Човек плюс

16. За възприемането на опасностите

Върн Скейниън спря колата си между жълтите линии, маркиращи мястото му на паркинга, изскочи от нея и натисна бутона на асансьора. Беше буден само от четиридесет минути, но вечe никак не му се спеше. Само бе ядосан и изпълнен с лоши предчувствия. Секретарят на президента го беше извадил от дълбокия сън с обаждането си, за да го уведоми, че Даш е променил маршрута си и ще спре в Тонка — „за да обсъди проблемите със сензорната система на командир Торауей“. По-точно, да им трие сол на главата. Докато пътуваше към сградата на проекта за срещата си с президента, Скейниън все още не знаеше нищо за внезапното нападение на Роджър над Дон Кейман.

— Добро утро, Върн. — Джони Фрийлинг също изглеждаше уплашен и ядосан. Скейниън мина покрай него и отвори вратата на кабинета си.

— Влизай — изръмжа той. — Разкажи ми с две думи. Какво става?

— Не е мое задължението да… — започна сърдито Фрийлинг.

— Фрийлинг.

— Системите на Роджър са реагирали малко по-остро. Очевидно Кейман е направил рязко движение, а медиаторната система е преобразувала това движение в заплаха; Роджър се е опитал да се защити и е блъснал Кейман.

Скейниън се ококори.

— Счупил му е ръката — поправи се Фрийлинг. — Съвсем лека фрактура, генерале. Без усложнения. Сега ръката е шинирана и зараства идеално — само че за момента Кейман ще трябва да се справя само с една ръка. Жалко, разбира се. Няма да се чувства много удобно…

— По дяволите Кейман! Защо не е знаел как да се движи около Роджър?

— Знаел е. Само че е намерил нещо, което смята, че представлявало форма на живот! Било е много вълнуващо. Искал е само да го покаже на Роджър.

— Живот? — в очите на Скейниън се появи надежда.

— Някакъв вид растение, поне така смятат.

— Не са ли сигурни?

— Ами, като че ли Роджър го е избил от ръката на Кейман. Брад тръгнал след това да го търси, но не е успял да го намери.

— Исусе — изръмжа Скейниън. — Фрийлинг, кажи ми защо сме заобиколени с некомпетентни хора? — Въпросът остана без отговор, а и Скейниън не очакваше да получи такъв. — След около двадесет минути президентът на Съединените щати ще мине през тази врата и ще иска да знае точка по точка какво се е случило и защо. Не зная какво ще ме пита, но каквото и да е, има един отговор, който не искам да му давам, и той е „Не зная“. Така че, Фрийлинг, разкажи ми отново всичко, което се е случило, защо се е объркало, защо ние не сме предвидили, че може да се обърка и как можем да бъдем абсолютно сигурни, че няма да се обърка отново.

Отне им малко повече от двадесет минути, но се оказа, че имат предостатъчно време; президентският самолет се приземи със закъснение и когато Даш пристигна, Скейниън беше подготвен дотолкова, доколкото смяташе за необходимо. Готов беше да посрещне дори яростта върху лицето на президента.

— Скейниън, — започна веднага Даш, — предупредих те, че не искам повече изненади. Този път чашата преля и смятам, че ще трябва да те накажа.

— Не е възможно да се изпрати човек на Марс без рискове, господин президент!

Даш го погледна за момент в очите и отвърна:

— Може би. Какво е състоянието на свещеника?

— Счупена е радиалната кост, но ще се оправи. Има нещо по-важно от това. Той смята, че е открил живот на Марс, господин президент!

— Зная — поклати глава Даш. — Някакво растение. Но е успял да го изгуби.

— Засега, да. Но Кейман си разбира от работата. Щом е казал, че е намерил нещо важно, значи наистина го е намерил. Ще го открие отново.

— Искрено се надявам, Върн. Не отбягвай въпроса. Защо се е случило това?

— Леко пререгулиране от страна на системите на възприятията. Това е всичко, господин президент. За да ускорим реакциите му и за да повишим ефективността им, трябваше да вградим някои симулационни характеристики. Използвахме образа на жена му, за да привличаме вниманието към съобщенията от първостепенна важност. За да реагира на опасността, той вижда нещо заплашително. Единствено по такъв начин съзнанието му може адекватно да реагира на рефлексите, които вградихме в тялото му. В противен случай би полудял.

— Счупването на ръката на свещеника не е ли лудост?

— Не! Било е нещастен случай. Когато Кейман скочил към него, той е интерпретирал това като действително нападение и е реагирал. Да, господин президент, в този случай е реагирал погрешно и това ни струва една счупена ръка; но представете си, че е имало истинска заплаха? Някаква заплаха! Би могъл да се натъкне на нея. Каквато и да е тя. Той е неуязвим, господин президент! Нищо не може да го свари неподготвен.

— Да-а — замисли се президентът, — може би е така. — Вгледа се в Скейниън и продължи: — А какво ще кажете за другите глупости?

— Какви глупости, господин президент?

Даш раздразнено сви рамене:

— Доколкото разбирам, нещо не е съвсем наред с всичките ни компютърни анализи, най-вече с резултатите от допитването до общественото мнение, което направихме.

Предупредителните сигнали в главата на Скейниън се изключиха и той облекчено отвърна:

— Господин президент, върху бюрото ми има натрупани много доклади, които не съм успял да прегледам. Знаете, че много пътувах напоследък…

— Скейниън, сега си тръгвам. Преди да се захванете с каквото и да е друго, искам да да прегледате хартиите върху бюрото си, да намерите и да прочетете този материал. Утре заран, в осем часа, ви очаквам в кабинета си, и тогава ще искам да разбера какво става; ще искам да чуя най-вече три неща. Първо, че Кейман е добре. Второ, че живото нещо е намерено. Трето, искам да зная резултата от компютърните анализи, и той трябва да е наред. Довиждане, Скейниън. Зная, че е едва пет сутринта, но по-добре не се връщайте в леглото.

Тогава ние можехме да уверим Скейниън и президента в едно — откритият от Кейман предмет наистина представляваше някаква форма на живот. Бяхме реконструирали данните, получени чрез очите на Роджър, бяхме филтрирали излишното и видяхме това, което той е видял. Не беше възможно да се разграничат дребните детайли, поради малкия брой достъпни битове информация, но все пак се виждаше формата на обекта, приличаше донякъде на артишок; имаше груби листа, стърчащи нагоре и наподобяваше гъба с покриващата го кристална шапка от прозрачен материал. Притежавал е корени и в случай, че не е изкуствено създаден (вероятност най-много една десета от процента), той трябваше да представлява някаква форма на живот. Не намерихме този факт за особено важен, освен че вероятно би увеличил общия интерес към марсианския проект. Много повече ни вълнуваха съмненията в компютърните симулации. Известно време следяхме действията в тази насока — откакто аспирантът Байрън написа програма за Systems-60, за да провери на настолния си компютър предишните резултати от проучването на общественото мнение. Ние бяхме толкова заинтересовани от това, колкото и самият президент. Но вероятността от някакви сериозни последствия беше доста малка, още повече, че всичко останало вървеше добре. МХД генераторът беше почти готов за корекции на курса преди установяване в орбита; бяхме избрали и място за инсталирането му в кратера, наречен Волтер, върху спътника Деймос. Недалеч зад него беше и корабът с 3070 и екипаж от двама души, включително Сюли Карпентър. А на самата планета вече бяха започнали монтажа на постоянните съоръжения. Малко изоставаха от графика. Инцидентът с Кейман ги беше забавил не толкова поради това, което се беше случило с него, а заради нещата, които Брад настояваше да извършат след това с Роджър: разглобяване и проверка за грешки на преносимия компютър. Не откриха нищо. Но за да бъдат сигурни им трябваха почти два марсиански дни; след това, по молба на Кейман, отделиха време за търсене на тайнственото растение. Откриха го или не точно него, а десетки образци от същия вид; после Брад и Роджър оставиха Кейман в спускаемия апарат, за да ги изучава, а те се захванаха с изграждането на куполите.

Първата стъпка беше откриването на област върху планетата с подходяща геологична структура. Повърхността трябваше максимално да прилича на почва, но на неголяма дълбочина трябваше да има твърда скала. Половин ден забиваха пръчки експлозив в земята и анализираха ехото, докато намериха онова, което им трябваше.

След това разпънаха слънчевите генератори и започнаха извличането на свързаната вода от скалните пластове, намиращи се под повърхността. Полудяха от радост, когато се появи първата тънка струйка пара на изхода на тръбата. Биха могли много лесно да я изпуснат. Напълно сухият марсиански въздух поглъщаше всяка молекула едва излязла от тръбата. Но ако се наведе плътно до клапата в края човек можеше да види слаба, трепкаща мъгла, която изкривяваше образите зад себе си. Това беше водна пара.

Следващата стъпка беше да се разпрострат трите големи листа от мономолекулярен слой, първо най-малката, а най-отгоре — най-голямата, която трябваше да бъде плътно свързана по цялата си периферия към почвата. След това изнесоха помпите върху платформа на колела и ги пуснаха. Марсианската атмосфера беше изключително рядка, но все пак съществуваше; в края на краищата помпите щяха да напълнят куполите отчасти с въглероден двуокис и азот от атмосферата, отчасти с водни пари, които извличаха от скалите. Със сигурност нямаше никакъв кислород, но щяха да го създадат абсолютно по същия начин, както той се произвеждаше на Земята: посредством фотосинтезиращи растения.

Трябваха им четири или пет дни, за да напълнят най-външния купол до планирания четвърт килограм налягане. След това щяха да започнат пълненето на втория купол, до налягане близо килограм (което щеше да увеличи налягането в намалялото пространство на външния слой до около половин килограм). Накрая щяха да напълнят вътрешния купол до два килограма и така щяха да получат среда, в която хората можеха да живеят без скафандри и дори да дишат от момента, в който растенията им осигуряха достатъчно количество кислород.

Разбира се, Роджър не се нуждаеше от това. Той не се нуждаеше от кислород; растенията не му трябваха дори и за храна, или поне не му бяха необходими за дълъг период от време. Той можеше да остане завинаги да живее навън под неугасващата слънчева светлина, която му доставяше повечето от енергията, плюс това, което щеше да се предава от МХД генератора след като пристигне на мястото си. Това, от което се нуждаеше останалата незначителна органична част от тялото му, можеше дълго време да се осигурява чрез доставка на концентрирани храни от кораба; и едва по-късно, след около две марсиански години, той би се възползвал от онова, което се произвеждаше в хидропонните контейнери и от семената, които вече никнеха в херметически затворените парници.

За всичко това им бяха необходими няколко дни, тъй като Кейман не им помагаше много. Обличането и събличането на скафандъра му костваше много усилия и страдания, затова го оставяха в спускаемия апарат почти през цялото време. Когато настъпи моментът да се изтеглят контейнерите с отпадъците от тоалетната до купола, Кейман предложи да им помогне.

— Точно една ръка — обясни Кейман, като се опитваше да използва греблото, обгръщайки го със здравата си ръка.

— Добре се справяш — насърчаваше го Брад. Налягането в най-вътрешния купол беше достатъчно, за да го вдигне над главите им, но не достигаше, за да свалят скафандрите. Това също беше добре, размишляваше Брад; по такъв начин нямаше да усещат пък миризмата на това, което заравяха в стерилната почва.

Когато куполът беше напълно разпънат, налягането в него достигаше сто милибара. Това беше стойност, еквивалентна на височина шестнадесет километра над морското равнище на Земята. В такава среда незащитен човек не би могъл да живее и работи продължително време, но пък и не би умрял. Двойно по-ниско налягане би причинило мигновена смърт; телесната температура би била достатъчна за изпарението на течностите от тялото.

Когато вътрешното налягане достигна сто милибара тримата се натъпкаха през трите последователни херметични камери, а Брад и Дон Кейман тържествено свалиха скафандрите. Нагласиха мундщуците, наподобяващи тези на акваланг, в удобно за дишане положение, тъй като във вътрешността на купола все още нямаше кислород. Но те имаха чист кислород в бутилките на гърбовете си и с тяхна помощ в момента можеха да се движат във вътрешността на създадената частица от Земята, с размери сто метра в диаметър и височина на десететажна сграда, почти толкова свободно, колкото и Роджър.

Вътре в купола, посадените от тях семена, вече започваха да кълнят и нарастват.

Междувременно…

Капсулата с МХД генератора на борда влезе в орбитата около Марс, с помощта на генерал Хесбърг тя се изравни с Деймос и се приземи в кратера. Това беше идеално кацане. Апаратът спусна подпорите си и докосна скалите на спътника, проби дупки и здраво се закрепи към повърхността му. За проверка на стабилността беше използвано кратко задействане на ракетните двигатели — сега апаратът беше част от Деймос. Автоматиката започна изпълнението на последователността от операции за достигане на пълна работна мощност. Термоядреният реактор беше включен. Радарът се завъртя в търсене на мишената върху спускаемия апарат на Марс, насочи се към купола, фиксира това положение и енергията потече. Плътността на енергийното поле беше достатъчно ниска, за да могат Брад и Кейман да се разхождат в него без да го усещат, а за Роджър беше като сгряващата слънчева светлина; металните лайсни от външната страна на купола събираха енергията, предавана по микровълновия лъч и я насочваха към помпите и батериите.

Ядреното гориво беше достатъчно за около петдесет години. Поне за този период на Марс щеше да има енергия за Роджър и неговия преносим компютър, каквото и да се случеше на Земята.

А междувременно…

Състоя се и друго съединяване.

По дългата спирала на пътя от Земята Сюли Карпентър и нейният пилот, Динти Мейгън, имаха достатъчно време на разположение и бяха намерили начин да го използват.

Актът на съвокуплението в безтегловност създаваше известни проблеми. Първо Сюли прикачи една тънка каишка около кръста си, след това Динти я обгърна с ръцете си, а тя него с двата си крака. Движенията им бяха бавни като под вода. На Сюли й трябваше много, призрачно много време, за да стигне до оргазъм, а Динти беше дори по-бавен. Когато привършиха даже не бяха се задъхали. Сюли се протегна и се прозя, извивайки корема си пристегнат от придържащата я каишка.

— Хубаво — сънливо рече тя. — Ще го запомня.

— И двамата ще го запомним, сладурче — отвърна й Динти, който я беше разбрал погрешно. — Мисля, че това беше най хубавото ни чукане. Следващият път…

— Няма да има следващ път, скъпи Динти. — Поклати глава Сюли и го прекъсна. — Това беше всичко.

Той извърна глава и я погледна.

— Какво?

Сюли се усмихна. Очите им бяха все още само на сантиметри едно от друго и телата им изглеждаха странно скъсени. Тя проточи шия и потърка буза в наболата му брада.

Той се намръщи и се откачи, внезапно почувствал се незащитен, а не както допреди малко, просто гол. Издърпа шортите си иззад гърба, където ги беше захвърлил и се мушна в тях.

— Какво става, Сюли?

— Нищо. Ние сме почти готови да навлезем в орбита. Това е всичко.

Той се избута назад през тясното помещение, за да я вижда по-добре. Струваше си да я гледа. Косата й бе възвърнала естествения си мръсно рус цвят, а без контактните лещи очите й бяха кафяви; и дори след почти двеста дни, прекарани на разстояние не повече от десет метра нея, тя пак се харесваше на Динти Мейгън.

— Не мислех, че можеш да криеш още изненади — възхищаваше й се той.

— Никога не можеш да бъдеш сигурен, че познаваш една жена.

— Хайде, Сюли! За какво е всичко това? Звучи като че имаш някакви планове… Хей! — Една мисъл го зашемети. — Ти доброволно се кандидатира за тази мисия — не за да отидеш на Марс, а за да бъдеш с някого! Нали? С някое от момчетата преди нас?

— Много бързо схващаш, Динти, — нежно отвърна тя. — И то нещо, което не бих искала да разбереш толкова бързо.

— Кой е той? Брад? Хесбърг? Не е свещеника? — О, почакай малко! — поклати глава Динти. — Сигурно е така! Този, заедно с когото беше заедно. Киборга!

— Полковник Роджър Торауей, човешкото същество — поправи го Сюли. — Той е толкова човек, колкото и ти, с изключение на някои подобрения.

Той се засмя, повече от негодувание, колкото нашега.

— Доста подобрения, и въобще си няма топки.

Сюли успя да се развърже.

— Динти, — меко му отвърна тя, — наслаждавах се на секса с теб, уважавам те и ние се чувствахме толкова приятно, колкото би могло да се чувства едно човешко същество при подобно безкрайно пътуване. Но има някои неща, които не бих искала да казвам. Ти си прав. Роджър няма тестиси, поне в този момент. Но той е човешко същество, което уважавам и обичам, и той е единственият, комуто мога да отдам в момента тези чувства. Повярвай ми, търсила съм и други.

— Благодаря!

— О, не се сърди Динти. Знаеш, че не ревнуваш истински. Та ти си имаш съпруга.

— Ще имам догодина! Това е толкова далече. — Тя се усмихна и сви рамене. — Но Сюли! Има някои неща, за които не можеш да ме будалкаш. На тебе ти харесва да се чукаш.!

— Харесва ми телесният контакт и интимността — поправи го тя, — харесва ми да стигам до оргазъм. Харесвам тези неща, но предпочитам да ги правя с някого, когото обичам. Не се обиждай.

— Ще трябва дълго да чакаш, скъпа — намръщи се той.

— Може би не чак толкова.

— Дяволска работа. Няма да видя Ирен цели седем месеца. Но ти… ти няма да се върнеш по-бързо от мен; и това ще бъде само началото. Ще трябва отново да го сглобяват. При положение, че могат да го сглобят. Ще има доста да чакаш до секса.

— О, Динти. Не предполагаш ли, че съм обмислила всичко? — Тя го потупа нежно, като минаваше покрай него за собственото си ъгълче. — Сексът не е само в съвокуплението. Има много начини да се достигне до оргазъм, не само с пениса във влагалището ми. А и това е повече секс, отколкото оргазъм. Няма да споменавам и любовта. Роджър — тя продължи нататък, пъхайки се в гащеризона си, не толкова от благоприличие, колкото заради джобовете му — той е находчив, съобразителен и нежен, такава съм и аз. Ще се справим — във всеки случай поне докато останалите колонисти пристигнат.

— Останалите? — с усилие запита той. — Останалите колонисти?

— Още ли не си разбрал? Няма да се върна с теб, Динти, а не мисля, че и Роджър ще се върне. Ние ще станем марсианци!

А междувременно, в Овалния кабинет на Белия дом президентът на Съединените щати беше изправен срещу Върн Скейниън и млад човек с приятно шоколадово лице, тъмни очила и телосложение на борец.

— И така, — започна президентът, като го преценяваше, — вие сте човекът, който смята, че не знаем как се прави компютърно изследване.

— Не, господин президент, — твърдо реагира младият човек. — Не мисля, че проблемът се крие в това.

Скейниън се изкашля.

— Байрън е аспирант и извършва практическата си работа в Масачузетския технологичен институт. Дисертацията му е по въпросите на методологията за допитване чрез представителна извадка и му разрешихме достъп до някои от, хм, от класифицираните материали. Най-вече проучването на общественото мнение по марсианския проект.

— Но нямах достъп до компютъра — допълни Байрън.

— До големия, — поправи го Скейниън. — Имаше настолен компютър.

— Продължавай, Скейниън — меко подкани президентът.

— Ами, получи различни резултати. Според неговата интерпретация общественото мнение относно целия проект за колонизация на Марс е, ами, апатично. Спомняте си, господин президент, имаше някакви неясноти, свързани с резултатите по онова време! Предварителните данни въобще не бяха окуражаващи, нали? Но когато ги анализирахме, те излязоха положителни. Така и не можах да разбера защо.

— Направи ли проверка?

— Разбира се, господин президент! Не аз — бързо добави Скейниън. — Това не е мое задължение. Но съм доволен, че изследванията се потвърдиха.

— Три пъти, с три различни програми, — вметна Байрън. Има малки отклонения, разбира се. Но всичките са достоверни и имат един и същи смисъл. Само че, когато ги повторих на настолния си компютър, излезе нещо съвсем различно. И това е истината, господин президент. Ако данните се обработват на голяма електронноизчислителна машина, свързана към мрежата, резултатите се винаги едни и същи. Ако се пуснат на малък самостоятелен компютър, се получава друго.

Президентът нервно забарабани по бюрото си.

— Какъв е изводът ви?

Байрън сви рамене. Той беше на двадесет и три и изглеждаше притеснен от заобикалящата го действителност. Погледна към Скейниън за помощ, но не получи такава, след това отвърна:

— Ще трябва да попитате някой друг, господин президент. Аз мога да ви дам само предположения. Някой обърква нашата компютърна мрежа.

Президентът инстинктивно потърка носа си и бавно кимна. Погледна за момент Байрън и след това каза, без да повишава глас:

— Карузо, влез. Господин Байрън, всичко, което виждате и чувате в тази стая е строго секретно. Когато излезете оттук господин Карузо ще направи така, че да бъдете напълно информиран какво означава това в подробности; най-вече не трябва да говорите за това. Никога. И никому.

Вратата към преддверието на президентския кабинет се отвори и вътре влезе висок, солиден мъж, с незабележимо лице. Байрън се вгледа учудено в него: Чарлз Карузо, шефът на ЦРУ!

— Какво ще кажеш за това, Чък? — запита президентът. — Какво ще кажеш за него?

— Ние, разбира се, проверихме господин Байрън, — отвърна мъжът от разузнаването. Думите му бяха точни и безстрастни. — Около него няма нищо особено съмнително — предполагам, че сте доволен да чуете това, господин Байрън. Това, което ви разказа, сега се проверява. Но то не се отнася само до изследването на общественото мнение. Прогнозите за опасността от война, изследванията на ефективността — направени върху машина, свързана в мрежата, изглеждат по един начин, направени върху независим компютър, изглеждат съвсем иначе. Съгласен съм с господин Байрън. На нашата компютърна мрежа вече не може да се разчита.

Устните на президента бяха стиснати, като че се опитваше да сдържи думите си. Позволи си само да изрече:

— Искам да разберете как става това, Чък. Но въпросът сега е кой? Азиатците?

— Не, сър! Проверихме това. Не е възможно.

— Глупости, невъзможно — изръмжа президентът. — Знаем, че вече веднъж са засичали нашите данни, при симулацията на системите на Роджър Торауей!

— Господин президент, това е съвсем различен случай. Ние открихме мястото на подслушването и го неутрализирахме. Беше в неекранирана муфа в подземните кабели. Комуникационните схеми в нашите главни машини са абсолютно защитени от изтичане на информация. — Той впери поглед в Байрън. — Вие имате доклада за използваните методи, господин президент. Бих се радвал да го прегледаме заедно насаме.

— О, не се притеснявайте от мен — рече Байрън, усмихвайки се за първи път. — Всеки знае, че комуникационните схеми са многократно защитени и модифицирани, за да бъдат неразбираеми. Ако сте ме проверявали, сигурен съм, че сте открили, че много от нашите аспиранти се опитват да подслушват, но никой досега не е успял.

Разузнавачът кимна.

— Между впрочем, господин президент, ние толерираме това; то е добра практическа проверка на нашата сигурност. Ако хора като господин Байрън не могат да измислят начин, за да минат през блокировката, съмнявам се, че и азиатците биха могли. А блокировките нямат утечки. Така и трябва да бъде. Управляващите схеми, които стигат до Военната машина в Бът, до Бюрото за преброяване на населението, ЮНЕСКО…

— Почакай малко! — изръмжа президентът. — Искаш да кажеш, че нашите машини се свързват както с ЮНЕСКО, което се използва и от азиатците, така и с Военната машина?

— Няма абсолютно никаква възможност за изтичане на информация.

— Имало е такова изтичане, Карузо!

— Но не към азиатците, господин президент.

— Но ти току-що ми каза, че има един кабел, който излиза от нашия компютър и стига до Военната машина и друг, който отива право при азиатците, минавайки през ЮНЕСКО!

— Дори и така да е, господин президент, аз мога напълно да гарантирам, че това не са азиатците. Ние знаем това. Всички главни компютри са свързани по между си до известна степен. Това е все едно да се каже, че има път между всеки две точки. Така е. Но има и блокировка по пътищата. Няма начин ННА да получи достъп до Военната машина или до повечето от тези изследвания. Но дори това да е станало, да са успели да преминат през всички блокировки, ние бихме разбрали от тайните си осведомители. Не са успели. И, във всеки случай, господин президент, бихте ли могли да измислите някаква причина, поради която ННА биха променили резултатите, за да ни подтикнат към колонизирането на Марс?

Президентът продължаваше да нервничи и да се оглежда. Накрая въздъхна:

— Ще ми се да се съглася с логиката ти, Чък. Но ако не азиатците са обърквали компютрите ни, тогава кой?

Шефът на разузнаването мълчеше мрачно.

— И, — продължи Даш, — за бога, защо?