Чоки

8

Същия следобед у дома се отбил млад мъж, който се представил за репортьор от местния „Куриер“. Мери на бърза ръка се справила с него. Казала му че е чела глупостите за ангела-хранител в неговия вестник и изразила удивлението си, че подобен всекидневник може да публикува подобни безсмислици. Метю се е учил да плува преди инцидента, но му е липсвала увереност и смелост да се отпусне във водата. И в извънредното положение, в което неочаквано е попаднал, той вече е знаел какво трябва да прави. Започнал е да прави движенията, на които са го учили, и няма нищо чудно, че изведнъж е открил, че може да плува. Наистина е проявил смелост, като се е притекъл на помощ на сестра си и слава богу, че го е сторил, но в това няма нищо свръхестествено. За съжаление Метю го няма в къщи и няма да се прибере този ден. А и тя предпочита да не безпокоят момчето по този въпрос. След усилено убеждаване репортьорът си отишъл недоволен.

Този ден и Лендис се обади в бюрото ми. Доста мислил за Метю и изникнали няколко въпроса. Първата ми мисъл бе, че ще поиска да дойде отново у дома, което нямаше никак да възхити Мери. За щастие обаче в момента имаше друга идея: предложи да вечеряме някъде заедно тия дни. Мина ми през ума да го попитам дали сутринта е чул Метю в програмата „Днес“, но нямах желание да се впускам в дълги разговори, защото имах много работа, и премълчах. При създадените обстоятелства едва ли имах право да откажа, а пък той можеше да ми даде някой и друг съвет. Решихме да се срещнем в неговия клуб следващия четвъртък.

Когато се прибрах, заварих Мери да приготвя вечерята с мрачна решителност, по което разбрах, че е недоволна. Попитах случило ли се е нещо.

— Метю пак е говорил с някакви репортьори — каза тя и си го изкара на тигана.

— Хем го предупредих…

— Знам — каза тя с горчивина, — но вината не е негова. Горкото дете! Точно за това ме е яд.

Поисках да ми каже нещо повече.

Оказа се, че репортьорът бил само един. Когато се прибирал в къщи, Метю го срещнал на пътя. Попитал го дали той е Метю Гор и казал, че е представител на местния „Куриер“. Метю отвърнал, че първо трябва да говори с майка му. Но разбира се, съгласил се непознатият, той бил вече при мисиз Гор, за да поиска разрешение от нея. Надявал се, че ще може да поговори с Метю в къщи, само че него го нямало. Но за техен късмет се срещнали сега. Не било удобно да говорят така на улицата, затова му предложил да седнат отсреща в сладкарницата, да пият по един чай с някакъв сладкиш. И така отишли в кафенето.

— Трябва да пишеш на главния редактор веднага. Отвратително е — възмути се жена ми.

Написах подходящо писмо, в което изразявах възмущението си, без да се надявам, че някой ще му обърне внимание, но поне чувствата на Мери бяха поукротени. Не ми се искаше да засилвам отново напрежението и не споменах нищо за поканата на Лендис.

Срядата мина без произшествия, ако не се смята писмото, пристигнало със сутрешната поща, адресирано до Метю и подписано от „Общество за психоявления“, което аз напълно съзнателно пъхнах в джоба си.

Когато се качих на влака, отворих плика и прочетох писмото. Авторът бе чул по радиото съвсем малко от изказването на Метю за необичайното му преживяване; бил убеден, че по-подробно описание ще предизвика интереса на членовете на тяхното общество, в което се интересували от всякакъв вид психични изживявания и явления. Ако Метю няма нищо против и т.н. и т.н.…

Но ако срядата мина сравнително спокойно, четвъртъкът ни донесе преживявания в излишък.

Тъкмо се опитвах да разгърна „Таймз“ — което не е никак лесно в претъпканото с хора купе — нещо обикновено за сутрешните влакове, — и погледът ми бе привлечен от фотографията, поместена в сутрешния брой на „Дейли Телеграф“, който бе в ръцете на мъжа срещу мен. Нещо познато прикова вниманието ми и аз се наведох, за да разгледам по-добре снимката. Между редовните пътници това се смята за непростима волност. Спътникът ми веднага свали вестника си и ми хвърли такъв поглед, сякаш бях извършил непоправим грях, и демонстративно разгъна вестника си на нова страница.

Но малкото, което успях да видя, ме свали на следващата спирка — Уотерлоу Стейшън. Потърсих същия брой на „Дейли Телеграф“. Както можеше да се очаква, бяха го свършили. Този факт още повече ме убеди, че подозренията ми са основателни, и пристигайки на Блумсбъри Скуеър, без да губя време, се обадих по всички бюра наоколо за последния брой на вестника. Най-накрая ми намериха един. Разгърнах го, изпълнен с лоши предчувствия, които се оказаха ненапразни…

Половината от едната страница бе изпълнена с фотографии на детски рисунки под заглавие „Изкуството и ученикът“. Снимката, която бе привлекла вниманието ми във влака, представляваше група момчета с чанти на гърба, които се бутат и отиват към вратата на училищния двор, гледани от някакъв прозорец. Момчетата изглеждаха малко ъгловати и дълги и на друг можеха да се сторят странни, но не и на мен. Излишно беше, но все пак погледнах надписа отдолу:

Томи Пърсел, един от сътрудниците ми, ме завари да разглеждам фотографията и надникна през рамото ми.

— А, да — каза ми той. — Забелязах я тази сутрин, докато идвах насам. Поздравлявам те. Помислих си, че може да е твоето хлапе. Не знаех, че е талантлив. Много хубава рисунка… макар че е малко странна, нали?…

Лендис гаврътна наведнъж половин чаша шери.

— Видя ли вестниците?

Не се и опитах да се престоря, че не разбирам.

— Да, видях днешния брой на „Телеграф“ — признах аз.

— А чете ли „Стандарт“? И там са я поместили. Има и бележка за детето — гениален художник. Не ми беше казал за това — допълни той с укор.

— Аз също не знаех, когато се видяхме последния път.

— И за плуването ли не знаеше?

— Случката стана по-късно.

— И в двата случая все работа на Чоки, нали?

— Очевидно — казах аз.

Той се замисли за момент:

— Малко необмислена работа, нали? Имам пред вид поместването на рисунката в тази изложба.

— Никой не ни е питал — поясних аз.

— Жалко — каза той и поръча още две чаши шери.

— Фигурите на рисунката имат доста немощен, да не кажа мършав вид. Това случайно ли е, или е негов стил?

Потвърдих с кимване на глава.

— Как ги е рисувал?

Предадох му с няколко думи какво ни бе разказал Метю. Разказът ми сякаш не го учуди, но той отново потъна в размисъл. На края наруши мълчанието с думите:

— Особени са не само фигурите. Всички вертикални линии са издължени повече, отколкото трябва. Сякаш са видени от човек, свикнал с друг вид пропорции — някак по-пространни и… — Лендис спря за миг и се втренчи в чашата си. Сетне лицето му се озари: — Не, за бога, не е това. Имаш чувството, че художникът е гледал през особени очила и е рисувал направо, без корекция. Обзалагам се, че ако погледнеш тази рисунка през стъкла, които скъсяват само вертикалните линии, предметите ще изглеждат нормални. По всяка вероятност възприятията на Чоки не могат да се нагодят към характеристиките на Метювите очи…

— Не разбирам — признах си аз, след като помислих малко. — Очите, които гледат пейзажа, виждат и картината. В такъв случай двете деформации би трябвало да се компенсират, нали?

— Това просто бе аналогия — или почти аналогия — и може би прекалено опростявам нещата — съгласи се той, — но бих се учудил, ако причината не се крие някъде там. Да отидем да вечеряме, а?

Докато се хранехме, Лендис подробно ме разпита за инцидента с плуването. Разказах му нещата, доколкото можах. За него случката не бе по-малко значителна, отколкото рисуването. Това, което ме удивляваше през цялото време на разговора ни, а и по-късно, когато се връщах в мислите си към него, е, че Лендис никак не се учудваше. То беше толкова очевидно, че в един миг си помислих дали пък не ми се подиграва? Дали не ме подвежда, за да види докъде мога да стигна? Скоро обаче трябваше да изоставя тези мисли; той просто възприемаше фантастичното без предразсъдъци.

Постепенно ме завладяваше чувството, че той е много по-напред от мен и докато аз все още приемах неохотно съществуването на Чоки като неизбежна хипотеза, той ме бе изпреварил, гледайки на този факт като на установена реалност. Като че ли следваше максимата на Шерлок Холмс: „Когато сте елиминирали невъзможното, нищо друго не ви остава, освен да приемете за истина това, което остава, колкото и невероятно то да ви се струва“ — и имаше абсолютно доверие на резултата от тази формула. По причина, която не можех точно да определя, това непрекъснато увеличаваше тревогата ми.

След вечерята, когато преминахме на кафе и бренди. Лендис каза:

— Предполагам, ще разбереш, че много съм мислил над вашия проблем и смятам, че Торби е човекът, който може най-добре да ви помогне. Сър Уилиям Торби. Той е много способен мъж, с голяма практика и не е фанатик, което е голямо качество в нашата професия. Не е стопроцентов психоаналитик например. Лекува пациентите си според случая — ако сметне, че на болния ще помогне психоанализа — прилага я, ако сметне пък, че има нужда от някои от новите лекарства — прилага тях. Има в практиката си редица големи успехи. Струва ми се, че за вас не може да има нищо по-добро от неговото мнение, ако се съгласи, разбира се, да види Метю. Уверен съм, че ако някой може да помогне, то това е Торби.

Не ми хареса твърде това „ако някой“, но се направих, че не съм го чул, и казах:

— Доколкото си спомням, последния път, когато се видяхме, ти изказа съмнение по въпроса дали Метю има нужда от помощ.

— Скъпи приятелю, продължавам да мисля така. Но жена ти е тази, която има нужда от помощ, ти чудесно го знаеш. А и на теб няма да ти се отрази зле, ако ти вдъхнат малко увереност, нали?

И, разбира се, той бе прав. Ние двамата с Мери се тревожехме много повече как Чоки ще се отрази на момчето, отколкото самото момче. И само фактът, че правим всичко възможно, за да получим компетентен съвет, можеше да поуспокои малко мозъците ни.

Най на края се съгласих да се свържем със сър Уилиям Торби.

— Добре — каза Лендис. — Ще поговоря с него. Повече от сигурен съм, че при тези обстоятелства той с удоволствие ще види Метю. Ако се съгласи, ще имате най-добрата диагноза, която може да се даде. Надявам се, че след няколко дена ще мога да ти кажа със сигурност.

И ние се разделихме.

Когато се прибрах, Мери ме посрещна с изблик на негодувание. Разбрах, че е чела „Ивнинг Стандарт“.

— Това е възмутително — избухна тя, сякаш появяването ми бе отворило клапа под налягане. — Какво право има тя да праща рисунката, без дори да ни каже? Поне можеше да ни попита. Да се меси, без дори да ни уведоми! Това е… как го наричат?… намеса в чужди работи… Тя дори Метю не е попитала. Пратила е рисунката и никому не е казала. Не мога да допусна, че е посмяла да го стори без нечие съгласие. Не знам какво си мислят тия учители. Изглежда, смятат, че имат право да разполагат с живота на всички деца, а родителите нямат думата. Ама наистина какви хора излизат от тези колежи за преподаватели в днешно време… Поне от най-елементарна учтивост и уважение към родителите да бяха попитали… Ама пък никакво възпитание… Как да очакваш от децата да се държат, както трябва, когато ги възпитават хора без всякакво възпитание?… Просто е срамно. Много те моля да напишеш утре много остро писмо на директора и да му кажеш без никакви заобикалки какво мислиш за нея, и да поискаш да се извини… Не, или по-добре сега го напиши, тази вечер. Утре няма да имаш време… Наистина тежък ден!

— Тя няма да се извини. Пък и защо да се извинява? — забелязах аз.

Мери се втренчи в мен, пое си дъх и понечи да започне отново. Прекъснах я в самото начало:

— Гледала си е работата. Един от нейните ученици е нарисувал картина, която по нейна преценка е достатъчно добра, за да бъде представена на тази изложба. Искала е да му се отдаде дължимото. Естествено, смятала е, че ние ще бъдем възхитени, и така щеше да бъде, ако… ако не беше тази история с Чоки.

— Длъжна бе да поиска съгласието ни…

— Та да можеш ти да й обясниш всичко за Чоки и да й кажеш защо не искаме рисунката да се показва. И в края на краищата беше краят на срока. Сигурно е имала време само да я изпрати и си е заминала. Не бих се учудил, ако разбера, че тя сега очаква благодарствено писмо и поздравления от нас.

Мери само изсумтя гневно.

— Добре, напиши сама писмото — продължих аз. — Но извинение няма да получиш. И тогава какво? Ще вдигнеш скандал ли? Всеки местен вестник обожава скандалите между учители и родители. С не по-малко желание пишат за тях и в централните всекидневници. Ако искаш да се вдигне повече шум около рисунката, неминуемо ще го постигнеш. И все ще се намери някой, който да забележи, че Метю Гор, който е нарисувал рисунката, е онзи герой с ангела-хранител. Сигурно ще се намери такъв човек, но искаме ли ние това да стане достояние на цяла Англия? И в такъв случай още колко време смяташ, че ще можем да запазим тайната за Чоки?

Мери имаше такъв объркан вид, че изведнъж съжалих за острия си тон. Тя ме гледа още няколко секунди с широко отворени очи, после лицето й изведнъж се сви. Помогнах й да стане и я заведох до креслото…

След малко тя измъкна носната кърпа от джоба ми. Усетих, че постепенно започва да се успокоява. Ръката й потърси и намери моята.

— Прости ми, че бях толкова глупава — промълви тя.

Прегърнах я.

— Нищо, скъпа. Не си глупава, много си разстроена… и не се учудвам.

— Но аз бях глупава. Не помислих до какво може да доведе един скандал. — Тя замълча, без да спира да мачка кърпата в едната си ръка. — Толкова ме е страх за Метю — продължи тя с разтреперан глас. После се надигна леко и ме погледна в лицето: — Дейвид, кажи ми нещо, но честно… Те… те нали няма да го помислят за луд, нали, Дейвид…?

— Разбира се, че няма, мила. Няма защо да мислят така. Сама знаеш, че трудно ще намериш момче с по-здрав разум от Метю.

— Но ако разберат за Чоки? Ако научат, че той мисли, че я чува да му говори? Искам да кажа, че да чуваш гласове… това е… — Тя не довърши.

— Мила моя — започнах аз. — Страхуваш се не за това, за което трябва. Не мисли за него. Със самия Метю абсолютно всичко е наред. Той е такова разумно и здравомислещо дете, каквото всеки би искал да има. Много, много те моля, разбери веднъж завинаги, че тази Чоки, каквото и да представлява от само себе си, не е субективна, а обективна действителност. Тя не идва от Метю, тя е нещо, което идва при него отвън. Знам колко трудно е да го повярва човек, защото е трудно да си го представиш как става. Но аз съм абсолютно убеден в това. Лендис — съшо. Той е специалист по душевни заболявания и именно той е категоричен, че Метю не страда от никакви отклонения от нормалното състояние. Трябва да го повярваш.

— Опитвам се, но… не разбирам. Какво е Чоки…? Плуването… рисуването… всички онези въпроси…?

— Ето това не знаем още. Според мен при Метю… идва нещо подобно на дух. Зная, че това не е точната дума, защото навява чувство на страх и зла воля. Но просто няма друга дума. Това, което имам пред вид, е някакъв доброжелателен дух… Съвсем ясно е, че не иска да навреди на Метю. И като си помисля обективно, ние сме малко неблагодарни към нея. В края на краищата не бива да се забравя, че според Метю тя е спасила живота на двамата с Поли… И ако тя не го бе сторила, не знам кой друг можеше да го направи. Каквото и да е това странно нещо, няма да сме справедливи, като гледаме на него като на заплаха. То е любопитно и се меси в много работи, но в основата си е добре разположено — едно добронамерено присъствие.

— Да, разбирам — каза Мери. — Опитваш се да ме убедиш, че е ангел-хранител.

— Не… не точно… може би… в известен смисъл нещо подобно… — измънках аз.