Чоки

10

Останалото време до петък мина без произшествия. През този ден останах да работя до късно вечерта и вечерях в Лондон. Беше вече близо десет часът, когато се прибрах и заварих Мери на телефона. Точно когато влизах, тя свършваше някакъв разговор и без да изпуска слушалката, се готвеше да набере нов номер.

— Метю не се е прибрал — обясни тя. — Звъня по болниците.

Погледна в листа пред себе си и завъртя шайбата. След още две-три обаждания тя изчерпа записаните номера и остави слушалката на място. Бях извадил вече уискито.

— Изпий това. Ще ти подействува добре.

Тя взе чашата с благодарност.

— Обади ли се в полицията?

— Да. Първо звънях в училището. Тръгнал си е, както обикновено. После се обадих в полицията и дадох отличителните му белези. Обещаха да се обадят, ако получат известия. — Тя отпи от чашата. — Ох, Дейвид, слава богу, че се върна… Така се надявах, че всичко ще се оправи, когато тази история с Чоки приключи. Но Метю е станал толкова затворен. Не казва абсолютно нищо… поне на мен… И ходи някъде, ето в понеделник например… Нали не мислиш, че…?

Седнах до нея и улових ръката й:

— Разбира се, че не мисля. И ти не бива…

— Нищо не споделя…

— Това все пак беше удар за него. Каквато и да беше тази Чоки, той бе свикнал с присъствието й. Неочакваната липса го разстрои, преобърна за него много неща. Нужно му бе време, за да се съвземе… но той добре се справяше…

— Убеден ли си в това? Нали не го казваш само за да ме утешиш…?

— Разбира се, че съм убеден, скъпа моя. Съвършено сигурен съм, че ако смяташе да прави някаква глупост, щеше да я стори преди две седмици, а той дори тогава беше далеч от подобни неща… Беше разстроен и много нещастен, бедното ми момче. Но, повтарям ти, нищо подобно не му бе минало през ума.

Мери въздъхна:

— Дано да си прав — и сигурно си прав. Но това прави нещата още по-мистериозни. Не може да не знае какво ни е на нас сега. Той е чувствително дете…

— Да — съгласих се с нея. — Ето защо много се тревожа…

Тази нощ двамата почти не затворихме очи.

На следната сутрин позвъних в полицията. Съчувствували ни, правели каквото е по силите им, но нямали никакви новини.

Мрачното настроение по време на закуската подтисна даже и Поли. Поразпитахме я, без да очакваме кой знае какво. Метю вече не споделяше с нея, но възможно бе да се е изпуснал. Очевидно нищо не бе изтървал — или поне Поли не помнеше. Отново потънахме в невеселите си мисли. Най-накрая Поли наруши мълчанието:

— Сигурно Метю са го отвлекли. И сега ти ще получиш бележка, в която ще ти искат огромен откуп.

— Малко вероятно — отговорих аз. — Не държим в къщи „огромни откупи“.

Отново настана тишина. След малко Поли пак стана нетърпелива. Не я свърташе на едно място и забеляза:

— Когато Блестящото копитце го отвлекоха, се опитаха да го направят товарен кон в един рудник.

— Да беше помълчала — прекъснах я аз. — Или млъкни, или излез от стаята.

Тя ме изгледа с обида и укор, но предпочете да излезе нацупено.

— Какво ще кажеш, ако пуснем съобщение в неделните вестници, а? Те толкова настояваха да интервюират Метю!

— Нали знаеш какво означава това. „Детето художник — изчезнало“, „Търси се ангелът-хранител“ и т.н.

— Какво значение има, ако това помогне да го открием?

— Добре — казах й аз, — ще опитам.

През целия ден не получихме никакви сведения. Към десет часа в неделя сутринта телефонът иззвъня и аз грабнах слушалката.

— Мистър Гор?

— Да.

— Казвам се Боллът. Не ме познавате, но моят син учи в едно училище с вашето момче. Току-що прочетохме във вестника за станалото. Същински ужас! Искрено ви съчувствувам. Как е, имате ли някакви новини?

— Не.

— Виждате ли, работата е там, че моят Лоуренс твърди, че е видял вашия Метю в петък. Забелязал, че синът ви разговаря с някакъв мъж до голям Мерцедес. Според сина ми това било малко по-надолу от училището. Той останал с впечатлението, че спорят за нещо, после Метю се качил в колата на мъжа и заминали.

— Благодаря ви, мистър Боллът. Много ви благодаря. Веднага ще съобщя в полицията.

— О, така ли…? Е, да, предполагам, че няма как да не съобщите. Е, надявам се, че бързо ще го намерят.

Но те не го намериха.

В понеделник вестниците отново писаха за това. Съобщението бе включено в местния бюлетин на Би-Би-Си. Телефонът почти не спря да звъни. И все пак без никакво известие…

Прекарахме една ужасна седмица. А и какво може да стори човек пред пълната неизвестност? Не се намери никой, който да потвърди историята, разказана от момчето на Боллът, което упорито твърдеше, че е сигурно в думите си. Разпитахме в училището и не открихме нито едно друго момче, пожелало да са качи в такава кола същата вечер. Очевидно това е бил Метю…

Но защо? Каква може да е била причината? Всяка заплаха или желание за откуп биха били добре дошли пред това мълчаливо изчезване без каквато и да е било следа, което оставяше нашето въображение да се развихря на воля. Усещах как напрежението расте у Мери с всеки изминат ден и се ужасявах от мига, в който тя нямаше да издържи…

Двата почивни дни в края на седмицата ни се сториха безконечни. Не по-малко дълги ни се сториха те на следващата седмица и тогава:

Около девет часа сутринта на следващия вторник, на бордюра на натоварено с движение кръстовище в Бирмингам застанало малко момче и наблюдавало регулировчика. Когато пътят бил свободен, то пресекло платното до половината и търпеливо изчакало полицаят да се оправи с движението и да му обърне внимание. Не след дълго полицаят се поосвободил и се навел към детето:

— Хей, синко, случило ли се е нещо? — попитал той.

— Моля ви, сър — казало момчето, — боя се, че съм се загубил. А нямам и никакви пари, с които да се прибера.

Полицаят поклатил глава.

— Лоша работа — съчувствено казал той. — А къде живееш?

— В Хиндмиър — казало детето.

Полицаят се стъписал и внезапно се заинтересувал.

— А как се казваш? — попитал го той внимателно.

— Метю — казал Метю, — Метю Гор.

— Хей, дявол го взел! — възкликнал полицаят. — Слушай, стой и не мърдай. Да не си шавнал, Метю!

Извадил от горното джобче на куртката си микрофон, натиснал копчето и заговорил нещо.

Само след няколко минути патрулираща полицейска кола спряла пред тях.

— Това е за теб. Ще те заведат у вас. Скачай вътре — казал му полицаят.

— Много ви благодаря, сър — казал на сбогуване Метю, който винаги е имал голямо уважение към полицаите.

В къщи го доведоха около шест часа вечерта. Мери ми се бе обадила и аз вече бях в къщи, за да го посрещна. Бяхме повикали и доктор Ейкът.

Очевидно Метю се бе сприятелил с придружителите си. Поканих ги вътре, но те се извиниха със служебните си задължения. Момчето им благодари, ние също и те потеглиха, като се разминаха с колата, която току-що влизаше в нашия двор. Нейният шофьор се представи: „Доктор Прост, хирург от полицията“ — и всички влезнахме в къщи.

Пийнахме по чашка и след около десетина минути доктор Прост каза нещо тихичко на Мери. Тя хвана Метю за ръка и въпреки неговите протести, че в участъка е ял, го поведе навън към кухнята.

— Сега, първо — започна докторът, щом вратата се затвори след тях, — можете да се успокоите. На момчето не му е причинено нищо лошо, поне дотолкова, доколкото можахме да установим. Нещо повече, дори не е бил плашен. Това е най-хуманното отвличане, за което някога съм чувал. Мисля, че няма каквито и да е било основания да се боите от лоши последствия — било физически, било психически. За мен той е в чудесно здравословно състояние.

Но тъй като има едно-две неща, които искам да ви кажа, настоях да дойде и доктор Ейкът. На първо място на момчето са правени редица инжекции. Малко повече от дванайсет — на двете ръце. Нямаме никаква представа какво са му били. Във всеки случай каквото и да е то, няма никакви последствия — може би депресанти или нещо подобно. Детето не се оплака от умора или някакви особени усещания. По всичко личи, че се намира в чудесно състояние на духа. Но независимо от това правени са му някакви неизвестни нам инжекции и разумно би било да се държи под строго наблюдение, за да не се появят някакви по-късни промени. Нямаме основание да ги очакваме, но сметнахме, че ще е добре да предупредим и вас, колега.

Доктор Ейкът кимна. А доктор Прост продължи:

— И сега нещо много любопитно. Метю е твърдо убеден, че е претърпял автомобилна катастрофа и че кракът му е бил счупен. По-точно — десният му крак. Твърди, че е имал гипс и че хората в „болницата“ приложили някакво ново лечение, поради което кракът заздравял много бързо. При нашия преглед установихме съвсем слабо ожулване и протъркване на кожата, причинено от гипса. Естествено, направихме рентгенова снимка. Не открихме следи от счупване.

Той замълча, погледна намръщено чашата и я гаврътна на един дъх. Сетне продължи:

— С него, изглежда, са се държали добре. Всички в тази „болница“ са били много мили и доброжелателни. Сякаш е било така организирано, че той да бъде колкото се може по-спокоен. И нито за миг не му е минало през ума, че е отвлечен. Единственото, което го е смущавало, е, че вие двамата с майка му не сте го посетили и не сте отговорили на писмото, което ви е писал. Не може да си обясни и как се е озовал в Бирмингам.

— Цялата работа ни се струва скроена с цел момчето да бъде отстранено или може би изолирано за десетина дни. — Той обърна към мен проницателния си поглед: — Ако знаете или подозирате някой, който е имал интерес да го направи, разумно би било да го съобщите на полицията.

Поклатих глава:

— Изобщо не мога да си представя кому и защо е било нужно да го отвлича. Абсолютно никаква причина не мога да видя.

Той сви рамене.

— Добре, ако измислите някакво обяснение все пак… — Той не довърши мисълта си. Очевидно не ми повярва напълно.

После поговори няколко минути с доктор Ейкът и скоро след това и двамата си тръгнаха, като доктор Ейкът обеща да намине на следващия ден.

Намерих Метю, Мери и Поли в кухнята. Вечерният чай в полицията явно не е бил достатъчен. Седнах и запалих цигара.

— Е, а сега нали ще ни разкажеш какво се случи, Метю — предложих му аз.

— О, боже мой, пак ли? — възкликна момчето.

— На нас специално нищо не си казал — напомних му аз.

Метю дълбоко си пое дъх:

— Добре. Тъкмо излизах от училище и онази кола ме отмина и спря след няколко метра. Някакъв мъж излезе и се огледа нагоре-надолу, сякаш не знаеше накъде да тръгне — започна той.

Мъжът го погледнал и сякаш искал да го заговори, но се поколебал, но когато Метю минал покрай него, той казал:

— Много се извинявам, не бихте ли могли да ни помогнете. Изглежда, никъде не поставят табели тук.

— Да — отвърнал Метю, — при следващата пряка завийте надясно, а после след още две преки — наляво. Това е „Оулд Лейн“, която след кръстовището продължава като „Деншъм Роуд“.

— Благодаря ви. Разбрах — казал мъжът и се обърнал към колата. После сякаш се сетил нещо и отново се обърнал:

— Предполагам, не можете да ми кажете на коя страна на „Деншъм Роуд“ да търся къща с името „Пойтингз“. Мистър Гор живее там.

— Нищо по-лесно от това. — И естествено Метю приел да се качи в колата при тях и заедно да дойдат до дома. След това нищо не помнил, докато не се събудил в „болницата“.

— Какво те накара да мислиш, че това е болница? — попита Мери.

— Ами приличаше на болница — поне така си мисля, че изглеждат болниците — отвърна Метю. — Лежах на бяло легло, всичко в стаята беше бяло и голо, и ужасно чисто. Имаше и медицинска сестра — тя също бе поразително чиста.

Открил, че не може да си движи крака. Сестрата му казала да не прави подобни опити, защото го бил счупил. Попитала дали го боли. Отговорил, че няма никакви болки. Тя му обяснила, че това е, защото са му били „анти-някаква-си“ инжекция, която спира болката, и че те използуват съвършено нов начин на лечение, който лекува костите, особено на по-млади хора, с удивителна бързина.

Докторите били двама или трима — носели бели престилки като тези, които показват по телевизията, и също били весели и приятелски настроени. Много инжекции му биели, но след първите два-три пъти вече не го боляло толкова.

Понякога му ставало скучно, но му дали няколко книги. Нямали излишно радио, но му дали грамофон и много плочи. Храната била екстра.

Най-много му било мъчно, че ние не сме отишли да го видим.

— Разбира се, че ако можехме, щяхме да дойдем — увери го Мери.

— Казаха ми, че са ви казали. А аз ви писах и две писма с адреса — запротестира Метю.

— Никой нищо не ни е съобщавал, а и писма не сме получавали — казах му аз. — Какъв беше адресът?

— „Епфорд Хауз, Уонерш, до Гилдфорд“ — бързо отговори той.

— Каза ли го на полицията?

— Да.

Момчето продължи разказа си. По всичко личеше, че не бе видял нищо повече от къщата, в която се е намирал, освен стаята, в която е лежал. Изгледът от прозореца бил съвсем обикновен — двор с трева, ограден с жив плет и високи дървета. Онзи ден свалили гипса, разгледали крака, казали му, че идеално е заздравял и че на другия ден ще може да си отиде у дома.

Тръгнали по тъмно, но той не можал да разбере в колко часа, защото в стаята нямало часовник. Сбогувал се със сестрата, а единият от докторите — този път без бяла престилка — го завел до изхода, където ги чакала голяма кола. Когато се качили, докторът казал, че ще оставят светлините вътре запалени, но ще спуснат пердето, за да не пречат на шофьора. После потеглили, докторът извадил тесте карти и му показал няколко трика. Извадил два термоса — единия с кафе за него, а другия с какао за Метю. Не след дълго Метю заспал.

Като се събудил, усетил, че му е много студено. Колата била спряна, навън било светло. Седнал и видял, че е съвсем сам, че и колата е друга и е паркирана на съвършено непозната за него улица. Много се учудил. Слезнал на тротоара. По улицата вървели неколцина минувачи, заети с грижите си, и никой не му обърнал внимание. На ъгъла видял на стената на една сграда името на улицата. Вече не помнел името й, но най-отгоре на табелата пишело: „Град Бирмингам“ — което съвсем го озадачило. Скоро се озовал на голяма, шумна улица, а отсреща видял малко кафене. Тогава усетил, че е гладен. Опипал джобовете си и видял, че няма никакви пари. Единственото, което му оставало да направи, било да намери някой полицай и да го помоли за помощ.

— Много разумно — похвалих го аз.

— Да… — съгласи се Метю някак несигурно. — Но там не спираха да ме питат разни работи.

— И те докараха в къщи без белезници, в полицейска кола, така ли? — попита Поли.

— Колите бяха три. С едната отидохме до полицейския участък в Бирмингам, където ми зададоха купища въпроси, с друга кола ме докараха до участъка в Хиндмиър и там, след като ми дадоха вечеря и чай, ми зададоха отново същите въпроси. С третата кола си дойдох в къщи.

— Какъв си късметлия! — със завист въздъхна Поли. — Когато отвлякоха Златното копитце, трябваше да наемат специален фургон за коне, за да го приберат у дома. Знаеш ли колко е скъпо така.

— Отвлечен ли… — повтори Метю. — Но… — Той замълча много замислено. Сетне се обърна към мен:

— Отвлечен ли бях, тате?

— Много прилича на отвличане, момчето ми.

— Но, но… Но те бяха мили хора, добри. Помогнаха ми. Никак не приличаха на бандити… — Той отново потъна в мислите си. След малко попита: — Значи ли това, че историята със счупения крак не е истинска?

Кимнах му.

— Не ми се вярва. Имах гипс на крака и… изобщо всичко… — възрази той. — И защо пък? Защо ще иска някой да ме отвлича. — Позамисли се и рече: — Трябваше ли да платиш много пари, тате?

Отново поклатих глава.

— Не. Никакви пари не съм плащал — уверих го аз.

— Е, тогава не може да е било отвличане — установи Метю.

— Сигурно си уморен — намеси се Мери. — Хайде, целуни ме. После и двамата веднага горе. Ние с татко ще дойдем да ви видим, когато си легнете, Метю.

Вратата след тях хлопна. Мери ме погледна, очите й се замрежиха от сълзи. После отпусна глава върху ръцете си на масата и… за първи път, откакто Метю изчезна, си позволи да се наплаче.