Чоки

7

Това лято решихме с Алън и Фил Фруум да наемем обшо една къща в Северен Уелз. Те бяха се оженили няколко години след нас и имаха две деца Ема и Пол, на години почти колкото нашите. Смятахме, че като отидем заедно на курорт, ще се редуваме в гледането на децата и за нас, възрастните, ще има повече свободно време.

Спряхме се на Бонтгоч, малко селце край устието на голяма река, където няколко лета подред бях летувал като дете. По онова време то беше невзрачно село, с няколко по-големи къщи в околността. През лятото тук идваха да летуват малко хора, предимно внуци и правнуци на собствениците на големите къщи. По-късно се бе развило като курортно селище и сега крайбрежието и склоновете бяха осеяни с бунгала. В тях хората живееха само през лятото или след като се пенсионираха. През топлите дни се возеха на лодки, но реката при Бонтгоч е опасно място за подобни развлечения, защото приливите и отливите са силни; но човек трябваше да чака близо пет години, за да може да летува край по-подходящи за плуване води и пренебрегнали неудобствата, хората идваха да летуват и тук. Беше издигнат дори и навес, в чийто край бе закована дъска с надпис: „Яхтклуб“.

На останалите летовници сигурно се е виждало странно, че никой от нас нямаше лодка, но въпреки това на нас ни харесваше. Имаше пясък, където децата да се ровят по време на отлив и откъдето ловяха скариди и дребни рибки. От двете страни на устието се издигаха полегати планински склонове и човек можеше да се катери, да разглежда стари изоставени мини, които биха могли да минат и за изчерпани златни залежи. Чудесно бе, че когато поискахме, можехме да се качим с Мери в колата и да прекараме деня сами, защото Фил и Алън поемаха грижата за децата. Не по-зле прекарвахме, когато бе наш ред да оставаме в къщи, а те да прекарат деня свободно. Първата седмица мина чудесно.

Следващият понеделник бе свободен за нас с Мери. Пропътувахме по почти всички пътища в околността, после оставихме колата, разходихме се по едно от възвишенията, хапнахме край брега на поток, от чийто бряг се откриваше чудесна гледка към Ирландското море. Вечеряхме в крайпътен хотел и полека си тръгнахме към Бонтгоч. В селото пристигнахме към десет часа, постояхме за миг да се насладим на красотата на величествения залез и се прибрахме.

Щом прекрачихме прага, разбрахме, че нещо се бе случило. Мери моментално го усети. Тя впери поглед във Фил.

— Какво е станало? — попита тя. — Какво се е случило?

— Всичко е наред, Мери. Всичко е наред — отвърна Фил. — Те са живи и здрави. И двамата вече са горе в леглата. Не се тревожи.

— Но какво е станало?

— Паднаха в реката. Но сега са добре.

Двете жени се качиха горе. Алън взе бутилка и наля уиски за двамата.

— Какво е станало? — попитах Алън, докато ми подаваше чашата.

— Вече всичко е наред, както каза Фил — увери ме той. — Едва ги отървахме. Страшно ни разтърси тази работа. Непрекъснато ме обливат горещи вълни. — И той обърса чело с носната си кърпа, сякаш да ми докаже думите си. — Наздраве! — И преполови чашата си.

Погледнах Алън, после — бутилката. Сутринта не бе докосната, а сега три четвърти от съдържанието й го нямаше.

— Но какво се е случило? — не спирах да настоявам аз.

Той остави чашата, разтърси глава и обясни:

— Чиста случайност, старче. И четирмата играеха на онзи паянтов пристан. Приливът току-що бе започнал и водата бързо прииждаше. Старата моторна лодка на Бил Уестън бе вързана на около петдесет ярда4 по-нагоре. Според стария Евънс, който се кълне, че всичко видял, въжето, с което лодката била вързана, се скъсало. Евънс каза, че лодката се понесла така бързо, че нямало как да я уловят. Тя се врязала в проклетата дъсчена площадка и откъснала отдалечения й край. По една случайност моите двама били по-навътре и паднали назад, но твоите цамбурнали право във водата…

Той млъкна вбесен. След неколкократното му уверение, че децата са живи и здрави, можах да го поразтърся. Той отпи от чашата си.

— Ти поне знаеш колко бързо е течението. За няколко секунди ги отвлекло. В първия миг Евънс помислил, че с тях е свършено. После видял как Метю се опитва да стигне Поли. Повече нещо не видял, защото изтичал към яхтклуба да вдигне тревога.

Полковник Съмърз се спуснал след тях, но дори с неговата бърза моторна лодка успял да ги открие чак след половин миля. Метю продължавал да подкрепя Поли.

Старият полковник беше направо потресен. Твърдеше, че ако е виждал някога подвиг, който наистина да заслужава медал, то това е постъпката на Метю и че той сигурно ще го получи.

Ние бяхме вътре в къщи, когато се случи това. Моите двама мълчали, докато не видели, че моторницата се спуснала след децата. Но, господи, о господи, какъв ужас изживяхме, докато чакахме… Мисля, че не бих могъл да преживея още един подобен час…

Така или иначе всичко свърши благополучно, слава богу… и благодарение на този чудесен Метю. Без съмнение Поли щеше да се удави, ако не беше той. Мъжка постъпка. И ако полковникът се нуждае от подкрепа на идеята си за медала, безусловно ще получи моята. Момчето напълно го заслужава.

На една глътка Алън пресуши чашата си и посегна отново към бутилката.

Аз също вдигнах моята. Чувствувах нужда да го направя.

Знаех, че всеки трябва да умее да плува. Но през последните една-две години често с тревога се бях замислял над факта, че Метю никога не можеше да направи повече от три последователни маха във водата.

Изшъткаха ми да изляза от стаята, в която Поли спеше с малката Ема.

— Заспала е дълбоко — каза ми Мери. — На дясното й рамо има страхотна синина. Ние с Фил смятаме, че сигурно като е паднала, се е ударила в лодката. Иначе нищо й няма, освен че е много уморена. Ох, Дейвид…

— Успокой се, мила. Всичко е свършило вече.

— Да, слава богу. Фил ми разказа цялата история. Но, Дейвид, как е успял Метю…?

Надникнах в стаята при Метю. Лампата все още светеше. Той лежеше по гръб и гледаше в крушката. Имах време да забележа колко неспокоен е погледът му, преди да извърне глава и да ме види.

— Здравей, Метю. Как се чувствуваш? — попитах аз.

— Добре съм — отговори той. — Беше ми ужасно студено, но леля Фил ни окъпа в гореща вана.

Кимнах. Той изглеждаше добре.

— Чух големи неща за теб, Метю — казах му аз.

Тревогата в погледа му се засили и той сведе очи. Пръстите му неспокойно усукваха края на чаршафа. Момчето отново ме погледна.

— Това не е вярно, тате — каза той много сериозно.

— Аз наистина се учудих — признах аз. — Само преди няколко дена ти не можеше да плуваш.

— Зная, тате, но… — и той отново улови чаршафа — но Чоки може… — Той спря и нерешително вдигна очи към мен.

Опитах се да придам на лицето си израз на съчувствие и заинтересованост.

— Разкажи ми — помолих го аз.

На момчето сякаш му олекна.

— Ами всичко стана страшно бързо. Видях само, че лодката ще се блъсне, и миг по-късно бях във водата. Опитах се да плувам, но ужасно се уплаших, защото знаех, че няма смисъл да опитвам, и си помислих, че ще се удавя. Тогава Чоки ми каза да не ставам глупак и да не се паникосвам. Тя беше нещо ядосана. Приличаше на мистър Кефър, когато се разсърди в клас. Не помня да е била така бясна досега. Толкова се изненадах, че малко се поуспокоих. Тогава тя каза: „Спри да мислиш, както при рисуването.“ Послушах я и тогава заплувах… — Той сбърчи чело. — Не знам как, но по някакъв начин тя показваше на ръцете и краката ми накъде да се движат, точно както с рисуването. Така че не аз, а тя спаси Поли.

— Разбирам — казах аз, но това бе твърде пресилено.

Метю продължи:

— Ти, както и много други хора, сте ми показвали как да плувам и аз се стараех, но все нищо не излизаше, докато не се намеси Чоки.

— Разбирам — отново излъгах. Няколко минути размишлявах, а през това време момчето внимателно ме наблюдаваше.

— Да, разбирам — повторих и кимнах. — И когато видя, че можеш да плуваш, се отправи към брега, така ли?

Изпитателният до този момент поглед на Метю изведнъж се превърна в недоумение и учудване:

— Как можех да го сторя? Та нали там беше Поли. Тя също падна.

Отново кимнах.

— Да — съгласих се аз, — вярно, че и Поли е паднала… точно там е работата…

Метю се замисли. Предполагам, че за миг се върна към онези първи минути на ужас във водата, защото той леко потрепера. После на лицето му се изписа решителност.

— И все пак Чоки я спаси — упорито продължаваше да твърди той.

На следната сутрин Алън с неудобство срещна погледа ми.

— Боя се, че… сигурно от напрежение. Чаках проклетата лодка да се върне… Не знаех дали ги е намерил… С нищо не можах да помогна… Сигурно е било някаква реакция…

— Забрави — опитах се да го успокоя, — на твое място и с мен щеше да е така.

Седяхме на припек и чакахме да ни повикат за закуска.

— Не мога да проумея — каза не след дълго той — как е успял. Според полковника момчето е продължавало да поддържа сестра си, когато лодката е приближила. В продължение на миля и половина, при това бързо течение. Метю, каза ми той, бил уморен, а не изтощен. А само преди два дена той малко засрамено ми призна, че не може да плува… Опитах се да го науча, но тогава той не показа никакъв усет.

— Абсолютно вярно. Не можеше да плува — потвърдих аз и тъй като знаеше вече за историята с Чоки, нали самият той ме свързва с Лендис, предадох му думите на момчето. Алън ме гледаше, без да може да повярва.

— Но без да искам да обидя Метю, вярваш ли му?

— Сигурен съм, че Метю вярва в това — а и как иначе да си го обясни човек… — Разказах му и за рисунките. Не бе ставало дума за тях преди. — Ето защо не ми е толкова трудно да го приема или поне отчасти да го приема — завърших аз.

Алън дълго седя замислен. Запали цигара и мълчаливо пушеше с поглед, зареян някъде към устието на реката. Най на края се обади:

— Ако това е така, както изглежда, а и не виждам как по друг начин би могло да се обясни — означава, че цялата тази история с Чоки навлиза в нова фаза.

— На същото мнение сме и ние с Мери — признах аз. — Но бедната ми жена никак не може да се зарадва от този факт. Страхува се за момчето.

Алън поклати глава:

— Не разбирам защо трябва да се страхува. В края на краищата дали Чоки съществува или не — а Лендис, изглежда, е на мнение, че в една или друга форма тя съществува, — децата ти са живи сега само защото Метю вярва, че тя съществува. Това ясно ли й е на Мери? Би трябвало да я поуспокои малко.

— Би трябвало наистина — съгласих се с него. — Но… ох, не зная… и защо хората винаги са по-склонни да вярват в лоши духове, отколкото в добри?

— Може би това е инстинкт за самосъхранение? — предположи той. — По-сигурно е да се отнасяш към непознатото като към нещо враждебно, докато го разучиш по-добре. В същото време има и инстинктивна съпротива срещу промените. Може би Чоки едва сега започва да се проявява. Като начало не е лошо.

Кимнах и допълних:

— Ще ми се и Мери да може да погледне нещата от подобна позиция… но тя се тревожи…

Метю закъсня за обяд. Тръгнах да го търся и го открих седнал на разбития пристан да разговаря с русокос и хубав непознат мъж. Когато приближих, той вдигна очи и ме видя.

— Здрасти, тате… ой, закъснял ли съм?

— Да, момчето ми.

Мъжът любезно се изправи:

— Прощавайте, сър. Вината е моя. Аз го задържах. Трябваше да се сетя. Тъкмо говорехме за неговия подвиг. След вчерашната случка той стана местният герой.

— Възможно е — отговорих аз, — но все пак трябва да се храни. Хайде да тръгваме, Метю.

— Довиждане — каза Метю на младия мъж и тръгнахме обратно към къщи.

— Кой беше този човек? — попитах аз.

— Просто някакъв човек — отговори Метю. — Питаше как се чувствува Поли. Каза, че и той имал малко момиченце и затова се интересувал.

Просто за миг си помислих, че непознатият изглеждаше твърде млад, за да има такова голямо дете, но в днешно време всичко е възможно и когато седнахме да обядваме, вече бях забравил за случката.

През следващите няколко дена Метю прояви такава невероятна страст към плуването, че бе почти невъзможно да го измъкнеш от водата.

Скоро отпуската ми свърши. Последната вечер полковникът се отби на чашка и ме увери, че е писал до Кралското плувно общество за подвига на Метю.

— Смело момче имате. Можете да се гордеете с него. Странно защо се правеше, че не може да плува — не можеш да ги разбереш тези деца! Няма значение. Дяволски хубава постъпка! Да ви е живо и здраво!

В понеделник се прибрах късно. По време на отпуската ми се бе натрупала много работа и бях страшно уморен. С влизането успях да доловя, че Мери е неспокойна, но тя бе достатъчно тактична да ме остави спокойно да вечерям. След което извади и ми подаде сгънат вестник.

— Пристигна днес следобед — каза тя. — Виж на първа страница.

Докато преглеждах заглавията, изражението й бе неспокойно и след малко се обади:

— По-надолу.

Погледнах към втората половина на страницата и видях снимка на Метю. Съвсем не беше лоша. Заглавието на статията до нея гласеше: „Момче-герой твърди, че го е спасил «ангел-хранител»“.

Усетих, че ми прималява. По-нататък прочетох:

След което прочетох следното:

Вдигнах очи към Мери. Тя бавно поклати глава. Вдигнах рамене.

— Да го извикам…? — опитах се да предложа.

Мери отново поклати глава:

— Сигурно вече е заспал. А и какъв е смисълът? Вече е късно да поправиш нещата.

— Това е само едно местно вестниче — казах аз. — Но интересно как са научили…? — Чак тогава се сетих за непознатия, който разговаряше с Метю тогава на брега…

— Те са научили, че живеем в Хиндмиър — предположи Мери. — А после е трябвало да отворят само телефонния указател.

Бях решил да не се отчайвам.

— Какво ги интересува? А на всичкото отгоре прилича много на скалъпена от някой местен репортьор вестникарска сензация.

Не мисля, че някой от нас двамата бе много наясно какво има пред вид с това неопределено „те“, но скоро установих, че съм подценявал възможностите на съвременните средства за информация.

От известно време бях придобил лошата привичка винаги, когато се бръсна, да си пускам радиото — лоша, защото необезпокояваното от нищо бръснене само по себе си дава чудесна възможност за размисъл — но какво да се прави, това е то модерният живот. На следващия ден сутринта, както обикновено, включих радиото по време на програмата „Днес“ и търпеливо се заслушах в изказването на професор от най-младия университет в Мидленд, който обясняваше как неговите разкопки доказват, че някога град Монтгомери е бил Кралство Мерсия. Той свърши и след него се обади Джек де Мино: „Часът е точно осем и двадесет и пет минути и тридесет секунди… ох, извинете, исках да кажа седем. А сега, след като чухме за древните ангели, нека чуем и за съвременен ангел. Младият Метю Гор от Хиндмиър по време на летуването си в Бонтгоч наскоро смело спаси малката си сестра от удавяне и най-забележителното е, че Метю никога преди това не е можел да плува. Дениз Клътърбък съобщава.“

Качеството на звука се промени. Нечий глас заговори:

— Казаха ми, че по една нещастна случайност ти и твоята малка сестра сте паднали в бързите води на река Цифруис край Бонтгоч, ти веднага си й се притекъл на помощ и си я поддържал над водата в продължение на миля и нещо надолу по течението. Вярно ли е?

— Ами да — обади се Метю. Гласът му не звучеше много уверено.

— Казаха ми също, че никога преди не си плувал, така ли?

— Да… т.е. не — малко смутено отвърна Метю.

— Никога ли не си плувал преди?

— Не съм — този път уверено каза Метю. — Опитвах се, но все не излизаше нищо… — допълни той.

— Но този път излезе, нали?

— Да.

— Казаха ми, че си чул глас, който ти казвал как да се движиш, така ли?

Този път Метю се поколеба.

— Да… нещо подобно — призна той.

— Мислиш ли, че това е бил гласът на твоя ангел-пазител?

— Не — с негодувание възрази Метю. — Това са глупости.

— Казал си на репортьора на местния вестник…

Метю го прекъсна:

— Нищо подобно не съм казвал. Той го каза, а аз откъде да знам, че е репортьор.

— Но все пак си чул глас, нали?

Метю отново се поколеба. Той отново не можа да каже нищо повече от неясното:

— Нещо подобно…

— И след като го чу, разбра, че можеш да плуваш.

Метю изсумтя.

— Но сега ти не смяташ, че това е бил твоят ангел-хранител, който те е напътствувал, така ли?

— Никога не съм казвал нищо за ангели-хранители — той го каза. — Гласът на Метю бе раздразнен. — Чисто и просто пльоснах във водата и Чок… — Момчето внезапно млъкна. Можах почти да чуя как си прехапва езика. — Просто усетих, че мога да плувам — завърши то неубедително.

Интервюиращият се обади отново, но още по средата на първата сричка го прекъснаха. Джек де Манио се обади:

— Плуване с един урок. Е, независимо дали е било ангел-хранител или не, можем да поздравим Метю за начина, по който е използувал този урок.

Тъкмо привършвах закуската си, когато Метю слезе.

— Ей сега те слушах по радиото — съобщих му аз.

— Така ли? — бе лаконичният му коментар. Той като че ли нямаше голямо желание да продължим разговора в тази насока и прекалено внимателно се зае с овесената си каша.

— Кога успя да говориш с него?

— Някакъв мъж звъня по телефона, когато мама бе излязла. Попита аз ли съм Метю. Казах, че съм аз, а той каза, че е от Би-Би-Си, и поиска да дойде да поприказва с мен. Отговорих да заповяда, защото ми се стори невъзпитано да откажа на Би-Би-Си. И така той пристигна и ми показа вестника, в който са писали за мен, включи магнетофона си и започна да ми задава въпроси. После си отиде.

— И ти не каза на мама или на някой друг, че е идвал, така ли?

Той зачопли съсредоточено в чинията си…

— Знаеш ли, помислих си, че тя ще се уплаши, дето съм казал за Чоки — въпреки че нищо не бях казал. Мислех, че ще ми бъде интересно да се чуя по радиото.

„Не е много сериозно като довод“ — помислих си аз. Може би се чувствува виновен, че изобщо го е пуснал в къщи.

— Хм… сега вече нищо не може да се направи — казах аз. — Но ако се появят други репортьори, по-добре ги пращай при мама, преди да говориш с тях. Нали ще ги пращаш?

— Добре, тате — съгласи се той и после добави, смръщил леко вежди: — Но може би ще е трудно. Разбираш ли, не можах да разбера, че онзи човек в Бонтгрч е репортьор, а пък този от Би-Би-Си никак не приличаше на човек от радиото.

— Може би най-лесно ще бъде, ако приемеш, че всеки непознат може да е репортьор — предложих му аз. — Може да се изпуснеш, а нали не искаме да научат за Чоки.

Устата му бе пълна, но той енергично кимна с глава.