Чистилището

VII. Въженият мост на Пака

Течеше четвъртият ден на Томас Пака като губернатор и той вече започваше да се чуди дали някога ще се заеме с някаква сериозна работа. Досега беше участвал в две тържества по повод встъпването си в длъжност. Даде една пресконференция и посрещна безкрайна върволица от дипломати, хора и чужденци, дошли да му честитят и да му пожелаят успех.

Той хвърли поглед към компютъра и с облекчение отбеляза, че за целия ден му предстои само една среща — с Мордекай Киихана, президента на Алфа Беднарес II. Пака отиде до бара в дъното на кабинета — наследство от времето на Блейк, наля си чаша вода и се върна до бюрото. Няколко минути се вглежда в Парка на независимостта (новото официално име на парка „Гарднър“), наблюдавайки крачещите през него хора и каримонци, всеки от които сякаш бързаше за някаква особено важна среща. Той изгълта на един дъх водата и уведоми секретарката си, че е готов да се срещне с посетителя.

Вратата се плъзна безшумно настрана и Мордекай Киихана влезе в кабинета. Беше висок, по-висок дори от самия Пака, хуманоид на вид, макар пурпурночервените му очи да бяха силно раздалечени, а ноздрите му представляваха само два процепа. Ушите му бяха остри и подвижни и постоянно потрепваха. Тялото му беше покрито с червеникава козина, върху която беше надянал нещо като военна униформа. Беше окичен от главата до петите с всевъзможни оръжия, но така лъснати и сияещи, че за Пака беше повече от ясно — нито едно от тях не е вадено в пристъп на ярост, нито е стреляно някога с тях, дори и само за упражнение. Медалите по гърдите му бяха толкова много, че биха приковали към земята една по-малко внушителна поставка.

— Добър ден, Мордекай! — изправи се на крака Пака и го приветства сърдечно. — Много се радвам, че успя да дойдеш.

— За мене е удоволствие да бъда тук — върна му любезността Киихана.

— Тази седмица се срещнах с толкова непознати! Чудесно е да срещна отново стар приятел. И не просто приятел — добави Пака, — а един от моите герои.

— Моля те, Томас! Ти ме ласкаеш.

— Ще седнеш ли?

— Благодаря, предпочитам да остана прав. Така и не можах да свикна с човешките мебели.

— Още не съм успял да обзаведа кабинета, откакто встъпих в длъжност — извини се Пака. — При следващото ти посещение ще бъде съвсем друго.

— Убеден съм в това. — Киихана се прокашля. — Дойдох да ти пожелая попътен вятър в това ново дръзко плаване, което Каримон поема като независима планета.

— Благодаря ти.

— Освен това съм дошъл да ти кажа как можеш да си осигуриш този попътен вятър.

— Винаги съм готов да се вслушам в разумен съвет, особено ако идва от героя на Алфа Беднарес II. С удоволствие ще те изслушам.

— Надявам се, защото на Грийнвели, на Лагинапе II и на Шайнвалд V не се вслушаха в съветите ми и всички си носят последствията.

— Да ти предложа ли нещо за пиене, преди да сме започнали разговора?

— Само вода — отказа Киихана. — Обмяната ми се бунтува еднакво и срещу вашите, и срещу човешките питиета.

— Както желаеш — отвърна Пака. Отначало искаше да стане и сам да налее водата на госта си, но после размисли и реши, че подобна сервилна постъпка не съответства на ранга му на новоизбран вожд на цяла една планета, затова повика секретарката си и є нареди тя да я поднесе. След като Киихана си получи чашата с вода и секретарката се върна в приемната, Пака погледна посетителя си с очакване.

— Какво знаеш за историята на моя свят, Томас? — попита Киихана.

— Знам онова, което съм чел и което ти си ми разказвал — че сте воювали с Републиката цели осем години и накрая сте извоювали независимостта си и че самият ти си велик воин, избран пожизнено за президент.

— За разлика от тебе — добави Киихана.

— Аз не съм воин — поклати глава Пака. — Аз съм скромен книжовник и учител, издигнат на върха от моментните обстоятелства. Преди няколко години, докато не се случи нещо, което промени възгледите ми, дори клонях към пацифизма.

— Както и да е, твоята кариера донякъде повтаря моята, а и историята на нашите две планети си прилича. Алфа Беднарес II пъшкаше под игото на човека в продължение на два века и издигнатият от нас лозунг беше същият като вашия: „Право на глас за всекиго!“

— И успяхте да го постигнете.

— Да, след време. И както отбеляза ти, аз съм избран за пожизнен президент. Аз имах прекрасни планове, Томас! Исках да превърна планетата си в рай за моя народ. Трябваше да има за всекиго земя, работа и равенство. Никога повече не биваше човекът да ни тъпче. Исках да залича всички обиди и да осигуря на народа си нов старт. Страната Утопия беше само на една крачка, както без съмнение е сега при вас. — Той се усмихна тъжно. — Бях голям идеалист, но се оказа, че съм бил глупак. Тук съм, за да те предпазя да не бъдеш и ти глупак като мене.

— Но нали си провел реформите си? — попита Пака объркан.

— О, да. Аз изпълних всичките си обещания.

— И какво?

— Алфа Беднарес II е независима планета от седемнадесет години. През това време от износители ние се превърнахме във вносители на храни и суровини, а доходът на глава от населението спадна с осемдесет процента. Повечето ни предприятия спряха работа поради неизправност и вече сме в списъка на Републиката като една от стоте най-бедни планети. Дори сега, докато ти разправям всичко това, армията ми се готви за държавен преврат, пети по ред.

— Къде сбъркахте?

— Аз взех едно глупаво решение под влияние единствено на чувствата и това върна планетата ми със сто години назад. Точно това искам да ти помогна да избегнеш.

— Слушам те — промълви Пака.

— Прогоних всички хора от моя свят. Отнех им фермите и разделих земята между сънародниците си. Правителството ми обяви предприятията за държавна собственост. Изолирахме хората в отделни селища, както бяха постъпвали те с нас цели два века. Това ни накара да се чувстваме удовлетворени, но то ни доведе до катастрофа. — Киихана се наведе и погледна Пака право в очите. — Заклевам те, Томас, колкото и да ги мразиш, колкото и да мечтаеш за възмездие, както и да си представяш моралния си дълг в тази ситуация, помисли най-напред за Каримон и после за отмъщение. Може да не ги понасяш, но през последната седмица аз пообиколих планетата и ще ти кажа, че без хората тя ще оцелее точно толкова, колкото и моята. Нужен ти е техническият им опит, умението им да получават високи добиви от фермите си, способността им да привличат човешки инвестиции.

— А страданията, които те ни причиниха? А неправдите, на които ни подлагаха от деня на пристигането си тук?

— Това вече е минало и те никога няма да получат възможността отново да господстват над вас. Но не ги изритвайте от планетата. Достатъчно е само да сравните моя свят с Пепони, чийто президент буквално умоляваше хората да останат след извоюването на независимостта. Там имат процъфтяваща икономика, все още успяват да се прехранват сами и заводите им не са спирали… А моите съплеменници напускат масово градовете и се връщат към земята, за да преживеят. Няма работа, няма програми за социална защита, няма дори храна за продан. Аз направих грешка, и ще трябва да си понеса последствията. Но оттогава често пътувам до новоосвободените планети и ги убеждавам да не повтарят грешката ми — по същия начин, както сега убеждавам тебе.

— Моят народ очаква от мене да предприема някакви действия срещу хората, които остават — намръщи се Пака. — Бяхме принудени да приемем конституция, която им дава непропорционално голяма политическа власт.

— Използвай това обстоятелство — посъветва го Киихана.

— Да го използвам, но как?

— Сред сънародниците ти ще настъпи глад за обработваема земя. Можеш да оставиш по-продуктивните ферми в ръцете на хората, които ги обработват, и да обвиниш конституцията, че не ти дава възможност да им отнемеш земята. Позволи на своите няколко дребни победи, но остави икономическата власт в ръцете на оставащите хора, докато не обучиш ново поколение от собствения си народ, което да поеме властта и да управлява също толкова ефективно като тях. Ти си способен политик, иначе нямаше да си в този кабинет. Използвай политическото си изкуство, за да балансираш между онова, което народът ти иска, и благото на Каримон.

Настъпи нова, по-дълга пауза, докато Пака обмисляше думите на госта си.

— Това е доста необичаен разговор, Мордекай — най-сетне произнесе той. — Ще помисля дълго и сериозно над него.

— И когато го направиш, ще видиш, че съм прав — отвърна Киихана. — Аз ги неневиждам — разпалено добави той, — но бих дал половината си планета, за да ги върна обратно!

— Мислил ли си някога да ги помолиш да се върнат? Сигурно има някакъв начин да ги примамиш.

Киихана поклати глава.

— Допускаш ли, че не съм опитвал? Само че има милиони други планети, а щом веднъж си ги изритал, ти си показал, че това може да се повтори. Тръгнат ли си веднъж, те няма да се върнат повече, при това ще направят всичко възможно да си понесеш изцяло последствията от това решение. Те са толкова склонни да прощават, колкото бих бил и аз на тяхно място.

— Така е — съгласи се Пака. — Съчувствието никога не е било едно от достойнствата им.

— И от моите също — добави Киихана. — Но практичността и прагматизмът са крайно необходими за един водач. Колкото и да ги мразиш, те са ти нужни. От техните ръце сте получили оръжието си. Направи така, че твоят народ да се възползва и от останалите им умения. Ако действаш прибързано, това, което се случи на нас, очаква и твоята планета.

— Благодаря ти за съветите, стари приятелю — изрече Пака. — Ще обмисля следващите си действия много внимателно.

— Това е единственото, за което те моля. — Киихана се изправи. — Следващата седмица ще ти пратя постоянен посланик и се надявам Алфа Беднарес II да получи статута на облагодетелствана държава в търговията с Каримон. — Той се усмихна мрачно. — В очакване на деня, когато отново ще има с какво да търгуваме.

— Ще приветствам установяването на тесни връзки с вашата планета — увери го Пака, — както се радвам на приятелските си взаимоотношения с президента є. Бих искал идната седмица да проведем официални разговори.

— Аз съм на твое разположение. Ще ти пратя по един от помощниците си кодовете, чрез които можеш да се свързваш с мене.

— И преди да си заминеш, може би ще ми направиш честта да вечеряш с мене?

— С удоволствие — съгласи се Киихана.

— Смятам да поканя и някои от най-близките си сътрудници. Бих искал да чуят това, което имаш да ни кажеш.

Пака включи холовизора в кабинета си и на екрана се появи Мозес Селабали, който се надигаше от мястото си в парламента, за да направи изказване пред членовете му.

— Време е — изрече Селабали с дълбокия си звучен глас — този висш орган в държавата да се заеме с решаването на проблема, който стои пред нас от момента на извоюване на независимостта — преразпределянето на земята. Това няма да бъде по-голяма несправедливост от обстоятелството, че двеста хиляди човека владеят деветдесет процента от обработваемата земя на Каримон, докато повече от милиард каримонци едва свързват двата края, трудейки се с пот на челото на жалките си ниви от по един-два акра изтощена земя. — Той размаха дебел сноп документи. — Това тук е докладът на Министерството на земеделието. То предлага три различни начина на разпределяне на земята и правителството е склонно да подкрепи всеки един от тях. Нито един човек, притежаващ земя, няма да бъде лишен изцяло от нея, но сегашното положение е непоносимо и ви казвам, че е дошло време да действаме.

Джон Блейк вдигна ръка в знак на съгласие.

— От името на своите избиратели заявявам на господин Селабали, че нямаме абсолютно никакви възражения срещу преразпределянето на земята на което и да било място по цялата планета. — Той направи пауза. — Разбира се, при условие че се заплати пълната є пазарна цена и нито един собственик не бъде принуден да я продава против волята си.

— Но това е нелепо! — избухна Селабали.

— Така ли мислите? Нелепо ли е, че като отнемете земята в полза на милиард змии, ще разделите и нея на участъци от по два акра, без да оставите големи, произвеждащи ферми? Че ще унищожите системата за изхранване на градовете, ще ни оставите без главния ни източник на валута и ще обречете Каримон во веки веков на полугладно съществуване? Раздели ли се веднъж земята, всяко семейство ще получи два-три акра. Само че семействата растат, а земята си остава същата. След две поколения тези участъци от два акра ще бъдат вече по четвърт акър и дори собствениците им няма да могат да преживяват от произведеното. Сега имаме система, която действа. Да я променим е равносилно на катастрофа.

— Сега имаме система, при която по-малко от един процент от населението на Каримон притежава над деветдесет процента от обработваемата земя на планетата — възрази Селабали. — Елемементарната справедливост изисква незабавна поземлена реформа.

— А тази елементарна справедливост казва ли ви как ще изхраните три милиарда каримонци след двадесет години, когато най-голямата ферма ще бъде три акра? — възрази на свой ред Блейк.

„Прав е — помисли си Пака, следейки дебатите от удобния си кабинет. — Неприятно ми е да го призная, но е прав. Мордекай Киихана знае какво говори.“

Разискванията продължиха три дни и нито Селабали, нито Блейк отстъпиха дори на сантиметър.

Най-накрая Пака обяви, че ще направи изявление пред законодателния орган. На следващата сутрин, веднага след откриване на заседанието, той влезе в залата и застана пред депутатите.

— От три дни слушам дебатите в тази зала — започна той. — Не подлагам на ни най-малко съмнение искреността и на двете страни. Едната призовава към справедливост, другата — към прагматизъм.

Пака замълча и погледна към холокамерите, насочили обективите си към него.

— Цял век живяхме под знака на прагматизма и той не ни донесе нищо, освен омраза, недоверие и революция. Дойде времето на справедливостта!

Змиите станаха на крака и заръкопляскаха, а Пака слезе от трибуната и се прибра в кабинета си.

Гласуването се проведе същия следобед. Всеки от трите проекта за преразпределение на земята получи одобрението на огромното мнозинство. И всичките поред бяха отхвърлени от групата на Блейк. След наложеното вето не можеше да се предприеме нищо в тази насока.

„И само като си помисля — разсъждаваше Пака в усамотението на кабинета си, докато следеше гласуването по холовизора, — че със зъби и нокти се борих срещу приемането на тази конституция!“

Тази нощ в Атина, Мастабони, Тентамп и пет-шест по-малки градчета избухнаха вълнения. Пака изчака до обяд на следващия ден, след което се обърна към сънародниците си и заяви, че макар също като тях да е възмутен, все пак Каримон е правова държава и законите трябва да се спазват.

— Ние не сме се отказали — увери ги той. — Докато аз съм губернатор на Каримон, усилията да върнем земята на народа няма да спрат. Сега изгубихме битката, но войната продължава.

След тази реч той се върна в губернаторския дворец, седна в любимото си кресло и с доволна усмивка благодари на бога на предците си, че има такъв кръвен враг като Блейк.

През последвалите седем години правителството на Пака разви бурна дейност.

Много от настъпилите промени бяха символични.

Атина беше преименувана в Талами, на името на някогашното селище, съществувало там преди Вайълит Гарднър да построи града си. Язовирът „Питърсън“ стана язовир „Пака“, Националният парк „Фуентес“ беше прекръстен на Национален парк „Баски“, аеродрумът „Гарднър“ край Мастабони се превърна в аеродрума „Мозес Селабали“.

Някои от промените бяха козметични — мизерните предградия на всички бивши човешки градове бяха разрушени, всички хотели, ресторанти и обществени заведения по новия закон бяха снабдени с мебелировка, подходяща и за хора, и за змии, а най-големите издания пускаха броеве както на земен език, така и на диалектите на тулабети и фани.

Имаше и важни промени: Пака издаде указ за безплатно задължително образование за всеки жител на Каримон, прокара пътища и до най-отдалечените селища в земите на фаните и обеща да направи същото и за тулабетите веднага щом бюджетът го позволи. Въведе безплатно лечение за всички граждани, които не могат да си позволят да плащат за болници.

И все пак може би най-важните промени не бяха осъществени. Хората продължаваха да владеят по-голямата част от обработваемата земя, всички мини, туристическата и ловната индустрия и съставляваха около деветдесет процента от търговската класа. И докато народът се оплакваше — а самият Пака най-шумно и публично, Каримон си оставаше планета, която функционира. Новият губернатор беше наследил един свят, който по необходимост трябваше да се самоиздържа по време на войната и блокадата, затова докато досегашната система действаше, щеше да действа и икономиката.

Имаше обаче и проблеми. Дванадесетте години, през които щеше да действа временната конституция, изтичаха и все повече хора емигрираха на Голдстоун и околните планети. С много малки изключения земята се продаваше на други хора… И в един от малкото случаи, в които правителството успя да закупи голяма ферма, Пака направи огромен политически капитал, като яраздели между стотици гладни за земя змии от околността.

Назначаването на достатъчно учители и лекари в училищата и болниците представляваше друг основен проблем. Хората нямаха интерес да учат и да лекуват каримонците, а сред змиите липсваха квалифицирани кадри, които да задоволят и една петдесета част от нуждите на планетата. Пака доопразни и без това опразнената си хазна, финансирайки образованието на най-добрите и способни младежи от своята раса в световете на Републиката. Възвръщаемостта на тази инвестиция беше по-малка от очакваното, защото повече от половината студенти предпочетоха да останат на някоя от другите планети, където им се откриваха по-добри икономически възможности.

И колкото и да е странно, най-големият проблем идеше не от хората, а от Мозес Селабали. Тулабетският лидер беше добил навика да критикува губернатора по всеки удобен повод, че продължавал да протака реформите, от които всички се нуждаели — разпределението на земята и държавната собственост върху рудодобива и промишленото производство.

Пака не му обръщаше внимание, доколкото това беше възможно, но в края на краищата, когато и някои от фаните започнаха да надигат глас, свика закрито заседание на парламента, създаде длъжността втори губернатор и я предложи на Селабали. Той прие.

Но ако беше разчитал, че привличането на тулабета в изпълнителната власт ще сложи край на критиките, беше сбъркал. Сега Селабали не само го осъждаше публично, а и използваше за тази цел всяко заседание на кабинета, всяка официална вечеря, всяка изява, на която заместваше Пака.

Когато проучванията показаха, че помощникът му се радва на голяма подкрепа, Пака си послужи със средствата за информация и публично го обвини, че се опитва да подкопае устоите на управлението. До обвинение в държавна измяна не се стигна, но Селабали беше отстранен от длъжност, след което с мнозинство само от два гласа длъжността втори губернатор беше премахната някакви си седем месеца след създаването є. (Блейк и хората му се въздържаха, тъй като това беше работа само между каримонците, а бившият губернатор отдавна беше преценил кой е истинският му съюзник.)

Селабали преди това си беше подал оставката като депутат, за да може да участва в изпълнителната власт, и сега, лишен от длъжността си в управлението, трябваше да се завърне в родината си. Там, от Мастабони и от други градове, той продължаваше да сипе обвинения срещу Пака за нерешителността и нежеланието му да действа и дори призоваваше за отстраняването му от длъжност.

Пака в отговор издаде заповед за арестуването на Селабали и прати военна част в Мастабони да го залови. Тулабетите отказаха да го предадат и един вбесен офицер заповяда на войниците си да стрелят срещу тълпата.

Резултатът беше седемдесет и трима убити тулабети и бунтове във всички тулабетски градове. Пака прати още войници да усмирят вълненията, като им нареди да стрелят само при самозащита. Имаше три хиляди двеста четиридесет и един случая на самозащита през първата седмица и изведнъж оръжията, укрити след войната, отново излязоха на бял свят, бяха смазани, лъснати и използвани срещу каримонската армия.

Когато след около два месеца пушилката се разсея, повече от шестдесет хиляди тулабети бяха мъртви, три села бяха сравнени със земята и се носеха слухове, че Мозес Селабали е избягал от Каримон. Едни разправяха, че се укривал на Флауъргардън, според други бил на Голдстоун, а имаше и такива, които твърдяха, че убеждавал представители на висшите политически кръгове на Делурос VIII да свалят губернатора от власт.

Скоро след тези събития Блейк поиска среща с Пака, който се съгласи да го приеме.

— Тук има промени — забеляза бившият губернатор, когато го въведоха в кабинета.

— Кабинетът вече не служи на човек, така че и мебелировката не е пригодена за хора. Ако желаете, ще пратя да ви донесат стол.

— Не, ще поседна ей тук — отказа Блейк и се настани на един стол, изработен по каримонски модел.

— Слушам ви, господин Блейк.

— Ще говоря без заобикалки. Тази кървава баня може да ви навлече гражданска война, ако не сте достатъчно внимателен.

— Моето правителство няма да позволи въоръжени безредици нито сред хората, нито сред каримонците. Тулабетите трябва да бъдат… — Пака се затрудни в избора на думата — …трябва да бъдат усмирени.

— Това е официалната ви версия, ясно — прекъсна го Блейк. — Само че ние с вас знаем — и привържениците на Селабали също знаят, че тулабетите не бяха въоръжени, докато вашите войници не започнаха да ги използват за мишени.

— Сега те са въоръжени и това е главното.

— И ако изтребите още петдесет хиляди гласоподаватели на Селабали, преди да се разоръжат, сигурно няма да проливате горчиви сълзи на отчаяние! — ухили се Блейк.

— Нямате право да говорите така на губернатора на Каримон! — избухна Пака.

— Дори това да е самата истина?

— Мога да наредя да ви хвърлят в затвора за подобно предизвикателство!

— Така е — съгласи се Блейк. — Но от това заплахата от гражданска война няма да стане по-малко реална. Тук съм, за да ви посоча изход. Ако обаче не ми дадете възможност да говоря искрено, аз също мога да си тръгна и да оставя правителството ви да иде по дяволите!

Той си даде вид, че иска да стане, но Пака го спря.

— Говорете.

— Така вече е по-добре — успокои се Блейк, запали пурата си и се приведе напред. — Нужни са ви две неща, господин Пака. Първо, подкрепа от някого другиго освен фаните и, второ, някакъв наистина ефектен жест на примирение с тулабетите. Готов съм да ви осигуря и двете.

— И това е всичко?

— Това е всичко.

— Има и някаква цена, предполагам?

— Всяко нещо си има цена, господин Пака — усмихна се Блейк.

— Да чуя тогава предложението и цената, после ще решавам.

— Да, така е справедливо — съгласи се Блейк. Той издуха струя дим от пурата си и с удоволствие забеляза, че ноздрите на домакина му се сгърчиха от отвращение. — Както вече казах, трябва ви подкрепа и от другаде, не само от собственото ви племе. Моята група ще се обяви в защита на действията ви срещу тулабетите и ще подкрепи кандидатурата ви на изборите идната година. — Блейк замълча, изчаквайки реакцията на Пака, но лицето на губернатора беше като безизразна маска. — Ще трябва също да направите някакъв великодушен жест, с който да впечатлите тулабетите. Ние сме готови да отстъпим на правителството десет квадратни мили обработваема земя южно от Мастабони срещу петдесет процента от пазарната є цена, която ще можете да разпределите между милионите желаещи тулабети в израз на добра воля.

— А цената?

— Както ви казах, петдесет процента от пазарната.

— Не се правете на глупак, господин Блейк. Каква е цената?

— Действащата конституция има още пет години срок, преди да бъде заменена от нова — по ваш проект. Предполагам, че тогава вече нито един човек няма да се добере до вашия парламент. — Той се вгледа в оранжевите котешки очи на Пака. — Трябва да ми обещаете никога да не приемате програма за преразпределение на земята, докато заемате тази длъжност. Това е моята цена.

— А ако откажа?

— Няма да откажете, защото знаете, че това е в интерес на Каримон.

Пака сведе глава и се замисли. Дългият му език разсеяно се стрелкаше между устните. Накрая се изправи и погледна посетителя си в очите.

— Съгласен съм с предложението ви. Но трябва да добавя и своето условие.

— Какво е то?

— Мълвата за това споразумение може да ми създаде политически неприятности. То трябва да остане в тайна. Ако разбера, че сте казал на още някого, ще се чувствам свободен да се откажа от него.

— Как бих могъл да го осъществя, щом само ние с вас ще знаем за него?

— Както вече казахте, аз знам, че преразпределението на земята не е в интерес на Каримон — отвърна Пака.

Сега беше ред на Блейк да се замисли. Най-сетне той кимна.

— Губернатор Пака, печелите сделката.

Той протегна ръка. Пака я погледна за миг, после се насили и я пое.

Томас Пака спечели с лекота, макар и не с този огромен превес, който беше постигнал в първите избори. Тулабетите подкрепиха Мозес Селабали, чието име се появи на бюлетините, макар самият той все още да беше в изгнание някъде из Републиката, но иначе изборите протекоха мирно.

Добрият политик радва поддръжниците си, а с течение на времето Пака се беше превърнал в истински политик. Когато пораженията от войната бяха възстановени и рудодобивът и промишлеността си върнаха някогашния размах, в хазната потекоха повече пари. Те никога не стигаха, но Пака ги използваше всичките в полза на фаните. Училищата и болниците, за които успяваха да наберат персонал, бяха все из страната на фаните, пътищата с нови настилки водеха към селата на фаните, заемащите правителствени длъжности бяха все фани. Хората можеха сами да се погрижат за себе си, а грижите на Пака бяха насочени към останалите му избиратели.

Година по-късно страната на тулабетите беше обхваната от нови вълнения. Една поредица от съоръжения на река Пунда беше пресушила водните им запаси, молбите им за държавни длъжности биваха отхвърляни, училищата им не отговаряха на предназначението си, медицински грижи почти липсваха. Космодрумът „Мозес Селабали“ не беше модернизиран и по-големите кораби, влезли в употреба напоследък, кацаха на космодрума „Пака“ в Талами, което означаваше, че пътниците ще предпочетат да похарчат парите си при фаните, вместо при тулабетите.

Пака обаче знаеше докъде може да се разпростира, преди да му се наложи да направи нов жест към тулабетите. Когато му дойде времето, той обяви амнистия за Мозес Селабали и го покани публично да се присъедини към правителството. Предложи му всяка предпочитана от него длъжност с изключение единствено на Министерството на отбраната и на губернаторския стол. Селабали разбираше, че ще бъде по-полезен на народа си, ако сключи мир с Пака и приеме ръководна длъжност, вместо да продължава безсмислената си опозиция от светлинни години разстояние. Той се съгласи и прие поста министър на социалните грижи. Пака му позволи да отклони точно толкова пари от фондовете, които щяха да отидат при фаните, колкото да не угасне съвсем надеждата у тулабетите.

Що се отнася до хората, те продължаваха да емигрират, макар и вече не толкова масово, защото Джон Блейк при всеки удобен случай декларираше вярата си в честността на правителството на Пака и готовността си да остане до края на живота си на Каримон. И понеже беше не по-малко изкусен политик от Пака, а и беше заложил на сигурна карта, хората му лесно се съгласяваха да поставят избрани каримонски специалисти на високи длъжности.

— Ако не го направим ние — обясняваше той на тълпата от сътрудници, — рано или късно Томас Пака ще се принуди да ни го наложи. Той балансира по твърде тесен въжен мост и ако отстъпи пред някое искане, съплеменниците му веднага ще си направят извода, че по същия начин може да остъпи и пред всички останали.

Година по-късно каримонците вече заемаха някои от по-малко отговорните ръководни постове в рудодобивната промишленост, в производствения сектор, във фермите и дори в туристическата и ловната индустрия. Бяха построени нови училища и за пръв път се появи оптимизъм, че управлението на Томас Пака може да превърне Каримон в онази планета, за която мечтаеха жителите є.

Това беше един от малкото случаи, в които Джон Блейк недооцени политическия климат на планетата — защото заедно с проблемите по трудовата заетост и образованието, съпътстващи хода на реформата, каримонците още веднъж се обърнаха към най-болезнения проблем: земята.

Томас Пака седеше самотен, изоставен от всички в огромния си кабинет. Беше наредил на компютъра да затъмни прозорците, тъй като нямаше ни-

какво желание да вижда кордоните и протестиращите по алеята на Парка на независимостта.

Предната седмица беше заповядал на армията да ги разпръсне, но след като шестима фани бяха убити, отмени нареждането и позволи на демонстрантите да се събират, стига да не предприемат никакви насилствени действия.

Върху широкото му хромирано писалище лежеше разпечатката на данните от проучването, поръчано лично от него. Ставаше ясно, че се ползва с одобрението на дванадесет процента от тулабетите, осемнадесет процента от рахо и едва тридесет процента от собствените си съплеменници. Механизъм за провеждане на повторни избори не съществуваше, но Мозес Селабали, който десет месеца преди това си беше подал оставката като втори губернатор и отново беше избран за депутат, предложи поправка в конституцията, която би позволила повторните избори.

И всичко заради тази проклета земя!

Действието на старата конституция беше изтекло предния месец, а гласуването за удължаване на срока є завърши с пълно поражение на привържениците є — нито един каримонец не даде гласа си за нея — и сега Джон Блейк и събратята му бяха изгубили властта си. Вече не съществуваше никаква официална пречка за единодушно приемане на закона за поземлената реформа.

Как би могъл губернаторът да се обърне към народа си и да му каже, че ще унищожат земята, че разделят ли я веднъж на милиард жалки парчета, вече никога не ще могат да я съединят отново и че само две десетилетия след подобно преразпределение гладът ще бъде най-големият им проблем? Още преди да е изложил докрай мнението си, щеше да бъде обвинен в измяна.

Искаше му се да има някой, с когото би могъл да поговори. Съпругата му или старият му приятел Мордекай Киихана. Съпругата му обаче беше мъртва още от времето на войната, а Киихана беше свален от власт и екзекутиран преди седем-осем години.

Джон Блейк? Той щеше да го изслуша, може би дори да прояви съчувствие, но не би могъл да го посъветва нищо. Най-многото да му напомни за сделката, която бяха сключили преди много години — а Пака нямаше нужда от напомняне. Той се нуждаеше от някого, който да му каже как да спази условията на договора, без да изгуби длъжността си.

С помощта на компютъра Пака извика библиотеката си и затърси в литературата някакво юридическо основание за протакане — трябваше да отложи нещо, което всички очакваха от него и което щеше да върне планетата му към примитивните условия на живот от времето на митичния Джаланопи. Можеше да помоли Комитета по картография да направи проучвания на цялата планета и да предложи най-ефикасния начин за разделяне на земята… Каримон обаче беше независим свят и Картографията официално нямаше какво да прави тук. Но дори и да я поканеше, щеше да отложи разпокъсването с не повече от половин година.

Другата възможност беше да обяви, че поземлената реформа ще започне в страната на рако. Там имаше много малко човешки ферми и правителството можеше да си позволи да ги изкупи на пазарни цени. Само че фаните и тулабетите никога не биха се съгласили да чакат на опашката за земя, а споровете откъде да се започне щяха да отнемат месеци.

Месеци. И срещу тях — векове на глад и мизерия.

Можеше да въведе военно положение за цялата планета, но му трябваше някакъв повод, някаква външна заплаха. Ако тя идеше от канфоритите, Републиката на часа щеше да се намеси, за да защити интересите на Каримон. Ако ги заплашваше Републиката, щеше да се стигне до кървава саморазправа с хората, чиито ферми и умения той се опитваше да спаси за планетата. Можеше да заяви, че опасността иде отвътре, но тогава рано или късно щеше да се наложи да я предизвика и щеше да се намери там, откъдето е тръгнал.

Този негов въжен мост над пропастта ставаше твърде несигурен. Пака затвори очи, облегна се назад в креслото и в паметта му изплуваха спомените от младостта, когато живееше и ловеше риба край широката Каримона, когато не искаше нищо, освен да усеща слънцето върху кожата си и тревата под краката си, и когато нямаше неразрешими проблеми.

Томас Пака още се бореше със съвестта си, със съмненията и демоните си, когато три дни по-късно до него стигна вестта, че Джон Блейк е полу-

чил удар и е починал, преди да го закарат в болница.

Пака отиде на погребението — единственият каримонец, ако не се смятат телохранителите му.

Когато се върна в губернаторския дворец, той се почувства толкова самотен, колкото не се беше чувствал в живота си. Докато Блейк беше жив, имаше както лични, така и морални причини да бави закона за преразпределянето на земята. След смъртта му вече нямаше кой да разгласи подробностите на тайното им споразумение, ако решеше да го наруши.

Следващата седмица Мозес Селабали внесе законопроект, предвиждащ изкупуването на осемдесет процента от обработваемата земя с цел разделянето є на участъци от по три акра „в полза на безимотните каримонци, които от дълго време търпеливо очакват избраното от тях правителство да възстанови равновесието и да им даде онова, което им се полага по право“.

Един от депутатите на фаните предложи изкупуването на обработваемата земя да стане в размер на деветдесет процента. Останалите десет процента, разбира се, бяха собственост на политиците, подкрепящи каузата на фаните и тулабетите. Поправката беше приета единодушно.

Пака изпрати на парламента становището на изпълнителната власт — той не би могъл да подпише закона при положение, че хазната не е в състояние да плати за земята, а приемането на закон, който правителството не може да приложи, ще доведе до конституционна криза.

Селабали отново излезе на трибуната и предложи правителството да определи цената на земята — каквато и цена да посочеше, тя щеше да бъде напълно законна и в съгласие с конституцията.

Пака изчака още един ден, след което изпрати запитване до парламента как да се действа, ако някой от фермерите получи предложение за по-висока цена от друго място — например от някой чужд конгломерат. Как би могло правителството да попречи на такъв човек да приеме по-изгодното предложение?

Парламентът се бори с проблема още някой и друг ден и в крайна сметка реши, че най-напред ще бракува въпросните земи, за да не ги допусне до пазара, след което ще плати за тях сумата, която сметне за необходимо.

„Глупаци! — изруга мислено Пака, когато получи отговора на парламента. — Никога ли не са чували за Алфа Беднарес II или за останалите планети, които поеха по този път? Мразя хората повече от всеки друг, и с по-голямо основание — но нима никой освен мене не вижда, че имаме нужда от тях?“

Той включи холовизора и изгледа различните предавания. Навсякъде показваха как тулабети и фани, рако и панги танцуват по улиците на своите градове и села, радвайки се на новината, че земята, от която така се нуждаят, най-сетне ще бъде тяхна.

После се появи статуята на самия Пака, която се намираше на не повече от четвърт миля от двореца, в центъра на Парка на независимостта. Пред нея се бяха струпали петнадесет-двадесет фани. Когато ги попитаха защо са там, водачът им обясни, че възнамеряват да я съборят, ако Томас Пака откаже да подпише закона за поземлената реформа.

— Ах, Каримон, Каримон! — прошепна Пака в тишината на кабинета си. — Направих толкова много за тебе и бих могъл да направя още повече, стига да ми позволиш. Нима искам толкова много — само да ми дадеш възможност все така да върша работата, която умея най-добре, вместо да те оставя в ръцете на Селабали и неговата група от тулабетски невежи? Дали ще остана губернатор или не, е без значение — те ще те изпратят право в ада, но като губернатор поне бих могъл да забавя пропадането.

На другата сутрин той отиде в кабинета си и подписа законопроекта.