Чистилището

I. Дървото на Джаланопи

Дървото на Джаланопи беше на близо петстотин години.

На височина достигаше почти половин миля, а обиколката на дънера му надхвърляше тридесет метра в основата. Някога то било заобиколено от множество също такива дървета, високи и величествени, но сега беше останало самт и можеше да се види на разстояние повече от пет мили от всички посоки. Стволът и клоните му бяха тъмнопурпурни, гладки и искрящи на слънчевата светлина. Овалните му листа опадаха преди месец, а сребристите му цветове бяха само далечен спомен.

Дървото стоеше тук цели три века, преди да дойде племето на Джаланопи. Огромни животни се бяха отърквали о дънера и бяха гризали кората му. Дребни животинки се бяха крили из хралупите и в подножието му. По-късно пленници бяха връзвани за ствола му и бесени по клоните му. От кората му се правеха жилища, от листата му лекарства, а от цветовете — отрови. Клоните и вейките му осигуряваха подпалките, които осветяваха нощем селото Мастабони, плодовете му служеха за храна на безброй поколения местни жители и животни, а сладкият му сок беше любимо лакомство на децата от околността.

С течение на времето всичките му клони на височина двадесет — двадесет и пет метра бяха изсечени по различни причини, но независимо от това то приютяваше повече от сто авиани, които виеха гнездата си високо над земята. Безброй поколения клатиопашки се раждаха, живееха и умираха сред листака му, без някога да слязат на земята. Дузини златистозелени гущери се припичаха по клоните. Когато се появи народът на Джаланопи, дървото служеше за дом и на огромна змия. Никой не я беше виждал повече от половин век, но селяните никога не откриха под дървото труп на клатиопашка или гущер и бяха убедени, че тя още е там горе, на триста метра над главите им.

Всяка част от дървото на Джаланопи беше страница от живата история на неговия народ. Преди близо две столетия първият изследовател човек, Робърт Елрой, беше направил три дълги резки върху ствола му, за да отбележи пътя си, но само две мили по-нататък стана жертва на глутница дяволски кучета. Първият мисионер човек, отец Патрик Дъган, за пръв път беше покръстил местен край същото това дърво и месец по-късно умря от треска. Под него беше убит дядото на Джаланопи, съсечен на парчета от враговете си. Години по-късно бащата на Джаланопи си върна земите, прикова с копие главния си съперник към дънера и остави тялото там, докато хищниците и насекомите оголят костите му.

Самият Джаланопи беше роден на по-малко от четвърт миля от дървото. Като дете той си счупи крака, опитвайки се да се покатери на него, и за цял живот му остана леко накуцване. Използваше дървото за мишена, когато се учеше да хвърля копие, а една пролетна вечер благополучно изгуби девствеността си под сянката, хвърляна от огромните пурпурни клони. Под същото това дърво той беше провъзгласен за крал, когато баща му умря и го погребаха недалеч от дънера му. Като крал Джаланопи съдеше и произнасяше присъди, сключваше договори и обявяваше войни под своето дърво.

Ето защо то беше необикновено и народът на тулабетите — племето на Джаланопи — гледаше на него с почти религиозно благоговение. Говореше се, че докато съществува дървото, те ще оцеляват и ще процъфтяват, но ако то загине, ще загинат и тулабетите.

Самият Джаланопи беше внушителна гледка и вдъхваше по-голям ужас дори от дървото си. Беше висок над два метра, носеше туника, изтъкана от паяжина, и наметало от кожата на беснозъб, когото Джаланопи беше победил, въоръжен само с копие. Подвигът му струваше му един от трите дълги гъвкави пръста на ръката. Той тъкмо беше приключил с ежегодната смяна на кожата си и тънките нови люспици на зеленикавото му тяло блестяха на слънчевата светлина, подчертавайки играта на огромните му мускули. Кръглата му глава беше увенчана с медна корона, свидетелстваща, че той е законният крал на тулабетите. Нейната чест беше защитил два пъти във война и три пъти в единоборство и вече десет години никой не бе дръзнал да претендира за нея.

Той зорко оглеждаше владенията си със своите оранжеви котешки очи и всичко, което виждаше, чак до хоризонта и отвъд, беше негово. Земите му се простираха от океана на изток до широката река стотици мили на запад, от северната пустиня до южните планини. Джаланопи беше сигурен, че има и други земи на света, но изпратените от него разузнавачи не бяха открили нищо, което си струва да бъде завоювано. Нататък бяха все пустини, планини, солена вода и джунгли, в които дъждът никога не спираше, а слънцето не се показваше, но всичко това не представляваше интерес за него. Нямаше годна за обработка земя, която да не е под негово владение, нито животни за лов, които да не пасат из неговите обширни савани, а всичката необходима му прясна вода течеше из неговите земи.

Разбира се, не липсваха и съперници, ламтящи за земята му — могъщи някога кланове, които сега едва успяваха да си изкарат прехраната някъде из покрайнините на владенията му, и според слуховете някакво огромно, могъщо племе отвъд планините на юг. Той обаче успешно беше отблъсквал всички досегашни набези и знаеше, че докато дървото стои изправено на мястото си, тулабетите са непобедими в битка.

Сега се беше отпуснал, облегнат на дървото, и лениво оглеждаше владенията си, а около клонака над главата му се виеше ято авиани. Денят беше топъл, ясен и сух като повечето дни тук. След няколко минути Джаланопи щеше да седне на дървения си трон, за да изпълни длъжността си на съдия, но в този миг му доставяше удоволствие просто да седи и да се взира в пищната зеленина на полето, изпъстрена тук-там с живописни хълмчета — жилищата на неговите поданици, построени по накаква загадъчната причина във формата на свита на кълбо змия.

Към него се приближи облечен в черно човек.

— Добро утро, Джаланопи — изрече той на тулабетски.

Кралят го погледна, но не каза нищо.

— Надявам се, че си спал добре — продължи човекът.

— Аз винаги спя добре — отвърна Джаланопи и дългият му тънък език се стрелна да улови някакво насекомо, което летеше твърде близо до лицето му. Също така светкавично той го прибра и зъбите му смляха крехката обвивка на насекомото със силно хрускане.

Човекът отмести поглед, опитвайки се да скрие отвращението си към гастрономическите навици на тулабетите.

— Ако бях на твое място, нямаше да спя добре. С тази компания канфорити, която лагерува само на няколко мили оттук…

Джаланопи не отместваше поглед от човека.

— Ти служиш на твоя бог по твърде необичаен начин — изрече той, удължавайки съскащите звуци. — Той проповядва любов, а ти проповядваш недоверие.

— Канфоритите не са творение на моя Бог — отвърна Андрю Макфарли. — Те са порочна и двулична раса.

— Те дойдоха от звездите. Вие също дойдохте от звездите.

— И с това приликата се изчерпва.

— Не се бой за нас, човеко Андрю — нехайно подметна тулабетът. — Канфоритите са в кралството на Джаланопи и ще се подчиняват на законите на Джаланопи.

— Съмнявам се.

Джаланопи бръсна с език и прогони някакво насекомо, кацнало върху лицето му. Макфарли отново се зачуди защо тулабетите смятат за лакомство някои насекоми, а други просто за досадни паразити.

— Тогава ще си понесат последствията.

На лицето на Макфарли се изписа съмнение.

— Но сега са ми донесли много подаръци — продължи Джаланопи.

— Опитват се да купят приятелството ти с разни дрънкулки.

— Ти затова ли ми подари шапка?

— Аз искам единствено да живея сред твоя народ и да му открия пътищата Христови.

Джаланопи го наблюдаваше с безизразните си котешки очи, а лицето му беше по-чуждо и непроницаемо от обикновено.

— Губиш си времето, човеко Андрю — изрече той най-сетне.

— Мое си е — губя го.

— От колко време си тук?

— На Каримон ли? От около четири месеца.

— И приел ли е някой от моите хора този твой Христос?

— Още не — призна Макфарли. — Но ще стане.

— Изглеждаш ми доброжелателно настроен и безвреден, човеко Андрю, и нямам нищо против да останеш, но ние няма да приемем твоя Христос. Защо е притрябвало на една раса от воини да се прекланя пред някакво същество от друга раса, което не е способно да се защити и се е оставило да го погубят враговете му?

— Не е толкова просто — въздъхна Макфарли.

— Съвсем просто е — отсече Джаланопи със студена змийска усмивка. Той посочи кръста, който висеше на врата на Макфарли. — Ти даже носиш върху себе си оръдието на неговото унищожение. Как може човек, който се прекланя пред смъртта, да проповядва на същества, които почитат живота?

— Аз не се прекланям пред смъртта — възпротиви се Макфарли, — а пред онова, за което той е умрял.

— Ти изучи нашия език, донесе ни лекарства и ни помогна да се погрижим за нашите старци и немощни, за което сме ти благодарни. Но най-добре пази за себе си книгите, които си донесъл. В тях няма мъдрост за тулабетите.

— В Библията има мъдрост за всяко разумно същество — отговори Макфарли и се отдръпна, за да даде път на двойка дълговрати — местните тревопасни, отглеждани за месо, които минаха край него и почти го закачиха. Той забеляза току-що зарасналите белези по краката им и се запита как ли оцеляват, когато тулабетите всеки месец вкарват в тялото им тънки тръбички и изсмукват костния им мозък. Този продукт заедно с насекомите беше основен елемент в менюто им.

Джаланопи го изгледа. Лицето му все още наподобяваше неразгадаема зелена маска.

— Наистина ли вярваш в това?

— Абсолютно.

— След няколко минути тук ще има съд и аз ще трябва да произнеса присъдите. В единия от случаите става дума за доста отдалечена област. Две жени претендират, че всяка от тях е майка на едно и също дете. Бащата е бил далече, на война с племето рако, и не може да каже коя от двете е истинската майка. Той е много богат и един ден цялото му имущество ще премине в ръцете на потомството му. Логично е да се предположи, че синът ще тачи собствената си майка повече от другата жена, ето защо и двете претендират, че са му дали живот. — Той направи пауза. — Та на какво мнение е по този въпрос твоята Библия?

Макфарли се усмихна.

— Както ти казах, в Библията има достатъчно мъдрост за всяка една раса.

Той изтри потта от челото си, махна с ръка да прогони някакво прелитащо насекомо, като едва не обърса изненадващо бързия език на Джаланопи, и продължи:

— Някога, много отдавна, имало един цар на име Соломон, който бил прочут надлъж и шир с мъдростта си. И ето, при него веднъж дошли две жени и всяка от тях твърдяла, че е майка на едно и също дете.

— Наистина ли? — учуди се Джаланопи. Очите му бяха присвити, а ушните му ципи пулсираха — признак за внезапен интерес.

— Наистина. Той разпитал и двете жени, но всяка държала на своето.

— Както ще стане днес.

— Накрая той заявил, че не може да определи коя е истинската майка и че единственото справедливо решение е да разделят бебето на две половини и да дадат по една половинка на всяка от жените.

Джаланопи изпусна високо протяжно съскане, което Макфарли определи като израз на презрение.

— Този цар не е бил никакъв мъдрец! — заяви той най-накрая.

— Изслушай ме докрай — настоя Макфарли. — Когато обявил решението си, една от жените излязла напред и казала, че не може да позволи да бъде погубено невинно дете и че се отказва от претенциите си за майчинство. Тогава Соломон веднага разбрал, че тя е майката, защото никоя майка не би позволила детето є да бъде съсечено.

— Твоят Соломон е бил глупак, човеко Андрю.

— Защо?

— Знаеш ли какво ще стане, ако аз отсъдя подобно нещо?

— Очаквам да чуя.

— Никоя от жените няма да каже дума, и тогава детето ще трябва да бъде разсечено на две, защото кралската дума, изречена пред цялото племе, никога не се връща назад.

— Но истинската майка със сигурност ще се възпротиви.

— Наказанието за онези, които оспорват моите решения, е смърт. Наистина ли мислиш, че ще протестират?

— Опитай — настоя Макфарли. — Ще видиш, че не си прав.

— А ако съм прав? Ти ще убиеш ли детето?

— Не.

Джаланопи отново изсъска.

— Виждаш ли, човеко Андрю? Предлагаш ни съвета на своя бог, но не си готов да понесеш отговорността за последствията, ако се окаже, че си сбъркал.

— А ти как ще решиш проблема? — попита Макфарли.

— Би било глупаво да вземам решения, преди да съм изслушал и двете жени, не мислиш ли?

— Да — съгласи се Макфарли. — Наистина е така.

— Ти си честен и справедлив, човеко Андрю. Много малко създания от която и да било раса са готови да признаят грешките си.

— Аз може и да греша. Никога не съм претендирал, че съм непогрешим. Но моята религия не греши.

— Хубаво е, че мислиш така — продължи Джаланопи. — Това е въпрос на вяра. Аз не бих могъл да те разколебая в преклонението ти пред твоите богове, както и ти не можеш да разклатиш вярата ми в моите.

— Бог — поправи го Макфарли. — Аз имам един Бог.

— Той сигурно се чувства доста претоварен понякога.

— И все пак продължава да съществува.

— Достойно за възхищение. А сега е време да си сложа официалната корона и да започна разглеждането на делата.

— Имаш ли нещо против да остана да погледам?

— Искаш да сравниш мъдростта ми на съдия с тази на цар Соломон?

— Просто съм любопитен как ще разрешиш проблема.

— Тогава ела. — Джаланопи тръгна през ниската кафеникава трева към хитроумно лъкатушещото си жилище, което на места като че се оплиташе в собствените си извивки. На два пъти той заобиколи някакви дребни гризачи, озовали се на пътя му, а третия път по някаква непонятна за Макфарли причина се отклони, за да стъпче също такъв гризач, и продължи, без да обръща повече внимание на гърчещото се в предсмъртни конвулсии животно.

Като стигна до жилището си, Джаланопи ловко се вмъкна вътре, извади огромна корона от пера, метна на раменете си наметало от кожата на нощен убиец и се върна при дървото. Жителите на селото го последваха до резбования дървен трон също във формата на навита змия. Той седна и зачака да се възцари тишина. Най-сетне кимна на един от съветниците си, който излезе напред.

— Какво имаме днес? — попита Джаланопи.

— Първо, имаме молба от човека Фуентес да продължи лова си в твоите земи с още три месеца. — Съветникът направи знак и един помощник постави три торби в краката на краля. — Той ти изпраща дар тази сол.

— Може да ловува още десет дни — отсече Джаланопи. — Нито ден повече.

— Това е много сол, кралю — обади се съветникът.

— Вярно е — съгласи се Джаланопи. — И е много ценна за нас.

Той направи пауза и си позволи една студена, съвсем змийска усмивка.

— Явно е обаче, че за него тя не е толкова ценна, щом последните три пъти ни дава все сол. Освен това той не е напускал нашия свят близо година, което значи, че на кораба си има голям запас от нея. Сигурно в неговия свят е много лесно да се сдобиеш със сол и когато се пазарим с него, ще трябва да го имаме предвид.

— А ако не се съгласи?

Джаланопи загреба шепа пръст от земята.

— Ако ви предложа тази пръст в замяна на нещо, което аз искам, а вие ми кажете, че трябва да ви дам две шепи, смятате ли, че ще откажа само защото знам колко ценна е за вас почвата? — Той се усмихна и пусна пръстта на земята. — След десет дни Фуентес ще се върне с повече сол.

— Да, кралю.

— Нататък?

— Трима членове на племето фани твърдят, че тулабетски воини са нападнали техен търговски керван.

— Добре. Нашите воини заслужават похвала. Къде е станало това?

— Край река Каримона, точно под вировете Пунди.

— Поднесете на фаните моите извинения и им кажете, че подобни инциденти ще има и занапред, ако продължават да навлизат толкова дълбоко в моите територии.

— Те искат обезщетение, кралю.

Джаланопи поклати глава.

— Те не са имали никаква работа там — изсъска той. — Обезщетение няма да има.

— Те твърдят, че за да избегнат реката, ще трябва да прекосят планините Теня, което ще удължи двойно пътя им и значително ще намали печалбите им.

— Трябваше да помислят за това преди седем години, когато започнаха война с мене.

— Мога ли да се намеся? — обади се Макфарли.

Джаланопи се извърна към него.

— Твоят Соломон щеше ли да им плати обезщетение? — попита той язвително.

— Не.

— Тогава?

— Твоите земи са рядко населени и фаните едва ли са в състояние да ти причинят някаква вреда. Ако действително имат интерес да използват точно този път, защо не им наложиш данък за всяко преминаване?

— Не! — отсече Джаланопи. — Не ги мисли, човеко Андрю — продължи той с презрително съскане. — Фаните живеят в бърлоги и нямат смелост да излязат на земята нощно време. Те не заслужават твоята загриженост.

Дългият му език внезапно се стрелна навън, макар наоколо да нямаше никакви насекоми.

— Освен това ще дойде ден, когато ще решат, че няма защо да плащат данък, и тогава ще трябва да започна война, за да ги накажа. Много по-добре е просто да им забраня да минават през моята земя. — Той се взря в Макфарли. — Ти май не одобряваш решението ми, човеко Андрю?

— Струва ми се малко жестоко.

Сянка на недоволство пробягна върху изпитото змийско лице на Джаланопи и от свиването на лицевите мускули върху челото и скулите му избиха мазни, лъщящи капчици пот.

— А по-малко жестоко ли беше, когато изтезаваха до смърт дядо ми или осакатяваха добитъка ни и тровеха кладенците ни? Не, това сега не е жестоко. — Той се обърна към съветника си. — Нататък?

— Две жени, Тагома и Сагара, твърдят, че са родили едно и също дете. И двете са съпруги на Кабулаки, който притежава много земя и добитък, и след смъртта му това дете ще наследи всичко. Ти трябва да решиш коя е истинската майка.

Макфарли гледаше и слушаше как всяка от жените с вопли и проклятия яростно доказваше, че детето е нейно. Едната от тях, Тагома, тъкмо си сменяше кожата и имаше вид, сякаш е била жестоко ръфана от хищници. Другата, Сагара, вече бе хвърлила старата кожа и беше лъскава и сияеща като Джаланопи.

Никой не беше присъствал на раждането, а Кабулаки все още пазеше границата. Джаланопи разпита небрежно жените, сумтейки при всеки отговор, и накрая протегна ръце към детето, което един от младшите му съветници държеше.

— Детето е хубаво, здраво и силно — доволно отбеляза кралят. — Виждате ли как смело издържа на погледа ми? — Той се обърна към Макфарли: — И твоят цар Соломон щеше да нареди да го разсекат на две?

— Той щеше само да заплаши с това — отвърна Макфарли. — Има разлика.

— Какво е решението ти, кралю? — обади се старшият съветник, като видя, че Джаланопи няма какво повече да пита.

— И хватката му е здрава — продължаваше Джаланопи, подавайки пръст на бебето, което го сграбчи. — Един ден това дете ще стане могъщ воин, от името му враговете ще се разтреперват и думата му ще тежи пред неговия крал. Вижте как безстрашно гледа!

— Каква е присъдата, кралю? — настояваше съветникът, който явно държеше Джаланопи да си спазва графика.

Джаланопи погледна двете жени.

— Едната от вас лъже. И лъже, защото знае, че това дете един ден ще стане богат и могъщ воин и че част от неговото богатство и власт ще преминат към неговата майка. Това не бива да се допуска.

— Тогава коя е истинската майка, кралю?

— Не мога да кажа — отговори Джаланопи. — Затова от днес нататък детето ще бъде мой син. То ще живее в моята къща и моите съпруги ще се грижат за него. И тъй като аз съм най-богатият сред тулабетите, детето ще наследи повече земя и добитък, отколкото като наследник на Кабулаки. — Той замълча за миг. — Истинската му майка ще разбере, че в моя дом детето ще бъде по-добре, отколкото в нейния, и майчиното є сърце ще се примири. Лъжливата майка няма да спечели нищо от лъжите си. Такава е моята присъда.

Двете жени се оттеглиха, без да изразят някакви чувства, и Джаланопи продължи с разглеждането на следващия случай, който се отнасяше до съвместното владение на някакъв домашен добитък. Щом се разпореди и с него, той властно махна с ръка, което означаваше, че за този ден разглеждането на делата е приключило, и когато селяните се разпръснаха, се приближи към Макфарли.

— Какво би казал цар Соломон за това?

— Би казал, че си лишил истинските родители от детето им — отговори без колебание Макфарли.

Устните на Джаланопи се разтвориха в нещо, което при тулабетите минаваше за усмивка.

— Детето ще бъде върнато на истинските си родители още преди големите дъждове.

— Как можеш да си сигурен? Ти вече призна, че не знаеш коя е истинската му майка.

— Нашето общество обича децата, човеко Андрю — отговори Джаланопи. — Когато Кабулаки се върне у дома и разбере, че лъжите на една от жените му са го лишили от сина, ще реши коя е истинската майка и тогава ще върнем детето у дома.

— Искаш да кажеш, че ще изкопчи истината с бой? — с погнуса попита Макфарли.

— Не си ли заслужава боя лъжа като тази?

— Тогава защо не му спести този труд и не го направи ти самият?

— Един крал не може да си цапа ръцете по този начин — отговори Джаланопи и добави: — Освен това аз не съм потърпевша страна.

Тулабетът тъкмо се канеше да свали короната от пера, когато през ниската кафява трева към него се приближи главният му съветник.

— Да?

— Канфоритите искат аудиенция, кралю.

— Пак ли?

— Да, кралю.

— Гладен съм. Кажи им, че ще ги приема, след като се нахраня.

— Да, кралю.

Джаланопи се обърна към Макфарли:

— Ще ми правиш ли компания, човеко Андрю?

— За мене е чест.

Двамата се отправиха към дома на Джаланопи, където една от съпругите му беше приготвила гозба от някакви още шаващи дребни създания, залети със сос от сърцевината на местни плодове и цветя. Макфарли хвърли един поглед към Джаланопи, който натопи езика си в яденето и остави животинките да пропълзят по него, и отмести очи точно преди сътрапезникът му да си прибере езика.

— Сигурно не си гладен — предположи Джаланопи.

Макфарли долови в съскането му презрение, а по потрепването на ноздрите усети, че домакинът му се забавлява. Не беше съвсем сигурен, но допускаше, че е така.

— Може би по-късно ще хапна.

Джаланопи поклати глава:

— А може и да не хапнеш нищо. — Този път Макфарли беше сигурен, че е обект на отвращение и присмех от страна на краля.

— Кажи ми — опита се да смени темата той, — какво искат канфоритите?

— Каквото и друг път.

— А именно?

— Ще ми предложат куп дарове в замяна на правото да копаят из моите хълмове.

— А какво има в твоите хълмове? — поинтересува се Макфарли.

— Различни метали, които ние използваме за украса — отговори Джаланопи. Той изпускаше някаква прозрачна течност, която караше храната нетърпеливо да се катери по езика му, после всичко това отиваше в устата му. — Сигурно мнозина от техните се нуждаят от украшения, защото ни предложиха много повече, отколкото струват металите.

— И какво ти предложиха?

Джаланопи посочи чифт домашни добичета.

— Две хиляди глави дълговрати и петдесет торби сол.

Той поклати глава невярващо, сякаш искаше да каже, че само раса от побъркани може да направи такова щедро предложение заради някакви си гривни и огърлици.

— А казаха ли ти колко метал смятат да добият от твоите хълмове? — попита Макфарли.

Джаланопи вдигна рамене.

— Какво значение има? Те са глупаци.

— Тогава защо още не си сключил договор с тях?

— Защото всеки ден на изчакване увеличава цената. — Той се вгледа безизразно в Макфарли. — Освен това ме предупредиха да си нямам вземане-даване с хората от вашата раса.

— Никак не съм изненадан.

— Те казват, че ядете децата от собствената си порода, че покорявате простодушните народи и изтезавате враговете си.

— А ти вярваш ли им?

— Аз не вярвам, че ядете деца, защото в такъв случай откъде щеше да дойде твоят народ? — изрече Джаланопи замислено. — Колкото до останалите им твърдения, съвсем в реда на нещата е да покорявате онези народи, които са по-слаби от вас, а ако враговете ви искат да ви погубят, защо да не изтезавате някои от тях за назидание на останалите?

— Ние никого не изтезаваме — заяви Макфарли. — И не покоряваме народи, по-слаби от нас. Ние ги защитаваме от раси като канфоритите, които се стремят към завоевания.

— Значи хората не покоряват и не използват другите народи?

— Ако някой — било канфоритите, било хората или някоя друга раса, се опита да използва твоя народ, аз ще направя всичко, което е по силите ми, да им попреча.

— Ти си тук съвсем отскоро, човеко Андрю — забеляза Джаланопи. — Какво сме направили, та да заслужим такава любов към нашия народ и нашата планета?

Макфарли обмисляше отговора си няколко мига.

— Без да ви обиждам, не е толкова от любов към вас, а защото мразя използването на по-простодушните раси, независимо дали от хората или от канфоритите.

— Наистина ли вярваш, че канфоритите искат да покорят тулабетите?

— Най-малкото искат да ви ограбят.

— По какъв начин? — попита Джаланопи.

— Спомняш ли си примера, който самият ти даде днес, като загреба шепа пръст?

— Да.

— Е, добре, металите във вашите хълмове може да не представляват никаква ценност за вас, но за другите светове — и за моя, и за този на канфоритите — те са сред най-големите ценности, които някой може да притежава. А в техния свят, както и в моя, е толкова лесно да се сдобиеш със сол, колкото и с пръст.

— Но във вашия свят няма дълговрати — възрази Джаланопи, — а те ми предложиха толкова, колкото притежавам в момента.

— Те имат оръжия, които на вас могат да ви се сторят направо вълшебни. За тях няма нищо по-лесно от това да идат в някое отдалечено село, да избият жителите му и да се върнат тук с всичките им дълговрати.

— Наистина ли? — Очите на Джаланопи отново се присвиха и ушните му ципи започнаха да пулсират.

— Наистина.

— Кажи ми нещо повече за тези оръжия.

— Това са ужасни оръжия за унищожение и всяко от тях превъзхожда по сила сто воини, въоръжени с копия.

— Ако те наистина съществуват, защо канфоритите просто не си вземат със сила от тулабетите това, което им е нужно?

— Ако във вашия свят или в тази част на галактиката нямаше хора, точно това щяха да направят — както са правили неведнъж в толкова много светове — отговори Макфарли. — Но те знаят, че ако го направят, ние, хората, ще съобщим това на своето правителство и тогава ще им се наложи да водят война — но дали ще я спечелят?

— А твоята раса също ли притежава такива вълшебни оръжия? — попита Джаланопи.

— Да. Само че ние ги използваме само когато нямаме избор.

— Сещам се за много положения, когато няма никакъв избор — презрително махна с трипръстата си ръка Джаланопи. — Ти ми кажи, човеко Андрю, защо Фуентес и другите ловци хора не ги използват? С тях сигурно могат да избият хиляди животни само за един ден.

— Те ловуват заради спорта, а използването на такива оръжия не е никакъв спорт.

— Но Фуентес продава кожите на убитите животни и рогата на рогатите дяволи, нали така? Значи не става дума само за спорт.

— Тези оръжия ще унищожат кожите и рогата.

Джаланопи помълча, потънал в мислите си.

— Толкова ли са мощни? — попита той най-сетне.

— Толкова.

— В такъв случай вече знам каква цена да изтръгна от канфоритите.

— Те няма да ти дадат такива оръжия — възрази Макфарли.

— Тогава няма да получат разрешение да добиват метали от нашите хълмове.

— А ако ти дадат, те ще бъдат дефектни или пък ще работят само за кратко и ще станат напълно безполезни, когато те получат каквото им трябва и напуснат вашия свят.

— Възможно е. Но ако някога се сдобия с такова оръжие, не ми остава нищо друго, освен да се разправя с канфоритите. — Джаланопи погледна Макфарли право в очите и в погледа му се четеше нещо, близко до презрение. — Ти как мислиш, човеко Андрю, имам ли друг избор?

— Поел си по опасен път — заяви Паратока, главният съветник на Джаланопи.

Кралят седеше под своето дърво и се съветваше с приближените си.

— Хората търсят начин да ни използват, не съм ли прав? — отвърна Джаланопи и дългият му език стремително изскочи навън да залови някакво дребно насекомо, прелетяло твърде близко до лицето му.

— Да, така е.

— И канфоритите се стремят към същото, нали? — продължи Джаланопи, докато силните му челюсти смилаха насекомото.

— Да, кралю, но…

— Те ни смятат за по-низши същества, които стоят малко по-високо от дивите зверове в горите и саваните. В това е нашето предимство, защото няма да допуснат, че сме способни да предвидим какво се канят да ни сторят и не ни смятат достатъчно мъдри да извлечем полза от взаимната ни неприязън.

През селото премина горещ талаз и покри с облак прах дървото на Джаланопи. Никой от тулабетите не помръдна и не направи опит да проговори, докато вихрушката не ги подмина. Тогава Паратока се наклони напред и отново заговори:

— Обмислих внимателно положението, кралю. Не канфоритите, а хората са тези, от които трябва да се опасяваме.

— И едните, и другите гледат да ни използват — обади се друг съветник.

— Така е — отговори Паратока. — Само че канфоритите властват само над своите родни планети, Канфор VI и VII, и над шепа други светове — не повече от двайсетина — които се противопоставят на човешката Република. А тя е завоювала или погълнала по някакъв друг начин около четиридесет хиляди свята! Те са далеч по-силна раса и имат много по-голяма практика в завоюването на други светове, отколкото ние в съпротивата срещу подобни империи.

— Те не са правили никакъв опит да ни подчинят или поробят — намеси се трети съветник.

— Все още — допълни Паратока.

— Но ако наистина са толкова силни, колкото казваш, тогава за нас ще е по-добре да се присъединим към тях, отколкото към канфоритите.

— Ние няма да се обвързваме с никоя раса — отсече Джаланопи. — Нямам никакво намерение да стоя и да гледам как хора или канфорити разграбват моя свят.

— Ти си чул за техните оръжия — продължи Паратока. — И наистина, това трябва да е вярно, иначе как са успели да завладеят толкова много светове? Как можем да им се противопоставим?

Джаланопи обходи с хладен поглед обкръжилите го съветници.

— Щом не можем да бъдем по-силни от тях, налага се да бъдем по-мъдри. — Езикът му се стрелна отново и настигна някаква бубулечка, която си пълзеше по ствола на дървото. Той внимателно я хвана и я задържа в ръка. — Казах ви вече: нашето предимство е в това, че те гледат на нас така, както гледаме ние на ей това нещо — като на безмозъчни насекоми, които стават само да ги грабиш и използваш.

— Човекът Андрю ми се вижда добросърдечно и почтително създание — обади се друг съветник. — Не забелязвам у него никакви признаци на агресивност. Може би избързваме.

— Ако аз трябваше да пратя някой от тулабетите в свят, над който искам да установя господство, това нямаше да бъде Кабулаки, нито някой друг от прославените ни воини, защото първият им подтик ще е да се бият. — Той помълча. — Не, щях да пратя най-кроткия сред нас, някое приветливо и почтително същество, както казваш, за да успокои страховете им. Щях да го инструктирам да прояви дружелюбие към техния крал и да им предложи помощ в труден час. И никога не бих му позволил да направи и най-малък намек, че някой ден може да поискаме отплата за тази помощ. — Устните му се разтеглиха в познатото подобие на усмивка. — Те са ни изпратили точно такъв човек — той нито веднъж не пророни и дума, че някой ден ще трябва да плащаме за помощта, която хората ще ни окажат.

— Добре, и като знаем всичко това, как бихме могли да се защитим? — попита съветникът.

— Трябва да предизвикаме такава ситуация, че хората да бъдат заинтересовани да ни помогнат — отговори Джаланопи. — Ще ги накараме буквално да ни молят за разрешение да въоръжат нашето племе със своите оръжия и ще сключим договор, в който изрично да се подчертава, че го правят по своя воля и няма да искат заплащане нито в момента, нито за в бъдеще.

— Възможно ли е това да се направи?

Джаланопи кимна.

— Още днес следобед ще предприема първите стъпки.

— Дори и да получим оръжието им, дали те няма да запазят за себе си още по-мощни оръжия, способни да унищожат цялата ни планета? — упорстваше съветникът.

— Почти сигурно е — отговори Джаланопи. — Аз бих направил точно така.

— Тогава питам още веднъж: как ще се защитим?

— Като проявим повече мъдрост от тях — отвърна Джаланопи. — Ние знаем, че те имат империя от четиридесет хиляди свята. Знаем, че искат да я разширяват още. Оттук можем да заключим, че не им е нужен гол, безжизнен камънак, а жив, дишащ свят, който да използват. — Той замълча за миг. — Така че нека си имат колкото искат оръжия, способни да погубят нашата планета. Ние знаем, че няма да ги използват.

— Надяваме се, че няма да ги използват — натърти съветникът.

— Напротив, знаем! — отсече Джаланопи. — Защото ако беше толкова лесно да унищожат враговете си, как така канфоритите, които три пъти са губили война от тях, все още са живи?

Паратока стана на крака и издаде силен свистящ възглас, в който звучеше триумф.

— Ние ще възтържествуваме, защото имаме най-великия и мъдър крал! — съскаше той. — Да живее Джаланопи, кралят воин на тулабетите!

Останалите съветници подхванаха възгласите, но Джаланопи бързо ги укроти само с едно вдигане на ръка.

— Сега трябва да се подготвим. Известете Кабулаки и останалите ми военачалници, че искам да ги видя тази вечер. Изпратете бързоходци при онези, които пазят границата — да им съобщят, че искам от тях да са нащрек и че скоро ще получат нови нареждания.

— Какво смяташ да кажеш на племето, кралю? — попита Паратока.

— Че ще има война.

— Срещу кого?

Джаланопи се облегна на дънера. Лицето му беше като безизразна маска дори за най-близките му съветници.

— Ще знам това още преди да настъпи нощта.

— Но…

— Аз издадох заповед — прекъсна го Джаланопи. — Погрижи се да бъде изпълнена. И ми прати човека Андрю.

Паратока се поклони.

— Да, кралю.

— Съвещанието е приключено — обяви Джаланопи. — Вървете да си вършите работата, гледайте си земята и животните и никому нито дума.

Един по един съветниците му си тръгнаха, а след няколко минути се приближи Андрю Макфарли.

— Искал си да ме видиш? — попита човекът.

— Да, преди малко обсъждахме важни въпроси — отговори Джаланопи и стана. — Хайде да се поразходим и да поговорим, човеко Андрю.

— Нещо не е наред ли? — поинтересува се Макфарли, докато Джаланопи го водеше през пасищата, само на няколко крачки от огромните, кротки дълговрати.

— Боя се, че се налага да те помоля да напуснеш Каримон, човеко Андрю.

— Да напусна Каримон? — повтори слисаният Макфарли. — Да не би да съм те обидил с нещо, Джаланопи?

— Не — отговори кралят. — Ти беше образцов гост.

— Тогава защо?

— Тази вечер ще обявя война на фаните и на рако, нашите най-големи врагове. Знам, че ще излезем победители и в двата случая… Но ще воюваме на два фронта и врагът ще ни превъзхожда многократно по численост, така че не мога да гарантирам безопасността ти.

— Защо не ме оставиш сам да се погрижа за това? — попита Макфарли, пропъждайки ято дребни мушици от лицето си, като се стараеше да не обръща внимание на острата миризма на животински тор.

— Не искам никакъв инцидент да помрачи приятелството между нашите две раси — заяви Джаланопи. — Особено ако става въпрос за смъртта на уважаван приятел. Ще трябва да си заминеш.

— А Фуентес и останалите ловци?

— Ако успеем да ги открием, ще ги пратим и тях у дома. Местонахождението им засега не ни е известно.

— А канфоритите?

— Канфоритите ни предложиха оръжие, с което да се защитим.

— Ние можем да ви дадем далеч по-добри оръжия.

— Да, но те вече се съгласиха да го направят, и то безплатно — оръжията са дар, който трабява да скрепи нашето приятелство.

— Предупредих те да не им вярваш, Джаланопи. Те ще поискат нещо в замяна. Запомни думите ми.

— Същото ще направи и твоята Република — отговори Джаланопи, като внимателно наблюдаваше Макфарли с крайчеца на окото.

— Колко оръжия ви предложиха канфоритите?

Джаланопи се замисли за миг, преценявайки каква цифра ще прозвучи най-правдоподобно.

— Сега три хиляди, а по-късно пет — ако все още имаме нужда от тях. Както и специалисти, които да ни покажат как се действа с тях и как се поддържат в изправност.

— Оставили сте ги да купят вашия свят за някакви си три хиляди оръжия! И аз мога да ти гарантирам, че щом битката свърши, те ще престанат да функционират, а частите за тях никога няма да пристигнат.

— Ти винаги си бил честен с мене, човеко Андрю. Но те са ви кръвни врагове, както са за нас фаните и рако. Никак не съм сигурен, че в този случай може да ти се вярва.

— Ще ми позволиш ли поне да се свържа с моите хора и да видя дали не ще предложат нещо поне толкова добро, колкото и канфоритите?

— Та вашите оръжия да се развалят след войната, а твоят народ да купи Каримон на нищожна цена? — попита Джаланопи с усмивка, която Макфарли би нарекъл сардонична според стандартите на тулабетите.

— Подкрепим ли ви в тази война — отговори Макфарли, — ние ще ви дадем не само оръжие и съветници, но и писмени гаранции, зад които ще стоят цялата сила и престиж на Републиката.

— Републиката е само едно име. Ако изобщо съществува, тя е на трилиони мили оттук. Към кого да се обърнем за помощ, в случай че не спазите обещанията си?

— А ако канфоритите не спазят техните, тогава към кого ще се обърнете? — върна му го Макфарли. — Ние не сме искали от вас правото да ползваме вашите руди. Не сме искали да се присъединявате към нашата Република. Позволите ли ни да ви помогнем, това няма да ви обвърже с нищо.

— Не разбирам.

— Това е човешки израз — обясни Макфарли. — Не мога да го преведа точно. Искам просто да кажа, че ще ви помогнем по две причини: първо, защото се стремим да бъдем приятели с всички раси, и второ, защото не желаем никоя планета да падне под властта на канфоритите. Няма да претендираме за никакви компенсации.

Бяха стигнали края на пасището. Джаланопи издаде странен вибриращ звук и малка авиана, която беше кацнала на гърба на едно от тревопасните и кълвеше паразитите по кожата му, излетя и се настани върху протегнатата широка длан на тулабета.

— Виждаш ли тази авиана, човеко Андрю? — попита Джаланопи.

— Да.

— Тя дойде при мене, защото ми вярва, точно както твоята Република иска да идем при вас, защото ви вярваме. Така ли е?

— Да — съгласи се Макфарли, недоумявайки накъде бие тулабетът.

— Тази авиана е идвала при мене петстотин пъти и нито веднъж досега аз не съм излъгал доверието є. Между нас съществува някаква по-особена връзка. Тя знае, че съм далеч по-голям и силен от нея и че не е в състояние да се защити срещу мене, и въпреки това охотно каца на ръката ми.

Внезапно Джаланопи сви пръстите си. Изумената авиана издаде един-единствен ужасин писък и издъхна, а тулабетът нехайно захвърли трупа є на земята пред очите на потресения човек.

— Този петстотин и първи път късметът є изневери, нали, човеко Андрю?

— Каква беше целта на тази малка демонстрация? — попита Макфарли.

— Колко ли пъти ще трябва да се оставим в ръцете ви, преди да ни стиснете? Каква защита имаме, ако решите да нарушите обещанията си? Ние сме толкова беззащитни пред вас, както беше тази авиана пред мене… Ние обаче сме по-мъдри от авианата и можем да измислим нещо по-добро от това доброволно да кацнем на ръката на Републиката.

— Всичко, което мога да направя, е да повторя вече казаното.

— А колко струват твоите уверения? — продължи Джаланопи. — Ако утре тук дойдат милион хора и поробят народа ми, при кого да ида и да кажа: „Уговорката ни не беше такава. Поговорете с човека Андрю и той ще ви каже какво е обещал от ваше име.“ Кой ще ми повярва?

— А не важи ли същото и за канфоритите? — попита Макфарли, който трябваше да се позамисли, докато му дойде на ум някакъв приемлив отговор.

— Колко свята управлява Канфор, човеко Андрю?

— Двадесет и седем.

— А колко са световете във вашата Република?

— Тези светове са партньори по собствена воля в едно грандиозно галактическо начинание — твърдо заяви Макфарли.

— Така и трябва да бъде — съгласи се Джаланопи. — Та колко такива доброволни партньори имате?

— Четиридесет хиляди.

— Ето, виждаш ли!

— В количеството е силата, а силата е сигурност.

— Не ми е нужна сила, за да воювам срещу враговете на Републиката, защото те не са мои врагове — заяви Джаланопи. — Трябва ми само толкова сила, колкото да воювам с фаните и рако.

— Правиш сериозна грешка, Джаланопи.

— Ще я преживея някак. Искам ти да напуснеш планетата преди изгрев слънце, защото от този момент нататък не мога да ти обещая защита.

— Ще ми дадеш ли възможност поне да се свържа с Републиката? — настоя Макфарли. — Може би ще сме в състояние да ти направим такова предложение, което ще ти допадне.

— Струва ми се, че само ще си изгубиш времето. Вече съм се договорил с канфоритите.

— Нека да опитам — продължи да упорства Макфарли. — Какво толкова лошо ще стане?

Джаланопи си даде вид, че претегля в ума си предложението, после изразително сви рамене, при което цялото му тяло се сгърчи.

— Какво пък, опитай — изрече най-сетне той. — Но те предупреждавам, че това си е чисто губене на време. Предложението на канфоритите ни удовлетворява напълно.

Двамата се обърнаха и закрачиха обратно към Мастабони. Там Макфарли се раздели с Джаланопи и влезе в малката църква, където съхраняваше не само богослужебните си книги и църковната утвар, но и радиостанцията за подпространствена връзка. Джаланопи спря пред жилището на Паратока само колкото да му нареди да държи канфоритите вън от селото до второ нареждане, защото не изпитваше никакво желание ядосаният Макфарли да ги обвини в отправянето на предложения, за които те нямаха никаква представа. После тулабетът се запъти към един поток наблизо, влезе във водата и седна, отдавайки се на удоволствието да лови с ръце стрелкащите се червено-златисти риби.

Той не ги изхвърляше на брега, защото тулабетите не ядяха риба — това беше просто упражнение, което изостряше мисълта и ускоряваше рефлексите му. Никой от племето не можеше да хване толкова риба. Тези животинки имаха остри зъби — една го беше лишила от средния му пръст, преди да почне последният дъждовен сезон и новият пръст тъкмо беше тръгнал да расте. На този феномен тулабетите гледаха като на даденост, но той беше еднакво поразителен и за Макфарли, и за канфоритиите, защото те не бяха в състояние да възстановят която и да било част от организма си.

Макфарли се появи след около час и приклекна на брега на потока.

— Търсих те навсякъде — каза той.

— Не съм мърдал оттук. Ядеш ли риба, човеко Андрю?

— От време на време.

Ръцете на Джаланопи се стрелнаха под повърхността на бягащата вода и миг по-късно той измъкна голяма червено-златиста риба и я хвърли на брега близо до човека. Рибата подскочи четири-пет пъти и затихна под яркото слънце с широко отворена кръгла уста.

— Това е подарък от мене за добър път. Пази се от зъбите є, докато не се увериш, че е мъртва.

— Говорих с моите хора — каза Макфарли.

— И колко полка от така наречените съветници ще искат да приемем?

— Нито един.

— Много мъдро, човеко Андрю. Така никога няма да се научим да използваме вашите оръжия.

— Бъди така добър да ме изслушаш — продължи Макфарли. — Ще ви дадем осем хиляди бройки от ръчното оръжие. Ще докараме толкова съветници, колкото вие пожелаете. Освен това ще ви предоставим документ, подписан от командира на флота в този сектор и шестима свидетели от различни раси, че никога — нито сега, нито за в бъдеще, ще се опитаме да търсим заплащане под каквато и да било форма за оръжието или за оказаните ви услуги. Искаме единствено да бъдем ваши съюзници и да ви попречим да попаднете заради своята наивност под влиянието на канфоритите.

— Хубаво предложение, човеко Андрю. И не искате абсолютно нищо в замяна?

— Само едно.

— Така ли? И какво е то? — попита Джаланопи, който с мъка се сдържаше да не разтегне устни в своето подобие на усмивка.

— Трябва да наредите на канфоритите да си заминат.

— За да дойдете вие на тяхно място?

Макфарли поклати глава.

— Няма да дойдем, докато не ни поканите.

— А ако никога не ви поканим?

— Тогава мъжете, разтоварващи оръжието, бъдещите съветници, аз и няколкото ловци и изследователи, дошли по-рано на планетата, ще бъдем единствените хора, които ще ви се изпречат пред погледа.

— И предполагам, няма да имаш нищо против да останеш като заложник на нашето споразумение, човеко Андрю? — попита Джаланопи.

— Струва ми се, че не те разбирам.

— Ти ще останеш при тулабетите, докато войната свърши. Ако споразумението бъде нарушено, ще платиш с живота си.

Макфарли преглътна мъчително, после кимна.

— Моите хора не лъжат, Джаланопи. Съгласен съм да остана заложник в името на вашето споразумението.

— Тогава им съобщи, че приемам предложението. След колко време може да пристигне оръжието?

— Най-рано утре около обяд.

— Кажи им да приземят кораба близо до селото.

— А за съветниците какво е решението ти?

— Ще приемем пет хиляди души — реши Джаланопи. — Те ще бъдат под мое пряко командване и ще трябва да си заминат веднага щом войната свърши. Съгласна ли е с това твоята Република?

— Сигурен съм, че ще се съгласи.

— Май ще се окаже, човеко Андрю, че двамата с тебе сме станали съюзници срещу фаните и рако. — Ръцете му отново се стрелнаха под повърхността, после се показаха и метнаха на брега гърчещата се жертва. — Заповядай още една риба.

Войната — по-точно би било да се каже клането — продължи точно девет дни, след което разгромените фани и рако се видяха принудени да молят за мир.

Джаланопи нареди да му водят под дървото вождовете им един по един. На всеки беше предложено да му се закълне във вярност и да плаща данък на тулабетите. Онези, които приеха, бяха оставени да си вървят с мир. Малкото, които не се съгласиха, бяха посечени на място. Нито един от неприятелските воини не беше екзекутиран или затворен — всички бяха пуснати свободно да се върнат у дома.

На десетия ден Джаланопи съобщи на Макфарли, който изпълняваше ролята на свръзка между краля и хората съветници, че е време сънародниците му да си вървят. Макфарли възрази, че макар тулабетите да са нанесли огромни опустошения на врага с новите оръжия, те все още не са се научили да ги поддържат в изправност и съветниците с удоволствие биха останали още една година, докато армията на Джаланопи овладее изкуството да поддържа бойната си техника.

— Идеята не ми се вижда много добра — отговори Джаланопи. — Нямам желание на моя територия да се водят войни между чужденци.

— Не разбирам — произнесе озадачен Макфарли.

— Казах на канфоритите, че след три дни могат да се върнат — обясни Джаланопи. — Най-добре ще бъде вашите войници да си заминат, преди те да са пристигнали.

— Мислех, че си сключил договор… — поде Макфарли.

— Аз се съгласих да отпратя канфоритите, преди да приема вашите дарове, и удържах на думата си. В договора никъде не се казва, че трябва да ги държа далеч от Каримон навеки.

— Повече от тринадесет дни „навеки“ ли е?

— Твоят народ се показа добър приятел на тулабетите, както ти беше добър приятел за мене, човеко Андрю. Аз нямам никакви разногласия с него. Това е просто недоразумение между мене и вашия крал и няма защо да си го слагаш на сърце. — Той замълча за миг. — Ще пратя Паратока, главния ми съветник, заедно с вашите специалисти. Той ще ме представя и ще разговаря с вашия крал за уреждане на тази работа. — Устните му се разтегнаха. — И кой знае? Може като се върне оттам, да ме посъветва да се присъединя към вашата Република.

— Веднага ще предам отговора ти на моите хора — каза Макфарли, отправяйки се към своята църква и подпространствената си радиостанция.

Джаланопи прати да повикат Паратока.

— С какво мога да ти служа, кралю? — попита главният съветник, заставайки под дървото.

— Искам да придружиш хората и да се срещнеш с техния крал.

— И какво да му кажа?

— Разговора ще води предимно той. Наредих да му съобщят, че имам намерение да позволя на канфоритите да се завърнат веднага. На него това със сигурност ще му се стори неприемливо. Ти ще му възразиш, че няма право да ни нарежда с кого да поддържаме приятелски отношения, и постепенно ще го оставиш да те убеди и да наложи своето виждане.

— Това ли е всичко, кралю?

— Разбира се, че не. Все още не знаем най-главното за хората. Докато си там, трябва да разбереш защо металите в нашите хълмове са толкова ценни за тях.

— Те казаха, че няма да се върнат, докато ти не ги поканиш — забеляза Паратока.

— Ще се върнат — заяви уверено Джаланопи. — И аз трябва да знам какво да им поискам за тази привилегия.

Паратока се върна след седем седмици и донесе сведенията, от които се нуждаеше Джаланопи. Той обясни, че хълмовете са пълни с най-различни метали, някои от които хората високо ценят, други не представляват интерес за тях. Нямаше друг начин да разберат в какви количества се съдържа всеки от тях в земите им, освен да разрешат на хората да кацнат на Каримон и да проучат изцяло залежите.

— Върни се — заповяда Джаланопи — и им кажи, че ще им разрешим да дойдат и да си направят проучванията, но не сме съгласни да носят със себе си оръжие.

— Мисля, че те ще настояват, кралю — отговори Паратока. — Хората, които ръководят проучванията, са от военните.

— Металът е нужен на тях, не на мене! — отсече Джаланопи самонадеяно. — Ще видим кой притежава повече търпение — техният крал или вашият!

— Те нямат крал — вметна Паратока.

— Имат, казва се Соломон — отвърна Джаланопи. — Как биха могли да съществуват без крал? Може би тулабетите не му се виждат достатъчно важни, та да се унижи до аудиенция! Скоро ще разбере, че е сбъркал.

Паратока се върна в Републиката с отговора на Джаланопи и през следващите пет месеца хората нито се чуха, нито се видяха. Няколко ловци поискаха разрешение да ловуват, на няколко мисионери беше позволено да проповядват на Каримон, но Джаланопи чакаше ден след ден Републиката да отстъпи пред неговите условия, а отговорът продължаваше да бъде мълчание.

— Трябва им подтик — заяви една вечер кралят пред съветниците си. — Поканете пак канфоритите.

— Нали се споразумяхме да не го правим! — обади се Паратока.

— Когато хората се върнат, пак ще ги отпратим.

— Това не е честно — осмели се да забележи друг съветник.

— А нас какво ни е грижа за тях? — попита Джаланопи. — Хората са най-силната раса, с която сме се сблъсквали, освен това те се домогват до нашите метали, така че сме в правото си да използваме всички средства, за да наложим на човешката раса нашата воля.

— И други са опитвали — каза съветникът. — Въпреки това империята им наброява четиридесет хиляди свята.

— Аз не съм „другите“ — заяви Джаланопи. — Ще повикаме канфоритите отново.

Завръщането на канфоритите направи нужното впечатление в Републиката. Едва научили новината, хората изпратиха делегация от дипломати и високопос-

тавени военни, които поискаха разрешение да кацнат на Каримон и да се срещнат с Джаланопи.

Кралят назначи аудиенция, която, разбира се, се състоя под неговото дърво. Когато моментът наближи, той положи на главата си официалната корона, седна на змиевидния си трон и разположи воините си (всичките въоръжени с оръжието на Републиката) по такъв начин, че да изглеждат повече, отколкото са в действителност. Накрая, удовлетворен, той нареди да му доведат гостите.

Група от седем жени и мъже, петима от тях във военни униформи, крачеше през сухото тревисто поле към Мастабони — селото на Джаланопи. Водеше я местен жител, който удряше високата трева с копието си, за да прогони отровните змии. Когато се изправиха пред Джаланопи, всичките бяха покрити с пот и прах. Те спряха на пет-шест метра от дървото и тулабетите ги обкръжиха. Накрая един от двамата цивилни пристъпи напред.

— Приветстваме те, кралю Джаланопи — започна той. — Казвам се Артур Грюнинг и…

Джаланопи вдигна ръка и човекът спря на половин дума.

— Тези глупаци дори не са си дали труда да научат нашия език — каза кралят на Паратока. — Ти ще превеждаш.

— Земният ми език не е много добър, кралю — отговори главният съветник. — Предлагам да повикаме човека Андрю.

Джаланопи кимна.

— Ти обаче ще стоиш и ще слушаш, защото каквото и да приказваме, той си остава един от тях.

— Да, кралю.

Няколко минути по-късно се появи Макфарли, изясни си положението и започна да превежда за двете страни.

— Името ми е Артур Грюнинг — започна отново човекът в цивилен костюм — и представлявам Министерството на външните работи на Републиката, което се намира далеч оттук, на Делурос VIII.

Той млъкна и изтри потта от челото си с носна кърпа, като тайничко съжаляваше, че не си е взел шапка.

— Моето правителство ми нареди да ви напомня за някои обещания, дадени от ваше име, и да настоявам да преосмислите решението си да разрешите на общите ни врагове от Канфоритската система достъпа до вашия свят.

— Аз не съм давал такива обещания — заяви Джаланопи.

— Аз присъствах, когато го направи — възрази Макфарли.

— Превеждай това, което казвам, човеко Андрю — произнесе хладно Джаланопи. — Тук се решават големи работи и няма да ти позволя да ги изложиш на риск с намесата си!

Макфарли сви рамене и преведе изявлението на Джаланопи.

— Но вашият представител ни увери, че на канфоритите ще бъде отказан завинаги достъп до Каримон! — възкликна Грюнинг.

— Не съм го упълномощавал да го прави — отговори Джаланопи.

— Независимо от това той говореше от ваше име.

Джаланопи отново вдигна ръка.

— Доведете ми Паратока!

Трима от воините му веднага тръгнаха към едно от причудливо извитите жилища.

— Но той е застанал точно пред тебе! — учуди се Макфарли.

— Човеко Андрю, ако искаш тези седмина представители на твоята раса да доживеят до утре, ще се ограничиш само с превода. И не забравяй, че истинският Паратока ще ми каже дали превеждаш както трябва думите ми.

Воините измъкнаха от жилището един войник фани с вързани очи и стегнати зад гърба ръце и го завлякоха до дървото.

— Ето го Паратока — заяви Джаланопи.

Той изчака Макфарли да преведе, след което измъкна дълъг тънък меч и преди да успее някой да реагира, замахна и отсече главата на пленника.

— Както виждате — продължи спокойно кралят, прибирайки меча в ножницата, — Паратока вече не може да говори и от свое име, та камо ли от мое. — Той се вгледа в Макфарли с оранжевите си котешки очи, сега широко отворени и немигащи. — Това ще сполети всеки, който изопачава думите ми.

Грюнинг и другият цивилен се бяха извърнали, докато военните наблюдаваха сцената без някакви видими признаци на вълнение.

— Имаме ли да обсъждаме още нещо? — попита Джаланопи след кратка пауза.

— Да — Грюнинг с усилие отмести поглед от трупа. — Ние ви дадохме оръжието си и приятелството си. Ние спазихме обещанията си пред вас. Ние доказахме, че сме ви приятели. Защо отново откривате достъпа до вашата планета пред канфоритите, за които знаете, че са наши врагове?

— Дадох на вашата раса възможността да проучи нашите хълмове и да вземе различни проби за металите в тях. Когато не получихме отговор, аз естествено прецених, че тези неща не представляват интерес за вас. Ние сме беден народ и щом не можем да продадем на вас нашите метали, ще трябва да им търсим друг купувач.

— Значи в момента канфоритите правят проучвания на вашите хълмове? — изненада се Грюнинг.

— Канфоритите са в хълмовете. Нямам представа какво правят там.

— Ние също бихме искали да ги проучим.

— Тогава защо не ми отговорихте, когато ви го предложих?

— Заради условията, които поставихте — отвърна Грюнинг. — Имате много диви животни на вашата планета, а и все още не сте победили всичките си врагове. Ще бъде безразсъдство да изпратим невъоръжена експедиция да проучва хълмовете ви.

— Всеки проблем може да се реши, стига двете страни да са доброжелателно настроени и да седнат спокойно да го обсъдят — заяви Джаланопи и единствено Макфарли забеляза в разтеглените устни и присвиването на очите му презрителна усмивка. — Ако просто бяхте изразили гласно опасенията си, щяхме да решим проблема още преди месеци. Аз ще пратя с вас в хълмовете въоръжена група от моите бойци, която да ви охранява.

— Предпочитаме нашите хора да са въоръжени със собствено оръжие.

— Това ми звучи като недоверие. Приятелите не говорят така.

— Извинете за момент, кралю Джаланопи. — Грюнинг се обърна и размени полугласно няколко изречения със спътниците си, после отново се обърна към Джаланопи. — Приемаме условията ви. Група от четиридесет изследователи ще кацне тук вдругиден и вие ще имате грижата за тяхната охрана.

— Поемам тази отговорност — величествено изрече Джаланопи.

— А канфоритите?

— Скоро ще си заминат.

— Колко скоро?

— Когато намеря за нужно да ги отпратя.

— Те са двулична раса, кралю Джаланопи. Ако бях на ваше място, щях да ги държа под постоянно наблюдение.

— Благодаря за съвета.

Настъпи кратка пауза.

— Може би — продължи Джаланопи — няма да е лошо вашите изследователи да вземат със себе си още хиляда бройки от онези оръжия, за да можем по-добре да ги пазим от канфоритите.

— Напълно сме убедени в способността ви да ни предпазите с оръжието, което имате.

— Аз обаче не съм. Нужни са ми още хиляда бройки, за да мога да гарантирам безопасността на вашата експедиция.

— Макфарли! — избухна Грюнинг, обръщайки се към преводача. — Това е изнудване! Кажете му го!

— Може би това не е най-умното, сър — предупреди го Макфарли.

— Няма да позволим някакъв дивак да ни направи за посмешище! — продължи Грюнинг. — Ние играхме по правилата, изпълнихме нашата част от сделката, а сега той се опитва да ни върти на пръста си! Ако си отидем у дома с празни ръце, ще се наложи да се върнем със сила!

— Няма да си заминете с празни ръце — увери го Макфарли.

— Какво искате да кажете?

— Заобиколени сте от над хиляда негови воини, въоръжени с оръжията на Републиката. Ако не отстъпите пред неговите искания, никога няма да стигнете до кораба.

Грюнинг изведнъж си даде сметка за положението. Някаква самотна авиана изпищя високо в клоните, докато дипломатът обхождаше с поглед змийските лица пред себе си.

— Той не може сериозно да разчита, че ще се измъкне от положението, като ни убие! — произнесе най-сетне човекът.

— През тази година, която прекарах тук, аз го опознах доста добре — отговори Макфарли. — Според мене той е убеден, че може да ви убие. Ще убие и мене и ще стовари вината върху канфоритите. И в крайна сметка Републиката ще му даде още оръжие, за да се брани от тях, а може и сама да започне война с Канфор.

— И ще го направят, Бога ми! — промърмори Грюнинг замислено. — Копелето е доста умно за мислеща змия, която се мотае полугола.

— Не правете грешката да го подценявате, сър — предупреди го Макфарли.

— Този нещастник, когото уби, не беше Паратока, нали?

— Нямам право да ви отговоря, сър.

— Значи той говори нашия език?

— Не, сър, но други го говорят.

Грюнинг обходи с поглед множеството на тулабетите, като напразно се опитваше да открие онзи, който говореше неговия език.

— Кажете ми, Макфарли, вие на чия страна сте?

— На страната на мира, сър. Но ако ми се наложи да избирам, обикновено заставам на страната на по-слабия.

— Добре! — въздъхна Грюнинг. — Старото копеле ни хвана неподготвени. Кажете му, че сме съгласни с всичките му условия.

Макфарли изпълни нареждането.

— Доста си поговорихте двамата, човеко Андрю — отбеляза Джаланопи и устните му леко се резтеглиха. — Предполагам, че си му обяснил всички варианти.

— Липсата на варианти — поправи го Макфарли.

— Чудя се какво ли още бих могъл да поискам от него? — разсъждаваше Джаланопи.

— Ако много го притиснете, той ще си замине.

— Няма да е никак умно от негова страна.

— Е, той ще обещае всичко, което му поискаш, само че вместо обещаното ще ти прати космическия флот. На твое място щях да спра, докато все още имам преднина.

— Само че не си на мое място — отговори Джаланопи. Езикът му се стрелна и настигна някакво насекомо в полет. Той го дъвка замислено няколко мига, после вдигна поглед. — Попитай го как смята да ни плати, ако му позволим да добива метал от нашите хълмове.

— Можем да платим в републикански кредити или в която и да е от всичките хиляда двеста седемдесет и девет конвертируеми валути, които са в обръщение на различните планети в Републиката — без да се замисли, отговори Грюнинг.

— Какво е това кредит? — попита Джаланопи.

— Средство за размяна.

— Нещо като нашите дълговрати? — кралят посочи стадото добитък, което пасеше недалеч.

Грюнинг се усмихна.

— Кредитът се дава в писмена форма, като това тук. — Той извади от портфейла си някакви книжа и ги вдигна пред очите на Джаланопи.

— Това е неприемливо за нас — заяви тулабетът. — Ще са нужни милиони такива да заменят един дълговрат.

— Всъщност един дълговрат може да се купи за около двеста, ако не се лъжа — осведоми го Грюнинг.

Джаланопи поклати глава.

— Не и от тулабетите. И след като веднъж сте получили тези кредити, какво ги правите нататък? Можете ли да им измъкнете костния мозък?

Грюнинг се опита да му обясни някои елементарни положения от икономиката, но кралят не желаеше да приеме нищо от чутото.

— Не става, човеко Грюнинг — заяви той накрая. — Ако отида при фани или при рако, та дори и при собствените си хора с тези парченца хартия и поискам срещу тях техните дълговрати, те ще ме помислят за луд.

— Тогава как искаш да ти се плати? — попита Грюнинг.

— Ще реша, когато му дойде времето. — Джаланопи стана, извисявайки се над останалите. — Сега те каня да обядваш заедно с мене, а после ще се върнеш в своята Република и ще ми изпратиш експедицията заедно с оръжието.

Обядът беше истински провал — нещо, което и Макфарли, и Джаланопи знаеха предварително, но кралят на тулабетите твърде много се наслаждаваше на затруднението на госта си, за да съкрати церемонията. Когато хората най-сетне се качиха на кораба си и по-късно излязоха от орбита, Макфарли отново отиде при Джаланопи.

— Мислех, че Паратока все е понаучил нещичко за паричната икономика по време на престоя си в Републиката.

— Научил е.

— Тогава двамата с него може би ще успеем да ти обясним някои неща.

— За какво трябва да си правиш този труд? Вече разбрах каквото трябваше.

— В такъв случай…

— Ако ми дадат кредити, човеко Андрю — започна Джаланопи, сякаш обясняваше на малко дете, — те никога няма да ми позволят да ги похарча за оръжие. Кредитите ще останат тук, докато хартията изгние. Ето защо ще се правя на глупак, докато не решат, че единственото заплащане, което бих приел за нашите метали, е оръжието.

— И срещу кого смяташ да използваш всичкото това оръжие? — поинтересува се Макфарли.

— На първо време срещу фаните и рако. После срещу другите племена. И в крайна сметка срещу хората, които идват в моя свят, ако се окажат твърде досадни.

— Това ще бъде грешка.

— Аз нямам нищо против твоята раса, човеко Андрю — заяви Джаланопи. — Всъщност ние с вас доста си приличаме. Знам как работят вашите мозъци, познавам и подбудите ви. Но между нас има и някои разлики.

— И какви са те? — попита Макфарли.

— Хората жадуват за пари и за власт. Аз нямам нужда от пари и се стремя само към власт. Ако мога да ги използвам, за да си осигуря власт над Каримон, те могат да ме използват, за да се сдобият с пари.

— Ами тяхната жажда за власт?

Устните на Джаланопи се разтеглиха с леко съскане.

— Да я упражняват там, където не ги разбират така добре, както ги разбирам аз. Ние ще бъдем партньори, хората и моето племе… но аз ще бъда водещият партньор.

Макфарли се усмихна мрачно.

— Желая ти късмет, Джаланопи.

— Ти си мислиш, че ще ме надхитрят, така ли?

— Убеден съм.

— Добре е, че ме предупреждаваш.

— Не съм те предупредил, Джаланопи, защото нямам никаква представа как ще го направят. Просто отговорих на въпроса ти.

— А това не е ли нелоялно към твоята раса? — попита Джаланопи, който винаги се опитваше да научи нещо повече за противника си.

— Към расата ми може би. Но не и към моя Бог. Той ни учи да обичаме ближния си.

— Като предавате своите?

— Никого не съм предал, Джаланопи. В крайна сметка каквото и да кажа, то няма да промени нищо и за двете страни. Тази игра е играна хиляди пъти и на хиляди планети. Много от тях са имали владетели, които са мислели, че могат да накарат човешкия род да играе по тяхната свирка, но почти всички сега са членове на Републиката.

— Почти всички! — повтори Джаланопи. — Но някои не са. Така ще бъде и с нас.

— Аз не бих разчитал на това, приятелю. Днес ти печелиш. На твое място щях да се наслаждавам на победата си, защото твоите победи над хората ще бъдат малко и твърде редки.

Джаланопи се замисли.

— Какво ще направят нататък? — попита той.

— Нататък ли? Ще докарат тук своите изследователи, за да се уверят, че вашият свят си струва труда.

— И ако наистина си струва? Тогава какво?

— Не знам — въздъхна Макфарли. — Хората са много изобретателни.

Бяха нужни четири месеца, за да се прояви човешката изобретателност. Веднага щом установиха, че хълмовете на тулабетите са пълни със злато, платина, сребро, мед и радиоактивни метали, хората изтеглиха експедицията си оттам.

После започнаха да пристигат тревожни вести. Едно тулабетско село беше изклано от рако на северната граница. Групата воини, пратени да разследват кървавата баня, изчезна безследно. Мъжете от три големи села на североизток бяха избити от фаните, а повече от триста жени бяха отвлечени. Малки племена, които никога не бяха причинявали неприятности на тулабетите, сега внезапно ги нападаха, при това успешно.

Най-накрая до Джаланопи, който седеше, потънал в мрачен размисъл, под своето дърво, стигна слухът, че фаните, рако и останалите притежават човешко оръжие, и то в далеч по-големи количества от тулабетите.

Джаланопи прие предизвикателството, вдигна армията си на крак и тръгна на война срещу врага. Единствено благодарение на неговите изключителни качества на пълководец той се върна победител — твърде скъпа победа, като се имат предвид загубите на жива сила и оръжие. Две седмици по-късно той предприе нови бойни действия, за да открие, че врагът му е екипиран наново. Джаланопи се оттегли във вътрешността на кралството си, за да обмисли по-нататъшната си стратегия.

Два дни и две нощи той седя самотен под дървото си, потънал в размисъл, накрая повика Макфарли.

— Ти беше прав, човеко Андрю — призна той с горчивина. — Хората са по-изобретателни, отколкото предполагах.

— Съжалявам, Джаланопи — изрече Макфарли искрено.

— Твърде късно е за съжаления… и твърде рано. Трябва да се свържа с твоята Република и да сключа колкото е възможно по-добра сделка.

— Радиостанцията ми е на твое разположение.

— Кажи им, че ми трябва още оръжие и че съм склонен да им отстъпя правото да добиват метали от моите хълмове, стига те да спрат въоръжаването на враговете ми.

— Ще го направя веднага — увери го Макфарли, отправяйки се бързо към църквата.

След двадесетина минути той се върна.

— Е? — посрещна го Джаланопи.

— Може да се каже, че молбата ти не ги изненада — кисело отвърна Макфарли.

— И какъв е отговорът?

— Те са отстъпили правата върху добива на полезни изкопаеми на компанията „Спирал Арм Дивелъпмънт“, която се ръководи от Вайълит Гарднър. Чувал ли си някога за нея?

— Не. Това жена ли е? — в гласа на Джаланопи прозвуча нескрито презрение.

— Предполагам.

— И за какво ми е притрябвала някаква си жена?

— За парите мъже и жени няма. Доколкото разбирам, Вайълит Гарднър е готова да подпише договор с тебе, който ще є осигури правото върху рудодобива, а тя от своя страна ще ти гарантира господство над всички племена на Каримон.

— Каква полза от обещанията на една жена? Жените не стоят кой знае колко по-високо от дълговратите. Ако един воин има нужда от жена, той си я купува. Те нямат мозък. Стават само да готвят и да раждат деца.

— Те нямат права — натърти Макфарли, — което не значи, че нямат мозък. Вие пропилявате половината от възможностите на вашата раса, като ги държите в такова робско подчинение. — След кратка пауза той продължи: — Моят народ гледа на жените като на равни на мъжа, а нерядко те се оказват дори по-добри.

— Това може и да е вярно за хората, човеко Андрю — отсече Джаланопи, — но не и за тулабетите. Нашите жени не могат да вършат никаква по-сериозна работа от готвенето и тъкането на дрехи.

— Това е, защото мъжете рядко разговарят с тях, а сред тях самите няма нито една, способна да ги научи на нещо повече. Уверявам те, Джаланопи, няма никаква разлика в способностите на новородените тулабетски момичета и момчета, разликата е само в предоставените им възможности.

— Аз съм пронизал с копието си много беснозъби и нощни убийци. Коя тулабетска жена може да направи такова нещо?

— Не знам — вдигна рамене Макфарли. — Нито пък ти някога ще узнаеш на какво са способни те, защото се отнасяш с тях като с дълговрати. — Той замълча за миг. — Освен това…

— Знам… Нямам избор. — Лицевите мускули на тулабета конвулсивно се свиваха и разпускаха, от което по кожата му избиваше мазна течност.

Дълго след като Макфарли си тръгна, Джаланопи остана неподвижен, питайки се дали не е последният крал на тулабетите, който седи под своето дърво. В крайна сметка вродената му самоувереност отново надделя и той започна да крои планове как да надхитри тази жена, която Републиката беше сметнала достойна да бъде възнаградена с неговите хълмове.