачно и хладно. Не валеше вече, но от многото дъжд, който беше се излял, беше мокро и влажно. Поизчистена и поизмита, тревата по поляните беше се посъживила и се зеленееше. Прашните по-рано пътища сега се чернееха през полето, като кални реки. Угарите и стърнищата бяха помръкнали, пусти, голи. Тук-таме се подигаха и хвърчаха черни орляци от чавки и косове. И нищо друго не се виждаше из полето. В един ден само, наедно с дъжда, беше дошла и есента.

Когато Нона беше наспоред бостаня на Кутмака, видя, че старецът се показа пред колибата, позна я и й извика. Нона дигна ръка и весело му замаха, но не искаше да губи време и не се спря. И Кутмака вече не извика, а като че гледаше сега не Нона, а коня: в тоя кален и тъжен път всеки друг кон би запрял, но Осман препускаше леко и едри късове кал изхвърчваха изпод копитата му. Нона не мислеше да отива в Сеново, а се отби и пое направо към поста, през поляната. Постът беше вече пред очите й, тя гледаше все там. Едва сега усети колко се вълнува и колко бързо бие сърцето й. Ето един войник се показа пред поста, поглежда към нея и се скрива. Не е ли отърчал да обади на Галчева, че „госпожицата от чифлика“ иде? И сам Галчев няма ли да се покаже ей сега, гологлав, засмян? Войникът пак излиза и гледа към нея. Но Галчев го няма. Дали още не се е върнал?

Войникът не се отдръпна, а остана на мястото си и когато Нона стигна и се приравни с него. Не беше Хубен, но и него Нона беше виждала по-рано.

— Доде ли си подпоручика? — каза тя и се взря във войника, като искаше преди всичко по лицето му да прочете какво има. Войникът само махна с глава, не се усмихна, не се учуди, лицето му си остана безстрастно, както по-рано. — Тук ли е подпоручика? — повтори Нона. — Доде ли си?

— Няма го още — сухо отвърна войникът.

— Как? Не може да бъде. Трябва да е бил тука и да е заминал пак. — Войникът мълчеше. — Откога го няма? Аз дохождах онзи ден, Хубен ми каза, че подпоручика заминал по границата.

— Да, замина.

— Е, оттогаз не си ли е дохождал?

— Не, г-це, оттогаз не си е дохождал.

Нона замълча. Тя беше отчаяна. Не беше мъчно да разбере, че войникът не искаше да й каже нищо, той говореше колкото да не мълчи и повтаряше нейните думи.

— А кога ще си доде? — попита Нона.

— Не знам, г-це, нищо не знам. — Войникът се обърна към поста. На прозореца стоеше Левашки. — Никакви известия нямаме, нищо не знаем — говореше смутено войникът, като поглеждаше Левашки.

Една неочаквана тревога обзе Нона. Тук имаше нещо, което криеха от нея, не искаха да й го кажат, това беше ясно. Тя поиска да каже още нещо, да попита още нещо, но строгото лице на Левашки — той все стоеше на прозореца — я отчая.

— Аз пак ще дода — каза тя и гласът й потрепна. — Нали мога да дода пак да попитам дошел ли си е г-н Галчев?

Войникът погледна изпод очи Левашки и отговори:

— Можете, г-це.

— Довиждане! — усмихна се Нона, защото все пак им беше благодарна, и обърна кабриолета към селото.

Милчевски я видя, когато стигна в хотела, и излезе да я посрещне. Той знаеше, че тя иде от поста, и я попита:

— Е, научихте ли нещо? Как е сега Галчев, леко е ранен, нали?

Когато Нона чу тия думи, тя тъкмо щеше да слиза, обърнала се беше с лицето си към Милчевски и, приклекнала, като се държеше с едната си ръка за капрата, готвеше се да стъпи на колелото и оттам да скочи на земята. Думите на Милчевски като че я удариха, тя стоеше като гръмната, уплашена, изненадана. Земята сякаш се завъртя около нея и тя щеше да падне. Но в същия тоя миг, когато сърцето й се късаше от болка, тя направи свръхчовешко усилие над себе си и можа да се съвладее.

— Да, да! Научих, всичко научих — каза тя и скочи от кабриолета.

Но Милчевски беше схванал вълнението й, разбра, че е прибързал, и се обърка.

— Аз такова, туй… собствено аз нищо не знам, аз само чух, но такова, туй… аз нищо не знам.

— Защо са тез преструвки, г-н Милчевски? — извика Нона, като се показваше спокойна и се усмихваше. — Леко бил ранен! Аз знам, че е ранен тежко, аз всичко знам. На мене ми разправиха. Вие защо не казвате, защо крийте?

— Аз не знам. Такова, туй… аз ви казах колкото зная.

— Г-н Милчевски, какво има да се крие тук? — още по-спокойно каза Нона. — Нима не знаете, че и за вас, и за мене Галчев е един познат, един приятел и нищо повече. Забравяте ли, че съм годеница? Колкото и да са лоши известията за Галчева, аз мога да ги изслушам със съжаление, но спокойно. Ний все пак сме чужди хора.

Но Милчевски не се остави да бъде измамен и стана по-предпазлив.

— Г-це, такова, туй… аз да знам, ще ви кажа, но не знам, повече нищо не знам. И отде ще знам, такова, туй… кой ще ми каже?

Нона разбра, че нищо повече не ще научи, и замълча. Тя като че забрави за Милчевски, гледаше пред себе си и мислеше. После продума едно едва чуто „довиждане“ и излезе. Милчевски не се опита да я спре, не излезе след нея. Нона се качи на кабриолета и бавно потегли за чифлика. Мислите й се объркваха и късаха, задушваше я страшна мъка.

Откъм селото се зачу да свири флейта и една колкото весела и радостна, толкоз сладостно тъжна мелодия се разля ясно и високо. Нона позна, че свири Великин. Най-напред сърцето й се сви, после нещо я понесе като на крила и тя се успокои. Не е ли лъжа всичко туй, което чу за Галчева? — помисли си тя. Ако Галчев не си е дошел, ще си доде. Може би и да си е дошел вече. Тя се зарадва, повярва на туй, което беше си помислила, и обърна кабриолета към поста.

Изведнъж на няколко крачки от себе си видя Гърдя. Той беше се спрял и я гледаше малко усмихнат; изпод редките му черни мустаци се белееха зъбите му. Нона не се уплаши тоя път и докрай издържа погледа му. Великин свиреше наблизо. Като отмина Гърдя, Нона си спомни за майка си. Тя я виждаше, наметната с червения си шал, хубава, със светнали черни очи. „Здравей, Ноне!“ — казваше й тя и се усмихваше, колко мъчно й беше, как се късаше сърцето й в таз минута!

Нона беше обърнала кабриолета към поста и почти беше уверена, че ще завари Галчева там. Но едвам беше отминала селото, малко настрана от пътя, из поляната, насреща й се зададоха Видра и Ханджар. Видра кривулеше насам-натам и душеше, а след нея, неодялан и тромав, тичаше Ханджар. „Видра! Ханджар! Видра!“ — извика им Нона. Двете кучета се спряха. Видра погледна към Нона, изправи уши и позавъртя опашка. Ханджар също позна Нона. Веднага след туй Видра пак почна да кривули и да души, а след нея тръгна и Ханджар. Остра болка сви отново сърцето на Нона: Галчева го нямаше още! Кучетата го търсеха, те ходеха навред, където още можеха да подушат стъпките му.

Ето го поста — Нона беше се озовала неусетно пред него. И същият войник излезе да я посрещне, а на прозореца стоеше Левашки. На устните на Нона беше да каже: „Доде ли си подпоручика?“ — но тя погледна войника, погледна Левашки и без да се предпазва и стеснява, остави се на болката, на отчаянието си и извика:

— Г-н Левашки, защо правите тъй с мене? Галчев бил ранен, може би да е убит, защо крийте? — В гласа й имаше плач, черните й очи светеха от сълзи. — Кажете ми поне дали е жив, поне туй ми кажете, моля ви се.

— Което сте чули, не е вярно — сухо каза Левашки.

— Но какво има, кажете ми? — Левашки замълча и по всичко се виждаше, че той нищо не искаше да потвърди, но и нищо не отричаше. — Може ли да отида горе в стаята? — каза Нона. — Много съм уморена. Нека ми донесат чаша вода, моля ви се.

Войникът се обърна и погледна към Левашки.

— Може, г-це, идете — отговори сам Левашки. — Атанасе, занес на госпожицата една чаша вода.

Нона се изкачи по стълбите, както беше се изкачвала толкова пъти по-рано, и влезе в стаята на Галчева. Чистичко и разтребено беше, както винаги, стените бели леглото завито с войнишко одеяло, на масата книги. Стаята е светла и весела, както си я знаеше — защо и Галчев не се явява, защо не чува гласа му, шпорите му? Тя седна като пребита на един стол до масата. Войникът влезе, подаде й чашата с вода и си излезе. Без да допре устните си до чашата, Нона я остави на масата Тя не вярваше вече в нищо, в нищо не се надяваше. Галчев е ранен, ранен е тежко, може и да е убит. Как стана всичко туй? Защо стана? Защо той не й се обади, защо не й писа, защо не й остави поне две думи? Като преглъщаше сълзите си, с разтреперани ръце тя зарови из книгите на масата, като се надяваше да намери някоя записка, някое започнато и недовършено писмо. Из една книга се показа сгънат и изписан лист. Като искаше да види какво е, Нона хвърли поглед върху няколкото реда, които бяха написани там. Почеркът й се видя наивен, детски, Тя прочете: „… Владимире низакоснявай ами пиши сякогаш сине защоту ази като вида от тебе писму ми се струва че тебе гледам също и кату държа, в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа… Твоя любезна майка: Севастица Н. Галчева.“

Нона отпусна писмото на коленете си, загледа се в една точка и се замисли. Изведнъж раменете й затрепераха и цялото й тяло се раздруса от плач. Тя плачеше, стоеше тъй на мястото си и сълзите мокреха лицето й.

Най-после тя стана и отново видя писмото в ръцете си. За миг се поколеба — да го остави ли, или да го вземе. Но да вземе чуждо писмо не можеше. Тя прочете пак същите думи, за да ги запомни, и пак се разплака. После остави писмото на същото място, гдето беше го намерила, и излезе навън. Не се грижеше, че Левашки и войникът, които я изпращаха, ще забележат, че е плакала. Тя се качи на кабриолета си, кимна им с глава, като гледаше над тях, към поста, и си замина.

Когато стигна в къщи, тя завари почти всички мъже и жени от чифлика събрани около Тоша, който беше си дошел и разказваше новини. Манолаки беше отвъд, в стаята си, и за да не го тревожат, мъчеха се да приказват по-тихо.

— Ела, Ноне, ела да чуеш новини — каза Санка. — Де беше?

— В Сеново. Аз знам всичко, казаха ми всичко.

— А за Галчев? Казаха ли ти, че Галчев е убит?

Нона срещна очите на Тоша, помълча и каза твърдо:

— Да, научих се.

Ако останеше права, тя щеше да падне, затуй се поогледа, седна настрана и взе да слуша онова, което разказваше Тошо. Имаше вид, че внимава и че следи всичко. Тя наистина чуваше да се разправя за бунтове тук и там по селата, за нападнати градове, за превзети гари, които въстаниците държали с дни наред в свои ръце. Даде ухо, когато Тошо разказваше как в една гара, като спрели трена, бунтовниците намерили един офицер. Те го поканили да даде оръжието си, той отказал. А после? Убит ли бил? Тя не беше чула. Тя чуваше и разбираше само отделни думи, защото над всичко, което слушаше и мислеше, падаше като тежка черна мрежа едно: Галчев убит… Галчев мъртъв…

Нона стана и докато Санка, баба Лукана и Галунка бяха изплашени и развълнувани от туй, което бяха чули, тя най-спокойно ги изгледа, засмя се и каза:

— Хей, хора, вий не сте ли гладни? Санке, слагай да ядем. Аз съм гладна и повече не мога да чакам.

Тя скочи, разсмя се, избяга в къщи и докато минаваше от стая в стая, чуваше се смехът й, все тъй нервен и неестествено весел. Санка и Тошо се спогледаха. След туй Тошо продължи да разказва.

Когато сложиха софрата да се хранят, Нона се забави и не доде. Санка отиде да я повика и я намери легнала на очите си, раздрусвана от плач.

— Ноне, Ноне! — завика Санка, като разбра всичко, — какво правиш, Ноне… О боже, божичко… Ноне, миличка Ноне, недей…